Във връзка с това, че дяволът е имитатор, може да се добави и едно обяснение за успеха на комунистическото движение през ХХ в., особено в православния свят.

Защото комунистическите партии, които се установяваха сред отделни народи, се строяха по подобие на църквите. Но тъй като (поне на думи) нямаха нищо общо с Църквата и християнството, те не би трябвало и да бъдат наричани еретически, каквито са, примерно, протестантските общности; а по-скоро анти-църкви.

В Русия, където сред интелигенцията отдавна имаше антицърковно движение, комунистите се възползваха се от загубата на войната (Първата световна) и триумфираха. Тогава анти-църквата им обхвана държавата (християнска империя) и си послужи с цялата й сила. Поради това не беше трудно, особено след победата във Втората световна, тя да постави на власт и в други държави свои „сестри“ – антицъркви. И тъй като, представяйки се за нещо принципно различно и дори противоположно на християнството, комунизмът си постави за главна цел да изкорени Словото на Христос и да унищожи Църквата му, той заслужава да бъде наричан и сатанизъм.

А сблъсъкът между комунизма и Запада по онова време беше сблъсък между стремящата се към бързо завладяване на света анти-църква и боящият се от нея неоезически (и плутократичен) свят. Преломният момент беше, вероятно, Карибската криза. Тогава водачите на антицърквата се поколебаха и решиха да отложат „края на света“. Но, смекчавайки отношенията със Запада, те попаднаха в капана, в който беше попаднал и римският епископат – а именно, станаха „едни от многото“.

Оттогава съветският комунизъм, каквото и да се говореше все още за него, полека и неотклонно беше приобщаван към неоезичеството; а и самият той възприе към Христовата църква същото поведение на „оплитане“ в мрежата на „многообразието на идеите“ – вместо да я преследва брутално, както правеше до началото на 1970-те. Така той загуби сектантската си острота и от яростен бунт против Църквата се превърна, за две-три десетилетия, в „реален“ (държавен) социализъм.

Така че съветската анти-църква се провали в света главно поради липса на решителност; тя беше „нетолерантна“, но не достатъчно, за да победи.

Причина за това беше преплитането й с държавата, което доведе до колебание между собствения й интерес (унищожение на християнството и идеологическа, а впоследствие и абсолютна власт над света) и интереса на държавата, който винаги изисква външно- и вътрешнополитически компромиси.

…

Коментар:

[към въпрос – дали е правена „системна съпоставка между културните и социалните структури на Църквата и комунизма“]

Може и да не е, защото всъщност малцина мислят по такъв начин. Ако някой симпатизира на комунизма, той няма да се съгласи, че партията е пародия на Църквата (а тя е, дяволът се шегува, макар и злобно). Ако е католик, пак ще се поколебае, защото това ще го отведе към мисли за светските дела на папите – и подобието им с комунистическите. Ако е протестант и същевременно „плуралист“ (те обикновено са така) пак няма да му хареса, защото ще забележи, че общността му съдейства на неоезичеството. Освен това католиците и протестантите предпочитат да мислят, че комунизмът е сътрудничил с православната Църква, а не, че е бил неин (и главно неин) заклет враг. Но и в православния свят има много хора, които мислят така – че комунизмът не е атакувал каноничните църкви, ами се е занимавал по-скоро с други неща. А той прави преди всичко това – иска да ги замести, като заграби държавите им.