Всички публикации от Николай Гочев

Fabricius

„Библиотеката“ на Фабриций

Кратко представяне

Фабрициевата „Bibliotheca graeca“, съставена от Йохан Алберт Фабриций (1687-1738) е отпечатана в 14 тома в Хамбург между 1705 и 1728.
Там съставителят е разказал всичко, което се знае за гръкоезичните автори от Омир (и ако е имало преди него) до византийския XV век.
Всеки класик-грецист, който иска да си знае науката, трябва да се е запознал с нея.

Bibliotheca graeca,

sive notitia scriptorium veterum graecorum, quorumcunque monumenta integra aut fragmenta edita extant: tum plerorumque e MSS ac deperditis.

Ето съдържанието на томовете (по четвъртото издание на Г. Х. Харлес, 1790-1809); номерата на книгите са според първото издание:

Том I, книги 1 и 2: от предполагаемите автори преди Омир и самия Омир, до Питагор и питагорейците
Том II, книга 2: от италийските законодатели и Пиндар, до Тукидид и десетте атически оратори
Том III, книга 3: от Ксенофонт и Платон, през превода на 70-те, до Теокрит и Калимах
Том IV, книга 3 и 4: от Евдокс и Евклид, до Филон Александрийски
Том V, книга 4: от Йосиф Флавий и Епиктет, до Плотин, Порфирий и Ямблих
Том VI, книга 4: от Хермоген и Лонгин, до Хезихий, Дионисий Тракийски и други лексикографи и граматици
Том VII, книги 5 и 6: от апостолските мъже, Евсевий и други църковни историци, през Георги Пахимер и Иоан Кантакузин, до Димитрий Халкокондил
Том VIII, книги 5 и 6: от някои византийски историци, през Хелиодор и св. Атанасий, до Нон и катените към Писанието
Том IX, книги 5 и 4: от св. Василий Велики и Теон Александрийски, до Стобей и Иоан Лествичник
Том X: Иоан Филопон, Теодор Студит, Фотий, Михаил Псел и др.
Том XI: от св. Иоан Дамаскин до кардинал Висарион
Том XII: църковните събори

Fabricius 3

*

Древната гръцка литература е оцеляла във Византия, и то главно в константинополските библиотеки. От началото на XIII в. и във връзка с известните събития покрай IV кръстоносен поход книгите започват да се прехвърлят на запад. Това продължава през следващите 200 години, като преносът се усилва към средата на XV в. заедно с емиграцията на последните византийци, които стават учители по гръцки, издатели и преводачи (някои и кардинали).
Почти веднага след падането на Града в Италия, Германия, Швейцария, Нидерландиите и Франция започва бурно печатане на текстовете от ръкописите. След 250 години издателска дейност вече са разпространени повечето сведения за тази литература – може би над 90% от това, което знаем днес. Тогава в Хамбург един ерудит – Йохан Алберт Фабриций – се заема да я представи: да напише нейната „история“, но не в смисъл на развитие, а просто да разкаже какво е известно, като спазва донякъде, но не педантично, хронологичния ред.
Съчинението (14 тома от 1705 до 1728; преиздадено в 12 през 1790-1809) освен авторите и произведенията включва и това, което се знае за ръкописите и изданията. Това е началото и основата на системните и цялостни представяния на тази литература. Не може да се каже, че се е случило рано. То е било очаквано с оглед на големия западноевропейски ентусиазъм около „античнознанието“ – историята и митологията на древните римляни, гърци и „варвари“. Този ентусиазъм е ясно видим във философията и във всички изкуства, като се започне от XIII век; и е нараствал с натрупването на откритията.
Фабриций пише на латински и това е една от причините произведението му да не се цитира много в последно време. Такова съчинение не може да се преведе, тъй като то има твърде работен вид: голяма част от него са просто струпани сурови материали. Но не е лошо да има негови конспекти, защото те очертават територията на тази дейност – изучаването на гръкоезичното наследство. И макар да започва с древните, то не пропуска и християнските текстове.
Така че ето началото на един конспект. Той е засега на латински, но и така е полезен; а направи ли се веднъж, после лесно ще се преведе.

*

Ioannis Alberti Fabricii

Bibliotheca graeca,

sive notitia scriptorum veterum graecorum, quorumcunque monumenta integra aut fragmenta edita extant: tum plerorumque e MSS ac deperditis

curante
Gottlieb Christophoro Charles

Volumen primum
(Hamburgi, 1790)

(латинското съдържание е по Харлес, а българският текст е по самия Фабриций, 1716-1720 за кн. I-III)

Lectori benevolo (стр. vii-xiv)
Programma de nova BGr IAFab editione (стр. xv-xx)
Praefatio Fabricii (стр. xxi-xxv)

Index capitum libri 1 (стр. xxvi-xxviii)

Liber 1
De scriptoribus qui ante Homerum fuisse feruntur

(стр. 1-316)

Cap. 1 (стр. 1-6)
Homerus scriptorum graecorum antiquissimus; nomina scriptorum antehomericorum
1.
Освен Йосиф, също и Секст Емпирик („Против учените“, 41) казва: „До нас не е достигнало никакво по-старо съчинение (poiema) от Омировата поезия“. Добавя, че от самите поеми на Омир може да се заключи, че преди него е имало много поети (тук, 5).
2-4.
Значението на poiema и poiesis.
По-късни от Омир са били както Кадъм Милетски и други историци, така и философи като Ферекид от Сирос (учител на Питагор) и Анаксимандър. От техните писания впрочем нищо не е останало. Това показва Вос в труда си за гръцките историци (кн. I, 1).
5.
Цицерон („Брут“) отбелязва, че поети трябва да е имало и преди Омир. Това се разбира от песните, изпълнявани на угощенията при феаките и женихите.
Може би никой от по-ранните поети не е записван; както не са били записвани и поемите на древните германци и гети (Тацит, Йордан).
Приемам, че героическата поезия е открита от Омир, както казва Атанасий в „Против езичниците“ (I, 20).
6.
Списък от над 70 имена на предомирови писатели – такива, за които различни автори твърдят, че са живели преди Омир. Амфион, Дарес, Демодок, Хермес Трисмегист, египтянинът Хор, Останес, Лин, Олен, Орфей, двама Олимповци, Фантазия от Мемфис, Фемоноя, Фемий, Филамон, Пронапис, Санхуниатон, Сибила, Сиагрос, Терпандър, Зороастър и др. (стр. 6).

Cap. 2 (стр. 6-13)
1.
Амфион от Тива. Споменава го Тациан, също и Филострат в „Живота на Хиподром“ (Vitae sophistarum, II). Вж. Юлиан в „Суда“. Малала (57) го нарича „лирик“, също и Синкел (156-158). Цец (Хил. XIII) пише за местенето на камъни с музика; и че е ученик на Хермес. Климент Александрийски (в началото на Протрептик) пише за издигането на стената на Тива; също и Хораций в „Поетическото изкуство“. Платон в „Горгий“ цитира негови думи.
2.
Синезий в „Дион“ говори за „достойната душа“ на Амун, добавяйки към него Зороастър и Хермес. Според Петавий това е онзи монах Амун, за когото споменават Сократ, Созомен, „Суда“ и Паладий в „Лавсаик“. Но по-вярно ми изглежда казаното от Котелерий в „Паметници на гръцката църква“ (стр. 564), че Синезий е имал предвид някой древен египетски мъдрец от времето на Хермес Трисмегист. Срв. „Amuneon“ на Евсевий в „Подготовка за евангелието“ (I, 9) и неговите grammata, за които говори Филон от Библос (пак там, X,14). Да не би Платон да има предвид същия във „Федър“, когато говори за египетския цар „Тамуз“? Или пък е онзи Амон, до когото, както се смята, е писал Хермес Трисмегист? За Тамуз, цар или лъжепророк, се говори от разни учени тълкуватели, вкл. Атанасий Кирхер („Едип“, т. I). Също и за някой по-късен Тамуз в De oraculorum defectu на Плутарх.
3.
Антес от Беотия, съвременник на Лин (Павзаний IX, 763). Споменат в „Илиада“ II, 518. Според Плутарх, който се позовава на Хераклид Понтийски (De musica, 1132), е писал химни.
4.
Дионисий Халикарнаски ( „Римски древности“ I, 55) споменава за Арктин, „най-древният поет от тези, за които знаем“ (може би не изобщо, а като свидетел за нещо). Цец (Хил. XIII, 642) и Артемон от Клазомене в „Суда“: Арктин бил ученик на Омир. Бил от Милет и съчинил „Етиопида“; също и „Разрушението на Троя“ (Евсевий. „Хроника“ към 1250 г.). Атеней (I, 22) говори за някой Арктин от Коринт, комуто приписват „Титаномахия“; но според други тя била на Евмел от Коринт.
5.
Антипатър от Акант. Фотий го споменава – бил казал, че Дарет е написал „Илиада“ преди Омир.
6. Тациан споменава Аристей от Проконес като предомиров писател. Написал „Carmina Arimaspea“. За него пише Херодот (IV, 13-16), Страбон и др., споменати от Меурсий в Bibliotheca graeca, 1246 и Вос в „Гръцки историци“ (IV,2). Също в Орфеевата „Аргонавтика“, V. Според „Суда“ е автор на „Теогония“ в проза, към 1000 реда. Според някои Страбон (XIV, 639 и Евстатий („Илиада“ II, 250) бил учител на Омир. Според общото мнение е живял по времето на Крез и Кир, поне 100 години след Омир.
7.
По-късен от Омир е и Абарис, жрец на Аполон – не преди 3-та ол. Споменат от Херодот IV, 26. Според „Суда“ е написал: 5 оракула, „Очищения“, „Сватбата на река Хебър“, „Идване на Аполон при хиперборейците“. Прозаична „Теогония“ и „Напеви“ са споменати от Платон в „Хармид“. Прокъл в „Коментар към Тимей“ III, 141 говори за „Слово на Питагор към Абарис“. Сред „Писмата на Фаларис“ 56-то е от Абарис до тирана; но за тези писания смятам, че са съчинени от някой питагореец или платоник.
8.
Кентавърът Асбол е посочен от Тациан като предомиров писател; това го повтаря Евсевий в „Подготовка“ (X, 495). Херакъл го убил и оставил една епиграма за него.
9.
Асклепий, син на Хермес (вж. тук, гл. VIII). Диодор (V, 235) го нарича откривател на медицината и хирургията. Според „Пасхална хроника“ (стр. 79) бил съвременник на Девора.
10.
Автомед Микенски. Живял по троянско време и според Евстатий („Одисея“ III, 126) бил учител на Демодок и автор на героическа поема за Амфитрион. Споменава го Цец в пролегомените към Ликофрон, като се позовава на Деметрий от Фалерон; но отрича да го е чел, както не е чел Демодок и Фемий (стр. 12).

Cap. 3 (стр. 13-16)
1.
Хирон, син на Филира и Кронос. Бил учител по „музика, справедливост и медицина“ на Асклепий, Язон, Ахил, Тезей и др. (Плутарх. De musica, 1145-1146; Ксенофонт, „За лова“).
Защо са го смятали за кентавър (Цец. Хил. VI, 94; Дамасций в „Суда“, за Sarapion)?
2.
Той открил свойствата на растенията (Хигин, 138 и 274; Плиний VII, 56; Плутарх. „Пирът“, 647).
3.
Изображение в стар ръкопис на Диоскорид (Виенската библиотека), където са представени седемте древни лекари: Махаон, Хирон, Хераклид, Ксенократ и др.
4.
„Съвети“ на Хирон към Ахил в хекзаметър („Суда“). Някои ги приписват на Хезиод (Павзаний в „Беотия“, 772). Това се отрича от Аристофан Граматика (Квинтилиан I, 1).
5.
Марцел Сидет (от Сид в Памфилия), споменат в „Суда“: лекар от времето на Марк Аврелий. Автор на 42 кн. „Iatrika“ в хекзаметър (гр. текст с превод, стр. 14-21).

Cap. 4 (стр. 16-21)
1.
Корин от Илион. Някои смятат, че той пръв съчинил „Илиада“ – още по времето на троянските събития. Бил ученик на Паламед, пишел с помощта на изобретените от него „дорийски букви“. Писал и за войната на Дардан срещу пафлагонците („Суда“).
2-4.
Креофил от Самос, според някои учител на Омир (Страбон XIV, 639).
Омир му бил на гости (Апулей, „Антология“ и Цец XIII, 659) и му подарил своята „Превземането на Ехалия (Страбон, Прокъл, „Суда“, Евстатий). Споменат от Платон („Държавата“ X), Павзаний („Месения“, 283) и Фотий (в някакъв ръкопис на „Речника“, похвален от многоучения Бентли).
Според Калимах „Превземането“ все пак е от Креофил, но било приписано на Омир. Климент Александрийски (Стромати VI, 628) твърди, че Паниасис от Халикарнас го бил приписал на себе си.
5-7.
Дафне (Манто), дъщеря на Тирезий. Споменава я Диодор (IV, 269); била наречена Сибила).
Известни са и други със същото име. Дафне, дъщеря на Хермес и някоя нимфа, била изобретила буколическата песен (Диодор IV, 283).
Алатий свързва Тирезиевата дъщеря с някоя, която в кн. III на „Сибилински оракули“ се оплаква, че била надмината от Омир.
8.
Дардан.Основател на Дардания, дошъл във Фригия от Крит; баща на Ерихтоний, дядо на Трос, прадядо на Ил. Това е същият, който установил мистериите на Майката на боговете (Диодор V, 322 и Евсевий. „Подготовка“, гл. 3).
Вж. Плиний, „Естествена история“ XXX,1. Апулей, „За растенията“, гл. 7 и 16; също и в „Апология“.
9-10.
Други Дардановци: Магът, Стоикът (Цицерон, „Академически въпроси“) и Асириецът, софист (Филострат. Vitae sophistarum II, 567).

Cap. 5 (стр. 21-29)
1.
Дарес Фригиецът, жрец, споменат от Омир („Илиада“ V). Исидор (Origines I, 41) го нарича „пръв езически историк, записал войната между гърци и троянци на палмови листа“. Елиан (XI,2) казва, че „фригийската Илиада“ му е известна, и по негово време е запазена. Споменат от Птолемей Хефестион (кн. I) и Евстатий („Одисея“ II, стр. 453).
2.
И днес има една „История за унищожението на Троя“ в проза на латински, за която се смята, че е преведена от Корнелий Непот. В писмото на Непот към Салустий се казва, че ръкописът бил открит в Атина; някои объркват нейното откриване с това на историята на Диктис, която била изхвърлена от земята. За тези неща пише Лео Алатий в „За родината на Омир“ (4, 64).
3-5.
Ако се съди по фрагментите у Кедринос и др., трябва да е съществувал отдавна на гръцки, заедно с Диктис (според Йозеф Скалигер). За Диктис ще стане дума по-нататък.
6-7.
Демодок. Плутарх говори за него в De musica, като се позовава на Хераклид; Цец (Пролегомени към Ликофрон, въз основа на Деметрий от Ф.) и Евстатий, според който Омир може да е имал предвид него в „Одисея“ III, 267 (аедът, комуто Агамемнон поверил Клитемнестра). Става дума за този, представен на пира на Аллкиной, царя на феаките. Одисей бил представил неговата „Превземане на Троя“ в Тирения (Птолемей Хефестион, VII у Фотий, 190). Също и „Суда“. Споменат от Овидий, Лукиан и др.
Имало някой Демодок от Кротон, лекар (Дион Хризостом 77, стр. 652).
8.
Диктис от Кнос в Крит. Малала казва, че го ползвал в „Хрониката“ относно троянските събития. Бил на войната заедно с Идоменей, и като видял всичко случило се, го записал. Към това място у Малала препраща Цец (Хил. V,30). Споменава го Кедрин; изглежда, че Исак Порфирогенет го е ползвал относно характерите на героите. Сигурно го е чел Манасий, който казва, че в изложението си на троянските събития не следва Омир. Според „Суда“ е написал „дневник“ на войната в проза, в 9 кн. Цец в „Metaphrasis Homeri“ казва, че бил написал добре „Илиадата“.
9.
Ако всичко това се сравни с шестте книги на „Дневник на Троянската война“, с който се занимах в Bibliotheca Latina, става ясно, че е имало такъв гръцки труд, който, пад името на Диктис, са чели Малала, Кедрин, Исаак Порф. и др. Бил открит по времето на Клавдий или Нерон. Историята за появата на книгата, поставена в гробницата на Диктис, след земетресение, публикувана от Алатий („За родината на Омир“, стр. 59).
10.
Според „пролога“ към латинското издание: земетресението станало в Кнос, в 13-тата год. на Нерон. Вследствие на това се появила грабницата на Диктис и т.н. Във втория пролог: Диктис е писал на гръцки, но с финикийски букви. „Дневникът“ бил транннскрибиран с атически букви и поднесен в дар на Нерон.
11.
Ксиландер открил в някакъв кодекс на Кедрин схолия, според която Омир създал „Илиада“ въз основа на Диктис; това е повторено и от Цец (Хил. V,30). Но е трудно някой да убеди себе си, че наистина някакъв критянин Диктис е присъствал на войната и я е описал в гръцка проза.
12.
Според Вос, Гроновий и др. нашият „Диктис“ трябва да се е появил по времето на Константин Велики или Диоклециан.
13.
Още преди 300 години Константин Ласкарис отричаше, че при гърците може да се открие някакъв „Диктис“.

Cap. 6 (стр. 29-45)
– Eumolpus, Hanno, Hercules etc.

Cap. 7-12 (стр. 46-94)
– Hermes Trismegistus, de Hermete: Poemander
– Asclepius
– Iatromathematica, Cyranides
– scripta Chemica, Tabula smaragdina
– scripta deperdita
– Hermetis inventa

Cap. 13 (стр. 95-106)
– Hesiodi aetas: Hesiodus, Horus Apollo

Cap. 14 (стр. 106-114)
– Hostanes Magus, Hystaspes, Linus

Cap. 15 (стр. 115-118)
– Melampus

Cap. 16 (стр. 119-133)
– Musaeus Atheniensis

Cap. 17 (стр. 134-140)
– Olen, Olympus, oracula

Cap. 18-20 (стр. 140-181)
– Orpheus Libethrius, Thrax. Scripta quae exstant: Argonautica, hymni, de lapidibus, fragmenta
– num Pythagoras fueris auctor scriptorium orphicorum; Orphei scripta deperdita
– inventa Orpheo tributa, de pluribus mundis dogma orphicum

Cap. 21-22 (стр. 182-197)
– Palaephatus Atheniensis, de incredibilibus
– alii ἀπίστων/θαυμασίων scriptores: Heraclitus Grammaticus, Palaephatus Abydenus

Cap. 23 (стр. 197-206)
– Palamedes

Cap. 24 (стр. 206-208)
– Pamphus etc.

Cap. 25 (стр. 208-213)
– Phantasia Memphitis, Phemius Ithacensis, Phemonoe

Cap. 26 (стр. 214-215)
– Philamon, Pisander etc

Cap. 27 (стр. 216-221)
– Pronapides Atheniensis etc

Cap. 28 (стр. 222-227)
– Sanchoniathon

Cap. 29-33 (стр. 227-290)
– Sibylla: una an plures
– oracula sibyllina; ecloga IV Vergilii
– libri sibyllini Tarquinio oblati; sibyllina falsa
– editiones
– de sibyllinis quae exstant iudicium

Cap. 34 (стр. 290-295)
– Syager. Terpander

Cap. 35 (стр. 295-304)
– Thales Milesius, Thamyris etc.

Cap. 36 (стр. 304-316)
– Zoroaster

Liber 2
De scriptoribus ab Homero usque ad Platonem

(стр. 317-887)

Cap. 1 (стр. 317-334)
– de Homero, eiusque vitae ac laudum scriptoribus. Herodotus de vita Homeri; Plutarchus; vita Homeri a variis scripta; Homeri consecratio. Patria, coecitas, genus, aetas, Homeri encomiastae

Cap. 2 (стр. 335-385)
– de Homeri scriptis, editis ac deperditis, genuinis ac hypobolimaeis, tum de genuinorum dispositione, rhapsodis, emendatoribus etc. Batrachomyomachia, hymni, poematia varia. Ilias, Odyssea. Divisio in libros, recensiones et διορθώσεις poematum Homericorum; rhapsodi sive homeristae. Homeri scripta deperdita

Cap. 3 (стр. 386-440)
– de Homeri scholiastis, interpretibus et metaphrastis graecis; de poetae versionibus et editionibus, argumentis, indicibus lexicisque in Homerum vulgatis. Scholia Didumo tributa, Eustathii commentaria, scholia mss. Editiones graecae, latinae, graeco-latinae, versiones in linguas vernaculas

Cap. 4 (стр. 440-501)
– index scriptorum in scholiis ad Homerum allegatorum; et hominum memorabilium

Cap. 5 (стр. 502-527)
– commentaria deperdita

Cap. 6 (стр. 527-548)
– de omnigena Homeri doctrina et apud veteres auctoritate. Superstitio circa scripta homerica

Cap. 7 (стр. 548-566)
– de imitatione homerica, de parodiis, paralipomenis ad Homerum ac denique de Homeri zoilis ac detrectatoribus. Quintus Smirnaeus, Coluthus, Tryphiodorus, Isaacus Comnenus, Tzetzes. Homeri reprehensores: Zoilus

Cap. 8 (стр. 567-617)
– de Hesiodi Ascraei aetate, scriptis editis ac deperditis, eorumque quae exstant editionibus atque interpretibus. Certamen cum Homero. Ἔργα καἰ ἡμέραι, Ἀσπίς Ἡρακλέους. Θεογονία. Scripta deperdita. Codices et editiones. Index scriptorum ab interpretibus graecis Hesiodi laudatorum

Cap. 9 (стр. 618-661)
– de Aesopo et aliis fabularum scriptoribus. Aesopi vita a Planude scripta. Aesopi plures. Aesopi fabulae, Babrii fabulae. De codicibus ac editionibus. Fabularum Aesopiarum collectiones. Scriptores fabularum recentiores. Fabularum versiones – hebraicae etc.

Cap. 10 (стр. 662-703)
– de epistolis quae ad Phalaridem referuntur, ac de aliis epistularum graecarum scriptoribus. Epistolae Basilii, Libanii, Chionis, Aeschinis, Isocratis, Pythagorae, Bruti, Apollonii Tyanensis, Iuliani, Synesii, Demosthenis, Platonis, Aristotelis, Hippocratis, Heracliti, Diogenis, Cratetis, Anacharsidis, Euripidis, Theanous, Melissae. Myiae, Alciphronis, Philostrati, Theophylacti Simocatae, Aeliani, Aeneae, Procopii, Dionysii, Lisidis, Amasidis, Musonii, Themistoclis, Socratis, Antisthenis aliorumque socraticorum, Aristaeneti, Gregorii Nazianzeni, Iohannis Chrysostomi, Isidori Pelusiotae, Cyrilli Alexandrini, Theodoriti, Nili, Photii, Theophylacti archiepiscopi, Thomae Magistri

Cap. 11 (стр. 704-749)
– de Theognide, Phocylide et aliis quibusdam sententiarum graecarum auctoribus ac collectoribus. Codices et editiones Theognidis. Phocylidis sententiae. Collectio gnomicorum Aldina et Frobeniana. Poetae gnomici: Euenus, Philistus, Mimnermus, Panyasis, Rhianus, Solon, Tyrtaeus

Cap. 12 (стр. 750-825)
– de Pythagora et Empedocle, scriptisque ad hos relatis. Pythagorae aetas. Vitae Pythagorae scriptores. Pythagorae plures. Num scripta reliquerit? Scripta Pythagorae tributa. Symbola Pythagorae. Varia Pythagorae tributa inventa. Aurea carmina. Hierocles in Aurea carmina. Empedoclis scripta deperdita. De sphaera Empedoclis

Cap. 13 (стр. 826-887)
– Catalogus pythagoricorum. Catalogus mulierum pythagoricarum. Pythagoreorum fragmenta iunctum edita

Addenda et corrigenda (стр. 887-888)

Finis voluminis primi

*

Volumen secundum
(Hamburgi, 1791)

Lectori benevolo (стр. vii-xiv)
Nonnulla scholia inedita (стр. xv-xviii)

Index capitum libri 2, 14-26 (стр. xix-xx)

Cap. 14 (стр. 1-56)
– de Zaleuco, Charonda, aliisque legum latoribus. Zaleucus Locrensis. Charondas Cataneus. Zamolxis, Lycurgus. Rhadamantys, Minos, Triptolemus, Draco, Solon. Catalogus legislatorum. De scriptoribus iuris attici.

Cap. 15 (стр. 57-160)
– de Pindaro aliisque liricis. Pindari scripta quae exstant. Ludi graecorum. Pindari laudes. Scholia. Codices mss et editiones Pindari. Versiones, interpretes. Scripta Pindari deperdita. Scriptores citati in scholia ad Pindarum. Alcaeus Mitylenaeus. Alcaei vita et scripta. Fragmentorum Alcaei editiones. Alcman Lidus Sardianus. Alcmanis scripta. Alpheus. Anacreon Teius. Anacreontis scripta, codices, editiones, versiones. Ananias iambographus. Antimachus Teius. Anyte. Archebulus Thebanus. Archilochus Parius. Arion Methymnaeus. Ariphron, Aristomache. Aristotelis scholium sive paean/hymnus. Artemo. Asclepiades. Bacchylides Ceus. Bion. Cercides, Cleobulus, Corinna, Diagoras, Erinna Lesbia, Hipponax Ephesius, Ibycus Rheginus, Ion Chius, Lamprus, Lasus, Lysis pythagoricus, Musaeus, Myia, Myrtis, Praxilla. Sappho. Simonides Ceus, Simonides varii. Stesichorus. Telesilla, Terpander, Timocreon.

Cap. 16 (стр. 160-193)
– de Thespide et Aeschylo tragicis. Thespis tragicus.
1.
В „Минос“на Платон се твърди, че трагедията е много по-стара от Теспис и Фриних; така и според Диоген Лаерций (III,56).
„Суда“: трагиците Арион от Метимна и Епиген от Сикион са по-стари от Теспис. Никифор Григора (X, 289; Bovinius) говори за „силата на Орфей в трагедията“.
И все пак отдавна се смята, че Теспис от Икария пръв е представил (docuit) трагедии. Освен Хораций, Плутарх („Солон“) и др., за това свидетелства и Marmor Arundelianum. Трябва да е било в 4 г. на 60-та ол. или следващата. Епиграма от Диоскорид: „Този Теспис е първият, който създаде (aneplasen) трагическата песен…“ (Bentleius).
Но от него не е останала никаква трагедия; и не изглежда Платон и Аристотел да са чели някоя. Аристоксен (Д. Лаерций V,92) казва, че Хераклид Понтийски бил публикувал трагедии под името на Теспис. Полукс (VII,12) и „Суда“ споменават заглавия („Пентей“, „Подвизите на Пелий“ и др.). Негови стихове са цитирани от Плутарх (De audiendis poetis, 72; Grotius) и Климент Александрийски (Stromata, 570).
Според „Суда“ за него е писал Хамелеон от Хераклея.
Друг Теспис: от Тива, китарист, споменат от Лукиан.

– Aeschylus Euphorionis Atheniensis. Aeschyli merita in tragoediam: quantum profecerit ab eo tragoedia. Aeschyli stylus. Honores ei concessi. Aeschylus pythagoreus.
2.
Есхил, син на Евфорион, атинянин от Елевзин. Роден през 525 пр. Хр., 4-та г. на 63 ол. За пръв път спечелил състезание в 73 ол. ((Marmor Arundelianum). Участвал в битките при Маратон (3-та г. 72 ол.), Саламин и Платея (75 ол.). Още като момче бил сънувал, че Дионис му казва, че ще пише трагедии (Павзаний. „Атика“, 49).
3.
Подобрил драмата на Теспис. Така е според една епиграма на Диоскорид (Stanleius); същото казва и Хораций („Поетическо изкуство“, 279). Принос в оформянето на театралната сцена (Витрувий VII, предг.).
Свидетелството на Аристотел в „Поетика“ гл. 4. За заслугите му пишат още Атеней (I, 121); и Филострат (Vitae sophistarum I, 496). Също и другият Филострат, в „Живота на Аполоний“ (VI,258); Темистий в реч 26, с. 316 и „Суда“.
4.
Въвежда сериозната и пищна реч в трагедията – Квинтилиан X,1. В„Живота на Аполоний“ (VI,258) е наречен „баща на трагедията“. Има анонимна биография на Есхил и сведения от схолиаста към „Ахарняни“ (p. 261) и „Жаби“ (p. 164). Птолемей Евергет платил 15 таланта за преписа на Есхил, Софокъл и Еврипид (Гален. „Епидемии“ V, p. 412). За умението му да предизвиква скръб пише св. Василий (писмо 379 до Мартиниан).
5.
Според Цицерон бил питагореец (Туск. II, p. 179) – но може да го бърка с Есхил, ученик на Хипократ.
Мнението на Платон в „Държавата“ II относно представянето на боговете в драмите му. Бил обвинен в неблагочестие, изреждат се възможните причини (Елиан V,19). Съмняват се, че е бил посветен в елевзинските мистерии, макар че представил нещо във връзка с тях (Климент Александрийски. Stromata, 570 и Аристотел. „Никомахова етика“ III,1 и коментара на Евстратий).
Пишел трагедиите си в нетрезво състояние (Пируване I, 5 и VII,10).
Недоволен от загубата си от Софокъл през 77 ол., заминал за Сицилия, където умрял (Лукиан, „Похвала на Демостен“ и Плутарх. „Кимон“, р. 483). Орел изпуснал костенурка на главата му (.„Суда“). Това станало г. 2 на 78 ол., 467 пр. Хр., бил на 59 г. Плутарх цитира епитафия му („За изгнанието“, р. 604).

– Tragoediae quae exstant.
6.
Запазени трагедии.
– „Прикованият Прометей“. Дали е бил прикован на Кавказ (Цицерон. Туск. II, p. 179)? Издания от 1559 и 1567 (А. Етиен). Представил го на 53 год. възраст и спечелил (76 ол., 4). Заглавията на останалите драми от тетралогията.
– „Седемте срещу Тива“, след 76 ол. Превод от 1585 (stylo veteri tragico). Издадена на гръцки и латински през 1581.
– „Перси“. Поставена преди „Седемте“ – според схолиаста към „Жаби“ (76 ол., 4). Казаното (в ст. 765) за поредицата от персийски царе го няма другаде. Вж. „князете на хронолозите“ – Скалигер, Петавий, Маршам.
– „Агамемнон“, 70 ол., 2. В първото издание е присъединена към „Хоефори“, после след преглед на ръкописите е отделена.
– „Хоефори“, 70 ол., 2. Издадена от Робортел през 1552; текстът е подобрен от Станли.
– „Евмениди“, представена заедно с другите две и загубената сатирова драма „Протей“. Аристофан наричал тетралогията „Орестия“ (схолия към „Жабите“). Й. Скалигер я бил превел в „пакувиански“ стил. Казва, че „Евменидите“ били преведени от Ений. Публиката се била изплашила от хора, състоящ се от 50 евмениди, така че някои жени дори пометнали („Животът на Есхил“). Оттогава трагическият хор бил ограничен до 15 хористи (Полукс IV,15).
– „Молителки“.

– Deperditae.
7.
Загубени трагедии.
Според анонимния автор на биографията е написал 70 трагедии; според „Суда“ – 90. Има списък в началото на гръцките схолии. Вж. Й. Меурсий в диатрибата му за трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид (Лион, 1619); Тома Станли в „Есхилови фрагменти“; Хуго Гроций в „Откъси от трагиците“.
„Египтяни“ (списък); „Алкмена“ (Хезихий); „Аргийци“ (списък и Etymologicum magnum); „Арго“ (списък); „Аталанта“ (списък); „Вакханки“ (списък); „Басариди“ (Хезихий и схолиастът към Никандър, Theriaca); „Главк“ (може би две: Страбон IX и X, схолиастът към „Жаби“, „Финикийки“ на Еврипид, „Идилии“ на Теокрит и др.); „Даная“ (Хезихий, схолия към Пиндар, Пит. I);
„Елевзинки“ (Плутарх, „Тезей“); „Епигони“ (схолия към Пиндар, Ист. VI); „Хераклиди“ (Хезихий); „Иксион“ (Хезихий); „Ифигения“ (схолия към „Жаби“); „Калисто“ (Хезихий); „Вестители“ (Полукс IX,136); „Ликург“ (схолия към „Идилии“, 10 на Теокрит); „Мемнон“ (списък); „Мирмидонци“ (Страбон XIII, схолия към „Жаби“); „Немея“ (списък); „Ниоба“ (Страбон XII, схолиастът към „Птици“ и „Жаби“, Аристотел. „Поетика“ 17, „Животът на Есхил“); „Едип“ (Евстратий към „Никомахова етика“ III); „Присъждането на оръжията“ (Аристотел. „Поетика“ 23, схолии към „Ахарняни“ и „Аякс“ на Софокъл);
„Пентей“ (списък; Гален. „Епидемии“ VI, p. 455); „Пенелопа“ (Etymologicum magnum); „Освобождаваният Прометей“ (Страбон I, Дионисий Халикарнаски.„Римски древности“ I, Ариан. „Обиколка на Евксинския понт“ и др.); „Сизиф беглец“ (списък); „Сфинкс“ (Хезихий, схолия към „Жаби“); „Телеф“ (Хезихий; Климент Александрийски. „Стромати“, 4; схолия към „Жаби“); „Хипсипила“ (Хезихий, схолия към „Жаби“, схолия към Софокъл. „Филоктет“); „Филоктет“ (Аристотел. „Поетика“ 20, схолии към „Ахарняни“ и „Аякс“ на Софокъл);
5 сатирови драми („Животът на Есхил“)

– De codicibus, editionibus et versionibus. Scriptores in scholiis ad Aeschylum laudati.
8.
Други съчинения
Бил автор на елегии (Теофраст. „Изследване на растенията“ IX,15; Плутарх. „Разговор между пируващи“ I,10; Плиний XXV,2; „Суда“). Може би е негова и тази, цитирана в „Антология“ (III,5), където става дума за падналите при Маратон. От Делфи му предлагали да напише пеан към Аполон, но той отказал (Порфирий. „За въздържанието“ II,18). Сам е съчинил епитафия си, където се споменава само името и родината му, и че се е сражавал храбро при Маратон.
9.
Издания.
Гръцкия текст на трагедиите е издаден от Мануций във Венеция, 1518. Турнеб в Париж, 1552. Робортел (Венеция, 1552) пръв публикува старите схолии към Есхил, събрани от разни ръкописи; пръв издава пълния „Агамемнон“. Седемте трагедии без схолии са издадени от Кантер (Антверпен, 1580). Латински превод в проза от Савроман (1575) – лоши отзиви от Станли и др. Все пак е включен в един „Корпус на гръцките трагици, комици, лирици и епиграматисти“ от Женева, 1614. Хубаво издание на Станли (Лондон, 1663) със схолиите, прозаичен латински превод и бележки; и предговорите на Турнеб, Робортел, Викторий и Кантер; и поправките на А. Етиен.
10.
Списък на писателите, споменати в гръцките схолии към Есхил (от лондонското издание).

Cap. 17 (стр. 193-233)
– de Sophocle tragico. Sophocles Coloneus, Atheniensis.
1.
Софокъл, син на Софил, от дема Колон, атинянин; р. ол. 75, 2.; 31 г. след Есхил, 15 преди Еврипид. Освен с тях се е състезавал и с Аристей, Хойрил, сина си Йофонт и др. Учил музика и танц при Лампрос (Атеней I, 20). Бил 17-годишен, когато участвал с китара в изпълнението на пеана по повод на победата („Животът на Софокъл“).
25-годишен за пръв път представил трагедия (Евсевий. „Хроника“ към ол. 77, 2) и побеждава Есхил. Рядко участвал в представленията, защото гласът му бил слаб. Имал 18 или 24 победи (Диодор XIII, 222; „Суда“). Понякога бил втори, но никога трети („Животът на Софокъл“).
65-годишен бил стратег заедно с Перикъл и загубил една битка със самосците; или на 11-та г. преди Пелопонеската война (Аристофан Граматика, въведение към „Антигона“). Вж. и Плутарх. „Никий“, p. 533. Умрял на 90 г., ол. 93, 3; в една и съща година с Еврипид. На стари години бил казал, че е доволен, че се е освободил от любовните желания, които били като яростен и жесток господар (Платон. „Държавата“ I, повторен от Амиан XXV, 4 и др.). За смъртта, погребението му и др. пише Гиралд в VII диалог „За поетите“. Имал синове Йофонт, Леостен, Аристон, Стефан и Менеклид.
С него се занимавал философът Полемон, който го наричал „трагическия Омир“, а Омир – „епическия Софокъл“ (Д. Лаерций IV, 20).

– Tragoediae quae exstant.
2.
Запазени трагедии.
– „Аякс камшиконосец“ (Цец. (Хил. III,76). Според Дикеарх (схолия към Софокъл) тя се наричала „Смъртта на Аякс“. Издадена във Витенберг (1668). А. Етиен я издава на гръцки с преводи в проза (Камерариус) и стихове (Роталерус). Т. Джонсън издава „Аякс“ и „Електра“ със стари и неиздавани още схолии и бележки (Оксфорд, 1706).
– „Електра“. В „Избрани трагедии“ на А. Етиен (1567) с преводи в проза (Винсемиус) и стихове (Роталерус); по същия начин и „Антигона“. Има латински превод от Атилий, за който споменават Цицерон („За целите“ I) и Светоний („Юлий“, 84). Заедно с „Едип цар“ е преведена на френски в проза от Дацериус (Париж, 1693).
– „Едип цар“. Високо оценена от Аристотел. Латински превод на Гвалфредуций (Рим, 1622). Тази драма следва Сенека в своя „Едип“. Италиански превод на Урсат Юстиниан (Виченца, 1558).
– „Антигона“. Издадена с илюстрации от Дресерус (Лайпциг, 1607). Драмата е свързвана по някакъв начин със смъртта на Софокъл (че не могъл да понесе радостта от победата? – „Животът на Софокъл“, с позоваване перипатетика Сатир). Според други обаче той бил избран за стратег поради нея (ол. 84, 4). Други твърдят, че се задушил с грозде (Симонид, Сотад).
– „Едип в Колон“. Писал я е в старостта си. Евстатий (към „Илиада“ IX) я нарича „втория Едип“.
– „Трахиннянки“. С нея свързват Сенековата „Херакъл в Ета“.
– „Филоктет“. Пълното заглавие било „Филоктет в Лемнос“. Й. Скалигер я нарича „божествена драма“. Издадена с хубав превод от С.Ф. Християнус (Париж, 1586). Вж. Дион Хризостом, 52.

– Deperditae.
3.
Загубени трагедии.
Посочени от Казобон (към Атеней VII,4), Меурсий (1619), т. 10 от „Гръцки древности“ на Гроновий и Гроций в „Откъси“.
„Атамант“ (Хезихий, сх. към Пиндар, Пит. IV); „Аякс Локрийски“ (сх. към „Аякс“, „Апология“, 2 на Аристид; Платон в „Теаг“ 240 я приписва на Еврипид – също Темистий, Стобей и др); „Егист“ (Хезихий); „Етиопци“ (Атеней, Хезихий); „Акризий“ (Хезихий, Стобей); „Алевади“ (Климент. „Стромати“ VI, 621); Алкмеон (Хезихий, Порфирий. „Омирови въпроси“ I); „Амфиарай“/сат драма (сх. към „Жаби“ и „Оси“, Атеней, Страбон IX, Хезихий); „Амфитрион“ (Хезихий); „Андромаха“ (Etym. magnum); „Андромеда“ (Ератостен. „За съзвездията“ 16 и 36, Хезихий, Etym. Magnum, сх. към „Идилии“, 9 на Теокрит); „Атрей или Микена“ (Хезихий, сх. към „Иполит“ на Еврипид); „Ухажорите на Ахил“ (сат драма?; сх. към „Облаци“, „Жаби“ и „Оси“; към Пиндар. Нем. III и VI, към Аполоний IV, Атеней, Хезихий, Зенобий);
„Дедал“ (Хезихий); „Долопи“ (Хезихий, Etym. magnum); „Елена“ (сх. към „Конници“); „Искането на Елена“ [да бъде върната] (сх. към Еврипид. „Финикийки“, Страбон XIV, Хезихий, Еротиан); „Грабването на Елена“ (сх. към „Аякс“); „Сватбата на Елена“ (Атеней); „Епигони“ (сх. към „Едип в Колон“, Цицерон. Туск. II, p. 188); „Ерехтей“ (Стобей); „Хермиона“ (Евстатий към „Одисея“ IV); „Еврисак“ (Хезихий); „Херакъл“/сат драма (Страбон X, Хезихий, Etym. Magnum, Стефан, Полукс IV,25); „Тамирис“ (Полукс, „Животът на Софокъл“, Атеней I,20); „Тезей“ („Суда“); „Тиест в Сикион“ („Суда“); (сх. към Еврипид. „Финикийки“, Хезихий); „Превземането на Троя“ (Страбон XIII); „Инах“ (сх. към „Плутос“, „Конници“ и „Птици“; към Аполоний I, Есхил. „Прометей“, Полукс, „Суда“, Дион. Халик. I,20); „Иксион“ (сх. към Аполоний IV); „Йокаста“ (Евстатий към „Одисея“ I); „Хиподамия“ (Стобей, 27); „Иполит“ (Ариан, I); „Ифигения“ (Аристотел. „Поетика“ 23, Еротиан, „Суда“, Хезихий); „Ион“ (Хезихий);
„Касандра“ (сх. към „Теогония“); „Клитемнестра“ (Еротиан); „Колхи“ (сх. към Есхил. „Прометей“, Etym. Magnum); „Креуса“ (Полукс, Хезихий); „Лакедемонки“ (Аристотел. „Поетика“ 18, Страбон VIII, p. 364; Полукс IX,10; Присциан XVIII, p. 1177); „Лемноски“ (Стефан, Хезихий, сх. към Аполоний I, сх. към Пиндар, Пит. IV); „Мелеагър“ (Хезихий, Аристотел. „Поетика“ 13); „Минос“ (Климент. „Стромати“ VI, 621); „Навплий“ (сх. към „Жаби“, към Пиндар, Ист. VI; Ахил Таций, Въведение към Арат); „Навсикая“ (Атеней, Полукс, Хезихий; според Казобон – сат. др.); „Ниоба“ (Атеней, Харпократион); „Одисей луд“ (сх. към Пиндар, Ист. IV; Хезихий); „Паламед“ (Хезихий; Евстатий към „Илиада“ II, p. 172); „Пелей“ (сх. към „Облаци“, „Птици“ и „Конници“; Климент. „Стромати“ VI, 625; Харпократион, Стефан); „Поликсена“ (Страбон X, сх. към Аполоний II, Хезихий, Харпократион); „Приам“ (Полукс X,31); „Сизиф“ (Хезихий; според Казобон – сат. др.);
„Тевкър“ (сх. към „Облаци“, Стефан); „Телеф“ (Хезихий); „Терей“ (Аристотел. „Поетика“ 13, Хезихий, сх. към „Птици“, към „Прометей“; Цец към „Дела и дни“,2); „Триптолем“ (Страбон I, p. 10; Плиний XVIII,7; Полукс X,22; сх. към „Ахарняни“, към Пиндар, Ол.. X; Коринт. „За диалектите“, йонийски); „Троил“ (Хезихий сх. към Пиндар, Нем. III); „Тиро“ (Аристотел. „Поетика“ 16, сх. към „Жаби“; Елиан. „За животните“ XI, 18); „Федра“ (Стобей, Хезихий); „Финей“ (Хезихий, сх. към „Плутос“, към Аполоний II; Евстатий към „Одисея“ IV, p. 1168)

4.
Други съчинения
Елегии, пеани; книга за трагическия хор в проза („Суда“).

– De codicibus, editionibus et versionibus.
5.
Издания.
Без гръцките схолии:
Венеция (1502), Париж (1528), Хага (1534) и Базел (1556) с бележки на Камерарий, Франкфурт (1550/1567), Антверпен (1579, Кантер).
С гръцките схолии:
Рим (1518) с епиграма за Софокъл от Иоан Ласкарис. Флоренция (1518). Схолии за Софокъл са писали Дидим (според Атеней), Хораполон („Суда“), Праксифан (сх. към „Едип в Колон“). Също Аристофан Граматика, автор на някои от представянията (argumenta). Флоренция (1522), Франкфурт (1544). Париж (1553 Турнеб, със сх. на Деметрий Тр. – по-ранен от Плануд). Анри Етиен (Женева, 1568) – с гр и лат. схолии, бележки на Камерарий и латинските му преводи на „Аякс“ и „Електра“.

Латински издания:
Франкфурт (1546, в проза), Антверпен (1570, Роталер в стихове).

Гръко-латински без схолии:
Хайделберг (1597, Винсемий с бележки от Кантер), Инголщадт (1608), Женева (1614, в Corpus poetarum).
Гръко-латински със схолии:
Женева (1603 Винсемий, по Етиен, 1568), Лондон (1661), Кембридж (1672). „Аякс“ и „Електра“ в Оксфорд (1706 с някои неиздадени сх. и бележки на Том Джонсън).

– De notis in Sophoclem.
Бележки към Софокъл.
А. Етиен (Париж, 1568). Франциск Критски. „Пролегомени към всички трагедии на Софокъл“ (Морж, 1548).

– Scriptores in scholiis ad Sophoclem citati.
Списък на писателите, споменати в гръцките схолии към Софокъл

Cap. 18 (стр. 234-279)
– de Euripide tragico. Euripides Mnesarchi ex demo Phyle, Atheniensis. Aetas et vita.
1.
Еврипид, син на Мнезарх; от дема Филе, атинянин. Роден на Саламин, 75 ол.,1 (480 пр. Хр.); на 20-тия ден на Боедромион, когато атиняните известяват за победата в морското сражение при Саламин. В реториката следва Продик, във философията Анаксагор. „Не по-малко прославен от който и да е друг поет“ (Дион Хр. XVII, 248/ XVIII, 254). Изказването на Квинтилиан ((X,1). Бил близък с около 12 години по-младия Сократ; и се е мислело, че той му помагал за писането на трагедиите (Д.Л. II, 18; Елиан II, 13). Малко вероятно е след случилото се със Сократ да е бил с Платон при египетските пророци и там да е боледувал и да е бил излекуван от жреците (Д.Л. III, 6).
Умрял през ол. 93,3 малко преди Софокъл, на 70-годишна възраст; в същия ден бил роден Дионисий Стари (Плутарх. „Пируващи“ VIII, 1). Минавал за женомразец („Иполит“, с. 664; Атеней VI, p. 247 и XIII, р. 557).
Крантор го поставял наравно с Омир (Д.Л. IV, 26).

– Tragoediae quae exstant.
2.
Запазени трагедии.
– „Хекуба“. Латински превод в проза на М. Хойзлер (Лайпциг, 1554). Също в „Избрани трагедии“ на Етиен, пак такъв превод на Камил (който превел целия Еврипид на латински). Поетически превод на Еразъм (Базел, 1524 и Хамбург, 1617). Вж. „Прогимназмата“ на Теон, p. 4.
– „Орест“. Представена през ол. 92,4 (409 пр. Хр.). Латински превод на Гелемий. Вж. „Лелий“ на Цицерон за „Орест“ на Пакувий.
– „Финикийки“. Гръко-латинско издание с хубав превод и голям предговор на Гроций (Париж, 1630). Има превод и на Роталер заедно с „Иполит“ и „Андромаха“ (Антверпен, 1581). В проза на Катамин (Страсбург, 1577) и Гилелмий (Росток, 1579). Заедно с „Медея“ и гръцките схолии издадена от Пирс (Кембридж, 1703). „Финикийки“ са писали Акций и Сенека.
– „Медея“, ол. 87,1 (432 пр. Хр.). Била приписвана на Неофрон от Сикион (Лаерций II, 34 и 133 и „Суда“). Но че е на Еврипид казват Аристофан („Жаби“), Аристотел („Поетика“, гл. 14 и 15), Хризип (Лаерций VII, 181). Ений я превел на латински, началото й се цитира в „Реторика към Херений“, II. Запазена е „Медея“ на Сенека. „Медея“ са писали и някои комици (Антифан, Кантар), също Акций и Овидий. Когато дошъл изпратения от Антоний убиец, Цицерон четял „Медея“ (Хефестион, V при Фотий). Гръцко издание със схолии в Париж (1545). Меланхтон оценява високо превода на Камил; поетически превод на Буханан в „Избрани трагедии“ и в Хамбург, 1620. Превеждал я е и Хобс.
– „Иполит“, ол. 87,4 (429 пр. Хр.). Гръцко издание (Витенберг, 1582), латински превод на Роталер (Антверпен, 1581). Малала в „Хроника“, р. 109 споменава за „Федра“, но има предвид тази.
– „Алкестида“. Трагедия с такова име е представял Акций. Има я в „Избрани трагедии“ в превод на Буханан. Схолиастът критикува философстването на пияния Херакъл (ст. 780).
– „Андромаха“, ол. 90,2 (419 пр. Хр.). Хубав поетичен латински превод на С.Ф. Християн (2-ро изд. в Хамбург, 1619). Превеждана от Ений. Клит произнася стих от нея малко преди да бъде убит от Александър (Плутарх).
– „Молителки“.
– „Ифигения в Авлида“ (беотийски град). Гръцко издание със стихотворен превод на Еразъм (Лондон, 1519 и Хамбург 1618). Прозаичен превод на Камил в „Избрани трагедии“. За „Ифигения“ на Ений споменава Гелий (XIX,10). Предговорът на Расин към неговата френска „Ифигения“, където защитава Еврипид против [Шарл] Перо.
– „Ифигения в Таврида“ (в Скития). Вж. Хигин, 120. Хуго Гроций я бил превел (писмо 595), но не я издал.
– „Рез“. Й. Скалигер (summus criticus) смятал, че е на Софокъл. Не се присъединявам към него поради авторитета на древните писатели, които сочат за автор Еврипид,
– „Троянки“ (ол. 91,1). В състезанието, на което я представил, загубил от Ксенокъл (от което се възмущава Елиан в II,8). Била част от тетралогията „Александър“, „Паламед“, „Тр.“ и „Сизиф“ (сатирова). „Троянки“ е представял Акций (загубени са отдавна).
– „Вакханки“. Представена от Акций, свободен превод на Еврипидовата. Разказана от Цец (Хил. VI, 61).
– „Циклоп“ (съдържанието е заето от „Одисея“, IX). Елегантен поетичен превод с бележки на Християн, издаден посмъртно от Казобон в неговата „Гръцка сатирическа поезия и римска сатира“ (Париж, 1606). Пак той издава коментари към драмата на Й. Скалигер. На гръцки с превода на Християн е издаден в Хамбург (1618) от Румпий за употреба в хамбургската гимназия.
– „Хераклиди“.
– „Елена“ (вер. ол. 92, 4).
– „Ион“. Използван от Акций в неговия „Еномай“ (според Скалигер).
– „Полуделият Херакъл“. Споменат от Евстатий (към „Илиада“, XX).
– „Електра“. За пръв път издадена на гръцки от П. Викторий (Флоренция, 1545).
– „Даная“. Оцеляло е само началото, поместено в гръко-латинското издание на Еврипид (1597). За тази драма пише в „Пасхална хроника“ (p. 28).

– Deperditae.
3.
Загубени трагедии.
Ще направя преглед на тези, които са споменати при древните, а също от Меурсий в книгата му за трагедиите на Еврипид, от Гроций в „Откъси“ и Барнезий във „Фрагменти на Еврипид“.
„Егей“ (сх. към „Птици“, „Медея“ на Еврипид; Климент. „Стромати“ VI, 622); „Еол“ (сх. към „Жаби“, Страбон VIII, Дион. Халик. „За реториката“, „Суда“, Хезихий, Плутарх. „За четенето на поетите“); „Александра“ (сх. към „Жаби“, Хезихий, Цицерон. „За гадаенето“); „Александър“ (сх. към „Иполит“, „Медея“ на Еврипид; Елиан II, 8; Климент. „Стромати“ IV, 483 и VI, 621; изглежда на нейна основа Ений е писал своя „Александър“); „Алкмена“ (похвалена в сх. към „Жаби“; Хезихий); „Андромеда“ (ол. 93,3 според сх. към „Жаби“; похвалена от Лукиан в „Как да се пише история“, Ератостен в „Съзвездия“ 17, сх. към „Идилии“ 2 на Теокрит, Лаерций IV, 29, сх. към „Птици“ и „Тесмофории“; спомената от св. Максим в ком. към „Мистическо богословие“; Ений я е превел на латински,представяли са такава драма Ливий Андроник и Акций);
„Антигона“ (сх. към „Жаби“, Климент. „Стромати“ VI, 621, Аристофан Граматика към Софокловата „Антигона“, сх. към Пиндар, Пит. III); „Антиопа“ (Малала р. 58, Хезихий; Бентли пише, че Пакувий я е представил в превод на латински и че е похвалена от Цицерон в „За целите“ I и Персий в „Сатири“ I,77); „Архелай“ (сх. Страбон V, Стефан, сх. към Пиндар, Пит. II); „Атрей“ (Дион Касий LVIII, 636; Ариан в „Беседи на Епиктет“ I, 28; Филопон към „Метеорологика“ I на Аристотел); „Автолик“ (сатирова, Полукс X,24 и 46; Цец. „История“ VIII, 202);
„Белерофонт“ (Лаерций IV, 26; св. Юстин в „Монархия“, р. 108); „Бусирис“ (Хезихий, Стобей); „Диктис“ (ол. 88,1; Стобей; Плутарх я хвали в „Утешение към Аполоний“); „Искането на Елена“ (Etym. Magnum; според „Съдържанието“ към „Елена“ Аристофан я пародирал в „Тесмофории“); „Ерехтей“ (Климент. „Стромати“ VI, 619 и 621; Хезихий, Евстатий към „Илиада“ XVI, Теон към Арат; може би на нейна основа Ений е писал „Ерехтей“; цитирана от Ликург. „Срещу Леократ“); „Тезей“ (сх. към „Жаби“, Цицерон. Туск. III; Цец. Хил. XI, 379); „Тиест“ (нея сигурно е ползвал Сенека за своя „Тиест“; Стобей я хвали); „Иксион“ (Лаерций IX,55; „Суда“); „Кадъм“ (Помпоний към Вергилий, 6 екл.);
„Кресфонт“ (сх. към „Медея“, Аристотел. „Поетика“ 14, Цицерон. Туск. II; Евстратий към „Никомахова етика“ III,1; Гелий хвали Ениевия „Кресфонт“); „Мелеагър“ (сх. към Пиндар, Нем. X, към „Жаби“, към Аристотел. „Реторика“ III; Малала, p. 210; Аристотел. „Поетика“ 13; Акций я е имал предвид в своя „Мелеагър“); „Ниоба“ (Аристотел. „Поетика“ 17; Лаерций VII,28); „Едип“ (Малала, p. 63; Хезихий); „Еномай“ (Климент. „Стромати“ VI, 625); „Паламед“ (Страбон X, Лаерций II, 44; Елиан II, 8; Цец към Ликофрон); „Пиритой“ (сх. към „Жаби“, към Аполоний IV, Климент. „Стромати“ V); „Пелей“ (сх. към „Облаци“); „Протезилай“ (Климент. „Стромати“ VI, 628); „Радамант“ (Страбон VIII); „Телеф“ (сх. към „Плутос“, „Жаби“, „Ахарняни“; Аристотел. „Поетика“ 13, Цец. Хил. IX, 299; Акций я е имал предвид в своя „Телеф“); „Терей“ (Стобей, бес. 13);
„Хипсипила“ (сх. към „Жаби“, Цицерон. Туск. III; Евстатий към „Илиада“ XIII; Дидим според Макр. V, 18); „Фаетон“ (Витрувий IX,1,13; Страбон I, Лаерций II, 10; Макробий I, 17; Теон към Арат, Евстатий към „Одисея“ XIII); „Филоктет“ (ол. 88,1; сх. към „Жаби“; Аристотел я хвали в „Никомахова етика“ VI, 8; Акций я е имал предвид в своя „Филоктет“); „Фрикс“ (сх. към „Жаби“; св. Юстин в „Монархия“, р. 109; Секст. „Против математиците“ I).

– Scripta deperdita.
4.
Приписват му се:
Похвала (песен) в чест на Алкивиад (Плутарх. „Алкивиад“, р. 196 и „Демостен“, р. 846).
Епиграми (Атеней II, 19 и „Антология“).
„Надгробно слово за Никий, Демостен и падналите атиняни в Сицилия“ (Плутарх. „Никий“, р. 534).
Химни (Филострат II, „Хиподром“).
5 писма (неавтентични).

De codicibus et editionibus. Index scriptorum in scholiis ad Euripidem laudatorum.
5.
Издания.
Гръцки:
4 трагедии издадени без име на издателя, място и време; вер. Флоренция, края на XV в.
Венеция (1503). 13 трагедии; същото в Базел (1537).
Антверпен (1571, Кантер). 19 трагедии с бележки и сентенции на Еврипид от Стобей, с лат превод.
Венеция (1534), Базел (1534). Гръцки схолии към 7 трагедии както от древните граматици (Дидим и Аристофан от Александрия), така и от по-новите (Мосхопулос, Ласкарис, Тома Магистър).

Латински, в проза:
Базел (1550) и Франкфурт (1562). 18 трагедии, в превод на Д. Камил (името е съмнително).

Гръко-латински:
Базел (1562), прозаичен превод на К. Стиблин. Разделени са на действия, има предговори и бележки.
Хайделберг (1597). 19 трагедии, превод на Кантер.
Женева (1602) с гръцки схолии към първите 7 и превод на Кантер; и пак там, в Corpus poetarum (1614).
Кембридж (1694, Дж. Барнс), най-доброто досега. Прибавени са всички гръцки схолии, пълен коментар и фрагментите на Еврипид. Писмата на еврипид и 2 дисертации за него – живот и драматургия.

Базел (1559, М. Неандър). Сентенции на Еврипид.
Париж (1626). Сентенции от драмите с хубав латински превод на Х. Гроций.

6.
Каталог на писателите, споменати в гръцките схолии към Еврипид.

Cap. 19 (стр. 234-327)
– notitia tragicorum graecorum quorum fabulae perierunt, digesta ordine alphabeti. Aeschines, Agatho, Alexander Aetolus, Antiphon Rhamnusius, Apollodorus Tarsensis, Arion Methymnaeus lyricus, Callimachus Cyrenaeus, Cantharus Atheniensis, Carcini duo, Choerilus Atheniensis, Critias Atheniensis, Dionysius tyrannus, Epicharmus Cous/Siculus, Euphorion Aeschyli filius, Ezechiel, Heraclides Ponticus, Hippias Eliensis, Ion Chius, Iophon Sophoclis filius, Isocrates Atheniensis, Lycophron, Nicolaus Damascenus, Philostratus Lemnius maior natu, Phrynichus Atheniensis discipulus Thespidis, Pindarus Thebanus, Plato philosophus, pleias tragicorum tempore Ptolemaei Philadelphi, Plinius junior, Pratinas, Rhinthon Syracusius, Timotheus Milesius, Titus Vespasianus imperator, Xenophanes physicus.

Cap. 20 (стр. 327-355)
– de Herodoto historiarum scriptore. Herodotus e Cariae urbe Halicarnassensis.
1.
От Халикарнас в Кария. По-късно е наречен „Туриец“ (от Турии). Тъй като родината му била под властта (vexata) на тирана Лигдам, се отправил заедно с други към Турии, по времето, когато атиняните изпратили колонисти в Тарентския залив (ол. 83,3). Плиний смята, че е започнал да пише „Историята“ около 40-годишен (310 от осн. на Рим, ол. 84,1; 444 пр. Хр.). Според Дионисий Халикарнаски е доживял до началото на Пелопонеската война; значи е живял поне 52 години. В Атина имало негов кенотаф.

– Scripta.
2.
Съчинението му.
Запазен е неговият твърде приятен (suavissimum) за четене труд – „Истории“ в 9 книги. Започва с царя на лидийците Гигес, който е по-ранен с век и половина от Кир. След Кир проследява мидийско-персийската история (res) до бягството на Ксеркс от Гърция; занимава се с египтяните, скитите и гърците.

– Commentationes in Herodotum.
3.
Критикуван от Ктезий (при Фотий), Страбон, Диодор, Гелий, Плутарх (De Herodoti malignitate) и др. Също Йосиф („Против Апион“ I), Цицерон („За законите“, I). Самият той казва, че не на всичко, което e чул и записал, може да се вярва (кн. II и IV). Извлечение от „Историята“ са правили Теопомп и Ефор.

4.
Приписват му се:
„Разказ за живота на Омир“ (Exegesis peri tes Homerou biotes). Според Т. Фабрус (De poetis graecis p. 5, 199) текстът не е Херодотов; други (Вос) също се съмняват. Не е споменат от никой автор, освен при Стефан и „Суда“. Евстатий и сх. към Лукиан го приписват на Херодот. Според някои може да и от Херодот Олофиксий (вж. Стефан, „Суда“).

5.
Други предполагаеми произведения
„Асирийски и Либийски логоси/изложения“, които обаче никой древен автор не споменава. Не е знаел персийски (Вос, Гатакер).

– Codices, editiones
6.
Латински издания.
Деветте книги в превод на Лоренцо Вала (Венеция, 1474).
Същите заедно с „За живота и рода на Омир“ издадени от Кондрад Херезбахий (Кьолн, 1526), преиздадени три пъти до 1562.
Анри Етиен (Франкфурт, 1566) и с превод на стиховете в „Животът на Омир“, непреведени от Хересбахий.

7.
Гръцки издания
Венеция, 1502.
Базел 1541 и 1557. „Животът на Омир“ по това време се публикува с поемите на Омир.
Анри Етиен (1570) с фрагментите на Ктезий.

8.
Гръко-латински
Анри Етиен (1592).
Г. Юнгерман (Франкфурт, 1608): книгите са разделени на глави, включен е „Животът на Омир“.
Т. Галеус (Лондон, 1679). Това е изданието на Юнгерман с увеличен гръцки речник и хронология към Херодот.

– versiones vernaculae
9.
Издания на Херодот на други езици (vernaculae).
На френски от du Ryer (Париж, 1658). „Белгийски“ с „Животът на Омир“ (Амстердам, 1665). Немски (1535, 1593).

– Herodoti plures
10.
Епиграми за Херодот.
Други със същото име: Херодот, брат на Демокрит; Херодот, приятел на Епикур; Херодот от Тарс, учител на Секст Емпирик; Херодот Олофиксий; Херодот от Тива, споменат от Пиндар (Истм. I); и др.

Historici ante Herodotum: Hecataeus Milesius, Xanthus Lydus. Scripta Hellanici Lesbii. Charon Lampsacenus, Damastes Sigeensis, Ephorus Cumaeus Isocratis discipulus.

Cap. 21 (стр. 356-404)
– de Aristophane comico. Aristophanes Philippi, patria incerta. Aetas, laudes. Comoediae quae exstant. Deperditae. Scholia graeca. Codices, editiones, versiones. Scriptores in scholiis ad Aristophanem citati.

Cap. 22 (стр. 405-506)
– notitia comicorum graecorum quorum fabulae perierunt, digesta ordine alphabeti. Alcaeus Mitylenaeus, Alexis Thourius: dramatum nomina. Antiphanes Rhodius, Antiphon rhetor, Apollodorus Atheniensis. Apollodorus Carystius: dramata. Callimachus, Cantharus, Chionides Atheniensis. Crates Atheniensis: nomina comoediarum. Cratinus Atheniensis. Diphilus: nomina dramatum. Epicharmus. Eubulus Atheniensis, Eupolis Atheniensis. Germanicus Drusi f. Hegesippus Tarentinus, Hermippus Atheniensis, Hipparchus, Ibycus Rheginus, Magnes Atheniensis: nomina dramatum. Mennader Atheniensis, novae Comoediae poeta celeberrimus: nomina dramatum. Menippus, Nicochares, Nicostratus filius Aristophanis. Pherecrates Atheniensis. Philemon maior: dramata quae memorantur. Philemon iunior, filius Ph. Phrynichus: haec dramata memorantur. Plato veteris Comoediae poeta clarus. Sopater Paphius. Sophron Siracusanus, Sotades Atheniensis, Strattis Atheniensis, Susarion Megarensis. Theopompus Atheniensis: nomina fabularum. Xenarchus Sophronis f.

Cap. 23 (стр. 506-611)
– de Hippocrate medicorum principe et Polybo eius discipulo. Hippocratis vita et merita. Libri medicinales. Origines librorum spuriorum Hippocratis. Testimonia antiquissima. Erotiani, Artemidori, Dioscoridis, Galeni, Palladii, Suidae. Libri genuinae. Epidemicorum libri I et III: editiones antiquae, codices, versiones, commentarii. Prognosticon: codices, editiones, commentarii. Praesagiorum liber I et II: codices, commentarii et editiones. Aphorismi: codices, editiones, versiones, paraphrases, commentarii. De diaeta acutorum: codices, editiones, commentarii. De aere, acquis et locis. De capitis vulneribus: commentarii et editiones. Libri spurii. Opera manifeste spuria; inedita. Interpretes Hippocratis antiqui. Operum Hippocratis omnium editiones graecae, latinae et greco-latinae. Editiones promissae. In alias linguas translata. Lexica et indices. De Polybo Hippocratis genero et discipulo.

Cap. 24 (стр. 611-720)
– de philosophis plerisque ante Socratem, tum de Socrate, Cebete et aliis quibusdam socraticis. Scriptores de vitis philosophorum. Aetas et scripta Xenophanis. Xenophanis placita. Parmenidis aetas et scripta. Heracliti vita et scripta. Democritus: scripta deperdita; ei supposita et tributa. Anacharsis. Anaxagoras, Anaximander, Anaximenes. Archelaus, Bias, Chilo, Cleobulus. Diagoras, Diogenes. Hippias Eleus, Hippon Rheginus, Leucippus, Melissus, Metrodorus, Myson Cheneus, Periander. Pherecydes. Pittacus. Protagoras Abderites, Zeno Eleates. Timon Atheniensis. Socrates Sophronisci f. Atheniensis. Scripta Socrati tributa. Socratis externa forma et habitus. Aeschines Socratis auditor: scripta. Dialogorum Aeschinis editiones. Antisthenes: scripta. Aristippus Cyrenaeus. Cebes Thebanus: dialogi. Cebetis Tabula num genuina? Codices, versiones, editiones Tabulae. Crito Atheniensis. Euclides Megarensis auditor Socratis. Glauco Platonis frater. Menedemus auditor Stilponis. Phaedo Eliensis. Prodicus Ceus, Simmias Thebanus. Stilpo auditor Euclidis Megarici.

Cap. 25 (стр. 721-744)
– de Thucydide et Ctesia.
1.
Атинянин, възвеждал рода си към Милтиад, съгласно ретора Марцелин („Животът на Тукидид“, издаден от Алд заедно с книгата, после преведен от Казобон). Син на Олор (Цицерон. „Брут“, 11). Бил слушал Херодот да чете „Историята“ си на Олимпийските игри.
Роден ол. 77,2 (471 пр. Хр.), както пише Гелий (XV, 23), присъствал на четенето към 17-годишен, Херодот бил към 30-годишен. Учил при Анаксагор и ретора Антифонт. Бил военачалник, и поради загубата на Амфиполис го осъдили на изгнание (48-годишен, ол. 89,1; 424 пр. Хр.). Установил се в тракийския град Скаптесула, оженил се за богата жена, от която му се родил син Тимотей, и писал „Историята“ (Плутарх. „За изгнаничеството“). Изгнанието продължило 20 години, след което се завърнал (V,26). Колебания относно мястото на смъртта и възрастта му (Павзаний, Марцелин).

– Thucydidis historiae.
2.
„Записки (syggraphe) за войната на пелопонесците и атиняните“. Не е сигурно кой я е разделил на 8 книги; според някои била разделена на 12 или 9. Осма книга, която се различава по стил и няма речи, е била приписвана на други автори – сина на Тукидид, Ксенофонт, Теопомп. Според Марцелин пак е от Тукидид, но я е писал когато вече бил болен и с отслабнал дух.
Че Пелопонеската война е щяла да трае 27 години било предсказано от оракул (V, p.361). Плутарх я поставя между ол. 87,4 и 93,3.

Thucydidis continuatores. Descriptio pestilentiae. Virtutes. Scholia et observationes in Thucydidem. Vitia. Codices, editiones et versiones. Scripta Thucydidem illustrantia. Chronologia. Scriptores in scholiis ad Thucydidem citati. Ctesias eiusque scripta. Historici graeci alii.

Cap. 26 (стр. 745-874)
– de decem oratorum veterum atticorum scriptis editis ac deperditis et de aliis nonnullis antiquioribus oratoribus graecis, quorum scripta vel omnia vel pleraque interciderunt. Pericles, Alcibiades, Theramenes, Ephialtes. Cephalus, Critias, Iphicrates, Callistrates, Eubulus. Antiphon Rhamnusius: orationes. Andocides: orationes. Lysias: orationes. Orationes supposititiae. Codices, editiones. Alcidamas Gorgiae discipulus. Isocrates: orationes. Alia scripta: epistolae Isocrati tributae. Codices, editiones et versiones operum Isocratis. Alii oratores, Isocratis discipuli: Ephorus Cumanus, Polus Agrigentinus, Theopompus Chius, Thrasymachus Chalcedonius. Gorgias Leontinus: scripta. Isaeus Atheniensis: orationes, editiones. Lycurgus Atheniensis: orationes, editiones. Deperditae. Demosthenes Paeniensis Atticus: orationes. Libanii argumenta et Ulpiani commentarii. Codices, editiones. Demosthenicorum illustratores. Demosthenes alii. Aeschines: orationes et epistolae. Editiones. Auctores in scholiis ad Aeschinem laudati. Hyperides Coluttensis Atticus: orationes. Dinarchus: orationes. Demades. Anaximenes Lampsacenus.

Coronidis loco adiungam tres nobiles poetas: Hermesianax, Philetas Cous, Phanocles.

Finis libri et voluminis secundi

*

Volumen tertium
(Hamburgi, 1793)

Praefatio (стр. vii-xii)

Fabricii praefatio vol. II-do veteris editionis praefixa (стр. xiii-xiv)
Index capitum libri 3 (стр. xv-xviii)

Liber 3
De scriptoribus qui claruerunt a Platone et Xenophonte usque ad tempora nati Christi servatoris nostri

(стр. 1-844)

Cap. 1 (стр. 1-25)
– de Xenophonte Atheniensi. Xenophontis scripta edita. Cyropaedia: editiones, versiones, codices. Anabasis: versiones, editiones, codices. Hellenica, De re publica Lacedaemoniorum, De re publica Atheniensium, Memorabilia Socratis, Apologia Socratis. Symposium, Oeconomicus. Agesilaus, Hieron. De proventibus, De re equestri. Scripta supposita et deperdita. Editiones universorum Xenophontis librorum.

Cap. 2 (стр. 25-56)
– de Alexandro Magno, rege macedonum. Alexandri Magni scripta. Scripta Alexandro tributa. Scripta de rebus Alexandri. Alexandri varii. Alexandri qui graece scripserunt.

Cap. 3 (стр. 57-159)
– de Platone et eius scriptis atque interpretibus. Platones multi. Platonis philosophi aetas. Platonis studia, itinera. Platonis dictio. Scripta edita. Tetralogiae: I. Euthyphron, Socratis apologia, Crito, Phaedo; II. Cratylus, Theaetetus, Sophista, Politicus; III. Parmenides, Philebus, Symposium, Phaedrus; IV. Alcibiades, Alcibiades 2, Hipparchus, De philosophia (Ἀντερασταί); V. Theages, Charmides, Laches, Lysis; VI. Euthydemus, Protagoras, Gorgias, Menon; VII. Hippias, Hippias 2, Ion, Menexenus; VIII. Clitopho, Res publica, Timaeus, Critias; IX. Minos, Leges, Epinomis, Epistolae. Scripta spuria vel supposita. Deperdita. Scriptores Platoni laudati. Codices et editiones. Scripta varia de Platone et platonica philosophia. De Albino platonico. Catalogus platonicorum.

Cap. 4 (стр. 159-194)
– notitia platonicorum et academicorum digesta ordine alphabeti. Catalogus platonicorum: Speusippus, Xenocrates aliique. Catalogus platonicarum: Hypatia Alexandrina aliaeque.

Cap. 5 (стр. 195-388)
– de Aristotele Stagirita eiusque scriptis editis. Scriptores vitae Aristotelis. Aristotelis vita. Scripta quae exstant. I. Logica: Categoriae, De interpretatione, Analytica, Topica, De sophisticis elenchis, II. Rhetorica: Ars rhetorica, Rhetorica ad Alexandrum. III. Poetica: Ars poetica. IV. Physica: Physica auscultatio, De coelo, De generatione et corruptione, De meteoris, De mundo, De anima, Parva naturalia (De sensu, De memoria, De somnu et vigilia, De insomniis, De divinatione per somnum, De communi motionis animalium causa, De longitudine et brevitate vitae, De iuventute et senectute, De respiratione, De animalium incessu, De spiritu animali), Historiae de animalibus, De partibus animalium, De generatione animalium, De plantis, De coloribus, De audibilibus, De admirandis narrationibus, De dogmatibus Xenophanis Zenonis Gorgia, Ventorum loca et adpelationes, De physiognomia, Problemata. V. Metaphysica: Metaphysicorum libri xiv acroamatici. VI. Mathematica: De lineis insecabilibus. VII. Ethica e politica: Ethicorum ad Nicomachum libri x acroamatici, Magna moralia, Moralium ad Eudemum, De virtutibus et viciis, De republica. VIII. Oeconomica: De cura rei familiaris. Peplus, Carmen (Paean in Hermian), Epistolae, Testamentum. Supposititia: Mystica Aegyptiorum philosophia, De Nilo. De proprietatibus elementorum, De pomo, De causis, De intelligentia, De bona fortuna et alia. Scriptores Aristoteli laudati. Codices. Eusebii Renaudoti de barbaricis Aristotelis versionibus. Editiones. Versiones: hispanicae, gallicae, italicae, anglicae, belgicae, germanicae, polonicae. Scripta de Aristotele et aristotelica philosophia.

Cap. 6 (стр. 388-408)
– Scripta Aristotelis deperdita digesta secundum ordinem litterarum.

Cap. 7 (стр. 408-457)
– De Theophrasto Eresio. Codices, editiones, commentarii. Fragmenta. Codices, editiones, versiones et imitationes Characterum. Scripta Theophrasti quae exstant. Metaphysicorum fragmentum, De sensu, Testamentum. Deperdita. Plures Theophrasti.

Cap. 8 (стр. 458-510)
– Catalogus philosophorum peripateticorum ordine litterarum digestus. Anatolius Alexandrinus, Andronicus Rhodius, Boethius, index scriptorum in operibus Boethii laudatorum, Callisthenes Olynthius, Damascius Syrus, Dicaearchus Messenius, Eudemus Rhodius, Hermias Atarnensis, Hermippus, Iohannes Argyropulus Constantinopolitanus, Iohannes Damascenus, Nicolaus Damascenus, Strato Lampsacenus, Syrianus Philoxenus aliique.

Cap. 9 (стр. 511-526)
– Philosophorum cynicorum catalogus digestus ordine litterarum. Antisthenes discipulus Socratis, Colotus Lampsacenus Menedemi praeceptor, Crates Thebanus Diogenis discipulus, Crescens qui Iustinum detulit ad martyrium, Demonax Epicteti discipulus, Diogenes Sinopensis Antisthenis discipulus, Hipparchia Cratetis uxor, Menippus, Peregrinus derisus a Luciano.

Cap. 10 (стр. 526-582)
– Catalogus philosophorum stoicorum digestus ordine alphabeti. Athenodorus Tarsensis, M. Iunius Brutus, Cato Uticensis, Chrysippus Solensis, Cleanthes ex Asso, Annaeus Cornutus praeceptor Persii et Lucani, Euphrates Alexandrinus, Musonius Rufus praeceptor Epicteti, Panaetius Rhodius, Posidonius Apameensis, Strabo Amasenus, M. Terentius Varro, Zeno Citieus.

Cap. 11 (стр. 582-632)
– de Epicuro et epicureis, cyrenaicis, scepticis aliisque variorum minorum sectarum philosophis. De Epicuro. De aetate et vita. Scripta. Catalogus epicureorum: T. Pomponius Atticus, G. Iulius Caesar, Celsi duo, Colotes, Hermachus Epicuri successor, Q. Horatius Flaccus, Idomeneus Lampsacensis, Lucianus, Lucilius ad quem Seneca scripsit, T. Lucretius Carus, Metrodorus Lampsacenus Epicuri discipululs, Philodemus Gadarensis, Plinius maior, Plinius Secundus, P. Vergilius. Cyrenaici: Bion Borysthenitis. De Pyrrone et scepticis. Pyrrho Eleus Anaxarchi discipulus, Aenesidemus Alexandrinus, Agrippa, Antiochus Laodicensis, Hecataeus Abderites Pyrrhonis discipulus, Sextus Empiricus, Timon Phliasius. De Megaricis, qui et dialectici postea atque eristici dicti. Euclides Megareus, Diodorus Cronus, Stilpo Megarensis. Eclectici.

Cap. 12 (стр. 632-658)
– de Aristoxeno et aliis musicis. Aristoxeni musica. Codices. Deperdita. Aristides Quinctilianus. Bacchus musicus, Dionysius musicus, Alypius musicus, Gaudentius, Manuel Bryennius. De musica scriptores deperditi. Cucuzeles.

Cap. 13 (стр. 658-718)
– de versionibus graecis librorum Veteris testamenti. Versio graeca ante LXX nulla. Aristeas de LXX interpretibus. Historia de LXX. Num quinque tantum fuerint interpretes. Versio LXX num hodie exstet. Editiones. Complutensis, aldina, romana, oxoniensis. Versionis auctoritas. Versio graeca Aquilae, Theodotionis, Symmachi. Scripta in versiones graecas. Origenis asterisci et obeli, hexapla et octapla. Hieronymi versio.

Cap. 14 (стр. 718-750)
– de Iesu Sirachide et aliis scriptoribus sacris qui non fuere in canone hebraeorum primorumve christianorum. Panaretus liber Iesu Sirachide. Ecclesiastici editiones et interpretes. Sententiae Ben Sirae. Sapientiae liber. Sapientiae Solomonis editiones et interpretes. Oratio regis Manassae. Liber Baruchi, epistola Ieremiae. Indithae liber, Tobiae liber, Danielis additamenta, Estherae additamenta. Liber III et IV Esdrae. Maccabaeorum liber I-IV. Psalmus CLI.

Cap. 15 (стр. 750-763)
– de Lycophrone Chalcidensi. Lycophronis Alexandra. Editiones, codices. Deperdita. Lycophrones varii. Scriptores a Tzetza ad Lycophronem citati.

Cap. 16 (стр. 764-813)
– de Theocrito, Bione, Moscho, Simmia, Dosiada etc. Theocriti idyllia. Syrinx, epigrammata. Codices, editiones. Alia scripta in Theocritum. Scriptores in scholiis ad Theocritum citati. Bionis Smyrnaei idyllia et fragmenta. Alii Biones. Moschus Syracusanus. Alii Moschi. Simmiae poematia. Dosiadae poematia. Alii Dosiadae. Inscriptio Herodis et Regillae.

Cap. 17 (стр. 814-832)
– de Callimacho. Callimachi scripta. Scholia graeca in Callimachum. Editiones, versiones. Callimachi plures.

I.A. Fabricii supplementa quae ad capita de Xenophonte et de Alexandro M. manu sua marginis exemplaris sui adscripserat (стр. 833-844)

Finis voluminis tertii

*

Volumen quartum
(Hamburgi, 1795)

Praefatio (стр. vii-x)
I.A. Fabricii praefatio ad volumen III veteris editionis (стр. xi-xii)

Index capitum libri 3 et 4 (стр. xiii-xvi)

Cap. 18 (стр. 1-44)
– de Eudoxo et aliis quibusdam astronomis antiquissimis. Recentium scriptorium de hoc argumento commentationes. Scriptores de astronomia. Astronomi veteres. De Anaximandro ac Democrito. Cleostratus, Harpalus, Meton, Euctemon, Philippus Medmaeus. Eudoxus Cnidius. Helicon, Callippus, Polemarchus, Pytheas, Dositeus, Autolycus Pitanaeus. Aristarchus Samius. Hypsicles Theodosius, Menelaus, Conon. Hipparchus: scripta. Hipparchi plures. Geminus et scriptores ab eo citati. Sosigenes. Theo et scriptores a Theone citati. Cleomedes: editiones, codices. Achilles Tatius: scriptores ab eo citati.

Cap. 19 (стр. 44-86)
– de Euclide et aliis geometris. Varii Euclidae. Scripta, codices, editiones, versiones. Euclidis Elementa: editiones et versiones. Euclides an tractando theologo. Data, Harmonica, Sectio canonis, Phaenomena, Catoptrica. Scriptores a Proclo in Euclidem citati. Alii geometrae antique.

Cap. 20 (стр. 87-127)
– de Arato Solensi et Eratosthene Cyrenaeo. Arati Phaenomena et Diosemia. Scriptores perditi. Scriptores et interpretes in Aratum. Codices, editiones. Scripta perdita. Plures Arati. Scriptores in scholiis ad Aratum citati. Eratosthenis Catasterismi. Scripta deperdita.

Cap. 21 (стр. 128-170)
– de Manethone Aegyptio et aliis astrologiae apotelesmaticae scriptoribus. Manethonis scripta deperdita. Apotelesmatica. Paulus Alexandrinus. Hephaestion Thebanus. Vettii Valentis Astrologica. Astrologi inediti. Astrologi deperditi. Scriptores qui astrologiam apotelesmaticam oppugnarunt.

Cap. 22 (стр. 170-204)
– de Archimede Syracusano, Apollonio Pergaeo et Eutocio Ascalonita. Archimedis scripta edita. Inedita et deperdita. Inventa. Codices, editiones, versiones. Apollomii Pergaei Conica. Deperdita.

Cap. 23 (стр. 205-222)
– veterum mathematicorum scripta quae reperir potuerunt digerenda vol. XIV. Synopsis Bernardina: I. Euclides; II. Apollonius Pergaeus, magnus geometra; III. Archimedes Syracusanus; IV. Pappus Alexandrinus et Hero; V. Athenaeus; VI. Diophantus Alexandrinus; VII. Parva syntaxis alexandrinorum; VIII-XIV. Claudius Ptolemaeus.

Cap. 24 (стр. 222-250)
– de Athenaeo mechanico, Apollodoro architecto et aliis huius argumenti scriptoribus. Athenaeuss, Apollodorus. Philo Byzantius, Bito, Hero Alexandrinus, Herones duo iuniores, Herones alii. Iulius Africanus Syrus. Catalogus scriptorium de pictoria et statuaria.

Cap. 25 (стр. 251-262)
– de monumento adulitano Ptolemaei Euergetae et de Cosma Indicopleuste. Photii locus de auctore Topographiae christianae. Cosmas an auctor Topographiae christianae. Scriptores in Topographia citati. Scripta Cosmae deperdita.

Cap. 26 (стр. 262-286)
– de Apollonio Rhodio. Apollonii et aliorum Argonautica. Scripta perdita. Codices, editiones, versiones Argonauticorum. Apollonii varii. Scriptores in scholiis ad Apollonium citati.

Cap. 27 (стр. 287-312)
– de Apollodoro Atheniensi, Antigono Carystio et variis quibusdam. Apollodori Bibliotheca. Catalogus scriptorium qui in Bibliotheca laudantur. Codices, editiones. Deperdita. Apollodori plures. Antigonus Carystius et alii Antigoni. Parthenius Nicaenus. Parthenii Erotica et alia scripta. Alii Parthenii. Antoninus Liberalis.

Cap. 28 (стр. 313-344)
– de Polybio et Aenea Tactico aliisque rei militaris scriptoribus. Polybius Historiarum scriptor.
1.
Полибий е роден в Мегалополис в Аркадия (ол. 143,4; 205 пр. Хр.). Баща му е Ликорт, стратег или претор на ахейците (Юстин XXXII, 1,9 и Плутарх. Филопоймен, p. 368). Като млад се присъединява към Филопоймен (Плутарх. „Дали старият трябва да управлява“, р. 791). Участвал в пратеничество до Птолемей Епифан (ол. 149,4; 181 пр. Хр.).
След ол. 153 е повикан в Рим заедно с други ахейци, заподозрени в бунтовничество (rerum novarum). Станал близък със Сципион Млади Африкански, с когото, както се разказва, бил в Африка и присъствал на разрушаването на Картаген (ол. 158,2; 147 пр. Хр.). На следващата година вижда как Л. Мумий подпалва Коринт (Плутарх в края на „Филопоймен“, и Страбон VIII, p. 381). После въвежда закони в ахейските градове и ги помирява с римляните, които се вслушват в съветите му.
Бил в Египет при Птолемей Фискон (Страбон XVII, p. 797). Пътувал из Галия, Испания, прекосил Алпите и моретата: така че, когато пише история, да не прави грешки поради непознаване на местата, в което той самият упреква Тимей.
Умрял на 82-годишна възраст (ол. 164; 124 пр. Хр.), след падане от кон. Били му издигнати статуи от мантинейците, мегалополитците, тегейците и др. (Павзаний. „Аркадия“, гл. 9,30,37,44,48).

– Polybii quae supersunt.
2.
Написал е „История“ (historia katholike) в 40 книги, отнасяща се до случилото се в почти целия свят в продължение на 53 години: от ол. 140,1 (220 пр. Хр.), и началото на втората Картагенска война, до разрушението на македонското царство и победата над цар Персей (ол. 153,1; 168 пр. Хр.).
Първите две книги са като въведение: превземането на Рим от галите начело с Брен (ол. 98; 388 пр. Хр.), първото прехвърляне в Сицилия и до началото на втората Картагенска война. Обяснява както нещата н Рим, така и тези в Картаген, Ахея, Македония, Сирия, Египет, Понт, Кападокия.
Знаел е латински и е ползвал документи, препоръчани му от Сципион и пазени в Капитолийския храм. Много неща е чул лично от Лелий; бил попаднал на текст, написан на медна плоча по нареждане на Ханибал, по време на действията му в Италия. От историците преди него предпочита Арат; по-критично си служи с Филин, Фабий, Филарх, а още с Херей и Сосил.
3.
Предполага се, че целият текст на „История“ е бил ползван от Никифор Вриений (XI в.). Днес (Фабр.) са останали не повече от първите пет. Има откъси от VI до XVII; според Казобон те са част от извлечение, което е правил в последните години на живота си М. Брут. Това предположение се отхвърля от Х. Валезий.

– Codices, editiones. Scripta Polybium illustrantia. Versiones vernaculae.
В библиотеката на „августейшия император“ в кодекси 25 и 30 има неиздадени откъси от XVIII и XIX. Някои откъси, събрани по нареждане на Константин Порфирогенет са издадени от Ф. Урсин (Антверпен, 1582) други от Валезий (Париж, 1634).
4.
Латински издания
Първите пет книги в превод на Н. Перот за издадени в Рим (1473) и Бреша (1488). Същите заедно с откъсите от VI до XVII в превод на Казобон (Франкфурт, 1610).
5.
Гръко-латински издания
Петте книги в Хага (превода на Перот, 1530).
6.
Преводи на други езици
На италиански от Л. Доминик (Венеция, 1546), на немски от Ксиландер (Базел, 1574).

– Deperdita.
Загубени произведения
„За живота и делата на Филопоймен“ в 3 кн. („История“ X, p. 28).
„За подреждането на строя“ („История“ IX, гл. 16). Като познавач на тактиката е похвален от Елиан и Мавриций.
„Нумантийската война“ (Цицерон. Писма V, 1,2).
Писма до Зенон Родоски („История“ XVI, p. 80)

Alii Polybii. Aeneae Tactica. Onosandri Strategicus: editiones, versiones. Scriptores de rei militari qui in bibliothecis adhuc delitescunt. Scriptores deperditi.

Cap. 29 (стр. 344-360)
– de Nicandro Colophonio. Nicandri Theriaca, Alexipharmaca. Scripta deperdita. Codices, editiones. Scriptores in scholiis ad Nicandrum citati. Andromachi et aliorum Theriaca. Scriptores de antidotis.

Cap. 30 (стр. 361-381)
– de Diodoro Siculo aliisque Diodoris.
1.
Роден в сицилийския град Агирион (Аргирион). Живял по времето на Юлий Цезар (Евсевий. „Хроника“ към 1917 г.). Трябва да е живял и след 746 от осн на Рим (7 пр. Хр.). Надживял е Цезар: „Гай Цезар, който заради делата си беше наречен бог“ (V, p. 208 и 211; също IV, p. 158).

– Diodori Siculi Bibliotheca.
2.
В предговора казва, че за да не прави грешки поради непознаване на местата е обиколил голяма част от Азия и Европа, също и Египет (I, p. 29). Знаел латински и ползвал стари римски документи. Що се отнася до историята на египтяни, асирийци, мидийци, перси, гърци, картагенци, сицилийцки, родосци – за тях ползвал книгите на Херодот, Ктезий, Берос, Тукидид, Ксенофонт, Филист, Калистен, Теопомп от Хиос, хрониките на Аполодор, Хиероним от Кардия, македонския историк Марсий; а също Ефор, Тимей, Зенон от Родос, Антиох от Сиракуза и др. За критската история – от Епименид, Досиад, Созикрат и Лаостенид.
Не смята, че е добре да се използват много речи (XX, към края). Все пак е добре да се включват похвали за превъзходните (praestantes) мъже и укори за лошите. Настоява на божественото провидение; но изглежда не вярва твърде на многобройните предсказания и чудеса, за които разказва.

3.
Автор е на „Всеобща история“ (Historiа Catholica) от началните времена до ол. 180,1 (60 пр. Хр.), в 40 книги. В предговора казва, че е работил върху труда си 30 години. Нарекъл я е „Библиотека“, може би защото е съставена от писанията на по-ранни автори (Плиний, предговор към „Ест. история“; Юстин. „Увещание към елините“; Евсевий. „Подготовка за Евангелието“ I, 6).
Хронологията му започва от превземането на Троя и обхваща 1138 г. (предговор, 1 и 13); малко са древните автори, при които има такава яснота в датирането. От труда му не е оцеляла и половината – към 15 книги.

4.
Първите четири книги се занимават с „теология“ и най-древна, главно предтроянска история, на египтяни, вавилонци, халдеи, индийци, скити, араби, етиопци, либийци и гърци; не малко от сведенията са легендарни (fabulosa). Петата е за островите (nesiotike). В следващите пет става дума за гръцките народи, римляните и събитията из целия свят от превземането на Троя до похода на Ксеркс срещу гърците. Единадесетата започва с нахлуването на Ксеркс (ол. 75,1; 480 пр. Хр.) и следва под формата на анали, като за отделните години се отбелязва атинският архонт и римските консули; също и победителите в олимпийските игри. Така стига до времената на Филип Македонски (кн. XVI) и Александър (кн. XVII). В следващите три се занимава с диадохите (successores) на Александър, до поражението на Антигон във войната с останалите царе (ол. 119; 304-301 пр. Хр.).
За римските дела говори малко и кратко, по-пространно за картагенците, доколкото имат отношение към Сицилия, а най-пространно (fusissime) за гърците.
В последните 20 книги достига до 180 ол. и войната на Цезар срещу галите; но те отдавна са загубени, с изключение на някои фрагменти, издадени от Етиен, Урсин и Валезий. Фрагментът от кн. VII за възникването на Рим е запазен от Синкел (p. 194).
Някои от новите го критикуват, защитават го Вос и Вайер. А. Етиен е написал „Апология“ за него.

– Codices, editiones, interpretes.
5.
Първите пет книги е превел на латински Поджо Флорентински (Брачолини) ; макар в това да има съмнения. Издадени под негово име във Венеция (1493 г.).
Гръцкият текст на кн. XVI-XX е издаден за пръв път в Базел (1539 г.). Първите 15 книги са издадени през 1559 от А. Етиен, с „Диатриба“ и „Апология“ за Диодор.
Въз основа на това издание Л. Родоман прави латински превод на всичките 20 книги. Засега Диодор няма по-добро издание от гръко-латинското, съобразено с това на Етиен и включващо превода на Родоман, бележки и хронология (Страсбург, 1604). Преводът е издаден и в Хановер (1611 г.).
В едно следващо издание ще трябва да се вкючат и фрагментите. Забележителен е онци, в който става дума за евреите и Мойсей (кн. XXXIV и XL).
Френски превод на кн. XI-XVII (Jac. Amiotus Париж, 1554). Немски (Базел, 1554), английски (Лондон, 1699), датски (още неиздаден).

– Diodori varii.
6.

Cap. 31 (стр. 382-413)
– de Dionyssio Halicarnassensi et aliis Dionysiis. Dionysii codices, editiones, interpretes. Scripta critica et rhetorica. Deperdita. Index scriptorum a Dionysio citatorum. Dionysii varii.

Cap. 32 (стр. 413-556)
– de Anthologia sive Floridis epigrammatum graecorum. Brevis Anthologiae graecae historia. De Meleagro. De Philippo, Stratone et Agathia. De Constantino Cephala huiusque collectione et editione. De Maximo Planude. Codices et editiones anthologiae Planudeae. Editiones promissae. Catalogus poetarum veterum qui epigrammata graeca condiderunt (poetarum epigrammatariorum). Index epigrammatum.

Finis libri tertii

Негръцки следантични изследователи на гръкоезичната литература, споменати от Фабриций

XVI век

до 1580

Aldus Pius Manutius, 1449-1515
Lilius Gregorius Gyraldus, 1479–1552
Adrianus Turnebus, 1512-1565
Franciscus Robortellus, 1516–1567

до 1600

Henri II Estienne/Henricus Stephanus, 1528-1598

XVII век

до 1632

Josephus Justus Scaliger, 1540-1609
Theodorus Canterus, 1545-1616

до 1662

Johannes Meursius, 1579–1639
Hugo Grotius, 1583-1645
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Johann Friedrich Gronovius, 1611-1671
Thomas Stanley, 1625-1678
John Marsham, 1602–1685
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689

*

293

PG 1 в

Patrologia graeca

(в рамките на „Гръкоезичната християнска литература през античността“ – избираем курс в МП „Антична литература и култура“, СУ)

*

Patrologia graeca
seu
Bibliotheca universalis
omnium ss patrum, doctorum, scriptorumque ecclesiasticorum
series graeca

Патрология
или
Всеобща библиотека
на всички свети отци, учени и църковни писатели
гръцка поредица

PG 1

Кратко съдържание на всички томове по векове

Saeculum I

Т. I (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia (кол. 1484)
Т. II (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia accedunt S. Barnabae apostoli Epistola catholica, S. Hermae Pastor et aliae aevi apostolici reliquiae (кол. 1304)
Т. III (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur (кол. 1192)
Т. IV (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur studio et opera B. Corderii. Tomus posterior complectens S. Maximi scholia; accedunt auctorеs varii (кол. 1100)

Saeculum II

Т. V (1857) S. Ignatius, S. Polycarpus, pontifices romani saeculi II, S. Melito Sardensis; et alii (кол. 1504)
Т. VI (1857) S. Justinus philosophus et martyr, Tatianus, Athenagoras Atheniensis, S. Theophilus, Hermias (кол. 1820)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars prior (кол. 1118)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars secunda (кол. 1119-2020)

Saeculum III

Т. VIII (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia. Tomus prior (кол. 1388)
Т. IX (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia; accedunt commentaria in omnes Clementis Alexandrini libros. Tomus secundus (кол. 1696)
Т. X (1857) S.P.N. Gregorii cogn. Thaumaturgi opera quae reperiri potuerunt omnia; accedunt auctorеs varii (кол. 1620)
Т. XI (1857) Origenis opera omnia. Περὶ ἀρχῶν libri quattuor, Exhortatio ad martyrium, Contra Celsum libri octo aliaque, (кол. 1932)
Т. XII (1862) Origenis opera omnia. Tomus secundus. Homiliae in Genesim aliaque (кол. 1708)
Т. XIII (1862) Origenis opera omnia. Tomus tertius. Homiliae in Canticum canticorum, Commentaria in Evangelium secundum Matthaeum aliaque (кол. 1988)
Т. XIV (1862) Origenis opera omnia. Tomus quartus. Commentaria in Evangelium Iohannis, in Epistolam S. Pauli in Romanos aliaque (кол. 1384)
Т. XV (1857) Origenis opera omnia. Tomus quintus. Hexaplorum quae supersunt. Genesis – I Regum (кол. 1444)
Т. XVI (1857) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars prior. Hexaplorum quae supersunt. L. II Regum – L. Psalmorum (кол. 1266)
Т. XVII (1859) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars secunda. Hexaplorum quae supersunt. Proverbia – Jeremias (кол. 1279-2394)
Т. XVIII (1863) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars tertia. Hexaplorum quae supersunt. Ezechiel – Zacharia (кол. 2400-3007). Philosophumena sive Omnium haereseum refutatio (кол. 3008-3468)

Saeculum IV

Т. XIX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Chronicorum libri duo. Veterum scriptorium opuscula chronologica et astronomica (кол. 1472)
Т. XX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus secundus. Historia ecclesiastica, Vita Constantini, Collectio antiquorum martyriorum aliaque (кол. 1588)
Т. XXI (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus tertius. Praeparatio evangelica (кол. 1716)
Т. XXII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quartus. Demonstratio evangelica, quaestiones evangelicae aliaque (кол. 1312)
Т. XXIII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quintus. Commentaria in Psalmos (кол. 1400)

(следва)

***

По-подробно съдържание на всички томове поотделно

Том 1
(1857)

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Климент Римски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Дисертация за авторите през I век (Денис-Николай льо Нури/ Nourry 1647-1724) (кол. 9-30, лат.)
Историческо-литературни уводи (prooemia historico-litteraria) към Посланията на св. Климент (кол. 30-198, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 30-43)
– мнения на новите (judicia recentiorum) (Патрик Янг, 1584-1652; Андреа Галанди, 1709-1779; Карл-Йозеф Хефеле, 1809-1893 и др.) (кол. 44-198)

Автентични трудове (Scripta genuina)
1. Първо послание до коринтяни (кол. 199-328)
2. Второ послание до коринтяни (кол. 329-348)
3. Две послания към девиците (кол. 349-358, сир. и лат.)

Спорни трудове (Scripta dubia)
4. Писма (Epistolae decretales) (кол. 459-508)
– фрагменти (кол. 509)
„Апостолски постановления“ (кол. 510-1156)
– Уводи (Жан-Батист Cotelier/Cotelerius 1629-1686; Джовани Доменико Манси 1692-1769 и др.) (кол. 510-542, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 543-554)
5. „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae), 8 книги (кол. 555-1156)
„Recognitiones“ (кол. 1157-1474)
– свидетелства на древните (кол. 1157-1171)
– дисертация за X-те книги „Recognitiones“ на св. Климент до Яков, брат Господен, преведени на латински от Руфин, аквилейски презвитер (Nourry, 1703 и др.) (кол. 1172-1206, лат.)
– предговор (Е. Г. Герсдорф, 1804-1874) (кол. 1201-1204, лат.)
– предговор на Руфин до епископ Гауденций (кол. 1205-1207, лат.)
6. „Recognitiones“ (версия на „Клементини“) (кол. 1208-1455, лат.)
– monumenta ad „Recognitiones“ (кол. 1456-1474)

Прибавки (Addenda) (кол. 1475-1476)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1476-1484)

https://archive.org/…/Patrologia_Graeca…/page/n1/mode/2up

***

Том 2
(1857)

I век

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Св Климент Монреале ок 1180 г

следват

Съборно послание на св. ап. Варнава; „Пастир“ на св. Ерм
и други от апостолския век

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

„Беседи“ (версия на „Клементини“) (кол. 9-468)
– свидетелства на древните (veterum testimonia) за „Клементините“ (кол. 9-11)
– уводна дисертация (dissertatio prooemialis) на Галанди, 1766 (кол. 12-19)
1. „Двадесет беседи“, приписвани (quae feruntur) на Климент Римски (кол. 20-468)
2. „Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ (кол. 469-603) („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
3. Литургия на св. Климент (кол. 604-616, лат.)
4. „Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.) (кол. 617-632)

Ефраим, епископ на Херсон
5. „За чудото, случило се с едно дете от свещеномъченика еп. Климент“ (кол. 633-646)

Св. апостол Варнава
Пролегомени (Prolegomena) (кол. 647-726)
– свидетелства на древните за него и писмото му (кол. 647-650)
– мнения на новите за писмото на св. ап. Варнава (Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus 1585-1644; Исак Вос/Isaacus Vossius 1618-1689; Nourry, 1703; Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Готфрид Лумпер 1747-1801; Хефеле, 1842) (кол. 651-726)
6. Съборно послание на св. ап. Варнава (кол. 727-782)

7. св. ап. Матия (Παραδόσεις, фрагмент) и св. ап. Вартоломей (сентенция) (кол. 783-789)

8. Папа Анаклет – писма и разпоредби (Epistolae et decreta) (кол. 789-892)

Св. ап. Ерм
– свидетелства на древните (кол. 819-833)
– дисертация за живота и писанията на св. Ерм (Нури) (кол. 834-859)
– за „Пастир“-а на св. Ерм (Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Лумпер, 1783) (кол. 860-891)
9. „Пастир“ на св. Ерм (кол. 892-1024)
– кн. I (кол. 892-913)
– кн. II (кол. 914-951)
– кн. III (кол. 952-1024)

„Завещания на 12-те патриарси“ (Testamenta XII patriarcharum) (кол. 1025-1167)
– свидетелства на древните (кол. 1025, лат.)
– дисертация (Нури) (кол. 1026-1029, лат.)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1030-1037, лат.)
10. „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (кол. 1037-1150)
– tabula chronologica (кол. 1151-1159, лат.)

„Писмо до Диогнет“ (кол. 1160-1186)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1160-1167, лат.)
11. „Писмо до Диогнет“ от незнаен (anonymus) апостолски мъж (кол. 1168-1186)

„Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ (кол. 1187-1248)
– свидетелства на древните (кол. 1187-1198, лат.)
– предговор (praefatio) на Галанди (кол. 1199-1215, лат.)
– откъс от предговора на Тишендорф (Konstantin von Tischendorf 1815-1874) (кол. 1216-1217, лат.)
12. „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ от презвитерите и дяконите на Ахея (кол. 1218-1248)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1249-1264)
Показалец на по-забележителните думи (Index verborum notabiliorum – на „Клементините“) (кол. 1265-1273)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1274-1277, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1278-1304)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_002

***

Том 3
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит

всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

Дион Ареоп 17 Патмос XII в

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (Prolegomena) (кол. 9-118)
– дисертация за трудовете на св. Дионисий (Nourry, 1703) (кол. 9-56, лат.)
– дисертация за схолиите на св. Максим Изповедник, Иоан Скитополски и Герман, константинополски патриарх (Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/de Rubeis, 1687-1775) (кол. 57-76, лат.)
– Балтазар Кордерий (1592-1650) от „Обществото на Иисус“. Общи бележки за по-лесно разбиране на св. Дионисий. Въведение към мистическата теология на св. Дионисий (кол. 77-107, лат.)
– Георги Пахимер (1242-1310) за трудовете на св. Дионисий (превод Б. Кордерий); различни епиграми към трудовете му (кол. 108-115)
– епиграми към трудовете на св. Дионисий (кол. 116-118)

1. „За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia), 15 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 119-369)

2. „За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia), 7 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 370-584)

3. „За божествените имена“ (De divinis nominibus), 13 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 585-996)

4. „За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum), 5 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 997-1064)

5. Писма (Epistolae), 11 писма (превод и бележки Б. Кордерий) (кол. 1065-1122)

6. Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi) (кол. 1123-1132, лат; Франкфурт, 1847)

Б. Кордерий. Речник към Дионисий (Onomasticum Dionysianum) (кол. 1133-1175, лат.)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1176-1188, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1189-1192, лат.)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_003/page/n1/mode/2up

***

Том 4
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит
всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

допълнителен том
включващ схолиите на св. Максим
следват различни автори (auctores), които са описали живота на св. Дионисий, или са защитавали неговото Ареопагитско достойнство

Дион Ареоп 16

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Печатарят към читателя (от венецианското издание 1755 г., т. II) (кол. 9-12, лат.)

Предговор на Petrus Lansselius/Петър Ланселий (1580-1632), презвитер на „Обществото на Иисус“ (кол. 13-14, лат.)

Предисловие (Prologus) на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (превод на Ланселий) и речник (кол. 15-23)
– тълкуване (interpretatio) на някои думи в тази книга (кол. 24-28)

Коментари на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (кол. 29-432)

1. Коментари на св. Максим към книгата „За небесната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 29-114)

2. Коментари на същия към книгата „За църковната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 115-184)

3. Схолии на същия Максим към книгата „За божествените имена“ (превод на Ланселий) (кол. 185-415)

4. Схолии на св. Максим към книгата „За мистическото богословие“ (превод на Ланселий) (кол. 416-432)

Добавка (Appendix)

5. Парафраза на Георги Пахимер към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Готфрид Тилман/Godefridus Tilmann, XVI в., сравнен с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 433-509)
– бележки на Ланселий към Парафразата на Пахимер (кол. 510-526)

6. Схолии на св. Максим към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Б. Кордерий) (кол. 527-576)

Разни писатели (scriptores) за живота на Св. Дионисий (кол. 577-1088)

7. „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт. (превод на Кордерий) (кол. 577-588)

8. Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“ (неизвестен преводач, сравнено с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 589-607)

9. За Дионисий Ареопагит от „Суда“ (изд. 1662 г., превод на Ланселий) (кол. 608-612)

10. Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 613-616)

11. Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“ (превод на Б.М. Касинат, на много места поправен от П. Ланселий) (кол. 617-668)

12. Методий (или Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 669-684)
– бележки на Ланселий (кол. 685-689)
– стихотворение за мъченичеството на св. Дионисий от лекаря Дионисий Герин (кол. 690-695)

13. „За живота на св. Дионисий Ареопагит, епископ на Атина, апостол и мъченик на франките“ (Petrus Halloix/Петър Халуа 1571-1656, презвитер на „Обществото на Иисус“) (кол. 613-869, лат.)
– „Четири въпроса за живота и трудовете на св. Дионисий“ (П. Халуа) (кол. 870-953, лат.)

14. Откъси (excerpta) от „Защита на Ареопагитиките срещу Йосиф Скалигер/Vindiciae Areopagiticae contra Iosephum Scaligerum“; Antverpiae, 1607) (Martinus Delrio/Мартин дел Рио 1551-1608) (кол. 954-981, лат.)

15. „Апологетическо изследване (disputatio apologetica) за св. Дионисий Ареопагит и неговите писания“ (П. Ланселий) (кол. 982-1011, лат.)

16. „Защита на Ареопагит срещу еретика калвинист“ от Joannes dominus de Chaumont (срещу Жан-Клод 1619-1687, пастор в Шарантон льо Пон) (кол. 1012-1025, лат.)

17. „За трудовете, които обикновено се наричат Ареопагитики; за автора, неговата вяра, дали е бил православен или еретик – аполинарист, монофизит, евтихианец. Дисертация срещу Мишел льо Киен и други“ (Бернардо де Роси) (кол. 1026-1079, лат.)

18. „Бележка към Св. Дионисий, парижки епископ и мъченик“ (кол. 1080-1088, лат.)
Показалец на предметите (Index rerum memorabilium) (1089-1097, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1098-1100, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu04mignuoft

***

Том 5
(1857)

II век

Св. Игнатий, антиохийски епископ
послания
както автентични, така и спорни и предполагаеми

следват

римските първосвещеници от II в., св. мъченик Поликарп
св. Мелитон Сардийски, Папий Иераполски, Поликрат Ефески, св Хегезип, Пантен и др.

писма, малки трудове, фрагменти

св Игнатий в Осиос Лука

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (кол. 9-624)
– свидетелства на древните за Посланията на св. Игнатий (според Галанди, 1765): Евсевий, Иреней, Теофил антиохийски, Атанасий, Иероним, Дионисий Ареопагит, Василий Велики, Иоан Златоуст, Теодорит, Леонтий, Максим Изповедник, Андрей Критски, Теодор Студит, Михаил Синкел, патр. Фотий (кол. 9-31)
– Предговор на Исак Вос към Посланията на св. Игнатий от 1646 г. (кол. 32-33, лат.)
– Мнение на Котелерий за Посланията на св. Игнатий (Амстердам, 1724) (кол. 34-36, лат.)
– Vindiciae Ignatianae, 1672 (Джон Пиърсън/John/Iohannes Pearson 1613-1686) (кол. 37-471, лат.)
– Предговор (кол. 37-74)
– Част I (кол. 75-269)
– Част II (кол. 270-471)
– Дисертация за Посланията на св. Игнатий – истински, интерполирани и предполагаеми (Д.-Н. льо Нури, Париж 1703) (кол. 472-565)
– Част I (кол. 472-547)
– Част II-III (кол. 548-565)
– Уводи за Посланията на св. Игнатий и неговото Мъченичество (Галанди, 1765) (кол. 566-584)
– За учението на св. Игнатий (Лумпер, 1783) (кол. 585-600)
– Критично изследване (Disquisitio critica) на традиционния текст (textus receptus) на Посланията на св. Игнатий (Хайнрих Денцингер/Henricus/Heinrich Joseph Dominicus Denzinger 1819-1883) (кол. 601-624)

Послания на св. Игнатий (по изданието на Хефеле; Тюбинген, 1837) (кол. 625-728)
– Предговор на Хефеле (кол. 625-642)
1. До ефесяни (кол. 643-661)
2. До магнезийци (кол. 662-673)
3. До тралийци (кол. 674-685)
4. До римляни (кол. 686-696)
5. До филаделфийци (кол. 697-707)
6. До смирненци (кол. 708-717)
7. До Поликарп (кол. 718-728)

Послания на св. Игнатий с добавки (interpolatae) (Котелерий, 1724)
– Бележка (monitum) на Котелерий (кол. 729-730)
1. До ефесяни (кол. 731-756)
2. До магнезийци (кол. 757-777)
3. До тралийци (кол. 778-800)
4. До римляни (кол. 801-817)
5. До филаделфийци (кол. 818-839)
6. До смирненци (кол. 840-857)
7. До Поликарп (кол. 858-872)

Предполагаеми (supposititiae)
1. До Игнатий от прозелитката Мария (кол. 873-880)
2. Игнатий до Мария (кол. 881-887)
3. До тарсийците (кол. 888-897)
4. До антиохийците (кол. 898-909)
5. До Херон, антиохийски дякон (кол. 910-918)
6. До филипяни (кол. 919-941)
7. До св. апостол и евангелист Йоан (кол. 942-943)
8. До Дева Мария, майка на нашия Господ Иисус Христос (кол. 944-945)
9. Похвала на св. Игнатий от Херон (кол. 946-947)
10. Фрагменти или Сентенции (кол. 948-960)
11. Сирийски откъси от Посланията (кол. 961-968)

1. Литургия на св. Игнатий (Евсевий Ренодо/Eusèbe Renaudot 1646-1720; Франкфурт, 1846) (кол. 969-978)

2. Мъченичество на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (Хефеле, 1847) (кол. 979-990)
– из кореспонденцията на имп. Траян (кол. 991-995)

Св. Поликарп, епископ на Смирна и мъченик (кол. 996-1045)
– За Посланието на св. Поликарп (пролегомени от Хефелe) (кол. 996-1004)
3. Послание на св. Поликарп, епископ на Смирна и свещеномъченик към филипяни (кол. 1005-1021)
– напомняне към фрагментите (Галанди) (кол. 1022-1024)
– Фрагменти (кол. 1025-1028)

4. Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп (кол. 1029-1045)

5. Послания на папа Еварист (I в.-до 109 г.) (кол. 1046-1057, лат.)

6. Послания на папа Александър I (I в.-до 115) (кол. 1058-1073, лат.)

7. Послания на папа Сикст I (I в.-до 125) (кол. 1074-1079, лат.)

8. Послание на папа Телесфор – общо до всички верни на Христос (I в.-до 136) (кол. 1080-1087, лат.)

9. Послания на папа Хигин (I в.-до 140) (кол. 1088-1093, лат.)

Папа Пий I (I в.-до 154)
– Дисертация за живота и писанията на папа Пий I (Галанди, 1765) (кол. 1094-1118)
10. Послания на папа Пий I (кол. 1119-1129, лат.)

11. Послание на папа Аникет към епископите на Галия (II в.-до 167) (кол. 1130-1133, лат.)

12. Послания на папа Сотер (II в.-до 174) (кол. 1134-1139, лат.)

13. Послания на папа Елевтерий (II в.-до 189) (кол. 1140-1144, лат.)

Св. Мелитон, епископ на Сарди в Азия (II в.-до 194) (кол. 1145-1250)
Бележка (Karl Christian/Carolus Christianus Woog 1714-1771; Лайпциг, 1744)
– За живота и заслугите на св. Мелитон (кол. 1145-1183)
– За писанията му (кол. 1183-1207)
14. Фрагменти на св. Мелитон (кол. 1208-1231)

15. Неавтентични (кол. 1231-1250)

16. Папий от Хиераполис (кол. 1251-1261)

17. Св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина (II в.) (бележка от Галанди) (кол. 1262-1266)

18. Аристид (II в.) (бележка от Лумпер, 1783) (кол. 1267-1268)

19. Агрипа Кастор (II в.-до 132) (кол. 1269-1271)

20. Аристон от Пела (ок. 100-160) (кол. 1272-1285)

21. Клавдий Аполинарий (II в.-до ок. 180) (кол. 1286-1302)

22. Св. Хегезип (ок. 110-180) (кол. 1303-1327)
– бележка от Галанди (кол. 1303-1307)
– фрагменти от пет книги Коментари за деянията на Църквата (кол. 1308-1327)

23. Пантен (II в.-до ок. 200) (по Routh; Оксфорд, 1814) (кол. 1328-1331)

24. Родон (II в.-до ок. 200) (кол. 1332-1337)

25. Максим, Иерусалимски епископ (II в.)
– фрагмент от За материята (кол. 1338-1355)

26. Поликрат, еп. Ефески (ок. 130-196) (кол. 1356-1365)
– бележка от Галанди
– фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
– „Деяния на св. Тимотей“

27. Св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска (II в.) (кол. 1366-1371)

28. Св. Серапион, антиохийски епископ (II в.-до 211) (кол. 1372-1375)

29. Аполоний (II- III в.) (кол. 1376-1385)

30. Останало от анонимни, някои от които са слушали апостолите, запазено от св. Иреней (кол. 1386-1402)
– напомняне от Рут, 1814

31. Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други (кол. 1402-1453)

Добавка (Appendix)

32. Страдание на свв. Епиподий и Александър (кол. 1454-1461, лат.)
– напомняне от Тиери Рюинар/Thierry Ruinart/Theodoricus Ruinartius 1657–1709 (Верона, 1731) (кол. 1454-1455, лат.)

33. Страдание на св. Симфориан (кол. 1462-1467, лат.)

34. Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия (кол. 1468-1474, лат.)

35. папа Виктор I (II в.-до ок. 199) (кол. 1475-1489, лат.)
– хронологико-исторически коментар за св. Виктор, римски папа и мъченик (acta Bolland. за 28 юли)
– послания на папа Виктор

36. Архей, епископ на Африка (кол. 1490)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1491-1504)

https://archive.org/details/patrologiaecurs92migngoog/page/n9/mode/2up

Том 6
(1857)

II век

Св. Юстин, философ и мъченик
Всички налични трудове
и също
които са оцелели от
Тациан, Хермий, Атенагор и св. Теофил

Юстин Философ

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на Пруденций Маран/Prudentius Maranus (1683-1762) за предишните издания, за учението, деянията и писанията на св. Юстин и други защитници на религията (кол. 9-205 лат.)
– Част I (кол. 9-22, лат.)
– Част II (кол. 23-105, лат.)
– Част III (кол. 106-205, лат.)

Откъси от предговора на йенския издател от 1842 (Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto 1816-1897) (кол. 206-226 лат.)

Св. Юстин Философ (кол. 227-800)

1. „Реч към елините“ (кол. 229-240)
2. „Увещание към елините“ (кол. 241-311)
3. „За монархията“ (кол. 312-325)
4. „Апология за християните към Антонин Пий“ (кол. 325-439)
5. „Апология за християните към римския сенат“ (кол. 440-469)
6. „Диалог с юдеина Трифон“ (кол. 470-800)

Тациан

7. „Против елините“ (кол. 801-887)

Атенагор Атински, християнски философ (кол. 888-1023)

8. „Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод (кол. 888-972)
9. „За възкресението на мъртвите“ (кол. 973-1023)

Теофил, антиохийски епископ

10. „До Автолик“ (кол. 1024-1167)
– кн. I (кол. 1024-1045)
– кн. II (кол. 1046-1119)
– кн. III (кол. 1120-1167)

Ермий философ

11. „Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“ (кол. 1168-1180)

Добавка (Appendix), включваща неавтентични трудове на Юстин, неговото Мъченичество, а също фрагменти от загубени трудове на Юстин, Тациан и Теофил

Част I (кол. 1181-1563)

Неавтентични (spuria) трудове на св. Юстин Философ

1. „Писмо до Зен и Серен“ (кол. 1183-1203)
2. „Изложение на правилното изповедание“ (кол. 1204-1240)
3. „Отговори към православните“ относно някои необходими питания [146] (кол. 1241-1400)
4. „Християнски въпроси към елините“ [5] (кол. 1401-1463)
5. „Елински въпроси към християните“ [15] (кол. 1464-1489)
6. „Опровержение (anatrope, confutatio) на някои аристотелистки учения“ (кол. 1490-1563)
– от „Физика“ (кол. 1493-1516)
– от „За небето“ (кол. 1517-1563)

Част II (кол. 1564-1604)

1. „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“ (кол. 1566-1571)
2. Фрагменти от „За възкресението“ на св. Юстин, философ и мъченик (кол. 1572-1591)
3. Други фрагменти
– Юстин (кол. 1592-1600)
– Тациан, Теофил (кол. 1601-1604)

Показалци (Indices)
Показалец на гръцките думи (quae vel difficilia visa sunt vel notatu digna) (1605-1610)
Показалец на предметите, които се намират преди добавката (Index rerum ante appendicem) (1611-1677, лат.)
Показалец на предметите, които се намират в добавката (Index rerum quae in appendice) (1678-1695, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1696-1704, лат.)

„Предположения и поправки“ към всички писатели от този том (Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883; Париж, 1856) (кол. 1705-1815, лат.)

Показалец на писателите, споменати от Юстин мъченик, Тациан, Атенагор и Теофил, взет от Фабрициевата Bibliotheca graeca (кол. 1816-1820, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=pst.000005711826&view=1up&seq=9

Том 7
Първа част
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Иреней

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на René Massuet/Renatus Massuetus (1666-1716) (кол. 9-23 лат.)
Предишни дисертации към книгите на Иреней (кол. 24-173, лат.)
– Първа дисертация: За еретиците, които Иреней обсъжда в кн. I; за техните деяния, писания и учение (кол. 24-173, лат.)
– чл. 1: За Валентин (кол. 24-103, лат.)
– чл. 2: За учениците на Валентин (кол. 104-117, лат.)
– чл. 3: За учителите на Валентин (кол. 118-173, лат.)
– Втора дисертация: За живота и делата на св. Иреней; за 5-те му книги „Срещу ересите“ и за други, загубени писания (кол. 174-244, лат.)
– чл. 1: Животът и делата на св. Иреней (кол. 174-215, лат.)
– чл. 2: За 5-те книги на Иреней „Срещу ересите“ (кол. 216-238, лат.)
– чл. 3: За други писания на Иреней (кол. 239-244, лат.)
– Трета дисертация: За учението на Иреней (кол. 245-381, лат.)

За автентичността на Иренеевите книги „Срещу ересите“ (Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784) (кол. 382-404, лат.)

Откъси от пролегомените на Адолф Щирен/Adolphus Stieren (1813-1884; Лайпциг, 1853) (кол. 405-419, лат.)

Избрани свидетелства на древните за Иреней и неговите писания: Писмо на лионските и виенски мъченици до папа Елевтерий, Тертулиан, Евсевий, Епифаний, Кирил Иерусалимски, Василий Велики, Ефрем Сирин, Иероним, Августин, Теодорет, Григорий Турски, папа Григорий I, Анастасий Синаит, Максим Изповедник, Беда, патр. Фотий, Опровержение на Изповеданието (Confessio) на патр. Кирил Лукарис (кол. 420-430, лат.)

Флор, лионски дякон. Пролог към книгите „Срещу ересите“ (кол. 431-432, лат.)

Св. Иреней „Срещу ересите“ (кол. 433-1118) (текст по Massuet, 1702/1734) (с превод на Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581)
1. Книга първа (кол. 433-706; от 22 гл./670 кол. само лат.) (с превод и на Билий)
2. Книга втора (кол. 707-841, лат., отделни места на гр.)
3. Книга трета (кол. 842-971, лат., отделни места на гр.)
4. Книга четвърта (кол. 972-1118, лат., отделни места на гр.)

https://books.google.bg/books?id=pL7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 7
Втора част (bis)
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Кратко съдържание (Elenchus) (лат.)

Св. Иреней. „Срещу ересите“ (кол. 433-1223)

4. Книга пета (кол. 1119-1223, лат., отделни места на гр.)

Фрагменти от загубените съчинения на св. Иреней, епископ на Лион и мъченик (кол. 1224-1263)
– припомняне (admonitio) за следващите фрагменти (кол. 1224-1225)
5. Фрагменти (кол. 1226-1263)

Добавка към Иренееевите книги „Срещу ересите“, съдържаща фрагментите на гностиците, които споменава св. мъченик (кол. 1264-1321)
– Василид (кол. 1226-1269)
– Исидор (кол. 1270-1271)
– Валентин и валентинианци (кол. 1272-1281)
– „Птолемей към Флора“ (кол. 1282-1291)
– Хераклеон (кол. 1292-1321)

Предговори, пролегомени, бележки и наблюдения на всички онези, които са публикували или коментирали (illustrarunt) нови издания на Иреней (кол. 1322-1363, лат.)
– Посветително писмо от 1526 (Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536 (кол. 1322-1329)
– Посветително писмо от 1570 (Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581) и др. (кол. 1330-1333)
– Посветително писмо от 1571 (Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617) (кол. 1334-1339)
– Припомняне относно своя превод на глави от Иреней (Билий, кол. 1340)
– Спомняне (commonitio) към читателите за своетох издание на петте книги на Иреней (Фр. Феударденций/Franciscus Feudardentius) (кол. 1340-1351)
– Пролегомени за живота и писанията на Иреней, за различните им издания и за характера и замисъла (ratione ac consilio) на това най-ново (1352-1363)

Бележки на различни [автори] (variorum notae) към петте книги „Срещу ересите“ (кол. 1364-1846, лат.)
– към кн. I (кол. 1364-1525)
– към кн. II (кол. 1526-1599)
– към кн. III (кол. 1600-1687)
– към кн. IV (кол. 1688-1781)
– към кн. V (кол. 1782-1846)

Бележки на различни [автори] към фрагментите на св. Иреней (кол. 1847-1859, лат.)

Разночетения от по-малко значение (minoris momenti) (кол. 1860-1877)

Гръцки речник (glossarium) (кол. 1878-1883)
Латински речник (кол. 1884-1901)
Показалец на предмети изрази (rerum et sententiarum) (кол. 1902-2005)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2006-2015, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 2016-2020, лат.)

https://books.google.bg/books?id=7b7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 8
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички трудове, които са налични

(според оксф. изд. от 1715)

Климент Александрийски 1584 A Thevet

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Първи том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Историко-литературна справка (notitia) към Климент Александрийски (Йохан Алберт Фабриций/Johann Albert Fabricius, 1668-1736. Bibliotheca graeca; ново издание, под грижата на Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815. T. VII; Хамбург, 1801) (кол. 9-26, лат.)

Към читателя (от оксф. издание, 1715) (кол. 27-29, лат.)

Предговор на Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870 (Лайпциг, 1831) (кол. 30-32, лат.)

Свидетелства на древните: Евсевий, Кирил Александрийски, Епифаний, Дионисий Ареопагит, Иероним, Руфин, Сократ, Созомен, Пасхална хроника, Теодорит, Максим Изповедник, патр. Фотий, Синкел (кол. 33-49)

Климент Александрийски (кол. 50-1382)

1. „Увещание към елините“ [„Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes] (кол. 50-246)
2. „Педагог“ (кол. 247-684)
– кн. I, 13 гл. (кол. 247-376)
– кн. II, 12 гл. (кол. 377-553)
– кн. III, 12 гл. (кол. 554-684)
3. „Стромати“ (кол. 685-1382)
– кн. I, 29 гл. (кол. 685-929)
– кн. II, 23 гл. (кол. 930-1097)
– кн. III, 18 гл. (кол. 1098-1213)
– кн. IV, 26 гл. (кол. 1214-1382)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1383-1388)

https://books.google.bg/books?id=BwcRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 9
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички налични (εὑρισκόμενα) трудове

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Втори том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
3. „Стромати“ (кол. 9-602)
– кн. V, 14 гл. (кол. 9-206)
– кн. VI, 18 гл. (кол. 207-401)
– кн. VII, 18 гл. (кол. 402-557)
– кн. VIII, 9 гл. (кол. 558-602)
4. „Кой богат ще се спаси“ (кол. 603-651)

Спорни трудове (dubia)

5. Откъси (excerpta) от Теодот и т.нар. „източно учение“ по времето на Валентин (interprete Roberto Pearse) (652-697)

6. Избрани места от пророчески писания (eclogue ex scripturis propheticis) (698-728)
Фрагменти
7. Adumbrationes (записки/скици)
– към Първо Послание от Петър (кол. 729-731)
– към Послание от Юда (кол. 732-733)
– към Първо и Второ Послание от Иоан (кол. 734-739)

8. Катени (кол. 740-743)
9. „Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
10. „За промисъла“, „За душата“ и др. (кол. 750-776)

Древни схолии (кол. 777-794)

Дисертации на Д.-Н. льо Нури за всички трудове на Климент Александрийски (кол. 795-1485)
– първа дисертация, 14 гл.: За „Увещание към елините“ и трите книги на „Педагог“ (кол. 797-999)
– втора дисертация, 25 гл.: За книгите на „Стромати“ (кол. 1000-1436)
– трета дисертация, 5 гл.: За други трудове на Климент Александрийски (кол. 1437-1485)

„Хронография“ (от сътворението на света до смъртта на Комод) на Климент Александрийски в сравнение (collata) с тези на Евсевий и Синкел (кол. 1486-1495)

Показалци (Indices)

Показалец на гръцките изрази (Index graecitatis) (кол. 1496-1549)
Показалец на авторите, цитирани от Климент Александрийски (кол. 1550-1559)
Показалец на забележителните (memorabilium) предмети у Климент Александрийски (кол. 1560-1621)
Показалец на думи, изрази и предмети, които се съдържат в трите дисертации на Д.-Н. льо Нури (кол. 1622-1681)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1682-1696)

https://books.google.bg/books?id=QAgRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 10
(1857)

III век

Св. наш отец Григорий Чудотворец
всички налични трудове

Григорий Чудотворец 2

следват

папа Зефирин и др римски първосвещеници;
св. Александър Иерусалимски, св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква, Юлий Африкан и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Зефирин, римски първосвещеник (до 217 г.)
Справка от първосвещеническата книга на папа Дамас и друга справка) (кол. 9-11, лат.)
Писма I-II (кол. 12-17, лат.)

Гай (Caius), римски презвитер (до 296 г.)
Справка от Галанди (кол. 18-24, лат.)
Фрагменти (кол. 25-35)

Юлий Африкан (ок. 160-240)
Справка от Фабриций (t. IV, 1795) (кол. 36-45, лат.)
Справка от Галанди (кол. 46-50, лат.)
Оцелели (quae supersunt) трудове (кол. 51-93)
– Писмо до Аристид (кол. 51-63)
– От петте книги „Хронография“, с превод и на св. Иероним (кол. 64-93)

Спорни трудове
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина (с припомняне от Галанди) (кол. 94-97, лат.)

Неавтентични
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос (кол. 98-108)

Св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик (до 222 г.) (кол. 109-131, лат.)

Св. Урбан I, римски първосвещеник (до 230 г.) (кол. 132-141, лат.)
Справка от първосвещеническата книга на пап Дамас и друга справка) (кол. 132-134, лат.)

Астерий Урбан (кол. 142-155)

Папа Понтиан (до 235 г.) (кол. 156-165)

Папа Антер (до 236 г.) (кол. 166-174)

Папа Фабиан (до 250 г.) (кол. 175-201)

св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик (до 251 г.) (кол. 202-206)

св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия (до ок. 283 г.) (кол. 207-235)

Теогност Александрийски (ок. 210-270 г.) (кол. 236-241)

Пиерий, александрийски катехист (до ок. 310 г.) (кол. 242-246)

Малхион, презвитер на Антиохийската църква (до ок. 269 г.) (кол. 247-260)

Св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата (ок. 170-235 г.) (кол. 261-962)
Предговори от изданието на Фабриций (Хамбург, 1716-1718) (кол. 261-270)
Дисертация на Г. Лумпер: За живота и писанията на св. Иполит (кол. 271-394)
Дисертация на Constantinus Ruggerius: За местопребиваването на св. Иполит (кол. 395-545)
Деяния на св. Иполит (кол. 546-569)
Свидетелства на древните (кол. 570-582)
Трудове и фрагменти (кол. 583-962)

Св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец (ок. 213-270 г.) (кол. 963-1252)

Св. Дионисий, александрийски епископ (до ок. 265 г.) (кол. 1253-1343)

Макарий Магнезийски (IV в.) (кол. 1344-1405)

Св. Архелай, епископ на Месопотамия (кол. 1406-1528)

Св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква (до 309 г.) (кол. 1529-1558)

Св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква (до ок. 305 г.) (кол. 1561-1574)

Прибавки (Addenda) (кол. 1575-1608)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1609-1620)

https://archive.org/details/patrologiaecursu10mignuoft

Том 11
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Ориген 1584

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 5-6, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 7-8, лат.)

Посветително писмо до Климент XII, върховен първосвещеник (pontifex maximus) от Шарл Деларю, бенедиктински презвитер и монах (кол. 9-12, лат.)

Предговор (кол. 13-35, лат.)

Общо припомняне към писмата на Ориген (кол. 36-37, лат.)
Писма (кол. 38-91, лат.)
1. Писмо до Африкан За историята на Сузана (кол. 38-86)
2. Писмо до Григорий [Чудотворец] (кол. 87-91)

3. „За възкресението“ (кол. 92-99, лат.)

4. Фрагменти от Оригеновите книги „Стромати“ (кол. 100-107, лат.)

„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“ (кол. 108-413, лат.)
Припомняне към книгите „За началата“ (кол. 108-111, лат.)
Пролог на презвитер Руфин (кол. 112-114, лат.)
5. „За началата“ на Ориген в 4 книги; превод на Руфин, аквилейски презвитер (кол. 115-413, лат.)
– кн. I (кол. 115-181)
– кн. II (кол. 182-247)
– кн. III (кол. 248-341)
– кн. IV (кол. 342-413)

6. „За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“ (кол. 414-561)

7. „Увещание за мъченичество“ (кол. 562-637)

8. „Срещу Целз“, 8 книги (кол. 638-1631)
Припомняне към осемте книги „Срещу Целз/Contra Celsum“ (кол. 638-641, лат.)
– Увод/Предговор на Ориген към томовете „Срещу Целз“ (кол. 642-650)
– кн. I (кол. 651-791)
– кн. II (кол. 792-919)
– кн. III (кол. 920-1027)
– кн. IV (кол. 1028-1180)
– кн. V (кол. 1181-1287)
– кн. VI (кол. 1288-1421)
– кн. VII (кол. 1422-1520)
– кн. VIII (кол. 1521-1631)

Бележки на един английски ерудит към книгата на Ориген „За молитвата“ (кол. 1632-1688)

Наблюдения (observationes) на Иоан Крой към кн. VI на Оригеновата „Срещу Целз“ (кол. 1689-1710)

Добавка

„Диалог за правилната вяра в Бога“. Припомняне (кол. 1711-1713, лат.)
9. „Диалог за правилната вяра в Бога“ на Адамантий (кол. 1714-1884)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. I (кол. 1885-1932)

https://books.google.bg/books?id=qAkRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 12
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-41, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания/коментари (ἐξηγητικά) към Битие (in Genesim) (кол. 42-45, лат.)
1. От Оригеновите коментари към Битие (кол. 46-145)
2. Беседи (homiliae) на Ориген към Битие с преводач Руфин (17) (кол. 146-262, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Изход (in Exodum) (кол. 263, лат.)
3. От Оригеновите коментари към Изход (кол. 264-297)
4. Беседи на Ориген към Изход (13) (кол. 298-395, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Левит (in Leviticum) (кол. 396, лат.)
5. Избрано (ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Левит (кол. 397-404)
6. Беседи на Ориген към Левит (16) (кол. 405-573, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Числа (in Numeros) (кол. 574-575, лат.)
7. Избрано от Ориген към Числа (кол. 576-583)
8. Беседи на Ориген към Числа (28) (кол. 586-805, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Второзаконие (in Deuteronomium) (кол. 805, лат.)
9. Избрано от Ориген към Второзаконие и Иисус Навин (кол. 806-823)
10. Беседи на Ориген към книга Иисус Навин (28) с пролог на Руфин (кол. 824-947, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книга Съдии (in librum judicum) (кол. 948, лат.)
11. Избрано от Ориген към Съдии (кол. 949-950)
12. Беседи на Ориген към книга Съдии (8) (кол. 951-990, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книги Царе (in libros regum) (кол. 991, лат.)
13. Избрано от Ориген към Първа книга Царе (кол. 992-995)
14. Беседи на Ориген към книги Царе (2) (кол. 996-1028, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иов (in Job) (кол. 1029, лат.)
15. Фрагмент от книгата на св. Иов с преводач Hilarius Pictaviensis (кол. 1030, лат.)
Избрано от Ориген към Иов (кол. 1031-1049)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Псалми (in Psalmos) (кол. 1050-1053, лат.)
16. От Оригеновите коментари към Псалми (кол. 1054-1685)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. II (кол. 1686-1703, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1704-1708, лат.)

https://books.google.bg/books?id=sLpDsFbzv2wC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 13
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-17, лат.)

1. Фрагменти на Ориген от книга Притчи Соломонови (кол. 18-34)

2. От малкия том „Към Песента“, който Ориген е написал в младостта си (кол. 35)

Предговор/пролог (prologus) на бл. Иероним до папа Дамас, към Изложение (expositio) на Песен на песните според Ориген (кол. 36, лат.)
3. Към Песен на песните на Ориген, в превод на божествения Иероним (4 кн.) (кол. 37-197, лат.)
4. Поредица от Прокопиевите извадки (excerpta) от Ориген, Песен на песните (кол. 198-215)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Исаия (кол. 216-217, лат.)
5. От 1 и 28 кн. на Ориген към Исаия (кол. 218-219, лат.)
6. Беседи на Ориген към виденията на Исаия (9) (кол. 220-253, лат.)

Напомняне към Оригеновите Беседи към Иеремия (кол. 254-255, лат.)
7. Беседи на Ориген към Иеремия (кол. 256-543, лат.)
8. Избрано (διεξηγητικαὶ ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Иеремия (кол. 544-605)
9. Избрано от тълкуванията на Ориген към Плачове (кол. 606-661)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иезекиил (кол. 662, лат.)
10. Коментари на Ориген към Иезекиил (14 беседи) (кол. 663-767, лат.)
11. Избрано от Ориген към Иезекиил (30 гл.) (кол. 768-825, лат.)

12. От тълкуванията към Осия (кол. 826-828)

13. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Матей (с преводач Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676; и стар превод) (кол. 829-1599)

Поредица от стария превод на Оригеновите коментари към Матей (кол. 1600-1799, лат.)

Пролог на св. Иероним към изяснението (explanatio) на св. Лука от Ориген (от изданието на Dominic Vallarsi, 1702-1771; Верона, 1766-1772) (1800-1801, лат.)

14. Беседи (39) на Ориген към Лука с преводач св. Иероним (кол. 1800-1901, лат.; фрагменти, 1902-1909)

Разночетения към т. XI-XII на коментарите на Ориген към Матей (Берлин, 1831) (кол. 1910-1945)

Аналитичен показалец към т. III (кол. 1946-1984, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1985-1988, лат.)

https://books.google.bg/books?id=LAoRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 14
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том четвърти

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-12, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иоан (кол. 13-20, лат.)
1. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Иоан, с преводач Ambrosius Ferrarius (кол. 21-829)
– т. 1-6 (кол. 21-304)
– т. 10-13 (кол. 305-523)
– т. 19-20 (кол. 524-679)
– т. 28-32 (кол. 680-829)

2. От Оригеновите беседи към Деяния на апостолите (кол. 830-831)

Руфин до Хераклий – Предговор към Обяснението (explanatio) на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 832, лат.)
3. Коментари на Ориген към Послание на бл. Павел към римляни (кол. 833-1293, лат.)
– предговор (кол. 833-837)
– кн. 1-3 (кол. 838-959)
– кн. 4-6 (кол. 960-1102)
– кн. 7-10 (кол. 1103-1291)
Руфин до Хераклий – Заключение към Обяснението на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 1292-1293, лат.)

4. От книгите на Ориген към Посланията към галатяни, ефесяни, колосяни, солуняни, Тит, Филемон, евреи (кол. 1294-1309, лат. освен откъс от Беседа към Евреи)

5. „Филокалия“ на Ориген (кол. 1310-1315)

Аналитичен показалец (кол. 1316-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NklFyxtsJoIC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 15
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“) на Ориген, които са оцелели. Увеличени на много места в сравнение с тези, които бяха издадени от Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius (1532-1590) и Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius (1550-1616). Извлече от ръкописи и издадени книги и представи с бележки Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741 (Париж, 1713)

Посветително (nuncupatoria) писмо (кол. 9-13, лат.)

Предговор (кол. 14-19, лат.)

Предварителни думи (praeliminaria) към Хексаплите на Ориген (11 гл.) (кол. 20-122, лат.)

Свидетелства за старите преводачи (кол. 125-140)

Хексапли

Напомняне към Битие (кол. 141-142)
1. Битие (кол. 143-334)

Припомняне към Изход (кол. 331-338)
2. Изход (кол. 335-522)

Припомняне към Левит (кол. 519-522)
3. Левит (кол. 523-710)

Припомняне към Числа (кол. 707-710)
4. Числа (кол. 707-794)

Припомняне към Девтерономион (кол. 791-794)
5. Девтерономион (кол. 795-930)

Припомняне към книга Иисус (кол. 927-930)
6. Иисус (кол. 927-1046)

Припомняне към книга Съдии (кол. 1043-1046)
7. Съдии (кол. 1043-1270)

Напомняне към книга Рут (кол. 1267-1270)
8. Рут (кол. 1267-1270)

Припомняне към книги Царе и Паралипомени (кол. 1267-1270)
1 Царе (кол. 1271-1442)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1443-1444, лат.)

https://books.google.bg/books?id=xXHYAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 16
Pars prior
(1857/1862)

III век

Ориген
всички налични трудове
с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том шести
Част I
Изчисти от безбройни грешки, уголеми с нови разночетения на преводачите и представи с немалко свои бележки
Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели
1. Книга 2 Царе, според евреите 2 Самуил (кол. 11-146)
2. Книга 3 Царе (кол. 143-198)
3. Книга 4 Царе (кол. 193-238)
4. Книга 1-2 Паралипомени (кол. 235-290)

Напомняне към книга Иов (кол. 287-290)
5. Иов (кол. 287-570)

Напомняне към книга Псалми (кол. 567-570)
6. Псалми (кол. 567-1266)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1267-1268, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu161mignuoft

Pars secunda
(1863)
Част II

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели

Напомняне към Притчи (кол. 1279-1282)
1. Притчи (кол. 1279-1494)

Напомняне към Еклезиаст (кол. 1491-1494)
2. Еклезиаст (кол. 1491-1570)

Напомняне към Песен на Песните (кол. 1567-1570)
3. Песен на Песните (кол. 1567-1610)

Големи и малки пророци

Напомняне към Исаия (кол. 1611-1614)
4. Исаия (кол. 1611-1986)

Напомняне към Иеремия (кол. 1983-1986)
5. Иеремия (кол. 1987-2278)

Напомняне към Плачове или Lamentationes на Иеремия (кол. 2275-2278)
6. Плачове (кол. 2275-2298)

Сирийски кодекс на Хексаплите (амброзиано-медиолански). Издаден и преведен на латински от Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826 (Лондон, 1787)
– от предговора на издателя на сирийския кодекс (кол. 2299-2302)
– пророчество на Иеремия според превода на 70-те (кол. 2303-2394, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2395-2396, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NB1VzW6W4bYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Pars tertia et ultima
(1860)
Част III

следва
Книга „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“

Важно мнение (Avis important) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели (продължение и край/continuatio et finis)

Напомняне към Иезекиил (кол. 2399-2402)
1. Иезекиил (кол. 2399-2690)
Сирийски кодекс на Хексаплите. Пророчество на Иезекиил (кол. 2691-2765)

Напомняне към Даниил (кол. 2766)
Даниил според 70-те от „Тетраплите“ на Ориген. Извлече от единствения Хизиански кодекс и издаде в Рим, 1772 R.D. Vincentius de Regibus (кол. 2767-2928)
– свидетелства за Хизианския кодекс (Л. Алатий, Б. Монфокон и др.) (кол. 2767-2773, лат.)
– Даниил според 70-те (кол. 2774-2928)

Напомняне към малките пророци (кол. 1929)
2. Осия (кол. 2930-2951)
3. Иоил (кол. 2952-2953)
4. Амос (кол. 2954-2969)
5. Авдий (кол. 2970)
6. Иона (кол. 2971-2973)
7. Михей (кол. 2974-2981)
8. Наум (кол. 2982-2983)
9. Авакум (кол. 2984-2997)
10. Софония (кол. 2998-3001)
11. Агей (кол. 3002)
12. Захария (кол. 3003-3008/4)
13. Малахия (кол. 3007/5-3008/6)

„Φιλοσοφούμενα“ или „Опровержение на всички ереси“/Omnium haeresium refutatio. Пръв издаде от парижкия кодекс Емануел Милер/Emmanuel Miller, 1812-1886 (Оксфорд, 1851)
Предговор на Милер (1844) (кол. 3009-3012)
Предговор на Лудвиг Дункер/Hans Gottfried Ludwig Duncker/Ludovicus Duncker, 1810-1875 (1859) (кол. 3013-3014)
Съдържание (кн. 1-10) (кол. 3015-3016)

1. „Опровержение на всички ереси“
– кн. I (кол. 3017-3055)
– кн. IV (кол. 3056-3122)
– кн. V (кол. 3123-3205)
– кн. VI (кол. 3206-3292)
– кн. VII (кол. 3293-3346)
– кн. VIII (кол. 3347-3368)
– кн. IX (кол. 3369-3412)
– кн. X (кол. 3413-3454)

Забележки (Adnotationes) и прибавки (кол. 3455-3457)
Показалци към „Φιλοσοφούμενα“
Показалец на местата от Свещеното писание (кол. 3458-3459)
Показалец на местата от светските писания (ex scriptis prophanis) (кол. 3460)
Показалец на имената (кол. 3460-3468)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3469-3470, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6vIUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 17
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и старанието на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том седми

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica) от наскоро издадени катени

Напомняне (кол. 9-11, лат.)
1. Избрани места/Забележки (ἐκλογαί/adnotationes) на Ориген към Битие-Иов (кол. 12-57)
Тълкувания (ἐξηγητικά/enarrationes) на Ориген към Иов (кол. 58-105)
2. Избрани места (ἐκλογαί/excerpta) на Ориген към Псалми (кол. 106-149)
3. Избрани места (ἐκλογαί/fragmenta) на Ориген към Притчи (кол. 150-252)
4. Ориген към Песен на Песните (scholia in CC) (кол. 253-287)
5. Фрагменти на Ориген към Иезекиил (кол. 288)
6. Ориген към Евангелието според Матей, Лука, Иоан и Първо послание на Иоан (кол. 289-370)

Неавтентични

7. Към Иов на анонимен автор (кол. 371-521, лат.)
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)

8. Апология на мъченик Памфил за Ориген (кол. 522-615, лат.)

9. Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги (кол. 616-652, лат.)

„Origeniana“ на Петър Даниел Хует/Pierre-Daniel Huet/Petrus Danielus Huetius, 1630-1721 (кол. 653-1284, лат.)

Откъс от „Защита на Никейския символ“ (Defensio Fidei Nicaenae) на Георг Бул/George Bull, Georgius Bullius, 1634-1710 (кол. 1285-1330, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1331-1340, лат.)

https://books.google.bg/books?id=OgU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 18
(1857)

IV век

Св. наш отец Методий, епископ и мъченик
всички налични трудове

Методий от П 3 а

следват

свв. Петър и Александър, александрийски водачи (praesulum),
св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик,
Александър от Ликополис и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
Историко-литературна справка (кол. 9-17, лат.)
Свидетелства на древните за св. Методий, епископ и мъченик: Иероним, Григорий от Ниса, Епифаний, Андрей Кесарийски, Арета, Леонтий Византийски, Максим Изповедник, Иоан Солунски, Фотий, римски мартиролог, гръцки месецослов, синаксар към минея за 10 юли (кол. 18-26)
1. „Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia) (кол. 27-220)
Бележки на Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669 към „Пир на десетте девици“ (кол. 221-239, лат.)
Св. свщмчк Методий. Избрано и някои речи (ἐκλογαὶ καὶ λόγοι τινες/excerpta ac orations aliquot)
2. „За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio) (кол. 240-265)
3. От „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione) (кол. 266-330)
4. От „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis) (кол. 331-344)
5. От книгите „Против Порфирий“ (кол. 345-346)
6. „За Симеон и Анна“ (кол. 347-382)
7. Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum) (кол. 383-397)
8. Три фрагмента от Беседа За Господния кръст (кол. 398-403)
9. Други фрагменти на същия св. Методий (кол. 404-408)

Методий от П 2

Александър епископ на Ликополис
Справка (кол. 409-411, лат.)
1. Трактат „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum“ (кол. 412-448)

Св. Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 449-522)
Историко-литературна справка (кол. 448-451)
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Напомняне на Май (кол. 452-453)
„Деяния“ (кол. 454-466)
1. Послание (еpistola canonica) на св. Петър, александрийски епископ и мъченик, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара (кол. 467-508)
2. Послание на св. Петър до александрийската църква (кол. 509, лат.)
3. От „Книга за божеството“ на светейшия Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 510-511)
4. Фрагменти (кол. 512-522)

Св. Александър, александрийски епископ (кол. 523-608, сир. и лат.)
Справка (кол. 523-527, лат.)
Две дисертации на Лука Холщайн/Luka Holstenius за някои места от никейския събор
– първа дисертация (кол. 528-539, лат.)
– втора дисертация (кол. 540-546, лат.)
1. Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου (кол. 547-583)
Напомняне към следващата беседа (sermo) (кол. 584-585, лат.)
2. Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini) (кол. 586-608, сир. и лат.)

Св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик (кол. 609-794)
Справка (кол. 609-612, лат.)
1. Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio) с преводач Лъв Алатий (кол. 613-673)
2. Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор (кол. 674-675)
3. Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий (кол. 675-697)
Литургия на св. Евстатий (Renaudot. Liturgiarum orientalium collectio. Francofurti, 1847) (кол. 698-703, лат.)

Неавтентични

1. Коментар към „Шестоднев“ (ed. Leo Allatius. Lugduni, 1629) (кол. 704-706, лат.)
– към читателя
– коментар (Ὑπόμνημα) (кол. 707-794)
Лъв Алатий. Бележки към „Шестоднев“ от Евстатий Антиохийски (кол. 795-1065, лат.)

Тит, бострийски епископ
Справка (кол. 1066-1068, лат.)
1. Три книги Против манихеите, с преводач Franciscus Turrianus (кол. 1069-1263)
– кн. I (кол. 1069-1131)
– кн. II (кол. 1132-1207)
– кн. III (кол. 1208-1263)
2. Реч за Цветница (кол. 1264-1277)

Маркел, епископ на Анкира (кол. 1278-1306)
Диатриба за каузата на Маркел Анкирски/De causa Marcelli Ancyrani (от Монфокон) (кол. 1278-1298, лат.)
Предговор на Christ. Henr. Georg. Rettberg (Gottingae, 1794) (кол. 1299-1301, лат.)
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски и Изповедание на вярата на анкирската църква (кол. 1302-1306)

Теодор, хераклейски епископ (кол. 1307-1378)
Справка (от Лъв Алатий, „Диатриба за Теодор“) (кол. 1307, лат.)
1. От „Тълкование към Исаия“ (кол. 1308-1378)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1379-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BfMUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 19
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите (curis) на Анри Валоа, François Viger/Franciscus Vigerus (1590-1647), Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Справка (notitia) от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VII, 1801 (кол. 9-66, лат.)

Свидетелства на древните за Евсевий: писмо на Константин Велики, Евсевий Никомидийски, Иероним, Руфин, Августин, Филосторгий, Сократ, Созомен, папа Геласий, Пелагий, Евагрий, Григорий Велики, Геласий Кизикски, Александрийска хроника, Никифор в „История“ кн. VI и др. (кол. 67-83)
Свидетелства на древните против Евсевий: Маркел Анкирски, Епифаний, Атанасий, Иероним, Сократ, Теодорит, Антипатър Бострийски, от Седми вселенски събор, Фотий, Суда, Зонара, Бароний, Скалигер (кол. 84-98)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария. „Хроники“
Предговор на Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854 (Рим, 1833) (кол. 99-100, лат.)
1. „Хроники“, 2 кн. (кол. 99-598)
– кн. I (кол. 101-312)
– кн. II, с преводач и разширител (ampliator) св. Иероним (кол. 313-598)

Добавка (Appendix) към „Хрониките“ на Евсевий

Изчисление на презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis, ок. 1100-1180 (Милано, 1818) (кол. 599-742, лат.)
Предговор за Самуел (кол. 599-606, лат.)
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“ (кол. 607-742, лат.)

Малки трудове (opuscula) на древни писатели по хронология и астрономия (chronologica et astronomica)
Дени Пето/Denis Pétau/Dionisius Petavius, 1583-1652. „Към читателя“ (кол. 745-746)

Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ (Gemini Elementa astronomiae) с преводач Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599 (кол. 747-867)

Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“ (кол. 868-913)
Мнение (judicium) на Петавий за следващата книжка на Птолемей (кол. 868-869, лат.)
De apparentiis inerrantium et significationibus, с преводач Д. Петавий (кол. 870-913)

Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний (кол. 914-926)
Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г., в която беше осъществен първия събор, прославен в Никея (кол. 927-933)

От Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат с преводач Петавий (кол. 934-1001)
Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3 с преводач Петавий (кол. 1002-1135)

Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат (кол. 1136-1153)
„Родът и животът на Арат“ (кол. 1154-1166)

Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“ (кол. 1167-1217)

Св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“ с преводач Петавий (кол. 1218-1279)

монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“ (кол. 1280-1329)

Св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata (кол. 1330-1333)

Аеций. „За значението на небесните тела“ (кол. 1334-1337)

Дисертация за изгрева и залеза на звездите/De ortu et occasu siderum на Петавий (кол. 1338-1395, лат.)
Дисертация за гръцките ери и изчисления на Петавий (кол. 1396-1460, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1461-1466)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1467-1472, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6bwUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2nE7RTT0pvDVlb5s5R7JwPmJMBCtF1YjLO3TEqBBLECXu_eDx5srygx4E#v=onepage&q&f=false

Том 20
(1857)

IV век
Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

Eusebius von Caesarea

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Църковна история“, кн. 10. Анри Валоа поправи (emendavit) гръцкия текст като сравни четири ръкописни кодекса, преведе на латински и снабди със забележки (Париж, 1659)
Посветително писмо от Валоа (кол. 9-15, лат.)
Предговор към новото издание на Евсевиевата „История“ от Валоа (кол. 16-28, лат.)
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca (1594-1662), епископ на Тулуза, до блестящия и високообразован мъж Анри Валоа (кол. 29-44, лат.)

1. „Църковна история“ (кол. 45-905)
– кн. I, 13 гл. (кол. 45-129)
– кн. II, 25 гл. (кол. 130-211)
– кн. III, 39 гл. (кол. 212-301)
– кн. IV, 30 гл. (кол. 302-403)
– кн. V, 28 гл. (кол. 404-518)
– кн. VI, 46 гл. (кол. 519-655)
– кн. VII, 32 гл. (кол. 656-737)
– кн. VIII, 17 гл. (кол. 738-796)
– кн. IX, 11 гл. (кол. 797-840)
– кн. X, 9 гл. (кол. 841-905)

2. „Животът на цар (imperator) Константин“, кн. 4 (кол. 906-1232)
– кн. I, 59 гл. (кол. 910-973)
– кн. II, 73 гл. (кол. 974-1047)
– кн. III, 66 гл. (кол. 1048-1144)
– кн. IV, 75 гл. (кол. 1045-1229)
– 26 гл. от кн. V (кол. 1230-1235)

Реч (λόγος/oratio ad sanctorum coetum) на цар Константин към събранието на светиите, 26 гл. (кол. 1233-1316)

3. Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus) (кол. 1317-1439)

„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis). От книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Напомняне (кол. 1440-1441, лат.)
4. „Страдание“, ч. 1-2 (кол. 1442-1456)

5. Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber), 13 гл. (кол. 1457-1519)

Сборник (συναγωγή/collectio) „За древните мъченичества“ (фрагменти). От „Църковна история“ (кол. 1520-1535)

6. Писма на Евсевий (кол. 1536-1549)
– към кесарийците (кол. 1536-1544)
– към Констанция Августа (Flavia Iulia Constantia) (кол. 1545-1549)

Ред на епископите на Рим, Александрия, Антиохия и Иерусалим според Евсевий (кол. 1550, лат.)

Точен показалец (Index accuratus) на писатели, епископи и други бележити мъже, а също и еретици, споменати в Евсевиевите „Църковна история“, „За мъчениците на Палестина“ и в книгите „За живота“ и „За подвизите“ (de laudibus) на Константин (кол. 1550-1563, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1566-1575, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1576-1588, лат.)

https://books.google.bg/books?id=9JRBAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 21
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска. „Подготовка за Евангелието“. Franciscus Vigerus, Rothomagensis, презвитер на „Обществото на Иисус“ прегледа от ръкописни кодекси и похвалени (laudati) от самия Евсевий писатели, преведе на латински и снабди с бележки. Ново издание, след Парижкото от 1628, оксфордското и лайпцигското
Посветително писмо на Вигер до най-славния и уважаем (illustrissimus ac reverendissimus) господин Жан-Франсоа де Гонди, пръв архиепископ на Лутеция Парижка (кол. 9-15, лат.)
До християнския и искрен (candidus) читател (кол. 16-20, лат.)

1. Подготовка за Евангелието/ Προπαρασκευὴ εὐαγγελική/Praeparatio evangelica, 15 книги с преводач Fr. Vigerus (кол. 21-1408)
– кн. I, 10 гл. (кол. 21-90)
– кн. II, 8 гл. (кол. 91-151)
– кн. III, 17 гл. (кол. 152-227)
– кн. IV, 23 гл. (кол. 228-307)
– кн. V, 36 гл. (кол. 308-402)
– кн. VI, 11 гл. (кол. 403-505)
– кн. VII, 22 гл. (кол. 506-583)
– кн. VIII, 14 гл. (кол. 584-677)
– кн. IX, 42 гл. (кол. 678-764)
– кн. X, 14 гл. (кол. 765-841)
– кн. XI, 38 гл. (кол. 842-947)
– кн. XII, 52 гл. (кол. 948-1057)
– кн. XIII, 21 гл. (кол. 1058-1179)
– кн. XIV, 27 гл. (кол. 1180-1289)
– кн. XV, 62 гл. (кол. 1290-1408)

Показалец на писателите, похвалени в Евсевиевата „Подготовка за Евангелието“ (кол. 1409-1421, лат.)

Аналитичен/Най-сигурен (locupletissimus) показалец на достопаметностите (rerum memorabilium) (кол. 1422-1443, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1444-1456, лат.)

Припомняне (кол. 1457, лат.)
Разночетения и бележки от Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854 (кол. 1457-1666, лат.)
Dissertation sur l`authenticite des fragments de l`histoire phenicienne de Sanchoniathon, renfermes dans le premier livre de la Preparation evangelique par S. de Saint-Brisson (1839) (кол. 1667-1716, фр.)

https://books.google.bg/books?id=9V5FAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 22
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Доказване на Евангелието“, 10 кн. с преводач Бернардин Донат/Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Посветително писмо (кол. 9-11, лат.)
Галанди към читателя (кол. 12, лат.)

1. „Доказване на Евангелието/ Εὐαγγελικὴ ἀπόδειξις/Demonstratio evangelica“
– кн. I, 10 гл. (кол. 13-93)
– кн. II, 60 гл. (кол. 94-162)
– кн. III, 7 гл. (кол. 163-247)
– кн. IV, 17 гл. (кол. 248-333)
– кн. V, 30 гл. (кол. 334-410)
– кн. VI, 25 гл. (кол. 411-485)
– кн. VII, 3 гл. (кол. 486-566)
– кн. VIII, 5 гл. (кол. 567-648)
– кн. IX, 18 гл. (кол. 649-714)
– кн. X, 8 гл. (кол. 715-794)

2. „За писаното от Филострат за Аполоний Тиански поради предприетото от Хиерокъл сравнение между него и Христос“ (Еusebii contra Hieroclem liber) (кол. 795-868)

Трета част от всички трудове на Евсевий Памфил, епископ на Кесария

Екзегетически

За библейските занимания на Евсевий от Анджело Май (Рим, 1847) (кол. 869-874, лат.)
Евангелски въпроси
Напомняне на издателя (кол. 877-879, лат.)
3. От въпросите и решенията на Евсевий към Стефан (кол. 880-936)

4. От въпросите и решенията на Евсевий към Марин (кол. 937-957)

5. Допълнения към въпросите към Стефан и Марин. Части от по-цялостен труд по евангелски въпроси (кол. 958-1016)

Избрано от пророците (кол. 1017-1261)
От коментарите на Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680 (кол. 1017-1021)
6. Eclogae propheticae
– кн. I (кол. 1021-1089)
– кн. II (кол. 1090-1115)
– кн. III (кол. 1116-1191)
– кн. IV (кол. 1192-1261)

7. „За живота на пророците“, фрагменти (кол. 1262-1275)

8. „Съответствие на Евангелията“ (Canones decem harmoniae evangeliorum) (кол. 1274-1291)
Аналитичен показалец към „Доказване на Евангелието“ и „Срещу Хиерокъл“ (кол. 1292-1304, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1305-1312, лат.)

https://books.google.bg/books?id=kmIbxPhxTKsC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 23
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Коментари към Псалмите“. Извлечени от ръкописни кодекси, преведени на латински и снабдени с бележки, със старанието и труда на Бернар дьо Монфокон (Париж, 1707)

До Климент XI, върховен първосвещеник (кол. 9-11, лат.)

Предварителни думи към Евсевиевите „Коментари към Псалмите“ (кол. 12-62, лат.)
За продължението на Коментарите от Псалом 119 до края на Псалтира. Припомняне от издателя (Анджело Май; Рим, 1847) (кол. 63-64, лат.)

1. Коментари (ὑπομνήματα)
– към надписите на псалмите (кол. 65-71)
– Пс. 1-16 (кол. 76-165)
– Пс. 17-31 (кол. 166-279)
– Пс. 32-45 (кол. 280-413)
– Пс. 32-63 (кол. 414-623)
– Пс. 64-76 (кол. 624-901)
– Пс. 77-90 (кол. 902-1165)
– Пс. 91-104 (кол. 1166-1311)
– Пс. 91-117 (кол. 1312-1365)
– Пс. 118 (кол. 1366-1395)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1397-1400, лат.)

https://books.google.bg/books?id=_gU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 24
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том шести

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

1. Коментари към Псалмите от 119 до 150. Оцелели останки (reliquiae superstites) във ватиканските кодекси (кол. 9-75)

2. Фрагменти на Евсевий към Притчи (кол. 76-77)

3. Коментари към Исаия (кол. 78-525)

4. Фрагменти към Даниил (кол. 526-527)

Евсевий към Лука, припомняне (Анджело Май, 1847) (кол. 528-529)
5. Коментари към Евангелие от Лука, колкото е останало (quantum superest) във ватиканските кодекси (кол. 530-605)

6. Фрагмент към Послание към евреи (кол. 606)

Догматически трудове на Евсевий
Припомняне (кол. 607-608)

7. Фрагменти от труда „За Богоявление“ (кол. 609-692)

Припомняне към следващото трудче (opusculum) (кол. 693)
8. „За празнуването на Пасха“ (Περὶ τῆς τοῦ Πάσχα ἑορτῆς/De solemnitate Paschali) (кол. 694-706)

9. „Против Маркел, епископ на Анкира“, кн. 2 (кол. 707-825)
– кн. I (кол. 707-774)
– кн. II (кол. 775-825)

10. „За църковната теология против Маркел“, кн. 3 (кол. 826-1046)
– кн. I (кол. 826-896)
– кн. II (кол. 897-967)
– кн. III (кол. 968-1046)

Четиринадесет трудчета (opuscula)
1. „За вярата против Савелий“, кн. 2 (кол. 1047-1069, лат.)
2. „За възкресението“, кн. 2 (кол. 1070-1113, лат.)
3. „За безтелесния и невидим Бог“ (кол. 1114-1135, лат.)
4. „За безтелесната душа“, 2-ра кн. (кол. 1136-1143, лат.)
5. „За духовното мислене на човека“, 3-та кн. (кол. 1144-1146, лат.)
6. „За това, че Бог Отец е безтелесен“, 4-5-та кн. (кол. 1147-1169, лат.)
7. „За казаното от Господа: Не дойдох да донеса мир на земята“, 6-та кн. (кол. 1170-1181, лат.)
8. „За заповедта на Господ: Каквото ви казвам на ухото, разгласявайте го от покривите“, 7-ма кн. (кол. 1182-1189, лат.)
9. „За добрите и лошите дела“, 8-9-та кн. (кол. 1190-1207, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1208-1212, лат.)

https://books.google.bg/books?id=AV4wAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR0RZwGzxP4V5B6ZJadLeobM8Yd_bCkQWlFsicLFjyMbEYgayIcFfEuQPM8#v=onepage&q&f=false

Том 25
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (стр. iv, лат.)

Посветително писмо, прикрепено (praefixa) към венецианското издание. До светейшия наш господин Пий VI от Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani (1712-1786), епископ на Падуа (стр. v-vi, лат.)

Към читателя (от венецианското издание, 1777) (стр. vi, лат.)
Предговор към третия том на венецианското издание (стр. vii-x, лат.)
Предговор към трудовете на св. Атанасий, които сега за пръв път се публикуват събрани (collecta) (стр. x-xiv, лат.)
Писмо към бенедиктинското издание (1698) (стр. xiv-xv, лат.)
Предговор към всички (universa) трудове на св. Атанасий (1698) (xv-xliv, лат.)
Откъс от предговора на Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557 (стр. xlii-xliii, лат.)
Предговор към читателя в editio commeliniana (Хайделберг, 1601) (стр. xliii-xliv, лат.)
Предварителни думи от старите издатели на Атанасий. 1482 (Barnabas Celsanus и Petrus Brutus, края на XV в.); 1520 (Nikolaus Beraldus, 1473-1550); 1532, Лион (стр. xliv-lii, лат.)
Географска карта (стр. liii)

Напомняне към живота на св. Атанасий (стр. liv-clvi, лат.)
Отбелязвания (animadversiones) към живота и писанията на св. Атанасий (стр. clvi-clxxxiv, лат.)
Списък на александрийските и римските патриарси (стр. clxxxiv-clxxxv)
„Живот и дело“ (Βίος καὶ πολιτεία/Vita et conversatio) на светия наш отец и изповедник Атанасий, архиепископ на Александрия, от неизвестен автор (incerto auctore) (стр. clxxxv-ccxi)
„Животът на Атанасий“ от Фотий (стр. ccxii-ccxxii)
„Животът на Атанасий“ от Метафраст (стр. ccxxiii-ccxlvi)
„Атанасий, двадесети измежду патриарсите“, превод от арабски на Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720 (стр. ccxlvii-ccli, лат.)

Дисертация За годината в която е починал св. Атанасий, александрийски патриарх, от Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus, архиепископ на Анкира (1666-1736) (венец. изд., 1777) (стр. cclii-cclix, лат.)
„За почитта/De cultu към св. Атанасий“ (Acta Sanctorum Bolland.) (стр. cclix-cclxxiii, лат.)
Похвали (elogia) на някои от древните, отдадени (tributa) на Атанасий (стр. cclxxiv-cclxxx)

Напомняне към двете книги „Срещу езичниците“ и „За въплъщението“ (кол. 1-2, лат.)
1. Реч срещу езичниците/Λόγος κατὰ Ἑλλήνων/Oratio contra gentes (кол. 3-95)
2. Реч за въчовечаването (ἐνανθρώπησις) на Словото (de humana natura a Verbo assumpta) и за Неговото явяване (ἐπιφάνεια/adventus) при нас чрез тяло (кол. 96-197)
Припомняне към следващото „Изложение на вярата“ (кол. 198-199, лат.)
3. „Изложение на вярата“/Ἔκθεσις πίστεως/Expositio fidei (кол. 200-207)
Припомняне към следващия трактат (кол. 208, лат.)
4. За „Всичко ми е предадено от Моя Отец“ (кол. 208-219)
Напомняне към Съборно послание до епископите (кол. 220-221, лат.)
5. Съборно послание до епископите (кол. 221-239)
Припомняне към Апология против арианите (кол. 240-247, лат.)
6. Апология против арианите (кол. 240-410)
Припомняне към писмото За решенията на никейския събор срещу арианите (кол. 411-414, лат.)
7. Писмо за решенията на никейския събор (кол. 415-476)
Припомняне към писмото За Дионисий (кол. 477-478, лат.)
8. За Дионисий Александрийски (кол. 477-521)
Напомняне към писмото до Драконтий (кол. 522, лат.)
9. Писмо до Драконтий (кол. 522-534)
Припомняне към Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 535-536)
10. Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 537-593)
Напомняне към следващата Апология (кол. 594, лат.)
11. Апология към цар Констанций (кол. 594-642)
Припомняне към Апологията за своето изгнаничество (кол. 643, лат.)
12. Апология за своето изгнаничество (кол. 643-679)
Припомняне към писмо до Серапион за смъртта на Арий и към писмото до монасите (кол. 680-684, лат.)
13. Писмо до брат Серапион (кол. 680-690)
14. „История на арианите“, към монасите (691-796)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 797-804, лат.)

https://books.google.bg/books?id=gMYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2slLxi269MUoWJMFp3bx0TbciCqF3WbMZXkddUvKG_FIa4gbi3IlULzh8#v=onepage&q&f=false

Том 26
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към четирите Речи против арианите (кол. 9-11, лат.)
1. Речи против арианите (кол. 12-525)
– Реч първа (кол. 12-145)
– Реч втора (кол. 146-321)
– Реч трета (кол. 322-467)
– Реч четвърта (кол. 468-525)
Напомняне към следващите писма на св. Атанасий към Серапион (кол. 526-528, лат.)
2. Писма до тмуитския епископ Серапион (кол. 529-676)
– Писмо I, срещу богохулстващите и казващите, че Светият Дух е творение (кол. 529-607)
– Писмо II, срещу казващите, че Синът е творение (кол. 608-623)
– Писмо III, за Светия Дух (кол. 624-637)
– Писмо IV, пак за Светия Дух (кол. 638-676)
Напомняне към писмото за синодите (кол. 677-680, лат.)
3. Писмо за съборите, проведени в Римини, Италия и Селевкия, Исаврия (написано в 359 г.) (кол. 681-793)
Напомняне към тома до антиохийците (кол. 794-795, лат.)
4. Том of антиохийците (кол. 795-810)
Напомняне към следващите трудчета от времето на цар Йовиан (кол. 811-813, лат.)
Из кореспонденцията на Йовиан (кол. 814-823)
Напомняне към „Животът на Антоний“ (кол. 824-834, лат.)
5. „Живот и дело на светия наш отец Антоний“, написано и изпратено за монасите, живеещи в чужбина, с превод и на Евагрий (кол. 835-981)
Припомняне към следващата книга на Атанасий (кол. 982-983, лат.)
6. „За въплътеното явяване (de incarnatione) на Бог Слово и против арианите“ (кол. 984-1027)
Напомняне към писмото до африканските епископи (кол. 1028, лат.)
7. „Към честнейшите епископи в Африка против арианите“ (кол. 1029-1047)
Припомняне към писмото до Епиктет (кол. 1048-1049, лат.)
8. Писмо до коринтския епископ Епиктет против еретиците (кол. 1050-1069)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до Аделфий (кол. 1070-1071, лат.)
9. Писмо до епископа и изповедник Аделфий против арианите (кол. 1070-1083)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до философа Максим (кол. 1084-1085, лат.)
10. Писмо до философа Максим (кол. 1086-1090)
Напомняне към двете книги против Аполинарий (кол. 1091-1092, лат.)
11. Речи против Аполинарий (кол. 1093-1165)
– Реч I, за въплъщението на нашия Господ Иисус Христос (кол. 1093-1131)
– Реч II, за спасителното явяване на Христос (кол. 1132-1165)
Напомняне към следващите две писма (кол. 1166, лат.)
12. Писмо до презвитерите Иоан и Антиох; до Паладий (кол. 1166-1169)
Припомняне към следващите три писма (кол. 1170, лат.)
13. Писмо до монаха Амун; от 39-то празнично писмо; до Руфиниан (кол. 1170-1181)
Напомняне към следващите две писма до Луцифер (кол. 1182, лат.)
14. Писма към Луцифер (кол. 1182-1185, лат.)
15. Други писма (кол. 1186-1189)
Напомняне към книгата за Троицата и Светия Дух (кол. 1190, лат.)
16. За Троицата и Светия Дух (кол. 1190-1217, лат.)
17. Различни фрагменти (кол. 1218-1261)
Напомняне към голямата реч на Атанасий „За вярата“ (кол. 1262-1263, лат.)
18. Реч „За вярата“ (кол. 1264-1295)
Напомняне към речта „За търпението“ (кол. 1296-1297, лат.)
19. „За търпението“ (кол. 1296-1309)
20. Други фрагменти (кол. 1309-1338)
21. „Празнични писма“ (44 писма; Рим, 1853) (кол. 1339-1449, лат.)

Списък на кодексите, които сме ползвали за първите два тома на трудовете на Атанасий (кол. 1450-1451, лат.)
Речник/Onomasticon (кол. 1452-1461, лат.)
Аналитичен показалец към двата предишни тома (кол. 1462-1519, лат.)
Показалец към Празнични писма (кол. 1520-1522, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1523-1524, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TRJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 27
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към следващото писмо до Маркелин за тълкуването на Псалмите (от венец. изд., 1777) (кол. 9-10, лат.)
1. Към Маркелин за тълкуването (ἑρμηνεία) на Псалмите (кол. 11-45)
Припомняне към изложенията на Псалмите (кол. 46-55, лат.)
2. Съображение/гледище (ὑπόθεσις) към Псалмите (кол. 56-59)
3. Изложения (expositiones) към Псалмите (кол. 60-546)
– Пс. 1-16 (кол. 60-109)
– Пс. 17-31 (кол. 110-163)
– Пс. 32-45 (кол. 164-217)
– Пс. 46-63 (кол. 218-282)
– Пс. 64-76 (кол. 283-349)
– Пс. 77-90 (кол. 350-403)
– Пс. 91-104 (кол. 404-472)
– Пс. 105-117 (кол. 473-479)
– Пс. 118 (кол. 480-509)
– Пс. 119-150 (кол. 510-546)

Напомняне към следващите фрагменти (кол. 547, лат.)
4. Фрагменти от коментарите към Псалмите (кол. 548-590)
Писмо, прикрепено към римското издание от 1746 г., от Nikolaus Antonellus (кол. 591-596, лат.)
Предговор на Antonellus (кол. 597-648, лат.)
5. За заглавията на Псалмите (кол. 649-1343)
– Пс. 1-16 (кол. 649-700)
– Пс. 17-31 (кол. 701-763)
– Пс. 32-45 (кол. 764-829)
– Пс. 46-63 (кол. 830-899)
– Пс. 64-76 (кол. 900-967)
– Пс. 77-90 (кол. 968-1045)
– Пс. 91-104 (кол. 1046-1109)
– Пс. 105-117 (кол. 1110-1175)
– Пс. 118 (кол. 1176-1218)
– Пс. 119-150 (кол. 1219-1343)

6. Фрагменти към Иов и Песен (кол. 1344-1361)
Напомняне към речите или коментарите към Матей (кол. 1362-1363, лат.)

7. Фрагменти към Матей (кол. 1364-1389)
Напомняне към откъсите от коментарите към Лука (кол. 1390-1391, лат.)
8. Фрагменти към Лука (кол. 1392-1403)
9. Фрагмент към 1 Кор. (кол. 1404-1408)

Показалец на гръцките изрази (кол. 1409-1410)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1411-1412, лат.)

https://books.google.bg/books?id=aBJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 28
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-19, лат.)
Каталог на ръкописите и издателите, които сме използвали в изданието на този том (кол. 20-22, лат.)

Спорни (dubia)

1. „За въплъщението (τῆς σαρκώσεως) на Бог Слово“ (кол. 23-29)
2. „Свидетелства от Писанието за естественото общение на Отец, Син и Свети Дух“ (кол. 30-80)
3. Съборно послание (кол. 81-84)
4. „Изобличение на лукавството (лицемерието, театралниченето; τῆς ὑποκρίσεως) на тези около Мелетий и Евсевий от Самосата против единосъщието“ (кол. 86-89)
5. „За въплъщението на Бог Слово“ (кол. 90-95)
6. „За вечното съществуване (ὕπαρξις) на Сина и Духа с Бога, и към савелианстващите“ (кол. 96-121)
7. „Че Христос е един“ (кол. 122-132)
8. „За съботите и обрезанието, от Изход“ (кол. 133-142)
9. Беседа за семето/сеенето (εἰς τὸν σπόρον/de semente) (кол. 144-168)
10. Към „идете в отсрещното село и ще намерите вързана ослица“ (кол. 170-185)
11. Към страданието (εἰς τὸ πάθος) на Господа и кръста (кол. 186-250)
12. За девството, или за аскезата (подвижничеството, περὶ ἀσκήσεως) (кол. 252-281)
13. Кратък синопсис (преглед) на Божественото Писание, на Стария и Новия завет (кол. 286-437)

Неавтентични (spuria)

14. Диалог на събора в Никея срещу Арий (πρὸς Ἄρειον) (кол. 439-501)
15. „Против всички ереси“ (кол. 502-524)
16. Защо Мелхиседек е наречен „без баща, без майка и без родословие“ (кол. 525-530)
17. Към благочестивейшия цар Йовиан (кол. 531)
18. „За определенията“ (кол. 532-553)
19. Учение към водача Антиох (διδασκαλία πρὸς Α. δοῦκαν/doctrinа ad Antiochum ducem) (кол. 556-589)
20. Към велможата Антиох (πρὸς Α. ἄρχοντα) (кол. 590-597)
21. Към велможата Антиох за много и необходими въпроси, обсъждани (ζητημάτων ἀπορουμένων) в божествените писания, които трябва да се познават от всички християни (кол. 598-709)
22. Речения и обяснения (ῥήσεις καὶ ἑρμηνείαι) на притчите в светото Евангелиe (кол. 710-796)
23. Реч за чудото, станало в Бейрут, за иконата на нашия Господ и Бог (кол. 797-823)
24. От „Реч срещу латините“ (кол. 824-831)
25. Съчинение за учението (σύνταγμα διδασκαλίας) към монашестващите и всички християни, клирици и миряни (κληρικοὺς τε καὶ λαϊκούς) (кол. 836-845)
26. „Изложение (διατύπωσις) към тези, които искат да живеят в покой“ (кол. 846-849)
27. Писма до блаженейшия Кастор (кол. 850-905)

Беседи, които се разпространяват под името на Атанасий (кол. 906-1113)

Диалози (5) за Троицата, където разговарят православен и аномей арианин (кол. 1114-1285)

Речи срещу различни ереси (кол. 1286-1394)

Други трудчета (opuscula) (кол. 1395-1609)
– към някой държавник (кол. 1395-1408)
– за Божиите заповеди към тези, които се оттеглят от света (кол. 1409-1420)
– към монасите (кол. 1420-1426)
– за храма в Атина (кол. 1427-1431)
– за тялото и душата (кол. 1432-1433)
– писма на Атанасий и някои римски първосвещеници (кол. 1441-1485)
– „Живот и дело на светата блажена учителка Синклитикия“ (кол. 1486-1558)
– символ на вярата на св Атанасий (кол. 1568-1605)

Атанасиев лексикон (кол. 1610-1616)
Речник (Onomasticon) (кол. 1617-1622)
Аналитичен показалец (кол. 1623-1632, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1633-1636, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1637-1644)
Съдържание на предишните издания (кол. 1645-1653)
Показалец на трудовете на св. Атанасий (кол. 1654-1656)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978690&view=1up&seq=93

Том 29
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Животът на св. Василий Велики (Vita S. Basilii Magni), кесарийски архиепископ (43 гл.) (v-clxxvii)
Предговор от Julius Garnerius (clxxvii-ccxli)
Справка „Библиотеката“ на Фабриций (Харлес, т. IX, 1804) (ccxli-cclxxv)

Забележителни (praecipuae) предговори от стари издания (cclxxv- cclxxxiv)
– от парижкото издание, 1520 (cclxxv-cclxxvi)
– от хагското, 1528 (cclxxvi-cclxxvii)
– от базелското, 1532 (cclxxvii-cclxxix)
– от венецианското, 1535 (cclxxix-cclxxxi)
– от базелското, 1551 (cclxxxii)
– от базелското, 1556 (cclxxxiii)
– от парижкото, 1618 (cclxxxiii-cclxxxiv)

Преглед (еlenchus) на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този първи том (cclxxxiv-cclxxxv)

Откъси/извадки (excerpta) от боландистките „Деяния“ на св. Василий (cclxxxv-cccxvi)

Предварителен трактат и превод на „Последование на тройния празник“ (на тримата доктори – Василий Велики, Григорий Назиански и Иоан Златоуст) от Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715 (cccxvi- cccxcvi)

1. Беседи към „Шестоднев“ (кол. 1-207)
– Беседа I (кол. 1-27)
– Беседа II (кол. 28-51)
– Беседа II (кол. 52-77)
– Беседа IV (кол. 78-93)
– Беседа V (кол. 94-117)
– Беседа VI (кол. 118-147)
– Беседа VII (кол. 148-163)
– Беседа VIII (кол. 164-187)
– Беседа IX (кол. 188-207)
2. Беседи към Псалмите (кол. 208-494)
3. „Против Евномий“ (кол. 495-773)
– кн. I (кол. 495-572)
– кн. II (кол. 573-652)
– кн. III (кол. 653-671)
– кн. IV (кол. 672-709)
– кн. V (кол. 710-773)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 774-780, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BIwyAQAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 30
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Добавка към първия том на трудовете на св. Василий Велики
1. За устройството (κατασκευή/structura) на човека (кол. 9-71)
– Реч I (кол. 9-37)
– Реч II (кол. 38-61)
– Реч III (кол. 62-71)
2. Беседи към Псалмите (кол. 72-117)
3. Тълкувание (ἑρμηνεία/enarratio/commentarius) към пророк Исаия (кол. 118-667)
– гл. I (кол. 118-229)
– гл. II (кол. 230-279)
– гл. III (кол. 280-333)
– гл. IV (кол. 334-344)
– гл. V (кол. 345-425)
– гл. VI (кол. 426-445)
– гл. VII (кол. 446-473)
– гл. VIII (кол. 474-505)
– гл. IX (кол. 506-525)
– гл. X (кол. 526-553)
– гл. X-XI (кол. 554-565)
– гл. XIII (кол. 566-605)
– гл. XIV (кол. 606-629)
– гл. XV (кол. 630-643)
– гл. XVI (кол. 644-667)
4. „За девството“ (кол. 668-809)
5. „Περὶ τῶν συνεισάκτων/De contubernalibus“ (кол. 810-827)
6. „Против арианите“ (кол. 828-831, лат.)
7. Изложение на св.св. Василий Велики и Григорий Богослов за светата и православна вяра (кол. 832-835, лат.)

Апологетическа реч на нечестивия Евномий, срещу която написа възражение Василий Велики (кол. 836-868)

Евстатий. Превод на „Шестоднев“ на св. Василий (кол. 869-968, лат.)
– беседи I-III (кол. 869-903)
– беседи IV-VI (кол. 904-937)
– беседи VII-IX (кол. 904-967)

Бележки на Фронтон Дукеус към Шестоднев, Псалми, Против Евномий, Исаия (кол. 969-1114, лат.)
Отбелязвания/наблюдения на Федерик Морел (кол. 1115-1131, лат.)
Разночетения към „Шестоднев“, „Устройството на човека“ и „За рая“ (кол. 1132-1155)

Показалец на предметите и думите, които се намират преди Добавката (кол. 1156-1223)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1224, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978810&view=1up&seq=10

Том 31
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (от Пруденций Маран) (кол. 9-158, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този и следващия том (кол. 159-162, лат.)

1. „За поста“ (περὶ νηστείας) (кол. 163-197)
– реч I (кол. 163-184)
– реч II (кол. 185-197)
2. Беседа към „Пази се, да не влезе в сърцето ти беззаконна мисъл“ (Вт. 15:9) (кол. 198-217)
3. Реч за благодарността (Περὶ εὐχαριστίας/De gratiarum actione) (кол. 218-237)
4. За мъченицата Юлита (кол. 218-261)
5. Към казаното според Лука (12:18): „Ще съборя житниците си и ще съградя по-големи“ (кол. 262-277)
6. Беседа към богатите (кол. 278-303)
7. Беседа, произнесена по време на град и суша (кол. 304-328)
8. Беседа за това, че Бог не е причина за злините (кол. 329-353)
9. Беседа десета, против гневящите се (кол. 354-371)
10. Беседа за завистта (кол. 372-385)
11. Беседа към началото на Притчи (кол. 386-423)
12. Беседа, насърчаваща светото кръщение (кол. 424-443)
13. Беседа против пияниците (кол. 444-463)
14. Беседа за вярата (кол. 464-471)
15. Беседа към „В началото бе словото“ (кол. 472-482)
16. Беседа за мъченика Варлаам (кол. 483-489)
17. Беседа за мъченика Гордий (кол. 490-507)
18. Беседа за светите 40 мъченици (кол. 508-525)
19. Беседа двадесета, за смирението (кол. 526-539)
20. Беседа за това, да не се приковаваме към житейските неща (кол. 540-563)
21. Към младежите: как да извлекат полза от езическите слова (кол. 564-589)
22. Беседа за светия мъченик Мамант (кол. 590-599)
23. Против Савелий, Арий и аномеите („неподобните“) (кол. 600-617)

„Подвижнически“ (Ἀσκητικά) (кол. 619-691)
24. Слова (кол. 619-691)
– предварителен очерк (προδιαθύπωσις) (кол. 619-625)
– аскетическа реч и увещание за оттегляне от светския живот и духовно усъвършенстване (кол. 626-647)
– за аскезата, или как монахът да се украсява (кол. 648-652)
– за Божия съд (кол. 653-675)
– за вярата (кол. 676-691)
25. „Начало на етиката“ (Ἀρχὴ τῶν ἠθικῶν) (кол. 692-888)
26. Разширени определения (ὅροι κατὰ πλάτος/regulae fusius tractatae) за същото (кол. 889-1051)
27. По-кратки определения (κεφαλαία τῶν ὅρων τῶν κατὰ ἐπιτομήν/capita regularum brevius tractatarum) (кол. 1052-1305)
28. Наказания (ἐπιτίμια) (кол. 1306-1315)
29. Аскетически постановления (ἀσκητικαὶ διατάξεις/constitutiones asceticae) (кол. 1316-1428)

Добавка
30. Беседи (кол. 1429-1513)
31. „За кръщението“ (кол. 1514-1628)
32. Литургия на св. Василий (кол. 1629-1677)
33. Молитви или ексорцизми (εὐχαὶ ἤτοι ἐξορκισμοί) на св. Василий за тези, които страдат от демони и за всяка болест (кол. 1678-1685)
34. Други беседи (кол. 1686-1794)

Бележки на Фронтон Дукеус към речите За поста, и по различни други въпроси (argumentis) (кол. 1795-1829)
Бележки и наблюдения на Федерик Морел към някои беседи на св. Василий (кол. 1830)
Разночетения (кол. 1831-1843)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1844-1848, лат.)

https://books.google.bg/books?id=ZhfZAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 32
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор, в който се разисква (disseritur) за много въпроси, отнасящи се (pertinentibus) до учението на св. Василий (кол. 9-65, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този том (кол. 66, лат.)

1. За Светия Дух, към св. Амфилохий, епископ на Икониум, гл. 30 (кол. 67-218)
2. Писма (кол. 219-1112)
– сбирка (classis) I (46 писма от 357 до 370 г.) (кол. 219-381)
– сбирка II (245 писма от 370 до 378 г.) (кол. 382-1033)
– сбирка III (75 писма – недатирани, много съмнителни и някои неавтентични) (кол. 1034-1112)

Добавка към трети том на трудовете на св. Василий Велики
Напомняне (кол. 113-114, лат.)
3. Речи (24) за нравите (ἠθικοὶ λόγοι), избрани от Симеон Магистър и логотет от всички съчинения (πραγματείαι) на св. Василий Велики (кол. 1115-1382)
– първа, за добродетелта и порочността (кол. 1115-1133)
– втора, за преподаването и поучаването (νουθεσία) (кол. 1134-1146)
– трета, за любовта към Бога и ближния (кол. 1147-1153)
– четвърта, за милостта (ἐλεημοσύνη) (кол. 1154-1167)
– пета, за богатството и бедността (кол. 1168-1181)
– шеста, за алчността (πλεονεξία) (кол. 1182-1195)
– седма, за греха (кол. 1196-1217)
– осма, за покаянието (μετάνοια) (кол. 1218-1237)
– девета, за молитвата (кол. 1238-1245)
– десета, за поста (кол. 1246-1255)
– единадесета, за смъртта (кол. 1256-1277)
– дванадесета, за мъката и унинието (λύπη καὶ ἀθυμία) (кол. 1278-1287)
– тринадесета, за търпението и дълготърпеливостта (μακροθυμία) (кол. 1288-1297)
– четиринадесета, за бъдещия съд (кол. 1298-1305)
– петнадесета, за началството и властта (ἀρχὴ καὶ ἐξουσία) (кол. 1306-1315)
– шестнадесета, за лакомията и пиянството (кол. 1316-1327)
– седемнадесета, за гнева и омразата (кол. 1328-1335)
– осемнадесета, за завистта и клеветата (βασκανία) (кол. 1336-1345)
– деветнадесета, за благоразумието и необуздаността (σωφροσύνη καὶ ἀκολασία) (кол. 1346-1353)
– двадесета, за смирението и тщеславието (κενοδοξία) (кол. 1354-1359)
– двадесет и първа, за успеха (εὐτυχία), неуспеха и разумността (φρόνησις) (кол. 1360-1365)
– двадесет и втора, за промисъла (кол. 1366-1373)
– двадесети трета, за душата (кол. 1374-1376)
– двадесет и четвърта, за почитта към родителите, за старостта и младостта (кол. 1377-1381)
Показалец за местата, от които тези 24 речи са били съставени (compositi) (кол. 1382, лат.)

П. Маран. Прибавки и поправки (Addenda et emendanda) (кол. 1383-1388, лат.)
Бележки на Фронтон Дукеус към книгата „За Светия Дух“ (кол. 1389-1394)

Ред на писмата на св. Василий Велики (кол. 1395-1408)
Азбучен показалец на писмата (кол. 1409-1412)
Показалец на предметите и думите, които се намират в трети том преди Добавката (кол. 1413-1437, лат.)
Показалец на предметите и думите, които се намират в Добавката (кол. 1438-1442, лат.)
Аналитичен показалец на предметите и думите, които се намират в четвърти том (кол. 1442-1539, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1540-1562, лат.)

https://books.google.bg/books?id=lsYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 33
(1857)

IV век

Св. наш отец Кирил, иерусалимски архиепископ
всички налични трудове
с усърдието и труда (studio et opera) на
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/ Antonius Augustinus Touttaeus (1677-1718), бенедиктински монах и презвитер
следват
оцелелите писания или фрагменти на
Петър II и Тимотей, александрийски предстоятели,
Аполинарий Лаодикийски, Теодор Тарсийски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
Предговор (кол. 9-29, лат.)
Справка за ръкописните кодекси, съобразно които това издание е поправено (castigata) (кол. 9-29, лат.)
Дисертации за Кирил
– дисертация I, 15 гл. (за живота и делата на св. Кирил Иерусалимски) (кол. 32-123, лат.)
– дисертация II, 6 гл. (за писанията на св. Кирил и най-много за катехизисите) (кол. 124-167, лат.)
– дисертация III, 13 гл. (за различни части на Кириловото учение) (кол. 168-293, лат.)
Свидетелства на древните за св. Кирил Иерусалимски и неговите писания: Епифаний, Иероним, Филосторгий, Сократ, Созомен, Теодорит, Евстратий, Леонтий, Анастасий Синаит, Симеон Метафраст, Евтихий Александрийски, Кедринос, Никифор Калист, римски мартиролог, гръцки миней (кол. 294-321)

1. Катехизиси (23) на св. Кирил, иерусалимски архиепископ (кол. 322-1127)
– прокатехизис (кол. 331-366)
– първи катехизис (кол. 367-378)
– втори катехизис (кол. 379-423)
– трети катехизис (кол. 424-449)
– четвърти катехизис (кол. 450-503)
– пети катехизис (кол. 504-532)
– иерусалимски Символ, събран от различни места на Кириловите катехизиси (кол. 533-535)
– шести катехизис (кол. 536-603)
– седми катехизис (кол. 605-622)
– осми катехизис (кол. 623-635)
– девети катехизис (кол. 636-657)
– десети катехизис (кол. 658-689)
– единадесети катехизис (кол. 690-723)
– дванадесети катехизис (кол. 724-769)
– тринадесети катехизис (кол. 770-822)
– четиринадесети катехизис (кол. 823-865)
– петнадесети катехизис (кол. 866-915)
– шестнадесети катехизис (кол. 916-965)
– седемнадесети катехизис (кол. 966-1012)
– осемнадесети катехизис (кол. 1013-1059)
– деветнадесети катехизис (кол. 1060-1075)
– двадесети катехизис (кол. 1076-1084)
– двадесет и първи катехизис (кол. 1085-1094)
– двадесет и втори катехизис (кол. 1095-1105)
– двадесет и трети катехизис (кол. 1106-1127)

2. Беседа за болния, който лежал до къпалнята (Иоан 5:2-16) (кол. 1128-1153)

3. Писмо до цар Константин за явилия се в небесата знак на кръст от светлина (кол. 1154-1178)
Фрагменти от загубени трудове на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1179-1182)
Трудове, приписвани (supposita) на св. Кирил

4. Реч за посрещането (ὑπαπαντή) на нашия Господ и Спасител Иисус Христос при Симеон Богоприимец (кол. 1183-1204)

Неавтентични писма до и от папа Юлий (кол. 1205-1210)

Избрани посветителни писма, предговори и наблюдения на издателите на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1211-1272, лат.)
– на Joannes Grodecius, 1525-1596 (Братислава, 1564) (кол. 1211-1218, лат.)
– на Jean Prevost/Joannes Prevotius, 1585-1631 (Париж, 1608) (кол. 1219, лат.)
– на Thomas Milles, 1671–1740 (Оксфорд, 1703) (кол. 1220-1260, лат.)
Описание и история на базиликата на Възкресението (кол. 1261-1272, лат.)

Пeтър II, александрийски епископ (кол. 1273-1293)
Справка (кол. 1273-1275, лат.)
1. Съборно послание (при Теодорит IV,22) (кол. 1276-1293)

Тимотей, александрийски епископ (кол. 1294-1309)
Справка (кол. 1294-1295, лат.)
1. Канонически отговори (ἀποκρίσεις κανονικαί) (кол. 1296-1307)
2. Писмо до Диодор, епископ на Тир (кол. 1308-1309, лат.)

Аполинарий, лаодикийски епископ (кол. 1310-1537)
Справка (кол. 1310-1313, лат.)
1. Превод на Псалтира
– Пс. 1-16 (кол. 1314-1329)
– Пс. 17-31 (кол. 1330-1353)
– Пс. 32-45 (кол. 1354-1377)
– Пс. 46-63 (кол. 1378-1399)
– Пс. 64-76 (кол. 1400-1422)
– Пс. 77-90 (кол. 1423-1449)
– Пс. 91-104 (кол. 1450-1471)
– Пс. 105-117 (кол. 1472-1491)
– Пс. 118 (кол. 1492-1505)
– Пс. 119-150 (кол. 1506-1537)

Исаак, християнин от юдей (кол. 1538-1545, лат.)
Справка (кол. 1538-1541, лат.)
1. За вярата. За светата Троица и въплъщението на Господа (кол. 1542-1545, лат.)

Теодор, тарсийски епископ (кол. 1546-1627)
Справка (кол. 1546-1561, лат.)
1. Фрагменти от катените (кол. 1562-1627)
Прибавки към Аполинариевия превод на Псалмите (кол. 1628-1633)

Показалец на предметите, които се съдържат в Кириловите катехизиси, в бележките, добавката и предшестващите (praeviis) дисертации (кол. 1634-1715, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1716-1720, лат.)

Том 34
(1860)

IV век

Св. наши отци Макарий Египетски и Макарий Александрийски
всички налични трудове
следва
отново прегледана (recognita) от същите издатели
„Лавсаик“ (Historia Lausiaca) от Паладий Еленополски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7, лат.)

Мнение/предисловие (avis) на издателите (кол. 8, фр.)

За „Животите“ за светите Макариевци, Египетски и Александрийски. Критически и исторически въпроси, 8 гл. (кол. 9-176, лат.)
– пролегомени (кол. 9-37, лат.)
– Паладий за св. Макарий Египетски (кол. 38-63, лат.)
– Паладий за св. Макарий Александрийски (кол. 64-103, лат.)
– Руфин за св. Макариевци (кол. 104-113, лат.)
– Евагрий, Иероним, Касиан за св. Макариевци (кол. 114-123, лат.)
– кн. III-VII от collectio Rosweidiana за животите на отците и изреченията на св отци за св. Макариевци (кол. 124-149, лат.)
– за изданията на Possinus и Cotelerius (кол. 150-159, лат.)
– Сократ, Созомен и други църковни писатели за Макариевците (кол. 160-176, лат.)

Първа добавка, съдържаща „Деянията“ на светите Макариевци
– Животът на св. Макарий Египетски от Паладий (кол. 177-183)
– Животът на св. Макарий Александрийски от Паладий (кол. 184-199)
– други места от „Лавсаик“ и някои кодекси (кол. 200-229)

Втора добавка, съдържаща „Изреченията“ (ἀποφθέγματα) на светите Макариевци (кол. 230-263)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791. Две дисертации за писанията на св. Макарий Египетски (кол. 264-283, лат.)

Първо издание на Беседите на св. Макарий Египетски. Предговор към латинския превод на беседите на Joannes Picus (Париж, 1559) (кол. 284-299, лат.)
Предговор на Zacharias Palthenius, 1570-1615 (Франкфурт, 1594) (кол. 300-307, лат.)
Статията в „Суда“ (кол. 310)
Предговор към изданието от 1622, Париж от Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626 и др. (кол. 310-316, лат.)
1. Беседи на св. Макарий Египетски (кол. 317-323)
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686. Пролегомени към трудчетата на св. Макарий Египетски, издадени от самия него (Париж, 1684) (кол. 324-351, лат.)
Johann Georg Pritius, 1662-1732. Предговор към изданието на беседите на св. Макарий Египетски (Лайпциг, 1714) (кол. 352-369, лат.)
Пролегомени на Андреа Галанди (кол. 370-377, лат.)
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717 и William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713. За св.св. Макарий Египетски и Александрийски (кол. 378-391, лат.)
Й.А. Фабриций. За животите и писанията на св.св. Макарий Египетски и Александрийски (Харлес, 1802; т. VIII) (кол. 392-400, лат.)
2. Писма и молитви на Макарий Египетски (кол. 401-448)
3. Духовни беседи (50) на св. Макарий Египетски (кол. 449-821)
– Беседи 1-10 (кол. 449-543)
– Беседи 11-20 (кол. 544-655)
– Беседи 21-30 (кол. 656-727)
– Беседи 31-40 (кол. 728-767)
– Беседи 41-50 (кол. 768-821)
4. Аскетически трудчета (кол. 822-970)
– за пазенето на сърцето (кол. 822-841)
– за съвършенството в Духа (кол. 842-852)
– за молитвата (кол. 853-865)
– за търпението и различаването (διάκρισις) (кол. 866-889)
– за издигането на ума (кол. 890-907)
– за любовта (кол. 908-935)
– за свободата на ума (кол. 936-967)
– правило към монасите (кол. 968-970, лат.)

Св. Серапион, Макарий, Пафнутий и другият Макарий. „Правило към монасите“ (кол. 971-982, лат.)
Източно правило, избрано от правилата на източните отци – от дякон Вигилий (кол. 983-990, лат.)
Паладий, еленополски епископ. „Лавсаик“
Предговор на Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584 (Дукеус; Париж, 1624) (кол. 991-994, лат.)
Предговор на Паладий (кол. 997-1010)
Ἡ πρὸς Λαύσον ἱστορία/Historia Lausiaca, 151 гл. (кол. 1007-1261)
Забележка от Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629 (кол. 1262-1278, лат.)

Аналитични показалци към св.св. Макарий Египетски и Макарий Александрийски (кол. 1279-1293, лат.)
Показалец към „Лавсаик“ (кол. 1294-1302, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1303-1308, лат.)

***

(по технически причини размествам реда – вм. 35 давам 40. Ще се случва и по-нататък, с Божия помощ)

Том 40
(1863)

IV век

Св. египетски Отци
всички трудове
предхождат ги (praecedunt)
всички оцелели (quae supersunt) трудове
на
Филон Карпасийски, Астерий Амасийски, Немезий Емески, Иероним Грък

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Филон, епископ на Карпасия. „Тълкуване (ἑρμηνεία) към Песен на песните“ (изд. халкедонски епископ Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774; Рим, 1772) (кол. 9-154)
Предговор (кол. 9-26, лат.)
1. „Тълкуване (ἑρμηνεία/enarratio) към Песен на песните“ към презвитер Евстатий и дякон Евсевий (кол. 27-154)

Св. Астерий, амасийски епископ (кол. 27-154)
Историческа и литературна справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. IX, стр. 513 (кол. 155-159, лат.)
Предговор на François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679 (кол. 160-162, лат.)
1. Беседи (21) на св. Астерий (кол. 163-477)
– за богатия и за Лазар (Лука, 16:19) (кол. 163-179)
– за неправедния пристойник (Лука, 16:1) (кол. 180-193)
– против алчността (πλεονεξία) (кол. 194-215)
– против празника „Календи“ (кол. 216-225)
– за „позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина?“ (Мат., 19:3) (кол. 226-239)
– за пророк Даниил и за Сусана (Дан., 13:2) (кол. 240-249)
– за слепия от рождение (Иоан, 9:1) (кол. 250-263)
– похвала на светите първовърховни (κορυφαίους) апостоли Петър и Павел (кол. 264-299)
– похвала за св свещеномъченик Фока (кол. 300-313)
– десета, похвала за светите мъченици (кол. 314-333)
– разказ (ἔκφρασις) за всехвалната мъченица Евфимия (кол. 334-337)
– похвала за св. първомъченик Стефан (кол. 338-354)
– насърчение (προτρεπτικός) за покаяние (кол. 355-369)
– за началото на поста (кол. 370-389)
– към Пс. 5, първа-пета (кол. 390-443)
– двадесета, към Пс. 6 (кол. 444-459)
– към Пс. 7 (кол. 460-477)
Добавка към Астерий, от „Амфилохии“ на Фотий. „Колко Астериевци е имало и какво е било тяхното мнение (δόξα/opinio)“ (кол. 478-479)

Немезий, епископ на Емеса (кол. 480-844)
Историческа справка (кол. 480-483, лат.)
Предговор на Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811 (Хале, 1802) (кол. 484-486, лат.)
Обяснение (explicatio) на съкращенията и справка за изданията, кодексите, преводите и останалите трудове, които са използвани (adhibita) в това издание (кол. 487-491, лат.)
Предговор към антверпенското издание (Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577 et Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589) (кол. 492-495, лат.)
Предговор към оксфордското издание (кол. 496-500, лат.)
Фабриций за Немезий. Bibliotheca graeca; т. VII, стр. 549 (кол. 501-502, лат.)
1. „За природата на човека“, 44 гл. (кол. 503-817)
Забележки на оксфордския издател към Немезий (кол. 819-844, лат.)

блаж. Иероним, гръцки богослов
Историческа справка (кол. 845-846, лат.)
1. Диалог за Светата Троица между евреин и християнин (кол. 847-859)
2. „Старание (φιλοπονία), полезно за всеки християнин“ (кол. 860-866)

Египетски отци от IV век
Св. Орсиезий, тавенисийски авва (кол. 867-895)
Св. Серапион, тмуитски епископ (кол. 896-941)
Св. Пахомий, тавенисийски авва (кол. 942-952)
Св. Антоний Велики (кол. 953-1102)
Св. авва Исаия (кол. 1103-1213)
Евагрий Понтийски (кол. 1214-1286)

Том 41
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър
всички трудове, които беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)
прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения Дени Пето от Орлеан (Париж, 1622)

Том първи

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (4 стр. без ном., лат.)
Справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VIII, 1802 (стр. i-xiv, лат.)
– животът на св. Епифаний
– други Епифаниевци
– издания на св. Епифаний
– налични автентични писания
– загубени писания
– съмнителни, които изглежда слядва да се отдадат (tribuenda) на някойпо-късен Епифаний
– неиздадени
Посветително писмо от Пето до кардинал Франсоа дьо Ларошфуко (Rupifucaldius), 1558–1645 (да не се бърка с писателя, 1613-1680) (кол. 9-15, лат.)
До католическия и искрен (catholicus et candidus) читател (кол. 16-19, лат.)
Някои похвали на древните за Епифаний (Иероним, Августин, Созомен) (кол. 20-23)
„Животът на св. Епифаний“. Откъси/извадки от казаното от Иоан, негов ученик (кол. 24-73)
Полибий, епископ на Ринокорури. Останалото от неговия „Живот на св. наш отец Епифаний, епископ на Константия“ (кол. 74-115)
„Деяния на св. Епифаний“ , 7 гл. от Daniel von Papenbroeck/Paperbrochius, 1628-1714 (от боландистките „Деяния на светиите“ т. III; Венеция, 1738) (кол. 116-151, лат.)
Дени Пето. „Предварителни размишления“ (προθεωρία) към труда на Епифаний, надписан „Panarium“ (кол. 152-154, лат.)
Писмо на презвитерите Акакий и Павел до Епифаний и отговор (кол. 155-172)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“ (Panarium sive arcula)
– кн. I, t. 1 (1-20 ерес) (кол. 173-285)
– кн. I, t. 2 (21-33 ерес) (кол. 286-577)
– кн. I, t. 3 (34-46 ерес) (кол. 578-849)
– кн. II, t. 1 (47-64 ерес) (кол. 850-1199)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1200, лат.)

Том 42
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър

всички трудове, което беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)

прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения
Дени Пето от Орлеан
(Париж, 1622)

Том втори

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (без ном., лат.)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър (кол. 9-832)
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“
– кн. II, т. 2 (65-69 ерес) (кол. 9-335)
– кн. III, т. 1 (70-76 ерес) (кол. 336-639)
– кн. III, т. 2 (77-80 ерес) (кол. 640-773)
– истинна реч за вярата на съборната и апостолска Църква/καθολικῆς καὶ ἀποστολικῆς Ἐκκλησίας/expositio fidei (кол. 774-832)

2. „Обобщение/сбито изложение“ (ἀνακεφαλαίωσις/sive eorum quae in Panario dicta sunt summa comprehensio) (кол. 833-886)
– кн. I, т. 1 (кол. 833-853)
– кн. I, т. 2 (кол. 854-859)
– кн. I, т. 3 (кол. 860-863)
– кн. II, т. 1 (кол. 864-867)
– кн. II, т. 2 (кол. 868-869)
– кн. III, т. 1 (кол. 870-873)
– кн. III, т. 2 (кол. 874-886)

Добавка от дисертации

Диатриба за рождената година на Христос (кол. 887-939, лат.)
Друга диатриба: за годината и деня на Господните страсти (кол. 940-1015, лат.)
Диатриба за древния начин на покаяние в Църквата (кол. 1016-1045, лат.)
За хорепископите (кол. 1046-1053, лат.)
За двойния цикъл et embolismorum ratione (кол. 1054-1057, лат.)
За псевдосинодите в Сирмиум и Анкира, и за други полуариански деяния – разказ (narratio) на Сократ, Созомен и останалите (кол. 1058-1071, лат.)
За някои древни обреди (veteribus ritibus) на Църквата (кол. 1072-1102, лат.)

Аналитичен показалец към първите два тома (кол. 1103-1126, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1127-1128, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TvQUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Изследователи на гръкоезичната патристика, чиито текстове са публикувани в MPG

XV век

Barnabas Celsanus, края на XV в.
Petrus Brutus, края на XV в.

XVI век

до 1580

Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536
Бернардин Донат/ Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557
Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577

до 1600

Николай Галасий/Nicolas des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581
Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581
Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584
Франсиско Торес/Francisco Torres/Franciscus Turrianus, 1509-1584
Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589
Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius, 1532-1590
Joannes Grodecius, 1525-1596
Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599
Амброзий Ферари/Ambrosius Ferrarius, XVI в.
Готфрид Тилман/Godefroy/Godefridus Tilmann (?)

XVII век

до 1632

Мартин дел Рио/Martinus Delrio, 1551-1608
Франсоа Феуарден/François Feuardent/ Franciscus Feuardentius, 1539-1610
Zacharias Palthenius, 1570-1615
Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius, 1550-1616
Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617
Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626
Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629
Jean Prevost, 1585-1631
Петър Ланселий/Petrus Lansselius, 1580-1632

до 1662

Николай-Хуго Менар/Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus, 1585-1644
François Viger/Franciscus Vigerus, 1590-1647
Балтазар Кордерий/Balthasar Cordier/Corderius, 1592-1650
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652
Патрик Янг/Patrick Young/Patricius Junius, 1584-1652
Петър Халоа/Petrus Halloix, 1571-1656
Лука Холстен/Lukas Holste/Lucas Holstenius, 1596-1661
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca, 1594-1662

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676
François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679
Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689
Basilius Millanius Casinatis/Б.М. Касинат (?)

XVIII век

до 1736

Йохан Ернст Грабе/Johannes Ernst Grabe/Ioannes Ernestus Grabe, 1666-1711
William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713
Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715
René Massuet/Renatus Massuetus, 1666-1716
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/Antonius Augustinus Touttaeus, 1677-1718
Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720
Денис-Николай льо Нури/Denis-Nicolas Le Nourry, 1647-1724
Johann Georg Pritius, 1662-1732
Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus,1666-1736 (архиепископ на Анкира)
Йохан Алберт Фабрициус/Johann Albert Fabricius, 1668-1736

до 1772

Thomas Milles, 1671–1740
Шарл де ла Рю/Charles de la Rue/Carolus Delarue, 1684-1740
Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741
Шарл Венсан де ла Рю/Charles Vincent de la Rue/Carolus Vincentius Delarue, 1707-1762
Пруденций Маран/Prudentius Maranus, 1683-1762
Джовани Манси/Giovanni Domenico Mansi/Joannis Dominici Mansi, 1692-1769
Dominic Vallarsi, 1702-1771

до 1800

Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774 (епископ на Карпасия)
Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/Bernard de Rubeis, 1687-1775
Андреа Галанди/Andrea Gallandi/Gallandus, 1709-1779
Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784
Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani, 1712-1786 (епископ на Падуа)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791

XIX век

до 1855

Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811
Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815
Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826
Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854
Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854

до 1900

Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868
Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870
Константин Тишендорф/Konstantin von Tischendorf, 1815-1874
Ернст Г. Герсдорф/Ernst Gotthelf Gersdorff, 1804-1874
Жак-Пол Мин/Jacques Paul Migne, 1800-1875
Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883
Адолф Щирен/Adolphus Stieren, 1813-1884
Карл-Йозеф Хефеле/Karl Joseph von Hefele, 1809-1893
Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto, 1816-1897

***

Новобългарски преводи на текстовете, публикувани в MPG
(справки от Георги Митов)

1. Св. Климент Римски. Две послания до коринтяните (Прев. Димитър Димитров). София: Синодално издателство, 2011

2. св. ап. Ерм. Пастирът, кн. I-II (Прев. Никола Антонов) http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm; също – „Писмо до Диогнет“, прев. Св. Риболов в Изборник – светоотеческо наследство. „Омофор“, 2001

3. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия (Прев. Иван Христов). София: ЛИК, 2001.
Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена (Прев. Лидия Денкова). София: Гал-Ико, 1999. Второ преработено и допълнено издание: http://eprints.nbu.bg/2504/ (Достъп: 11 януари 2021)
Дионисий Ареопагит. За мистическото богословие (Прев. Николай Кочев) – Философски алтернативи, 4, 1995, 124-133

5. Изборник – светоотеческо наследство (Прев. Светослав Риболов). София: Омофор, 2001. Съдържа преводи от съчиненията на св. Игнатий Антиохийски и на св. Поликарп Смирненски; също – „Мъченичеството на св. Поликарп“ и „Фрагменти“ на св. Папий, епископ Иераполски.

8. Климент Александрийски. Увещателно слово към елините (Прев. Стела Панайотова) – ГСУ-ЦСВП, 84-85 (4), 1994, 161 сл.

11. Ориген. За началата. Кн. 1. София, 2003 (Преводът е направен от руски и английски, както е споменато в предговора, но на места е взет под внимание и латинския текст според превода на Руфин – https://duhovno-razvitie.com/origen.pdf)

(ще се допълва)

***

Кратък списък на автори и произведения по томове

I-II т.

– св. Климент Римски
Първо и второ послания до коринтяни
Две послания към девиците
„Клементини“ – „Recognitiones“, „Двадесет беседи“ (quae feruntur)
„Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
Литургия на св. Климент
„Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.)
– „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae)
– св. апостол Варнава
Съборно послание
– св. ап. Матия
– папа Анаклет
Писма и разпоредби (Epistolae et decreta)
– св. ап. Ерм
„Пастир“
– „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (Testamenta XII patriarcharum)
– „Писмо до Диогнет“
– „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей от презвитерите и дяконите на Ахея “

III-IV т.

– св. Дионисий Ареопагит
„За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia)
„За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia),
„За божествените имена“ (De divinis nominibus),
„За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum),
11 Писма (Epistolae)
Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi)
– Схолии на св. Максим и Парафрази на Георги Пахимер
– „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт.
– Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“
– За Дионисий Ареопагит от „Суда“
– Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“
– Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“
– Методий (Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“

V т.

– св. Игнатий Богоносец
Послания
Литургия на св. Игнатий
– Мъченичество на св. свщмчк Игнатий Богоносец
– св. Поликарп, епископ на Смирна
Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп
Послания на
– папа Еварист
– папа Александър I
– папа Сикст I
– папа Телесфор
– папа Хигин
– папа Пий I
– папа Аникет към епископите на Галия
– папа Сотер
– папа Елевтерий
– Фрагменти на св. Мелитон Сардийски
– Папий от Хиераполис
– св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина
– Аристид
– Агрипа Кастор
– Аристон от Пела
– Клавдий Аполинарий
– св. Хегезип
Коментари за деянията на Църквата
– Пантен
– Родон
– Максим, Иерусалимски епископ
Фрагмент от За материята
– Поликрат, еп. Ефески
Фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
„Деяния на св. Тимотей“
– св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска
– св. Серапион, антиохийски епископ
– Аполоний
– Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други
– „Страдание на свв. Епиподий и Александър“
– „Страдание на св. Симфориан“
– „Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия“
– папа Виктор I
– Архей, епископ на Африка

VI т.

– св. Юстин, философ и мъченик
„Реч към елините“
„Увещание към елините“
„За монархията“
„Апология за християните към Антонин Пий“
„Апология за християните към римския сенат“
„Диалог с юдеина Трифон“
Неавтентични (spuria)
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните“ относно някои необходими питания
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“
„Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“
Фрагменти от „За възкресението“
– Тациан
„Против елините“
„Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод
„За възкресението на мъртвите“
– Атенагор Атински, християнски философ
– Теофил, антиохийски епископ
„До Автолик“
– Ермий философ
„Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“

VII-IX т.

– св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“/῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или„Против ересите“
– Климент Александрийски
„Увещание към елините“ („Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes)
„Педагог“
„Стромати“
„Кой богат ще се спаси“
Спорни (dubia)
„Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
„За промисъла“, „За душата“ и др.

X т.

– св. Зефирин, римски първосвещеник
– Гай (Caius), римски презвитер
– Юлий Африкан
„Хронография“
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос
– св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик
– св. Урбан I, римски първосвещеник
– Астерий Урбан
– папа Понтиан
– папа Антер
– папа Фабиан
– св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик
– св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия
– Теогност Александрийски
– Пиерий, александрийски катехист
– Малхион, презвитер на Антиохийската църква
– св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата Трудове и фрагменти
– св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец
– св. Дионисий, александрийски епископ
– Макарий Магнезийски
– св. Архелай, епископ на Месопотамия
– св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква
– св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква

XI-XVII т.

– Ориген
Писмо до Африкан За историята на Сузана
Писмо до Григорий [Чудотворец]
„За възкресението“
Фрагменти от „Стромати“
„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“
„За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“
„Увещание за мъченичество“
„Срещу Целз“
„Диалог за правилната вяра в Бога“
Тълкувания/коментари (ἐξηγητικά)
към Стария завет
към Новия завет
„Филокалия“
Хексапли (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“)
– „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“
Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica)
– „Към Иов“ на анонимен автор
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)
– Апология на мъченик Памфил за Ориген
– Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги

XVIII т.

– св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
„Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia)

„За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio)
от „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione)
от „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis)
от книгите „Против Порфирий“
„За Симеон и Анна“
Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum)
Фрагменти
от Беседа За Господния кръст
други
– Александър епископ на Ликополис. „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum
– св. Петър, александрийски епископ и мъченик
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Послание (еpistola canonica) на св. Петър, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара
Послание на св. Петър до александрийската църква
От „Книга за божеството“ на светейшия Петър
Фрагменти
– св. Александър, александрийски епископ
Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου
Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini)
– св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик
Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio)
Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор
Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий
Литургия на св. Евстатий
Коментар към „Шестоднев“
– Тит, бострийски епископ
Три книги Против манихеите
Реч за Цветница
– Маркел, епископ на Анкира
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски
Изповедание на вярата на анкирската църкваИзповедание на вярата на анкирската църква
– Теодор, хераклейски епископ
от „Тълкование към Исаия“

XIX т.

– Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
„Хроники“
– презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“
– Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ на Арат
– Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“
– Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний
– Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г.
– от Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат
– Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3
– Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат
– „Родът и животът на Арат“
– Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“
– св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“
– монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“
– св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata
– Аеций. „За значението на небесните тела“

XX-XXI т.

– Евсевий Памфил
„Църковна история“
„Животът на цар (imperator) Константин“
– Реч на цар Константин към събранието на светиите
Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus)
„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis), от книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber),
Писма на Евсевий
„Подготовка за Евангелието“

5 дек 2017 b

*

292

22-29 ноем 2020

Античната демокрация (интервюта)

1.
За Европа

Любомира Константинова:
– „Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг – там, едни работел това, друг – онова, едни бил православен, друг – католик или нещо друго. Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим? Заради доброто на всички ни.
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула. Събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината.“
Думите са на Н. Гочев, преподавател в Катедра „Класическа филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“; думи, публикувани в изданието „Гласове“. А истини за това, какво ни подсказва за бъдещето връщането в миналото на Европа се надяваме да чуем и ние тук, в „Нашият ден“. Здравейте, г-н Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте, добро утро.

Л.К.:
– Върнахме се две години назад – с думите, които сте изрекли и сте написали за „Гласове“. А колко назад в миналото на Европа, към кои истории на Европа е необходимо да се върнем, за да видим и днешния ден, и оттук нататък бъдещето ни?

Н.Г.:
– Историята на Европа като място, където хората са живели и са решавали проблеми на общностния живот е, за щастие, обозрима. Ние имаме добри писмени свидетелства за около 2 500, и малко повече години назад. Ако трябва да помислим, да погледнем в старите книги и да разберем откога се говори за Европа, откога хората, които живеят тук, започват да се осъзнават като нещо отделно, трябва да се върнем – това се е казвало много пъти – към древна Гърция, към полисното време. Интересно е да се каже как древните гърци са разбрали, че са европейци – значи нещо друго от хората, които живеят по други места.
Те са го разбрали, мисля, в резултат на една война: иначе може би нямаше да го узнаят толкова бързо и така ясно. Това е била войната срещу персийската империя, чийто приемник, езиков и като съзнание, е днешният Иран. В онзи момент тя е покривала под себе си почти цялата азиатска суша – тази, на която е по-лесно да се живее.
Тази империя, като всяка друга, е имала стремеж към експанзия и се е сблъсквала с общества, които обитавали по нейните периферии; а гърците, като европейци, били точно в периферията на персийската империя. И се е стигнало до военен сблъсък, в който – сякаш по чудо – гърците са устояли. Но понеже опасността е била голяма, те започнали да обмислят случилото се и са стигнали до извода, че са нещо различно – „като европейци“.
Има един велик историк, чиято книга стои в началото на тези размисли – това е Херодот. Той казва: „Светът има три части: една е Европа, друга е Азия…“ А третата, която нарича „Либия“, ние впоследствие сме нарекли Африка. „И“, казва, „между първите две, Европа и Азия, отдавна има напрежение и сблъсъци; а наскоро се проведе една голяма война, на която нашите бащи бяха свидетели.“
Та по времето на Херодот, значи V в. преди Христос, ние вече имаме едно изречено, осъзнато противоречие – между хората, които живеят на европейските територии и онези, които живеят в Азия; и то се е проявило във военен сблъсък.

Л.К.:
– В последващи времена, във време на война или на мир по-ясно личи това самоопределяне? С него можем да препратим и към голямата тема за бежанците, и темата за религиозното противопоставяне. Какво се случва в този период – от Херодот до днес?

Н.Г.:
– Това е дълга история и първо трябва да помислим по какво съдим, че Европа е едно нещо. И днес пред нас стои въпросът, Европа едно нещо ли е, или е само име за общества, които не са свързани помежду си освен териториално; които се сблъскват, срещат се, имат отношения, но все пак не са едно нещо.
Така че трябва да се каже защо се мисли, че Европа е едно нещо. Първо да погледнем географския аспект. Европа е един полуостров на големия азиатски материк (както примерно е Балканският полуостров по отношение на самата Европа). Този полуостров е сравнително малък, обозрим. И хората, които са го населили и са се умножили благодарение на мекия средиземноморски климат, са се почувствали като нещо отделно. И до ден днешен тя продължава да е същия този полуостров, който е била през античността. Освен добър климат, тук има и възможности за транспорт – тъй като морето с многото си острови, особено в егейската област, позволява един сравнително лесен транспорт. Така че Европа има своята географска специфика и в това отношение тя е една.
Друго, с което Европа се отличава от останалия свят, е езикът. И Вие хубаво напомнихте чрез името „Вавилон“ за това, колко важно нещо е езикът, за да се почувстват хората заедно – да са едно. В течение на своята история Европа се е крепяла на езиците и също на това, че в началото не е имала много езици.
В началото – когато говорим за древното време, Херодотовото и малко по-нататък – европейците са били хора, които са говорили на гръцки. Имам предвид тези, които изобщо са знаели, че са европейци; защото е имало и други народи, които са говорели на други езици, но те пък не са знаели, че са европейци. А тези, които са знаели, те говорели гръцки.
После към този език се присъединява латинският, благодарение на военната и правна мощ на римската държава – впоследствие империя. Така че в основата на Европа в продължение на много векове стоят само два езика. Това на пръв поглед улеснява общуването, защото Азия, от гледна точка на европееца, е едно невероятно скупчване от езици; човек мъчно може да се справи на тази територия, където живеят толкова много народи и говорят по толкова различни начини. Докато Европа е сравнително малка: не само географски, но и езиково. Била е такава. Имала е само два писмени езика.
Така е било в началото. Но тези два езика, които в началото улеснявали общуването между европейците, после започнали да го затрудняват. Стига се до един момент, първите векове след Христос, когато се усеща, че тази империя е разделена на две. Тя е разделена заради езиците: западната част е място, където повечето хора говорят латински, докато в източната – бих казал, от София на изток – се говори по-скоро на гръцки. И това различие е имало толкова голяма тежест, че накрая Римската империя просто се разпаднала на две, безвъзвратно – на западна латиноезична и източна, със столица Константинопол, която е била по-скоро гръкоезична.
И днес, когато имаме Европейски съюз, където сякаш се стремим езиците да бъдат равноправни – пак имаме езиков проблем. Той не е малък, не може да се игнорира. Хората понякога си казват: „Е, 20-30 езика… важното е, че има един-два по-основни.“ Но работата е там, че когато в една област има много съперничещи си езици, е вероятно накрая да надделее само един. Тези центробежни сили, които виждаме – прехвърлям се към днешния ден – в Европа, примерно отделянето на Британия или и на други области, които доскоро никой не смяташе за отделни; те в голяма степен са свързани с езиковия въпрос.
Примерно Британия беше единственото място в ЕС, където хората имаха за роден език английски – който, както знаем, се стреми да стане общ за европейците, някак спонтанно като че ли. Значи нейното положение е особено. От друга страна съществуват много отделни езици, на които хората си държат. И в един момент научаваме, че има европейски езици, за които не сме знаели – да кажем, каталонският. Далеч не всеки е знаел, че той е различен от испанския. Но напоследък се разбра, че това може би не е същият език.
Така че въпросът за езика не бива да се пренебрегва; и особено ние, като българи, трябва да го имаме предвид. Защото ние сме влезли в историята чрез своя език. Не е напразно да се напомня, че българският език е третият писмен език на Европа. Това е доста почетно място. И следователно ние, точно с оглед на своята националност и история, би трябвало да мислим по езиковия проблем и с такива размисли да участваме в строежа на Европа, доколкото тя се строи.

Л.К.:
– Ако погледнем към едно друго многоезичие, тематичното: към разделението на хората в Европа по всякакви линии, ксенофобска и на гостоприемството, на либералността или консерватизма – колко широко е това многоезичие днес и кой трябва да ни дава отговорите на това, накъде да вървим? Политиците, философите, кой?

Н.Г.:
– Това, което казвате – „Накъде да вървим?“, ми се струва нещо, на което си струва да се спрем. Това е въпросът за целта. Понякога хората си мислят, че обществото би могло да си съществува много добре и без да си поставя цели; като изключим целите на всекидневието, осигуряването на най-необходимото. Но това едва ли е така. Обществото, за да бъде едно, трябва непрекъснато да заявява, че има обща цел; иначе то просто ще се разпадне. Хората ще си поставят отделни цели, и в един момент ще се окаже, че не работят за едно нещо, а само понякога и по необходимост се договарят. Но едно е по необходимост да се договаряш за някакви неща от всекидневието, а съвсем друго – да си един в перспектива, с оглед на бъдещето. И тогава „едно“ общество се оказва онова, което има една цел.
Така е и в семейството. Когато децата са малки, те не могат да имат цел, различна от тази на родителите им. А тя е – да бъдат отгледани, да станат като родителите си. Така семейството има една цел и то е едно. Но когато те пораснат и станат пълнолетни, тогава общата цел ще е изпълнена; и оттам нататък те няма да имат едни и същи цели с техните родители. Те вече ще имат собствен, личен живот и ще полагат други цели; и тогава семейството ще намалее и изобщо ще прекрати дотогавашното си съществуване – защото родените и отгледаните ще излязат от него. Така че с изчезването на общата цел обществото прекратява своето съществуване изчезва или става друго.
Така е и с политическите общности. Коя е общата цел, която ще направи от кое да е общество едно? Това е нещо, върху което трябва да се мисли, и Вие задавате въпроса, който всеки би задал, а именно – кой ще постави тази цел, кой ще каже накъде да вървим? Бих казал, че това е една тежка интелектуална задача. Не интелектуална по начина, по който се решава нещо в областта на математиката; а задача, която изисква поглед към историята. Така че каква задача да си поставим ние като общество, за да бъдем едно с оглед и на историята? Това не може един политик да го реши, защото политикът има много всекидневни неща за решаване. То трябва да се реши от хора, които имат повече свободно време да изследват и да размишляват.
Тук вече говорим за съсловието – доколкото то съществува – на интелектуалците. Те са хората, които трябва да бъдат канени и с които трябва да се говори за това; за да се каже накъде отиваме, каква да е нашата цел.
Това обаче е един тежък дебат, защото той има отношение и към властта. Защото когато решим каква е целта ни, с това ние започваме да строим идеологията на обществото – не употребявам тази дума в лош смисъл. Не може да има общество без идеология. А съществена част от идеологията на кое да е общество е неговата цел. Това не може да се реши просто от политиците; трябва да има други хора, които не се занимават с текуща полиитка. Става дума за обществен разговор, който обаче трябва да е свободен, а не предрешен. И тук става ясно, че ние имаме нужда от свобода на словото: мнозина да могат да се изкажат и да се допуснат противоречията, за да се намери кое е това общо, което ще ни обединява – целта. За какво съществува нашето общество?
Някой би казал: „Нашето общество съществува заради мира.“ Но мирът сам по себе си може да бъде несправедлив и поради това неудовлетворителен. И второ, външният мир – всеки го е забелязал – не е достатъчен, за да се почувства човек щастлив. За да има мир в дълбок и сериозен смисъл, който води до щастие, трябва да има и цел, задача – нанякъде да се отива.

Л.К.:
– Кои са другите възможни отговори на въпроса за целта – освен мирът?

Н.Г.:
– Действително трябва да се помисли. Всеки човек си казва: „Аз имам нужда от най-необходимото, от нещата, които се наричат `насъщни`. И от известна сигурност.“ Но оттук нататък – какво?
Пак ще погледна към историята на Европа и ще дам някои примери: какво са правили хората на този континент, когато са опитвали да бъдат заедно.
Например експанзията на Европа. В един момент европеецът се е насочил към завладяване на нови земи – към цялата планета. Това за много векове му е задържало вниманието. Той е решил: „Нашата цел ще бъде да завладеем света, да се установим на нови територии, да пренесем нашата цивилизация.“ Това е нещо, което може задълго да задържи вниманието на едно общество и да го успокои в дълбок смисъл: „Ние живеем, за да овладяваме нашата планета“.
Тук говорим за големи неща от историята на Европа. И тъй, тя тръгва да се разширява в две посоки. Едната е през моретата – това го прави западна Европа. Достига до американския континент, до южните морета; обикаля Африка, достига до Индонезия и така нататък. Това е морската експанзия.
От другата страна имаме сухопътна експанзия. Тя е към изток и се осъществява от руската държава, впоследствие империя. Там се върви само по суша, не по море; и се достига до Тихия океан и Япония.
Това са векове – като се започне приблизително от 1500-та и стигне докъм 1700-та: едни 200 или повече години, в които се овладява планетата. Тогава Европа, каквито и проблеми да е имала, се е опитвала да се освободи от тях, като ги изнесе навън и ги проектира върху цялата планета.
И тя го постига. Защото това противостоене, което имахме през XX в. на великите сили – Съединените щати и Съветският съюз – беше едно европейско противостоене. Целият свят беше разделен на две: както Европа през дълги векове или може би хилядолетия през своята история е била разделена на две. Стигна се дотам, че Европа изнесе своите проблеми върху цялата планета. А как се стигна до това? Защото имаше едно целеполагане. Европейците казаха: „Каквото и да става, ние ще излезем оттук – ще завладеем света, ще го присъединим към себе си.“
Това беше една цел – експанзията на Европа. Но с тази експанзия е свършено. XXI век вече вижда една обединена Земя. Обединена информационно. Ние вече разговаряме всички със всички, няма проблем да се говори от Европа с Южна Америка – мигновено. Значи тази експанзия на Европа стигна до своя край. И оттук нататък възниква тежкият въпрос: „Какво да се прави?“. Защото експанзия нататък не може да има, въпреки интересните разговори за пътуване към чужди планети. Какво да се прави нататък?
Ако се върнем към това, което ние наричаме исторически „Европа“, а именно този полуостров, за който стана дума, ще видим, че тук, на наша територия, където е и Европейският съюз, не е ясно какво бъдеще предстои. Имаме множество нации със своите езици, които са се събрали заедно – защото може би така е по-добре – но е малко неясно накъде ще вървят. Това е една интелектуална задача, която не е лесно решима.

Л.К.:
– Нека да завършим този разговор с Вашия личен отговор на въпроса на какво е най-важно да си отговорим – най-скоро. Кой е този въпрос, на който се надявате, че самият Вие и всички ние, като граждани на точно това място в света ще получим отговор?

Н.Г.:
– Няма да дам някакъв общ и окончателен отговор, а ще кажа следното: човек трябва винаги да помни, че той е член на много общества. Ако решим, че сме членове само на едно общество, което брои десетки или стотици милиони хора, ние едва ли ще се чувстваме много щастливи.
За да бъде щастлив човек, той трябва да усеща своите контакти с различни общества – като се започне най-напред от семейството. След това да се мине през града и множество други общности – да кажем професионални – в които участваме; може би нашата религиозна общност, за която не е лошо всеки да помисли има ли я и коя е; езиковата общност, общността на историческото съзнание – да речем, на народа.
Всички тези неща едновременно присъстват в нас и ние не можем да кажем, че нямаме нищо общо с тях и че сме членове само на една общност. Човек не може да каже: „Аз имам само семейство и нищо друго не ме интересува“, или „Имам само роднини и приятели“. Нас трябва да ни интересува всичко. И едно от добрите решения според мен е – и покрай него нещата ще се подобряват и общо – всеки да допринася за щастието на всяка от тези общности, в които участва.
А как ще го прави, това ще му казва съвестта във всеки един момент. Така че всеки човек трябва да започне от себе си и от своята съвест: да помисли с кои хора общува всекидневно и по какъв начин може да бъде добър с тях.

Л.К.:
– Благодаря Ви за всичко, казано в „Нашият ден“. Николай Гочев, преподавател в Катедра „Класическа филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

*

2 януари 2018, БНР. „Нашият ден“

http://bnr.bg/hristobotev/post/100915064

***

2.
Античната демокрация

Ивайло Цветков:
– Ето ни отново в „Дискурси“, аз съм Ивайло Цветков. Днес мой гост е Н. Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте, радвам се да се видим.

И.Ц.:
– Понеже твоето поле на дейност и научни интереси е старогръцка литература и култура, и въобще антична, се чудех дали да не опитаме да направим някакъв бърз паралел между класическата атинска демокрация от V век и това, което ни очаква като вид демокрация сега, след избирането на Байдън в Щатите. Може ли въобще да се препраща така?

Н.Г.:
– Е, да се говори с такава точност би било много смело. Новоевропейската демокрация има своите общи черти. Освен това във всички страни, които я практикуват, тя е различна. И ето дори това, което ти спомена – какво би било при този или при онзи президент на САЩ – означава, че демокрацията има своите нюанси, в зависимост от това коя е администрацията, в чии ръце е властта. Така че ако ще правим някакво сравнение между античната демокрация и европейската – североатлантическата, първо трябва да потърсим общите неща в тази новоевропейска демокрация.

И.Ц.:
– Да се съгласим първо, че тя е…

Н.Г.:
– Че е едно нещо. А после вече в отделните страни, при отделните администрации, сигурно ще има и някои разлики, без съмнение. А чак за някаква коренна разлика при смяна на правителството в една общо взето демократична страна, която се опира на закона, може би не трябва да бързаме да говорим. Би трябвало това да е същата страна, със същите закони.

И.Ц.:
– Да не изхождаме от името на Демократическата партия, така да се каже…

Н.Г.:
– Да. Още повече, че ние сме в друга държава и много специфики на това, което се случва в САЩ, няма как да ни бъдат добре познати.
Но ако трябва да кажем нещо за античната демокрация, първо трябва да направим уговорката, че тя е нещо много, много по-различно от това, което ние сме виждали – като хора, които живеят в, да допуснем, някакъв аналогичен режим. Защо е различно? Не трябва да се забравя, че в древна Атина по-голямата част от населението е била абсолютно безправна.
Да помислим: лесно ли е да се говори за демокрация, тоест за управление на мнозинството, в една страна, където имаме към 350 хиляди роби? Или 300 хиляди роби, може би 30-40 хиляди чужденци, към 30 хиляди жени – да не забравяме това – които не могат по никой начин да участват в управлението. Те си стоят в къщи, не могат да гласуват. Да не говорим за политически, те почти нямат граждански права. И от тези 400 и малко хиляди души остават към 30 хиляди пълноправни граждани.

И.Ц.:
– Говорим за времето към…?

Н.Г.:
– V-IV век. По времето на Перикъл, когато той встъпва, тъй да се каже, в длъжност, Атина не е толкова голям град. През IV век може би малко се разраства. Но средно – не можем да сме точни, има големи неясноти в тези неща, няма статистика, това са някакви предположения – специалистите казват, че можем да говорим за някакви 400 хиляди души население в Атина. Е, от тези 400 хиляди души максимум 1/10 са пълноправни. При това положение лесно ли е да се говори за демокрация, ако демокрацията – това е управление на мнозинството? Това е невъзможно. Естествено, там населението не управлява.

И.Ц.:
– Повечето хора, предполагам, си го представят, че всички се изсипват на агората и започват да крещят и да гласуват всички до един…

Н.Г.:
– Е, имало е малко повече ред, отколкото ще е в тази представа. Имало е определени институции, избори, мандати, всичко това е било налице. Но първото, което трябва да знаем е, че това са били малко хора. 30 хиляди пълноправни граждани – колкото един неголям град днес в нашата страна. Никак не голям, по-скоро отива към малък.
Защо при това положение изобщо е възможно да се правят някакви паралели? Пак обръщам внимание: да говорим за демокрация в древна Атина е приблизително като да говорим за демокрация в Съединените щати през първата половина на XIX век. Защо първата половина? Защото робството тогава е било законно. Нали така?

И.Ц.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Значи как демокрация? Може да е имало институции – президент, сенат, конгрес – да е имало процедури и те да са се спазвали добре, но ние ще се поколебаем да кажем, че това е било демокрация, тъй като то е било просто един робовладелски режим.

И.Ц.:
– Така е.

Н.Г.:
– Тези хора са градели своите законови отношения върху труда на едни безправни човешки същества. Значи тук вече наистина има аналогия. И в Атина е било така.
Но защо Атина е важна? Защото там се залагат процедурите на демократичния процес и едни основни институции, аналогии на които имаме по-късно в Европа.

И.Ц.:
– Точно това си мислех. Там се наливат основите, както се казва. Дали тези основи… вече не сме завили много настрани от тях?

Н.Г.:
– Изглежда това е въпрос дали Атина е наш образец. Дали трябва да подражаваме някак на древните атиняни? Не бих побързал да кажа, че трябва да им подражаваме. Пак казвам – това е друга цивилизация. Ние просто трябва да имаме предвид каква е историческата връзка между тях и нас. А тя е следната: че те са имали правителство, а не, да кажем – монарх.
Имали са правителство от едни 9 длъжностни лица, които се наричат архонти. Те се сменят всяка година и когато се сменят, трябва да се отчетат, защото разполагат с някакви финансови правомощия. Похарчват някакви пари за държавата в тяхната си област и след това да казват: “Ето, похарчих за това и това.“ И се случва, разбира се, да има съдебни процеси и някои хора да бъдат осъдени именно поради – както ще кажем ние – корупция.

И.Ц.:
– А „буле“-то каква функция има?

Н.Г.:
– Да, имаме един Съвет. Той се състои от 500 души. Защо 500? Защото тогава Атина е била разделена на 10 части. Все едно да си представим 10 големи софийски района. От тези 10 района – те се казвали „фили“ – хората избират по 50 души. Да допуснем, че във всяка са живели към 3 000 души, значи от тях 50 души, тоест някакъв процент, ще отидат в Съвета. Съветът е този, който определя дневния ред на Народното събрание. Да си представим, че това са всички комисии в Парламента. Нали така се получава?

И.Ц.:
– Да, точно така.

Н.Г.:
– Тези комисии работят естествено по кабинети – това е чисто техническа работа, тя не може да се внесе изведнъж в пленарна зала – и в един момент се излиза и се казва: „Да разгледаме този законопроект.“ Нещо подобно става и в Атина. Съветът предлага решенията с текста им: когато са готови, съответните хора излизат пред Народното събрание, което впрочем се състои от 6 хиляди души. Шест хиляди! Те не са имали толкова големи зали. Но това е предимството на южните страни – че там дъжд не вали.

И.Ц.:
– Може и навън да се заседава…

Н.Г.:
– Да. Дъжд не вали, не е студено, нормално е хората да си седнат на едни пейки под открито небе, на място, където ще се съберат 6 хиляди души, да чуят какво им се предлага и да гласуват.
Ние сега гласуваме, като попълваме листчета (да оставим електронните технологии), а пък те са гласували с разноцветни камъчета. И всичко е ставало точно – брояло се е и така са взимали решения. И тъй, имаме Народно събрание, което е голямо – 6 000 души. Значи нашият Парламент е сравним с техния Съвет. Целта каква е? Да присъстват колкото се може повече хора, за да се създаде усещането, да се внуши на тези граждани, че са много добре представени. Защото ако ние имаме 30 000 граждани, и от тях заседават 6 000 – това са 20%! Всеки ден или доста често – няколко пъти месечно – те се събират и приемат закони.
При това положение свободният атинянин може да е сигурен, че е представен. Защото много от тези хора, които са там, ще са му роднини. Или поне ще ги познава много добре. Така че те не са имали днешното наше затруднение: да живея примерно на триста километра от столицата, да не познавам никого ни най-малко от хората в правителството и Народното събрание, и да се чувствам представен! Може, но то ще е както се чувствам представен от някой футболен отбор, който виждам по телевизията.

И.Ц.:
– Точно така, да. А това че… Защото ти каза 30 хиляди, по-малко от 10% [от общото население]. Това че са били по-малко тези, които са можели да гласуват, било ли е гаранция за по-добре функциониращо управление? Защото съвременната система е с всеобщо избирателно право.

Н.Г.:
– Да не забравяме – изглежда нерядко трябва да го споменаваме – че на непълноправните граждани те [свободните] не им обръщат никакво внимание. За тях това са хора негодни за каквато и да било политическа дейност. Те са „обслужващи“ във възможно най-лошия смисъл на тази дума…

И.Ц.:
– И метеките ли спадат към тях?

Н.Г.:
– Метеките… те могат да правят бизнес. Но да не забравяме, че и днес, при всичкото ни толерантно отношение към чужденците, ние не можем да назначим чужденец на никаква по-голяма държавна работа. Имаме прецеденти в България. Примерно когато един наш сънародник, заслужил с много страдания своя добър обществен имидж, не беше избран за министър-председател поради това, че имаше чуждестранно гражданство.

И.Ц.:
– Да, да.

Н.Г.:
– Нали така? Той си е българин, няма какъв друг да бъде, но гражданството е достатъчно [за да не бъде избран]. Следователно е невъзможно, дори и днес, чужденец в една страна да заеме висок пост – да стане депутат, министър или нещо подобно. Но чужденците не могат и да гласуват. Е, и там е било така. Ти може да си богат, да си добре поставен, да имаш приятели, но си чужденец… Така че, както се вижда, ние тук имаме все пак един модел.
Но какво става в историята на Европа. След това нещата много рязко пропадат. Защо? Ето една Атина, която има своя блестящ образ в историята като демокрация. Тя губи една война със Спарта и въпреки това остава демокрация – макар спартанците за известно време да налагат своя режим, но той бива отхвърлен в рамките на 4-5 години. След това минават едни 60 години, в които Атина се бори да запази първенствуващо място в Гърция. И тогава се появява Македония, силна военно държава, която прегазва всички гръцки градове. Оттогава вече няма място за демокрация. Атиняните, разбира се, могат да си пазят названията. Могат да кажат: „Ние имаме Народно събрание, Съвет…“ Но това е един градски съвет. Така че те остават една община, а не държава.

И.Ц.:
– Случва им се форсмажорното обстоятелство „елинизъм“ – елинистическата епоха.

Н.Г.:
– Случва се това, че те просто биват погълнати. И остават един град – уважаван, нещо като университетски град, както бихме си го представили сега – със своите културни прояви, изложби. Но не са държава. И това продължава векове и хилядолетия. Значи атинският пример проблясва за едни 100-150 години. През този дълъг период, който следва, ние трудно можем да срещнем подобно нещо, макар че в Рим, да не забравяме, има република със своите институции и в нея може да бъде търсено демократичното.

И.Ц.:
– Е, като почнем от двамата консули, които би трябвало да се възпират един друг…

Н.Г.:
– Да, и други институции. Има един голям теоретик и историк на римското държавно устройство, Полибий, който специално се е занимал с тези неща. Според него Рим е много добра държавна уредба, може би най-добрата от всички, които са съществували дотогава, по-добра и от атинската. Защо? „Защото атинската държавна уредба беше прекомерно демократична. Там демокрацията нямаше никакви спирачки.“ Какво значи демокрацията да няма спирачки? Ако демокрацията е в това, днес Народното събрание да гласува нещо и утре неговото желание да бъде изпълнено, тогава в държавата може да се извършат безумия.

И.Ц.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Както прави и съдът в Атина. Най-известният пример е процесът срещу Сократ, който протича в продължение на 1 ден. Представете си днес някой за 1 ден да бъде осъден на смърт! Това е екзекуция, а не съд.

И.Ц.:
– Да, без възпиращи механизми като разделение на властите…

Н.Г.:
– Трябва да има разделение на властите и по-бавни процедури. Самият Сократ впрочем, по свидетелството на Платон в „Апологията“, казва така:
„Ако имах още няколко дена, щях да ви убедя и вие щяхте да ме оправдаете. Там е работата обаче, че няма много време.“
И това е много тежко обвинение срещу атинската държавна уредба, която много бързо решава неща, които не трябва да се решават бързо.
В Рим обаче не е така. Според Полибий там са налице всички необходими елементи на държавната власт. Първо, има монархически елемент, представен от консулите. Те са двама и изпълняват нещо като царска длъжност – те са пълководци, главнокомандващи, както царете са главнокомандващи. Това е монархическият елемент.
„Има“, казва, „аристократичен елемент, който е представен от сената.“ Това са хора богати, от определени родове, известни; в тях е финансовата власт. Значи един консул не може да прави каквото си иска, защото сенатът може да му спре финансирането. Или да му нареди да разпусне войската. Има един консул, който не е изпълнил нареждането на сената и той е много известен, благодарение на това – казва се Гай Юлий Цезар.
Това е интересно, то е пример за разделение на властите. Теорията за разделението на властите не датира от XVIII век, както понякога хората са чували. Не Монтескьо е открил тези неща – той просто ги е повторил. И не е случайно, че Монтескьо се е занимал специално с история на Рим – той има текст по римска история, който впрочем два пъти е преведен на български. Несъмнено е имал предвид и Полибий.
„И“, казва Полибий, „има и трети елемент, демократичният, който е представен от трибуните.“ Защото те представляват народа, като имат право на „вето“: чрез тях народът наистина участва в управлението и те не допускат да се случват някои неща. Така че в римската република ние имаме пример за разделение на властите; което без съмнение е образец за новоевропейските демокрации.

И.Ц.:
– Понеже не ни остава много време, да се пренесем в съвремието и да опитаме – или по-скоро да опиташ да предположиш – дали национал-популистката вълна вече си тръгва; и се възцарява някакъв пореден нов – или стар – либерален ред?

Н.Г.:
– Това за мен е малко тежък въпрос. Като говорим за тези неща, коя държава имаме предвид? Защото, лесно ли е да се говори в Европа през 2020-та за национализъм и популизъм? Има ли такова нещо сила – в Европа? Аз не виждам такова нещо.

И.Ц.:
– Имаш предвид лидерите на европейските държави?

Н.Г.:
– Имам предвид големите европейски държави. Да се говори примерно в Германия за някакъв национализъм, който да е влиятелен… Е, в обществото винаги има такива места, такива настроения могат да възникнат, но в сегашната ситуация нямаме какво да се безпокоим в това отношение…

И.Ц.:
– Може би трябваше да кажа „тръмпизъм“.

Н.Г.:
– Сега ние сме под мощното впечатление от американските избори и това е свързано със силни чувства по целия свят. Във всеки случай ще е работа на историците – и то не за кратко време – да кажат какво се е случило през тези четири години в Съединените щати. Дали наистина имаме някаква голяма промяна? Разбира се, личността на Доналд Тръмп е ярка и предизвиква чувства. Но това, че една личност впечатлява, че предизвиква чувства и вълнения, още не означава, че в същата държава нещо много се е променило. Ако някой смята, че Съединените щати са се променили от 2016-та насам, би трябвало да каже какви са тези важни неща, които са станали други; и които по-нататък може би ще изчезнат.

И.Ц.:
– Добре, да завършим тогава с – ако въобще нещо може да се завърши, защото днес подехме големи теми за едно 18-минутно предаване. Да кажем: „Колкото повече (имат такава поговорка американците) се променят нещата, толкова повече остават същите.“ Можем да предположим нещо подобно. Много ти благодаря за този разговор, беше истинско удоволствие. Пожелавам ти успех в преподавателската работа и, разбира се, да бъдеш здрав.

*

29 ноември 2020, ТВ „Европа“. „Дискурси“

https://www.tvevropa.com/…/nikolaj-gochev-v-diskursi-s…/

*

Демокрация и вирус

1. Към какво се стреми демокрацията

Демокрацията – в противовес на монархията и олигархията – претендира за включване в управлението не просто на „повече“, но и на „различни“ хора: т.е., от разни прослойки на обществото (полово, сексуално, етнически и расово различни, религиозно различни, с различно образование и социален произход)
Задачата на революциите често е точно такава, дори те да не се представят за „демократични“: да осигурят представителност (влияние върху управлението) на социални групи, които дотогава са били незаслужено изключвани или слабо представени с оглед броя на хората или заслугите им.
Възможно е да има буржоазна революция, а също комунистическа, аристократическа, реставрационна (за възстановяване на монархия) и пр.

2. Лица и реална власт

Трябва да се мисли дали т.нар. „демокрации“ наистина осигуряват по-голяма представителност в управлението, или просто предлагат „повече лица“, което не е същото – ако публично показваните имат слабо влияние във взимането на решения.
Изобщо, дали е възможно обществата да се управляват „от само себе си“, т.е. от никого?
Демокрацията се опитва да покаже, че това е възможно.
При монархията е известно кой управлява – монархът, опиращ се на своето обкръжение (аристократи, доверени лица) и армията. Той е центърът и източникът на властта; или във всеки случай, той е, към когото обществото може да отправя своите искания.
При олигархията, ако е явна, каквато е да кажем партийната, субектът на властта също е известен. Има партийна върхушка (Политбюро, ЦК) начело с „генерален секретар“ и функционери по места (секретари на окръжни градски комитети, на партийни организации по работни места).
Но при демокрацията се смята, че управляват „самите хора“ – чрез свои представители, определени на „свободни и честни избори“. Въпросът е кой гарантира свободата и честността на тези избори. Самите закони, дори да са добри, не са достатъчни, тъй като трябва да има действена сила, която да настоява за прилагането им. Коя е тя?
Ако правителствата са партийно доминирани, какъв е смисълът да се обръщаме към тях? Те правят това, което иска партията или коалицията, а те пък от своя страна са зависими от други сили. Някой от тях уж са явно представени (европейска комисия, НАТО, валутни фондове), а други може да не са.
Затова възникват съмненията за наличието за „задкулисие“, което управлява, без да носи отговорност.
Във всеки случай никой не може да посочи познато нему и обозримо общество (семейство, фирма, магазин, военно поделение), което да не се управлява от никого.

3. Злоупотреба със значението на някои думи

Думата „демокрация“ понякога престава да значи просто специфична обществено-политическа уредба, а се превръща в синоним на „справедливо устроено общество“. Така излиза, че ако една партия нарича себе си „демократическа“, то тя непременно се стреми към справедливост, а ако се нарича по друг начин – не.
„Либералност“ и „либерализъм“ означават грижа за граждански свободи и стремеж към положително обновление; но трябва да се помни, че названията не винаги представят онова, което се случва в действителност.
Защото някой може да твърди, че е „либерал“, но в действителност да действа като консерватор или просто като тиранин.

4. Атинското развитие

Перикловата демокрация идва на мястото на монархията на Пизистрат и синовете му (до 509 пр. Хр.). Закрепването и успехът ѝ е следствие от позиционирането на Атина като лидер на гръцките градове след успешните сражения – морски и сухопътни – срещу персийската армия на Ксеркс и Мардоний. В тези войни (490-479 пр. Хр.) особено големи заслуги имат атиняните Милтиад и Темистокъл.
След 460-та лидер на демократическата (антимонархическа и антиолигархична) партия става Перикъл. Ограничават се правомощията на стари аристократични институции като Ареопага (един вид сенат, но и съд).
Властта преминава в ръцете на институции, чиито членове се избират от всички свободни и пълноправни граждани (пълнолетни мъже, на брой не повече от 30 хиляди): архонти (9 души, нещо като правителство), съвет (500), народно събрание (до 6 000), съд (200-500).
Тази държавна уредба издържа – макар и с колебания по време на войната със Спарта – дълго време. Но след сблъсъка с Филип II (битка при Херонея, 338 пр. Хр.) Атина губи значението си като имперска сила и престава да бъде дори независима държава, а се превръща в едно от по-големите културни средища на гръко-македонския, впоследствие и на римския свят.
Атинската „демокрация“ постига външнополитически успехи и поддържа устройството си благодарение на доброто представяне в една война и политиката на някои държавници, стремящи да издигнат ролята на града сред гърците за сметка на Спарта и в противовес на нейната аристократично-олигархична държавна уредба.

5. Европа и Западът през XIX-XX в.

Новоевропейската (северноатлантическа) демокрация води началото си от антиаристократичната и антиклерикална (антиватиканска) революция във Франция и последвалите я няколко десетилетия по-късно обществени вълнения из Европа (1848-1849). Тогава се развива теорията на т.нар. „научен социализъм“ или марксизъм.
Центрираното в Европа движение към егалитаризация на обществата (заради социалната справедливост) довежда до освобождението на крепостните в Русия и премахването на робството в САЩ. Също – до социалното приобщаване на евреите, които от хилядолетия са маргинализирани заради религията си (първо в римския свят, после в християнска Европа).
Следва радикалното антиаристократично движение в Русия, довело до Октомврийската революция.
От изхода на Втората световна война се възползват главно САЩ и Русия (СССР), като и в двата региона, предвождани от тях, е налице движение към изравняване на правата на гражданите (по полов, национален, расов, наследствен и др. признаци), като общественият ред се гарантира от партийни, по същество олигархично-бюрократични структури – Комунистическата партия от едната страна, и двете американски партии, монополизирали управлението в САЩ. Към тях се прибавят и международни (понякога наречени не-правителствени) организации: от една страна – Варшавски договор, СИВ, от друга – НАТО, МВФ.

6. Глобалисткият (хегемонистки) проект от последните 30 години

След реформата в Русия (СССР) в началото на 1990-те и оттеглянето ѝ от Европа и средна Азия, властта в САЩ беше придобита от един агресивно настроен елит, за който тази държава, с нейните финансови, военни, технологични и медийни възможности, беше само инструмент за въвеждане на глобална диктатура.
Идеологически инструмент беше политиката на фаворизиране на всякакви малцинства (расови, национални, религиозни, сексуални), чиито искания се използваха за отслабване на отделните държави. Това беше едно достигащо до крайност продължение на политиката за еманципация на потиснатите (непредставени в управлението, с ограничени граждански права) прослойки на обществото.
Тази политика имаше успех в много страни, но някои оказаха съпротива – на първо място Китай, Русия и Иран; не бива да се отминава и устойчивостта на някои иначе малки държави, като Северна Корея.

7. Аналогия и прогноза

Ако ще правим сравнение между днешния свят и положението в Егейския регион през V в. пр. Хр., САЩ играят ролята на една Атина, където съжителстват и спорят разни социални прослойки и политическо-религиозни възгледи; и където една част от елита се стреми към пълна хегемония – не само вътрешна, но и външна, над целия достъпен свят.
Такива държави, независимо от видимия си блясък (имиджовия успех), бързо биват проядени от вътрешни несъгласия. Те имат забележими, понякога големи успехи, в резултат на което обединяват срещу себе си останалите и в крайна сметка биват разгромени от някоя по-мощна и по-единна държава.

8. „Всичко за благото на човека“

Може би за пръв път в историята на човечеството имаме налице такава мащабна грижа за „здравето на хората“. Наред с това виждаме, че тази грижа се полага в голяма степен независимо от тяхната воля. Правителствата решават да приложат „мерки“ и издават декрети за това – които декрети рязко ограничават гражданските свободи.
Огромна част от населението, като брой и прослойки (чиновници, участници в средния и малък бизнес, спортисти, хора на изкуството, учители, родители на ученици, преподаватели и студенти) не са съгласни с „мерките“. Тяхното мнение не само че не се взима предвид, но те биват упреквани, осмивани и демонизирани в медиите и социалните мрежи.
Публичните протести се забраняват; а ако някои се осмелят да излязат на улицата, те биват арестувани, глобявани и заливани със студена вода (включително и през зимата). Човек може да бъде арестуван и глобен затова, че си е позволил да иде някъде с открито лице, или че е поканил гости у дома си.
Всичко това се представя като програма за опазване здравето и живота на гражданите.

9. Може ли това да е демокрация

Всички тези разпореждания, ако се дадат на един Конституционен съд, ще бъдат отменени. Но не се дават, въпреки че навсякъде има достатъчно институции, които могат да го направят.
Тогава по какъв начин гражданите са представени в управлението? Става ясно, че не са и няма кой да приложи съществуващите закони в тяхна защита. Ако демокрацията е власт на мнозинството при отчитане интересите на всички, включително на малцинствата и отделните прослойки, как това може да е демокрация?
Но и да се нарече по друг начин; във всеки случай ние не виждаме справедливо управление в интерес на гражданите. В чий интерес е тогава?
Самите правителства не стават по-харесвани от това, че въвеждат диктатура под предлог „здравеопазване“. Още повече, че и самото здравеопазване страда, тъй като в суматохата около мерките хората не могат да бъдат лекувани почти от нищо. Тогава странно ли е, че смъртността се покачва? Ако правителствата нямат интерес от всичко това, кой има? Кой ги принуждава да го вършат (щом не са избирателите им)?
Ако има такъв, той трябва да е с доста по-големи възможности от всяко едно отделно взето правителство (включително и от това на САЩ). И да има „надправителствен“ статус. В такъв случай точно той ще е субектът на властта и управляващият център на съвременната „либерална демокрация“.

10. Маските

Ето примерно маските. Да помислим за нещо, което не се обсъжда често, макар по самия въпрос да се говори много.
Ако маските наистина предпазваха от заразяване, не е ли достатъчно те да бъдат носени от онези, които се боят от това заразяване? Човекът си слага маска, предпазен е и се чувства спокоен. Защо да бъдат принуждавани онези, които не се боят? Нали „застрашените“ вече са се предпазили – чрез тяхната си маска?
Ако обаче тя не предпазва, защо се заповядва носенето й?
Значи не става въпрос за здравеопазване, а за властови произвол.
Ако запитаме кой е виновен за това, какъв ще е отговорът? Дали са само онези, които подписват разпорежданията? Не са ли и онези, които ги изпълняват?
Ако изключим истински „боящите се“, тогава ще са виновни мнозина: от президента на републиката, който слага маска, за да не го изключат от общността на останалите политици, към директора на училище, който рискува здравето и унижава учениците за да запази поста си, до родителя, който дава маска на детето си, за да си няма проблеми с директора. С което отстъпва пред изнудването.
Ако не друго, поне може да каже, че не е съгласен. Тогава и детето ще разбере, че слага маската без съгласието на баща си и на своя отговорност.

(22 ноември)

*

Шест тезиса за демокрацията

Античността

– Атинската демокрация (от началото на V в. пр. Хр.): към участие в държавните институции са привлечени повече хора. Те биват избирани от пълноправните граждани (пълнолетните свободни мъже). Това не значи, че избраните имат голямо влияние във взимането на решения.
Атинската демокрация е управление на избираемо малцинство над почти безправно мнозинство (жени, имигранти, роби). Самото това малцинство е под решаващото влияние на единици (като Перикъл)

Демокрация, властваща прослойка, олигархия

– Новоевропейската (западна) демокрация: управлението е възложено на избираеми и сменящи се на държавни постове граждани. Задачата е да се отчитат интересите на мнозинството, и доколкото е възможно – на всички прослойки. Предполага се, че всички те (или поне повечето) са представени в управлението. Управлението се извършва на основание на закони, приети в интерес на всички и със съгласието на всички (или поне на повечето)
– Възможно ли е това положение да се задържи за дълго? Веднъж придобило властта, едно малцинство овладява нейните механизми и това му позволява да я запази; и трудно може да бъде сменено по законен път. То се превръща в постоянна властваща прослойка (стремяща се към олигархизъм).
Макар правителствата да се сменят – като общ състав и поотделно/персонално, все пак те принадлежат на тази прослойка, която остава постоянна. Тя се отделя от мнозинството и започва да работи по-скоро за своите интереси (привилегии, блага) отколкото за тези на мнозинството (избирателите). Такава е човешката природа.
– При това положение „демокрацията“ се отличава от олигархията или 1) само по заявлението, че управляващите са сменяеми и зависими от избиращото ги мнозинство, макар че в действителност не са; или 2) с това, че видимите политици са подставени лица на олигархията; и по този начин истинските управляващи избягват понасянето на отговорност.

През 2020-та

– Случилото се през тази година не би било възможно, ако страните се управляваха демократично (по волята на мнозинството и съгласно законите/ Конституциите). Тогава повечето от разпоредбите биха били отменени от Конституционните съдилища, или биха били взети предвид решенията на обикновени съдилища, каквито вече има (против маските и пр.).
Правителствата биха паднали или биха се съобразили с протестите, за да не паднат; но вместо това те остават, а натискът върху несъгласните не отслабва или се засилва. Това значи, че те не разчитат на волята и мнението на мнозинството, а имат друга опора (олигархична).
– Съществуват изключения. В някои страни не се действа диктаторски, а правата на гражданите се съхраняват (Швеция и другаде). Има политици, които не действат в съгласие с управляващата прослойка, а отчитат интересите и мненията на мнозинството или на доскоро пренебрегнатите (в Америка – Тръмп).
Поради това те влизат в конфликт с тази прослойка; във всеки случай, с нейната върхушка.

https://glasove.com/…/news/shest-tezisa-za-demokratsiyata

*

291

ТВ Б 7

Християнство и дистанционност (интервюта)

1.
Ноев ковчег за книги

Любомира Константинова:
– Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга.
Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не спазва тази предпазна мярка. Но за преподавателя по старогръцка литература в Софийския университет Н. Гочев вероятността вече – след разказаните три книги – е 12,375%. Тази вероятност намалява с продължаващото разказване. Добро утро на Н. Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте. Благодаря, че ме поканихте по този повод.

Л. К.:
– Нека да си кажем първо, че „Екипът от британски учени“ е шеговита фраза; а шегите колко са ни важни в подобен момент?

Н.Г.:
– Човек трябва да се стреми да бъде хладнокръвен, когато чува, че го дебнат големи опасности. Колкото до „екипа от британски учени“, той е пословичен и аз бих го сравнил с „групата съветски учени“, която беше способна да открие всичко допреди четиридесет и няколко години.
Що се отнася до това, което нарекох „Ноев ковчег“, то е едно хрумване от няма и седмица. Може би във връзка със сегашната медийна и здравословна ситуация.
Ноевият ковчег, както разказва Библията, е един кораб, който Бог е заповядал на Ной да построи и да натовари на него двойки от всички живи същества – тези, които се размножават по двойки. И го е предупредил, че в скоро време ще настъпи страшен катаклизъм. Думата „катаклизъм“ се превежда на български с „потоп“; значи, предстоял потоп. Ще вали 40 дни (и наистина валяло 40 дни), всичко живо ще бъде унищожено – заради греховете на хората. Но човечеството трябва да продължи съществуването си. И Бог казал: „Избрах теб, защото ти си праведен. Имаш жена, синове, които също имат свои семейства и от вас ще продължи човешкият род. Възлагам ти и това, да запазиш всички живи същества – като ги вземеш на кораба.“
Бих добавил нещо, което не се казва изрично в Библията, а именно – че за да се възложи някому да запази нещо, той сигурно трябва да го познава много добре. И не просто да го познава, но и да го обича. По онова време книги не е имало – по времето на Ной. Но днес ние имаме много книги, ценни слова, които са ни завещани от вековете и хилядолетията.
И изглежда ми е хрумнало: защо пък аз, който цял живот се занимавам със слово, в една такава тревожна ситуация – какво ще излезе, ще видим, но е тревожна… Защо да не се замисля какво да оставя, което да е интересно, полезно и някакси добро за хората, които ще го наследят. Защо, подобно на Ной, да не предложа най-ценното от онова слово, което познавам и без съмнение – като човек който е избрал тази работа – някакси го обичам?

Л.К.
– Навярно е трудно едни книги, които носят своето битие през векове и хилядолетия, да се превърнат в нещо различно – за да бъдат част от този „Ноев ковчег. Кое е различното в тях? В какво се превръщат тези книги, които някои от слушателите ни познават, други са забравили, а някои още не са срещали?

Н.Г.
– Замисълът е тези книги, за които всеки е чувал, да не остават само като заглавия или само като добавка към имената на техните автори. Защото знаем: в днешния свят, когато всяко слово е достъпно, е много лесно да се съобщават имена. И хората си казват: „Да, ето тези имена са прославени“. И какво от това? Понеже имената са много, никой сякаш няма време да се заеме и да погледне какво стои зад тях и зад тези книги. Разбира се, хората разчитат на едни ресурси, които ги знаем и на които не знам дали може да се има много доверие. Ти искаш да разбереш какво, да кажем, се разказва в трагедията „Едип цар“ от Софокъл. Поглеждаш в интернет, там пише; но кой е този, който го е написал, не знаеш. Затова си помислих, че е добре някой, който наистина познава отблизо тези неща, да ги разкаже.

Л.К.
– И да ги разкаже по един нескучен начин, което не е по-малко важно. Историята от „Едип цар“, която разказва Н.Г., звучи като кратък криминален роман в рамките на една страница; с богатство на езика, което записът на сюжета в „Уикипедия“ не притежава.

Н.Г.
– Радвам се, че така е станало. Към това бих добавил, че преразказването на велики литературни, и не само художественолитературни, но и историографски, ораторски и философски произведения, изисква голямо интелектуално и творческо усилие.
Защото ти първо трябва да си разбрал тази книга; а тя може да не е малка, може да е голяма.
Второ, трябва да я изговориш на родния си език. Ето в това е творческото усилие. Защото съм сигурен, че малко сме тези, които осъзнаваме колко трудно е да работиш с родния си език, колко всъщност ти незадоволително знаеш родния си език. И това ще го разбереш, когато се опиташ да разкажеш едно велико произведение на литературата. Тогава го узнаваш.
Защо тези резюмета са интересни, както казахте преди малко? Дали защото се е случило да се разкажат на добър език, или защото самото произведение е хубаво? Ако са интересни, то е, защото се извлича смисъл. Това е главното. Ние всички сме чували за „Илиада“, за „Дон Кихот“, за „Братя Карамазови“. Обаче как да се разкажат тези неща? Трябва да се извлече смисъл от тях. Да се запитаме: „Кое е важното, за което става дума в това прославено произведение. Защо е важно?“ И не просто да се впуснеш в история на литературата, анализ или критика. Защото тогава твоят слушател няма да разбере какво авторът е казал, а ще разбере само какво ти си мислиш по повод на тези неща.
Но ти трябва да се вчувстваш в произведението и да предадеш точно това, което авторът е казал и както вероятно би желал да го каже, обаче в рамките на една-две страници. А не да кажеш: „Чети един месец, ще го прочетеш и ще разбереш“. Да, ако чете един месец, ще разбере, но кой има един месец? Ти му го дай – примерно „Едип цар“ – за 6-7 минути и тогава ще го развълнуваш, ще събудиш интерес, а освен това ще помогнеш и на онзи, който го е чел и се е занимавал, да го разбере още по-добре. Значи имаме две ползи.

Л.К.
– „Каква скука! Няма да има културни и спортни мероприятия. От хляба и зрелищата остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието? Би могло да се помисли за един библиотечен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще е подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.“
Така Н.Г., преподавател по старогръцка литература в СУ, ни въвежда в своите разкази: в начина, по който една книга може да звучи, незагубила от богатството си в рамките на една страница. И тук, сигурна съм, няма да пропусне възможността да призове и вас – които ни слушате, които четете, които сте чели, помните или не помните съвсем, но искате да препрочетете, да се включите и в „Ноевия ковчег“. За да не бъде той сам, като Ной. Как?

Н.Г.
– Прекрасно би било наистина, ако се намери повече от един човек, който да се заеме с разказване на такъв вид приказки. Защото това са приказки „за“ книги. То е различно, затова и се казва „преразказ“. Защото какво е разказът? Това е да събереш в слово нещо, което си преживял иначе, а не словесно. Отишъл си с хора на екскурзия, случили са ти се неща. И тези неща, които са се случили, са несловесни. Когато си се върнал и разказваш, тогава за пръв път ги създаваш чрез слово – въз основа на онова, което си усетил чрез сетивата и ума си. Затова се казва „преразказ“. И правилно, защото ти вече имаш един разказ, съставен от друг; и сега това слово трябва да го преработиш.
Но някой ще каже: „Добре, но нали то е налице? Човек отваря книгата и чете.“ А лесно ли е да прочетеш какво да е? Примерно, „Дон Кихот“? Всеки, който опита, ще разбере, че това е крайно трудна работа, макар че „Дон Кихот“ е много интересна книга. Обаче – хиляда и повече страници.

Л.К.
– Или ако си чел тази книга – с въодушевлението, което тя предизвиква – но не ти се връща отново към хилядата страници, а ти се иска да си я спомниш по друг начин.

Н.Г.
– А се случва и човек да е бил твърде млад, когато е опитвал да чете великите произведения; и естествено не ги е разбрал. Защото великите произведения рядко се пишат от млади хора. Те обикновено са писани от доста възрастни хора.

Л.К.
– В зрялата възраст пък времето на четящите е по-малко.

Н.Г.
– Да. Но аз искам да кажа две думи и за техническите особености на това, което ми хрумна да правя.
Ако вземем едно средно по размер произведение, като трагедията „Едип цар“, която може да послужи за мярка, е възможно то да се разкаже на страница и половина, така че човек добре да разбере за какво става дума. Какво значи страница и половина? Това значи, че човек колкото и внимателно да чете, това ще му отнеме към 6-7 минути. Представете си: велика трагедия, според Аристотел най-добрата от всички; и човек разбира за какво става въпрос за 6-7 минути! Само по себе си това вече не е малко.
После си казах и даже го написах, че е несправедливо, когато се заемем с много по-голямо произведение – „Илиада“, или някой роман – да го разкажем в същия размер. Защото тогава ще се получи нещо неприемливо опростено. Затова бихме могли да го разделим на части. Но и те не трябва да бъдат много, защото и тогава ще откажем читателя. Кое е доброто число? Може би 6-7 такива части.
И ето, правим 7 такива части от по 10 минути (което са две-три страници на част); и виждаме, че един голям роман може да бъде схванат с внимателно четене за 1 час.

Л.К.
– А как разказвачът да преодолее всички дефицити, до които по-простият начин на разказване може да го доведе? Как да не разказваме погрешно?

Н.Г.
– Да, това е нещо различно от количествения аспект на заниманието. Как да подходим така, че да направим разказа добър? Ами ето това, което казахме преди малко – да предадем смисъла. Но смисълът се извлича по един начин от повествователно произведение, каквото е романът, а по друг – от философско произведение.
Ще добавя и още нещо. Когато се занимаваме с кратки произведения, тях вече ние не можем да ги преразказваме. Има жанрове на кратката словесност: пословици, сентенции, вицове, басни. Те не могат да се разказват. Защото ако се заемеш да ги разказваш, непременно ще изгубиш същественото. Това се отнася, разбира се, и до лирическата поезия.
Така че един вид са произведенията, които се разказват – в които голям обем литературно съдържание се събира в малко страници – а друг вид са онези, които просто се цитират. Тогава вече говоря за фрагменти или направо за цитати. Такива неща също могат да влязат в подобна библиотечка.

Л.К.
– Да завършим ли със съвета: „Опитайте!“

Н.Г.
– Разбира се. Ето, аз съм някой, който се занимава с литература, и то една отделна литература…

Л.К.
– Но има хора, които могат да разказват математика.

Н.Г.
– Именно. Има хора, които се занимават с друго – не с литература, философия или история, а с математика и природни науки. Какво ли би било, ако някой учен, който познава своята математика или физика, се заеме да разкаже – накратко, разбираемо и съгласно смисъла – едно произведение на някой велик математик или физик? Да разкаже Архимед, Евклид, Галилей, или Нютон? Това ще е прекрасно, и аз бих бил първият, който би се заел да прочете едно такова представяне.

Л.К.
– Благодаря Ви за всичко казано.

*

12 март 2020, БНР. „Нашият ден“

https://bnr.bg/play/post/101239184

***

2.
Войната срещу празниците

ТВ Б 17

Светла Петрова:
– За празниците и в частност за най-големите християнски празници като доста забележима жертва на връхлетялата ни – къде реална, къде инфоепидемия – ще чуем подплатените с много знания разсъждения на доц. Н. Гочев от Катедрата по класическа филология на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Здравейте.

Н.Г.:
– Здравейте, добър вечер.

С.П.:
– Преди Великден хората с вяра страдаха от това, че не могат пълноценно да преживеят празника. Храмовете почти бяха затворени. Виждаме, че нещо подобно се случва и с празника на Рождеството. Изключително строги забрани и ограничения в страните от Западна Европа, най-вече. Дали този вирус не е измислен от сатаната?

Н.Г.:
– Е, да не пресилваме. Да предположим, че това е една болест като други, които човечеството е преживяло – и то не в толкова далечно минало. Някои специалисти казват, че в началото на този век е имало заболявания, които са били даже по-опасни. Ние сме ги преживели, не сме ги забелязали и сме ги забравили.
Относно празниците и то в Европа, искам да обърна внимание, че пропускането или отминаването на Рождество Христово не е и чак толкова неочаквана работа. Всъщност то си беше подготвяно в продължение на дълго време. Ако човек се е вглеждал по-внимателно в начина, по който се е рекламирал този празник…

ТВ Б 1а

С.П.:
– Имате предвид, преди да избухне тази пандемия?

Н.Г.:
– Разбира се. Хората все по-малко чуваха за какво точно става дума. Говореше се, че предстоят празници, че трябва да си разменим подаръци, да се веселим. Но рядко се казваше изрично, че става въпрос за празнуване на едно събитие: а именно, за раждането на Бога в човешка плът.
Във всеки случай в по-голямата част на Европа това не беше общоприетият начин на говорене за Коледа. Защото се предполагаше, че след като Европа се населява от хора с различни възгледи и от различни религии, не е напълно коректно да се прославя точно християнският Бог.
У нас, като един по-различен регион, нещата не стояха точно така. Беше по-лесно да се говори за Рождество Христово. И все пак тези влияния се усещаха. Европа вървеше към това, да заобикаля темата за истинското събитие.
И ето сега, когато се казва „няма да се празнува, хората ще си седят в къщи, няма да се събират много, няма да се вдига шум“, аз не мисля, че това е чак толкова голяма изненада.

ТВ Б 4

С.П.:
– Не само това. Някои от мерките в Западна Европа – в Германия, да кажем – звучат стряскащо и в известен смисъл комично. Не можело за дните на Рождеството да приемаш в къщи повече от двама души над 12 години, или да се съберат повече от петима възрастни.

Н.Г.:
– Това е много печално и хората трябва да протестират срещу подобно отношение към тях.
Защото отношението към хората в Европа в момента е като към пациенти – и това се отнася до всички, не само до заразените, а до абсолютно всички. Които пациенти при това са и много виновни, че са се заразили или ще се заразят с болестта. Освен това не се предполага, че са способни да разберат в пълна степен какво им се е случило и какво е добре да правят.
Затова отношението към тях е като към непълнолетни и непълноправни. „Вие няма да излизате, няма да се срещате с най-близките си хора, ще чакате да ви кажем какво да правите.“ Това е отношение, което е допустимо в едно семейство от страна на родителите към невръстните им деца. Значи сега ние имаме едно надменно отношение на властите в Европа към гражданите, което за съжаление е придружено и с доста безцеремонно отношение от страна на полицията. Защото виждаме много печални сцени из цяла Европа.

ТВ Б 13

С.П.:
– Можем да бъдем сигурни, че в Германия полицията ще тръгне да прави проверки и ако установи в някой дом шестима души, те ще си понесат последствията за това. При нас, за радост, не са толкова строги нещата.
Но какво губим, като се лишаваме или като ни лишават от тази традиционна празничност, на която сме свикнали? Може би е добре, че се ограничава комерсиалната стихия, която съпровожда тези празници. Но най-вероятно губим нещо като празнично чувство, усещане, някакво тържество на душата, което изпитваме ние, християните, на тези празници?

ТВ Б 20

Н.Г.:
– Да, редно е да се запитаме какво изобщо е празникът. Идеята за празника е стара, тя съпътства цялата цивилизация. Но ако се обърнем към един достатъчно авторитетен и много стар текст, а именно към Стария завет, ще видим какво е казано в самото начало.
„Шест дни работи и върши своите дела…“. Занимавай се, грижи се за тялото си – това иска да се каже. А за седмия се подразбира и „почивай“, но още повече: „отдай го, посвети го на Господа, твоя Бог.“
Какво значи това? Че в нашата традиция – защото Писанието е навлязло дълбоко в съзнанието на европееца, и без съмнение, на православния християнин – се мисли, че през почивния ден човек не просто отмаря; не просто спира да произвежда и стои на едно място, а насочва мислите си към особено важни неща. Почивният ден – неделята, както ние я наричаме („неделя“ значи „ден в който не се работи) – е ден, в който трябва да се замислим за най-високите неща. Най-общо казано (да не говорим точно за религия), да се замислим за смисъла на това, заради което сме живели последните 6 дена. Ето затова е и неделята.
Но също така големите годишни празници: да се замислим и да обсъдим – и не просто в самота, защото това е трудно, а с други хора, с близки наши хора – за какво живеем. За какво е целият труд, всички тези усилия, които ние без съмнение сме положили.

С.П.:
– Сега най-вероятно ще ни кажат: „Обсъдете го по интернет, виртуално. Както дядо Коледа тия дни изпрати някакво послание до християните, вярващите, и до децата най-вече. Вчера беше тиражирано в големите медии. Там той ни призовава да бъдем мили и добри, да спазваме здравните препоръки и да намерим други начини за общуване с нашите близки и обични хора.

Н.Г.:
– Ами не е много весело това, в никакъв случай. Едва ли само на малцина им се струва, че ние сякаш живеем в един антиутопичен роман, където хората полека-лека започват да се превръщат в сенки. Ето и сега виждаме – аз съм един от малцинството Ваши събеседници тази вечер, които са тук със своето тяло. Нали така?

ТВ Б 10

С.П.:
– Ами да. Видяхме какви проблеми има по установяването на виртуалната връзка…

Н.Г.:
– Съгласен съм, че така е по-удобно. Наистина, интернет създава големи удобства. Всички хора са се радвали по някакъв начин, когато са ползвали интернет, в това не се съмнявам. Но той е малко като писмеността: човек не може да живее само с книги. Той трябва и да чува хора, да ги вижда. Някои казват: „Защо да не се образоваме само като четем книги?“ Ами да речем, защото няма да ги разбереш тези книги, ето затова. Някой жив човек трябва да ти ги обясни. По същия начин е и с интернет. Не може да общуваме само през него. Това не е естествено. Интернет може да помага, да съхранява информация, може да виждаме неща, които са се случили, а ние сме ги пропуснали; но трябва да помним, че това не е истинско общуване, а е само помагало за общуване.

С.П.:
– И накрая да Ви помоля да разтълкувате нещо, което казвате в един хубав текст, който бяхте дали в сайта „Гласове“ за студентския празник, 8 декември. Там казвате, че когато се променя моделът на живот – начинът, по който е уредено и функционира едно общество – най-напред се заличават празниците. Това ли преживяваме в момента? Нещо драматично става в начина, по който живеем.

Н.Г.:
– Аз не казвам какви са мотивите или мислите на хората, които провеждат тази промяна. Казвам това, което се вижда. Наистина, ако продължаваме така, празниците ще започнат да заглъхват. Тези – традиционните и основополагащи български и европейски празници. Но Ви уверявам, че съм оптимист. Защото и аз съм свидетел на онова време, когато празниците бяха подменени и ни бяха предложени едни съвсем нови и напълно различни празници.

С.П.:
– Точно така, едни 45 години така живяхме. Без Рождество и Възкресение.

Н.Г.:
– Още повече, че аз самият съм се родил по онова време и съм смятал, че всичко си е наред. После съм научил, че не е наред, че тези неща са нови. И съм си дал сметка, че не е никак чудно, че тези празници днес са общо взето забравени и хората, които са се родили сега, вече не знаят за тях.

С.П.:
– Щом сте оптимист, нека да завършим с усмивка. Какво е Вашето послание към хората – предпразнично?

Н.Г.:
– Да бъдат лично заедно с най-близките си, с колкото се може повече приятели.

С.П.:
– Благодаря Ви.

*

16 декември, ТВ 1. „Алтернативата“

https://www.youtube.com/watch?v=pXpgVF8gBgo

***

3.
Християнство и дистанционност

Християнските празници и България

Особеното обществено състояние, в което се намираме (пък и наближаването на Рождество и Нова година), дава повод да се помисли за празниците и изобщо за празничността.
Понеже сме християнска страна повече от хилядолетие и поради това празнуваме по християнски, трябва да се кажат няколко думи за това, що е християнски празник.

„Да празнуваш“ значи да отбелязваш някакво важно събитие заедно с други хора (а не сам).
Събитията, които християнинът отбелязва чрез своите празници, са от живота на Бог, когато Той е бил Човек. Затова празнуваме Рождество Христово, Богоявление, Сретение Господне, Преображение, Възнесение и особено Великден (Пасха). Всички тези дати, подвижни или не, се отнасят до живота на Иисус Христос.
Имаме и празници, свързани с живота на Неговата майка – Света Богородица. Това са Благовещение, Рождество Богородично, Въведение и Успение Богородично.
Освен това празнуваме дати, отнасящи се до живота на основаната от Бог Църква – най-напред Петдесетница, после Въздвижение на Кръста, а също и всички празници на светиите, приети от Съборната църква.

Така че главните и най-стари български празници са тези.
Освен тях имаме и държавни, тоест национални; и оттук нататък всякакви обществени, професионални, семейни и лични празници, но тяхното значение за обществото като нещо „цяло и едно“ е по-малко.
Към тези, които не са от най-голямо значение, се отнасят и празниците на други религиозни общности. Държавата допуска и уважава тези празници, защото хората, които ги отбелязват, са български граждани. Но главни са тези на Църквата: и доколкото това е така, имаме основание да твърдим, че България и днес продължава да бъде християнска страна.

Пандемията

През 2020 преживяхме едно тежко смущение на обществения живот, което се отрази и върху личния живот на всекиго. Не мисля да обсъждам медицинската страна на случилото се. За това, каква е болестта и какви да са профилактиката и лечението, е най-добре да говорят занимаващите се професионално и по призвание – това са изследователите (вирусолози, епидемиолози), а също действащите лекари и фармаколозите. От тяхното виждане трябва да зависи какво ще е отношението ни към болестта.
Още от самото начало забелязахме, че мненията на изследователите и медиците се различават съществено – както относно профилактиката, така и относно лечението.

Дали политиката, която нашето и други правителства възприеха е най-добрата? За това има спорове. Политиката в различните страни явно не е една и съща. Но ако говорим за света, в който участваме – това евро-американският, който в известна степен включва и Русия – промените са големи и приблизително еднакви навсякъде. Изключенията, като тези в Швеция и Беларус, са малко; но и там хората понасят следствията на това, което се случва по света.

Отказ от всеобщо благосъстояние

Преди да премина към влиянието на тези събития върху християнската празничност, ще обърна внимание на отношението на промените към идеологията на нашия свят. Не е тайна, че един от основните ѝ принципи от последните 30 години, е този на „икономическия растеж“. Влиятелните евро-американски медии, а след тях и останалите, занимаваха всекидневно гражданите с това, какъв е икономическият растеж, застой или спад тук или там, преди или в близко бъдеще. И ако някъде се случваше растеж, това се смяташе за свидетелство, че животът там върви общо взето добре; ако не – напротив.
Това значеше, че е редно хората да се стремят към по-добър живот – което, казано по такъв начин, никой не би оспорил; а пък „добър живот“ значеше просто „повече потребление“.

Някой би казал, че това е нормално за капиталистическия свят, където главната грижа на водещата прослойка е печалбата. Но ние, които помним XX век, можахме да забележим, че почти същото се предлагаше и на гражданите на социалистическите страни – особено от 1970-те години нататък. Предполагаше се, че е редно хората да забогатяват, макар и справедливо.
Този принцип, наред с онзи за „мирното съвместно съществуване“ на „държавите с различен обществен строй“, и с допускането на един умерен интерес към националното, постепенно измести принципа на „класовата борба“, чиято цел беше победата на комунистическите партии по всички части на Земята.
Така че ние, като хора от държава, която е била и социалистическа, отдавна сме привикнали с убеждението, че е желателно и дори нормално хората да стават все по-заможни – че е нормално да има икономически растеж.

Но това, което се случи – и продължава да се случва с неотслабваща скорост – е пряко отрицание на принципа за „нарастване на благополучието“ чрез икономически растеж.
Изведнъж, ако се съди по характера на публикациите във влиятелните медии, се оказа, че растеж няма да има, а напротив – ще има спад, и то голям. Това обаче не се представя като катастрофа, както би трябвало да бъде, ако растежът и забогатяването се смятаха за най-важното нещо. То се представя като нещо „в реда на нещата“ – при положение, че грижата на всички трябва да е съвсем друга, а именно, борба с епидемията.
По същия начин щеше да се говори, ако беше избухнала световна война: тогава също нямаше да се очаква по-нататъшно забогатяване, а първата задача щеше да е победа над противника.
Така че идеологическият принцип на „нормалността“ на увеличаване на благосъстоянието, изведнъж и пред очите на всички беше просто отменен.

Перестройката и „новата нормалност“

Официално е прието да се казва, че няма друга причина за това, освен изненадващото разпространение на новия вирус; и че веднага щом епидемията бъде овладяна (а това може да стане скоро), всичко ще тръгне по старому. Но се допуска и присъствието на гласове, които казват, че връщане към старото може и да няма.

Да обърна внимание на нещо, което ние тук сме преживели – и не чак толкова отдавна, а към края на XX век.
През 80-те години първо в СССР, а после и в другите европейски социалистически страни, от най-високо място беше обявена „перестройка“: което трябваше да значи решително усъвършенстване на съществуващия ред без пълната му отмяна. Официално не се предвиждаше нито разпускане на СИВ и Варшавския договор, нито разпадане на СССР, нито отказ от монополната власт на комунистическите партии.
Но всичко това съвсем скоро се случи и се тръгна към нов вид политически, обществен и икономически живот.
И веднага след обявата на независимостта на страните и въвеждането на политически плурализъм, хората рязко обедняха – първо, защото стоките от магазините изчезнаха и нямаше никакво значение дали някой има пари, защото с тях нищо не можеше да се купи; а после, защото изчезнаха и самите пари, чрез хиперинфлация.
Но колкото и тежко да беше това, все пак имаше нещо, което облекчаваше страданието и даваше надежда – това бяха свободите, които до този момент повечето хора нямаха.

Както виждаме, сега – и не само от едната страна на някогашната „желязна завеса“, но едновременно и от двете – се случва нещо аналогично, макар и не еднакво (в историята има подобни, но не еднакви събития).
Внезапно и много твърдо беше прекратен достъпът до услуги и развлечения, които хората смятаха, че им се полагат „по принцип“. Отмени се спортът като зрелище за хора, събрани заедно; също и туризмът – и не само този до далечни страни, но се забраниха дори разходките из малките градски паркове и градини. Забраниха се всички културни прояви; прекратиха се училищните и университетските занятия във вида, в който са съществували от векове и хилядолетия. Отмени се и обичайното празнуване, включително религиозното.

Какво беше предложено от страна на властите, като изключим обещаната надежда за „спасение от болестта“?
Това, което вече съществуваше и беше достатъчно разпространено и употребявано – общуването по интернет.
Хората бяха посъветвани да живеят главно в интернет. Да пренесат там колкото се може повече дейности – не само комуникационни, но и политически, обществени, професионални, икономически, образователни, игрови… всичко. И празнични.

В такава обстановка е нормално човек да съжали, че има тяло – защото то е, което му пречи да стане просто един безтелесен образ в интернет без никакви „материални“ потребности. Видяхме как за няколко седмици едно общество (и то голямо) на неограничено потребяване се превръща в общество на краен аскетизъм (да не можеш да се срещнеш с роднините си, да отидеш на разходка!). И то не защото хората пожелаха това, а просто чрез заповеди и полицейски надзор. И това засегна стотици милиони, които бяха прекарали целия си живот по друг начин.
Ако имаше някаква утеха, тя беше (и е) в това, че такъв живот е по-опростен и без съмнение – по-евтин. Тъй като потребяването беше намалено в много проценти, а може би в пъти.

Ако си позволим да продължим аналогията с края на съветския социализъм: там перестройката очевидно се наложи поради това, че икономическият растеж, с който бяха обвързани повечето стремежи, стана невъзможен. Вероятно в подобна ситуация се намираме и сега.

Това, разбира се, не значи, че коронавирусът не съществува. Но пак повтарям, че неговото съществуване и качества трябва да се знаят от познавачите, които са се потрудили да станат такива, а не от всички – тъй като, колкото и добре да ни информират медиите, подобно знание си остава недостъпно за повечето от нас.

Християнство и дистанционност

Предполагам, че мнозина са чували разсъждения в следния дух: „Добре, какво толкова страшно има, че няколко седмици няма да ходиш на църква? Да не ходиш на мач можеш, да се откажеш от театър също можеш, а от църква – не?“

Разликата между ходенето на църква и на мач е преди всичко в това, че едното събитие има духовен смисъл, а другото няма. Но дори посещението на една хубава театрална постановка или концерт пак няма този духовен смисъл, който има участието в литургията. Тъй като духовният живот на християнина няма за цел просто да го усъвършенства като личност – макар че и това е вярно – а се стреми към нещо много повече: към единение с Бога и безсмъртие.

Но някой би казал: „А какво страшно има в това, да се ограничи физическото присъствие в храма? Нима човек не може да казва молитвите толкова често, колкото иска, да чете сам или със семейството си богослужебни книги (има ги в интернет), да гледа литургии – не само на своята, но на всички други църкви? Нима всичко това не е достъпно? Няма ли той в такъв случай да води духовен живот, няма ли да е християнин?“

Отговорът на такъв въпрос е: „Този човек може би ще мисли, че води духовен живот, и не е изключено да има хубави нравствени качества; но няма да е член на Църквата, и следователно няма да е християнин“.
Това сигурно ще прозвучи странно за мнозина. Защото в света отдавна се полагат усилия християнството да се представи като някакво етическо учение – разбира се, похвално; а животът на Църквата като поредица от ритуали, които имат някакъв символичен и исторически смисъл и могат да се извършват от клириците и със, и без участието на миряни.

Това не е така. Трябва да се обърне внимание на следния факт: тайнството Причастие (Евхаристия), което е централно за богослужението и без него християнският живот е немислим, е завещано на вярващите от самия Иисус Христос; но неговият смисъл не е да символизира Тайната вечеря, нито просто да напомня за нея. Чрез Причастието християнинът приема в себе си тялото и кръвта на Бога – не символично, а буквално. По този начин той се единява с Бога не в мислите си, не емоционално, а направо телесно.
Това обаче не може да се направи по интернет.

Християнският празник има смисъл с оглед на Евхаристията и другите шест тайнства; без нея и без тях той би бил просто „честване“ на някакви отминали събития и изразяване на надежди за бъдещето; и едно приятно прекарване в средата на близки и съмишленици. В тези неща няма нищо лошо, и тях ги има и на християнския празник; и при все това те са извън същността на християнството.

Ето защо политиката за ограничаване на „присъственото“ празнуване не противоречи на никои човешки навици, обичаи или религии толкова пряко, колкото на християнството. И стремежът към премахване на личното участие в богослужението неизбежно съдейства за премахване (унищожение) на Църквата.

Точно това опитваха да направят войнстващите атеисти през XX век. И какво постигнаха?
Нека тези, които днес взимат решения, засягащи Църквата, да не забравят техния провал.

*

Християнският празник и войната срещу него

Принудителна профилактика

От няколко месеца насам всички граждани в страната ни, както и на множество други страни, са подложени на принудително лечение.
Ако някой каже, че това е по-скоро профилактика, ще отвърнем, че и профилактиката (предпазването) е част от лечението. Тя се прави, за да се „предотврати“ болест. Това също е грижа за здравето, борба с болестта и следователно лечение. И също като него може да бъде доброволна или принудителна.
Нека напомним, че пълнолетният и пълноправен човек (този, който носи отговорност за действията си) не може да бъде подлаган на принудително лечение (чл. 52 на Конституцията). Държавата, за която работи като служител или данъкоплатец, може и трябва да му осигури възможност за лечение; но тя не може да му заповядва да се лекува. Неговото здраве е преди всичко негова работа; ако се разболее, той ще понесе последствията от това.
Ако това не се признава, тогава излиза, че отношението към хората от страна на държавата е отношение към непълноправни (несвободни) същества.

Война или революция

И все пак днес държавата разпорежда на хората да се лекуват, макар че далеч не всички са съгласни с това. В тази своя дейност тя е подпомагана от влиятелните медии; като съществува впечатлението, че именно те управляват този процес, а тя е просто изпълнител на техните разпореждания (изисквания, настоявания).
Защо влиятелните медии вършат това, е въпрос, който не се обсъжда. Ако някой го зададе, веднага ще бъде обвинен, че не е „с ума си“. Така се оказва, че всеки може да бъде контролиран и да му се иска сметка за действията и мотивите, освен влиятелните медии. Те не подлежат на контрол, което значи, че могат да имат тиранична власт над държавите и гражданите; или да са инструмент на властта на някой, който още по-малко подлежи на контрол.
И тъй, в живота на обществата чрез средствата на властта се внесе съществена промяна, и то противно на желанието на хората: всъщност, никой не се допита до тях. Как да наречем това, освен война или революция? Нормално е да се пита кой води тази война или революция, и с каква цел.
Във всеки случай тя върви срещу установения начин на живот.

Празник и смисъл

Защо хората се събират да празнуват? Дали това е просто почивка след работа? Празникът е и това („ден, празен от работа, незает“). Но освен това той е време да се поговори „защо работим“. И още повече: защо живеем.
Да се мисли по тези въпроси не значи да се правят някакви тежки изследвания или да се провеждат дебати; то може да стане чрез разговори, игри и музика. Във всеки случай празникът създава възможност на хората да се насочат към темата за смисъла. А загрижеността за смисъла (защо правим това или онова, защо изобщо живеем) е характерна за човека като разумно същество; тя е дори един от белезите на неговата разумност.
Така че възпрепятстването на празника е преследване и измъчване на човека, като разумно същество; и съдейства за неговото унищожение

Празник и безсмъртие

Всичко, казано дотук за празника, го има и при християните; но има и повече. Защото християнинът не отива на празник само за да разговаря или се весели с други хора; нито само за да слуша молитви, четене на Писанието и проповеди. Той отива и заради тайнството.
Някои тайнства се отнасят само до дейността на клириците (свещенство), или се извършват само веднъж в живота (кръщение). Но има други, които се извършват многократно, и те са в сърцевината на християнския празник. Такова е причастието.
Него човек извършва не за да узнае смисъла на живота, а направо за да се приобщи към живота – и не към временния, а към вечния. Всички останали тайнства по различен начин служат за тази цел; и стремежът към нея е основата и същността на християнския празник.
Така че ако възпрепятстването на празниците изобщо е война срещу човека като разумно смъртно същество, то възпрепятстването на християнския празник е война срещу него като безсмъртно същество – като срещу някой, който може да придобие вечен живот.

(в „Добротолюбие“, 17 декември 2020 – https://dobrotoliubie.com/2020/12/17/%d1%85%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%8f%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d0%b8-%d0%b4%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82/)

***

4.
За свободата

Ангел Карадаков:
– Доц. Гочев, днес особено често може да се чуят призиви за свободата, свободата на словото, на мисълта, на пътуванията. Какво обаче е наистина свободата? Философия? Химера или необходимост и право?

Н.Г.:
– Преди всичко е нужно да се каже, че свободата е свързана с възможността и с избора. Човек смята себе си за свободен тогава, когато знае, че може да направи нещо; и следователно да избере дали да го прави или не. Това му е достатъчно, за да се чувства свободен.
И обратното. Затворникът примерно знае, че не може да напусне мястото, където е затворен; и не защото ще бъде наказан, ако го напусне, а просто защото няма как да го направи: неговите пазачи няма да допуснат той да се окаже телесно извън границите на затвора. Значи той не може да избира дали да бъде в затвора или не; и поради това, че не му е даден такъв избор, той е лишен и от такава свобода. Така се оказва, че затворът не е място, което изглежда по един или друг начин; той просто е това, от което не можем да излезем, макар да желаем.
Значи свободата е свързана и с желанието. Хората винаги са били склонни да мислят, че тя се състои в това, човек да може да прави каквото желае; и следователно безусловната (абсолютна) свобода ще бъде в това, човек да прави всичко, което пожелае; тогава и така, както пожелае.
Тук трябва да обърнем внимание, че има значение кой е източникът на желанието – къде възниква то. Ние сме съгласни, че човек се отличава от останалите живи същества по това, че притежава разум. Така че ако желанията възникват независимо от разума, ако не се ограничават от него, тогава човек, дори да може да ги удовлетворява, няма да е свободен като човек, и значи няма да има свободата, която ни интересува. Така излиза, че човешката свобода е да можем да правим онова, което се определя от разума ни.
И така възниква въпросът: дали свободен е този, който може да прави всичко, за което помисли и оцени като достойно за пожелаване?
За да отговорим, трябва да решим, дали човекът, освен мислещо същество, е и такова, което се стреми към добро; дали той има това предназначение. Ако допуснем, че в битието му няма нищо, което да го задължава да предпочита доброто, тогава свободата и могъществото ще са едно и също: колкото повече неща може да направи човек, толкова по-свободен е той без оглед на това, дали избира доброто или лошото.
Така че понятието ни за свобода зависи и от това – дали ще я обвържем с избора на доброто. Ако да, следва да изясним кое смятаме за добро. Но тази работа няма да има смисъл, ако не сме убедени в съществуването на истина относно доброто и лошото. Така че ако човек желае свобода, той трябва да си постави за задача да узнае истината за тяхната разлика. И да е сигурен, че ако не я постигне, няма да придобие свобода.

А.К.:
– Кога човек е наистина свободен?

Н.Г.:
– Отговорът на този въпрос се съдържа в това, което вече казах. Ще добавя и някои примери. Човек не е свободен буквално във всеки момент. Когато спи, не е; и във всички случаи, когато извършва неща, причинени от телесната му природа. Той осъществява свободата си тогава, когато прави разумен избор между две възможности.
И ако направи избор, съответстващ на доброто – такова каквото то е, а не просто каквото му се струва – тогава той ще е действал наистина и напълно свободно. Ако не успее да го постигне, той ще мисли, че е постъпил свободно и може би ще се е опитал да го направи; но в крайна сметка ще се е оказал несвободен поради своето незнание или недобра воля.
Така е със свободата на словото. Това, че ние сме изказали мнение за нещо чрез медиите и то е достигнало до мнозина, още не значи, че сме се изразили свободно. Ние ще сме се изразили наистина свободно само ако сме казали истината по даден въпрос; ако не, тогава просто сме говорили. От друга страна, за да можем да кажем истината, трябва да сме имали думата; така че не е безразлично дали човек има възможност да говори публично или не.
Така че има две степени на свобода, като първата предхожда втората и е условие за нея. Тя е в това, изобщо да имаш избор; а втората, при която свободата се осъществява напълно, е да направиш добрия избор.

А.К.:
– Къде е пресечната точка между свободата и отговорността, поемането на отговорност?

Н.Г.:
– Човек е поел отговорност за извършеното тогава, когато се е съгласил, че е можел да действа свободно. Всеки опит да се оправдаем за нещо, за което съжаляваме, е опит да докажем, че сме били принудени да го извършим.
И наистина, незнанието в момента на взимането на решение може да е основание да твърдим, че не сме могли да действаме свободно; и поради това отказваме да отговорим, дали сме постъпили добре или лошо. Но слабата или зла воля не е. Ако човек се съгласи, че е направил лош избор, макар да е разбирал кое е доброто, това е признание, че не е имал сили или не е пожелал да направи добрия избор. Това именно е грехът и тогава той признава вина. Значи на въпроса дали си е послужил добре с дадената му свобода, той е отговорил, че не си е послужил добре.
Ако пък смята, че е избрал доброто въпреки опасността да пострада заради това, той също поема отговорност; но тогава не признава вина и не смята, че има грях. С това той твърди, че е избрал да действа наистина и напълно свободно. В този случай неговият отговор е положителен и гласи: „Аз успях“.
Така че да си отговорен означава да разбираш как си си послужил със свободата и да го разясниш на други.

А.К.:
– Няма как и да не Ви попитам за християнската свобода. Как можем да определим кога един човек е наистина свободен и как той може да отстоява и пази тази своя свобода?

Н.Г.:
– Християнската свобода се отличава от всяка друга с това, че християнинът приема казаното: „Аз съм Истината“. А именно, че разказаното за Христос от евангелистите и апостолите и изтълкувано от отците е истина, че думите Му са истина и че тази истина позволява да се направи разлика между добро и зло, и свобода и несвобода. Такъв човек е приел Христос като критерий за свобода: ако действаш в съгласие с Него, само тогава ще си истински и напълно свободен.
Но за да се случи това, човекът трябва да разбира Христос, а то не може да стане без Самият Той да е благоволил към него. А благоволението на Бога към човека е тайнствено свързано с взаимната им любов.
Така че тази свобода зависи от отношението между християнина и неговия Бог.

(11 март, 2021; за сп. „Светодавец“, априлски брой)

***

5.
Защо се раждаме, щом ще умрем?

„Защо сме се родили?“
„Какво представлява смъртта за вярващия човек?“

За щастие, християнството е дало разумен отговор и на двата въпроса.
Отговорът на първия въпрос е, че ние не сме се родили по човешко решение, а сме били сътворени по решение на Създателя на цялата вселена. Както е създал вселената по своя воля и с разумно решение, така е създал и нас – като една мъничка част от нея, но разбира се, много важна.
Защото само човекът, за разлика от всички останали живи същества и от целия свят, е подобен на Бога и би могъл да стане почти като Него. Така че ние сме създадени по решение; и не ей-тъй абстрактно като „хора“, а като „точно този човек“. Тъй като Бог има предзнание за това, какъв ще бъде този човек. На него му е известно кои сме ние и всичко за нашия живот.
Причината, по която е създаден човекът, определя и начина, по който той ще живее, смисъла на живота му, обосновката на неговите дела. Това няма да са някакви негови лични планове. Християнинът не живее ей-тъй в съгласие с личните си планове. Той живее, подчинявайки се, или по-точно – съгласявайки се с това, което Бог му предлага.
А какво му предлага Бог? Да стане като Него. Не по-малко. Какво значи да бъдеш като Него? Значи да имаш безкраен и щастлив, по-точно – блажен живот. И следователно това трябва да бъде планът – единственият план, който събира в себе си всички житейски планове на човека.

1 Задушница 2021

Има първи живот, и има първа смърт. След това ще има втори живот: и той ще бъде животът на онези, които са се съгласили. И ще има втора смърт – и тя ще бъде на онези, които са отхвърлили.
Но да нека да кажем накрая, че смъртта, за която мисли християнинът, втората и вечната смърт, не е небитие. Човек продължава да съществува в нея, но по най-лошия възможен начин. А кой е той? Да правиш обратното на най-доброто. Кое е най-доброто? Бог е казал: най-доброто е да обичаш. А кое е обратното на това? Изглежда, да ненавиждаш. Кого? Другите хора, Бога и самия себе си.
Ето това е положението на човека, който се намира във вечната смърт.

=…

6 ноември 2021, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/zashto-se-razhdame-shtom-shte-umrem-v306918-299881news.html

*

290

Арист 5-12 дек БНТ 6

За второто издание на „Метафизика“ (и други интервюта)

1.
Второто издание

Георги Милков:
– В студиото вече е доц. Николай Гочев от СУ. Добре дошъл!

Н.Г.:
– Здравейте!

Г.М.:
– Това е едно изпълнено обещание, защото още в едно от първите предавания на „Религията днес“ се уговорихме да ни гостувате отново. Тогава говорихме за превода на „Метафизика“. А сега имаме повод да продължим този разговор и да припомним защо Аристотел не е бил превеждан толкова дълго време.

Н.Г.:
– Само да кажа, че съм донесъл още едно издание на „Метафизиката“, което тогава не успяхме да покажем. Защото тогава ние показахме първото издание на българския превод на „Метафизиката“, което се появи през 2000-та година и беше дело на двама преводачи; и също така изданието от 2020-та, което беше само от един преводач. И сега ми се иска да покажа този двутомник, който се появи в течение на две години – между 2017 и 2019. Тук имаме преиздадения превод от 2000-та – на единия преводач, а тук – нов превод [на средните книги], с който вече това, което целяхме в продължение на много години, беше постигнато. А именно, цялата „Метафизика“ да бъде преведена от един преводач; или, да кажем, от един екип.
Арист 5-12 дек БНТ 14
Защо това беше нужно? Защото „Метафизиката“ на Аристотел е основополагащо съчинение за философската култура, за хуманитарната култура и за цялото словесно образование. Поради това на български език трябва да съществува превод, който да е единен, на който хората да се опрат и да кажат: „Приемам, че това са Аристотеловите думи“. Оттук нататък всеки, който иска да се образова философски и хуманитарно, може да гради. И поради това имаше толкова голям интерес към този превод. Той стана факт през 2019-та благодарение на издателство „Дива 2007“. Господин Николай Фенерски, който е негов създател, се оказа човекът, който за пръв път издаде пълен, единен превод на „Метафизиката“ на български език.
Ще добавя и нещо, което може да се стори интересно. В цялата история на преводаческото дело има десет такива случая. Десет пъти „Метафизиката“ на Аристотел е била превеждана за пръв път от един човек на даден език. И ето, българският превод е десетият. В момента на нашия пазар може да се намери само това издание. Първото отдавна е изчерпано, но е изчерпано и това от 2020-та, което се появи сега, през юни. Но хората го купиха. Интерес има.

Г.М.:
– За това можем да ви поздравим. А сега да навлезем – или поне аз ще направя опит, а Вие ще помогнете – в дълбочината на „Метафизиката“. На това, как Аристотел си представя Бог. Какво е Бог според Аристотел?

Н.Г.:
– Подхождайки към Аристотел и неговото богословие, трябва да имаме предвид няколко основни неща.
Арист 5-12 дек БНТ 5
На първо място: според него теологията е най-важната наука. Тук, в „Метафизиката“, той разсъждава за системата на науките, и за това, коя наука е първата и главната. Коя, дори и да не е най-необходимата, е най-ценната? И се колебае между три.
И казва: „Да не би това да е физиката, която се занимава с движещите се неща? Или математиката, която се занимава със сигурни неща, за които не може да има спор, защото са ясни, добре дефинирани и неподвижни; но съществуват само в нещата, а не отделно?“ Защото математическите обекти не съществуват самостоятелно – според Аристотел (според други философи съществуват, според него – не) – а само в нещата, тоест в предметите, на които те се явяват граници. „Или може би има една най-висша наука, която се занимава с нещо неподвижно, което е само по себе си; а не като математическите предмети, които не се движат (не се променят), но и не са сами по себе си, а са „в“ нещата.
Ако има такова нещо, то науката за него ще е най-висшата.“ И казва: „Това нещо е, което движи целия свят. То е неподвижно и тегли нещата към себе си; то е причина за движението. Самото то никога не се изменя. Ако има Бог – това е Богът“. Така казва Аристотел в XII книга на „Метафизиката“.

Г.М.:
– Неподвижният двигател, който движи всичко.

Н.Г.:
– Неподвижният двигател, който е причината за нещата. Сега да добавим още нещо. Според Аристотел – и може би според цялата антична философия – причината за злото [лошото] не е нищо друго, освен материята.
Арист 5-12 дек БНТ 4
Ако нещата са лоши, тоест грозни; ако са несъвършени, ако човекът е несъвършен, тоест лош, причината за това – мисли Аристотел и мнозина след него – може би не е в злата воля, даже изобщо не е в нея, а е просто в материята. В това, че човек е материален. Тъй като е материален, той има потребности и тези потребности го теглят към лошото и някакси го повреждат.

Значи материята е причина за злото. А какво е богът? Тъй като богът трябва да е съвършен и неизменен, той ще е нещо, в което няма материя. И Аристотел казва: „Богът – това е единствената съществуваща отделно, самостоятелна форма; тя няма материя“. По този начин той прави единствения си компромис спрямо Платон. Тъй като Платон е смятал, че съществуват форми – той ги нарича „ейдоси“, това е думата на гръцки – които са сами по себе си, нямат материя, и благодарение на тях съществуват нещата тук. Грубо казано, ако има хора, то е защото има идеален човек. Той е нематериален, тялото му е някак съвършено – просто е „вид“. Но според Аристотел такива неща не съществуват; а цялата вселена се състои от неща, които са съчетания от форма и материя. Освен това нямаме „чиста материя“. Чиста материя не може да съществува, защото материята винаги приема някаква форма. Напротив, чиста форма съществува и това е, както казахме, божеството. То няма никаква материя и благодарение на това не може да бъде лошо и никога няма да се промени. Тъй като материята е причина за промяната. И така, богът е форма без материя.
Арист 5-12 дек БНТ 4 11

Г.М.:
– А душата? Безсмъртна ли е душата според Аристотел?

Н.Г.:
– Би могло дори да се предскаже, въз основа на това, което говорим, какво ще мисли Аристотел за душата. Ако тя, подобно на бога, беше форма без материя – ако би могла да бъде форма без материя – тогава би била неизменна и следователно безсмъртна. Но Аристотел не вярва в това. Той казва (примерно в трактата „За душата“, но това се усеща и на други места), че „душата“ е просто формата на живото тяло. На тялото, което има органи, което е в състояние да живее. И то е съществуващо в пълна степен благодарение на това, че е обхванато от „душа“. Душата е неговата форма, благодарение на която то може да прави каквото и да е. А в момента, в който по някаква причина умре, то губи тази форма.
Арист 5-12 дек БНТ 7

Г.М.:
– Тоест, душата си отива с тялото?

Н.Г.:
– Да… Тя фактически не може да отиде никъде. Тя е просто форма. Както ако счупим тази чаша, формата на точно тази конкретна чаша няма къде да отиде. Тя се губи, изчезва и за известно време остава този материал [парчетата стъкло]. Подобно е положението и с човека. Когато умре, той губи своята форма и остава за известно време някаква материя, която накрая изчезва. А безсмъртие на душата не съществува.

Г.М.:
– Това обаче е конфликт с християнството. Затова ли дълго време не е бил превеждан?

Н.Г.:
– Разбира се. Един християнин никога не би приел такава постановка. Но, първо, Аристотел е бил използван и без да бъде превеждан. Това става, естествено, в неговата среда – в гръкоезична Византия. Почти всички – или направо всички – византийски богослови са използвали Аристотел. Може да не са го цитирали, но са го ползвали – ползвали са неговия понятиен инструментариум. Разбира се, те не са вярвали в това, в което той е вярвал. Не са се занимавали много и с неговата идея за бог. Защото от гледна точка на християнството, Аристотеловата идея за бог е прекалено бедна. Всичко, което Аристотел може да каже и с което един християнин би се съгласил, това е, че Бог е вечен и неизменен; и може би, красив и желан. Аристотел мисли така. Нали, ние по някакъв начин желаем Бога. Особено ако сме философи; тъй като Аристотеловият бог е нещо мислещо. В такъв случай, ние се стремим да се уподобим на него, мислейки.
Арист 5-12 дек БНТ 11
Но това е всичко. В християнството положението е съвсем различно. Бог е Някой, Който има личен контакт с човека; такова нещо в аристотелизма няма. И друго, което вече изглежда – би казал някой апостол на Църквата – като безумие [за езичниците]. То е, че Бог е станал Човек – и не за друго, а за да пострада заедно с всички хора. От гледна точка на Аристотел това е безсмислено. Бог няма как да стане човек, защото за него това би било падение. Нали той е съвършен и вечен именно защото не е [телесно] живо същество. Той е форма без материя, която няма никакъв смисъл да става човек.
Арист 5-12 дек БНТ 15
И тази идея, че Бог обича човека и желае неговото спасение, за Аристотел няма смисъл. Аристотеловият бог ни най-малко не се интересува от човека, той се интересува единствено от себе си. Тъй като той е мислещото, което мисли самото себе си, своите мисли. Тогава защо му е човекът? Човекът, ако е философ, ако е мислещо същество, той ще се интересува от този мислещ бог и на моменти ще се уподобява на него. Както виждате, тук има нещо, заради което ние бихме обвинили Аристотел в един вид интелектуален егоизъм. [Задето] той смята, че само философите, само високо образованите хора биха могли някак да се уподобят на бога, а другите – едва ли. Но това по никой начин не може да бъде християнско.
Арист 5-12 дек БНТ 16

Г.М.:
– Оставам с покана за трето гостуване в това студио, защото наистина тази тема е изключително интересна, или поне аз намирам в нея много интересни неща.

*

12 декември 2020, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/doc-nikolai-gochev-za-aristoteloviya-bog-i-bezsmartieto-na-dushata-v282970-287978news.html

***

2.
Третото издание

Георги Милков:
– В студиото вече е доц. д-р Н. Гочев, преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология на Софийския университет. Добре дошли!

Н.Г.:
– Здравейте. Радвам се да се видим.

Г.М.:
– Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.

за М 1

Н.Г.:
– Точно така.

Г.М.:
– Във Ваш превод?

Н.Г.:
– Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.

Г.М.:
– А пред Вас имате?

Н.Г.:
– Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода ѝ на български език вече има история. Двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години – и малко повече – бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността. Някой ще каже: „Защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, или дори пет поколения учени, които са работили както в областта на класическите изследвания, така и в тази на античната философия, която е една специфична, мъчна област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.

за М 3

Г.М.:
– Това е първото издание на български език?

Н.Г.:
– Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес. С какво се различава? С това, че през 2000-та година „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета и от десета до четиринадесета, а той – средните.

за М 5

„Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове на едно място. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“. После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да може да се преведе такава книга – при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.

Г.М.:
– Тази за колко я преведохте? Шест?

Н.Г.:
– Това казвам, че там са внесени и средните книги – новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та. Има нещо, което казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това.
А други неща – да, правил съм.

за М 4

На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това добавихме и средните книги: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе, в два тома. После се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме тук – „Метафизиката“ от един преводач.
Може би някой ще каже: „Какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Защо да се говори толкова по този въпрос?“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, неведнъж „Метафизиката“ е била превеждана от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, а другият се е занимавал повече с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил преподавател по класически езици. В Германия Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама.
Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са поставени в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в езика ни още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον – с „подлежащо“, συμβεβηκός – със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично). Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция…“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина.
Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може – и трябва – да бъде възприет на всеки един език независимо от латиноезичната традиция? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с чужди за езика им думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи и това сигурно е било по-оправдано. И ето ние тук, и специално аз – с помощта на Димка Гочева, без която не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух: за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.

Г.М.:
– А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?

Н.Г.:
– Вече почти казах, че не вярвам. Ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.

Г.М.:
– От св. Иоан Дамаскин например.

Н.Г.:
– Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е бил просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван за интелектуална работа. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен – и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток.
Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът…“

за М 8

Г.М.:
– Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и всички тези неща, за които сега нямаме време.

Н.Г.:
– Струва си.

Г.М.:
– Ще дойдете?

Н.Г.:
– Добре…

*

17 октомври 2020, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/igumenat-na-kremikovskiya-manastir-nominiran-za-buditel-na-godinata-284578news.html?fbclid=IwAR38WpKHUgz2ROsKST5ykKeDikJFshtT_jqWJhOkyPSeEU8cCGHYRHWKw_g

***

3.
„Херметическият корпус“ 1

Румен Спасов:
– Разговаряме с Н. Гочев и поводът е пореден негов ценен превод – „Херметическият корпус“. Какво се крие зад това название, какво скрито изкуство или наука има зад тази „херметическост“?

Н.Г.
– Самата дума „херметически“ и „херметизъм“ е доста чувана. Работата е, че мнозина са я чували, но е трудно не само за повечето хора, но дори и за античниците, да разкажат какво стои зад нея, какво е значението ѝ. Затова трябва да опитаме да кажем няколко думи полека и от първите неща.
Първото е, че съществуват едни текстове на гръцки, които може би са писани между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; четени са през античността, познати са във Византия и към края на Византия са прехвърлени на Запад, в Италия. Преведени са на латински през XV в. и изведнъж около тях се вдига голям шум – най-напред в Италия, а после и в цяла западна Европа. Това е „Херметическият корпус“. Значи той е една неголяма книга, първо написана на старогръцки, после преведена на латински и станала известна на Запад на латински.
Някой ще каже: „Защо някакъв сборник с текстове с религиозна насоченост преди всичко, е станал толкова интересен през Ренесанса? През това време е имало и доста други антични текстове – и латински, и преведени от гръцки.“
Интересът към Херметическия корпус – към тази книжка, която ние днес ще представим на български – се е дължал на това, че се е предполагало, че тези текстове са били писани на староегипетски: в най-дълбока древност, древност дори по отношение на класическа Гърция. През XV и XVI в. се е мислело, че тези неща са били писани – може би по времето на Мойсей – от някой древен мъдър египтянин и неговите приближени; и че това е, тъй да се каже, съдържанието на древноегипетската философия. А от тази древноегипетска философия впоследствие трябва да се е развила и старогръцката.
Ето защо тези текстове са били крайно интересни за хора, които се интересували от гръцка философия, от платонизъм и неоплатонизъм, какъвто е бил, да кажем, Марсилио Фичино от Флорентинската академия. Та това е, съвсем накратко и с няколко думи, историята на херметическите текстове. Специалистите от XVII в. насам обаче са уверени, че те са били писани на старогръцки и то сравнително късно, между I-ви и IV в. сл. Хр. А шумът около тях се е вдигнал защото се е смятало, че са превод от староегипетски.

Р.С.:
– И след естествения интерес – преоткриване, ренесанс на всичко, що иде от Гърция и от Рим – защо след XVII в. пък трябва да стихне този интерес? И наистина ли е така?

Н.Г.:
– Да, това е нещо любопитно в историята на филологията и на културата. До около 1600-та година се е вярвало, че това са крайно древни текстове, равни по древност на Мойсеевото Петокнижие.
Но около 1600-та един авторитетен и добър филолог, Исак Казобон – швейцарец и протестант – се е занимал по-отблизо с тях; и е успял да покаже, че не е възможно, съдейки по езика им, те да са превод. Защото в тях има достатъчно свидетелства, че са написани оригинално на старогръцки. Нали всеки превод носи следите на оригиналния език? Примерно не е трудно, като се погледне Септуагинтата, тоест старогръцкият Стар завет, да се видят еврейските следи; човек веднага разбира, че това не може да е друго, освен превод от еврейски.
Обаче при прегледа на Херметическия корпус такова нещо не се вижда. Колкото и да го оглеждаме, отбелязал Казобон – и това наистина е така – ние не можем да видим никакви следи от друг език. А е вярно, че тези старогръцки текстове са били преведени – и то още през античността – на латински, на коптски, даже и на арменски език: защото херметизмът е бил много популярен.
И след като Казобон показал тези неща и никой не могъл да му възрази, специалистите са престанали да се интересуват от Херметическия корпус; решили, че това е просто един филологически фалшификат. Тези неща се наричат „псевдоепиграфи“ – когато една книга бъде приписана на някой известен автор, а впоследствие се окаже, че му е приписана лъжливо, че не е от него. Та след като специалистите се убедили, че това е по-скоро псевдоепиграф, интересът към него изчезнал – в академичните среди, сред учените-професионалисти.
Но не можем да не признаем, че той е продължил да съществува в други среди – примерно сред хората, които се интересуват от, общо казано, окултизъм; от тайнствени науки. А интересът към окултизма и към някои паранауки като астрологията, както се знае, никога не е стихвал. Той съществува и до днес.

Р.С.:
– Да. Всъщност вече от последните Ви изречения можем да се досетим за характера на текстовете, но все пак малко повече… Може би пък те са в някаква известна традиция – елинистична? Може би това единство на вяра, етика, философия, което го има при Плутарх?

Н.Г.:
– Като споменавате името на Плутарх – ето какво би могло да се каже. Плутарх е един, общо взето, историк…

Р.С.:
– Да.

Н.Г.:
– Той е човек, който е писал биографии на известни държавници и политически лица в класическа Гърция и в републикански Рим. Това е човек крайно начетен, който си посочва източниците, проследява биографиите на хората и прави някои, от време на време, морални разсъждения. Но неговите текстове са ни лесни, защото виждаме, че той се интересува от неща, от които и ние днес се интересуваме – как е живял, да кажем, Цезар, Цицерон, Демостен. Плутарх има и други съчинения, които са, общо казано, хуманитарни и също с историческа насоченост. Примерно, той доста пише за делфийския оракул; но пак пише като историк – какво се е случвало с този оракул през времето.
Но в херметическите текстове не е така. Херметическите автори – тези, които са писали въпросните диалози – никак не са се интересували от история. Те са се стремяли да разказват неща, свързани с възникването на вселената въобще. Някои от текстовете им напомнят писаното от Платон. Да кажем, началото на „Тимей“ – как е възникнал светът, как е бил сътворен. Говори се за откровение, което разказвачът получил от някое божествено същество, което му е разказало за възникването на света: как нещата се образували от някои начала – да кажем, от светлината и мрака. Как е бил сътворен човекът, как е получил тяло и как да живее оттук нататък, макар че е сътворен като дух. И препоръки за живот, които най-сетне ще доведат човека до безсмъртие – благодарение на това, че той ще се откъсне от телесното и отново ще стане чиста душа.
Тези писания несъмнено са били четени много през античността; те са в духа на т.нар. гностицизъм. Това е едно по-скоро религиозно, отколкото философско течение, с много представители през първите векове сл. Хр., което се съсредоточава върху проблема за тялото и материалния свят. То се стреми да покаже, че е лошо това, че съществува материален свят и хората са в тяло; че те трябва да се съсредоточат върху своето спасение, избягвайки интереса към телесното.
По същество това е гностицизмът; и в „Херметическия корпус“ наблюдаваме много следи от това умонастроение. Хората се призовават по-малко да се занимават с тялото (материалното) и повече да се интересуват от своето духовно усъвършенстване, вярвайки, че те по същество са душа. Може би е редно да отбележим, че това умонастроение решително се различава от християнството. Тези неща – че човек трябва да пренебрегва тялото и да се занимава само с душата, те не са в християнски дух.
Така че херметизмът, който е бил много добре известен на апологетите и отците на Църквата, не е бил приеман от тях. Ние знаем за някои отци, които са му обърнали внимание: да кажем, св. Кирил Александрийски през V в. доста е цитирал херметическите автори – във връзка със своите занимания с управлението на император Юлиан. Но и други – като Лактанций, който пише в началото на IV в. Той вярва, че Хермес е древен египетски философ и смята, че тук има доста неща, на които си струва да се обърне внимание.
Така че има едно колебание още в античността и между християнските автори за това, как да се оценяват тези текстове. Някои – като Лактанций – ги оценяват положително и казват: „Ето, и между езичниците има идея за Бога.“ Други, като Августин, смятат, че откровението на този Хермес, който може и да е бил древен мислител и пророк, не идва от същите източници, от които идва християнското откровение; а може би идва от общуването с нечисти духове. Това мисли Августин, който също е обърнал внимание на херметизма.
Така че трябва да се има предвид, че християнските писатели, апологети и богослови са се занимали с херметизма; това се е знаело през Ренесанса и много е допринесло за интереса към тях.

Р.С.:
– Към етимологията, към названието на този сборник можем да добавим и „Хермес“…

Н.Г.:
– Да, това е също един препъникамък при заниманията с херметизъм. Защо пък тези текстове ще се приписват на Хермес? Работата е, че ние отдавна сме свикнали с образа на класическия гръцки бог, който е изобразяван много пъти в скулптурата и ни е познат от Омир и други автори. Знае се, че той, като митологически персонаж, е пратеник на Зевс: че е негов служител, който се спуска от Олимп и предава волята му на хора и по-ниски божества. От друга страна, Хермес е водач – и това е неговата по-сериозна функция – на душите на мъртвите към царството на Хадес. Това го пише още в „Одисея“, в XXIV песен.
Но все пак за нас той си остава един класически гръцки бог с неговия прекрасен изглед в много известни статуи. Как да го свържем с това слабо познато и трудно понятно египетско божество на име Тот?
Трябва да се разкаже и да се има предвид, че още в класическата епоха, още в книгата на Херодот, се твърди, че тези множество богове в тогава известния свят всъщност са едни и същи, и просто се наричат с различни имена. Херодот е на мнение, да кажем, че Хермес и Тот са едно и също божество; и че то първо е било известно на египтяните и после е било пренесено в Гърция.
Значи това схващане, че божествата са едни и същи навсякъде, се е закрепило още в класическата епоха; преминало е в римско време, и в езическия свят се е смятало за нещо нормално. Примерно, когато Юлий Цезар отива в Галия, той си записва в своя дневник, че галите почитат Меркурий. На него му е все едно как галите го наричат; той смята, че това е точно Меркурий, тоест Хермес. Така че такъв човек – античен, от онова време – няма да има проблем, когато попадне на текстове, в които пише, че говорителят е Хермес, обаче тези разговори са се случили в Египет. Той ще си каже: Да, в Египет, но това е същият този наш Хермес, когото египтяните наричат Тот.
Така че античните това не ги учудва, а ни учудва нас, които сме се откъснали от схващането, че античните божества присъстват навсякъде под различни имена. Ние ги смятаме само за древногръцки божества и виждаме Зевс само като Омировия Зевс. Но тогава не е било така. Те са смятали, че те съвпадат – че Зевс и Амон е едно и също. И поради това по-лесно четяли тези книги.

Р.С.:
– Една новопреведена древна книга, която ще предизвика основателен интерес сред хуманитаристите. И в заключение да поканим на премиерата, на обсъждането. То ще бъде в Кирило-Методиевския център, в четвъртък, на 7 юни, от 18.30 ч. Благодарим на доц. Н. Гочев за това интервю и до нови срещи.

***

5 юни 2018, „Алма Матер“. „Книги завинаги“

https://knigizavinagi.com/2018/06/05/svezhi-pogledi-kam-knigoizdavaneto-v-knigi-zavinagi/

4.
Българският и класиката. Чистотата на езика. Учене от разстояние

Георги Милков:
– Миналата година представихме Вашия превод на Аристотел. Беше много интересно и даже не можахме да изчерпим темата в две срещи. Но… в това време, в което езикът като че ли се обезценява, можем ли да оценим и разберем този висок език на класиката?

Н.Г.
– „Езикът се обезценява“ е твърдение, по което може и да се спори.

Г.М.
– Бихме казали, че се „емотиконизира“…

30 април-май 2022 БНТ

Н.Г.
– Да, има такова нещо. Във всеки случай, в нито една епоха от историята не е било толкова лесно човек да бъде чуван и четен, както сега. Никога толкова хора – не само като брой, но и процентно – не са можели да излязат пред публика и да кажат какво мислят; и то пред целия свят, при положение, че машинният превод вече не е и чак толкова лош.
Относно езика на класиката, и по-специално на гръцката… защото, когато говоря за антична класика, имам предвид главно нея, поради това, че тя е началната; а римската, която често се поставя паралелно с нея, всъщност я следва и в голяма степен ѝ подражава. Та когато в България се заемаме да предаваме на български произведенията на старогръцката словесност, ние сме – и е хубаво това от време на време да се казва – много облагодетелствани. Защото българският език в писмената му форма, и въобще този български език, който познаваме, е изграден на гръцка основа изцяло. Ние тук – това понякога го казвам, а и мнозина други сигурно го казват – сме едни славяноезични византийци. Така сме се оформили като народ.
Защото светите братя Кирил и Методий, когато се заели с тези неща, са превели за пръв път на славянски Новия завет, след това богослужебните книги; и в края на живота си свети Методий е превел, доколкото сме чували, целия Стар завет. Скоро след това тези книги, както всеки знае и е учил, са дошли в България. И това е българският език: той е основан главно върху Новия завет. Тъй като той се чете най-често в църква и се цитира най-много; а светите братя са се постарали съвсем точно да преведат свещеното Писание на езика, който е бил говорен тогава от нашите предци.
Това е, което имаме и до ден днешен като български език – като негово ядро. Защото, ако стане дума за чуждите думи, това вече е друго и прибавка. Но ядрото на българския са главно славянски думи, тук-там грецизми и евраизми; и това идва от Новия завет.
И точно защото българският е изграден на тази основа, чрез него е много по-лесно да се превежда от старогръцки, отколкото чрез други езици: европейски, да не говорим за неевропейски, които не са имали възможност да бъдат основани на гръцкия.
Има само още един език, за който може да се каже същото. Това е латинският, който е започнал по същия начин – с преводи от гръцки. Но не на Светото писание, а на езически автори, на първо място Омир.
Защо го казвам това? Защото ние в България трябва да знаем, че за нас е сравнително лесно да превеждаме класика. Това е поради историческата съдба на нашия език.
Това е, що се отнася до езика, и дотолкова да се превежда от старогръцки за нас е лесно.
А защо е трудно? Защото, като говорим за класика, ние нямаме предвид християнската, а езическата цивилизация. Това е смисълът на тази дума. Разбира се, тя звучи похвално, но ние с нея винаги – традиционно – сме означавали езическата култура, античната, и то нейните най-високи постижения. Но е трудно да се превежда текст, който идва от друга цивилизация. Ние не винаги си даваме сметка за това – че античната цивилизация е „друга“. Защото, когато говорим за „други“ цивилизации, имаме предвид далечни страни. И даже много често – извънземни цивилизации. Но античната, която се е развила тук по нашите места и ние сме съвсем близо до нея, фактически в нея териториално – тя е друга, светогледът на хората е поставен на друга основа и поради това е толкова трудно да се превеждат класическите автори. Не заради езика сам по себе си, а защото техният светоглед е друг, и защото те, говорейки за онова, което ги занимава, пропускат огромен брой неща, които са самата основа на тяхната цивилизация. А тя е различна от нашата.

Г.М.
– Контекстът е различен…

Н.Г.
– Да. Поради това човек има нужда от голяма историко-културна подготовка, за да пристъпи към античен текст. За разлика от това, да се заеме с един съвременен италоезичен, англоезичен или германоезичен текст. Това е много по-лесно. Защото ние с тях принадлежим към една цивилизация и сме много по-близки помежду си, отколкото до античността.
Има и още нещо относно трудността на класиката. Това е, че когато казваме „класик“, имаме предвид човек на изкуството и на словесността, който е създал велики произведения в неговата област. И когато се заемаме да превеждаме такъв автор, бил той Омир, Софокъл или Платон, ние по някакъв начин се стремим да се изравним с него. Но кому е дадено?
При това той не ни помага. Него го няма. Затова е много трудно да се направи хубав превод на класик, защото човек трябва да го разбере. А трудно се разбират големите автори.

Г.М.
– В наше време доколко можем да говорим за „чистота на езика“? И това „ядрото на езика“ ли е, за което споменахте преди малко? Трябва ли да има блюстители, които да пазят чистотата на езика? И какво значи „чист език“?

Н.Г.
– За чистота на езика се говори активно още от самото създаване на Третата българска държава. Разбира се, това не е само у нас. И гърците имат същата съдба. И те, когато са придобили държава в първата половина на XIX в., са водили борба за чистота на техния език, за който са казвали, метафорично разбира се, че е „замърсен“ с думи от други езици.
Но не е възможно да има чист език в този смисъл. Това е като да има чиста раса, или „чист народ“. Или държава, в която няма чужденци. Впрочем в историята ние знаем за не един и два случая, когато цели държави са взимали решения да прогонват чужденци или изобщо да не допускат чужденци. Примерно в Спарта това е било нещо нормално. Те периодично са прогонвали чужденците от града, за да се „очистват“ от тях.

Г.М.
– „Ксенофобия“ – оттам ли идва този термин?

Н.Г.
– Дали ксенофобията идва точно от Спарта – кой знае. Но това, разбира се, е гръцка дума и означава да се боиш от чужденеца, който същевременно ти е и близък, защото „ксенос“ обикновено означава не „варварин“, тоест неговорещ гръцки, а грък, само че от друг град. Ето това са „ксеносите“ в античността. Те са пак гърци, само че от някъде другаде.
Така че как може да има чиста раса, чист народ и държава без чужденци? Не може, поради това че всеки народ и всяка държава контактуват с други. Освен ако не са кой знае къде; на някой остров или в Америка преди нейното откриване… Но в един континент като този, който ние обитаваме, чистота в този смисъл е невъзможно да има.
Същото се отнася и до езика. Езикът винаги бива снабдяван с чуждици поради срещите, които хората имат помежду си. Това става не само при непосредствено общуване. Когато дойдат стоки, технологии, текстове, ние пак се срещаме с други страни – чрез онова, което там е създадено. Така също идват чужди думи. Защото ние не можем да изготвим толкова бързо свои, та незабавно да наречем с тях онова, което идва.
А понякога чуждата дума ни е нужна точно за да покажем, че това, с което си имаме работа, е чуждо. Тя ни трябва.

Г.М.:
– Имало е случаи, в които са опитвали изкуствено да наложат български термини вместо чуждите думи…

Н.Г.
– Изглеждало е странно понякога. Но хората, които са работили в тази посока, са били квалифицирани езиковеди. Тоест, знаели са какво правят, но е било трудно да преодолеят съпротивата на практиката.
Практиката предпочита чуждиците. Защо? Защото идват наготово. Просто е по-удобно. Ние как говорим по въпроси, отнасящи се до компютърните технологии? Да не би да говорим с български думи? Напротив, и трябва доста да се помъчим, за да говорим на чист български за технологии, внесени отвън. Разбира се, чуждицата е удобна и практична. Понякога е необходима, а понякога е и полезна за стила.
Но ще кажа – и това го зная от моя опит като автор – чуждиците не помагат много за мисленето. Защото те са само знаци. А големите философи – тези, които правят фундаментална философия – започват почти винаги от размисъл върху думите. Но те не размишляват върху чуждици, а върху думи от собствения си език. Защото думите, които са сродни помежду си, позволяват по-висококачествено мислене, ако се мисли чрез несродни, тоест чрез чуждици.
Нямам нищо против да се знаят чужди езици и да се превеждат много съчинения от тях; но тъй като имам поглед върху хуманитарното преподаване и науките за човека, съм много против да се използват чуждици без нужда. Не защото имам нещо против страните, от които те идват, а защото наистина затрудняват мисленето.
Всеки голям философ – с крайно малко изключения – е философствал само на родния си език и на никой друг. Защото е знаел, че е най-добре да мислиш върху думите от собствения си език – първо, защото ги разбираш по-добре, и второ, защото имат връзка помежду си. Докато чуждиците, колкото и да помагат, нямат връзка с другите думи.
Да сравним например думите „образование“ и „култура“. Веднага усещаме каква е разликата. При това думата „култура“ е взета отдавна и ние непрекъснато я ползваме. Но ако я сравним с „образование“, ще видим, че „образование“ се поддава на обяснение, а „култура“ не се поддава. Нищо, че филолозите знаят какво значи тя, откъде идва и какви са ѝ съставките. Но и те не могат да я ползват в своя размисъл наравно с българските думи. Докато когато се запитаме какво е „образование“, ние започваме да разчленяваме думата и да размишляваме за нея…

11 април-май 2022 БНТ

Г.М.
– За нейния смисъл.

Н.Г.
– …много по-добре, отколкото ако на нейно място имахме някоя чужда. Защото да имаш „образование“, „да се образоваш“, значи най-напред да придобиеш образ. А чий образ?

Г.М.
– Да.

Н.Г.
– Следователно трябва да се внимава с чуждиците, защото те възпрепятстват дълбокия размисъл върху човешкия свят.

Г.М.
– Тези две години в които цялата образователни система беше „онлайн“… ето сега използвам тази чуждица.

Н.Г.
– Няма как, така е.

Г.М.
– Децата, освен че през цялото си свободно време общуват през социалните мрежи и телефоните, през тия две години на пандемията общуваха дигитално още повече, защото си седяха в къщи, вместо да ходят на училище. Това вероятно след години ще даде някакво отражение, макар че процесът в дигиталното общуване е толкова бърз, че не знам дали може да се отдели времето на пандемията специално.
Но според Вас това „онлайн“ общуване и дигиталната среда, те променят ли човешкото общуване? Да се върнем пак към онази първа вметка за „емотиконизацията“ на езика. Хората, специално младите, използват все по-малко думи и все повече символи – които означават и повече неща, отколкото думите.

Н.Г.
– Защото и това е по-практично.

Г.М.
– Да.

Н.Г.
– За да ползваш думи се иска по-голямо усилие. Трябва да ги избираш с мисълта си и да се вмисляш в тях. По-лесно е да използваш картинки, защото не са видими – а думата не е. Впрочем писмеността така е започнала. Не е започнала със запис на думи, а именно с картинки. Но дали трябва изведнъж да се върнем там?
Най-напред, относно този начин на работа – от разстояние и през компютър. Бих го сравнил с това, което казахме за ядрото на езика и за чуждиците, които му служат като инструмент, оставайки някак външни за него. Сякаш той е жив организъм с живи клетки, които са „вътрешните“ думи – сродните помежду си. Същевременно е въоръжен с чуждици, които, разбира се, са му полезни, но те не са част от организма му.
По подобен начин преподаването „през компютър“ може да е полезно, понякога е и необходимо. Наистина, възможно е хората да са на голямо разстояние едни от други и да не могат да се придвижат, обаче да могат си помогнат с нещо. Освен това много хора боледуват, или по друга причина не могат да напускат домовете си. А биха могли да работят. И този начин на работа – преподаване или друго, което може да се прави от разстояние – е прекрасно средство да не бъдат изключвани от обществото. Така че съм съгласен, че преподаването – и друга подобна работа – през компютър може да послужи; но съвсем не мисля, че може да измести досегашната. И ще кажа защо.
Това е същото, като да се питаме кое преподаване и учене е по-добро: дали когато преподавателят и студентът, учителят и ученикът разговарят и сътрудничат, намирайки се заедно в пространството – или ученето чрез книги. Това отдавна е обсъдено. Самият Платон е посветил част от един свой диалог, „Федър“, за да каже, че книгите могат в най-добрия случай да помагат – и не повече от това. Ако някой обаче започне да разчита преди всичко на тях, те започват да пречат.
Най-напред, казва той, книгата е нещо, което може и да не е писано за теб. Освен това, когато я отвориш и започнеш да четеш, ще попаднеш на неясни неща, които няма кой да ти обясни. Точно за това говорихме преди малко. Ти можеш да съзерцаваш една далечна цивилизация, можеш да я проучваш, но някои неща, и то съществени, ще си останат неразбираеми и неизвестни, защото няма да има кой да ти ги каже. И нейните продукти, които срещаш, също са такива. Няма кой да ти ги обясни, трябва сам да се мъчиш. Така и с книгата. А не е така, когато си с учител.
23 април-май 2022 БНТ
Нещо подобно става при преподаването през компютър. Това което липсва, също е присъствието, съвместността. А то е необходимо. Когато хората са заедно в пространството, а и преди това са отделили време, за да се придвижат, да отидат някъде специално заради тази работа, тогава те не могат ей-така да станат и да кажат: „аз сега ще правя друго“. Защото присъствието на другия човек те задължава. Ти не можеш да се откажеш изведнъж от разговора с него.
Освен това си под напрежение и това помага да усвояваш нещата, които той има да ти каже – или заедно да направите нещо.
А при преподаването през компютър така ли е? Ще издадем ли някаква тайна, ако кажем, че става съвсем друго? И че всеки, който желае – от обучаемите – може да напусне тази така наречена виртуална стая, и да се заеме с нещо различно. И пак да си мисли, че участва в образованието. Но той не участва. Той се мами. Ето защо неведнъж съм настоявал – и на работното си място, и другаде – да се внимава с този вид улеснение.

Г.М.
– Според Вас предстоят ли години на упадък? Във връзка с казаното за културата на езика и високия език?

Н.Г.
– Това е като въпроса за образованието – дали ще върви нагоре, ще се държи където е, или ще пропадне.

Г.М.
– В контекста на това, което казахте: че никога толкова хора не са могли да пишат, четат и разбират. Като погледнем, колко хора в социалните мрежи пишат… какво пишат? Има ли смисъл това да бъде публикувано, четено и разбирано?

Н.Г.
– Човек е свободен да избира какво да чете. В днешно време дори е по-свободен да избира какво да чете, отколкото с кого да разговаря. Защото, искаме или не, ние сме обвързани с определени хора и общество, и не можем току-тъй да ги напуснем. Обаче с интернет не е така. Можем да изоставим във всеки момент това, което виждаме, и да се насочим към друго. Така че поне това всеприсъствие на текста не е толкова опасно.
И друг път съм обсъждал въпроса, дали идващото ще бъде по-лошо. Смятам, че това е просто една стара митологична и повествователна схема. Още в самото начало на гръцката словесност епикът Хезиод е казал: „едно време беше златното поколение, после дойдоха други, сега сме ние, които сме зле, а идва още по-лошо.“

Г.М.
– И от тогава е все така. Все упадък…

Н.Г.
– Значи от 2 700 години нещата непрекъснато се влошават. Разбира се, това звучи забавно и трябва да имаме предвид, че е проста схема за мислене и разказване. Но трябва да се мисли конкретно. Аз за щастие в последно време имам възможност да работя със студенти в аудитория, и мога смело да кажа, че техният език по нищо не се различава от този, който употребявах, когато бях на тяхно място. Тогава защо да мисля, че нещата се влошават? Освен ако не смятам, че аз самият и моето поколение сме причина за влошаването им.

Г.М.
– Завършваме с положителна нотка. Благодаря Ви, доц. Гочев, винаги е удоволствие да се беседва с Вас.

Н.Г.
– И аз благодаря за разговора.

14 май 2022, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/kulturata-na-ezika-doc-d-r-nikolai-gochev-ot-katedra-klasicheska-filologiya-na-su-v320294-305951news.html?fbclid=IwAR0VRgiMOo_4ZXbwV2d8_RJxZiBYoDoBonv7dA6-1mIdDGrKD1Oi4hjy9Ic

*

289

27 юни

Размишления за нашето време

[„Вирусология“]

Март

(14 март)

Когато започне разговор за трагичното, винаги и още в началото някой казва, че „трагична е смъртта“.
Като оставим настрана, че това не е отговор (защото въпросът не е „Кое е трагично?“, а „Що е трагичното?“), в течение на разговора се разбира, и то от всички, че не всяка смърт е трагична.
Защото някоя може да е героична, а друга – просто желана (по някаква причина). Освен това смъртта на врага не е трагична за неговия враг. А има ли някоя, която да е трагична от всяка гледна точка? И дали ще е трагична защото е смърт, или по друга причина?
Трагичното в смисъла, който ни е завещан от древните, непременно е свързано с вината. Невинно пострадалият не преживява трагедия – той просто страда. Онзи, който не знае или не приема, че е извършил престъпление, също не преживява трагедия – той смята, че е направил каквото е редно (естествено).
Трагедия има само там, където някой разбира, че е виновен. При това в историята трябва да има съществен обрат, така че да се случи противоположното на онова, което той е замислял.
Така че същината на трагичното е там: да предприемеш нещо с цел спасение, а то да доведе до гибел.

Съществува и следното мнение, подкрепено изглежда с факти и идващо от „центъра на бедата“ – Италия.
Оказва се, че почти никой от жертвите на вируса не е починал точно от него. Средната възраст на починалите била 80 години; освен това те са имали и други заболявания.
Броят на починалите пациенти, които нямали друга диагноза, освен „коронавирус“, бил двама (2) от 1266!!
Може би за част от света, и то за тази, която притежава медиите и взима политическите решения, е неразбираемо как човек може да умре поради това, че е стар и болен. Съгласно този възглед няма такова нещо като „стар и болен“, особено когато става дума за хора с пари и обществена позиция.
Цялата паника е оттам, че хората са забравили да мислят за себе си като за смъртни същества.

*

Рим, 14 марта. /ТАСС/. Высший институт здоровья выявил, что только у двух пациентов, у которых был диагностирован коронавирус, вызываемое им заболевание могло быть единственной причиной смерти. Об этом сообщил в ходе традиционной пресс-конференции в Департаменте гражданской защиты в пятницу президент института Сильвио Брузаферро, сообщает агентство NOVA.
„Средний возраст умерших пациентов, у которых был выявлен коронавирус, 80 лет, и это – преимущественно мужчины. Большинство из них страдали множеством хронических патологий. Истории болезней двоих пациентов, у которых не было других диагнозов [кроме коронавируса], должны быть еще до конца изучены“, – приводит агентство его слова. Таким образом, Брузаферро затруднился дать точную статистику по окончательно подтвержденным случаям смерти от коронавируса, поскольку, как он пояснил, в Институт поступило пока немногим более 100 историй болезней умерших.
Согласно информации Департамента гражданской защиты, жертвами заболевания, вызываемого коронавирусом нового типа, считаются 1266 человек из 17660 инфицированных с начала вспышки. Смертность в Италии на данный момент составляет 5,8%. При этом среди мужчин смертность выше – 7,2%, тогда как среди женщин смертность составляет 4,1%. Жертв среди людей моложе 40 лет двое: мужчина, страдавший психическим заболеванием, диабетом и ожирением, и женщина с онкологическим заболеванием…

https://tass.ru/obschestvo/7977063

(15 март)

Не очаквайте новини, занимавайте се с друго. Новини няма да има, тъй като всичко необходимо вече беше постигнато.
Почти всички хора, цялото население на земята, са представени като възможни или действителни „преносители на опасно заболяване“. Затова те трябва да бъдат обездвижени и изолирани (затворени). Оттук нататък дали ще живеят или не, все едно; важното е да не разпространяват вируса.
А вирусът беше сметнат за опасен и светът беше превърнат в концлагер не защото „застрашава нашите близки, които са ни отгледали“, както мелодраматично каза един наш съгражданин по телевизията, а защото застрашава онези, които с цената на всякакво угодничество, подлости и престъпления са се устроили така, че да си живеят забавно още няколко века поне. И изведнъж – болест, за която няма определено лечение и е опасна преди всичко за тях (поради възрастта и пола им).
Е, как да не затвориш целия свят? Което именно и стана.

(16 март)

Излизам тази сутрин към 10 (по работа).
Тук-там отделни индивиди вървят поединично, мрачни и маскирани като разбойници.
Излизам още веднъж, този път към 17, и какво да видя!
Кучета щастливо тичат по поляните, майки бутат бебешки колички, влюбени се държат за ръка, хората се усмихват един другиму с открити лица.
Мъжествени генерали и силни прокурори преследват спекулата и затварят фризьорските салони.
Да живее пролетта!

(17 март)

Медийното внимание към ситуацията е над всякаква критика. Трета световна война (с активни военни действия) не би могла да заеме повече място в TV-емисиите и интернет.
Събитие от такъв интерес през последните 50 години е имало само веднъж – властовите промени в източна Европа от края на 1989 и разпадането на СССР през 1990-1991. Само един от поредицата факти оттогава стига: през юни 1990 Русия напусна СССР! Вярно е, че ролята на наскоро изоставилата ни Британия не беше чак такава, но не беше и пренебрежима.
Ако растежът на заразяванията и смъртните случаи продължи още месец-два, със съответстващите поражения в икономиката, може да се стигне и до геополитически промени, сравними с онези. Влиянието на Китай ще се увеличи още повече, а Русия няма да загуби нищо.
Западна Европа, която спечели много от изчезването на СССР, сега понася най-силния удар. ЕС не действа като нещо цяло, а се разпада на отделните си държави (границите се затварят, сътрудничество няма). Италия получава помощ не от Германия и не от Европейската комисия, а от Китай.
Впрочем скоростта на разрастване на епидемията в Италия намалява през последната седмица, както може да се убеди всеки, който прегледа общодостъпните цифри. Така че до милиони жертви в Европа няма да се стигне.

(18 март)

1941-1945 – военно положение
1946-1989 – извънредно положение, но със светло бъдеще
1990-2006 – национална катастрофа
2007-2020 – тежко, но с европейски ценности
март 2020 – извънредно (по болест)
от април 2020 нататък – почти военно, но важното е да сме живи и здрави

Когато през лятото на 1990 се върнах в София за ваканцията, кризата вече вилнееше и всички бяха в шок. Същевременно ми направи впечатление, че хората са станали по-любезни (не си бях идвал от 10 месеца).
Споделих това с една госпожица.
– А, глупости – отвърна тя. – Всички са толкова груби…
И започна да бълва хули срещу ближните, както правят обикновено завистливците.
Но беше истина, че хората бяха станали по-вежливи. Това се усещаше дори по интонацията, с която произнасяха някои обикновени думи като „Здравейте“, „Довиждане“, „Всичко добро“ и прочее. Защото в случай на обществена опасност човек си спомня същинския смисъл на думите, които иначе употребява по навик и небрежно.
И сега пак е така. Влизам в зоомагазин и питам продавачката дали случайно знае откъде мога да си купя разклонител (електрически).
Ако бях задал този въпрос преди десет дни, тя би ме сметнала за луд. А сега ме упъти най-любезно и ми пожела успех.

(19 март)

На европейските щабове по извънредното положение ще им бъде все по-трудно да доказват на населението колко опасна е болестта и колко необходимо е преустановяването на всякакви икономически и обществени дейности.
Разпространяването на заразата се забавя, но „мерките“ сега се въвеждат; и никой не казва докога ще продължат. Може би защото ще продължат неопределено дълго.
„Титаник“ потъва. Англичаните се оказаха най-бързи, свалиха колкото спасителни лодки имаше, натовариха се и отплаваха на запад. За останалите – като във филма.
Причината вероятно е изчерпването на възможностите на икономическия модел, по който работеше евроатлантическата общност. Ето едни цифри (има ги навсякъде): САЩ и Канада + ЕС и отделилата се Британия имат БВП от общо 49 трилиона USD (по ППС). Срещу тях са Китай, Индия, Русия и някои доскоро наричани „развиващи се страни“ (Индонезия, Пакистан, Малайзия, Филипините, Бразилия). Общият БВП на тези осем вече е надминал 53 трилиона и ще расте (заедно с населението им). А населението на „първия свят“ ще расте по-бавно и неговият БВП няма да догони този на „останалите“, а напротив – ще изостава.
Това значи, че борбата на Запада срещу „останалите“ за икономическо господство е загубена.
За военно-политическо – също.
Това, което предстои, е да се живее според наличното (а не на заем и не за сметка на целия свят). А наличното в днешна Европа изглежда позволява точно това, което ни предлагат: към 30% по-малко икономическа дейност (и реални доходи) и мно-ого по-малко демокрация и граждански свободи. И преминаване в постоянен режим на извънредно въздържание, защото друго вече не може да се направи.
Алтернативата е хиперинфлация, която да унищожи еврото, а след него и долара. Значи – по-добре икономии.
Какво е отношението на всичко това към коронавируса? Чиста случайност.

(20 март)

Проблемът не е във „вируса“, а в завръщането към реалността.
В продължение на 40 години, от Рейгън и Тачър насам, Западът е работил с пари, които не съществуват (лъжливи са, не съответстват на изработеното).
Жизненото равнище расте, хората харчат, доволни са. Гледат отвисоко на бедното и, разбира се, „нецивилизовано“ и „несвободно“ население на света. Медиите ги ласкаят: „Вие сте първият и вече наистина развит свят, върхът на еволюцията. Самата цел на историята. Имате всичко – пари, развлечения, престиж. Още малко остана и науката (медицината) ще ви направи безсмъртни. Всички други са неразвити, или развиващи се, догонващи и прочее.“
Какво се случи? Светът се захвана за работа и в един момент просто отказа да приема техните несъществуващи пари.
Резултатът – пълна катастрофа. „Мерките“ са отчаяни, обосновката е безсмислена. Казва се, че трябва да пазим възрастните хора, и същевременно се предлага тези хора да бъдат арестувани по домовете си, където да загинат поради липса на най-необходимото. Казва се, че деца и млади хора не боледуват, а същевременно полицията преследва майки с деца по парковете. До вчера главна грижа беше демокрацията, а сега властта се съсредоточава в ръцете на двама-трима на държава (според някои и това е много).
Някой беше казал, че можеш да лъжеш малцина за дълго и мнозина за кратко, но не можеш да излъжеш всички завинаги.

(21 март)

Като при всяка революция (или друга обществена катастрофа) наблюдаваме страшен срив на ролята на институциите и авторитета на техните представители.
Нито министрите са министри, нито президентът – президент, нито прокурорът – прокурор.
Конституционният съд е забравен; мнението на партийните лидери няма по-голяма тежест от това на кой да е гражданин, изказващ се по телевизията.
От полицията се очаква главно да атакува хора, чиято вина е в това, че са извън апартамента си; а армията трябва да й помага.
Има епидемия (не у нас, но както и да е); но епидемиолозите нямат думата, освен ако някой не им вземе интервю, което се забравя още същия ден.
Предполагам, мнозина вече си задават въпроса:
Кой ще е диктаторът?

(22 март)

Из града колите са малко, пешеходците – по-малко и от тях. Пред аптеките и хранителните магазини стоят по неколцина чакащи (с маски). Останалите са по домовете си. Хладилниците са заредени. В страната има ред.
А как ли ще бъде в деня, когато няколко десетки хиляди деца останат не само без закуска и без обяд, но и без вечеря? И когато след залез слънце, към 7-8 вечерта, кажат: „Мамо, тате, искаме храна“?
При цялото ми уважение към коронавируса все пак смятам, че майките и татковците ще прекарат нощта в размисъл върху създалото се положение. И на сутринта ще имат позиция по въпроса, която ще искат да оповестят. А когато човек силно желае да оповести нещо, той намира най-различни начини за това.

Ето как е било някъде:
„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата…
… А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини“ (Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3,4)

(23 март)

Да кажем и няколко добри думи за „вируса“.
Благодарение на него:

1. Движението намаля и въздухът се изчисти
2. През нощта е тихо и може да се спи
3. Улиците и подлезите се мият по-често
4. Повече свободно време
5. Никой не кашля, не киха и не плюе
6. Говори се, че медицината е не само услуга, но и наука
7. Когато излизаш вечер, имаш чувството, че се разхождаш в частния си град.

(25 март)

Доскоро войните бяха другаде и всичко беше прекрасно. Сега войната дойде тук и всичко пропадна.
Да видим броя на загиналите в Ирак, Либия и Сирия от времето, когато Атлантида („колективният Запад“) ги освобождаваше, и да го сравним с днешната ни беда.
Ирак (2003-2011) – до 220 000 мирно население
Либия (2011) – до 40 000 само от бомбардировките и ок. 700 000 бежанци.
Сирия (2011-2020) – до 300 000 души (от тях над 70 000 мирно население) и 4 милиона бежанци
Значи: 330 000 мирно население загинали и 4,7 милиона бежанци (по уикипедия)
Жертви на коронавируса към днешна дата – 20 500; от тях 14 000 в „Атлантида“.
Съотношение на жертвите на вируса към убитите в името на „демокрацията и човешките права“ – 1:23.
Сега обаче мейнстриймовските медии настояха да отложим демокрацията в името на човешкия живот. Защо така? Който е бил демократ тогава, нека да бъде и сега.

(26 март)

Интервю

Въпрос:
– Вирусът предизвика тревога в целия свят, последиците от него стават все по-драматични. И в Германия има извънредно положение. Какво изобщо представляват коронавирусите?

Сушари Бакди (лекар, инфекционист, микробиолог; работи в Майнц, интервюто е на немски):
– Вирусите се срещат при хората и животните в целия свят. И представляват голямо семейство, което е сред нас. Нормално погледнато от медицинска гледна точка не играят никаква роля, защото предизвикват леки грипални ефекти или хрема с температура; и най-много възрастните хора да са – може би – в известна степен по-застрашени. Сега на сцената се появява нов представител, който всява страх в целия свят. Защо? Covid-19 беше открит в Китай и се разпространи там много бързо. Но беше придружен очевидно от много смъртни случаи, повече отколкото би могло да се очаква. После дойде тревожната новина от северна Италия, където се случваше подобно нещо. Но всъщност – и това трябва да се има предвид – в другите страни, където вирусът се разпространи, не се достигнаха такива мними (scheinbare) смъртни квоти от 4-5-6%. Така например в Южна Корея е съобщена смъртна квота 1%, в Англия – 0,3%.

Въпрос:
– Защо „мними“ смъртни квоти?

Отговор:
– Мними, защото ако един вирус не убива сам или самостоятелно (selbst oder allein), а само в съюз с други заболявания, то тогава нямаме право да обвиняваме единствено вируса. Че това се прави при Covid-19 е не само погрешно (falsch), но и опасно и заблуждаващо. Тъй като по този начин се забравя, че много други фактори – локални фактори – могат да играят решаваща роля. Примерно: Кое обединява северна Италия и Китай? (Was eint Norditalien mit China?). Какво общо имат? Това е въпрос. Отговор: Ужасното замърсяване на въздуха, което е най-високото в света. Така че Италия е един европейски Китай. Белите дробове на хората в тези области са натоварени и боледуват по съвсем различен начин от нашите бели дробове.

Въпрос:
– А какво е положението в Германия? И тук вирусът се разпространи много бързо.

Отговор:
– Да. Изглежда така, като че ли разпространението на вируса тук е в действие. И е забележително, че той сега ни дава данни, с които можем да вземем по-добро решение какво да се направи.

Въпрос:
– И това сега го направиха експертите и политиците. Обявиха най-висока степен на тревога.

Отговор:
– Да. И това собствено е голямата трагичност на тази история. Защото това, което беше решено, е всъщност безсмислено (sinnlos). На особено важни въпроси сега вече е отговорено. Първият е: Този вирус убива ли „само“ по-възрастни и хора с други предварителни заболявания, както другите – нормалните – коронавируси, ли убива и млади хора? И отговорът е напълно ясен. Имаме 10 000 инфекции. 99% от хората нямат никакви или само леки симптоми. Още оттук трябва да се направи изводът, че е погрешно и всъщност не би трябвало да е позволено да се говори за 10 000 „заболели“. Те не са болни. Инфекцията не бива да се отъждествява със заболяване. Тъй като заболели са само 50-60 от тези хора; и до днес 30 са починали – за 30 дни. Значи тук имаме смъртна квота от един починал дневно, който е Covid-позитивен. Досега. Сценарият на ужасите е, че този брой може да стане приблизително 100 пъти по-голям. Тогава ще имаме 1 милион случаи и вероятно 3 000 мъртви в следващите 60 дни. Значи общо са 100 дни: и това е равно на 30 мъртви на ден. Този сценарий на ужасите сега се опитват да го предотвратят.

Въпрос:
– Сегашните мерки целят да забавят разпространението на вируса и по този начин да предотвратят да се съобщава всекидневно за нови смъртни случаи.

Отговор:
– Да. Като таванът тук е 30 мъртви на ден, според всичко, което знаем досега. Сега може да ни звучи много 30 мъртви на ден, но трябва да се помисли, че тук в Германия всекидневно умират 2 200 души над 65 години. Трябва да се има предвид, че минимум 1% от тези хора с голяма вероятност носят в себе си нормалния коронавирус. Това са 22 дневно, които носят в себе си съвсем нормални коронавируси, братята на Covid-19. И те ни умират всеки ден. Разликата тук е, че ние не говорим за починали от корона, тъй като знаем, че участието на вируса има много малка роля в случилото се. И така, сега искаме да предотвратим този сценарий: тези 30 да заменят [тези 22]. Това е, което се случва сега. Страхуваме се, че при 1 милион инфекции с новия вирус ще оплакваме 30 мъртви дневно, а не осъзнаваме, че през цялото време най-малко 20, ако не и 30, 40 или 100 пациенти умират от същите допълнителни заболявания и натовареност, и са коронавирусно позитивни. И затова се предприемат тези ужасяващи (horrende) мерки?!

Въпрос:
– Какво Вие мнението за мерките?

Отговор:
– Намирам ги за гротескни, прекалени и направо опасни. Опасни, защото вижте… всеки човек, всеки по-възрастен човек има правото да се погрижи да не бъде измежду тези 2 200, които ни напускат всекидневно. За тази цел той има своите хобита, спортува, поддържа социалните си контакти, посещава мероприятия и т.н. Всичко това сега го няма. Може да сте сигурни, че тези мерки общо взето ще съкратят продължителността на живот на тези 2 200 души. Към това да прибавим и икономическите последствия, които со толкова ужасни и застрашават съществуването на много хора. И накрая имаме естествено и директните медицински последствия. Още сега имаме затруднения при обслужването, операции не могат да се извършат, болни не мога да се обгрижат оптимално, персонал се оттегля или липсва в болниците, тъй като майките трябва да се грижат за децата си. Всичко това са неща, които естествено ще имат все по-лоши последствия. Мога само да кажа, че тези мерки са саморазрушителни, и ако обществото ги приеме и изпълни, това ще е равно на колективно самоубийство.

https://www.facebook.com/watch/?v=528569804749022

Триумвиратът (може да го наричаме и хунта) явно няма търпение да извлече всичко от създалата се ситуация.
Днес беше разпуснат парламентът, което значи, че беше премахната партийната опозиция.
Какво предстои:
1. Отстраняване на президента
2. Затваряне на храмовете

(27 март)

Атлантида («колективният Запад») се провали икономически, а за морал изобщо да не споменаваме. И то след като в продължение на 3 десетилетия поглъщаше по една средно голяма държава на всеки три години.
Кои са държавите? Ето ги поименно, от север на юг:
1. Балтийските републики (малки са, така че да ги броим за една)
2. Полша
3. Чехословакия
4. Унгария
5. Румъния
6. България (всички от 1990 нататък)
Освен това
7. Ирак (от 2003)
8. Либия (от 2011)
9. Украйна (от 2014)
9х3 = 27. Това беше необходимото, така че за периода 1990-2017 стандартът на живот в Атлантида да се поддържа висок и икономиката да расте. Но за да се стигне благополучно до края на 2020, трябваше да се осигури още една.
Иран? Оказа се твърде голяма и организирана, а и няма опозиция, подобна на украинската.
Сирия? На нея разчитаха много, но след девет години война Асад оцеля и победи (защото намери съюзници).
Венецуела? Правят се опити за преврат, но плахо и мудно (Ето защо вчера обявиха президента им за «наркотерорист» и предложиха 15 милиона USD за главата му).
Ето как Атлантида прекара две години без нужната й жертва и точно това доведе до срива, който наблюдаваме. Сега се говори за 30% безработица в САЩ, падане на БВП с 40% и повече. За Европа – също. Но нима някой е виновен? Освен Китай?
Затова медиите от един месец насам нямат тема, различна от вируса. 1 милиард души са под домашен арест, натискът върху инакомислещите е колосален, все едно дали става дума за президенти, парламенти или който и да е.
Впрочем малцина от овластените по места се оплакват: това е алиби и за тях.

(28 март)

„В Руанда, където е въведена пълна карантина и е забранено да се излиза от дома, един жител отишъл да лови риба на река Нябаронго, където и бил нападнат от крокодил.
Това съобщава БиБиСи, позовавайки се на Алис Кайтеси, кмет на Камони – област в южна Руанда.
„Уби го и го изяде крокодил – потвърдила Кайтеси. – Този човек наруши разпореждането за задължително оставане у дома и така се оказа един от малкото граждани, които не сътрудничат на властите в борбата с коронавируса…““

https://rg.ru/2020/03/26/krokodil-sel-narushitelia-karantina-v-ruande.html?fbclid=IwAR0KxriDIqmwRoXiW-jfFfO9dJFhQhUhbtKs-tWLQuZfNrxk1WHlSwPQzLs

(30 март)

Разказват, че когато Ксеркс видял величието на армията си, преминаваща през Хелеспонта (Дарданелите), внезапно се разплакал.
Един от приближените му го попитал защо, а той рекъл: „Плача, защото цялото това великолепие е временно; един ден няма да го има.“
Ксеркс е гледал Хелеспонта и е тъгувал за преходността на земното като цар и военачалник. Днешна София би натъжила по същия начин всеки един мизантроп.
От няколко дни насам, особено вечер, тя има вид на град-музей. Сгради има, някои са осветени, но около тях няма хора; никой не влиза и не излиза. Има градски транспорт: един автобус или тролей превозва средно двама души. Но това е по-скоро илюстрация за транспорт: ето как някога хората са се придвижвали.
Има огромно количество бивши магазини, ресторанти, места за разходка. И те са илюстрации: ето тук някой е пазарувал, седял е с приятели, разхождал се е.
А хора няма. Бихме могли да помислим, че са премахнати (унищожени).
И тази пустиня ще се превърне отново в град? След месец или два, след година или две?
Така ще стане, и някой още отсега съжалява за това.
Но Бог е казал: „Няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих. Занапред, докле трае земята, сеитба и жетва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат“ (Битие 8:21-22).

Като гледа що за решения се взимат напоследък за защита от вируса, човек би се запитал не е ли по-добре направо вирусът да бъде избран за министър-председател, началник на извънредното положение или както ще го наричаме, и да го оставим да управлява както на него му харесва.
Той поне ще знае кого и доколко да заразява и с какъв резултат, и няма да убеждава човечеството да се пази от него, а ще го остави да се занимава с текущите си дела.

Възход и падение на заразата, заради която беше затворен половината свят.

1. Китай и далечният Изток (януари-март 2020):

Вероятно към средата на ноември някой в Китай (Ухан) се е заразил с този вирус; но първият случай с такива симптоми е установен на 1-ви декември.
Точно в края на годината (30-31 дек.) група лекари в Китай съобщават официално за съществуването на нов вирус, който води до белодробни усложнения (пневмония). Възможно е на първо време да са имали неприятности с властите (за всяване на паника).
На 10-ти януари СЗО съветва да се избягват пътувания от и към Ухан.
Към средата на месеца се появяват случаи в Тайланд и Южна Корея, а в края СЗО обявява тревога във връзка с вируса.
На 1-ви февруари е първият смъртен случай извън Китай (във Филипините). По това време починалите в Китай са към 1 500.

2. Европа, САЩ, близкият Изток (февруари-март 2020):

През януари се появяват заразени и в Европа (първо във Франция, 24-ти ян., после Германия – 27-ми, Италия – 31-ви) и САЩ (20-ти, на човек върнал се от Ухан).
По-голяма скорост на заразяване и първи смъртни случаи се забелязват от средата на февруари (14 фев., китайски гражданин във Франция, 19-ти в Иран, 29-ти в САЩ).
На 4-ти март Италия затваря всички училища и университети, и отменя спортните прояви.
На 11 март СЗО обявява „пандемия“. Същия ден САЩ спира пътуванията към и от Европа (за 1 месец).
На 13-ти март Европа е обявена за „новия център“ на пандемията. На 15-ти броят на смъртните случаи извън Китай достига 3 200 и надминава този в Китай.
В Испания – тревога от 14 март. Франция затваря почти всичко от 17-ти март. На 19-ти март броят на починалите в Италия изпреварва този в Китай.
От 23-ти март – по-строги мерки и в Британия.
На 27-ми март САЩ и Италия изпреварват Китай по брой на установените случаи на зараза.

3. У нас (март 2020):

На 8-ми март (неделя) са установени два случая на зараза; първият смъртен случай е на 11-ти.
На 13-ти (петък) се гласува Закон за извънредно положение (затваряне на всичко, освен аптеки, хранителни магазини и банки). Приет е с пълно единодушие, а президентът дори не е осведомен. Определят се глоби и затвор за нарушители на карантина. На 17-ти цял град (Банско) е поставен под карантина.
На 22-ри март (неделя) президентът налага частично вето на Закона за извънредното положение (относно свободата на обсъждане и фиксирането на цените). Законът е повторно приет на 23-ти (понеделник), от 24-ти влиза в сила (публикуван в ДВ).
На 26-ти (четвъртък) парламентът решава да прекрати редовните заседания (фактически се саморазпуска).
През седмицата започва преследване на хора, излезли на разходка, и налагане на големи глоби (5 хил. лв.). На 30-ти (понеделник) излиза заповед на здравния министър, че всеки трябва да носи маска на „открити и закрити“ обществени места.

Предния ден (29-ти март) Китай обявява край на епидемията на своята територия, а скоростта на заразяване и смъртност в Европа чувствително се забавя.

Addenda:

Още на 31-ви (вторник) министърът отмени собствената си заповед, като обясни, че тя изразявала решението на някой друг.
На 1-ви април най-засегнати страни по абсолютен брой заразени и смъртни случаи са САЩ (190 000/4 070), Италия (105 000/12 400) и Испания (95 000/8 400).

(31 март)

Има предложения, на които сме длъжни да казваме „не“. Независимо от изгодата или заплахата.
Това човек не го научава бързо. Но колкото по-рано се убеди че е така, толкова по-добре.

Април

(2 април)

Политиците се оттеглиха от държавническа дейност (саморазпуснаха се) и бяха заместени от лекарите.
Сега обаче някой трябва да замести лекарите. За да помогна на страната и човечеството, ще стана за кратко лекар и ще предложа научна хипотеза за същността на застрашилата ни епидемия.
Как убива коронавирусът?
Под влияние на от само себе си възникналия повсеместен страх хората живеят с усещането, че други болести освен тази не съществуват.
Затова всеки болен бива лекуван така, все едно, че е болен от коронавирус.
Но лечение от коронавирус няма (още не е изобретено).
Поради това никой болен не бива лекуван и мнозина от тежко болните умират.
Причина за смъртта им е коронавирусът.

– Защо непрекъснато надуваш тази тръба?
– За да прогоня кръвожадните тигри.
– Но тук няма никакви тигри!
– Ами точно затова няма…

(3 април)

Хората най-сериозно биват убеждавани да не живеят; защото ако живеят, има опасност да умрат.
И тъй като това – че ако живееш, ще умреш – е вярно, някой би се запитал защо все още не се водят дела срещу родителите на починалите. Нали те са станали причина за раждането им? И при това не са ги питали дали искат да бъдат раждани или не.
Но щом са станали причина за живота им, значи са причина и за смъртта им. А всеки, който волно или неволно стане причина за нечия смърт, би трябвало да понесе наказание за това.
Някой ще каже, че закон, предвиждащ наказание за раждане на човек, все още няма. А какво пречи да се приеме?

Въпросът е обсъждан в литературата:
„И тъй, представи си, че в окончателен резултат аз този Божи свят не го приемам, макар и да зная, че той съществува, но никак не го допущам. Не че не приемам Бога, разбери това, а света, създаден от него, света Божий не приемам и не мога да се съглася да го приема. Ето моята същина, Альоша, ето моят тезис… И затова бързам да върна билета си за вход. И само ако съм честен човек, длъжен съм да го върна колкото се може по-рано. Това и правя. Не че не приемам Бога, Альоша, а само билета му най-почтително връщам“ („Братя Карамазови“. Част I, кн. V, 3-4. Превод Д. Подвързачов, С. Андреев. „Игнатов“, 1940).

Извънредното положение не бива да бъде продължавано. То впрочем не биваше да бъде и обявявано.
На всички вече са известни две неща:
1. В България епидемия няма (вижте цифрите).
2. Има откровен опит за установяване на диктатура.
Който може, нека разбере, че за хората свободата е по-важна от телесния живот. Защото много същества имат живот, но само човекът има свобода.

(4 април)

Глупав е онзи, който си мисли, че светът е възникнал случайно и от само себе си.
Също и онзи, който си мисли, че унищожението му ще е случайно и независимо от ничия мисъл.

„With the aggressive and comprehensive package of measures that we have spoken about many times before, find, test, isolate, and treat every case, and trace every contact. If countries rush to lift restrictions too quickly, the virus could resurge and the economic impact could be even more severe and prolonged.“
„С агресивен и обхватен пакет от мерки, за който ние вече сме говорили много пъти – намиране, тестване, изолиране и третиране на всеки случай и проследяване на всеки контакт. Ако страните се втурнат да вдигат ограниченията твърде бързо, вирусът може да се надигне отново и икономическият резултат от това да бъде дори по-тежък и продължителен“ (3 април. Брифинг на СЗО, думи на директора).

Какво означава това?
Непрекъснато тиражираните цифри не подкрепят тезата за страшна и убийствена епидемия („пандемия“). Напротив: не само учените, но дори и политиците вече узнаха, че „пандемията“ или изчезва, или изобщо я няма. Обаче е необходимо да я има. Ето защо някои лица, назначени на такива постове, не се въздържат да заявят, че хората трябва да бъдат държани в домовете си (или където и да е), и следени за неопределено време и независимо от фактите за „болестта“.

Обещаваха ни препълнени редовни и полеви болници, както и хотели, преустроени в болници. Преливащи от трупове морги и тирове, пренасящи трупове (на починали от covid) в общи гробове.
Не казвам, че няма да се случи. Но най-напред ще бъдат препълнени затворите, а след това полевите затвори (лагерите). После хотелите, а накрая може би и болниците, така че да се намери подслон за всеки, които не вярва на СЗО и на нейните приятели.

*

https://www.rev.com/…/world-health-organization-covid-19-br…

(29 април)

Сега, когато започна да се говори за „отслабване на мерките“ и „завръщане към“, не е излишно да се каже на християните, които биха желали наистина да се върнат към църковния си живот, че с тях се подиграват.
За тях (т.е., за нас) няма да има завръщане към нормалността, а ще има навлизане в онова, което цинично беше наречено „нова нормалност“.
Примерно в Гърция архиепископът и синодът са се осмелили да изпратят писмо до правителството с въпрос „какво предстои“. Предполагам, че те знаят какво предстои, но нали не могат публично да мълчат, все пак в Гърция има християни, които очакват от тях поне някакви думи. Има и смели свещеници, и те ще си понесат наказанието за смелостта.
Та, както е казал тамошният министър-председател, от 4 май храмовете ще бъдат отворени за „индивидуални молитви“, а от 17-ти – дори за литургии. Но, „при спазване на строги правила“.
Това значи, гръцки братя и сестри, че храмовете при вас ще бъдат отворени точно толкова, колкото са сега при нас, и колкото бяха във времето на „реалния социализъм“.
Първо, около храмовете ще бъде пълно с полиция (и не само униформена). Ще бъдат наслагани жълти и бяло-червени ленти, за да се показва, че към входа се минава само по една пътечка – който иска, да я търси, ако не я намери, ще му помогнат.
По пода на храма ще се изрисуват точки и линии като за гимнастическа композиция – и свещениците ще трябва да подтикват всеки влязъл да разгадава значението им.
Всички миряни ще трябва да са с маски (за певците, четците и свещенослужителите ще видим).
Поради това всеки от вярващите ще се чувства виновен, че е отишъл в храма и няма да се учудва, нито да протестира срещу какъвто и да било тормоз.
Целта на тези „мерки и правила“ не е да се вземат конкретни пари от глоби, макар че може и да се вземат; нито определен брой хора да бъдат вкарани в ареста и в затвора, макар че и това не се изключва. Целта е да се създаде и установи страх от посещението в храма, и в крайна сметка хората да бъдат прогонени оттам. Както беше направено преди време в Русия (СССР), България и други християнски страни.
Значи не става въпрос за дни, нито за седмици. Тук говорим за години, неопределено време. Това е, за което трябва да сме готови.
Нека не забравяме, че това се върши не само от правителствата и журналистите, нито само от онези, които финансират правителствата и журналистите. В тази дейност участват и немалко високопоставени архиереи.
Кипърският архиепископ обещава пълно подчинение на светските власти, че даже и повече (те и да му кажели да отвори храмовете, той нямало да го направи „без план“).
Московският и на цяла Русия патриарх заплашва свещенослужителите в страната с „църковен съд“.
За практически самоотлъчилия се с разколническите си дела цариградски патриарх няма какво и да се говори – той по начало е „за“ всичко, което се харесва на управляващите този свят.
При останалите положението не е много по-различно. Макар че има изключения, Бог вижда.
Накратко, това е.

Май

(1 май)

Края на света се отменя до второ нареждане със заповед на министъра.

(4 май)

Дирекцията на гръцката полиция е разпространила видеоматериал, в който се прославят подвизите на полицаите по време на „събитията“ и се благодари на гражданите за доброто им поведение – сигурно с надежда за още дълги години такова сътрудничество.
Показват се усмихнати госпожи, които ръкопляскат пред полицейски микробус – от онези, с решетките.
Който е чел Херодот, би могъл да си спомни следното място:
„Да се крадат жени – това е работа на несправедливи мъже. Но пък само неразумният ще се занимава да отмъщава заради грабнатите: напълно ясно е, че ако те сами не са искали, нямаше да бъдат похитени“ (I,4)

Но не само там е така. Ето нещо за Британия (ако, разбира се, анкетите са верни): „Having provoked extensive existential angst and worry through a Covid-19 Project Fear, governments are now faced with societies that are petrified of normal life and are pushing back against any easing of the lockdown. A new poll by Opinium in the UK reveals that the vast majority of Britons remain strongly opposed to lifting the coronavirus lockdown; just one in five want schools, pubs and restaurants to be reopened.“ https://www.rt.com/…/487672-covid19-britons-demand-lockdown/

(5 май)

You Tube ще блокира всеки материал, който:
1. „Внушава, че коронавирусът не съществува.“
Отричането на коронавируса изглежда да е вече нещо като атеизъм. Атеизмът в you tube обаче е разрешен, а съмнението във вируса е забранено.
2. „Съдържа медицински необосновани диагностични съвети относно вируса.“
И кой ще съди доколко са обосновани медицински? Главният лекар на you tube?
3. „Изрично оспорва ефикасността на препоръките относно социалното дистанциране и самоизолацията, издадени от СЗО и/или местните здравни власти.“
Изглежда, че според тази медия светът трябва да се управлява от СЗО (на която дори Д. Тръмп вече не желае да плаща) и одобрените от нея лица по места.

(8 май)

Из „Указ на Президента на Франция за Извънредното санитарно положение“:
„На французите се разрешава да пътуват през летните месеци в чужбина.
Всеки завърнал се в страната се подлага на задължителен тест за коронавирус. При положителен резултат от тестирането завърналият се бива гилотиниран.
Всички лица, за които се докаже, че са били във физически контакт с гилотинирания, се самоизолират доброволно и до второ нареждане в Бастилията или съответстващите й учреждения в провинцията по места.“

Вече има достатъчно статистика, нека я приемем каквато е и да кажем не само колко са заразените и починалите, но и къде са.
По сведения от 8-ми май:
1 мил. и 293 хил. заразени в САЩ + 1 мил. и 11 хил. в Канада, Великобритания Холандия, Белгия, Франция, Испания и Италия (общо) = 2 мил. и 304 хил.
В целия останал свят (203 страни, изброени в worldometer) заразените са общо 1 мил. и 614 хил.
Средно 288 хил. заразени на страна в първите осем срещу средно 7 хил. 950 в останалите = 36,2 пъти повече.
Починали:
76 950 в САЩ + 131 400 в другите седем = 208 350.
В останалия свят – общо 63 316.
Средно 26 040 за първите осем срещу средно 312 за останалите, което е равно на 83,5 пъти повече.
(В България показателите са към четири пъти по-ниски в сравнение със средните за „останалия свят“)

Към това трябва да се добави че и самите САЩ не са еднакво засегнати. Но 10 щата (Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс, Пенсилвания, Флорида, Кънектикът, Джорджия, Мериленд, Вирджиния, Сев Каролина) от източното крайбрежие имат около 815 хил. заразени, срещу 478 хил. във всичките останали 40 щата; и съответно починалите са 51 800 в десетте срещу 25 150 в останалите.
Това дава средно 81 500 срещу 11 950 – близо 7 пъти повече заразени по крайбрежието; и средно 5 180 срещу средно 628,7 – над 8 пъти повече починали.
Цифрите показват, че епидемията, доколкото съществува, не е нито световна, нито китайска, нито дори американска. Тя е западносредиземноморска (по европейското крайбрежие) и северноатлантическа.

Така че нека засегнатите страни и щати, ако сметнат за нужно, да продължат с карантината, но да оставят останалите да живеят нормално.

(13 май)

Защо впрочем не се създаде партия „Коронавирус“? Или просто някоя да се преименува така.
Ако само се погрижи за усвояването на целевите субсидии по темата, няма да има конкуренция за десетилетия напред…

(19 май)

Като се има предвид огромната сила на световната пропагандна кампания „в полза на вируса“, проведена през март-април, то майската полу-нормализация се случи изненадващо бързо.
Най-голяма заслуга за това измежду световните политици има г-н Тръмп, и главно с решението му да спре финансирането на СЗО. Това беше страшен имиджов удар, защото в днешния свят „да ти спрат парите“ означава едно – че си неблагонадежден, и следователно твоето мнение и думи нямат никаква стойност.
Така че намерението на едни хора с пари да превърнат СЗО в световно правителство беше успешно отблъснато със собственото им оръжие – парите, означаващи „благонадеждност-и-престиж“.

(30 май)

През миналия век много неща по света бяха променени поради това, че „се строеше социализъм“ и се „противодействаше на капитализма и империализма“; и съответно, на „комунизма“. Това съвсем не значи, че социализъм, империализъм и пр. не е имало. Но в тяхно име бяха изречени лъжи и извършени престъпления. И нито комунизмът победи окончателно, както се твърдеше, че трябва да стане (и то скоро), нито капитализмът, макар че и той беше приветстван като „най-малко лошия“ от всички.
А това, което несъмнено се случи, беше революцията.
Така и сега. Общото между вируса и обществено-политическите формации е в това, че и той, и те, са невидими с просто око; но щом повечето специалисти казват, че ги има, защо да ги отричаме? Пък и да ги няма. Нали има глобални движения, обосновани чрез тях? Ако някой възразяваше срещу изграждането на социализма, ако се съмняваше в победата на комунизма или в съветската заплаха, мъчно можеше да се надява на лек и спокоен живот. И това беше истина, по-сигурна от всякакви философии на историята, защото можеше да се провери на практика.
Във всеки случай свободата беше системно и трайно ограничавана – за благото на обществото, заради трудещите се, заради цивилизацията и нейните ценности. Покрай това революцията се осъществи почти навсякъде и резултатите й се укрепваха с пропаганда, насилие, а и по други начини. И дали е било само за лошо? Може би не.
Та ето сега сагата с вируса. Има известно „разхлабване на мерките“, наистина, но нека не забравяме, че е имало и Априлски пленум, и осъждане на култа към личността (на Сталин), и смекчаване на репресиите, и пр.
Веднъж имаше повече арести, друг път – по-малко, поради което животът започваше да изглежда почти поносим. Веднъж викаха някого „за справка“ и той никога не се връщаше у дома си, а друг път – само за разговор, да го видят що за човек е.
И днес имаме отминаване на „вълната“, но и деликатно напомняне, че може да има и друга, че няма ваксина, че човешкият живот е най-ценен… накратко, всичко в името на човека.
Не казвам, че всичко това е лошо. Но сигурното е едно: революцията е в ход.

Юни

29 юни 2020, Петровден (Свети първовърховни апостоли Петър и Павел) (I в.)

По някое време се оказва, че човек е довел до някакъв завършек онези неща, които традиционно се очакват от него – семейство с деца и занятие; и по волята на Бога е изпратил от този свят някои най-близки – родители, братя и сестри.

Всички тези неща искат внимание и труд, и действат като заповеди: ти не може да не се грижиш за семейството, да не внимаваш за родителите, да не умееш нещо, от което хората се нуждаят. И тъй, понякога ти се дава, с неизбежните грешки и несъвършенства, да ги доведеш до край.

И какво правиш тогава? Строиш нови планове? Така човек би вървял безкрайно в нещо като кръг; но на нас, които сме в тела, не ни е дадено такова безсмъртие, каквото според древните имат небесните тела – да се въртят безкрайно в кръг. Така че е напразно човек да полага усилие да пази нещата „както са“. През изминалия му живот той вече е получил убедителни свидетелства, че те по никой начин не могат да останат както са били, защото тялото се изменя.

В „Битие“ пише, че Бог е определил за граница на човешкия живот 120 години, „защото тези хора са плът“. Това може би значи „защото са грешни, вършат зли дела“. По-рано, до Ной, са живели по-дълго, но не повече от 970 години (Матусала).
А Давид вече казва: „човешкият живот е 70 години, при по-голяма сила – 80 години…“ И така е, толкова живяха близките ми, някои дори малко повече. Двамата ми дядовци – 74 и 66 години, двете ми баби – 83 и 96, родителите ми – 70 и 88. Всички те, взети заедно, са имали по-голяма сила, както казва пророкът; а иначе – жените повече от мъжете. Но то е може би защото е по-леко да се подчиняваш, отколкото да управляваш.

И тъй, как да се живее? Първото по важност, в което никак не се съмнявам, е – да имаш вяра в безсмъртието. И то не какво да е, а онова, което идва след Съда. Тогава най-напред няма да те е грижа непременно да удължаваш живота си. Защото ако вечността еднакво очаква всички, защо ти е. Но поради това че има Съд, тази вечност няма да е еднаква за всички.

Освен това досегашният живот ме увери, че в този свят няма опасност да се скучае, защото не може да се случи хората да не искат нищо от теб. Затова непрестанно трябва да се решава – така ли да се постъпва, или иначе. И ако безсмъртието е сигурно, какво пречи да постъпваш съгласно доброто? А кое е добро, знаеш от съвестта си.
Нужни са и добри примери, и такива има в Писанието. Затова никой няма да сгреши, ако го чете и слуша всекидневно. Аз точно това правя, макар и с прекъсвания през годините. В последно време, откакто се занимавам с тези мисли – даже много редовно.

Но тъй като съм привикнал със светския живот и все още не съм монах, а женен и работещ, продължавам да проучвам и други книги. И покрай тази фамозна епидемия, когато хората така настоятелно бяха призовани да прекарват повече време у дома си, ми хрумна да се обърна към купищата книги у нас, за които все още нямам списък. И се заех да ги запиша, така че да употребя увеличилото се „домашно време“. От месец и половина насам стана по-лесно да се излиза, но работата ми се стори интересна и продължих да я върша.

дек 2018 2

*

30 юни 2020, вторник (св. славни и всехвални 12 апостоли) (I в.)

Интересът ми към думите се прояви в детска възраст, и то заедно с нещо, което на пръв поглед е противоположно – упоритото ми нежелание да говоря с някои и дори да чувам това, което говорят. Това последното си е така и сега. Не мога да понасям „новини“ по радио и телевизия, нито да чета повечето вестници, нито да слушам някои песни, тъй като текстовете им ме ужасяват. Затова в седмичните детски ясли, където са ме настанявали против желанието ми, не съм говорел с никого – явно обстановката не ми е допадала. Жените мислели, че изоставам с умственото си развитие, но родителите ми ги уверили, че не е така, защото у дома съм говорел доста, дори повече от необходимото.

Децата ни отрано забелязаха непоносимостта ми към телевизия и „чалга“, и се шегуваха с мен, че това би било отличен начин да бъда изтезаван: да ме вържат пред телевизора, така че да не мога да избягам, нито да си запушвам ушите, и да ми държат очите отворени (със съответно приспособление).

Когато забележа, че не мога да слушам думите на някой човек, преставам да говоря с него, заобикалям го и дори някак го изтривам от ума си. Веднъж казах на един приятел: „не намразвам човека, нямам желание да му отмъщавам, въобще нищо – просто губя интерес към него, забравям го и това е“. Но, разбира се, случва се да бъдеш наранен от някого, чиито думи харесваш – тогава това не работи, а тъгуваш и се ядосваш.

Интересът към думите личеше и по това, че обичах да ги произнасям – просто ей така, заради самите звуци; и да си повтарям поредици от имена, само заради звученето им. Към него се прибавяше и някакъв зрителен образ, обикновено случаен, но постоянен – в повечето случаи той оставаше свързан с думата завинаги. После се появи желанието да възпроизвеждам речта на хората, защото ми правеше впечатление особеността й – това, че всеки говори „като себе си“. Затова, веднага след като се научих да ползвам пишеща машина (трябва да съм бил към 8-годишен, защото тогава баба ми забеляза: „пишеш с печатни грешки, ама то е защото на машината не можеш да пишеш грозно…“ – тъй като точно във втори клас ми пролича, че пиша много грозно, т.е., не както трябва), започнах да съставям диалози, и това бяха диалозите между домашните ми.

После се яви интересът към книгата – най-напред към самата нея, като артефакт (произведение на изкуството). Започнах да обглеждам книгите у дома, да броя страниците им и дори да ги претеглям с ръчна теглилка, поради което брат ми ме обяви за глупак и идиот. После го казваше и по други поводи, примерно когато в осми клас започнах да уча наизуст „Илиада“ (по превода на Милев и Димитрова) и бях стигнал почти до половината на първа песен.

И също – към чуждия език, особено ако е изписан на непозната азбука. Но не при всяко положение; тъй като докъм 9-10 годишна възраст ме пращаха на уроци по немски, но нищо не научавах, защото не разбирах смисъла на занятията. Да се научат някакви думи и правила – но защо? Когато обаче се заехме с латински и особено с гръцки, беше друго: защото на тези езици не се говори, никой не си служи с тях с практическа цел, просто опитай да разбереш какво написано. Значи има някаква тайна там, и при това занятието прилича на наука – учиш за да разбереш, не заради употребата.

По онова време забелязах, че ако можех да рисувам – а не можех, рисуването в училище никога и никак не ми е вървяло – бих рисувал портрети. И си представях образа на човека и положението, в което бих го нарисувал. Вероятно е ставало дума за интерес към душата, свързан с драматургичната и преводаческа наклонност. Всички тези неща вървяха към това, да „чуеш“ човека, да разбереш какво казва и какво иска да каже, и въз основа на това да „усетиш“ душата му – каква е тя и как вижда външния свят. Каква картината му, която е създала в себе си.

Юли

1 юли, сряда (св. безсребреници Козма и Дамян) (III в.)

Отидох в СУ да видя дали някой студент е дошъл за изпит – никой, боят се от „ковид“. Или просто не им се идва, предпочитат „дистанционно“.

Отправих се, въпреки жегата, към един от офисите на […] да си платя интернета. На входа отвътре, точно до стъклената врата, стои младеж с маска, като chef du salle.
– Добър ден, може ли да платя една сметка – казвам.
– Разбира се, но трябва да сте с маска.
– Аз няма да се бавя, това е за една минута.
– Не е възможно, господине. Идете отсреща, там продават маски, и елате.
– А възможно ли е да Ви дам парите, а Вие да ги дадете на гишето и да ми върнете бележката?
– Не. Не можем да вървим напред-назад и да си викаме из офиса. Нали трябва име, номер…
– Но гишето е на две крачки оттук.
– Не.
– Ще Ви напиша номера на листче.

Написах му го.

– Не мога да Ви направя тази услуга. Защо просто не идете отсреща да си купите маска?
– Аз не нося маска. Това противоречи на моите убеждения.
– А на нашите убеждения противоречи да допускаме клиенти без маски.
– Значи отказвате да вземете от мен 120 лева? За Вашата фирма?
– Не мога да Ви направя тази услуга.

Нямаше как, тръгнах си.
Отидох в друг офис, през две улици. На вратата същите разяснения: маски, максимален брой хора, разстояние помежду им. И картинки, за който не може да чете.

Влязох и се отправих към първото гише. Този път нямаше chef du salle, може би заради малката площ.
– Може ли да платя една сметка?
– Да – каза младежът в маска, докато говореше по телефона.
– Номерът е… На име…

Платих, взех си бележката и излязох.
Наистина, ако всички изпълняваха точно разпоредбите на властта, никоя душа не би се спасила.

На връщане се сетих, че трябва да купя 1-2 чаши за бира (наскоро бях счупил една от последните). Влязох в един магазин за различни стоки.
– Тук трябва да сте с маска – съобщи продавачката, още преди да съм си отворил устата.
– Имате ли чаши за бира?
– Да, обаче трябва да сте с маска.
– Аха. А мога ли да ги погледна?
– С маска!!! Пет бона е глобата!! „Можело ли да погледне…“

Тръгнах си, за да не дразня жената. Явно трябва да се подходи иначе. Реших да купя няколко кофички кисело мляко. Влязох в едно магазинче, стотина метра по-нататък.
– Добър ден – казвам. – Видях на вратата, че е необходимо клиентите да са с маски. Но аз нямам. Дали е възможно да ми дадете четири кофички кисело мляко, както съм извън магазина, и аз ще Ви ги платя там…

Продавачката се огледа.
– Влезте и си ги вземете.

Така успях да придобия киселото мляко за днешния ден.

Някои мислят, че това, което пише в „Апокалипсис“ – че ще дойде ден, когато онези, които нямат на себе си „онзи знак“, няма да могат нито да купуват, нито да продават – не се отнася до тях.
„И той ще направи щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободници и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им“ (13:16)

Напразно си мислят така. Отнася се за всички, и то точно сега. И не е нужно по маските да пише с големи цифри „шестстотин шейсет и шест“. Пък може и го да пише някъде, знаем ли.

Не се съмнявайте, читатели мои. Тези маски са печатът на робството.

*

2 юли, четвъртък (св. Ювеналий, Иерусалимски патриарх) (V в.)

Не можеш да пътуваш в чужбина, ако не си получил някакво съобщение по телефона (смешните декларации, че не си болен и пр., да ги оставим настрана). А ако телефонът ти не е такъв, че да получаваш някои съобщения, или ако изобщо нямаш телефон? Значи нямаш право да минеш границата. Е, тогава ще си стоим тук.

Но и тук трудностите нарастват. Ако човек не желае да носи маска, той постепенно (или много бързо) ще бъде изтласкан отвсякъде. Няма да може да влезе в банка, нито в какъвто и да е офис, за да свърши нещо. Дори да си купи необходимия телефон, пак трябва да е с маска. И в хранителните магазини го гледат недоволно, или просто не го пускат.

Някой не харесва човешкото лице и води война срещу него. И тази война вече става гореща.

*

3 юли, петък (св. преподобни Александър, основател на първата обител на незаспиващите) (V в.)

Опитите и наблюденията показват, че от магазините все още може да се купува вода (без маскировка).

Разбира се, не става дума за големите вериги, там на входа още преди време стоеше охрана, така че не мисля и да минавам. Но ако отидеш в малко магазинче и дадеш знак, че не искаш нищо повече от вода, ще ти я дадат. Ако пък и това стане невъзможно, ще пием от чешмата.

Затова си спомням как преди няколко години бяхме с Д. в Атина – в един от по-големите хотели. Сядаме вечерта в барчето и си поръчваме тоник с минерална вода. Сервитьорът – висок, белокос, със строг вид, напълно съответстващ на класата на хотела – донесе тоника и вода в кана.
– Минерална ли е? – попитах.
– От чешмата е – каза твърдо той. – Защо не? Цяла Атина пие от нея. Ако искаш, ще налея сега една чаша и ще я изпия…
– Добре, добре – казах. – Не е необходимо, благодаря…

Вървя късничко вечерта по главната улица в квартала и виждам едно заведение, отворено, и с изнесени маси на тротоара. И по тези маси насядали хора – поне 20 бяха – плътно един до друг, пият и си говорят. И нито един от тях не беше с маска. Наистина!

И ми идва да им кажа:
„Какво правите тук, абе хора, това ли ви е stay home-а? Къде са ви маските е-е-е-й, къде ви е социалното дистанциране? Къде ви е, най-сетне, отговорността? Какво ще кажат от Световната здравна организация сега? И какво ще каже един уважаван филантроп, ако ви види, а?…“

*

4 юли, събота (св. праведна Марта) (VI в.)

На котарака му е горещо – не яде, излежава се по диваните, „спи като пребит“, както си говорим с Д. Преди малко поиска да излезе на балкона, но като му отворих, само си показа носа, размисли и се отказа. Качи се на бюрото и почна да се ближе.

Намерихме го миналата година на „Едисон“ – беше слаб, болен, едва ходеше и като че ли чакаше някой да го вземе. Очите му сълзяха. Полекувахме го, оздравя, после пак се разболя, пак го лекувахме.

Сега е добре, оглежда се през балконите, но не смее да избяга, макар че е живял на улицата. „Котката избира стопанина си, а не обратното“ – каза лекарят, при когото го бяхме завели първия път.

*

5 юли, Четвърта неделя след Петдесетница (св. преподобни Атанасий Атонски) (X в.)

„Кой от вас със своята воля може да прибави към ръста си един лакът?“ (Матей, 6:27)

Земното „издигане“ е измама, при положение, че става дума единствено за изображение на духовния успех. Но ако се напомняше, че е изображение, не би било измама. Затова „първите лъжливи разкази“, с които Сократ (в „Държавата“) предлага да започне възпитанието, не са лъжливи, защото слушателите разбират, че това са приказки. И басните не са лъжливи, и притчите.

Но уверенията, че ако ти надминеш някого по власт и богатство, или му отмъстиш, или добиеш по-голяма „чест“ – те вече са измама, в какъвто и вид да се предлагат. А духовният успех не е такова изпреварване, нито победа над когото и да е; ако е победа, тя е над злите сили.

Ако пък няма Бог, както някои си мислят, а всичко е случайно, пак – каква е ползата от този единствен видим и чуваем успех, при положение, че е за толкова кратко време, а останалото е безкрайно (вечност)? И в такъв случай старанието да го добиеш се оказва несериозно. Някои говорят за потомство и памет, но и те, в сравнение с безкрайността, пак са толкова кратковременни – всъщност, безкрайно кратки.

Така че няма какво друго да правим, освен да търсим приятелство с Бога (а не приятелството и благоразположението на „влиятелни хора“, това е смешно).
А как да добиеш такова приятелство, освен да молиш за него, и да се обръщаш направо към Него? И да казваш: „Сгреших с това, и това и това; ето тези зли неща направих и помислих“. И тогава Той ще те остави са се доближиш до Него, както е оставил самарянката, ханаанката, блудницата, Закхей, митарите и грешниците, дошли на гости в Матеевия дом. И ако някой попита: „Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?“, ще казваме: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните…“

*

6 юли, понеделник (страдание на светите мъченици Марин, Марта, Авдифакс, Авакум, Кирин, Валентин презвитер, Астерий и много други) (III в.)

Проучвам възможностите за почивка на някой остров и чета правилата за ползване на ферибот в Егейско море. Положението е следното.
– необходимо е да напишеш декларация, че не си болен или заразен, не си контактувал с болни и заразени (доколкото знаеш, очевидно), нямаш симптоми и т.н. Декларацията се разпечатва, подписва се и се носи заедно с билета.
– могат да ти направят тест, ако и когато сметнат за нужно. И ако е положителен…
– преди да се качиш, ще ти премерят температурата, и ако е над 37,5…
– трябва да имаш предпазни средства против „ковида“ и да се предпазваш с тях. Най-добре било маската да е платнена. А какви още има? Гумени, пластмасови, железни? Сигурно се разрешава да се предпазваш с противогаз. Когато учехме „Защита от химическо и биологическо оръжие“ към противогаза се добавяха гумени чорапи, ръкавици и наметало. Веднъж един капитан, като чу, че ни предстои такова занятие, каза: „Много добре. Тъкмо ще научите от какво ще умрете“.
– На кораба трябва да спазваш дистанция (най-малко метър и половина) и също така „да не се движиш без нужда“.

– Това е все едно да отидеш на почивка в Освиенцим – казах на жена ми. – И то със заплащане.
– Вярно – каза тя. – Тази година няма да ходим на далечни острови. Ще го оставим за друг път…

*

7 юли, вторник (св. вмчца Кириакия/Неделя) (III в.)

Интригантството е във възход, заедно със своя верен помощник – доносничеството.

Говорителят на „Боинг“ е освободен от длъжност (бил я заел преди 6 месеца), защото постъпил „сигнал“, че преди 30 и повече години – значи по времето на Студената война – писал някъде, че жените не бива да участват в армията. Сигналът бил анонимен (най-точно – „конфиденциален“) и се оказал достатъчен. Говорителят се оттегля, за да не петни името на фирмата, като при това се разкайва, като подчертава, че днес възгледите му са съвсем други, тоест противоположни. Ръководството приема покаянието, както и оставката, защото „уважава неговото решение“… глупости.
Никой няма „чисто минало“, което значи, че всеки може да бъде нападнат интригантски. Ти си казал това, бил си в контакт с еди-кого си, тази се оплака от теб… значи не си „чист“. Така че довиждане. Вече не става дума дори за накърняване на някакви права. Ти просто си „обидил“, „уронил си престиж“. Не уважаваш някого. Все едно кого, впрочем.

Ето Дж. Роулинг – тя заслужи рекламата и парите си с едни книги, които аз никога не съм отварял, тъй като по онова време вече ми беше известно какво може и не може да се рекламира. Но същата тази жена, мултимилионерка, наградена с всякакви ордени, станала доктор h. c. къде ли не – тя, както изведнъж се оказа, не уважава транс… известно кои. И край. Ти не си наша, нас ни е срам от теб. А кои сте вие, които ви е срам от довчерашната ви любимка?

Освен това в лавината от лъжи е невъзможно да разбереш кой какво точно е казал.

Тези акции срещу хора с някакъв успех много приличат на акциите срещу статуите (в САЩ и приближените им). Омръзна ни да гледаме как някой стои някъде, затова хайде да го махнем – защото обижда. Не лично нас, той обижда другиго – но ние сме загрижени, ние не можем да търпим несправедливостта, така че се намесваме.

Интригантството разчита на завистта. Премахвайки някого от подиума на честта, то снабдява мнозина с краткотрайно задоволство: „Ето, на мен не са ми издигнали статуя, не са ме прославяли по света, не са ми платили толкова много, но пък аз не съм обидил никого, нали…“

Ако притесняваш наши хора, ако ни дразниш с независимост, ако имаш талант – безкрайни са поводите да се задвижи интригантството. А то ще е успешно, ако нападателят има на своя страна мнозинство, или по-скоро онези, които „имат думата“, защото те изобразяват мнозинство. И съдебно-репресивния апарат, защото той изобразява справедливо действие.

А нима християнинът, който вярва в един – и то точно този – Бог, не обижда никого с това? Разбира се, че обижда.

*

8 юли, сряда (св. вмчк Прокопий) (нач. на IV в.)

Утре се навършват 170 години от рождението на Вазов. Ето едно не много известно стихотворение (1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей
тъмнозелената борика,
върви божествений Орфей
с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,
засвири в самотий безлюдни:
млъкна зефир и речен гръм,
да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!
Дръвя, скали, орли, гадини,
заслушаха… (туй виждах аз
преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой
се стекоха да слушат, млади
богини, музи и без брой
наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън
от близко стадо в планината
прокуди моя чуден сън,
Орфея, гостите, свирнята.

Ив. Вазов. Съчинения. Том XVII. Живописна България: Пътни бележки. София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

*

9 юли, четвъртък (св. преподобни Патермутий и Коприй) (IV в.)

Вчера успях да си купя хляб.
Влизам в магазина, на чийто вход ясно пише кой има право да влиза, избирам едно нарязано хлебче и давам за него 1 лев. И го получавам! Продавачът нищо не каза, не ме укори за липсата на маска, даже ми пожела приятна вечер.

Покрай тези малки успехи в купуването на хляб и вода става видно, че има времена (като сегашните), в които не е достатъчно да дадеш пари, за да получиш най-необходимото. Тоест, не е достатъчно да се трудиш. Иска се и друго – непрестанно засвидетелствано покорство и знак за него, който да е винаги върху теб.

*

10 юли, петък (св. четиридесет и пет мъченици в Никопол Арменски – Леонтий, Маврикий, Антоний, Александър и други с тях) (към 320 г.)

Към многото вълнения през тази година се прибави и още едно: оказа се, че решението на турското правителство от 1934 г. за превръщане на Юстиниановия храм (тогава джамия) в музей, може да бъде отменено. При това положение сградата би следвало да се използва като мюсюлмански молитвен дом.
Решението на съда ще се обяви днес и има голяма вероятност то да е положително. Коментари не липсват, изказа се даже видният борец срещу корупцията в България Майк Помпео. Но е сигурно, че Европа и САЩ няма да бомбардират Анкара. Заради „Света София“ – не.

Разбира се, въпросът засяга преди всичко православната Църква. Имаме изказани протести (възражения, несъгласия) от страна на Цариградската патриаршия, Еладската архиепископия, Кипър, Антиохия, Иерусалим, Грузия и Русия. Сигурно и от други.
Заслужава да се обърне внимание, че Българската патриаршия не е взела отношение. Смятам, че мълчанието на българските архиереи в този момент е напълно уместно. И ще кажа защо.

Как може предстоятели на църкви, които лично отмениха празнуването на тазгодишния Великден, като забраниха на свещенослужителите да допускат християните в собствените им храмове, да правят декларации относно статуса на един византийски храм, пък бил той и този?

Как може патриарх Вартоломей, който отмени решение на цариградския синод отпреди 334 години, да протестира, че един светски съд отменя решение на министерския съвет отпреди 86 години? Нима един архиерей не бива да уважава решенията на предшествениците си поне толкова, колкото една държава уважава решенията на своите институции? И колкото по-стари са тези решения, толкова повече трябва да се внимава с отмяната им, защото изминалите векове свидетелстват за съгласие с тях. Но той сметна, че 330 години не са много. Защо турският съд да смята, че 80 са много?

Сега патриарх Вартоломей казва, че решението за „Св. София“ ще усложни отношенията между християни и мюсюлмани. Но не показа да го е грижа за отношенията в самата православна Църква, където той е архиерей. Напротив, пожертва съгласието в нея за да добие първенство – и не по чест, тъй като него той винаги го е имал, а по власт.

Атинският архиепископ Иероним пък заявява, че турските власти няма да посмеят да използват сградата като джамия. Защо? От страх пред християните? А струва ли си някой да се бои от тези християни – сегашните, от 2020 г.? Тези, които сами се отрекоха от своя Бог, за избегнат предполагаемата опасност за телата си, и още повече – за да се спасят от далеч по-сигурните парични глоби и административни наказания?
Няма защо турската държава да се бои от такива християни. Ако има някои, от които си струва да се бои, това са българските и грузинските, които единствени отвориха храмовете си на Възкресение. Но, както виждаме, турците са готови да поемат този риск.

Православните християни днес са твърде заети да пазят здравето си, да изпълняват нарежданията на светската власт и да се съобразяват с водещите медии. Изключенията са малко и следва да им се отдаде почит; и аз съм сигурен, че и турците биха им отдали почит, тъй като смелият противник създава уважение. Но онези, които сами се отричат от Бога и не се разкайват, както се е разкаял Петър, няма защо да бъдат уважавани.

Така че днес турците спокойно могат да превърнат великата сграда в джамия. Те знаят, че няма кой да им попречи за това.

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/sveta-sofiya

*

11 юли, събота (Чудото на св. вмчц Евфимия Всехвална) (нач. на IV в.; 451 г., Четвърти Вселенски събор)

Изказвания от последните дни.

Неофит, митрополит на Морфу (Кипър):

„Наесен вирусът ще дойде отново, знам го. Но църквите на Морфу ще бъдат отворени; и нека началникът ви иде в затвора…“

Румен Радев, президент на България:

„Мафиотизацията на управлението накара свободолюбиви българи от всички възрасти и независимо от политическите си пристрастия, да издигнат искания за законност и възвръщане на основни граждански свободи…“

„От всички нас зависи да изхвърлим мафията от изпълнителната власт. Да я изхвърлим от прокуратурата; която прокуратура мафията използва за свой щит и за политически репресии. Не на страха! Ще си върнем България! Мутри – вън!“

*

12 юли, Пета неделя след Петдесетница (страдание на св. мъченици Прокъл и Иларий) (нач. на II в.)

Макар и със закъснение, взех участие в шествието – от пресечката на „Левски“ с „граф Игнатиев“ към Съдебната палата и Мин съвет.
Нужен е натиск върху разбойниците (президентът каза – „мафиотизация“, „мутри“). Иначе ни предстои административен и съдебен тормоз, арести, затвор, побоища. Дотук впрочем всичко се е случило, има примери.
Остават изтезанията и екзекуциите, които ще дойдат, ако няма достатъчна съпротива. Ако някой не вярва – миналото свидетелства.

Вапцаров

Или пък – най-унизително робство.
Както каза днес някой: „Никой няма да ни помогне – нито партии, нито `мисирки` (название на журналистите, мнозина знаят как се появи), нито външни сили. Надеждата е само в нас, които сме тук.“

*

13 юли, понеделник (Събор на св. архангел Гавриил)

Алчността и наглостта на онези, които се разпореждат с държавата, налудният стремеж за придобиване на цялата власт, и то завинаги, се разпростряха лесно и достигнаха всички места в институциите. Знам го от личен и семеен опит, нас ни нападат открито от 2011-та.

Затова тези събирания в центъра на София през последните дни са много нужни, защото с тях се показва, че хората не са толкова безпомощни. Това ще помогне (вече помага) за оздравяване на обществения живот, защото хората ще престанат да се боят, а мутроподобните (мутрообразните) – да беснеят.

Природосъобразният живот противоречи на свободата. Ако човек живее последователно според природата си, тоест ако винаги избягва болката и забележимия риск, и винаги предпочита покоя и удоволствието, той изцяло се лишава от свобода и така се отказва да бъде човек.

Така и с обществото. Ако участниците в него никога не рискуват нищо в общо действие, а винаги избират покоя, това общество ще живеее съгласно природата, но няма да е човешко общество.

*

14 юли, вторник (св. преподобни Никодим Светогорец) (до 1809)

Един опитен човек би могъл да предвиди приблизително вярно съдбата на едно младо семейство, ако ги познава достатъчно.

Ние се оженихме през 1994 и още тогава беше ясно, че и двамата искаме да се занимаваме с наука, и че няма да се покланяме на никого, за да ни подхвърля пари.
Това значеше, че или ще бъдем убити, или ще свършим в затвора, или ще загинем от недоимък. Какво друго?

И все пак, adelon to mellon.

*

15 юли, сряда (св. мчци Кирик и Юлита) (нач. на IV в.)

Днес е починала Валентина, леля на Димка. Бог да я прости. Работила е много години като детска учителка.
Беше кротка и деликатна, грижеше се за близките си.

„Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние летим“ (Пс. 89:10)

„Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ (Пс. 22:1-4)

*

16 юли, четвъртък (св. мчк Иоан Търновски) (до 1822 г.)

Когато казваме, че сме против произвола на „ето тези“ мутри, това е истина. Но би било много полезно да се разбере, че протестът далеч не е само срещу тях. Той е и срещу онези, които са ги поставили тук и ги подкрепят.

Имам предвид прекомерно срамежливата реакция от страна на евро- и американските чиновници по повод на вълненията в София. Те се досещат, че хората са излезли не за да сменят една партия с друга, а защото не са съгласни да бъдат управлявани така. Но къде по света няма мафиотщина, корумпираност и безочливо властолюбие на посредствени завистливци? Така е навсякъде.
Ето защо „Европа“ и „Америка“ няма да бързат да помагат на тормозения от престъпници български народ. Защото тези престъпници са си техни хора, те са онова, което уместно бива наричано „колониална администрация“. И ако хората в България, които искат справедливост, спечелят, това няма ли да стане пример и за други?

Ето това е, което притеснява евроатлантическите ни партньори. Те бяха доволни от некадърните и груби, но угодливи надзиратели на отделно взетия концлагер и ако зависеше само от тях, не биха ги сменили никога. А сега избухна въстание и възникна проблем. Да кажеш: „Няма значение, че сте недоволни от мафията ви, важното е ние да сме доволни“ не е лесно, защото не е прилично. Но да кажеш на мафията да си ходи, е рисковано – какво ще стане, ако и други започнат да гонят своите местни мафии?

До кого ще се стигне така? Разбира се, до покровителите.

*

17 юли, петък (св. вмчц Марина)

От всекидневното четене на Писанието (Евангелието, Апостола, Псалтира, а и на целия Стар завет) има голяма полза. Ако някой опита да прави това по-дълго и без прекъсване, ще се убеди.

Защото то утешава душата, укрепва естественото й устройство, и е за нея, както казва апостол Павел, „сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек“ (Евр. 6:19-20)

*

18 юли, събота (св. преподобни Памво)

Не е лесно да се четат старобългарски глаголически ръкописи и причините за това са няколко.

Най-малката трудност е самата азбука. Това са към 40 знака, които отговарят на точно определени звуци и биха могли да се научат за няколко дни.
Много по-голямо препятствие е езикът. Ние мислим и казваме, че това е български, но той е различен от нашия български и не може да се разбира, ако не сме го учили. При равни други условия един руснак ще се справя с текста по-лесно, отколкото един българин – защото руският е задържан по-близо до древната си форма.
Освен това да четеш ръкопис значи да имаш работа с „ненормализиран“ текст. Това не е издание. Поради това трябва да се справяш със съединения на букви, съкращения на думи, избледнели и повредени места. И освен това – няма разстояние между думите.
Накрая, необходимо е разбиране на самите текстове.

Затова успявам да чета Асеманиевото евангелие чак сега; а съм започнал да уча старобългарски език преди 40 години.

S

*

19 юли, Шеста неделя след Петдесетница (св. преподобна Макрина)

По това време на годината през 1978 вече се бях явил на изпити за НГДЕК, и то с добър резултат – класирах се 6-ти. Това стана след немалко уроци по литература и руски, та може да се каже, че специализираните ми езиково-литературни занимания са от 42 години.

Оттогава – 7 издадени авторски книги и още 3 неиздадени; и 3 големи превода.
Значи общо 13. И тази тук – 14.

За Авраам пише, че си отишъл от този свят сит на години; а някои сигурно са си отишли сити на книги. 14 вече ми изглеждат достатъчно, но пак да кажа: ἄδηλον τὸ μέλλον.

в заключение 2

*

20 юли, понеделник (Илинден)

Хора, които са писали, превеждали и правили книги у нас през първата половина на XX век:

Г. Кацаров, К. Величков, Ана Карима, П.П. Славейков, М. Белчева, П.К. Яворов, Кр. Кръстев, Д. Дебелянов, Ив. Вазов, Евг. Марс, Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, К. Христов, С. Радев, Д. Михалчев, Ал. Балабанов, М. Балабанов, А. Златаров, Д. Кьорчев, Хр. Смирненски, Гео Милев, Б. Пенев, Е. Багряна, В. Златарски, Д. Дечев, Ив. Георгов, М. Арнаудов, А. Страшимиров, Т. Влайков, Вл. Василев, Г. Бакалов, Р. Стоянов, Й. Йовков, Л. Стоянов, Д. Подвързачов, Й. Маринополски, Ас. Разцветников, Ив. Велков, М. Войнов, Мл. Тонев, Ив. Марковски, Н. Шейтанов, М. Николов, Г. Константинов, Т. Траянов, Н. Лилиев, К. Гълъбов, Л. Владикин, П. Венедиков, Ал. Бурмов, Т. Боров, Н. Райнов, Ив. Саръилиев, П. Бицилли, Н. Вапцаров (ще си спомня и за други).

*

21 юли, вторник (св. пророк Иезекиил)

Прибирам се вечерта към 11 и вървя към „Орлов мост“. И гледам две момиченца, най-много десетгодишни, карат тротинетки в посока към парламента и скандират: „[…..] е тулуп! […..] е тулуп!“

Какво да каже човек, освен да добави: «из уст младенец и ссущих совершил еси хвалу, враг твоих ради, еже разрушити врага и местника…»

Без връзка с горното.

Може би началото на несправедливостта идва от телесното пожелаване – това, което човек не може да овладее, защото не иска. От него се ражда лицемерието (да се съди по външния вид); от лицемерието – завистта; от завистта – честолюбието; от него – властолюбието. Властолюбието произвежда несправедливост (престъпление), а съзнанието за несправедливостта води до униние, което днес често се нарича „депресия“. И всички тези създават страх от смъртта.

Защото смъртта застрашава телесното пожелаване, тъй като унищожава тялото; застрашава лицемерието, защото унищожава лицето (външния вид); завистта, защото след нея няма на кого да се завижда; честолюбието, защото мъртвият не приема почести; властолюбието, защото мъртвият не властва. И дори несправедливостта, защото тя е явен грях, а смъртта може би отвежда душите на съд.

Затова трябва да се води борба срещу тях, и тя е по обратния път. Първо срещу несправедливостта, защото човек по-лесно се досеща как да се въздържа от нея. Ако я победи, ще отпадне властолюбието, а след него – и останалите. Особено трудно е да се победи лицемерието, защото то е най-близо до телесното пожелаване, което ни е по природа.

Затова не е лесно млад човек да стигне до съвършенство – за това е необходимо чувствата да са отслабнали. Но победим ли телесното пожелаване, ще преодолеем страха от смъртта, и изобщо греха.
И тогава ще се яви любовта.

*

22 юли, сряда (св. равноапостолна Мария Магдалина) (I в.)

Частната библиотека се съставя от един човек. И това, което тя представя, е неговият „дневен ред“.

Първото, което научаваме от нея е, какво той прави и кое смята за съществено (съществуващо).
Но той не произвежда сам книгите, с които се е сдобил (освен съвсем малко). Така че дневният му ред включва и реда на родния (главния) му език. И оттам научаваме какво се е случвало с неговата страна.

А тя пък, произвеждайки книги, не може да избегне световния „дневен ред“.

Ето защо чрез библиотеката на един човек опознаваме един личен поглед към дневния ред на света.

*

23 юли, четвъртък (св. свщмчк Аполинарий, епископ на Равена) (I в.)

Пълната и освободила се от всички свои противници земна власт е противник сама на себе си.

Ето положението в РПЦ. Патриархът е глава на Църквата (по власт, не само по чест). Мандатът му е доживотен (както е редно) и той действа в пълно съгласие по всички въпроси с президента, който пък от своя страна също, след промените в конституцията, отива към доживотно управление.

Въпросът не е просто в това, докога някой ще е на власт, а в друго: че той може да остане на власт дотогава, докогато иска. Но е видно, че за да остане, трябва да прави някои отстъпки и да влиза в някои съглашения противно на онова, което е добро за Църквата и страната.

И какъв е резултатът? Че през последните месеци най-известният, а може би и най-влиятелният духовник на РПЦ се оказва схиигуменът Сергий (Романов), който не е нито митрополит, нито епископ, нито дори игумен. Може би и монах не е, всички права са му отнети, и то чрез законно решение на законно (канонично) проведен църковен съд. Той няма никакъв инструмент за обществено влияние, освен един канал в youtube, поддържан от един младеж, негов привърженик.

Но мнозина християни вече мислят, е той е единственият духовник в Русия, който си позволява да говори истината.

*

24 юли, петък (св. вмчца Христинa)

Подлецът не обича никого, но затова пък презира, мрази и се срамува.

Когато срещне наивен, го презира, защото се гордее, че наивният не вижда греха (низостта) му.
Когато срещне проницателен, го намразва с озлобление, защото се дразни, че виждат греха му.
Особено се бои от проницателния, който е и образован, защото този вижда не само греха, но и нищожеството му. Тогава освен омраза изпитва и срам.

Защото подлецът е лицемерен, и поради това се срамува не от греха си, а от нищожеството си.

*

25 юли, събота (св. преподобна Евпраксия) (нач. на V в.)

Думата σοφία е значела три неща – „вещина“, „умност“ и „мъдрост“.

Вещина е σοφία-та на деловите хора, политиците и най-сетне, на техните учители – софистите. Това е способността „да се справяш“ в този свят, да успяваш според мнението на мнозинството и да обосноваваш стойността на това справяне, което вече е работа на софиста.

Философът от сократическата и питагорейска школа се разграничава от деловия и софиста, като казва, че е „зрител“ в този свят и се стреми да го опознае, оставайки безразличен към успеха. Поради това той спори със софистите и ги опровергава. Неговата σοφία е „умност“, чрез която се създава свят на мислите, чийто връх е един бог, който е мислещ и мислим, и е двигател на всичко, без да бъде отвъд света. Така че умността на философа остава „световна“ в смисъл на „космическа“. Тя се занимава с обществото и природата.

Християнинът е безразличен към успеха и се интересува от природата само доколкото тя е творение на Бог. Той не смята умността за безполезна, но знае, че човек не бива да спира до нея, а да се стреми към връзка с Бога, който е отвъд „космоса“. Неговият Бог го подканва към любов и саможертва, което философският „двигател на света“ не прави.
И благодарение на тази връзка с Бога той постига мъдростта.

*

26 юли, Седма неделя след Петдесетница (св. прпмчца Параскева) (III в.)

Хората постоянно живеят с мнението, че някъде съществува спокоен живот; че някой някъде си живее спокойно, благодарение на „реда“ и „сигурността“.

Но няма такова място, нито такива хора. Защото дори човек да е доволен от устроението на живота си, той знае, че то не е неразрушимо; и дори да му изглежда като неразрушимо, пак знае, че тази неразрушимост е временна (за някакъв краен отрязък от време). И после времето свършва или продължава по непознат начин.

Кой при това положение ще е спокоен, освен спящият и упоеният, тоест – онзи, който не е „на себе си“. Какво ще рече тогава да си щастлив?
Щастието е впрочем като надежда за изпълнение на нещо; а това нещо е образ на вечния живот. Но само образ. Излиза, че щастлив е този, който се надява да види някакъв образ, и то за кратко. И все пак щастието му – самото то, в момента на надеждата – е истинско.

Значи пътят към щастието е път към вечната надежда.

Сократ в „Апологията“ казва, че една нощ, прекарана в дълбок сън без сънища, е по-щастлива от повечето човешки дни, комуто и да са принадлежали те. Значи безчувствеността много често е за предпочитане. Но още по- за предпочитане е да си в общество от умни и добри хора, които водят разговор за истинни неща (мъдреците на Данте, в Първи кръг). Такава е била неговата надежда, и ако тя е била устойчива, той е бил щастлив. А и нашата трябва да е подобна – във всеки случай, не по-малка от неговата.

Но той е бил в несигурност, а и ние сме така. Затова е вярно казаното: „Вярвам Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24)

*

27 юли, понеделник (св. Седмочисленици – Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий) (IX в.)

*

28 юли, вторник (св. апостоли и дякони Прохор, Никанор, Тимон и Пармен) (I в.)

*

29 юли, сряда (св. свщмчк Висарион Смоленски) (XVII в.)

*

30 юли, четвъртък (св. апли от 70-те Сила, Силуан, Крискент и другарите им)

*

31 юли, петък (св. праведен Евдоким Кападокийски) (IX в.)

Август

1 август, събота (св. мчци 7 братя Макавеи) (II в. пр. Хр.)

Отидохме на опелото на Емилия Минева, в „Св. Параскева“ на „Раковска“. Събрахме се към 20 души.

Познаваме я отдавна. Била е преподавателка на Димка в специалност „Философия“ през 1980-те, а после бяха колеги в „История на философията“ много години. Аз се знам с дъщерите й – Силвия и Евелина – от училище и от Атинския университет.

Бог да я прости!

*

2 август, Осма неделя след Петдесетница (Св. свщмчк Стефан, папа Римски) (III в.)

*

3 август, понеделник (преп. Исакий, Фавст и Далмат) (V в.)

3 авг ИДФ

*

4 август, вторник (св. прпмчца Евдокия) (II в.)

4 авг Е

*

5 август, сряда (св. мчк Евсигний) (IV в.)

*

6 август, четвъртък (Преображение Господне)

*

7 август, петък (св. прпмчк Дометий) (IV в.)

В житието му (в сборника на еп. Партений и архим. Бончев) пише:

„Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести…“

Точно преди малко мислех за нападенията на бесовете, които човек приема за свои собствени мисли. Но не са негови мисли, а са техни нашепвания. Ако ги забележи и се научи да ги отпраща един срещу други, той ще отбегне коварството им и ще освободи душата си от тях.
Да обърнем внимание, че те не само представят нашепванията си за негови мисли, но също се вмъкват в хората и му говорят с техните гласове, за да внушат омраза към тях.
Защото те са като баща си – дяволът, и като него са лукави, подли и сплетници (интриганти).

Днес е рожденият ден на Василка Тъпкова-Заимова, с която бяхме приятели. Бог да я прости и да упокои душата й!

*

8 август, събота (св. Емилиан Изповедник, еп. Кизически) (IX в.)

*

9 август, Девета неделя след Петдесетница (св. ап. Матия) (I в.)

*

10 август, понеделник (св. мчк и архидякон Лаврентий) (III в.)

*

11 август, вторник (св. мчц Сузана и другите с нея) (III в.)

*

12 август, сряда (св. свщмчкмчк Александър, епископ Комански) (III в.)

*

13 август, четвъртък (cв. Тихон, еп. Воронежки и Задонски Чудотворец) (XVIII в.)

*

14 август, петък (cв. прор. Михей) (VIII в. пр. Хр.)

*

15 август, събота (Успение на Пресвета Богородица) (I в.)

*

18 август, сряда (Успение на преп. Йоан Рилски Чудотворец) (X в.)

триизм 2

(Доклади от Годишните четения на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование 14-15 декември, 2018)

*

22 август, събота (св. преп. Антуса) (III в.)

На път към Драгалевския манастир
Вит 22 авг 3

*

31 август, понеделник (св. свщмчк Киприан, еп. Картагенски) (III в.)

Прочетох за изказването на един експерт по образованието, че през новата учебна година от учителите се очаква да влизат в клас с маска или поне със шлем.

По този повод мнозина коментатори забелязаха, че само шлем не стига.
Ако човекът преподава предмодерна история, пък и литература, ще му подобава да идва на работа в пълно бойно снаряжение. Това значи освен шлем, още и щит, меч (в подходяща ножница), копие (късо и дълго), малка бойна брадва, ризница, броня, наръкавници и наколенници (от лек метал). На бронята, както и на шлема, трябва да бъде изрисуван в достатъчно голям размер, за да се вижда отдалеч, личният му герб. И няма да идва с градския транспорт или с колата си, а на кон.

Ако преподава модерност, ще е по-лесно: само каска и противогаз, а за транспорт – каляска с 2 или 4 коня за XIX век и мотоциклет (с кош) за XX-ти. За групи от по над 10 учители се разрешава дирижабъл.

От преподавателите по химия и биология няма да се иска каска, но те ще трябва да имат резервен противогаз и да бъдат винаги с гумени ръкавици до лактите, чорапи до коленете и наметало, което обгръща тялото плътно и отвсякъде (с процепи за ръцете).

Учениците ще си носят манерки, от които ще пият по време на час и междучасие, така че да не се налага да излизат в коридора, където да се срещат с други.

Във всички класни стаи ще бъдат инсталирани по три химически тоалетни – една за девойки, една за младежи и една – за колебаещи се.

*

1 септември, вторник (св. преп. Симеон Стълпник) (V в.)

Разликата между маската и шлема е, че първото изглежда зловещо, а второто – по-скоро комично. Цялата тази акция наподобява много други гонения в историята, чиято цел е една и несъмнена – чрез постоянен тормоз човекът да бъде унизен до такава степен, че изцяло да загуби уважение към себе си и да не възразява срещу нищо. И все пак дори животните не са съгласни на всякакво отношение към тях и реагират. Затова такива нападения не са само брутални, те имат някаква тактика и приличат на дресировка: ако правиш така, ще се мъчиш, ако правиш иначе – няма да си зле… Сегашната кампания прилича донякъде на тормоза срещу пушачите и ползва неговия опит. „Понеже може би пушенето е вредно, затова сега ще ви изтезаваме със забрани и грозни картинки по кутиите“.

Да не забравяме, че римските езичници считаха християните за вредни, после техните наследници – папите – по подобен начин притискаха всекиго с обвинения в ерес. А наследниците на папите – немските нацисти – продължиха по същия път. Защото тормозът срещу евреите не е изобретен в Германия, той си е стара работа, с традиция.

Та сега акцията с маските е подобна на тази срещу пушачите, защото има подобна аргументация (здравна); но е много по-нагла, защото атакува не някои, а всички, и не някакъв определен навик, а самото лице на човека. Затова прилича и на насилствената смяна на имената. Тя също не е измислена специално за българските турци. Години преди „възродителния процес“ у нас се отнемаха фамилните имена на хората, като за фамилно име се определяше личното име на дядото. Това беше в средата на 70-те и се провеждаше в училищата, спомням си го добре.

*

3 септември, четвъртък (св. свщмчк Антим, епископ Никомидийски) (нач. на IV в.)

Има една глуповата, досадна и нахално втълпявана идеологема, която гласи: „Вижте Европа и Америка, колко много пари и материални блага има там. То е, защото там има много свобода, справедливост и демокрация“.

Това е същото, като да се каже: „Вижте олигарсите, министрите и депутатите, какви добри пари взимат, какви хубави коли карат и с колко влиятелни хора се срещат. Това е, защото са умни, справедливи и ги е грижа за демокрацията.“

Трудно е да се разбере, че материалните (и имиджови) блага от една страна, и свободата и справедливостта от друга, имат малко общо помежду си. А защо е трудно? Защото ако го разберем и повярваме, ще трябва да направим избор.
А последствията от него са тежки – и в двата случая.

В „Кръстникът“ има една класическа сцена (много неща в този филм са класически).
Майкъл Корлеоне основава фондация и дарява на Ватикана 100 милиона долара в брой. За помощ на бедните.
От своя страна папският представител му връчва свидетелство за това, че той вече е… някаква титла, във всеки случай най-високото отличие, което Ватиканът дава на светско лице.
Бившата жена на Майкъл, която е дошла на тържеството, за да говори с него по семеен въпрос, го заговаря:
– Поздравявам те с високото отличие, Майкъл. Не е ли малко скъпо?…

Никоя църква (религиозна организация) не бива да приема дарения от престъпници, а още по-малко да ги награждава за това. Ползата от такива сделки е кратковременна, а вредата е голяма, понякога дори фатална за организацията.

*

4 септември, пeтък (св. пророк и боговидец Моисей) (XIII в. пр. Хр.)

Управлението не е заради управляващите, казва Платон в „Държавата“.
То е първо заради всички останали, и след това заради самите управляващи – и то в случай, че са се заели с тази работа не защото им е приятна, а поради крайна необходимост.

Освен това той обръща внимание, че управлението, ако се извършва добре, не носи никакви ползи на управляващия, а главно вреди; и точно поради това на него му се полага определено заплащане и някои почести. Те са като компенсация.
И още: за да управлява някой наистина добре, той трябва много да обича образованието и мъдростта; и не просто да е респектиран от тях без да ги познава, но сам да е достигнал най-висока образованост и чрез дългогодишно упражнение в добродетели да е станал мъдър.

И още: преследването и удържането на властта заради самата нея (а не заради другите) неизбежно води човека към оглупяване. Тъй като в течение на тази дейност той няма как да се занимава с мисли за общото, а още по-малко да се придържа към истината и доброто, а винаги е зает с дреболии и лъжи, които увреждат ума му – бавно, но необратимо.

Всички тези неща, известни и отдавна казани, скрито влияят на лошия управляващ, дори той никога да не е чувал за тях. Тъй като ако има някои, от които той наистина да се бои и да им завижда, това са учените и мъдри хора. Той се срамува от тях, силно желае да ги има на своя страна и силно ги намразва, когато разбере, че не са на негова. Би желал да ги купи, но това е глупаво, защото купиш ли някого, веднага преставаш да го цениш; и с основание.

Затова казвам: учете и не се продавайте, и лошият властник винаги ще усеща, че може да ви бъде най-много слуга.

*

5 септември, събота (св. пророк Захария и праведна Елисавета) (I в. пр.Хр. – I в. сл.Хр)

Има една причина да не се гневим на никого лично и тя е следната: че всеки човешки живот винаги завършва по един и същ начин – като въпрос без отговор.

А въпросът е: как е живял този човек? Добре или лошо? А да се каже „и така, и така“ е все едно нищо да не се каже.

Та истинният и последен отговор не може да бъде даден от хора. Ето защо нека се придържаме към доброто според силите си и да не осъждаме никого. Тъй като осъждането претендира за сигурен отговор на въпроса – а това не е по нашите сили.

*

9 септември, сряда (св. праведни богоотци Йоаким и Анна) (I в. пр. Хр.)

Да се пише до европейската комисия и правителствата на западните страни, че България се управлява от лъжци и престъпници, е смешно.

Това е все едно обитателите на Аушвиц да напишат на тогавашния канцлер, че директорът на лагера се отнася лошо с тях.

Ето сега: пишат на г-жа Меркел, че еди-кой си е мафиот. Ами тя нали затова го държи там…

*

10 септември, четвъртък (св. мчци Минодора, Митродора и Нимфодора) (нач. на IV в.)

Нека да кажем няколко думи по същество.

Протестите от тази година са съвсем различни от онези през 1996/1997 и още повече от онези през 2013/2014. Първият имаше за задача политическо освобождаване от доскорошната просъветска номенклатура, а вторият се занимаваше с технически въпроси, отнасящи се главно до усвояването на евросубсидиите. И двата протеста бяха изрично и активно подкрепени от „западните партньори“, и поради това постигнаха лесен успех.

Сега положението е друго. Европа намери своите представители у нас: това са онези, които напоследък открито биват наричани „мутри“, подкрепени от партията ДПС и от който още се намери – винаги се намира някой. Ако зависи от евробюрократите, тази конфигурация ще управлява неограничено дълго – тоест поне още едно поколение, докато сегашните 20-годишни станат на 50.

„Великото народно въстание“ засега е опаковано като проевропейско движение, защото все още почти никой не оспорва открито, че Европа – това е правова държавност, върховенство на закона и пр. Но тази опаковка е много тънка, защото истината е, че „западните партньори“ малко ги е грижа за законността като такава, а още по-малко за законността у нас. И това се усеща от всички – както от доверениците на Съюза, така и от останалите.

Това, което се вижда под опаковката, е желание за истинска законност, тоест справедливост; и също така недоволство от растящото пренебрегване на националния (етнокултурен) интерес.

Ето защо тези днешни протести у нас са аналогични по-скоро на вълненията в Унгария от 1956, Чехословакия от 1968 и Полша от 1980. Тогава малцина казваха, че искат „капитализъм“, а по-скоро ставаше дума за „социализъм с човешко лице“, тоест за живот без политически репресии и със зачитане на националната идентичност – с всички произтичащи от това последствия.

Така и днес България казва, че не е против Европа, но все пак иска реална демокрация, което ще рече свобода на словото, истинска партийна система (невъзможна без честни избори) и истинско разделение на властите; а не изоставяне на произвола на една нова местна номенклатура, която ще си плаща данъка на евробюрократите и в замяна на това ще се разпорежда из страната според личните си желания.

*

11 септември, петък (св. преп. Теодора Александрийска) (V в.)

Във връзка с Ковид-19:

Смятам, че д-р Ат. Мангъров трябва да бъде номиниран за Нобелова награда за медицина – за препоръките му за предпазването от епидемията.
И, разбира се, наградата да му бъде присъдена.

Друг въпрос е, дали ще я приеме.

*

13 септември, неделя (св. Корнелий стотник) (I в.)

Замислям се понякога за историята на Иов – първо заради темата й, но също и за това, че тя е някак отстранена от останалите книги в Стария завет. Всички други, които съдържат някакви разкази, се отнасят до историята на еврейския народ, а само тази – не.

Разказът за Иов е като отговор на въпроса как човек може да бъде някой, а не никой. Или – как да запази лицето си.
За да е възможно това, първо трябва да се признае, че Някой изобщо съществува, а светът не е безкрайно въртене на случайни форми. И после, да се засвидетелства верността към този Някой – независимо от промените.

Затова Бог, обръщайки се към сатаната, който е „ходил по земята и я е обходил“, казва: „Видя ли моя служител, Иов? Най-добрия между хората?“.
А сатаната казва: „Нима даром ти служи Иов? Не огради ли Ти всичко негово, не го ли запази от всякакви нещастия?“

Тук Бог е Съществуващият, сатаната е небитието, а Иов е изпитваният – дали е някой, и ще живее вечно, или е никой – и ще изчезне, все едно го е нямало.

Точно затова жената на Иов му казва: „Похули Бога и умри“ – тъй като това е смъртта, да се отречеш от Съществуващия и да станеш „никой“.
Жената е „хорското мнение“.
А Иов казва: „Говориш като безумна. Само доброто ли ще приемаме от Бога?“

Значи човек може да е жив не само в благата, но и в бедите. Ако сметне, че животът – това са благата, той е никой и ще изчезне.

*

14 септември, понеделник (Кръстовден)

Човек пише книга или се занимава с наука, направил си е план, нещата се развиват прилично… може би. И изведнъж се оглежда – себе си и наоколо – и вижда в колко много неща е изостанал. Защото ги е изоставил.

Но как иначе да бъде, щом е избрал един път, а не много. Ако пък не е избрал никой – още по-зле.

Затова трябва да избере един път, и колко по-добър е той, толкова по-малко ще съжалява за всички останали. А най-добрият е този към най-доброто.

Затова е казано: „Ако някой иска да Ме следва, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва. И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“

През 2006 имаше световно първенство по футбол. Децата (завършили съответно шести и четвърти клас) седяха по цял ден пред телевизора, за да гледат мачове.

– Какво му гледате на този мач? – рекох им веднъж. – Всичко е толкова ясно.
– Как ясно? Колко ще завърши?
– Толкова – казвам им. – Приблизително.

Мачът наистина завърши така.

– Тате, ти позна – казаха двамата. – Наистина завърши толкова.
– Естествено.
– А за други можеш ли да познаеш?
– Мога.
– Този утре колко ще завърши?
– Толкова.

И това се оказа вярно.

– Тате, ти как познаваш мачове? Ти изобщо не гледаш телевизия.
– Не, но преди време гледах. Знам ги как играят. Нищо не се е променило.

След четвъртия мач:

– Тате, ти защо не играеш на тото? – попита Теди.
– А защо?
– Ами ти познаваш всичко.
– Не всичко. Някои мачове.
– Но ти трябва непременно да играеш!
– Защо?
– Ще спечелиш ужасно много пари!
– Може. Но не ми се играе.
– Как не ти се играе?! Моля те, играй!
– Не. Имам друга работа.

И наистина, никога не съм играл на тото. Човек не може да прави едновременно съвсем различни неща.

*

15 септември, вторник (св. вмчк Никита) (IV в.)

След три десетилетия колебание влиятелните идеолози и социоинженери намериха заместителя на синята и червена връзка.
Предполагам, че по онова време е имало много родители, които са се колебаели дали да пращат децата си на училище, ако условието ще е да им се сложи връзка (знак за подчинение и господство). Но повечето от тях все пак са ги изпратили, за да не разбиват напълно живота им. Така че изнудването е било успешно.

Но да кажем и нещо добро за чавдарските и пионерски връзки – те все пак не се слагаха на устата. Днешният им заместител – „предпазната маска“ – ще предпази децата и учениците поне от три неща:

1. Да приличат на себе си
2. Да разговарят помежду си
3. Да бъдат здрави.

Защото не е нужно да си професионален педагог, за да знаеш какво ще става с маските: те ще стоят по джобовете, ще падат по чиновете, по пода, по асфалта и по земята, и след това ще се слагат на устата. Учениците ще се заразяват и ще боледуват без помощта на какъвто и да било ковид. И училищата ще се затварят до второ нареждане.

А някой ще получава субсидии за развитие на дистанционното образование. Което, както всеки учител знае, не е образование.

*

16-ти септември, сряда () (в.)

Няколко хилядолетия наред хората решаваха проблема „пространство“. Известно ти е, че съществува „някъде“, където искаш да идеш, но е трудно – поради препятствия или защото „няма време“.

Проблемът беше решаван най-напред чрез корабоплаване и конски впряг. После се премина към влака, автомобила и самолета. Но всичко това са начини за преместване на тела. Паралелно с работата по тях обаче се търсеше средство за пренасяне на „информация“ (слово).
Писмата, разположени върху хартия или нещо друго, също са тяло, така че писмеността не помогна много за ускоряване на общуването през пространството. Обаче телефонът и видеовръзката донесоха съществена промяна. С тях вече човек, като образ и слово, можеше да се окаже незабавно навсякъде.
Така преместването на телата се оказа заменяемо с преместването на гласовете. Проблемът с пространството се реши и почти веднага на хората беше съобщено, че могат (и трябва) да си стоят вкъщи.

Ускоряването на движението завърши – логично – с неподвижност, тъй като това е крайната бързина – да не се движиш, а да си навсякъде.
Да видим как ще се реши въпросът с времето.

*

18-ти септември, петък () (в.)

Времето е онова, в което се разполагат събитията (промените).
Редуването на деня и нощта, сезоните и годините не е „съдържание“ на времето, тъй като то е винаги едно и също. То е по-скоро онова, чрез което съдържанието се измерва: чрез него узнаваме „колко“ продължават събитията и „кога“ са („къде“ във времето).
Така че ако няма събития, времето е „празно“: то съществува, но само като съд, в който още нищо не е поставено; или въжена линия, на която не са окачени кабинки. То е възможност за събития. И както всеки е забелязал, времето без (признати) събития изглежда и кратко, и дълго: кратко, защото „нищо не се случва“, и дълго, поради продължителното очакване нещо да се случи.
Събитието, за да влезе във времето, трябва да бъде забелязано и признато. Ако не, тогава казваме, че „няма нищо ново“ или „нищо не става“.

Борбата с пространството е главно технологична – как то да бъде преодолявано. Тази с времето обаче е съвсем друга. Тя е за „отчитане за събития“, тоест за решаване дали нещо трябва да се признае за промяна или не. Или: дали онова, което някой посочва като новост, наистина съществува.
Поради това тя е главно идеологична и в крайна сметка е борба за истината.

Вървя по едни познати коридори и виждам едни познати силуети.
А устите им – завързани с кърпа.
И си казвам: „Ама пък как им отива!“
Или: „Време беше…

*

20-ти септември, неделя () (в.)

„Няма нищо скрито, което да не се открие“, като това се отнася и за механизма на „заболяването“.
Той е трогателно прост и може да бъде представен по следния достъпен за всекиго начин:
„Вижте сега, тук има едни пари, които вие можете да получите. Те са, както знаете, за справяне с болестта. Но за да ги получите, трябва да има болест. А ако има болест, трябва да има и поражения от нея, както и определени санитарни мерки. Ако отчитате пораженията и взимате санитарните мерки, които… ще ви кажем кои са, тогава ще получавате и помощите, за които става дума…“

*

21-ви септември, понеделник () (в.)

Истинският учен се познава по това, че никога не не чете всичко, написано по интересуващата го тема, а само което си заслужава.
Нито пък казва всичко, което знае, а само необходимото.
Но истинските учени никога не са мнозинство – нито в университетите, нито другаде.

*

4-ти октомври, неделя () (в.)

– Не мога да се отърва от усещането, че затварянето на хората по домовете им е умишлено. И не е заради здравето им.
– Ами какво здравословно има в това да си затворник, да не можеш да идеш дори до градината отсреща. Явно не е заради това. Обаче ако не можеш да се срещаш с другите, освен „онлайн“, тогава за теб ще се знае абсолютно всичко. Защото никое правителство не може да окачи камери навсякъде. Не може да има камера на всяко дърво. Така че като идеш в парка да се видиш с някого, това, което ще си кажете там, остава нечуто за интересуващите се. Обаче ако паркът е ограден и освен това нямаш право да си показваш носа от вкъщи, тогава остават само телефонът и компютърът. И тогава вече ще се знае всичко, което казваш. Така че какъв Оруел… При него хората поне в трапезарията на учреждението си могат да говорят неподслушвани.

*

5-и октомври, понеделник () (в.)

– И сега Тръмп като се върне на работа, какво ще кажат привържениците на вируса?
– Е, какво. Ще кажат, че това не е добре, защото много хора може да си помислят, че вирусът не е толкова опасен. А всъщност той е смъртоносен, защото който се е заразил от него, рано или късно ще умре…

*

7-ми октомври, сряда () (в.)

Опасността от тази акция не идва само от огромния медиен ресурс и от репресиите (засега глоби, после ще видим). Тя се стреми да създаде нещо, което е наречено „тоталитарна секта“. Човек трябва да приеме мисълта, че подчинявайки се, примерно, на СЗО, той участва в спасението на човечеството. А за постигането на това спасение са допустими всякакви средства. Такива бяха и нацистите, които спасяваха света едновременно от евреите, плутократите, низшите раси и комунизма.

*

12-ти октомври, понеделник () (в.)

Всички вестници в света в един глас съобщиха какво установил един австралийски „център за проучвания“.
Установил, че „вирусът“ живее дълго по банкноти.
Не е нужно да си Аристотел, за да направиш необходимото заключение. И да му се присмееш.

Ти побеждаваш противника не когато нахлуеш на неговата територия с оръжие, а когато го накараш да приеме твоите възгледи, навици и съответстващото им обществено устройство.

Точно това постигна Китай през 2020 г. Това беше Blitz-Krieg, и ако онзи австрийски художник можеше да научи за него, сигурно би получил инфаркт… от завист или възхищение.
Когато в началото на годината узнахме за затварянето на Ухан, всички си казахме: „Е, китайска работа“. След няколко седмици, с любезното съдействие на СЗО и неколцина филантропи, същата тази работа беше и в Европа, и навсякъде.
А сега защо няма вирус в Китай, пък даже и в Северна Корея? Ами защото не им трябва. Те отдавна си имат обществения ред, който съумяха да прехвърлят и на нас. Сега защо им е?
Затова Тръмп е прав, когато казва, че Китай е по-опасен за Запада от Русия, и че си сътрудничи със СЗО. Операцията им сигурно не е била запланувана отдавна, но пък беше проведена превъзходно.

Да видим сега какво ще правим ние, от лагера на победените…

От 17 април до днес в Китай са починали 2 (двама) души от „ковид“. За същото време във Великобритания – към 26 хиляди. Китай има 21 пъти по-многобройно население. Така че съотношението в смъртността е 1 на 270 000. Как ви се струва? За други страни да не говорим. Това се отчита. Мерките са съответстващи, загубите (и не само икономически) – също.

3 на 1 милион – да, но това са отчетените до 17 април. След това вече в Китай „никой не умира“ от тази болест. Какво е положението там в действителност, вероятно няма да разберем. Но по-важно е, че Китай е взел политическо решение, че „такава болест“ вече няма. На Запад, т.е. южно и западно от Китай, е обратното – политическото решение е в полза на болестта, така че да бъдат оправдани репресиите. А репресиите водят света към един модел на обществен живот, който е по-близък до китайския, отколкото до европейския – особено този, който се разви след средата на XIX век.

*

20-ти октомври, вторник () (в.)

Ако някой още казва, че не разбира как преди 80 години се е провеждало преследването и изтреблението на евреите, а и на други народи. Ами ето, виждаме как.

Има опасност за всички хора, това е световен проблем и „мерките“ може би изглеждат малко сурови, но са необходими… за да не се налагат по-сурови. Всичко се прави от държавническа загриженост и за доброто на всички.
Повечето европейци са били съгласни – както са съгласни и сега. Нуждата от социално дистанциране от антирасата и низшите раси е било научно обосновано (от биолози, антрополози и медици). Одобрението и подкрепата за тази политика били свидетелство не само за „съзнателност“, но и за цивилизованост. Който се е съпротивлявал, първо е бил неформално диагностициран (идиот, комунист).

Подкрепата за „мерките“ в обединена Европа е била най-слаба в някои скандинавски страни, а също и в България.
Така е и сега.

*

29-ти октомври, четвъртък () (в.)

Ако парите са в твои ръце и имаш думата, мъчно някой ще ти се противопостави.
Вероятно това, което имаме в момента, е просто демонстрация на сила.
Някой иска да покаже нагледно и на всички, че от него зависи какво ще става на тази земя.

*

31-ви октомври, събота () (в.)

Не вярвам някой да се изненада, ако се каже, че тук имаме работа с колективно психично заболяване. Но душевните болести са разнообразни – и с оглед на причините, и като симптоматика.
Та тук симптом е страхът, а причината – липса на вяра в каквото и да е, различно от благата, обслужващи собственото тяло. Не вярват в нищо, освен в това, което ще ги нахрани. „Техен бог е стомахът.“

А защо не чуваме за паника в Афганистан, Иран, Сирия, Мароко? Може би и там някой боледува. Защо в Китай, както изглежда, си живеят като преди? Защо в Русия, която се подлъга в началото – сигурно заради непреходното желание на част от върхушката й да бъде „европейска“ – започна да надделява разумът? Защо даже в Америка има надежда? А само Европа, заедно с част от колониите си, потъна в отчаянието?
Защото в Европа „Просвещението“ е започнало по-отдавна. Затова и тук душите са в по-тежко състояние – не им е останало друго, освен борба за телесно оцеляване и несъзнателен страх от Съда. А трябваше да бъде съзнателен.

Затова взеха решение да опитат последното средство – мумифициране/хибернация на всички и всичко. И чакат някой ден „науката“ да ги извади от гробовете (от жилищата им) и да ги възкреси за вечно биологично съществуване.

Чрез ваксина, закупена от който трябва.

Напоследък често си мисля за съдбата на евреите в Европа – и не само за събитията от XX век, а и преди това. Дали мотивите да бъдат те „социално дистанцирани“ от останалите, са били просто егоистични и материалистични? Може организаторите на дистанцирането да са мислели за доброто на арийците. Преди това – на французите. Още по-рано – на християните от диоцеза на римския епископ. А търговците с роби от Африка? Не са ли смятали, че е справедливо по-добрите хора да живеят по-добре? Е, може и търговецът да спечели нещо покрай това, но „работникът заслужава своята заплата“…

Работата е в това, че когато човек не знае и не разбира истината, или направо враждува с нея, тогава той не може да прави добро, освен по принуда – тоест случайно. И колкото по-голяма власт има такъв човек (колкото повече зависи от него), толкова по-опасен става той. И това е поради невежеството му относно доброто. Една продавачка в магазинче, която отказва да даде литър вода някому поради това, че той е без маска, все още не върши голямо зло. Но ако се окаже някъде другаде?

Вижте колко души умират само в нашата страна всяка година. Никоя смърт не е банална. Някой е загинал на магистрала „Тракия“? Защо да не се затвори магистралата, примерно за 6 месеца, пък и останалите междуградски пътища, докато хората разберат, че трябва да карат внимателно. Някой е починал от рак? Всички да си направят изследване, а ако който отказва, да бъде глобен (300 за първи отказ, 5 000 за втори, после ще видим). Дете е починало от пневмония? Всички деца да се водят всекидневно на преглед, а при отказ детето се отнема (първо за 6 месеца, след това за повече). За да сме живи и да има ред.

Става въпрос за свобода. Когато човек го е грижа за само за хляба, т.е., за стомаха, свободата му е безразлична. Тогава той се доближава до животните. Впрочем и животните не обичат да са в затвор, но те страдат мълчаливо. А човекът се познава по това, че има слово и го употребява не само за да поиска храна.

И все пак не е лошо човек да бъде в съгласие с властите. Като забранят маските, неносещият ги пак ще допринася за намаляване на злото, ще му обяснят как става. Две ползи – и намалява злото, и няма да го глобяват. Две ползи са повече от една…

*

1-ви ноември, неделя (св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян) (в.)

Днес е денят на народните будители.

„Будител“ в съзнанието на нашия християнски народ е това, което се нарича „пастир“ в Евангелието.
Ето какво се казва за него:
„Който влиза през вратата, пастир е на овцете. Той зове овцете си по име и ги извежда. Когато изведе овцете си, върви пред тях и овцете вървят сред него, понеже познават гласа му. Сред чужд човек не вървят, а бягат от него, понеже не познават гласа на чуждите.
Крадецът идва само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие“ (Иоан 10:2-10).

А има и някои, които са обратното на будителите – това са фарисеите.
Те се чуждеят от народа, защото са чели Закона и постъпват винаги правилно – тоест, според буквата му. А народът, както те мислят, постъпва винаги неправилно – потънал е в грехове
Когато узнават, че хората са започнали да вярват, че е Иисус е Христос, казват:
„Този Човек не е от Бога, защото не спазва съботата. Нима някой от първенците или от фарисеите е повярвал в Него? Но този народ, който не познава Закона, е проклет.“

Това чуваме и днес.

*

2-ри ноември, понеделник (св. мчци Акиндин, Пигасий, Афтоний, Елпидифор и Анемподист) (в.)

Днес, на 2 ноември 2020, проф. Богдан Богданов щеше да навърши 80 години.

Той беше човек на науката, философстването и общественото действие. Спомням си как веднъж на един съвет в СУ каза: „Аз съм привикнал да се справям според наличното…“
Като оставим настрана, че това беше ерудитска препратка към стоицизма, изказването вярно представи неговата воля да действа и се труди дори в най-тежки обстоятелства.

По времето на социализма, когато хора като него бяха изключени от политическия живот и мъчно можеха да разчитат на висока академична позиция, той превеждаше от старогръцки и пишеше книги.
Така се появиха „Омировият епос“ (най-изчерпателната книга за Омир, писана у нас), „Литературата на елинизма“ (първи обзорен труд за тази епоха), „История на старогръцката култура“ (също, първо цялостно представяне на огромната тема).
Посочвам само най-влиятелните.
Те се четат и ще се четат и в бъдеще. Но още повече читатели имат преводите му: „Характери“ на Теофраст, „Цезар и Александър“ (и други) на Плутарх, „Към себе си“ на Марк Аврелий, „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, множество Платонови диалози, между които изключително тежките „Софистът“ и „Теетет“.

След сриването на режима той получи възможност да се заеме с обществена работа; и се зае с онова, което го интересуваше и му подхождаше. Беше посланик в Гърция, председател на фондация, която финансираше културни и обществени проекти; и най-важното – управляваше университет.

На образованието гледаше не просто като на натрупване на сведения, нито само като овладяване на умения, колкото и да са полезни; но преди всичко като формиране на осъзнати и обосновани възгледи.
Наистина, възгледите могат да бъдат всякакви. Но не бива да се забравя, че той остана верен на убеждението си, че повърхностното образование е нещо лошо, а истински образован е този, който знае традицията на своите занимания още от първите й начала във времето; а мислите му възхождат към основни понятия и убеждения, в чиято употребимост и полезност се е убедил от собствен интелектуален и житейски опит.

Има хора, с които ти може да не си съгласен относно съществени въпроси, и въпреки това те са онези, които са те подтикнали към изследване; вдъхнали са ти смелост за мислене и действане. Това значи, че духът им е бил жив и творчески.

Такъв беше и неговият дух.

*

3 ноември, вторник (св преп. Пимен Зографски) (в.)

Днес не е необходимо да направиш много, за да те забележат всички.

Стига да се въздържиш от две неща:
1. Носене на „предпазна“ маска.
2. Участие в „дистанционни“ мероприятия.

Ако постъпваш така, с почуда ще видиш как всички са започнали да ти обръщат внимание.
Като на враг.

Отивам някъде да платя сметка. Не да поискам пари от някого, а напротив – да му дам. Влизам и питам колко дължа. Те ми казват: „Сложете си шала“. „Ами сложил съм го“ – казвам. „Не, не сте.“ „Може ли все пак да платя?“ – питам. „Не, не може. Правилата са за всички. Вие с какво сте повече от другите?“ „Не съм повече“ – казвам. „Вие сте повече“.
И наистина, повече бяха (маскираните). Имаха абсолютно мнозинство – много на един. Както и да е, тръгнах си и платих в друг офис. Нормални хора все още има.

А Иоан Богослов пише така: „Не се чудете, братя мои, че светът ви мрази…“ (Първо послание 3:13). И в Евангелието: „Но, смелост. Аз победих света“ (16:33)

*

4 ноември, сряда (св. преп. Йоаникий Велики) (в.)

Хората се стараят бързо да понаучат някой език и си казват: „Учил съм“, „Говоря“, „Знам… горе-долу“.
И всичко това е напълно вярно.
Но този вид знаене е несигурно „разпознаване“ на звуци и писмени знаци, и способност за произвеждане на думи, които някой „някакси“ ще разбира.

А истинското и твърде мъчно владеене на езика е да „постигаш“ точните думи за неща, които малцина забелязват сами.
Но кажеш ли – ги разпознават.
Затова за Някого е казано: „Никога човек не е говорил, както този Човек“ (Иоан 7:46)

*

5 ноември, четвъртък (св. мчци Галактион и Епистима) (в.)

Човек не може да привикне към свободата, защото тя изисква усилие. Във всеки момент трябва да взимаш решения, които може да донесат неприятности.
А робството е нещо, с което се привиква. Затова на хората се внушава да изпълняват тиранични и безсмислени разпореждания „за кратко“. За това „кратко“ време те ще привикнат да правят това, което не бива да се прави. И в следващия, също така „кратък“ период, съпротивата им ще е по-слаба.
И така нататък, докато подчинението на безумията стане нещо естествено.

Херодот разказва следната история (в кн. IV).
Едни скити отишли на война и оставили робите си да се грижат за семействата и имуществото им. И тъй като войната продължила дълго, робите решили, че вече са свободни и оттук нататък страната ще е тяхна.
В един момент скитите се върнали, но робите излезли срещу им с оръжие. Тогава някой предложил да тръгнат срещу тях не с оръжие, а с камшици.
И като видели камшиците, робите побягнали. Защото били привикнали да се боят от тях.

*

6 ноември, петък (св. Павел, архиеп. Константинополски) (в.)

Адвокатът на американския президент пише за „повсеместно мошеничество“ (massive cheating) на изборите.
Най-влиятелни американски телевизии прекъсват излъчването на реч на президента, тъй като казаното в нея било „невярно“.
Бивш високопоставен военен на САЩ размишлява какво би станало, ако президентът призове своите избиратели да излязат на улицата с оръжие (у тях било към 70% от оръжието, притежавано от населението).
Интересно какво предстои.

*

7 ноември, събота (св. 33 мчци в Мелитин) (в.)

Днес е Задушница и отидохме на гробищата, както обикновено.

Пред оградата всеки път има тълпа деца – циганчета, които се въртят около нас на влизане и още повече на излизане, с „бате“, „како“, „господине“ и пр. Ние им даваме всичката храна, която е останала.

Днес нямаше нито едно – за пръв път от 20 години.
Лош знак.

*

8 ноември, неделя (Събор на св. архангел Михаил)

Римската република изчезва в деня, в който Цезар отказва да разпусне галския си корпус и влиза в Италия като командир на десет легиона. Оттогава малката рекичка Рубикон става много известна и често се цитират думите: „Жребият е хвърлен“.
Гражданските войни продължават 18 години, докато накрая властта се събира в ръцете на Октавиан. Той е princeps, пожизнен консул, Augustus, pater patriae и т.н. Из провинциите му се строят храмове като на бог.
От това Римската държава не изчезва. Но тя престава да бъде „република“. Потвърждава се наблюдението на Платон, към което се присъединява и римският историк Полибий, че държавните уредби могат да се „въртят“ на територията на една и съща страна.
Изглежда естествено държавата най-напред да е царство (в Рим царе са Ромул и наследниците му).
После се отива към аристокрация (управление на патрициите, на сената) и накрая към лошия вид демокрация (на войниците, които се подчиняват повече на генералите си, отколкото на законите). Тази последната трае кратко, защото любимците на мнозинството лесно стават диктатори.
Оттук нататък, при липса на силни външни врагове, тиранията може да се запази за много поколения. Рим продължава да бъде столица на държава чак до средата на V в. сл. Хр.

За Цезар:

„Гледайки победените и разбити неприятелски редици при Фарсал, казал: „Сами си го търсеха. Въпреки всичките си подвизи аз, Юлий Цезар, щях да бъда осъден, ако не бях поискал помощ от войската.““
„Че пиел извънредно малко, не отричали дори и неприятелите му. На Марк Катон принадлежат думите: „Цезар единствен от всички започна трезвен държавния преврат…““

Светоний. „Божественият Юлий“ (пар. 30-32). Превод Ив. Попова, 1984

*

9 ноември, понеделник (Св. мчци Онисифор и Порфирий) (в.)

„Und alle deine hohen Werke
sind herrlich wie am ersten Tag!“
„Фауст“. Пролог

В известната ни древност на смъртта се е гледало като на разделение на смесеното (защото тялото е смес от елементи). Заключението е било, че където няма смесеност, няма материални части, а няма ли материални части, няма и смърт – тъй като простото не може да се разпада.
Затова и несмесеността (простотата) е характерна за божеството.
Освен това простото се приема за синоним на „чистото“. Поради това една основна (екзистенциална) грижа на човека е да отделя нечистото от чистото; за него това е като да отделя смъртното от безсмъртното. Затова толкова пъти в историята изтреблението на какво да е и кого да е се е оказвало идеологически лесно: достатъчно е да припишеш някому „нечистота“. С неговото премахване се премахва и част от смъртността на света, и „почистилият“ мислено се доближава до безсмъртието.

Наред с това обаче с течение на времето става мъчно да се отрича, че и най-чистото човешко тяло изнемогва под натиска на собствената си „смесеност“, която причинява остаряването и води към смъртта. Тогава излиза, че дългогодишната грижа за почистване на какво ли не, се е оказала безполезна. И мисълта за това напразно – мислено, на думи или на дела – „почистване“ на мнозина, създава тревога. Защото се оказва, че в борбата си със смъртта човек всъщност й е услужвал, или с друга дума – правил е зло.
Някои от древните казвали, че светът се дели на надлунен и подлунен, като смесеността и смъртта се намират само под Луната, докато над нея всичко е вечно. Някой би си помислил, че „чистото“ е само там. Но ако се огледаме, ще забележим, че никъде из земната природа няма служба за почистване, и все пак всичко е някак мистериозно чисто. Това ни навежда на мисълта, че в природата няма зло, а ако тя е създадена – и у Създателя й няма.
Тогава по-добре да приемем нуждата от битово чистене като следствие от греха и да не се занимаваме с никакви други почиствания. И така да избегнем въвличането ни в зли дела.

„За чистите всичко е чисто, а за осквернените и невярващите няма нищо чисто – на такива и умът, и съвестта са осквернени. Те твърдят, че познават Бога, но с делата си Го отричат. Това са мерзавци и размирници, непригодни за никакво добро дело“ (Тит, 1:15-16)

„Геронтите се избирали от народа. Те трябвало да бъдат измежду най-добрите граждани и да принадлежат към най-благородните родове (Полибий. „Всеобща история“ VI,10).

Начинът на избиране бил прост и можел да доведе до злоупотреба. Кандидатите, в определен по жребий ред, мълчаливо минавали пред народа, който приветствал всекиго с по-силни или по-слаби викове според степента на неговата популярност.
В същото време в близка сграда седяли избрани граждани, които можели да чуват виковете, но не виждали кандидатите и не знаели в какъв ред се явяват пред народа. Те отбелязвали при кой кандидат се чували по-силни приветствени възклицания; и за когото се викало най-силно, той бивал признаван за член на герусията (Плутарх. „Ликург“, 26).

Не можем да не се съгласим с Аристотел, който нарича този начин на избиране детински („Политика“, 1270b 28).“

В.В. Латышев. „Очерк греческих древностей. Государственные и военные древности“. Петербург, 1897 („Алетейа“, 1997; стр. 100)

*

2021

Януари

1 януари, петък (Св. Василий Велики) (IV в.)

Имаме една семейна приятелка, въцърковена жена, която понякога казва:
– Вие двамата трябва да преведете светите отци! От гръцки.
– Как ще преведем светите отци – казваме ние. – За това трябват не двама, а двадесет души, отлично знаещи гръцки, пък и латински. И да работят десет години почти само това. Откъде ще ги вземем? Кой ще им плаща? Не, това са само мечтания…
– Да, трудно е – отвръща тя. – Но трябва.

И наистина, права е. Това за двадесетте души, които да знаят гръцки и латински, и да работят 10 години… няма да го мисля.
Макар че и двама могат – ето как. Единият чете гръцкия текст, като го изговаря на български, а другият записва бързо. Това се прави по 8 часа на ден. И така – 15 години.
Но крайният резултат ще е само за общ поглед и информация, и няма да става за издаване.

Покрай работата по „Гръкоезичната християнска литература през античността“, който върви този семестър в Магистърската програма, ми хрумна следното: ако не може всичко, не може ли поне съдържанието?
Тоест, да се направи описание на голямото издание от XIX в. на Ж.-П. Мин (161 тома – тези, които се прочитат за 15 години, ако няма друга работа). Така хората поне ще узнаят какво пише там.

И си казвам: може да се опита. Така и така, става вече година откакто все ни съветват да си стоим у дома. Е добре, да стоим. Нима у дома не може да се върши полезна работа?
И тъй, ако превеждам съдържанието на един том всеки ден и си почивам в неделя, за 6 месеца ще направя всички. Започвам от днес – от том I.

Ако някой ден забележите, че не съм направил обещаното – напомнете ми!

*

4 януари, понеделник (Събор на 70-те апостоли) (I в.)

[първи работен ден]

Дойде новата година и с нея – нова тирания. Разпростря се по целия свят и сега ще укрепва, 2020 беше само въведение. И тъй като успешното ѝ бъдеще е видно, едни ще се присъединят към нея: защото мислят, че е дошло тяхното време.

А други ще откажат да бъдат нейни служители. Те ще пострадат – всеки толкова, колкото може да понесе. Но най-щастливи ще са онези, на които ще се отнеме всичко.
Защото тогава ще им остане Бог.

А Той е повече от всичко.

*

10 януари (Св. Григорий, еп. Нисийски, IV в.; Св. Теофан Затворник, XIX в.)

[чужди думи в българския]

1. „маскара“ – човек, който не само постоянно носи маска, но принуждава и други, макар да нямат нужда от това
2. „омаскарявам“ – принуждавам някого да носи маска
3. „маскарлък“ – организирана медийна кампания в подкрепа на маскарите (вж. 1)

Пример:
„Тази жена маскари цялата ни кооперация“ (Български тълковен речник, 1976; стр. 420)

Друг пример:
„Пийте, бре маскари!“ (Иван Вазов. „Под игото“ I,1. „Чипев“, 1894; стр. 2)

***

1.
А аз се питам докога ще се позволява хората да умират от други болести или от каквото и да е, различно от това? Да допуснем впрочем, че някой е умрял от нещо различно. Не казвам, че се е случило, но да допуснем, заради разсъждението.
Дали то трябва да се огласява? Решително не, защото така хората ще бъдат въведени в заблуждение относно това, коя е истинската и единствена опасност за здравето и живота им.

Затова министърът трябва да издаде заповед, забраняваща вписването в смъртните актове на каквато и да е друга причина.
Така че ако човекът е починал на легло, да се пише „ковид“. Ако е бил ударен от мълния, да се пише „със съмнения за ковид“ или „при усложнения след ковид“. Или по-добре просто „ковид“, а мълнията да се отбележи като съпътстващ фактор. Или да не се отбелязва.

2.
Чета по вестниците новините от Европа и гледам германската канцлерка как излишно либералничи. Всяко дете да си имало по един приятел за игра.
Ето колко лесно един днешен политик пада в лапите на евтиния популизъм. Излиза, че всяко дете може да излезе на улицата и да си намери приятелче ей-така, на своя глава и общо основание. И да си играе с него.
На тази канцлерка няма ли кой да ѝ каже, че за да бъде човек приятел на друг, първо трябва да стане приятел сам на себе си? Нима случайно императорът Марк е написал книга „Към себе си“? Ясно е, че книгата е била адресирана към най-добрия му приятел. Да се учим от мъдростта на древните.

Затова децата в днешна Германия, както и другаде, трябва първо да седнат в къщи пред огледалото и да се научат да се забавляват сами – в компанията на своето „аз“. И чак когато достигнат хармония и разбирателство с него, тогава да идат да търсят други като тях.
Но това не може да стане бързо. Пък и не те ще решават кога ще излязат. За това трябва да има изпит и да се издава сертификат, като за управление на МПС. Или като диплома за висше образование. И е най-добре детето да е пълнолетно, зряло. Да кажем – 30-годишно.
Тогава вече, със съгласието на родителите и компетентните органи, може да тръгне по улиците да си търси приятели. Първо един. А после, ако всичко върви добре и противоепидемичната обстановка го позволява – и повече.

3
Като гледам световните новини и вълненията на хората, и си казвам: „Пред човечеството стоят два проблема. 1. Ковид. 2. Тръмп.
Или обратното, първо е Тръмп, после Ковид, но това няма да го решава читател като мен, има сериозни медии, те знаят. Но у редовия читател, казвам, се промъква колебание кое е по-голямото зло – от кое да се страхува повече. А това, че не знае кое е по-страшно, създава у него безпокойство. Но не като онова от Ковида, което е полезно и здравословно, защото ще го предпази, а едно друго, неясно и непродуктивно.
Затова трябва да се сложи край на раздвояването и двата проблема да се обединят. Може би то си е така – че реално имаме Един проблем, който по недоразумение или недоглеждане се представя за Два.

И така, предлагам да приемем – може би СЗО трябва да го огласи – че Ковид е създаден от Тръмп. Той го е поръчал. И той го поддържа. Защото не позволява да се изобрети ваксина. И затруднява локдауна. В крайна сметка ще се окаже, че „Тръмп“ и „Ковид“ са били просто две названия за един и същ проблем.
Значи когато американската демокрация победи Тръмп (тя вече го е победила, остава само да се оформят документите), тогава човечеството ще е победило Ковид.
Чрез редовно ваксиниране и безкраен локдаун.
В такъв случай, pro domo sua, у нас нещата също ще си идат на мястото. И всичко ще бъде като след 9-ти септември. Както казваше един мой съученик: „Спокойно, страшно няма. Страшното беше до Девети…“

4.
Спомням си едно място от „Том Сойер“, където той си мислеше дали няма да е лошо за известно време да умре. Не завинаги, но толкова, че всички наоколо да разберат, какъв човек са загубили. И че може би са виновни и отговорни за това.
И си представяше риданията на леля Поли, и как ще страда Беки Татчър… и ще се упреква колко груба е била понякога със него. Ще го погребат тържествено, ще има речи и съучениците ще плачат.
„Том едва не се разциври от умиление.“

Не, не казвам, че положението не е тежко, но не мога да избегна мисълта, че на всеки му се ще да чуе и няколко добри думи за себе си – ако не от все сърце, то поне, както се казва, от приличие.
Та какво пречи, мисля, от време на време да написваме във фб:
„Умрях (починах) от ковид. Моля, изкажете ми най-искрените си съболезнования“.
И всеки да каже най-хубавото, което мисли за особата ни. Че даже и враговете ни да се засрамят.

А впрочем това отново ще припомни на всички, колко опасна е болестта. Ще повиши и изискванията към медиците. Особено ако се вземе предвид за статистиката.
Колкото повече си го мисля, толкова по-разумно ми изглежда.

5.
Работният ден завърши.
По традиция и в съгласие с разума (си) седя в едно заведение, утешавам се с бира и разглеждам новините от деня.
Виждам, че настроението на медиите по света и у нас е повишено.
Мнозина са умрели, и всички от коронавирус. Точно както беше предвидено.
Е, да празнуваме тогава!

А, да добавя. Заведението е пълно, няма нито една свободна маса. С такива хора трудно ще се справиш…

6.
13-ти март т.г. (денят на извънредното положение, ако някой е забравил) ще бъде запомнен като новия „9-ти септември“.
Това е на наш език, но освен нас и други държави към средата на XX в. получиха своя 9-ти септември. Всяка такава дата бива усърдно премисляна, за да се вземе решение – на какво е станала начало.
У нас, по подобие на руския 7-ми ноември, това беше денят на „социалистическата революция“.
А какво имаме сега? Има вероятност този 13-ти март да бъде празнуван или поне запомнен като деня на Великата евро-атлантическа нео-феодална революция.
Защото всяка стъпка към следваща обществено-икономическа формация (строй) би могла след време да се окаже неуспешна. И тогава следва регресия към предишното, с немалки сътресения. Така в края на XX в. социализмът у нас и другаде регресира към капитализъм (+ смяна на геополитическата принадлежност).
Но кой е очаквал, че едва след три десетилетия самият този всемогъщ капитализъм ще регресира към феодализъм? И всичко това пред очите на комунистически Китай?

Защо феодализъм? Тук няма нужда от ясновидство, достатъчно е да се погледне какво става. Затваряне на граници, на градове, на цялото население по домовете му. Прехвърляне на една част от икономическата, обществена и културна работа „онлайн“ и банално премахване на друга. Катастрофално сриване на доходите на… почти всички.
Политическата и финансова прослойка, която именно и провежда революцията, е единна както никога, държи здраво властта и не изглежда притеснена. И няма защо, нещата се развиват според желаното, съпротивата е слаба. Единичните случаи на бунт се задушават лесно (фалшифициране на избори, лъже-статистика относно всичко, пълен медиен монопол).
При буржоазните и социалистическите революции крепостните или свободни селяни биват превръщани в граждани (дори да не искат). При нео-феодалните, чийто прецедент се развива пред очите ни, гражданите се превръщат в крепостни селяни.
С тази несъществена разлика, че вместо на полето ще се трудят пред компютъра.

празнична м

7.
Студентските празници, подобно на абитуриентските балове, са традиция за празнуване – събиране на хора на определена дата, за да отбележат някое събитие и да бъдат заедно.
Празникът е необходимост: защото човек, лишен от обществото на други хора, бързо става нещастен.

Празникът е радостен, когато хората се събират свободно, а не по силата на нечие нареждане. Затова 7-ми ноември, 9-ти септември, 1-ви май и пр. не успяха да станат истински празници; защото бяха само държавни и при това ознаменуваха нечия политическа победа.
Това не се отнася за други, като 24-ти май – които, макар и приети от държавата, не са държавни, а са по-скоро „народни“. Така на 24-ти май нашият народ отбелязва своята независимост (не толкова държавна, колкото друга).
24-ти май е близък до църковните празници – всъщност, той е преплетен с тях, тъй като е ден на св.св. Кирил и Методий. Но макар че те двамата, подобно на много други светители, са велики изповедници на вярата, все пак има и нещо което ги отличава – то е просветителството на цели народи, което е равно на апостолство.

В нашата традиция абитуриентските балове и студентският празник носят духа на 24-ти май, защото по същество те са празници на образованието. И тъй като целта на образованието е съвършенство на душата чрез духа, то те са и духовни празници, макар това рядко да се заявява изрично.

Сега имаме обща забрана на всички празници. Разбира се, това положение не може да издържи дълго, тъй като то противоречи на общностната природа на човека.

Но ревността, с която са атакувани празниците, и то особено църковните, показва, че имаме работа с опит за разклащане на цялата досегашна система и за замяната ѝ с друга. Не бих се учудил, ако скоро ни предложат да празнуваме „ден на борбата с вируса“, „ден на първата ваксина“, „ден на личната маска“ и пр.
Характерно за църковните празници, които са в основата на досегашната система, е, че те са недържавни. Преди християнството в Европа не е било така. Празниците в античния полис са били винаги държавни, тъй като са се определяли с решения на управляващите – независимо дали те са били монарси или граждани, избирани на административни длъжности. Такова е положението и в Рим – като република и като империя.

Промяната идва с християните, които не само че имат свои, различни празници, но и се въздържат да отбелязват тези на държавата (защото на тях се принасят жертви на езическите божества). Поради това тази система е приета в Европа след много векове и тежки сътресения (гонения).
Християнската празнична система обаче не е станала държавна, макар държавата да я е разрешила; защото държавните институции са различни от църковните.
Ето защо църковните празници винаги са имали характер на събирания на независими от държавната власт хора. Това се отнася и за студентския празник, за който стана дума.

Интересно е обаче, че църковно обусловената независимост от държавата в римския диоцез е напреднала по своеобразен начин: тя е станала наддържавна, а не „със“-държавна („συν“- архична) – както е на Изток. С вековете римското християнство е станало „корпоративно“: и така е постигнало не просто независимост от държавата, но дори господстващо положение спрямо нея. Поради това Реформацията, както в по-ранните, така и в по-късните ѝ времена, може да бъде видяна като война на държавите срещу Корпорацията.
Тази война беше водена няколко века с променлив успех, като сега – през 2020-та – изглежда, че едната от страните побеждава „с явно превъзходство“. Иначе не може да се обясни готовността, с която толкова много държави се подчиниха незабавно и едновременно на разпореждането на една недържавна структура (СЗО).

Затова днес, както изглежда, преминаваме към един вид корпоративно управление върху голяма част от света; и моделът на това управление е наследен от този на римската наддържавна религиозна организация.

А всяко наистина различно управление идва със своите празници и с нетърпимостта си към заварените.

https://glasove.com/categories/komentari/news/gaudeamus-igitur-osmi-dekemvri-kato-khristiyanski-praznik?fbclid=IwAR2UXXvMxetiIS_sT0q7eU08pPXe6Zh9cY-aqqeKF_Ik9H7YikpnQbUm8cU

8.
Човек се труди за „осигуряването“ си, което ще рече: да устрои битието си така, че да няма неизпълними потребности. Това трябва да е състояние, в което да няма „недостиг“; а е забелязано, че недостигът се появява с времето.
Това може да се узнае, ако наблюдаваме животните. Те са кротки, когато са сити; но е въпрос на време недостигът да се появи. И тогава природата ги подтиква към движение, за да бъде недостигът им запълнен.
Ако човек беше подобен на животните само с тази разлика, че може да предвижда идването на недостига, тогава той нямаше да се занимава с нищо друго, освен с осигуряването си за един разумно дълъг срок. И като постигне това, би си почивал спокойно, докато срокът се доближи до изтичането си; и тогава пак би се захванал с осигуряване – за следващия период.
Впрочем „естественият“ живот на село, този на земеделеца или пастира, отстрани изглежда така. И някои солидни автори като Хезиод го препоръчват: „труди се за годишната си прехрана, тоест за реколтата, а през зимата и лятото почивай, тъй като тогава времето не е благоприятно за работа“. И така – цял живот.
И все пак самият Хезиод не се е задоволил това, а е съчинявал поеми.
Надеждата да се постигне осигуреност – ако не абсолютна, то периодична – е стремеж за спиране на времето. Тъй като то е причина за „изтичането“ на натрупаните блага и за появата на недостига. Но какъв ще е животът там, където няма време? Тоест – промени? Тук, където сме, такъв живот бързо става непоносим. А защо?
Може би защото при състоянието на осигуреност, когато не е нужно да се прави нищо, започва едно друго „изтичане“, също водещо до недостиг. И това е изтичането на смисъла. Тъй като какво е смисълът? Той е нещо като обосновка на действието. Ако ти не действаш, тогава няма да има и обосновка. Но тогава човек започва да страда, което значи, че той не може без обосновка за действие. Тъй като тя е храна не за тялото, а за душата, а човешката (разумната) душа не може да спре да се движи. Значи ако не се снабдяваме периодично със смисъл, душата започва да гладува и да се оплаква.
Ето затова хората се събират да разговарят. Но и сам да е, човек има потребност да спре и да си каже: „Какво става?“ И да се заеме с размисъл за истината – изобщо, и в точно този момент.
Така той се труди за прехраната на душата си; и когато я нахрани, тя се засища и не го безпокои за известен период от време.

9.
Занимавайки се със словесност в продължение на много години, човек може да стигне до откритието, че истинското слово е подобно на архитектурата.
Това значи, че когато говорим за едно или друго, не бива да говорим как да е, а със знание за това, как създаденото с думи може да е устойчиво, удобно за обитаване и красиво. Тогава всяка реч ще е опит да „устроим“ (като архитекти) словесното пространство така, че човек да може и да иска да го обитава.
Тъй като смисълът не е само обосновка за действие, както сме казвали друг път, а е и съответствие на изреченото с устройството на човешката природа и на цялата природа – на цялото творение. Така мисълта на истинно и красиво казаното е заедно (следва, в съгласие е) „с“ мисълта на Създателя, която преминава през всичко и му придава устойчивост и красота.
Така че целта на истинното говорене е производство на обитаеми словесни места и сгради, където мислите са очертанията, а думите – тухли и всякаква строителна материя.
А множеството слова са постъпателно устройване на целия мислим свят в съгласие с общата и човешката природа – за да може човек да се чувства щастлив, че го обитава.
Поради това то не може да се произвежда без човеколюбие, тъй като е заради щастието и живота на човека – и изобщо, и на всеки поотделно.
Това е чувствал онзи апостол, който е рекъл на Учителя си:
„А къде да идем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот“.

10.
Като гледам огромното старание на воюващите срещу човечеството да ни откъснат от доскорошния живот, си мисля, че няма да е неуместно да приемем фактите и да започнем да гледаме на този наш – бивш – живот като на нещо отдавна случило се и със слабо отношение към настоящето.
И това ще ни настрои да подходим към него като към обект за изследване и описание. Каквото е положението сега, такова; но да видим как е било в невъзвратимото минало, на което сами сме били свидетели. Защото рядко се случва един изследовател да е и непосредствен свидетел на онова, което е било достатъчно различно, за да го смятаме за друга историческа епоха.

11.
Човек си мисли, че веднъж може да излъже, а друг път да говори истината, и веднъж да се престори, а друг път да е „себе си“. И така – винаги. И еднакво ще умее да лъже и да бъде истинен.
Но не е така, защото тези неща си противоречат и едното омаломощава другото. Когато човек привиква да лъже и да не е „себе си“ – защото така „се налага“ – той го прави лесно, защото е под натиск. Значи не му е нужно усилие, както когато търси и защитава истината.
Освен това да се лъже е лесно, тъй като отклоненията от вярното са безкрайно много (ако 5х5 не е 25, може да е всичко). Също и ако се отречеш от себе си (това, което трябва да си), може да си всякакъв.
При това положение умът и волята на човек стават пасивни и не действат със собствено усилие, а само се нагласяват според случая.
Но никоя способност или състояние не може да оцелее, ако не се поддържа. Така способността на често лъжещия да намира истината отслабва и увяхва. Защото да посочваш истината само когато тя ти е изгодна, е равно на това, да лъжеш: тъй като в такъв случай тя се оказва една от многото възможности – значи от многото лъжи.
Истината е като светлина и въздух за ума. Ако се откаже от нея, той постепенно престава да вижда мислимите разлики между нещата, задушава се и замира.
И човекът оглупява, макар да не се е родил такъв.

12.
[Богоявление]

Христос бил роден и отгледан в еврейско семейство, което не се отличавало нито с богатство, нито с власт. Йосиф и Мария се грижили за Него с любов и Го възпитавали съгласно законите на Неговия народ. Още тогава забелязали таланта Му да мисли и говори за Бога. Йосиф, когото всички смятали за Негов баща, Му предал занаята си – дърводелие.
Когато станал на 30 години, приел кръщение от пророка Иоан. После три години говорил на хората за Бога, и лекувал телесните и душевните им болести. Какви били те? Треска, парализа, проказа и обладаност от бесове. Лечението на тези болести е било трудно или почти невъзможно за човек.
А словото Му е било такова, че онези, които веднъж били пратени да Го заловят, казали: „Никога човек не е говорил като този Човек.“
Той станал известен сред народа и влиятелните юдеи се разтревожили и започнали да Го клеветят. Когато разбрали, че „нищо не помага“, Го заловили, обвинили в богохулство и издействали смъртна присъда от римската власт. Тя била представлявана от един чиновник, който се боял от вълнения и доноси.
Той потвърдил присъдата и позволил тя да бъде изпълнена. Христос умрял на кръста и бил погребан от близките и учениците Си според обичая.
Това бил живот на съвършен Човек.
А като Бог Той е слязъл от вечността, бил заченат свръхестествено, призовал хората към Себе Си, възкресявал мъртви, възкръснал и се завърнал във вечността.
И във всичко това няма никакво насилие, а само увещание и пример.

13.
– И защо все пак се прави всичко това?
– То се прави от тиранична завист.
– Защо тиранична?
– А какво е тиранинът? По същество, а не според придобивките? Той просто не обича някой да има нещо, което той няма. А това, което той най-много няма, е любима работа и приятели. Платон казва така: „Тиранинът трябва да избира – или да живее сред тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее.“ Трябва да се добави, че тези негодници той сам си ги е отгледал и сам им плаща – заради придобивките.
– Но нали не придобивките правят тиранина?
– Така е, те само му се случват. Но липсата на любима работа е нещо тежко, защото тя е липса на свобода. Тъй като какво е тя? Да правиш каквото и както ти се нрави, и то да дава плодове. Добри плодове. Затова тя прилича на еротичната любов, защото и онази е заради плодовете.
– А приятелството?
– То не е за плодове, а заради самото себе си. Тази любов е друга, тя е радост от съществуването на себеподобен. В началото любовта на Адам и Ева е била нееротична – те не са се „познавали“. Но са били приятели. А това тиранинът го няма, и завижда.
– Значи тогава тиранин е бил дяволът?
– И сега е така.

14.
Преди време се срещнах с един бивш съученик във връзка с издаването на някакъв сборник, поговорихме и накрая той ми даде визитната си картичка, на която пишеше: „[…] – художник на своя живот“.
Всеки път като се замисля за това, ми идва на ум изказването на Аристотел за поезията и историята: че поезията е по-сериозна и по-философска от историята, защото се занимава с нещата, каквито би трябвало да бъдат, а тази – само с тези, които действително са били.
И наистина, рядко се среща човек, който да не мисли живота си така, сякаш това трябва да е роман с щастлив край, или поне успешна защита в съда. Това е причината за огромния брой „равносметки“, които всеки прави сам или пред други, и които винаги имат вид на апология. Заключението е: „Справих се, защото… така и така“.
Така че това е единият жанр, който придава форма на биографичната „материя“, а другият е романът.
И все пак собственият живот не е литература, а история с неизвестен край. Тогава как човек сам да съди за него? Как сам да му постави „щастлив завършек“? Пък и не би трябвало, защото тогава всеки би се оправдал.
Затова Есхиловият Прометей казва: „На смъртните отнех да виждат края си.“
Платон припомня за това в „Горгий“: „Първото нещо, което трябва да престане – казал Зевс, – е да знаят деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати това.“

„Поетика“ 9 (1451b 5-11); „Прикованият Прометей“, ст. 248 и „Горгий“ 523d. Преводите са на Ал. Ничев и Б. Богданов.

15.
За Цезар няма съмнение, че е бил бисексуален. Но освен това е бил и двуезичен: когато било нужно, говорел и пишел на латински, но в особено важни и критични моменти думите му идвали на гръцки.
Ето как било с прочутото „Жребият е хвърлен“ („Божественият Юлий“, 32; Ив. Попова, 1981) на Рубикон.
В текста на Светоний пише: „ Iacta alea est“. У Плутарх („Помпей“, 60) обаче четем: ἀνερρίφθω κύβος („Да се хвърли зарът!“) [в смисъл „да действаме, пък каквото излезе“].
Много е вероятно Цезар да е цитирал „Флейтистката“ на Менандър. А мястото в комедията звучи така:
„- Ако имаш ум, не се жени! Не оставяй този живот! Аз самият съм женен, затова ти казвам да не се жениш.
– Решено е обаче. Да се хвърли зарът!“
(οὐ γαμεῖς, ἂν νοῦν ἔχῃς, τοῦτον καταλείπων τὸν βίον. γεγάμηκα γὰρ καὐτός· διὰ τοῦτό σοι παραινῶ μὴ γαμεῖν – δεδογμένον τὸ πρᾶγμ’· ἀνερρίφθω κύβος) (Атеней. „Дейпнософисти“ XIII, 8)
Ако това е вярно, значи Цезар е обявил решението да влезе в гражданска война и да промени живота на Рим с думи, които значат „Женя се! (колкото и фатално да изглежда това)“.
Пък и изобщо „Да хвърлим зара“, звучи далеч по-несериозно от величественото „Жребият е хвърлен“, особено като се има предвид и от какъв диалог е заето. Но и двуезичието, и бисексуалността сочат към гъвкав и лек характер, който никога не се отказва от ирония и шеги.

16.
Веднъж се хвали новото – сякаш това, което е тук и сега, е ценно само заради това. По същия начин и старото: то пък е ценно само с това, че не е тук и сега.
Обаче доброто ново – то е старо, което се оказва предназначено точно за тук и сега.

И ето я пак Платоновата мъдрост – не можем да избягаме от мислите на този човек: „Няма голяма полза от книги, които няма кой да ти обясни“.
Защото донесената отнякъде книга е някакво какво да е старо, което чака тълкувател, за да стане добро старо – премислено така, че да е полезно тук и сега. И така ще се окаже и добро ново.
А ето нещо за тълкувателя:
„Всеки книжник, който се е учил за небесното царство, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница старо и ново“ (Мат. 13:52).

17.
Марк Порций Катон Млади (Утически), 95-46 пр. Хр.
Противник на Катилина и Цезар, критик на Помпей и Крас. Републиканец, последователен противник на олигархията и едноличната тирания.
На негово име в САЩ съществува институт, основан през 70-те години на ХХ в. Той е „тинк танк“ (think tank), посветил се на принципите на… четири са, на първо място е „свободата на личността“ (individual liberty).
В него работят учени и анализатори (scholars and analysts), които провеждат „независими, непартийни изследвания по широк спектър обществено-политически въпроси“ (policy issues).

Ако някой учен и анализатор желае да бъде незабавно уволнен от този (или такъв) институт през 2021, е достатъчно да даде интервю (публицистичен диалог) в следния дух:
„Случващото се през последните месеци в САЩ с всеки изминал ден все повече напомня онова, което е ставало в Германия точно преди 88 години, в 1932-1933 г. А т.нар. „щурм на Капитолия“ на 6 януари 2021 все повече придобива характерните черти на подпалването на германския Райхстаг на 27 февруари 1932 г.
Преди да се занимаем със същността и възможните последствия от „щурма на Капитолия“, трябва да отговорим на няколко често задавани в последно време въпроси:
– Кой победи на изборите за президент на САЩ на 3 ноември 2020?
– Неизвестно.
(следва пояснение, както и при следващите отговори)
– Изпълниха ли съдебната и политическата система на САЩ ролята на независим арбитър в определянето на качеството на президентските избори?
– Не.
– Призовавал ли е президентът Тръмп към „окупация на Конгреса“ или какви да е други насилствени действия?
– Не.
– Случи ли се в последно време разрушаване на ключови политически и правови основоположения в САЩ?
– Безусловно, да.
(През последните месеци престана да действа първата поправка в Конституцията на САЩ в частта си за свободата на словото и за свободата на събранията; разгърната е безпрецедентна кампания за отмяна на втората поправка в Конституцията – право за носене на оръжие)
– Кой днес разрушава тези институти?
– Ръководството на Демпартията на САЩ, стремяща се да установи в страната монополното си господство.
– Защо ѝ е на Демпартията да установява монополно господство?
– За осъществяване на нееднократно провъзгласените от Дж. Байдън, К. Харис и BLM програми за радикален социализъм, черен расизъм, зелен тоталитаризъм.“

(Това са избрани места, цялата публикация е на:

https://aillarionov.livejournal.com/1215661.html)

18.
Телевизорът спря да показва други програми освен БНТ 1.
Почакахме десетина дена и като не се оправи сам, решихме да звъним на доставчика. Обади се една госпожица и в продължение на четвърт час ни съветва какво да правим, а ние изпълнихме всичко, но програми не се появиха.
Като го включихме след малко, вече нямаше и БНТ.
Дойде техник, който го огледа и оправи за десет минути.
– Направихме всичко, което ни казаха по телефона, но нищо не стана – рекохме.
– Ами то не става по телефон – отвърна той. – Направили са го, за да ходим по-малко по адреси. И те дават инструкции, а ние след това пак ходим. И така двойна работа. Има неща, които по телефон не стават.
– И ние така мислим – рекохме ние.

19.
Имах преди време един студент – един от най-добрите. Не просто учеше много, но искаше да работи и да разбира тези неща, и не само тях. Накратко, „интересуваше се от всичко“.
Веднъж бяхме седнали в университетското „Яйце“ да си говорим за едно-друго, и той ми поиска някакъв съвет – не по академичен въпрос, а по житейски. А аз никак не обичам да давам такива съвети. Дори няколко пъти да ме попитат, въздържам се.
Но тъй като мълчанието понякога се тълкува като недружелюбност, реших да кажа нещо.
– Преди да направи човек каквото и да е, трябва да помисли, дали след време няма да се срамува от него. Защото някои неща се правят набързо, а после се помнят цял живот – и човек никога не спира да съжалява за тях.
Това беше отдавна, но и сега бих казал същото. Защото се случва да правим неща съмнителни или нечестни, като си казваме: „Животът е пред мен, бъдещето е голямо, а това е дребна работа, пък е и необходимо“.
Но то обикновено не е било необходимо. А животът върви бързо и бъдещето се скъсява, защото миналото го поглъща. А лошите ни дела стоят там и не само че не отиват по-далеч, а сякаш идват все по-близо.

20.
В Платоновите диалози понякога се размишлява за това, може ли човек да учи другите кое е справедливо, ако сам не го знае.
Някои казват: може, защото всеки е чувал какво се говори за справедливостта. Значи всеки знае кое е справедливо, поне що се отнася до първите и главните неща. „Не лъжи, не кради…“ и прочее. Какво прави самият човек, това е друг въпрос, но че знае, знае. Значи преподавател е този, който говори по-умело за неща, които тъй или иначе се знаят.
Отговорът на Сократ е, че не всеки знае кое е справедливо, тъй като мненията, които се носят сред хората, още не са знание. Не стига да си чувал, че нещо е такова – трябва да знаеш „защо“ е такова. Но ето това е, за което мненията не ни осведомяват. „Не лъжи“ сигурно е добър съвет. А защо?
Да знаеш, че нещо е така, значи да възведеш това мнение към някаква причина, за която си сигурен, че е истинна. И не просто ти да си сигурен, но и тя да е истинна, да не може да се опровергае. Това трябва да е нещо, което никой не може да отрече, без да влезе в противоречие със самия себе си.
Примерно: „Хлябът е нещо за ядене“ е мнение. А това, че ти самият го ядеш, и не можеш да минеш без това, и той не ти вреди, показва, че мнението е истина.
Въпросът с лъжата по-мъчен. Кой е този неопровержим факт, от който следва, че да се лъже е лошо? Че лъжата за човешката душа не е такова, каквото е хлябът за тялото, а напротив? Защо тя „не храни“ душата, а напротив – уврежда я?
За да знае това, човек трябва да е като лекар на душата. Трябва не само да е чувал, но и сам да се е убедил, че продължителното лъжене довежда душата до заболяване и смърт. Това става след наблюдаване на множество такива нездравословни действия и на резултата от тях. При това такъв лекар трябва сам да е правдив, защото иначе душата му би била болна и той не би могъл да познава чрез нея. Тя би била негоден инструмент.
Освен това той би трябвало да вярва, че душа съществува (иначе как да я лекува?), и че тя може да се разболее и умре, подобно на тялото. Тогава за него би било естествено да се въздържа от лоши дела – защото е естествено да се боим от смъртта.
Ето такъв човек би знаел кое е справедливо и би могъл да учи и други на него.

Така че Платон е прав. Но не всеки може да разбере това, особено в млада възраст. Затова, макар да е полезно да го четем и като млади, не бива да се учудваме, че някои неща остават неясни. То е, защото сме далеч от неговото знание.

Там се казва и друго – че лошият човек е нещастен. Причината е, че злите дела, които е извършил, остават в душата му като рани, и то нелекувани, тъй като той не отива при лекар на душата, а смята, че всичко му е наред. Обаче душата е изранена, почти умираща и много боли. Това е, защото в нея има съвест, която е нещо като осезание – тя показва, че там не всичко е наред, и го показва с болка.
Тази болка може да е толкова силна, че човек би желал по-скоро да умре, отколкото да я търпи. Но ако това е невъзможно? Ако душата е безсмъртна? И ако след отделянето ѝ от тялото тя отива някъде, където лечение вече няма?
Това за безсмъртието на душите – и лоши и добри – няма доказателство в нашия свят. Но за страданието на сгрешилия има – то е явно и за него, и за други.

21.
Като гледах с удивление как в Атинския университет няма никакви упражнения по хуманитарните предмети, а само лекции – и то като на театър, пред 200 души; и като размишлявах как ще водя упражненията по литература в Софийския, при положение че не ми е ясно какъв разговор може да се води цял час относно някоя книга – не развлекателен, а работен – заключих, че университетското упражнение е нещо по-трудно от лекцията. За да стане, иска всеки път много подготовка, продължителен опит и сигурно знание, каквито аз на 30-годишна възраст нямах.
Впоследствие още повече се убедих, че лекцията е лесен жанр и не много полезен при споделяне на знанието – в случай, че хората имат откъде да прочетат. Ако нямат, има полза, но иначе не. А сега има откъде да се чете. Значи и преподавателят трябва да се съобрази и да не им губи времето с изразително четене на нещо, което те лесно ще намерят в телефона си.
Но когато са в аудиторията лично, тогава ти с присъствието си им предаваш нещо и отвъд текста. При видео и радио-предаванията, които бяха наложени малко насилствено напоследък, го няма и това. Казвам „малко“, защото може да се действа и по-твърдо. Който не чете лекции онлайн, да заминава за Сибир или някой реновиран немски лагер, за каквито вече чуваме оттук-оттам.
Та теле- или аудио- преподаването може да го заобиколим, то няма бъдеще; и не защото властите и угодливците (те са едни и същи) няма да настояват на него, а защото не е никакво преподаване. Но как да работим така, че да постигнем добър текст, който стои на второ място по полезност след добрия разговор?

Оказва се, че е най-добре няколко (15-20) години да работи по интуиция. Целта е да се спечели опит, без който знанието за тези неща е просто невъзможно.
Известно е, че литературата се състои от книги, за които трябва да добие поне някакво впечатление. Тогава предложи на студента да прочете част от една (не цяла поема или роман, това е много); после част от друга, която изглежда подобна на първата; попитай го какво е запомнил от всяка; разкажи му кратко какво знаеш за двете и го попитай по какво си приличат и различават. И след това добави нещо друго, което наподобява вече обсъдените, или поне отдавна е прието да се обсъжда след тях. Но му обясни защо е прието. В резултат на всичко това ще се получат някои сведения и твърдения.
Това вече е добре. А после този процес може да бъде представен и писмено. Може да се получи дебела книга, като „Старогръцката литература“ или нещо кратко, като това представяне на магистърски курс (http://homoviator-bg.net/?p=2377). Но трябва да е извлечено от реален опит – тогава ще има съдържание и смисъл.

А какво е смисълът в науката? Това е, като работиш, да усещаш, че си на пътя към доброто. Ето какво пише в началото на „Никомахова етика“:
„Всяко изкуство и метод, а също действие и намерение изглежда да се стреми към някакво добро; затова и хубаво представиха доброто като онова, към което всичко се стреми. И се вижда разлика в целите; едни от тях са деятелности, а други са и произведения.
Тъй като има много дела, изкуства и науки, и целите стават много: на медицината цел е здравето, на корабостроителството – плавателният съд, на военното изкуство – победата, на икономиката – богатството.
А някои са подчинени на друга способност, както уменията за изработване на юзди и други коннически принадлежности са подчинени на конническото изкуство като цяло; а то, като всяко бойно дело, е подчинено на военното изкуство. Така и други са подчинени на други; и във всички целите на водещите са за предпочитане през целите на подчинените. Защото тези цели се преследват заради онези.“

Тези неща относно курсовете – че е добре първо да се водят без твърда и предварително установена методика, а по интуиция, така че да се стигне до естествен начин на преподаване – се отнасят и до цялостната дейност на учения.
Погрешно е да се прави твърд план: „Сега ще напиша това, ще публикувам там, ще защитя такава дисертация, после още една и пр.“ Или: „Заемам се да пиша тази книга и не правя нищо, докато не я довърша“, или: „Разделям деня на части и работя пет неща паралелно“.
Всичко това са приумици. Всъщност е най-добре да се прави това, което изглежда потребно в момента и за което имаш вдъхновение. Тогава стават истински неща, а не имитации.
Затова поетите знаят, че не могат да направят нищо без Музата. Но има музи и на науките.

22.
Тестовете за интелигентност са дискриминационно изобретение, а разпространяването им е един от многото начини хората да бъдат подигравани и унижавани.
Въпреки това има хора, които специално се упражняват да ги правят, така че да постигнат по-висок резултат и да се окажат по-умни (с повече точки) от другите.
Това е както ако чуеш, че маската не предпазва достатъчно от заразяване и от СЗО са препоръчали още мерки, да си сложиш три една върху друга, а върху тях – и шлем.
И така да си хем по-защитен, хем по-цивилизован.

23.
След много занимания с история тя може да започне да ни се явява в разни образи. И не част от нея, а цялата.
Ето каква би била, ако беше улица – „главна улица“ на световния град.
В началото от едната ѝ страна – пирамида. После дворец (на Дарий), едноетажна къща с градинка (на Епикур), римска баня, където човек може да види Сенека и Тацит (доста мрачни и двамата).
„Света София“ (до обяд без минарета, после – със), арабска болница с главен лекар Авицена, банка „Медичи“ (добре охранявана), военното училище на Наполеон, редакцията на „Нов Рейнски вестник“, откъдето Маркс не излиза никога.
„Свети Стефан“, където са гробовете на нашите архиереи, но и те самите, и служат всекидневно въпреки фанариотския тормоз.
Множество магазини, ресторантчета, улични певци и музиканти (и не какви да е).
От единия си край улицата се затваря от океана и на брега е разположена британска корабостроителница. От другия се вижда планина, подобна на Хималаите, а около пътя натам е пълно с колиби на отшелници – египетски, тибетски, всякакви.
След залез слънце небето е толкова чисто, че се виждат всички планети и съзвездия, та дори и най-незапознатият с астрономията да научи имената и денонощния им ход.
Минувачите са известни и неизвестни, но с всеки може да се поговори и да се научи откъде е и „откога е“. Някои са необщителни (като Питагор, който иска първо да го слушат, а после да говорят с него), но това не учудва никого.
По такава улица бих се разхождал всеки ден след работа и няма да ми омръзне никога.

Като казвам, че разходката по „главната улица“ на световния град е само един от образите на историята, знам какво имам предвид.
В „Одисея“ XI историята се явява като „царството на сенките“. Това се повтаря при Вергилий, където Сибила въвежда Еней в същото царство и там той вижда не само миналото, но и бъдещето.
Данте се спуска в ада и после се изкачва в рая със същата цел – да премисли историята.
Сократ в „Апологията“ казва, че ако смъртта дава такава възможност (да говори с великите хора от миналото), той би желал „много пъти да умре“.
А Платон цял живот си спомня събеседниците на Сократ.
Авторите на исторически романи или драми ги пишат по същата причина. Но и добрите историци, като се започне с Херодот.
Илюстратори като Доре я събират в своите рисунки, а иконописците – когато украсяват храмове.
За човек, който цял живот е чел книги за миналото, ще е истинска беда да гледа на тези неща просто като на думи и „информация“. Неговата работа ще остане безсмислена, ако не се разбере като опит да се събере целия живот на едно място и така да се победи времето.

24.
Човекът е ограничен във времето, а може би има неща, които не са; и това положение поставя въпрос, който е причина за всички по-сериозни размисли.
Защото е смешно да се занимаваш с устройване на всекидневие, което несъмнено ще пропадне. То е като да пълниш бъчви без дъно (има такова наказание в митологията).
Въпросът е толкова неизбежен, че ако не получи отговор, ще причини душевно разстройство – индивидуално или колективно. Ние го видяхме: светът, който се занимаваше главно с устройването на всекидневието си, тъй че нещата да са „в ред“ и сигурни в бъдеще (и се гордееше, че постъпва така), катастрофира психически.
Това безумно поведение доведе и до много престъпления – и срещу отделни хора, и масови – като причината за катастрофата е и наличието на вина: извършени са престъпления без смисъл.
Така че се оказва, че човекът няма по-важна задача от това, да мисли за изтичащото време и обхваналата го вечност. А що се отнася до нещата, намиращи се „в“ това време, на тях да им обръща толкова внимание, колкото е нужно, за да не причинява зло.
Затова веднъж е казано, най-приятелски: „Ти за много неща се грижиш и безпокоиш, а едно е потребно. Мария избра добрия дял, който няма да ѝ се отнеме.“

25.
Толкова пъти съм се заричал да не чета вестници и тъкмо си мисля, че съм взел окончателното решение, изведнъж попадам на някоя новина, която си струва да се знае. И се разколебавам.
Ето да кажем днес. Отварям един сайт и прочитам, че известният антихристиянин Мерилин Менсън бил обвинен от някакви актриси, че ги притеснявал сексуално. Било отдавна, но за някои работи напоследък давност няма.
И си казвам: „И това ли дочакахме?“
И какво, интересно, трябвало да се очаква от човека? Нали е сатанист („почетен свещеник в църквата на сатаната“, и не отскоро)? При това нито им е отрязал главите, нито ги е пекъл на бавен огън, нито им е забивал пирони в стъпалата.
Или смятат, че не подобава на човек като него да се занимава с жени? Но тогава трябва да го поучават, а не да го обвиняват. „Покланяй се“, значи, „на сатаната, щом ти харесва, но с дамите бъди коректен. Бъди порядъчен.“
Или не искат да го съдят и назидават, а само да кажат, че са поразени от пълната му липса на морал. Те си го представяли по съвсем друг начин. Сега остава да го упрекнат в хомосексуализъм, педофилия, трансфобия и че е агент на руснаците. И си е продал душата на дявола.
Какво да отговори, освен: „Да, точно на дявола съм си продал душата, вие сега ли го научихте? Нали цял живот това ви разказвам? И пари направих, и естаблишмънта ме хвалeше, и цял свят ме аплодираше, и вие ме уважавахте, а сега кое не ви харесва? Или мислите, че само се преструвам на сатанист? По този повод ви казвам, че никога не съм се преструвал и никого не съм лъгал на тази тема, а наистина съм сатанист и ако одобрявате това, трябва да одобрявате и всичко останало, което следва от него…“
Така че продължавам да чета вестници.

26.
От една година умувам върху символа на Новия ред – маската, и чак сега разбирам защо тя е толкова важна в днешно време: толкова, че и да не остане нито един неимунизиран жив организъм на земята, правителствата пак ще продължават да настояват на нея.
Работата е в това, че маската закрива поне половината лице и по този начин намалява видимите различия между хората. Половината – сега, но с усъвършенстването на мерките лицето ще се закрива все повече и повече, докато накрая всички тръгнат с чували на главите.
И защо това?
Защото в сърцевината на всяка революционна идеология стоят две начала:
1. Пълно равенство. Хората трябва да се уеднаквят (защото така всички ще станат братя и животът им ще е справедлив). Значи трябва да се премахнат колкото се може повече разлики – да речем, разликата между мъжа и жената. Всеки знае какви усилия се хвърлиха през последните десетилетия в тази насока.
2. Има врагове на човечеството, които трябва да бъдат премахнати (да отмрат). Кои са те? В зависимост от епохата: евреи, аристократи, комунисти, клирици/набожни, капиталисти/буржоа. В последно време – бели мъже и жени (супремасисти) и противници на „мерките“ (ковид-убийци).
Та ето ползите от маската (в скоро време – чувал за глава):
1. Не позволява да разбереш този пред тебе какъв е и какво е.
2. Разкрива враговете на човечеството – това са тези, които не я слагат, или я слагат неохотно, или неправилно, или не точния модел и т.н., и т.н.

27.
„Събуждам се сутрин и знам, че ми предстои да срещна любопитни, нагли, невежи, коварни и завистливи хора.
И какво от това? Може ли това да е причина да се гневя, да се чувствам нещастен? Те са такива, защото не правят разлика между добро и зло. И все пак са мои братя, защото са хора като мен. И те се състоят от тяло, дихание и водещо начало. А това, че са затъмнили водещото си начало, че са заглушили вътрешния си бог, който им е даден, за да ги напътства – нима това не ги е направило нещастни? Не би ли трябвало да им съчувствам, вместо да се гневя?
И нима е възможно на този свят да няма безсрамни хора? Не е възможно. Те също са част от общия ред на вселената. Тогава от какво да се възмущавам?
Но човек трябва да се замисли кой е, да се погледне като част от това величествено и великолепно цяло – вселената, да се събере в себе си, да отграничи желанията, представите и мненията от висшата си част, която е разумът и да го съхрани чист, неомърсен от всички тях. От какво да се боим и за какво да съжаляваме? Александър Македонски и неговият мулетар са се превърнали в едно и също след смъртта си.
Обърни се назад във времето и се запитай къде са онези, които са били смятани за велики? Къде е Август с всички негови синове, внуци, приятели, войска, прислуга? Къде са Цезар и Помпей, които унищожиха десетки градове и убиха с меч стотици хиляди войници, преди самите те да умрат?
А нима те са разбирали по-добре причините за нещата от Диоген, Хераклит, Сократ? И какво от това, че някой е бил прочут философ? Хераклит умря от водянка, намазан целия с говежда тор. Демокрит умря от въшки, Сократ – от друг вид въшки.
Известността изчезва със смъртта на хората, които ни познават. А дори мълвата за делата ни да се запази по-дълго, накрая тя неизбежно се разсейва и изчезва. Но дори да се запази вечно, какво отношение има това към нас? Когато тялото бъде погребано, то се смесва със земята и с телата, които тя вече е поела. По същия начин е и душата, която отлита някъде във въздуха: тя може би се запазва известно време, но след това се смесва с други души и става неразличима от тях; и от тази смес се образуват нови души, които на свой ред влизат в тела. А водещото начало се присъединява към висшия разум.
Всичко това са промени. И какво лошо има в тях, ако са нужни за възобновяването на природата, за запазването на цялото? Хераклит е казал: „Смъртта на земята е водата, на водата – въздухът, на въздуха – огънят“. И все пак четирите елемента са вечни, или е вечно онова, в което всички те се разтварят. И какво от това, че Хераклит цял живот мислеше как всичко се завръща в огъня? Нима и той не умря като всички?
Ако се върнем във времето на Веспасиан, ще видим хора, заети с всякакви дела, грижи и развлечения – покупки, дребни ежби, интриги, договори, зрелища, съдебни спорове, бракове, ухажвания, съперничества. Всички тях вече ги няма. Ако се върнем във времето на Траян – пак същото. Така ще бъде и с нас.
Не бива да се държим така, сякаш ще живеем хиляда години. Да не забравяме, че с времето отслабва не само тялото, но и способността за разбиране; може да се окаже, че преди смъртта си вече сме станали негодни да изпълняваме онова, за което боговете са ни предопределили.
Ние сме тук за кратко и за да изпълним някаква роля: един играе военачалник, друг – търговец, трети – философ, четвърти – роб. Важно е всеки да играе ролята си добре. Защото така ще участва в поддържането на града, където се е родил или където случаят го е изпратил, а и също на големия град, чийто цар е Зевс.
Затова изпълнявай възложеното ти от блажените богове и смятай, че то е предостатъчно за щастието ти. Животът е впряг, на който си се качил, за да попътуваш малко. Пътувал си, дошло е време да слезеш – слез от него ведър, спокоен, без да се гневиш, без да съжаляваш за нищо…“

По Марк Аврелий, „Към себе си“.
„НК“, 1986.

28.
Много ми се иска да обясня на студентите защо трябва да внимават с т.нар. „специализация“. Но това вероятно не може да се обясни, а най-многото, което се постига, е да накараш човека да ти повярва и да внимава. А как ще се справи – това зависи изцяло от него. Всъщност става дума за стратегия на живеене.
Защото отдавна се внушава, че „в науката“ ти трябва да се устроиш някъде, да си запазиш „периметър“ (измерена обиколка) и да обявиш: „Тук съм аз и не пускам никой друг“. И се предполага, че когато всички направят така, ще съжителстват в мир и добросъседство. Ще се хвалят един друг и никой никого няма да притеснява.
Разбира се, мирното съвместно съществуване е непостижимо по най-общи човешки причини. Но освен това, ако човек приеме това поведение, той се осъжда на безсмислено съществуване в някоя институция под предлог, че прави наука и я преподава, а в действителност просто „представлява“ разни названия и само декларира, че „работи“, а всъщност просто охранява това, което си е запазил, като неизбежно се съюзява с други такива охраняващи, на които науката им изглежда по същия начин.
Грешката на специализиращия, дори той да има най-безкористни намерения, е в това, че се надява да постигне съвършено знание „в“ областта, която си е избрал, и като го постигне – да спре. И да бъде щастлив със своето съвършенство (и произтичащата от него сигурност).
Често се случва знанието да се смесва с информираността (осведомеността), но съвършена осведоменост също не е възможна за нищо. При това научният продукт (статия/книга с библиография, индекси и прочие) не носи никакво удовлетворение, освен ако не е спомен за истинско проучване, направено от любопитство.
Но как човек може да бъде любопитен само до един момент, а след това да спре? В един момент човек разбира, че не иска да е „специалист“, тъй като това е само дума и тя не носи никаква радост – нито интелектуална, нито друга, – а иска да напредва. Което значи – да живее.
И да напредва към какво? Към най-многото, което може да се узнае за един живот. Обаче ето проблем – никой не знае колко ще живее. И така изниква въпросът, който трябва непрестанно да се решава, и той е: кое е най-многото, което мога да узная и как да вървя към него до края на живота си?
Защото с изчезването на любопитството, което тласка душата към познание, тя започва да се задъхва, да съхне и да боледува.

29.
Някъде се задава въпрос (сякаш покрай другото):
– Защо латинският е умрял, а гръцкият се е запазил (като естествен, роден)?
Ето защо:
Латинският е бил наложен на множество етноси, но не на тях самите, а само на техния елит. Той не е останал език на никой народ, тъй като е бил предназначаван за друго – и не от „съдбата“, а от хора, чрез институция. Той и сега е такъв – елитарен.
Гръцкият не е станал такъв, защото е срещнал съпротива, каквато латинският не е имал. Може би защото и античният, и християнският Изток е по-голям и по-сложен от Запада. Затова и се е оказало невъзможно един език да постигне върховенство над всички така, че да стане език на елита.
Ето защо гръцкият е оцелял като език на един отделно взет народ.

30.
И тъй, маските служат едновременно за скриване и откриване – скриване на лицето и откриване на врага (това е този, който не си крие лицето).
А за какво служи „дистанцирането“? Не става дума за метри и сантиметри, а за това, че се премахват местата за реални срещи – ресторанти, кафета, училища/университети, спортни зали и т.н.
Няма спор, че прехвърлянето на цялото общуване в интернет („онлайнизирането“ на живота) съществено улеснява наблюдението върху него. Така че цел изглежда да е контролът: властта да знае всичко чрез пряко наблюдение, което е същевременно и запис, и така да си спести посредничеството на внедрените си хора (доносници от всякакъв вид).
Но придобиването на все повече власт не е само от пресметливост („ще укрепвам властта, за да съм добре и в безопасност“). То е също така – и дори повече – емоция и страст. И ако разделянето на хората е, от една страна, заради наблюдението и осуетяването на заговори, от друга то носи и непосредствено удовлетворение. И то е в това, че управляваните стават самотни – също като управляващите.
Защото едно от големите нещастия на тиранина, както е забелязано в „Държавата“, е неговата самота. Затова той завижда на своите поданици – тъй като те, които нямат нито охрана (полиция, армия), нито богатство, нито възможност да се разпореждат със съдбата на другите, все пак са много по-щастливи от него. Едната причина е, че не са извършили престъпленията, които е извършил той; а втората – че не са сами, а имат близки и приятели.
Така че едното желание на създателите на днешния режим е да направят хората самотни. А другото – да ги направят престъпници. Тогава разликата между тях и властващите ще бъде само във властта и парите, и следователно ще е изцяло в полза на последните.

31.
Човек има разни мисли – било словесни, било други – но се въздържа да изкаже повечето от тях. Неизказаните мисли не се „раждат“, и поради това не могат да растат, нито да причиняват други. Те остават едни и същи (неродени). Поради вътрешната им очевидност човек престава да ги изговаря наум, а се задоволява с безсловесно „отношение“ към нещата, което тези мисли са искали да пояснят.
А отношението бива най-вече два вида – враждебно и любовно. И двете искат ословесяване или някакво друго, но все пак външно изразяване.
При интелектуално и творчески настроените хора тези изяснявания на враждебност и любов не се насочват персонално към някого, макар да се случва да се задвижат от образа му (любимата, явяваща се като Муза или личният враг като демон). Но те размишляват първо за любовта и омразата, а после – за светоустройството, в което тези чувства се движат; и така се откъсват от непремислените лични отношения, които изхабяват и обезсилват душата.
А за да стане това, е нужно мислите да се изразяват.
Изразената мисъл вече е изведена от ума, станала е външна и с това по-видима за мислещия. Ползата е не толкова в споделянето ѝ с други (мнозина ли ще разберат?), а в това, че дава място за следваща, която ще е и подобна, и различна от нея.
И така те се събират и съединяват във времето, за да създадат накрая сграда, която ще стане част от вечния град – градът на мислите.

32.
Около Сократ има една загадъчна история, отнасяща се до музиката. През целия си живот той никога не се бил занимавал с μουσική (това е название и за музика, и за поезия и за художествена литература). Но след като го осъдили на смърт и екзекуцията се отложила с един месец, си спомнил, че вече неведнъж бил сънувал един и същ сън: чувал глас, който му казвал: „Сократе, прави музика!“.
Той все мислел, че е достатъчно това, че философства – защото смятал, че философията е най-висшата μουσική. Но сънят не го оставял на мира.
Затова, няколко дни преди смъртта си се заел и написал химн към Аполон; и разказал няколко Езопови басни в стихове.
„Поетът“, казал си, „трябва да прави разкази, а не разсъждения. Но аз не съм разказвач (μυθολογικός)“.
Затова решил да използва готови разкази и преработил прозаичните басни на Езоп в стихове. И така изпълнил искането на божеството.
А защо толкова дълго се въздържал да прави разкази, поезия и музика? Защото нямал такава дарба? Или може би просто отлагал, защото искал да остави най-хубавото за най-накрая.

33.
Сократ е избягвал митовете (разказите), защото те имат един недостатък, който с времето натежава и тази тежест се усеща по-ясно от хората, които имат по-силна воля за живот – значи, за непреходност.
Недостатъкът на мита е в следното. Той е забавен, приятен за слушане. Освен това трогва, раздвижва душата, „изчиства я“ (това е катарсисът); и, общо казано, ѝ действа като музика.
Той разказва за обич и война, раждане и смърт. Но ако не бъде закрепен, така че да остане винаги един и същ (Платон е препоръчвал въвеждането на „основни митове“), тогава по неговия пример се появяват и други, и така възниква цяла вселена от митове.
В един момент човек се изморява от тях и особено от това, че всеки свършва, а разказването няма край и всичко е възможно. Многото митове създават усещането, че нищо не е устойчиво, а всичко възниква и изчезва.
Тогава се появява въпросът: „А кое е съществуващото (битието)“, което нито възниква, нито изчезва? И с него идва краят на мита като единствен начин да се мисли за нещата, и се появява „логос“-ът. Митът е разказвал единствено за възниквания и изчезвания, а логосът говори за устойчивото.
Затова Сократ е избягвал митовете и се е занимавал само с „логоси“ – защото се е питал за битието.

Още преди него някои са предположили, че „несъществуващо“ няма. Нещата се случват, защото ги задвижва и подрежда Умът, или някои върховни двигатели като Обичта и Раздорът; а това, „от“ което нещата стават, са елементите, които не изчезват. От „останалото“ пък нищо не съществува (не е реално). Така че ако някой запита: „Кое съществува?“, отговорът е „Умът/двигателите“ и елементите.
Впоследствие някои допуснали, че и в онези „средни“ неща, които възникват „от“ елементите има нещо съществуващо. И стигнали до извода, че това са формите/видове, образувани от числа. Числото е вечно и то е причина за кое да е устройство/подредба. То подрежда, бидейки число „на нещо“ – значи, на съотношение от елементи.
В такъв случай ще се окаже, че елементите не са числа, а нещо, което се дели и умножава според числа. Но тогава какво са те? Сякаш по необходимост се върви към предположението, че елементите не са много, а само едно – „материя“, от която и от числата възниква всичко. Самите числа пък са нещо просто, уникално: сами по себе си те не са количество (защото не са „от“ нещо), а са форма, която може да бъде наложена върху безформеното, да го устрои, и едва тогава да говорим за количество.
Значи съществуващото са числата? Но те са неподвижни. Коя е причината за движението?
Да се признае движението е важно, защото тогава ще се окаже, че движещите се (възникващи, изчезващи и изменящи се неща) все пак някак съществуват. В такъв случай няма да се мине без старите предположения за двигатели и Ум.
Затова Платон въвежда понякога „Творец“ (Демиург), „Добро“ (Благо) или Ерос. Аристотел го следва, като говори за единствено неподвижно движещо, което привлича към себе си „еротически“.

А подвижните и изменчиви неща съществуват, и те са в Ума. Някои ще добавят, че те не са „фантазми“ на Ума, а са живи, и то най-живи, когато са у Него. Тъй като Той, като Слово (Логос) е самият Живот.

34.
Всяко безумно нападение срещу свободата се явява на сцената със свирепи закани и заплахи.
Но то не може да направи повече от това, да плаши слабите и неразумните; и с времето неизбежно изнемогва и се изтощава поради липсата на разум.
Така че най-благоразумния отговор на заплахите му е да се отдръпнем на прилично разстояние и да изгледаме смирено сцената на естественото му и глупаво падение.

35.
– Добре, а каква все пак е разликата между „фабула“ и „сюжет“? Защото Вие казвате едно, а Ваши колеги – нещо по-различно.
– Няма нищо лошо в това, думите се употребяват по различен начин, даже е необходимо. Разбира се, в диалога това трябва да се избегне, защото би попречило на хората да се разберат. Но всеки, който се занимава с тези неща философски, а не имитативно, си служи с думите така, че да му вършат работа на него, да послужат на неговия начин на мислене.
Аз наричам „сюжет“ нещо съвсем общо, а към фабулите той се отнася като род към видове. Или: като подлежащо (материя) към нещо оформено.
Примерно, какъв е сюжетът на Троянската война (на легендата за нея)? Някакви военни вождове се съюзяват против един град, организират поход и след дълга обсада го превземат. И после се разпръсват, всеки се завръща с плячката.
Това е всичко, върху което са работили епиците от цикъла, като се започне с Омир. Но фабулите могат да бъдат много – тази от „Одисея“ е само една. Но дори завръщането на Одисей може да се разкаже по безброй начини. Това вече са индивидуалните разкази. И те са създадени с почерка на разказвача, а не са нещо „въобще по въпроса“. Затова смятаме, че „Одисея“ е имала автор, а не е сборник, съставен от някаква комисия по държавна поръчка.
Затова и Аристотел казва че „mythos“-ът, което ние превеждаме с „фабула“, е най-мъчното нещо за писателя. Ако ставаше дума за сюжет, не би имало нищо трудно, защото сюжетите се знаят от всички. Но ако си решил да съставиш реален разказ, който да бъде слушан, вече се нуждаеш от фабула, а тя е творческа задача. Затова Сократ казва: „Не съм μυθολογικός“ – в смисъл, не ги умея тези неща. Значи не всеки може, дори да е много умен.
Аристотел не употребява никъде в „Поетиката“ думата „hypokeimenon“ (подлежащо) или производните й, освен в един случай (гл. 11), когато казва, че трагедията като подражание „подлежи“ на съжалението и страха (eleos kai phobos). Значи – това са преживяванията, които оформят възприемането на представеното като трагедия.
А hypokeimenon е дума, която ни интересува, защото „субект“ е нейният превод на латински, а пък „сюжет“ е просто френската форма на същата дума.
Така че сюжетът е онази предпоставена скица на действието, на която предстои да се обработи, за да се превърне във фабула.

– А коя е възникнала първа – трагедията или комедията?
– Трагедията и комедията – като общи естетически форми, а не само като видове драма – винаги вървят заедно. Човек не може да бъде само сериозен, той се нуждае и от смях.
Аристотел казва, че началата на трагедията се знаят по-добре, отколкото тези на комедията, защото на тази последната ѝ обръщали по-малко внимание – понеже е несериозен вид.
Но с това той не казва, че комедията е по-късна. Даже и при един отделен автор, ако той не е станал специалист (занаятчия) по нещо, а е истински творец, като Омир, се срещат и двете. Омир има и сериозни, трагически произведения, като „Илиада“, и комически: като „Мишките и жабите“, която пародира „Илиада“, и като „Маргит“, в която се разказвало за някакъв неоправен и глупав човек. Така че тя може да е била пародия на „Одисея“.
Но по същество – за което пак може да послужи примерът на Омир – сериозният вид предхожда комическия. Защото пародията е пародия на нещо, тя няма стойност сама за себе си, а смехът идва от това, че произведението си дава вид да е сериозно, но не е. Това е и източникът на смешното въобще – някой претендира за нещо, но се проваля (не фатално, а временно).
Но и извън литературата/изкуствата сериозното предхожда комичното. Защото човек е натоварен със заниманието с необходими неща, и то не може да не е е сериозно – а следователно и обсъждането им.
Сериозното е първо, защото се налага от практиката. Комичното обаче не е необходимо по този начин, а е за развлечение: когато практическите неща за момента са решени и човек се нуждае от почивка. То е оттегляне от сериозността и е по пътя към свободния размисъл (теорията).

Никоя добра книга не може да се напише бавно. Създаването ѝ не е „работа“, а нещо като изпълнение на заповед, дадена от някого, комуто желаем да се харесаме повече, отколкото на всеки друг.
Така че книгата, ако е нещо „едно“, се пише за между един месец и половин година, в зависимост от дължината. След това тя вече не може да се „поправи“. Това, което се поправя, е записът ѝ. Колкото до издаването и прочитането, те могат да се забавят много или да не се случат никога.
Така че Омир е съчинил „Илиада“ и „Одисея“ бързо (нищо не пречи да ги е помнел наизуст). А техният запис и особено поправянето на записаното са продължили много векове.

36.
Влизам в едно магазинче да купя нещо за пиене, а продавачката едва се откъсва от телевизора, защото там върви филм (нов и наше производство).
Героите са в болница и се вълнуват, че на персонала не му достигат маските и ръкавиците. Но ще се звъни на доставчика, ще се действа да бъде притиснат и да изпрати необходимото количество. Надежда има.
Така преди половин век нашите предци са гледали филми за недостига на мотики в ТКЗС-то. И изходът пак е бил щастлив, защото този вид реализъм е несъвместим с трагичното.

Вървя по улицата и разглеждам разнообразието на табелките, указващи как може и не може да се влиза в магазин. На един пише: „В магазина не се допускат клиенти без маска“.
А не-клиенти?
Как ли е избрана думата „клиент“? Съгласен съм, че „хора без маски“ звучи грубо. При това може да значи, че хора не, но животни без маски са добре дошли. Прасе без маска да, но Вас – не…
От друга страна, подлогът „клиент“ може да се заобиколи с „Влизай с маска“ или „Моля, сложете си маската“, но едното изглежда заповедническо, а другото – малко глуповато.
А защо не „лица без маски“? Най-напред, защото звучи като възражение срещу лицето, представляващо личността. Нямаш право да имаш лице… поне в този магазин – не. Другаде си бъди личност с всичките си добродетели и уникалност, но при нас недей.
После, „лице“ е дума не само за „личност“, но и за част от тялото. Ако лице без маска не се допуска, това отнася ли се за крак или ръка? Защото ако крайници се допускат, това много би улеснило пазаруването: ако с единия крак си в магазина, значи вече си в него, и тогава какво пречи да поръчаш, за каквото си дошъл?
Така че след като „хора/човеци/лица“ и „ей, ти“ са отхвърлени, останало е да се пише „клиент“: компромис, избран поради липса на по-подходяща дума.

37.
Производители на нефт разговарят с багериста, който се опитва да освободи носа на танкера, запушил Суецкия канал.
– За колко време можеш да свършиш тази работа?
– За един ден мога.
– А за пет дни?
– Ако се постарая, мога.
– А за десет?
– Шефе, поставяш много тежки задачи…

(разказано от М. Хазин)

[академизъм 2021]

– И защо докторантите трябва да учат неща, които нямат отношение към дисертацията им? Това не е нормално.
– Говорите все едно, че идвате от друга планета. И не от Слънчевата система. Защото в Слънчевата система вече доста нашироко се мотаят ракети, спътници, сонди и други носители на всякакви глупости, произведени на планетата Земя…

38.
Човек обикновено си мисли, че не може да промени миналото си; и ако е правил нещо добро или лошо, то си стои там. Ако е било добро, ще си остане такова независимо от делата ни впоследствие, както и лошото.
Но не е така. Защото сегашните ни дела придават допълнителен смисъл на онова, което сме правили преди – и така го изменят. Тъй като човешкият живот не е друго освен постоянно натрупване на смисъл, от който най-сетне се получава нещо завършено.
А кога ще бъде завършено не знаем, и затова не знаем как най-сетне ще изглежда всичко това, което всекидневно строим.

39. (26 март, 2022)
Отиде си „ковидът“ (някой спомня ли си?) заедно със затварянията, маските и многото жертви на отказ на лечение, фалшиво лечение и инжекции с неизвестно съдържание.
Другото ще се възстанови.
Онези, които лъжеха умишлено и „за всеки случай“, ще се спотайват и ще пресмятат придобитото.
За тях е казано: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ (Лука, 12:20-21).

*

288

Арист 5-12 дек БНТ 4

Лекции по старогръцка литература 2020/2021

Лекции по време на криза

Преподаването ми на литература през 90-те вървеше колебливо и доста разхвърляно. От една страна, защото се занимавах с други неща: писане на дисертация, превеждане на Аристотел, занятия по езици, включително и новогръцки. От друга страна, водех само упражненията. Това значеше, че не мога да съм отговорен за „идеята“ на предложеното знание; пък и ми беше рано да предлагам такава идея, тъй като това не можеше да стане с толкова малък опит.
Но от около 2000-та нататък Богдан Богданов ми остави лекционния си курс за студентите в Новогръцка филология и по този начин ми даде възможност сам да строя това изображение на словесното наследство, което ученият предлага на онези, които го слушат.
Около 10 години по-късно, през есента на 2011, прочетох в тази зала доклад, наречен „Историите на старогръцката литература в България“, където разказах какво е направено в тази насока на български език; а и не само. И след като представих делата на предшествениците си, благоразумно споделих, че все още нямам личен принос за това знание. А тогава започваше третата година, в която се занимавах и със студентите от класическа филология; и десетата, в която работех с магистрантите по антична култура и литература. Всичко това значеше, че от мен вече се очаква да знам що е „старогръцка литература“ и как представянето и отчасти придобиването на това знание ще протича в един повтарящ се период от време – което именно са и академичните години.

За да стане това, не стигаше да съм осведомен за направеното преди мен, но беше нужно да знам въпросите относно това знание, които са били решавани, и които трябваше и аз да решавам на своя отговорност. Ето някои от тях.
– какво да се прави с предполагаемата предомирова поезия. Въпросите, отнасящи се до Орфей и орфизма винаги са били обсъждани у нас, но не като част от историята на литературата, а по-скоро като митологично наследство – гръцко или друго. Затова с тях се занимаваха от културологична и по-специално от „тракологическа“ гледна точка.
– какво да се мисли за митологията изобщо. Когато бях гимназист, студент и асистент, за нея се говореше като за форма на мислене, съответстваща на първобитната обществено-икономическа формация. Наред с това се правеха опити за „археология“ на митовете, чрез разделянето им на по-ранни (с тератоморфични персонажи, източник на магически енергии) и по-усъвършенствани – като героическите.
– доколко да се обсъждат литературните качества на Омировия епос, тоест доколко да се подхожда към него от литературно-естетическа гледна точка (а не само от филологическа).
– какво да се прави с лириката. Трудността при нея идва от големия брой автори, разнообразието на жанровете, лошото съхранение на текстовете, пък и голямата зависимост от преводите.
– как да представят различията между тримата трагици – всеки от тях е влиятелен, но по своему.
– дали в основния курс да се включват Новата комедия и романът. Това е въпрос, отнасящ се до спецификата на класическата полисна литература – дали тези жанрове не са нещо външно за нея.
– до каква степен и как да се говори за „прозаическите“ видове – историография, ораторство и философия. Ако прозата е по-малко литература в сравнение с поезията, не би ли трябвало и вниманието към нея да е по-малко? Отговорът ще зависи от общото понятие за литература. Всъщност не малко от древните епици правят по същество прозаични текстове, като „Дела и дни“ на Хезиод.
– в същата посока е и въпросът за науките. От класическата епоха са запазени природонаучни текстове, примерно медицински. Какво да се казва за тях, и редно ли е да не се казва нищо?

По-нататък:
– как да се пристъпва към елинистическата и гръкоримската епоха, където текстовете стават все повече, а преводите – все по-малко? Докъде стига времето, в което още съществува старогръцка литература и как да се обясни, че по-късните произведения се представят по-слабо от по-ранните?
– какво да се прави с неелинската гръкоезична литература (християнска, юдейска, а и друга)? Ако тя не е старогръцка, в какъв смисъл казваме това? Ако допуснем, че и за нея може да се говори, докъде във времето да се разпростираме (основателите на старогръцкото литературознание не са се колебали да стигнат до средата на XV в.)

Всичко това са въпроси, зависещи от идеята ни за това словесно наследство. Но има и други, чисто методически. Най-напред, въпросът за разговора: доколко, как и за какво ще се разговаря със слушателите на курса?
И също: това, което предлагаме дали е знание повече за факти; или за основанията ни да приемаме тези факти; или за литературни явления и отношението между тях.

Това бяха въпросите, които ме занимаваха в продължение на двадесетина години преди да изработя едно общо въведение към предмета, което беше завършено през 2019-та и наречено „Старогръцката литература“. Създаването на тази книга беше опит да се обяви, че за предаването на това знание е необходим разговор; а също и че не е все едно какви са участниците в този разговор. Както се вижда и от казаното във „Федър“, не всяко знание може да бъде предложено всекиму, а е необходимо онзи, който ще го приема, да бъде донякъде готов за това.

Що се отнася до лекционния начин, той е добър в обстановка, където няма почти никакъв достъп до сведенията, които лекторът може да даде; с други думи, там, където слушателите няма откъде да четат. И е истина, че до края на 80-те, пък и малко по-нататък имаше трудности с намирането на добри писания по тези въпроси. Но това положение започна да се променя с голяма бързина през 90-те и напълно се промени с появата на сканираните книги и практически пълния достъп до тях през второто десетилетие на този век.
Така че четенето в аудитория на текст, съдържащ сведения, повечето от които слушателят лесно може да открие, изглеждаше все по-неестествено и сякаш самό искаше да бъде заменено с друг вид работа.
Но ако това е така, какво да кажем за лекциите през последната, 2020 година? Ако е неуважително за науката и образованието да искаме от студентите да стоят мирно, да мълчат и да слушат как им четем гласно в аудитория, тогава какво е другото: да им четем, докато те спят, разхождат куче, работят или готвят? Това е, което наричам „лекции във време на криза“.

Но нека все пак да кажа същественото на тази литература – а именно, за основните ѝ форми, които ми се проясниха през изминалите години на работа и опити.

От времето на Омир, макар и може би не само благодарение на него, художествените текстове се създават в съгласие с, от една страна, трагическо-комическата, а от друга – с романно-перипетийната форма.
– Трагичното го виждаме във фабулата на „Илиада“ като „Ахилеида“ – разказ за величието и страданието на героя.
– Комичното се мярка в множество епизоди и в двете поеми – измамването на Зевс от Хера, бягството на Афродита от бойното поле, авантюрата ѝ с Арес, обидите, които боговете си разменят в битките помежду си, боят на просяците в „Одисея“, начинът, по който Одисей наказва Терсит, но и грубостите, с които собствените му слуги се нахвърлят срещу него, докато той обикаля Итака инкогнито.
Впоследствие тези форми овладяват някои влиятелни жанрове – първо, атическата трагедия, макар и не изцяло, защото много от т.нар. трагедии се оказват малки романи с щастлив край. Комедийното начало пък, което е свързано и с.нар. „хулна поезия“ (ψόγοι) пък се явява много преди сатировите драми и старата комедия в част от лириката – в ямбите на Архилох и Хипонакт, но и у множество други стихотворци; както и в епически поеми, подобни на „Мишките и жабите“ и изчезналия „Маргит“.
Но защо настоявам на свързването на комичното с трагичното? Защото и двете се градят върху идеята за провала; с тази разлика, че при трагедията провалът е безусловен и единствен (нещастието на Ахил, на Едип, смъртта на Агамемнон), докато комедията е нейна пародия – там героят е низък и неудачник по начало, а провалът му е незначителен, и може да случва отново и отново.

– За романно-перипетийната форма: първата и най-забележителна проява е „Одисея“, но впоследствие тя често се среща в лириката; защото лириката – примерно тази на Алкей и Сафо – представя тревоги, а тревогите са перипетии. Нейният живот е постоянен и дълъг: има я в трагедията, в Новата комедия и свързания с нея любовно-авантюрен роман; но и в другите видове романи.
Тези две форми са основата на всичко онова, което наричаме „художествена литература“; така че когато представяме тази част на гръцката словесност, ние всъщност представяме техните прояви.

От друга страна, има форми на прозаичността, и те също се две: историко-научна и философско-увещателна.
– Първата се занимава с установяване на факти; и поради това се проявява както в историографията, така и в реториката (съдебната, отчасти съвещателната); а също и в отделните науки.
– Философско-увещателната е за понятията (тогава тя се нарича диалектика) и за началата на битието и живеенето, но не по художествен начин. Последното включва и поучителната словесност, която е много ранна и устойчива – тя си служи с епоса (наречен дидактически), с баснята, с елегията, със сентенцията (апофтегма), с много от ораторската проза.

Така че това е, което тази литература съдържа. Всичко то се предлага в лекциите по един исторически начин – чрез факти и пояснения откъде съдим за тях. Ето защо лекционният курс, към който се стремях, се оказа по същество извороведски: студентите трябва да чуят откъде именно се знаят тези неща, за които те иначе могат да прочетат навсякъде.
От друга страна, литературата има свое определено съдържание, което са текстовете. Те (някои от тях) трябва да се прочетат и да се обсъдят в разговор, който ще протича пак донякъде в исторически дух (какво се казва там, под чие влияние е текстът, кому е повлиял), но и във философски – що за литературен вид е това, какви са литературно-естетическите форми, на които той се държи.
Както виждаме, обсъждането на литературата в аудитория е прозаична словесност, макар самата литература далеч не винаги да е такава. А какво пречи обсъждането да става и по противоположния начин – художествения?

Ако направим и това, тогава нашият подход ще ѝ съответства изцяло, защото ще ѝ бъде подобен – както тя е и прозаична, и поетическа, така и той. Затова в първата част на „Старогръцката литература“ се откриват комически и романни елементи, докато втората (бележките) е изцяло прозаична.

Докъде стига тази литература във времето и какво включва? Нейните граници се определят от езика ѝ, и то по два начина.
Примерно – латиноезичната литература не е гръцка, колкото и да прилича на нея.
Но критерият „език“ може да обясни и друго – а именно, защо научните текстове упорито отпадат от нейното разглеждане. Причината е, че те са написани на друг език – не в смисъл, че не са на гръцки, а в смисъл, че си служат с езиците на математиката, астрономията, музиката или медицината, които не всеки може да познава.
После, дали византийската литература е старогръцка и какво да кажем за новогръцката? Бих казал, че литературата е една, докато образците ѝ са едни. Образецът на старогръцката литература е Омир; а образецът на византийската, като оставим настрана светските жанрове, е Библията. Това са съвсем различни книги и те определят общия дух на тези литератури.
От друга страна обаче християнското богословие е силно зависимо от езическата философия; историографията следва старите историци, лириката и романа също много често имат съвсем елински вид. Така византийската словесност донякъде се отделя от древната – доколкото избягва влиянието на Омир – но все пак и остава при нея, защото си служи с други нейни, макар и второстепенни образци.

В съвременната гръцка словесност древните поети, историци и философи вече не могат да са образец; но византийското богословие може, и е. Така че и днес е възможно да се създават гръкоезични текстове, които да пазят византийския, а чрез него и античния дух. Но тези текстове трябва да са богословски.

(Четения на АРУКО, 2 април 2021)

***

Кратки (основни) лекции

Лекция втора
Легенди за предомировата поезия

I. Първенството на Омир

В старогръцката литература няма по-стари запазени произведения от поемите на Омир.
Това не означава, че сред съществуващите текстове на старогръцки език няма такива, които да са възникнали преди втората половина на VIII в. пр. Хр., когато е прието да се датира авторът на „Илиада“ и „Одисея“.
Някои части от текста на Стария завет (Библията), който бил преведен от еврейски на гръцки през III в. пр. Хр. в Египет по времето на Птолемей II Филаделф, несъмнено възхождат към по-отдавнашно време. Но те не се смятат за произведения на старогръцката литература (словесност). Причината е, че първоначално са били написани на друг език и са възникнали в друга културна област, различна от тази на древните (антични) гърци.
По подобен начин текстовете на Писанието и изобщо богослужебните книги, преведени на български още през IX в. сл. Хр. от равноапостолните Константин-Кирил и Методий, не принадлежат към българската, а към раннохристиянската и византийска (източноримска) литература, която се е развивала преди всичко на гръцки език.

Въпреки това в съзнанието на древните гърци е съществувало убеждението, че Омир не е най-ранният поет, а преди него е имало и други, които, дори да са имали друг език, все пак са създавали поезия, която е повлияла на по-сетнешните гръцки автори. Не трябва да се забравя, че когато гърците казвали „poiesis“, те нямали предвид само текста, но и музиката; значи, когато говорели за „ранни поети“, имали предвид също и „музикантите“.

II. Поезия и музика в Омировите поеми

Самият Омир дава основание за такива предположения.
Най-напред, в неговите поеми се срещат образи на „аеди“ – певци, които изпълняват епически произведения в хекзаметър под съпровод на лира. И ако Омир, както и древните предполагали, е живял много след Троянската война, това ще значи, че той е вярвал в съществуването на такива поети далеч (поне 400 години) преди него.
В „Одисея“ това е итакийския певец Фемий, който пее в Одисеевия дворец по нареждане на кандидатите за ръката на Пенелопа (Од., I); и слепият Демодок, когото Одисей слуша на празненствата, организирани от неговите домакини – феаките (Од., VIII). Около техните образи още през античността има немалко коментари. В Омировата биография на Псевдо-Херодот примерно се допуска, че в образа на Фемий Омир представя втория съпруг на майка си, който го бил осиновил („Животът на Омир“, …). Някои (авторът на приписвания на Плутарх трактат „За музиката“ – …) пък са на мнение, че Фемий и Демодок са имена на действително живели поети; друг въпрос е дали са били съвременници на Троянската война или на самия Омир.

В „Илиада“ Омир на две места споменава имена на поети, които не са действащи лица като Фемий и Демодок, но явно са били известни на неговите слушатели. Това са тракът Тамирис (Ил. II) и Лин, който е споменат като създадетел на една често изпълнявана песен („хубава Линова песен“, Ил. XVIII).
Дори главният герой на поемата Ахил в един момент е представен като музикално образован човек, който умее да пее и свири на лира (Ил. IX)

Както се вижда, Омир не гледа на себе си като на „пръв по време“; напротив, той дава достатъчно свидетелства, че по негово време музикалното изкуство и съчиняването на поезия вече са били познати и достатъчно добре развити.

III. Орфей – пръв сред легендарните поети

Когато става дума за предомирова поезия, най-често се споменава името на Орфей. В античната литература има огромен брой свидетелства за легендата за него. Тя се състои накратко в следното.

Орфей бил трак, син на тракийския благородник Еагър и музата Калиопа.
Той имал изключителна дарба за поезия: разказва се, че когато пеел, животните се събирали да го слушат, а звуците на лирата му задвижвали дървета и скали.
Бил ученик на египетските жреци и пренесъл култа към Озирис сред гърците, като преименувал Озирис на Дионис, а Изида – на Деметра. От неговото общество водят началото си повечето гръцки мистериални култове; той е разпространил вярата, че душата е безсмъртна, преминава от тяло в тяло и подлежи на съд в отвъдното за делата си приживе.
Орфей бил женен за Евридика, но щастливия им съпружески живот бил помрачен. Веднъж по време на разходка Евридика била ухапана от отровна змия и починала.
Орфей решил да слезе в подземния свят и да убеди Хадес и Персефона да върнат жена му. Очаровани от скръбта и думите му, те се съгласили: но при условие, че докато се изкачат на земята, той няма да се обръща, за да я погледне. Орфей не успял да изпълни условието и Евридика се върнала обратно при мъртвите.
Поетът бил убит от тракийки, обзети от Дионисово безумие (вакханки). Те разкъсали тялото му и хвърлили главата в Хеброс. Докато плавала, тя продължавала да пее. Водите я изхвърлили в Егейско море и тя доплавала до Метимна на Лесбос, където била намерена и запазена от местните жители.
Може би затова в по-късни времена Лесбос станал родина на някои от най-прочутите гръцки поети и философи.

IV. Античните автори за Орфей

По този повод следва да се каже, че най-ранното известно споменаване на Орфей в гръцката литература принадлежи на именно на лесбоски поет – Алкей (fr. 80).

Сред класическите автори, които съобщават за легендата около него, както и за обществото на „орфиците“, са още Есхил („Агамемнон“, ст. 1629-1631), Аристофан („Жаби“, ст. 1032), Еврипид („Иполит“, 959 и др.), Платон („Държавата“, 364а), Аристотел („За душата“, 410b), Теофраст („Характери“ – „Суеверният“).

През III в. пр. Хр. Аполоний Родоски го прави действащо лице в поемата си „Аргонавтика“ (I, 23). По-нататък споменаванията са много, но най-обширните сведения се откриват у Диодор Сицилийски („Историческа библиотека“, I, 23; IV, 25 и др.), Вергилий („Георгики“ IV, 452-529), Овидий („Метаморфози“ X, 8-77; XI, 1-66), Аполодор („Митологическа библиотека“, ), Павзаний („Описание на Гърция“) и Конон („Митографски разкази“, 45).

Из „Орфическа аргонавтика“ (1373-1376):

῎Ενθεν δ’ ὁρμηθεὶς ἐσύθην χιονώδεα Θρῄκην
Λειβήθρων ἐς χῶρον, ἐμὴν ἐς πατρίδα γαῖαν·
ἄντρον δ’ εἰσεπέρησα περικλυτὸν, ἔνθα με μήτηρ
γείνατ’ ἐνὶ λέκτροις μεγαλήτορος Οἰάγροιο.

„И оттам се понесох към снежната Тракия,
към Либетра, моята родна страна.
И достигнах пещерата славна, където в ложето на
храбрия Еагър роди ме майка ми.“

V. Образи на други предомирови поети

Може да се каже, че легендата за Орфей е станала образец, по който се изграждали митологичните биографии на други подобни персонажи.

Сред тях е споменатият Тамирис, който бил ослепен и лишен от поетическата си дарба, защото дръзнал да предизвика на музикално състезание самите Музи. Също Лин, за който се разказва, че бил учител по музика на Херакъл; и бил убит от този свой крайно буен и избухлив ученик.

И още:
Амфион, който също като Орфей можел да движи с музиката си неодушевени предмети; и така построил крепостните стени на град Тива.
Малоазиецът Марсий, който предизвикал на състезание Аполон, но загубил и бил убит от бога.
Ликиецът Олен, който, съгласно свидетелството на Херодот, съчинил химните, които се изпълнявали на празниците в чест на Аполон на остров Делос.
Фемоноя, която била жрица и прорицателка в Делфи, и на която философът и историк на литературата Прокъл (ок. 410-480 сл. Хр.) приписва създаването на хекзаметъра.

За всички тези поети в течение на цялата античност се е предполагало, че били по-ранни от Омир, изобретявали и подобрявали музикални жанрове и инструменти, и развивали стихосложението; и че повечето от тях не са били гърци.

*

Лекция трета
Троянският цикъл

I. Фотий, Прокъл и Аристотел

„Троянски“ или „епически“ цикъл е термин, който сме наследили от атинския учен Прокъл, живял през V в. сл. Хр. Неговата „Христоматия“, посветена на историята на класическата гръцка поезия, е съхранена в извлечение, направено от византийския духовник и ерудит Фотий (IX в.) в неговото „Хилядокнижие“ (Myriobiblion). Впоследствие този термин е приет и често употребяван от историците на старогръцката литература.

Доколкото Прокъл се е интересувал главно от поеми, създадени в хекзаметър, терминът „епически“ е уместен: тъй като, както свидетелства и Аристотел в „Поетиката“, гърците са наричали „епос“ всяко словесно произведение, съчинено в този размер.
От друга страна, Аристотел забелязва, че не всеки текст в хекзаметър трябва да се смята за поетически. Тъй като „поезия“ (poiesis) е вид на рода „мимесис“ (подражание). „Поезия“ имаме, когато съчинителят подражава на човешки характери в действие, като си служи с реч, а също с ритъм и мелодия. Както виждаме, Аристотеловия термин „пойесис“ не съвпада с нашия „поезия“. Защото, 1) когато казваме „поезия“, ние мислим само за словесното произведение, без да включваме музиката. От друга страна, 2) допускаме, че поезията може да не е непременно в мерена реч, докато Аристотел, като всеки грък по негово време, смята, че поетическото произведение винаги е в ритъм (стихотворен размер).
При това положение Аристотел не би сметнал, че „Теогонията“ на Хезиод, макар и написана в хекзаметър, е поетическо произведение. То е по-скоро митографско – т.е. представлява свод от някои известни митологически разкази, отнасящи се до възникването на вселената и родословието на боговете и герои; и преданията за техните дела. Но в представянето на онази литература, която нарича общо „епически цикъл“, Прокъл включва и този вид съчинения (митографските, изпълнени в хекзаметър); което показва, че в неговото понятие за епос имат място и нехудожествени произведения – ако за образец за такива се приемат „Илиада“ и „Одисея“.

Що се отнася до термина „Троянски“, той е уместен дотолкова, доколкото почти всички споменати поеми представят историята на Троянската война. Започва се от скарването на трите богини на сватбата на Пелей и Тетида, и дори по-рано – от един разговор между Зевс и Темида за това, че хората по земята са станали твърде многобройни и е добре тя да бъде отчасти облекчена от този товар; и най-добрия начин за това е да бъде устроена една голяма война.

II. Циклическите поеми

„Цикълът“, както е представен в „Христоматията“, има девет части, като осем от тях се състоят само от една поема. Две от споменатите поеми са Омировите „Илиада“ и „Одисея“, а другите шест се приписват на различни автори (Арктин от Милет, Евгамон от Кирена и др.). Тези шест поеми, създадени вероятно след Омир, но не по-късно от края на V в. пр. Хр., са загубени; а техните автори не са известни с друго. Изчезването им не е било случайно. Още Аристотел в „Поетиката“ отбелязва, че Омир далеч надминава останалите автори, занимавали се с троянската история; и поне от Аристотелово време време изразът „циклически поет“ означава някой, който е пресъздавал в хекзаметър някои митове, но не е се е отличил с голямо художествено майсторство. Самият Прокъл в края на изложението си казва, че тези поеми, чието съдържание разказва, не се четат заради високите си художествени качества, а защото съдържат сведения за тази история, от която хората винаги са се интересували.

И така, в първата част от „Цикъла“ влизат поеми, подобни на Хезиодовата „Теогония“.
На второ място е посочена поемата „Киприи“, която разказва троянската легенда от замислянето или първия повод за войната, до известното скарване между Ахил и Агамемнон.
На трето място е „Илиада“ на Омир, представяща събитията от „чумата“ в ахейския лагер и оттеглянето на Ахил, до смъртта и погребението на Хектор.
Четвърта е „Етиопида“, където се разказва за намесата на амазонката Пентезилея и етиопския цар (син на Зората) Мемнон – и двамата на страната на троянците. Разказът стига до смъртта и погребението на Ахил (пронизан със стрела от Александър-Парис, с помощта на Аполон).
Пета е „Малка Илиада“, в която са събитията преди нахлуването на ахейците в града. Най-важни са спорът за оръжията на Ахил и самоубийството на Аякс; присъединяването на Филоктет и Неоптолем към ахейската войска; смъртта на Парис (убит от Филоктет) и изработката на Троянския кон.
Шеста е „Разрушението на Троя“, където се разказва за превземането на града, извършено чрез измамата с коня. Представя се смъртта и пленяването на мнозина троянци, включително жени и деца (Приам, Астианакс, Андромаха, Касандра, Поликсена).
Седма е „Завръщания“, в която се разказва как ахейските вождове напускат Мала Азия и достигат родните си места (или загиват по пътя). Там са историите за Неоптолем, Нестор и Диомед, Менелай, Агамемнон, Аякс Ойлеев.
На осмо място е Омировата „Одисея“ – от потеглянето на Одисей от Троя до завръщането му в Итака и убийството на кандидатите за брак с Пенелопа. С тези събития е преплетена и историята на сина му Телемах, който се отправя към Пелопонес, за да получи от тамошните царе сведения за баща си; и как след завръщането си Телемах среща баща си и двамата заедно провеждат битката с враговете. Накрая избухва война между роднините на убитите и Одисеевото семейство, която е прекратена по решение на Зевс и с пряка намеса на покровителката на Одисей – Атина.
Девета е „Телегония“, където се разказва за събитията след войната с роднините. Одисей се отправя към континента, за да принесе жертва на Посейдон, както е бил посъветван от прорицателя Тирезий (когото той открива в царството на Хадес). Там заживява при теспротите в Епир, оженва се за местната царица и има от нея син. После се завръща в Итака, където случайно среща сина си от Кирка Телегон, който е дошъл там, за да го потърси. Но двамата не се разпознават, влизат в двубой и Телегон убива Одисей.

Същите истории, разказани малко по-различно и без посочване на поеми и имена на автори, откриваме на „Митологическа библиотека“ на Псевдо-Аполодор (към II в. сл. Хр.)

*

Лекция четвърта
Омир – легенди и свидетелства

„Илиада“ и „Одисея“ са първите произведения на старогръцката и изобщо на европейската литература. По-стари от тях не са известни нито на нас, нито на античните; макар да се е вярвало, че такива са съществували.
Няма съмнение, че и преди автора на тези две поеми трябва да е имало поети, които са създавали подобни епически произведения; иначе не можем да си обясним как изведнъж са се появили толкова големи и добре изработени литературни текстове. Но каквото и да е имало преди Омир, то е загубено.

I. Съобщенията на Херодот и Тукидид

Авторът на поемите е бил легендарен още през класическата епоха (от V в. пр. Хр. нататък); тогавашните автори не са разполагали със сигурни сведения за него като историческа личност. Причината не е толкова в неговата древност, а по-скоро в това, че самият той не е съобщил нищо определено за себе си. За сравнение – Хезиод, който обикновено бива датиран по същото време (втората половина на VIII в. пр. Хр.), е дал немалко сведения за живота си (главно в „Дела и дни“), които се приемат за автентични.

Херодот („История“ II, 53) смята, че Омир и Хезиод са били съвременници и са живели към 400 години преди него. Според него всички поети, които се смятат за по-древни от тях, сигурно са живели по-късно; и точно Омир и Хезиод са причина гърците да си представят боговете по такъв начин и да ги наричат с тези имена.
Тукидид („История на Пелопонеската война“ I, 3) казва, че на Омир не може да се има пълно доверие, що се отнася до фактите за Троянската война: първо, защото като всеки поет и той е бил склонен да украсява онова, което знае; и второ, че вероятно е живял много по-късно от нея.
Така че що се отнася до датировката, най-влиятелните историци от V в. са в съгласие – поетът на Троянската война е създал своите произведение въз основа на легенди, предавани през много поколения.

Относно това, къде е живял и как е изглеждал, единственото сведение, което класическите историци са сметнали за достоверно, е засвидетелствано в „Химн към Аполон“, приписван на самия Омир. Тукидид го цитира в кн. III (пар. 104); от него може да се заключи, че авторът на химна е от остров Хиос, и че е бил незрящ. Тукидид не изказва съмнение относно авторството, и така се оказва, че гърците по онова време са смятали за родина на поета точно този остров; и че са си го представяли сляп.

II. Слепотата на Омир. Певците в „Одисея“

Но откъде идва предположението за слепотата на Омир?
Вероятно причината за това се намира в самия Омиров текст. В песен VIII на „Одисея“ героят гостува на феаките, известни като отлични мореплаватели и любители на музиката и поезията. Там е представен поетът Демодок, който пее на събранията на местните велможи, акомпанирайки си на лира. Песните му са по сюжети на митологията (любовните отношения на Арес и Афродита), но и за Троянската война (скарването между Одисей и Ахил, построяването на дървения кон). Та този певец е сляп. Може би това е дало основание да се предполага, че образът на Демодок е автопортрет на Омир. Разбира се, това е само предположение, отнасящо се до легендата за поета, а не историческа хипотеза.
От друга страна, Демодок не е единствения образ на аед, който откриваме в поемите. По същото време в Итака има друг (на име Фемий), който забавлява други велможи – кандидатите за брак с Пенелопа. Но Фемий е зрящ.

III. Философите за Омир

Платон и Аристотел отделят специално внимание на Омировата поезия, но не говорят нито за произхода му, нито за външния му вид, нито кога е живял.
Аристотел смята, че преди него трябва да са били създадени немалко поетически произведения, но казва (по повод историята на комическата поезия), че не може да посочи нито едно име („Поетика“ 1448b 29).
Поезия преди Омир е имало; но той е авторът, комуто гръцката художествена словесност (ποίησις) дължи най-много. Той е създал драматическата форма (пряката реч) и естетическите идеи за трагично и комично. Освен това той най-добре е показал как трябва да се оформи един поетически разказ (фабула) – че трябва да се отнася не просто до даден персонаж, а до определено (и само едно) действие.
От своя страна Платон размишлява за ползата от въздействието на Омировата поезия и казва (като приписва мислите си на Сократ), че въпреки несъмнената им художествена стойност, тези поеми създават представа за боговете, която освен погрешна е и твърде вредна за религиозното чувство на хората; и оттам – за нравите в обществото („Държавата“ 386c-391a).

IV. Античните биографии

В по-късно време, и вероятно при критическата работа върху Омировия текст в Александрийския музей, сигурно са били направени опити за представянето му като историческо лице; т.е., биографии. От античността са запазени няколко такива справки, повечето от които са съвсем кратки. По-дълга е тази в „Суда“, а най-голяма е една биография, приписвана на Херодот, която обаче надали принадлежи на историка и най-вероятно е била оформена в първите векове сл. Хр.
Тъй като разказаното в нея не е далеч от това, което откриваме и в по-кратките представяния на Омировия живот, ще изложа накратко нейното съдържание.

V. „Животът на Омир“ от Псевдо-Херодот

Омир (чието първо име било „Мелесиген“) бил незаконороден син на жена от Куме (в Мала Азия), на име Кретеида. След като родила детето си – близо до реката Мелес при Смирна, заради което и го нарекла така – тя била изоставена от първия си съпруг и първоначално живеела от собствения си труд на предачка. След известно време се омъжила за един учител по първоначална грамотност и музика на име Фемий, който осиновил детето й, и му предал своя занаят. След смъртта на втория си баща Омир заел неговото място като учител на децата от Смирна. След известно време починала и майка му.
Веднъж той се запознал с един търговец от Левкада на име Ментес, който го поканил да попътува с него, за да посети други страни и народи. Двамата плавали до западната половина на Средиземно море; а на връщане се задържали в Итака, където Омир започнал да губи зрението си. Ментес го оставил там да се лекува под грижите на един местен човек на име Ментор, и отплавал към своя остров. На Итака Омир се запознал с немалко хора и проучил легендата за Одисей. След като се завърнал в родината си, започнал да обикаля градовете и да съчинява епически поеми. Веднъж един човек от Фокея, на име Тесторид, му предложил да записва неговата поезия и да му я заплаща. Омир се съгласил. След известно време обаче Тесторид напуснал Фокея, прехвърлил се на Хиос и започнал да представя поемите като свои.
Омир научил за това и пожелал да иде на острова, за да изобличи измамника. След някои перипетии успял да се пресели там и да докаже, че поемите са негови. Хиосците му предложили да остане при тях и да работи като учител, независимо от слепотата си. Омир приел предложението. Оженил се и му се родили две дъщери. След време му се приискало да посети континентална Гърция; потеглил от Хиос, но поради безветрие му се наложило да се задържи на остров Иос, където се разболял и починал.

*

Лекция пета
Омировият текст

I. Писмеността във времето на Омир

Дълго време се е обсъждало дали Омир е записвал своите поеми, или е съчинявал, разчитайки само на паметта си.

(Примерно Йосиф Флавий: И казват, че дори той не е оставил поезията си записана, но е била помнена чрез отделните песни и по-късно е събрана; и за това в нея има много противоречия“ („Против Апион“ I,2)

Този спор има отношение и към въпроса за съществуването и разпространението на писмеността по негово време. Наистина, в „Илиада“ и „Одисея“ никъде не се говори за книги. И все пак има едно място („Илиада“ VI, 168-179), където се споменава за „знаци“ (σήματα), написани върху „сгъната табличка“ (ἐν πίνακι πτυκτῷ) и изпратени някому като съобщение:

„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Разбира се, от това, че Омир не говори ясно за книги и писменост, не означава, че те са липсвали в Гърция по негово време, или че той не си е служел с тях. Създавайки поемите си на основата на легенди и на вероятно некратка поетическа (епическа) традиция, той е бил наясно, че разказва за събития, случили се преди векове; и като добър поет се е старал да архаизира изложението, предполагайки, че писмеността, дори да е съществувала, е била малко разпространена и се е ползвала рядко и от малцина.
Що се отнася до това, дали гърците от времето на Омир са имали писменост, въпросът изглежда решен. Съществуват два паметника, датирани във втората половина на VIII в. пр. Хр.: „каната (οἰνοχόη) от Дипилон“ и „чашата (ποτήριον) на Нестор“ от Питекуса.

(Открити са съответно през 1871 в Атина и 1954 на остров Иския – Италия, близо до Неапол). За „чашата“ се предполага, че е изработена на Родос)

Те са изработени във времето, в което се смята, че е живял Омир, и върху тях се откриват кратки надписи на гръцки, изпълнени с гръцко азбучно писмо. Така че тогава се е пишело; и не е изключено да са съществували записи на „Илиада“ и „Одисея“ още приживе на поета.

Наистина, нищо от поезията му не е оцеляло в толкова стари записи. На Хиос е съществувала школата на „Омиридите“, които били рапсоди и се занимавали с рецитация и тълкуване на Омировото наследство.

(Страбон: „Хиосците претендират и за Омир, сочейки като сериозно свидетелство така наречените Омириди, които би трябвало да са от неговия род. За тях споменава и Пиндар: `Откъдето са и Омиридите, певци на съшити песни`“ – XIV, 35; В. Русинов, 2008-2009)

За един такъв рапсод – Ион от Ефес – се разказва в Платоновия диалог „Ион“. Плутарх предава легендата, според която спартанският законодател Ликург бил първият, който пренесъл текстовете на Омир от Мала Азия в континентална Гърция. Ликург обаче също е древен персонаж – ако се съди по несигурните сведения за него, той трябва да е бил съвременник или поне малко по-късен от Омир.

(Плутарх. „Ликург“ 4: „…мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ – Н. Панова, 2013). Също и Елиан: „Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ – XIII, 14; Н. Панова, Н. Шаранков, 2009). Страбон за Ликург: „…и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ – X, 4, 19; В. Русинов)

Във всеки случай ние нямаме убедителни сведения за по-стар пълен запис на „Илиада“ и „Одисея“ от онзи, който е бил направен по времето на атинския тиранин Пизистрат.

II. Първите известни записи на поемите

По време на управлението си Пизистрат се е стараел да устрои религиозния живот на атиняните, като организирал празници в чест на най-популярните божества. Големите атински празници Панатенеи и Дионисии сигурно са добили класическия си вид по негово време. На тези празници е имало поетически състезания, и са се рецитирали Омировите поеми.

(Ликург- атински оратор, IV в. пр. Хр.; „Срещу Леократ“, 102: „Искам да ви обърна внимание и на Омировите поеми. Нашите бащи смятаха Омир за толкова добър поет, че установиха закон на всяка пета година по време на Панатенеите да бъдат изпълнявани само неговите поеми; показвайки по този начин на гърците, че избират най-добрите произведения“. Някои смятат, че това е станало и преди Пизистрат, още при Солон: „Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат“ – Диоген Лаерций I, 57; превод Т. Томов, 1985)

Вероятно в тази връзка Пизистрат назначил комисия, която се е заела да произведе една атинска редакция на поемите. За това важно литературно събитие имаме множество съобщения из античните автори, като най-старо и авторитетно е това на Цицерон („За оратора“ ІІІ, 137):

„Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ (П. Стоянова, 1992)

Освен атинската, която сигурно е била една от най-старите, са известни още няколко класически редакции на Омир – в това число онази, която Александър Македонски носел със себе си по време на похода си срещу персите.

(За Александровата споменава Страбон – XIII, 1, 27. За други освен нея съобщава Евстатий в неговите „Схолии към Илиада“, като свързва съществуването им с нуждата заредактиране на разпространения из Гърция текст: „Началото на това, да се рецитира разпръснатата Омирова поезия, принадлежи на Кинет от Хиос. Но казват, че тези около Кинет много й навредили, като внесли много стихове, съчинени от тях самите. Затова и Омировите книги бяха поправени, както беше казано по-горе. И това са го правили не само граматиците около Пизистрат, но се споменават и други Омирови редакции, като онази „от нартека“, а също някаква марсилска и синопска“ – I,11)

III. Елинистическите коментари

След създаването на Александрийския музей една от главните задачи на тамошните библиотекари е била да изработят добро издание на поемите: което значи, да сравнят наличните варианти, да изберат измежду разночетенията, да премахват излишните (предполагаемите неавтентични) стихове, да направят тълковен речник на думите и да снабдят текста с филологически коментар. Сред александрийските издатели и коментатори на Омир най-известни са Зенодот, Аристофан от Византион, Аристарх от Самотраки и Дидим. Оцелелите гръкоезични коментари на поемите, които се откриват в полетата на ръкописите и в книгите на византийския омировед Евстатий Солунски (а може би и на Иоан Цец), възхождат към изследванията на александрийците.

IV. Печатният Омир

Колкото до новоевропейските издания, в началото на книгопечатането те разчитали на отделни ръкописи, чийто текст просто е бил набиран и отпечатван. Впоследствие започнало сравняването на ръкописите и на цитатите у други антични и византийски автори, за да се стигне до научните издания на XIX в.; а през XX в. все по-често се взимат предвид и откритите в Египет фрагменти на папирус.

V. Какво му се приписва

Освен „Илиада“ и „Одисея“ с името на Омир били свързвани и други поетически произведения, от които е оцеляла единствено кратката пародийна поема „Война на мишките и жабите“.

(„Дали има и някакви други Омирови поеми, като `Маргит` и `Битката на мишките и жабите`, това също други са го проучили с точност“ – Евстатий I,7)

Аристотел съобщава за съществуването на хумористичната поема „Маргит“ и я оценява високо, като казва, че каквото са „Илиада“ и „Одисея“ за трагедията (образци за драматическа форма, трагедийна ситуация и конструиране на фабулата), това е „Маргит“ за комедията („Поетика“ 1448b 30).

В „Суда“ е внесен цял списък от поеми, които някога са били приписвани на Омир:

„Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Сицилия“, химни, „Киприи“ и др.“ (със съкращения)

VI. „Илиада“ и „Одисея“. Фабулата

Според Аристотел „Илиада“ е трагическа, докато „Одисея“ е приключенска – 1459b 14-15. В превода на Ал. Ничев: „„Илиада“ е проста и патетична, а „Одисея“ – заплетена (тя е цяла познавания) и характерописна“.

И наистина, първата поема може да се смята за предшественик на трагедията, а втората – на романа.
Като причина за събитията, разказани в „Илиада“, може да се представи скарването между главнокомандващия ахейската войска – Агамемнон, и непобедимия воин Ахил. Първоначалната грешка е на първия: той получава като плячка от разграбването на един крайбрежен град дъщерята на местния жрец на Аполон – Хриз. Когато Хриз идва лично и предлага откуп за дъщеря си, Агамемнон го прогонва; и следствие от това е стоварилата се върху войската гибелна епидемия. Ахил предлага да върнат девойката, а Агамемнон отвръща, че това може да стане само ако получи друго в замяна – и за да унижи противника си, разпорежда да му доведат неговата плячка (също отвлечена жена, Бризеида). Ахил избухва и обявява, че се оттегля от бойните действия; и освен това, через майка си – богинята Тетида – измолва от Зевс да накаже ахейците. И наистина, армията на Агамемнон се оказва притисната от троянците, предвождани от Хектор.
Когато те стигат до корабите и се готвят да ги подпалят, в битката влиза близкият приятел на Ахил – Патрокъл. Той се бие успешно и помага троянците да бъдат отблъснати, но е убит. Това именно е събитието, което Ахил, който се явява главен герой на поемата, преживява като трагично. Бедата не е просто в това, че Патрокъл е загинал, но и в това, че е загинал по негова вина – първо заради честолюбивото му оттегляне и призоваването на Зевсовия гняв върху съюзната войска, и второ – защото е допуснал Патрокъл да влезе в боя, и то облечен с неговите доспехи.
Към тази трагедия се прибавя и друга – нещастието на Приам, който вижда любимия си син Хектор убит от Ахил, след като е бил измамен от боговете (Атина се намесва в двубоя като се преструва на Деифоб; задържа Хектор пред стената и изведнъж изчезва). Но Приам също има вина, която не е назована, но се подразбира – тя е, че е допуснал сина си Александър-Парис да въведе в града откраднатата от ахейците царска съпруга (Елена). Така че, както казва и самият Зевс на един съвет на боговете, разказан в началото на „Одисея“ (I, 28-43) – „Напразно хората ни упрекват за нещастията си. Те не идват от нас. Истината е, че ние ги предупреждаваме да не вършат престъпления, но те упорстват.“

„Одисея“ пък завършва щастливо, след перипетии. Фабулата се движи към решаването на две трудности.
Първо, трябва да бъде спасен Телемах, когото кандидатите за брак с майка му се готвят да убият, за да си присвоят царството на Итака.
Второ – Одисей, преследван от разгневено божество (Посейдон), трябва да се завърне в родината си.
Поемата се занимава с това, как двамата герои – баща и син – заедно и поотделно се справят с постоянно възникващите опасности.

*

Лекция шеста
Хезиод. За живота и произведенията му

I. Хезиод и Омир

Винаги се е предполагало, че Хезиод е съвременник на Омир. Съгласно известното свидетелство на Херодот (II, 53) те са живели 400 години преди него (IX в. пр. Хр.) и на тях принадлежи „изобретяването“ на боговете във вида, в който гърците са ги почитали.
В анонимните биографии от по-късно време за Хезиод се говори като за по-млад, а понякога и като за по-възрастен от Омир; че бил негов роднина или съперник в поетическото творчество. Но това са догадки без историческа стойност. Единствените по-сигурни сведения, с които разполагаме, са тези, които самият поет дава за себе си.
Те се откриват главно в „Дела и дни“. Оттам може да се научи за произхода, родното място и семейството на Хезиод; къде е съчинявал произведенията си; дали е пътувал и по какъв повод е станал поет.

II. Произход и семейство

Баща му произхождал от малоазийския (еолийски) град Куме и се е занимавал с мореплаване – транспорт и търговия. Изглежда, че това занятие не му донесло добри доходи и той се преселил в континентална Гърция – в беотийското градче Аскра, близо до планината Хеликон.

„Както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе,
плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана;
той и пристигна един ден и тука след плаване дълго,
след като с кораба чер еолийската Кима напусна,
бягайки не от охолство и не от имот и богатство,
ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека.
Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра“ („Дела и дни“, 633-639; Хезиод се цитира според преводите на Станка Недялкова-Козарова, 1988)

Престижът на Хеликон като обиталище на Музите се основава именно на някои от Хезиодовите стихове. В самото начало на „Теогония“ се казва:

„Нека във нашата песен от Музите първо да почнем,
що в Хеликон – планината висока и свята – живеят…
…започват тогава
своите танци, които са пълни със хубост и прелест,
горе на връх Хеликон…“ („Дела и дни“, 1-8)

Хезиод израснал в Аскра, но не бил доволен от живота там:

„Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра –
зиме зловеща, лете пък тягостна, хубава – нивга“ („Дела и дни“, 639-640)

Когато баща му починал, оставил на него и брат му (на име Перс) наследство, което те не успели да си поделят справедливо. Според Хезиод то е било поделено, но след това брат му, с помощта на подкупни съдии, получил още. Читателят остава с впечатлението, че точно тази семейна свада е станала повод за написването на „Дела и дни“: защото тя е като монолог, който авторът адресира към брат си, укорявайки го, че не е избрал по-честен начин за осигуряване на необходимото.

„Бе разделено наследството вече, но повече грабна
ти и отнесе, защото ласкаеш царете…“ („Дела и дни“, 37-38)

III. Хезиод и Музите

Хезиод се препитавал като пастир, но покрай това започнал да съчинява и стихове. Вдъхновението му било от Музите: защото всеки поет или оратор става такъв по тяхно благоволение.

„Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо
там ме научиха те сладкогласните песни да пея“ („Дела и дни“, 658-659)

„Нявга научиха те Хезиод на божествена песен,
както пасеше овце на свещен Хеликон във полите“ („Теогония“, 22-23)

„…ето такъв е на музите светият дар за човека.
Тъй като музите, още и бог Аполон далнометен,
правят да има певци, китаристи сред смъртните хора
(както от Зевс са царете) и този щастлив е, когото
музите любят; текат от устата му сладостни звуци“ („Теогония“, 93-98)

Веднъж се случило да участва в поетическо състезание. Мястото не било далече: Халкида на остров Евбея, където синовете на един местен велможа били организирали празник в негова чест. Хезиод спечелил състезанието и получил награда:

„Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал,
само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето
нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани
в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна.
Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите
в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди
бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа,
там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца“ („Дела и дни”, 649-657)

Ако мястото е автентично, би трябвало да се мисли, че то е станало основание за появата на късния поетически диалог „Състезание на Омир и Хезиод“.

(С тази легенда се шегува Лукиан в романа си „Истинска история“: „Дойде времето и за един техен празник със състезания, наречен Смъртници… От поетите Омир беше подчертано най-добрият, но въпреки това първото място получи Хезиод“ (II,22; превод Б. Богданов, 1975))

Това са сведенията, които имаме от самия автор. Благодарение на тях Хезиод понякога е бил наричан „първата историческа личност в западната литература“.

IV. За смъртта му

Впоследствие възникнало и предание за неговата смърт. Говорело се, че бил убит в Локрида (Навпакт) поради подозрение за връзка с млада неомъжена жена. Ето съобщението на Тукидид, допълнено векове по-късно от Павзаний:

„Демостен пренощувал с войската си в светилището на Зевс Неме