Този текст е съставен преди всичко въз основа на едно интервю с проф. Тъпкова-Заимова, взето от Зоя Христова през декември 2007. Цитатите в основния текст, дадени с курсив, са от интервюто. Наред с това са взети предвид биографичните бележки, публикувани в сборниците по повод на нейните 60-та, 70-та и 80-та годишнина. Направени са корекции и добавки от самата проф. Тъпкова-Заимова по време на нашите срещи в края на октомври 2010.
Коментарите, набрани с по-дребен шрифт, съдържат необходими обяснения, отнасящи се до споменатите събития, както и препратки към някои по-важни публикации.
І. Произход и семейство
Василка Тъпкова е родена на 7 август 1924 г. в София, в семейство на учители.
Предците на баща й са живели в Солун. Дядо й, Димитър Тъпков (1847-1899), е бил основател (1874) на българското училище в Лерин (днес Флорина, Гърция) и учителствал в него. От 1882 учителства в Прилеп, а малко след това се премества в Солун, където живее със семейството до смъртта си.
Семейството на родителите му било католическо (униатско) и самият той пожелал да бъде погребан в солунското католическо гробище. Втората му жена Василка Мирчева от Прилеп (бабата на проф. Тъпкова) е била православна. От брака им, сключен през 1882 г. се раждат 5 деца – три момчета (един от тях е Кирил, баща на проф. Тъпкова) и две момичета.
Създаването и действието на това, както и на други български училища в областта, намираща се тогава извън съществуващата независима българска държава, е било инициирано, подкрепяно и наблюдавано от Българската Екзархия (осн. 1870). Положението на българите в Македония последните години преди Освобождението е било свързано пряко с дейността на Екзархията. Литературата, свързана с българо-гръцкия църковен конфликт и отделянето на българската църква от Константинополската патриаршия е много голяма. Вж. преди всичко Бурмов, Т. (1834-1906). Българо-гръцката църковна разпря; Снегаров Ив. (1883-1971), История на съвременните православни църкви. За дейността на Екзархията преди Освобождението вж. Дневник на екзарх Йосиф. Общо изложение у Маркова, З. (1940-2004). Българската екзархия 1870-1879. Общи сведения за българското образование до Освобождението се дават в История на България, БАН, т. 6. Запазени са около 20 писма на Димитър Тъпков от времето 1874-1876, издадени от самата проф. Тъпкова и дъщеря й Рая Заимова (За един български учител в Лерин през 70- те години на миналия век). Вж. и мемоарите на Кузман Шапкарев (1834-1909), учителствал в Македония по същото време (Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 год.)
Кирил Димитриев Тъпков (1885-1941) е завършил класическа филология в Римския университет La Sapienza. След завръщането си преподавал латински и френски в българското училище в Сяр (сега Серес, Гърция) и в Битоля до 1913. След окупирането на Солун по време на Междусъюзническата война той бяга с брат си в Италия и след това се преселва в София.
В София преподавал латински в държавните Първа Мъжка и Първа Девическа Гимназия, а по-късно и в частния Френски колеж. До 1935 г. е работил като преводач и секретар в Комисията по репарациите (изплащани от България на победителките от Първата световна война).
Майка й Донка Бошнакова (1893-1983) живее от най-ранна детска възраст в София, а родът й е от Стара Загора и Горна Оряховица. Завършила е висше образование (социални науки) в Брюксел. В България работи като учителка в училища с преподаване на френски език.
Брат й Димитър Тъпков (р. 1929 г.) е композитор, дългогодишен професор в Софийската консерватория. Бил е директор на Софийската опера.
Относно положението на българите в Македония след Освобождението и дейността на Екзархията в конкуренция със Сърбия, Гърция, Константинопол и униатската мисия до 1913 г. вж. Георгиев, Трифонов. История на българите1878-1944 в документи, т. ІІ. История на България, БАН, т. 7 ; Св. Елдъров. Католиците в България 1878-1989. За македонския въпрос и събитията до край на Междусъюзническата война вж. П. Милюков (1859-1943). Живата истина; Уил Мънро (1863-1939). България и нейните хора; Данев, Стоян (1858-1949). Мемоари.
За организацията на прогимназиалното и гимназиалното образование в България веднага след Освобождението вж. преди всичко Дринов, Марин (1838-1906). Съчинения, т. ІІІ (1915);
Почти всички гимназиални учители по класически езици преди 1925 г. (когато се дипломират първите класически филолози от СУ) са получили образованието си, подобно на Кирил Димитриев, в чуждестранни университети. Сред тях по-известни са Ив. Брожка (1853-1927, автор на първия Латинско-български речник в съавторство с Делиделвов), Перикли Чилев (1864-1925, учител на бъдещия цар Борис ІІІ и на принц Кирил), Д. Делиделвов (учител на Балабанов в Първа мъжка). Вж. Геров, Б. (1903-1991). Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес; Бешевлиев, В. (1900-1992). Погледъ върху историята на класическите студии въ нашите земи. За обучението в първата софийска класическа гимназия (1894-1899) вж. в спомените на Ал. Балабанов (1879-1955) И аз на тоя свят.
Подробни сведения за рода на проф. Тъпкова по бащина линия са дадени в: Тъпкова-Заимова, Василка и Заимова, Рая. Историята на една учителска фамилия в Македония (непубликуван).
ІІ. Средно образование
Според Василка Тъпкова българската интелигенция в Солун е предпочитала да изпраща децата си в италиански висши училища. При това повечето от тях като основен международен език използвали френски. Баща й е преподавал френски, а за нея, двете й деца и внуците й френският винаги е бил втори език след българския.
Началото на гимназиалното й образование съвпада с реформата от 1937, когато от гимназиите отпаднала формата “полукласическа”, и паралелките можели да бъдат само “класически” и “реални”. Тя се записва в класическия отдел на Френския колеж, където и двата стари езика се изучават “усилено”, както тя отбелязва. “Тогава”, казва тя, “отвориха класически гимназии навсякъде”. Преподаването в колежа се е водило на френски, а класическите и модерните езици, вкл. руски, се преподавали по френски учебници. Матурите били две – по френски и български. Василка Тъпкова завършва с отличие колежа през 1943 и се записва в СУ, специалност Класическа филология.
Най-общи сведения за средното (прогимназиално и гимназиално) образование в България до 1944 има у Попов, Пиронкова. Образователната система в България. Вж. също Колев, В. и др. Летопис на просветното министерство 1879-1995. Положението в София е представено от Минко Гечев в Образованието в София (1878-1944). Общо за гимназиалното образование вж. разсъжденията на Ив. Георгов (1862-1935) в За реформата на нашите гимназии. За присъствието на франкофонно образование в България още преди Освобождението вж. История на България, БАН, т .6. За преподаването на латински и по-точно за учебните помагала пише Б. Геров в Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес. В Познайте ги по делата им Иван Венедиков (1916-1997) разказва преподаването в класическата паралелка на Първа мъжка гимназия, къдете постъпил през 1929 г.
Сред учителите от времето между двете световни войни са добре познати имената на Христо Кодов (1901-1982), Йордан Братков (1901-1986), Младен Тонев (1902-1940), Георги Батаклиев (1910-1994), Александър Милев (1904-1980), Руска Гандева (1911-2001), Макарий Порталски (1915-1979), Михаил Войнов (1905-1985) и др..
ІІІ. Висше образование
1. Преподаватели и колеги
По времето, когато Василка Тъпкова става студентка, в специалността работят четирима хабилитирани преподаватели (Ал. Балабанов, Д. Дечев, В. Бешевлиев, Вл. Георгиев) и двама асистенти (Б. Геров, Г. Михайлов). От колегите си студенти тя споменава Тодор Сарафов (по-късно доцент по латински език в специалността), Костадин Костакев (работи като гимназиален учител), Магдалина Станчева (археоложка, специалистка по древна история на София) и Славка Славова (актриса). Две години преди нея започнал образованието си Ал. Ничев.
Много пъти в интервюто си тя подчертава високо качество на преподаването в Класическа филология. Но преподавателите се различавали по характер и стил на работа. Това, което тя разказва, се потвърждава и от множество други свидетелства.
Ал. Балабанов, който водел курсовете по гръцка литература, никога не четял лекциите си, и обичал да влиза в спорове със студентите. Често ги канел на разходки и на ресторант, където разговорите били още по-свободни. Понякога при тези извънаудиторни събирания студентите можели да видят учени, писатели и интелектуалци, с които Балабанов е бил близък. В интервюто Василка Тъпкова споменава изкуствоведа Протич и археолозите Венедиков и Джамбов (впоследствие директор на Пловдивския археологически музей).
Останалите преподаватели предпочитали да общуват със студентите само в аудиторията. Димитър Дечев и Владимир Георгиев преподавали съответно латинска литература и историческа граматика на латинския. Преподаването им било подредено и систематично. Бешевлиев, който тогава водел курс по александрийска поезия, бил подчертано строг към по-небрежните студенти.
Борис Геров водел упражнения, на които четели Хораций, а текстът и стиховете се анализирали много подробно. Георги Михайлов бил много увлекателен лектор. За него тя казва, че е свързан повече с френската школа, докато повечето от преподавателите се опирали на немските изследвания. “Иначе всички те”, добавя тя, “знаеха френски, немски и английски, говоря само за предпочитанията им”.
Специалността Класическа филология, разделена на катедри по старогръцка и латинска филология е създадена с решение на Академичния съвет в началото на учебната 1921/1922 г. Първи редовни преподаватели са съответно Александър Балабанов и Димитър Дечев (1877-1958). Но още от основаването на Университета през 1888 г. в Историко-филологическия факултет се водят множество кусове по класически езици, литература и история. Преподаватели са били Никола Михайловски (1818-1892) по старогръцки език за първите три семестъра и след него (до 1898) Марко Балабанов (1837-1921); Гаврил Кацаров (1874-1958) е доцент по стара история от 1900; Богдан Филов (1883-1945) става доцент по археология в 1911. Самият Балабанов е хабилитиран още през 1909, а през 1914 е публикуван сборникът му лекции Класическа литература.
Най-добри източници за биографиите на първите преподаватели по класически древности са Алманасите на Софийския Университет: Алманах на Софийския Университет до 1928, съставен от Ив. Георгов, Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1888-1939, А-Я и Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1939-1988.
Подробни сведения за основаването на специалността, дейността на античниците и изобщо за Университета има у Арнаудов, М. (1878-1978), История на Софийския Университет „Св. Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1939.
Спомени за специалността и преподавателите са публикували Иван Венедиков в Познайте ги по делата им; Борис Геров за Димитър Дечев в Спомени за Софийския университет; пак там Велизар Велков и разказва общо за специалността; също и Емил Георгиев, макар да е учил друга специалност; Димитър Ангелов (1917-1996), който е учил класическа филология като втора специалност, разказва за преподавателите в Спомени.
В предговора към автобиографичната книга на Ал. Балабанов И аз на тоя свят Т. Боров (1901-1992) казва, че Балабанов е бил «един от най-популярните хора в България и най-известният преподавател в Университета». И наистина, спомените, отзивите и изобщо текстовете за него вероятно са повече, отколкото за всички други античници в България, взети заедно. Балабанов не се е намесвал в политиката, но е бил много активен в литературния и културния живот.
За него съществува монографията “Александър Балабанов” на Анастасия Първанова (издадена от Македонския културен институт през 1994); няколко специални представяния от Тодор Боров, най-голямото от които (45 стр.) е публикувано в Живот с книги; сборникът Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците си където за Балабанов пишат Елин Пелин (1877-1949), Александър Божинов (1878-1968), Симеон Радев (1879-1967), Димитър Михалчев (1880-1967), Константин Гълъбов (1892-1980), Христо Радевски (1903-1996), Иван Богданов (1910-1992), Борис Делчев (1910-1987), Георги Михайлов (1916-1991), Велизар Велков (1928-1993) и др. Той е представен от Георги Михайлов в “Спомени за Софийския Университет”. Заслужава си да се погледнат и впечатленията на Кирил Христов (1875-1944) във Време и съвременници, като не се забравя, че този автор трудно хвали когото и да било.
2. През войната
Редовен учебен процес в София е бил възможен само до края на 1943. Първата бомбардировка на англо-американската авиация над града е извършена на 15 ноември. Още по-унищожителни са атаките през 1944, особено на 10 януари и на 29 и 30 март.
Василка Тъпкова се премества заедно с майка си, брат си (пет години по-малък от нея), едната си баба и семейството на вуйчо си в Драгоман, където остават до октомври. Тя обаче взима със себе си старогръцкия речник, както и антологията «Александрийска поезия» на Бешевлиев, за която казва «изядох я с кориците». В Драгоман е имала достатъчно свободно време, през което е усъвършенствала руски и немски (четяла книги, до каквито имало достъп) и дори успяла да се яви на редовен (“лекторски”) изпит по немски пред Жана Николова-Гълъбова, която също била евакуирана в Драгоман. Първоначално е имала намерение да се яви на изпит по френски, но той се е провеждал в Сливен и майка й забранила да пътува до там («през пътища, през бомби ще ми тръгнеш към Сливен – в никакъв случай!”). Когато се връщат в София, заварват къщата си на улица «цар Асен» разрушена, а съседната – на баба им – само с пробит покрив. Но мебелите и пианото оцелели (тя показва столовете на Зоя – били същите от бомбардировката, 65 години по-късно). Докато траел ремонтът, живели в дома на другата им баба, на улица «Гургулят». Там било, разбира се, тясно (“спяхме на едно канапе майка ми, брат ми и аз”).
Най-големите битови трудности идвали от разрушените къщи (“буквално останахме на улицата”). Храна се получавала срещу купони до 1950 г. По този повод тя говори за приятелските отношения в специалността. «На Райна Кабаиванска баща й беше Комисар по продоволствието, Балабанов го познаваше и за университетския празник ходеше да му изпроси някой и друг купон и ние правехме гуляйте си в семинара горе с мъничко саламче и хлебец».
Аз бих добавил, че традицията на тези почерпки в кабинетите на специалността, започнала явно в тези години (строежът е започнал 1924, сградата е осветена в края на 1934 г., някои специалности я използват и преди това), се оказа много устойчива. През 80-те и 90-те години лидер на този паралелен академичен живот беше Красимир Банев (1940-1996), който добре съзнаваше, че нему се е паднало да поддържа Балабановия дух в специалността. Така в началото на 90-те аз присъствах на едно събиране в така наречения “Гълъбарник” – последният етаж на Ректората, където са кабинетите на класиците, и където е учила и Василка Тъпкова – с участието на самия Венедиков – авторът на спомените за класическото образование от 30-те. По времето на Банев събиранията бяха или в “Гълъбарника” на тавана, или, обратно, в “Яйцето” – ресторантът, който няма прозорци, защото е в подземието. Кризите след 1989 г. бяха създали условия на живот, донякъде близки на онези след войната. След това колегите се събираха около Анна Николова (р. 1939), а след като тя се пенсионира през 2004 те се инициират – включително и до днес – от докторанти и студенти, но главно тези, които идват от НГДЕК.
За участието на България във войната през 1943-1944 и особено за положението в София вж. публикуваните документи в България – своенравният съюзник на Третия райх. Много подробни сведения за резултатите от бомбардировките има в Дневника на Богдан Филов. Лични впечатления могат да се прочетат у К. Кацаров – 60 години живяна история. За отражението на бомбардировките върху Софийския университет вж. През годините на военни изпитания в История на Софийския Университет от 1988. В Спомени за Софийския университет могат да се прочетат впечатления или просто споменавания на тези събития от преподавателите М. Геновски, Т. Ташев, П. Славов, Свет. Иванчев, Д. Каранов, В. Вълчанов, А. Бънков.
Жана Николова-Гълъбова, доживяла до 101-годишна възраст (1908-2009) е първата жена – редовен преподавател в СУ. Кратко представяне и интервю с нея по повод 100-годишнината й има на
http://www.lubamanolova.info/analizi/-2008-/450–100
3. Преди постъпването в БАН. Дефашизация и реформи в образованието. Положението в Университета и специалността.
Василка Тъпкова много пъти подчертава колегиалността и толерантността сред класическите филолози. По време на “чистката” от преподавателите в специалността е уволнен В. Бешевлиев. Тя споменава и за уволнението на историка Иван Дуйчев, с когото по-късно работят в БАН и на географа Димитър Яранов, с когото са временно съседи на “Гургулят”. Бешевлиев и Дуйчев, както и Яранов, били обвинени в шовинизъм и изразени профашистки убеждения (“[махнаха Бешевлиев] защото бяха ходили с Дуйчев в Македония да проучват български старини. И писанията им били профашистки. Нищо!”) От студентите в специалността изключили двама – едната била Сл. Славова, заради изявлението “Била съм бранничка и се гордея с това”. На Зоя това й се струва слабо провинение, а проф. Тъпкова казва: “А, за такова? За много по-малко махаха”. Но всичко това са били дреболии в сравнение със събитията в Историческия факултет, а и на други места (“ако питате историците например, ще видите какво беше”; “те [преподавателите] не можеха да се променят както стана в Историческия факултет, там беше ужас”).
Движението за дефашизация и отстраняване на “враговете” сред преподавателите и студентите е идвало по-скоро от студентските среди. В специалностите, включително Класическа филология, е имало групи на активисти, главно симпатизанти и членове на комунистическата партия и Отечествения фронт. Василка Тъпкова споменава Ал. Ничев (“праволинеен комунист… той командваше парада… той беше на групата отговорник”) но общия й тон е доброжелателен (“той изобщо не беше лош човек и не гонеше хората”).
**
Когато е била в трети курс (1945-1946 г.) станало известно, че предстои премахване на класическите езици от средното образование. Тя участвала в студентска подписка срещу тази реформа. Споменава, че във френска филология не е получила активно съдействие, но директорът на “Алианс франсез” (Жорж Ато, преподавател в Университета) я подкрепил.
По време на следването й все още не са били въведени идеологическите дисциплини (История на БКП и т.н.). Но все пак й се наложило да се явява на такива изпити като сътрудник в БАН (“Но ни умориха живи, когато бях вече в института, тогава ни караха и по марксизъм и ленинизъм изпити да държим, тогава ни караха и по БКП курсове да слушаме, тогава бяха и клюките кой не бил марксист и всичките истории”).
За образователната реформа през 1944-1947 г. и репресиите срещу университетските преподаватели има обширно изследване на Весела Чичовска (Политиката срещу просветната традиция). Много ценни документи са публикувани от нея и Вера Мутафчиева в Съдът срещу историците. По тези въпроси вж. още Национализираният университет на Р. Донков в сборника Университетът и изложението на събитията в Sofia University. The first 120 years. За гледната точка на режима вж. История на Софийския Университет от 1988.
Някои от текстовете на В. Бешевлиев (1900-1992) и Ив. Дуйчев (1907-1986), които вероятно са послужили като повод за уволнението им, са публикувани в сп. “Прометей” между 1941 и 1943.
Ал. Ничев (1922-1988) е публикувал текстове, в които историческият материализъм очевидно е възприет като философска основа на историко-литературните изследвания. Вж. статията му Методологически въпроси в областта на античната литература” в сп. “Септември”, май 1950 г., както и реакцията на Балабанов, представена от Ив. Богданов в Симеон Радев и Александър Балабанов в спомените на съвременниците. Също История на класическата литература от 1949 в съавторство с Б. Геров. На Ничев принадлежи и античната част от учебника по литература за средните училища, преиздаван многократно през 60-те и 70-те години, където са налице необходимите позовавания на Маркс и Енгелс и някои знакови марксистко-ленински фразеологизми.
Студии, в които са въведени тези знаци на компромис с властта, са публикувани и от други преподаватели в специалността. Г. Михайлов е автор на Класовата борба на остров Лесбос VІІ-VІ в. и Алкей (1950), по-късно Руска Гандева публикува Прогресивната идейност в Еврипидовата Медея (1959).
IV. Професионален път до 1989 г. Семейство
1. В Института по българска история
Скоро след завършването си Василка Тъпкова започва работа като асистент в БАН – в Института по Българска история. „Дотогава”, казва тя, „това беше комисия за издаване на извори”. Но тя не е мислела за такава работа, тъй като структурата на БАН с нейните множество институти била тогава съвсем ново нещо. Дипломираният класически филолог преди реформата от 1947 можел да се надява на работа като преподавател по класически езици в гимназия, или пък по модерен език особено ако е имал като втора специалност западна или руска филология. За получаване на учителска правоспособност била необходима, както и по-късно, учебна практика („стаж”) в гимназия. Когато Василка Тъпкова отишла в Трета Мъжка (на „Пиротска”), където бил стажът й, се разбрало, че ръководител щял й бъде човек, съдействал за уволнението на баща й в началото на 40-те. „Та този най-напред бил комунист, после станал човек на Филов, а сега ни казва, че трябвало да ходи на заседание, където се събирали те, борците против фашизма”.
Затова тя се отказала от стажа и като чула, че в Института по българска история е обявен конкурс за асистент, се явила и го спечелила в състезание с 22-ма кандидати. „Какво може човек от отчаяние!” Председател на изпитната комисия бил Иван Снегаров. Трябвало да превеждат текст от св. Василий („аз, бидейки Василка, ми беше провървяло – така си помислих”). И след конкурса я срещнала Мария Чичикова (бъдещата археоложка) и й казала, че чула от Димитров хубави думи за представянето й.
Така тя получила заповед за назначаване в БАН и почти веднага след това узнала, че като държавна стипендиантка подлежи на разпределение, и независимо от липсата на стаж се готвели да я назначат учителка в Босилеград. „А там, знаете ли какво беше, какъв ужас – те още се биеха там”.
**
В института работата им била да превеждат и коментират гръцки и латински извори за българската история. В групата заедно с нея били класическите филолози Геновева Цанкова, Страшимир Лишев и Михаил Войнов. „Доста пипкава работа беше”. Първо преписвали гръцките текстове на машина в колонки, после Войнов ги изрязвал и срещу тях поставял преписания също в колонки български превод. Отдолу се поставял коментарът. „После назначиха Боян Мирчев за машинописец, от тия Мирчеви, почутите слависти беше. Той е бил журналист в „Зора” и понеже е бил изгонен, не му дават друга работа, а само на машинописец. Но понеже беше интелигентен човек, гръцки не знаеше, но на български добре преписваше нещата”. В комисията, която преглеждала работата им, били Бешевлиев и Геров, а българският текст се проверявал от Стоян Романски.
**
През времето до 1963 г. Василка Тъпкова-Заимова е била на конференции, научни срещи и работни посещения в Краков (1959), Дубровник (1963) и Ленинград (1963). Била е секретар на организационния комитет на VІ конференция на организацията за проучвания на класическата древност “Ейрене” (Пловдив, 1962). През 1963 е на 3–месечна специализация в Московския Институт по история.
**
През 1950-та година Василка Тъпкова се омъжва за езиковеда-българист Йордан Заимов (1921-1987). От брака им се раждат Велислав Заимов (1951 – сега композитор, преподавател в Консерваторията) и Рая Заимова (1957 – сега ст.н.с. І ст. в Института по балканистика, специалист по френско-османски културни отношения).
За устройството на БАН и състава на отделните институти, вкл. На Института по история, вж. Ралева, О., Пейчева, Р. БАН след 9. ІХ. 1944. За събитията след 1944, преустройството и разширяването на Академията – История на БАН 1869-1969. Новата структура се приема чрез специалния Закон за БАН от 1947. След ареста на Б. Филов през април 1945 г. за председател на Академията е избран Димитър Михалчев. Януари същата година за редовен член е избран Тодор Павлов – той е и първият марксист-член на БАН. Той става председател през 1947 г. и е преизбран от Общото събрание през 1948 и 1956 г., като става председател до 1962.
В началото на 1958 г. БАН има 8 отделения, от които 4 са хуманитарни и в тях влизат отделните институти. Институтът по българска история е включен в отделението по история и педагогика. По това време в Академията работят 88 академици и член-кореспонденти и 372 научни сътрудници. Сред академиците са Сп. Казанджиев, Д. Михалчев, Г. Кацаров, А. Протич, Ив. Снегаров; В. Бешевлиев и Д. Димитров са член-кореспонденти.
По същото време директор на Института по българска история е Д. Косев. Към секцията по археография и библиография на българската история има 5 комисии за издаване на извори – гръцки, латински, славянски, турски и еврейски. Василка Тъпкова работи в комисията по издаването на гръцките извори. В БАН след 9. ІХ. 1944 сред старши научните сътрудници са споменати Д. Ангелов и Ив. Дуйчев, докато М. Войнов заедно с останалите издатели на извори е причислен към младши н.с.
Първите 6 тома от Гръцките извори за българската история излизат между 1954 и 1965. Сред преводачите са споменати също Димитър Дечев, Велизар Велков, Любомир Йончев и Петър Тивчев. В следващите години издаването на гръцките и латински извори продължава, като през 1990 г. излиза и последният засега – 32-ри том. Някои от тях могат да се видят на http://www.kroraina.com/NI/. Проф. Тъпкова.-Заимова е взела участие в 11 от гръцките и 2 от латинските томове.
Подробности за нейната научната работа до 1963 са дадени във: Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография (Велико Търново, 1985).
2. Партийци и безпартийни в БАН. Идеологизацията. Досиетата на В. Тъпкова-Заимова и Йордан Заимов.
Василка Тъпкова работи в Института по българска история до 1963. „Казаха ни [в Института], че няма да ни направят старши научни сътрудници, защото издаването на извори не било наука”. М. Войнов, за когото тя говори с подчертано уважение и привързаност („ако има да се говори на кого съм ученичка, аз съм – така да се каже – ученичка на Войнов”) е съветвал нея и другите по-млади колеги да работят само по изворите, за да не им се налага да публикуват идеологизирани текстове. След години Георги Бакалов й казал: „Единствено у Вас не съм намерил такива работи”.
При това положение обаче те, като историци, се обричали на непродуктивност. Историческа книга или статия без марксистко-ленинска фразеология трудно можела да се публикува през 50-те и началото на 60-те години. Затова тя приела поканата на Николай Тодоров и Владимир Георгиев да започне работа в новосъздадения Институт по балканистика, в секцията по история на Византия и балканските народи през средновековието. „Аз я кръстих така”. Но не могли да я назначат за научен секретар, което било равно на заместник-директор, тъй като на такава длъжност се назначавал само партиен член. Съпругът й Йордан Заимов също бил безпартиен. „И Владимир Георгиев ми вика: „Ами ние ще ви направим членове на партията” – с мъжа ми да ни направят двамата. И аз казвам: “Другарю Георгиев, ние се разбрахме с Николай Тодоров”. И Николай, който Ви казвам, че беше добър човек, партиец си там с техните работи, както си правят, нас не ни тормозеше. На тая тема не ни закачаше.”
**
На въпроса на Зоя Христова дали секретарите на партийните организации са били външни хора, Василка Тъпкова отговаря, че те са научни сътрудници – учени като останалите. Както се вижда и от нейния разказ, човек е можел както да приеме така и да отхвърли поканата за членство, и пак да остане на работа. Но да се заемат ръководни постове без партийно членство не е било възможно дълго време. Все пак през 1986 г. Йордан Заимов е станал заместник-директор на единния център по езикознание.
Отношенията между партийните членове и безпартийните на работното място са можели да бъдат напрегнати. Партийците са имали по-лесен достъп до ръководството на БАН и това е създавало възможности за интриги и натиск. Така Михаил Войнов е бил уволнен и известно време е работел като дърводелец. „Е, след като е изгонен, няма ли право на някаква държавна работа? Няма, няма, курник направи на една комшийка и така…”. Очевидно всеки безпартиен е можел да бъде притискан, особено ако е правел впечатление на по-безкомпромисен. „А ние слушахме какви доноси правеха, ходеха горе в управата на Академията да кажат, че сме негодни и да ни махат, да ни уволняват и така.”
Все пак безпартийните са можели да разчитат на подкрепата на висшестоящи колеги-партийци, които ги ценят за професионализма им или просто се стараят да бъдат справедливи. Василка Тъпкова казва добри думи за Тодор Павлов, който е назначил Войнов отново в института и за Николай Тодоров, който не изисквал никаква показна идеологизация на публикациите. В интервюто не става дума за партията и идеологията изобщо, нито за предимствата или недостатъците на режима по принцип.
Василка Тъпкова и Йордан Заимов са имали обширни досиета („Досието на мъжа ми беше 145 страници”), които тя е прочела и дори е взела копие от някои отзиви, които после изпратила на авторите им. Някои от тях не са били „доноси” от специални информатори, а просто характеристики, направени от партиен секретар, които били за партийна и административна употреба, но вероятно се използвали и от ДС. Тези характеристики се правели редовно. „Всяка година ли са Ви правили характеристика? – Аха!”. Василка Тъпкова различава „ранна” и „късна” част на досието си. В ранната му част имало съобщения за нейните срещи с френски граждани в посолството, особено с директора на пловдивския френски колеж – „Отец Озон” – за който се предполагало, че е агент на западна служба. Но после станало ясно, че тя посещава посолството, за да дава уроци по латински на дъщерята на посланика. Но връзката й с посолството не била безопасна. „А мене ме пуснали в католическия процес, моля, дето можеха на лагер да ме пратят! През 1952 година застреляха няколко католически деятели, а аз съм свършила Френския колеж.”
Мъжът й, подобно на баща й преди 1944 г., е бил проучван във връзка с убежденията му по македонския въпрос.
За партийния и ДС натиск върху историците – античници и медиевисти – вж. преди всичко Съдът срещу историците; също и автобиографията на Г. Бакалов в сборника по случай 60-годишнината му. За другата гледна точка вж. спомените на Д. Ангелов.
3. Други работни места и преподаване до 1989 г.
В Института по балканистика й било много по-леко. Секцията по история на Византия и балканските народи първо е била ръководено от Бешевлиев, а след пенсионирането му – от Василка Тъпкова. „Тогава”, казва тя „те не искаха от нас да пишем марксистки, защото Николай Тодоров беше много умен човек”. Така че тя вече е имала възможност не само да издава извори и да превежда, но и да пише собствени текстове. Останала е като сътрудник в института до 1989 г., когато навършва необходимата възраст за пенсиониране.
Да преподава е започнала през седемдесетте в Художествената академия („И то тогава Фол се отказал беше, нали тогава започнаха да го издигат него, той е преподавал преди мене и ми предложиха на мене”). От 1973 г. е хоноруван професор и продължава лекциите си в Академията до 1993 г.
**
През времето 1964-1973 г. тя участва в конференции, научни срещи и работни посещения в Атина, Берлин, Букурещ, Бърно, Венеция, Загреб, Любляна, Москва, Париж, Страсбург, Хамбург, Шверин и много градове в България. Чете лекции в Букурещ (1966) и Париж (1972). През 1971 получава (заедно с Йордан Заимов) държавната награда “Кирил и Методий” за книгата Битолски надпис на Иван Владислав. През 1973 става ст. н. с. І ст. на БАН (съответства на професор).
От 1975 е хоноруван професор във Великотърновския университет. Между 1974 и 1984 участва в конференции, научни срещи и работни посещения в Анкара, Атина, Белград, Берлин, Бирмингам, Будапеща, Букурещ, Бърно, Виена, Грайфсвалд, Дъмбъртън Оукс, Киев, Крайова, Лондон, Москва, Мюлхаузен, Париж, Прага, Рим, Солун, Страсбург и много градове в България. Чете лекции в Кьолнския университет (1984). Избрана е (…) за заместник-председател на Международната Асоциация за проучване на юго-източна Европа (Association Internationale des Etudes du Sud-Est Europeen – AIESEE).
За дейността на Николай Тодоров вж. неговия Дневник. За научната и обществена дейност на Ал. Фол вж. сборника с негови статии и интервюта Самотният пешеходец. За него и кръгът свързани с БКП интелектуалци около Людмила Живкова вж. Н. Неделчев. Тоталитарни идеологии в историята; Ив. Еленков. Културният фронт; Хр. Христов. Тодор Живков. Биография.
За научната работа до 1984 вж. пак: Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография (Велико Търново, 1985).
V. След пенсионна възраст
През 1993 г. тя получава предложение да започне работа в историческата секция на Центъра по кирилометодиевистика на БАН и работи там до 2003 г. Преподава в няколко университета – Софийския, Пловдивския (2000-2002), Благоевградския (1992-1996) и най-много във Великотърновския (още от края на 70-те). До 2001 г. е член на ръководството на съюза на учените в България. Чете лекции в Атина, Мюнхен, Солун, Янина.
През 2003 г. става doctor honoris causa на Букурещкия Университет, а през 2004 – на Великотърновския университет.
***
Познавам проф. Тъпкова-Заимова от есента на 1993 г., когато имах възможността да бъда за кратко неин асистент в рамките на курса “Византийска литература и култура” в специалност “Новогръцка филология”, СУ. Оттогава сме имали три по-дълги разговора: през юли 2001 на коктейл в посолството на реп. Франция; през юли 2007 след защита на една дисертация; през октомври 2010 в дома на проф. Тъпкова-Заимова на бул. “Прага”, където обсъждахме тази биография.
Избрана библиография на проф. Василка Тъпкова-Заимова
Книги
„Българи родом…“ Комитопулите в летописната и историографска традиция. УИ “Св. Св. Кирил и Методий”, 2009. 296 стр.
Долни Дунав – гранична зона на византийския Запад (Към историята на северните и североизточните български земи, края на Х–ХІІ век). БАН, 1976. 186 с.
Нашествия и етнически промени на Балканите през VІ–VІІ в. БАН, 1966. 136 с.
Така беше някога… – в Средновековието. “Тилиа”, 1997. 271 с.
Byzance et les Balkans à partir du VIe siècle. Les mouvements ethniques et les Etats (Selected writings). London. Variorum Reprints. 1979, 346 p.
Byzance, la Bulgarie, les Balkans (Selected writings). 704 p. Bulgarian Historical Heritage Foundation. Plovdiv, 2010.
в съавторство с:
Димитров, Д., Павлов, Пл. Хронологична енциклопедия на света, т. VІ (Византия). В. Търново, 1995.
Заимов, Й. Битолски надпис на Иван Владислав – самодържец български. Старобългарски паметник от 1015–1016 г. БАН, 1970. 164 с.
Милтенова, А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България. УИ “Св. Климент Охридски”, 1996. 360 с.
Пенджекова, Русалена. Византия през погледа на съвременниците й. УИ “Паисий Хилендарски”, 2002. 423 с.
***
Статии
Дюканжов списък. Старобългаристика, 2000, № 3, 21-49.
Крепости и укрепени градове през Първото българско царство. – Военноисторически сборник, XXV, 1956
Към въпроса за византийското влияние върху българското облекло през Първата българска държава. ИИБИ, 1–2, 1951, 298–305
Мирът и войната във византийската и българската историко-апокалиптична книжнина. Лит. мисъл, 1993, № 6, 128-133.
Първоначалното българско селище и въпросът за аулите, ИИБИ, 6, 1956
Структура болгарского государства (конец ІХ – начало Х в.) и проблемы гегемонии на Балканах. В: Раннефеодальные государства и народности (южные и западные славяне) VІ–ХІІ вв. Отв. ред. Г. Г. Литаврин. М., Наука, 1991, 137–150.
Aspects of the Byzantine Cultural Policy towards Bulgaria in the Epoch of Photius (coauteur L. Simeonova). In: Byzantium and Europe. First International Byzantine Conference. Athens, 1987, 153–163
Die byzantinische Chronographie. Wesen und Tendenzen. Jahrbuch f. Gesch. des Feudalismus, 8, 1984, 52–62
Les „Romains“ dans la culture slave: la littérature bulgare médiévale. In: Da Roma alla Terza Roma. Documenti e studi. II. La nozione di „Romano“ tra citadinanza e universalità. Napoli, 1984, 449–460
L’héritage thrace (Aspect historique et culturel). In: Dritter internationaler thrakologischer Kongress. I. S., Bulg. Akad. Wiss., 1984, 267–273
Tirnovo entre Jérusalem, Rome et Constantinople. L’idée d’une capitale. In: Da Roma alla Terza Roma. Documenti e studi. V. Roma fuori da Roma: Istituzioni e immagini. Roma, 1993, 141–155
Съставителство, превод, коментари
Българската история в трудовете на европейските учени (съавт. Лишев, С., Пантев, А., Паскалева, В. и Попов, В.). БАН, 1970. 470 с. [= L’histoire bulgare dans les ouvrages des savants européens. S., 1969. 471 p.].
Византия през погледа на съвременниците й (съавт. Русалена Пенджекова). УИ “Паисий Хилендарски”, 2002. 423 с.
Евагрий Схоластик (Увод, прев. и бел.). – ГИБИ, т. 2, 1958, 259–271.
Кедрин-Скилица (Увод, прев. и коментар). – ГИБИ, т. 6, 1965, 198–340
Лъв Граматик. Хронография (Увод, прев. и бел). – ГИБИ, т. 5, 1964, 141–168.
Михаил Псел (Увод, прев. и коментар). – ГИБИ, т. 6, 1965, 92–132.
Пасхална хроника (Увод, прев. и бел.) [Преработен прев. на § 19]. – ГИБИ, т. 3, 1960, 68–84
Сократ (Увод и превод). – ГИБИ, т. 1, 1954, 38–49.
Спомени и представяния на личности. За историята на науката, културата и обществото в България ХІХ-ХХ в.
Балканската история в трудовете на Петър Мутафчиев. В: Сборник в памет на проф. Петър Мутафчиев. СУ ИФ–НЦСВП „Иван Дуйчев“. 1996, 117–125.
Българската история и нейните извори в творчеството на Д. Дечев. В: Jubileus Д. Дечев. С., 1998, 13–16.
Веселин Бешевлиев – творчески портрет. In: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia (В чест на проф. Веселин Бешевлиев). Ред. кол.: В. Гюзелев, В. Тъпкова-Заимова, К. Попконстантинов, П. Павлов, С. Йорданов. В. Търново, 1993, ІІІ–VІІ.
Иван Снегаров като историк. Векове, 1984, № 3, 84–87.
Йордан Иванов и връзките му с френските слависти (съавт. Рая Заимова). ИИМ–Кюстендил, V, 1998, 25–32.
Кръгът от учени около Йордан Иванов и политическата атмосфера в България в междувоенния период. Studia balcanica, 24 [Изследвания в чест на проф. Веселин Трайков], 2003, 383–388.
Сто години от рождението на един известен български учен – чл.-кор. Веселин Бешевлиев. “Наука”, 2000, № 5, 65–66.
Френските училища в България и католическата духовна култура (втората половина на ХІХ–ХХ в.) (съавт. Л. Генова). В: Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България. “Гея-Либрис”, 1992, 295–304.
Член-кор. проф. Веселин Бешевлиев на 70 години. ИПр, 1971, № 1, 161–162
Die bulgarische Kultur und die Antike (Objektive Voraussetzungen und Einstellung der Zeitgenossen). In: Spätantike und frühbyzantinische Kultur Bulgariens zwischen Orient und Okzident Referate … Wien, Österr. Akad. Wiss., 1986, 115–121.
L’acad. Dimităr Angelov – septuagénaire. ÉB, XXIII, 1987, № 2, 139–140
L’Acad. Ivan Snegarov (30. IX. 1883–1. III. 1971). – ÉB, VII, 1971, № 2, 171–173.
La culture bulgare et son rôle dans l’Europe de l’avenir. Cadmos, Nouvelle revue européenne (l’Europe du Sud-Est), 57, 1992, 53–65
Le 70e anniversaire de Veselin Beševliev. – ÉB, VI, 1970, № 4, 151–157
Le 70e anniversaire de Vladimir Georgiev. ÉB, XIV, 1978, № 2, p. 160
Mutafchiev, Peter. In: Great Historians of the Modern Age. An International Dictionary. Ed.-in-chief Lucian Boia. New York, Greenwood Press, 1991, p. 102.
Snegarov, Ivan. In: Great Historians of the Modern Age. An International Dictionary. Ed.-in-chief Lucian Boia. New York, Greenwood Press, 1991, 104–105.
Todor Gerasimov [In memoriam]. – ÉB, X, 1974, № 2–3, p. 246
Vasil Zlatarski et son héritage scientifique. Bull. de l’AIESEE, 1970, № 3–4, 79–85
За нея
Базайтова, Ралица. Проф. Василка Тъпкова-Заимова изследва българското историческо и духовно наследство [Интервю]. Трета възраст, бр. 19, 11–17 май 2005.
Бойчева, Павлина, Боян Бешевлиев. Черти от творческия портрет на един учен. Проф. Василка Тъпкова на седемдесет години. Епохи, ІІІ, 1995, бр. 1, 99–101.
Гюзелев, Васил. Laudatio… В: Византия, Балканите, Европа. Институт по балканистика, 2006, 11–13.
Матанов, Христо. Професор Василка Тъпкова-Заимова. В: Общото и специфичното в балканските култури до края на ХІХ в. 1999, 9–12.
Милтенова, Анисава. Тъпкова-Заимова, Василка Кирилова. КМЕ, т. 4, 2003, 213–216.
Павлов, Пламен. Проф. Василка Тъпкова-Заимова. Наука [изд. на СУБ], 2004, № 5, с. 70.
Чолов, Петър. Български историци. 2. изд. С., 1999, 293–294.
Candea, V. Madame Vasilka Tapkova-Zaimova… В: Византия, Балканите, Европа. Институт по балканистика, 2006, 14–16.
Matanov, Hristo. Un anniversaire fécond. Mme Vasilka Tăpkova-Zaimova fête ses soixante ans. Études balkaniques, 1985, No 1, 143–146.
Vera Ivanova-Mavrodinova (1896–1987) and Vasilka Tapkova-Zaimova (1924–).In: Women and Medieval Scholarship in Bulgaria [Liliana V. Simeonova, with a memoir by V. Tapkova-Zaimova, trans. by L. Simeonova]., 495–520.
Βασίλκα Τάπκοβα-Ζαίμοβα. Λεύκωμα Αλλοδαπών Υποτροφών. Αθήναι, 2000, σ. 59.
Пълна библиография на трудовете на проф. Заимова от 1951 до 2005 (515 заглавия) е достъпна на : http://assocbyzmedbg.hit.bg/10.htm
Цитирани заглавия
Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986
Алманах на Софийския университет. Животописни и книгописни сведения за преподавателите 1888-1939. София, 1940
Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1939-1988. УИ “Климент Охридски”, 1988
Ангелов, Димитър. Спомени. “Парадигма”, 2004
Арнаудов, М. История на Софийския Университет „Св. Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1939. София, Придворна печатница, 1939
Балабанов, Ал. И аз на тоя свят. “Отечество”, 1979.
Бешевлиев, В. Погледъ върху историята на класическите студии въ нашите земи. Сп. “Прометей”, год. ІІІ, кн. VІ. 1939.
Божков, Ст., и др. История на БАН 1869-1969. БАН, 1971
Боров, Т. Живот с книги. С., 1973
Боров, Т., Сестримски, И. съст. Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците си
Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпря (1902)
Български екзарх Йосиф I. Дневник. Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“, София, 1992
Венедиков, Иван. Познайте ги по делата им. Българската интелигенция в моите спомени. ИК Христо Ботев, 1993.
Гандева, Руска. Прогресивните идеи в Еврипидовата Медея (1959).
Гарабедян, А. и др. Византия, Балканите, Европа – изследвания в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. Институт по балканистика, БАН, 2006
Георгиев, В., Трифонов, Ст.. История на българите 1878-1944 в документи. Т. І-ІІ. “Просвета”, 1994-1996
Георгов, Ив. Алманах на СУ, 1888-1928. С., 1929
Георгов, Ив. За реформата на нашите гимназии. Годишник на СУ, 1913
Геров, Б. Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес (учебници и преводи – лат. ез.). сп. “Прометей”, 1940.
Геров, Б., Ничев, Ал. История на класическата литература. “Наука и изкуство”, 1949.
Гечев, Минко. Образованието в София (1878-1944). В: София през вековете, т. ІІ. БАН, 1991
Гръцки извори за българската история. БАН, Институт за история, от 1954.
Данев, Ст. Мемоари, УИ “Климент Охридски”, Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“,1992.
Джурова, А. и др. ред. Общото и специфичното в балканските култури до края на ХIХ в. Сб. в чест на 70-годишнината на проф. В. Тъпкова-Заимова. С., 1997
Донков, Румен. Национализираният университет 1944-1949. В: Радева, М. и др. Университетът. УИ „Св. Климент Охридски“, 1999.
Дринов, М. Съчинения. Т. І-ІІІ. С., 1909-1915
Елдъров, Св. Католиците в България 1878-1989, С., 2002
Еленков, Иван. Културният фронт. “Сиела”, 2008.
История на България. Т. 6. Българско възраждане 1856-1878. БАН, 1987.
История на България. Т. 7. Възстановяване и утвърждаване на българската държава. Националноосвободителни борби. 1878. БАН, 1991.
История на Софийския Университет, УИ “Климент Охридски”, 1988
Кацаров, Константин. 60 години живяна история. “Прозорец”, 1970
Колев, В. и др. Летопис на просветното министерство 1879-1995. С., 1995
Манолова, Люба. Жана Гълъбова, доктор хонорис кауза на БАН навърши 100 години! http://www.lubamanolova.info/analizi/-2008-/450–100
Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. БАН, 1989.
Милюков, Павел. Живата истина. Мултипринт, 2007
Михайлов, Георги. Класовата борба на остров Лесбос през VІІ-VІ в. пр. н. е. и Алкей. Годишник на СУ, 1950
Мутафчиева, В., Чичовска В.. Съдът над историците… 1944-1950. БАН, 1995.
Мънро, Уил. България и нейните хора. « Весела Люцканова», 1997
Неделчев Неделчо. Тоталитарни идеологии в историята. “Агато”, 2010
Ничев, Александър. Методологически въпроси в областта на античната литература. Сп. “Септември”, май 1950.
Попов, Николай, Пиронкова, Мария. Образователната система в България. Бюро за педагогически услуги, 2007.
Радева, М. и др. Университетът. УИ „Св. Климент Охридски“, 1999.
Ралева, О., Пейчева, Р. БАН след 9.IX.1944. Справочна книга. Ред. А.И. Хаджиолов. БАН, 323 с.
Спомени за Софийския университет. Т. І. УИ “Климент Охридски”, 1988
Тъпкова-Заимова, В., Заимова, Р. За един български учител в Лерин през 70- те години на миналия век. Писма на Димитър Тъпков до Георги Груев 1874-1875. Изв. държ. архиви, 70, 1998, 331-349.
Снегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви. Т. І-IІ. С.,1944-1946.
Степанов, Цв. Вачкова, В. съст. Civitas Divino-Humana: В чест на проф. Г. Бакалов. Tangra TanNakRa IK, 2006
Тодоров, Николай. Дневник, т. І–ІІ (1966-1983 и 1984 – 1998). “Изток-Запад”, 2007
Тошкова, В. и др. съст. България – своенравният съюзник на Третия райх. Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1992.
Филипова, В., Данаилова, П. Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография. Велико Търново, 1985.
Фол, Александър. Самотният пешеходец. Интервюта, изказвания, разговори, отзиви, статии в медиите. УИ „Св. Климент Охридски”, 2006
Христов, Кирил. Време и съвременници. Част І-ІІІ. “Парнас”, 1999; “Синева”, 2001
Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. “Сиела”, 2009
Чичовска, Весела. Политиката срещу просветната традиция. УИ „Св. Климент Охридски“, 1995
Шапкарев, К. Материали за историята на възражданието на българщината в Македония от 1854 до 1884 год. « БП», 1984
Ivan Ilchev and oth. University of Sofia St. Kliment Ohridski: the first 120 years. St. Kliment Ohridski UP, 2008