За тази книга
Струва ми се, че при коментарите около тази книга надделява обсъждането на това, че тя е диалог: тоест, на първо място стои въпросът за жанра й.
От една страна е явно, че тя е замислена и представена като учебник – както впрочем и самите действащи лица си го казват още в началото, от първа страница. Оттук нататък обаче може се размишлява доколко този диалог е и научен труд; а ако пък е просто учебник, дали може да се учи по него.
На въпроса дали може да се учи от тази книга аз обикновено отговарям, че нещата, които се казват в нея са верни, и че в съдържанието й наистина се включва онова, което обикновено се преподава по този предмет – и у нас, и другаде, и в миналото.
Но все пак тя не е написана за да даде сухи факти; значи не е за да „информира“ за неща, които се представят като напълно сигурни. Защото учебникът, подобно на енциклопедичната статия обикновено се пише по този начин: казваме ти, че тези неща са така и недей да се съмняваш в това.
Впрочем в книгата го има и това – втората й част е по-скоро за факти от литературната история. Но задачата на диалога е различна. В него се показва как реално се случват нещата в образованието, или по-точно – кой би бил най-добрият начин да се пристъпи към кой да е научен предмет.
Най-добре е, когато хората разговарят за науката просто поради безкористен интерес към нея; и не за да кажат, че нещата стоят именно така, а за да зададат главните въпроси, да видят кои са основите, на които тя стои.
Затова и в книгата не се съобщава просто какво се разказва за Омир или какво е написал Платон, а по-скоро се размишлява за началата – що е епос, лирика или трагедия, що е изобщо литературата, как тези неща са преминали през историята, така че да стигнат до нас. Защо те са важни или ценни; къде впрочем са се случвали, и как изглеждат тези места, ако човек иде да ги посети.
Но и също: що за човек е ученият, какво той трябва да прави, за да придобие истинско знание и да го предаде на други.
Така че това е книга не само за тази наука – историята на старогръцката или антична словесност – но и за науката изобщо.
Все пак, за да не останем с впечатлението, че става дума за произведение, в които няколко действащи лица просто си философстват по определен повод, може да кажем, че книгата доста отблизо се придържа към основния курс по предмета. Там наистина са казани необходимите неща: така че ако човек иска да знае какво е старогръцката литература с оглед на някои установени факти – той ще го узнае.
Пътят на учения
И сега за по-важното – по какъв път да върви човекът, който е пожелал да се занимава с тези неща, и ги смята за своя главна дейност.
Бих казал че главното е: да не се задоволяваме с малко. Да се върви по този път има смисъл и той дава удовлетворение и дори щастие само ако е постигнато най-доброто. А то е – да узнаеш какво е това, което си учил като цяло и да го изречеш; или с други думи, да направиш пълно изложение на своята наука. Точно това е целта, която си поставих в тази книга.
Наред с това обаче трябва да се помни, че едно е погледът към общото и цялото, а друго е заниманието с конкретни, отделно взети въпроси: примерно, как да разбираме ето това място в ето този текст. Работата по конкретните трудности също е път, който трябва да се измине. Иначе размисълът за общото няма да има истинско съдържание, защото човекът няма да има опита, който идва от преодоляване или по-скоро от борба с отделно взетите трудности на материята.
Затова е нужно – за нашата област говоря – човек да се занимае с някой текст, който е изследван, превеждан и коментиран от мнозина учени и мислители; и така да измине същият този път, който са изминали те, и заедно с тях – чрез книгите им – да обсъди същите трудности, които те са обсъждали. И това трябва да е работа, която да продължава дълго – тя би трябвало да съпътства човек през целия му изследователски живот.
Така че всеки един учен от тези, които се занимават със слово и словесно наследство, трябва да има своя книга, за която е узнал възможно най-много. Това вече е пътят на учения не нагоре, към общото, а надолу, към материята; той е път не към височината, а към дълбочината.
И мисля, че когато измине и единия, и другия път, този човек би бил щастлив, защото той би постигнал онова, към което са вървели най-добрите от онези, които са се стремили към познание.
Той, както са казвали някои философи, би осъществил своята природа; или би умножил таланта си, би дал изобилен плод, както се казва в Светото Писание.
…
(5 декември 2019, СУ)
*
265