Българското национално радио
представя
една продукция на радио „София”

3 януари – 21 март 2010

Разговор 1
3 януари

Апулей и “Златното магаре”

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели, вие сте в зоната на реалити романа, поемаме към звездите! Аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. В студио 4 на радио „София” сме реалити-романистите, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.

Е.Я: – Начало на годината – начало на роман № 9. Всъщност, роман № 9 е продължение на роман № 6. Ако от тази аритметика ви става ясно нещо, това е добре. Ако не ви става, веднага пояснявам – „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Това е заглавието, с първообраза на което започна нашата звездна поредица – миналата година точно по това време, в началото на януари: „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Сега идва ред на продължението, което значи – поемаме към звездите. В случая обаче, този предварителен час, както много добре знаете, той е свързан повече с действителното, всъщност изцяло с действителното, изцяло със случилото се, даже в известна степен с историческото. Така че след час, след по-малко от час, поемаме към звездите с първия разказвач на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Сега обаче поемаме в диаметрално противоположна посока, с дълбоко гмуркане към античността. Там, в античността, ще търсим първообразите, литературните прототипи на днешната фантастика или фентъзи. Както и да го наречем, говорим за тази литература, която се занимава с, описва и обрисува ирационалното, нереалното, несъществуващото, но, може би, желаното да бъде видяно. И така, спускаме се дълбоко, дълбоко назад. В античността ще търсим корените на днешното фентъзи. Днес за вас в този предварителен час ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Здравей.

Част І

Времето на Апулей

Н.Г: – Здравейте, благодаря ви, че ме поканихте. Смятам, че това е една прекрасна инициатива, че дава възможност за творчество и също така смятам, че е добре да се хвърли един поглед към историята на литературата, на класическата литература, както сте решили, виждам; и да се каже нещо за някои от големите автори. Днес изглежда, ще говорим за Апулей, „Златното магаре”.

Е.Я: – Точно така.

Н.Г: – Това е един прекрасен избор. Действително, Апулей е класик и същевременно крайно оригинален автор; и, което може би също е добре, той не е чак толкова познат. Следователно няма да повтаряме неща, които са казани преди нас много пъти, а ще кажем нещо ново, в нашата среда, в нашия контекст. И така, за Апулей.

Е.Я: – Всъщност, да, нека само още веднъж да изясним концепцията. В тези 10, 11 или 12, или може би даже 13 предварителни часа – в зависимост от това колко ще бъдат главите в нашия роман – ще получите точно толкова на брой предавания, посветени на античните прототипи на съвременната фантастика или съвременното фентъзи. Започваме с един шедьовър – „Златното магаре” на Луций Апулей. Естествено, ще обясним защо точно с него започваме, защото можехме да постъпим и по друг начин. Има и преди това митологии, които съдържат такива елементи, но ние започваме със „Златното магаре”. Защо с него – след малко. Сега да видим кой е самият Луций Апулей.

Н.Г: – Апулей, от гледна точка на историята на класическата литература, е сравнително късен автор. Той е много по-късен не само от Омир, но и от автори, да кажем, като Платон, които имат голяма заслуга за художествената литература. Живее през ІІ в. сл. Хр. в латиноезична среда на Запад и работи главно с латински език. Така че ние можем спокойно да го наречем западен автор.

Е.Я: – И вече полу-християнизирана среда.

Н.Г: – Дали е полу-християнизирана? Говорим за ІІ в. сл. Хр., по времето на императорите Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. И тримата, особено Марк Аврелий, са по-скоро известни като гонители на християнството.

Е.Я: – Това е по върховете, но долу вече християнството се разпространява с голяма скорост.

Н.Г: – Това е вярно, по това време църквите в империята вече са многобройни и достатъчно стабилни.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И действително, интелектуалците знаят за християнството, знаят доста отдавна. Писателят Лукиан, който е съвременник на Апулей и е чел почти същите книги, споменава изрично християните. Знае се и на императорско равнище. 30-40 години преди Апулей, да кажем, императорите вече се занимават с християнството, това е известно от кореспонденцията им. Така че и Апулей най-вероятно знае за тези неща. На едно място той говори за „суеверните юдеи”. Не „християни”, а „суеверните юдеи, които” – така и така.
Та той е човек, роден близо до Картаген, в северна Африка, в един малък градец Мадаура, от явно заможно семейство, защото е могъл да си позволи образование, и то отлично. Учил е в Картаген, което е било едно хубаво място за учене по онова време, но освен това е имал възможност да продължи образованието си в Атина и да живее известно време в Рим. Там е живял и работил като адвокат, а адвокатството е било добре платено в Римската империя.

К.С: – То го е сблъсквало и с много случаи, много истории.

Н.Г: – Да, и това му е помогнало да получи житейски опит, та да разкаже някои неща и той ги е разказал в „Златното магаре”. Но Апулей, освен че е бил адвокат… – а това, да си адвокат, означава да си и ретор, което пък означава да си чел по-старите ораторски образци и изобщо литературата; защото един оратор не може без литература. Той не може да не познава Омир, да кажем.

К.С: – Той самият в някои периоди от живота си обикаля като странстващ интелектуалец, самият Апулей.

Н.Г: – Да, от една страна той е адвокат и си има такива задължения със своите клиенти…

К.С: – Това си му е служебното поприще.

Н.Г: – От друга страна, изнася лекции. Това го знаем, защото има много ясни свидетелства. Той бива поканен някъде, събира се голяма публика, може да е и театър, говори им и казва „Вие имате към мене големи очаквания!” От текста се разбира, че хората пред него са много и че той е известен. А че е бил известен, е ясно и отдругаде. Например, била му е издигната статуя в неговия град. Статуя приживе.

К.С: – Приживе, да.

Н.Г: – Действително, тогава статуи са се правели, защото е нямало фотография, но все пак не на всеки се е правела статуя. Значи човекът е бил известен, популярен и уважаван. А е имал интерес и към философията, и даже е останало прозвището му „платоникът Апулей”. Той има 1-2 трактата, посветени на Платон и на платонизма, и философската му култура е на достатъчно високо равнище, ако изобщо е скромно да се говори така за Апулей, който във всяко отношение – като култура имам предвид – далеч надминава повечето, които говорят за него. Така че той е познавал платонизма, изповядвал е платонизма като философия, а същевременно, както сам пише, е бил посветен в мистериите на главните египетски божества.

Е.Я: – Нека сега ние да се посветим на мистерията на музиката.

Част ІІ

Повестта за магарето

E.Я: – Сега, в предварителния час, търсим античните прототипи на днешните фантастични произведения. Говорим за Луций Апулей, Луциус Апулейус и, естествено, за неговия шедьовър „Златното магаре” – книга, пълна с образи, с много метафора, с много видения и, естествено, с много поука. За вас днес, и за нас, за цялата библиотека, работи литераторът доц. Николай Гочев, експерт по антична литература в СУ. Ники, да добавим ли още нещо към портрета на Апулей преди да отворим кориците на „Златното магаре”, което, всъщност, основно ни интересува днес?

Н.Г: – Сега, главното, което трябва да се каже за Апулей, за да може и да се разбере „Златното магаре”, това е разностранността на неговата култура. Ние казахме няколко думи за това каква е била неговата професия. Той е бил човек, ангажиран с разностранни културни прояви. Пишел е в различни жанрове. „Златното магаре” е интересна не просто, защото тя е чиста литература; ако беше чиста литература, тя може би би минала някак си незабелязано, защото има и други подобни романи по това време, но те не са оцелели или пък за тях се говори малко. Обаче Апулей е внесъл вътре неща, които имат отношение към философията и към религията, затова тази книга е натежала и е станала важна. И сега, когато ние разглеждаме „Златното магаре”, трябва първо да ги разделим тези аспекти. Да видим кое вътре е философия, защото има; и кое представлява религиозен ангажимент за самия Апулей, защото го има.

Е.Я: – Мистериите присъстват там.

Н.Г: – Да. И отделно, разбира се, трябва да обърнем внимание кое е чисто литературното в тази книга.

Е.Я: – Че той е и психолог самият Апулей.Той изгражда едни образи, които на фона на тогавашната литература са си така доста уплътнени, макар и епизодични, защото това е един наниз от случки, общо взето, цялата история „Златното магаре”.

Н.Г: – Да. Сега, когато говорим за литературния аспект на тази книга, трябва да сме наясно, че Апулей го заема това нещо. Днес ако някой просто така чете книгата ще си помисли, че това е един гениален писател, невероятно оригинален, който предшества, примерно, декамероните в Западна Европа. Защото сигурно сте обърнали внимание, че на моменти тази книга е просто един декамерон.

Е.Я: – Да, така е.

Н.Г: – Нали така? Тя е една такава…

К.С: – Да, да, така е. Има го духът и на Бокачо, и на Чосър…

Н.Г: – Това е сякаш един сборник от скандални разкази. И, действително, той това нещо го прави, но това не е негово. Ние сме абсолютно сигурни, защото….

Е.Я: – Тоест, говорим за кавър тука, ако трябва да…

Н.Г: – Говорим за неща, буквално заети. Съществува един роман, написан от реален човек, който се е казвал Луций, може би почти съвременник на Апулей или малко по-ранен от него, който не е запазен, обаче е запазена една преработка, много късичка, в съчиненията на писателя Лукиан, за който споменах преди малко. Тази преработка е десет пъти по-кратка от „Златното магаре”. И ние виждаме, че не само мотиви, ами буквално, дословно, са взети думи, цели откъси, и са вкарани в „Златното магаре”. Значи тази основа на „Златното магаре”, този декамерон, той не е Апулеев. Той просто го е взел и го е приспособил. Ето това е първото нещо, което трябва да знаем – Апулей не е чак толкова оригинален като писател. А специално за оригинала знаем чак от патриарх Фотий, който го е чел през ІХ в. Чел е не Апулей, не Лукиан, а оригинала на техните съчинения, пише петнайсетина реда за тази книга и казва кое е същественото. Но първото е – тези неща са заети. И сега от тук нататък Апулей се захваща да приспособява това нещо, което той взима наготово.

Е.Я: – Самия Апулей, обаче, и неговият ръкопис, са обект на плагиатство след това. Правени са много заемки, преправки, трансформации, че даже и пренаписване на текста с чужди подписи.

Н.Г: – Книгата е преработвана, мнозина са се позовавали на Апулей, някои сигурно и не са се позовавали, тези неща, трябва някой да е голям специалист в литературната история и да се занимава специално с Апулеевата традиция, за да ги знае точно. Така е, но тази книга е натежала, тя затова е и толкова повтаряна. Защо? Най-напред, това е приключенски роман, каквито по времето на Апулей има много. Приключенски роман, в който има един герой, който минава през разни перипетии и стига до щастлив край. Но има много вмъкнати историйки и целта е да се представи, ако е възможно, целия средиземноморски свят. И сега тук вече, това което е интересно…

Е.Я: – С цял букет от божества вътре.

Н.Г: – Да. Това, което е интересно и с което той се отмества от обикновените авантюрни романи от времето, каквито има запазени 5-6, е мотивът за магарето и превращението, който другаде го няма.
Е.Я: – Метаморфоза.

Н.Г: – Да, този мотив в романите го няма, обаче той не е и Апулеев. Апулей го взима, защото му се струва интересен и по този начин се отклонява от останалите и казва „Ето, сега ще работим с магаре.” А първото заглавие на този роман е било „Метаморфози”.

Е.Я: – Да. Точно затова го казах.

Н.Г: – Това заглавие е много по-добро от „Златното магаре”. Впоследствие онези, които са решили, че тук става въпрос главно за шегата с магарето, не са улучили.

Е.Я: – Предали са го по-скоро търговски.

Н.Г: – Не са улучили същността. Не го интересува Апулей чак толкова това, колко смешно ще бъде, ако един човек се окаже в магарешко тяло. Той казва „Да, това е интересно, може да се ползва, ще има ефект”.

К.С: – Това е само конструкция, за да каже други неща Апулей.

Н.Г: – А всъщност неговото намерение е по-разностранно. И когато се казва „Метаморфози”, а именно „превращения”, това значи, че ще се говори за различни превращения, включително и за най-важното превращение, което го интересува, а то е промяната в човешкия живот, вътрешната промяна. Това е метаморфозата, с която той се занимава. А това за магарето е игра. Значи, първото заглавие е по-доброто.

Е.Я: – Игра и начин да се заплете една така хубава, динамична фабула с много приятни мистични елементи в нея.

Н.Г: – Но вижте колко е любопитно. Дотук Апулей не прави нищо от себе си, а просто работи като човек с вкус. Някои казват „Едно е да имаш вкус, друго е да имаш талант”. Та като човек с вкус, Апулей просто е взел това, което на него му се е сторило употребяемо. Той е казал: „Аз ще употребя повестта за магарето” и без да се смущава, си я е взел почти изцяло. Обаче след това е започнал да внася в нея неща. За да разберем книгата първо трябва да видим този пласт отдолу, който е не-Апулеев и после да видим кои са другите неща, които той е въвел, пак не негови.

Е.Я: – Какво Апулей е извезал върху канавата.

Част ІІІ

Амур и Психея

Е.Я: – Преди да поемем към звездите, поемаме към античността – много рязък контраст, но търсен. Искаме да видим прототипите на днешната фантастична или фентъзи литература. Апулей, Луций Апулей, „Златното магаре”. Днес за вас, както казахме, работи, надяваме се и в цялата поредица „Античните литературни прототипи”, доц. Николай Гочев, експерт, преподавател по антична литература, СУ. Ники, много хора, изследователи, правят паралели, къде успешни, къде – не, със сатиричните инструменти, които ползва Апулей и тези, които ползва в „Сатирикон” Петроний.

Н.Г: – Да, тези два романа от отдавнашно време вървят заедно в съзнанието на литераторите и античниците. То е заради разказите – сравнително рядко срещани в онази литература, пък и трудно оцелели – какво се случва в низините на обществото, или как хората са се поддали на порочния живот. Как те, тъй да се каже, лошо си служат със своя живот, поради интереса към плътски удоволствия. Това е нещо, което обединява „Сатирикон” и „Златното магаре”.

Е.Я: – Бахтин би написал по-късно „материално-телесната долница”.

Н.Г: – Разбира се, защо да не се каже и така. Несъмнено и двамата автори са много талантливи и умеят да създадат комичен ефект. Обаче в „Сатирикон” я няма философската дълбочина, която я има в „Златното магаре”. Впрочем „Сатирикон” е в някои отношения, бих казал, дори по-майсторски написана книга. Когато става въпрос за да се видят разни детайли от бита, да покаже типичен характер – ето този, примерно, на новобогаташа. И се вижда, че тук работи един човек естет, който се занимава с възприятието, с вкуса. Петроний се интересува от красивото или безвкусното в светска обстановка.

К.С: – Той един вид светски репортер е бил по това време, така ли?

Н.Г: – По-скоро отличен писател. Но и салонен авторитет. Хенрих Сенкевич, например, когато е работил върху Quo vadis, е отделил голямо внимание на Петроний и го е показал като “арбитъра” – този, който казва кое е красиво в двора на Нерон. А за самия Нерон се знае, че се интересувал от изкуства, изобщо от естетика, така че Петроний е бил човек, който е заемал важно място в Рим и това му личи в книгата. Той е човек, който казва „Аз знам какво е това светска обстановка. Аз съм столичанин” – това е позицията на Петроний.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Това за “столичността” ние можем да го разберем. Но в духовно отношение това не е интересно. Много по-интересна в това отношение е книгата на Апулей. Той не е човек, който претендира да бъде авторитет като Петроний, освен това не е и на такава властова позиция. Нали разбирате, Петроний е при Нерон. А Апулей е просто човек, който общува с интелигенти, ходи из големите градове. Обаче книгата му е по-дълбока. Ето аз ще кажа две думи за философския аспект.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – За литературата вече видяхме – имаме един приключенски роман, голяма серия от отделни историйки, които развличат, дават идея за целия свят, подслаждат с хумор и със скандални неща, а сега философският аспект. Това, заради което е толкова известна книгата, едно от главните неща, е историята за Амур и Психея, поставена в средата на романа.

К.С: – Да.

Н.Г: – Не е случайно това, по този начин й е придадена тежест, именно с мястото й. Тя е в средата и е дълга – ако цялата книга е 250 страници, виждаме, че “Амур и Психея” е на 30-40 страници, това е много. А е въведена някак покрай другото, като приказка, непретенциозно. Една баба, и тя самата не много важен герой, говори в някаква мрачна обстановка на едно момиче, което пък е пленница.

Е.Я: – Това е в пещерата при разбойниците.

Н.Г: – Да, ей така, просто за да я разсее. Историята е твърде сериозна, тя е мит, обработен като приказка, при това нетрадиционен. Може да се нарече митологична притча. Преди Апулей такова нещо няма, точно тази история не знаем да я има. Може и да я е имало, но ние не знаем.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Накратко, историята е следната, с три изречения. Имало една красива млада девойка, принцеса, до такава степен красива, че Афродита й завидяла, защото хората почнали да я почитат повече от самата нея. И тогава казала на Ерос, на сина си, да я накара се влюби в един грозен и незначителен човек – такова било отмъщението на Афродита. Обаче Ерос, като я вижда тази девойка, сам се влюбва в нея.

К.С: – Сам се влюбва, да.

Н.Г: – И след като се влюбва, той сам урежда брака си с нея, но така, че тя да не го вижда, да не знае, че той е Ерос. Урежда брака, прави й дворец, тя живее там. Но след това идват завистливите й сестри, които я намразват заради нейното положение, като жена на необикновено същество, може би бог.

К.С: – Да.

Н.Г: – И веднага го наклеветват. Казват „Той сигурно е чудовище, сигурно е змей, ти трябва все пак да го видиш”. И тя прави грешката да го види.

Е.Я: – С лампата.

Н.Г: – Да, пали лампата, защото той е посещавал само през нощта, за да го види. Вижда, че това е самият Ерос. Изгаря го с масло от лампата, той скача, казва „Аз колко пъти ти казах да не се опитваш да ме видиш?”. Напуска я и тя, нещастната, минава през страдания, опити за самоубийство, след това я довеждат до нейната свекърва, Афродита, която й се скарва и я осъжда на страдания, тоест нарежда й да изпълни няколко трудни задачи. Обаче жената извършва подвизите и накрая, по решение на самия Зевс, се оженва за любимия си Ерос.
Сега някой може да попита: добре, всичко това е хубаво, написано е приятно, но защо говорим за философия?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото това е платонизъм. За човек, който познава Платон, тези неща са ясни. Психея е човешката душа, в приказката се говори само за нея. И по Платон, както вярва и Апулей, който го следва …

Е.Я: – Човешката, казваш, не женската, а човешката душа.

Н.Г: – Човешката, да. Всяка човешка душа. И тя се стреми, по Платон, към безсмъртие. Тя за това съществува.

Е.Я: – Но тя трябва да се върне към спомените си.

Н.Г: – Но да видим за какво точно става въпрос тук. Душата не може да постигне безсмъртието си, без да се обвърже с любовта, с Ерос. Това е по Платон, това е разказано и в „Пирът”. Обаче – и това е същественото, което Апулей е въвел образно в приказката, това е любов към невидимото, а не към видимото. Затова той казва „да не ме виждаш”. Тя трябва да го обича, без да го вижда. Любов към невидимото.

К.С: – Платоническа любов.

Н.Г: – Да. И той затова й казва да не се опитва да го види, обаче тя, поради клеветата на другите хора, на лошите души, грешните души – това са нейните сестри – казва „Да, ще се опитам да видя” – и греши. Не може да се види това, което тя иска да види. Ако някой опита, ще тръгне по грешен път. И след това следват страдания, аналогични на страданията на главния герой, който става магаре. Защото той от порочното си любопитство си е станал магаре. Искал е да узнае тайните на живота.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е искал да разбере тайната на превръщането, но е тръгнал по грешния път – към буквалното, видимото превръщане, което става с магия. И затова е станал магаре.

Е.Я: – Всъщност, ти казваш, тук търсим някакви последващи проекции, един път в този тип пикантна литература – Бокачо и Чосър, даже и към „Божествена комедия” може да отидем, като проекции може да отидем даже и по-нататък, и към Фауст. Като аналогични, така, чисто човешки, пориви.

Н.Г: – Да, но аз внимавам, когато става въпрос за аналогии, защото аналогията е нещо, което много лесно се прави, а връзката е трудно доказуема.

Е.Я: – Трудно доказуема.

Н.Г: – Трудно, да. По-добре е да се говори за традиция. Там връзката може да се докаже. Ако някой наистина следва някого като писател, той най-вероятно ще го каже или поне много добре ще му проличи. За Апулей е истина, че той следва Платон. Той го е казал стотици пъти.

Е.Я: – Не, аз казвам за хората, които него са го следвали.

Н.Г: – Да, да. Е, това казвам и аз, че трябва да проверяваме, а не да казваме неща, които не знаем как да проверим.

Е.Я: – Аргументите да се търсят в традицията.

Част ІV

Религията на Апулей

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, започваме нашата литературна, радио-литературна реалити дейност за 2010 година с работа на основата на изключително силен контраст. Той, разбира се, е търсен, той е и деклариран, но си съществува и трябва да намери своето логично обяснение. Един път тръгваме в литературна посока напред във времето и най-вече в пространството към съзвездието Пентаграм в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”.
От друга страна, обратно движение, на пръв поглед алогично, назад към античността. Но в какво? В търсене на първообразите и прототипите на литературните, съвременните литературни фентъзи образци. Както вече няколко пъти казахме, днес, надяваме се и за в бъдеще, в тези предварителни часове ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес, във фокуса на вниманието, „Златното магаре” на Апулей като прототип. Ники, да видим все пак между кориците на този роман каква действителност и парадействителност съществува, кои са героите, персонажите.

Н.Г: – Ще кажа няколко общи неща за това, какъв е светът, който Апулей представя, а след това нещо и за него самия. А после и за нещо трето, което ми се струва потребно да се каже тук. След литературната основа на книгата и след притчата, която придава платонистки смисъл на разказа, има и нещо трето, различно, а именно религиозният ангажимент на Апулей. Такова нещо има и то е добре да се обсъди, за да се разбере тази книга и нейната тежест впоследствие. Защото тя предизвиква голям интерес в следващите векове, и това е може би в най-много заради въвличането на религията.
Но най-напред – вижда се, че това е един свят, в който властва влечението към телесното и този свят, дори през очите на…

Е.Я: – Много прагматичен, така грубоват свят, в който има плътски удоволствия и много стремеж към забогатяване, към злато.

Н.Г: – Да, така е, и дори в преживяванията на самия герой още от началото може да се види нещо като осъждане на този свят, който изглежда потънал в порок. По много начини се показва това.

К.С: – На мен даже ми направи впечатление, че в края, когато той минава от посвещение към посвещение, там се говори за едни разноски, които той трябва да плати, които са малко странни за нашето ухо, съвременно, пък и християнско вече, но там той трябва да си покрие едни разноски, за да бъде посветен и да може всъщност да влезе в някакъв божествен промисъл.

Н.Г: – Да, вярно, но той това не го оценява негативно.

К.С: – Точно, да, даже не го иронизира, просто това е част от живота тогава.

Н.Г: – То е част от живота и сега. И сега религията не може да мине без материална подкрепа, така че нито той се учудва, нито ние бихме могли да се учудваме. Но сега за неговия път. Значи, в това море от страсти и от желания за удоволствия и успех, ние виждаме един герой, млад, притежаващ различни полезни за такъв живот качества и, общо взето, нерелигиозен. Нали в началото е така, той не е религиозен човек.

К.С: – Да.

Н.Г: – Той е обаче любопитен и го подчертава. Казва „Като отидох в този град, толкова прочут с магьосничеството на жителите си, пламнах от желание и аз да видя нещо такова. Да видя какви са тези магьосници, какво правят”. И виждаме какво става с магията – той пропада, превръща се в магаре.

Е.Я: – Сега, ето го тука фантастичното, фантастичния момент. Намазан с някакво биле, сбъркано обаче, вместо във врана той се превръща в магаре. Абсолютно автентично магаре, живо, с всички белези.

К.С: – С всички, обаче, чувства и вълнения на главния герой.

Н.Г: – Да и от тук може… Разбира се, това е идеален материал за смешни ситуации, които Апулей успява да използва.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче той иска да каже: грешен е бил този път, да се тръгне към магията. Защо? Защото, когато някой се стреми към успехи и чудеса чрез магия, както се вижда и от похвалите за способностите на магьосниците, той сам от себе си прави бог. Това е характерно за амбициозния и нерелигиозен човек – надеждата сам, със своите усилия да стане като бог. Такъв е и магьосникът, и всеки, интересуващ се от магия.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – И това е едно духовно пропадане, за което той има съзнание. По-нататък има едно място, малко, на около страница, на което не всеки обръща внимание. Там в театъра, спомняте си, където му предлагат една жена осъдена на смърт….

К.С: – Да.

Н.Г: – А той самият още е магаре, за зрелище на всички. И тогава си казва „какъв е този свят, в който живеем? Ами може би проблемите започват още от нашите истории за боговете, истории за едни порочни същества, а ние ги наричаме ‘богове’. Не”, казва, „не я приемам тази митология.”

К.С: – Той на доста места има морални разсъждения, особено във вид на магаре.

Н.Г: – Това са размисли за митологията. Не просто морални, а за ползата и истинността на митологията.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Тоест Апулей атакува самата митология. И други го правят, обаче той казва и алтернативата, казва „Ето, един добродетелен човек като Сократ беше осъден. Ами така е. Там, където има такава митология и в резултат на това, такава религия, естествено, че най-добрите хора като Сократ ще бъдат осъждани”. И по-нататък си казва: „Не магия, а молитва ми е нужна!” И вие го видяхте това в единадесета книга, където той се обръща, от сърце вече, с молитва към Изида. И към всички женски божества.

Е.Я: – Сега, тук някъде на мене ми се стори, лично на мене ми се стори, че има някакъв зачатък на нещо християнско, защото става дума за, вече има го елемента на изкуплението, има някакъв далечен повей на нещо християнско. В тази последна, финална част на книгата.

Н.Г: – Да, в сравнение с магьосничеството или с традиционния, неподкрепен от някаква сериозна вяра култ, религията на Апулей може да ни напомни по нещо и за християнството. Но ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че разликите са твърде съществени.

Е.Я: – Не, защото самия Апулей го наричат безкрайно натурален и даже див варварин, така съвсем натурален варварин, а тук има вече елементи, които са малко по-характерни не за тази епоха, а по-скоро за християнството. Изкуплението.

К.С: – Да, но пък богинята-майка, по-скоро от Изтока идват тия неща.

Н.Г: – Би могло да се разсъждава защо избира точно Изида и Озирис. Той избира да служи на Изида и Озирис, и изглежда, че това не е просто литература, а наистина е бил посветен в тези тайнства, които са били достъпни за желаещия.

Е.Я: – Да, ти го каза в началото, да.

Н.Г: – Защо Изида и Озирис? Аз мога да дам две обяснения. Първо, това са много древни имена. Отдавна се знае, че това е един от най-старите известни култове. И на второ място, защото той е африканец, родом от тези места.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Така че накрая той сякаш казва: „Човек не може без религия и ето, аз ще се посветя в мистериите на тези най-древни божества, които при това са и от моя континент.” А на какво ни прилича този култ така, както е представен у Апулей, и защо, това е голяма тема и ние сега не можем дори да я започнем.

Е.Я: – Да, но не култът е в основата на нашия интерес към Апулей и към „Златното магаре”. Интереса ни към „Златното магаре” и към самия Апулей се предизвиква от това, че търсим в античния период, в античната епоха търсим литературни първообрази на днешната фантастична литература или фентъзи, няма значение как ще я наречем. И тук трябва да отговорим на два фундаментални въпроса, свързани с нашата концептуална, въобще цялостна идея за този час. Каква е връзката между „Златното магаре” и – така, как казахме – може ли тя да бъде първообраз и някакъв прототип на съвременни произведения в жанра фентъзи? За да обясним после в крайна сметка защо именно със „Златното магаре” започнахме първия епизод от нашата поредица „Антични прототипи”.

Н.Г: – Това е един въпрос, който иска доста обсъждане. По-лесно е да се види по какво Апулей със „Златното магаре” се отличава от жанра фентъзи, отколкото по какво си прилича.

Е.Я: – Уу, да, това е много лесно, да.

Н.Г: – Да, но аз и ще го кажа. Жанрът фентъзи, като други жанрове в които се появява фантастичното, е положен извън историята на нашето човечество. Това е най-важното за фентъзи – той умишлено е сложен извън историята. Казва се „Това е другаде, не питайте къде”. Нали, това е един принцип на фентъзито. Докато Апулей пише исторически разказ, където има действителни градове, действителни места, история, която всички споделят. Той си е в нашата история, докато фентъзито е извън нея. Тази разлика е решаваща.

Е.Я: – Да, решаваща е. Дори цялата му метафора с магарето е, за да каже много земни и много човешки неща с този образ, с това прераждане.

Н.Г: – И то за днешния, неговия си ден. Той посочва главно реално съществуващи места. В Коринт е имало светилище на Изида, това е факт.

К.С: – Да. Но той използва един ключ, използва една фикция – това, че главният герой се превръща в магаре. По същия начин бихме могли да говорим, че и авторите на фентъзи използват един ключ да ни извадят извън историята, за да ни занимават и със…

Е.Я: – Не само извън историята, извън нашата цивилизация даже. Други цивилизации, други светове, други същества.

К.С: – Но сюжетите, които четем извън нашата цивилизация извън нашия свят, извън… много ни приличат на всичко това, което ни се случва на нас.

Н.Г: – Аз ще се опитам да кажа и кое е главното, което все пак обединява книгата на Апулей с фентъзито. Това е изобщо самото допускане на чудесното, присъствието му в течение на действието. И оттук нататък, като сме съгласни, че има чудесно – човек-магаре – в Апулей, и също така има чудесно по най-различни начини във фентъзито, вече можем да помислим и кои са разликите поотделно, а не само това, че фентъзито ни извежда от историята. И така, това е общото – има чудесно. Само че чудесно има и в традиционната приказка.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но приказката не е фентъзи и не е роман като Апулеевия, който е авторски, с много оригинални, пък и взети от съвременността неща. Приказката е традиционна.

Е.Я: – Абсолютно си прав, точно така е. Добре, и сега трябва да отговорим и на последният въпрос. Можехме да започнем тази поредица на прототипи със самите древногръцки легенди и митове, но почваме точно със „Златното магаре”. Защо?

Н.Г: – Когато се занимаваме с историята, било история общо, било с история на литературата, не съм уверен, че е необходимо да се започва от хронологичното начало.

Е.Я: – Разбира се.

Н.Г: – Нашата задача е преди всичко да разберем това, което четем и да предложим нашето разбиране на онзи, който желае да ни слуша. Обаче, за да разберем нещата, трябва още отначало да предложим определени схващания. Ние имаме нужда и от материал, който да илюстрира тези схващания и същевременно да дава повод за обсъждането им. А този материал може да бъде взет от много места, въпросът е да е достатъчно богат. Ако бяхме взели една епиграма, от нея нищо не можем да разберем за античната литература или твърде малко. Два реда – не може. Ако вземем роман, става по-възможно. И все пак, ако това някакъв обикновен любовно-приключенски роман, пак не е достатъчно, защото те са малко едностранчиви любовно-приключенските романи, те са простички – млада двойка, така, така, перипетии. Докато Апулей, поради голямата си сложност, е много подходящ за увод към тази литература. И аз се опитах да представя донякъде тази сложност.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Апулей е разнообразен. Има и литература, има и други неща. Това е причината.

Е.Я: – Това беше въведение в „античните прототипи”, „античните прототипи и първообрази на съвременната фентъзи литература”. А за вас работи доцент Николай Гочев.

К.С: – В момента остават 5 минути до 16 часа, тоест време е ние двамата с доцент Гочев да напуснем четвърто студио, което се превръща в story-лаборатория на библиотека „Български реалити романи”. Тука остава моят приятел и колега Емил Янев, заедно с първия разказвач.

***