1. Описанието на Египет и значението на думата “история”
В началото на книга ІІ Херодот казва следното: Ще удължа изложението си за Египет, защото в тази земя има твърде много чудеса и тя предлага повече човешки произведения, достойни за споменаване, отколкото която и да е друга (ІІ, 35).
За Египет ще се говори повече, тъй като и самите читатели на Херодот очакват това. Страната е в сърцевината на цивилизования свят – това е най-старата държава, с най-дълга памет за миналото (и на своето, и на другите народи) и с най-големи архитектурни постижения. Египтяните са цивилизовани, но самодостатъчни (като Омировите феаки); те не пътуват по света, и, макар да познават другите народи, помнят за тях само това, което се е случило при срещата им с Египет. Още по-малко се стремят да подражават на някой друг (Избягват да си служат с гръцки закони, а и, общо казано, със законите на каквито и да било други хора – 91). Другите обаче идват при тях, разглеждат страната, разпитват и отнасят узнатото по земите си (…След като премине през всички сухоземни, морски и летящи същества, душата отново се вмъква в пораждащо се човешко тяло; и прави тази обиколка за три хиляди години. Има и някои гърци, които си послужиха с това учение – едни в по-ранни времена, други по-късно – и го представиха за свое. Знам техните имена, но няма да ги напиша – 123).
По времето на Херодот Египет изглежда на гърците като музей: наред с богатството му причината е и това, че страната не е свободна и не е можела да участва в конфликта между тях и персите. Тя е завладяна от Камбиз поне седемдесет години преди Херодот да се заеме с изследването си. Това вероятно е направило египтяните и по-гостоприемни. Като победена държава те били политически унизени и затова по-склонни да запознаят чужденеца със забележителностите от миналото си; те са загубили войната, но притежават културни ценности, с които персите не могат да се похвалят. За това напрежение между завоювани и завоеватели, и за ревността на египтяните към Персия говори следният анекдот. Когато посетил един египетски храм, Дарий видял пред него огромни статуи на Сезострис и семейството му и пожелал да издигне срещу тях и свое изображение. Жрецът обаче, който говорел с него, му обърнал внимание, че не заслужава такава чест, тъй като още не е бил завладял толкова народи и територии, колкото Сезострис. Дарий се съгласил и отстъпил (110. От по-късната литература вж. разказа за египетското въстание срещу Персия в “Херей и Калироя”, кн. VІ-VІІІ).
Описанието на Египет е разделено на две почти равни части, като първата се занимава с местоположението на страната, размерите й, животните и обичаите на хората; а втората разказва за управлението на царете – като се започне от първия, за когото има някакви сведения. Това разделение е лесно забележимо, и, както се вижда от самия текст, направено съзнателно (Дотук говорих според това което сам съм видял, мисля и проучих; а отсега се заемам да разкажа думите на египтяните, както съм ги чул; но ще прибавя и нещо от това, което съм видял – 99. Цялата книга съдържа 182 параграфа). Причината е разбираема: за Херодот една страна е интересна както с природата, така и с човешките постижения. Човешките постижения обаче, ако става дума за събития и произведения, трябва да се поставят във времето, а това разпределение (поне в изследвания като Херодотовото) непременно се свързва с нечие управление – в случая с това на монарха. Името на монарха не е само название за някаква епоха, защото се предполага, че той е не само съвременник на постиженията, но и тяхна причина; а и много от нещата, които ще се разкажат, са свързани със събития в семейството му, или пък просто са самите тези събития.
Впрочем по-късното значение на думата “история” се е закрепило именно за вида изследване, което се прави във втората част на “египетската книга”. За това има непосредствено основание: Херодот нарича historie не разказите си за това, което лично е видял, а за това, което е установил при разпитване и (по-рядко) при четене. Но за вече случилите се отношения в човешкия свят може да се научи само чрез индиректни (не от собствен опит) свидетелства. Затова в най-тесен смисъл historie значи “опит за узнаване на отминали важни събития в човешкия свят, на отношения между влиятелни индивиди и общества”. Според това определение втората част от описанието на Египет е повече “история” от първата. Именно този вид разказ се обозначава с думата “история” през следващите векове.
Несъмнено, под “история” може да се разбира и друго. Ето какво пише един немски изследовател на Херодот от първата половина на ХХ в:
Seit Herodot gibt es Geschichte. Denn Geschichte heisst nicht “Erinnerung”, nicht ein Wissen von den Vorfahren, nicht Sage, nicht Monument; Geschichte heisst: sich einer national bedingter Gegenwart bewusst sein, heisst Vergangenes von gleicher Struktur erkеnnen, auf sich hin beziehen, sammeln und sichten.
(Herodots Persergeschichten. Oestliches und Westliches im Uebergang von Sage zu Geschichte. В: Karl Reinhart. Vermaehtnis der Antike. Gesammelte Essays zur Philosophie und Geschichtschreibung, s. 133. Hrsg. von Carl Becker. Vandenhoech&Ruprecht, Goettingen, 1960).
Идеята за историята като поредица от епизоди в живота на семейството (или рода), което управлява едно общество, е засвидетелствана и преди Херодот, дори ако имаме предвид само гръцките източници. В “Теогония” Хезиод прави, доколкото знаем, първия европейски опит да състави “хроника на важните събития”. Разказът му е митологичен и оповестява събитията в рода на боговете от Гея и Уран до децата на Зевс. Това са промени, засягащи целия космос, и те са представени като серия от събития в един род, където има сблъсъци между бащата и неговите синове, множество бракове и раждания, а също и войни срещу чудовища, или срещу такива божествени същества (като Титаните), които не е трябвало да претендират за управлението.
Херодот не стои много далеч от Хезиодовия начин да се разказва за миналото. Той не се разграничава от предположението, че някога на земята са царствали богове; а по-скоро приема мнението на египтяните, че последните царе-богове са се оттеглили от земята поне преди 11 000 години – значи много по-отдавна, отколкото си мислят гърците (Уверих се, че гърците са научили имената на тези богове (на Дионис и Пан) по-късно, отколкото на другите. И приемат за време на раждането на боговете времето, в което са научили имената им – 146. За датирането на последните царстващи на земята богове (“човекоподобни”, както казва Херодот) вж. 142). Освен това разказите му за миналото на египетската държава са съвсем прости. Винаги става дума за цар, който трябва да се справи с вътрешни (в семейството и страната) или външни претенденти за властта и поради това непременно се забърква в интриги и води войни. Дотук всичко е като при Хезиод, макар че се говори за хора. Наистина, има и някои нови неща: предприемат се строежи, облагородява се природата – пресушаване на блата, прокопаване на канали – разпределя се земята, правят се дори изследвания за миналото като експеримента на Псаметих (2), който затваря две деца, за да види на какъв език ще проговорят и така да установи кой език е най-стар.
Накратко, “египетската книга” следва вида хроника, използван от Хезиод, и я развива така: не само сред боговете, но и в човешкия свят се случват важни неща, които могат да се наредят във временна последователност и дори да се датират. Но за живота на човешката общност се разказва чрез действията на монарха. Ако той е добродетелен, умен и има успехи, това значи, че и общността е добра, умна и успешна (благоденстваща). Така че всичко, което се казва за монарха, се отнася и за нея, и каквото се случва на него лично, това същото се случва и на цялата страна.
2. Египет и гърците. Паметта за миналото в Египет
В традицията на заниманията с античност има едно устойчиво предубеждение, според което гърците винаги (или поне от Омир насам) са считали себе си за най-цивилизования народ и са се отнасяли с високомерие или безразличие към останалите. Това е вярно, но само за някои епохи; и се вижда само при някои автори и във връзка с някои особености на гръцката цивилизация. Най-същественото заблуждение, свързано с това мнение е, че гърците били склонни да общуват само помежду си, избягвали мирните срещи с чужденци, или в най-добрия случай предпочитали други да посещават техните градове и да учат техния език. В действителност, до времето на Херодот гърците се движат много, напредват (макар и нелесно) в общуването с други народи, и, разширявайки цивилизацията си, помнят, че това е все пак само “тяхната цивилизация” и че тя е млада, което значи все още неразвита. Ето един пример, който потвърждава това.
В параграф 160 се разказва, че елейците, след като утвърдили града си като център на най-големия общогръцки празник, пожелали да осведомят за него и други народи. Затова посетили Египет, срещнали се с царя и съветниците му, разказали за игрите и предложили на домакините да кажат мнението си за организацията. Египтяните ги изслушали, заинтересували се кой следи за спазването на правилата и дали самите граждани на Елея имат право да участват в тях. След като научили, че имали, и че игрите се организирали винаги от елейците, казали, че празникът не е замислен добре. Вие напълно сте се отклонили от справедливостта – казали те. При това положение няма никакъв начин да не подкрепяте съгражданите си и да не възпрепятствате чужденците. Но ако искате да уредите игрите справедливо и затова сте дошли в Египет, то нека организатори да бъдат чужди състезатели, и никой елеец да няма право да участва.
От това се вижда, че гърците, макар и да гледат на игрите като на свой вътрешен празник, нямат нищо против да се консултират с чужденци и така да ги осведомяват за своите постижения. Но такова посещение – и то по инициатива на гостите – може да се направи само при онзи, чиято оценка считаме за твърде важна. Същевременно отговорът на египтяните е критичен и показва самочувствието на една цивилизация, която се смята за създател на религиозните празници и има последна дума за това, кое е редно и справедливо в този вид срещи; но същевременно и тревогата, че имат пред себе си чужденци, чиято предприемчивост предвещава големи постижения (Любопитно е, че според Херодот египтяните са първи дори в организирането на спортни състезания – вж. 91).
Заблуждението, че гърците някак са се появили с усещане за превъзходство над останалите народи, не изглежда случайно. По-скоро става дума за идеологическо проектиране на отношението на вече стабилизираната и преуспяваща Европа от (примерно) края на ХVІІІ в. към “новите народи от изток”, а и към света изобщо: отношение, несъмнено основано на вече немалкия й колониален опит. Не е излишно да се цитира едно място от “Залез и упадък на Римската империя” на Гибън, където се казва следното: И на Изток и на Запад… арабите се стараят да събудят нашето любопитство.. Но същите усилия (положени за описанието на арабите – Н.Г) биха били прахосани незаслужено за дивашките рояци, които между седми и дванадесети век се спускат от полетата на Скития за кратък набег или вечно изселване. Техните имена са необичайни, произходът им е съмнителен, действията им са неясни, суеверието им е сляпо, храбростта – брутална, а еднообразието на обществения им и частен живот нито се смекчава от простодушието, нито става по-изискано от изтънчеността.
И по-нататък: Величието на византийския трон отблъсква и надживява безпорядъчните им нападения; повечето от тези варвари са изчезнали без да оставят някаква следа от своето съществуване; а жалкият остатък продължава и може дълго да продължи да стене под властта на чужд тиран. От древната история на 1. българите, 2. унгарците, 3. русите ще се задоволя да подбера такива факти, каквито все пак заслужават да бъдат запомнени (Т. ІІІ, гл. LV)
Това е отношението на едно по-старо и по-самоуверено общество спрямо “временните явления” в театъра на историческите събития. Основанието да се говори за пренебрежението на гърците към “варварите” е лесно забележимо – за да се съгласим, че Европа винаги е имала съзнание за превъзходство над останалите и че винаги е знаела за “по-добрата си природа”. Но четенето на “Историята” не дава основание да се мисли така: специално в кн. ІІ виждаме по-скоро обратното.
Когато Херодот разпитва своите домакини и се опитва да научи имената и делата на повече египетски царе, той узнава за някой си Протей, който в Гърция е познат като “морския старец” – божество, което мени формите си и което присъства в един вариант на разказа за отвличането и отвоюването на Елена, засвидетелстван най-подробно в драмата “Елена” на Еврипид. Този Протей, казва Херодот, бил египетски цар, който приел Елена и Парис след бягството им от Спарта, но задържал Елена в Египет и след разрушението на Троя я върнал на съпруга й. Сиреч, Елена никога не е била в Троя, а престъплението на Парис било донякъде осуетено от египтянина Протей. Интересното за нас е, че Херодот търси в Египет потвърждение или опровержение за истинността на най-важните събития в гръцкото минало. Гърците нямат друг източник за тази война освен Омир, а на Омир не може да се вярва много, тъй като той създава поемите си с оглед на художествения ефект, а не заради истината (Струва ми се, че Омир е познавал и това предание, но то не е било толкова подходящо за поемата, колкото другото, с което си е послужил - 116). Така казва малко по-късно и Тукидид (І, 10). Значи гърците не могат да кажат сами какво точно се е случило в собственото им минало. Истината за тези неща – как са станали те и дали изобщо са станали – се пази другаде, а именно в Египет, където знанието за миналото е солидно и отива далеч. Това се казва съвсем ясно от Платон чрез анекдота за Солон, който разговаря с египетски жрец („Тимей“, 21а – 26е). Накратко, постиженията на една млада цивилизация не могат да бъдат оценени от самата нея. Египетските хроники и египетската гледна точка са важни, защото само там се отделя сериозното от незначителното, от самохвалството и от лъжата. Това е привилегия, която и Европа, в чието начало са гърците, си е присвоила спрямо Изтока и “новите народи”: и дори спрямо самия Египет – но това се е случило много по-късно.
Заниманието с египетските древности дава повод на Херодот да каже нещо за произхода на гръцката религия. От 48-65 става ясно, че “гърците са заели своята религия от египтяните”: защото тяхната представа за боговете е създадена от Омир и Хезиод, а те разказват неща, които египтяните са знаели много по-отдавна, и много по-точно.
Какъв е произходът на всеки бог, а и дали всички те са вечни, какви са и как изглеждат – това е нещо, което не се е знаело, както се казва, до вчера. Защото Омир и Хезиод, както ми се струва, не са живели преди повече от четиристотин години: но те създадоха теогонията на гърците, те дадоха названията на боговете, разпределиха помежду им почестите и изкуствата, и показаха как изглеждат външно (53).
Това се отнася както за вярванията, така и за ритуалите (изобщо за празниците – 58). Също и суеверията на астрологическа основа, които знаем от Хезиод (82).
Гръцките оракули са основани от египтяни – да кажем, Додонското светилище, което е най-старо, възниква благодарение на една египетска жрица, която някога се установила на това място (мантиката изобщо е египетско изобретение – 57). Гърците разказват за черна гълъбица, която свила гнездо в клоните на додонския дъб и говорила оттам с човешки глас; но Херодот обяснява, че това е мит, който скрива истинската случка, а именно, че египетската жрица първо е говорила на своя език (който звучал на гърците като птиче пеене), а после е научила и гръцки (“проговорила е”).
За звученето на чуждия език вж. и Есхил, “Агамемнон”, 1050-1053, където Клитемнестра казва за Касандра: Но ако не е, като лястовица, с непознат варварски език, ще я убедя със смислена реч.
В действителност, казва Херодот, тази история е за две тивански (от египетската Тива) жрици, отвлечени от финикийци и продадени – едната в Либия, другата в Додона. И двете основали прорицалища, които имали сходства с египетското (55-57).
3. Египет като източна страна. Европа и Изтокът. Идеята за чистотата
“Заемането на религията” е устойчива тема в европейския размисъл за Изтока. Отношението към “неевропейския” произход на европейската религия е двойнствено и се преплита с поглeда към Изтока като нещо единно. От една страна, на Изтока се гледа като на място, където човек е зает с размисъл за “устойчивото” и “вечното”. Това се свързва с усещането, че на Изток изобщо “времето тече по-бавно”, доколкото самите общества се грижат за това – те поддържат едни и същи обичаи през вековете, трудно допускат промени във възпитанието и изкуствата, не позволяват предаване на властта извън рода или съсловието, слабо подвижни са (освен когато става дума за военни кампании).
Вж. примерно коментара на Ян Асман към Платоновата похвала на египетската традиционност в “Закони” (кн. ІІ, 656d – 657a), и изобщо представянето на египетския културен тип заедно с отзвука му при някои гръцки автори (Ян Асман. Културната памет. Превод Ана Димова. Планета 3, 2001. с. 168-198 ).
Последното впрочем се причинява и от твърде големите размери на сушата отвъд Средиземноморието; нейните пустини и планини наистина затрудняват комуникациите. В такава обстановка на неподвижност умът се насочва към “отвъдното”, открива “вечните правила” и така потвърждава естествеността на вече съществуващото положение. Европеецът се чувства съблазнен от това обръщане към непреходното, но същевременно се бои от него и обявява религията за преодоляна, но все още вредна, а Изтока, който я е породил, за изостанал, но също така и застрашителен. Оказва се, че “Изток” и “Запад” са само символи в спора за това, дали е добре да се ускорява хода на човешкото време (чрез умножаване на контактите, промени в бита и мандатност в управлението), или тази скорост да се задържа – доколкото природата го позволява.
Херодот счита за забележителна и склонността на египтяните да се отграничават от другите народи, като използват довода за “чистотата”. Жреците спазват изключителни ограничения, наложени заради поддържането на чистота (37); всички мъже се обрязват, като основанието за този обичай очевидно е хигиенно; абсолютно забранено е яденето на свинско месо и всеки, който не спазва тази забрана, се смята за нечист. Това била причината египтяните да изпитват отвращение към гърците: примерно, никой египтянин – мъж или жена – не би се съгласил да целуне грък в устата (41). Покрай всичко това Херодот отбелязва, че египтяните наричат всички, които не говорят техния език, варвари (158).
В действителност разделянето на народите и съсловията на “по-чисти” и “по-мръсни” е само начин да се означи отвращението към чужденеца или пък към сънародника, който заема друго положение в обществото. Идеята за чистота би трябвало да тръгва от спазването на хигиенните правила, и, по-точно, от разграничаването на храна от телесен отпадък; но лесно се превръща в инструмент за разделение на хората. Дискриминираният от египтяните грък би казал, че прекомерното уважение към чистотата не е гръцко; а днешният европеец, който иначе цени битовата чистота, би се съгласил, че преносната употреба на думите “чисто” и “мръсно” може да е твърде опасна и не трябва да се допуска, когато става дума за народи и социални групи. “Чистота” може да е име на еднообразието, отделеността, нетърпимостта към контакти, враждебността към свободното преместване и мирното общуване между хората (като равни). Ето защо интересът към чистотата, подобно на интересът към вечното може да стане инструмент на тенденцията към обездвижване и поради това да бъде приписан на “Изтока” – било като похвала, било като опасение.
4. Платон за Египет
Когато за някой известен грък се казва, че е посетил Египет и е пренесъл някакво важно знание оттам, това изглежда като клише и европеецът-античник се колебае дали изобщо да вярва на такова съобщение. Същевременно никой не оспорва съществуването на гръцки градове по африканското крайбрежие, в самия Египет, а и на места, много по-отдалечени от Егейско море, отколкото Египет. Пътят от Атина до делтата на Нил не е по-дълъг, отколкото до Сиракуза. Изглежда, че историкът-елинист трябва да предолява собствената си съпротива срещу тези сведения – защото възприемането на културни ценности от Египет противоречи на предположението, че гръцката култура е оригинална, независима, и някак самозародила се. Това е европейски предразсъдък и при това не много похвален, защото идва от вярата в ценността на “културната чистота”.
У Платон има твърде много теми и представи, които – ако се съобразим с това, което виждаме при Херодот – несъмнено са наследени от Египет. Не е много важно дали той лично е чувал тези неща в разговор с местни хора, или е говорил с гърци, които живеят там, или пък ги е прочел някъде (включително и у самия Херодот). Интересното е, че идеи, които се струват някому оригинално гръцки (или поне изобретени в питагорейските, орфическите и други подобни общества), са посочени от Херодот като отдавна познати в Египет. Ето някои от тях (изреждам ги, като посочвам и Платоновите произведения, където тези теми са използвани или обсъдени).
Независимост на душата от тялото; безсмъртие на душата или поне голяма дълговечност в сравнение с тялото, обитавано от нея (“Федър”, “Федон”, “Тимей”, “Държавата”, “Горгий”, “Апология”); преминаване на душата през различни тела (“Тимей”, “Държавата”); съд над душата в отвъдното царство (“Горгий”, “Федон”); обръщане на естествения ход на слънцето (“Държавникът”) – 123 и 141.
Наред с това, когато Платон говори за историческата осведоменост на египтяните, произтичаща от ранното изобретяване на писмеността и дълговечността на цивилизацията (“Тимей”, “Критий”, за писмеността – “Федър”), той просто развива литературно или размишлява за неща, които са казани накратко, но изрично от Херодот.
Заслужава си да се обсъди “египетското място” във “Федър”: не само защото там Платон засвидетелства респекта си към египетската култура, но и защото се обръща внимание на един въпрос, който много помага за отграничаване на “западния” от “източния” характер – въпросът за писмеността.
Както се вижда от мястото (274а – 276е), Платон знае, че създаването на писмеността води неизбежно до промяна на цивилизацията. Египетският цар, който е представен като пазител на традицията, казва на изобретателя Тот, че словото ще започне да се разпространява бързо и навсякъде, и че това е тревожно – защото хората “ще си мислят, че знаят”, без да знаят и ще имат достъп до думи, но няма да разбират смисъла им; и на свой ред ще произнасят и разпространяват думи, зад които няма да стои нищо обмислено. Ще има много имитация на ученост, но малко ученост, а и за нейното предаване писмеността няма да помогне – и не защото основанията на автора да твърди едно или друго не могат да бъдат написани, а защото текстът не може да си подбере подходящ читател: а без подходящ читател той няма да може да бъде прочетен “както трябва”.
Това, което безпокои героя на Платон (а несъмнено и самия Платон, доколкото го познаваме от други негови текстове, където също се твърди, че не всеки може и трябва да знае всичко, което се знае някой друг) не е самата възможност словото да се опазва със знаци и така да бъде препращано до места и времена, до които авторът няма достъп, а възможността това препращане “да излезе от контрол”. Както казахме и по-рано, старанието властта да бъде опазена в границите на рода или съсловието, е особеност на “източния характер”. Писмеността може да усили властта, умножавайки опита на властващите, но може и да я отслаби, като пренесе този опит другаде – сред “неподходящи”, или просто “непроверени”. Тези хора няма да приличат на “законно властващите”, защото няма да бъдат избрани и обучени от тях, но ще ги наподобяват, служейки си с техните думи и с изобретеното от тях. Така че те “ще изглеждат мъдри без да бъдат”, и ще претендират за аудитория, следователно и за власт. Такива са, примерно, учителите по реторика, които със съдействието на самия Платон се прочуват като софисти.
Ето как е поставен въпросът за подготовката на оратора в “Горгий” (459е): Ти, учителят по реторика, няма да учиш дошлия при теб на тези неща (що е добро и зло) – тъй като това не е твоя работа – и все пак ще го направиш такъв, че сред множеството да изглежда, че знае такива неща без да ги знае, и да изглежда добродетелен човек без да бъде? Или пък изобщо няма да можеш да му преподаваш реторика, ако не знае истината за тези неща предварително?
Съвсем естествено софистът Протагор е герой в диалога, където се спори дали човек може да бъде добродетелен, ако не е учил за това: което ще рече, ако не е учил лично от онези, които знаят що е добродетел. Диалогът завършва без отговор, но Платон сигурно е имал свой отговор, и той е – “не може”.
Когато един европеец подкрепя правото за достъп до информация (право на осведоменост) той действа като западен човек: съгласява се, че осведомеността може да е инструмент на властта и я разпространява, за да не позволи съсредоточаването й в групата на малцина. Платон обаче, доколкото е мислел, че осведомеността (образоваността, изкуството и всяко нещо, което може да се нарича “знание”) трябва да се споделя само от тези, които са били преценени като подходящи от “вече осведомените”, не е бил западен човек. А египетската писменост е продължила да вцепенява европейците до началото на ХІХ в. с една драматична двойнственост: тя е съвършено недостъпна, езикът е забравен, а и значението на знаците е забравено; тя едновременно е и не е писменост, защото едновременно означава (значи съобщава) някакви думи, но и ги укрива – предава ги на малцината, допуснати до тайната на разчитането, но ги скрива от всички други.
Така са изглеждали йероглифите преди Шамполион. Интересно е, че и днес, сто и осемдесет години след разчитането им, отношението към тях е същото – дори от страна на хора, които се занимават с надписите като учени и издатели. На корицата на един неотдавна преведен на български (не се съмнявам, най-компетентно) египетски свещен текст пише следното: “Литанията на Ре” се състои от химни към слънцето, които като магическо слово позволяват на египетския цар да се слее със Слънцебога в пътуването му отвъд. Книгата е съдържала езотерично познание, достъпно само за египетския цар и неговите приближени. (Литанията на Ре. Превод, бележки и коментар Теодор Леков. Изток-Запад, 2004). Значи дори и разчетени, йероглифите пак запазват тайната си: защото те са замислени като нещо, което не може да бъде достъпно за случайния читател.
Със самата си нечетивност (окултност) тази писменост изобразява забраненото и несподеляно знание и поради това става символ на строго опазваната източна власт; тя е като пирамидите, които са факт, но никой от множеството не разбира, как се е стигнало до този факт, и, което е по-важно, не би трябвало да разбира. Така изглежда и Египет – велико постижение, чиято причина се пази в тайна: твърде привлекателно зрелище за всички хора, които желаят Изтока.
***
Статията е публикувана в ORIENTALIA. Списание за Изтока, 2/2005 под заглавие:
Херодот и частите на света. Част IІ. Eгипет (Книга Евтерпа);
в
„Александрия II“, 2017; стр. 81-91
и в „Автобиография“, 2021; стр. 232-236
Българският превод на Херодот е от изданието:
Херодот. История.Превод Петър Димитров. “Наука и изкуство”, 1986
Преводът на Гибън е от:
Едуард Гибън. Залез и упадък на Римската империя. Превод Антон Даскалов. ЛИК, 2003 (с. 456-457).