7 СтЛ 29

„Старогръцката литература“ (3 интервюта)

„Старогръцката литература“ 1

Гриша Атанасов:
– „Книги завинаги“ продължава. Знаете, че ноември и декември са наситени с университетски премиери. „Старогръцката литература“ от Н. Гочев – нашият известен преподавател и специалист по старогръцка литература и философия: този път с оригинален, изчерпателен, фундаментален научен труд за тази литература, съчетаващ добре познатата му прецизност при позоваването на изворите с художествена четивност, която ще допадне не само на студентите и специалистите филолози. Тя е дело на Университетското издателство Св. Климент Охридски“.
И на какво се дължи интересът към книгата, има ли друг такъв учебник в университетите по света, предстоят ли преводи на чужди езици? Това ще разберем от премиерата; и сега, от автора доц. Н. Гочев, с когото преди представянето в библиотека „Филологии“ в Софийския университет, се свърза и разговаря Румен Спасов.

Румен Спасов:
– Разговарям с Николай Гочев, който е написал една „старогръцка литература“: казва се „Старогръцката литература“, и е под формата на диалог. Това като че за пръв път се случва в нашата книжнина. Така ли е?

Н.Г.:
– Така е. Наистина, доколкото знам, досега не е била писана книга, която да представя тази литература чрез формата на диалога. Тук не става дума толкова за художествен текст, колкото за изложение, чрез което човек – бил той по-близо до тези неща, или по-далеч – би могъл да се ориентира в този материал. Да научи какво се говори най-общо за Омир, за Софокъл, за Платон – тези неща. И Вие сте напълно прав, като казвате, че това е ново. Аз бих добавил, че то е ново не само у нас. Досега не съм срещал в световната литература подобен вид представяне на старогръцката словесност. Така че това е, струва ми се, първата такава книга. Ако пък се окаже, че не е било така, ще бъде още по-хубаво.

1 СтЛ 28 а

Р.С.
– Може би още по-хубаво ще е да не е и последната. Защото наистина е много четивна; в същото време участниците в диалога се сговарят за някакви неща, както, да кажем, събеседниците в „Декамерон“. Всичко това прави учебника много четивен. Той е не само учебник, вероятно не само това е целта.

Н.Г.
– Да. Някой би могъл веднага да се запита как да наречем тази книга, към кой вид научна или художествена литература тя принадлежи. Аз бих казал, че този жанр е нов. Но не защото е диалог, тъй като диалози се пишат още от древността; дори Платон не е бил първият, който е писал диалози. Но тук имаме нещо друго. Книгата – тя по обем не е малка, над 600 стр. – се дели на две равни части. 300 страници е диалогът и 300 страници са добавките – това, което ние обикновено наричаме бележки под линия. Те съдържат точна информация за произведенията, авторите, обстановката, в която авторите са живели и произведенията са били създавани. Цялата тази информация е изцяло въз основа на източниците. Там имаме и едни големи – бих казал, най-големите, правени на български език – представяния на основните произведения на старогръцката литература. Това са резюмета на „Илиада“, „Одисея“, „Историята“ на Херодот, на няколко диалога на Платон, един късноантичен роман – и не само. Те не просто маркират съдържанието на тези книги, а направо ги разказват. Тоест, ако човек няма време да прочете „Илиада“, той може да се запознае с това резюме, което е 30-40 страници – и няма да е далеч от това, да я е прегледал… Това едно. И второ, Вие много точно споменахте „Декамерон“. Наистина е така. Тази книга има една определена структура, тя е премислена, и първото, което може да се каже е, че е разделена на „дни“. Там действащите лица се срещат всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят – с цел впрочем точно да създадат книга за старогръцката литература. Те това го осъзнават.

дн дата 2

Р.С.
– Изключително познавателно значение има тази книга. Тези диалози като че биха могли някакси и да се театрализират, и участниците да бъдат действащи лица.

Н.Г.
– Могат да се театрализират, това може да се представи и като пиеса. Някой може да запита дали целта на диалога в първата част на книгата не е по-скоро художествена. Аз бих казал, че в нея има художествен елемент. Там има 12 действащи лица, като характерите им се различават, за да могат, разбира се, да влязат в съдържателно общуване помежду си. Читателят ще види, че тези хора не просто се изказват за нещо, което са чели, ами действително си говорят като едни много добри познати. Има една любезност, бих казал, една известна галантност в общуването помежду им. Те са пет мъже и седем жени, които си говорят не само за литература, но и за други неща. В този смисъл да, тя напомня на тези произведения, за които пример е и „Декамерон“.

х 2 СтЛ 1

Р.С.
– Тези 16 дни и една нощ преди 17-тия ден са като един символ на много непознати неща, които не са достигнали до наши дни, включително и от римската литература, вероятно…

Н.Г.
– Да, нещата ще тръгнат нататък. Всеки автор си знае какво е възнамерявал да прави и какво не е успял. И ето в случая замисълът – понеже още в началото ми беше ясно, че книгата ще се дели на дни – беше да направя 24 дни. Несъмнено, по примера на „Илиада“ и „Одисея“, които се делят на 24 песни. И се старах много, но тази работа е тежка; и видях, че стигам до 16-тия ден. Сега по съдържание книгата стига до началото на римската империя. Имам предвид момента, в който и Египет, последната независима средиземноморска страна, вече е включен в рамките на римската държава. Така идва една нова епоха, гръкоримската, в която гръцката литература продължава да съществува, но цялостната политическа и културна обстановка се променя; и изложението свършва там. Значи по първоначалния замисъл остават осем „дни“. Тези дни, да сме живи и здрави, аз смятам да ги напиша; и те изглежда трябва да включат гръцката литература до края на античността. Но и римската, доколкото тя е повлияна от нея; а тя е повлияна в огромна степен. Не веднъж действащите лица казват, че римската литература – това е просто една гръцка литература, написана на латински език.

Р.С.
– Друг принцип, по който могат да се подредят тези дни, са и някакви теми. И например би могло да има ден, посветен на фантастиката в античността – една Ваша предишна книга.

Н.Г.
– Вие ме подсещате за нещо, което е любопитно, доколкото става въпрос за книга, която доста строго се придържа към реалния учебен процес. Тя се държи за основния курс по старогръцка литература, който е установен, традиционен; от 200 години в Европа той си е един и същ. Обаче има едни части, наречени с термин, зает от трагедията, а именно, „стазими“, в които се включват разговори по теми от курсове, реално съществуващи в университета, но не съвпадащи с основния. Примерно, в един момент участниците спират да говорят за лирика и казват: „Хайде сега да говорим за интелектуалците през античността“. Който е бил по-близо до нашата работа, знае, че такъв курс съществува – „Интелектуалците през античността“. И тук той е драматизиран също. Има още три такива „стазима“, в които се говори по теми на античната литература и култура: има примерно един доста дълъг разговор, посветен на пътешествията по егейските острови.

Боил Ев

Р.С.
– Да. „Одисеята“ е вероятно тук и богът на моретата, който люшка кораба на Одисей в разни посоки.

Н.Г.
– Или го потапя…

Р.С.
– В заключение да поканим слушателите на премиерата.

Н.Г.
– Да. На нея са добре дошли всички колеги, студенти, всеки който се интересува. Това ще бъде в Ректората, на шестия етаж, в библиотека „Филологии“ – на 5 декември, четвъртък, от 17 ч.

Р.С.
– Благодаря за този разговор и успех на четивната и познавателна книга.

7 СтЛ 36 а

*

(за Радио „Алма Матер“, 3 декември 2019)

https://knigizavinagi.com/author/bookcorner/

***

„Старогръцката литература“ 2

Любомира Константинова:
– В деня на премиерата на „Старогръцката литература. От легендарните начала на поезията до края на елинизма“, ви срещаме с автора – преподавателя в Катедрата по класическа филология на Софийския университет, доц. Н. Гочев. Добър ден.

Н.Г.
– Здравейте.

Л.К.
– Изключително удоволствие е това отваряне на книга, макар и невидимо за очите на слушателите ни – много красиво издание, с уместна снимка на корицата; с твърди корици, което предлага три части, които преминават през всичко онова, което обещава заглавието.

Н.Г.
– Първо, аз много се радвам, че Вие обърнахте внимание на вида на книгата. Тя наистина е красива; и аз самият, който работя с книги, рядко съм срещал толкова хубава книга. И ми е малко изненадващо, че аз съм я написал. Не мога да не използвам този случай, за да благодаря на целия екип от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, който беше ангажиран в работата по нея.

Л.К.
– Нека да кажем на слушателите ни колко време измина от написването на книгата до излизането ѝ, за да си представим целия този труд на много хора.

Н.Г.
– Да, това заслужава да се каже. Действително, създаването на една книга е процес, който е различен от нейното съдържание и е добре да му се обърне внимание. Книгата се състои от две части; и аз това винаги го подчертавам, защото те са много различни.
Едната част (самата книга е голяма, тя е 600 и повече страници) е диалог между участници, които си говорят за старогръцката литература. А втората – това са добавки или бележки под линия. Тези бележки под линия са огромни, те заемат към 300 страници, което прави впечатление. Защото хората са виждали бележки под линия, но половината от всичко… Но ето, тази книга е така.

Л.К.
– Това е по-трудната или по-лесната част?

Н.Г.
– Бележките ли? Те просто са различни. Това щях да кажа: че когато се пише книга и става въпрос за художествен текст, тя може да се напише бързо, защото художествените текстове се пишат с вдъхновение. Това при мен отне 5-6 месеца. Обаче втората част – ерудитската, която включва резюмета на произведения, нови преводи на източници, препратки – тя е писана преди това, в продължение на 5-6 години.
И след като предложих целия този текст към края на 2018-та в Университетско издателство, на него му отне около шест месеца, за да направи сигналните бройки. Нали най-напред се печатат едни десетина сигнални бройки, просто за да се види как изглежда книгата, и че я има. Но след това работата продължава. И работата по „Старогръцката литература“ продължи още към 4 месеца, и ето сега имаме този резултат. Така че да се напише книгата в основния си вид – това може да отнеме 6 месеца; но след това е нужна още около година, за да се дообработи от автора, после да протече сътрудничеството с издателя и всичко това да се направи добре. Много хора са ангажирани: като се започне от директора на издателството и се стигне до хората, които печатат и разпространяват.

Л.К.
– Иска ми се да връщаме слушателите ни към създаването на книгите, за да могат да бъдат и те част от този процес, който остава неподозиран понякога. Преминавайки през първата и втората част на книгата; през всичко онова, което ни разказва първата – всъщност коя е нишката, която следва историята?

Н.Г.
– Да, какво всъщност става там? Веднага казвам – защото това не е никакъв секрет – че книгата беше замисляна като учебник.
Всъщност тя е продължение на една друга книга, която излезе преди петнадесетина години и се занимаваше с подходите към старогръцката литература – как се теоретизира, как се мисли за нея; като се започне от Аристотел и се стигне до наши съвременници, от които аз лично съм учил.
И в един момент някои ме попитаха: „А няма ли да има втора част на тази книга, която ти издаде преди 15 години – и даже я нарече „Пойесис I“?“ Защото така я нарекох. „Ποίησις“ означава „поезия, литература“. И „едно“: това „I“ си го пишеше на корицата. И казах: „Прави сте, след като съм написал веднъж „едно“, трябва да има и „две“; но след като заради първия том огледах цялата история на изследванията, сега какво?“ И тогава една колега каза: „Просто си напиши твоите лекции. Това ще бъде № 2.“
Така че книгата е написана като представяне на моето преподаване. Но тук има една особеност, а именно – че аз почти не работя лекционно. Може би това не е често срещано. Лекции не чета, а предлагам на студентите да прочетат нещо и след това да си говорим за което са прочели. И ги съветвам как да обсъждат въпросите. Та това се случи в тази книга.

Л.К.
– Значи това е книга за всички, не просто за студенти или ученици. И предлага текстове, които заслужават своето обсъждане.

Н.Г.
– Книгата според мен е новина, тъй като учебниците – било за гимназията, било университетските – са обикновено от лекционен тип. Те са монологични – както се чете лекция, така излиза и учебникът. А тук имаме нещо различно, което не е далеч от ума, обаче се случва рядко, ако изобщо. Предлага се учебник от семинарен тип. Защото в университета съществуват и лекции, и упражнения. Упражненията за какво са? За да могат хората да разговарят.
И ето сега имаме учебник – радвам се, че на мен се случи да го направя – който показва как вървят упражненията, как хората си говорят, след като са чели. Затова имаме 12 участници, от които един е водещ, и те си говорят за литературата. Впрочем, по стандартния университетски курс. Значи онзи, който се интересува да види едно систематично изложение…

Л.К.
– Формата може да е различна, но съдържанието е това…

Н.Г.
– Да. Защото стандартният курс е такъв, непроменяем – от 200 години в Европа и от около 120 у нас. Ние имаме учебници по старогръцка литература още от края на XIX век. Първият автор на такъв учебник е Константин Величков – известният наш книжовник, политик, преводач на Данте. Той пръв – като учител в Солун – е написал такъв учебник. Така че имаме едни 120 години традиция.
Но ето сега за пръв път се появява учебник от диалогичен тип. Той върви, както е прието: имаме епос, лирика, драма – което е поезията; и след това историография, реторика, философия, което е прозата. И накрая – следкласическата епоха. Това е.

Л.К.
– Една част от пролога сякаш задава именно това, което можете да очаквате нататък:
„И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето.“
Нека това да си кажем – колко различно е това, нашето време?

Н.Г.
– Първо да кажа за началото на книгата. Тя започва някак направо, без каквито и да е обяснения. Просто водещият на този разговор заговаря от първо лице.

Л.К.
– Преди това пише „Ден първи“. В скоби: „Аполоний“.

Н.Г.
– Да. И сега да кажем какво е устройството на книгата. Това са десетина души, които се събират всеки ден, в късния следобяд, и започват да си говорят, осъзнавайки, че създават учебник по литература. Водещият ги е поканил; той ги цени като хора, които разбират от тези неща, макар повечето от тях да са млади: някои са студенти, други – докторанти, трети – асистенти, като в университет.
И той казва: „Хайде сега да направим заедно един учебник, защото аз сам не мога да го напиша, много е трудна тази работа.“ Единственият начин да го създадат е да седнат заедно и да го изговорят.

Л.К.
– Много е трудно, защото?

Н.Г.
– Защото дисциплината „старогръцка литература“ е много стара и материалът, който е натрупан, е извънредно голям. Това е една от най-разработените теми в науките за човека. Тази литература е първата, тя е началната за Европа. Гърците са тези, които са създали европейската литература; и те са единствените, в началото на чиято литература не стоят преводи. Такава друга литература в Европа няма. Защото и римската започва с преводи от гръцки. Българската литература започва с какво? С преводите на Светото Писание. Това е, което са направили св. св. Кирил и Методий. И всички останали са така – френската, английската, немската – всички те започват с някакви преводи. Гръцката литература с това е особена и затова е основополагаща, защото е започнала без преводи, сякаш на празно място.
И оттук нататък, всички европейски интелектуалци, които се занимават с хуманитаристика, са започвали с тези книги – с Омир, Херодот, Платон, Аристотел, трагедията. Това е европейското образование – за хуманитарното говорим. Като изключим Библията, то се състои просто в познаване на тези книги, които са било художествени, било исторически, било философски. Защото, когато казваме „старогръцка литература“, не говорим само за чисто художествена литература, а имаме предвид нещо по-широко, което заслужава да се нарече „словесност“.

Л.К.
– И в цялото изобилие на тази широта, един нов подход определено носи полза.

Н.Г.
– Човек не може да каже нищо оригинално по стария начин. И ако някой реши просто да разкаже своите лекции, той нищо няма да допринесе. Дори няма да е ясно защо го прави. Би могло просто да се преведе някоя книга, или пък да останат старите учебници. Значи трябва да се направи нещо ново – като начин на представяне. И това ново е този разговор, който, струва ми се, задържа вниманието на читателя – защото там има хора, които общуват помежду си.
Та казвам, че има художествена част. Участниците са различни характери, те имат отношения помежду си, говорят си като близки хора – а не само изговарят онова, което са научили за старогръцката литература. От време на време се заемат с някои по-специфични теми. Например, съществува темата „Интелектуалците през античността“, която обсъждат. Или темата „Античността в художествената литература“.

Л.К.
– А от време на време са критични и към собственото си обсъждане, като в такъв момент: „Е, много възрожденска стана обстановката – казах. – Какво друго? Трябва да споменем за Софроний.“

Н.Г.
– Да. Това е моментът, в който те разговарят за „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Това е много важна и интересна тема. Наистина има такъв специализиран курс в университета, който започва със средновековието и стига до наши дни. Те се питат: „Как е прониквала античността в България?“ И разказват как. Ние и през средновековието сме имали преразкази на антични произведения, а и по-късно тези неща са се поддържали по различни начини.

Л.К.
– Нека преди да поканим слушателите на самото представяне, да им кажем и как бележките, в своето подчинение на основния текст, притежават една хомогенност.

Н.Г.
– Първата част е разговорът; а втората е ерудитската, където се предлагат сухи факти и изложения на произведения. И в тази втора част човек би могъл да намери едни от най-големите резюмета на важни антични книги, които някога са правени на български. Тук намираме най-голямото резюме на „Илиада“, 30-40 страници. На „Одисея“, на Херодот – също най-голямото, което е правено на неговата „История“; на някои диалози на Платон. И Аристотел – неговата „Метафизика“ в по-голямата ѝ част е конспектирана тук. Съдържанието на един известен античен роман – „Етиопска повест“ – също е тук.
Но освен това в бележките има и точни сведения за авторите, за контекста на произведенията, като всички те са взети от източниците. Това са нови преводи на важни свидетелства за античната литература.

Л.К.
– И ако Вашите думи не са стигнали на слушателите на „Нашия ден“, не са им били достатъчни, къде в този ден – деня на представянето на „Старогръцката литература“ те могат да чуят не само Н. Гочев, но и проф. Валери Стефанов?

Н.Г.
– Ще бъде в Ректората – централната сграда на СУ, в библиотека „Филологии“, от 17 ч.

*

5 декември 2019, БНР. „Нашият ден“

https://bnr.bg/hristobotev/post/101200192

***

„Старогръцката литература“ 3

1 а СтЛ 1

Надежда Московска:
– Книгата, която държа в ръцете си, е озаглавена „Старогръцката литература“. Неин автор е Н. Гочев. Здравейте!

Н.Г.:
– Добър ден!

Н.М.:
Подзаглавието е „От легендарните начала на поезията до края на елинизма“. Важно е да кажем, че тази книга обхваща именно онова, което един курс по старогръцка литература… преподава.

1 СтЛ 2

Н.Г.
– Да. Бих казал, че това е стандартният курс по старогръцка литература. Той е такъв поне от 200 години. Като казвам „200″ това са 200 години в Европа. Най-напред във Франция и Германия в началото на XIX век, а после и другаде, са се появявали книги, които са обхващали историята на старогръцката литература започвайки точно от легендарните начала на поезията. А не както впоследствие – да се започва от Омир.
И е интересно, че когато филолозите от XIX в. са се заемали с началата на литературата, те са започвали не с друг, а с Орфей. Макар че от Орфей не е запазено нищо; но те казвали, че е установено и сигурно, че траките и фригийците са онези, които първи са създавали поезия и музика в нашия регион; а след това гърците. Така че това е началото, а краят на изложението е в епохата на елинизма. Има и още, но един основен курс наистина достига до I в. пр. Хр., до нулевата година, времето на Август.

Н.М.
– Всъщност повествованието, доколкото тук има такова, се води от един персонаж, който се нарича „Орфей“.

Н.Г.
– Точно така.

8 СтЛ 35

Н.М.
– Защо казвам „доколкото има такова“? Защото всъщност формата на текста е диалог. Една антична форма. Защо избрахте тази форма и лесно ли се удържа тя?

Н.Г.
– Наистина, диалогът като литературен жанр е изобретен през античността. Може би не от Платон, може би от някой от неговите познати около Сократ; и впоследствие се употребява извънредно много. Да кажем, един философ като Джордж Бъркли, който е сравнително нов автор, пише диалози. Джордано Бруно също пише диалози, при това високо художествени…

Н.М.
– Но прави впечатление, че споменавате философски диалози, а това са диалози за литература.

Н.Г.
– Да. Но не е изключено да се водят диалози на всякаква тема. Във всеки случай жанрът е много стабилен. И сега, в какво се състои изненадата. Тази книга е заявена – пише го още в началото, пък и аз така говоря за нея – като учебник. Човек го отваря, вижда някакви хора да разговарят и си казва: „Но как това ще е учебник?“
Ще кажа в какъв смисъл. В университета от отдавнашни времена, и за щастие все още при нас, има две форми на работа със студентите. Едната е лекционната, която всеки познава, а другата е семинарната – или, както ние го наричаме, упражненията. И сякаш всеки смята за нещо подразбиращо се, че един учебник трябва да бъде изпълнен в лекционна форма. Тоест, да имаме монолог: нещата са така, така…

Н.М.
– Категорични.

Н.Г.
– Да. Текстът звучи авторитетно, няма спор, това е последната дума на науката. И не се прави връзка с лекционната форма, а всъщност това е една лекция, която е отпечатана.
Та когато се размислях, че е крайно време да се напише един университетски учебник по старогръцка литература, тъй като такъв не е бил писан от български учен никога…. макар че ние имаме много хубава традиция в античнознанието, и също в знанието за античната литература, която е повече от 100-годишна. Ако вземем предвид първия учебник на Константин Величков – почти 130-годишна. Тъй като Величков е писал свой учебник за българската гимназия в Солун, където е преподавал. Това е един добър учебник, той е сканиран, може да се прочете. Аз ги огледах тези учебници, и изобщо цялостните изложения на старогръцката литература на български език, и установих, че ние още нямаме университетски учебник. Тъй като учебникът на Балабанов, който е издаден през 1914 г., все пак е гимназиален. Той няма библиография, няма препратки към източниците, няма оглед на научната традиция… той си е един прекрасен учебник, но за училище.
И си казах: „Ще напиша, но как?“ Крайно трудно е да се напише учебник по старогръцка литература, защото тя е най-обсъжданата в света.

СтЛ 43

Н.М.
– Позволете ми да отбележа, че и Величков, и Балабанов също присъстват, макар и само като споменавани от диалогизиращите. Казвате, че е най-обсъжданата. Всъщност да не пропуснем това – че има втора част, в която са изведени всички онези неща. Ако диалогът е това, което се случва в учебния час, то бележките са това, което студентите и преподавателят трябва да правят после.

Н.Г.
– Това е фонът. Бележките представят твърдото знание за старогръцката литература: доколкото може да има точно знание в науките за човека. Защото науките за човека не са като природните и като математиката, там знанието е приблизително. Добре да знаем това и да не съжаляваме, то е такова. Човекът е нещо подвижно и свободно, затова и знанието за него е приблизително, а не сигурно, както е в геометрията…

Н.М.
– И диалогично, в този античен и хубав смисъл.

х 10 СтЛ 39

Н.Г.
– Та като се замислих, си казах: „Защо да не дам една картина на образованието, каквото наистина е, тоест на разговорите със студенти?“
И някак естествено се появи ето този разговор. Както може да се види, в него има десетина-дванадесет действащи лица; и те имат антични имена. Може да се каже, че тези имена са им дадени в чест на това, че се занимават с античност. И не са само гръцки.

Н.М.
– Много е любопитно това за персонажите. Не зная дали зад тях стоят реални личности, подозирам че да, защото са много последователни някак. Хората са си хора – участниците в този диалог.

Н.Г.
– Това е голям литературен въпрос. Много историци на литературата се занимават с това – има ли прототипи зад действащите лица на дадено произведение и кои са те.
Хубаво е да се каже, че прототипът е само една опора. Но художественият образ не може да съвпада с прототипа, защото литературата не е като фотографията. Ти не се занимаваш с това, да представиш „точно този“ човек, а се стремиш да създадеш литературен образ. И в случая има литературни герои. Те може и да имат някаква опора в реални лица, обаче е мъчно да се установи доколко реалният човек или представата за него се доближава до създадения литературния образ.

Н.М.
– Ето че току-що казахме на зрителите ни, че това е литература. За съжаление учебните часове не могат да се случват винаги така, и затова е толкова хубаво да се чете литература за тях.

Н.Г.
– Да, така е. Това е един идеален разговор, който в действителността е мъчно да се проведе. Но затова има идеали.

Н.М.
– Симпатично е наистина, че още в началото един от персонажите казва: „Ами ако не можем да допринесем за разговора…“ и се казва, че тя всъщност участва в разговора, дори да мълчи. И така е и читателят – може да си мълчи, докато чете, но участва.

Н.Г.
– Точно така. Трябва да се помага на всеки, който се интересува от тези неща; да му се подсказва, че той винаги може да допринесе, и че за това не е необходимо да има съвършено знание.
В тази книга има едно внушение, на което искам да обърна внимание. То е, че съвършено знание няма, и ние можем да пристъпим към науката с несъвършено знание и да не се срамуваме от това. Това е добрият подход. Ти знаеш, че знанието ти е несъвършено, но това не те притеснява, все пак влизаш в разговора. И когато се съберат десет души които разговарят приятелски и доброжелателно помежду си, ето така се прави наука. Разбира се, нужно е и твърдо знание, което го виждаме във втората част на книгата.

Н.М.
– И все пак си признавам – тъй като съм от тези с много несъвършено знание в класическата област – че на моменти имах нужда да чета диалога без да чета бележките, а после да се връщам към тях. Тъй като, колкото е достъпна първата част, толкова втората ме респектираше с това, че наистина се сблъсквам с учебник по старогръцка литература.

Н.Г.
– Това са като две различни книги. Но ако отворите преразказа на „Илиада“, който е наличен там, или на „Одисея“, или на романа „Етиопска повест“… Ви обещавам, че четенето ще бъде приятно и увлекателно.

Н.М.
– След като се преборих и с бележките, потвърждавам. Потвърждавам, че и те не са непреборими. Казвам просто за това усещане за достъпността: за онзи, който тепърва пристъпва, и за онзи, който може да е по-информиран, и пак да използва втората част като справочник.

Н.Г.
– Аз мисля, че книгата е успешна. Не го казвам като автор, а като някой, който вече донякъде е отстранен от нея. Защото като я отвориш – примерно към средата на диалога – и се зачетеш, тя не те пуска лесно. Четеш и си казваш: „Я да видя какво ще кажат и по-нататък…“
Е, разбира се, освен стандартния курс, има и друго. Има нещо, което се нарича „стазим“, това е термин от античната драма, където се включват едни допълнителни курсове. Например „Интелектуалците през античността“. Хората говорят и на тази тема. Значи книгата не е като обикновен учебник, да тръгнеш и да завършиш – автор, жанр, автор, жанр; а има едни отделяния по теми, които са въведени в структурата ѝ. Така тя се дели на части.

Н.М.
– За мен беше много приятно нещо, което чух на представянето на книгата в края на миналата година – като определение за нея. Защото тогава всички говореха за мултижанровост и неща, които вече казахме. Някой каза, че в тази книга преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета се срещат. Това несъмнено е ласкателно за Вас като автор, но склонен ли сте да се съгласите с него?

СтЛ 53

Н.Г.
– Във всеки случай има опасност преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета като се срещнат, да не видят никаква разлика помежду си. Защото някои преподаватели се държат като кабинетни учени. Това е, което смятам, че трябва да се избягва.
Преподавателят в аудиторията трябва да бъде в голяма степен човек, който слуша студентите. Но за да ги слушаш, ти първо трябва да им дадеш думата. И ето тук се проявява диалогичната настройка: доколко човек е в състояние да дава думата на други. Това изисква една деликатна душевност: да можеш да уважаваш хората около тебе, да не искаш от тях прекалено много, а това, което търсиш в тях, да е самата любов към знанието. И ако има такова нещо и ако го поощряваш, тогава ще се получи истински разговор.
И тогава преподавателят ще бъде добър и различен от кабинетния учен, който просто си гледа книгите.

16 б СтЛ

Н.М.
– Искам да Ви благодаря за този разговор. Действително препоръчвам тази книга, доколкото по нея наистина може да се учи, с онова въведено от формата на диалога колебание, което, както стана ясно от нашия разговор, касае науката по същество.

БНТ, „Библиотеката“. 12/19 януари, 2020

https://bnt.bg/bg/a/starogrtskata-literatura-ot-legendarnite-nachala-na-poeziyata-do-kraya-na-elinizma

*

267

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>