1.
Това, което представихме на 22-ри юни в СУ, беше второ, подобрено издание на превода на книги I-III и X-XIV от 2000-та година.
Това е повод да се напомни, че книгата на Аристотел е сборник от записки на негови размисли, която може би е била подредена в този вид от Андроник Родоски, който ръководел Лицея към средата на I в. пр. Хр.
Но текстът не е идеално редактиран, както се вижда от някои съвсем буквални повторения – примерно, един пасаж от I, 9 почти дословно се повтаря в XIII, 4. Също: някои от XIV-те книги (части или глави) са твърде кратки в сравнение с останалите: примерно, книга II (993b 1-995a 20) e четири пъти по-кратка от XII (1069a 18-1076a 4).
„Метафизиката“ започва с размисъл за знанието и науките, и как върви тяхното развитие. Най-висшата от всички („софия“) е за началата и причините на всички неща и следователно за неподвижното и вечното – тъй като първите начала на всичко трябва да са неподвижни и вечни.
Поради това се говори за историята на философстването от митологията на първите поети до Платон. Това е най-вече в кн. I – тя изглежда и затова е поставена на първо място.
Като казва „начала и причини на всичко“, той има предвид „на съществуващото“ (to on); и обсъжда начините, по които се говори за него, тоест – категориите. Но съществуващо в първи и главен смисъл е „същността“, а категориите (количество, качество, място и т.н.) са характеристики, които се казват за нея като за някакво „подлежащо“. И трябва да се проучи какво точно трябва да смятаме за същност – значи онова, за което се казва всичко, а то самото не се казва за нищо.
Отделно се размишлява за метода на изследването и най-напред, че за да се изследва каквото и да е трябва да се признае съществуването на истина. Не е възможно всичко да бъде поставяно под съмнение; и първо трябва да се съгласим, че не може едно и също нещо едновременно да се утвърждава и отрича. Това е необходимо условие, за да може да се обмисли каквото и да било.
В „Метафизиката“ има и теология, главно в кн. XII – кое е божественото. Аристотел отминава въпроса за антропоморфните богове (на едно място казва: „не си струва да се разсъждава много върху митически изказвани умувания“) и твърди, че божественото трябва да е неподвижно, вечно и мислещо; и да е като цел за всичко, под негово влияние съществата да се стремят към съвършенство, което ще рече – да постигат своята природа.
(„Автобиография“, стр. 297-298)
Книгата съдържа и речник на думите/понятия, които се употребяват по-често и са по-необходими – „едно“, „съществуващо“, „природа“, „материя“, „също и друго“ и т.н.
И често се напомня, че думите имат много значения и за да разсъждаваме правилно, трябва да ги отличаваме и винаги да сме наясно с кое от тях си служим.
2.
„Метафизиката“ е сборник. Но в него не влизат произведения на различни автори; а имаме достатъчно основание да мислим, че това са записки от лекции само на Аристотел.
Винаги човек се замисля какво значи „записки от лекции“ – дали това са записките на Аристотел, по които той е говорил пред някого, или пък на хора, които са го слушали. Това няма как да се разбере. Но във всеки случай мисълта на Аристотел е лесно да се разпознае. Ние нямаме основание да мислим, че тези неща не са негови; това са негови мисли.
„Метафизиката“ се състои от 14 т. нар. „книги“. През античността, като се каже „книга“, се има предвид нещо малко – около 30 днешни страници, което се е налагало от тогавашните материали. Не е могло да има по-дебели книжни единства от тези, затова една книга обикновено е била към 30-тина днешни страници.
И трябва да се отбележи, че вътре в тези 14 книги има места, които се повтарят буквално: което значи, че това е един сякаш набързо събран сборник. Някога може би хората не са го прегледали както трябва, за да видят какво може да се махне; но след като това нещо се е закрепило и е било преписано няколко пъти, то си е останало такова и през вековете във Византия, където книгата се е преписвала, никой не е посмявал да махне места от нея, дори и да е виждал много добре, както ние сега виждаме, че някои просто се повтарят. И така, тази книга е оцеляла през вековете, преписвайки се във Византия.
Аристотел не би се съгласил да говори за „метафизично чувство“. Според него метафизиката – ако изобщо се съгласи и с този термин – ще бъде това, за което той говори и в началото, а именно,„мъдростта“. Защото в началото той говори точно за това, за „софия“.
И казва: „А сега, след като сме изследвали други неща, примерно, след като сме направили един преглед на това, какво е природата и сме представили науката за природата“ – която всъщност е „физиката“ – „сега би трябвало да се занимаем и с т.нар. „мъдрост“ – какво знание е тя.“
И още в Първа книга е лесно да се види, че той говори за мъдростта („софия“) като знание за причините – главните причини за всичко. Още в началото той казва: „Мъдростта – това е някакво знание за причините и за началата. И може би за елементите – какво са те.“ И цялата „Метафизика“, която впрочем не е малък текст, се занимава точно с това: какви са причините за нещата. Та като говори за причините, той там – както и другаде, но там основно – излага своята знаменита теория за „четирите причини“. И казва, че има:
материална причина, тоест нещата са „от нещо“,
задвижваща – някой ги прави,
формална – имат някакъв вид, и
целна – те са заради нещо.
И това е едно от основните положения в неговата метафизика – какви са причините. Всички причини, които може да си представи човек, той ги разделя на тези четири категории.
Аристотел в никой случай не е неглижиран през средновековието; но зависи все пак какво ще наричаме „средновековие“. Има една схема на световната история, доста устойчива, от която и ние сме в известна степен зависими – това е западната гледна точка за историята. И когато се говори за средновековие, се има предвид всъщност западно средновековие – а именно, областта на, общо казано, римокатолическата църква. И трябва да се отбележи, че то свършва в онзи момент, когато тази църква губи няколко държави или няколко народа в западна Европа; защото се явява протестантството. Тогава свършва средновековието, а Ренесансът е нещо покрай това.
Значи, ако ще говорим за средновековие като за западно средновековие и оставяйки настрана Византия, България, Русия, въобще православния свят, в никакъв случай не можем да се съгласим, че Аристотел е бил неглижиран. Точно обратното – той е бил най-цененият философ.
Разбира се, в началото са се четели Отци на Църквата, четяло се е Писанието, Августин без съмнение, но когато е започнал интересът към не-богословските науки, когато се е потърсил друг подход към знанието, по-светски, тогава те използвали като методическа основа книгите на Аристотел.
Разбира се, тези книги с голяма мъка стигнали на Запад. В началото съвсем малко от тях били преведени на латински, но после те узнали за останалото от арабите, които били много просветени в това отношение и познавали Аристотел, преведен при тях от гръцки; и се е започнало с преводи най-напред през арабски. Но полека-лека се стигнало и до контакт с гръцките текстове на Аристотел.
И примерно прочутият и най-авторитетен до ден днешен богослов на западната църква, Тома Аквински, който е живял през XIII в., изцяло построява своето богословие върху философията на Аристотел. Той казва: „Имаме едно откровение, то е от Бога, но когато трябва да мислим за нещата, да имаме понятия, най-добре да си служим с Аристотел.“ Това не се е случило на Изток. Тук не се е работело чрез Аристотел, а на Запад се е работело – значи той там не е неглижиран, а най-уважаван.
Разбира се, в началото са се четели Отци на Църквата, четяло се е Писанието, Августин без съмнение, но когато е започнал интересът към не-богословските науки, когато се е потърсил друг подход към знанието, по-светски, тогава те използвали като методическа основа книгите на Аристотел.
Там е работата, че това е една много трудна за четене книга. Но няма причина читателите й да бъдат специализирани и аз бих я препоръчал на всеки човек, който желае да се образова хубаво. Защото да се образоваш повърхностно е същото като да не се образоваш. А да се образоваш, това значи да се образоваш добре.
Как може да стане това? Чрез най-добрите книги. И Аристотел може да бъде поставен редом с такива автори като Омир и Херодот. Защо? Защото каквото е Омир за художествения разказ и каквото е Херодот за историческия, това е Аристотел за философския монолог и философското изследване. Тоест, той е един от тези големи автори, които поставят основите на всякакво човешко образование.
Следователно тази книга би трябвало да се чете от всеки, който иска да бъде добре образован. Че е трудно, трудно е, всеки ще се увери. Но е ценно. Защото всяка дума, която намираме в тази книга (ние затова се трудихме 17-20 години да я преведем), има огромна история: и преди Аристотел и още повече след него. Всяка дума там е била предмет на изследване. Буквално всяка…
[за радио „Алма матер“]
3.
С Аристотел и то точно в „Метафизиката“ се явява един възглед за предназначението и съвършенството на човека, който преди това не е съществувал в Европа и близкия Изток, а може би и никъде – това е чистият интелектуализъм.
Това е предположението, че човек може да постигне духовно съвършенство – „софия“, повече чрез мислене, отколкото чрез която и да било друга дейност. И не е чудно, а напълно логично, че богът на Аристотел, както той говори за него в книга XII, не е нищо друго, освен неподвижно и свободно от материя мислещо.
Затова той казва неведнъж и особено в Първа книга: „София – това е наука за причините; тя е способност да се преподава, а също и да се управляват правещите каквото да е; тя не е опит, а идва след опита и е по-висша от него; и изобщо при хората тя не възниква първа, а последна; и всички са по-необходими за телесния живот, но никоя не е по-добра.“
И тъй като главната задача на “софия“ е да познае съществуващото, то мъдър и съвършен е онзи, който знае какво съществува и по какъв начин.
Причината може би е в това, че отделната душа, както говори за нея Платон в някои диалози, не е ценна с това, че е уникална. Всъщност тя и не е уникална, защото би могла да е душа и на един, и на друг, както следва от хипотезата за превъплъщението. Най-многото, до което тя може да достигне, както се разказва във „Федър“, е да се приобщи към знанието за вечното, което имат боговете. Но тогава защо й са преживяванията, натрупани през земните й животи?
Ето защо Аристотел не вижда полза от вярата във вечния живот на душата; но вижда полза и признава за добро вечния живот на ума, с който тази душа, както изглежда и от книгите на Платон, желае да се съедини.
В „Метафизиката“, макар и събрана дълго след смъртта на Аристотел, проучването на битието чрез изказани с думи понятия се представя като най-висша човешка дейност и смисъл на живота.
Така че тя стои в началото на това умозрително отношение към света, доколкото е изразено в текст; и значението й за този вид словесни произведения е подобно на това, което има Омир за художествения разказ и Херодот за историческия.
Тя показва важността на ума като способност да се работи с понятия; и ако ние се съгласим, че умът служи главно за това, ще имаме основание да я наричаме „най-умната книга в цялата история“.
