В църковнославянския текст на литургията на св. Иоан Златоуст има един възглас, който е цитат от Матей 26:28. Мястото от евангелието в превод на съвременен български език гласи: „…защото това е Моята кръв на новия завет…“  (Библия. Синодално издателство, 1993). Текстът, който е достъпен на сайта на Българската патриаршия, възпроизвежда превода от 1925 г. (Библия. София, Държавна печатница. Издава Св. Синод на Българската църква).

Общоприетият църковнославянски текст на Матей 26:28 от около 350 години насам е: „Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта…“ (Примерно: Новый завет Господа нашего Иисуса Христа. Петербург. Синодална печатница, 1880). Мястото в литургията съвпада с него, като и на гръцки, и на църковнославянски се пропуска „защото“ (γάρ и съответно – бѡ/бо).

През последните десетилетия обаче се появиха книги за богослужебна употреба, където показателното местоимение от ж.р. „сия“ е заменено с формата му в среден род „сие“. Затова възниква въпросът как се е стигнало до това различие и коя форма би било по-добре да се избере.

1. Матей 26:28 в ръкописите от Първото българско царство

Църковнославянският текст на Златоустовата литургия възхожда, както е известно, към старобългарските преводи. В случая задачата се улеснява от това, че става дума за евангелски цитат и затова е възможно да се прегледат най-старите оцелели старобългарски ръкописи на евангелието и някои от множеството печатни издания на църковнославянския текст, и да се установи коя форма на местоимението е била предпочитана от славяноезичните книжовници през вековете.

В най-древните български евангелия, записани на глаголица, откриваме показателното местоимение „сь“ („този“) във формата му за среден род („се“). Така примерно в изборното Асеманиево евангелие (X в.) четем:

„се естъ кръвь моѣ новааго завѣта“

Също и във вероятно съвременното му Зографско четириевангелие:

„се естъ кръвь моѣ новаего завѣта“

И в Мариинското четириевангелие (Х-ХI в.):

„се естъ кръвъ моѣ новааго завѣта“

Защо местоимението е в среден род? Едно от възможните обяснения е, че родът е избран под влияние на гръцкия оригинал: „τοῦτο γάρ ἐστι τὸ αἷμά μου τὸ τῆς καινῆς διαθήκης“ (Ἡ Ἁγία Γραφή. Атина, 1986. Възпроизвежда текста на Новия завет от 1928 г., отпечатан с одобрението на Константинополската църква и Св. Синод на Еладската църква). Със старобългарското „се“ се превежда „τοῦτο“, което е гръцкото показателно местоимение в среден род; в случая то е такова, защото се отнася до съществителното „αἷμα“ (кръв), което е от среден род. Старобългарското „кръвь“ обаче е в женски, което позволява местоимението да бъде и в женски род.

Авторитетът на ранните кирилометодиевски преводи на евангелието и литургията е бил толкова голям, че текстът на евангелието е останал почти без изменения не само във времето на Първото и Второто българско царство, но и през османския период. Това се отнася и за мястото, за което говорим.

 

2. През Второто българско царство и предвъзрожденския период

Така например в Иван-Александровото („Лондонско“) четириевангелие (1356 г.) виждаме:

„се есть кръвь моя, новааго завѣта“

в Рилското четириевангелие (1361 г.) също:

„се бѡ есть крьвь моа новаго завѣта“

Но и в Етрополското евангелие (ръкопис) от 1595:

„се бо ѥсть кръвь моя новаго завѣта“

И в четириевангелие от 1658 (ръкопис):

„се бо ѥсть кръвь моя новаго завѣта“

И все пак, доколкото успях да проуча, никъде в българските ръкописи не се среща формата „сие“: тъй като тя не е старобългарска, а именно църковнославянска.

 

3. В църковнославянските ръкописи и печатни книги в Русия до „исправление книг“ в средата на XVII в.

Какво е положението с ръкописите, произведени извън българските земи и с печатните книги след 1500-та година?

Първо, в Елисаветградското евангелие (ръкопис, за чиято датировка има колебания – датира се било към края, било още в началото на XVI в.), което се стреми да копира Иван-Александровото, четем:

„се бо есть кръвь моа новаго завѣта“

В Генадиевската библия (ръкопис от 1499 г., Новгород):

„се бо есть кровь моѧ новаго завѣта“

В ранното печатно евангелие от Търговище (Влашко, 1512 г.):

„се есть кръвь моа новаго завѣта“

В Острожката библия (1581 г.) също намираме формата „се“:

„се бо есть кровь моа новаго завѣта“

Също и в Московската от 1663 г.:

„се бо есть кровь моѧ новагѡ завѣта““

Така че през ранния период от развитието на църковнославянския език (края на XV – средата на XVII в.) в текста на Матей 26:28, а както ще видим по-нататък, и на литургията, винаги откриваме наследеното от древните кирилометодиевски преводи „се“ („това“). И отново, никъде не се среща „сие“, чиято скорошна поява е предмет на нашето обсъждане.

 

4. След „исправление книг“

В средата на XVII в. предстоятел на руската църква е патриарх Никон (1652-1666). Той, както е известно, предприема редакцията на църковнославянските богослужебни книги, наречена „исправление книг“, която именно е станала повод за възникването на старообрядческия разкол в Русия, който не е преодолян напълно и до днес.

След патриаршеството на Никон в изданията на Матей 26:28 не откриваме показателното местоимение „се“ (ср.р.), а вместо това виждаме „сия“ (ж.р.). Както се вижда от примерите, вече поне 300 години текстът е неизменен:

Нов завет. Киев, 1703 г.:

„Сїѧ бо есть Кровь моѧ Новагѡ Завѣта“

Евангелие. Петербург, 1718 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ новагѡ завѣта“

Нов завет. Москва, 1738 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ новагѡ завѣта“

Елисаветинска библия. Москва, 1751 и 1762 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта“

Свещено евангелие. Петербург, 1856 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта“

Библия. Петербург, 1900/2005 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта“

Убедително свидетелство за това, че замяната на „се“ със „сия“ е извършена към средата на XVII в. не само в текста на Писанието, а също и в този на Златоустовата литургия, намираме при прегледа на ръкописите от библиотеката на Троице-Сергиевата лавра край Москва. Там (http://old.stsl.ru/manuscripts/index.php) откриваме, че в ръкописи или печатни издания на литургията, датирани преди средата на XVII в., все още се среща „се“.

Примерно:

Служебник, начало на XVII в. (ТСл, Златоустова литургия, рък. 221, л. 70):

„се есть кровь моѧ нѡваго завѣта“

Служебник, 1627 г. (ТСл, Златоустова литургия, Фонд IV, л. 134):

„се есть кровь моѧ новаго завѣта“

Докато в печатния „Служебник“ от 1656 г. вече виждаме „сия“ (ТСл, Златоустова литургия, Фонд VI, л. 220-221):

„сїѧ есть кровь моѧ нѡвагѡ завѣта“

Както и в ръкопис от края на века:

Служебник, края на XVII в. (ТСл, Златоустова литургия, рък. 222, л. 19):

„сїѧ есть кровь моѧ новагѡ завѣта“

 

5. В България от епохата на Възраждането и Княжеството

Какво е положението с Матей 26:28 в църковнославянския текст на евангелието и на Златоустовата литургия в България от по-ново време?

Първо нека обърнем внимание на превода на о. Неофит Рилски (Новый завет Господа нашего Иисуса Христа. Лондон, 1859), където е видно влиянието на църковнославянското „сия“:

„защото таѧ е моѧ та кровь на-новыа заветъ“

През 1867 г. Ню Йорк по поръчка на Британското библейско дружество е отпечатан Нов завет на църковнославянски и български (Новый завет Господа нашего Иисуса Христа. Ню Йорк. Печатница на американското библейско общество). На титулната страница е указано, че славянският текст е препечатка от последното издание на Всерусийския синод:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта“

Най-сетне, през 1908 г. в Цариград (фот. издание от 2012 г.) е отпечатан „Служебник“ под редакцията на Струмишкия митрополит Герасим и архимандрит Борис. Там, в текста на Златоустовата литургия, също виждаме „сия“ (стр. 168):

„сїѧ есть кровь моѧ новагѡ завѣта“

Така че в периода на Възраждането и в първите десетилетия след създаването на Екзархията и от Освобождението, българските преводачи на Писанието и редактори на богослужебните книги са се придържали към традиционния следниконов църковнославянски текст.

 

6. От средата на XX в. до днес

Доколкото успях да проуча, формата „сие“ се среща за пръв път в изданието: Божествена литургия. София. Синодално издателство, 1949 (църковнославянски и български). Редактори са епископ Партений и архимандрит Николай. На стр. 59 четем:

„сие есть кровь Моя новаго завѣта…“; превод: „това е Моята кръв на Новия завет“

През последните двадесетина години се появиха и други служебници, в които „сия“ е заменено със „сие“. Примерно:

Служебник. София, 1998. Редактор проф. Ив. Денев.  Стр. 92:

„сїе есть кровь Моѧ новагѡ завѣта“

Служебник. Неврокоп/Гоце Делчев, 2001. С благословението на митрополит Натанаил. Стр. 159:

„сїе есть кровь Моѧ новагѡ завѣта“

Божествена литургия на светия наш отец Иоан Златоуст. София. Храм „Света Неделя“, 2004. Стр. 136:

„сїе есть кровь Моя новагѡ завѣта“

Както виждаме, посочените издания от 1998-2004 следват отпечатаното през 1949 г. Каква обосновка са имали редакторите на текста, за да възприемат тази замяна, не ми е известно. Мога да предположа обаче, че причина за това е донякъде влиянието на синодалния превод на Библията от 1925 г., където Матей 26:28 се възпроизвежда според отпечатаното през 1909 г. в: Евангелие на Господа нашего Иисуса Христа. Издава св. Синод на Българската църква. София, Придворна печатница.

Текстът от 1909 г. изглежда така:

„…защото това е Моята кръв на Новия Завет…“

Редакторите на църковнославянския литургиен текст от предишните десетилетия и векове неизбежно са се съобразявали с текста на Писанието на същия език; както и обратното. Затова след патриарх Никон „сия“ заменя „се“ както в текста на литургията, така и в гл. 26, ст. 28 от евангелието според Матей.

През XX в. благодарение на изработването на пълен превод на Писанието на новобългарски и допускането на новобългарския като богослужебен език, става възможно спонтанното му влияние върху църковнославянския в литургията. То води и до замени като тази на „сия“ със „сие“ – защото в българския превод  на Матей 26:28 имаме „това“, което е показателно местоимение в среден род.

 

Заключение

Употребата на показателното местоимение „сие“ (от Матей 26:28) в църковнославянския текст на Златоустовата литургия е нова. „Сие“ не се среща нито в древните старобългарски преводи на евангелието от X-XI в., нито в ръкописите и изданията на Писанието и литургията през следващите векове.

Появата му в някои богослужебни книги в България от втората половина на ХХ в. насам може да се сметне за следствие от създаването на църковно утвърден новобългарски превод на Писанието и допускането на новобългарския като богослужебен език. Но никое от тях не може да бъде основание за промени в богослужението на църковнославянски.

Моето мнение е, че появата на „сие“ в някои богослужебни книги у нас може да се определи засега като редакторска грешка (недоглеждане). Ако обаче съществуват други причини или разумни основания за въвеждането му, непременно бих ги изслушал и обсъдил.

 

***

 

Послеслов

По въпроса за това, къде се пази българският език – и през последните 1100 години, и сега:
той се пази в богослужебните текстове на Българската православна църква.

Богослужението е двуезично – както на църковнославянски, който е продължител на кирилометодиевския старобългарски, така и на съвременен български.

*

200