Относно интелектуалците, особено най-влиятелните – ние говорим за тях като за групи, явяващи се в историята.
Но и самото съществуване на тези групи е по-скоро предположение. Изобщо как бихме могли да сме напълно сигурни, че някоя общност съществува? Въз основа на документи ли? Но нали и ние самите (за имената ни говоря) се намираме в различни списъци наред други хора – и от това следва ли, че сме в една общност с тях?
А за интелектуалците мислим най-напред с оглед на това, че те действат в дадена посока. Ето сега говорим за античните.
Първите по-познати явно са работили за обществото (държавата) – примерно за усъвършенстване на законодателството и за посредничество и овладяване на напрежения между гражданите, от които са можели да започнат войни. Те са т.нар. „мъдреци“ от времето на Крез и Солон.
Други (софистите) са разработвали техниката на публичното слово и начините да се оказва влияние на слушател, който взима решения. Това не е толкова опит за определена промяна на обществото, колкото създаване на инструмент за това.
А питагорейците се стремят към радикална промяна на обществения живот. Те създават нещо като религиозна общност (колегия от жреци). Основателят се обожествява приживе, като наред с него се поддържа култът към някои от известните божества, но малко на брой (Аполон, Хермес) и възможно да се върви към монотеизъм. Това е „църква“ (по омонимия, както би казал Аристотел) която би имала свои представителства във всички градове и чрез тях би достигнала до власт, включително и политическа, навсякъде. Тя е единствената интелектуална общност, срещу която е водена реална война, завършила, както се твърди, с физическото унищожение на членовете й.
Платон също има мисли, които го доближават до питагорейците – като се започне от предположението за математическата основа на видимия свят и се стигне до проекта за образованата върхушка (в „Държавата“), на която трябва да се повери управлението на града – и сигурно на само на един, който да е „образцов“, но на всеки.
А сократиците като цяло препоръчват да се мисли критически и да се търсят дефиниции за основните понятия, най-напред в областта на нравственото – за да „знаем за какво говорим“. Това ги отвежда към размисъл за началата на познанието, където се търси положително решение – защото те никога не са отричали, че има истина. Затова се стига до „вечните и неизменни“ ейдоси-образци на нещата при Платон и до логическите съчинения на Аристотел.
След Аристотел в гръцкия свят говорим за две забележими групи – киниците и епикурейците.
*
И двете групи се интересуват от въпроса за страха, неговите причини и избягването му.
Според киниците той е следствие на отделянето на „цивилизования“ от „природосъобразния“ начин на живот. Заради него се случва човек до такава степен да привикне с обстановката, създадена от цивилизацията, че да забрави, че е природно същество, подобно на всички други живи същества. Това го довежда до безпокойство относно конкретните материални придобивки и опазването им (тогава се появява комедийният образ на скъперника, при Менандър и Плавт); и също, до страха доколко е приспособен към обществото, което ги произвежда (в Теофраст, „Характери“).
Резултатът е че светогледът се стеснява, въображението се ограничава и човекът прекарва дните си в страдание и страх от реални или въображаеми загуби. Такъв начин на живот очевидно ще води до загуба на добродетели, които същият човек на думи цени и дори вярва, че притежава.
Покрай това става видим и вторият въпрос, с който се занимават киниците като интелектуалци – а именно, противоречието между заявления и поведение.
Защото почти всички преди тях, освен някои по-крайни софисти, настояват, че постигането на душевна добродетел трябва да е главна цел на човешкия живот и че то е неотделимо от мъдростта; и дори, че добродетелта е достатъчна за щастието.
Но се оказва, както забелязва Сократ в „Апологията“, че хората предпочитат да се занимават с всичко друго, освен с това, макар и на думи да го утвърждават.
Затова киникът се обрича на един странен и труден начин на живот – отказ от имущество и поведенческа „цивилизованост“. Целта му е да установи от опит, че повечето неща, смятани за необходими в живота, не са такива: и тогава ще се освободи от страха за материалното.
А после, променяйки поведението си, ще избегне и страха относно „приспособяването“. Защото, мисли киникът, човек може да се държи просто като живо същество и пак да остане човек и то дори по-добър от повечето – ако се грижи за душевните си добродетели.
Ето защо киническият път се оказва неочаквано привлекателен и в източниците се разказва как заможни и образовани хора внезапно са се отказвали от това, което имат, раздавали са имуществото си и заживявали като просяци, скитайки само с една тояга и една торба. Те били не само мъже, но и жени, като известната Хипархия – която заплашила близките си, че ако не й позволят да заживее с Кратет, ще се самоубие.
Киникът се явява в гръко-римската епоха наред с останалите философи (Лукиан, „Пиршеството“). Неговата фигура е аналогична на тази на християнския подвижник. Една от разликите е, че киникът винаги живее в града и там проповядва своята философия, докато подвижниците (като св. Антоний в края на III в.) предпочитат пустинята.
*
Епикуреецът е презряна фигура през античността. В „Пиршеството“ Лукиан пише, че когато поканеният на сватбата епикуреец влязъл и любезно поздравил, стоиците се извърнали от него като от някакъв прокажен или отцеубиец.
Казваме, че ако за стоика смъртта често изглежда като спасение от бедите на земния живот, то за епикурееца тя е най-големият проблем. Защото той иска да живее щастливо; а за да има щастие, трябва да се избегне страданието и на първо място страхът.
Страховете са за различни неща, но първият и главният е този от смъртта. Затова Епикур съветва да проумеем, че смъртта няма отношение към нас: защото, „когато ние сме тук, нея я няма, а когато тя дойде, ние ще отсъстваме“. Това е почти повторение на последния аргумент за безсмъртието на душата от „Федон“ – че тя, като немислима без живот, е жива по дефиниция и поради това не може да умре.
Освен от смъртта човек се бои от боговете, болката и безчестието. Тези въпроси се решават така: 1) на бога не подхожда да се занимава с дреболии – той е далеч от делата на смъртните и пребивава във вечно блаженство; 2) болката не бива да ни плаши, защото тя или е продължителна и поносима, или силна, но краткотрайна; 3) безчестието не е важно, защото мъдрият не се стреми към почести, а към спокоен и умерен живот сред близки приятели.
Епикурейците внасят две новости в светогледа на античния интелектуалец. Първо, те препоръчват оттегляне от обществения живот и затваряне в дома и тесния приятелски кръг – нещо, което никой преди тях не е смятал, че подобава на свободния мъж. Дори Сократ отрича, че води обикновен частен живот, а казва: „Мисля, че аз съм един от малцината, ако не и единственият измежду днешните хора, който се занимава с истинска политика.“
Освен това те са първите, които мислят, че добродетелта е само средство за постигане на щастието, а не призвание на човека, заради което може и трябва да бъдат пожертвани всички останали блага.
Наистина, някои софисти като Платоновите Тразимах (от „Държавата“) и Каликъл (от „Горгий“) казват, че нравствените добродетели са или недоразумение, или измама (глупост, полезна за властта); но, като честолюбиви хора, те не биха казали, че добродетелта е ценна с това, че може да помогне на човека да преживее дните си необезпокоявано и приятно.