През юли (2000 г.) в Авиньон се състоя редовната – вече трета – сесия на Международната школа по теория в областта на хуманитарните науки (ISTH). Всяка година в нея участват сравнително млади университетски преподаватели или докторанти: същевременно се канят – като лектори и водещи – изтъкнати професори-хуманитари, от които се очаква да запознаят по-младите си колеги със своите занимания, отнасящи се пряко до темата на семинара, която по правило е различна в различните години. От самото учредяване на школата през 1997 г., на нейните сесии присъстват и български интелектуалци – тяхното участие се финансира от фондация “Отворено общество”, а те придобиват правото на стипендии след провеждане на конкурс. Досега това са били колегите Димитър Камбуров, Илия Панчовски (in memoriam), Благовест Златанов, а тази година – аз и известният наш преводач на англоезична философска литература Тодор Петков. Естествено, не бих могъл да пропусна името на Александър Кьосев, който, като представител на Консултантския борд на ISTH за България, има изключителна заслуга за участието на нашите колеги в този престижен форум.
Несъмнено е, че такъв семинар заслужава внимание дори само заради съдържанието на лекциите, които участниците имат възможност да изслушат: и все пак това, което се научава там, не идва само от програмата на сесията, колкото и богата да е тя. Ето защо ще си позволя да споделя с уважаемите читатели и други впечатления от едномесечния си престой в този стар европейски град. Вярвам, че това, което научих от посещението си по тези места като обикновен турист, също се отнася към темата на семинара, обявена като “Глобализация и хуманитарни науки”.
І. Пътуването
1. Париж
От „Шарл де Гол” до „Орли” пътят е дълъг и се изминава с автобусите на Air France. Гледан от околовръстното шосе, Париж има вид на обикновен космополитен град от втората половина на ХХ в., където грижата за настаняването, придвижването и снабдяването на растящото население лесно измества вниманието към привлекателността на пейзажа, озеленяването и поддържането на традиционната местна архитектура.
На „Орли” ми се наложи да чакам 10 часа. Съгласуването на два последователни полета не може да е идеално: ако летищата са различни и отдалечени като тези тук, времето между полетите не трябва да е по-малко от 3 часа, тъй като освен пътя и формалностите около пристигането и заминаването, има всякакви неочаквани забавяния. На обратния път, след като 800-те километра от Авиньон до Париж бяха изминати за един час, пътниците не успяха да слязат от самолета повече от 30 минути, защото подвижният коридор, който свързва изхода със салона на аерогарата, не идваше; след това пък полетът за София се отложи с 45 минути заради „претоварен трафик над Европа”.
Летището е място, където човек узнава, че хората могат да съществуват заедно в мир и търпимост, дори външно да се различават: това, което ги сродява, е общата им задача да заминат някъде. Мнозина от тях носят знаци на определена традиция, но тези разлики не произвеждат напрежение: те по-скоро известяват, че „ето този човек” е обвързан с една култура, която някога се е развивала изолирано от останалите. Днес обаче той е по-близо до нарастващата група на „пътуващите”, отколкото до същинските представители на културата, която е напуснал, макар и тя да е още жива по местата, където хората пътуват рядко и на малки разстояния.
2. Авиньон
Пътуването ми към Авиньон съвпадна с финала на европейското първенство по футбол. Французите спечелиха и пътниците бяха в добро настроение, а и половината от тях бяха деца на възраст между 6 и 10 години. Първият пилот ни осведоми за резултата от мача, децата вдигаха шум, пиеха кока-кола и ядяха бисквитки като хора, които ежедневно летят със самолет.
Авиньонското летище е съвсем различно от парижкото. От разписанието става ясно, че дневно там се приземяват не повече от четири самолета (аз пристигнах в началото на театралния фестивал, значи в най-натовареното време от годината): има един вход за пристигащи, една лента за багаж, едно кафе и витрини с мънички модели на самолети, каквито мнозина от нас са конструирали като ученици. Хората не се оглеждаха за автобуси и таксита: за всеки имаше един или повече посрещачи, пристигнали с колите си, и след малко аз останах сам с един французин на средна възраст, в сив костюм и с вид на бизнес-пътник.
На летището беше останал само един служител, който сърдечно ми обясни, че сигурно скоро ще дойде такси и ще ме откара, където отивам. Беше нощ – около 11 ч., хладно и много тихо, и отдалеч се усещаше атмосферата на малък град, където хората отиват на почивка или при роднини и много рядко за работа. В такава мирна, почти домашна обстановка човек губи усещането за чужбина – аз се чувствах спокоен, сякаш знаех, че към когото и да се обърна, ще ми услужи за всичко, от което имам нужда.
Авиньон
Все пак таксито се забави. „Нали знаете, тази вечер имаше мач”, каза служителят, „иначе отдавна някой да е дошъл”. След около час се появи едно такси, от което излезе възрастен, побелял чичко, който говореше малко и нечленоразделно, макар да разбираше всичко. Оказа се, че Авиньон, и по-точно старият град, където отивах, не е близо: изминахме към 10 километра, другият пътник спря пред някакъв хотел, а ние с шофьора продължихме. Разбра се, че той не знае точно кой е хотелът, където имах среща. Когато приближихме главната улица (хотелът трябваше да е там) той каза, че не може да влезе в нея, и наистина не можеше, защото платното беше заето от ликуващи французи и колите им, които се движеха или стояха с натиснати клаксони. Някои наобиколиха таксито и затропаха по прозорците.
Казах на шофьора, че ако той не знае адреса, на мен ще ми е още по-трудно да го намеря и няма да имам какво да правя, ако просто сляза от таксито; и му предложих да потърсим друг от известните ми адреси – защото благодарение на мейлите знаех не само моето местожителство, но и тези на директора на семинара, неговия асистент и част от участниците. По-късно щях да узная, че повечето хора не бяха пристигнали до тази нощ, а дори да бяха пристигнали, не бих могъл да се свържа с тях, защото в никоя от квартирите нямаше телефон. Входните врати не се отваряха иначе, освен чрез код, който не можеше да ми бъде съобщен; и също, че част от адресите бяха сменени, а други изобщо не можеха да бъдат намерени – защото на мястото на номера им не се откриваха никакви сгради.
Шофьорът все пак проникна до главната улица, но успя да ме убеди, че на търсения номер няма хотел, а само банка и Макдоналдс: след време видях, че има, но разстоянието между двата съседни номера беше голямо, а и хотелът нямаше вид на хотел и се познаваше само по един надпис, при това трудно забележим. На адреса на постоянната ми квартира нямаше никой, който да ме посрещне, освен двама студенти на пейка в градината, които се смаяха от проблемите ми и от лошия френски, на който им ги представих; след това потърсихме и другите адреси на участниците в семинара, които всеки път се оказваха мистериозно неверни и дори невъзможни; пак се върнах на постоянния си адрес, освободих шофьора (който ми направи отстъпка от цената, пожела ми успех и си замина, радостен, че знае къде е домът му), влязох в градинката и се примолих на един студент, който ме беше запомнил от предишното идване, да ми помогне да се свържа с представителите на борда на директорите на ISTH.
Момчето, което се казваше Тома, се отзова веднага: остави пицата, която беше купил за вечеря, и тръгна с мен из града. Не можахме да открием никого и по едно време аз му предложих да ме изпрати до някой хотел и доста обикаляхме, защото той не знаеше къде има хотели, освен в центъра. Накрая влязохме в един, който се намираше на главния площад. Вътре беше тесничко, но чисто и подредено: погледнах цените, и разбрах, че мога да имам легло и за 390 франка (около 65 долара) и казах на Тома, че му благодаря много и ще остана тук, стига да намерим човека от рецепцията. Него обаче го нямаше: чакахме толкова, че аз се запитах, какво пречи да легна на килимчето до лакираната маса, около която стояха четири красиви виенски стола със светла дамаска на розички; или да се кача по извитото стълбище, и да видя дали някоя от стаите не е отворена – пък утре да уредя плащането. Не знам защо не си помислих, че е най-лесно да взема някой от ключовете, които висяха на таблото. Накрая се появи елегантен млад мъж с мустаци, повдигна вежди и обясни, че стаи, разбира се, няма, защото „фестивалът вече започва” и по това време в Авиньон никъде нищо не е свободно. Ние го прекъснахме в един глас, и казахме, че положението е сериозно и го молим да ни съдейства, а той погледна загрижено в бележника си, позвъни някъде по телефона и каза, че тук има един чуждестранен professeur, който търси desesperement една стая: и след като свърши разговора, ме посъветва да проверя в един-два хотела, които се намирали отвъд реката във Ville-Neuve. Не знаех какво е Ville-Neuve, но Тома знаеше, и след като благодарихме и излязохме, каза, че така сигурно ще е най-добре и че дотам се стига лесно с такси: че таксита има, и ако походим, ще видим някое.
Тогава си спомних, че имам телефона на една госпожа, която като че ли трябваше да ме чака в хотела на „главната”, но вече беше към 2 часа и тя, колкото и да ме е чакала, сигурно се е прибрала. Отидохме с Тома до неговото общежитие, където в едно сервизно помещение до градинката имаше телефон. Той ми услужи с картата си, и аз се свързах с госпожата и открих, че вече почти съм забравил да говоря английски (а помнех, че работният език на конференцията беше английски), но все пак ѝ казах кой съм и какво очаквам от нея. „Ах, господин Гочев” каза Намита (тя беше индийка) „защо не дойдохте a la rue de la Republique? Аз ви чаках до един часа! Сега как ще намеря такси, за да дойда?” Цялата работа беше там, че Намита държеше ключа от стаята ми заедно с някакви пари и материали за конференцията. Аз ѝ казах, че изобщо не харесвам сегашното си положение и не знам какво ще правя, ако откаже да ми помогне. Разбрахме се да се чакаме на същата улица, но на друг номер.
И така, двамата с Тома седнахме на бордюра и за пръв път всеки от нас заговори за живота си. Той ми разказа, че е от Елзас, че учи информатика и сподели мнението си за образованието тук: а аз му говорих за семейството си, за работата и други неща, и след час и четиридесет минути в едно такси пристигна госпожа Намита, даде ми една папка и един ключ и каза, че трябва да се връща незабавно, защото в града по това време нямало други таксита.
ІІ. Конференцията
1. Историята
ISTH (International School for Theory in the Humanities) съществува отскоро. Инициативата принадлежи на Михай Спариозу, преподавател по сравнително литературознание от университета в Джорджия, и Дарио Вилануева, който и сега заема висока административна длъжност в университета на Сантяго де Компостела. Те се запознали преди години на конференция в Буенос Айрес и още тогава замислили създаването на ежегоден форум за среща на учени-хуманитари от цял свят. „Оттогава ние станахме много близки приятели” каза Спариозу, разказвайки за школата и проблемите около тазгодишната сесия, „и с течение на времето успяхме да убедим и други колеги да подкрепят нашия план и да намерят средства за реализирането му. Съгласихме се, че сесиите трябва да се провеждат в Европа – защото тук обстановката е различна. Иначе би трябвало да бъдем в Америка, и тогава, каквото и да правехме, това би било просто една американска конференция.”
И така, университетът в Сантяго де Компостела приел да бъде домакин – веднъж годишно и за четири седмици – на заниманията на школата. Предполагало се, че участниците във всяка сесия ще запазват установените контакти и след завръщането си, и ще посещават – ако желаят – следващите срещи; и може би ще замислят съвместни проекти. Резултатите от този план се видяха и в България – в началото на тази година Департаментът по Нова българистика в НБУ организира тридневна конференция с участието на Волфганг Изер, член на Почетния съвет на ISTH, а повечето от чуждестранните лектори са били активни участници в дотогавашните сесии на школата.
Тази година обаче ISTH преживя първата си по-сериозна криза. В края на май между американските инициатори и домакините от Сантяго настъпил разрив, довел до оттеглянето на испанските участници и отказа на университета да приеме семинара. Всичко това – както сподели техническият директор Джелал Кадир – станало причина за съкращаване на бюджета на сесията с близо 30%. Организаторите не можеха, а и не се стремяха да скрият белезите на несполуката. Така например Кадир сподели, че официалната вечеря от първия ден, на която присъстваха всички участници, била заплатена „от собствения му джоб”. Най-очевидният знак за кризата стана известен и най-рано – след бърза размяна на мейли в началото на юни се разбра, че сесията се мести не само в друг град, но и в друга държава.
Както забеляза един колега, комуто разказах накратко за тези неща, имаше нещо символично в това, че този семинар, прогонен от мястото на основаването си, намери временно убежище не другаде, а именно в Авиньон.
2. Участниците
Михай Спариозу имаше основание да каже, че ако сесиите не се провеждаха в Европа, всяка от тях би изглеждала като обикновена американска конференция. От близо 20-те стипендианти (fellows) там едва ли имаше и четирима, които не бяха или не са били преподаватели, докторанти или студенти в американски университети. Като мнозина други и аз отдавна знаех, че „американец” не значи нищо повече от „гражданин на Съединените американски щати”. Сега това мнение се подкрепи от непосредствени впечатления. Сред тези, които бяха родени и израсли в Америка, и поради това говореха езика ѝ „без акцент”, имаше виетнамка от Калифорния, никарагуанец от Пенсилвания, потомка на преселници от Доминиканската република, която учеше в Ню Йорк и афро-американка от Далас. От онези, които бяха отишли в Америка по-късно и бяха останали или пък се бяха завърнали в страните си, и следователно говореха „с акцент”, имаше хора от Индия, Китай, Тайван и Южна Корея. Изглежда, че точно това разнообразие е един от факторите, които подхранват увереността на „средния американец” (и на всеки, който е решил да бъде „преди всичко” американец), че тази страна заема изключително положение в света, че днес всичко важно се случва там и че, както каза поетесата от Тексас, макар и иронично, „we are the world”.
В един от многото ни разговори корейката Хиангсун И ми разказа с неудоволствие, че когато в днешна Америка се говори за „мултикултурализъм”, това означава просто „мултикултурализъм в Америка”; и че това е дисциплина, занимаваща се с расовите, езикови и културни разлики между жителите на Съединените щати. Макар и американските участници в семинара да бяха учени хора и специалисти в някаква хуманитарна област, все пак възгледът за централността на страната им беше навик, и това понякога ставаше причина за недоразумения. Веднъж те обсъждали един от лекторите и отбелязали, че въпреки напредналата си възраст и високия си академичен статус той бил издал „само една книга”. Англичанката от Лайден, която присъствала на този разговор, запитала дали това е съвсем сигурно. Оказало се, че професорът бил автор на шест или седем книги, и събеседниците били чували за тях, но само една от тях била издадена в Америка. Така че той имал една книга.
По-голямата част от населението на САЩ се струпва в големите градове и около тях, а расовата и етническа картина в тези области става все по-неопределена. Това се отнася и за университетите, и дори особено за тях. Голяма част от студентите и преподавателите са нови имигранти, а сред тях най-многобройни са тези от Далечния изток. Колегите твърдяха, че 25-30, дори 40% от състава на някои от най-влиятелните университети – като МТИ или „Бъркли” – идва от Китай, Корея, Япония, Тайван и Виетнам. Единственият значителен – и все по-силен – техен конкурент на американския интелектуален пазар е Индия. Ето защо, когато се говори за „американско участие” на даден научен форум, става дума за хора, които идват от целия свят, говорят английски с всякакви акценти, но работят там и изследванията им се финансират от американски институции.
ІІІ. Авиньон
1. Старият град и Провансът
През античността Авиньон се е казвал Avenio, и, подобно на повечето градове от тази област, е достигнал разцвета си през ІІ в. сл. Хр., когато империята, управлявана от Антонините, е била богата и стабилна. Той не се отличавал много сред останалите селища по течението на Рона, и това личи и днес – тъй като повечето римски архитектурни забележителности на Прованса са по други места. Изобщо територията на Южна Франция е извънредно интересна за класическия археолог. В Арл може да се види цял амфитеатър, който се използва и сега; също в Ним, където се намира и един от най-добре запазените антични храмове в Европа. На 25 километра северно оттам минава огромният акведукт, известен като Пон-дю-Гар; в Оранж има театър и триумфална арка от І век. В Сен-Реми е оцелял оригинален, прекрасно запазен 18-метров мавзолей, издигнат в памет на внуците на Октавиан Август. И това са само най-прочутите паметници.
Ето защо от гледна точка на античника Авиньон е по-скоро скучно място, ако не смятаме археологическия музей, където се пазят хубави статуи и надписи от първите векове сл. Хр. И все пак той е най-важният туристически център на Прованса, като известността му се дължи на голямото църковно разцепление през ХІV в. През първите няколко десетилетия резиденцията на папството се премества там, а към края на века настъпва и самата „схизма”, когато Ватиканът се оглавява едновременно от двама папи – единият в Рим, а другият – в Авиньон. Тези сътресения съвпадат с времето на чумата, от която, както се смята, била унищожена почти една трета от населението на Западна Европа. Все пак Авиньон преживява века и получава богато наследство – масивния дворец на папите, крепостната стена, затваряща и днес туристическата част на града, и славата, че е единственият град наред с Рим, който е бил обитаван за дълго от главата на католическата църква. Оттогава там не се е случило нищо толкова забележително. Революцията е оставила следи: всички порти на крепостната стена били преименувани (това е записано на паметни плочи, поставени по-късно), а някои сгради сменили предназначението си. Папският дворец, примерно, е служел за казарма и военен склад.
2. Фестивалът
Авиньон е известен и с театралния си фестивал. Всяко лято за един месец там се събират много театри от Франция и други европейски страни, и голям брой независими актьори, музиканти и фокусници от различни места. Фестивалът има програма, в която влизат към 40 постановки, които се играят няколко вечери подред: някои имат по четири-пет представления, други се изпълняват през целия месец. Играе се в зали или вътрешни дворове; цената на билетите е между 80 и 200 франка (14-35 щ.д.), и театрите са пълни. Аз присъствах на първото представление на „Сфумато” („Черното руно”), където нямаше нито едно свободно място.
Същевременно в града пристигат театри, които не са записани в основната програма. Техните представления често са безплатни, а информацията се разпространява от самите актьори, които обикалят града, спират минувачите, поднасят им рекламни материали и ги уговарят да посетят представлението. Срещата с тях е неизбежна, особено ако човек седи под чадърите на някое централно кафе или ресторант. Ако остане по-дълго, той ще получи информация за всичко, което предстои през следващите дни, и то в много екземпляри, защото актьорите не помнят всяко лице или смятат, че няколко покани до един и същ човек ще свършат повече работа от една.
3. Всекидневието
Туристът, който вижда само по-рекламираните исторически паметници и културни събития, би могъл да бъде упрекнат, че е капризен и дори несправедлив. Неговият интерес към уредената консумация на онова, което „си заслужава”, не е само белег за повърхностност, но и лесно води до скука и тревога от излишъка на време, което така или иначе е заплатено, но може да остане неизползвано. Някои от участниците в семинара още в петък започваха да въздишат и да се оплакват, че тук „просто няма какво да се прави”, и „добре, че си донесох работа”; и казваха, че не знаят как ще дочакат понеделник, когато заниманията ще започнат отново. Отделно от това се говореше, че и на семинара няма какво да се прави.
Като вървим по улиците на Авиньон, забелязваме, че местната архитектура се отличава от това, с което сме свикнали у нас, и в началото е трудно да се каже, в какво се състои тази разлика. Очевидно е, че улиците са крайно тесни – в много случаи пешеходецът може просто да прескочи на другия тротоар, без да стъпва на асфалта. Понякога би могъл да се опре с разперени ръце в две срещуположни сгради – това е необикновено, а впечатлението за теснота се подсилва и от височината на сградите, тъй като повечето от тях са на три и повече етажа.
После разбрах, че градът ми изглежда толкова странен поради липсата на външни дворове. Спомних си, че съм виждал нещо подобно и в Гърция, но там малките градчета не са толкова гъсто застроени, а и сградите са по-ниски. Но и там, както и в Авиньон, много от къщите са построени така, че човек влиза в стаята, където се живее, направо от улицата. Прозорците най-често са затворени и покрити с дървени щори, които като че ли никога не се отварят. Очевидно такава къща би могла да се обитава само ако има вътрешен двор: а ролята на зида или оградата на традиционната българска къща тук се изпълнява от самата стена на дома.
Друго, което бихме забелязали веднага, са парковете и градините. Макар да е на река и на една и съща географска ширина със София, климатът на Авиньон е сух и градската растителност е малко. Парковете са „места за разходка” – те са заградени, отварят се сутрин и се заключват вечер; пълни са с пейки и полянки, по които седят и лежат туристите и ядат сандвичи. Там си почиват и градските просяци. В централния парк зад двореца на папите могат да се видят много бюстове на заслужили провансалци и граждани на Авиньон: те са съвсем подобни на паметниците, с които ние сме украсили Борисовата градина.
Туристът би могъл да се развлича, като проучва разликите между националните кухни – или тези, които се представят за национални. Градът е пълен с китайски и китайско-виетнамски ресторанти; срещат се още марокански, мексикански, кубински, гръцки сувлакаджийници, Макдоналдс и много места, където се предлагат просто сандвичи – от изобилието им личи, че туристът е човек, свикнал да яде суха храна.
Все пак намерих за най-приятна обстановката в турския ресторант. В него се влиза през каменен свод, попада се във вътрешен двор с маси, а после може да се слезе под равнището на двора в малка сводеста механа, където в единия край има ниска дървена маса и зад нея миндер, постлан със шарени черги, а от каменната стена висят на пирон едри броеници. Под броениците бяха оставени няколко броя турски вестници, които не се смениха за три седмици. Веднъж със сервитьора Халил си говорехме за езици и аз му казах, че турската граматика ми се струва трудна, а той възрази, и за да ме убеди, взе вестник и ме накара да прочета едно заглавие. „Виждаш ли, че е лесна”, каза, „каквото виждаш, това и четеш”.
И така, аз се отбивах там веднъж на няколко дни, за да хапна сарми, пълнени чушки, мусака и баклава (много вкусна!), а за пиене си поръчвах турска бира. „Не по лоша от Хайнекен!” – увери ме Халил, и имаше право. Ресторантът изглежда беше собственост на баща му. Като разбра, че имам семейство, Халил се заинтересува на колко години съм се оженил, и се удиви, като му казах „двадесет и девет”. „Защо толкова късно?” Той също имал две деца, но се оженил на 17, а баща му – на 16. Те били в Авиньон от много години, но често си пътували за Турция. „Турция е хубава, но тези, които са на власт… те не мислят за нея. Ето, аз съм мюсюлманин, а ти – православен. И аз, и ти знаем какво може и какво – не. А те са… ох, не знам как да го обясня…” „Corrompus?” – попитах аз. „Точно така!” – възкликна той. „Именно! Ето това е думата!” Още на второто ми идване се появи бащата на Халил, поздрави и приседна на миндера. Почерпиха ме с чай и поговорихме за работата ни и за пътя от Европа до Балканите.
„Приятно ми е да си говоря с теб!” заяви Халил. „Тук страната е хубава, работим, но няма с кого да си общуваш. Не ми е по сърце” – и посочи сърцето си. „Това е друга култура”. И всеки път, когато се отбивах, ми стискаше ръката с две ръце и казваше „Бонжур, комшу”. Брат му обаче, който се мяркаше рядко в ресторанта, се държеше по-хладно, имаше по-добро произношение и ми казваше „monsieur” а не „комшу”.
ІV. Теоретични въпроси на глобализацията
След всички тревоги около организацията все пак в Авиньон се събраха стипендиантите, директорът Кадир, Спариозу и четирима лектори, чиито изложения трябваше да запълнят времето на семинара – тъй като не се предвиждаше четене на доклади от редовните участници. Семинарът започна и протече като цикъл лекции, всяка от които беше следвана от дискусия. Този начин на работа не се хареса на част от стипендиантите, които го определиха като „много традиционен” и в средата на втората седмица се взе решение да се сформират групи, които да обсъждат въпроси по темата на конференцията. Това помогна за диалога между самите участници, но ползата за обсъждането на „глобализацията” не беше голяма: така че разговорите послужиха повече на преживяването ѝ, отколкото за размисъла върху нея.
Основната серия лекции беше изнесена от Майк Федърстоун от университета в Teeside (не бях чувал за такъв университет; после научих, че бил в Англия, в Мидълсбро), главен редактор на списанието за съвременна хуманитаристика TCS (Theory, Culture & Society) и водещ на поредица от монографии по такива въпроси.
Като социолог, той представи състоянието на днешния свят, който се „глобализира”; тоест, движи се към културно, информационно, икономическо и на места – като в Европа – политическо обединение. Лекциите съдържаха главно преглед на литературата по въпроса: ставаше ясно, че този процес е толкова сложен, че може да възникне съмнение дали изобщо съществува. Очевидно, всяко политическо и икономическо обединение може да бъде последвано от разединение. Интернет съществува, но броят на хората, които имат достъп до него, все още е малък и не превишава 1,5-2% от населението на Земята. Почти същият е процентът на онези, които могат да пътуват на големи разстояния и отвъд границите на държавите си – което трябва да е съществен белег на глобализационния процес. Подобно изглежда и положението с културната унификация. Защото избледняването на културните различия е възможно там, където има активно общуване на доскоро изолирани традиции – значи засилено придвижване на хора, стоки и информация.
Като че ли най-важният въпрос на световното обединение е този: „Да не би то да засяга само една, и то много малка част от световното общество?“ Впрочем вместо „световно общество“ може би е по-добре да се казва „човечество” или „население на Земята”? Можем ли да откажем да наречем тази подвижна, активно контактуваща и изразходваща големи средства част от световното население „елит”? И какво следва от обединяването на този елит?
Освен това: каква е историята на термина „глобализация”? Дали такъв процес е бил наблюдаван и преди края на ХХ век и къде? Дали той има център и главен двигател? Не може да се отрече, че в основата на днешния стремеж към обединение стои експанзията на евро-американския културен модел, основан на демокрацията, индустрията и развитието на технологиите. Но не е възможно да се твърди че западната цивилизация е била водеща през целия период на писаната ѝ история. Напротив, нейната мощ в сравнение с Изтока става осезаема едва след средата на ХVІІІ век. Дали сега инициативата и лидерството не преминават отново другаде?
Вече е трудно да се мисли, че това развитие се диктува от отделни национални държави или техни коалиции. От една страна, Съединените Щати – световен лидер през втората половина на века и особено в края му – не са национална държава, или поне не могат да претендират за етническа монолитност. Същевременно подвижният бизнес елит със сигурност е интер- и наднационален – и вероятно той е двигателят на обединяването.
Но къде из днешния свят, разделен на държави и по-гъсто и по-рядко населени места, протича тази среща на капитали и култури? Необходимо е да се обърне внимание на големите градове. Дали те са от един и същ тип? Сега градове като Токио, Мексико, Сао Паулу и Бомбай достигат и надминават 20 милиона жители. Във всички случаи тези необгледни урбанистични образувания нямат нищо общо с традиционния европейски град с исторически център, консервативна градоустройствена политика и усещане за общност на гражданите. Възможни са и още по-големи обединения. Примерно в Кантон, южен Китай, няколко растящи града ще се приближават, докато се стигне до фактическото им сливане (implosion) и така ще се появи непрекъснат град, обитаван от 40-50 милиона души. Свръхградовете са характерни за днешната цивилизация и в това тя е надминала всички предишни опити в тази посока. Тяхното разрастване сякаш ги отделя от националните държави, в които са възникнали, и ги превръща в нещо отделно, в особен фактор на промените.
Друг елемент на глобализацията, е разпростирането на компаниите по целия свят. Ако преди стоките се произвеждаха – примерно – в един град и след това се разпращаха по света, сега те направо се произвеждат по тези места. Впрочем тази особеност на производството би могла да предотврати унификацията на стоките за масова употреба – защото нищо не пречи на компанията да се съобразява с изискванията на местната култура и да предлага стоки, оформени според националната традиция. Защо Макдоналдс да не строи своите ресторанти в България като възрожденски къщи със зидове, озеленени дворове, кладенци и чардаци? Човек, израсъл у нас във времето на студената война, веднага си спомня: “Национално по форма, социалистическо по съдържание”.
Друга особеност е разрастването на електронния архив. Всяка писмена цивилизация се е стремяла да изгради свой архив. Лесно да назовем някои от тях: библиотеката на Ашурбанипал, Александрийската, Ватиканската, Конгресната във Вашингтон. Но всички те са били организирани по нечия инициатива и са се поддържали с протекцията на политическата власт. Сега сме свидетели на нещо ново – самоорганизиращият се интернет архив нараства спонтанно и неконтролирано. Колкото повече общуването се измества към електронната мрежа, толкова повече ще се мисли за свят, където всички съобщения, независимо от вида им, ще се съхраняват.
„Наистина, много от говоримите езици изчезват и не можем да ги запазим”, каза веднъж Федърстоун. „Но поне знаем, че всичко казано може да се запише и съхрани. Да предположим, че някой ден арабският език изчезне. Но нали големите му паметници ще са съхранени в общия електронен архив? Всеки и по всяко време би могъл да разтвори Корана и да го чете, ако иска, в оригинал: нали ще има и помагала, и коментари.”
Като автор и издател Федърстоун е добре информиран за това, какво се пише по тези въпроси. Той говори монотонно, но недогматично и излъчва интерес към нещата, с които се занимава. На въпроси отговаря добродушно и търпеливо, и през думите му се забелязва упоритата надежда, че „последиците не са непоправими”, „явленията се допълват и балансират”, „винаги има изход”.
„Моят дядо”, каза той, „никога не се е отдалечавал на повече от 20 мили от фермата си. Баща ми вече беше пътувал в няколко европейски страни. Аз се движа непрекъснато и ту съм в Токио, ту някъде в Америка, ту в Бразилия. Но обичам да се връщам в Англия. Когато съм там, говоря английски по различен начин – не така, както в чужбина. Приятно ми е да си говоря с местни хора и по местни въпроси. За дъщеря ми – какво да кажа. Тя живее в Малайзия, има китайски boy-friend, пишем си по интернет. Нещата са други за всяко поколение. Аз не искам да бъда носталгичен. Разбира се, човек има нужда от някакъв habitus: има нужда от неща, които да бъдат обичайни, да повтаря някои действия, да знае, че би могъл да потърси нещо и да го намери на старото му място.”
…
Няколко пъти пред аудиторията говори Влад Годзич, преподавател по литература в Женевския университет. Опитен лектор и много добър разказвач, Годзич, както и Федърстоун, обърна внимание на някои промени, настъпващи в днешно време, но предметът и стилът му бяха други.
„Мнозина от моите колеги от един момент престават да четат художествена литература”, каза той. „Аз считам това за сериозна грешка. Все пак духът на времето се чувства най-добре в тези текстове.
Колкото до философията, тя, заедно с другите жанрове на хуманитаристиката и още повече на нехуманитарната наука, се опитва да говори направо за нещата, за които литературата съзнателно е избрала да говори косвено. А какъв е смисълът да се говори обективистично при положение, че по-късно тези текстове неизбежно ще се четат само като документи за историята на тази дисциплина, или направо като литература? Наистина, възможен е и обратният процес – има текстове, които възникват като литература, а в друга обстановка се възприемат като история или наука. Но при свършека на времената всеки текст ще се чете като литература…”.
Годзич казваше, че ще представя книги на съвременни хуманитари. Той беше нарекъл това „обсъждане през фокус”. Ставаше дума за разглеждане на някои глобални промени в политическата и икономическа уредба на света и дори в основите на световъзприятието, изложени като хипотези в книгите на Антонио Негри („Empire“, 2000) и Петер Слотърдайк („Sphaeren“, 1999). Според Негри днес човечеството е свидетел на решаваща промяна в политическата структура на западното общество. Демокрацията преживява последните си дни, в ход е съсредоточаването на всички властови ресурси в ръцете на малцина. И това няма да остане скрито, а ще бъде обявено; и светът ще трябва да се примири с открито наложената диктатура.
От друга страна, Слотърдайк говори за промяна в концептуалния ред, възприет от западната цивилизация през последните 2600 години. Основата на съществуващия досега концептуален и дори сетивен поглед към света е била поставена от гърците, които са създали теоретичната математика; и тяхната идея за число и геометрична фигура е повлияла на начина, по който ние мислим и възприемаме нещата. Една от исторически най-важните геометрични фигури е сферата: западният човек винаги е вярвал в сферичността на универсума и елементите му. Това е определило неговата култура. Но – каза Годзич чрез Слотърдайк – днес тази визия е в криза и най-явният белег на кризата е обсесивното вкопчване в този изтощен елемент на символния ни свят. Нарастващата несигурност в сферичността на света произвежда непрестанното говорене за неговата глоб-алност и глоб-ализация.
След това Годзич говори – вече от свое име – за историята и традиционната историография като метод за производство на опростени разкази, претендиращи, че дават задоволително изложение на случилото се. Той започна с една илюстрация на сложността на историческата събитийност, като разказа за неотдавнашния военен конфликт между Мавритания и Сенегал. Самият той преди време бил прекарал няколко месеца в Сенегал и успял да се запознае с обстановката в страната.
„Аз имах един приятел сенегалец на име Мамади, който беше убит при този конфликт: след като научих за смъртта му, се опитах да разбера какво точно беше станало и заминах за Сенегал, където узнах, че…”
В разказа му се преплетоха религиозни и културни конфликти в сенегалското общество, тайна търговия с оръжие между Франция и Средния изток, в която се оказва замесен самият Жак Ширак; сенегалски емигранти в Марсилия и ислямски фундаменталисти от Либия и Иран. В началото всичко изглеждало като дребен и необясним сблъсък на границата на Сенегал и Мавритания. Съгласно официалната информация на сенегалското посолство в Париж, мавритански войници навлезли в територията на Сенегал, причинили палежи и разрушения и убили двама сенегалски граждани и три крави. „Всичко това породи у мен съмнения” – каза Годзич. „Аз познавам много добре тази част на страната. Там няма никаква граница. Има няколко войници и по един павилион от двете страни, но никой нищо не пази, те си общуват спокойно и много често се хранят заедно. Освен това на това място имаше само един човек, който притежаваше крави, и това беше моят приятел Мамади – но той нямаше три крави, а само две.”
Годзич говори и за езиковия проблем на съвременния свят. „В Европа” – каза той – „нещата вероятно ще се развият като в Швейцария. В Швейцария има само четири официални езика (той каза кой е четвъртият, но аз не го запомних) но в действителност езиковото положение е много по-сложно. Според статистиката 75% от населението е немскоезично. От тях обаче едва ли има и пет процента, които наистина могат да говорят немски. Останалите говорят диалекти, напълно неразбираеми за който и да е немец извън Швейцария, а също и за повечето немскоезични швейцарци. Ето защо, когато швейцарците трябва да свършат заедно някаква работа, те се събират в някоя от хубавите заседателни зали на своите банки, разменят приветствия на официалните езици и веднага след това отиват в друго помещение, където вече преминават на английски: защото това е език, който всеки в Швейцария разбира. След като изяснят позициите си и вземат решение, те отново се връщат в голямата зала и произнасят заключителните речи. После си заминават – всеки за областта си – и там написват отчети за случилото се на собствените си езици. След като това се обсъди и всеки от представителите получи мнението на своите съграждани от областта, те отново се събират и написват крайния документ, който също е оформен на всеки един от четирите официални езика.”
„Подобно е положението и в парламента. Когато швейцарският депутат излезе на трибуната, в началото той обикновено говори на родния си език. Повечето от колегите му не го разбират, но изчакват да завърши увода и да премине към същността на изказването, която, както те очакват, ще бъде представена на английски. Ако той не направи това, а продължи да говори на своя език, залата започва бързо да се изпразва: тогава той заговаря на английски, депутатите се заслушват – защото го разбират – и така узнават какво е искал да каже. Когато ораторът изложи същественото, той изведнъж заговаря отново на собствения си език и произнася заключителните думи, които вече никой не слуша.”
„Колкото до швейцарската армия (според Годзич тя е най-боеспособната в Западна Европа), там не се употребява никакъв друг език освен английски. Очевидно, когато е нужно да се действа бързо, не е възможно да се отделя време и за превод. Това, че повечето команди са кратки и че военният език, както навсякъде, е максимално опростен, не помага. Ето един пример. Думата за „седем” на немски е „sieben”. Съществува обаче швейцарски диалект, на който същата дума се произнася „soh”. Това не може да се знае от всеки – а една армия, чийто личен състав се затруднява дори да се преброи, не може да бъде боеспособна. Но когато офицерът каже „seven” го разбират всички. Затова единственият работен език в швейцарската армия е английският.”
„Положението в Европа не би трябвало да се развие иначе. Европейският парламент не може да поддържа дълго усложнената и скъпа система за превод, която се използва сега. Освен това езиците, на които говорят евродепутатите, няма да намаляват, а ще се множат. Това ще стане дори само в границите на сегашния Европейски съюз: защото на неговата територия има достатъчно малцинства, които скоро ще добият правото езикът им да се признава за официален. Възможно ли е обаче парламентът да плаща ежедневно, за да се превежда от финландски на корсикански?”
„Впрочем”, каза Годзич, „в Европа вече никой няма сили да се съпротивлява срещу настъпващото едноезичие. Съвсем наскоро именно финландците, като председателстващи поредната сесия на Европарламента, отказаха да осигурят превод за всеки от официалните езици на страните-членки, и обявиха, че ще превеждат само на английски. Французите бяха толкова ужасени, че не можаха да кажат и дума. Немците обаче протестираха и казаха, че при това положение те няма да присъстват на заседанията. „Добре” отвърнаха финландците, „не идвайте”. И немците дойдоха”.
„Тези неща не стават с декрети” – завърши Годзич. „Когато Европа се разшири на Изток, езиците ще се умножат рязко и това вече няма да бъдат просто езици на държави, а на области – защото евродепутатите ще са представители на области и ще искат да се превежда на езика на тяхната област. Тогава ще имаме работа не с 30, както може да е в момента, а с 60 езика. Ще стане ясно, че преводът на всички тях е невъзможен и депутатите ще се съгласят да има работни езици – но техният брой ще трябва да е съвсем малък. Кои ще бъдат те? Да предположим, английски, френски и немски. И какво ще се случи? На немски няма да говори никой, дори и германците – защото няма да ги разбира никой, освен техните сънародници. Френският, от друга страна, има много по-големи шансове. Но германците никога няма да допуснат френският да получи толкова голямо предимство в парламента. Какво остава, освен да се приеме един работен език.”
Може да се каже, че лекциите на Федърстоун и Годзич определиха духа на семинара: и това, което казаха, беше живо, обмислено и наистина проясняваше въпроса за „глобализацията”.
Най-големият недостатък на семинара беше неравностойното положение, в което бяха поставени останалите участници. Повечето от тях не бяха съвсем млади – средната възраст на стипендиантите не беше много по-ниска от 40 години. Всички те бяха хонорувани или редовни преподаватели в университетите си. Така че беше твърде странен замисълът, който не предвиждаше те да взимат думата, освен за кратки (около пет минути) самопредставяния по време на първата „пленарна сесия”. Този план за работа срещна съпротива, но разговорът, на който част от участниците изразиха недоволството си, се състоя чак на десетия ден: тогава, както казах, бяха съставени работни групи по отделни теми, но това стана набързо и без ясна идея за начина и целта на тяхната работа.
V. Университетският преподавател и глобализацията
1. Хиангсун
А. Корея и останалият свят
Сред участниците в семинара беше и корейката Хиангсун И от университета в Джорджия. Първият ни разговор се случи по време на обяд, когато тя разпалено говореше пред част от групата за езиковото възпитание в семействата на някои азиатски емигранти в Америка. „Представи си, те заминават там със семействата, децата им са съвсем малки. От първия ден ги преследва страхът, че няма да успеят да се адаптират – и мислят, че най-голямото препятствие е незнанието на езика. И за да облекчат адаптацията на децата, говорят в къщи само на английски. И какво се получава? Самите родители знаят английски зле. И така децата порастват, стават на 6-7 години и не знаят никакъв език: английският им е съвсем беден и слаб, също като на родителите им. И нито могат да съставят сложни изречения, нито да си служат с абстрактни изрази, защото няма кой да им ги обясни. И интелектуално изостават от връстниците си, на които се говори на родния им език.” Аз се съгласих, че детето най-напред трябва да научи един език, все едно кой е той, и така започна нашето познанство.
Хиангсун беше израснала някъде по южното крайбрежие на корейския полуостров, а после беше учила в Сеул. Там се омъжила и родила две деца – момиче и момче, но бракът ѝ не вървял добре. „Моят баща беше военен”, каза тя, „но беше свободомислещ човек и никога не съм се чувствала потисната от това, че съм момиче. Но като се омъжих, влязох в едно твърде консервативно семейство. Изобщо законодателството в Корея винаги е поставяло жената в лоши условия. Най-напред двойното гражданство е забранено. Ако кореец се ожени за чужденка, тя автоматично става корейка – иначе бракът се счита за недействителен – и децата, които ще се родят, трябва да имат корейско гражданство. Ако корейка се омъжи за чужденец, бракът е законен, но ако той не приеме корейско гражданство, децата им не могат да получат никакво гражданство: защото децата на родители, живеещи постоянно в страната, трябва да бъдат корейски граждани, но те не могат да станат такива, ако и двамата родители не са корейци.”
„Корея е особена страна. Тя винаги е допускала трудно чужденци, ако това изобщо е ставало: а сега се модернизира бързо и доходите за последните 15-20 години се покачиха няколко пъти. Това е шок, защото хората имат стандарт на живот като в Европа и Америка, пътуват много и виждат какъв е западния свят, а същевременно нравите в страната трудно се променят. Ето, една жена не може да се омъжи за чужденец и да има нормално семейство – това е просто абсурдно.”
Най-сетне Хиангсун се развела. Бившият ѝ съпруг живеел в Корея със сина им, който наскоро влязъл в казармата, а дъщеря им била при нея в Джорджия. „Синът ми можеше да дойде тук и да започне да учи”, каза тя, „а после да се върне – ако реши – и да влезе в армията. Законът позволява военната служба да се отложи, ако момчето е заминало да учи в чужбина. Но той не знаеше това, а баща му не му каза – умишлено го премълча. Иначе в Корея мъжете задължително служат след средното образование. И сега той трябва да прекара три години в армията. Разбра, че е можел да се отложи и съжалява много. Това е. Какво да се прави.”
„Корейците са най-чистата народност. В Корея няма малцинства и почти не е имало смесени бракове. Всеки кореец знае родословието си столетия назад – дори до III-IV век.” Аз я погледнах с удивление. „Е, това обикновено са митически истории. Но до XVI-XVII век хората си знаят рода – наистина е така”.
„От всички народи в Азия ние имаме най-добри чувства към виетнамците. Корейците и виетнамците се разбират отлично, защото между нас има общи неща: да кажем това, че и на двата народа се е налагало да воюват много. Виетнамците са най-добрите бойци в Азия – те са единствените, които превъзхождат корейците. Помисли си само: те са воювали с Китай в продължение на хиляда години! Когато Чингис хан е завоювал Изтока, той не е могъл да завладее само Виетнам. Не е влязъл в Корея, но не защото не е могъл – просто не му е било нужно. С виетнамците обаче не е успял да се справи. Затова французите напуснаха Виетнам – защо мислиш си отидоха? Кой освобождава колониите си доброволно? След това американците си помислиха, че могат да заемат тяхното място. И какво стана? Те не знаеха с кого си имат работа.”
„Корея е една от най-старите култури и винаги е служела като мост между Китай и Япония. Будизмът е достигнал до Япония чрез Корея. Но ако попиташ японците откъде са приели будизма, ще кажат – от Китай. А не е така. Но те мълчат за всичко, което дължат на Корея. И повечето хора там просто не знаят, защото в тяхното образование за тези неща не се говори нищо.”
„Японците са странни хора: те се различават от всички останали азиатци. Ако отидеш в Америка, ще видиш огромни азиатски колонии. Хората се събират в една част на градовете, имат съвместен бизнес и общуват помежду си, така че навсякъде има китайски, корейски и виетнамски колонии. Но японски не – и не защото няма японци, а защото те не се събират заедно. Стремят се да се смесят с американците. Те са много гъвкав и възприемчив народ. Презират останалите азиатци и гледат на тях като на хора от ниско качество, а себе си считат за западна страна: искат да се приобщят към Запада и много страдат от това, че европейците и американците се отнасят с тях като с азиатци – и не ги предпочитат пред останалите.”
„До края на миналия век в Корея е имало аристокрация и разделение на съсловията. Но след японската окупация и корейската война това разделение изчезна и сега обществото е изравнено. Наистина, някои хора са по-заможни от други, но това, което дава истински престиж, е образованието. Така че в Корея най-важната задача е образованието на децата и всичко се прави заради това: и нивото на образоваността е високо. Самата държава дава големи средства за култура – да кажем, за преводи. Огромно количество литература от всякакви езици се превежда на корейски, а освен това се дават и сериозни субсидии за преводи на корейски автори в чужбина.”
„По време на окупацията японците се отнасяли много зле с корейците – като с поробен народ. Затова поколенията преди моето развиха чувство за малоценност спрямо Япония. Но след Втората световна война корейското правителство наложи пълна цензура върху всякакви японски продукти, особено културни. Не се допускаше никаква литература, филми, телевизия. Всичко това беше полезно, защото ние израснахме без да познаваме Япония и моето поколение вече нямаше чувство за малоценност спрямо тях. За нас те вече са народ като всеки друг.”
Хиангсун разказваше охотно за чувствата на корееца към другите страни в Далечния изток (когато казваше „Азия”, тя разбираше само Далечния изток). За мен това беше интересно, тъй като не знаех почти нищо за историята на тези страни и отношенията им, а тя беше израсла и учила там, и макар и понякога да се разграничаваше от мненията и да казваше „корейците” вместо „аз“ или „ние”, все пак беше сигурен източник – ако не за факти, то поне за настроения. Едно от нещата, които ставаха ясни, беше че повечето азиатци от икономически проспериращите страни са приобщени към западната култура – най-често с посредничеството на Америка. Изглежда, че в страни като Корея (Хиангсун не делеше Корея на Северна и Южна и много рядко споменаваше за КНДР, освен веднъж когато каза, че обединението е сигурно, но ще стане много бавно), Япония, Сингапур и Тайван, висшето образование и пътуванията по света са достъпни за голяма част от населението. Освен модерна азиатка, Хиангсун беше и преподавателка в американски университет. Тя можеше да разкаже и други неща, които ме интересуваха, но не като човек, обитаващ друга част на света, а като като неин колега.
Б. На работа в Америка
Преди да започне работа в Департамента по сравнително литературознание към университета в Джорджия, Хиангсун беше защитила дисертация в Пенсилвания, а след това беше преподавала литература и корейски в други университети. Въпреки немалкото години, прекарани в американските академични среди, тя не се чувстваше сигурна за работата си и често казваше, че е просто корейска гражданка, която пребивава в Съединените щати с работна виза. Тя беше редовна асистентка с пълна заетост, но нямаше безсрочен договор с университета.
„Това е сериозен проблем. Това, че съм написала дисертация, не ми помага много. Необходимо е да работя няколко години в департамента, да издам книга – и то в добро издателство – и след това да се надявам, че ще получа постоянно място. Защото ако пропаднеш на апробацията, после едва ли някъде ще успееш да си намериш същата работа. Така излиза, че е било по-добре да не си започвал въобще. А не е лесно да издадеш книга където трябва. Аз мога да публикувам текста си в Корея на английски, но в Америка никой няма да обърне внимание на такава книга. Освен това има йерархия на издателствата и не е все едно кой ще те приеме. Ако те издадат в Принстън – това е отлично. В издателството на SUNY – пак става, но не е толкова добре. И така нататък. И е почти задължително издателството да е американско: европейските не се ценят. Освен това забавянето е голямо. Най-напред не е лесно изобщо да се влезе във връзка със сериозно издателство. След това минава поне една година, докато те включат в програмата и сключиш договор – ако сключиш. И после има година-две докато излезе. Така че може да си написал книга, да си я изпратил на издател и той да ти е дал надежда, че ще я приеме – и пак няма вероятност да чакаш по-малко от три години.”
„Но дори да си издал книгата, от това не следва, че ще станеш постоянен преподавател. При всяко положение могат да ти откажат – и дори няма да научиш мотивите им. За годините, които прекарах в Америка, съм видяла всички видове нечисти комбинации. Виждала съм как се провежда конкурс, на който се взима очевидно най-слабият кандидат. Не бива да влизаш в конфликт с хората от департамента – докато си на временен договор е най-добре да си мълчиш. Департаментите винаги са разделени на две – и още щом се появиш, вече трябва да е ясно към коя група си. Ако се опиташ да си независим и да не се обвързваш с никого, е най-зле. Това е. В университета обикновено си сам или имаш един-двама приятели – всички останали са врагове.”
„Трябва да си много предпазлив в контактите си с хората – и колеги, и студенти. Не може да казваш на колегите си колко взимаш. Случвало ми се е в личен разговор да ме попитат каква ми е заплатата и аз да си кажа. Веднага след това същият човек вдигна голям шум: защо аз съм получавала повече от него, след като той имал диплома от Йейл. Посъветваха ме да си мълча, когато става дума за пари.”
„Друг проблем са студентите. Не можеш да се срещаш с тях извън кабинета си, както става в Корея – винаги има опасност да те обвинят в sexual harassement. В това отношение мъжете са по-застрашени. Един мой колега го уволниха след подобен скандал. Можеш да си имаш големи неприятности дори само заради едно обвинение, без никакви доказателства. Освен това студентите също могат да бъдат агресивни. Затова са ме съветвали, когато имам приемен час, да оставям вратата отворена: въпреки че съм азиатка, защото с жена от друга раса мъжете са по-предпазливи – не знаят как може да реагира.”
Раздвояването между места, занимания и перспективи беше станало съдба за Хиангсун. Тя беше отделила много години, за да преподава корейски език, но специалността ѝ беше свързана с европейската литература – занимаваше се с ирландска драма. „Толкова време преподавах корейски” – каза тя. „Написах учебник, участвам в съюза на преподавателите по корейски в Америка, хората ме познават повече заради това. Когато отида на някоя литературна конференция, за да прочета нещо, се чудят: „Ти и с това ли се занимаваш?” А аз съм писала дисертация по литература и затова съм в този департамент. Чувствах се длъжна да направя нещо за Корея, след като мога и съм оттам: но сега вече ще престана.”
Изглежда, че работата в университета ѝ даваше много поводи да бъде недоволна. „Заплащането на преподавателя не е добро. Ако си асистент като мен и имаш късмет, можеш да стигнеш до 35 хиляди годишно. Това е твърде малко. С такива пари не може да се издържа семейство. Е, ако и двамата работят в университета, и са професори, тогава доходът им ще стане към 100 хиляди. Това е по-добре. Така човек се справя. Но университетските преподаватели, особено ако са хуманитари, са най-зле платени измежду образованите хора. Мога ли да се сравнявам с един юрист, който взима триста хиляди? И колата, която карам, ме поставя на най-ниското стъпало. Предишната подарих на един професор от Буркина Фасо, който ми беше съсед. Той беше толкова, ама толкова беден! Беше дошъл с жена си, три деца и едно огромно куче. И нямаше кола, не можеше да отиде абсолютно никъде. Затова му подарих моята, вместо да я продам – и без това почти нищо нямаше да взема за нея.”
„Да работиш в университет и да се занимаваш с литература в Америка е много странно. Всички ти се чудят, че си се заел с това. Наистина трябва много да обичаш тази работа, за да се чувстваш добре в такава обстановка. Тези хора, които са дошли тук (участниците в семинара), не са обикновени американци. Те са истински елит. Обикновеният американец е съвсем друго нещо. В повечето градове там няма никакъв културен живот – от моя гледна точка, след като идвам от Сеул. Театри, опера – такива неща могат да се видят само в големите центрове.”
„Не знам какво ще излезе от моята работа. Аз самата не съм някакъв особен професионалист. Знам ограниченията си. Когато прочетох доклада си в Дъблин миналия месец, някои хора го харесаха. А там се бяха събрали най-големите специалисти. Представи си, аз дори не ги познавах по лице. Дори и директорът на издателството от Сиракузкия университет прояви интерес – а това е най-доброто издателство за Irish Studies. Но не знам. Като гледам какви неща правят някои професори, си казвам – къде са те, къде съм аз. Ако се наложи, винаги мога да се върна в Корея – ще давам уроци по английски и ще стана милионер. Но не бих отишла да преподавам в някой English Department. Какъв е смисълът? Човек не може да направи нищо, ако е далеч от големите центрове, където стават истинските неща.”
2. Интелектуалецът като homo viator
Въпросът за движението е един от първите, когато става дума за глобализацията. Изходната позиция е: елитът се движи, останалите са закрепостени. Глобалното е навсякъде; локалното – само там, където е възникнало. Така че интелектуалецът не може да заобиколи въпроса към коя от страните принадлежи. Той би могъл да се примири със слабото си обществено влияние, а също и със среден или по-нисък доходи: но няма да се откаже от убеждението, че е част от един елит – този на „знаещите”. На пръв поглед няма нищо необикновено в това, знанията да се придобиват на едно място. Фигурата на „мъдрия”, който не напуска града си, е добре позната в западната култура (Сократ, Кант). Въпросът е, дали традицията на „неподвижните мъдреци” би могла да има сериозно влияние в днешния свят. Това изглежда съмнително. От друга страна, тя има и своя алтернатива в рамките на същата култура. Ако не „мъдростта”, то поне „образоваността” е била свързвана – най-малко от Херодот насам – с възможността да се пътува. Първият развит образ на „знаещия” в западната литература съвпада с този на пътешественика – Одисей.
Днешният интелектуалец, ако може да избира, трудно би останал от страната на неподвижните. Това можеше да се забележи и на семинара – хората споделяха спомени от пътуванията си също така охотно, както говореха за професионалните си занимания. Може би това се дължи на убеждението, че „знае” онзи, който е „видял”. Аргументите, които се разменяха по време на дискусиите, често включваха факти и събития, които могат да се проверят най-добре, ако се отиде там, където говорещият е бил. Те звучаха като покана към събеседника да посети мястото и напомняха, че хуманитарното знание предполага осведоменост, която се постига чрез пътуване. Така не само четенето, но и гледането на филми и осведомяването чрез Интернет се оказват непълноценни заместители на правилния начин за узнаване – личното телесно присъствие.
Пътуващият оформя представата си света, служейки се с няколко опозиции. Най-напред трябва да се знае, кои места са по-опасни и кои – по-малко. „Повечето мегаполиси са опасни”, каза Федърстоун, „и все пак има разлика. В Ню Йорк си заслужава да се иде: там е опасно, но и вълнуващо. А Сао Паулу е друго – там е само опасно.”
„Аз мислех да отида в Бирма”, каза Хиангсун, „но ме разубедиха. Казаха ми, че ако не хвана малария – а имало 99% вероятност да хвана – съм щяла да пострадам от друга болест, или от престъпници, и че нямало да мога да се оправя нито с транспорта, нито с парите, нито със съобщенията. Случвало ми се е да съжалявам, че съм попаднала някъде. Веднъж трябваше да прекарам цял месец в Бомбай. Последният ден си казах: „Ако утре самолетът ми не замине или го пропусна – ще се върна в стаята си и ще се обеся”. Миналата година щях да ходя в Перу, но разбрах, че един американец, специалист по предколониална история на Америка, бил убит там по много жесток начин. И се отказах. А и в Китай е опасно. По едно време бяха зачестили убийствата на японски и корейски туристи, и то в таксита. Правят го за пари – защото знаят, че японците и корейците обикновено носят със себе си много пари в брой.”
И така, да се пътува значи да се поддържа стандарт на живот: и тъй като в богатите страни пътуването е достъпно за мнозина, интелектуалецът трудно би се съгласил да загуби този знак за принадлежност към средната световна класа. Това е една от причините, поради които повечето колеги не оценяват редовната си заплата като достатъчна и са принудени да мислят за финансиране от други източници. Откъде и за какво могат да се получат пари е тема, която лесно измества разговора за „глобализацията”. Западният интелектуалец трябва да е гъвкав – и той привиква да се насочва към теми, които са в периферията на интересите му, стига да знае, че такъв проект би получил подкрепа.
Тази подвижност издава несигурност – ще има ли пари и за нас и докога? Влад Годзич, който изглеждаше добре осведомен по въпросите на финансирането, съветваше да се избягва специализацията. „След дисертацията е добре да потърсите друга тема. Затварянето в една и съща проблематика води до изхабяване и непродуктивност. Търсете новото”.
***
Един вариант на текста е публикуван в сп. “Демократически преглед”, кн. 46, пролет 2001.