Архив на категория: за човека

за М 2

Гръкоезични автори от античността

1.
Теофраст

Теофраст (ок. 372-287 пр. Хр.) е известен като наследник на Аристотел в перипатетическата школа и автор на „Характери“.
Роден е в Ерес на остров Лесбос – от същия град е и поетесата Сафо. Истинското му име е Тиртам, а „Теофраст“ (говорещ като бог) е бил наречен по-късно.
Баща му бил заможен човек и това му помогнало да учи в Атина, където слушал Платон (427-347). Възможно е приятелството им с Аристотел да е оттогава.

(Този въпрос впрочем е спорен. В началото на биографията си на Теофраст Диоген Лаерций казва (V, 36): οὗτος πρῶτον μὲν ἤκουσεν ᾿Αλκίππου τοῦ πολίτου ἐν τῇ πατρίδι, εἶτ’ ἀκούσας Πλάτωνος μετέστη πρὸς ᾿Αριστοτέλην· κἀκείνου εἰς Χαλκίδα ὑποχωρήσαντος αὐτὸς διεδέξατο τὴν σχολὴν ᾿Ολυμπιάδι τετάρτῃ καὶ δεκάτῃ καὶ ἑκατοστῇ. От това съобщение не може да се разбере кога той се е срещнал и сприятелил с Аристотел, още повече, че веднага се казва кога е станал началник на школата – 114 ол., което значи чак между 324 и 321 пр. Хр. Ако е слушал Платон, това не може да е станало след 347 г. За тези неща разсъждава Йегер (Aristotle. Oxford, 1934; стр. 116) и в заключение казва: „It is not indeed impossible that he had even heard Plato, gone through the same process of development as Aristotle and left Athens along with him; but it is very improbable“).

След смъртта на Александър във Вавилон (323 пр. Хр.) Аристотел напуска Атина и оставя управлението на школата на Теофраст. Той я ръководи до смъртта си; смята се, че е преподавал на близо 2 000 ученици. Бил в добри отношения с известни личности от времето: македонския цар Касандър, Птолемей I, комедиографа Менандър, библиотекарят на Александрийския музей Деметрий от Фалерон. тор е на множество съчинения, от които, наред с „Характерите“ са оцелели „Изследване на растенията“ и „Причините за растенията“ поради които понякога бива наричан „основател на ботаниката“ .

Съчиненията му, заедно с Аристотеловите, са били завещани на ученика му Нелей, съхранявани около век и половина в малоазийския град Скепсис и през I в. пр. Хр. били пренесени в Рим, където перипатетикът Андроник Родоски е направил първото им антично издание.

От античните автори за него пише най-подробно Диоген Лаерций („Животът на философите“).

Споменаван е по различни поводи у множество автори.
Цицерон („Тускулански разговори“ III, 28) съобщава:
„За Теофраст пък казват, че на смъртния си одър отправил укор към природата, задето дала такъв дълъг живот на елените и гарваните, които не ги е грижа [за философията], а на хората… е дала толкова кратък. Ако те можеха да живеят по-продължително, рекъл, всички изкуства щяха да бъдат съвършени и човешкото съществуване щеше да бъде озарено от всякакъв род знание“ (Д. Илиев, 2008).

Квинтилиан („Обучението на оратора“ XI, 83):
„Ученикът на Аристотел Теофраст също е писал старателно за реториката“ (М. Порталски, 1982)

Също и Плутарх, в някои от антиепикурейските си съчинения.

Съществува едно кратко антично въведение към „Характери“, което се смята за неавтентично и където се споменава, че Теофраст бил на 99 години, когато посвещава книгата на приятеля си Поликъл.

Из „Характери“ („Сплетникът“):
῾Η δὲ λογοποιία ἐστὶ σύνθεσις ψευδῶν λόγων καὶ πράξεων, ὧν < πιστεύεσθαι> βούλεται ὁ λογοποιῶν (TLG)

„Сплетниченето представлява вести за небивалици, на които сплетникът иска хората да повярват“ (Б. Богданов)
„Новинарството е нагласяване лъжливи слухове и събития, разпространявани от тогова, който ги нагласява…“ (Ал. Балабанов)

*

2.
Епикур

Епикур (ок. 342-270 пр. Хр.) е известен като основател на философска школа, наречена „Градината“. Учението му – в етическата си част – препоръчва като цел на човешкия живот щастието, което се постига чрез ограничаване на ненужните желания и преодоляване на страховете.

Роден е на Самос, но баща му е атински гражданин, преселил се на острова.
На 18-годишна възраст Епикур се завръща в Атина, където може би е слушал схоларха на Академията Ксенократ. Около 32-годишен напуска града и започва да преподава в Мала Азия и островите – Колофон, Лампсак, Митилена. След няколко години (към 306-та) се завръща в Атина и купува имението, което става дом на школата му.

От преките му ученици най-известни са Метродор от Лампсак и Хермарх, който го наследил като ръководител на „Градината“. Сред по-късните му последователи е римлянинът Тит Лукреций Кар (ок. 95-55 пр. Хр.), който излага учението му в „De rerum natura“ („За природата на нещата“).
Смята се, че е написал към 300 книги, но от тях са оцелели само три кратки писма (към Херодот, Питокъл и Менойкей); както и множество цитати, разпръснати из античната литература.

Освен биографията у Диоген, за него може да се научи от изказванията на някои по-късни автори (Цицерон, Лукреций, Плутарх, Епиктет). Отношението им е противоречиво – от най-голямо възхищение (Лукреций) до решително отхвърляне.

Упрекван е за възгледите си, че душата е смъртна, светът (множеството светове) е възникнал случайно, а боговете, макар да съществуват, не ги е грижа за съдбата на хората.

Из „Писмо до Менойкей“ (124, 6-8):
„Συνέθιζε δὲ ἐν τῷ νομίζειν μηδὲν πρὸς ἡμᾶς εἶναι τὸν θάνατον· ἐπεὶ πᾶν ἀγαθὸν καὶ κακὸν ἐν αἰσθήσει· στέρησις δέ ἐστιν αἰσθήσεως ὁ θάνατος“

„Свикни с мисълта, че смъртта няма никакво отношение към нас, понеже всяко добро и лошо се съдържа в усещанията, а смъртта е лишаване от усещания“ (Хр. Данов)

*

3.
Аполоний Родоски

Аполоний (ок. 295/280-215) е известен като автор на поемата „Аргонавтика“ в 4 книги (над 6 000 стиха), възпяваща похода на Язон и избрани от него герои (Орфей, Херакъл, Кастор и Полидевк, Теламон и др.) до Колхида, където трябвало да получат „златното руно“ от цар Еет (син на Хелиос, брат на Кирка). С помощта на дъщерята на Еет – Медея, Язон открадва руното, потегля през Черно море и след дълъг път (Дунав, Адриатическо море, реките По и Рона, Средиземно море, островът на Кирка, феаките, Либия и Крит) успява да се завърне в Йолк.

Роден в Египет (Александрия или Навкратис) и още като млад влиза в обществото на учените и поетите от Музея. Смята се, че е учил при Калимах, но впоследствие отношенията им се влошили. В Александрия започнал с работата си върху „Аргонавтиката“. Разказва се, че произведението било посрещнато хладно, дори враждебно и това станало причина да напусне града и да се премести на Родос. Там бил приет добре, станал преподавател по реторика и получил гражданство. Твърди се, че след години се завърнал в Александрия и наследил Ератостен като директор на библиотеката.

Приписват му няколко поеми за основаване на градове (Александрия, Навкратис, Книдос и др.) и три филологически труда – за Омир (озаглавен „Към Зенодот“), за Хезиод и за Архилох.

„Аргонавтика“ е първата оцеляла поема, посветена на легендата за Язон и Медея. Диоген Лаерций пише, че такава поема бил създал и Епименид (VI в. пр. Хр.). Омир споменава кораба „Арго“ в „Одисея“ XII,70 (че преминал между скалите „Планкти“ с помощта на Хера). Пиндар (Четвърта Питийска ода) представя подробно историята от пристигането на Язон в Йолк до бягството му от Колхида с Медея; а Еврипид написва трагедията „Медея“ – единствената оцеляла антична драма по сюжета.
Запазена е „Аргонавтиката“ на римския поет Валерий Флак; и една кратка късноантична „орфическа Аргонавтика“, където разказът за събитията се води от името на Орфей. Аполониевата „Аргонавтика“ била преведена изцяло на латински – от поета Варон Атацински (I в. пр. Хр.). Овидий намира място на легендата в „Метаморфози“ (VII, 1-378), като обръща особено внимание на магиите на Медея.

Аполоний е споменаван от Квинтилиан и Псевдо-Лонгин, които се изказват за стойността на творчеството му, като оценките им са по-скоро сдържани. Страбон, Елиан и Атеней го споменават мимоходом. Запазени са две негови кратки антични биографии и справката в „Суда“.

Из „Суда“:
᾿Απολλώνιος, ᾿Αλεξανδρεὺς, ἐπῶν ποιητὴς, διατρίψας ἐν ῾Ρόδῳ, υἱὸς Σιλλέως, μαθητὴς Καλλιμάχου, σύγχρονος ᾿Ερατοσθένους καὶ Εὐφορίωνος καὶ Τιμάρχου, ἐπὶ Πτολεμαίου τοῦ Εὐεργέτου ἐπικληθέντος, καὶ διάδοχος ᾿Ερατοσθένους γενόμενος ἐν τῇ προστασίᾳ τῆς ἐν ᾿Αλεξανδρείᾳ βιβλιοθήκης.

Аполоний. Александриец, епически поет, живял на Родос. Син на Силей, ученик на Калимах, съвременник на Ератостен, Евфорион и Тимарх по времето на Птолемей, наречен Евергет. Станал приемник на Ератостен в опазването на Александрийската библиотека.

*

4.
Хипократ от Кос

Хипократ от Кос (ок. 460-377 пр. Хр.) е най-известният лекар от полисната епоха и най-прославеният медик на древността.

Принадлежи на фамилията на Асклепиадите – лекари, които извеждат родослословието си от Асклепий.
Работил е при храма на Асклепий на о. Кос, където е имало болница и вероятно библиотека с медицинска литература. Според античните му биографи най-напред е учил при баща си Хераклид, а после при Херодик от Селимбрия и Горгий от Леонтини; също при Демокрит от Абдера.
Имал двама сина – Тесал и Драконт, които също станали лекари.
Бил ценен и канен от македонския цар Пердика II (440-413 пр. Хр.) и персийския Артаксеркс II (404-358 пр. Хр.). Пътувал около Егейския басейн (Македония, Тракия, Атика) и покрай Черно море. Починал в Лариса, Тесалия.

Приписват му се 72 медицински трактата (на йонийски диалект), но повечето сигурно са били писани от други автори (като зет му Полиб).
Най-разпространени са „Афоризмите“, които започват с прочутото: „Животът е кратък, изкуството – дълго“. Всеизвестна е и „Клетвата“.

Съчиненията му са събрани и коментирани първо в Александрия през III в. пр. Хр. (Херофил, Мнемон). Измежду следващите изследователи и коментатори по-известни са Еротиан (I в. сл. Хр., „Сборник на Хипократови думи“), Артемидор и Диоскорид (II в.), Клавдий Гален (II в.) и Паладий (VI в.).
Платон го смята за авторитетен лекар („Федър“ 270c, „Протагор“ 311b). Споменават го Страбон, Плутарх, Плиний Стари; във Византия – Цец.

Сведения за живота му се откриват в античната биография, приписвана на Соран от Кос, и в по-кратката справка на „Суда“.

Из „Афоризми“ (началото):

῾Ο βίος βραχὺς, ἡ δὲ τέχνη μακρὴ, ὁ δὲ καιρὸς ὀξὺς, ἡ δὲ πεῖρα σφαλερὴ, ἡ δὲ κρίσις χαλεπή. Δεῖ δὲ οὐ μόνον ἑωυτὸν παρέχειν τὰ δέοντα ποιεῦντα, ἀλλὰ καὶ τὸν νοσέοντα, καὶ τοὺς παρεόντας, καὶ τὰ ἔξωθεν.

„Животът е кратък, изкуството – дълго. Времето е бързо, опитът – несигурен, преценката – мъчна. Трябва не само ти да се погрижиш да правиш нужното, но и боледуващият, и останалите. И външните неща да са според нужното.“

*

5.
Диоскорид

Диоскорид (I в. сл. Хр.) е автор на „За лечебната материя“ (Περὶ ὕλης ἰατρικῆς, De materia medica) в пет книги. Смятан е за най-добрия античен познавач на билките и втория ботаник на античността (след Теофраст).
Роден е в киликийския град Аназарб, недалеч от Тарс. Бил е войник в римската армия и е пътувал из повечето от териториите на империята.
Изследването му за „лечебната материя“ е посветено на някой Арий, лекар от рода на Асклепиадите. Описани към 700 растителни вида, и не малко минерали и вещества от животински произход; и са посочени лечебните им свойства. Бил е запознат с наличните изследвания по въпроса, както се вижда от предговора към съчинението.
Сведения за живота му могат да се извлекат от това, което сам той казва в началото на книгата.
Диоскорид е имал голям успех през античността, и още повече през средновековието – както във Византия и западна Европа, така и в арабския свят. Гален се отзовава положително за него; а Фотий, който го е чел, го смята за най-полезния автор в тази област.
Първият известен латински превод е от VI в. Най-ранният оцелял гръцки ръкопис е от края на V или началото на VI в.; забелязан е от посланика на император Максимилиан II в Константинопол през 1560-те и е придобит за библиотеката във Виена няколко години по-късно.
Περὶ ὕλης ἰατρικῆς е една от първите печатни гръцки книги – публикувана е във Венеция през 1499 г. Следват множество издания на гръцкия текст с (или на) латинския превод.

Из Περὶ ὕλης ἰατρικῆς (началото):
Πολλῶν οὐ μόνον ἀρχαίων ἀλλὰ καὶ νέων συνταξαμένων
περὶ τῆς τῶν φαρμάκων σκευασίας τε καὶ δυνάμεως καὶ δοκιμα-
σίας, φίλτατε ῎Αρειε, πειράσομαι παραστῆσαί σοι μὴ κενὴν μηδὲ
ἄλογον ὁρμὴν ἐσχηκέναι με πρὸς τήνδε τὴν πραγματείαν διὰ τὸ
τοὺς μὲν αὐτῶν μὴ τετελειωκέναι, τοὺς δὲ ἐξ ἱστορίας τὰ πλεῖστα
ἀναγράψαι. ᾿
ἡμεῖς δὲ ὡς εἰπεῖν ἐκ πρώτης ἡλικίας ἄληκτόν τινα ἔχον-
τες ἐπιθυμίαν περὶ τὴν ἐπίγνωσιν τῆς ὕλης καὶ πολλὴν γῆν
ἐπελθόντες—οἶσθα γὰρ ἡμῖν στρατιωτικὸν τὸν βίον—συν-
αγηόχαμεν τὴν πραγματείαν ἐν πέντε βιβλίοις σοῦ προτρεψα-
μένου, ᾧ καὶ τὴν σύνταξιν ἀνατίθεμεν…

„След като мнозина не само древни, но и нови автори съставиха книги за приготвянето, възможностите и проверката на лекарства, сега и аз, обични Арие, ще се опитам да ти покажа, че съм се насочил към това занимание не поради някакъв празен и неразумен порив. Защото едни от предшествениците ми не завършиха труда си, а при други повечето е написано въз основа на чужди изследвания…“
„А ние още от, тъй да се каже, ранната ни младост, имахме едно неспирно желание да се запознаем с тази материя. Обиколихме много земи – нали знаеш за войнишкия ни живот – и по твое насърчение съставихме този труд в пет книги. И на теб посвещаваме това съчинение…“

*

6.
Гален от Пергам

Клавдий Гален (ок. 130-200 сл. Хр.) е най-известният гръкоезичен лекар след Хипократ и най-влиятелният медицински автор през късната античност и средновековието.
Роден е в малоазийския Пергам, в семейството на математика и архитекта Никон. В ранната си младост се е интересувал от философия, но след 17-годишна възраст по съвет на баща си решил да стане лекар. Учил е при платоника Албин в Смирна и при някои известни медици – първо в същия град, а после в Коринт и Александрия. 28-годишен се завръща в Пергам, където става лекар при местната гладиаторска школа. Към 35-годишен заминава за Рим, където бързо става известен с успешните си диагнози и с публичните си лекции по анатомия.
Към 168 г. напуснал града заради избухналата там чума. Скоро след това бил поканен от съимператорите Луций Вер и Марк Аврелий в Аквилея, където имало римски военен корпус. В лагера започнала епидемия и императорите заминали за Рим; а по пътя Вер починал.
Впоследствие Гален живял дълго в Рим, и останал приближен на Марк Аврелий, който му възложил възпитанието на сина си Комод.
Надживял Аврелий, Комод и Пертинакс, и починал по времето на Септимий Север – може би в родния си град.
Сведенията за живота му са изобилни и се намират най-вече в собствените му съчинения, където той често говори за себе си: разказва ситуации от всекидневието, споменава за свои познати и представя книгите си.
Цитиран е от множество късноантични автори. Писателят Атеней (ок. 200 сл. Хр) го въвежда като персонаж в своите „Дейпнософисти/Гощавка на мъдреците“ (I,2,32).
Оцелялото писмено наследство на Гален е голямо. Запазени са над 80 негови изследвания по медицински и философски въпроси, които са признати за автентични; и няколко десетки неавтентични или със спорно авторство. Наред с тях са запазени и близо 20 коментара, написани от него към Хипократовите съчинения.
Бил е преведен на арабски през IX в. и станал един от най-четените европейски автори в арабския свят („Канон на лекарската наука“ на Авицена вероятно е повлиян от Галеновите преводи). Това допринесло и за авторитета му в западна Европа. Там той бива смятан за най-добрия медик в историята; и това продължава чак до средата на XVI в., когато започват първите критики срещу възгледите му.
Най-пълното коментирано издание е в Medicorum graecorum opera quae extant на C.G. Kuhn, където неговите съчинения (с паралелен латински превод) са поместени в 20 тома (Лайпциг, 1821-1833).

Из „Дейпнософисти“:
Γαληνός τε ὁ Περγαμηνός, ὃς τοσαῦτ’ ἐκδέδωκε συγγράμματα φιλόσοφά τε καὶ ἰατρικὰ ὡς πάντας ὑπερβαλεῖν τοὺς πρὸ αὐτοῦ, καὶ κατὰ τὴν ἑρμηνείαν οὐδενὸς ὢν τῶν ἀρχαίων ἀδυνατώτερος

„Гален от Пергам, който издаде толкова философски и медицински писания, че надмина всички свои предшественици, а и по отношение на стила не отстъпва на никой от древните…“

Из „Суда“:
Γαληνός, ὁ διασημότατος ἰατρὸς, Περγαμηνὸς, γεγονὼς ἐπὶ Μάρκου καὶ Κομόδου καὶ Περτίνακος τῶν Καισάρων ἐν ῾Ρώμῃ, υἱὸς Νίκωνος γεωμέτρου καὶ ἀρχιτέκτονος, πολλὰ συντεταχὼς ἰατρικά τε καὶ φιλόσοφα, ἔτι τε γραμματικὰ καὶ ῥητορικά· ἅτινα διὰ τὸ πᾶσιν εἶναι γνώριμα καταλέγειν ἄκαιρον ἡγησάμην ἐν τῷ παρόντι. ἐβίω ἔτη ο′.

„Гален, знаменитият лекар. Пергамец, живял във времето на римските цезари Марк, Комод и Пертинакс, син на геометъра и архитект Никон. Съчинил много медицински и философски произведения, които, поради това, че са известни на всички, сметнах за излишно да изброявам сега. Живя 70 години.“

7.
Климент Римски

Климент Римски е, съгласно преданието, четвърти епископ на Рим (ок. 90-100 сл. Хр.) – след ап. Петър, Лин и Анаклет. От него е запазено само едно произведение, което се смята за безспорно: „Първо послание до коринтяни“.
За живота му се знае малко. Древните църковни писатели често го идентифицират с Климент, за когото ап. Павел споменава във „Филипяни“, 4:3.
Някои смятали, че той е същият онзи Тит Флавий Климент от фамилията на Флавиите, който бил екзекутиран от Домициан за „безбожие“ (Дион Касий, Светоний).
Иреней („Против ересите“ III 3,3) и цитиращият го Евсевий („Църковна история“ V,6) смятат, че е познавал апостолите и е слушал техните беседи. Климент Александрийски („Стромата“ IV 17, 105) го нарича „апостол“.
Двете „Послания до коринтяни“, които му се приписват, са включени в Александрийския кодекс на Библията (V в.) като част от Новия завет. Първото от тях е запазено и в преводи на латински, сирийски и коптски (в кодекс от IV в.)
С вековете около личността му се натрупват легенди. Към края на III в. са създадени „Клементините“ – литературно-богословско произведение от жанра роман-диалог. Там той е представен като трети син на знатни родители, които по различно време напускат Рим заедно с братята му и го оставят на грижите на други. След като станал пълнолетен, той се отправил към източното Средиземноморие, за да ги потърси. По пътя се срещнал с Варнава, който го запознал с ап. Петър. Следва разказ за техните разговори и пътувания, в течение на които Климент открива изчезналите си роднини.
Запазени са два варианта на романа: „Беседи“ (῾Ομιλίαι) в 20 книги на гръцки и „Разпознавания“ (Recognitiones) в 10 книги, в латинския превод на Руфин Аквилейски.
Смятало се, че е бил заточен в Таврида (Крим). Известна е историята за откриването на мощите му и пренасянето им в Рим, разказана в пространното житие на св. Константин-Кирил Философ.

Из Иреней Лионски. „Против ересите“ III, 3, 5-16:
Μετὰ τοῦτον δὲ τρίτῳ τόπῳ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων τὴν ἐπισκοπὴν κληροῦται Κλήμης, ὁ καὶ ἑωρακὼς τοὺς μακαρίους ἀποστόλους καὶ συμβεβληκὼς αὐτοῖς, καὶ ἔτι ἔναυλον τὸ κήρυγμα τῶν ἀποστόλων καὶ τὴν παράδοσιν πρὸ ὀφθαλμῶν ἔχων, οὐ μόνος· ἔτι γὰρ πολλοὶ ὑπελείποντο τότε ὑπὸ τῶν ἀποστόλων δεδιδαγμένοι.
᾿Επὶ τούτου οὖν τοῦ Κλήμεντος στάσεως οὐκ ὀλίγης τοῖς ἐν Κορίνθῳ γενομένης ἀδελφοῖς, ἐπέστειλεν ἡ ἐν ῾Ρώμῃ ἐκκλησία ἱκανωτάτην γραφὴν τοῖς Κορινθίοις, εἰς εἰρήνην συμβιβάζουσα αὐτοὺς καὶ ἀνανεοῦσα τὴν πίστιν αὐτῶν καὶ ἣν νεωστὶ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων παράδοσιν εἰλήφει.

„След него [Анаклет], на трето място след апостолите епископството преминава към Климент, който е виждал блажените апостоли, срещал се е с тях и е имал пред очите си проповедта им, както е била произнасяла по домовете; и тяхното предание. И не е бил само той; защото тогава все още са били останали мнозина, наставлявани от апостолите.
По времето на този Климент възникнал немалък смут сред братята в Коринт. Тогава римската църква изпратила до коринтяните едно силно послание, подканящо ги към мир и обновяващо тяхната вяра и преданието, което наскоро била придобила от апостолите.“

8.
Херондас

Херондас (III в. пр. Хр.) е единственият античен мимограф, от когото са останали цели произведения.
До края на XIX в. от него е имало само няколко цитата из литературата (Стобей, Атеней).
През 1889 в Египет е открит папирус, в който са разчетени няколко ценни, непознати дотогава гръкоезични текста (като „Атинската държавна уредба“ на Аристотел).
Там се оказват и осем мима на Херондас:
„Сводницата“, „Съдържателят на публичен дом“, „Учителят“, „Жертвоприносителки/Жени в храма на Асклепий“, „Ревнивата“, „Две приятелки“, „Обущарят“, „Сън“.
Действията обикновено се развиват в малоазийските градове на континента или островите: Кос (II, IV) и може би Ефес.
Мимът е кратко драматическо произведение – сценка, представяща ситуация от градското всекидневие. Съдейки по оцелялото, мимовете са фрагментарни: авторът не се стреми да развие фабула, както е в драмата, а по-скоро, чрез размяна на няколко реплики или кратък монолог, да покаже характери.
Самата дума „мим“ (μῖμος) при Есхил означава „подражание“, а при Демостен – актьор . По същото време Аристотел я употребява в смисъла ѝ на „диалогично поетическо/литературно произведение“.
Преди Херондас мимове са писали споменатите в Аристотеловата „Поетика“ Софрон и Ксенарх. От тях не е оцеляло почти нищо, но Софрон е бил известен като любим автор на Платон.
Самият Херондас може би е гледал на себе си като продължител на сатирика Хипонакт от Ефес (VI в. пр. Хр.) – както изглежда от казаното в края на „Сънят“. Затова пише на архаичен йонийски и в холияб (поетическият размер, с който си e служел Хипонакт). След него в холиямби пише и баснописецът Бабрий (II в. сл. Хр.)
Сигурно е бил четен и харесван през елинизма и в римско време. Ето едно изказване на Плиний Млади (I в. сл. Хр.):
„… наскоро четох твоите гръцки епиграми и мимиямби… Имах чувството, че държа в ръцете си Калимах или Херод [Херондас], или нещо по-добро, ако има такова.“

Из „Сводницата“:
κεῖ δ’ ἐστὶν οἶκος τῆς θεοῦ· τὰ γ̣ὰρ πάντα,
ὄσσ’ ἔστι κου καὶ γίνετ’, ἔστ’ ἐν Αἰγύπτωι·
πλοῦτος, παλαίστρη, δύναμι[ς], εὐδίη, δόξα,
θέαι, φιλόσοφοι, χρυσίον, νεηνίσκοι,
θεῶν ἀδελφῶν τέμενος, ὀ βασιλεὺς χρηστός,
Μουσῆιον, οἶνος, ἀγαθὰ πάντ’ ὄσ’ ἂν χρήιζηι,
γ̣υναῖκες, ὀκ̣όσους οὐ μὰ τὴν ῎Α̣ιδεω Κούρην
ἀ̣σ̣τ̣έ̣ρας ἐνεγκεῖν οὐραν[ὸ]ς κεκαύχηται,
τ̣ὴ̣ν̣ δ̣’ ὄψιν̣ οἴαι πρὸς Πάρι[ν] κοτ’ ὤρμησαν

„А там е на богинята домът; и всичко,
каквото има някъде и става, е в Египет.
Богатство и палестри, сила, климат, слава,
и зрелища. Младежи и философи, злато,
светилище на брата и на сестрата, цар добър.
Музей, вино, каквито още хубости сърце ти иска.
Жените са – кълна ти се в момичето на Хадес –
като звезди; и колкото Уран не притежава.
Подобни на онези, които бяха отишли при Парис…“

9.
Дионисий Ареопагит

Дионисий Ареопагит е името на атинянина, който слушал проповедите на ап. Павел в града и бил единственият, който повярвал и се кръстил – заедно с една жена, наречена Дамар (Деяния, 17:34). Впоследствие станал пръв епископ на Атина.
Според житиеписната традиция проповядвал в Галия и загинал мъченически в Лутеция (Париж).
Под негово име в началото на VI в. стават известни четири съчинения, наричани „Ареопагитики“. Това са „За небесната йерархия“, „За църковната йерархия“, „За божествените имена“, „За мистическото богословие“. Запазени са и 10 писма, адресирани до лица, живели през I в. сл. Хр. и известни от Новия завет и преданието на древната Църква (Йоан Богослов, Тит, Гай, Поликарп).
„Ареопагитиките“ бързо станали известни и до VIII в. били преведени на сирийски, арабски, арменски и коптски; през IX в. – на латински (два пъти, вторият път от Джон Скот Ериугена), през XI-ти – на грузински, а през XIV-ти – на български (от мон. Исаия, 1371 г.).
Първият им коментар принадлежи на Иоан Скитополски (към 530 г.). През следващите векове те са коментирани от известни византийски автори като св. Максим Изповедник (VII в.) и Георги Пахимер (XIII в.), който е съставил известните им „парафрази“. Според сведението на Анастасий Библиотекар (IX в.), те били ценени и препоръчвани от св. Константин-Кирил Философ.
На Запад станали известни още през първата половина на VII в. (Григорий Двоеслов, папа Мартин); впоследствие били обсъждани от Абелар, Алберт от Лауинген, Тома Аквински, Николай Кузански и мнозина други философи. До края на XV в. малцина се съмнявали в автентичността им. Един от първите, които я поставят под съмнение, е Еразъм Ротердамски (1466-1536).
Датировката на „Ареопагитиките“, която се приема днес, е обоснована от двама немскоезични изследователи в края на XIX в.
Обръща се внимание, че до края на V в. никой не ги е споменал; езикът и обсъжданите въпроси са далеч от това, което намираме в писанията на християнските автори от I в. сл. Хр.; някои от термините показват запознатост със споровете за природата на Христос от времето на Четвърти Вселенски събор; става дума за произнасянето на Символа на вярата по време на литургия, което е въведено през 70-те години на V в.; има някои почти точни заемки от философа Прокъл (412-485 г.). Същевременно сведения за тях не се появяват преди 520 г. сл. Хр.
Поради това е прието времето на написването им да се ограничава между началото на последната четвърт на V в. и края на първата четвърт на VI-ти.

Из Св. Максим Изповедник. „Въведение към съчиненията на Дионисий“:
„Макар по това време властта да беше у римляните, те бяха дали автономия на Атина и Лакедемон; и поради това при атиняните все още се поддържаше институцията на ареопагитите.
Дионисий беше посветен във всички учения на спасението от превъзходния Павел, а беше обучен учителски от великия Йеротей, както сам той казва.
После, според казаното в седма книга на „Апостолски постановления“, Дионисий беше ръкоположен от богоносния Павел за епископ на всички вярващи в Атина.
За Ареопагита споменава и Дионисий, древният епископ на Коринт; и Поликарп – в Посланието му до атиняните“.“

10.
Ликофрон от Халкида

Ликофрон от Халкида на Евбея (края на IV-III в. пр. Хр.) е известен като автор на „Александра“ – епико-трагическа поема написана в ямби и с дължина 1474 стиха (колкото една средно голяма атическа трагедия).
Вероятно по-голямата част от живота си е прекарал на Евбея. Баща му се казвал Сокъл или Ликон. „Ликон“ може да е името на неговия осиновител (в един от източниците е наречен „историограф“).
Ликофрон е бил близък с философа Менедем от Еретрия и е участвал в срещите на неговата общност. Посветил му е една комическа драма, озаглавена „Менедем“– не е ясно дали там философът е представен доброжелателно или е осмян.
Към средата на 280-те години бил поканен в Александрия от Птолемей II Филаделф и се е заел с научна работа: написал е изследване за комедията в 11 книги.
Според „Суда“ е написал 20 трагедии ; другаде се посочва и по-голямо число.
„Александра“ е поема във формата на монолог. Говорителят е страж (тъмничар), който следи за затворената – неясно по каква причина – троянска прорицателка Касандра, наречена „Александра“. В началото той се обръща към бащата на героинята – цар Приам – за да му докладва какво я е чул да говори.
Монологът на самата Александра, предаден в пряка реч, заема цялата поема (ст. 30-1460). Накрая стражът завършва с няколко думи, отново адресирани към царя.
„Александра“ е текст, изключително труден за разбиране. Причините за това са две. Първо, авторът употребява огромен брой редки и дори уникални (hapax) думи, които са я направили неясна дори за античните. Второ, събитията и персонажите не се наричат с общоизвестните си имена, а вместо тях се избират редки названия, мъгляви описания и намеци.
Поемата обаче е интересна: най-напред, поради изобилните сведения за митологията и още повече – поради мащабния си историософски замисъл, с което напомня създадените по-късно „Метаморфози“ на Овидий.
Касандра-Александра предрича предстоящите нещастия за Троя, близките си и самата себе си. Наред с това оплаква и ахейците, много от които загиват при завръщането.
Виденията ѝ се отнасят до древни герои – Персей, Херакъл, Тезей, до участниците във войната и накрая стигат до Ксерксовото нападение срещу Атина, походите на Александър Македонски и дори до издигането на Рим като голяма военна сила в Средиземноморието.
Последното, като се има предвид датировката на Ликофрон, изглежда съмнително; и все пак е възможно.
Подобно на Херодот, Ликофрон вижда хилядолетното противостоене между Азия и Европа като главна причина за най-важните исторически събития.
„Александра“ е коментирана от Иоан Цец (XII в.), чиято работа най-вероятно е на основата на античните схолии. Новоевропейските изследователи на поемата дължат много на този коментар.

11.
Калимах от Кирена

Калимах (ок. 305-235 пр. Хр.) е известен като автор на поетически произведения в различни жанрове и каталогизатор на Александрийската библиотека.
Квинтилиан го смята за най-добрия елегик, а Катул превежда на латински стихотворението му „Косите на Вероника“ („Къдрицата на Береника“).
Роден е в град Кирена на африканското крайбрежие. Баща му се казвал Бат, а самият той смятал, че родът му възхожда към основателите на града – колонисти от Тера (Санторини). Учил в родния си град, а след това в Атина, при перипатетиците.
След завръщането си станал учител по граматика в Елевзин – предградие на Александрия. Към 270 пр. Хр. бил поканен от Птолемей II на работа в Музея, където се заел с каталогизация на библиотеката. Каталогът бил озаглавен „Пинакес“ („Таблички“).
Живял до времето на Птолемей III Евергет (246-222 пр. Хр.), в чест на чийто брак с Береника написал „Къдрицата“.
Бил автор на множество съчинения, отнасящи се до литературата и митологията на класическа Гърция. Според „Суда“ е писал и драматически произведения (трагедии и комедии), за които обаче не се споменава у други автори.
Оцелели са 6 негови химна („Към Зевс“, „Към Аполон“, „Към Деметра“ и др.), написани на йонийски и дорийски диалекти. Също: малки откъси от епоса (епилион) „Хекала“, една ерудитска елегия в 4 книги, озаглавена „Причини,“ и 64 епиграми.
Според източниците е бил близък и може би е преподавал на Ератостен, Аристофан от Византион и Аполоний Родоски.
Бил е много четен и обсъждан в Рим – освен Катул и Квинтилиан го споменават още Проперций, Овидий, Плиний Млади, Марциал.
На него принадлежи прочутата сентенция „Голяма книга – голямо зло“.

12.
Поликарп от Смирна

Поликарп (ок. 80-169 сл. Хр.) е епископ на Смирна, известен с мъченическата си смърт по времето на гоненията в средата на II в. сл. Хр. От него е оцелял един кратък текст – „Послание до филипяни“.
Поликарп е бил приближен на св. ап. и ев. Иоан Богослов. Вероятно е бил ръкоположен лично от него за втори епископ на Смирна (след св. Вукол). Може би е познавал Игнатий Антиохийски (Богоносец), който посетил някои малоазийски и тракийски християнски общини по пътя си към Рим, където претърпял мъченическа смърт.
„Послание до филипяни“ е написано по повод молбата на християнската община във Филипи да ѝ бъдат изпратени преписи от посланията на Игнатий.
Най-известен сред учениците му е Иреней (ок. 130-200 сл. Хр.), епископ на Лион и автор на „Против ересите“.
През 155 г. заминал за Рим, за да разговаря с тогавашния папа Аникет относно датата за празнуване на Пасха – въпрос, по който е имало различия между Римската и малоазийските църкви:
„Когато блажения Поликарп беше в Рим при Аникет, те поговориха малко и за други неща, и се споразумяха; а по тази тема не задълбочиха спора. Защото нито Аникет можа да убеди Поликарп да не спазва това, което винаги е спазвал, когато е бил с Иоан, ученика на Нашия Господ, и с останалите апостоли; нито пък Поликарп убеди Аникет, който казваше, че е длъжен да се придържа към обичая на презвитерите преди него. И макар че положението беше такова… те се разделиха в мир“ (Иреней, „Писмо до Виктор“).
За мъченичеството му е разказано в „Съборно послание на Смирненската църква“.
Иероним Стридонски (ок. 350-420 г.) пише за него така:
„Поликарп, ученик на апостол Иоан и ръкоположен от него за епископ на Смирна, беше начело на цяла Азия… По-късно, когато управляваха Марк Антонин и Луций Комод, в четвъртото гонение след Нерон, в Смирна, в присъствието на проконсула и на целия народ, който викаше против него [Поликарп], той беше предаден на огън. Написа до филипяните едно твърде полезно Послание, което и до днес се чете в Азия при събиране на вярващите“.

Из Иреней Лионски, „Писмо до Флорин“. В: Евсевий Кесарийски. „Църковна история“ V, 20: 4-8:
…ὥστε με δύνασθαι εἰπεῖν καὶ τὸν τόπον ἐν ᾧ καθεζόμενος διελέγετο ὁ μακάριος Πολύκαρπος καὶ τὰς προόδους αὐτοῦ καὶ τὰς εἰσόδους καὶ τὸν χαρακτῆρα τοῦ βίου καὶ τὴν τοῦ σώματος ἰδέαν καὶ τὰς διαλέξεις ἃς ἐποιεῖτο πρὸς τὸ πλῆθος καὶ τὴν μετὰ Ἰωάννου συναναστροφὴν ὡς ἀπήγγελλεν καὶ τὴν μετὰ τῶν λοιπῶν τῶν ἑορακότων τὸν κύριον καὶ ὡς ἀπεμνημόνευεν τοὺς λόγους αὐτῶν καὶ περὶ τοῦ κυρίου τίνα ἦν ἃ παρ’ ἐκείνων ἀκηκόει καὶ περὶ τῶν δυνάμεων αὐτοῦ καὶ περὶ τῆς διδασκαλίας ὡς παρὰ τῶν αὐτοπτῶν τῆς ζωῆς τοῦ λόγου παρειληφὼς ὁ Πολύκαρπος ἀπήγγελλεν πάντα σύμφωνα ταῖς γραφαῖς

„Така че аз мога да кажа и мястото, където седеше и говореше блажения Поликарп, как отиваше и идваше, начина му на живот и външния му вид; беседите, които произнасяше пред множеството хора; как разказваше за срещите си с Иоан и с останалите, които са виждали Господа. Как си спомняше техните слова, и какво беше чул от тях за Господа – за чудесата Му и учението Му. И тези неща, които Поликарп беше приел от тях като от самовидци на живота на Словото и ги известяваше, те всички бяха в съгласие с Писанията.“

13.
Арат от Соли

Арат от Соли (ок. 315-240 пр. Хр.) е известен като автор на поемата „Явления“ (Φαινόμενα), в която прави описание на видимите небесни тела (неподвижни звезди, планети), съзвездия и взаимното им положение на небосвода; и изрежда знаци, по които може да се предвиждат атмосферни промени (бури, дъжд, засушаване и т.н.).
Той е един от малкото езически автори, цитирани в Новия завет („Деяния“, 17:28-29):
„Както са казали и някои от вашите поети: Негов сме и род“ („Явления“, 5).
Роден е в килийския град Соли (по-късно Помпейополис), недалеч от Тарс. Като млад е учил в Атина, вероятно при основателя на стоическата школа Зенон; може би там се е запознал и с Калимах, който го споменава в някои от своите епиграми. Познавал се и с еретрийския философ Менедем, както изглежда от едно съобщение на Диоген Лаерций (II, 7, 140):
„…често устройвал пирове, на които канел поети и музиканти. Той харесвал и Арат, и трагика Ликофрон…“ (Т. Томов, 1985)
Около 276 г. бил поканен в Пела от македонския цар Антигон II Гонат (319-239 пр. Хр.). Може би по време на войната на Гонат с епиреца Пир му се е наложило да се премести в Сирия при Антиох I Сотер (324-261 пр. Хр.).
Съгласно сведенията от биографиите, Антигон му възложил да преработи в стихове едно прозаично произведение на астронома Евдокс (ок. 408-330 г.); която именно преработка, в 1154 хекзаметъра, е станала известна като „Φαινόμενα“.
На Арат се приписват и други произведения, включително една редакция на „Одисея“ (Ἀράτειος διόρθωσις), която той сигурно е изработил по време на престоя си в Антиохия. Но никое от тях не може да се сравни с популярността на „Φαινόμενα“.
Поемата е била преведена няколко пъти на латински – най-напред от Цицерон, после от Варон Атацински, от известния пълководец Германик и от някой Авиен (ок. 360 сл. Хр.). Била е коментирана от астронома Хипарх, после от Ахил Таций (може би различен от автора на „Левкипа и Клитофон“), александриеца Теон (IV в., баща на известната Ипатия) и от Леонтий (VI в.). Запазени са 4 негови антични биографии, както и справката в „Суда“.
В Рим е бил един от най-популярните елинистически автори. Споменава го Цицерон („За оратора“, 16):
„Щом един, както разправят, невеж в астрологията човек като Арат е говорил за небето и звездите с прекрасни и премъдри стихове…“ (П. Стоянова, 1992)
Овидий („Любовни елегии“, 15):
„Грее ли слънце, луна, вечно ще бъде Арат“ (Г. Батаклиев, 1994)
Квинтилиан („Обучението на оратора“, X)
„Сюжетът на Арат е без движение; в него няма разнообразие, нито чувство, нито едно въведено лице, нито пък реч на някого…“ (М. Порталски, 1982)

Първото му печатно издание е отпреди 1500-та.
„Явления“ е запазена в множество ръкописи, като най-цененият от тях е от XI век, и е принадлежал на известния ерудит и преводач от гръцки Висарион. По полетата на книгата има негови бележки.

14.
Юстин Философ

Юстин (ок. 100-166 сл. Хр.), един от първите християнски философи, е известен със своите „Апологии“, адресирани до императорите и сената, и с пространния си „Диалог с Трифон“, където защитава превъзходството на вярата си пред гръцката философия и нехристиянското юдейство.
Бил е роден в самарийския град Флавия Неаполис. Това е древният Сихем, разрушен през войната от 66-73 г. и впоследствие възстановен, преименуван и отново заселен, вероятно от неюдеи. Самият Юстин бил от езическо семейство: баща му се казвал Приск, а дядо му – Вакхий.
На младини се е интересувал от философия и посещавал преподаватели по стоицизъм, аристотелизъм и платонизъм. Впоследствие предпочел християнството, но продължил да се представя като „философ“.
Юстин преподавал в Рим, където по това време преследванията срещу християните и смъртните присъди (за отказ да се принесе жертва на боговете) не са били рядкост. За един такъв случай той говори във „Втора апология“ (гл. 12). Покрай дейността си в защита на християните си e спечелил и врагове. Един от тях, киническият философ Крискент, изглежда е съдействал за осъждането му.
Загинал мъченически в Рим през първите години от управлението на Марк Аврелий и Луций Вер.
Още Тертулиан го нарича „философ и мъченик“. Иполит Римски, критикувайки „ученика му Тациан“, също го споменава като „мъченик“. Иреней Лионски съобщава за негово съчинение, съдържащо опровержение на теорията на гностика Маркион.
Най-много сведения за живота му откриваме в началото на неговия „Диалог с Трифон“ (2-8) и в кн. IV (гл. 11 и 16-18) на Евсевиевата „Църковна история“.
За екзекуцията му се разказва в „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“.

Освен споменатите съчинения му се приписват и други, чиято автентичност е спорна или се отхвърля:
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните относно някои необходими питания“
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“

15.
Иреней Лионски

Иреней (ок. 130-200 сл. Хр.), малоазиец и епископ на Лион, е първият влиятелен противоеретически писател. Основното му съчинение – ῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως („Изследване и опровержение на лъжеименното знание“ или „Против ересите“) – e запазено в по-голямата си част в латински превод.
(В своята „Църковна история“ (V, 7-8) Евсевий Кесарийски говори за това съчинение и дава цитати от него. Ето какво научаваме за четирите канонични евангелия според свидетелството на Иреней, приведено в гл. 8, 2-4:
„Сред евреите Матей представи запис на Евангелието на собствения им език – по времето когато Петър и Павел благовестваха и поставяха основите на Църквата в Рим. След като те си отидоха, Марк – ученикът и преводачът на Петър – ни предаде писмено проповядваното от Петър. И Лука, спътникът на Павел, внесе в книга проповядваното от него Евангелие. После Иоан, ученикът на Господа, който и беше сложил глава на гърдите му, също издаде Евангелие – когато живееше в Ефес, в Азия.“)
В младостта си бил близък с епископа на Смирна Поликарп, когото споменава с голяма почит („Писмо до Флорин“; ibidem V, 20: 4-7).
По време на гоненията в Галия през 70-те години на II в. е бил презвитер в Лион. След мъченическата смърт на Потин (загинал на 90-годишна възраст) го наследил като Лионски епископ.
Към 190 сл. Хр. папа Виктор бил в конфликт с малоазийските епископи поради различие в деня на празнуването на Пасха. Тогава Иреней изпратил писмо до него, в което го посъветвал да не прекратява общението, макар да е съгласен, че Пасха трябва да се празнува в неделя (както настоявал Виктор) и без оглед на датата в еврейския календар, на която малоазийците, следвайки Иоан Богослов, отбелязвали деня на Възкресението.
Благодарение на тази Иренеева намеса мирът в Църквата бил запазен (ibidem V, 23-24).
Известни са заглавия и на други негови съчинения, сред които е споменатото у Евсевий ᾿Επίδειξις τοῦ ἀποστολικοῦ κηρύγματος („Изложение на апостолската проповед“).
(„Освен споменатите съчинения и писма на Иреней се разпространява също и една кратка и много необходима реч, отправена към елините и озаглавена „За знанието“; и една друга, наречена „Към брат Маркиан“, която има за цел изложение на апостолската проповед“ – ibidem V, 26)
През цялата история то се е смятало за загубено, но в началото на XX в. е открито в една библиотека в Ереван – в арменски ръкопис от XIII в. – и през 1907 е издадено.
Въз основа на едно съобщение на Иероним Стридонски се предполага, че Иреней е загинал мъченически по време на гоненията при Септимий Север, около 200 г.
Най-много и ценни сведения за живота и произведенията му се откриват в кн. V на Евсевиевата „Църковна история“.

Из Иероним. „За знаменитите мъже“, 35:
„Irenaeus, Pothini episcopi, qui Lugdunensem in Gallia regebat Ecclesiam, presbyter, a martyribus ejusdem loci, ob quasdam Ecclesiae quaestiones legatus Romam missus, honorificas super nomine suo ad Eleutherum episcopum perfert litteras. Postea jam Pothino prope nonagenario, ob Christum martyrio coronato, in locum ejus substituitur.
Constat autem Polycarpi, cujus supra fecimus mentionem, sacerdotis et martyris, hunc fuisse discipulum.
Scripsit quinque adversus haereses libros, et contra gentes volumen breve, et ad Martianum fratrem de Apostolica praedicatione, et ad Blastum de Schismate, et ad Florinum de Monarchia, sive quod Deus non sit conditor malorum…
Feruntur ejus et aliae ad Victorem episcopum Romanum de quaestione Paschae epistolae: in quibus commonet eum, non facile debere unitatem collegii scindere.
Siquidem Victor multos Asiae et Orientis episcopos, qui decima quarta luna cum Judaeis Pascha celebrabant, damnandos crediderat.
Floruit maxime sub Commodo principe, qui M. Antonino Vero in imperium successerat.“

„Иреней, презвитер на епископ Потин, който управляваше Лионската църква в Галия, беше изпратен от мъчениците от онова място като пълномощник по някои църковни въпроси в Рим; и предаде на епископ Елевтерий писмо, съдържащо похвални думи за него самия. По-късно, след като почти деветдесетгодишният Потин се увенча с мъченичество за Христос, той бе поставен на мястото му.
Известно е, че е бил ученик на свещенослужителя и мъченик Поликарп, за когото споменахме по-горе.
Написа пет книги „Против ересите“ и един малък том „Против езичниците“; „Към брат Маркиан за апостолската проповед“, „Към Бласт за разкола“, и „Към Флорин за монархията“, или че „Бог не е причина за злините“.
Известни са и други негови писма – до римския епископ Виктор по въпроса за Пасха. В тях му напомня, че не бива леко да разрушава единството на общността. Защото Виктор смяташе, че мнозина епископи от Азия и Изтока, които празнуваха Пасха на 14-то число от лунния месец заедно с юдеите, трябва да бъдат осъдени.
Разцветът му беше най-вече по времето на принцепс Комод, който наследи императорската власт от Марк Антонин Вер [Марк Аврелий].“

16.
Теокрит

Теокрит (р. ок. 310 пр. Хр.) е един от най-влиятелните антични лирически поети. Появата на жанра „буколическа идилия“ се свързва с неговото име.
Предполага се, че е от Сиракуза, но е живял и на Кос, и в Александрия. Според биографите му е бил близък с Асклепиад от Самос и Филетас от Кос. Сигурно се е познавал с Арат, както и с останалите известни поети от времето – Калимах, Аполоний, Ликофрон. Писал е стихове в чест на тогавашни монарси – Птолемей Филаделф, Хиерон II.
Според „Суда“ е писал в няколко различни жанра; но всичко, което е оцеляло, са 30 „идилии“, 24 епиграми и няколко фрагмента. За автентичността на идилиите има спорове – предполага се, че към 1/3 от тях не са от Теокрит. Повечето са на дорийски диалект и в хекзаметър.
„Идилия“ означава „малък ейдос“ („видче/образче“); и няма сведения самият автор да е наричал произведенията си така.
Някои от тях („Магьосници“, „Любовта на Киниска“, „Сиракузанки“) наподобяват мимовете на съвременника му Херондас и е възможно да са били повлияни от сицилиеца Софрон (V в. пр. Хр.).
Други („Хилас“, „Диоскури“) изглеждат като част от епос и напомнят някои сцени от „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски. „Малкият Херакъл“, „Херакъл лъвоубиец“ приличат на митическите разкази от Омировите химни.
Похвалата за Птолемей има подчертано реторически характер; а произведението, посветено на Хиерон, е по-поетическо и напомня епиникия на Пиндар в чест на Хиерон I (V в. пр. Хр.).
В „Епиталамий за Елена“ се усеща влиянието на Сафо.
Теокрит е имал съзнание за поетическата традиция, на която е наследник. Това се вижда в епиграмите, където се споменават имена на поети: Анакреон, Епихарм, Хипонакт, Архилох, Пизандър. Обичал е да пресъздава общуването си с приятели и да им посвещава произведенията си. В „Талисии“ е представен поетически разговор-състезание на Кос, където участник е изглежда самият Теокрит, наречен „Симихид“. В началото на „Пастирски певци“ се обръща към Арат, а в „Циклоп“ и „Хилас“ – към милетския лекар Никий.
Влиянието му през античността е голямо: за него свидетелстват „Еклоги“-те на Вергилий и романът „Дафнис и Хлоя“; както и големият брой антични и византийски коментари.
Стиховете му оцеляват благодарение на една антология, съставена през I в. пр. Хр. от Артемидор от Тарс. Там са включени и произведения на Бион и Мосх (II в. пр. Хр.), които пишат по подобен начин.

Из „Сиракузанки“, или
„Две приятелки на празника на Адонис“

„Горго:
– Вътре ли е Праксиноя?
Праксиноя:
– Горго, мила, колко време! Вътре съм. Чудо е, че и сега дойде. Евноя, виж за стол. Сложи и възглавница.
Г.:
– Така е прекрасно.
П.:
– Сядай.
Г.:
– Ох, нещастна душо! Едва ви се спасих, Праксиноя, много тълпа, много четворни колесници. Навсякъде обувки, навсякъде мъже с хламиди. А пътят е безкраен и ти живееш съвсем далеч.
П.:
– Това е онзи побърканият. Накрая на земята взе това, кошара, не жилище, та да не сме съседки. Раздор, зло завистливо, такъв е вечно.
Г.:
– Не говори за мъжа ти Динон такива работи, мила, когато малкият е тук. Виж, жено, как те поглежда. Смело, Зопирион, сладка рожбо – тя не говори за татко.
П.:
– Усеща бебето, кълна се в Господарката.
Г.:
– Хубав е татко.
П.:
– Пък този татко завчера – казваме му завчера, наистина: „Тате, да купиш сода и морска трева от палатката”; и дойде и носи сол – мъж тринадесет лакътя.
Г.:
– И моят е така, унищожител на парите, Диоклид. Взе вчера кучешки косми за седем драхми, парцали от стари торби, пет кичура – и всичко боклук, едно върху друго.
Но хайде, взимай си роклята и наметката. Да вървим при заможния цар Птолемей и да видим Адонис. Чувам, че царицата е приготвила нещо красиво.
П.:
– На благатия всичко му е благато.“

17.
Климент Александрийски

Тит Флавий Климент Александрийски (ок. 150-215 сл. Хр.) е управлявал влиятелното катехизическо (огласително) училище в Александрия към края на II в. сл. Хр.
Известен е с трилогията си „Увещание към елините“, „Педагог“ и „Стромати/Килими“, в която се стреми да покаже какъв е пътят на търсещия истината: от отричане от езичеството към усъвършенстване в добродетелния живот и утвърждаване във вярата.
Има колебание дали е родом от Александрия или Атина. Правени са опити да се обясни пълното му име, подобни на тези относно св. Климент Римски – дали то означава, че е бил свързан с императорския род на Флавиите.
Според собственото му свидетелство (подобно на разказаното от Юстин в „Диалог с Трифон“) е пътувал из източното Средиземноморие, слушал различни учители и накрая се задържал при един от тях, в Египет. Това трябва да е бил Пантен, когото Климент наследява като ръководител на школата за християнско образование.
По време на гонението при Север (към 202-203 г.) напуска града и не е известно дали се е завърнал отново. Знае се, че се е срещал с епископите на Иерусалим и Антиохия.
Климент е първият християнски автор, който настоява, че езическата философия и словесност не бива да отхвърлят изцяло, защото в тях се откриват полезни възгледи, които не противоречат на вярата и съдействат за добродетелния живот.
Съчиненията му показват отлична запознатост с гръцката литература и езическата религия.
Негов наследник в школата става прочутият Ориген.
Най-много сведения за него откриваме в „Църковна история“ на Евсевий. Споменават го Руфин, Иероним, Кирил Александрийски. Сведения и мнение за оцелелите му до IX в. съчинения намираме в „Библиотеката“ на Фотий.

Из
„Стромати“ I,1

„Тази работа не е писание, изработено за да бъде показвано; а записки, натрупани за стари години и като лекарство срещу забравата. Тя е безизкусно изображение и скица на онези видими и одушевени, действително достойни за споменаване блажени мъже и на словата им, които се удостоих да слушам.
От тях един беше йониец в Гърция, друг живееше във Велика Гърция; трети беше от Келесирия, четвърти от Египет. Други живееха на Изток; оттам един произхождаше от асирийците, а друг, в Палестина, беше евреин по род. Накрая попаднах на последния – който по сила беше пръв – като го издебнах скрит в Египет; и тогава се успокоих.
Те съхраняваха истинното предание на блаженото учение, прието направо от светите апостоли Петър и Яков, Иоан и Павел, както син приема от баща си (а малко синове са подобни на бащите си). И тъй с Бога доживяха до наше време, за ни поверят онези праотечески и апостолски семена“ (PG VIII, 697-700)

18.
Менандър

Менандър (онзи, когото Цезар цитира при Рубикон) е един от най-четените и възхвалявани драматурзи през античността.
Роден е в Атина (към 342 пр. Хр.) и е прекарал целия си живот в Атика, макар да е бил канен от царя на Египет Птолемей I да се премести в Александрия (1).
Бил е роднина на комедиографа Алексис; познавал се е с Теофраст, Епикур, Деметрий от Фалерон. Връзката му с хетерата Гликера била прочута и коментирана не по-малко, отколкото тази на Перикъл с Аспасия или на Праксител с Фрина (2).
Написал е 108 комедии, което е много – ако се вземе предвид, че е починал сравнително рано (3). Спечелил е осем състезания, докато някои негови съперници са имали повече победи (4).
Впоследствие славата му се е разраснала. Още през III в. пр. Хр. филологът Аристофан Византийски писал: „Менандре, животе! Кой от вас кого имитира?“ (5) Авъл Гелий смята, че дори добрите римски подражатели на Менандър са останали далеч от своя образец (6). Квинтилиан препоръчва на бъдещите оратори да го четат и казва, че приживе е бил недооценен (7). Павзаний съобщава за местонахождението на гроба му и отбелязва, че никой друг комедиограф не е станал толкова известен (8). Плутарх смята, че трябва да бъде предпочетен пред Аристофан.
Дори ап. Павел го цитира: „Не се лъжете – лошите приятелства развалят добрите нрави“ (1 Кор. 15:33) (9).
Въпреки това до началото на XX в. от произведенията му не е било познато почти нищо. Благодарение на две открития в Египет, направени през 1905 и 1956, се стига до изданията на големи фрагменти от четири драми ( „Герой“, „Третейски съд“, „Остриганата“ и „Самиянка“), също и на цялата „Δύσκολος“ („Мъчният човек“) (10).
Сюжетите (темите) на драмите му са извлечени от частния живот на атиняните от края на IV в. Обикновено става дума за подхвърлени и намерени деца, разделени и помирили се съпрузи, ухажвания, бременности вследствие на изнасилване и други перипетии около любовта и брака. Според сполучливия израз на един от издателите му, образите в пиесите му са стандартни като шахматни фигури (11).

„Защото какво е Атина без Менандър? И какво е Менандър без Гликера? Тя му подготвя маските, тя му облича актьорите и застанала зад кулисите, чупи пръсти разтреперана, докато публиката не започне да ръкопляска. Тогава, кълна се в Артемида, си отдъхвам и те прегръщам, за да прилаская святата глава, родила толкова прочути драми.
Но ето какво отговорих на приятелките ми, Менандре.
Казах им, че се радвам, задето не само Гликера, но и отвъдморски царе те обичат и славата на дарбата ти се носи през моретата. И Египет, и Нил, и Протеевият нос, и Фароската кула – всички са в напрегнато очакване да видят Менандър и да чуят неговите сребролюбци и влюбени, суеверни и неверници, бащи и синове, и роби, и всички други сценични превъплъщения. Тях ще чуят, но не ще видят Менандър, освен ако не дойдат в Атина при Гликера, за да видят нейното щастие, нейния Менандър – денем и нощем в обятията ѝ, а със славата си навред“ (Др. Вълчева, 2008)

Бележки:

(1) Вж. литературния псевдоепиграф „Писмо от Гликера до Менандър“ на Алкифрон (II в. сл. Хр.): „Царят на Египет Птолемей кани моя Менандър и му обещава едва ле не половината си царство“ („Писма на хетери“, стр. 50). Обстоятелствата, споменати в „Писмото“, най-вероятно са основани на исторически факти.
(2) Алкифрон е внесъл в своя сборник (напомнящ на Овидиевите „Героини“ – „НК“ 1994, превод Г. Батаклиев) и писмо на Фрина до Праксител („Писма на хетери“, стр. 23).
(3) За броя на комедиите му съобщава „Суда“. В един коментар към Овидий пише, че се е удавил в морето: „Comicus ut mediis periit dum nabat in undis“. Някои добавят, че това е станало близо до Пирей (Meineke, стр. xxv).
(4) Като Филемон. Авъл Гелий пише: „Philemonem cum forte habuisset obviam, quaeso, inquit, Philemo, bona venia dic mihi, cum me vincis, non erubescis?“ („Атически нощи“ XVII, 48). „Филемон, който поради лошия вкус на своите съвременници често е бил предпочитан пред Менандър“ (Квинтилиан, стр. 599).
(5) ᾿Αριστοφάνης ὁ γραμματικὸς εὐστοχώτατα εἶπεν ἐκεῖνο· „῏Ω Μένανδρε καὶ βίε, πότερος ἄρ’ ὑμῶν πότερον ἐμιμήσατο;”
(6) „Чета ли стиховете само на Цецилий, не виждам в тях ни студенина, ни слабост; ако обаче ги съпоставя и сравня с гръцките, започвам да си мисля, че Цецилий не е трябвало да подгонва нещо, което не би могъл да догони“ (II, 23; Вл. Атанасов, стр. 48).
(7) „След като учениците укрепнат в добрите и здравите нрави, тогава трябва да четат комическите автори. Говоря за Менандър“; „Някои, както Менандър, са получили по-справедлива оценка от поколенията, отколкото от своето време“ (Квинтилиан, стр. 85 и 200)
(8) „Ако не смятаме Менандър, няма друг прославил се автор на комедии (I, 21, 1; В. Русинов, 2004). Така мисли и Квинтилиан: „Той наистина е отнел славата на всички други автори на произведения от същия жанр и ги е затъмнил с блясъка на своята слава“ (стр. 599).
(9) Според някои изследователи Менандър е изобразен в Московския „Благовещенски събор“ като един от езическите мъдреци, които са били удостоени с прозрение за идването на Христос и троичността на Бог: „Над пиластъра в ъгъла на храма e изобразен мъж, който по всяка вероятност трябва да бъде отъждествен, съобразно поставения надпис, с древния атински поет Менандър. Той държи свитък, върху който е написано: „Неизследованно и неизреченно и неразрушенно божество Трия…““ (Ив. Дуйчев, стр. 36).
(10) Фрагментите са издадени през 1907, а „Δύσκολος“ – през 1958. Предполага се, че поне 20 от драмите му са били познати на Михаил Псел, и че те (или поне такъв брой) са били оцелели в Константинопол до XVI в. (според папския библиотекар Лео Алатий – вж. Фабриций. Bibliotheca graeca X, 69 и коментара на Christ, стр. 270).
(11) Allinson, стр. xvii.

19.
Полибий

Полибий от Мегалополис (ок. 200-120 пр. Хр.) (1) е автор на „Всеобща история“ в 40 кн., в която представя забележителните военно-политически успехи на римската държава от началото на Втората картагенска война до разрушението на Картагент и Коринт в средата на II в. пр. Хр. (2)
Покрай това той изразява възгледите си за историческите процеси, ползата от размислите за историята и начините да се прави историография. Eто част от заключението на книгата, което представя плана на труда и е характерно за стила му:

„А сега, когато стигнах до края на целия си труд, аз искам, припомняйки на своите читатели за първоначалната схема, която им бях представил като основа на своя труд, да им предложа накратко цялостната си тема, като създам в цялост и поотделно връзката между началото и края.
Прочие, в началото обясних, че във встъпителните си книги ще предам събитията оттам, откъдето е прекъснал Тимей. И след кратък преглед на събитията в Италия, Сицилия и Либия – защото този автор се е занимавал в своята история само с тези райони – като стигна до момента, когато на Ханибал бяха поверени картагенските войски, когато Филип, синът на Деметрий, наследи царството в Македония, когато спартанецът Клеомен бе изгнан от Елада и когато Антиох наследи трона на Сирия, а Птолемей Филопатор – този в Египет, аз се заех да започна началото на същинската си история от тази дата, тоест от сто тридесет и деветата олимпиада. И оттам да се занимая с всеобщата история на целия свят, подреждайки я по олимпиади, разделяйки олимпиадите по години и правейки съпоставка между хода на събитията до завладяването на Картаген, битката на ахеите и римляните при Истмос и последвалото я възстановяване на елините.
Както казах, от този труд любознателните ще се сдобият с най-добрата и похвална придобивка – да разберат как и чрез каква политическа система целият свят бе подчинен единствено на римската власт – събитие, подобно на което не би могло да се намери в миналото.
Сега, след като свърших всичко това, не ми остава нищо друго, освен да означа датите, включени в тази история, да дам списък на номерата на книгите и показалец на целия труд.“ (3)

Най-общо за метода на историографията:

„По същия начин и систематическата история се състои от три дяла, първият от които се изразява в изучаването на спомени и сравняване на тяхното съдържание, второто е изследването на градовете, местата, реките и заливите, и въобще на особеностите по суша и море и на разстоянията, и третото – преглед на политическите събития.“ (4)

Полибий е син на Ликортас – влиятелен деец на коалицията на гръцките градове, наречена Ахейски съюз. Покрай баща си той е бил запознат с политиката и военните дела на времето, и от млада възраст е бил подготвян за такива дейности. (5)

След победата на Рим над Македония и детронирането на последния македонски цар Персей през 168 г., Полибий, заедно с още хиляда знатни гърци, бил изпратен като заложник в Рим и прекарал там 17 години. Бил е приближен на известния пълководец Сципион Емилиан, което му дало възможност да наблюдава отблизо делата на най-изтъкнатите римски политици и военни. (6)

Към 150 пр. Хр. се е завърнал в Мегалополис, но не е престанал да поддържа контакта си с римските власти. (7)
Починал на повече от 80-годишна възраст – разказва се, че било поради травма, получена при падане от кон.

Известни са заглавията и на други негови съчинения, които не са оцелели: „За живота на Филопоймен“ (8) и „Тактика“. (9)

Като историк Полибий е бил високо ценен още през античността. Цицерон и Ливий се изказват положително за него. (10) Посидоний и Страбон пишат продължение на „Историята“, а Марк Брут я конспектира. (11)
Самият той бил почетен с издигане на множество статуи в своя град и из Пелопонес. (12)

Първите 5 книги са запазени изцяло; от VI до XVIII има големи откъси, а от следващите – само фрагменти.
Основният ръкопис е Vatic. 124, от XI в. (13) Първите 5 книги са издадени най-напред в латински превод през 1473 в Рим. През 1609 в Париж Казобон публикува издание на гръцкия текст, което „става основа на всички следващи“. (14)

Бележки:

(1) „Суда“: Πολύβιος, Λύκου υἱός, ἀπὸ Μεγάλης πόλεως τῆς ᾿Αρκαδίας, καθηγησάμενος Σκηπίωνος τοῦ ᾿Αφρικανοῦ, ὅτε καὶ Παναίτιος ὁ φιλόσοφος· γεγονὼς κατὰ Πτολεμαῖον τὸν ἐπικληθέντα Εὐεργέτην. οὗτος
ἔγραψε τὴν μακρὰν ἱστορίαν ῾Ρωμαϊκὴν ἐν βιβλίοις μ′. ἄρχεται δὲ ἀπὸ τῆς φυγῆς Κλεομένους τοῦ Σπαρτιάτου καὶ τῆς Φιλίππου τοῦ Περσέως υἱοῦ διαδοχῆς τῶν Μακεδόνων, τὰ ἑξῆς ἐπισυνάπτων ῾Ρωμαίων.
(2) „Това, което съм се заловил да описвам – как, кога и защо всички известни части на културния свят попаднаха под властта на Рим – е събитие и зрелище, което се възприема като едно цяло (ὄντος γὰρ ἑνὸς ἔργου καὶ θεάματος ἑνὸς τοῦ σύμπαντος, ὑπὲρ οὗ γράφειν ἐπικεχειρήκαμεν, τοῦ πῶς καὶ πότε καὶ διὰ τί πάντα τὰ γνωριζόμενα μέρη τῆς οἰκουμένης ὑπὸ τὴν ῾Ρωμαίων δυναστείαν ἐγένετο)“ („Всеобща история“ 3, 1; превод В. Русинов, 2001-2003 – всички останали цитати от Полибий са според неговия превод).
(3) Пак там – 39, 8.
(4) Пак там – 12, 25д.
(5) В погребението на Филопоймен: „Като изгориха тялото му и събраха останките в урна, потеглиха в нещо като съчетание от победно шествие и погребение. Виждаше се, че са увенчани и същевременно плачеха; и водеха пленените си врагове. Самата урна, която едва се виждаше от множеството ленти и венци, носеше Полибий, синът на ахейския стратег; и около него бяха първите от ахейците“ (Плутарх. „Филопоймен“, 21). Бил избран за пратеник при египетския цар Птолелемей IV Епифан: „Като решиха това, ахеите назначиха за свои пратеници Ликортас, Полибий и Арат, сина на великия Арат от Сикион, за да благодарят на царя за предишния му подарък от въоръжение и номизми, както и да приемат корабите и да се погрижат за тяхното транспортиране. Ликортас назначиха, защото по времето, когато Птолемей поднови съюза си с ахеите, той беше техен стратег и тогава направи всичко, което бе по силите му, за да се съобрази с интересите на царя, а Полибий, който тогава все още не беше навършил законната възраст за такава длъжност, защото баща му бе го бе изпратил като посланик, за да поднови съюза с Птолемей и да докара дара от снаряжения и монети… Това пратеничество обаче така и не замина, поради смъртта, която сполетя Птолемей по същото време“ (пак там – 24, 6). Бил е предложен за командващ конница в ахейските сили в навечерието на последните сражения между римляни и македонци: „Полибий, Аркезилай, Аристон и Ксенон споделяха това мнение. При това се реши Архон да предприеме стъпки да получи поста стратег, а Полибий – хипарх“ (пак там – 28, 6).
(6) Сам той изрично отбелязва ползата от това и смята, че без лично участие в държавните дела никой не може да напише добра история: „Не е възможно нито човек без опит във военните дела да пише добре за военни събития, нито такъв, който няма опит в политическите обрати да разказва за политически събития. Тъй че, щом писаното от книжни учени е лишено от опит и жизненост, то трудът на такива учени е без полза за техните читатели“; „Наистина полезно е да се видят чрез възпоминанията какви са били възгледите на старите автори, какви представи са имали хората преди за условията, местата, народите, държавните уредби, делата, а също и да се разберат условията и шансовете на всеки народ в старите времена. Защото отминалите събития добре ни насочват към познание за бъдещето, стига човек истински да изследва всяко минало събитие. Но да си убеден, подобно на Тимей, че разчитайки единствено на силата на древните възпоминания, можеш да пишеш за последвали събития, е съвсем глупаво и е все едно човек, който е видял творбите на стари зографи, да си въобрази, че сам той е зограф и майстор в този занаят“ (12, 25з,д).
(7) „Полибий се заел подробно да обясни на легатите какъв е бил Филопоймен, съгласно това, което първоначално казах за този държавник. Макар често да се е противопоставял на заповедите на римляните, то неговата съпротива се е ограничавала до това да ги уведомява и съветва по спорните въпроси и той винаги правел това много внимателно“ (пак там – 39, 3). „Всеки път, когато римляните се вслушвали в съвета на Полибий, нещата им вървяли добре, но казват, че когато не искали да го послушат, правели грешки. Всички елински градове, които били членове на Ахейския съюз, получили позволение от римляните Полибий да им определи управлението и законите“ (Павзаний VIII, 30, 9).
(8) „Ако не бях се занимавал с него [Филопоймен] на отделно място, в което разясних кой е той, какъв му е бил произхода, в какви умения се е обучавал като млад, щеше да е необходимо сега да разказвам за всички тези неща. Но след като по рано в три книги, които са извън този труд, съм говорил за него, като съм описал възпитанието му като дете и най-известните му дела, ясно е, че в тази си работа е уместно да пропусна подробностите по детското му възпитание и младежките му стремежи, но да дам подробни данни за делата му в цветуща възраст, за които там споменах сбито, та да се запази съответният облик за всеки от двата различни труда. Защото както предишната ми работа имаше облик на енкомион и изискваше сбито и малко преувеличено изреждане на неговите постижения, така и тази история, място и за похвала, и за упрек, търси истината, фактите и основите на които се крепи и едното, и другото“ („Всеобща история“ 10, 21).
(9) „Този въпрос аз съм разгледал по-подробно в своите бележки върху тактиката“ (пак там – 9, 20).
(10) Цицерон: „Впрочем нека следваме нашия Полибий, от когото няма по-прецизен в изчисляването на времето (quo nemo fuit in exquirendis temporibus diligentior)“ („За държавата“ II, 26; М. Костова, 1994); „Например Полибий, един много добър историк (bonus auctor)…“ („За задълженията“, 113; Р. Златанова, 2008). Ливий: „Polybius, haudquaquam spernendus auctor“ („История на Рим“ XXX, 45).
(11) „Суда“: ἰστέον, ὅτι διαδέχεται τὴν Πολυβίου ἱστορίαν Ποσειδώνιος ᾿Ολβιοπολίτης, σοφιστής. ἔγραψε δὲ καὶ Στράβων ᾿Αμασεὺς τὰ μετὰ Πολύβιον, ἐν βιβλίοις μγ′. Страбон: „Наистина, неуместно е да влизам във философски спор с всекиго, но е достойно да го направя с Ератостен, Хипарх, Посидоний, Полибий и други от техния ранг“ ( I,2,1). Плутарх: τῶν ἄλλων ἢ καθευδόντων ἢ πρὸς ἐπινοίᾳ καὶ φροντίδι τοῦ μέλλοντος ὄντων, αὐτὸς ἄχρι τῆς ἑσπέρας ἔγραφε συντάττων ἐπιτομὴν Πολυβίου („Брут“, 4).
(12) „Хората до такава степен се възхитили от поведението на Полибий, че издигнали в негова чест мраморна статуя“ (пак там – 39, 3). В един храм в Мантинея: „Тук има стела на Полибий, сина на Ликортас, изваян в релеф на плоча, за когото по-късно ще спомена подробно“; В агората на мегалополитаните, зад периболоса на Зевс Ликейски, има релефно изображение на мъж върху стела – Полибий, синът на Ликортас. На стелата са изписани елегически стихове, съобщаващи, че той обиколил всички земи и морета, че станал съюзник на римляните и усмирил гнева им срещу елинството. Този Полибий е написал също история на римляните, включително как те започнали война с Картаген“ (Павзаний VIII, 9, 1 и 30, 8); В Палантион [близо до Мегалополис] има също светилище на Коре, дъщерята на Деметра, а недалече от него статуя на Полибий“ (пак там – VIII, 44, 5); в Тегея: „Близо до светилището на Ейлейтия има олтар на Гея, до който е поставена стела от бял мрамор. На нея е изваян Полибий, синът на Ликортас, докато на друга стела е Елатос, един от синовете на Аркад“ (пак там – VIII, 48, 8). Към края на XIX в. в Олимпия е намерена основата на статуя с надпис: „Градът на елейците [прославя] Полибий от Мегалополис, син на Ликортас“ (Christ, стр. 480).
(13) Christ, стр. 484.
(14) Schoell II, стр. 141.

20.
Секст Емпирик

Секст Емпирик (2-ра половина на II в. сл. Хр.) е автор на съчинения, представящи възгледите на философите от скептическата школа.
Това са „Пиронови скици“ (постановки/основоположения – ὑποτυπώσεις) в три книги и „Към/против учените“ (πρὸς μαθηματικούς).
Второто съчинение се разделеля на 11 книги, от които първите пет оспорват възгледите на „философстващите учени“ – логиците (2 кн.), физиците (2 кн.) и етиците.
Следващите шест обсъждат възможността за сигурно знание в граматиката, реториката, аритметиката, геометрията, астрономията и музиката.
За основоположник на скептицизма като школа се смята Пирон от Елида (ок. 360-270 пр. Хр.) Негов последовател е Тимон от Флиунт (р. ок. 320 пр. Хр.). След тях скептицизмът като интелектуална позиция и метод за философстване се възприема от платониците (академици) Аркезилай (ок. 318-240) и Карнеад (ок. 215-129 пр. Хр.) (1)
Скептицизмът се явява отново като самостоятелно философско направление при Енесидем (I в. пр. Хр.) и накрая при самия Секст. От всички автори преди него са останали само отделни цитати.
За Секст не се знае много повече от това, че е автор на споменатите съчинения. Предполагат, че е бил лекар (тъй като в тогавашната медицина имало направление, наричано „емпирическо“). Бил учил при някой Херодот от Тарс, за когото обаче нищо друго не е известно. Датировката му е основана на данни, извлечени от собствените му съчинения и косвени външни сведения.

Ето съдържанието на „Пиронови скици“:

Книга I:
1. Главната разлика между философиите
2. Двата раздела на скептицизма (σκέψις) – общ и специален
3. Названия на скептическото направление (ἀγωγή)
4. Що е скептицизъм
5. За скептика
6. Началата на скептицизма
7. Дали скептикът догматизира
8. Дали скептикът принадлежи към школа (αἵρεσις)
9. Дали скептикът се занимава с естествознание/физика (εἰ φυσιολογεῖ)
10. Дали скептиците отричат явленията (φαινόμενα)
11. За критерия на скептическото направление
12. Коя е целта на скептическото направление
13. За общите начини на въздържането [от отсъждане] (τρόποι τῆς ἐποχῆς)
14. За десетте начина
15. За петте начина
16. Кои са двата начина
17. Кои са начините са опровергаване на етиолозите
18. За скептическите изказвания
– „не повече“
– неизказване (ἀφασία)
– „по-скоро“, „възможно е“, „допустимо е“
– „въздържам се“
– „нищо не определям“
– „всичко е неопределено“
– „всичко е несхватимо“
– „не съм в състояние да схвана“, „не схващам“
27. За това, че на всяко твърдение противолежи равностойно твърдение
28. Опори на скептическите изказвания
29. Скептическото направление се различава от Хераклитовата философия
– от Демокритовата философия
– от киренското направление
– от Протагоровото
– от академическата философия
– дали емпиризмът в медицината съвпада със скептицизма

Книга II:
1. Дали скептикът може да изследва относно нещата, които се казват при догматиците
2. Откъде да се започне с изследването, насочено против догматиците
3. За критерия
4. Дали съществува някакъв критерий за истина
5. За това „от кого“ [може да се съди]
– „чрез какво“
– „съобразно какво“
8. За истинното и истината
9. Дали съществува нещо по природа истинно
10. За знака
11. Съществува ли показващ (ἐνδεικτκόν) знак
12. За доказателството
13. Съществува ли доказателство
14. За силогизмите
15. За индукцията („довеждането“, ἐπαγωγή)
16. За определението
17. За разграничаването (диерезата)
18. Диерезата на името на означаеми
19. За цялото и частта
20. За родовете и видовете
21. За общите съпътстващи
22. За софизмите

Книга III:
1. Частта, отнасяща се до физиката
2. Въздействащите (δραστικαί) начала
3. За бога
4. За причината
5. Съществува ли причина за нещо
6. За материалните причини
7. Дали телата са схватими (καταληπτά)
8. За сливането (κρᾶσις)
9. За движението
10. За преместването (μεταβατικἠ κίνησις)
11. За нарастването и намаляването
12. За отнемането и прибавянето
13. За разместването (μετάθησις)
14. За цялото и частта
15. За естествената промяна (μεταβολή)
16. За възникването и загиването
17. За покоя (μονή)
18. За мястото
19. За времето
20. За числото
21. Етическата част на философията
22. За добрите, лошите и безразличните неща
23. Има ли нещо по природа добро, лошо и безразлично
24. Що е т.нар „изкуство да се живее“
25. Дали съществува изкуство да се живее
26. Дали изкуството да се живее възниква сред хора
27. Преподаваемо ли е изкуството да се живее
28. Има ли нещо преподаваемо
29. Има ли преподаващ и учещ
30. Съществува ли начин за учене
31. Защо скептикът понякога си служи с не твърди убедителни доводи

„Към учените“ (кн. I-V) съдържа приблизително същите теми, като там възгледите на критикуваните автори са представени чрез многобройни цитати, което прави Секст вероятно най-големият източник за загубени философски съчинения наред с Диоген Лаерций (4)

Ето какво още е обсъдено там:
„Към логиците“ (Mutschmann, 1914/1984)
– за човека (263)
– колко са разликите на неявните неща (319)
– от каква материя е доказателството (357)
„Към физиците“
– за боговете (393)
– дали съществуват богове (401)
– за причината и претърпяващото (τὸ πάσχον) (430)
– за тялото (460)
– дали съществува място; движение; време (477, 483, 511)
„Към етиците“
– каква е най-важната (ὁλοσχερής) разлика между нещата, отнасящи се до живота (546)
– дали е възможно да се живее щастливо, ако допуснем, че съществуват добри и лоши неща по природа (567)

В следващите шест книги темите са по-специализирани.
В увода:
– съществува ли научно знание (μάθημα)
– за преподаваното
„Към граматиците“
1. Към граматиците
2. В колко смисъла се говори за граматика
3. Що е граматика
4. Кои са частите на граматиката
5. За техническата част на граматиката
6. За сричката
7. За името
8. За разделението по части
9. За правописа
10. Относно гръцкия начин на изразяване (ἑλληνισμός)
11. За етимологията
12. Дали историческата част е състоятелна (συστατόν)
Последните пет – „Ретори“, „Геометри“, „Аритметици“, „Астрономи“, „Музиколози“ – са по-кратки и са дошли до нас неразделени на глави.

Бележки:

(1) Те двамата са представители и водачи на т.нар. „Втора (средна)“ и „трета (нова)“ Академия. Самият Секст изброява пет „академии“ (епохи в историята на Платоновата школа): „Академиите бяха, както повечето автори казват, три: първа и най-стара е тази на философите около Платон; втора и средна е на тези около Аркезилай, слушателя на Полемон; трета и нова е на тези около Карнеад и Клитомах. Някои добавят и четвърта, на тези около Филон и Хармид, а някои наричат „пета“ тази на философите около Антиох“ (I, 220; цитирането е според пагинацията на Бекер, 1842).
(2) „Измежду тези, които се занимават с философия, едни казаха, че са открили истината, други обявиха, че не е възможно тя да бъде схваната, а трети още я търсят. Мислят, че са я открили теци, които в частен смисъл са наречени догматици – като тези около Аристотел, Епикур стоиците и някои други; тези около Клитомах и Карнеад и други академици обявиха нещата за непостижими; а пък скептиците търсят“ (I, 2-3).
(3) „След като казахме, че критерий се нарича това, с което казват, че се съди (κρίνεσθαι) засъществуването и несъществуването, и това, съобразявайки се с което живеем, сега ни предстои да се занимаем (πρόκειται διαλαβεῖν) с т.нар. критерий за истина.“
(4) А.Ф. Лосев. „История античной эстетики. Ранний эллинизм“. М. „Фолио“, 2000. стр. 421.

21.
Диодор Сицилийски

Диодор (I в. пр. Хр.) от Агирий (в централна Сицилия) (1) е автор на първата дошла до нас историческа енциклопедия на античността, изложена в хронологичен ред.
За неговия живот се знае малко. Той самият съобщава, че е работил върху труда си в продължение на 30 години. (2) Пътувал е из Средиземноморието, живял е в Рим и имал възможност да се запознае с много исторически трудове и документи, за което му е помогнало и знанието на латински. (3) Историята достига до времето, когато Юлий Цезар оглавява римския военен корпус в Галия; споменава се и за кратковременното му прехвърляне в Британия (54 пр. Хр.). (4)
През 180-та олимпиада (60-57 пр. Хр.) посетил Египет. (5) Споменава за обожествяването на Цезар (след 44 пр. Хр.). (6) Това са почти всички факти, които знаем за датировката и биографията му.
„Историческа библиотека“ е написана въз основа на вече съществуващи книги. Смята се, че първият автор, който се е заел да изработи пълна хронологична история на гръцкия свят, е Ефор от Куме; и че Диодор е силно повлиян от неговото съчинение. Но се вижда, че си е служил и с множество други източници. (7)
„Библиотеката“ се е състояла от 40 книги (някои виждат в това число влиянието на Полибий). От тях са запазени изцяло първите пет, и след това тези от единадесета до двадесета. От останалите 25 са оцелели в сравнително малки фрагменти, запазени при някои византийски автори: Георги Синкел, патр. Фотий, Константин VIII Порфирогенет и др.

Ето как самият той представя плана на работата си:

„Тъй като моето начинание е завършено, ако и досега книгите да не са още издадени, все пак искам да изложа накратко целия труд. От нашите книги шестте първи обхващат фактите и митологичните разкази преди троянската война, като първите три са посветени на варварските, а следващите – почти изцяло на елинските древности. В следващите единадесет сме описали събитията от троянската война до смъртта на Александър; в последните двадесет и три сме подредили всичко останало чак до началото на войната на римляните с келтите, в която военачалникът Гай Юлий Цезар който заради делата си беше обявен за бог, победи най-големите и войнствени келтски племена и разшири властта на Рим чак до британските острови. Първите събития на тази война се случиха през първата година на 180-та олимпиада, когато архонт в Атина беше Херод [60 пр. Хр.].
От периодите, които са обхванати в настоящото съчинение, не сме определяли с точност онези, които са преди троянската война, защото нямаме никакви достоверни записи за тях, а за тези след троянската война, следвайки Аполодор от Атина, сложихме осемдесет години от нея до завръщането на Хераклидите, от тях до първата олимпиада – 328 години, като смятахме годините по царете на Лакедемон, а от първата олимпиада до началото на келтската война, с която завършихме историята, са седемстотин и тридесет години. Така целият ни труд от четиридесет книги обхваща 1138 години без периодите, които съдържат фактите преди троянската война.“ (8)

Бележки:

(1) „Библиотека“ I, 5. „Суда“: Διόδωρος, Σικελιώτης, ἱστορικός. ἔγραψε Βιβλιοθήκην· ἔστι δὲ ἱστορία ῾Ρωμαϊκή τε καὶ ποικίλη ἐν βιβλίοις μ′. γέγονε δὲ ἐπὶ τῶν χρόνων Αὐγούστου Καίσαρος καὶ ἐπάνω.
(2) „Затова и ние, като видяхме, че такова начинание е изключително полезно, но все пак изисква много труд и време, отделихме за това тридесет години“ (I, 4; превод Петьо Ангелов – повечето следващи цитати от Диодор са според неговия превод).
(3) „с много изпитания и опасности обиколихме голяма част както от Азия, така и от Европа, за да видим със собствените си очи най-важните райони и колкото се може повече други, защото много грешки са били допуснати поради непознаване на местата не само от случайни писатели, но и от тези, чиято слава е особено голяма… Защото надмощието на този град, което е с такава сила, че се простира до границите на обитаемия свят, ни предостави лесно достъпни и изобилни източници, докато живеехме там в продължение на много време. Понеже ние сме от Агирий в Сицилия и поради контактите на острова придобихме опитност в езика на римляните, след което точно уззнахме за всички дела на тази империя от аналите, които се пазят при тях от дълго време“ (I, 4).
(4) καθ’ ἡμᾶς δὲ Γάιος Καῖσαρ ὁ διὰ τὰς πράξεις ἐπονομασθεὶς θεὸς πρῶτος τῶν μνημονευομένων ἐχειρώσατο τὴν νῆσον, καὶ τοὺς Πρεττανοὺς καταπολεμήσας ἠνάγκασε τελεῖν ὡρισμένους φόρους (V, 21).
(5) „От хора страната е била обитавана малко под 5 000 години до 180-та олимпиада, в която ние посетихме Египет и цар беше Птолемей, приел името Нов Дионис [80-51 пр. Хр.]. “
(6) I, 4 и V, 21.
(7) Christ дава един техен списък с препратки към текста: Ктезий от Книдос II, 32; Дионисий III, 52 и 67, Хекатей I…; Теопомп XIII, 42 и XVI, 3; Клитарх II, 7; Дурис от Самос XV, 60; Тимей от Тавроменион V,1. Към тях добавя Херодот, Аполодор, Манетон, Филист XIV,8; Анаксимен XV, 89; Калистен IV, 1; Демофил XVI, 14; Антиох XII, 71; Диил XVI, 14; Хермий XV, 37; Калий и Антандър XXI, 12 (Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890; стр. 537).
(8) I, 4-5. Не е ясно защо Диодор посочва числото 730 като време между първата ол. и началото на келтската война. Първата олимпиада се е провела в 776 пр. Хр., а началото на военните действия на Цезар в Галия са от 60/59 пр. Хр.

Ето съдържанието на първите десет книги. Тъй като от VI-X и XXI-XL са оцелели само фрагменти, превеждам според възстановката на Fr. Vogel (Lipsiae, 1890).

Книга I:
1. Предговор (προοίμιον) към цялото изследване
2. Какво се говори сред египтяните за възникването на света
3. Боговете, основали градове в Египет
4. Първите хора и най-древният начин на живот
5. За почитта към боговете и изграждането на храмовете
6. Разположението (τοποθεσία) на египетската страна и чудните неща, които се говорят за Нил. Причините за неговото напълване и преценките на историци и философи
7. Първите египетски царе и техните дела
8. Изграждането на пирамидите, които принадлежат към седемте най-удивителни човешки дела
9. Закони и съдилища
10. Свещените животни на египтяните
11. Обичаи на египтяните относно умрелите
12. За гърците, на чиято образованост хората се удивлявали, които посетили Египет и възприели оттам много полезни неща; и ги пренесли в Гърция

Книга II:
1. Нин, който пръв царувал в Азия. Извършеното от него
2. Раждане и израстване на Семирамида
3. Нин се оженил за Семирамида заради нейните качества
4. След като Нин умрял Семирамида наследила царството и извършила много и велики дела
5. Основаване и изграждане на Вавилон
6. „Висящата градина“ и други чудни неща из Вавилония
7. Походът на Семирамида срещу Египет и Етиопия; и срещу Индия.
8. За потомците й, царствали в Азия; за тяхната разпуснатост и нехайство.
9. Как последният цар Сарданапал поради изнеженост бил детрониран от мидиеца Арбак.
10. Халдеите и наблюдението на небесните тела
11. Царете на Мидия и разногласията на историографите относно тях.
12. Разположението на индийската страна; какви растения има. Обичаи на индийците
13. Скити, амазонки и хипербореи
14. Арабия; какви растения има. Приказни истории за нея
15. Островите на юг в океана

Книга III:
1. Етиопците отвъд Либия и древностите при тях
2. Златните мини в покрайнините на Египет и добивът на злато
3. Етноси по крайбрежието на Арабския залив и нататък по океана до индийската страна. Обичаите на всеки етнос поотделно и защо много неща се предават превратно и изглеждат невероятни поради странността им
4. Древностите в Либия. Разкази за горгони, амазонки, Амон и Атлас
5. Приказни истории за Ниса. Титаните, Дионис и Майката на боговете

Книга IV:
1. За митовете при историографите
2. Дионис, Приап, Хермафродит и Музите
3. Херакъл, дванадесетте му подвига и другите дела, извършени преди обожествяването му
4. Аргонавтите, Медея и дъщерите на Пелий
5. Потомците на Херакъл
6. Тезей и подвизите му
7. Седемте срещу Тива
8. Епигоните на седемте срещу Тива
9. Нелей и потомците му
10. Лапити и кентаври
11. Асклепий и потомците му
12. Дъщерите на Асоп и синовете на Еак
13. Пелопс, Тантал, Еномай и Ниоба
14. Дардан и потомците му до Приам
15. Дедал, минотавърът и походът на Минос срещу цар Кокал
16. Аристей, Дафнис, Ерикс и Орион

Книга V:
1. Приказни истории (μυθολογούμενα) относно Сицилия. Форма и големина на острова
2. Деметра, Коре и откриването на пшеницата
3. Липара и останалите „Еолови острови“
4. Мелита, Гавлос и Керкина
5. Еталия, Корсика и Сардиния
6. Питиуса и гимнесийските острови, които някои наричат Балеарски
7. Островите в океана на запад
8. Британският остров и т.нар. Базилия, където се образува кехлибар
9. Галия, Келтиберия, Лигурия, Тирения и живеещите там. Обичаите им
10. Островите в океана на юг и „Свещеният“, или Панхея; какво се разказва за тях
11. Самотраки и тамошните мистерии
12. Наксос, Симе и Калидна
13. Родос и приказните истории за него
14. Полуостровът срещу Родос
15. Крит и приказните истории до по-нови времена
16. Лесбос. Колониите на Хиос, Самос, Кос и Родос, основани от Макарей
17. Тенедос. Какви митове разказват жителите му за Тен.
18. По-малките цикладски острови, колонизирани от Минос

Книга VI:
1. Учението на Евхемер за природата на боговете
2. Боговете са хора, сметнати за безсмъртни поради полезните им дела
3. Титаните Ксант и Балий
4. Зевс е провъзгласен за цар след победата му над титаните
5. Пик (Зевс) е погребан на Крит
6. Кастор и Полукс са почитани след смъртта им като богове поради добродетелите им
7. Салмоней и дъщеря му Тиро. Тя родила от Посейдон Пелий, цар на Йолк.
8. Адмет и Алкестида, дъщеря на Пелий
9. Белерофонт

Книга VII:
1. Според митиленеца Дионисий Скитобрахион Омир е живял по времето на тиванската и троянската война
2. Омир умрял преди завръщането на Хераклидите
3. Диомед напуснал Аргос поради интригите на жена си
4. Бягство и благочестие на Еней
5. Еней става цар на латините на третата година след разрушението на Троя. След изчезването си е обожествен. Синът му Асканий основава Алба. Списък на царете на Алба до основаването на Рим
6. Асканий и Силвий
7. Силвий бил ударен от мълния поради неблагочестието си
8. Царете на Спарта до първата олимпиада
9. Списък на владетелите на Коринт от Алет до тиранина Кипсел
10. Аристодем, тиранин на Куме
11. Списък на етносите, които властвали по море
12. Добродетелите на Ликург и заслугите му към спартанската държава
13. Темен и аргосците
14. Аргоското царство съществувало в продължение на 549 години
15. Каран станал цар на Македония преди първата олимпиада. Списък на царете на Македония до Александър Велики. Всички те царували общо 453 години.
16. Предсказанието, дадено на Пердика, цар на македонците
17. Родословието на Каран

Книга VIII:
1. Елейците били смятани от всички гърци за свещени (sacrosancti) на боговете
2. Весталката Рея Силвия
3. Нумитор и Амулий
4. Юношеството на Ромул и Рем
5. Ромул и Рем гадаят за основаването на града
6. Рем е убит от брат си
7. Причините на първата месенска война
8. Оракулът нарежда за спасението на родината да се принесе в жертва девица
9-10. Любовните приключения на Архий, основател на Сиракуза
11. Агатокъл и издигането на храм на Атина
12. Месенците Клеонис и Аристомен спорят за награда, връчвана за добродетели
13. Спартански пълководец повдига духа на войниците си по време на месенската война
14. Нума Помпилий – миротворец и ученик на Питагор
15. Откъси от разказ за Нума Помпилий
16. Царят на мидийците Дейок бил забележително справедлив
17. Градове в Италия, основани от гърци
18-20. Разкош и изнеженост на сибаритите
21. Основаване на Тарент
22. Жестокостта на атинския архонт Хипомен спрямо дъщеря му
23. Основаване на Гела и Регион
24. Предсказание за стогодишна тирания в Сикион
25. При царуването на Тул Хостилий мирът между римляни и албани бил нарушен.
26. Тул Хостилий определя как юридически ще се обявяват войни
27. Оракулът нарежда на спартанците да поискат пълководец от Атина. Това е Тиртей
28. Терпандър прекратява размириците в Спарта чрез песните си
29. Кирена е основана от Бат
30. Аркезилай, син на Евдемон
31. Тарквиний Приск
32. Пратеничество на локрийците в Спарта за помощ срещу кротонците

Книга IX:
1. Солон: способности, нрав и закони
2. Отговорите, които дал на Крез
3. Златният триножник, предназначен за най-мъдрия
4. Предупреждения на Солон към атиняните относно Пизистрат
5. За Периандър.
6-8. Анахарсис и Мисон. След отхвърлянето на Периандър той бил причислен към седемте мъдреци.
9-13. Хилон, Питак и Биант.
14-15. Милон от Кротон и Полидамас от Тесалия.
16. Предсказание на гърците при обсадата на Кира
17. Солон е 47 години по-късен от Драконт.
18-19. Бикът на Фаларис
20. Солон – противник на Пизистрат.
21. Кир се възцарява през 55 олимпиада
22-24. Добродетелите на Кир
25. Крез се отказва да напада островите.
26-27. Разговор на Крез с мъдреците на Гърция
28. Изказване на Езоп
29. Синът на Крез Атис е убит от Адраст
30. Изказване на Фаларис
31. Крез два пъти се допитва до делфийския оракул
32-34. Крез и Кир
35. Казаното от Харпаг за азиатските гърци, които късно потърсили съюзничество с Кир
36. Спартанците предупреждават Кир да не притеснява малоазийските гърци. Отговор на Кир
37. Пизистрат за това, че някой целунал дъщеря му

Книга X:
1-2. Сервий Тулий и Тарквиний. Сервий царувал 44 години
3-4. Питагор. Питагорейското приятелство
5-10. Питагорейското учение
11-12. Как загинала питагорейската общност. Лизис, учител на Епаминонд
13. Кир се стреми към власт над целия свят
14-15. Качества и постъпки на Камбиз. Либийците и киренейците му се предават
16. Поликрат от Самос
17. Убийството на Пизистратовия син Хипарх. Похвала на Аристогейтон
18. Зенон и тиранинът Неарх
19. Мегабиз превзема Вавилон с измама. Дарий подготвя поход срещу Европа
20-21. Смъртта на Лукреция
22. Престъпленията на Тарквиний и хитростта на Брут
23. Сибаритите са разгромени от кротонците
24. Склонността на Херодот да разказва чудесии
25. Отговор на оракула до карите за помощта, поискана от милетците против персите
26. Вж. Херодот VI, 83
27. Пратеничество на Датис до атиняните с предложение да се предадат
28-29. Тиранинът на Гела Хипократ. Терон от Акрагант и Гелон от Сиракуза
30-31. Кимон изплаща глобата на баща си Милтиад. Какъв пълководец е. Отношения със сестра му Елпиника.
32. Помощта на Темистокъл за Кимон.
33. Пратеничество на гърците до Гелон за помощ срещу персите.
34. Части от речи за войната с персите

Книга XI (480-451 пр. Хр.):
1. Преминаване на Ксеркс в Европа
2. Битка при Термопилите
3. Морска битка на Ксеркс срещу гърците
4. Как Темистокъл надделя над Ксеркс и гърците победиха варварите при Саламин
5. Ксеркс оставя пълководеца Мардоний с част от войската и потегля към Азия
6. Картагенците повеждат война срещу Сицилия с голяма армия
7. Гелон надделява над варварите и част от тях избива, а други пленява
8. По молба на картагенците Гелон се съгласява на мир и получава от тях пари
9. Определяне на най-добре сражавалите се гърци
10. Сражение на гърците с Мардоний и персите при Платея, и победа на гърците
11. Война на римляните срещу еколаните и обитаващите Тускулум
12. Темистокъл изгражда пирейското пристанище
13. Цар Хиерон праща помощ на кумейците
14. Война на тарентинците срещу япигите
15. Трасидей, син на Терон и тиранин на акрагантците, е победен от сиракузците и губи властта (δυναστεία)
16. Темистокъл бяга при Ксеркс и едва не го осъждат на смърт, но накрая бива освободен
17. Атиняните освобождават гръцките градове в Азия
18. Земетресение в Лакония
19. Въстание (ἀπόστασις) на месенците и спартанските илоти
20. Аргосците разрушават Микена и оставят града необитаем
21. Сиракузците премахват монархията, въведена от Гелон (ἡ ἀπὸ Γέλωνος βασιλεία)
22. След убийството на Ксеркс се възцарява Артаксеркс
23. Въстание на египтяните срещу персите
24. Какви партии възникват в Сиракуза
25. Атиняните побеждават егинците и коринтяните
26. Война на фокейци срещу доридци
27. Как атинянинът Миронид с малка войска победи многобройни беотийци
28. Експедиция на Толмид срещу Кефалония
29. Война в Сицилия между сегестийци и лилибейци
30. В Сиракуза се приема закон за екстрадиция (πεταλισμός)
31. Експедиция на Перикъл в Пелопонес
32. Експедиция на сиракузците в Етрурия
33. За езерото в Сицилия, наречено „Палици“
34. Поражението на Дукетий и необикновеното му спасение

Книга XII (450-416 пр. Хр.):
1. Експедиция на атиняните срещу Кипър
2. Мегарците се отцепват от атиняните
3. Битка между атиняни и беотийци при Коронея
4. Експедиция на атиняните срещу Евбея
5. Война в Сицилия между сиракузци и акрагантци
6. Основаване на Турии в Италия и размирици в града
7. Как туриецът Харондас бе избран за законодател и стана причина за много блага за родината си
8. Залевк установява закони в Локри и придобива голяма слава
9. Атиняните прогонват хестиейците и изпращат там колонисти
10. Война между турийци и тарентинци
11. Размирици в Рим
12. Война между самосци и милетци
13. Сиракузците воюват с пицените и разрушават града им
14. Как в Гърция избухна войната, наречена „коринтска“
15. Поява на кампанийски етнос в Италия
16. Морска битка между коринтяни и керкирци
17. Отцепване на Потидея и халкидците от атиняните
18. Експедиция на атиняните срещу потидейците
19. Размирици в Турии
20. Как атинянинът Метон пръв въведе 19-годишния календарен цикъл
21. Тарентинците основават Хераклея в Италия
22. В Рим Спурий Мелий опитва да стане тиранин и е убит
23. Войната, наречена „пелопонеска“
24. Битка между беотийци и платейци
25. Как при обсадата на Метона от страна на атиняните спартанецът Бразидас се отличи и бе прославен
26. Атиняните нападат локрите и разрушават град Троний
27. Егинците са прогонени от атиняните и основават Тирея
28. Спартанците навлизат в Атика и опустошават имотите
29. Втора експедиция на атиняните срещу потидейците
30. Спартанците навлизат в Акарнания и водят морска битка с атиняните
31. Поход на Ситалк в Македония и на спартанците в Атика
32. Посланичество на леонтинците в Атина. Ораторското майсторство на Горгий
33. Войната на леонтинците срещу сиракузците
34. Отцепване на лесбосците от атиняните. Спартанците превземат Платея и я разрушават
35. Гражданска война в Керкира
36. Как атиняните пострадаха от заразна болест и загубиха много граждани
37. Спартанците основават град Хераклия в Трахина
38. Атиняните изтребват много ампракийци и опустошават града
39. За пленените на Сфактерия спартанци
40. Наказанието, наложено от Постумий на сина му за дезертьорство
41-42. Война между спартанците и атиняните заради мегарците; заради халкидците
43. Битка между атиняни и беотийци в Беотия
44. Експедиция на атиняните срещу прогонените от Лесбос
45. Изгонване на делосците от атиняните
46. Атиняните превземат Торона и я разрушават
47. Как атиняните и лакедемонците сключиха сепаративен съюз помежду си, а останалите градове се отдръпнаха от тях
48. Атиняните връщат делосците в страната им
49. Спартанците започват война с мантинейците и аргосците
50. Поход на византионците и халкедонците срещу Витиния
51. Защо атиняните воюваха със Сиракуза

Книга XIII (415-405 пр. Хр.):
1. Експедиция на атиняните срещу сиракузците с големи сухопътни и морски сили
2. Атиняните акостират в Сицилия
3. Военачалникът Алкивиад е повикан обратно и бяга в Спарта
4. Атиняните навлизат в голямото пристанище на Сиракуза и заемат места около Олимпиеума
5. Атиняните завземат Епиполи, печелят битка и обсаждат Сиракуза и от двете страни
6. Спартанците и коринтяните пращат помощ, на сиракузците и те се окуражават
7-8. Битка между сиракузци и атиняни и голяма победа на атиняните; друга битка и победа на сиракузците
9. Как сиракузците овладяха Епиполи и принудиха атиняните да се съберат в лагера при Олимпиеума.
10. Как сиракузците съоръжиха флот и решиха да влязат в морско сражение
11. След смъртта на Ламах и отзоваването на Алкивиад атиняните изпращат Евримедон и Демостен с войска и пари
12. Спартанците прекратяват мирния договор и започват пелопонеската война срещу атиняните
13. Морско сражение между сиракузци и атиняни и победа на атиняните; но сиракузците завземат някои укрепления и побеждават по суша
14. Битка на всички кораби в голямото пристанище и победа на сиракузците
15. Демостен и Евримедон пристигат от Атина със сериозна армия
16. Голяма битка край Епиполи и победа на сиракузците
17. Атиняните бягат и цялата им войска е пленена
18. Сиракузците свикват народното събрание и обсъждат как да постъпят с пленниците
19. Речи, произнесени от спорещите страни
20. Какво гласуват сиракузците за пленниците
21. Как след поражението в Сицилия много съюзници на атиняните се отцепиха
22. Как обезкураженият атински народ се отказа от демокрацията и отстъпи държавата на четиристотинте
23. Как спартанците победиха атиняните в морски битки
24. Сиракузците почитат проявилите се във войната със забележителни дарове
25. Диокъл е избран за законодател и написва закони за сиракузците
26. Сиракузците изпращат на спартанците сериозна войска
27. Атиняните побеждават спартанския наварх и обсаждат Кизик
28. Спартанците изпращат от Евбея петдесет кораба на помощ, но всички пропадат с екипажите си в буря край Атон
29. Алкивиад се завръща и става стратег
30. Война на сегестейци и селинунтци за спорна територия
31. Морска битка между атиняни и спартанци при Сигейон и победа на атиняните
32. Как спартанците запълниха Еврип и присъединиха Евбея към континента
33. Гражданска война и убийства в Керкира
34. Алкивиад и Терамен побеждават бляскаво спартанците по море и по суша
35. Картагенците прехвърлят голяма войска в Сицилия и превземат с щурм Селинунт и Химера
36. Алкивиад пристига в Пирей с голяма плячка и е удостоен с великолепно посрещане
37. Цар Агис се заема да обсади Атина с голяма войска, но е отблъснат
38. Прогонване на Алкивиад и основаване на Терми в Сицилия
39. Морска битка между сиракузци и картагенци и победа на сиракузците
40. Богатствата и градоустройството на Акрагант
41. Картагенците потеглят с триста хиляди срещу Сицилия и обсаждат Акрагант
42. Сиракузците и съюзниците помагат на Акрагант с десет хиляди души
43. Сиракузците побеждават четиридесет хиляди картагенци и убиват над шест хиляди
44. Картагенците отрязват акрагантците от пазарите и те, поради недостиг на храна, се принуждават да напуснат родината
45. Как Дионисий е избран за стратег и стана тиранин на Сиракуза
46. Как атиняните победиха в бляскаво морско сражение и несправедливо осъдиха стратезите на смърт
47. Атиняните загубят голяма морска битка, да сключват мир на поставените условия и пелопонеската война завършва
48. Картагенците са връхлетяни от заразна болест и трябва да сключат мир с тиранина Дионисий.

Книга XIV (404-387 пр. Хр.):
1. Премахване на демокрацията в Атина и установяване на Тридесетте
2. Беззакония на Тридесетте спрямо гражданите
3. Тиранинът Дионисий застроява акропола и разпределя града и земята между мнозина
4. Тиранията му е отнета, но Дионисий неочаквано си я възвръща
5. Как спартанците уреждат нещата из Гърция
6. Смъртта на Алкивиад; тиранията на спартанеца Клеарх във Византион и свалянето му.
7. Как спартанецът Лизандър се опита да детронира потомците на Херакъл, но не успя
8. Дионисий поробва Катана и Наксос, и преселва леонтинците в Сиракуза
9. Основаване на Алеса в Сицилия
10. Война на спартанците срещу елейците
11. Дионисий построява стената при Шестовратието
12. Кир води война срещу брат си и е убит
13. Как спартанците помогнаха на гърците в Азия
14. Основаването на Адранос в Сицилия и смъртта на философа Сократ
15. Построяване на стена около Херсонес
16. Подготовка на Дионисий за война с картагенците и производство на оръжие, при което се изобретява копиеметната машина
17. Как избухна войната между картагенците и Дионисий
18. Как Дионисий превзе славния картагенски град Мотюе
19. Сегестейците подпалват лагера на Дионисий
20. Картагенците се прехвърлят в Сицилия с триста хиляди души и започват война срещу Дионисий
21. Дионисий се оттегля в Сиракуза
22. Картагенците се отправят към протока и превземат Месена
23. Голямо морско сражение на картагенците с Дионисий и победа на картагенците
24. Картагенците ограбват храмовете на Деметра и Коре
25. Наказание от боговете за светотатците: изгиване на
картагенската войска от заразна болест
26. Морско сражение между сиракузци и картагенци и победа на сиракузците
27. Реч на Теодор за свободата
28. Как Дионисий надхитри най-бунтовните хиляда наемници и направи така, че да бъдат избити
29. Дионисий обсажда укрепленията и лагера на картагенците
30. Как Дионисий успява с обсадата и подпалва много от корабите на противниците
31. Поражение на картагенците по земя и море
32. Бягство на картагенците през нощта, за което Дионисий съдейства тайно от сиракузците срещу 400 таланта
33. Бедите на картагенците са поради неблагочестието им
34. Възстановяване на разорените сицилийски градове
35. Как Дионисий превзе някои от сицилийските градове, а други привлече в съюзничество
36. Как установи приятелство с владетелите Агирий от Агирион и Никодем от Кенторипа
37. Агезилай, цар на Спарта, преминава с войска в Азия и опустошава благоустроената от персите страна
38. Агезилай побеждава персите, командвани от Фарнабаз
39. Беотийската война и извършеното през нея
40. Конон, определен от персите за стратег, възстановява стените на Атина
41. Спартанците побеждават беотийците при Коринт и тази война е наречена „коринтска“
42. Дионисий с цената на големи опасности прониква в Тавнроменион, но е прогонен
43. Картагенците са победени от Дионисий при Бакена
44. Експедиция на картагенците срещу Сицилия и прекратяване на войната
45. Как спартанецът и стратег Тиброн беше победен от персите и загина
46. Дионисий обсажда Регион
47. Гърците в Италия се обединяват в една държава и се опълчват срещу Дионисий
48. Дионисий печели битката и пленява десет хиляди души, а след това ги освобождава без откуп и оставя градовете независими
49. Превземане и разрушение на Кавлония и Хипонион, и преселване на жителите им в Сиракуза
50. Гърците сключват с Артаксеркс Анталкидовия мир
51. Превземането на Регион и нещастията на града
52. Целият Рим е превзет от галите, освен Капитолия

Книга XV (386-361 пр. Хр.):
1. Как персите воюваха срещу Евагор в Кипър
2. Как спартанците изселиха мантинейците от родината им въпреки общите споразумения
3. Поетическите произведения на тиранина Дионисий
4. Залавянето на Тирибаз и освобождаването му
5. Смърт на Глос и осъждане на Оронт
6. Аминта и спартанците повеждат война срещу олинтийците
7. Спартанците превземат кадмейската крепост
8. Как те поробиха гръцките градове въпреки договорите
9. Застрояване на остров Фар в Адриатическо море
10. Експедиция на Дионисий в Етрурия и ограбване на светилище
11. Експедиция на Дионисий срещу картагенците, победа и поражение
12. Как тиванците си възвърнаха Кадмея
13. Как картагенците бяха застрашени от заразна болест
14. Беотийската война и извършеното през нея
15. Поход на трибалите срещу Абдера
16. Поход на персите срещу Египет
17. Как тиванците победиха спартанците в прочутата битка при Левктра и влязоха в съревнованието за хегемония над гърците
18. Извършеното от тиванците при нахлуванията в Пелопонес
19. Възпитанието на Ификрат и откритията му по време на военните експедиции
20. Експедиция на спартанците в Керкира
21. Земетресение и наводнение в Пелопонес, и светлина, явила се в небето
22. Голямото изтребление в Аргос, наречено „скиталисмос“
23. За тиранина на Фере Язон и неговите наследници
24. Тиванците колонизират Месена
25. Поход на беотийците в Тесалия

Книга XVI (360-336 пр. Хр.):
1. Как Филип, син на Аминта, получи царството на македонците
2. Как победи Аргей, който го оспорваше
3. Как надви илирийците и пеонците, и възстанови владенията на предците си
4. Малодушието на Дионисий Млади и изгнанието на Дион
5. Основаване на Тавроменион в Сицилия
6. Извършеното в Евбея по време на съюзническата война
7. Филип обсажда и превзема Амфиполис
8. Филип поробва пиднейците и разработва златните мини
9. Дион освобождава сиракузците и надвива Дионисий
10. Прогонен е от родината, но отново си възвръща Сиракуза
11. Съюзническата война е прекратена
12. Трима царе се събират при Филип
13. Фокидецът Филомел завзема Делфи и прорицалището, и разпалва „Свещената война“
14. Начално откриване на прорицалището
15. Поражение и смърт на фокидеца Филомел
16. Ономарх получава властта и се подготвя за война
17. Беотийците, помагайки на Артабаз, побеждават сатрапите на царя
18. Как атиняните завладяват Херсонес и разполагат на него клерухи
19. Филип превзема и разрушава Метона
20. Филип побеждава фокидците и ги прогонва от Тесалия
21. Фокидецът Ономарх побеждава Филип в две битки и го поставя в най-голяма опасност
22. Ономарх побеждава беотийците и превзема Коронея
23. Ономарх излиза с войска срещу Филип в Тесалия, но е победен
24. Как той бе обесен, а другите бяха хвърлени в морето като светотатци
25. Как Фаил, който наследи властта, натроши много от сребърните и златни дарове
26. Как повиши заплатите и събра много наемници
27. Как изведе фокидците от унизено положение
28. Как придоби много съюзници с подкупи за градовете и предстоятелите им
29. Как тираните на Фере, които предадоха града на Филип, станаха съюзници на фокидците
30-31. Битка между фокидци и беотийците при Орхомен и поражение на фокидците; други битки при Кефисос и Коронея, и победа на беотийците
32. Как Фаил се отправи на поход срещу Локрида и подчини много градове
33. Как Фаил се разболя тежко и умря в големи мъки
34. Фалек поема властта, води войната зле и е прогонен
35. Размирици в Пелопонес
36. Артаксеркс, наречен Ох, си възвръща Египет, Финикия и Кипър
37. Филип присъединява градовете по Халкидика и разрушава най-видния от тях
38. Разследване за изхарчените свещени пари и наказание за присвоилите ги
39. Как избягалите в храма на Аполон петстотин фокидци загинаха от огън по необикновен начин
40. Как завърши Фокидската война
41. Как всички участвали в светотатството фокидци получиха божествено наказание
42. Пристигане на Тимолеон в Сицилия и извършеното до смъртта му
43. Филип обсажда Перинт и Византион
44. Битка между Филип и атиняните при Херонея и поражение на атиняните
45. Гърците избират Филип за стратег с извънредни пълномощия (αὐτοκράτωρ στρατηγός)
46. Филип се готви да премине в Азия, но е убит

Книга XVII (335-324 пр. Хр.):
Първа част:
1. Александър наследява царството и урежда нещата из владенията си
2. Как присъедини отново бунтуващите се етноси
3. Как разруши Тива, вдъхна страх у гърците и бе избран за стратег на Гърция с извънредни пълномощия
4. Как премина в Азия и победи сатрапите при река Граник във Фригия
5. Как обсади и превзе Милет и Халикарнас
6. Битка между Дарий и Александър при Ис в Киликия и победа на Александър
7. Обсада на Тир, завладяване на Египет и преход на царя към светилището на Амон
8. Битка между Александър и Дарий при Арбела и победа на Александър
9. Битка на Антипатър със спартанците и победа на Антипатър

Втора част:
1. Александър превзема Арбела и придобива много пари
2. Почивка на войската във Вавилон и дарове за добре сражавалите се
3. Пристигане на пратеници – наемници и съюзници
4. Строяване и въоръжаване на войската
5. Александър завзема Суза и съкровищата в нея
6. Как овладя проходите и т.нар. „Сузийски порти“
7. Как облагодетелства осакатените гърци, завзе Персеполис и го разграби
8. Как след един пир подпали царския дворец
9. Дарий е убит от Бес
10. Поход на Александър в Хиркания. Разказ за чудните растения из страната
11. Александър се отправя срещу мардите и ги побеждава
12. Талестрис, царицата на амазонките, преспива с Александър
13. Царят, сметнал се за непобедим, пожелава разкоша на персите
14. Поход на Александър срещу отцепилите се арии и превземане на Петра
15. Заговор срещу царя и наказание на предприелите го, най-видни сред които са Парменион и Филотас
16. Поход на Александър срещу паропанишадите и извършеното тогава
17. Дуел в страната на ариите и присъединяване на етноса
18. Смърт на Бес, убиец на Дарий
19. Как Александър, преминавайки през безводна пустиня, загуби много от войниците си
20. Как уби Бранхидите, които в старо време бяха преселени от персите в крайните области на царството, като предатели на гърците
21. Как царят се отправи на поход срещу согдийците и скитите
22. Как първенците на согдийците бяха отведени на смърт, но се спасиха по неочакван начин
23. Как Александър разгроми отцепилите се согдийци и погуби повече от сто и двадесет хиляди
24. Как усмири бактрите, надви отново согдийците и основа градове – тъкмо навреме за да усмири отцепилите се
25. Трето отцепване на согдийците и залавяне на избягалите в Петра

26. За лова в Басиста и множеството животни там
27. Прегрешението спрямо Дионис и убийство на Клит по време на пиене
28. Краят на Калистен
29. Поход срещу т.нар. Навтаки и изгиване на на войската от многото сняг
30. Как Александър се влюби в Роксана, дъщеря на Оксиарт, ожени се за нея и убеди мнозина от приятелите си да се оженят за дъщери на видни варвари
31. Подготовка за поход към Индия
32. Нахлуване в Индия и пълно изтребване на първия етнос за да бъдат сплашени останалите
33. Облагодетелства града, наречен Ниса, заради родството си с Дионис
34. Разрушава добре укрепения град Масака и избива всички добре сражавали се наемници
35. Превзема непревземаемия дотогава Аорнос, наречен Петра
36. Привлича на своя страна индийския цар Таксил, побеждава Пор в голямо сражение, пленява го, и му връща царството заради доблестното му поведение
37. Разказ за странните змии и плодове из страната
38. Как някои от околните етноси привлече към себе си, а други победи в битка
39. Как покори страната, управлявана от Сопит
40. За доброто законово устройство на градовете в страната
41. За добрите качества на кучетата, подарени на Александър
42. Разказът на индийския цар
43. Как Александър искаше да премине река Ганг и да воюва срещу т.нар. гандариди, но македонците не му се подчиниха
44. Поставя граници на похода си и обхожда останалите области, населени с индийци
45. Плава по течението на Инд до южния океан и е улучен опасно със стрела
46. Предизвикан дуел
47. Победените индийци от двете страни на реката до океана
48. Чудните неща и обичаите на местните и на тези, които живеят като диви
49. Как тези, които плаваха по океана се срещнаха с Александър, разположил лагера си до морето, и разказаха за плаването си
50. Как потеглиха отново и плаваха покрай голяма част от крайморската страна
51. Александър избира тридесет хиляди персийски младежи, обучава ги във военното изкуство и ги прави равностойни на македонската фаланга
52. Харпал, наклеветен за разкошен живот и прекомерни разходи, бяга от Вавилон и се обръща към атинския народ като молител
53. След бягството си от Атика е убит, като оставя седем хиляди таланта при атиняните, а други четири хиляди таланта и осем хиляди наемници – в Лакония, близо до Тенар.
54. Александър опрощава дълговете на остарелите македонци, похарчва десет хиляди таланта ги отпраща към родните им места
55. Размирици сред македонците. Александър наказва виновните
56. Певкест довежда при Александър избрани персийски стрелци с лък и прашкари
57. Александър създава смесени поделения от македонци и перси
58. На всички родили се на македонците деца, на брой десет хиляди, плаща разходите и заплатите за обучение
59. Как Леостен постави началото на война срещу македонците
60. Александър тръгва на поход срещу косеите
61. При потеглянето му към Вавилон халдеите предсказват, че ако иде там, ще умре
62. Как първо се стресна и се отдалечи от Вавилон, но после, убеден то гръцките философи, пристигна в града
63. За множеството явили се пратеници
64. Погребението на Хефестион. Колко пари бяха похарчени за него
65. Знаменията, явили се на Александър. Смъртта му.

***

Библиография към справките:

Източници:
C.G. Kühn. Vita Galeni в Claudii Galeni opera omnia. T.I. Lipsiae, 1821
Menandri et Philemonis reliquiae. Ed. Aug. Meineke. Berolini, 1823
Medicorum graecorum opera quae extant. Vol XXV. Pedanii Dioscoridis Anazarbei De materia media libri quinque. Commentario illustravit C. Sprengel. Lipsiae, 1829
A. Westermann. Vitarum scriptores graeci minores. Brunsvigae, 1845
Aristophanis Byzantii grammatici Alexandrini fragmenta. A. Nauck. 1848
Apostolic fathers, vol. I. With an English translation of K. Lake. London; NY, 1912
Menander. The principal fragments. With an English translation of F.G. Allinson. London; HUP, 1921
J.M. Edmonds. The Characters of Theophrastus. London, W. Heinemann; HUP, 1929
Plutarchus. Aristophanis et Menandri comparationis epitoma. Ed. B. Haesler. Teubner, 1978
Plutarchus. Pompeius. Recogn. Cl. Lindskog et K Ziegler. Teubner, 1973
В. Николова. „Афоризмите на Хипократ“. НБКМ, 1989
Климент Римски. „Две послания до коринтяните“. Двуезично издание, с превод и коментар на Д. Димитров. Синодално издателство, 2011.

На български:
Менандър. „Мъчният човек“. В: „Антини комедии“. „НК“, 1978. Превод Ал. Ничев
Светоний. „Божествения Юлий“, 82. Превод Ив. Попова, 1981
Квинтилиан. „Обучението на оратора“. „НИ“, 1982. Превод М. Порталски
Гален. „За лечебната диета“. Превод и предговор В. Иванов. „Зограф“, 2001
Павзаний. „Описание на Елада“. „Рал Колобър“, 2004. Превод В. Русинов
Алкифрон. „Писма на хетери“. „Архетип“, 2008. Превод Др. Вълчева
Авъл Гелий. „Атически нощи“. „Изток-Запад“, 2003. Превод Вл. Атанасов
Гален. „Изкуството за запазване на здравето“. Превод и предговор И. Станкова. „Изток-Запад“, 2014
Хипократ. „Трактати“. Превод и коментар И. Станкова. „Изток-Запад“, 2020.

Други:
I.G. Schneider. Theophrasti Characteres. Ienae, 1790
I.A. Fabricii Bibliotheca graeca. Editio nova curante G.C. Harles. Vol. IV. Hamburgi et Lipsiae, 1795
Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Literatur. B.II. Berlin, 1830
Ch. Anthon.A Manual of Greek Literature. NY, 1853 (с. 354-358)
Ch. Anthon. Classical dictionary. NY, 1855
W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890
А. и М. Croiset. Histoire de la literature grecque, t. III. Paris, 1899
Э. Целлер. „Очерк истории греческой философии“. СПб. „Алетейа“, 1996 (1912, превод на немското издание 1883/1908)
С.И. Соболевский и др. „История греческой литературы“, т. III. Москва. АН СССР, 1960
„Християнство. Енциклопедический словарь“. Т. 1. Гл. редактор С.С. Аверинцев. М. „Большая Российская энциклопедия“, 1993
„Православна енциклопедия“ – https://www.pravenc.ru/

На български:
Ал. Балабанов. Предговора към „Характери“, 1914
Б. Богданов. Послеслов към „Характери“ на Теофраст, 1968/1980)
Ив. Дуйчев. „Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис“. „Септември“, 1978
Б. Богданов. „Литературата на елинизма“, 1979/1997 (стр. 66-84)
Г.В.Ф. Хегел. „История на философията“. Т. II. Превод Г. Дончев. „Наука и изкуство“, 1982.
Илия Цоневски. „Патрология“. Синодално издателство, 1986
В. Вълчев и др. „Антична литература. Енциклопедичен справочник“, 1988/1996
Св. Димитрий Ростовски. „Жития на светиите“. Света гора. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008

10 кг

Време е и за това

Юни

29 юни 2020, Петровден (Свети първовърховни апостоли Петър и Павел) (I в.)

По някое време се оказва, че човек е довел до някакъв завършек онези неща, които традиционно се очакват от него – семейство с деца и занятие; и по волята на Бога е изпратил от този свят някои най-близки – родители, братя и сестри.

Всички тези неща искат внимание и труд, и действат като заповеди: ти не може да не се грижиш за семейството, да не внимаваш за родителите, да не умееш нещо, от което хората се нуждаят. И тъй, понякога ти се дава, с неизбежните грешки и несъвършенства, да ги доведеш до край.

И какво правиш тогава? Строиш нови планове? Така човек би вървял безкрайно в нещо като кръг; но на нас, които сме в тела, не ни е дадено такова безсмъртие, каквото според древните имат небесните тела – да се въртят безкрайно в кръг. Така че е напразно човек да полага усилие да пази нещата „както са“. През изминалия му живот той вече е получил убедителни свидетелства, че те по никой начин не могат да останат както са били, защото тялото се изменя.

В „Битие“ пише, че Бог е определил за граница на човешкия живот 120 години, „защото тези хора са плът“. Това може би значи „защото са грешни, вършат зли дела“. По-рано, до Ной, са живели по-дълго, но не повече от 970 години (Матусала).
А Давид вече казва: „човешкият живот е 70 години, при по-голяма сила – 80 години…“ И така е, толкова живяха близките ми, някои дори малко повече. Двамата ми дядовци – 74 и 66 години, двете ми баби – 83 и 96, родителите ми – 70 и 88. Всички те, взети заедно, са имали по-голяма сила, както казва пророкът; а иначе – жените повече от мъжете. Но то е може би защото е по-леко да се подчиняваш, отколкото да управляваш.

И тъй, как да се живее? Първото по важност, в което никак не се съмнявам, е – да имаш вяра в безсмъртието. И то не какво да е, а онова, което идва след Съда. Тогава най-напред няма да те е грижа непременно да удължаваш живота си. Защото ако вечността еднакво очаква всички, защо ти е. Но поради това че има Съд, тази вечност няма да е еднаква за всички.

Освен това досегашният живот ме увери, че в този свят няма опасност да се скучае, защото не може да се случи хората да не искат нищо от теб. Затова непрестанно трябва да се решава – така ли да се постъпва, или иначе. И ако безсмъртието е сигурно, какво пречи да постъпваш съгласно доброто? А кое е добро, знаеш от съвестта си.
Нужни са и добри примери, и такива има в Писанието. Затова никой няма да сгреши, ако го чете и слуша всекидневно. Аз точно това правя, макар и с прекъсвания през годините. В последно време, откакто се занимавам с тези мисли – даже много редовно.

Но тъй като съм привикнал със светския живот и все още не съм монах, а женен и работещ, продължавам да проучвам и други книги. И покрай тази фамозна епидемия, когато хората така настоятелно бяха призовани да прекарват повече време у дома си, ми хрумна да се обърна към купищата книги у нас, за които все още нямам списък. И се заех да ги запиша, така че да употребя увеличилото се „домашно време“. От месец и половина насам стана по-лесно да се излиза, но работата ми се стори интересна и продължих да я върша.

дек 2018 2

*

30 юни 2020, вторник (св. славни и всехвални 12 апостоли) (I в.)

Интересът ми към думите се прояви в детска възраст, и то заедно с нещо, което на пръв поглед е противоположно – упоритото ми нежелание да говоря с някои и дори да чувам това, което говорят. Това последното си е така и сега. Не мога да понасям „новини“ по радио и телевизия, нито да чета повечето вестници, нито да слушам някои песни, тъй като текстовете им ме ужасяват. Затова в седмичните детски ясли, където са ме настанявали против желанието ми, не съм говорел с никого – явно обстановката не ми е допадала. Жените мислели, че изоставам с умственото си развитие, но родителите ми ги уверили, че не е така, защото у дома съм говорел доста, дори повече от необходимото.

Децата ни отрано забелязаха непоносимостта ми към телевизия и „чалга“, и се шегуваха с мен, че това би било отличен начин да бъда изтезаван: да ме вържат пред телевизора, така че да не мога да избягам, нито да си запушвам ушите, и да ми държат очите отворени (със съответно приспособление).

Когато забележа, че не мога да слушам думите на някой човек, преставам да говоря с него, заобикалям го и дори някак го изтривам от ума си. Веднъж казах на един приятел: „не намразвам човека, нямам желание да му отмъщавам, въобще нищо – просто губя интерес към него, забравям го и това е“. Но, разбира се, случва се да бъдеш наранен от някого, чиито думи харесваш – тогава това не работи, а тъгуваш и се ядосваш.

Интересът към думите личеше и по това, че обичах да ги произнасям – просто ей така, заради самите звуци; и да си повтарям поредици от имена, само заради звученето им. Към него се прибавяше и някакъв зрителен образ, обикновено случаен, но постоянен – в повечето случаи той оставаше свързан с думата завинаги. После се появи желанието да възпроизвеждам речта на хората, защото ми правеше впечатление особеността й – това, че всеки говори „като себе си“. Затова, веднага след като се научих да ползвам пишеща машина (трябва да съм бил към 8-годишен, защото тогава баба ми забеляза: „пишеш с печатни грешки, ама то е защото на машината не можеш да пишеш грозно…“ – тъй като точно във втори клас ми пролича, че пиша много грозно, т.е., не както трябва), започнах да съставям диалози, и това бяха диалозите между домашните ми.

После се яви интересът към книгата – най-напред към самата нея, като артефакт (произведение на изкуството). Започнах да обглеждам книгите у дома, да броя страниците им и дори да ги претеглям с ръчна теглилка, поради което брат ми ме обяви за глупак и идиот. После го казваше и по други поводи, примерно когато в осми клас започнах да уча наизуст „Илиада“ (по превода на Милев и Димитрова) и бях стигнал почти до половината на първа песен.

И също – към чуждия език, особено ако е изписан на непозната азбука. Но не при всяко положение; тъй като докъм 9-10 годишна възраст ме пращаха на уроци по немски, но нищо не научавах, защото не разбирах смисъла на занятията. Да се научат някакви думи и правила – но защо? Когато обаче се заехме с латински и особено с гръцки, беше друго: защото на тези езици не се говори, никой не си служи с тях с практическа цел, просто опитай да разбереш какво написано. Значи има някаква тайна там, и при това занятието прилича на наука – учиш за да разбереш, не заради употребата.

По онова време забелязах, че ако можех да рисувам – а не можех, рисуването в училище никога и никак не ми е вървяло – бих рисувал портрети. И си представях образа на човека и положението, в което бих го нарисувал. Вероятно е ставало дума за интерес към душата, свързан с драматургичната и преводаческа наклонност. Всички тези неща вървяха към това, да „чуеш“ човека, да разбереш какво казва и какво иска да каже, и въз основа на това да „усетиш“ душата му – каква е тя и как вижда външния свят. Каква картината му, която е създала в себе си.

Юли

1 юли, сряда (св. безсребреници Козма и Дамян) (III в.)

Отидох в СУ да видя дали някой студент е дошъл за изпит – никой, боят се от „ковид“. Или просто не им се идва, предпочитат „дистанционно“.

Отправих се, въпреки жегата, към един от офисите на […] да си платя интернета. На входа отвътре, точно до стъклената врата, стои младеж с маска, като chef du salle.
– Добър ден, може ли да платя една сметка – казвам.
– Разбира се, но трябва да сте с маска.
– Аз няма да се бавя, това е за една минута.
– Не е възможно, господине. Идете отсреща, там продават маски, и елате.
– А възможно ли е да Ви дам парите, а Вие да ги дадете на гишето и да ми върнете бележката?
– Не. Не можем да вървим напред-назад и да си викаме из офиса. Нали трябва име, номер…
– Но гишето е на две крачки оттук.
– Не.
– Ще Ви напиша номера на листче.

Написах му го.

– Не мога да Ви направя тази услуга. Защо просто не идете отсреща да си купите маска?
– Аз не нося маска. Това противоречи на моите убеждения.
– А на нашите убеждения противоречи да допускаме клиенти без маски.
– Значи отказвате да вземете от мен 120 лева? За Вашата фирма?
– Не мога да Ви направя тази услуга.

Нямаше как, тръгнах си.
Отидох в друг офис, през две улици. На вратата същите разяснения: маски, максимален брой хора, разстояние помежду им. И картинки, за който не може да чете.

Влязох и се отправих към първото гише. Този път нямаше chef du salle, може би заради малката площ.
– Може ли да платя една сметка?
– Да – каза младежът в маска, докато говореше по телефона.
– Номерът е… На име…

Платих, взех си бележката и излязох.
Наистина, ако всички изпълняваха точно разпоредбите на властта, никоя душа не би се спасила.

На връщане се сетих, че трябва да купя 1-2 чаши за бира (наскоро бях счупил една от последните). Влязох в един магазин за различни стоки.
– Тук трябва да сте с маска – съобщи продавачката, още преди да съм си отворил устата.
– Имате ли чаши за бира?
– Да, обаче трябва да сте с маска.
– Аха. А мога ли да ги погледна?
– С маска!!! Пет бона е глобата!! „Можело ли да погледне…“

Тръгнах си, за да не дразня жената. Явно трябва да се подходи иначе. Реших да купя няколко кофички кисело мляко. Влязох в едно магазинче, стотина метра по-нататък.
– Добър ден – казвам. – Видях на вратата, че е необходимо клиентите да са с маски. Но аз нямам. Дали е възможно да ми дадете четири кофички кисело мляко, както съм извън магазина, и аз ще Ви ги платя там…

Продавачката се огледа.
– Влезте и си ги вземете.

Така успях да придобия киселото мляко за днешния ден.

Някои мислят, че това, което пише в „Апокалипсис“ – че ще дойде ден, когато онези, които нямат на себе си „онзи знак“, няма да могат нито да купуват, нито да продават – не се отнася до тях.
„И той ще направи щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободници и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им“ (13:16)

Напразно си мислят така. Отнася се за всички, и то точно сега. И не е нужно по маските да пише с големи цифри „шестстотин шейсет и шест“. Пък може и го да пише някъде, знаем ли.

Не се съмнявайте, читатели мои. Тези маски са печатът на робството.

*

2 юли, четвъртък (св. Ювеналий, Иерусалимски патриарх) (V в.)

Не можеш да пътуваш в чужбина, ако не си получил някакво съобщение по телефона (смешните декларации, че не си болен и пр., да ги оставим настрана). А ако телефонът ти не е такъв, че да получаваш някои съобщения, или ако изобщо нямаш телефон? Значи нямаш право да минеш границата. Е, тогава ще си стоим тук.

Но и тук трудностите нарастват. Ако човек не желае да носи маска, той постепенно (или много бързо) ще бъде изтласкан отвсякъде. Няма да може да влезе в банка, нито в какъвто и да е офис, за да свърши нещо. Дори да си купи необходимия телефон, пак трябва да е с маска. И в хранителните магазини го гледат недоволно, или просто не го пускат.

Някой не харесва човешкото лице и води война срещу него. И тази война вече става гореща.

*

3 юли, петък (св. преподобни Александър, основател на първата обител на незаспиващите) (V в.)

Опитите и наблюденията показват, че от магазините все още може да се купува вода (без маскировка).

Разбира се, не става дума за големите вериги, там на входа още преди време стоеше охрана, така че не мисля и да минавам. Но ако отидеш в малко магазинче и дадеш знак, че не искаш нищо повече от вода, ще ти я дадат. Ако пък и това стане невъзможно, ще пием от чешмата.

Затова си спомням как преди няколко години бяхме с Д. в Атина – в един от по-големите хотели. Сядаме вечерта в барчето и си поръчваме тоник с минерална вода. Сервитьорът – висок, белокос, със строг вид, напълно съответстващ на класата на хотела – донесе тоника и вода в кана.
– Минерална ли е? – попитах.
– От чешмата е – каза твърдо той. – Защо не? Цяла Атина пие от нея. Ако искаш, ще налея сега една чаша и ще я изпия…
– Добре, добре – казах. – Не е необходимо, благодаря…

Вървя късничко вечерта по главната улица в квартала и виждам едно заведение, отворено, и с изнесени маси на тротоара. И по тези маси насядали хора – поне 20 бяха – плътно един до друг, пият и си говорят. И нито един от тях не беше с маска. Наистина!

И ми идва да им кажа:
„Какво правите тук, абе хора, това ли ви е stay home-а? Къде са ви маските е-е-е-й, къде ви е социалното дистанциране? Къде ви е, най-сетне, отговорността? Какво ще кажат от Световната здравна организация сега? И какво ще каже един уважаван филантроп, ако ви види, а?…“

*

4 юли, събота (св. праведна Марта) (VI в.)

На котарака му е горещо – не яде, излежава се по диваните, „спи като пребит“, както си говорим с Д. Преди малко поиска да излезе на балкона, но като му отворих, само си показа носа, размисли и се отказа. Качи се на бюрото и почна да се ближе.

Намерихме го миналата година на „Едисон“ – беше слаб, болен, едва ходеше и като че ли чакаше някой да го вземе. Очите му сълзяха. Полекувахме го, оздравя, после пак се разболя, пак го лекувахме.

Сега е добре, оглежда се през балконите, но не смее да избяга, макар че е живял на улицата. „Котката избира стопанина си, а не обратното“ – каза лекарят, при когото го бяхме завели първия път.

*

5 юли, Четвърта неделя след Петдесетница (св. преподобни Атанасий Атонски) (X в.)

„Кой от вас със своята воля може да прибави към ръста си един лакът?“ (Матей, 6:27)

Земното „издигане“ е измама, при положение, че става дума единствено за изображение на духовния успех. Но ако се напомняше, че е изображение, не би било измама. Затова „първите лъжливи разкази“, с които Сократ (в „Държавата“) предлага да започне възпитанието, не са лъжливи, защото слушателите разбират, че това са приказки. И басните не са лъжливи, и притчите.

Но уверенията, че ако ти надминеш някого по власт и богатство, или му отмъстиш, или добиеш по-голяма „чест“ – те вече са измама, в какъвто и вид да се предлагат. А духовният успех не е такова изпреварване, нито победа над когото и да е; ако е победа, тя е над злите сили.

Ако пък няма Бог, както някои си мислят, а всичко е случайно, пак – каква е ползата от този единствен видим и чуваем успех, при положение, че е за толкова кратко време, а останалото е безкрайно (вечност)? И в такъв случай старанието да го добиеш се оказва несериозно. Някои говорят за потомство и памет, но и те, в сравнение с безкрайността, пак са толкова кратковременни – всъщност, безкрайно кратки.

Така че няма какво друго да правим, освен да търсим приятелство с Бога (а не приятелството и благоразположението на „влиятелни хора“, това е смешно).
А как да добиеш такова приятелство, освен да молиш за него, и да се обръщаш направо към Него? И да казваш: „Сгреших с това, и това и това; ето тези зли неща направих и помислих“. И тогава Той ще те остави са се доближиш до Него, както е оставил самарянката, ханаанката, блудницата, Закхей, митарите и грешниците, дошли на гости в Матеевия дом. И ако някой попита: „Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?“, ще казваме: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните…“

*

6 юли, понеделник (страдание на светите мъченици Марин, Марта, Авдифакс, Авакум, Кирин, Валентин презвитер, Астерий и много други) (III в.)

Проучвам възможностите за почивка на някой остров и чета правилата за ползване на ферибот в Егейско море. Положението е следното.
– необходимо е да напишеш декларация, че не си болен или заразен, не си контактувал с болни и заразени (доколкото знаеш, очевидно), нямаш симптоми и т.н. Декларацията се разпечатва, подписва се и се носи заедно с билета.
– могат да ти направят тест, ако и когато сметнат за нужно. И ако е положителен…
– преди да се качиш, ще ти премерят температурата, и ако е над 37,5…
– трябва да имаш предпазни средства против „ковида“ и да се предпазваш с тях. Най-добре било маската да е платнена. А какви още има? Гумени, пластмасови, железни? Сигурно се разрешава да се предпазваш с противогаз. Когато учехме „Защита от химическо и биологическо оръжие“ към противогаза се добавяха гумени чорапи, ръкавици и наметало. Веднъж един капитан, като чу, че ни предстои такова занятие, каза: „Много добре. Тъкмо ще научите от какво ще умрете“.
– На кораба трябва да спазваш дистанция (най-малко метър и половина) и също така „да не се движиш без нужда“.

– Това е все едно да отидеш на почивка в Освиенцим – казах на жена ми. – И то със заплащане.
– Вярно – каза тя. – Тази година няма да ходим на далечни острови. Ще го оставим за друг път…

*

7 юли, вторник (св. вмчца Кириакия/Неделя) (III в.)

Интригантството е във възход, заедно със своя верен помощник – доносничеството.

Говорителят на „Боинг“ е освободен от длъжност (бил я заел преди 6 месеца), защото постъпил „сигнал“, че преди 30 и повече години – значи по времето на Студената война – писал някъде, че жените не бива да участват в армията. Сигналът бил анонимен (най-точно – „конфиденциален“) и се оказал достатъчен. Говорителят се оттегля, за да не петни името на фирмата, като при това се разкайва, като подчертава, че днес възгледите му са съвсем други, тоест противоположни. Ръководството приема покаянието, както и оставката, защото „уважава неговото решение“… глупости.
Никой няма „чисто минало“, което значи, че всеки може да бъде нападнат интригантски. Ти си казал това, бил си в контакт с еди-кого си, тази се оплака от теб… значи не си „чист“. Така че довиждане. Вече не става дума дори за накърняване на някакви права. Ти просто си „обидил“, „уронил си престиж“. Не уважаваш някого. Все едно кого, впрочем.

Ето Дж. Роулинг – тя заслужи рекламата и парите си с едни книги, които аз никога не съм отварял, тъй като по онова време вече ми беше известно какво може и не може да се рекламира. Но същата тази жена, мултимилионерка, наградена с всякакви ордени, станала доктор h. c. къде ли не – тя, както изведнъж се оказа, не уважава транс… известно кои. И край. Ти не си наша, нас ни е срам от теб. А кои сте вие, които ви е срам от довчерашната ви любимка?

Освен това в лавината от лъжи е невъзможно да разбереш кой какво точно е казал.

Тези акции срещу хора с някакъв успех много приличат на акциите срещу статуите (в САЩ и приближените им). Омръзна ни да гледаме как някой стои някъде, затова хайде да го махнем – защото обижда. Не лично нас, той обижда другиго – но ние сме загрижени, ние не можем да търпим несправедливостта, така че се намесваме.

Интригантството разчита на завистта. Премахвайки някого от подиума на честта, то снабдява мнозина с краткотрайно задоволство: „Ето, на мен не са ми издигнали статуя, не са ме прославяли по света, не са ми платили толкова много, но пък аз не съм обидил никого, нали…“

Ако притесняваш наши хора, ако ни дразниш с независимост, ако имаш талант – безкрайни са поводите да се задвижи интригантството. А то ще е успешно, ако нападателят има на своя страна мнозинство, или по-скоро онези, които „имат думата“, защото те изобразяват мнозинство. И съдебно-репресивния апарат, защото той изобразява справедливо действие.

А нима християнинът, който вярва в един – и то точно този – Бог, не обижда никого с това? Разбира се, че обижда.

*

8 юли, сряда (св. вмчк Прокопий) (нач. на IV в.)

Утре се навършват 170 години от рождението на Вазов. Ето едно не много известно стихотворение (1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей
тъмнозелената борика,
върви божествений Орфей
с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,
засвири в самотий безлюдни:
млъкна зефир и речен гръм,
да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!
Дръвя, скали, орли, гадини,
заслушаха… (туй виждах аз
преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой
се стекоха да слушат, млади
богини, музи и без брой
наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън
от близко стадо в планината
прокуди моя чуден сън,
Орфея, гостите, свирнята.

Ив. Вазов. Съчинения. Том XVII. Живописна България: Пътни бележки. София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

*

9 юли, четвъртък (св. преподобни Патермутий и Коприй) (IV в.)

Вчера успях да си купя хляб.
Влизам в магазина, на чийто вход ясно пише кой има право да влиза, избирам едно нарязано хлебче и давам за него 1 лев. И го получавам! Продавачът нищо не каза, не ме укори за липсата на маска, даже ми пожела приятна вечер.

Покрай тези малки успехи в купуването на хляб и вода става видно, че има времена (като сегашните), в които не е достатъчно да дадеш пари, за да получиш най-необходимото. Тоест, не е достатъчно да се трудиш. Иска се и друго – непрестанно засвидетелствано покорство и знак за него, който да е винаги върху теб.

*

10 юли, петък (св. четиридесет и пет мъченици в Никопол Арменски – Леонтий, Маврикий, Антоний, Александър и други с тях) (към 320 г.)

Към многото вълнения през тази година се прибави и още едно: оказа се, че решението на турското правителство от 1934 г. за превръщане на Юстиниановия храм (тогава джамия) в музей, може да бъде отменено. При това положение сградата би следвало да се използва като мюсюлмански молитвен дом.
Решението на съда ще се обяви днес и има голяма вероятност то да е положително. Коментари не липсват, изказа се даже видният борец срещу корупцията в България Майк Помпео. Но е сигурно, че Европа и САЩ няма да бомбардират Анкара. Заради „Света София“ – не.

Разбира се, въпросът засяга преди всичко православната Църква. Имаме изказани протести (възражения, несъгласия) от страна на Цариградската патриаршия, Еладската архиепископия, Кипър, Антиохия, Иерусалим, Грузия и Русия. Сигурно и от други.
Заслужава да се обърне внимание, че Българската патриаршия не е взела отношение. Смятам, че мълчанието на българските архиереи в този момент е напълно уместно. И ще кажа защо.

Как може предстоятели на църкви, които лично отмениха празнуването на тазгодишния Великден, като забраниха на свещенослужителите да допускат християните в собствените им храмове, да правят декларации относно статуса на един византийски храм, пък бил той и този?

Как може патриарх Вартоломей, който отмени решение на цариградския синод отпреди 334 години, да протестира, че един светски съд отменя решение на министерския съвет отпреди 86 години? Нима един архиерей не бива да уважава решенията на предшествениците си поне толкова, колкото една държава уважава решенията на своите институции? И колкото по-стари са тези решения, толкова повече трябва да се внимава с отмяната им, защото изминалите векове свидетелстват за съгласие с тях. Но той сметна, че 330 години не са много. Защо турският съд да смята, че 80 са много?

Сега патриарх Вартоломей казва, че решението за „Св. София“ ще усложни отношенията между християни и мюсюлмани. Но не показа да го е грижа за отношенията в самата православна Църква, където той е архиерей. Напротив, пожертва съгласието в нея за да добие първенство – и не по чест, тъй като него той винаги го е имал, а по власт.

Атинският архиепископ Иероним пък заявява, че турските власти няма да посмеят да използват сградата като джамия. Защо? От страх пред християните? А струва ли си някой да се бои от тези християни – сегашните, от 2020 г.? Тези, които сами се отрекоха от своя Бог, за избегнат предполагаемата опасност за телата си, и още повече – за да се спасят от далеч по-сигурните парични глоби и административни наказания?
Няма защо турската държава да се бои от такива християни. Ако има някои, от които си струва да се бои, това са българските и грузинските, които единствени отвориха храмовете си на Възкресение. Но, както виждаме, турците са готови да поемат този риск.

Православните християни днес са твърде заети да пазят здравето си, да изпълняват нарежданията на светската власт и да се съобразяват с водещите медии. Изключенията са малко и следва да им се отдаде почит; и аз съм сигурен, че и турците биха им отдали почит, тъй като смелият противник създава уважение. Но онези, които сами се отричат от Бога и не се разкайват, както се е разкаял Петър, няма защо да бъдат уважавани.

Така че днес турците спокойно могат да превърнат великата сграда в джамия. Те знаят, че няма кой да им попречи за това.

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/sveta-sofiya

*

11 юли, събота (Чудото на св. вмчц Евфимия Всехвална) (нач. на IV в.; 451 г., Четвърти Вселенски събор)

Изказвания от последните дни.

Неофит, митрополит на Морфу (Кипър):

„Наесен вирусът ще дойде отново, знам го. Но църквите на Морфу ще бъдат отворени; и нека началникът ви иде в затвора…“

Румен Радев, президент на България:

„Мафиотизацията на управлението накара свободолюбиви българи от всички възрасти и независимо от политическите си пристрастия, да издигнат искания за законност и възвръщане на основни граждански свободи…“

„От всички нас зависи да изхвърлим мафията от изпълнителната власт. Да я изхвърлим от прокуратурата; която прокуратура мафията използва за свой щит и за политически репресии. Не на страха! Ще си върнем България! Мутри – вън!“

*

12 юли, Пета неделя след Петдесетница (страдание на св. мъченици Прокъл и Иларий) (нач. на II в.)

Макар и със закъснение, взех участие в шествието – от пресечката на „Левски“ с „граф Игнатиев“ към Съдебната палата и Мин съвет.
Нужен е натиск върху разбойниците (президентът каза – „мафиотизация“, „мутри“). Иначе ни предстои административен и съдебен тормоз, арести, затвор, побоища. Дотук впрочем всичко се е случило, има примери.
Остават изтезанията и екзекуциите, които ще дойдат, ако няма достатъчна съпротива. Ако някой не вярва – миналото свидетелства.

Вапцаров

Или пък – най-унизително робство.
Както каза днес някой: „Никой няма да ни помогне – нито партии, нито `мисирки` (название на журналистите, мнозина знаят как се появи), нито външни сили. Надеждата е само в нас, които сме тук.“

*

13 юли, понеделник (Събор на св. архангел Гавриил)

Алчността и наглостта на онези, които се разпореждат с държавата, налудният стремеж за придобиване на цялата власт, и то завинаги, се разпростряха лесно и достигнаха всички места в институциите. Знам го от личен и семеен опит, нас ни нападат открито от 2011-та.

Затова тези събирания в центъра на София през последните дни са много нужни, защото с тях се показва, че хората не са толкова безпомощни. Това ще помогне (вече помага) за оздравяване на обществения живот, защото хората ще престанат да се боят, а мутроподобните (мутрообразните) – да беснеят.

Природосъобразният живот противоречи на свободата. Ако човек живее последователно според природата си, тоест ако винаги избягва болката и забележимия риск, и винаги предпочита покоя и удоволствието, той изцяло се лишава от свобода и така се отказва да бъде човек.

Така и с обществото. Ако участниците в него никога не рискуват нищо в общо действие, а винаги избират покоя, това общество ще живеее съгласно природата, но няма да е човешко общество.

*

14 юли, вторник (св. преподобни Никодим Светогорец) (до 1809)

Един опитен човек би могъл да предвиди приблизително вярно съдбата на едно младо семейство, ако ги познава достатъчно.

Ние се оженихме през 1994 и още тогава беше ясно, че и двамата искаме да се занимаваме с наука, и че няма да се покланяме на никого, за да ни подхвърля пари.
Това значеше, че или ще бъдем убити, или ще свършим в затвора, или ще загинем от недоимък. Какво друго?

И все пак, adelon to mellon.

*

15 юли, сряда (св. мчци Кирик и Юлита) (нач. на IV в.)

Днес е починала Валентина, леля на Димка. Бог да я прости. Работила е много години като детска учителка.
Беше кротка и деликатна, грижеше се за близките си.

„Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние летим“ (Пс. 89:10)

„Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ (Пс. 22:1-4)

*

16 юли, четвъртък (св. мчк Иоан Търновски) (до 1822 г.)

Когато казваме, че сме против произвола на „ето тези“ мутри, това е истина. Но би било много полезно да се разбере, че протестът далеч не е само срещу тях. Той е и срещу онези, които са ги поставили тук и ги подкрепят.

Имам предвид прекомерно срамежливата реакция от страна на евро- и американските чиновници по повод на вълненията в София. Те се досещат, че хората са излезли не за да сменят една партия с друга, а защото не са съгласни да бъдат управлявани така. Но къде по света няма мафиотщина, корумпираност и безочливо властолюбие на посредствени завистливци? Така е навсякъде.
Ето защо „Европа“ и „Америка“ няма да бързат да помагат на тормозения от престъпници български народ. Защото тези престъпници са си техни хора, те са онова, което уместно бива наричано „колониална администрация“. И ако хората в България, които искат справедливост, спечелят, това няма ли да стане пример и за други?

Ето това е, което притеснява евроатлантическите ни партньори. Те бяха доволни от некадърните и груби, но угодливи надзиратели на отделно взетия концлагер и ако зависеше само от тях, не биха ги сменили никога. А сега избухна въстание и възникна проблем. Да кажеш: „Няма значение, че сте недоволни от мафията ви, важното е ние да сме доволни“ не е лесно, защото не е прилично. Но да кажеш на мафията да си ходи, е рисковано – какво ще стане, ако и други започнат да гонят своите местни мафии?

До кого ще се стигне така? Разбира се, до покровителите.

*

17 юли, петък (св. вмчц Марина)

От всекидневното четене на Писанието (Евангелието, Апостола, Псалтира, а и на целия Стар завет) има голяма полза. Ако някой опита да прави това по-дълго и без прекъсване, ще се убеди.

Защото то утешава душата, укрепва естественото й устройство, и е за нея, както казва апостол Павел, „сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек“ (Евр. 6:19-20)

*

18 юли, събота (св. преподобни Памво)

Не е лесно да се четат старобългарски глаголически ръкописи и причините за това са няколко.

Най-малката трудност е самата азбука. Това са към 40 знака, които отговарят на точно определени звуци и биха могли да се научат за няколко дни.
Много по-голямо препятствие е езикът. Ние мислим и казваме, че това е български, но той е различен от нашия български и не може да се разбира, ако не сме го учили. При равни други условия един руснак ще се справя с текста по-лесно, отколкото един българин – защото руският е задържан по-близо до древната си форма.
Освен това да четеш ръкопис значи да имаш работа с „ненормализиран“ текст. Това не е издание. Поради това трябва да се справяш със съединения на букви, съкращения на думи, избледнели и повредени места. И освен това – няма разстояние между думите.
Накрая, необходимо е разбиране на самите текстове.

Затова успявам да чета Асеманиевото евангелие чак сега; а съм започнал да уча старобългарски език преди 40 години.

S

*

19 юли, Шеста неделя след Петдесетница (св. преподобна Макрина)

По това време на годината през 1978 вече се бях явил на изпити за НГДЕК, и то с добър резултат – класирах се 6-ти. Това стана след немалко уроци по литература и руски, та може да се каже, че специализираните ми езиково-литературни занимания са от 42 години.

Оттогава – 7 издадени авторски книги и още 3 неиздадени; и 3 големи превода.
Значи общо 13. И тази тук – 14.

За Авраам пише, че си отишъл от този свят сит на години; а някои сигурно са си отишли сити на книги. 14 вече ми изглеждат достатъчно, но пак да кажа: ἄδηλον τὸ μέλλον.

в заключение 2

*

20 юли, понеделник (Илинден)

Хора, които са писали, превеждали и правили книги у нас през първата половина на XX век:

Г. Кацаров, К. Величков, Ана Карима, П.П. Славейков, М. Белчева, П.К. Яворов, Кр. Кръстев, Д. Дебелянов, Ив. Вазов, Евг. Марс, Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, К. Христов, С. Радев, Д. Михалчев, Ал. Балабанов, М. Балабанов, А. Златаров, Д. Кьорчев, Хр. Смирненски, Гео Милев, Б. Пенев, Е. Багряна, В. Златарски, Д. Дечев, Ив. Георгов, М. Арнаудов, А. Страшимиров, Т. Влайков, Вл. Василев, Г. Бакалов, Р. Стоянов, Й. Йовков, Л. Стоянов, Д. Подвързачов, Й. Маринополски, Ас. Разцветников, Ив. Велков, М. Войнов, Мл. Тонев, Ив. Марковски, Н. Шейтанов, М. Николов, Г. Константинов, Т. Траянов, Н. Лилиев, К. Гълъбов, Л. Владикин, П. Венедиков, Ал. Бурмов, Т. Боров, Н. Райнов, Ив. Саръилиев, П. Бицилли, Н. Вапцаров (ще си спомня и за други).

*

21 юли, вторник (св. пророк Иезекиил)

Прибирам се вечерта към 11 и вървя към „Орлов мост“. И гледам две момиченца, най-много десетгодишни, карат тротинетки в посока към парламента и скандират: „[…..] е тулуп! […..] е тулуп!“

Какво да каже човек, освен да добави: «из уст младенец и ссущих совершил еси хвалу, враг твоих ради, еже разрушити врага и местника…»

Без връзка с горното.

Може би началото на несправедливостта идва от телесното пожелаване – това, което човек не може да овладее, защото не иска. От него се ражда лицемерието (да се съди по външния вид); от лицемерието – завистта; от завистта – честолюбието; от него – властолюбието. Властолюбието произвежда несправедливост (престъпление), а съзнанието за несправедливостта води до униние, което днес често се нарича „депресия“. И всички тези създават страх от смъртта.

Защото смъртта застрашава телесното пожелаване, тъй като унищожава тялото; застрашава лицемерието, защото унищожава лицето (външния вид); завистта, защото след нея няма на кого да се завижда; честолюбието, защото мъртвият не приема почести; властолюбието, защото мъртвият не властва. И дори несправедливостта, защото тя е явен грях, а смъртта може би отвежда душите на съд.

Затова трябва да се води борба срещу тях, и тя е по обратния път. Първо срещу несправедливостта, защото човек по-лесно се досеща как да се въздържа от нея. Ако я победи, ще отпадне властолюбието, а след него – и останалите. Особено трудно е да се победи лицемерието, защото то е най-близо до телесното пожелаване, което ни е по природа.

Затова не е лесно млад човек да стигне до съвършенство – за това е необходимо чувствата да са отслабнали. Но победим ли телесното пожелаване, ще преодолеем страха от смъртта, и изобщо греха.
И тогава ще се яви любовта.

*

22 юли, сряда (св. равноапостолна Мария Магдалина) (I в.)

Частната библиотека се съставя от един човек. И това, което тя представя, е неговият „дневен ред“.

Първото, което научаваме от нея е, какво той прави и кое смята за съществено (съществуващо).
Но той не произвежда сам книгите, с които се е сдобил (освен съвсем малко). Така че дневният му ред включва и реда на родния (главния) му език. И оттам научаваме какво се е случвало с неговата страна.

А тя пък, произвеждайки книги, не може да избегне световния „дневен ред“.

Ето защо чрез библиотеката на един човек опознаваме един личен поглед към дневния ред на света.

*

23 юли, четвъртък (св. свщмчк Аполинарий, епископ на Равена) (I в.)

Пълната и освободила се от всички свои противници земна власт е противник сама на себе си.

Ето положението в РПЦ. Патриархът е глава на Църквата (по власт, не само по чест). Мандатът му е доживотен (както е редно) и той действа в пълно съгласие по всички въпроси с президента, който пък от своя страна също, след промените в конституцията, отива към доживотно управление.

Въпросът не е просто в това, докога някой ще е на власт, а в друго: че той може да остане на власт дотогава, докогато иска. Но е видно, че за да остане, трябва да прави някои отстъпки и да влиза в някои съглашения противно на онова, което е добро за Църквата и страната.

И какъв е резултатът? Че през последните месеци най-известният, а може би и най-влиятелният духовник на РПЦ се оказва схиигуменът Сергий (Романов), който не е нито митрополит, нито епископ, нито дори игумен. Може би и монах не е, всички права са му отнети, и то чрез законно решение на законно (канонично) проведен църковен съд. Той няма никакъв инструмент за обществено влияние, освен един канал в youtube, поддържан от един младеж, негов привърженик.

Но мнозина християни вече мислят, е той е единственият духовник в Русия, който си позволява да говори истината.

*

24 юли, петък (св. вмчца Христинa)

Подлецът не обича никого, но затова пък презира, мрази и се срамува.

Когато срещне наивен, го презира, защото се гордее, че наивният не вижда греха (низостта) му.
Когато срещне проницателен, го намразва с озлобление, защото се дразни, че виждат греха му.
Особено се бои от проницателния, който е и образован, защото този вижда не само греха, но и нищожеството му. Тогава освен омраза изпитва и срам.

Защото подлецът е лицемерен, и поради това се срамува не от греха си, а от нищожеството си.

*

25 юли, събота (св. преподобна Евпраксия) (нач. на V в.)

Думата σοφία е значела три неща – „вещина“, „умност“ и „мъдрост“.

Вещина е σοφία-та на деловите хора, политиците и най-сетне, на техните учители – софистите. Това е способността „да се справяш“ в този свят, да успяваш според мнението на мнозинството и да обосноваваш стойността на това справяне, което вече е работа на софиста.

Философът от сократическата и питагорейска школа се разграничава от деловия и софиста, като казва, че е „зрител“ в този свят и се стреми да го опознае, оставайки безразличен към успеха. Поради това той спори със софистите и ги опровергава. Неговата σοφία е „умност“, чрез която се създава свят на мислите, чийто връх е един бог, който е мислещ и мислим, и е двигател на всичко, без да бъде отвъд света. Така че умността на философа остава „световна“ в смисъл на „космическа“. Тя се занимава с обществото и природата.

Християнинът е безразличен към успеха и се интересува от природата само доколкото тя е творение на Бог. Той не смята умността за безполезна, но знае, че човек не бива да спира до нея, а да се стреми към връзка с Бога, който е отвъд „космоса“. Неговият Бог го подканва към любов и саможертва, което философският „двигател на света“ не прави.
И благодарение на тази връзка с Бога той постига мъдростта.

*

26 юли, Седма неделя след Петдесетница (св. прпмчца Параскева) (III в.)

Хората постоянно живеят с мнението, че някъде съществува спокоен живот; че някой някъде си живее спокойно, благодарение на „реда“ и „сигурността“.

Но няма такова място, нито такива хора. Защото дори човек да е доволен от устроението на живота си, той знае, че то не е неразрушимо; и дори да му изглежда като неразрушимо, пак знае, че тази неразрушимост е временна (за някакъв краен отрязък от време). И после времето свършва или продължава по непознат начин.

Кой при това положение ще е спокоен, освен спящият и упоеният, тоест – онзи, който не е „на себе си“. Какво ще рече тогава да си щастлив?
Щастието е впрочем като надежда за изпълнение на нещо; а това нещо е образ на вечния живот. Но само образ. Излиза, че щастлив е този, който се надява да види някакъв образ, и то за кратко. И все пак щастието му – самото то, в момента на надеждата – е истинско.

Значи пътят към щастието е път към вечната надежда.

Сократ в „Апологията“ казва, че една нощ, прекарана в дълбок сън без сънища, е по-щастлива от повечето човешки дни, комуто и да са принадлежали те. Значи безчувствеността много често е за предпочитане. Но още по- за предпочитане е да си в общество от умни и добри хора, които водят разговор за истинни неща (мъдреците на Данте, в Първи кръг). Такава е била неговата надежда, и ако тя е била устойчива, той е бил щастлив. А и нашата трябва да е подобна – във всеки случай, не по-малка от неговата.

Но той е бил в несигурност, а и ние сме така. Затова е вярно казаното: „Вярвам Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24)

*

27 юли, понеделник (св. Седмочисленици – Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий) (IX в.)

*

28 юли, вторник (св. апостоли и дякони Прохор, Никанор, Тимон и Пармен) (I в.)

*

29 юли, сряда (св. свщмчк Висарион Смоленски) (XVII в.)

*

30 юли, четвъртък (св. апли от 70-те Сила, Силуан, Крискент и другарите им)

*

31 юли, петък (св. праведен Евдоким Кападокийски) (IX в.)

Август

1 август, събота (св. мчци 7 братя Макавеи) (II в. пр. Хр.)

Отидохме на опелото на Емилия Минева, в „Св. Параскева“ на „Раковска“. Събрахме се към 20 души.

Познаваме я отдавна. Била е преподавателка на Димка в специалност „Философия“ през 1980-те, а после бяха колеги в „История на философията“ много години. Аз се знам с дъщерите й – Силвия и Евелина – от училище и от Атинския университет.

Бог да я прости!

*

2 август, Осма неделя след Петдесетница (Св. свщмчк Стефан, папа Римски) (III в.)

*

3 август, понеделник (преп. Исакий, Фавст и Далмат) (V в.)

3 авг ИДФ

*

4 август, вторник (св. прпмчца Евдокия) (II в.)

4 авг Е

*

5 август, сряда (св. мчк Евсигний) (IV в.)

*

6 август, четвъртък (Преображение Господне)

*

7 август, петък (св. прпмчк Дометий) (IV в.)

В житието му (в сборника на еп. Партений и архим. Бончев) пише:

„Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести…“

Точно преди малко мислех за нападенията на бесовете, които човек приема за свои собствени мисли. Но не са негови мисли, а са техни нашепвания. Ако ги забележи и се научи да ги отпраща един срещу други, той ще отбегне коварството им и ще освободи душата си от тях.
Да обърнем внимание, че те не само представят нашепванията си за негови мисли, но също се вмъкват в хората и му говорят с техните гласове, за да внушат омраза към тях.
Защото те са като баща си – дяволът, и като него са лукави, подли и сплетници (интриганти).

Днес е рожденият ден на Василка Тъпкова-Заимова, с която бяхме приятели. Бог да я прости и да упокои душата й!

*

8 август, събота (св. Емилиан Изповедник, еп. Кизически) (IX в.)

*

9 август, Девета неделя след Петдесетница (св. ап. Матия) (I в.)

*

10 август, понеделник (св. мчк и архидякон Лаврентий) (III в.)

*

11 август, вторник (св. мчц Сузана и другите с нея) (III в.)

*

12 август, сряда (св. свщмчкмчк Александър, епископ Комански) (III в.)

*

13 август, четвъртък (cв. Тихон, еп. Воронежки и Задонски Чудотворец) (XVIII в.)

*

14 август, петък (cв. прор. Михей) (VIII в. пр. Хр.)

*

15 август, събота (Успение на Пресвета Богородица) (I в.)

*

18 август, сряда (Успение на преп. Йоан Рилски Чудотворец) (X в.)

триизм 2

(Доклади от Годишните четения на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование 14-15 декември, 2018)

*

22 август, събота (св. преп. Антуса) (III в.)

На път към Драгалевския манастир
Вит 22 авг 3

*

31 август, понеделник (св. свщмчк Киприан, еп. Картагенски) (III в.)

Прочетох за изказването на един експерт по образованието, че през новата учебна година от учителите се очаква да влизат в клас с маска или поне със шлем.

По този повод мнозина коментатори забелязаха, че само шлем не стига.
Ако човекът преподава предмодерна история, пък и литература, ще му подобава да идва на работа в пълно бойно снаряжение. Това значи освен шлем, още и щит, меч (в подходяща ножница), копие (късо и дълго), малка бойна брадва, ризница, броня, наръкавници и наколенници (от лек метал). На бронята, както и на шлема, трябва да бъде изрисуван в достатъчно голям размер, за да се вижда отдалеч, личният му герб. И няма да идва с градския транспорт или с колата си, а на кон.

Ако преподава модерност, ще е по-лесно: само каска и противогаз, а за транспорт – каляска с 2 или 4 коня за XIX век и мотоциклет (с кош) за XX-ти. За групи от по над 10 учители се разрешава дирижабъл.

От преподавателите по химия и биология няма да се иска каска, но те ще трябва да имат резервен противогаз и да бъдат винаги с гумени ръкавици до лактите, чорапи до коленете и наметало, което обгръща тялото плътно и отвсякъде (с процепи за ръцете).

Учениците ще си носят манерки, от които ще пият по време на час и междучасие, така че да не се налага да излизат в коридора, където да се срещат с други.

Във всички класни стаи ще бъдат инсталирани по три химически тоалетни – една за девойки, една за младежи и една – за колебаещи се.

*

1 септември, вторник (св. преп. Симеон Стълпник) (V в.)

Разликата между маската и шлема е, че първото изглежда зловещо, а второто – по-скоро комично. Цялата тази акция наподобява много други гонения в историята, чиято цел е една и несъмнена – чрез постоянен тормоз човекът да бъде унизен до такава степен, че изцяло да загуби уважение към себе си и да не възразява срещу нищо. И все пак дори животните не са съгласни на всякакво отношение към тях и реагират. Затова такива нападения не са само брутални, те имат някаква тактика и приличат на дресировка: ако правиш така, ще се мъчиш, ако правиш иначе – няма да си зле… Сегашната кампания прилича донякъде на тормоза срещу пушачите и ползва неговия опит. „Понеже може би пушенето е вредно, затова сега ще ви изтезаваме със забрани и грозни картинки по кутиите“.

Да не забравяме, че римските езичници считаха християните за вредни, после техните наследници – папите – по подобен начин притискаха всекиго с обвинения в ерес. А наследниците на папите – немските нацисти – продължиха по същия път. Защото тормозът срещу евреите не е изобретен в Германия, той си е стара работа, с традиция.

Та сега акцията с маските е подобна на тази срещу пушачите, защото има подобна аргументация (здравна); но е много по-нагла, защото атакува не някои, а всички, и не някакъв определен навик, а самото лице на човека. Затова прилича и на насилствената смяна на имената. Тя също не е измислена специално за българските турци. Години преди „възродителния процес“ у нас се отнемаха фамилните имена на хората, като за фамилно име се определяше личното име на дядото. Това беше в средата на 70-те и се провеждаше в училищата, спомням си го добре.

*

3 септември, четвъртък (св. свщмчк Антим, епископ Никомидийски) (нач. на IV в.)

Има една глуповата, досадна и нахално втълпявана идеологема, която гласи: „Вижте Европа и Америка, колко много пари и материални блага има там. То е, защото там има много свобода, справедливост и демокрация“.

Това е същото, като да се каже: „Вижте олигарсите, министрите и депутатите, какви добри пари взимат, какви хубави коли карат и с колко влиятелни хора се срещат. Това е, защото са умни, справедливи и ги е грижа за демокрацията.“

Трудно е да се разбере, че материалните (и имиджови) блага от една страна, и свободата и справедливостта от друга, имат малко общо помежду си. А защо е трудно? Защото ако го разберем и повярваме, ще трябва да направим избор.
А последствията от него са тежки – и в двата случая.

В „Кръстникът“ има една класическа сцена (много неща в този филм са класически).
Майкъл Корлеоне основава фондация и дарява на Ватикана 100 милиона долара в брой. За помощ на бедните.
От своя страна папският представител му връчва свидетелство за това, че той вече е… някаква титла, във всеки случай най-високото отличие, което Ватиканът дава на светско лице.
Бившата жена на Майкъл, която е дошла на тържеството, за да говори с него по семеен въпрос, го заговаря:
– Поздравявам те с високото отличие, Майкъл. Не е ли малко скъпо?…

Никоя църква (религиозна организация) не бива да приема дарения от престъпници, а още по-малко да ги награждава за това. Ползата от такива сделки е кратковременна, а вредата е голяма, понякога дори фатална за организацията.

*

4 септември, пeтък (св. пророк и боговидец Моисей) (XIII в. пр. Хр.)

Управлението не е заради управляващите, казва Платон в „Държавата“.
То е първо заради всички останали, и след това заради самите управляващи – и то в случай, че са се заели с тази работа не защото им е приятна, а поради крайна необходимост.

Освен това той обръща внимание, че управлението, ако се извършва добре, не носи никакви ползи на управляващия, а главно вреди; и точно поради това на него му се полага определено заплащане и някои почести. Те са като компенсация.
И още: за да управлява някой наистина добре, той трябва много да обича образованието и мъдростта; и не просто да е респектиран от тях без да ги познава, но сам да е достигнал най-висока образованост и чрез дългогодишно упражнение в добродетели да е станал мъдър.

И още: преследването и удържането на властта заради самата нея (а не заради другите) неизбежно води човека към оглупяване. Тъй като в течение на тази дейност той няма как да се занимава с мисли за общото, а още по-малко да се придържа към истината и доброто, а винаги е зает с дреболии и лъжи, които увреждат ума му – бавно, но необратимо.

Всички тези неща, известни и отдавна казани, скрито влияят на лошия управляващ, дори той никога да не е чувал за тях. Тъй като ако има някои, от които той наистина да се бои и да им завижда, това са учените и мъдри хора. Той се срамува от тях, силно желае да ги има на своя страна и силно ги намразва, когато разбере, че не са на негова. Би желал да ги купи, но това е глупаво, защото купиш ли някого, веднага преставаш да го цениш; и с основание.

Затова казвам: учете и не се продавайте, и лошият властник винаги ще усеща, че може да ви бъде най-много слуга.

*

5 септември, събота (св. пророк Захария и праведна Елисавета) (I в. пр.Хр. – I в. сл.Хр)

Има една причина да не се гневим на никого лично и тя е следната: че всеки човешки живот винаги завършва по един и същ начин – като въпрос без отговор.

А въпросът е: как е живял този човек? Добре или лошо? А да се каже „и така, и така“ е все едно нищо да не се каже.

Та истинният и последен отговор не може да бъде даден от хора. Ето защо нека се придържаме към доброто според силите си и да не осъждаме никого. Тъй като осъждането претендира за сигурен отговор на въпроса – а това не е по нашите сили.

*

9 септември, сряда (св. праведни богоотци Йоаким и Анна) (I в. пр. Хр.)

Да се пише до европейската комисия и правителствата на западните страни, че България се управлява от лъжци и престъпници, е смешно.

Това е все едно обитателите на Аушвиц да напишат на тогавашния канцлер, че директорът на лагера се отнася лошо с тях.

Ето сега: пишат на г-жа Меркел, че еди-кой си е мафиот. Ами тя нали затова го държи там…

*

10 септември, четвъртък (св. мчци Минодора, Митродора и Нимфодора) (нач. на IV в.)

Нека да кажем няколко думи по същество.

Протестите от тази година са съвсем различни от онези през 1996/1997 и още повече от онези през 2013/2014. Първият имаше за задача политическо освобождаване от доскорошната просъветска номенклатура, а вторият се занимаваше с технически въпроси, отнасящи се главно до усвояването на евросубсидиите. И двата протеста бяха изрично и активно подкрепени от „западните партньори“, и поради това постигнаха лесен успех.

Сега положението е друго. Европа намери своите представители у нас: това са онези, които напоследък открито биват наричани „мутри“, подкрепени от партията ДПС и от който още се намери – винаги се намира някой. Ако зависи от евробюрократите, тази конфигурация ще управлява неограничено дълго – тоест поне още едно поколение, докато сегашните 20-годишни станат на 50.

„Великото народно въстание“ засега е опаковано като проевропейско движение, защото все още почти никой не оспорва открито, че Европа – това е правова държавност, върховенство на закона и пр. Но тази опаковка е много тънка, защото истината е, че „западните партньори“ малко ги е грижа за законността като такава, а още по-малко за законността у нас. И това се усеща от всички – както от доверениците на Съюза, така и от останалите.

Това, което се вижда под опаковката, е желание за истинска законност, тоест справедливост; и също така недоволство от растящото пренебрегване на националния (етнокултурен) интерес.

Ето защо тези днешни протести у нас са аналогични по-скоро на вълненията в Унгария от 1956, Чехословакия от 1968 и Полша от 1980. Тогава малцина казваха, че искат „капитализъм“, а по-скоро ставаше дума за „социализъм с човешко лице“, тоест за живот без политически репресии и със зачитане на националната идентичност – с всички произтичащи от това последствия.

Така и днес България казва, че не е против Европа, но все пак иска реална демокрация, което ще рече свобода на словото, истинска партийна система (невъзможна без честни избори) и истинско разделение на властите; а не изоставяне на произвола на една нова местна номенклатура, която ще си плаща данъка на евробюрократите и в замяна на това ще се разпорежда из страната според личните си желания.

*

11 септември, петък (св. преп. Теодора Александрийска) (V в.)

Във връзка с Ковид-19:

Смятам, че д-р Ат. Мангъров трябва да бъде номиниран за Нобелова награда за медицина – за препоръките му за предпазването от епидемията.
И, разбира се, наградата да му бъде присъдена.

Друг въпрос е, дали ще я приеме.

*

13 септември, неделя (св. Корнелий стотник) (I в.)

Замислям се понякога за историята на Иов – първо заради темата й, но също и за това, че тя е някак отстранена от останалите книги в Стария завет. Всички други, които съдържат някакви разкази, се отнасят до историята на еврейския народ, а само тази – не.

Разказът за Иов е като отговор на въпроса как човек може да бъде някой, а не никой. Или – как да запази лицето си.
За да е възможно това, първо трябва да се признае, че Някой изобщо съществува, а светът не е безкрайно въртене на случайни форми. И после, да се засвидетелства верността към този Някой – независимо от промените.

Затова Бог, обръщайки се към сатаната, който е „ходил по земята и я е обходил“, казва: „Видя ли моя служител, Иов? Най-добрия между хората?“.
А сатаната казва: „Нима даром ти служи Иов? Не огради ли Ти всичко негово, не го ли запази от всякакви нещастия?“

Тук Бог е Съществуващият, сатаната е небитието, а Иов е изпитваният – дали е някой, и ще живее вечно, или е никой – и ще изчезне, все едно го е нямало.

Точно затова жената на Иов му казва: „Похули Бога и умри“ – тъй като това е смъртта, да се отречеш от Съществуващия и да станеш „никой“.
Жената е „хорското мнение“.
А Иов казва: „Говориш като безумна. Само доброто ли ще приемаме от Бога?“

Значи човек може да е жив не само в благата, но и в бедите. Ако сметне, че животът – това са благата, той е никой и ще изчезне.

*

14 септември, понеделник (Кръстовден)

Човек пише книга или се занимава с наука, направил си е план, нещата се развиват прилично… може би. И изведнъж се оглежда – себе си и наоколо – и вижда в колко много неща е изостанал. Защото ги е изоставил.

Но как иначе да бъде, щом е избрал един път, а не много. Ако пък не е избрал никой – още по-зле.

Затова трябва да избере един път, и колко по-добър е той, толкова по-малко ще съжалява за всички останали. А най-добрият е този към най-доброто.

Затова е казано: „Ако някой иска да Ме следва, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва. И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“

През 2006 имаше световно първенство по футбол. Децата (завършили съответно шести и четвърти клас) седяха по цял ден пред телевизора, за да гледат мачове.

– Какво му гледате на този мач? – рекох им веднъж. – Всичко е толкова ясно.
– Как ясно? Колко ще завърши?
– Толкова – казвам им. – Приблизително.

Мачът наистина завърши така.

– Тате, ти позна – казаха двамата. – Наистина завърши толкова.
– Естествено.
– А за други можеш ли да познаеш?
– Мога.
– Този утре колко ще завърши?
– Толкова.

И това се оказа вярно.

– Тате, ти как познаваш мачове? Ти изобщо не гледаш телевизия.
– Не, но преди време гледах. Знам ги как играят. Нищо не се е променило.

След четвъртия мач:

– Тате, ти защо не играеш на тото? – попита Теди.
– А защо?
– Ами ти познаваш всичко.
– Не всичко. Някои мачове.
– Но ти трябва непременно да играеш!
– Защо?
– Ще спечелиш ужасно много пари!
– Може. Но не ми се играе.
– Как не ти се играе?! Моля те, играй!
– Не. Имам друга работа.

И наистина, никога не съм играл на тото. Човек не може да прави едновременно съвсем различни неща.

*

15 септември, вторник (св. вмчк Никита) (IV в.)

След три десетилетия колебание влиятелните идеолози и социоинженери намериха заместителя на синята и червена връзка.
Предполагам, че по онова време е имало много родители, които са се колебаели дали да пращат децата си на училище, ако условието ще е да им се сложи връзка (знак за подчинение и господство). Но повечето от тях все пак са ги изпратили, за да не разбиват напълно живота им. Така че изнудването е било успешно.

Но да кажем и нещо добро за чавдарските и пионерски връзки – те все пак не се слагаха на устата. Днешният им заместител – „предпазната маска“ – ще предпази децата и учениците поне от три неща:

1. Да приличат на себе си
2. Да разговарят помежду си
3. Да бъдат здрави.

Защото не е нужно да си професионален педагог, за да знаеш какво ще става с маските: те ще стоят по джобовете, ще падат по чиновете, по пода, по асфалта и по земята, и след това ще се слагат на устата. Учениците ще се заразяват и ще боледуват без помощта на какъвто и да било ковид. И училищата ще се затварят до второ нареждане.

А някой ще получава субсидии за развитие на дистанционното образование. Което, както всеки учител знае, не е образование.

*

16-ти септември, сряда () (в.)

Няколко хилядолетия наред хората решаваха проблема „пространство“. Известно ти е, че съществува „някъде“, където искаш да идеш, но е трудно – поради препятствия или защото „няма време“.

Проблемът беше решаван най-напред чрез корабоплаване и конски впряг. После се премина към влака, автомобила и самолета. Но всичко това са начини за преместване на тела. Паралелно с работата по тях обаче се търсеше средство за пренасяне на „информация“ (слово).
Писмата, разположени върху хартия или нещо друго, също са тяло, така че писмеността не помогна много за ускоряване на общуването през пространството. Обаче телефонът и видеовръзката донесоха съществена промяна. С тях вече човек, като образ и слово, можеше да се окаже незабавно навсякъде.
Така преместването на телата се оказа заменяемо с преместването на гласовете. Проблемът с пространството се реши и почти веднага на хората беше съобщено, че могат (и трябва) да си стоят вкъщи.

Ускоряването на движението завърши – логично – с неподвижност, тъй като това е крайната бързина – да не се движиш, а да си навсякъде.
Да видим как ще се реши въпросът с времето.

*

18-ти септември, петък () (в.)

Времето е онова, в което се разполагат събитията (промените).
Редуването на деня и нощта, сезоните и годините не е „съдържание“ на времето, тъй като то е винаги едно и също. То е по-скоро онова, чрез което съдържанието се измерва: чрез него узнаваме „колко“ продължават събитията и „кога“ са („къде“ във времето).
Така че ако няма събития, времето е „празно“: то съществува, но само като съд, в който още нищо не е поставено; или въжена линия, на която не са окачени кабинки. То е възможност за събития. И както всеки е забелязал, времето без (признати) събития изглежда и кратко, и дълго: кратко, защото „нищо не се случва“, и дълго, поради продължителното очакване нещо да се случи.
Събитието, за да влезе във времето, трябва да бъде забелязано и признато. Ако не, тогава казваме, че „няма нищо ново“ или „нищо не става“.

Борбата с пространството е главно технологична – как то да бъде преодолявано. Тази с времето обаче е съвсем друга. Тя е за „отчитане за събития“, тоест за решаване дали нещо трябва да се признае за промяна или не. Или: дали онова, което някой посочва като новост, наистина съществува.
Поради това тя е главно идеологична и в крайна сметка е борба за истината.

Вървя по едни познати коридори и виждам едни познати силуети.
А устите им – завързани с кърпа.
И си казвам: „Ама пък как им отива!“
Или: „Време беше…

*

20-ти септември, неделя () (в.)

„Няма нищо скрито, което да не се открие“, като това се отнася и за механизма на „заболяването“.
Той е трогателно прост и може да бъде представен по следния достъпен за всекиго начин:
„Вижте сега, тук има едни пари, които вие можете да получите. Те са, както знаете, за справяне с болестта. Но за да ги получите, трябва да има болест. А ако има болест, трябва да има и поражения от нея, както и определени санитарни мерки. Ако отчитате пораженията и взимате санитарните мерки, които… ще ви кажем кои са, тогава ще получавате и помощите, за които става дума…“

*

21-ви септември, понеделник () (в.)

Истинският учен се познава по това, че никога не не чете всичко, написано по интересуващата го тема, а само което си заслужава.
Нито пък казва всичко, което знае, а само необходимото.
Но истинските учени никога не са мнозинство – нито в университетите, нито другаде.

*

4-ти октомври, неделя () (в.)

– Не мога да се отърва от усещането, че затварянето на хората по домовете им е умишлено. И не е заради здравето им.
– Ами какво здравословно има в това да си затворник, да не можеш да идеш дори до градината отсреща. Явно не е заради това. Обаче ако не можеш да се срещаш с другите, освен „онлайн“, тогава за теб ще се знае абсолютно всичко. Защото никое правителство не може да окачи камери навсякъде. Не може да има камера на всяко дърво. Така че като идеш в парка да се видиш с някого, това, което ще си кажете там, остава нечуто за интересуващите се. Обаче ако паркът е ограден и освен това нямаш право да си показваш носа от вкъщи, тогава остават само телефонът и компютърът. И тогава вече ще се знае всичко, което казваш. Така че какъв Оруел… При него хората поне в трапезарията на учреждението си могат да говорят неподслушвани.

*

5-и октомври, понеделник () (в.)

– И сега Тръмп като се върне на работа, какво ще кажат привържениците на вируса?
– Е, какво. Ще кажат, че това не е добре, защото много хора може да си помислят, че вирусът не е толкова опасен. А всъщност той е смъртоносен, защото който се е заразил от него, рано или късно ще умре…

*

7-ми октомври, сряда () (в.)

Опасността от тази акция не идва само от огромния медиен ресурс и от репресиите (засега глоби, после ще видим). Тя се стреми да създаде нещо, което е наречено „тоталитарна секта“. Човек трябва да приеме мисълта, че подчинявайки се, примерно, на СЗО, той участва в спасението на човечеството. А за постигането на това спасение са допустими всякакви средства. Такива бяха и нацистите, които спасяваха света едновременно от евреите, плутократите, низшите раси и комунизма.

*

12-ти октомври, понеделник () (в.)

Всички вестници в света в един глас съобщиха какво установил един австралийски „център за проучвания“.
Установил, че „вирусът“ живее дълго по банкноти.
Не е нужно да си Аристотел, за да направиш необходимото заключение. И да му се присмееш.

Ти побеждаваш противника не когато нахлуеш на неговата територия с оръжие, а когато го накараш да приеме твоите възгледи, навици и съответстващото им обществено устройство.

Точно това постигна Китай през 2020 г. Това беше Blitz-Krieg, и ако онзи австрийски художник можеше да научи за него, сигурно би получил инфаркт… от завист или възхищение.
Когато в началото на годината узнахме за затварянето на Ухан, всички си казахме: „Е, китайска работа“. След няколко седмици, с любезното съдействие на СЗО и неколцина филантропи, същата тази работа беше и в Европа, и навсякъде.
А сега защо няма вирус в Китай, пък даже и в Северна Корея? Ами защото не им трябва. Те отдавна си имат обществения ред, който съумяха да прехвърлят и на нас. Сега защо им е?
Затова Тръмп е прав, когато казва, че Китай е по-опасен за Запада от Русия, и че си сътрудничи със СЗО. Операцията им сигурно не е била запланувана отдавна, но пък беше проведена превъзходно.

Да видим сега какво ще правим ние, от лагера на победените…

От 17 април до днес в Китай са починали 2 (двама) души от „ковид“. За същото време във Великобритания – към 26 хиляди. Китай има 21 пъти по-многобройно население. Така че съотношението в смъртността е 1 на 270 000. Как ви се струва? За други страни да не говорим. Това се отчита. Мерките са съответстващи, загубите (и не само икономически) – също.

3 на 1 милион – да, но това са отчетените до 17 април. След това вече в Китай „никой не умира“ от тази болест. Какво е положението там в действителност, вероятно няма да разберем. Но по-важно е, че Китай е взел политическо решение, че „такава болест“ вече няма. На Запад, т.е. южно и западно от Китай, е обратното – политическото решение е в полза на болестта, така че да бъдат оправдани репресиите. А репресиите водят света към един модел на обществен живот, който е по-близък до китайския, отколкото до европейския – особено този, който се разви след средата на XIX век.

*

20-ти октомври, вторник () (в.)

Ако някой още казва, че не разбира как преди 80 години се е провеждало преследването и изтреблението на евреите, а и на други народи. Ами ето, виждаме как.

Има опасност за всички хора, това е световен проблем и „мерките“ може би изглеждат малко сурови, но са необходими… за да не се налагат по-сурови. Всичко се прави от държавническа загриженост и за доброто на всички.
Повечето европейци са били съгласни – както са съгласни и сега. Нуждата от социално дистанциране от антирасата и низшите раси е било научно обосновано (от биолози, антрополози и медици). Одобрението и подкрепата за тази политика били свидетелство не само за „съзнателност“, но и за цивилизованост. Който се е съпротивлявал, първо е бил неформално диагностициран (идиот, комунист).

Подкрепата за „мерките“ в обединена Европа е била най-слаба в някои скандинавски страни, а също и в България.
Така е и сега.

*

29-ти октомври, четвъртък () (в.)

Ако парите са в твои ръце и имаш думата, мъчно някой ще ти се противопостави.
Вероятно това, което имаме в момента, е просто демонстрация на сила.
Някой иска да покаже нагледно и на всички, че от него зависи какво ще става на тази земя.

*

31-ви октомври, събота () (в.)

Не вярвам някой да се изненада, ако се каже, че тук имаме работа с колективно психично заболяване. Но душевните болести са разнообразни – и с оглед на причините, и като симптоматика.
Та тук симптом е страхът, а причината – липса на вяра в каквото и да е, различно от благата, обслужващи собственото тяло. Не вярват в нищо, освен в това, което ще ги нахрани. „Техен бог е стомахът.“

А защо не чуваме за паника в Афганистан, Иран, Сирия, Мароко? Може би и там някой боледува. Защо в Китай, както изглежда, си живеят като преди? Защо в Русия, която се подлъга в началото – сигурно заради непреходното желание на част от върхушката й да бъде „европейска“ – започна да надделява разумът? Защо даже в Америка има надежда? А само Европа, заедно с част от колониите си, потъна в отчаянието?
Защото в Европа „Просвещението“ е започнало по-отдавна. Затова и тук душите са в по-тежко състояние – не им е останало друго, освен борба за телесно оцеляване и несъзнателен страх от Съда. А трябваше да бъде съзнателен.

Затова взеха решение да опитат последното средство – мумифициране/хибернация на всички и всичко. И чакат някой ден „науката“ да ги извади от гробовете (от жилищата им) и да ги възкреси за вечно биологично съществуване.

Чрез ваксина, закупена от който трябва.

Напоследък често си мисля за съдбата на евреите в Европа – и не само за събитията от XX век, а и преди това. Дали мотивите да бъдат те „социално дистанцирани“ от останалите, са били просто егоистични и материалистични? Може организаторите на дистанцирането да са мислели за доброто на арийците. Преди това – на французите. Още по-рано – на християните от диоцеза на римския епископ. А търговците с роби от Африка? Не са ли смятали, че е справедливо по-добрите хора да живеят по-добре? Е, може и търговецът да спечели нещо покрай това, но „работникът заслужава своята заплата“…

Работата е в това, че когато човек не знае и не разбира истината, или направо враждува с нея, тогава той не може да прави добро, освен по принуда – тоест случайно. И колкото по-голяма власт има такъв човек (колкото повече зависи от него), толкова по-опасен става той. И това е поради невежеството му относно доброто. Една продавачка в магазинче, която отказва да даде литър вода някому поради това, че той е без маска, все още не върши голямо зло. Но ако се окаже някъде другаде?

Вижте колко души умират само в нашата страна всяка година. Никоя смърт не е банална. Някой е загинал на магистрала „Тракия“? Защо да не се затвори магистралата, примерно за 6 месеца, пък и останалите междуградски пътища, докато хората разберат, че трябва да карат внимателно. Някой е починал от рак? Всички да си направят изследване, а ако който отказва, да бъде глобен (300 за първи отказ, 5 000 за втори, после ще видим). Дете е починало от пневмония? Всички деца да се водят всекидневно на преглед, а при отказ детето се отнема (първо за 6 месеца, след това за повече). За да сме живи и да има ред.

Става въпрос за свобода. Когато човек го е грижа за само за хляба, т.е., за стомаха, свободата му е безразлична. Тогава той се доближава до животните. Впрочем и животните не обичат да са в затвор, но те страдат мълчаливо. А човекът се познава по това, че има слово и го употребява не само за да поиска храна.

И все пак не е лошо човек да бъде в съгласие с властите. Като забранят маските, неносещият ги пак ще допринася за намаляване на злото, ще му обяснят как става. Две ползи – и намалява злото, и няма да го глобяват. Две ползи са повече от една…

*

1-ви ноември, неделя (св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян) (в.)

Днес е денят на народните будители.

„Будител“ в съзнанието на нашия християнски народ е това, което се нарича „пастир“ в Евангелието.
Ето какво се казва за него:
„Който влиза през вратата, пастир е на овцете. Той зове овцете си по име и ги извежда. Когато изведе овцете си, върви пред тях и овцете вървят сред него, понеже познават гласа му. Сред чужд човек не вървят, а бягат от него, понеже не познават гласа на чуждите.
Крадецът идва само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие“ (Иоан 10:2-10).

А има и някои, които са обратното на будителите – това са фарисеите.
Те се чуждеят от народа, защото са чели Закона и постъпват винаги правилно – тоест, според буквата му. А народът, както те мислят, постъпва винаги неправилно – потънал е в грехове
Когато узнават, че хората са започнали да вярват, че е Иисус е Христос, казват:
„Този Човек не е от Бога, защото не спазва съботата. Нима някой от първенците или от фарисеите е повярвал в Него? Но този народ, който не познава Закона, е проклет.“

Това чуваме и днес.

*

2-ри ноември, понеделник (св. мчци Акиндин, Пигасий, Афтоний, Елпидифор и Анемподист) (в.)

Днес, на 2 ноември 2020, проф. Богдан Богданов щеше да навърши 80 години.

Той беше човек на науката, философстването и общественото действие. Спомням си как веднъж на един съвет в СУ каза: „Аз съм привикнал да се справям според наличното…“
Като оставим настрана, че това беше ерудитска препратка към стоицизма, изказването вярно представи неговата воля да действа и се труди дори в най-тежки обстоятелства.

По времето на социализма, когато хора като него бяха изключени от политическия живот и мъчно можеха да разчитат на висока академична позиция, той превеждаше от старогръцки и пишеше книги.
Така се появиха „Омировият епос“ (най-изчерпателната книга за Омир, писана у нас), „Литературата на елинизма“ (първи обзорен труд за тази епоха), „История на старогръцката култура“ (също, първо цялостно представяне на огромната тема).
Посочвам само най-влиятелните.
Те се четат и ще се четат и в бъдеще. Но още повече читатели имат преводите му: „Характери“ на Теофраст, „Цезар и Александър“ (и други) на Плутарх, „Към себе си“ на Марк Аврелий, „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, множество Платонови диалози, между които изключително тежките „Софистът“ и „Теетет“.

След сриването на режима той получи възможност да се заеме с обществена работа; и се зае с онова, което го интересуваше и му подхождаше. Беше посланик в Гърция, председател на фондация, която финансираше културни и обществени проекти; и най-важното – управляваше университет.

На образованието гледаше не просто като на натрупване на сведения, нито само като овладяване на умения, колкото и да са полезни; но преди всичко като формиране на осъзнати и обосновани възгледи.
Наистина, възгледите могат да бъдат всякакви. Но не бива да се забравя, че той остана верен на убеждението си, че повърхностното образование е нещо лошо, а истински образован е този, който знае традицията на своите занимания още от първите й начала във времето; а мислите му възхождат към основни понятия и убеждения, в чиято употребимост и полезност се е убедил от собствен интелектуален и житейски опит.

Има хора, с които ти може да не си съгласен относно съществени въпроси, и въпреки това те са онези, които са те подтикнали към изследване; вдъхнали са ти смелост за мислене и действане. Това значи, че духът им е бил жив и творчески.

Такъв беше и неговият дух.

*

3 ноември, вторник (св преп. Пимен Зографски) (в.)

Днес не е необходимо да направиш много, за да те забележат всички.

Стига да се въздържиш от две неща:
1. Носене на „предпазна“ маска.
2. Участие в „дистанционни“ мероприятия.

Ако постъпваш така, с почуда ще видиш как всички са започнали да ти обръщат внимание.
Като на враг.

Отивам някъде да платя сметка. Не да поискам пари от някого, а напротив – да му дам. Влизам и питам колко дължа. Те ми казват: „Сложете си шала“. „Ами сложил съм го“ – казвам. „Не, не сте.“ „Може ли все пак да платя?“ – питам. „Не, не може. Правилата са за всички. Вие с какво сте повече от другите?“ „Не съм повече“ – казвам. „Вие сте повече“.
И наистина, повече бяха (маскираните). Имаха абсолютно мнозинство – много на един. Както и да е, тръгнах си и платих в друг офис. Нормални хора все още има.

А Иоан Богослов пише така: „Не се чудете, братя мои, че светът ви мрази…“ (Първо послание 3:13). И в Евангелието: „Но, смелост. Аз победих света“ (16:33)

*

4 ноември, сряда (св. преп. Йоаникий Велики) (в.)

Хората се стараят бързо да понаучат някой език и си казват: „Учил съм“, „Говоря“, „Знам… горе-долу“.
И всичко това е напълно вярно.
Но този вид знаене е несигурно „разпознаване“ на звуци и писмени знаци, и способност за произвеждане на думи, които някой „някакси“ ще разбира.

А истинското и твърде мъчно владеене на езика е да „постигаш“ точните думи за неща, които малцина забелязват сами.
Но кажеш ли – ги разпознават.
Затова за Някого е казано: „Никога човек не е говорил, както този Човек“ (Иоан 7:46)

*

5 ноември, четвъртък (св. мчци Галактион и Епистима) (в.)

Човек не може да привикне към свободата, защото тя изисква усилие. Във всеки момент трябва да взимаш решения, които може да донесат неприятности.
А робството е нещо, с което се привиква. Затова на хората се внушава да изпълняват тиранични и безсмислени разпореждания „за кратко“. За това „кратко“ време те ще привикнат да правят това, което не бива да се прави. И в следващия, също така „кратък“ период, съпротивата им ще е по-слаба.
И така нататък, докато подчинението на безумията стане нещо естествено.

Херодот разказва следната история (в кн. IV).
Едни скити отишли на война и оставили робите си да се грижат за семействата и имуществото им. И тъй като войната продължила дълго, робите решили, че вече са свободни и оттук нататък страната ще е тяхна.
В един момент скитите се върнали, но робите излезли срещу им с оръжие. Тогава някой предложил да тръгнат срещу тях не с оръжие, а с камшици.
И като видели камшиците, робите побягнали. Защото били привикнали да се боят от тях.

*

6 ноември, петък (св. Павел, архиеп. Константинополски) (в.)

Адвокатът на американския президент пише за „повсеместно мошеничество“ (massive cheating) на изборите.
Най-влиятелни американски телевизии прекъсват излъчването на реч на президента, тъй като казаното в нея било „невярно“.
Бивш високопоставен военен на САЩ размишлява какво би станало, ако президентът призове своите избиратели да излязат на улицата с оръжие (у тях било към 70% от оръжието, притежавано от населението).
Интересно какво предстои.

*

7 ноември, събота (св. 33 мчци в Мелитин) (в.)

Днес е Задушница и отидохме на гробищата, както обикновено.

Пред оградата всеки път има тълпа деца – циганчета, които се въртят около нас на влизане и още повече на излизане, с „бате“, „како“, „господине“ и пр. Ние им даваме всичката храна, която е останала.

Днес нямаше нито едно – за пръв път от 20 години.
Лош знак.

*

8 ноември, неделя (Събор на св. архангел Михаил)

Римската република изчезва в деня, в който Цезар отказва да разпусне галския си корпус и влиза в Италия като командир на десет легиона. Оттогава малката рекичка Рубикон става много известна и често се цитират думите: „Жребият е хвърлен“.
Гражданските войни продължават 18 години, докато накрая властта се събира в ръцете на Октавиан. Той е princeps, пожизнен консул, Augustus, pater patriae и т.н. Из провинциите му се строят храмове като на бог.
От това Римската държава не изчезва. Но тя престава да бъде „република“. Потвърждава се наблюдението на Платон, към което се присъединява и римският историк Полибий, че държавните уредби могат да се „въртят“ на територията на една и съща страна.
Изглежда естествено държавата най-напред да е царство (в Рим царе са Ромул и наследниците му).
После се отива към аристокрация (управление на патрициите, на сената) и накрая към лошия вид демокрация (на войниците, които се подчиняват повече на генералите си, отколкото на законите). Тази последната трае кратко, защото любимците на мнозинството лесно стават диктатори.
Оттук нататък, при липса на силни външни врагове, тиранията може да се запази за много поколения. Рим продължава да бъде столица на държава чак до средата на V в. сл. Хр.

За Цезар:

„Гледайки победените и разбити неприятелски редици при Фарсал, казал: „Сами си го търсеха. Въпреки всичките си подвизи аз, Юлий Цезар, щях да бъда осъден, ако не бях поискал помощ от войската.““
„Че пиел извънредно малко, не отричали дори и неприятелите му. На Марк Катон принадлежат думите: „Цезар единствен от всички започна трезвен държавния преврат…““

Светоний. „Божественият Юлий“ (пар. 30-32). Превод Ив. Попова, 1984

*

9 ноември, понеделник (Св. мчци Онисифор и Порфирий) (в.)

„Und alle deine hohen Werke
sind herrlich wie am ersten Tag!“
„Фауст“. Пролог

В известната ни древност на смъртта се е гледало като на разделение на смесеното (защото тялото е смес от елементи). Заключението е било, че където няма смесеност, няма материални части, а няма ли материални части, няма и смърт – тъй като простото не може да се разпада.
Затова и несмесеността (простотата) е характерна за божеството.
Освен това простото се приема за синоним на „чистото“. Поради това една основна (екзистенциална) грижа на човека е да отделя нечистото от чистото; за него това е като да отделя смъртното от безсмъртното. Затова толкова пъти в историята изтреблението на какво да е и кого да е се е оказвало идеологически лесно: достатъчно е да припишеш някому „нечистота“. С неговото премахване се премахва и част от смъртността на света, и „почистилият“ мислено се доближава до безсмъртието.

Наред с това обаче с течение на времето става мъчно да се отрича, че и най-чистото човешко тяло изнемогва под натиска на собствената си „смесеност“, която причинява остаряването и води към смъртта. Тогава излиза, че дългогодишната грижа за почистване на какво ли не, се е оказала безполезна. И мисълта за това напразно – мислено, на думи или на дела – „почистване“ на мнозина, създава тревога. Защото се оказва, че в борбата си със смъртта човек всъщност й е услужвал, или с друга дума – правил е зло.
Някои от древните казвали, че светът се дели на надлунен и подлунен, като смесеността и смъртта се намират само под Луната, докато над нея всичко е вечно. Някой би си помислил, че „чистото“ е само там. Но ако се огледаме, ще забележим, че никъде из земната природа няма служба за почистване, и все пак всичко е някак мистериозно чисто. Това ни навежда на мисълта, че в природата няма зло, а ако тя е създадена – и у Създателя й няма.
Тогава по-добре да приемем нуждата от битово чистене като следствие от греха и да не се занимаваме с никакви други почиствания. И така да избегнем въвличането ни в зли дела.

„За чистите всичко е чисто, а за осквернените и невярващите няма нищо чисто – на такива и умът, и съвестта са осквернени. Те твърдят, че познават Бога, но с делата си Го отричат. Това са мерзавци и размирници, непригодни за никакво добро дело“ (Тит, 1:15-16)

„Геронтите се избирали от народа. Те трябвало да бъдат измежду най-добрите граждани и да принадлежат към най-благородните родове (Полибий. „Всеобща история“ VI,10).

Начинът на избиране бил прост и можел да доведе до злоупотреба. Кандидатите, в определен по жребий ред, мълчаливо минавали пред народа, който приветствал всекиго с по-силни или по-слаби викове според степента на неговата популярност.
В същото време в близка сграда седяли избрани граждани, които можели да чуват виковете, но не виждали кандидатите и не знаели в какъв ред се явяват пред народа. Те отбелязвали при кой кандидат се чували по-силни приветствени възклицания; и за когото се викало най-силно, той бивал признаван за член на герусията (Плутарх. „Ликург“, 26).

Не можем да не се съгласим с Аристотел, който нарича този начин на избиране детински („Политика“, 1270b 28).“

В.В. Латышев. „Очерк греческих древностей. Государственные и военные древности“. Петербург, 1897 („Алетейа“, 1997; стр. 100)

*

2021

Януари

1 януари, петък (Св. Василий Велики) (IV в.)

Имаме една семейна приятелка, въцърковена жена, която понякога казва:
– Вие двамата трябва да преведете светите отци! От гръцки.
– Как ще преведем светите отци – казваме ние. – За това трябват не двама, а двадесет души, отлично знаещи гръцки, пък и латински. И да работят десет години почти само това. Откъде ще ги вземем? Кой ще им плаща? Не, това са само мечтания…
– Да, трудно е – отвръща тя. – Но трябва.

И наистина, права е. Това за двадесетте души, които да знаят гръцки и латински, и да работят 10 години… няма да го мисля.
Макар че и двама могат – ето как. Единият чете гръцкия текст, като го изговаря на български, а другият записва бързо. Това се прави по 8 часа на ден. И така – 15 години.
Но крайният резултат ще е само за общ поглед и информация, и няма да става за издаване.

Покрай работата по „Гръкоезичната християнска литература през античността“, който върви този семестър в Магистърската програма, ми хрумна следното: ако не може всичко, не може ли поне съдържанието?
Тоест, да се направи описание на голямото издание от XIX в. на Ж.-П. Мин (161 тома – тези, които се прочитат за 15 години, ако няма друга работа). Така хората поне ще узнаят какво пише там.

И си казвам: може да се опита. Така и така, става вече година откакто все ни съветват да си стоим у дома. Е добре, да стоим. Нима у дома не може да се върши полезна работа?
И тъй, ако превеждам съдържанието на един том всеки ден и си почивам в неделя, за 6 месеца ще направя всички. Започвам от днес – от том I.

Ако някой ден забележите, че не съм направил обещаното – напомнете ми!

*

4 януари, понеделник (Събор на 70-те апостоли) (I в.)

[първи работен ден]

Дойде новата година и с нея – нова тирания. Разпростря се по целия свят и сега ще укрепва, 2020 беше само въведение. И тъй като успешното ѝ бъдеще е видно, едни ще се присъединят към нея: защото мислят, че е дошло тяхното време.

А други ще откажат да бъдат нейни служители. Те ще пострадат – всеки толкова, колкото може да понесе. Но най-щастливи ще са онези, на които ще се отнеме всичко.
Защото тогава ще им остане Бог.

А Той е повече от всичко.

*

10 януари (Св. Григорий, еп. Нисийски, IV в.; Св. Теофан Затворник, XIX в.)

[чужди думи в българския]

1. „маскара“ – човек, който не само постоянно носи маска, но принуждава и други, макар да нямат нужда от това
2. „омаскарявам“ – принуждавам някого да носи маска
3. „маскарлък“ – организирана медийна кампания в подкрепа на маскарите (вж. 1)

Пример:
„Тази жена маскари цялата ни кооперация“ (Български тълковен речник, 1976; стр. 420)

Друг пример:
„Пийте, бре маскари!“ (Иван Вазов. „Под игото“ I,1. „Чипев“, 1894; стр. 2)

Историософски фрагменти VI. Свещена и църковна история

1.
Историята. Началото и краят

Евреите били земеделски народ, уседнал около Иерусалим и по земите западно от Иордан. Не били мореплаватели, нито търговци. След като завладели обещаната земя, заживели на нея заедно с другоезичните народи, които били политеисти.
Не се стремели към разселване, напротив, то им се е случвало: след превземането на Самария от асирийския цар („Салманасар“ в 4 Царства); след разрушението на Храма от Навуходоносор (вавилонски плен); при Птолемей I Сотер (който създава еврейската общност в Александрия); при Веспасиан и Тит (разрушение на Втория храм); накрая при Адриан (смяна на името на града и забрана на евреите да влизат в него).
Християнството триста години оцелявало по чудо, тъй като иудеите отричали, че Иисус е Христос, а езичниците – че е единствен Бог. Така иудейството се отделило от християнството – заради вярата, че Помазаникът ще бъде земен цар, а иудеите ще примирие
От друга страна, обожествяването на императора значи, че римската държава е свещена (божествена); и поради това бунтът срещу нея е не само политическо, но и религиозно престъпление. А християните отричат божествеността на императора. Това значи, че според тях римската държава е една от многото; и че е преходна.
След като гонението било прекратено, се явили ересите. Ереста, независимо как се нарича, е отказ да се приеме и разбере вярата, че Христос е Богочовек.
Ересите обикновено възниквали на Изток – в Александрия, Антиохия и Константинопол. С помощта на Рим те били преодолявани. Но Западът, макар да се удържал в истината догматически, бил застрашен – поради голямата сила на римския епископ – от загуба на съборността.

След появата на исляма и възникването на арабския халифат такава опасност се явила и на Изток; но тя била преодоляна чрез появата на богослужебен славянски и на независимата поместна църква на България. Така славянският език и опиращите се на него нови църкви били защитени: най-напред от българската държава, после от сръбската и накрая – с най-голяма сила – от руската, която и заела мястото на Византия като Източна империя.
Гръкоезичните църкви векове наред били лишени от държава. Но благодарение на езика и древността си те запазили своя авторитет; и така съборността била съхранена и след унищожението на Константинопол като християнска столица.

Първите петима

Първите петима били (както разказва Мойсей) Адам и Ева, и синовете им Каин, Авел и Сит.
Адам бил създаден направо от Бога и бил подобен на Него, освен в това, че бил способен да греши. А Ева била от Адам и по всичко приличала на него, освен че била жена и поради това по-слаба. Затова тя сгрешила първа, а Адам я последвал, защото имал слабост към нея.
Каин бил най-напред земеделец, а после, след братоубийството, започнал да строи градове.
Хората като него се трудят, те са дейни и изобретателни, с една дума – делови. В живота се справят добре – с практическите дела. Тяхната душа обаче е неблагодарна, завистлива и алчна, и освен това – лукава. С тях е безполезно да се говори за добро и зло. Те не виждат доброто наоколо и извращават всяко истинно слово. Това е заради лукавството им.
Авел бил прост, кротък и незлобив. Неговата работа не била сложна – той пасял животни. Сърцето на такива хора е чисто и обърнато към Бога, независимо дали и какво знаят за него. Те лесно стават жертва.
Сит бил като Авел, но мислите му били неспокойни. Затова станал учен – астроном. Той изобретил писмеността и записал науката си за звездите (както казва Йосиф Флавий).

Историята започва с Вавилон

След „кулата“ хората вече се отличават не само по собствените си имена, семействата и родовете, но и по езиците. Това са „народите“ – потомци на Сим, Хам и Яфет. А народите влизат в общение помежду си и в борби за надмощие.
Това е “историята“. Така мислел и Херодот („ще разкажа за великите дела на хората: едни извършени от елини, други – от барбари; и защо воюваха помежду си“).
И тъй, чрез народа си човек влиза в историята.
Защото, ако се занимаваме само със семейството и с роднините си, ние не излизаме от частния живот – от общността на тези, с които сме свързани кръвно и във всекидневието; и които познаваме лично. Но чрез общността по народи ние се събираме и с такива, които не познаваме лично и не са ни роднини, и пак са „свои“. Това ни напомня, че и всички хора са ни „свои“.
Но с едни общуваме по-лесно (езикът е един и същ), а с други – по-трудно (друг език). Затова Клитемнестра казва за Касандра: „Ще вляза във ума й с реч ще я убедя. Освен ако гласът й не е непознат и барбарски – като на лястовица“ (Есхил. „Агамемнон“, 1050).
„Бягството в частния живот“ и отказът да се интересуваме от историята и да участваме в нея, е по-характерен за жените (поради слабостта им). Но и много мъже ги следват в това бягство. И така стават „женоподобни“. А би трябвало да е обратното: мъжът да предложи на жена си да го последва в историята, без при това да изоставят и грижата за дома. За тези неща Хектор разговаря с Андромаха („Илиада“, VI).
Какъв е смисълът на историята?
Някои мислят, че Давид е пророчествал за свой потомък по плът, който ще се възцари над Израил и над всички народи – и това ще е краят на историята.
Други – че една висша раса или общност от „избрани“ („успели“!) вечно ще властва над останалите като над животни (добитък). Защото едни са се оказали „способни“ и „достойни“, а други – не.
Такива „способни, достойни и успели“ били римските граждани. А техният император бил бог.
„Останалите богове приехме, а Цезарите – дадохме“ (Валерий Максим. „Паметни дела и думи“, I). Защото, както мисли Аристотел: „Монархията е най-добра; но само тогава, когато царят превъзхожда поданиците си така, както бог превъзхожда човеци“ („Политика“ 1284а-b; 1289b, 1313a, 1332b).
Впрочем римско гражданство е можело и да се купи. Хилядникът казал на апостол Павел: „Аз съм придобил това гражданство за голяма сума пари“ („Деяния“, 22).
А марксистите и други като тях предложиха следното: Историята завършва, когато собствеността се разпредели справедливо.
А кой ще обяви, че това се е случило, и кой ще бди по-нататък над този справедлив живот? И как човекът ще се преобрази така, че да спре да иска повече за себе си и за потомството си?
И все пак всички те казват по нещо вярно. Историята завършва тогава, когато Бог се възцари над хората. Но той ще управлява над тях не като над роби или поданици, а като над синове и дъщери. И те наистина ще са такива.
Това е краят на историята. А смисълът е, че някои от хората ще са готови за този край, а други – не.

2.
Най-скандалното

Хората могат да стигнат до съгласие по всякакви практически и теоретични въпроси, но има един, по който никога няма да се съгласят.
И той е следният:
Наистина ли Бог е станал човек?
Това е въпросът № 1, това е въпросът за „Вселената и всичко останало“.
В сравнение с него „основният философски въпрос“ на марксистите за „първичността на битието пред съзнанието“ е като залъгалка за деца. Защото един може с целия си ум да вярва, че „битието“ е първично, а друг, напротив – че „съзнанието“ е първично; и това философско несъгласие да не им пречи да бъдат еднакво лоши. Значи този въпрос не е важен.
Така че прави са онези, които смятат религиите за главна причина за раздорите по света. Но те не забелязват, че въпросът, по който всички хора с различни думи спорят, няма да се реши със забрана на религиите. Нито пък е възможно той да бъде забравен – тъй като хората просто се раждат с него.
Около него се въртят и към него се доближават всички умувания за „душата“ и нейното безсмъртие; за „хода на световната история“; за достойнствата на „нациите“; за свободата на словото и правата на човека; за съществуването и постижимостта на истината; за цивилизацията и варварството; за столицата и провинцията; за технологичното развитие; за ценността на изкуствата; за отношенията в семейството; за „доброто образование“; за реда и сигурността; за престъплението и наказанието; за трагичното; за „чистотата“ – буквално и преносно.
Ако огледаме историята на религиите, трябва да забележим, че твърдението:
„Бог – единствен и Творец на всичко – слезе сред хората, стана един от тях (без да престава да е Бог) и, макар и човек, живя без грях до смъртта Си (като човек); и след това отиде във вечността с човешкото Си тяло – значи, без да престава да е човек“ –
съществува само в християнството.
То е скандално.

Разбира се, за хора, които нямат навик да мислят по религиозни въпроси („не вярват в Бога“), това не е скандал. Причината е, че те не разбират какво се казва с тези думи. Те им изглеждат като фантазия или безсмислица. Ако в тяхно присъствие някой започне да твърди, че вярва във всичко това, те могат да се отнесат с него и любезно, но в мислите си го отстраняват. Решават, че той не е „в ред“.
В Евангелието тези хора са наречени „елини“. За тях Христос е „безумие“.
Същите тези всекидневно се тревожат от въпроси, които, както им се струва, нямат нищо общо с Въплъщението. Обаче те имат.
Да вземем въпроса за богатството и бедността. Дори невярващите са чували, че Бог, по време на човешкия Си живот, е бил беден. И по-точно – че не е притежавал нищо. Може би само дрехите Си. Но ако Сам Бог се е съгласил да живее по този начин – с всички неудобства, които идват от такъв живот – защо един обикновен човек да не е съгласен? Или неговият живот е по-ценен от този на Бога?
Тази мисъл – че не е страшно да си беден – неизбежно следва от вярата, че Бог е бил човек. Защото ако Той само е изглеждал като човек, тогава за Него не ще да е имало никакви неудобства. Но е имало, защото е бил.
И още – в човешкия свят е обичайно и нормално на богатия да се гледа с повече уважение, отколкото на бедния. Но Бог е бил беден. Значи бедните, които нямат нищо и понякога гладуват (както е бил гладен и Той, когато му се е искало да яде смокини, а на смокинята край пътя нямало) приличат повече на Бога, отколкото родените в богатство, които дори не знаят, че на света има и такива грижи. Ако някой вярва, че Бог наистина е бил в недоимък, как ще гледа на бедния с по-малко почит, отколкото на богатия?
И също – телесните потребности, които се смятат за нелицеприятни, но са неизбежни за човешката природа; пренебрежението от страна на роднини и съграждани; предателството, дошло от най-близки; подигравките и униженията от страна на облечените във власт; несправедливите обвинения в бунтовничество („тероризъм“, както се казва сега) и дори безбожие; затворът; причисляването към престъпници („беззаконници“); публичното опозоряване; мъчителната смърт.
И всичко това Той действително го е преживял – и точно като човек. Ако някой вярва в това, тогава от какво ще се бои? Но е много мъчно да посмееш да заживееш без страх.
Впрочем „свободните в словото“ си шутове, които неуморно се нахвърлят върху Неговия образ като човек, се занимават точно с това – да настояват чрез всякакви образни и словесни приумици на Неговата човешка – и само човешка – природа. Те казват винаги едно и също: „Не вярваме, че Онзи, за Когото казвате, че е Бог, е бил Бог. Не. Той е бил „само човек“.“ Това е твърдението на войнстващите езичници („елините“).
Дали тези шутове са платени или го правят така, „за идеята“, е все едно. Независимо от съображенията и мотивите им, те са дали личния си отговор на въпроса. Казали са: „Не вярваме, че Бог е и човек“.

От другата страна са онези, които мислят за религията и са приели нейния език.
Те казват, че вярват в Бог, но пак не могат да проумеят как Той „наистина“ е бил човек. С устата си го казват – и ако са духовници, го казват всекидневно; но не го допускат в сърцето си. Ако някой не вярва, нека се поинтересува от историята на християнските ереси. От нея ще научи, че рядко някоя от тях не е оспорвала – пряко или косвено – „човешкостта“ на Христос. А ересите винаги са били огласявани и обосновавани от клирици – от духовенството.
А какво е юдаизмът след Христос? Или ислямът? Разбира се, юдеите и мюсюлманите не са безбожници. Но те не вярват, че Бог е бил човек. Това е разликата.
Поради това тези религиозни хора или духовници (било нехристияни, било дори християни) обикновено не виждат нищо нередно в това, да причиняват вреди на човеци – както с действия, така и с думи. Нападайки човеци, те не мислят, че нападат Бога, защото според тях Бог е далеч от човеците. Тъй като в сърцето си те не вярват, че Той е и човек.
Всички престъпления и зли дела, извършени някога от духовници или „религиозни хора“, се дължат на тази невяра. Защото те желаят да бъдат „чисти“. Това означава, че имат отвращение към човешката природа и към човека като такъв; и не могат да го преодолеят.
За такива въчовечаването на Бога е „скандал“.

3.
За традицията

Някои казват (най-често чрез намеци): „хората в православния свят живеят традиционно (според `традиционни ценности`) и се стремят към `оцеляване` (survival).“
А някъде другаде се живеело според „светско-рационални ценности“ и за „самоизразяване“.
Тук има хитрувания, измама и клевета.
Първо, в „православния свят“ живеят всякакви хора – с всякакви възгледи и вяра. При това тази вяра и начинът на живот, който я следва, не се среща у всекиго; не се среща често и у онези, които претендират, че са „православни“. И все пак точно тя дава душа на този „православен свят“; както и на целия свят, населен с хора.
Смисълът на този живот не е да се придържаш към традиция. Несъмнено, православна традиция, поставена в света, има. Тя е стара, защото започва с книгите и Закона на Мойсей; а като пример за живот – от Авраам. После към нея се прибавят пророчествата, Израилевото царство, Църквата, цялото Писание, империята и отделните държави, изкуствата, науките, технологиите – всичко, необходимо за живот на земята. Тази традиция придава устроеност на човешкия живот, цивилизованост; и го насочва към най-висши мисли и дела.
Но този живот не е заради тази традиция, а заради истината. Ето защо добре е постъпил Авраам, както и след векове езичниците, които са станали християни. Те са се отказали от бащините вярвания и обичаи; но не защото не са почитали бащите си, а заради истината. Както е казано: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“.
И после – вярващият в Христос не се стреми към оцеляване в „тяло“. Той добре знае – тъй като е учен на това от младини – че животът в тяло е временен и не е важно да бъде удължаван на всяка цена. Освен това той не може да бъде и удължен просто по волята живеещия („кой от вас може да прибави към ръста си един лакът?“).
Такъв човек живее колкото му е дадено, без страх от смъртта. Той наистина се грижи за оцеляване, но то е оцеляване на душата му във вечността.
Относно „светско-рационалните“ ценности и „самоизразяването“. Ако човек не знае и не иска да знае истината, какви ще бъдат неговите ценности? И какво ще изразява?
Само лъжи и желания. При това не лично негови желания.

4.
Раждането на народите

Съществуването на независима църква без едноезичен народ около нея е по-скоро аномалия, макар че такива случаи е имало в продължение на векове, както има и сега.
Християнската Църква е продължение на древния Израил, който е бил едноезичен народ – със своя появяваща се и изчезваща държава, столица, богослужение, храм и предстоятел (първосвещеник).
Известно е, че първите отделни християнски църкви са основани от апостолите, които са били евреи (израилтяни); и че членовете на тези църкви също така обикновено били евреи. Така че тогавашните църкви са обединявали еврейския народ, разпръснат из Империята; и същевременно са го отделяли от онази негова част, която не е приела Иисус като Христос. Тези повярвали евреи са „новият Израил“.
По-нататък към тези църкви започнали да се присъединяват и дотогавашни езичници, често наричани „елини“. Това не значи, че те са били гърци, а само, че са били езичници, които си служели и с гръцки (това е било необходимо, особено на Изток). Църквата, макар и една, не е имала предстоятел, чиято позиция да е аналогична на царската (императорската).
След Адриан, който унищожава Иерусалим като еврейски град, новият Израил остава без своя предшественик. Положението на християните се подобрява след Галерий и Константин, но за пораждането на „народ“ още е рано: първо, защото не е ясно кой ще бъде езикът на този народ (гръцкият и латинският са почти равни); второ, защото Църквата продължава да няма предстоятел. Ако столицата беше останала в Рим, това сигурно би бил римският епископ, но Константин е премества във Византион.
И още нещо: Църквата, макар и предпазена от гоненията на езичниците, влиза в една различна, но не по-лека борба – тази против ересите. А там, където вярата не е изяснена, не може да се появи християнски народ.
Периодът на спорове продължава 500 години след Константин. През това време се случва и друго – старите патриаршии (Иерусалим, Александрия и Антиохия) се оказват извън границите на Константинополската империя. Същото става и с Рим, който при това намира своя военно-политическа опора в държавата на Карл и фактически възстановява Западната империя.
Но на Запад, независимо от наличието на етноси с различни езици, народи – според нашето разбиране – така и не възникват. Причината е точно в единоначалието на римския епископ, който не допуска нито равностойни нему йерарси, нито езици, различни от латински, в богослужението.
Така че езиците на западните етноси остават в подчинено (унизено) положение. Те, до началото на ХVI в., са само „майчини“ – тоест, езици на бита и семейството, но не на образованието и държавата.
На Изток нещата се развиват иначе.
Първо, благодарение на традицията на съборите, където тримата източни патриарси винаги са били равни, а не подчинени на Цариградския; второ, защото християнски народи със свои, независими от Цариград църкви, съществуват още от IV век (грузинци, арменци); и трето, защото някои високопросветени и високопоставени хора като патриарх Фотий, братята Константин-Кирил и Методий, и цар Борис I разбират, че духът на християнството изисква равенство между църковните предстоятели. А това равенство е възможно само ако те са предстоятели на независими Църкви, опиращи се и на свои държави.
Такава Църква се оказва българската – тя придобива и свой език, и своя държава. Това са били необходимите условия, за да се роди българският народ.
Това не изглежда като новина. По-неочаквано ще е твърдението, че през девети век освен българският, се ражда също и гръцкият народ. Условията са подобни – собствена държава, Църква и език. Но защо не по-рано? Защото дотогава Църквата е водела война за изясняване на вярата, до което се е стигнало едва в средата на IX век (с отказа от иконоборството в 843 г.).
Напрежението между тези два иначе братски народа е силно и продължително – то продължава и днес. Перипетиите на отношенията им могат да се проследят през вековете. Но все пак има едно събитие, което може да бъде посочено, поне засега, като щастлива развръзка – признаването на автокефалията на българската Църква от Цариград през февруари 1945 г.

Раждането на народите 2

– Мога да ти кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но по-добре в атеистично, отколкото в католическо или протестантско. Съвсем сериозно. Аз знам хора, които у дома са били тормозени с религия, и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Или ако вярата е била част от прекалено суровото възпитание. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство – както е по селата.
– За това, което наричаш „езичество“: там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. Защото то не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест. Докато всички останали т.нар. „религии“ са по-скоро секти.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е епископът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от епископа. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък селото ще запустее. Защотото само с материали не става, трябва и желание. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Знам. Селото е почти запустяло вече…
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“ и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: продай ми ти още сега първородството си. Исав рече: ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: закълни ми се още сега. Той му се закле и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но това никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. От онова, което Бог ти дава. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се от него), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът примерно, с това, че е атеист, вече се отказва от първородството си – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики. Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“. Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: според Херодот голяма част от полуострова южно от Македония някога е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Те са били коренно население и в Атика, далеч преди всякакви атиняни. И какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“? Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на цар Борис през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска.
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни. Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно. Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин.
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцкия език и върховенство на Цариград по църковните въпроси. Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя, конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване.
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно. Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

5.
Анти-църква

Във връзка с това, че дяволът е имитатор, може да се добави и едно обяснение за успеха на комунистическото движение през ХХ в., особено в православния свят.
Защото комунистическите партии, които се установяваха сред отделни народи, се строяха по подобие на църквите. Но тъй като (поне на думи) нямаха нищо общо с Църквата и християнството, те не би трябвало и да бъдат наричани еретически, каквито са, примерно, протестантските общности; а по-скоро анти-църкви.
В Русия, където сред интелигенцията отдавна имаше антицърковно движение, комунистите се възползваха се от загубата на войната (Първата световна) и триумфираха. Тогава анти-църквата им обхвана държавата (християнска империя) и си послужи с цялата й сила. Поради това не беше трудно, особено след победата във Втората световна, тя да постави на власт и в други държави свои „сестри“ – антицъркви. И тъй като, представяйки се за нещо принципно различно и дори противоположно на християнството, комунизмът си постави за главна цел да изкорени Словото на Христос и да унищожи Църквата му, той заслужава да бъде наричан и сатанизъм.
А сблъсъкът между комунизма и Запада по онова време беше сблъсък между стремящата се към бързо завладяване на света анти-църква и боящия се от нея неоезически (и плутократичен) свят. Преломният момент беше, вероятно, Карибската криза. Тогава водачите на антицърквата се поколебаха и решиха да отложат „края на света“. Но, смекчавайки отношенията със Запада, те попаднаха в капана, в който беше попаднал и римският епископат – а именно, станаха „едни от многото“.
Оттогава съветският комунизъм, каквото и да се говореше все още за него, полека и неотклонно беше приобщаван към неоезичеството; а и самият той възприе към Христовата църква същото поведение на „оплитане“ в мрежата на „многообразието на идеите“ – вместо да я преследва брутално, както правеше до началото на 1970-те. Така той загуби сектантската си острота и от яростен бунт против Църквата се превърна, за две-три десетилетия, в „реален“ (държавен) социализъм.
Така че съветската анти-църква се провали в света главно поради липса на решителност; тя беше „нетолерантна“, но не достатъчно, за да победи.
Причина за това беше преплитането й с държавата, което доведе до колебание между собствения й интерес (унищожение на християнството и идеологическа, а впоследствие и абсолютна власт над света) и интереса на държавата, който винаги изисква външно- и вътрешнополитически компромиси.

6.
Сектите

През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“. Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религиозна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите обикновено ги наричаха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“. Освен това беше възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се наричат и така?
Има една разлика между тях и Църквата, която ми се струва съществена. Тя е в следното. Църквата е, по светски казано, „народоообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете й и биват духовно обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщението му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено. Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.
При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приемането трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, един мъчителен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разколническите старостилни „църкви“. Сектата се отнася към човека ревниво – тя го „изнудва“ да заявява принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това прогонване. Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.
Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин. Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

7.
Заключение

По повод разговорите и монолозите за Бога – защо понякога те са безплодни.
Причината е, че някои пристъпват към темата просто като „изследователи“. Но тази тема не позволява такъв подход. Защото Бог не може да бъде „изучен“. Към Него се обръщаме лично и с молба (молитва), тъй като сме „прах и пепел“. Не може да го дебнем, за да го опишем. Така прави високомерният човек, който се надява на ума си. А умът му е даден от Същия Онзи, Когото той отрича. И му е даден не за да лукавства, а за да придобие живот. И накрая – да бъде като Бога.
Ето това е изпитът, и на този изпит надменният винаги се проваля. Затова е казано „блажени нищите духом“.

Ако предположим, че човекът е видим във вечността от раждането до смъртта му, то има нещо твърде тайнствено и мистериозно в житейския му път.
Защото, макар да живее във времето, той вече някъде е и такъв, какъвто е вечно: което значи – или вечно жив или вечно мъртъв.
И макар и свободен, той отива сякаш да узнае каква е била неговата свобода – къде го отвежда тя.

Историософски фрагменти V. Антична литература

1.
Наука и изкуство

В старогръцки не винаги се прави се ясна разлика между думите „техне“ и „епистеме“. Обикновено превеждаме първата с „изкуство“, а втората – с „наука“. Но така се оказва, че разликата в значенията им е била голяма.
Защото с първата дума ние днес мислим за онова, което идва в душата по вдъхновение и го наричаме „художествено творчество“: тази представа не е далеч от Платоновата представа за „поезията“.
От друга страна, когато казваме „наука“, мислим, примерно, за онова, което Аристотел прави, когато класифицира живите същества. Представяме си „науката“ като „знание“ за нещо извън нас; но пък подредено според понятия, които се намират в нас, в душата ни: вложени са някак там.
И тъй като тези понятия, математически или диалектически, са „логични“, тоест, устроени според един ред, който присъства и в природата, те помагат да „откриваме“ неща, които все още не сме срещнали в опита си; да ги „предсказваме“. Пример за това е таблицата на Менделеев, чрез която се „предсказва“ съществуването на все още непознати химически елементи.
В старогръцки обаче разликата в значенията е по-незабележима. И в двата случая се има предвид някакво ясно и сигурно знание, в съгласие с което човек извършва нещата „правилно“, така че от направеното да има безспорна полза. Но с „техне“ се обозначават най-различни дейности – поезия, математика, управление на кораб, командване на войска, медицина.
Добре би било, както мислят учени като Платон, упражняващият изкуствата да има „епистеме“ – знание за основите и правилата им. Ако няма такова знание, той пак може да прави някои неща, но то ще е само благодарение на опитността му. Според Аристотел („Метафизика“…) такъв човек ще е по-подходящ за изпълнител, отколкото за ръководител. Ръководителят, управляващият дейността, непременно трябва да има знание, да е наясно „защо“ във всеки момент се постъпва така, а не по друг начин.

Как се пишат хубави книги

Имало е един мислител през I в. сл. Хр., много начетен човек, от когото е останало едно малко съчинение към 50 стр., казва се „За възвишеното“.
Това е размисъл за литературата – по какво се познават най-хубавите художествени произведения и коя е причината те да са такива.
Та той казва, че за да напише нещо забележително, човек не се нуждае от особено добър стил, нито да е много осведомен за това, „как“ се пишат книги. Необходимо е обаче друго – да мисли за сериозни, важни за живота неща, а и да живее според мислите си.
„Но това рядко се случва“ – казва той към края. „Затова и великите книги са съвсем малко.“

2.
Из живота на поетите, музикантите и гадателите

Орфей бил разкъсан от вакханки, които хвърлили главата му в Марица; Херакъл в пристъп на гняв убил учителя си по китара Лин; а музите ослепили Тамирис, защото поискал да се състезават и ако ги победи – да прави секс със всички.
Флейтистът Марсий се състезавал с Аполон, който след това го убил и одрал кожата му; Хера ослепила Тирезий, защото смятал, че жените изпитват девет пъти по-голямо удоволствие от мъжете по време на акта; а Стезихор загубил зрението си, защото написал някакви обидни стихове срещу Елена.
Омир бил сляп и не можел да прави нищо, освен да съчинява хекзаметри; затова продавал поемите си на някои, които после ги представяли за свои. Умрял на остров Иос от мъка, че не могъл да разгадае гатанка, която чул от местни рибари. Ахейският прорицател Калхас пък умрял, защото загубил състезание по гадаене с тракиеца Мопс.
Касандра била любовница на Аполон, но не искала да роди дете от него и той я наказал никой да не вярва на пророчествата й. След превземането на Троя била изнасилена от Аякс Ойлеев, дадена за робиня на Агамемнон и убита заедно с него след пристигането им в Микена.
Хезиод бил беден, защото брат му го осъдил в дело за наследство и не му оставил почти нищо; Сафо се хвърлила от Левкадската скала поради нещастна любов или защото се страхувала от старостта; а Овидий бил изселен от Рим и умрял в самота на черноморския бряг край днешна Констанца.

Омир и Платон

За живота на Омир има една легенда, неясно колко стара, но записана през гръко-римската епоха, вероятно към II в.: за това, че той бил начален учител по гръцки и музика в Смирна, а после пътувал с някакъв търговец от Левкада из Средиземноморието – за да научи повече за света. После ослепял и години наред се препитавал с мъка от поезията си из малоазийските градове; а накрая се установил на Хиос, където пак станал учител, оженил се и имал деца.
Общото образование през цялата класика е било приблизително такова – начална грамотност, смятане и музика. Имало и някои видове висше образование, единият от които бил питагорейският, който предлагал задълбочаване на математическите и астрономически знания, и теория на музиката; а другият бил софистическият, където вниманието се насочвало към реториката, поезията и правото.
Обучението при софистите се заплащало и вероятно при завършването на някакъв период занимания се издавало удостоверение. При философите такава практика нямало, а просто се знаело, че еди-кой си е бил слушател на еди-кого си. Така Платон бил слушател главно на Сократ, но се е познавал и с мнозина други, примерно с хераклитиста Кратил, както пише Аристотел в „Метафизика“ I,6.
Но как и докъде се развива доброто образование, като се започне от началното? Важното е най-напред човек да бъде научен на неща, които са сигурни, и затова е полезно да се започне с език, музика и математика: защото там за първите неща няма спор. Но колкото по-нататък се отива, толкова по-големи стават разликите между учещите; и главната е в това, как се използват тези начални и сигурни знания: за какво служат и какво значат.
Някои си остават с тях и цял живот ги използват просто за преподаване, значи ги превръщат в нещо като занаят, който винаги остава един и същ. Други обаче се захващат да строят образи и мисли, и не спират, докато не създадат изображение на целия свят; и после до смъртта си го допълват и проясняват.
Ето по това Омир се отличава от обикновения граматик и музикант, а Платон – от обикновения преподавател по математика или философия

Вината на Елена

Историята за троянската Елена има още две версии – освен Омировата.
Едната е антична и гласи, че Елена не е стигнала до Троя и изобщо не е изневерявала на мъжа си, а само е била отвлечена; но по пътя натам Парис незнайно защо я оставил в Египет. След края на войната Менелай минал през Египет, открил жена си там и си я взел. Другата версия е средновековна и според нея Елена наистина е била в Троя и е станала жена на Парис; но след превземането на града двамата били екзекутирани по заповед на Менелай.
Тези колебания около легендата идват от трудността да се разбере как е възможно една жена (и то не каква да е, а благородна, уважавана и високопоставена) своеволно да напусне мъжа си и да заживее с друг – защото така й харесва. След това мъжът й с цената на огромни усилия и жертви да убие похитителя й и да унищожи цялата му държава, а тя, от своя страна, да се прибере при него и пак да си заживеят така, сякаш нищо не е било.
Въпросът е: има ли жената вина?
Ако има, тя подлежи на наказание. Ето защо средновековният разказвач не допуска възстановяване на брака, а вместо това взима най-радикалното решение: на Елена й отрязват главата.
Възможно е на древните гърци такова наказание да се е струвало твърде тежко. Но и според някои от тях Елена не е могла, след всичко станало, просто да се върне при Менелай. Затова те оставят Елена в Египет, като при това измислят, че боговете създали нейно подобие, което съпътствало Парис до Троя, било дори негова съпруга, но после, около разрушаването на града, някакси изчезнало. Решението на Омир, макар и странно за двете страни, изглежда добро, ако се отстрани онази предпоставка, която ги притеснява – вината на Елена. Всъщност тя, при всичките си достойнства, е само жена – тоест, не може да носи отговорност за делата си. Тя трябва да бъде пазена добре; а ако не, възможно е да бъде загубена.
Значи вината е най-напред на мъжа й. Колкото до Парис, той просто се е възползвал от неговата небрежност и я е откраднал. Затова той и съучастниците му е трябвало да бъдат наказани, и те са били наказани. А откраднатата жена е била взета обратно, както следва да се направи с всяка незаконно отнета собственост.

3.
Едип и свободната воля

Той избягва от Коринт за да не извърши престъпление и – парадоксално и трагично – го извършва точно благодарение на бягството си. Защото си е мислел, че знае повечето това, което в действителност знае.
Оракулът му е казал – ще направиш нещо с родителите си. Но той не е назовал родителите му поименно, нито мястото, където ще се случи това. Така че Едип е трябвало първо да проучи кои са родителите му. Това значи – „да познае себе си“. Защото човек не може да научи кой е, без да се поинтересува от близките (околните, хората).
Избягал е, за да се предпази от престъпление – защото е мислел, че е възможно да се отиде на място, където ще липсват „условия за престъпление“. Но това не е така – престъпление може да се извърши навсякъде, а също и да не се извърши. Защото причината за него не са „условията на живот“, а свободната ни воля.
Като е търсел място, където той самият „няма да стане престъпник“, той е отрекъл свободната си воля. Човек се предпазва от престъпления (грехове) не чрез промяна на „условията“, а чрез промяна на себе си. Но той е смятал, че няма какво още да узнава за себе си или да се променя. Опитал е да се предпази от престъплението по друг начин и затова не се е предпазил.

Трагедията с Едип и родителите му е като трагедията със собствената „култура“ (paideia, „образование“).
Тя не може да се „внесе отвън“, и не се получава с преместване в пространството. Самопознанието е главното. Без него никой не може да бъде културен; може само да имитира неща, което не познава.
Културата е традиционна и наследствена. По това тя прилича на духовността, макар че двете думи не значат едно и също. Културният човек се чувства уютно навсякъде, защото новото (различното) не го плаши – тъй като има действен светоглед, той лесно го „преработва“ и го прави свое.
Обратно, некултурният не усвоява нищо – него го усвояват, като му предават („продават“) някакъв пасивен светоглед. Това значи – празни думи и жестове, мнения на властта и знаци за власт. Това е неистински живот, живот чрез подражателство.
Убийството на бащата – това е конфликт с културното наследство. Едип наистина получава царство (образование), и то благодарение на силния си интелект (разгадава думите на Сфинкса). Но той е щял да стане цар и в Коринт, и то по законен начин, без престъпление. А така, разчитайки само на даровитостта си, но не на самопознанието, е получил незаконна (привидна) власт. Тоест – лъжеобразованост.
Бракът с майката. Това е, от една страна, част от убийството на бащата. Защото синът може да наследи от баща си всичко, освен едно – неговата жена. Това е беззаконно. Но Едип не наследява баща си, а вместо това го убива – значи, отнася се с него беззаконно, произволно. Затова и всичко, което получава, е лъжливо (неустойчиво). Това се показва чрез брака с майката, който символизира произвол.
Такъв, когато взима нещо от имота на баща си, не го наследява, а го ограбва – защото не иска да го продължи, а да го победи. И не усвоява, а подражава – каквото е правил баща му с тази жена, това прави и той.
Усвояването (законното придобиване) обаче е друго – приемаш определени неща, но ги поставяш на съответстващо място в живота си, а не на същото, където си ги видял у другия. Защото ти самият си друг.

4.
Херодот – наистина накратко

Европа и Азия били в конфликт от древни времена и причината за това била съблазняването и отвличането на разни жени – аргоската Ио, колхидката Медея и други. Но истинските войни започнали след отвличането на спартанката Елена.
В по-близко време лидиецът Крез пръв нападнал малоазийските гърци и ги подчинил, но скоро след това държавата му била разбита от персиеца Кир. Кир създал персийската империя, като завладял почти цяла Азия, включително Вавилон; но загинал във войната с прикаспийското племе масагети.
Наследил го синът му Камбиз, който завладял Египет, но извършил множество престъпления спрямо боговете и близките си хора, и умрял, като се пробол случайно със собствения си меч. По същото време в Суза двама маги извършили преврат и избухнала гражданска война, след което над Персия се възцарил ахеменидът Дарий.
Той нападнал скитите отвъд Дунав и се върнал обратно без какъвто и да е успех. В похода като негов помощник се отличил милетския грък Хистиай, когото после Дарий задържал в Суза. Хистиай, който предпочитал да се завърне в Милет, подбудил един свой роднина да вдигне въстание срещу персите. Той го послушал, организирал въстанието и повикал на помощ атиняните.
Те изпратили подкрепление от няколко кораба, нахлули в град Сарди и го подпалили. Дарий, за да ги накаже, изпратил войска в Атика, която загубила битката при Маратон.
След няколко години синът му Ксеркс нахлул в Гърция с голяма армия, превзел Атина и я опожарил, но загубил морското сражение в Сароническия залив, а после и две сухопътни битки. Персите се оттеглили в Азия.
За Ксеркс се разказва, че имал любовни авантюри с благородни жени, някои от които пострадали тежко от ревнивата му съпруга Аместрис.

5.
Лирическото

Лирическото не е в споделянето на усещанията в душата, а в това, те да се изрекат с няколко думи така, че всеки друг да ги разбере и се съгласи, но никой да не може да ги изрече по този начин.
Мислите и разказването, колкото и убедителни да са, не принадлежат към лирическото.
Стихотворството и благообразието на изреченото често съпътстват лирическото, но не са самото то. Тъй като те принадлежат към музикалната част на говоренето и въздействат повече на слуха, отколкото на въображението.
Лириката обаче въздейства точно на въображението. Затова тя може да бъде оценена и в превод, стига той да предава същественото в нея.

6.
„Атинянката Таис“

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“.
Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Пак това, но с още по-остри изрази, го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

7.
Седем книги

Мислите на древните са основани върху Омир, а на следантичните – върху Писанието.
При Омир вниманието е към страстите, които уподобяват човека със звяр и стихия. Затова в „Илиада“ има толкова сравнения с лъвове, глигани, кучета, вълни, дъжд, сняг, ветрове и огън; и много кръв, която символизира страстта. Също: интерес към целия свят, неизследваното и земните чудеса („Одисея“). И че човекът е смъртно същество, неспособно да провижда и отдадено на произвола на боговете.
След това Херодот прави един нов епос, в който има и голяма война, избухнала поради страсти и грешки, и изследване на целия свят, заради „забележителностите“. Разказва отделни човешки животи за да покаже, че успехите и бедите са от боговете и са временни; и човек се заблуждава и страда, ако забрави това.
Платон проследява живота на Сократ като една духовна „Одисея“ със щастлив край – завръщане в отвъдното, при справедливите души. И изработва нова картина на света, с нов Олимп, където се съзерцава истинното, и друг Хадес, където се чакат новите животи и се понасят наказания. Също: образ на справедлива държава, която се управлява не от цар, а от просветени хора, подобни на богове (или на герои, като в съвета на Омировите царе). Мислил е да изобрази и война, както се вижда в „Тимей“ и „Критий“, но изглежда, че не е успял.
И двамата с Херодот опитват да преодолеят Омир: единият представя по-голяма война, и не митическа, а действителна; другият създава образ на съвършен човек и държава, и мисли за истински божественото. Така те изоставят фантазията и се насочват към онова, за което може да има сигурни свидетелства и доводи.
С Писанието усещането за нравственото се изостря и то се свързва с духовността така, както античната справедливост – с истината за „космоса“. Затова вниманието се насочва към светостта и нейната противоположност – злото.
Дон Кихот на Сервантес е комичен светец. Там злото е в безразличието към високите мисли и нравствения подвиг; то е „приземеност“, която изобразява загубата на връзката с Бога. Лудостта на дон Кихот е обръщане към божественото, но не пряко, а чрез безобидни фантазии. Покрай това се изказват верни (пророчески) мисли, художествено олекотени с това, че са вложени в устата на комична фигура (неудачник).
Във „Фауст“ на Гьоте има пряк диалог със злото (дявола) и навлизане в неговото царство (неограничената власт, достъпът до всичко желано). Но такава душа потъва в греха не заради него самия, а заради познанието, и точно заради това e спасена; подобно на Маргарита, която се спасява, защото е грешила от любов.
Романите на Достоевски са като разкази за духовни дуели, където героите се сражават със злото. Някои побеждават по-лесно (старецът Зосима, княз Мишкин), а други много трудно (Версилов, Разколников), или остават в неопределеност (Иван Карамазов). Трети се съпротивляват, но губят (Свидригайлов от „Престъпление и наказание“, Кирилов от „Бесове“, Олга от „Юноша“), а някои сякаш са родени зли и не пожелават да бъдат други (Петър Верховенски и Ставрогин от „Бесове“, Смердяков от „Братя Карамазови“).

Habent sua fata libelli

„Фантастичното“ започна с това, че двама журналисти от БНР (Е. Янев и К. Стоянов) решиха да направят „реалити роман“, при това фантастичен. Това беше в началото на 2010. Щеше да се излъчва веднъж седмично, в неделите. Освен това сметнаха за полезно всеки път да се прави и по едно едночасово въведение към фантастичната литература.
Започнаха хронологически – от античността, и ми предложиха да разкажа нещо за тогавашната фантастика, направо на живо. Аз разказах за Апулей („Златното магаре“). В първата пауза от интервюто се обърнах към Янев въпросително: „Как е?“ Той отвърна решително: „Много си добре!“
Затова решиха да не вървят през вековете, разговаряйки всеки път с нови събеседници, а да останат в античността. Така за три месеца направихме 12 предавания, като аз ги помолих да ми дават аудиозаписите.
След това ги дадох на Леда, и ѝ казах да ги „разчете“ и запише. Тя така и направи, и след няколко месеца интервютата станаха писан текст.
Така минаха 2010-2011, а през 2012 предложих „Фантастичното“ на току-що основаното издателство „Проектория“, и те за няколко месеца направиха книгата – електронна, но ми подариха и двадесетина екз. на хартия. Сега тази книга, в хартиения си вид, е съвършено уникална и библиографска рядкост.
Минаха години, и в края на 2017 предложих „Фантастичното“ и на Университетско издателство. Те също я направиха бързо и добре, като текстът отново беше редактиран, с цел да стане още по-читаем (защото записите на устна реч мъчно стигат до вид, удобен за четене). И така, през есента на 2018 тя се появи отново, този път изцяло на хартия. Договорихме се с издателството да получа куп екземпляри, за да имам какво да раздавам на колеги и приятели.
А сега (2019) тя беше представена в „ЛВ“. Така че животът ѝ продължава, тъй като всяка биография се състои от събития

8.
Да разбираш от античност

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.
Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.
Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).
От друга страна, речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.
Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).
Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.
Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.
Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват неща, за които после всички си спомнят – като големите войни.
Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.
Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?
А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?
Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.
Примерно:
Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.
И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.
Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).
– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.
Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:
– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.
Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:
„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“
Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

Преди време, в началото, разказвах на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.
После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.
Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.
За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?
Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.
И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.
Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.
Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.
Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.
Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

Много красиво нещо е разказването на истории (случки), но само когато са разказани безкористно (не заради нечие оправдание или изгода). Това е трудно да се улучи. Разказът трябва да дава свобода на слушателя да „усети“ действащите лица; да не ги съди, а само да ги покаже за кратко. Защото човек е различен в различни моменти и никога не можем да го „обхванем“ с един разказ. Затова и разказите, в които имената са измислени, са за предпочитане.
Притчата и баснята, колкото и добре да са разказани, не са художествена литература, защото „поучават“. А художественият разказ не съветва слушателя за нищо, а само казва: „ето и това се случва на хората“.

И така, истинската литература избягва грозното (отвратителното), макар по необходимост да напомня за него, тъй като и то съществува. Но не го показва пряко, а някак „зад сцената“, както се извършват убийствата в трагедията – не пред очите на зрителя, защото това не би могло да се изобрази така, че да съответства на сериозността на станалото.
Тя не пренебрегва комичното, а винаги го добавя някъде, защото то е като „сол“ на произведението, но не е висша цел, така че никой истински писател не може да бъде просто комедиограф. Много повече се стреми към трагичното; но това, което в трагедията не достига, са положителните герои, тоест – истинските хора, в които именно се въплъщава красивото.
Тъй като точно красивото е висша цел на литературата. То се намира в лириката, но все още частично, защото лириката е само вътрешен монолог; тя е мелодична мисъл или поредица от видения, и героят не се вижда „отвън“ и в действие, и поради това остава неясен – читателят го „чува“, но не го „вижда“. Ето защо красивото се среща най-ясно в епическите форми и то точно в положителните герои.
Затова истинският писател се разпознава по положителния си герой – той е „в“ него и в този образ е върхът на майсторството му. Така че Омир – това е Ахил и Хектор взети заедно, и повече те, отколкото Одисей; Платон е Сократ, за когото той създава своя диалогичен епос; Сервантес е дон Кихот, а Достоевски – княз Мишкин, Альоша Карамазов и монахът Зосима.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това. Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него. Примерно: Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си. Предците им не са били известни с нищо особено.

9.
Свое занятие и собствен език

Има две свидетелства за свободолюбие – способността да се интересуваш от конкретни неща и нежеланието да си служиш със зает наготово език.
Винаги ми е било радостно да виждам как някой се захваща с някаква определена работа – примерно, да излекува болен зъб или да поправи нещо около електроинсталацията – и докато я върши, не говори и не мисли за нищо друго, а само за това. Не прави банални изказвания и не търси далечни причини за случилото се, а се вглежда в самото нещо и там намира причините то да е такова и как да се направи по най-добрия начин.
А другото е, когато някой не си служи със заети кой знае откъде и наготово думи, а само с такива, които дълго е употребявал, знае какво значат и се разбират от всеки наоколо. И с тях той изказва мисли, които никой друг не изказва. Тези две неща показват, че човекът не е лицемер, нито користолюбец.

Когато младият човек се захваща да развие таланта си (да го „вложи“ в дела), той няма определени планове, или и да има, те са схематични и приличат повече на мечтание; а освен това са и подражателни. Тъй като той има пред себе си много примери и иска да подражава ту на един, ту на друг. Освен това се нуждае и от одобрение – и това е по-скоро одобрението на по-напредналите, значи на по-възрастните.
После той стига до една възраст, която вече не е младост, а е пред прага на зрелостта. Между нея и зрелостта има препятствие и то се разпознава чрез все още присъстващото желание за одобрение. Тогава той прави по-точни планове и те могат да се осъществят; но са според момента и затова са някак разхвърляни. На него му е достатъчно, че е развил таланта си, значи умее да прави нещата „добре“. Но продължава да се нуждае от одобрение и тъй като вече се е изравнил с примерите, които познава отблизо, го търси по-скоро от връстниците и по-младите, и изобщо от „хората“.
Зрелостта се отличава от предишните възрасти с това, че човек вече не очаква одобрение от хората. Тогава неговите планове намаляват по брой, но обхващат всичко, което е правил и се насочват към една цел; така че това вече е и само един план. И не се бои, че може да не го осъществи, защото дори само замисълът му стига – той вижда ясно онова, което винаги е желал.

Съществува въпросът защо така често се случва, че някой, който си знае работата добре, става неудобен за режима. Дали това е случайно, или наистина има отношение към знанието?
Може би знанието и властта са в несъгласие помежду си. Първо, самото знание е опора на личната свобода и с това се оказва противник на властта. Тоест: ако някой си владее занаята/науката добре, защо му е да бъде приятен на властта? Това, което има, не му ли стига и освен това не е ли достатъчно, така че обществото да го приема и да го подкрепя – тъй като има потребност от такива, които знаят неща? Затова често се случва такива хора да пренебрегват приятното за властта и да се насочват към полезното/доброто за обществото. В идеалния случай това не би трябвало да е неприятно за властта, защото тя затова е и установена – за да е полезна на обществото.
Но тя (или по-скоро облечените в нея хора) има склонност да се отделя от него. И да пренебрегва полезното за него заради приятното за себе си. Но освен това има и друго, което противопоставя знанието на властта – че то, когато съществува, се стреми към разширяване. Тоест, изучилият нещо добре се стреми да знае и нататък, докато мислите му обхванат всичко, доколкото стигат силите му. Значи той се отказва да отделя насилствено своята наука от останалите (и няма защо, тъй като всички науки са части от общото знание); а още по-малко да я дели на части без връзка помежду им.
Примерно, ако някой се интересува от история и е изучил част от нея, той ще иска да изучи и останалите части. Но и настоящето е част от историята. Значи той ще иска да знае и за настоящето. За него обаче претендира и властта. И там вече те ще влязат в спор и ще се яви несъгласието.

Когато човек се опитва да разбере смисъла на своите дела (работа, семейство и прочее) в мислите си той неизбежно надхвърля онова, което му е нужно да знае за изпълнението на всекидневните практически задачи. Това значи, че той се опитва да разсъждава не като изпълнител (подчинен), а като управляващ (водач).
Тогава може да го попитат: „Защо се занимаваш с неща, които не ти влизат в работата?“ Задаващият този въпрос несъзнателно споделя мнението, че е редно хората да се делят на разпоредители и изпълнители. Но за да е свободен, човек трябва да мисли и като управляващ. А управляващият не може да знае всичко за обществото в подробности, но трябва да има общо знание за живота му; да разбира устройството му. При все това той, подобно на всички хора, се е занимавал и продължава да се занимава и със специализирани дела. Поради това всеки човек може и трябва да се държи и като управляващ.

Как да се стигне до увлекателно, плавно и съдържателно говорене?
Първо и далеч най-важно е човек да има дар (талант) за това.
Второ, да се вглежда в езика си и да го премисля – какво има и какво не достига в него (в личния му език, живеещ като част от общия).
Да е способен да обглежда съществуващото според видовете му и да различава значенията на думите; да мисли кои са тези хора, пред които говори, кое има стойност за тях и защо. И, говорейки, да напомня за него; да се съсредоточава върху него и да го обглежда.
Първото, което има стойност за хората, е смисълът на собствения им живот; и тъй като той протича във времето, ораторът трябва да мисли за историята, в която техният живот е включен.
Той ще може да прави тези неща ако непрестанно се занимава с премисляне на езика, съществуващото и историята. Тогава той ще е и диалектик.
Но как може това говорене да бъде истинно?
Само ако ораторът постигне нелицемерна и саможертвена вяра в Бога, Който е станал човек, за да живеем вечно.
Точно тази вяра ще усили и неговия дар за говорене. Затова е казано: „Когато ви предават на съдилища, не се безпокойте как или какво ще да говорите, защото в онзи час ще ви бъде внушено какво да кажете. Понеже не сте вие тези, които ще говорите, а Духът на вашия Отец, който ще говори чрез вас“ (Матей, 10:19-20).

Всяко образование, което съдържа знание, е добро и във всяко се намират начини човек да бъде развращаван.
Примерно, филологическото. То е за думите и за правилата, по които те се съединяват, за да дадат смисъл. Защото там главният въпрос е: „Как става така, че звуците произвеждат смисъл, който може да бъде споделян?“ Така че първият предмет за изучаване там е целият текст, който има смисъл; а смисълът е даден, работа на филолога е да каже най-напред и общо какъв е той, а после да го раздели на части – „съставките“ на смисъла, докато стигне до отделните думи и техните елементи. Самото това знание е аналитично – то не образува смисъл, а само разделя големия текст на части, които сами по себе си все още нещо значат, докато накрая се стигне до онези частици, които сами нищо не значат и придобиват значение само когато се свържат с други. Но въз основа на всичко това никой не може да „произведе“ смисъл – той го произвежда независимо от филологическото си знание, което може да му послужи най-много да е „коректен“, а именно, да не прави „грешки“. Самият смисъл обаче е независим от грешките, те просто са нещо „за изчистване“, но той е явен и с тях. Самото филологическо знание не помага текстът да бъде разбиран, освен ако не става дума просто за знаене на чужд език, но всеки може да знае някакъв език и без да е филолог. Така че владеенето на един или повече езици има малко общо с филологията, ако изобщо нещо.
Крайно необходимо е да се схване, че отделянето на по-малки и по-големи части смисъл в текста е безполезно, ако не се има предвид за какво служи самият той; което значи, че филологът, за да разбира какво прави, трябва да е способен да посочи мястото на текстовете си в целия разбираем свят, защото само с оглед на него може да се съди за смисъла на каквото и да е. Тоест, за да е наистина учен, той се нуждае от завършен светоглед.
Ако придобиващият филологическо образование бива възпитаван и сам се съгласи да се интересува от смисъла само донякъде, той няма да го разбира и дотам; и ще престане изобщо да се интересува от него, а ще насочи вниманието си единствено към „грешките“ – значи към онова, което съпътства смисъла и отчасти го дискредитира (ако си направил грешка, значи казаното от теб е безсмислено). Така той се превръща в свадливец, присмехулник и отрицател на всичко, което е и развращението му

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен. Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват. И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено?
Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда. Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“. Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

Умствената работа изисква да си способен да прекарваш дълго време в неподвижност; и не само телесна, но и душевна – да не се разсейваш под влиянието на образи и думи. Само така може да се измине дълъг път в мисленето и той да бъде засвидетелстван в текст. Може би затова Платон казва, че еднообразното и неспиращо движение на небесните тела е по-добро от разнообразното и кратковременно на земните; а Аристотел говори за бога като за неподвижен и мислещ.

Да се достигне до добро преподаване на какъв да е предмет от науките за човека е крайно трудно, тъй като преподаващият трябва да има яснота по всички съществени въпроси на човешкия живот. При това тази яснота не трябва да е имитативна (имам мнение, защото съм го заел отнякъде), а истинска, значи достигната със самостоятелен (независим от мненията) размисъл. Впрочем независимият размисъл винаги донася на човека добра надежда относно края и смисъла на съществуващото (и на собствения му живот). Затова и старецът Зосима казва: „Всички свети хора са били винаги радостни…“ („Братя Карамазови“ I, 2, 4).

Историософски фрагменти IV. Духове на злото

1.
„Елит“ и „престиж“

Думите „елит“ и „престиж“, заедно с множеството им производни, се употребяват често. Но много рядко (ако изобщо) се случва някой да заяви, че принадлежи на „елита“ или да каже, че разполага с „престиж“ (освен на шега).
Една от причините е, че според днешната представа за „елит“, в него не се влиза благодарение на някакви качества и усилия – както човек би могъл да се присъедини към множеството на грамотните просто като се научи да чете. Вместо това, той бива забелязан, одобрен и приет. Всичко това става независимо от конкретните му намерения и дела; той просто „се оказва“ там. Той е в елита не защото знае или умее нещо, и дори не защото има важна обществена позиция или е богат, а само защото е „избран“. Човек не може да обяви, че се намира в „елита“, тъй като няма как да посочи доказателство за това. Той е там защото така „се мисли“ и благодарение на благоволението на неизвестно кого. Затова влизането в „елита“ изглежда като произвол на съдбата. За него няма документи – то е преди всичко слух (мълва).
Днешната елитност е подобна на античната „божественост“. Елитът е обект на някакъв вид поклонение и не случайно принадлежащите към него се наричат метафорично „звезди“. Но все пак античната божественост е доказуема: някой е бог или благодарение на произхода си, или защото е взето явно решение той да е такъв. Примерно, римският император, починал или жив, е ставал бог с решение на сената. Ако някой каже: „Аз имам всички права, които моето общество предлага на гражданите си и поради това съм свободен човек“ – никой няма да го упрекне. Но ако каже: „Аз принадлежа към елита на моето общество“ никой няма да одобри изказването му. Той ще бъде упрекнат в „елитарност“, значи в съзнателен опит да се отдели от другите, за да властва над тях. Защото се усеща, че елитът на кое да е общество е отделен от останалите; и че няма правилник (закон), според който човек може да се присъедини към него.
Накратко, елитът е незаконен. При това той е и „над закона“, тъй като си е възложил да посочва правилата, които останалите ще спазват, и правата, които ще имат. Тогава защо „елитността“ бива все пак споменавана със страхопочитание и облажавана? Защото мълчаливо се допуска, че някои хора по природа или по съдба превъзхождат другите и стоят над тях така, сякаш са друг вид същества. Ако това се каже открито, това значи да се узакони олигархията и всички останали да бъдат обявени за нейни роби (защото природата или „съдбата“ са на нейна страна). Това не се прави; и не защото олигархично настроените са срамежливи или добросъвестни, а защото с узаконяването на това положение те ще бъдат назовани и ще трябва да поемат отговорност за управлението на останалите.

Шпионството, родоотстъпничеството и прелюбодейството са подобни помежду си. Тъй като при всички тях се води двоен живот – един на открито, съгласно закона и „като всички“, и един скрит, извънзаконен и „за избрани“. Това се прави, за да се извлече двойна полза и да се спестят неудобствата на всеки: тъй като неудобството да си встрани от законната общност е очевидно, но да си само в нея значи да си лишен от допълнителни ресурси, наслади и оправдания. На пръв поглед двойнственият живот осигурява всичко желано, но се поддържа чрез непрестанно лъжене; а то от своя страна води до раздвояване и разпад на душата (личността).

Прочетох някъде (и не за пръв път), че въпросът с буквалното безсмъртие не бил толкова нерешим. Напротив, някакви учени някъде съобщили, че технически това вече е почти възможно, и в недалечно бъдеще – да речем, след тридесет години – то ще се прави на практика. Значи – малко още остава…
Какво ще се прави с остаряването, каква гаранция ще се дава при сключване на такава сделка (сигурно няма да е евтино) и т.н. – това вече са технически въпроси. Но главното е, че ще има една общност от експерти и спонсори на проекта, от които именно ще зависи кой ще става безсмъртен и кой – не. Тази общност сигурно ще се разширява, но не произволно. Към нея няма да може да се присъедини всеки, който поиска.
Какви ще са тези хора в нея? Те сами ще са безсмъртни и освен това ще даряват (или продават) безсмъртие, на когото решат. Значи преклонението пред тях ще е безгранично – като пред богове.
Изглежда, че това е смисълът на проекта

Културност и ренегатство

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (две значения).
Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“.
Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на „благонравие“. За да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа. Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.
Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“, е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство, и все пак е достойно за следване (имитация). Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно. Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно.
И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други. Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.
Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба. Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“.
И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далеч от нея, той ще се отрича от своите. Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

2.
Внедряване на светоглед

Изглежда ми (може би не само на мен) че днешната пропаганда (или – „внедряване на светоглед“) върви доста по-успешно от вчерашната (от съветско време). Хората много по-малко се съмняват, или по-скоро – и да искат, не знаят „как“ да се съмняват. Значи новият светоглед не е симетрично отрицание на стария. Има разлика в метода.
„Онзи“ светоглед беше атеистичен, но същевременно приемаше, че истина съществува. Това много улесняваше неговите опоненти – каквито и където и да са били.
Тогавашният атеист беше способен страстно да доказва, че Бог не съществува. Значи – вярваше, че по този въпрос може да се каже нещо истинно; и че да се установи истината е важно.
Сегашният агностик обаче не смята, че си заслужава много да се говори по този въпрос; ако се наложи да се изкаже, той най-много лениво да отбележи, че „всеки има право на мнение“. Още по-малко би обсъждал въпроса има ли или няма истина. На него това му е все едно; то му се струва далеч от живота, никому ненужно, или, да допуснем, „твърде академично“. А комунистите непрестанно и по всякакъв повод настояваха, че техният светоглед е истинен; и поради това бяха напълно съгласни, че истината съществува.
Струва ми се, че твърдата антикомунистическа реторика на „свободния свят“ се дължеше, а и сега се дължи в немалка степен точно на това – че комунистите бяха „за“ истината. Тоест – бяха фундаменталисти (идеологически екстремисти). Това, какво точно твърдяха, беше далеч по-маловажно.
Днес впрочем не се твърди, че „истина няма“. Изобщо се избягва да се пропагандират някакви „твърди“ светогледни принципи. „Прието е“, че право на мнение има всеки; но същевременно е ясно, че има теми и конкретни въпроси, по които не е коректно (тоест – абсолютно неуместно е) да имаш „ето такова“ мнение.
Което значи: говорете каквото желаете, но стигне ли се до важен казус, властта ще се погрижи да ви затвори устата.
Така че днес всеки има право на мнение, но същественото е кой има и сила, с която да подкрепи мнението. Това вече е всеизвестно. Затова и хората виждат все по-малко смисъл да спорят и да обсъждат каквото и да е.

3.
Внася страх, отрича истината и вярва в злото

… Посланието на властта, отправено впрочем към всички без изключение, е: „Мисли каквото желаеш, но в определени случаи по-добре не го казвай“.
В такава обстановка страхът нараства, но не изведнъж (както става при острите и показни репресии), а постепенно. Но ако човек започне да се пази да се изказва в някои случаи, това е достатъчно. Тогава той се насочва към безопасни разговори, а оттам, неизбежно – и към безопасни мисли. А после съвсем изоставя мислите. Това е установено, знае се.
Така че, ако някой е атеист и аргументира атеизма си, това все още е добре за него… има надежда.
И атеистът, и изповядващият някоя религиозна вяра, може да го правят и от конформизъм – ако властта изрично подкрепя едното или другото. Но щом има такава подкрепа има, общата обстановка остава благоприятна за търсене на истината – защото е прието да се вярва в съществуването й.
Но може и друго – да не е прието такова нещо. Това несъмнено е по-зле.
Дяволът има сила, но тя е друга, асиметрична. Който е с Бога и истината, той е праводушен – нищо не крие. А на съмнението гледа сериозно и иска да даде отговор.
За дявола обаче съмнението не е средство за търсене на истината, а за задушаването й. Той е лукав – не влиза в открит сблъсък. Види ли нещо добро, казва:
„А може би намерението е лошо… кой може да каже… я да си гледаме личния живот… защо да ни залъгват с идеали… ако нямаш сила, мълчи…“
Той е практичен и циничен. И нарича всичко това „свободомислие“. Също – обича да извращава словото. Чуе ли за съчувствие, и той започва да съчувства, но користно. Той е зъл имитатор, пародира святото.
За дяволите се говори на места много добре в „Ян Бибиян“. „Грешен дявол“ е този, който не върши достатъчно зло – Фют примерно никак не го бива, и затова баща му бива обвиняван на събрание. Така че „грешният дявол“ ще е такъв от невежество – не знае истината и поради това върши зло някак спонтанно, за удоволствие.
Докато развитият, „зрелият“ дявол я знае, и пак действа против нея. Значи той е зъл „по убеждение“ (вяра). Вярва в злото, което е отвъд самата истина. Отвъд Бога.

Атеизмът не е еднороден, а има разни видове, които се разпознават по интензивността на чувството. Той може да бъде ленив и тогава човек казва: „Е, за какво ми е да съм вярващ, като доказателство няма и няма да има… Пък който ще да вярва, и не е ли по-важно да си живеем добре и мирно…“ Това е логическа грешка, защото човек вярва само в случай, че няма доказателство; иначе би знаел, а не би вярвал. По-добре е да се знае. Но тъй като не всичко може да се знае, а по някои неща е нужно да имаме мнение, тогава вярваме. Всъщност невярващият в Бога е такъв поради нежелание да се ангажира. Тъй като повярваш ли, то е като да се обвържеш в брак.
Но има и друг атеизъм, яростен и фанатичен, и тогава човекът избухва при самото споменаване за вяра и Бог, особено ако този Бог е назован и с името Му. Това се случва, когато човек иска да каже, че има друг бог, който при това е по-силен и по-истинен. Но не може да каже кой е. И поради това се гневи.

От това, че един човек още не се е родил, не може да се направи заключение, че той няма да се роди никога; нито да се каже, че такъв човек „няма“. Всичко, което може да се каже е, че „тук и сега той (някой) не е между нас“.
Това се отнася и за починалите. Защото след като нещо не просто е възможно, но дори е станало действително (някой е живял), на какво основание може да се твърди, че то е невъзможно да се случи отново? Няма такова основание.
Освен това вярата в смъртността на човека е неестествена, защото тя противоречи на желанието му за живот. Тоест, ако човек размишлява „нормално“, той би трябвало да вярва, че е безсмъртен. Така че вярата в смъртността е или следствие от някакво разпространено заболяване, или е подхвърлена отнякъде и упорито се внушава.
Струва ми се, че тази вяра се поражда от омразата към човека (ако някой мрази някого, той желае смъртта му). Тя се съпътства и от презрение към него (мразещият иска не само смърт, но и унижение, защото то води до забрава).
Тези две чувства пораждат и подкрепят възгледа, че човекът, макар и да се е появил, непременно трябва да изчезне; и че освен това той е същество което просто „яде“. И всичко, което прави, е за да удължи телесния си живот – което е напразно, тъй като той е поставен в определени граници, както ни уверява опитът.
Ако някой каже, че човекът има друга цел, различна от удължаването на телесния си живот тук и сега, и че тази цел е постижима, това упорито се отхвърля и осмива. Но защо, при положение, че не може да бъде опровергано от опита? Значи става дума не за знание, а за вяра, и то точно тази, която е заложена в основата на анти-църквите. Едно от названията й е „материализъм“.
Като си помисля, че това нещо е било въведено в държавното образование и се е преподавало на млади хора, и то напълно сериозно (като несъмнена истина), имам чувството, че ми разказват фантастичен филм.

4.
Добронамерен и злонамерен

Но как може да има приятелство между добронамерения и злонамерения?
Добронамереният вижда слабостите и пороците на всекиго и скърби за тях. Като ги гледа у някого, мисли за всички хора – с тревога и надежда. Знае своите грехове и слабости, упреква се и не ги приписва на друг. Пороци обаче той няма, тъй като в душата му няма храна за тях. Когато някой го нагрубява, той, вместо да се обиди, се притеснява за грубияна.
Злонамереният има слабости и пороци, но не ги знае, тъй като вниманието му е насочено другаде. Той изобщо слабо се интересува от качества, а много повече от факти. Фактите от собствения му живот му служат като оправдания, а от живота на другите – като компромати за тях.
Когато се говори общо за хората, той решава, че се говори лично за него и се обижда. По начало не вижда смисъл от теоретични и общи изказвания, освен ако не могат да се използват, за да се злослови срещу някого лично. Ако не се сеща за друго, обяснява чутото като проява на слабост у говорещия и превръща обяснението си в компромат.
Злонамереният е практик – той мисли как да уреди живота си, и то за сметка на другите наоколо. Това е, защото не знае, че съществува творчество и мисли, че за да придобиеш нещо, трябва да го отнемеш от друг.

5.
Видове приятелства

Общностите – било неформални (приятелски), било устроени съгласно закон (институционални) се разпадат по различни причини. Една от тях е разликата в намеренията на участниците.
Събират се двама с намерение да бъдат приятели. Единият мисли, че приятелството е разговор за Божиите и човешките неща, и общо действие за доброто на всекиго, при което може да се стигне и до саможертва (последен изпит за приятелството). Другият – че ще се обединят срещу някой враг (от плът и кръв): най-напред с думи, после и с действия. И така нататък – докато свършат враговете. А после ще видим. Това общество ще се разпадне. Намерението на първия е безинтересно за втория, а това на втория е неприемливо за първия.
Всъщност дори вторият да си намери приятел като него, от тяхната дружба няма да излезе нищо добро. Такова общество съществува дотогава, докато си намира врагове. Ако унищожи всички, ще започне да се самоизяжда (самоубива). Така става и с човека, който е приел, че приятели са му тези, чрез които ще печели войни.

6.
Мързел

Обикновено си мислим, че мързелът е невинен недостатък, но това не е вярно. Защото той не е нищо друго, освен желание за лек живот. А лекият живот не може да е безплатен и затова мързеливият трябва да има източник на доходи. Но откъде ще дойдат те? Пари се дават по две причини – или срещу услуга, или по нравствено-религиозни съображения. Но мързеливият не може да бъде подкрепян по такива съображения, тъй като е очевидно, че не заслужава. А каква услуга може да предложи? Защото той не умее нищо полезно, но дори случайно да умее, не би се потрудил, за да получи заплащането си заради него.
Така че не му остава нищо друго, освен да предлага неща, които нямат истинска стойност, тоест да мошеничества. И тъй като не е способен да бъде водач, ще се свърже с по-опитни мошеници и ще изпълнява техните поръчки.

Ленивият и кариеристът са приятели. Или по-точно – сътрудничат. Единият е неподвижен и лаком, а другият – деен и завистлив. Като се съберат, първият с одобрение слуша интригантското бърборене на втория. Защото ленивият се нуждае от закрила „отгоре“ и „да не му се търси сметка“ (че само си почива); а кариеристът се нуждае от похвали и одобрение „отдолу“.
Те са в съгласие за това, че е по-добре да се получава, отколкото да се дава; и поради това са единодушни в неудовлетвореността и в омразата си към онези, за чиято сметка устройват живота си.

7.
Свадливост

Какво е свадливостта? Това е, когато често произнасяш упреци и влизаш в спорове с намерение да ги спечелиш непременно; и двете са, за да се установи недостатък (порок) у някого или нещо. Ако това е направено, то изглежда като победа (противникът е улучен, повален) и отличаване (не съм такъв, а по-добър). Така че свадите – това са кратки и безопасни битки. При това всяка от тях е сама за себе си, без връзка с каквото и да било друго.
Свадливостта пониква там, където липсва убеждението, че светът е едно нещо (единен). Защото ако е единен (за човешкия свят говоря), то в него ще се случва само едно главно нещо. И отделният човек няма какво друго да прави, освен да участва в него. Това е неговата война (или мисия). Но тогава за какво ще му служат безбройните и с нищо несвързани сражения, които води свадливецът? Те ще му изглеждат като безсмислена загуба на енергия.
Така че човекът, който вярва в единството на света, няма да влиза в никакви свади; а когато доказва или предприема нещо, то няма да бъде само за себе си, а с оглед на „главното“. И това, което на друг ще изглежда като конфликт, за него ще е само „ход“ по пътя към целта, размисъл или съзнателно изобразяване на единствено важната битка.

8.
Мизантропия

Мизантропията (човеконенавистничество) не е еднакво разпределена, а се насочва повече към близкия и свободния, отколкото към далечния и покорения. И тъй като близкият и свободният изглежда винаги по-жив, излиза, че мизантропията е по същество омраза към живота.
Такъв (човек или нещо друго) би могъл да заявява и дори да проповядва любов към Бога и човечеството, но то е, защото не намира съдържание в тези думи – нито усеща присъствието на Бога, нито се интересува от „човечеството“. И тъй като са му безразлични, ги използва интригантски: и напада както Църквата под предлог, че сам той служи на Бога, така и ближните си – с обвинението, че са по-лоши от „другите хора“.
Нападенията му не бива да ни плашат, а по-скоро да ни насърчават, защото свидетелстват, че той е видял в наше лице защитници на живота

9.
Омраза

Какво е „враждебност“ и как да я отличим от други настроения? Тя трябва да е отношение към „врага“. А кой е враг?
Това не е непременно онзи, който е опасен за нас, защото и едно животно може да е опасно, но то не ни е враг. От опасния се пазим, а не враждуваме с него.
Нито пък всеки противник ни е враг, възможно е да е дори приятел, а просто да сме влезли в единоборство – за да видим кой ще надделее или по-скоро, как може да се напредне в някое умение.
Или пък онзи, от когото се отвращаваме? Но и той не е враг, защото с врага водим битка, а с отвратителното не се бием, а просто го избягваме и се опитваме да го забравим.
Или враг е онзи, на когото завиждаме? Но човек иска да победи врага и да го унищожи, а завистта не е желание за победа, а скръб, че нямаме нещо, което някой има; тъй като дори да го унищожим, ние няма да престанем да му завиждаме; тъй като няма да сме придобили онова, което е имал.
Може би врагът е онзи, когото мразим. Омразата не е настроение, а чувство; и то не се изпитва към всеки, който ни е неприятен и с когото се борим, а точно към врага. То е някак подобно на похотта, плътското желание; не е за човека като за личност, а е заради нещо, което сме забелязали в него.
Но при похотта се забелязват телесни неща и тя минава през сетивата; докато омразата се случва в ума. Тъй като ние не намразваме някого заради външния му вид нито дори заради действията му: от вида можем да се отвратим, а от действията – да се възмутим, но никое от тях не е омраза.
Омразата се случва при разпознаване – когато разпознаем някого като враг. А това става при забелязване на особен белег, който „означава“ човека като враг. При това разпознаване пламва чувството на омразата, както пламва огън от драсване на кибритена клечка.

10.
Изрядност
(педантизъм)

Казва се: „Дяволът е в детайлите“. Това обикновено значи, че човек може да бъде измамен в някое дело, ако не си е дал труда да провери всяка дреболия, отнасяща се до него. Защото някоя наглед незначителна подробност може да се окаже скрит капан.
Но поговорката може да се разбира и така: че дяволът (лукавият) обича детайлите, защото те са неизброими и благодарение на тях във всичко може да се намери недостатък. После този недостатък, колкото и нищожен да е, се повтаря безспирно, натяква се и се раздува до гигантски размери, така че да засенчи всичко друго.
Такъв човек (наблюдателен и лукав) е силен в подробностите, и се старае да не допуска никакви технически грешки – той е „изряден“. Това е онази изрядност, която същевременно е и дребнавост, както и страх, че „ще те хванат“ в някое несъвършенство.
Той се интересува от детайлите, защото там е неговата сила. Слабостта му е в същественото, в главното. Затова избягва да се занимава с нещата по същество и с оглед на смисъла им.

11.
Безсмислие

Ако човек приеме мисълта, че главното му и дори единствено задължение е осигуряването на„прехрана“, това задълго ще поддържа вярата в смисъла на собствения му живот. Защото той ще има близки, за които да се грижи. И ще си казва: живея заради тях. Но идва време, когато тези близки вече се справят сами, и то дотолкова, че той започва да се нуждае от тях, а не те от него. Тогава оправданието, с което си е служил през живота, става неизползваемо, защото е невярно. И това не е дреболия, която може да се заобиколи.
Наистина, защо живее такъв човек? Само защото „има право“? Това обяснение за него самия не е достатъчно, то не придава смисъл на живеенето. Затова много хора често повтарят: „не искам да съм в тежест“. Това значи, че предусещат времето, когато няма да могат да обяснят защо живеят. Тъй като не може да живееш „заради тялото си“. То никому не е нужно, освен на теб. Значи – трябва живееш заради себе си. Но кой си ти?
Оказва се, че прехранването на тялото има смисъл само заради душата. С нея ще се занимава човекът тогава, когато никой друг няма да се нуждае от него. Значи: трябва да я „храни“. Но с какво се храни тя? И защо да се храни изобщо, ако никому не е нужна?
Трябва да се заключи, че тя е родена, за да живее вечно. Но трябва и да желае това вечно живеене. Ако не го желае, тогава ще откаже да се храни, и без съмнение ще умре.

12.
Униние

Откъде идва унинието?
То се случва на душата, която е привикнала да се наслаждава на растежа на тялото си; и изобщо на някакъв видим растеж.
Ако става дума за тялото, радостта от нарастването му е естествена. Но то не расте безкрайно, а се стреми към формата, която му е определена по природа. Затова децата и юношите са предпазени от униние. Те могат да страдат по най-различни начини, но по този – не. Природата ги предпазва от тази болест, докато пораснат. След това душата им, стремяща се на свой ред към зрелост, би трябвало сама да открие как да се предпази. Това търсене впрочем е част от нейния – на душата – растеж.
Но порасналият телесно човек вече може сам да ражда деца и затова създава семейство. Семейството също расте – с броя и възрастта на децата. Така че младият родител е твърде зает, за да унива. И той може да страда по разни начини, но не по този. Природата пак се намесва и пак го предпазва – той трябва да отгледа децата.
През времето на отглеждането им душата му действа практически, обърната е към видимия свят (вече не към своето тяло, а към това на близките) и пак не се занимава със себе си.
Унинието се явява след това; то обикновено напада хората без семейства или тези, които вече са отгледали децата си. Тогава се случва човек да не потърси истинско лечение (профилактика), а да мине на обезболяващи. Имам предвид – придобиване на видими блага (покупки, кариера, бизнес). Така душата, отказвайки да се развива, се опитва да запази видимия растеж, с който е свикнала. И така човекът пак расте, но символично – чрез „неща“.
Поради това главна ценност в един свят, където грижата за душата е занемарена, се оказва „икономическият растеж“. Това значи – осигуряване на възможност за придобиване на все повече „неща“. Този растеж не е телесен, нито семеен; и не всички хора могат да бъдат преведени по някоя кариерна стълбица; но всички могат да правят покупки. Така че това е начин всички да бъдат снабдени с обезболяващо.
Недостатъкът на покупката е, че тя разсейва човека за твърде кратко време – докато се готви да пазарува и малко след това. Трудно е да се устрои такъв режим на растеж (придобиване), че хората да са доволни. Това е възможно при истинския растеж (телесния и семейния), но не и при привидния (икономическия), тъй като там естествена мярка няма. Колкото повече са покупките, толкова по-силно е желанието за тях. А определянето на граница на потреблението e мъчно да стане „отвън“. Това би било насилие над болния (комунизъм).
Истинското лечение (или профилактика) трябва да започне от мислите. Ако човек си мисли неща, които са интересни само за него като индивид, той ще унива. Защото това ще са мисли, отнасящи се до собствения му и въображаем растеж.
Примерно: „искам да си купя (купих си) обици (яхта)“; „искам да стана (станах) лауреат на Нобелова награда“.
Това са мисли, неинтересни за когото и да било, освен за мислещия ги и поради това – вредни. Но ако вместо това човек мисли защо хората въобще носят обици и какво значи „награда“, тогава мислите му стават интересни за всеки. Те не могат да бъдат купени или продадени, нямат цена, която да им придаде стойност в очите на мнозина; но лекуват унинието. Чрез тях душата невидимо расте, упътвайки се към естествената си форма – Божието подобие.

13.
Помисли

Въздържанието е подвиг. И като всеки друг, той започва в мислите.
Защото, ако човек е благоразположен в мислите си, той няма как да се обърне към другия с оскърбителни думи – те няма откъде да дойдат. Наистина, каквото мислим, това и говорим.
И все пак има някои мисли, които увличат човека с това, че му носят задоволство. Това, че изглеждат неприятни („мъчат го“), е заблуждение – в действителност те са като интриганти, които казват: защо бездействаш? Те са като съюзници в излишната му война срещу хората; разпалват у него враждебност. И изобщо почти всяка лоша мисъл е лоша с това, че подтиква към насилие.
Но е известно, че ако бъдат пропъдени направо, те пак се връщат и се застояват дори по-дълго. Така че трябва да се направи друго – да бъдат понесени, както се понася невъздържаното и глупаво човешко поведение. Тогава няма да ни занимават дълго със себе си и ще си идат. Най-важното е да не допуснем да ни станат „приятели“.
Така че търпението към такива мисли е по-полезно от враждебността към тях.

14.
Безразличие и самота

Какво е самотата? Раздяла с хората. Разделянето, както и сближаването, става в мислите и поради сърдечно разположение. Когато възненавидиш някого (лично някого или пък мнозина, поради това, че са „някакви“), вървиш към самота.
Така че човек е самотен защото враждува и е безразличен. Всъщност да сме безразлични към хората означава да желаем смъртта им, защото безразличните само пречат.
А да желаеш смъртта на някого значи да искаш сигурна и вечна раздяла с него. Защото се предполага, че ние сме отделени от мъртвите. Но това ще е така само ако разделеността се причиняваше от пространството и времето. Ако обаче тя е решение в душата, тогава човек е отделен от мъртвите защото така желае. А ако не желае, не е отделен. Това е един от смислите на твърдението, че любовта побеждава смъртта.
Тази причина за разделеността и самотата е показана на едно място в „Одисея“. Одисей слиза в подземното царство и разговаря с всички, които познава, освен с Аякс. Защото между него и Аякс има вражда.

Какво е самотата? Хората около теб са малко на брой? А колко трябва да бъдат, за да не си самотен? Или: „Много са, но не мога да общувам с тях“. А това какво значи? Как изглежда онова общуване, което премахва чувството за самота?
Самотата – това е да не знаеш за какво живееш. Точно поради това хората, които отглеждат малки деца, рядко страдат от чувство за самота. Също и тези, които са притиснати от работа с определени срокове. Затова и човек силно се привързва към семейството и работата – те са щит срещу самотата.
Разбира се, ако някои хора разчитат на помощта ни, най-добре е да им помагаме. Но има нещо особено привлекателно в това, да се обграждаш с нуждаещи се от теб, или поне да си мислиш, че си нужен някому. Това е, че тези хора са „алиби“. Тоест: „Не ме питайте защо живея. То е очевидно…“
Ако обаче допуснеш, че хората наоколо, макар и близки, могат да се справят и без теб (а това много често е така), тогава въпросът „Защо живееш?“ настоява за отговор. И ако отговорът се бави, се появява чувството за самота.

15.
Цинична реч

Циничната и завистлива реч е несамостоятелна (зависима) от самото си начало. Защото тя не сочи към нищо съществуващо и добро, а само „оспорва“ съществуващото и доброто, „протестира“ срещу него.
Поради това тя е и несвободна. Защото свободният и разумен непременно избира доброто, присъединява се към него, в него се укрепва. А циникът отрича доброто – поради завистта си.
Но няма съществуване извън доброто и всеки съществува, доколкото е приобщен към него.
Поради това злият вечно се „върти“ около доброто. Клевети го; и нито може да се съедини с него (поради омразата си), нито да го напусне. Защото ако изцяло се отрече от него (както му се иска), ще изчезне, тъй като няма нищо свое, никакво съществуване „от себе си“.

Цинизмът почива върху презрението към човешкото, и поради това заразеният от цинизъм непременно презира и себе си – тъй като е човек.
Това умонастроение е не само отвратително, но и загадъчно. Ако пристъпим към въпроса тясно психологически (медицински), може да си помислим, че става дума за повреда във световъзприятието; и да потърсим причината за тази повреда. Тогава обикновено се мисли за някакви постоянни външни влияния (възпитание, културна среда) или единични инциденти (травми). И това е възможно, но то не обяснява защо някои влияния или травми не водят до нещо друго, а точно до това – до цинизъм. Как изобщо е възможно човек да презира човешкото – не растителното или животинското, а точно човешкото? Това може да се обясни с някаква особена нечувствителност – неспособността да забележиш ценността (или по-скоро – чудото) на съществуването.
Човек, който презира себе си (това е циникът), никога не си задава въпроса: „Защо изобщо нещо съществува?“ Той забелязва нещата и съществата само доколкото имат различни качества, доколкото си влияят и пр.; но не доколкото съществуват. Както слепият не вижда форми, а глухият не чува звуци, така и циникът не забелязва самото съществуване (живота). И поради това не се интересува от самия живот, а само от съотношението на силите, които се явяват чрез съществата.

16.
Лъжа

Всички лъжи са лоши. Детето трябва, веднага щом проговори, да бъде учено да казва (когато го питат) само истината и в никакъв случай да не лъже. В дома трябва да се забранят глупави и вредни обичаи като „първоаприлска лъжа“.
Но, наред с това, не трябва да му се позволява да изговаря всичко, което му изглежда вярно; тъй като е напълно възможно да греши. Такова прибързано говорене (отсъждане), пак поставя човека в опасност да излъже – просто защото поради слабост и незнание може да каже обратното на истината. А неволната лъжа също е вредна и трябва да се избягва. Затова е казано: „Владей езика си“.
За съжаление, твърде много хора вярват, че да се лъже е полезно. Чувал съм стари хора да казват: „Нима съм лъгал за зло?“ Без съмнение за зло, защото така със сигурност е навредил на себе си, а е неясно дали и как е помогнал на някой друг.
Защо се случва това? Защото не се знае, че първата грижа на човека трябва да е за него самия (за душата му). Ако повреди душата си – а лъженето служи точно за това – той няма да има никаква полза от никакви придобивки. Това не се знае, то не се и казва, защото хората, дори да подозират, че е вярно, се боят да го кажат. Страх ги е, че ще бъдат осмяни и обявени за луди или „политически некоректни“.
Към това трябва да се добави, че има провокативни въпроси – зададени със зла умисъл. На тях не се отговаря; във всеки случай не пряко. Но мълчанието и уклончивият отговор нямат нищо общо с лъжата.

Във връзка с пристигането на неканения гост в София, не е излишно да се каже нещо относно различаването на добро от зло.
Някой би казал, че помпозността е нещо лошо, а друг – че показната скромност е нещо лошо. И двете са верни, защото и в двата случая имаме опит за измама. Помпозният изобразява величественост, за да създаде страхопочитание; показно скромният пък иска да го вземат за добродетелен (въздържан), а не да бъде. Но не всяко великолепие е помпозност, и не всяка скромност е преструвка. Тогава как да различим кой какъв е?
Ако ще съдим строго, трябва да се съгласим, че всяко добро дело и добра мисъл само наподобява истински добрите дела и мисли на Бога: тъй като те са съвършени, а нашите не са. При Бог доброто е чисто; при нас то е винаги съмнително, защото е примесено с желанието „да се представим“ – дори този, пред когото се представяме, да е само собствената ни съвест. Така че и най-добрият човек не може да избегне лицемерността, защото дори най-доброто намерение винаги е примесено с желанието „да минеш“ за добър. Така че с действията си той по-скоро „наподобява“ доброто, отколкото да е истински добър (благ), какъвто е Бог. Тогава каква е разликата между него и измамника?
Разликата е в това, кой какво, заради какво (и кого) наподобява. Защото искреният човек, когато взима практически решения, или се отдава на обществени дейности, науки и изкуства, се старае да прави нещото първо заради самото него (доброто, красивото, истината), и по този начин наподобява Бога, оставайки все пак далеч от съвършенството Му. А друг не се стреми към доброто, красивото и истината, защото е уверен, че това са само думи. Но и той се старае. Той се опитва да наподоби онзи първия, и то така добре, че накрая да бъде признат за по-добър, по-красив и по-истинен от него; и по този начин да добие почит, слава и сила. Така че той не е несъвършен, а е лъжлив по начало.
Така постъпва и дяволът, за когото казваме, че е владетел на този свят – на силите на този свят. Ето защо съзнателният (користен) имитатор на доброто, красивото и истината има на своя страна силите на този свят – той е покровителстван от тях.

17.
Ласкателство

Вредите, които понася човешката душа от насилието, са нищо в сравнение с тези от ласкателството. Защото насилието не достига пряко душата – то е за тялото и поради това може да я принуди най-много към някои отстъпки (осъдителни дела) с цел да предпази тялото. Но тя знае за тези отстъпки и знае, че не би ги направила, ако можеше да го предпази по друг начин. Затова и се срамува (разкайва) заради тях. Те остават външни за нея и ако можеше, не би ги повторила.
Но ласкателството атакува душата пряко. То й внушава че тя има необикновени качества, достигнала е висока степен на развитие или направо съвършенство; и поради това вече няма за какво друго да се труди, освен да полага грижи за тялото или за собствената си прослава. Това, което иначе би й приличало на срамна отстъпка, сега за нея е удоволствие и дълг.

18.
Самооправдание

Има една битка, която в никакъв случай не трябва да се опитваме да спечелим, а напротив, всякак да се стараем да я загубим – и това е битката със съвестта. Защото тя винаги ни упреква с право. И като приемаме упреците и се съгласяваме с тях, и опитваме да се съобразим с тях и на дело, не бива да забравяме за безкрайната милост и разбиране от страна на Бога. Човек затова се опитва да надделее над съвестта си (да се „оправдае“), защото се бои, че Бог ще го осъди за едно или друго. Но ако Бог осъждаше заради грехове, тогава никой не би се спасил. Значи друго става – то не е като присъдата, която издават земните съдилища.
Страхът от осъждане, той е и страх от смъртта. Затова някои проницателно са забелязали, че точно горделивият се бои от смъртта. Тъй като отказът да се съгласиш със съвестта си, който идва от страх, поражда гордост (не греша или всички грешат повече от мен). Значи някои стават горделиви защото твърде много се боят от смъртта. А от това, че отричаш греховете си, страхът не изчезва. Тъй като човек, който не чува съвестта, не чува гласа на Бога, който му е даден чрез нея; и освен това не чува гласа на Църквата, която му говори отвън същото, което съвестта му говори отвътре. И така остава сам, без общуване с Бога. А това донася страх, тъй като ние сме смели пред отвъдното само защото сме във връзка с Бога (чуваме гласа Му).
Но такъв човек ще е самотен и сред хората, и не защото те не го разбират, а защото той ги презира (като по-грешни от него). Това презрение, което се проявява в непрестанни упреци и ропот, идва от заглушаването на съвестта, от „надговарянето“ й във вътрешния спор.
Затова Зосима от „Братя Карамазови“ казва: „Не лъжете себе си“ (не спорете със съвестта си) и „Трябва да се обвиниш за всичко“.

19.
Предателство

Сутринта свещеникът каза: „Бог е създал човека, за да е щастлив. А хората са мрачни и нещастни. Могат да са щастливи, а не са.“
Коя е причината за нещастието? Най-напред предателството. Но Бог може да ни предпази и от него. Но Той го допуска. Защото как човек ще знае какво е то, ако сам не го извърши? Но след това може да съжали и да се разкае, а може и просто да се разгневи. Този гняв понякога е толкова силен, че води до самоубийство.
Не всички предатели се самоубиват, но всички са нещастни. Значи предателството се допуска за изпитание. Ако видим нещастен човек, можем да сме сигурни, че той е извършил предателство и не се е разкаял.

20. Против бесовете

Когато Христос е изгонвал бесове от болните хора, Той се обръщал направо към беса и му казвал:“Излез от човека.“ И демонът си отивал.
Това е и доказателство, че Той е знаел, че „вътре“ в човека има още някой, който съжителства с личността му, измъчва я и дори говори вместо нея. Фарисеите също казвали подобни неща. Те твърдели, че Иоан Кръстител „има бяс“; и че Христос прогонва бесовете „със силата на Велзевул“. Но те самите не са можели да излекуват никого, което показвало, че говорят празни приказки. Защото сигурното знание води до действие, което го проявява, а и успешното действие показва знание. А когато за душата на човека се говори като за някакъв механизъм или „сбор от идентичности“, това е начин не просто да се открият в нея „други гласове“, но изобщо да се създаде съмнение в единството на личността му. Значи – в съществуването й.
И това се прави не само теоретично, но и във всекидневието – когато мислим за някого така, сякаш той не е „нищо друго“, освен дейността, която върши пред очите ни. Така хората се отнасят и към себе си. Когато се приравнят към някое отношение, в което се намират спрямо други, те губят единството на личността си; стават неопределено множество, което значи – „нищо“.
Така че, когато се обръщаме към някого, е добре да си спомняме, че пред нас стои единна личност с точно това име; и в никой случай да не си казваме, че той не е „нищо друго освен…“ Нито да търсим в него гласове, неизвестни за него самия. Защото това е опит за унищожението му като човек и основа за унищожението и на нас самите.

Ако човек се потруди да говори с постоянство против лукавството, самодоволството, враждебността и отчаянието, ще види, че казаното от него може да преобърне мислите на мнозина.
Защото неговите мисли, дори да са объркани в началото, се стремят към сигурна основа, където и намират своя ред. Докато хитруването и омразата, колкото и да са уверени в ловкостта и разрушителната си сила, не се опират на нищо.
И поради това той ги повдига и побеждава, както Херакъл е победил Антей.

Историософски фрагменти III. Българска история

1.
Време на гонение

Българският народ, като защитник на съборността на Църквата, винаги е бил преследван. Понякога врагът си е служел с убийства и мъчения, а друг път – с хитрост. Тук и сега си служи с хитрост.
Казват: „Народите трябва да изчезнат. От тях няма полза, а само разделение, раздори и войни. Също и религиите – и те трябва да изчезнат, защото са повод за противопоставяне; освен това чрез тях едни хора заблуждават други.“
Това е все едно да кажат: „Защо ти е да имаш тяло? Само болести идват от него. И защо ти е главата? Тя боли; освен това в нея има мисли, които те смущават. Пречат да се живее щастливо. И тъй – отърви се от тях.“
Разбира се, аз не казвам, че християнството е религия като всички други. Ако то е религия – те не са; а ако те са – значи то не е.
Относно преследването – не само българският народ е преследван. Нападението е срещу всички – и срещу сръбския, и срещу гръцкия и срещу останалите. Причината е, че православието не може да съществува без народи – то е започнало с тях. И първо с еврейския.
Но след това Бог казва на учениците си (апостолите): „Идете, научете всички народи“. И те това правят. Затова наричаме Кирил, Методий и цар Борис I „равноапостолни“.
Та някои казват: „Е, народите (и „нациите“) все някога ще изчезнат. Пък и религиите (християнство и т.н.) също. Разумът ще надделее.“
Ще им се. Техният разум няма да надделее.
Но ние живеем във вpеме на гонение. То е, за да се разбере, кой ще издържи. Ето това е – че не всеки може да издържи.

В началото на 90-те животът не беше лек (той кога ли е бил лек), но пък не беше трудно да се посочи виновникът за това, тоест да се даде обяснение. Виновен е комунизмът, който „ни доведе до национална катастрофа“, с неговото наследство, което освен материален недостиг и разруха включва и развалените хора (и ченгета) с повреден мироглед.
Оттогава мина време и сега комунизмът е по-скоро плашило, отколкото виновник. Той е „мрачното минало“, а това го прави подобен на Средновековието, но също и на „монархо-фашизма преди 9-ти“, от който той самият ни беше спасил. Това „мрачно минало“ е необходимо, за да се оправдае съществуването на съвременния режим. Но това е общо оправдание и недостатъкът му е, че с времето неговата сила отслабва – нека комунизмът да е бил лош, но как той е причина за точно тези и тези неуредици на днешния ден? Така че всеки режим се нуждае от реално съществуващ враг, който да е и постоянен, сега действащ виновник за неуредиците.
Тук и сега този враг на режима е българският народ, заедно с Църквата, „чийто народ“ е той – и поради това първо срещу него са насочени атаките на пропагандата. Но така беше и преди „10-ти“. Ако се замислим и за по-отдавнашното минало, ще видим, че българският народ – както и всеки православен народ – винаги е бил обект на гонение. И това свидетелства за неговата вярност към Църквата, без която впрочем той не би могъл да съществува.

Религиозен въпрос

През 2012 се навършиха 250 години от написването на „История славянобългарска“. Ако предположим, че сред българоезичните „отцеругатели“, за които говори отец Паисий, е имало и по-възрастни от него, то антибългарското движение, в което участват наши сънародници, вече трябва да е навършило поне триста години.
Значи то не е нещо ново – устояло е на времето, стабилизирало се е. Затова трябва да му обърнем сериозно внимание и да се опитаме да го разберем.
А да го разберем не е лесно. Защото не е естествено човек да хули сам себе си –така въобще, без оглед на конкретни постъпки. По-естествено е да се хвали; или поне да се държи достойно, да избягва безцелното самоунижение.
Също така не е естествено да хули близките си без оглед на конкретните им дела, а само защото са част от „този народ“. Би трябвало да се държи с тях почтително и с любов, значи да не ги наскърбява с грубости. Така и неговият живот би бил по-радостен.
Тогава какво има тук? Познавам хора с родители и предци българи, които са толкова упорити и страстни в омразата си към България, че човек би ги взел за религиозни фанатици. А може би точно там е обяснението. Да не би българофобията да се окаже някаква квази-ерес? Един вид антихристиянство? Защото е антихристиянско да мразиш близките си. Освен това е безумно да мразиш сам себе си; но неподчинението на Божиите заповеди може да доведе човека до явно безумие. Няма нищо чудно в това.
А може би тези хора не мразят себе си изцяло, а се мразят само в „този вид“. Тоест, биха желали да променят нещо в себе си. Да променят кое?
Защото националността не е „деяние“, нито „намерение“: и поради това няма как да се разкайваме за нея. Човек се разкайва за греховете си и то за лично своите грехове, а не за неща, които са наследени и не зависят от него. Значи националността не би трябвало да им изглежда като личен грях.
Възможно е да им изглежда като нещо, което причинява неудобства, както тялото; или създава у околните неприязън – както нечистотата. Възможно е да гледат на себе си като на тела, които трябва да „измият“ българското от тях; или като на души, които трябва да „съблекат“ това тяло (националността). Телесната нечистота може да се отстранява (измива) като знак за готовност да се пристъпи към нещо свято. Но как националността пречи да пристъпим към святото? В Писанието не се казва нищо такова. Казано е: „Научете всички народи“; и също така: „Стани – и аз съм човек.“
Но все пак в историята има случаи на преследвания на народи като „нечисти“. Това е квази-религиозно действие. Явява се (умишлено се насажда) усещането, че „ето тези хора/този народ“ смущават живота, увреждат го със самото си присъствие; и ако бъдат премахнати, светът ще бъде по-щастлив. Те се посочват като „замърсяване“ за света. Нацизмът е такава квази-религия, която, посочвайки един народ като „чист“, си намира „антинароди“, които трябва да бъдат отстранени от земята в името на световната „чистота“.
Или националността им изглежда като тяло, което съблазнява човека, тласка го към лакомия, блуд и други пороци? Ако тя се мисли по този начин, тогава ненавистта към нея ще наподобява отхвърлянето на телесното, прието в някои древни (и не само древни) религии и ереси. Според тях тялото било пречка за духовен живот; било „гроб“, излишно ограничение; намирали са го за грозно или опасно привлекателно. Затова съветвали да се пренебрегва. И също – не бивало да се раждат деца.
Каква е обаче истинската трудност, която хората опитват да преодолеят чрез налагане на „измивания“ или принципно пренебрегване на телесното?
Това е въпросът за греха и отговорността за него.
„Измиването“, дори когато не е миене на ръце, а планирано и масово убийство, може да бъде символично действие със значение: ето я причината за нашите несгоди и тя е отстранена, виновникът за бедите е премахнат. Значи измиващият се/убиващият не променя себе си, не се разкайва за нищо, а приписва „вината“ за каквото и да е на нещо или на някого; и се освобождава от него. По този начин той отрича да има грехове. А това е антихристиянско мислене. Защото в Новия завет се казва: „Който твърди, че няма грях, е лъжец.“
Така и с тялото. Ако самото тяло беше причина за грях, то защо Творецът е разпоредил на хората да се множат? Как Христос е приел истинско човешко тяло и никога не е извършил грях? Защо е възкръснал и се е възнесъл в тяло? И защо хората ще възкръсват в тела? Значи християнството приема тялото като нещо от същността на човека и допуска съвършен живот в тяло. Човешкото тяло е осветено и благословено, защото Бог го е приел, „станал е“ човек.
Нищо чудно, че почти всички ереси, които православието през вековете е преодолявало, са свързани с един въпрос – как е възможно Бог да има човешко тяло? Как може да е „станал“ телесен човек? Това недоумение е причина и за арианството, и за несторианството и за монофизитството; и дори за иконоборството, което идва от смущението, че Бог „наистина“ има човешки образ. Такова е положението и с богомилството – богомилите не вярват, че „телесният“ свят (част от който е и човешкото тяло) е дело на Бог.
И тъй, еретиците отхвърлят вярата, че Христос е бил и е в човешко тяло; и въобще светостта на тялото. Защото се стремят да припишат собствените си (произтичащи от свободната им воля) грехове на тялото – и така да отрекат отговорността си за тях.
По аналогия – тези, които мразят (отхвърлят, отричат се от) своята народност, го правят, за да й припишат личните си грехове. И понеже я схващат като нещо външно, както дуалистите схващат тялото, те нямат усещането, че мразят „самите себе си“. И, подобно на някои гностици, започват да делят хората на „духовни“ и „плътски“: значи на такива, които заедно с тях се отричат от народа си (и така „се спасяват“) и такива, които не се отричат, а напротив – защитават го.
Ето защо умонастроението на българомразците не е християнско. Те се представят ту за почитатели на „цивилизоваността“, ту за „чисто православни“; но в действителност създават дуалистична квази-религия, близка по дух на древния гностицизъм, манихейството и богомилството.

Трябва непременно да се разбере, че омразата срещу България и славяноезичните народи не е дребна работа и нещо случайно, а нейната основа е еретическа, тоест тук имаме работа с религиозен въпрос.
Неслучайно самото създаване на България като християнска страна е атакувано от Рим по два начина – първо, във връзка с езика, когато срещу превода на книгите се възразява с напълно произволната измислица, че богослужението може да е само на три езика, макар че това никога не е било така. И второ – защото Рим претендира, че той трябва да решава въпроса за приобщаването на нови народи/държави към Църквата и че има право да налага вето, когато става дума за създаването на нови митрополии, каквато в началото е българската църква. А измислиците ad hoc, на които се придава статут на религиозни истини, винаги са еретически.
Впоследствие България винаги е била атакувана главно от еретици – най-напред от богомилите, после от мюсюлманите (тъй като ислямът по произход е ерес на християнството), после от гръкоманите и протестантите. Същата работа днес вършат и разнообразните разколници, които се преструват на по-православни от всички.
Но това означава, че ние не бихме могли и да я защитаваме, ако не разбираме в какво точно се целят нейните врагове и защо са толкова упорити и дори фанатични.
Защото фанатизмът винаги е насочен срещу християнството и е сигурен белег на всяка ерес.

Българският като чужд

Днес студентите по античност (или „класическа филология“) в СУ са средно четири-пет на година. Започват десет-петнадесет, във втори курс намаляват двойно, накрая завършват двама-трима, не повече.
И никога не са били повече. Когато станах студент през 1985-та, курсът беше от дванадесет души (а тогава специалността беше на върха на престижа си). Но само в началото, после започна отпадането и накрая пак се оказа, че завършват трима-четирима.
През 1950-те се е случвало да има само един човек в курс още от началото. Но и преди войната положението не е било много по-различно.
За такава специалност в един университет повече не трябва, пък и не може. Ако завършилите са били добри (а обикновено са, не всеки може да завърши), те ще станат докторанти, ще напишат дисертации и т.н. Иначе кой ще се захване с тези неща просто така – десет-петнадесет години да учиш езици, които и за екскурзоводство не са много необходими. А после, ако ще работиш с това, и друго трябва, защото езиците сами по себе си са ненужен лукс. Трябва не само да прилагаш знаенето им, но и да го осмислиш – защо е. А това не се преподава. Всеки трябва сам да го премисли.
Има класическа гимназия, всяка година по осемдесет-деветдесет ученици. Но дори през първите години, когато за нея се правеше какво ли не, най-много десет научаваха езиците както трябва, тоест, колкото е възможно за четири-пет години.
Някой ще каже: „Как може за държава с милионно население само трима-четирима завършващи годишно?“ Но тези трима-четирима са само при нас, във ФКНФ на СУ. Иначе езиците могат да се учат из целия университет, задължително и избираемо: значи право, богословие, филологиите, история, философия… почти навсякъде. И това се отнася за всеки университет.
Наистина, трудно се научава. Повечето хора не възприемат – какво необикновено има? Но някои израстват „покрай“ тези науки и стават едни непрости хора… в известна степен. Имат известно усещане, респект също така. Така че днес почти всеки хуманитар е минал покрай езиците, имал е възможност.
Но освен това има една специфика на образованието в православния славяноезичен свят, която не позволява твърде голямо разпространение на този вид занимания. Ако не беше така, то днес в Русия можеше да има двадесет пъти повече класически филолози, отколкото тук, но няма. Това е страна от сто и четиридесет милиона, а класическите филолози са малко повече, отколкото у нас. Защо е така?
Има две причини – едната е заради латинския, другата – заради гръцкия.
Първо, в западна Европа – което значи бивша католическа и протестантска Европа – не може да не се учи доста латински, защото иначе те просто няма да разбират собственото си писмено наследство. Надписите по сградите няма да разбират. А у нас, в Сърбия, Гърция, Русия, да не говорим за Грузия, проблем няма – почти нищо не е писано на латински. Румъния само е по-особен случай, тъй като техния език е на латинска основа.
От друга страна, гръцкият е твърде важен, основен – първо (хронологично) за езическата литература, после за православието и изобщо за християнството. Така че той „присъства“ и е нужно да се учи; но пък ние тук имаме хилядолетна традиция във „възпирането“ на гръцкия. И това е правилно и по промисъл; защото християнството не е просто вселенско, а и съборно, а това не може да стане без разнообразие на езиците. Не бива един от тях да господства.
Някой ще каже: на гръцки има много текстове. Да, но текстове има и на сирийски и на коптски. И къде са сега тези езици? А би било добре да ги има, впрочем. А каквото е необходимо да се преведе от гръцки, то вече е преведено. Казват: да, но най-много на руски. Така е. А какво е руският? Един леко променен среднобългарски. Това образованите руснаци го знаят много добре и не го забравят. Освен това огромен брой неща са преведени на църковнославянски, което вече е точно среднобългарски, с някои правописни разлики.Така че ние просто трябва да знаем собствения си език. Това ни липсва, а не гръцкият.
Ето, сега издадоха на хартия „16 слова на св. Григорий Богослов“, ръкопис от НБКМ. Какво пречи човек да купи книгата и да си я чете? На родния си език? Това е търновски ръкопис от 1360-та. Ами Лесновският пролог? Всеки християнин трябва да чете всекидневно житията на светиите. Те са там, в тази книга, по няколко на ден. Ръкописът е от 1330-та. Също е издаден. Но който не си знае собствения език, как да чете. Ще чете на английски.
Но няма добра идея за образование, или по-скоро – и да има, не се допуска осъществяването й. Хората не знаели кое е ценно… че не знаят, не знаят, но това незнание се устройва, то не пада като градушка от небето.
Защо, примерно, не се въвеждат отделни часове специално за четене на възрожденски и средновековни български текстове? За неадаптирани текстове говоря. Хората дори Софроний Врачански не могат да четат. За английски, немски, испански, избираем японски и за всичко останало часове има, а за български преди XX в. – не!
И защо през ХХ в., особено през втората половина, у нас беше създаден култ към личността на Хр. Ботев? Ще кажат: защото е поет. Да, той има 3-4 нелоши стихотворения, но не това му беше зачетено като заслуга. Алеко Константинов пък беше способен фейлетонист, но го въведоха в образованието, а и днес стои на столевката не заради стила му, а за да се възпитават младежите в презрение към собствения си народ. Ето за такива заслуги бяха канонизирани те. Единият стана знаме на безбожниците, а другият – на предателите.
И така, българският у нас се учи като чужд език – колкото да се усвои правописа и да се добие опит в изразяването, с практически цели главно. Една от тях – да се вземат някои изпити. Това е положението. И то е явно за мнозина. И причината би трябвало да е явна, макар че се укрива с всички сили. А тя е следната (в нашия случай, както и в руския): че езикът ни в продължение на хиляда години е бил език на една християнска словесност. Изключенията са крайно малко. И сега, за едни седемдесет години се прави опит всичко това да бъде отречено и забравено.
Ако започнат да се четат книгите, които винаги са били четени и слушани от българите, образованието ще трябва да се изгради около вярата. А как днес, в условията на този неоезически терор, може да се допусне такова нещо? Затова Ботев беше назначен за главен поет, защото главата му, като на един студент от 1870-те, е била напълнена с все още модерните за времето си атеистични глупости. Примерно, Псалтирът винаги е бил четен. Така че всички часове за Ботев трябва да идат направо към Псалтира. Някой ще каже – ама той е герой, загина като млад. Но и св. Екатерина е загинала като млада, обаче не чувам да я споменават много по училищата. Работата е там, че дори някои хора да са направили през живота си нещо похвално, те, при управлението на бесовете, биват хвалени не за него, а за лошите си думи и дела.
Така че български в училище няма да се учи както трябва дотогава, докато гонението срещу Църквата – меко или твърдо – не бъде прекратено. А кога ще се пpекpати то? Според мен – никога.

Напреженията днес

Около какво са напреженията днес?
Първо, макар и някои да не го забелязват, това е въпросът за отношението между Църква (патриаршия, Синод) и цар (законна династия). Защото тяхното единение възстановява идеята за България като православна монархия – която идея е твърде мощна, за да не й се противодейства.
Затова имаше взрив от „възражения“ против решението на Синода да благослови споменаването на царя при богослужение.
Покрай това – безпокойства около всякакви публични прояви, напомнящи за монархическото минало на страната. Примерно – паметникът на Самуил.
Второ, въпросът за отношението на България към Русия. Полагат се всякакви усилия да се внуши, че тези страни нямат нищо общо и че би трябвало да са враждебни една на друга. Тази идеологическа атака е подобна на онази срещу Грузия и Украйна; и тя не е довела до гражданска война или загуба на територии главно защото България няма обща граница с Русия.
Това е, защото Русия в сегашния й вид и във връзка с вероятната икономическа катастрофа и разпадане на ЕС, може да покровителства завръщането на България към собствения й вид, този отпреди 70 години – на православната монархия.
Това от своя страна може да стане причина за такива промени и в други страни. А това ще ги отдели трайно от Запада.
После: „какво е“ България в ЕС? Доказва се, че включването на страната в този блок не е окупация.
Но то е; и по същество не се различава от включването й в социалистическия блок след Втората световна война. Разликите са повърхностни. Това вече се усеща в икономиката, в битовото всекидневие на повечето хора.
Четвърто, въпросът за атаката срещу семейството и дори срещу междуполовите отношения. Това е една от техниките да се внася раздор в обществото; но същевременно чрез него се разколебава самата идея за човек – той двуполов ли е или не.
Последно, въпросът за образованието. Знае се, че страната се е родила благодарение на християнското просвещение. Въпреки войните срещу вярата този спомен е много устойчив.
Поради това въпросът за качеството на образованието пак е народностен, държавен и християнски. Той е свързан с опазването на мисловната „форма“ на страната, на нейното лице.

2.
България в историята

Какво е малодушието? Това е, когато не смееш да направиш разделение и да кажеш: „Този е свой, а този – чужд.“
Малодушието е изчакване – искаш да проучиш с кого е изгодно да си, а също и докога. Тъй че малодушният няма приятели и близки; няма „свои“.
В началото на евангелието си Иоан Богослов казва: В началото бе Словото… в Него бе животът и животът бе светлина на човеците… То дойде при Своите Си, но Своите не Го приеха…“ (Иоан 1:1-11).
Така че Словото, което е Истина, със самото Си идване става причина за различаване на свои от чужди и за разделение между тях; и показва, че от всекиго зависи дали ще бъде свой или чужд – за Бога или за когото и да е.

Лъжа и чуждост

Човек рядко се досеща, че силата му да обича живота и да извършва нелеки дела идва от това различаване. Към своя той изпитва любов – и не за друго, а заради истината, която споделят; а чуждия поставя на мястото му и не се бои от него. Думите на чуждия не могат да поклатят вярата му, защото той предварително знае какви ще бъдат те и защо ще са такива. А какви са думите на чуждия? Лъжливи.
Някой ще каже: „Е, та нима и близки хора не се лъжат помежду си?“ Да, хората понякога се лъжат помежду си; това показва, че не са близки. Лъжата е доказателство за чуждост.

Мойсей

Какъв е бил Мойсей? Той бил хубаво дете, осиновено и отгледано в царски дом. Получил пълно образование, бил в „елита“ и „на върха“, но помнел произхода си. Затова попречил на някакъв египтянин да измъчва един евреин и при свадата дори убил египтянина. Но когато неговите сънародници го видели отново, не го приели сред тях (Изход, 2).
Когато извел евреите от Египет, той ги извел заради тях, за да бъдат свободни; но е знаел, че не могат да бъдат свободни без вяра в Бога и без богослужение. Това, което ги обединявало преди Мойсей, бил само общият им език и произход – че са от Израил и Авраам. Мойсей, чрез Закона, създава от тях народ, а също и общество: урежда живота им в детайли.
Но не всички били съгласни с делата му. Мнозина се бояли, че ще умрат от глад по пътя; после направили златен идол и му се покланяли като на бог (Изход, 32). Страхували се, че ще бъдат победени в боя за Обещаната земя. Някои упорствали много и загинали; и малцина от напусналите Египет доживели да видят Обещаната земя.
Мойсей е имал силата да не се отрече от своите по плът заради унизеното им положение. Той ги направил – макар и не всички, а само някои – свои и по дух; и освен това различил богослужение от идолослужение. Така той е създал народа, който дотогава бил само „род“.
Освен това не настоявал на чистотата им „по плът“, защото не им забранил да приобщават и другородци: „Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло. Обичайте и вие пришълеца, понеже сами бяхте пришълци в Египетската земя“ (Вт. 10:18); „Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му… И целият народ да каже: `амин`“ (Вт. 23:10, 27:19).
Истинското „свое“ е свое по дух. Това „по плът“ е все още само изображение. То не е самата истина, но пътят към истината минава през него.

Апостолската проповед

Апостолите Петър и Павел имали различно минало. Павел бил римски гражданин, образован сред фарисеи, знаел езици (Деяния 22:25-29; 26:4-5; 21:37-22:3). И не човек, а Сам Бог с гласа Си го обърнал към Себе Си (Деяния, 9). Петър пък бил беден галилейски рибар без образование (Матей 4:18).
И двамата имали грехове – Павел преследвал християните и одобрявал убийството на Стефан; а Петър, в нощта на изпитанието, три пъти се отрекъл от Христос (Деяния 8:1; Матей 26:75). И двамата се обърнали към езичниците и проповядвали идването на живия Бог. Проповядвали първо на иудеите, но не всички приели думите им. Напротив, преследвали ги и се опитвали да ги убият. Но и мнозина повярвали.
Апостолската проповед довела до разделение на еврейския народ. Израилтяните, които не приели Иисус като Христос, станали не християни, а иудеи. За тях се говори, когато се казва: „поради страх от иудеите“ (Иоан 7:13; 19:38; 20:19). Езичниците пък, които повярвали в Христос, се присъединили към Мойсеевата вяра, като последвали Закона не според буквата, а според духа. Те създали „Новия Израил“. Така и те станали израилтяни, но не по плът (чрез обрязване), а по дух. За тях Петър казва: „Вие преди не бяхте народ, а сега сте Божи народ…“ (1 Петър 2:9-10)

Константин Велики

Времето на мъченичеството трябва да се помни, за да се разбере, че свободата се постига със страдания, а понякога и с кръв. Преследването на християните от страна на езическата власт продължило почти 300 години.
Константин не просто прекратява гоненията, но и покровителства Църквата. Един държавник не може да няма отношение към нея. Причината е, че Църквата е пазителка на истината и затова държавникът, при всички неудобства, трябва да предпочете нея пред езическия култ.
При това положение „религиите“ в държавата не могат да бъдат равнопоставени; но и не е необходимо невярващите да бъдат ощетявани само затова, че са невярващи. Това е казано още от Мойсей, защото неговият „пришелец“ е невярващ или неясно вярващ. Такава е самарянката, с която говори Христос. Но това, че не бива да бъдат несправедливо ощетявани, не значи, че са „свои“. Те са „чужди“.
До Константин християните са се различили от езичниците; по негово време и след него, те започват да се различават и от разколниците и еретиците. Тогава се появява идеята за „православието“.
Държавата не е теократична, каквато е създал Мойсей, а монархическа.
Монархът решава множество практически дела по управлението, но по общи въпроси се съобразява с Църквата, тъй като в нея живее Духът; тя е Божието присъствие на земята. В нея няма единоначалие: тя се управлява от архиепископии, а правилата й се установяват на събори, където първият епископ е пръв само по чест.
Главните й езици са тези на Империята и Писанието – латинският и гръцкият. Някои богослови научават и еврейски.

Борис Първи

Цар Борис I прави в държавата си нещо подобно на това, което 550 години преди него е направил Константин – прекратява гоненията и лично се заема с покровителството на Църквата. И както Константин е трябвало да воюва с Лициний и привържениците му, които предпочели да продължат гоненията, така вероятно и Борис трябвало да преодолява съпротивата на дотогава единоверните с него български езичници.
Тогава етносът на българите се разделил, а така станало и с останалите етноси в държавата – едни останали езичници, а други станали християни. Те вече не можели да бъдат „свои“ помежду си. Появил се нов народ – този на славяноезичните българи–християни. Ето защо ние днес не образуваме един народ с българите, които населяват земите около Волга, а сме разделени – и не толкова, защото говорят друг език и населяват далечна земя, колкото защото преди векове са избрали исляма.
Образуваната в държавата поместна Църква е архиепископия и по същество е независима от Цариград още от самото начало. Тя и не би могла да бъде зависима, след като държавата е независима. Освен това тя въвежда богослужение на собствен, жив език и при това различен от гръцкия – славянобългарски.
Всичко това се случва само няколко години, след като Източната империя е преодоляла най-дългата църковна криза в историята си – иконоборческата. Така че Борис приема за страната си едно догматически изяснено християнство, което е станало такова след Седемте вселенски събора (последният през 787-ма) и множество поместни. Това е православието.
При това България се явява като християнско царство във време на усилващо се противостояние между римския и цариградския епископ, което заплашва вселенската Църква с разединение – както и се случва два века по-късно. Предстоящото отпадане на Рим, което е свързано и с възстановяването на Западната империя (800 г.), оставя вселенската Църква в положение, при което цариградският патриарх превъзхожда останалите епископи не само по чест, но и по власт – тъй като останалите три древни патриаршии, намирайки се извън държавата и в границите на мюсюлманския халифат, са отслабени и взаимодействието им с християните в Империята е затруднено.
Освен участието на римския епископ, Църквата губи и присъствието на латинския език; и така гръцкият остава единственият влиятелен език на богослужението и богословието. Положението вероятно и би останало такова, ако не беше независима България с нейния славянски език.
Ето защо действията на цар Борис трябва да се виждат като проява на Божия промисъл, според който Църквата трябва да бъде не просто вселенска, но и съборна – никой епископ да няма действителна власт над останалите и никой народ или език да няма привилегировано (властващо) положение. България на цар Борис поставя началото на славяноезичното православие, което достига най-голяма мощ и великолепие през XIX в., при управлението на последните руски царе (императори).
Затова и до днес България може да гледа на Русия като на своя духовна дъщеря, а на руските владетели – като на наследници на Борис и Симеон. Така че Русия ни е „своя“.

Екзархията

Движението за независима българска Църква и още повече неговият успех в началото на 70-те години на XIX в. изглежда като историческо чудо, сравнимо с успеха на християнството през първите 300 години след Христос.
Сравнявам ги, защото и двете движения се явяват в крайно неблагоприятна среда – без никаква външна опора и изглед за успех. Наистина, в началото екзархистите не могат да разчитат на никого. Както османската, така и руската империя гледат на православното население в близост до Цариград като на едно цяло и не виждат причини да го разделят в две църковни йерархии. Гръкоезичните фанариоти, които са сектанти и е редно да бъдат смятани за еретици, правят всичко, за да попречат на отделянето на българите. Католическите и протестантските мисии нямат изгода от църковно обединение на останалите в империята славяноезични християни, тъй като са забелязали, че фанариотският терор отпраща някои от тях към техните общности.
И въпреки всичко това движение, послужило си правно със султанския указ за веротърпимост от 1856, протича и постига целта си удивително бързо – за около 15 години. Нищо чудно, че почти веднага след това България постига политическа автономия и, независимо от волята на големите сили, почти пълно обединение в една държава; а след още 30 години придобива и независимост, като се доближава до положението на хегемон на Хемуския полуостров.
Всичко това е следствие от възстановянето на независимата й Църква.
Но това възстановяне не бива да се мисли просто като предпоставка за политически и военни успехи. Тя се възстановява пак по промисъл: този път не за да осигури съборността на православието – това тя вече е направила хиляда години по-рано – а за да може, чрез самото си съществуване, да свидетелства за тази съборност.
И нищо чудно, че въпреки съпротивата на лъжеправославните тя, един век след Цариградския Великден, постигна единението си с вселенската Църква.

Новата България

Екзархийското движение, което възстанови някогашната автокефалия на Църквата ни, доведе и до още едно разделение – между православни българи и българоезични антиекзархисти (гръкомани). Ние не сме „свои“ помежду си – и това е положението и днес.
И тъй, кой е българин или българка днес? Това е най-напред човек, който има смелост да изрича истината – и това е истината, прогласявана от Христовата Църква.
Той знае, че тя няма да е Христова, ако не е православна и съборна; и че точно съборността е онова, което неговите предци са спасили преди повече от 1000 години. Затова той ще пази тази съборност и днес, като разбира, че тя се крепи на автокефални църкви и различни богослужебни езици, от които вторият по чест и пръв по разпространение е езикът на неговите предци – старият български.
И както се е говорело за иудеи по плът и по дух, така може и да се говори и за българи по плът и дух. Ако някой е гражданин на държавата България и говори български език; ако родителите му са смятали себе си за българи и той самият смята себе си за такъв – тогава той е „българин по плът“; но все още не по дух.
А, от друга страна, българи по дух са онези, за които вече говорих, и които може и да не са били никога в България и да не знаят български език. Но те ще ни бъдат наистина „свои“. Такива хора ще спасят България и така ще угодят на Бога. Те ще създадат „новата България“.

Свидетелството

Ако някой се съмнява в истинността на казаното, би могъл да направи един опит, който може би ще го убеди. Известно е, че истината за най-важните неща често предизвиква бурно възмущение и дори омраза у онези, пред които бива изричана.
Опитайте и вие. Ако изречете тези неща, които съм написал тук – не точно, а по смисъл – ще видите, как около вас ще настъпи най-напред мълчание, после ще се чуят подигравки, а накрая ще видите и изблици на яростен гняв. Съветвам ви да приемете тези неща като свидетелство, че казаното тук е истина.

3.
Празниците

Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг там, един работел това, друг онова, един бил православен, друг католик или нещо друго… Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим – заради доброто на всички ни?“
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула – събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Би могло да се каже: „За да бъдат приятели“. А за какво им е впрочем да бъдат приятели тогава? Ако е заради делничните работи, значи и празниците са част от работата. Но не са това. Може би приятелят е човек, с когото просто прекарваш приятно свободното от работа време. Даже и думата така звучи – „приятел“ е сродна на „приятно“. Така обаче пак излиза, че приятелството е от корист (за полза). Така празникът пак ще е като делника – събирате се, за да направите нещо полезно заедно.
Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината. Това е нещо съвсем различно от практическите дела, с които се занимаваме всекидневно. Защото тогава е важно не истинното, а „ефективното“; а колкото до истината, тя се „подразбира“. Обаче в истината има нещо неудобно, и то е, че тя разделя. Тя гласи точно „това“, а не нещо друго. Ето защо не можеш да се събереш на празник все едно с кого – не може с този, с който не сте съгласни относно истината. Ако истината се виждаше с очи или можеше да се пресметне, съгласието щеше да е лесно и всички щяха да са приятели. Тя обаче се вижда със сърцето, и ако сърцето е повредено – не се вижда. Тогава човек взима за истина всичко, което чуе; и поради това, колкото по-шумно и често се казва нещо, толкова по-истинно му изглежда.
Но истината не само разделя. Тя е и тази, която прави хората приятели, така че на празник те се събират „около нея“. И поради това се разделят с други.

Празниците 2

Въпросът за „празника изобщо“ е важен. Едно от нещата, които урежда Мойсеевият закон, е кои дни да бъдат празнични – и защо. В „Държавата“ на Платон също се предвиждат празници. Един мой професор постави понятието за празника в основата на своята философия.
Има хора, за които празникът е нещо неразбираемо: за тях той е просто „празен ден“, значи такъв, в който не се работи и поради това няма какво да се прави. Често той се използва за чистене и въобще за домакинстване: което значи, че се превръща в работен ден, защото в него се довършва несвършената преди това домакинска работа.
Празникът също се смята и за „почивен ден“: в него човек може да не става рано, да си полежи на дивана, да яде и пие повече и по-спокойно. Също може да се разходи сред природата и да се срещне с хора, с които не се е виждал скоро, а би желал или пък е редно да го прави.
Всичко това може да се нарече отмора или довършване на несвършената работа/задължения. За какво друго е празникът?
Един полезен отговор е, че празникът е време за припомняне. Според Платон знанието за важните неща винаги е припомняне – защото ако нещо си струва да се знае, то душата го е знаела и преди раждането, а човекът, тъй като е натоварен с тяло, го е забравил; и трябва да се погрижи да си го спомни и така да разбере кой е и какъв е този живот. Но и да не сме платонисти, пак бихме се съгласили, че животът не е само труд за насъщния, почивка и разни малки удоволствия. Освен тях в него има събития и теми, чрез които се свързваме с миналото и с целия свят извън всекидневието ни; а може би и с нещо отвъд него, което е извън времето. А кои са тези събития и теми?
Ето две всеизвестни: рожденият ден и именият ден. В единия благодарим, че сме живи, а в другия – че сме точно тези (защото името е това – то казва, че това същество е „този човек“, и при това го свързва с някого или с нещо отвъд него).
Освен това има ден на сватбата, ако се е случила; дни на обществото, от което сме (добре е да се знае кое е то) и дни на Бога.
Тези празници, подобно на небесните тела, отмерват времето; и освен това ни припомнят какво има в него, а също и извън него.
И така напълват ума ни с мисли, а сърцето – с радост

4.
Кои сме „ние“

Не е възможно да бъде поробен човек, който има съзнание за своето достойнство.
Но това достойнство не е следствие от личните способности, развити през краткия му живот, а още по-малко от придобитото в материален и властови смисъл. То е „наследството“, за което може да научи.
Затова въпросът: „На какво си наследник?“ е добре да се задава по-често. Наследството, което трябва да ни интересува, не е нещо за правно „узаконяване“, а по-скоро за разпознаване (проумяване). И когато се опитваме да го проумеем, ние се заемаме с изследване, което ни прави богати и поради това много трудни за „купуване“.
Като натрупваме в ума си онова, което ни е завещано и се осмеляваме да го изречем, ние научаваме кого и какво „представляваме“; и се досещаме, че имаме богатство, което никога не сме си представяли, макар понякога да сме чували да се говори за него.

И тъй, ето началата на нашето „ние“, изградено и споделяно от идеолозите на България:
Вярата на източната, вселенска и съборна Църква
Собствен богослужебен език и автокефална Църква – заради съборността на православието
Отхвърляне на езичеството, ересите и разколите.
Яснота за мястото на България в потока на историята, който минава през Иерусалим, Рим, Константинопол и Москва
Съзнание, че народът се ръководи от царе и живее около Църквата; и е път, в който се редуват успехи и падения, и че тези падения са за вразумяване и спасение.
Разбиране, че човекът се създава чрез устното и писаното слово, което е и образование – първо духовно, а после и светско.
Сигурност, че никой човек не е създаден като по-висш от друг; и че всички могат да участват в делата на спасението, изкуствата и благоденствието.

„Българската нация“

Защо се говори с такава лекота за „успешна държава“, а почти никога не чуваме да се каже „успешен народ“ или поне „успешна нация“? Дали защото патриотизмът и национализмът в наше време са нещо лошо и властта гледа с неодобрение на тях? И не „наше“ в смисъл на последните 10 години, а повече от 70 години – от края на Втората световна война.
Да се насочва вниманието към държавността или по-точно, към „успешността“ на една или друга държава е подход, аналогичен на този след Втората световна война, когато за „народ“ се говореше много и положително – че ето този народ бил трудолюбив, гостоприемен, мирен и прочее. Но същевременно се провеждаше системно гонение на Църквата, което, разбира се, беше нападение срещу народа – защото тя е като негова душа. Така че думата се употребяваше често, но замисълът беше обезличаването на всеки народ и превръщането му в „нация“ – значи в онова, което има държава, общ език, някакво историческо самосъзнание, но няма Църква, а най-много нещо, което да я имитира. Тоест, душата му е премахната и заменена с нещо друго.
Следващата стъпка е премахването на нациите. Тогава за народ не се говори или се говори като за нещо архаично, някога съществувало; а се коментира „нацията“, нейното формиране и каквото се представя за нейни успехи или провали. Така у нас преди време се появи крилатата фраза: „Ние сме нация техническа.“ Хората се забавляваха с „техническото“, но не забелязваха важното – че ги наричат „нация“.
А това вече беше знак, че и редът на „нацията“ е дошъл, защото тя съществува само докато в основата й още стои някакъв народ или етнос, дори той да е преследван. Но когато народът/етносът бъде премахнат или достатъчно отслабен благодарение на разбиването на Църквата му, както и на усилената емиграция и имиграция, тогава и нацията отслабва и на свой ред отива в миналото.
Казаното дотук ни отвежда към мисълта, че въвеждането на темата коя държава е успешна и коя не, е част от технологията за премахването на самите държави: което премахване би било трудно и нетрайно, ако преди това не са унищожени народът и неговият заместител – „нацията“. Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра на нечие внимание и се коментира неговата история и постижения, а когато влиза в разумно общение с другите народи, имайки, или стремейки се да има своя Църква, държава и жизнеспособно общество. И неговата цел не трябва да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и унищожението на други народи, а щастливият съвместен живот с тях.
И при този живот всеки запазва своето лице, което е също така необходимо, както е необходима личната свобода за щастливия съвместен живот на хората.

Причината за съществуването ни

От най-стари времена народите са се отличавали едни от други според езиците си. И при нас – в старите ни книги – се вижда, че думата „език“ означава „народ“.
Множеството народи се появили тогава, когато езиците на хората се разделили при Вавилон. Накрая, след идването на Христос, народите би трябвало да приемат Словото Му и отново да се съединят – но вече чрез църквите си и като запазят различията помежду си. Те могат да живеят в общи държави и така на пръв поглед да се „преливат“ едни в други; но няма да се смесят. Различните езици ще бъдат запазени, и то благодарение на богослужението в отделните църкви-сестри; също и на това, че всеки православен народ ще има някъде и своя държава.
Освен това всеки ще има свое историческо съзнание; разказ за своето участие в разпространяването на Словото.

Знам, че това въведение към въпроса за съществуването на България няма да задоволи всекиго. Но и не всеки от говорещите български има заслуга за опазването на моята страна. Хората имат различни намерения и поради това живеят различно, четат и слушат различни неща. То е, защото имат свобода на избор.
Ако човек вярва в Бога и мисли за историята, той би трябвало да взима предвид и Неговото участие в нея. А то е промислително: Бог причинява едни неща и допуска други заради спасението на човека.

Относно България.
Мнозина са чували и знаят, че усилването на българската държава и постоянното й установяване на Хемуския полуостров – което значи, отвоюването му от Константинопол – се случва през първата половина на IX в. Решаваща стъпка към това отвоюване е превземането на София от войските на хан Крум. И по същото време – придобиването на градове по южното Черноморие (Несебър), вече недалеч от столицата на империята. При управлението на следващите ханове и царе, това положение се запазва и затвърждава.
Почти по същото време се възстановява Западната империя – папата признава Карл за „римски император“. Така римският епископ получава държавна подкрепа, каквато не е имал от средата на V в. По-нататък, дори след преодоляването на иконоборството на Изток, напрежението между Рим и Константинопол нараства. Фактическото разделение между тях се случва още тогава – два века преди формалното от 1054-та.
Това означава, че през IX в. константинополският патриарх се е оказал в привилегировано положение спрямо останалите предстоятели на съборните автокефални църкви. Всички те, с изключение на грузинската, вече се намирали в границите на арабския халифат. И точно тогава, недалеч от столицата, се появява християнска държава, чийто монарх претендира за независимост от и равенство с константинополския император; а предстоятелят на църквата й – с патриарха. Силата на тази държава и независимостта на нейната църква позволява да се опази, след отделянето на Рим, съборността на цялата Църква. Това е историческият смисъл от въздигането на България.
Съборността е необходима: тя е принцип на църковния живот, установен на иерусалимската среща на апостолите (Деяния, 15) и потвърден в Символа на вярата. Поради това удържането й чрез появата на християнска България трябва да се мисли за проява на Божия промисъл, насочен към опазването на Църквата и чрез нея – към спасението на всички хора.

Различието на езиците – особено когато те станат богослужебни – съдейства за независимостта на църквите. След отпадането на латиноезичния Рим за съборната Църква е било нужно да се яви друг език, който да бъде равностоен на гръцкия: ако не чрез древността на писмената си форма и на светите писания, то поне чрез своето разпространение. По различни причини това не се е удало на древни езици като коптския, сирийския, арменския и грузинския. Тази роля беше поета от славянския – и той я запазва и до днес.
През вековете оцеляването на славянския, като втора и необходима езикова опора на съборността, беше подложено на изпитания. Някои от славяноезичните народи бяха въвлечени в отделилата се латиноезична църква. През ХI-XII в. България беше лишена от държава и независима църква; а през ХIII-ХIV в. Русия беше разбита от монголите.
И все пак след Борис I, вече повече от 1100 години, не е имало време, когато езикът на славянското православие да е оставал напълно незащитен – без подкрепата на независими църкви и държави. Гонението през ХХ в., на което бяхме свидетели, засегна цялото славяноезично православие – и руско, и сръбско, и българско; и все пак богослужението не беше прекратено и оживя.
И какво се случи през тези векове с България? Тя бе поглъщана или поставяна в зависимост от три империи – гръкоезичната (римска) през ХI-XII век, ислямската (турска) през ХV-XIX в. и атеистичната (руско-съветска) през ХХ в. Сега, в ХХI век след Христос, страната бива поглъщана от четвърта, неоезическа и плутократична – североатлантическата. И пак, както е възможно, запазва участието си в общата Църква и съдейства за нейната съборност. Това е смисълът от съществуването на България – удържане на съборността. Това трябва да се произнася и да се помни. И всеки от нас, като помни това наследство, да живее и да свидетелства за него.

Това „помнене“ е проява на историческо съзнание – знание, че си част от общност, живееща във времето. Историческото съзнание, за което говоря тук, се удържа с помощта на език, църква и държава; и от своя страна то самото им придава живот.
От тях трите най-крехка е държавата. Тя най-лесно бива разрушавана. Пример за това е и България. Ние съществуваме като славяноезични православни християни „от България“ вече повече от 1100 години; но за това време сме имали държава (и то понякога зависима) за по-малко от 500.
Може би и поради това „отцеругателите“, за които споменава Паисий, така ревностно хулят държавата ни – те усещат, че тя е най-уязвима, лесно може да се срине.
Църквата (за поместната говоря – автокефална или автономна) е по-устойчива. Тя може да живее – и то дълго – и без държава, „на която“ да е църква.
Ето, българската църква се възстанови през XIX в. (и то сама, без външна помощ) в границите на ислямската държава; част от руската църква оцеляваше през ХХ в. из други държави. Но и в самото начало: цялата съборна Църква живя 300 години след основаването си в рамките на враждебна за нея държава – древноримската.
Най-устойчив от тях трите е езикът. Ето защо се случва онези, които шумно отричат държавата ни и пренебрегват църквата й, лицемерно да възхваляват българския език. Тъй като са страхливи, те се отнасят почтително към него. Това е заради силата му: усещат, че е труден за унищожаване и оцелява в най-големи несгоди. Той успява да живее и чрез хора, които са загубили историческото си съзнание – не помнят от кого и как са го наследили.

Тези четири опори на „това, което сме“ – държава, църква, език и историческо съзнание – създават собствени за тях знания, които се превръщат в науки. Тези науки от своя страна укрепват самите „опори“. Това са правото, богословието, филологията и историята.
Така че, като ценим и овладяваме всички науки, нека помним, че тези четирите са особено важни са нас – и винаги са били. Ако погледнем старите ни книги, ще се уверим в това.

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател или водач на движението.
Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I. То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.
В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка. След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).
После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени от общността на „екзархистите“.
Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.
Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички и поради това е естествено всички да сътрудничат.
Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I, Гавриил Кръстович) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От успението на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.
Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

5.
Национализъм и комунизъм

Днешното време е все още многогласно – човек може да говори открито, ако желае. Освен това то е и тревожно: усеща се наближаването на голяма промяна (или катастрофа). И така подсеща хората да помислят за себе си – кои са те, събрани заедно. И дори настоява за такива мисли.
Така че нашето време е подходящо да се мисли за България и да се потърси „нейното“; да се открива и създава нейният характер; да се отглежда надеждата, че тя, тази „страна“, ще облагодетелства света – както вече го е правила.

„Ние“-то

„Ние“-то се създава най-напред в мисълта. Защото е напълно възможно хората да са в добри делови (професионални) или съседски отношения, и пак да са си чужди. Когато сътрудничат, те сякаш се сближават, но това е по необходимост – иначе няма да довършат започнатото.
Но как да станем „свои“ с някои, които не са ни нито роднини, нито съседи, нито колеги, нито „делови партньори“? А е нужно, защото човек трябва да обикне хората.
Ако някой мисли, че безкористната (заради доброто) любов не е необходима за истинския живот, той може да не чете нататък.
Не е странно, че и днес в държавата България хората силно се напрягат всеки път, когато стане дума за „националното“. Това не е изключение – и на други места е така.
Защо се случва? Защото „националността“ изглежда като един от малкото пътища към безкористната заедност. Когато някои говорят с ентусиазъм за нея, те казват приблизително следното: “Ние сме такива и сме заедно, защото родителите ни и предците ни са били такива и заедно; наш дълг е да останем като тях“.
Защо е това? Защото хората усещат, че е красиво да бъдеш заедно и при това в мир с някои други, но без никакви практически съображения, без изгода, а само защото отдавна сте си „тези тук заедно“. И това усещане е добро; то е догадка, че трябва да има любов между хората.

Затова и онези, които под разни предлози хулят страната си, са отвратителни. Те го правят понякога и за изгода, но по-лошото е, че го правят и само за „удоволствие“.
Това е защото са против любовта – мразят я, и поради това им е приятно да я рушат. Това е смайващо, но е несъмнено и очевидно. Защото любовта силно дразни някои; тя ги „вбесява“.

Национализъм

И ето сега да видим за национализма. Какво е той? Някой харесва „нацията“ си, значи някакво голямо (милионно) общество с общ естествен език, историческа памет, държава и прочее, което незнайно защо някога се е „формирало“.
Това прилича на любовта към някоя приятелска компания, която се е събрала незнайно защо и за колко време, но има изгледи да прекара добре.
Каква любов е това? Човекът просто е доволен, че му се е случило да бъде сред хора, които му изглеждат приятни – защото са се оказали „наши“. Но тъй като такова общество няма друга цел освен задоволството, че сме си „наши“, то винаги може да се замени с друго, което също да се приеме за „наше“.
И няма значение, че приятелските общности са мимолетни, а „нациите“ – дълголетни. Общото е, че човек гледа на тези общества като на нещо случайно, което няма друга цел освен приятното прекарване. Ето това е „користната причина“ за мнозина да хулят родината си – те намират, в нея не се живее достатъчно приятно.
Така че националистът е човек, който е привързан към нацията си поради усета, че трябва да обича и непознатите; но, от друга страна, той е избрал общност без смисъл на съществуване и без ясен образ: за него тя е просто „заварена“.
Някой ще каже: „А не е ли така и с роднините“?
Не, защото роднините са „точно тези“ хора – малко на брой и добре познати. Животът на всеки от тях има смисъл – и той е любовта и безсмъртието. А какъв е смисълът от живота на „нацията“? Може ли тя да обича някого? И защо й е да е безсмъртна?
Така че не е едно и също да обичаш хора и да си националист. Националистът е привързан към някаква заедност, която се стреми към безкрайно оцеляване тук на земята – а това е безполезно и безсмислено. Също както е безсмислено да желаеш на хората да са вечно „живи и здрави“ тук, в този свят.
Поради това е по-добре да избегнем тази съмнителна обич към „нацията“ и да потърсим друга общност – такава, която да се стреми към вечното.
Според християните това е „народът“. Той се стреми към вечното, тъй като има задача да служи на Бога. И държавата е заради това, и царството й. Такъв народ бива обичан и заслужава любов – защото служи на Бога, който е Личност. Защото онзи, който е способен да обича, заслужава любов. И освен това – любовта превръща онзи, който я преживява, в личност.
„Но къде е този народ?“, ще попита някой. Въпросът означава: „Колко са тези хора?“
Ами колкото са, толкова! Бог казва: „Където се съберат двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях.“
Но това не значи, че има много български народи. Не, той е само един.
И тъй, когато някой каже: „Аз обичам народа си, но не вярвам в Бога“, той вече престава да обича какъвто и да е народ и става националист – „обича“ нацията. Или, казано на езика на Писанието – прави си идол („телец“). Тъй като престава да живее с любовта, която е насочена първо към Бога, с Когото той има връзка чрез народа си; а този народ се е родил тогава, когато е придобил своя Църква.
И така, заменяйки любовта към сънародниците си-единоверци с тази към „народа въобще“ (народ сам по себе си, тоест без Бог, което значи – „нация“), той престава да обича хората наоколо, макар и все още да не ги мрази „като цяло“.
Затова пък намразва други – „чужденците“.

Комунизъм

Тогава идва комунизмът.
Той казва: „Съгласни сме, че Бог няма, а има само една архаична организация, която претендира, че Му служи. Но това е заблуждение, и то умишлено; и тъй като ние държим на истината, ще премахнем и заблуждението, и източника му. Защото се грижим за нашия народ (тази дума все още се употребява, защото националистите, които са им съюзници в атеизма, я харесват). Затова не само ще отречем Бога изрично и официално, но и ще премахнем Църквата.“
Но все пак не смеят да я премахнат, а само я оклеветяват и „опаковат“ в своите фрази: и ту я наричат „опиум за народа“, ту казват, че „ го е съхранила през вековете“.
Грешката на комунизма е, че той се втурва в пряко гонение на Църквата; и точно чрез гонението не позволява на хората да забравят, че тя съществува, че им е водач, и че те самите не са „нация“, а „народ“.

След комунизма

После комунизмът беше сменен от по-хитрия й враг – либерализма (или както и да се нарича това, което имаме днес).
Той казва: „Ние не сме против Църквата, а само искаме равнопоставеност с останалите църкви и изобщо права за всички.“ Затова либералът одобрява и хвали всеки разкол така, както комунистът хвалеше някогашните ереси, смятайки ги за „форма на борба срещу управляващата класа“.
Но на либерала вече му е неприятна и самата дума „народ“, и дори едва напомнящата за него „нация“. Той изтиква тези думи настрани, натоварва ги с лоши значения и, надявайки се да унищожи народа, атакува неговия водач – Църквата. Това е друг начин да се воюва с нея.
Националистите не познават народа. Те не знаят, че той, подобно на Църквата, е лице, и затова правят от него идол. Те не винаги я преследват. Затова пък сектантски се нахвърлят върху други народи (общества) и така, чрез омраза на „национално“ основание, разединяват човечеството.
Комунистите ухажват народа и агресивно го отделят от Църквата, с което подготвят унищожението му. Същевременно се представят за световни миротворци и обединители на човечеството, като предлагат на всички „равенство и справедливост“ – но без Църква.
Либералите (или както и да се наричат) го нападат фронтално – по същия начин, по който комунистите нападат Църквата. И пак се представят за обединители на човечеството, като предлагат „свобода и права“, но вече без народи.
Всички те са врагове на народите – и врагове на България.

6. България и Гърция (интервю)

– Имат ли сходни традиции българите и гърците?
– Без съмнение. Българите и гърците повече от хиляда години имат една и съща религия и поради това традиционните им празници – седмични, месечни и годишни – са едни и същи.

– Как бихте определил културните различия между България и Гърция?
– Те се дължат преди всичко на географските условия и климата. В Гърция е по-топло и поради това хората прекарват повече време извън домовете си. Поради това те изглеждат по-подвижни и по-приказливи. Там обработваемата земя е по-малко и затова гърците сравнително малко се занимават със земеделие. Те разчитат повече на корабоплаването и свързаната с него търговия, тъй като живеят близо до морето. През последните десетилетия благодарение на морето туризмът се превърна в предмет на износ и заема важно място в живота на гърците. В България се отделя повече внимание на земеделието, а също и на занаятите. Освен това българите много ценят образованието, особено езиковото. Един от най-уважаваните празници в България е този на „буквите“ (писмеността).

– Какви са Вашите впечатления от културните забележителности, които сте посетил в Гърция?
– Културните забележителности са свързани с античността, християнството и традиционния бит. Аз съм античник по професия и затова съм се потрудил да посетя повечето от паметниците на древната цивилизация – тези в Атина, Пелопонес, на егейските острови, а също по малоазийското крайбрежие. Християнските забележителности са още повече, намират се на същата територия и са много древни – още от първите векове след Христа. Но християнската традиция, за разлика от древногръцката, е непрекъсната – както и в България. Тя продължава през византийската епоха, през вековете на османското владичество, и достига до днешния ден. Гръцкият традиционен бит, който в сегашния си вид се е формирал в поствизантийската епоха, е запазен най-добре в планинските области и много прилича на българския.

– Според Вас добър ли е диалогът между България и съседна Гърция, предвид това, че работите повече от 20 години като преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология?
– И двете страни полагат усилия да поддържат добри отношения. Това е наложително, тъй като държавите ни са съседски и несъгласията могат да прераснат в конфликти, които нанасят голяма вреда на двата народа. Това се е случвало в миналото. През последните години и особено след 2007-ма, контактите много се улесниха; и двете страни, за щастие, живеят в мир. Но добрите отношения изискват непрестанни усилия – те не са нещо дадено, което се съхранява само.

– Има ли сходства между класическото образование в България и съответно – в Гърция? Вие преподавал ли сте на гръцки студенти?
– Има сходства, но и чувствителни разлики. В Гърция преподаването на старогръцки език и литература започва още в училище и е по-разширено. В университетите вниманието е насочено повече към гръцкия, отколкото към латинския. В България учениците, които се интересуват от старогръцки, се насочват главно към Националната класическа гимназия (НГДЕК). В специалност Класическа филология в СУ на гръцката и римската древност се отделя еднакво внимание; а изучаването на латински във висшето образование има превес над старогръцкия. Не съм преподавал в гръцки учебни заведения, но имам впечатления от висшето образование в Гърция. Завършил съм Философския факултет на Атинския университет със специалност „Езикознание“.

– Можете ли да посочите думи в нашия език, чийто произход е старогръцки? Да разгледаме произхода и значението на думата „диалог”, например?
– В нашия език има много думи от гръцки произход, които са преминали в него с посредничеството на западните езици; които пък са навлезли в тях чрез латински. От друга страна, много от думите, употребявани в Църквата, също са гръцки, тъй като България е приела християнството от Константинопол; и е имало времена, когато нашата църква е била част от Константинополската (Цариградската). Думата „диалог“ идва още от античността. Тя е образувана от представката „диа“ и съществителното „логос“, и може да се преведе като „разговор“. Но гръцките думи в българския, както и повечето европейски езици, са неизброими, особено в областта на образованието, религията, науките и изкуствата. Примерно – „история“, „география“, „математика“, „физика“, „философия“, „теология“, „теория“, „практика“, „политика“, „поезия“, „драма“, „театър“, „епископ“, „патриарх“ – всички тези думи са гръцки. Освен това и много от личните имена идват от гръцки. Примерно: „Николай“, „Георги“, „Димитър“, „Петър“, „Александър“, „Стефан“, „Теодор“, „Васил“.
(за БТА)

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.
Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.
Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).
Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.
През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.
Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.
Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.
През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.
Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.
Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

7. Завръщането

Императорът на Рим, покрай другите си звания, е бил наричан и patеr patriaе – „баща на родината“.
„Patria“ може да се преведе и като „отечество“, но в латинския език тя е от женски род. Значи и тогава е имало чувство, че родината трябва да е в женски род; била е усещана като „майка“.
Но където има майка, има и баща. В държавата на римляните за баща е бил обявен императорът, който при това е бил наричан и „бог“ – и наистина са му били отреждани почести като на бог.
Но тъй като е бил само човек, той е умирал и е бил заместван от друг, който също е ставал бог. И така боговете се умножавали без ограничение, и мнозина са мислели, че така трябва да бъде.
А ние, християните, имаме един Бог – Христос. И казваме, че той е глава на Църквата и мистично мислено – неин съпруг. Но Бог така е устроил нещата, че в това тайнствено тяло на Едната Църква участват няколко, които са поместни, и които наричаме „сестри“. Около тях се пораждат народи – и е по-добре да се каже, че народите се „раждат“ от тях.
А когато казваме „страна“ е добре да мислим, че това е земният дом и облекло на Църквата, от които тя се нуждае, за да отглежда народа си и да го пази от неговите врагове. Тези врагове не са от плът, те са духовни – но във войната си служат и със земни средства.
И тъй, „България“ – това е земният дом, облекло и въоръжение на една от сестрите-църкви. България не е „куп неща“. И тя живее, но първо чрез църквата си. Тя ни е „родина“, наследили сме я от бащите си. И не е чудно, а е справедливо, че след много векове на пленничество тя беше спасена от една своя сестра – друга „страна“, която други хора също наричат „родина“.
Случва се човек да се отдалечи от родината си; с това той се отдалечава и от Бога. Това не е необикновено, обичайно е, и се нарича „грях“. За такова отдалечаване е разказано в Евангелието – в притчата за блудния син. Тогава отдалечилият се младеж е застрашен от гладуване и смърт. Става дума за духовно гладуване и духовна смърт.
Затова е нужно човек да се върне към родината си. По този път той се връща и към Бога, и по-пряк няма. Завръщането става не в пространството, а в душата; и става явно чрез словото.
Та ако говорим добре за родината си, значи сме на път към нея, а ако говорим истинно – значи сме се завърнали. Така помагаме и на нея, но още повече на себе си. Завръщаме се към живота.