1. За процеса
(„Апология“, „Критон“, „Федон“)
Темата е процесът срещу Сократ, който, както е известно, завършва с неговото осъждане и екзекуцията му в атинския затвор. Най-напред: кога се случват тези неща. Процесът е датиран – това се е станало през 399 г.пр.Хр. и, както Сократ неведнъж казва в тези диалози: „Аз съм един достатъчно възрастен, стар човек.”
Какво е положението на града? Само преди няколко години Атина е загубила една голяма война – тази срещу Спарта, която е продължила почти 30 години. Веднага след това там е наложен един проспартански режим, известен като „Тиранията на Тридесетте” Впрочем, някои от лидерите на тази група са били приближени на Сократ, негови приятели, както може да се разбере примерно от „Хармид” и „Критий”. Краткото им управление, през което са загинали немалко видни атиняни, е завършило с гражданска война, продължила около година. За да се избегнат по-нататъшни кървави сблъсъци и отмъщения, гражданите се споразумели за амнистия – да не се повдигат обвинения, свързани със случилото се през последните години. Амнистията не се е отнасяла до всички, но е било посочено кои точно подлежат на наказание. Положението на Атина през това време, разбира се, не е било добро. Тя е била застрашена дори от пълно унищожение. След края на войната имало предложения (според някои те са дошли от Тива) градът да бъде напълно унищожен и гражданите да се продадат в робство, както, впрочем, се е случило с някои градове по време на дотогавашната война. Но спартанците не се решили на подобно дело. Във всеки случай Атина вече не съществува като „велика сила” в гръцкия свят, равна на Спарта. Оттук нататък започва онзи непродължителен период от историята на полисна Гърция, който се знае като „Спартанска хегемония”. Относно Сократ – нищо чудно, че срещу него е било заведено дело. Без съмнение той е имал врагове в града, а е бил близък и с някои от хората, извършили тежки престъпления. Така че било внесено обвинение, подписано от трима граждани (имената им са известни – Анит, Мелет и Ликон). Знае се и приблизителният текст на обвинението, а именно, че: „Сократ върши несправедливост като развращава младежите, че не почита боговете, които градът почита и въвежда някакви нови божества” (24b). Процесът е бил проведен само в един ден. Имало е 500 съдебни заседатели, като редът е бил следният: след прочитане на обвинението се произнася обвинителната реч, която, както изглежда, е била поделена между тримата обвинители. След това обвиняемият произнася своята реч и се провежда първо гласуване, в което се решава дали той изобщо е виновен, или не. След това има второ гласуване, с което се решава какво да бъде наказанието. Между тези гласувания се правят предложения за наказание, като едното се прави от обвинителите, а другото от самия обвиняем. В Атина не е било рядкост чрез такива бързи процеси някои хора да бъдат осъдени и дори екзекутирани. Има един случай, когато няколко атински пълководци, управляващи флота, били осъдени във връзка с една битка и някои били убити, макар че спечелили битката. Те били обвинени, че не са прибрали труповете на загиналите си съграждани. А може би не е било възможно тези трупове да бъдат събрани тогава. Сократ впрочем напомня за този случай в речта си (32b). И покрай другото казва: „Ако имах повече време днес, може би щях да ви убедя в своята невинност; а в други страни законът забранява такива процеси да се провеждат бързо” (37b). „Апологията“ съдържа просто защитната реч на Сократ – както първата, така и неговите изказвания след гласуванията на съда. В началото той споделя удивлението си колко убедително са говорили неговите обвинители, „та чак за малко и аз да им повярвам”, и казва, че не е добър оратор, тъй като никога не е говорил в съд, макар да е вече 70-годишен; и въобще твърде рядко е говорил публично (17d). „Аз” казва Сократ, „съм съвсем неопитен в публичното общуване и в тези съдебни и държавни процедури, тъй като съм водил само частен живот – не съм участвал в политиката и не съм се съдил.”„Ето сега ние прочетохме” казва той, „това обвинение, но според мен то не е истинското обвинение. С него бих могъл лесно да се справя; но това, с което трудно бих се справил и вероятно няма да успея, е лошата мълва. Това е лошото мнение, което имат моите съграждани за мен, тъй като аз съм оклеветен пред тях; и то от много отдавна. Тъй като съм стар човек, много от моите съдии са били още деца, когато са слушали за мен разни лоши работи и дори са ги гледали в театъра”, казва той, напомняйки за комедията на Аристофан „Облаци” (18a-d). „Истинското обвинение срещу мен“, продължава, „е че аз съм човек, който изследва нещата на небето и под земята и учи хората да правят по-слабите доводи по-силни (19b). С други думи, уча ги как да си служат нечестно със словото. Но истината е, че аз никога не съм правил такива неща. Но как сега да ви разубедя? От науки за природата малко съм се интересувал, пък и винаги съм съветвал хората да си служат със словото честно. Освен това никой от тези млади и по-възрастни хора, с които съм общувал няма оплаквания срещу мен и не само те, но и техните близки и техните роднини също нямат оплаквания. Но дори някой да е извършил нещо лошо, то не е, защото аз съм го съветвал да постъпва така. Ако е извършил нещо лошо, то е, защото е решил така, а не под мое влияние. Колкото до моите обвинители, това са хора, които едва ли се интересуват младежта да бъде добре възпитавана. Ето, те казват, че аз съм „развращавал младежта”. Щом могат да узнаят кой я развращава, сигурно биха знаели и кой я възпитава. Но ако аз сега ги попитам кой възпитава добре младежите, те нищо няма да ми отговорят (24d-26b). Така че това лесно може да се отхвърли, както и обвинението, че не съм зачитал боговете. Но трудното е, че съм станал омразен на много хора. А как станах омразен? То е, защото разговарях с мнозина, които се имаха за нещо – било държавници, било поети, било занаятчии; и от тези разговори излизаше, че тези хора съвсем не знаят толкова, колкото си мислят че знаят, и че не са толкова мъдри, колкото си въобразяват и колкото биха желали другите да ги смятат. От тези разговори на тях им ставаше неприятно, още повече, че младежите, които бяха около мен, присъстваха и мнението, което се създаваше за тях – че не са това, за което се мислят – се разпространяваше (21b-23c). Но защо изобщо се заех с това? Защото изпълнявах задачата, която ми беше възложил богът в Делфи, когато след едно запитване на Хайрефонт се каза, че няма човек сред гърците, който да е по-мъдър от Сократ (21a). А какво означаваше това? То значеше, че най-мъдри са онези хора, които просто разбират, че не знаят много. Защото големите неща за човешкия свят може да ги знае само бог, а не човек.” Така Сократ отхвърля обвинението, че не вярва в богове. Но все пак той отхвърля и нещо от това, което съгражданите му и много от останалите гърци приемат относно боговете, а именно начинът, по който се говори за тях – примерно, в поезията. За това той споменава още в разговора си с Евтифрон, който е проведен сякаш в същия ден; когато казва: „Ето, Евтифроне, има неща у поетите като Хезиод и Омир, които не вярвам да са станали така, както те се разказват” (6b-c). След това Сократ казва, че не би желал да умолява съдиите и да ги убеждава да се смилят над него. „Макар че и аз не съм от камък, не съм някакво същество извън човешкия свят. Ето, имам роднини, имам и деца (34b-d). На как мога да ви убеждавам да постъпите несправедливо просто от съжаление? Нали по този начин вие ще се откажете от клетвата, която сте дали в името на същите тези богове? Тогава впрочем аз наистина бих действал против боговете и бих се показал като човек, който не вярва в тях.” И след гласуването, в което бива признат за виновен с 280 гласа срещу 220, той даже се учудва, че е осъден с толкова малка разлика (36a). И, размишлявайки какво наказание да му се наложи, казва: „ Какво наказание, след като аз по-скоро заслужавам награда. Защото заслужавам да бъда поддържан от вас за това, което върша. Вместо да се занимавам с личните си дела и да печеля пари, или да заемам държавни постове, аз съм правил друго, по-полезно – убеждавал съм всекиго поотделно да се грижи повече за себе си, тоест – за душата си, отколкото за външни неща. А и целия град така съм убеждавал и съм говорил, че той трябва да се погрижи по-скоро за себе си, значи да има повече справедливост в него, отколкото да печели войни или да забогатява. Така че хора като мен би трябвало да бъдат канени да се хранят в пританеума – с което са наградени някои от победителите в олимпийските игри. А аз съм направил нещо по-полезно от това, да победя на олимпийски игри” (36d) Все пак накрая, сякаш за да не дразни съдебните заседатели, Сократ казва, че би могъл да плати някаква глоба, макар да е беден. И тъй като някои от приятелите му обещават да помогнат, казва: „Добре, предлагам да платя глоба: примерно, 30 мини” (38b). Но след това съдът гласува за смъртно наказание. Накрая неговите думи са следните: „Ето, вие ме осъждате на смърт и това едва ли е в полза на града; защото надали той ще получи добра слава, когато се разбере, че сте осъдили на смърт свой съгражданин, който цял живот не е правил друго освен да ви помага (38c). А относно смъртта казвам, че не се боя от нея; и не се боя въз основа на това, за което стана дума и преди малко – не мога да се боя от това, което не знам какво е. Да се боиш от смъртта, това е като да мислиш, че си мъдър, без да си; да мислиш, че знаеш какво е тя, при положение, че не знаеш. Аз не знам какво е смъртта и именно поради това не се боя от нея; а нещата, които всеки човек е чувал – че тя е или нещо като безкрайно дълга нощ, или отиване там, където са другите мъртви – тези две неща не ми се струват толкова страшни, а второто даже ми изглежда привлекателно и по-добро от живота тук (40c-41c). Но тъй или иначе, аз не знам дали тя е нещо лошо, докато за други неща знам, че са лоши. Ето, това да се откажа от досегашния си начин на живот, от философията, от служенето на бога. Или да се откажа да помагам на града си. Да се уплаша. Ето това смятам, че е лошо и няма да го направя.”
Обикновено в изданията на Платоновия текст веднага след „Апологията” следва „Критон”; и правилно, защото там просто се продължава разказа за последните дни на Сократ. Критон го посещава една сутрин – в деня, когато се очаква да пристигне корабът от Делос и вече може да бъде изпълнена смъртната присъда – и му предлага да избяга от затвора, като го уверява, че това няма да е трудно, защото пазачите лесно могат да бъдат подкупени. И казва: „Не ми отказвай, защото ще излезе, че твоите приятели са страхливци или скъперници, които не са си направили труда да те спасят. А и помисли – кой ще се грижи за синовете ти? След като си родил деца, защо да не се грижиш за тях, докато е възможно, а вместо това предпочиташ „да избягаш” в смъртта?” (43d-46a). Сократ казва: „Нека постъпим така, както цял живот сме постъпвали, а не изведнъж на стари години да се променяме; и да помислим дали трябва да се съобразяваме с мнението на повечето хора. Винаги сме казвали, че не бива да се интересуваме от повечето, а само от онези, които нещо знаят (46a-47c). Колкото до синовете ми, аз мисля, че дори да умра, вие ще се грижите за тях не по-зле, отколкото ако ида в чужбина. Ако избягам, това няма ли да е позорно и за тях? (54a). А и дали моят живот в чужбина ще е щастлив? Защото където и да отида, ще ме посрещнат като закононарушител (53b). Но нека да помислим: добре ли е да извърша такова нещо? Не е, защото това би значило да наруша законите на града, в който съм прекарал целия си живот и за чието благо съм се грижил. А защо да ги нарушавам? Аз съм осъден съгласно тях. Да, хората, които са участвали в този процес може би са постъпили несправедливо, но всичко е станало законосъобразно. И ако аз сега избягам, дали няма да въстана срещу моя град? Дали няма да дам пример, който, ако бъде последван, няма да доведе до разрушението на този град? А това е град, който аз винаги съм харесвал – щом толкова малко съм отсъствал от него и почти никога не съм ходил в чужбина (50b-53a). Така че, Критоне, аз предпочитам да понеса наказанието, което градът ми е отредил съобразно законите, а не сега, когато съм вече стар, заради малкото оставащ ми живот, да се отрека от всичко, което съм правил до ден днешен. Пък и аз съм се подчинявал на тези закони доброволно. Винаги съм знаел, че те не действат тиранично, а дават възможност на онзи, който живее при тях, или да им се подчинява, или дори да ги променя – но по мирен начин и чрез убеждение, а не с нарушаване.”
Така стигаме до „Федон”, който е последен от тези, в които се разказва за процеса и смъртта на Сократ. Разказаното в„Евтифрон” сякаш сее случило сутринта преди да започне процесът (2a-b); после разказът продължава през „Апологията”, стига до „Критон”, който разговор е проведен около месец след края на процеса, и накрая е „Федон”. Това е разговор между Сократ, комуто предстои да изпие отровата, и неговите приятели, които са дошли рано сутринта, за да го видят за последен път (59e). Сред тях са самият разказвач Федон, Критон, синът му Критобул, Аполодор, тиванците Симий и Кебет, Менексен, а също Евклид и Ехсин, за които се знае, че впоследствие са основали свои школи (Евклид) или са писали диалози за Сократ (Есхин). Колкото до Платон, за него се казва кратко: „Той не беше там. Струва ми се, че беше болен” (59b-c). В началото Сократ съобщава, че последните дни се е занимавал с нещо, което никога не е правил, а именно – съчинявал е стихове. Казва: „Често съм имал сънища, в които богът ме е подтиквал да се занимавам с музика, с поезия. И ето сега, като не знаех какво друго да направя, реших да напиша някои басни на Езоп в стихове. Не съм съчинявал музика, тъй като не мога, но поне стихове направих” (60d-61b). Оттук нататък започва разговор добре ли е човек да приема смъртта, макар че би могъл да я избегне. Сократ казва, че целият живот на човек като него, философ, е по същество подготовка за смъртта; защото смъртта сигурно е по-добра от живота, ако душата е нещо, което оцелява отделно от тялото. И започва обсъждането дали душата наистина е безсмъртна (70a-c). А накрая той, след като вече е отпратил жена си и синовете си, извиква човека, който трябва да му даде отровата, изпива чашата и прави това, което пазачът му заръчва: а то е, след като се разходи малко и усети, че краката му натежат, да легне. И наистина, когато ляга, започва да усеща, че краката му изтръпват и престава да чувства каквото и да е. След това изчезва усещането в колената, после в корема и накрая настъпва смъртта. Федон казва и кои са последните му думи. Той открива главата си, както е легнал, и казва: „Критоне, да не забравим да принесем жертва на Асклепий. Един петел в жертва на Асклепий.” Това били последните му думи (116а-118а).
2. За смъртта
(„Апология“, „Горгий“, „Федон“)
Във „Федон“ темата е задгробният живот. Тя се открива и в други диалози – „Апология”, „Горгий”, „Федър”, „Пирът“.
Във „Федър” се казва, че душата е заживяла в тяло поради някакво падение. Защото при своята обиколка около земята не е могла да получи естествената си храна, изнемогнала е и се е въплътила (248c). В „Пирът” не се говори надълго за това, но в края на Сократовата реч се казва, че онези хора, които са видели приживе красивото и с това са познали истината – ето те са достойни за безсмъртие (212a). После в „Апология”, мислейки за присъдата си, той сякаш се пита: „Има ли изобщо някъде истински съдии? Такива, които не грешат?” И казва: „Има. Там, където може би отива душата след смъртта, там трябва да са истинските съдии (41a). А в „Горгий” се говори за отвъдния живот по повод на мисълта, че човек трябва да лекува душата си и то с наказания. Може би не е възможно душата да се излекува напълно тук, а само отвъд. Там наказанията ще бъдат по-големи, но м и лечението ще е по-добро (525a-b).
Да погледнем по-отблизо някои от тези диалози. В„Апологията” Сократ казва: „Време е да зададем този въпрос – какво е смъртта? Има две предположения. Едното е, че смъртта е като вечна нощ. Който умре, сякаш заспива и повече нито усеща нещо, нито чува, нито вижда – както става, когато спим непробудно и без сънища. Другото е, че човек отива на друго място и там, може би, среща други хора. Кои? Разбира се, тези, които са умрели преди него. Та да видим дали смъртта е нещо лошо, било в първия, било във втория случай. Лошо ли е в първия – ако тя е като заспиване? Ако погледнем нощите, в които сме спали непробудно и ги сравним с останалите дни и нощи, дали ще предпочетем тези, в които не сме спали, а са ни се случвали разни неща? Не съм сигурен. Много хора биха предпочели нощта, в която са спали без сънища, пред повечето дни и нощи, прекарани на тази земя. И това няма да са само обикновени, нископоставени хора, но дори може би такива като персийския цар – и те биха предпочели нощта, в която са спали добре и непробудно” (40c-e) „Но, без съмнение по-интересен е вторият случай – човек отива другаде и се среща с вече умрелите. Та, ако смъртта е такова нещо, атиняни” казва Сократ, „тя би била наистина голямо благо. Ако е така, в такъв случай аз дори много пъти желал да умра. Та какво ще е по-добро за човек като мен, който винаги е обичал да разговаря и да узнава неща от хората? Ако мога да отида там, където са истинските съдии – Еак, Радамант, Минос, Триптолем, и там да се срещна с великите хора на древността, за които сме чували, да кажем с онзи, който е завел войските при Троя, или с Одисей, или с някои, които като мен са пострадали от лоши съдии, като Паламед и Аякс? Или пък с големите поети – Орфей, Музей, Омир, Хезиод? Малко ли благо ще бъде това? В такъв случай бих бил щастлив да умра, макар вие без съмнение да не сте мислили за такова нещо, когато сте ме осъждали, а сте смятали, че ми причинявате вреда.” Така завършва Сократ своята реч. Последните му думи са: „Време е вече всеки от нас да върви. Аз – към смъртта, а вие – към живота. А кой от нас върви към по-доброто? Това не е известно на никого, освен, може би, на бога” (41a-42a)
Нека погледнем как се говори за същите неща в „Горгий”. Това е в края на разговора, който е водил със софистите Горгий, Пол и Каликъл. Накрая, обръщайки се към Каликъл, той казва: „Ще ти разкажа една история (логос), която ти сигурно ще я сметнеш не за логос, а за mythos – лъжлив разказ. Но според мене това е логос и ще ти го разказвам така, все едно е истина, защото вярвам, че е истина. Та говорят, че след управлението на Кронос трима от неговите синове си разделили света. Това били Зевс, Посейдон и Плутон. Зевс получил небето, Посейдон – морето, а Плутон – подземния свят. И още при Кронос се знаело, че хората, като умрат, ще отиват на различни места. Живелите добре отивали на Острова на блажените, а живелите лошо отивали, за да бъдат наказвани – може би завинаги – в Тартара. И това изглеждало решено добре, но започнали да идват оплаквания както от царството на Плутон, така и от Острова на блажените. Онези, които приемали мъртвите, започнали да се оплакват на Зевс, че при тях идвали все повече неподходящи хора. Причината била, че онези, които е трябвало да умрат, се явявали пред съдиите още докато били в тяло. И на тях се е гледало така, както и приживе – те си били със своя външен вид и своето обществено положение. А и съдиите, които съдели, също били хора. И се получавало това, което се получава при един обикновен съд – съдиите не виждат истинските провинения или заслуги на съдените, защото виждат само тялото им. Нямат поглед направо към душата. Като виждат тялото, виждат тяхното положение сред хората и биват заблудени от това. Затова съдът не бил добър. И тъй, първото, което Зевс направил, било да поръча на Прометей да се погрижи никой човек да не знае деня, в който ще умре. Това е нужно за да не се подготвят хората, а да отидат на съда точно в състоянието, в което винаги са се намирали. Да бъдат такива, каквито са били, когато са живели. И второ,” казва Сократ, „оттук нататък душата започнала да бъде съдена отделно от тялото. И както тялото на умрелия, когато го огледаш, виждаш белезите, които носи от живота си и си личи примерно как този човек, се е хранил; или ако има някакви телесни болести, те също си личат, или ако е бил бит или нещо друго. Така че от тялото могат да се разберат много неща. Но същото се отнася и за душата. Отделена от тялото, тя може да се види такава, каквато е била; да се видят всички белези от прекарания живот. Това прави възможно тя да бъде съдена добре. Освен това били сменени и съдиите. Вече нямало да бъдат обикновени хора, а ще са синовете на Зевс, героите Минос, Еак и Радамант; като Еак ще се грижи за тези, които идват от Европа, Радамант – за онези, които идват от Азия, а Минос ще е арбитър. Този съд ще се случва на един кръстопът, там, където идват душите от двете части на света; и оттук нататък, те ще бъдат насочвани в двете посоки. Едни от тях ще отиват на Острова на блажените, а други ще бъдат изпратени в Тартара. Но за онези, които отиват в Тартара, и за тях има две съдби. Защото някои от тях все още биха могли да бъдат излекувани, а други, поради големите си престъпления, няма да бъдат, но ще понасят наказания: ще страдат в Тартара, и то вечно. И техните страдания ще бъдат виждани от другите души, така че да служат за пример за това, какво се случва с онзи, който е извършил през живота си такива престъпления, че сякаш е умъртвил душата си: защото неизлечимото е някак умъртвено. В древността се говори за такива хора – Тантал и Сизиф сигурно са били такива. Може би и този Архелай, за когото ни разказа Пол. Ако това е истина, тогава сигурно и неговата душа е неизлечима и той никога няма да се върне от Тартара. Така се случва обаче с онези, които приживе са имали голяма власт, тираните. Защото има и такива лоши хора, които поради обикновения си живот не са могли и да извършват големи престъпления. Ето този Терсит, за когото Омир говори, сигурно не е бил добър човек. Но той няма да бъде наказан най-тежко, защото не е могъл да извърши нещо толкова лошо, което други са извършили. От друга страна, това че някой е на власт, не значи, че непременно ще стане престъпник. Макар и рядко, случва се някои хора да добият власт и пак да останат справедливи. Има такива, ето аз си спомням един наш съгражданин, атинянина Аристид. Така че някои души ще бъдат здрави. Такава би трябвало да е душата на един философ, който не се е занимавал с излишни дела, не се е стремил към успехи, към каквито се стремят много хора, а се е грижел просто за доброто на душата си. И когато съдиите видят такава душа, те ще се удивят на нейната добродетелност и ще я изпратят там, където заслужава: на Острова на блажените.“ „Така че” казва Сократ, „аз се обръщам към теб, Каликле, и те призовавам, както винаги съм призовавал хората – да се стремиш към такъв живот и такава борба, която най-сетне ще ти даде такава присъда пред истинските съдии. На теб, който ми казваш, че няма да знам какво да отговоря на онези, които може би ще ме осъдят тук, ще отговоря така: `А ти сигурен ли си, че там, където ще отидеш, ще знаеш какъв отговор да дадеш? Какво ще им отговориш, ако си живял зле? Защото те виждат всичко, виждат направо душата, а не гледат тялото и положението на човека. Те не могат да бъдат и подкупени. И тъй, виждат, че една душа е здрава, друга – болна, а трета е неизлечима и й предстои да умре; и наистина, някои отиват на вечна смърт`” (523a-526c).
Така стигаме до „Федон”, където разказът за отвъдното е най-дълъг. Сократ разказва къде е земята и какво е. И казва: „Знаете ли, че онова нещо, което наричаме земя, би могло да бъде сравнено с дъното на някакво море; а в действителност истинската земя е горе, някъде отвъд небето. Ако някой можеше да лети, би могъл да се издигне до края на въздуха, който ни обгръща и като погледне отвъд, да види, че истинската земя е там. И там също има и суша, и острови, а този въздух, който дишаме, е водата, морето на истинската земя. Там всяко нещо – и пръстта, и дървото и всяко нещо са направени от съвсем друг материал. Тези скъпоценни метали като злато и сребро, които имаме тук, там са най-обикновеното нещо. Там всяко едно осезаемо нещо е съставено от неща, които тук са най-голяма ценност. Иначе всичко е като при нас, но много по-чисто, по-прекрасно. И там живеят хора. Това би трябвало да са душите на онези, които тук са живели справедливо. Има различни живи същества, а и светилища на богове: но в тях човек би могъл да срещне със самите богове, а не както тук, където не ги виждаме и можем да се обръщаме към тях само чрез жертвоприношения и молитви” (109a-111c). „От друга страна, съществува и един свят долу, под повърхността на земята. И за него трябва да кажем нещо, ако искаме да разберем какво става с душите след смъртта. В този свят има кухини, дълбоки бездни, като най-дълбоката и най-страшната от всички се нарича Тартар: и тя минава от единия край на земята до другия. Там има и големи реки, които се показват и на повърхността на земята, но минават и под нея. Такава е Океан, която заобикаля цялата земя, но и минава отдолу. Срещу нея стои една друга, която се нарича Ахерон. Има и друга двойка реки – едната е Пирифлегетон, а другата – Стикс. Пирифлегетон е река, чиято вода е сякаш от огън; а и Стикс не носи обикновена вода. Та когато нашите души умрат, те биват насочени най-напред надолу. Впрочем не всички еднакво лесно тръгват натам. Има някои много привързани към телата, които дълго се въртят из местата, където са живели. Но накрая и те биват отвеждани там, като ги отвежда техния демон-покровител. Долу пък ги повежда друг водач, с когото те достигат Ахерон и едно езеро, наречено Ахерусиада; и там остават дълго време. Узнават каква ще е съдбата на онези, които са живели зле и каква на онези, които са живели добре. И съобразно съда някои души, прекарали известно време във водите на Ахерусиада, отиват на небето, което всъщност е истинската земя. А после може би ще отидат и на още по-красиви места. А други души остават в Ахерусиада и след това биват насочени към други раждания. Но това все още са тези, които не са живели толкова зле. А има трети, които са извършили тежки престъпления и те биват хвърлени в Тартар, откъдето минават водите на Стикс и на Пирифлегетон. И след като прекарат известно време в Тартар, биват извличани от водите на тези реки и се влачат из бездните под повърхността на земята. А водите на Стикс и Пирифлегетон никога не се смесват с тези на Океана и Ахерон. И онези които са извършили тежките престъпления, биват влачени от водите на тези реки, минават покрай Ахерусиада и виждат душите на онези, които са онеправдали през живота си. Макар и отдалеч, те имат възможност да викат към тях и да ги молят за прошка. И ако ги измолят, ще могат да се прехвърлят в Ахерусиада и да се върнат отново към живота; а ако не, ще минават отново и отново, докато успеят да я измолят. А има и такива, които са извършили толкова тежки престъпления, че не получават дори това, а биват хвърлени в Тартар и остават там завинаги” (112a-114c). „Аз не настоявам, Симие” (той се обръща към един от събеседниците, тиванеца Симий), ”че един разумен човек трябва да е сигурен, че нещата са точно така. Но това е размисъл в добрата посока. Във всеки случай човек не бива да се занимава с това, да обслужва тялото си, а трябва да се грижи за душата и да я украсява с нейното истинско украшение. А кое е то? То е душата да учи и да придобива истината, справедливостта, смелостта и свободата. Така трябва да се грижим за душата си” (114c-115a).
…
(по преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982)
*
229