Първото, което ми се иска да кажа е, че благодаря на колегите, които се съгласиха да участват в това представяне и да прочетат тази книга. Защото знам, че всички ние сме много заети и нямаме време да четем какви да е книги; и не ни е лесно да четем книги, които са произведени сега и то от хора, които познаваме добре и лично. Така че аз дължа благодарност на колегите, които се съгласиха да говорят за тези неща; и разбира се, на всички гости, които отделиха от своето време, за да уважат това събитие – което за мен е голяма радост. Нито за миг не забравям, че става въпрос за една лична книга, а не за нещо, върху което установяваме образованието си, не за Аристотел или за Софокъл. Ако хората дойдат в такъв случай, вероятно е да дойдат повече заради Аристотел и Софокъл, отколкото заради техния преводач.

Сега относно някои неща около книгата. Мен ме впечатли това, което каза преди малко Огнян Касабов – че е забелязал, че когато пиша разни работи, се отнасям към тях така, сякаш те не са мои. Това е вярно. Много рядко имам усещането, че когато говоря пред хора или пиша нещо, казвам нещо ново. Обикновено ми се струва, че казвам нещо известно, което е така и е казвано много пъти; и това въобще не ме безпокои. Както каза Бойко Пенчев: „Аз виждам едно спокойствие в това писане.“ Действително, една от причините – ако изобщо съм спокоен, когато пиша и говоря – е, че нямам усещането, че казвам нещо ново. Обикновено нещата, които говоря, ми се струват всеизвестни.

Бих казал следното (което може би ще послужи за разбирането на този стил на писане и на преподаване): ако има нещо индивидуално в начина, по който пиша и преподавам, то би трябвало да се дължи на това, че гледам на своето занимание – класическа филология или знание за античността – много повече като на изкуство, отколкото като на наука. Мисля, че така би могъл да се обясни начинът, по който работя. Тоест, аз рядко се стремя да открия нещо ново, а по-скоро се опитвам просто да направя добре това, което правя. Мисля, че това поведение е по-характерно за човека на изкуството, отколкото за този на науката.
По-нататък искам да посоча две неща, които смятам за особено важни за онзи, който се занимава с античност. Това, което казвам, е отправено най-вече към онези колеги, които сега започват да се занимават с тези неща и не са достигнали до нашата възраст.

Та ето кои са нещата, които ми се струват особено важни и главни в заниманието с класическата древност, наричано и „класическа филология“. Първото е човек цял живот да работи така, че да постигне майсторство: така, както музикантът работи, за да овладее своя инструмент, и математикът – да си решава добре задачите. По същия начин класическият филолог трябва цял живот да работи, за да бъде добър в класическите езици; ако е възможно, толкова добър, че никой да не го надминава. Значи, трябва да постигне виртуозност. За това трябва да се работи цял живот – ако е възможно, от юношество, от ранна младост. Затова аз насърчавам младите колеги, с които се срещаме сравнително често, никога да не изоставят заниманието с класическите езици и винаги да се стремят да бъдат толкова добри, че никой да не ги надмине. Това е една препоръка, която може да се даде и на хората на изкуството: тоест да рисуваш толкова добре, че никой да не рисува по-добре от теб, да свириш толкова добре, че никой да не свири по-добре.
Това е едното, което никога не трябва да се изоставя и аз мога да свидетелствам и за себе си, че и в момента се занимавам, превеждайки някакви текстове, да постигна майсторство в това, така че никой да не може да го прави по-добре.

А второто е: човек да не престава да бъде любопитен. Ние много се нуждаем от любопитство. И както при заниманията с класическите езици е необходима някаква предварителна дарба и заложби, макар че главното все пак е трудът, така и любопитството може да е някаква дарба, да ни е дадено по природа. Тоест, човек би могъл да си казва: „Добре е да съм любопитен“, но ако то не му е дадено по природа, той може би никога няма да успее. А без любопитство ние не можем. Значи човек трябва да се стреми, когато се занимава с тази наука, да я обхване цялата: да се интересува не само от конкретния проблем, върху който работи, но все повече да разширява своето знание, така че в крайна сметка да обхване цялата наука; и след това, ако е възможно, да обхване и това, което е около науката, така че да постигне цялостен светоглед за всичко. И само тогава вече би могъл да каже, че според силите си е опознал своя предмет.
Като се стремим към майсторство в своята наука, на която гледаме донякъде и като на изкуство, ние избягваме едно лошо нещо, което се нарича „мошеничество“. Значи, когато си добър в своята работа, ти никога няма да бъдеш мошеник: защото винаги ще имаш критерий за истинност, и това ще те пази от лъжата. А другото, именно любопитството, стремежът да обхванеш своята наука, да я поставиш в контекста на един цялостен светоглед, то значи да се избягва една друга беда, която може да се нарече „закостенялост“. Защото ако човек се занимава само с едно нещо, колкото и добре да го прави, ако то е само едно, ако не се интересува от контекста му, той достига до нещо, което някои метафорично наричат „склерозиране на научните занимания“. Това непременно трябва да се избягва. Но когато казвам, че склерозирането в научните занимания е нещо опасно, аз не го свързвам с възрастта. Защото имам предвид хора на различна възраст и знам, че то няма отношение към нея, а към подхода и характера; тоест, ти можеш да се отнасяш склеротично към своята наука и на двадесет години.

Та ето това са тези две неща. И когато мислех за тях, ми дойде на ум следното: че моят философ, който напоследък толкова много ме занимава, Аристотел, често употребява думата „метод“. И понеже тук, в „Александрия“, има един текст, който съм нарекъл методологически и е озаглавен „Какво трябва да знае хуманитарят“, си помислих, че едно от нещата, които най-много ме интересуват, е въпросът за метода. Но в крайна сметка, какво е „метод“? И си помислих, че никога не съм се разравял в речника, за да разбера какво точно значи думата „метод“, която ние често употребяваме. И даже се позасрамих, че бидейки един грецист, не съм погледнал в речника, за да видя какво значи „метод“.
Погледнах, но там не пише кой знае какво. И се размислих. Значи, думата се дели на „мета“ и „ходос“. И това „мета“ би трябвало да значи „до“. Тоест, методът – това е пътят, който върви „до“ друг път. Това ще означава „успореден път“. Но успореден на кое? Когато имаш добър метод, това означава, че вървиш по път, който е успореден на истинното. Тоест, методът – това е да вървиш успоредно на онова, което е самата истина, а не да кривиш настрани.

Та за тези неща се размислих, и за думата „метод“ – как човек трябва да върви, когато се занимава точно с тази наука. Това е, което мога да кажа, благодаря ви.

*

214

- Колко назад в миналото на Европа, към кои истории е необходимо да се върнем, за да видим и днешния ден, и оттук нататък бъдещето ни?
– Историята на Европа като място, където хората са живели и са решавали проблеми на общностния живот, е общо взето, за щастие, обозрима: тоест, ние имаме едни хубави писмени свидетелства за около 2 500, че и повече години назад. И ако трябва да помислим, да погледнем в старите книги и да разберем откога изобщо става въпрос за Европа, и откога хората, които живеят тук, по нашите територии, започват да се осъзнават като нещо отделно, трябва да се върнем явно – наистина, това се е казвало много пъти – към древна Гърция, към полисното време. И е много интересно да се каже още от началото как древните гърци са разбрали, че са европейци – значи нещо друго от хората, които живеят по други места. Те са го разбрали, мисля, в резултат на една война: иначе може би нямаше да го разберат толкова бързо и така ясно. Това е била войната срещу персийската империя, чийто наследник, езиков и като самосъзнание, е днешният Иран. Та персийската империя в този момент покрива под себе си почти цялата азиатска суша: тази, на която е по-лесно да се живее.
И тази империя, като всяка друга, има стремеж към експанзия, сблъсква се с хора, които живеят по нейните периферии, а гърците, като европейци, са били точно в периферията на персийската империя – от нейна гледна точка. И се е стигнало до военен сблъсък, в който, сякаш по чудо, гърците са устояли. Но понеже опасността е била голяма, те са започнали да мислят какво се случва и са стигнали до извода, че са нещо отделно „като европейци“. Има един велик историк, чиито мисли стоят в началото на тази работа – това е Херодот, който казва, че ето, този свят има три части, от които едната е Европа, другата е Азия; а има и една трета, която нарича „Либия“, а ние впоследствие наричаме Африка. „И“, казва, „между тези две части, Европа и Азия, се води голяма война, на която сме свидетели.“ Та по времето на Херодот, значи в V в. преди Христос, ние вече имаме едно изречено, осъзнато противоречие, сблъсък – между хората, които живеят на европейските територии и онези, които живеят в Азия; и това е военен сблъсък.

– В последващи времена, във време на война или на мир по-ясно личи това самоопределяне? Ние с него можем да препратим и към голямата тема за бежанците, и към темата за религиозното противопоставяне. А какво се случва в този период – от Херодот до днес?
– Това е дълга история; ние първо трябва да помислим как да съдим дали Европа е едно нещо. Всъщност и днес – и през историята, но и днес – пред нас стои въпросът Европа едно нещо ли е, или е само име за общества, които може би не са свързани помежду си по друг начин освен териториално; и които някак се сблъскват, срещат се, имат отношения, но все пак не са едно.
И може би не е излишно да се каже в началото защо изобщо се мисли, че Европа е едно нещо. Първо трябва да се погледне географският аспект. Европа всъщност е един полуостров. Той е сравнително малък, обозрим – ако бъде сравняван с Азия; и хората, които са го обитавали и са се умножили благодарение на общо взето благоприятния климат, са се почувствали като нещо отделно. И до ден днешен Европа продължава да е същият този полуостров, който е била от праисторически времена. Това е една от причините на нея да се гледа като на нещо отделно; и все пак тя е само малка част от азиатския материк. Разбира се, тук има добри условия за живот, също и за транспорт, което значи контакти – тъй като морето позволява добър транспорт. Така че в това отношение Европа е една.
Друго отношение, в което Европа се отличава от останалия свят, е езикът. И Вие много хубаво напомнихте в началото чрез името „Вавилон“ за това, колко важно нещо е езикът, за да се почувстват хората заедно – да бъдат едно. Европа в течение на своята история много се е крепяла на езиците, и примерно на това, че в началото не е имала много езици за контактуване. В началото, когато говорим за древното време, значи за Херодотовото и малко по-нататък, европейците са били хора, които просто са говорили на гръцки – имам предвид тези, които изобщо са знаели, че са европейци. Защото е имало и много други народи, които са говорели на други езици, но пък те не знаели, че са европейци. А тези, които са знаели, те са говорели само на гръцки. Впоследствие към този език се присъединява латинският, благодарение на военната и правна мощ на римската държава. Така че в основата на Европа в продължение на много векове стоят само тези два езика. И това на пръв поглед много улеснява общуването, защото в противовес на това Азия, от гледна точка на европееца, е едно невероятно скупчване от езици; и човек мъчно може да се справи на тази територия, където живеят толкова народи и говорят по толкова различни начини. А Европа е малка: не само географски, погледната в сравнение с Азия, но тя е малка и езиково.
Така е било в началото. Но тези езици, бих казал и дотук ще огранича тази част от моя исторически поглед, те както първо улесняват общуването между европейците, така после започват и да го затрудняват. Защото се стига до един момент, първите векове след Христос, когато се усеща, че тази империя е буквално разделена на две. Тя е разделена в голяма степен заради езиците: западната част на Европа е място, където повечето хора говорят на латински, докато в източната – бих казал, от София на изток – започва да се говори на гръцки. И това разделение е имало толкова голяма тежест, че накрая Римската империя се е разпаднала на две – на западна, която е била латиноезична и източна, със столица Константинопол, която е била по-скоро гръкоезична. Така че езиците са почти най-важната причина Римската империя да се раздели на две.
И днес, когато имаме един Европейски съюз, където, казваме, се стремим езиците да бъдат равноправни, и днес имаме езиков проблем. Той не е малък, не може да се игнорира. Хората си казват: „Е, да, 20-30 езика… важното е, че има един-два по-основни.“ Но работата е там, че където има много езици, накрая се оказва, че надделява само един. Тези центробежни сили, които виждаме – прехвърлям се към днешния ден – в Европа, примерно отделянето на Британия или на други области, които доскоро никой не смяташе за отделни, в голяма степен са свързани с езиковия въпрос. Примерно Британия беше единственото място в Европейския съюз, където хората имаха за роден език английски – който, както знаем, се стреми да стане общ за Европа, някак спонтанно като че ли. От друга страна съществуват много отделни езици, на които хората си държат; и в един момент научаваме, че има и такива, за които дори не сме знаели – да кажем, каталонският. Далеч не всеки е знаел, че той е различен от испанския, но напоследък се разбра, че това може би не е съвсем същият език. Така че този въпрос никога не трябва да се пренебрегва; особено ние, като българи, трябва да го имаме предвид. Защото ние сме влезли в историята чрез своя език. Съвсем не е напразно да се напомня, че българският език е третият писмен език на Европа. Третият – това е доста почетно място. И следователно ние, с оглед на своята националност и история, би трябвало много да мислим за това; и с това следва да участваме и в строежа на Европа, ако ще я строим.

– Ако погледнем към едно друго многоезичие, тематичното: към разделението на хората в Европа по всякакви линии, по ксенофобска и по линията на гостоприемството, по линията на либералността или консерватизма – колко широко е това многоезичие днес и кой трябва да ни дава отговорите за това, накъде да вървим? Политиците, философите, кой?
– Това, което казвате – „Накъде да вървим?“, е нещо, на което си струва да се спрем в такъв разговор. Това е, общо казано, въпросът за целта. Хората понякога си мислят, че едно общество би могло да съществува много добре и без да си поставя цели; като изключим, разбира се, целите на всекидневието, на осигуряването на най-необходимото. Но това едва ли е така. Едно общество, за да бъде едно, трябва непрекъснато да заявява, че има една, тоест обща за всички цел; иначе то просто ще се разпадне. Хората ще си поставят някакви отделни, свои цели, и в един момент ще се окаже, че те не работят за едно нещо, а само в случай на необходимост се договарят. Но едно е по необходимост да се договаряш за разни неща на всекидневието, а съвсем друго да си един в перспектива – с оглед на бъдещето. Така че „едно“ общество се оказва онова, което има една цел. Така е и в семейството. Когато децата са още малки, те не могат да имат цел, различна от тази на родителите им, и по този начин семейството е едно; но когато пораснат и станат пълнолетни, те вече нямат едни и същи цели с родителите си. Тогава те започват свой собствен, личен живот и това става точно с полагане на други цели; и така семейството намалява, защото хората просто излизат от него. Не е излишно да се правят и такива паралели. Но така е и с обществото. Коя е общата цел, наистина, която ще направи от кое да е общество едно? Това е нещо, върху което трябва да се мисли, и Вие задавате въпроса, който всеки би задал…

– Можем ли да си говорим, връщайки се в миналото, всъщност?
– Кой ще постави тази цел, кой ще каже накъде да вървим? Бих казал, че това една много тежка интелектуална задача. Не интелектуална по начина, по който е тази, да се реши нещо от областта на математиката; а е задача, която изисква известен поглед към историята. Тоест: каква задача да си поставим ние като общество, за да бъдем едно, с оглед и на нашата история? Това не може просто един политик да го реши, защото политикът има много всекидневни неща за решаване. Това са неща, които се решават от хора, които имат свободно време да изследват и да размишляват. Така че тук говорим за така нареченото съсловие – доколкото то съществува – на интелектуалците. Интелектуалците са онези, които трябва да бъдат канени и с които да се говори за това, и да се каже накъде отиваме, каква да бъде нашата цел. Това обаче е много тежък дебат, защото той има отношение към властта. Защото когато решим каква е нашата цел, ние вече започваме да строим идеологията на обществото – не употребявам тази дума в лош смисъл, в никой случай. Не може да има общество без идеология. И съществена част от идеологията на кое да е общество, това е неговата цел. Значи става въпрос за обществен разговор, който обаче трябва да е свободен, да не бъде предрешен. Тук вече се разбира, че имаме нужда от свобода на словото – тоест мнозина да могат да се изкажат и да са допустими противоречия, така че да се намери това общо, което ще ни обединява – целта. За какво съществува нашето общество? Някой би казал: „Заради мира.“ Но първо, мирът може да бъде несправедлив и поради това неудовлетворителен. И второ, просто мирът – както всеки е забелязал във своето всекидневие – не е достатъчен на човека, за да се чувства щастлив. За да има мир в дълбок и сериозен смисъл, трябва да има и цел, задача – някъде да се отива.

– Кои са другите възможни отговори на въпроса за целта – освен мирът?
– Ами да, действително трябва да се помисли. Всеки човек си казва: „Аз първо имам нужда от най-необходимото, тоест имам нужда от нещата, които се наричат `насъщни`. И същевременно от известна сигурност.“ Но оттук нататък – какво? Аз пак ще погледна към историята на цяла Европа и ще дам някои примери: какво са правили хората на този континент, когато са се опитвали да се съберат заедно.
Например експанзията на Европа. В един момент европеецът се е насочил просто към завладяване на нови земи – към цялата планета. Това за много векове му е насочило вниманието нанякъде. Той е решил, че „Ето сега, нашата цел ще бъде да завладеем света, да се установим на нови територии, да пренесем нашата цивилизация.“ Това действително е нещо, което може задълго да задържи вниманието на едно общество и да го успокои в дълбок смисъл, тоест: „Ние живеем, за да овладяваме нашата планета“.
И ето, тук говоря за големи неща от историята на Европа: Европа тръгва да се разширява в две посоки. Едната е през моретата – това го прави западна Европа. Достига до американския континент, достига до южните морета, обикаля Африка, достига Индонезия и така нататък. Това е морската експанзия. От друга страна, имаме една сухопътна експанзия, която е към изток и се осъществява от руската държава, и при която се върви само по суша, а не по море; и се достига до Тихия океан и Япония. Това са векове – като се започне от 1500-та година, грубо казано, и се достигне докъм 1700-та: значи едни 200 или повече години, в които се овладява планетата. Тогава Европа, каквито и проблеми да е имала, се е опитвала да се освободи от тях, като ги изнесе навън: и така ги е проектирала върху цялата планета. Това е станало. Защото това противостоене, което имахме през XX в. на двете велики сили – от една страна, Съединените щати, а от друга – Съветският съюз, то беше едно европейско противостоене. Тоест, целият свят беше разделен на две – както Европа през дълги векове или хилядолетия през своята история: и се стигна дотам поради това, че Европа изнесе своите проблеми върху цялата планета. А как стана това? Стана, защото имаше едно целеполагане, европейците казаха: „Каквото ще да става, обаче ние ще излезем оттук – ще завладеем света, ще го присъединим.“
И ето, това беше една цел – експанзията на Европа. Но с тази експанзия е свършено. В XXI в. вече виждаме една в известна степен обединена Земя. Примерно, обединена информационно: ние вече разговаряме всички със всички, няма никакъв проблем да се говори от Европа с Южна Америка – мигновено. Тоест, тази експанзия стигна до своя край. И оттук нататък възниква тежкият въпрос: „Какво да се прави?“ – защото експанзия нататък вече май не може да има, въпреки интересните разговори за пътуване към чужди планети. Какво да се прави оттук нататък? Тук трябва да направим една пауза и да размислим как да бъде. Но ако се върнем към това, което наричаме исторически „Европа“, а именно към този полуостров, за който стана дума, ще видим, че тук, на нашата територия, където е и Европейският съюз, не е много ясно какво бъдеще предстои. Ние имаме едно заварено положение с множество нации със своите езици, които са се събрали заедно – действително може би защото така е по-добре – но е малко неясно накъде да вървят. Ето това е една интелектуална задача, която не е лесно решима.

– Нека да завършим този разговор с Вашия личен отговор на въпроса на какво е най-важно да си отговорим – най-скоро. Кой е този въпрос, на който се надявате, че самият Вие и всички ние, като граждани на точно това място в света ще получим отговор?
– Човек трябва да помни – аз няма да се осмеля да дам някакъв общ и дори за мен самия окончателен отговор, а ще кажа следното: човек трябва винаги да помни, че той е едновременно член на много общества. Ако решим, че сме членове само на едно общество, което брои десетки или дори стотици милиони хора, то едва ли ще се чувстваме много щастливи. За да бъде щастлив човек, той трябва да усеща своите контакти едновременно с различни общества – като започне най-напред от семейството. След това да мине през града и множеството общности в които участва, да кажем професионални; след това може би неговата религиозна общност, за която не е никак лошо всеки да помисли има ли я и коя е; след това за езиковата, след това тази на историческото съзнание – да речем, на народа му. Всички тези неща едновременно присъстват в нас и ние не можем да заявим, че нямаме нищо общо с тях и сме членове само на една общност. Човек не може да отсече и да каже: „Аз имам само семейство и нищо друго не ме интересува“, или „Имам роднини и приятели, а останалите са ми никакви“. Това много хора го казват, но те грешат. Всъщност нас трябва да ни интересува всичко. И едно от добрите решения за всеки човек е – и покрай него нещата ще се подобряват и общо, – е да допринася за щастието на всяка една от тези общности, в които участва. А как ще го прави, това му го казва съвестта във всеки един момент. Мисля, че всеки трябва да започне първо от себе си и от своята съвест: да помисли с кои хора общува всекидневно и по какъв начин може да е добър с тях.

– Благодаря Ви за всичко, казано в „Нашият ден“ (2-ри)

(за БНР, разговор с Люба Константинова – http://bnr.bg/hristobotev/post/100915064)

*

208

[за книгата, разговор с Любомира Константинова]

– Приказна ли е епохата на „Александрия“, от днешната ни гледна точка?

– Не, не бих казал, че е приказна. Александрия, елинистическата Александрия в Египет, която е пристанище на Средиземно море, е един град, за който може да се каже, че се знае всичко – защото неговият произход не се губи далече във вековете, както е примерно със София, за която ние дори не знаем откога е град, толкова е древна. А Александрия – не. Тя е основана с решение на всеизвестния Александър Македонски, който завладява Египет и решава да построи един голям град на морето и го нарича със своето име. Така че този град не е приказен, не е легендарен, той присъства в историята от самото си начало.

– Тази книга, която представяте днес в Софийския университет, ни връща не само към историята на едни хора, но към философията им и начина им на живот. И не са малко препратките към днешния свят, някои от тях и с конкретни поводи от съвременната ни история. Към какво тя ни връща – към каква философия, какъв начин на размисъл за всичко онова, което се случва около нас, хората?

– За да представя книгата ясно и да не се заблуди читателят и слушателят, трябва да кажа, че това не е книга за древността, макар че в нея се говори и за древността. Но тя не е книга, която казва: „Вижте, имало е едни древни времена и сега ние ще ви разкажем за тях…“ Всъщност текстовете са твърде разнообразни. И нейният замисъл е да покаже как един университетски преподавател, който се стреми да бъде и интелектуалец, тоест да участва в актуалния културен живот на своята общност, говори за своята специалност. Ние, ако искаме да бъдем цялостно полезни за обществото, не можем да говорим само като специалисти. Трябва да говорим, несъмнено, върху своя материал, да го познаваме добре, но също така и да правим аналогии между това, което професионално изследваме и онова, което се случва тук – както и Вие сте забелязала и отбелязвате, че има много препратки и размишления и за нашето актуално настояще. Така че книгата не е просто за античността и класическата филология, тя е върху материала на античността и на древността, но също така е и за днешния ден. И това е денят както на учения, преподавателя, четящия и интелектуалеца, така и на всеки човек, който се интересува от живота на общността.

– Тази книга ни връща към един период отпреди само десет години и една важна наистина година за България, 2007-ма. Какво ни показва тази нишка, която води от гръцката античност към днешна Европа?

– Аз съм отбелязал в текстовете, които съм посветил на аналогията между ЕС и класическа Гърция, че преди известно време имаше проект за европейска конституция, който не можа да се осъществи; но в този проект, който съм чел внимателно, имаше едно мото – и то не беше нищо друго, освен цитат от историята на Тукидид, известния атински историк. Тоест, в самото начало на проекта за европейска конституция неговите автори са искали да кажат, че Европа някак наследява античността; и не само римската античност, с което всички  са съгласни, но и гръцката. Когато пишех за ЕС и за класическа Гърция, идеята ми беше да покажа една аналогия: че както ЕС е по идея съюз на независими държави, които са в диалог и сътрудничество помежду си заради общото благо, така и гръцките полиси някога са се стремяли към нещо подобно. Те са били политически независими, но поради общност в езика пък и близост на територията, са успявали да контактуват помежду си и да създават съюзи, включително и политически. Показах в един от текстовете тази аналогия между ЕС и епохата на полисна Гърция. Това беше във връзка с встъпването на България в този съюз.

– Какво ни показват тези връзки по отношение на толерантността – особено важна тема в съвременния европейски дневен ред?

– Относно толерантността – действително, в книгата има едни размишления за отношението между Рим и римският свят, който е типично европейски и близкоизточния свят, който аз нарекох условно „Израил“. По същество се мисли за това, какви са отношенията между светска култура, която някак е представена, исторически може би, по-ярко на Запад, и една духовна, религиозна, може да се нарече и църковна култура, която бива внесена на европейските територии от Близкия изток.  Какво се случва при тази среща? Защото е добре да се напомня, че религията, която и ние българите сме възприели веднъж завинаги, няма европейски произход, тя има близкоизточен произход. Какво се случва при тази среща – среща на чисто светска култура, политеистична, религиозно толерантна, както някой би я нарекъл, и нещо различно, което идва от изток – от Палестина, да кажем: културата на религията, на духовността, на църквата, която казва, че поне в религиозен аспект има една истина, а не много. И поради това някои казват, че на Изтока му липсва, примерно, религиозна толерантност. Да, разсъждава се и по тези въпроси.

– По отношение на трагичността – една съвсем немаловажна тема в рамките на подобни изследвания – в какви рамки на античноста ни връща изследването, което правите, и отново тук, каква е препратката към днешния свят?

– Това, за което Вие споменавате, е един текст, посветен на превода на „Антигона“ от Софокъл, който аз направих преди три години, през 2014-та. И в предговора размишлявам за това, какво трябва да разбираме под „трагично“ или по-точно, под „трагическо“ – защото трагическото е една естетическа категория, която за пръв път е разработена от Аристотел в неговата „Поетика“. Там се стремя да покажа, че през античността, в онази класическа епоха, трагическият герой е онзи, който се усеща изоставен от своите богове; изоставен, както се казва, на произвола на „съдбата“. Защото има сблъсък между богове и съдба: боговете са тези, които помагат на човека, докато съдбата е тази, която бездушно се разпорежда с него. И когато античният човек, трагическият герой усети, че боговете са престанали да се интересуват от него, той изпада в едно отчаяние, едно усещане за изоставеност; и точно това според мен е специфично за атическата трагедия – да бъдеш изоставен от своите богове. А християнството преодолява тази идея и днес един християнин, ако наистина е такъв, не може да се чувства изоставен от своя Бог. Така че античната трагедия има една специфика, която днес сякаш е изчезнала. Днес, когато говорим за трагедия, имаме предвид нещо по-различно, а именно – нещастието на човека, който се е предал на своите пороци. Ето това, твърдя аз, е трагичното днес: не страданията на тялото, не смъртта, не някакво външно нещастие, а вътрешният провал. За този вътрешен провал, казвам в тази статия, че е виновен самият човек. Това е нашето днешно понятие за трагично, макар че не всички биха го, предполагам, изразили по този начин…

…

http://bnr.bg/hristobotev/post/100904882/aleksandria-razkazi-za-knigi-hora-i-gradove-14-godini-po-kasno

„Автобиография“, стр. 273-275

*

204

На 27 октомври на голямата сцена на НТ „Иван Вазов“ се състоя премиерата на пиесата „Калигула“ на Албер Камю.
Режисьор – Диана Добрева
В главната роля – Деян Донков

…

Благодаря на режисьора Диана Добрева и драматурга Александър Секулов, които ме поканиха на първата репетиция (в началото на май), за да предложа на екипа едно въведение в епохата и мнението си за тази историческа фигура. Ето какво беше казано тогава:

 

1. Рим – „новата Троя“. Завоеванията

За да се разкаже разбираемо за Калигула, би трябвало да се кажат няколко думи за историята на Рим преди неговото управление.

Рим е основан, според традицията, около 750 г. пр. Хр. от наследници на Енеевата династия: а Еней е троянски принц, герой от Омировата „Илиада“; и, както е прието още оттогава, е син на Афродита и троянеца Анхиз.

Така че римляните извеждат родословието на своите царе и държавността си от Троя. Това ги противопоставя на ахейците от континентална Гърция и островите, които в следомирово време се наричат просто „гърци“ (макар и Омир никога да не ги е наричал така).

Вярата на римляните, че са преселници от Мала Азия, които после се смесват с италийски племена и на първо място с латините (тъй като италийската съпруга на Еней Лавиния е дъщеря на легендарния цар Латин), е много устойчива. Вероятно тя е една от причините през IV в. сл. Хр. Константин I да премести столицата на Империята във Византион на Босфора, който се намира недалеч от разположената при устието на Хелеспонта Троя.

Победата им през II в. пр. Хр.  над техните континентални противници – Македония и Съюза на южните гръцки полиси, наречен „Ахейски“ – се възприема и като реванш на троянците над ахейците, случил се повече от 12 столетия след разрушението на Троя – тъй като древните са датирали края на тази война в 1183 пр. Хр. Само няколко години след това римляните получават буквално като подарък малоазийското царство Пергам, на чиято територия се намират развалините на Троя. Това вече им дава възможност, но и идеологическо основание да претендират за власт върху Азия, което значи върху близкия Изток поне до Ефрат: защото разказът на Омир представя Троя като най-могъщия град отвъд Егейско море, което за гърците е значело – най-силният град на Азия.

Така че възприетото от римляните още в най-ранни времена убеждение за троянския им произход естествено ги тласка към завоевания на Изток. Но все пак в продължение на около 500 години – значи до средата на III в. пр. Хр. – те са били само една регионална сила: с вековете стават най-мощния град в Италия, но все още са непознати извън полуострова.

Тяхното въздигане като световна (за античните мащаби) сила започва във връзка с войните с Картаген, а те са следствие от спора им за Сицилия. Тъй като картагенците поне от два века преди това водели постоянни войни със сицилийските гърци – така  че римляните, като най-голямата италийска сила през III в. не могли да избегнат намесата в този конфликт и всъщност наследили противостоенето с Картаген от гърците.

В продължение на 120 години Рим води три войни с Картаген, като последната – в средата на II в. – завършва с пълно унищожение на града, буквално с изравняването му със земята. След това вече Рим няма съперник в средиземноморския Запад и тъй като е привикнал да води войни, се насочва към завоевания на Изток. Още преди Картаген е победена Македония, а малко след това и Ахейският съюз. Това е моментът (146 пр. Хр.), в който Рим става първа военна сила в Средиземноморието. Оттук нататък завоюването на цялото североафриканско крайбрежие, на близкия Изток до Ефрат заедно с Египет, а след това и на атлантическия Запад (Испания и Галия) става много по-лесно.

 

2. Гражданските войни и краят на републиката

Това е, съвсем накратко, историята на римските завоевания. На мястото на унищожените държави се създават т. нар. провинции, които се управляват от легати и прокуратори. Това са длъжностни лица – чиновници и военни – които следят за събирането на данъците и командват разположената там римска военна част. Както трябва да се очаква, към града потичат огромни богатства, които, съгласно традиционното законодателство, се управляват от сената.

Така към края на I в. пр. Хр. Рим вече няма конкуренти, а само „съседи“, които, съгласно наследената от гърците традиция, биват наричат „варвари“. От тях за най-опасни се смятат германците на север и иранците (парти или перси) на изток, с които впрочем Рим така и никога не успява да се справи.

Защото точно германците са тези, който в крайна сметка унищожават града през V в. сл. Хр. и създават свое кралство в Италия; а на Изток константинополските императори водят войни с персите чак до началото на VII в., когато самото персийско царство е унищожено от арабите-мюсюлмани.

Докато Империята се разраства, вътре в града-държава протича един процес на отслабване на институциите, което значи на стария законов ред, чийто принцип е разделението на властта между консулите, сената и народа. В началото на I век пр. Хр. избухва първата тежка гражданска война между две политически фракции, предвождани от Гай Марий и Корнелий Сула. Сула побеждава и привържениците на Марий са подложени на тежки гонения. С това започва периодът на разделението на държавата на такива неформални партии със свои лидери, чиито имена стават всеизвестни – Гней Помпей, Марк Крас, Гай Юлий Цезар.

Така се стига до гражданската война между Помпей от една страна, който се представя за защитник на сената и на стария законов ред и Цезар от друга, който се опира на армията, тоест „народа“, и се стреми към еднолична власт. Той я и постига за няколко години – до убийството му през 44 г. пр. Хр.

В завещанието си той е посочил за свой наследник осиновения си племенник Октавиан, тогава още само 19-годишен. Следва войната между цезарианците Октавиан и Антоний от една страна и републиканците Брут и Касий, от друга. След победата на първите империята се разделя на две части – Западът със столица Рим се управлява от Октавиан, а Изтокът остава за Антоний, който смесва политиката с любовта и се жени за тогавашната царица на Египет Клеопатра (VII-ма).

Но през 31 г. Антоний и Клеопатра губят морската битка при Акциум в Йонийско море, недалеч от Левкада и скоро след това и двамата се самоубиват.

Египет бива присъединен към Империята и Октавиан става единствен лидер на държавата с престижа на умиротворител и с основна титла „принцепс“ – което значи просто „пръв сенатор“. Това е титлата, която носят всички лидери на държавата след него до края на IIΙ в. сл. Хр., включително и Калигула.

 

3. Властта на принцепса

Фигурата на Калигула, както ни е представена от старите историци, е интересна поради това, че тя не само позволява, но и подтиква читателя да размишлява по две теми. Първо,  как е възможно един човек да придобие толкова голяма лична власт в една поне на пръв поглед правова държава, каквато е била римската? И второ, въпросът за крайната злоупотреба с властта, тоест за произвола. Коя е причината за него?

Първият въпрос се отнася по същество до правомощията на принцепса след епохата на гражданските войни. След като Цезар побеждава Помпей, той си присвоява – разбира се, в съгласие с процедурите и чрез решения на сената – някои правомощия, които и дотогава са съществували, но никога не са били давани за толкова кратко време на един и същ човек: примерно, той всяка година бива избиран за диктатор (което значи изключителни военни правомощия за няколко месеца), а също и за консул.

Впоследствие Август нарича себе си „принцепс“ и не приема длъжността на диктатор, но продължава да натрупва правомощия въз основа на старото законодателство и някои нови разпоредби. Но той не прави това еднолично и дори не по своя инициатива. Формално тези действия се извършват от сената: сенатът „натоварва“ Август с определени задължения, като едно от тях е върховното командване на цялата римска армия.

Наред с това се създава „преторианската гвардия“ – това е полуполицейско, полувоенно формирование, нещо като жандармерия. Преторианците са единствената военизирана част, която има право да носи оръжие в границите на града. Тяхната задача е да охраняват сената, но по същество те охраняват само принцепса.

Така че властта на принцепса се основава на армията, разпръсната из Империята, и на преторианците в града; това, заедно с множеството на пръв поглед неголеми привилегии му осигурява решаващо влияние върху дейността на сената. Същевременно ролята на „римския народ“ като избирател и на неговите представители е силно принизена още от времето на Цезар. Така че държавата се управлява формално от сената, но в действителност – от принцепса.

Това положение остава непроменено при наследника на Август – Тиберий. По негово време сред сенаторите и конниците, тоест двете висши съсловия в държавата, вече се усеща недоволство от твърде голямата власт на принцепса, която му позволява да прави всичко, което е приятно на него и на приближените му – тоест, да управлява произволно. Затова след смъртта на Тиберий през март 37 г. сл. Хр. новият принцепс, когото той е посочил в завещанието си, е посрещнат с ентусиазъм и големи надежди.

Това е Калигула, синът на Германик и Агрипина, а пълното му име е Гай Цезар Август Германик.

 

4. Причини за произвола

Калигула е принцепс за по-малко от 4 години – от март 37 до края на януари 41 г. сл. Хр. Неговият живот с всички известни и скандални епизоди е познат преди всичко от биографията на Светоний (70-160 сл. Хр.) в „12-те цезари“ и от 59-та книга на „Римска история“ на Дион Касий (155-235). За съжаление на историците е загубена онази част на Тацитовите „Анали“ в които се говори за неговото време.

Сведенията на Светоний и Дион се допълват от Йосиф Флавий (37-100 сл. Хр.) в „Юдейски древности“ и Филон Александрийски (30 пр. Хр. – 45 сл. Хр.) в „Пратеничество при Гай“, които се интересуват от него главно заради неосъщественото му намерение да постави своя статуя в Иерусалимския храм.

Как е възможен произволът, за който се разказва в източниците за неговия живот?

На първо място, това е самата система на римското общество, която отхвърля равнопоставеността на хората като „човеци“. Там произволът на някои хора спрямо други се смята за естествен и е узаконен; или по-скоро нищо не пречи да бъде юридически оправдан.

Свободният може да се отнася всякак спрямо роба си, имайки предвид само личния си интерес; обществото на римските граждани може да се отнася всякак с неримските граждани, независимо дали са родени извън територията на Империята или вътре в нея; и поради това се оказва естествено, макар и изненадващо, че и принцепсът може да се отнася всякак с народа, с конниците и дори със сенаторите.

На второ място и наред с това, съществува претенцията за божественост на принцепса. Тоест, той – и то не сам, а със съгласието на сената, пък и на обществото изобщо – започва да претендира, че не е просто човек, макар и с огромна власт; той е повече от човек, а именно божество.

До смъртта на Юлий Цезар не е известно човек в Рим да е бивал официално обожествяван, ако изключим самия основател на града, Ромул. Една предпоставка за обожествяването на Цезар е това, че той принадлежи към фамилията на Юлиите, които извеждат своето родословие от сина на Еней, което значи от Афродита – тъй като Еней е син на Афродита.

Другото е, че самият град Рим е божествен – в града винаги е имало храм на „dea Roma“ (богинята Рим). Затова не е нелогично онзи, който има висшата власт и при това се представя за спасител на града, също да бъде обожествен.

Все пак Цезар става бог след смъртта си и по негово време няма храмове, в които да му се принасят жертви. Но при Август вече има, макар и не в Рим, а в провинциите.

Ето затова няма нищо толкова необикновено или ново в намерението на Калигула да бъде бог приживе. А ако ти си бог, то на теб ще ти е позволено всичко, което се разказва за боговете още от Омир.

Към всичко това трябва да се напомни, че той е станал господар на държавата като много млад човек. Когато заел мястото на Тиберий е бил 25-годишен и е бил убит от своите охранители преди да навърши 30.

…

(четено на 2 май 2017 в НТ „Иван Вазов“)

*

201