Когато някои по-влиятелни медии и специализирани по църковните въпроси сайтове и телепредавания започнат да казват на Светия Синод на БПЦ какво решение да вземе по даден въпрос, то най-доброто, което могат да направят архиереите, е да вземат обратното решение. Така че btv,“Дневник“, „Двери“  и прочее все пак в известна степен улесняват работата на Синода.

Ето сега се разгласява едно интервю на духовник от непризнатата МПЦ, който казва, че Българската Патриаршия трябва да посредничи пред останалите православни Църкви по въпроса за автокефалията и дори първа да признае МПЦ за автокефална. Това се тиражира където може да се очаква, появява се писмо-обръщение от „учени, общественици и потомци“ (този път не са „интелектуалци“) до Патриарха и се готви подписка. Виждаме натиск върху Синода чрез медии и някакви ad hoc появили се лица: тоест, всичко както обикновено – както беше и за Критския събор през 2016.

Светият Синод на БПЦ не бива да се поддава на натиска, не бива да посредничи пред никого по такъв въпрос и в никакъв случай не бива да признава никаква македонска църква за автокефална. Има две причини за това и те са следните.

1. В православния свят идеята за църква не се отделя от идеята за народ. Това означава, че там, където има автокефална църква, трябва да съществува отделен народ – като изключения има, но те засягат древните патриаршии на Иерусалим, Антиохия, Александрия и Константинопол. Този процес – към установяване на единство между народ и автокефална църква – започва през IX-Х в. с признаването от страна на Константинопол на независимата българска Църква. Той има своето основание в думите на нашия Господ Иисус Христос „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19) и в начина, по който е основана християнската Църква на Петдесетница (Деяния 2:1-4), където чрез Духа апостолите заговарят на различни езици. Това означава, че християнското Благовестие е отправено до всички народи, и то не само общо, но и поотделно.

Ето защо, ако днес бъде призната автокефалия на определена църква, това ще означава, че тя е църква на народ, различен от останалите. Точно затова и през XIX-XX в. беше възстановена автокефалията на българската Църква, независимо от упорството на Цариград – защото никой не можеше да оспори, че българският народ съществува и е различен от останалите.

Така че признаването на македонска автокефална църква ще значи, че ние се отричаме от македонските българи като българи и твърдим, че днес около Охрид и Скопие живее някакъв друг народ. Нека тези, които се представят за потомци на македонски българи и тези, които говорят за „национална кауза“ по този и други поводи, да обърнат внимание на това.

2. Признаването на македонска (както на украинска и т.н.) автокефална църква ще стане прецедент, в съгласие с който автокефалия ще може да се дава на общности, които не са народи, нито има вероятност да станат такива. Но нашата Църква е християнска, защото освен свята и апостолска, е и съборна. Принципът на съборността, след постепенното (между IX и XI в.) отпадане на Рим, се удържа чрез естественото (езиково), но същевременно и църковно утвърдено различие между християнските народи, които не са безкрайно много. Благодарение на това, че днес независимите църкви са 15, все още е възможно, макар и много трудно, да се взимат общи решения. Но ако се допусне възможността за неограниченото им умножаване (значи да е достатъчно някои хора да се съберат и да решат, че са независими православни), това ще направи невъзможно общуването между тях и ще унищожи съборността. На нейно място ще дойде било хаосът, било единоначалието, както впрочем е от хиляда години на Запад – там и двете са представени чрез протестантството и римокатолицизма (папизма). И нека тези, които говорят за „отваряне“ и дори „европеизация“ на БПЦ, да помислят къде би се оказал центърът на едно бъдещо „православно“ единоначалие. В Константинопол (Истанбул) или в Москва?

Българската православна църква, която има неоценима историческа заслуга за опазването на християнството през вековете, може и сега, чрез Синода си, да вземе доброто решение – както много пъти в историята си. Не се съмнявам, че ще го вземе.

http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

*

[25-ти ноември, събота]

Както можеше да се очаква, медийната атака срещу Патриарха и Синода се усилва, тъй като в понеделник (27-ми) ще се обсъжда „македонският въпрос“.
Хора, които цял живот се трудят да направят разкол в българската Църква, намериха поредна възможност за изява: пак опит за разделение на българския народ, този път чрез даване на църковна автокефалия на част от него.

Сега Църквата е атакувана с националистически намеци (с македонците сме братя, имаме обща история, нека се сближим), но никой от апологетите на македонската автокефалия не смее и няма да посмее да каже истината – а именно, че става дума за един народ.

 

*

[26-ти ноември, неделя]

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.

Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.

Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).

Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.

През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.

Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.

Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.

През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.

Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.

Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

*

[26-ти ноември, неделя]

Като се обсъжда въпросът за някоя непризната църква, която твърди, че е православна, често се казва: „Хората са в изолация, нека им помогнем.“ Да, на хората трябва да се помогне, но за това има различни начини.

Ето, на Събора от 1998-ма предстоятелите на поместните Църкви се съгласиха, че няма да помогнат на самообявилия се и политически подкрепен „алтернативен синод“ и спряха разкола. Но после пак имаше трудности и бяха нужни години и още мерки, за да бъде изцяло преодолян. А той можеше да разцепи България на две, и не само България. Така че не всекиму следва да се дава църковна власт и независимост.

Ако се проследи църковната история от първите вселенски събори до днес, ще се види, че битката се е водела главно за две неща: 1) догматическа яснота, която да отговаря на Божията истина, и 2) добра организация, чрез която Църквата да остава една, апостолска и съборна (че е вселенска, се подразбира – щом е една).

Много трудно е било да се запази съборността. Първите 700 години след Никейския събор тя е била удържана главно благодарение на решението на Константин Велики да премести столицата на Изток, така че поне два града да имат равна тежест в империята – което е значело и поне две епископски катедри. И все пак латиноезичният Запад не е издържал, може би защото около Рим не е имало епископии с тежест, сравнима с неговата; докато на Изток е имало – Иерусалим и другите. Така че Рим се е препънал в съблазънта на единоначалието и е отпаднал, с всички печални последствия от това.

На Изток е предстояло същото, след като мюсюлманският халифат е откъснал източните територии и Константинопол е останал сам. Точно тогава се появява българското царство и веднага след Седмия вселенски събор и преодоляването на иконоборството създава – със съгласието на Константинопол, но не без дипломация – своя независима църква. После идва Русия, после сърбите и така на Изток се удържа съборността.

Но Константинопол (говоря за архиереите там) никога не се е примирил напълно с това положение и се е възползвал, както ние най-добре знаем, дори от мюсюлманската власт над Града. Тези негови намерения, аналогични с римските, са били ограничавани няколко века само от Русия.

През XIX в. няколко православни църкви се възстановяват като независими – с право, защото тях ги е имало и преди турското завоевание. Но от това отново възниква въпросът за съборността, която е „заедност-и-равенство“ и която е неосъществима при твърде много независими (автокефални) епископии. Затова, колкото повече стават автокефалните църкви, толкова по-основателна ще е претенцията на една от тях да властва над всички, и накрая това ще стане неизбежно. Значи – като в Рим.

Искам да кажа: не е необходимо, нито е добре църквата в днешната Република Македония да е автокефална. Трябва да се търси друго решение.

(фб)

*

202