1. За процеса

(„Апология“, „Критон“, „Федон“)

Темата е процесът срещу Сократ, който, както е известно, завършва с неговото осъждане и екзекуцията му в атинския затвор. Най-напред: кога се случват тези неща. Процесът е датиран – това се е станало през 399 г.пр.Хр. и, както Сократ неведнъж казва в тези диалози: „Аз съм един достатъчно възрастен, стар човек.”
Какво е положението на града? Само преди няколко години Атина е загубила една голяма война – тази срещу Спарта, която е продължила почти 30 години. Веднага след това там е наложен един проспартански режим, известен като „Тиранията на Тридесетте” Впрочем, някои от лидерите на тази група са били приближени на Сократ, негови приятели, както може да се разбере примерно от „Хармид” и „Критий”. Краткото им управление, през което са загинали немалко видни атиняни, е завършило с гражданска война, продължила около година. За да се избегнат по-нататъшни кървави сблъсъци и отмъщения, гражданите се споразумели за амнистия – да не се повдигат обвинения, свързани със случилото се през последните години. Амнистията не се е отнасяла до всички, но е било посочено кои точно подлежат на наказание. Положението на Атина през това време, разбира се, не е било добро. Тя е била застрашена дори от пълно унищожение. След края на войната имало предложения (според някои те са дошли от Тива) градът да бъде напълно унищожен и гражданите да се продадат в робство, както, впрочем, се е случило с някои градове по време на дотогавашната война. Но спартанците не се решили на подобно дело. Във всеки случай Атина вече не съществува като „велика сила” в гръцкия свят, равна на Спарта. Оттук нататък започва онзи непродължителен период от историята на полисна Гърция, който се знае като „Спартанска хегемония”. Относно Сократ – нищо чудно, че срещу него е било заведено дело. Без съмнение той е имал врагове в града, а е бил близък и с някои от хората, извършили тежки престъпления. Така че било внесено обвинение, подписано от трима граждани (имената им са известни – Анит, Мелет и Ликон). Знае се и приблизителният текст на обвинението, а именно, че: „Сократ върши несправедливост като развращава младежите, че не почита боговете, които градът почита и въвежда някакви нови божества” (24b). Процесът е бил проведен само в един ден. Имало е 500 съдебни заседатели, като редът е бил следният: след прочитане на обвинението се произнася обвинителната реч, която, както изглежда, е била поделена между тримата обвинители. След това обвиняемият произнася своята реч и се провежда първо гласуване, в което се решава дали той изобщо е виновен, или не. След това има второ гласуване, с което се решава какво да бъде наказанието. Между тези гласувания се правят предложения за наказание, като едното се прави от обвинителите, а другото от самия обвиняем. В Атина не е било рядкост чрез такива бързи процеси някои хора да бъдат осъдени и дори екзекутирани. Има един случай, когато няколко атински пълководци, управляващи флота, били осъдени във връзка с една битка и някои били убити, макар че спечелили битката. Те били обвинени, че не са прибрали труповете на загиналите си съграждани. А може би не е било възможно тези трупове да бъдат събрани тогава. Сократ впрочем напомня за този случай в речта си (32b). И покрай другото казва: „Ако имах повече време днес, може би щях да ви убедя в своята невинност; а в други страни законът забранява такива процеси да се провеждат бързо” (37b). „Апологията“ съдържа просто защитната реч на Сократ – както първата, така и неговите изказвания след гласуванията на съда. В началото той споделя удивлението си колко убедително са говорили неговите обвинители, „та чак за малко и аз да им повярвам”, и казва, че не е добър оратор, тъй като никога не е говорил в съд, макар да е вече 70-годишен; и въобще твърде рядко е говорил публично (17d). „Аз” казва Сократ, „съм съвсем неопитен в публичното общуване и в тези съдебни и държавни процедури, тъй като съм водил само частен живот – не съм участвал в политиката и не съм се съдил.”„Ето сега ние прочетохме” казва той, „това обвинение, но според мен то не е истинското обвинение. С него бих могъл лесно да се справя; но това, с което трудно бих се справил и вероятно няма да успея, е лошата мълва. Това е лошото мнение, което имат моите съграждани за мен, тъй като аз съм оклеветен пред тях; и то от много отдавна. Тъй като съм стар човек, много от моите съдии са били още деца, когато са слушали за мен разни лоши работи и дори са ги гледали в театъра”, казва той, напомняйки за комедията на Аристофан „Облаци” (18a-d). „Истинското обвинение срещу мен“, продължава, „е че аз съм човек, който изследва нещата на небето и под земята и учи хората да правят по-слабите доводи по-силни (19b). С други думи, уча ги как да си служат нечестно със словото. Но истината е, че аз никога не съм правил такива неща. Но как сега да ви разубедя? От науки за природата малко съм се интересувал, пък и винаги съм съветвал хората да си служат със словото честно. Освен това никой от тези млади и по-възрастни хора, с които съм общувал няма оплаквания срещу мен и не само те, но и техните близки и техните роднини също нямат оплаквания. Но дори някой да е извършил нещо лошо, то не е, защото аз съм го съветвал да постъпва така. Ако е извършил нещо лошо, то е, защото е решил така, а не под мое влияние. Колкото до моите обвинители, това са хора, които едва ли се интересуват младежта да бъде добре възпитавана. Ето, те казват, че аз съм „развращавал младежта”. Щом могат да узнаят кой я развращава, сигурно биха знаели и кой я възпитава. Но ако аз сега ги попитам кой възпитава добре младежите, те нищо няма да ми отговорят (24d-26b). Така че това лесно може да се отхвърли, както и обвинението, че не съм зачитал боговете. Но трудното е, че съм станал омразен на много хора. А как станах омразен? То е, защото разговарях с мнозина, които се имаха за нещо – било държавници, било поети, било занаятчии; и от тези разговори излизаше, че тези хора съвсем не знаят толкова, колкото си мислят че знаят, и че не са толкова мъдри, колкото си въобразяват и колкото биха желали другите да ги смятат. От тези разговори на тях им ставаше неприятно, още повече, че младежите, които бяха около мен, присъстваха и мнението, което се създаваше за тях – че не са това, за което се мислят – се разпространяваше (21b-23c). Но защо изобщо се заех с това? Защото изпълнявах задачата, която ми беше възложил богът в Делфи, когато след едно запитване на Хайрефонт се каза, че няма човек сред гърците, който да е по-мъдър от Сократ (21a). А какво означаваше това? То значеше, че най-мъдри са онези хора, които просто разбират, че не знаят много. Защото големите неща за човешкия свят може да ги знае само бог, а не човек.” Така Сократ отхвърля обвинението, че не вярва в богове. Но все пак той отхвърля и нещо от това, което съгражданите му и много от останалите гърци приемат относно боговете, а именно начинът, по който се говори за тях – примерно, в поезията. За това той споменава още в разговора си с Евтифрон, който е проведен сякаш в същия ден; когато казва: „Ето, Евтифроне, има неща у поетите като Хезиод и Омир, които не вярвам да са станали така, както те се разказват” (6b-c). След това Сократ казва, че не би желал да умолява съдиите и да ги убеждава да се смилят над него. „Макар че и аз не съм от камък, не съм някакво същество извън човешкия свят. Ето, имам роднини, имам и деца (34b-d). На как мога да ви убеждавам да постъпите несправедливо просто от съжаление? Нали по този начин вие ще се откажете от клетвата, която сте дали в името на същите тези богове? Тогава впрочем аз наистина бих действал против боговете и бих се показал като човек, който не вярва в тях.” И след гласуването, в което бива признат за виновен с 280 гласа срещу 220, той даже се учудва, че е осъден с толкова малка разлика (36a). И, размишлявайки какво наказание да му се наложи, казва: „ Какво наказание, след като аз по-скоро заслужавам награда. Защото заслужавам да бъда поддържан от вас за това, което върша. Вместо да се занимавам с личните си дела и да печеля пари, или да заемам държавни постове, аз съм правил друго, по-полезно – убеждавал съм всекиго поотделно да се грижи повече за себе си, тоест – за душата си, отколкото за външни неща. А и целия град така съм убеждавал и съм говорил, че той трябва да се погрижи по-скоро за себе си, значи да има повече справедливост в него, отколкото да печели войни или да забогатява. Така че хора като мен би трябвало да бъдат канени да се хранят в пританеума – с което са наградени някои от победителите в олимпийските игри. А аз съм направил нещо по-полезно от това, да победя на олимпийски игри” (36d) Все пак накрая, сякаш за да не дразни съдебните заседатели, Сократ казва, че би могъл да плати някаква глоба, макар да е беден. И тъй като някои от приятелите му обещават да помогнат, казва: „Добре, предлагам да платя глоба: примерно, 30 мини” (38b). Но след това съдът гласува за смъртно наказание. Накрая неговите думи са следните: „Ето, вие ме осъждате на смърт и това едва ли е в полза на града; защото надали той ще получи добра слава, когато се разбере, че сте осъдили на смърт свой съгражданин, който цял живот не е правил друго освен да ви помага (38c). А относно смъртта казвам, че не се боя от нея; и не се боя въз основа на това, за което стана дума и преди малко – не мога да се боя от това, което не знам какво е. Да се боиш от смъртта, това е като да мислиш, че си мъдър, без да си; да мислиш, че знаеш какво е тя, при положение, че не знаеш. Аз не знам какво е смъртта и именно поради това не се боя от нея; а нещата, които всеки човек е чувал – че тя е или нещо като безкрайно дълга нощ, или отиване там, където са другите мъртви – тези две неща не ми се струват толкова страшни, а второто даже ми изглежда привлекателно и по-добро от живота тук (40c-41c). Но тъй или иначе, аз не знам дали тя е нещо лошо, докато за други неща знам, че са лоши. Ето, това да се откажа от досегашния си начин на живот, от философията, от служенето на бога. Или да се откажа да помагам на града си. Да се уплаша. Ето това смятам, че е лошо и няма да го направя.”

Обикновено в изданията на Платоновия текст веднага след „Апологията” следва „Критон”; и правилно, защото там просто се продължава разказа за последните дни на Сократ. Критон го посещава една сутрин – в деня, когато се очаква да пристигне корабът от Делос и вече може да бъде изпълнена смъртната присъда – и му предлага да избяга от затвора, като го уверява, че това няма да е трудно, защото пазачите лесно могат да бъдат подкупени. И казва: „Не ми отказвай, защото ще излезе, че твоите приятели са страхливци или скъперници, които не са си направили труда да те спасят. А и помисли – кой ще се грижи за синовете ти? След като си родил деца, защо да не се грижиш за тях, докато е възможно, а вместо това предпочиташ „да избягаш” в смъртта?” (43d-46a). Сократ казва: „Нека постъпим така, както цял живот сме постъпвали, а не изведнъж на стари години да се променяме; и да помислим дали трябва да се съобразяваме с мнението на повечето хора. Винаги сме казвали, че не бива да се интересуваме от повечето, а само от онези, които нещо знаят (46a-47c). Колкото до синовете ми, аз мисля, че дори да умра, вие ще се грижите за тях не по-зле, отколкото ако ида в чужбина. Ако избягам, това няма ли да е позорно и за тях? (54a). А и дали моят живот в чужбина ще е щастлив? Защото където и да отида, ще ме посрещнат като закононарушител (53b). Но нека да помислим: добре ли е да извърша такова нещо? Не е, защото това би значило да наруша законите на града, в който съм прекарал целия си живот и за чието благо съм се грижил. А защо да ги нарушавам? Аз съм осъден съгласно тях. Да, хората, които са участвали в този процес може би са постъпили несправедливо, но всичко е станало законосъобразно. И ако аз сега избягам, дали няма да въстана срещу моя град? Дали няма да дам пример, който, ако бъде последван, няма да доведе до разрушението на този град? А това е град, който аз винаги съм харесвал – щом толкова малко съм отсъствал от него и почти никога не съм ходил в чужбина (50b-53a). Така че, Критоне, аз предпочитам да понеса наказанието, което градът ми е отредил съобразно законите, а не сега, когато съм вече стар, заради малкото оставащ ми живот, да се отрека от всичко, което съм правил до ден днешен. Пък и аз съм се подчинявал на тези закони доброволно. Винаги съм знаел, че те не действат тиранично, а дават възможност на онзи, който живее при тях, или да им се подчинява, или дори да ги променя – но по мирен начин и чрез убеждение, а не с нарушаване.”

Така стигаме до „Федон”, който е последен от тези, в които се разказва за процеса и смъртта на Сократ. Разказаното в„Евтифрон” сякаш сее случило сутринта преди да започне процесът (2a-b); после разказът продължава през „Апологията”, стига до „Критон”, който разговор е проведен около месец след края на процеса, и накрая е „Федон”. Това е разговор между Сократ, комуто предстои да изпие отровата, и неговите приятели, които са дошли рано сутринта, за да го видят за последен път (59e). Сред тях са самият разказвач Федон, Критон, синът му Критобул, Аполодор, тиванците Симий и Кебет, Менексен, а също Евклид и Ехсин, за които се знае, че впоследствие са основали свои школи (Евклид) или са писали диалози за Сократ (Есхин). Колкото до Платон, за него се казва кратко: „Той не беше там. Струва ми се, че беше болен” (59b-c). В началото Сократ съобщава, че последните дни се е занимавал с нещо, което никога не е правил, а именно – съчинявал е стихове. Казва: „Често съм имал сънища, в които богът ме е подтиквал да се занимавам с музика, с поезия. И ето сега, като не знаех какво друго да направя, реших да напиша някои басни на Езоп в стихове. Не съм съчинявал музика, тъй като не мога, но поне стихове направих” (60d-61b). Оттук нататък започва разговор добре ли е човек да приема смъртта, макар че би могъл да я избегне. Сократ казва, че целият живот на човек като него, философ, е по същество подготовка за смъртта; защото смъртта сигурно е по-добра от живота, ако душата е нещо, което оцелява отделно от тялото. И започва обсъждането дали душата наистина е безсмъртна (70a-c). А накрая той, след като вече е отпратил жена си и синовете си, извиква човека, който трябва да му даде отровата, изпива чашата и прави това, което пазачът му заръчва: а то е, след като се разходи малко и усети, че краката му натежат, да легне. И наистина, когато ляга, започва да усеща, че краката му изтръпват и престава да чувства каквото и да е. След това изчезва усещането в колената, после в корема и накрая настъпва смъртта. Федон казва и кои са последните му думи. Той открива главата си, както е легнал, и казва: „Критоне, да не забравим да принесем жертва на Асклепий. Един петел в жертва на Асклепий.” Това били последните му думи (116а-118а).

2. За смъртта

(„Апология“, „Горгий“, „Федон“)

Във „Федон“ темата е задгробният живот. Тя се открива и в други диалози – „Апология”, „Горгий”, „Федър”, „Пирът“.
Във „Федър” се казва, че душата е заживяла в тяло поради някакво падение. Защото при своята обиколка около земята не е могла да получи естествената си храна, изнемогнала е и се е въплътила (248c). В „Пирът” не се говори надълго за това, но в края на Сократовата реч се казва, че онези хора, които са видели приживе красивото и с това са познали истината – ето те са достойни за безсмъртие (212a). После в „Апология”, мислейки за присъдата си, той сякаш се пита: „Има ли изобщо някъде истински съдии? Такива, които не грешат?” И казва: „Има. Там, където може би отива душата след смъртта, там трябва да са истинските съдии (41a). А в „Горгий” се говори за отвъдния живот по повод на мисълта, че човек трябва да лекува душата си и то с наказания. Може би не е възможно душата да се излекува напълно тук, а само отвъд. Там наказанията ще бъдат по-големи, но м и лечението ще е по-добро (525a-b).

Да погледнем по-отблизо някои от тези диалози. В„Апологията” Сократ казва: „Време е да зададем този въпрос – какво е смъртта? Има две предположения. Едното е, че смъртта е като вечна нощ. Който умре, сякаш заспива и повече нито усеща нещо, нито чува, нито вижда – както става, когато спим непробудно и без сънища. Другото е, че човек отива на друго място и там, може би, среща други хора. Кои? Разбира се, тези, които са умрели преди него. Та да видим дали смъртта е нещо лошо, било в първия, било във втория случай. Лошо ли е в първия – ако тя е като заспиване? Ако погледнем нощите, в които сме спали непробудно и ги сравним с останалите дни и нощи, дали ще предпочетем тези, в които не сме спали, а са ни се случвали разни неща? Не съм сигурен. Много хора биха предпочели нощта, в която са спали без сънища, пред повечето дни и нощи, прекарани на тази земя. И това няма да са само обикновени, нископоставени хора, но дори може би такива като персийския цар – и те биха предпочели нощта, в която са спали добре и непробудно” (40c-e) „Но, без съмнение по-интересен е вторият случай – човек отива другаде и се среща с вече умрелите. Та, ако смъртта е такова нещо, атиняни” казва Сократ, „тя би била наистина голямо благо. Ако е така, в такъв случай аз дори много пъти желал да умра. Та какво ще е по-добро за човек като мен, който винаги е обичал да разговаря и да узнава неща от хората? Ако мога да отида там, където са истинските съдии – Еак, Радамант, Минос, Триптолем, и там да се срещна с великите хора на древността, за които сме чували, да кажем с онзи, който е завел войските при Троя, или с Одисей, или с някои, които като мен са пострадали от лоши съдии, като Паламед и Аякс? Или пък с големите поети – Орфей, Музей, Омир, Хезиод? Малко ли благо ще бъде това? В такъв случай бих бил щастлив да умра, макар вие без съмнение да не сте мислили за такова нещо, когато сте ме осъждали, а сте смятали, че ми причинявате вреда.” Така завършва Сократ своята реч. Последните му думи са: „Време е вече всеки от нас да върви. Аз – към смъртта, а вие – към живота. А кой от нас върви към по-доброто? Това не е известно на никого, освен, може би, на бога” (41a-42a)

Нека погледнем как се говори за същите неща в „Горгий”. Това е в края на разговора, който е водил със софистите Горгий, Пол и Каликъл. Накрая, обръщайки се към Каликъл, той казва: „Ще ти разкажа една история (логос), която ти сигурно ще я сметнеш не за логос, а за mythos – лъжлив разказ. Но според мене това е логос и ще ти го разказвам така, все едно е истина, защото вярвам, че е истина. Та говорят, че след управлението на Кронос трима от неговите синове си разделили света. Това били Зевс, Посейдон и Плутон. Зевс получил небето, Посейдон – морето, а Плутон – подземния свят. И още при Кронос се знаело, че хората, като умрат, ще отиват на различни места. Живелите добре отивали на Острова на блажените, а живелите лошо отивали, за да бъдат наказвани – може би завинаги – в Тартара. И това изглеждало решено добре, но започнали да идват оплаквания както от царството на Плутон, така и от Острова на блажените. Онези, които приемали мъртвите, започнали да се оплакват на Зевс, че при тях идвали все повече неподходящи хора. Причината била, че онези, които е трябвало да умрат, се явявали пред съдиите още докато били в тяло. И на тях се е гледало така, както и приживе – те си били със своя външен вид и своето обществено положение. А и съдиите, които съдели, също били хора. И се получавало това, което се получава при един обикновен съд – съдиите не виждат истинските провинения или заслуги на съдените, защото виждат само тялото им. Нямат поглед направо към душата. Като виждат тялото, виждат тяхното положение сред хората и биват заблудени от това. Затова съдът не бил добър. И тъй, първото, което Зевс направил, било да поръча на Прометей да се погрижи никой човек да не знае деня, в който ще умре. Това е нужно за да не се подготвят хората, а да отидат на съда точно в състоянието, в което винаги са се намирали. Да бъдат такива, каквито са били, когато са живели. И второ,” казва Сократ, „оттук нататък душата започнала да бъде съдена отделно от тялото. И както тялото на умрелия, когато го огледаш, виждаш белезите, които носи от живота си и си личи примерно как този човек, се е хранил; или ако има някакви телесни болести, те също си личат, или ако е бил бит или нещо друго. Така че от тялото могат да се разберат много неща. Но същото се отнася и за душата. Отделена от тялото, тя може да се види такава, каквато е била; да се видят всички белези от прекарания живот. Това прави възможно тя да бъде съдена добре. Освен това били сменени и съдиите. Вече нямало да бъдат обикновени хора, а ще са синовете на Зевс, героите Минос, Еак и Радамант; като Еак ще се грижи за тези, които идват от Европа, Радамант – за онези, които идват от Азия, а Минос ще е арбитър. Този съд ще се случва на един кръстопът, там, където идват душите от двете части на света; и оттук нататък, те ще бъдат насочвани в двете посоки. Едни от тях ще отиват на Острова на блажените, а други ще бъдат изпратени в Тартара. Но за онези, които отиват в Тартара, и за тях има две съдби. Защото някои от тях все още биха могли да бъдат излекувани, а други, поради големите си престъпления, няма да бъдат, но ще понасят наказания: ще страдат в Тартара, и то вечно. И техните страдания ще бъдат виждани от другите души, така че да служат за пример за това, какво се случва с онзи, който е извършил през живота си такива престъпления, че сякаш е умъртвил душата си: защото неизлечимото е някак умъртвено. В древността се говори за такива хора – Тантал и Сизиф сигурно са били такива. Може би и този Архелай, за когото ни разказа Пол. Ако това е истина, тогава сигурно и неговата душа е неизлечима и той никога няма да се върне от Тартара. Така се случва обаче с онези, които приживе са имали голяма власт, тираните. Защото има и такива лоши хора, които поради обикновения си живот не са могли и да извършват големи престъпления. Ето този Терсит, за когото Омир говори, сигурно не е бил добър човек. Но той няма да бъде наказан най-тежко, защото не е могъл да извърши нещо толкова лошо, което други са извършили. От друга страна, това че някой е на власт, не значи, че непременно ще стане престъпник. Макар и рядко, случва се някои хора да добият власт и пак да останат справедливи. Има такива, ето аз си спомням един наш съгражданин, атинянина Аристид. Така че някои души ще бъдат здрави. Такава би трябвало да е душата на един философ, който не се е занимавал с излишни дела, не се е стремил към успехи, към каквито се стремят много хора, а се е грижел просто за доброто на душата си. И когато съдиите видят такава душа, те ще се удивят на нейната добродетелност и ще я изпратят там, където заслужава: на Острова на блажените.“ „Така че” казва Сократ, „аз се обръщам към теб, Каликле, и те призовавам, както винаги съм призовавал хората – да се стремиш към такъв живот и такава борба, която най-сетне ще ти даде такава присъда пред истинските съдии. На теб, който ми казваш, че няма да знам какво да отговоря на онези, които може би ще ме осъдят тук, ще отговоря така: `А ти сигурен ли си, че там, където ще отидеш, ще знаеш какъв отговор да дадеш? Какво ще им отговориш, ако си живял зле? Защото те виждат всичко, виждат направо душата, а не гледат тялото и положението на човека. Те не могат да бъдат и подкупени. И тъй, виждат, че една душа е здрава, друга – болна, а трета е неизлечима и й предстои да умре; и наистина, някои отиват на вечна смърт`” (523a-526c).

Така стигаме до „Федон”, където разказът за отвъдното е най-дълъг. Сократ разказва къде е земята и какво е. И казва: „Знаете ли, че онова нещо, което наричаме земя, би могло да бъде сравнено с дъното на някакво море; а в действителност истинската земя е горе, някъде отвъд небето. Ако някой можеше да лети, би могъл да се издигне до края на въздуха, който ни обгръща и като погледне отвъд, да види, че истинската земя е там. И там също има и суша, и острови, а този въздух, който дишаме, е водата, морето на истинската земя. Там всяко нещо – и пръстта, и дървото и всяко нещо са направени от съвсем друг материал. Тези скъпоценни метали като злато и сребро, които имаме тук, там са най-обикновеното нещо. Там всяко едно осезаемо нещо е съставено от неща, които тук са най-голяма ценност. Иначе всичко е като при нас, но много по-чисто, по-прекрасно. И там живеят хора. Това би трябвало да са душите на онези, които тук са живели справедливо. Има различни живи същества, а и светилища на богове: но в тях човек би могъл да срещне със самите богове, а не както тук, където не ги виждаме и можем да се обръщаме към тях само чрез жертвоприношения и молитви” (109a-111c). „От друга страна, съществува и един свят долу, под повърхността на земята. И за него трябва да кажем нещо, ако искаме да разберем какво става с душите след смъртта. В този свят има кухини, дълбоки бездни, като най-дълбоката и най-страшната от всички се нарича Тартар: и тя минава от единия край на земята до другия. Там има и големи реки, които се показват и на повърхността на земята, но минават и под нея. Такава е Океан, която заобикаля цялата земя, но и минава отдолу. Срещу нея стои една друга, която се нарича Ахерон. Има и друга двойка реки – едната е Пирифлегетон, а другата – Стикс. Пирифлегетон е река, чиято вода е сякаш от огън; а и Стикс не носи обикновена вода. Та когато нашите души умрат, те биват насочени най-напред надолу. Впрочем не всички еднакво лесно тръгват натам. Има някои много привързани към телата, които дълго се въртят из местата, където са живели. Но накрая и те биват отвеждани там, като ги отвежда техния демон-покровител. Долу пък ги повежда друг водач, с когото те достигат Ахерон и едно езеро, наречено Ахерусиада; и там остават дълго време. Узнават каква ще е съдбата на онези, които са живели зле и каква на онези, които са живели добре. И съобразно съда някои души, прекарали известно време във водите на Ахерусиада, отиват на небето, което всъщност е истинската земя. А после може би ще отидат и на още по-красиви места. А други души остават в Ахерусиада и след това биват насочени към други раждания. Но това все още са тези, които не са живели толкова зле. А има трети, които са извършили тежки престъпления и те биват хвърлени в Тартар, откъдето минават водите на Стикс и на Пирифлегетон. И след като прекарат известно време в Тартар, биват извличани от водите на тези реки и се влачат из бездните под повърхността на земята. А водите на Стикс и Пирифлегетон никога не се смесват с тези на Океана и Ахерон. И онези които са извършили тежките престъпления, биват влачени от водите на тези реки, минават покрай Ахерусиада и виждат душите на онези, които са онеправдали през живота си. Макар и отдалеч, те имат възможност да викат към тях и да ги молят за прошка. И ако ги измолят, ще могат да се прехвърлят в Ахерусиада и да се върнат отново към живота; а ако не, ще минават отново и отново, докато успеят да я измолят. А има и такива, които са извършили толкова тежки престъпления, че не получават дори това, а биват хвърлени в Тартар и остават там завинаги” (112a-114c). „Аз не настоявам, Симие” (той се обръща към един от събеседниците, тиванеца Симий), ”че един разумен човек трябва да е сигурен, че нещата са точно така. Но това е размисъл в добрата посока. Във всеки случай човек не бива да се занимава с това, да обслужва тялото си, а трябва да се грижи за душата и да я украсява с нейното истинско украшение. А кое е то? То е душата да учи и да придобива истината, справедливостта, смелостта и свободата. Така трябва да се грижим за душата си” (114c-115a).

…

(по преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982)

*

229

I, 327a-354c

„Държавата” започва с въпроса за справедливостта. Кое е справедливото? Как да се докаже, че справедливото е благо? Как да се докаже, че е добре човек да бъде справедлив, защо да се стреми да е справедлив?

Разказът се води от името на Сократ. Не се разбира пред кого говори, просто разказва някому. Разказва как предния ден бил в Пирей заедно с група приятели, за да видят как върви празникът в чест на Бендида, тракийската богиня. В него участвали и гърци, и траки. После тръгнали обратно към града, но по пътя ги срещнали други приятели, сред които Полемарх, син на известния метек и производител на оръжие Кефал; и ги поканили да останат. Казали, че и вечерта ще има нещо, което си заслужава да се види, пък има и къде да нощуват. Сократ се съгласява и отиват в дома на Кефал (328b).
Кефал бил заможен човек, по това време вече доста възрастен. Заварват го във вътрешния двор да принася жертва (328с). Сократ се заговаря с него и го похвалва, че принася жертви. Пита го как понася напредналата си възраст – и какво мисли за старостта. Дали тя, от която всички се оплакват, не става по-лека когато човек е богат, като Кефал. Кефал се съгласява, че на стари години от парите има полза, пък и изобщо в много случаи; но те са полезни, ако човек умее да си служи с тях, иначе не. Но не може да се каже, че парите са най-голямото благо. Сократ пита: „А кое е това, което те занимава най-много, щом смяташ, че парите, макар и да улесняват живота, не са най-ценното нещо?” Кефал отвръща: „Някои може да не ми повярват, но това, което ме занимава сега, е следното: все повече си мисля дали не са верни едни разкази, с които много хора се подиграват и ги смятат за измислица – тези за отвъдния живот и въздаянието. Да не би да е вярно, че хората отиват някъде, където понасят наказания за лошия си живот, за несправедливостите си? Затова принасям жертви на боговете. И аз, както може би и други хора, се безпокоя да не съм живял зле, да не съм навредил на някого. Да не би да съм извършил нещо лошо, за което ще трябва да дам сметка в отвъдното.” А Сократ: „Да, твърде важно е това, за което говориш и си струва да се обмисли. Как човек да бъде справедлив? Какво е справедливостта?“

Така започва разговорът и Кефал си тръгва, като оставя Полемарх да продължи разговора (331e). Сократ и Полемарх опитват да дадат определение за справедливото. „Да не би пък справедливото да е, ако дължиш някому нещо, да му го върнеш? Взел си от някого пари било други необходими неща, и след това му ги връщаш – може би това е справедливото.” Но се оказва, че може и да не е. Няма да е справедливо да върнеш заето оръжие на приятел, когато той не е с ума си и би могъл да направи нещо лошо с него. Излиза, че да се спазват някои съвсем конкретни правила може би не е най-добрия начин да сме справедливи, защото така можем да сгрешим. Може би се нуждаем от някакви по-общи правила. Полемарх казва: „А може би да си справедлив, това е да облагодетелстваш своите приятели и близки и да вредиш на враговете си?” На това Сократ казва две неща. Едното е, че с такова правило човек може и да сгреши, тъй като ние понякога не знаем кои са ни приятели и кои – врагове. Някои изглеждат като приятели, а после се оказва, че не са; същото се отнася и за враговете. Та може да се случи човек да облагодетелства истинските си врагове и да навреди точно на приятелите си. Тук въпросът е да познаваме добре хората, с които общуваме.
След това минават към другото. Да допуснем, че знаем кой ни е враг. Но дали е справедливо да му вредим? Изобщо справедливият някому вреди ли? Какво значи да вредиш? Сократ забелязва, че да вредиш означава най-вече да правиш някого по-лош; както и да му правиш добро значи да го правиш по-добър. Но каква е ползата за справедливия да прави някого лош? Всъщност никой няма полза от това. Така че справедливият не би трябвало да вреди на когото и да било.

В този момент в разговора се намесва присъстващият Тразимах (336b). Това е известният ретор и софист Тразимах от Халкедон. Той ги прекъсва рязко и казва, че разговорът не се води сериозно; и че според него Сократ не води разговорите си честно. Защото той винаги очаква другият да даде определение, а след това го опровергава. Но самият Сократ не дава определение за нищо – защо? Сократ отвръща, че това е, защото той просто не претендира да знае добре каквото и да е, но с радост би научил нещо от другиго. И приканва Тразимах, пък и другите, да дадат свое определение за справедливото.
Тразимах казва: „За мен не е трудно да дам определение, с което всеки ще трябва се съгласи. То е следното: справедливост сама по себе си няма. В човешкия свят не съществува справедливост като нещо отделно от силата, желанието на властващите. Тя е просто една дума, с която властващите прикриват своите желания, стремежа си към лично облагодетелстване. Така че „справедливото“, това е само дума за полезното за по-силния” (338с). От следващите въпроси и отговори става ясно, че според Тразимах полезното за властващия и това, което той желае, са едно и също. Но Сократ обръща внимание, че се случва хората да желаят неща, които не са им полезни. Тразимах е принуден да се съгласи и да каже: „Добре, но аз предлагам да мислим за онзи властник, който действа безпогрешно.” Сократ казва: „Да помислим. Ако той действа безпогрешно в качеството си на властник, на управляващ, в чия полза ще действа? Изобщо управляването за кого е? То не е ли заради доброто на управляваните, за да бъдат те щастливи, като живеят в едно добре уредено общество? Да не би властването да е нещо, от което имат полза повече управляваните, отколкото управляващите?” Тразимах отговаря: „Властващият никога не властва с друга цел, освен за лично облагодетелстване. Защо, да кажем, овчарите властват над овцете? Да не би в полза на самите овце? То е заради овчарите, за да могат да ги стрижат и да получават от тях каквото желаят – мляко, месо. По същия начин се отнасят и управляващите към управляваните. Това е едно. Второ, трябва да разберем, че несправедливият е винаги по-мъдър от справедливия. Той повече разбира живота, повече умее, по-добре се справя” (344b). По въпроса за това, че всеки управляващ управлява в своя полза, Сократ казва: „Ако това е вярно, как да си обясним, че навсякъде управляващите получават награди за това, че управляват? Някъде получават просто заплата, както е в страните, където те биват избирани или назначавани, като в Атина. Другаде получават почести, похвали, авторитет. И това е именно защото управляват в полза на другите. Нима някой плаща на търговеца за това, че е търговец? Или някой хвали разбойника? Никой не прави така. А пък на управляващия му плащат или го хвалят. Следователно съществува отдавна утвърдено мнение, че управляващият управлява не в своя полза, а в полза на управляваните. Това е едното. Относно това, че несправедливият бил по-мъдър от справедливия, Сократ казва: „Кога казваме, че някой е мъдър? Нали го казваме за човек, който има определено знание за нещо? И това знание обикновено се проявява чрез нещо, което този човек прави, чрез неговото изкуство. А тези хора, които имат някакво знание и изкуство, те от кого са по-мъдри? Да не би от онези, които са овладели същото знание? Не, те претендират, че са по-мъдри само от онези, които не го притежават. Един лекар не казва, че е по-мъдър от другите лекари, а казва: „Аз съм мъдър в сравнение с не-лекарите, а в сравнение с лекарите съм като тях.” И при справедливия е така. Когато владее справедливостта, той не се хвали, че е по-справедлив от други справедливи – той е толкова справедлив, колкото и те. Но твърди, че превъзхожда несправедливите – тези, които не владеят справедливостта. Така че справедливият прилича на хората, които имат знание. А при несправедливия е сякаш обратното. Защото той, стремейки се да овладее несправедливостта, иска да надмине не само справедливите, но дори и другите несправедливи. Това е несправедливостта – да се стремиш да имаш повече от всички, да си непременно пръв. Същото ще прави и някой мошеник, който би се престорил на лекар. Той ще иска да измами не само не-лекарите, но и самите лекари; да надделее и над тях. Но той няма знание. Така че несправедливият прилича на мошениците и следователно няма знание и не е мъдър.”„И все пак” завършва Сократ, „ние, Тразимахе, не успяхме да проведем този разговор както на мен ми се искаше. Не можахме да кажем що е справедливостта. Занимавахме се с други неща – за кого е полезна и дали е мъдрост или не. Но и да сме съгласни, че е мъдрост, не казахме каква. Така че не можахме да разберем що е справедливостта, защото се питахме за неща около нея, а не за същността й” (354b).

ІІ, 357а-386а

Тогава в разговора се намесват други събеседници. Това са Главкон и Адимант, за които е известно, че са братя на самия Платон. Те предлагат разговорът да започне отначало, като казват, че не мислят като Тразимах, но и не могат да го опровергаят. Главкон казва: „Ето аз например смятам, че справедливостта е нещо добро, дори най-доброто; но не мога да го докажа. И не само аз, но като че ли никой не може: защото досега не съм чул някой да защитава справедливостта, заради това, което е. Мнозина казват, че тя е нещо добро, но ако трябва да обяснят защо, говорят за вредите от несправедливостта или за облагите от справедливостта, а не за самата нея. Въобще за справедливостта има мнение, че тя съществува по необходимост. Защото хората, след като дълго живели заедно, забелязали, че несправедливостта пречи на съвместния живот, и затова се отказали от нея. Създали са закони и се опитват да ги спазват, за да могат по-леко да живеят заедно. Но този съвместен живот въз основа на справедливостта, регулирана от писани и неписани закони, все пак е една отстъпка. Така бива представяна справедливостта. Казва се: „Живей справедливо, защото иначе ще бъде по-зле за обществото, а също така и за теб.” „Но ако хората бъдат оставени напълно свободни, ако им бъде предложено да изберат това, което действително искат” продължава Главкон, „те най-вероятно биха избрали точно несправедливостта: значи да правят каквото желаят, без оглед на доброто за другите. И разказва историята за Гигес, който намерил пръстен, с който ставал невидим и така можел да извършва най-големи несправедливости” (359d). И казва: „Може би повечето хора биха постъпили като Гигес. А ние искаме да кажем: справедливостта е нещо добро. И даже да имаш пръстен, с помощта на който да ставаш невидим или всякакъв, и да вършиш несправедливости безнаказано, все пак, ако докажем, че справедливостта е нещо добро, бихме били справедливи дори в този случай. Което пак е въпрос за властта. Защото Гигес е човек, който има нещо като абсолютна власт. Той е като властника, който може да остане безнаказан за делата си. Един безнаказан властник би ли постъпвал винаги справедливо? Повечето хора смятат, че не.” После Главкон, подпомогнат и от брат си Адимант, добавя следното: „Когато ни съветват да бъдем справедливи, все ни говорят за ползата от справедливостта. И в Хезиод има такива неща (363b). Там, където царете са справедливи, там и земята е плодородна, и животът е по-богат. Обаче ако съдим за ползата от справедливостта по облагите, тогава не би трябвало да я предпочитаме пред несправедливостта: защото опитът показва, че и несправедливият може да има блага. Няма нужда някой да е справедлив, за да е богат, да има успехи, да го почитат. Тогава даже ще е за предпочитане да си несправедлив, както и Тразимах твърди. „Но” казва, „ние искаме да разберем какво е хубавото на справедливостта сама по себе си (367е). Да си представим един справедлив човек, който е лишен от всякакви успехи, а вместо това е потънал в нещастия – от гледна точка на хората. И да си представим един несправедлив, който има всякакви успехи (360е). Ако справедливостта е за предпочитане, както ние вярваме, би трябвало да предпочетем да сме на мястото на справедливия, въпреки всичките му нещастия. И наистина бихме предпочели. Но как да докажем, че това е по-добре?”

И така, след първоначалното беседване с Кефал, спора с Тразимах и въпросите на Главкон и Адимант, Сократ се заема да разкаже какво според него е справедливостта, в чието съществуване той вярва, и към която желае да се придържа; но която дотогава може би никой не е описал добре. Затова опитва да представи една справедлива държава и да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие самата справедливост. „Нека построим мислено една държава“ (369a). За какво се събират хората заедно? Не е ли защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си? Ето кои са тези неща: храна, домове, облекло. Но за да бъдат те произведени добре, би трябвало да има някои, които умеят да ги създават: те трябва да са специалисти, да правят само това. Така че в държавата един ще е земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач; а не всеки поотделно да прави всичко – защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри. Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, трябва да има инструменти: ето защо държавата ще се нуждае и от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят; затова ще има търговци, от които един ще пренася товарите, друг ще урежда размяната на място (и най-вече той ще си служи с пари). В такава държава хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си. Но може да има и друга, където те ще желаят не само необходимото, но и приятното, което не им е необходимо (373a). Там ще има повече стоки, а също и повече професии и изкуства. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери и прочее. Ще има и много лекари, защото хората ще боледуват от повече болести; и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго. Такава държава несъмнено ще стигне дотам, да напада съседите си – за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни и военни. Но военните винаги са нужни, тъй като дори държавата да не напада първа, пак може да й се наложи да воюва – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.
Така Сократ започва с размисъла си за военните, които нарича “стражи” (phylakes) (375а). Той оставя настрана сравнението между простия живот и натоварения с излишества, и се замисля какви биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще са гневливи към враговете си и кротки със съгражданите си. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават и двете качества, се нуждаем от добро възпитание.
Темата за възпитанието/образованието започва с разговор за музиката и гимнастиката (377а). Човек се състои от тяло и душа, като тялото се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е просто за тялото. Тя също е за душата, но нейния път е друг: чрез добро обучение на тялото да се оформя и душата. Заради музическото образование тук се обсъжда и поезията; Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен порок – да представя боговете като причина за злини. А първото, което човек трябва да знае за тях е, че те не могат да бъдат причина за никакво зло.

III, 386а-419а

Също: не би трябвало да се твърди, че смъртта е най-голямото зло, или че изобщо е зло (386b). „Така че поезията в добрата държава“, казва Сократ, „не може да бъде като тази тук, която слушаме – не може да е като тази на Омир.“
За гимнастиката (физическото възпитание) той говори по-малко, като споменава умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите (404b). И покрай това казва: необходимо ли е лекарят да лекува всичко и то неограничено дълго? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително, колкото днес (406а). Ако човек може да се излекува с малко грижи, нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?
По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде поставен един “полезен мит” (414с). И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Затова не всички трябва да правят едно и също: а едни ще управляват, други ще им помагат, трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. Трябва да се внимава с децата, защото е възможно някои, чиито родители имат в природата си злато, да не са като тях: те веднага трябва да бъдат отпратени при другите. Възпитаните с този мит ще имат твърдо основание да защитават родината си, защото тя им е като майка; и ще се отнасят дружелюбно към всички съграждани, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им истински братя.
Относно начина на живот: първото и най-важно е, че те няма да имат собственост, нито лично жилище (416d). Трябва винаги да се хранят заедно и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им. „Защото“, казва Сократ, „ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти“.

ІV, 419а-449а

Покрай въпроса за собствеността събеседниците на Сократ се замислят дали животът на тези стражи няма да се окаже нещастен поради строгите ограничения, им се налагат. Сократ казва, че те, като създатели на тази мислена държава, би трябвало да се грижат повече за доброто й като цяло, отколкото за някоя от частите й (420b). По-нататък той отбелязва, че в държавата трябва да се избягва както излишното богатство, така и бедността. И богатството, и бедността развращават човека, защото и в двата случая у него се буди желание за притежание. Най-добре е да има само онова, което е необходимо за живота и занятието му.
За да се опази държавата, тя не би трябвало да е нито много голяма, нито много малка (423c). Ако е прекалено малка, тя няма да е самодостатъчна. Относно ограничението на големината, Сократ не обяснява ясно защо е нужно: дали поради опасността от разпадане, или защото големият размер я прави твърде силна и разпалва апетитите на гражданите й: както е станало с Атина, която желаела да властва над все повече държави. Може би “Да се уголемява дотам, докъдето е възможно, за да остане единна” значи, че от един размер нататък държавите са застрашени от разпадане.
Друга опасност идва от промените във възпитанието. Обикновено те започват от промените в музиката (420b).
Законите не би трябвало да са твърде много. Законността въобще започва с уважението на младите към по-възрастните и родителите. Самата външност на младежите трябва да издава скромност и изпълнителност. Но да се правят точни закони в тази насока не е нужно, това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си; а и добре възпитаваният младеж няма нужда от много подробни предписания. Там, където се установяват много закони, държавата заприличва на болен, който не прави нищо друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата си. Най-важни са основополагащите, които засягат богопочитанието (427b).
Ако тази държава е добра, в нея трябва да се откриват и известните добродетели. Това са разумността (мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Мъдростта се състои в знание за доброто управление; то е достъпно за малцина и се притежава от управляващите стражи (428d-e). Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините (429а–430 c). Благоразумието е въздържане от удоволствия и владеене на страсти, и трябва да бъде споделяно от всички – не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна когато „желанията на мнозинството и на лошите се управляват от желанията и разума на малцина и най-скромните“ (431d). А справедливостта не е друго, освен способността на всеки да прави точно и само онова, което се очаква от него според мястото му в държавата.
И така, тя се състои от три съсловия. Най-голямата опасност би дошла от това, някои от по-долно съсловие, възгордяни от успеха си, да се опитат да преминат към по-горното без да са достойни. Това е най-вредният начин да се върши чужда работа; и най-опасната несправедливост.
След това Сократ прави сравнение между справедливата държава и справедливия човек, предполагайки, че той ще й бъде подобен (435b). И както в държавата има три съсловия, така и в душата ще има три съставки. Всеки може да забележи това, ако се вглежда в себе си. Примерно: понякога човек има желания и извършва неща, от които сам се възмущава; и тогава се гневи “на себе си”. Значи гневливата и желаещата част са в несъгласие. Но никоя от тях не може сама да прецени как трябва да се действа, защото това е способността на третата част – разумната, която е управляваща.

V, 449а-484а

Сократ предупреждава, че някои от твърденията му, макар и подкрепени с добри доводи, ще предизвикат възмущение или смях (450с-е; 452а–453а; 457a-b). Сред тях са размишленията за участието на жените в държавата. Жената има същите способности като мъжа, а това значи, че може да прави същите неща, макар да му отстъпва заради телесната си слабост. А слабостта идва просто от природната й способност да ражда и кърми. Но жените могат да бъдат воини, а може би и да управляват (456а).
Освен това те трябва да бъдат общи, за да се избягва разделението по семейства (457d): „Това е законът, че всички тия жени са общи на всички тия мъже и нито една жена не бива да живее отделно само с един мъж.“ Това се отнася само до стражите (450с). Тези мъже и жени ще живеят заедно и заедно ще бъдат обучавани да вършат което изисква положението им в обществото. Така че естествено ще се стига и до съвокупяване (458d). Това не значи, че може да има безразборни връзки: браковете ще стават на празници, като управляващите насочват по-добрите от мъжете към по-добрите от жените (459а–460b). Тези бракове ще се смятат за свещени и ще се съпровождат от жертвоприношения и молитви (458е; 461а). Преди 20 годишна възраст да няма такива отношения; и те да продължават до 40 години за жените и 50 за мъжете (460е). След това всеки мъж, ако желае, може да живее постоянно с някоя жена, но да не раждат деца (461b-c). Раждането на деца от хора по-млади или по-стари от цветущата възраст, а и всяко съвокупяване, извършено без съгласието на управника „ще се сметнем за грях, а не за дело благочестиво и справедливо; защото такъв човек създава за държавата извънбрачно, незаконно и неосветено дете, родено в тъмнина при страшно невъздържание“ (461a-b). Родителите няма да познават децата си (457d, 460b-а); но ще знаят датите на възможните зачевания, така че всички, които са родени 7/9 месеца след встъпване в брачни отношения ще се смятат за техни дъщери и синове. Така човек ще знае за възможните си внуци, също и за братята и сестрите, с които няма да може да влиза в брак (461d). След като пораснат малко, децата ще бъдат взимани на военните походи (466е).
Самите названия на управляващите и управляваните трябва да са други, за да съответстват на истинските им отношения (463 a-b). Помежду си стражите не могат да се смятат за чужди, защото: „В лицето на всеки, с когото се среща, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители“ (463с). При това положение стражите би трябвало да живеят „по-щастливо от олимпийските победители“ (465d). Отличилите се във войната ще сключват повече бракове, за да се раждат повече деца от такива хора (468с). Загиналите в бой ще получават най-големи почести (469b). Освен това не би трябвало гърците да воюват помежду си, а още по-малко да се заробват едни други (469b–471b).
Възможна ли е тази държава? Нека първо се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от философи (това е още едно спорно, дори скандално твърдение, каза Сократ) (473с–474а). Но кой е философ? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато? Обаче сред претендиращите да са философи има странни хора (475d). Примерно такива, които сякаш „си дават ушите под наем” и слушат всичко. Това са любители на слушането и гледането: те обичат хубавите звуци, цветове, образи, но техният ум не е годен да види и обикне природата на самото красиво (476b). Те нямат знание за съществуващото, но нещо знаят; имат “мнение”. Мнението (doxa) е по-мъгляво от знанието и по-ясно от незнанието. А за несъществуващото не може да има никакво знание (476е–478е). Така че някои мислят за красивите неща, но не за същността на красивото; и не вървят след онзи, който би ги отвел до неговото познаване (476с). Това са любители на мнения (479е–480а).

VІ, 484а-514а

Философът обаче има знание, а не мнение. Той обича всичко истински съществуващо (480a; 485b); обича цялата наука за него и мрази лъжата (485b-c). Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив [сребролюбив], а ще е великодушен: „Понеже подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се печелят с големи жертви“ (485е). „Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490а).
Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с философия, обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях стават странни и претенциозни, а други като философи се трудят добре и скромно, но изглеждат безполезни (487d).
Причината е, каза Сократ, че хората, годни за философстване, или не преодоляват уловките по пътя, или просто биват отхвърляни от останалите. Първите биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които не могат да устоят. Вторите пък не могат да вземат участие в управлението поради омразата на управляващите и тълпата към тях (489b-c). От друга страна, във философията нахлуват много неподходящи хора, нищожни природи, които само помагат за оклеветяването й. А природата на философа е рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да е паметлив и схватлив; остроумен и упорит едновременно: “Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което някой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако по природа не е паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, мъжеството и благоразумието?“ (487а). Такова съчетание трудно се среща, защото остроумните и бързи обикновено са непостоянни и обратното. Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява, тя може да стане причина за доброто на мнозина. „За управляването на държавата са непригодни както тия хора, които не са просветени и опитни в истината, така и тези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука. Първите, поради това, че нямат в живота си никаква цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично; а последните защото доброволно нищо не ще направят и смятат, че още приживе са се наредили в островите на блажените Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена, да съзерцават доброто и да се издигат високо…“ (VII, 519-520).
Но какво трябва да знаят стражите (главните сред тях, управляващите)? Първо, да имат сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на идея и да се стремят да познаят идеята: а знание е възможно само за нея, тъй като тя е неизменна и една. Но коя е първата, висша идея, за която има знание? Това е доброто (благото). Какво е то? Сравнение със слънцето: както слънцето позволява да виждаме, така и доброто- да знаем (мислим, съзерцаваме, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща). То им придава истина и така ги прави познаваеми; и, от друга страна, внася способност за знание у нас, така че да можем да ги познаваме. А който няма достъп до истината е като гледащия на нощна светлина – той вижда само неясни очертания.
Как се стига до знание? Математиците се опират на начертания, а ние – на чисти мисли. Най-висшата способност на разума е умът; след него идва разсъдъкът, после – убедеността (приемане на вяра, без доводи и значи без знание), накрая – предположението (допускането, че нещо може да е така).

VІІ, 514а-543а

Митът за затворниците (514). „Подобни са на нас. Нима смяташ, че тия затворници са видели нещо друго освен сенки?“ Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517b).
Образованието на стражите изисква занимания с математика; и най-напред с въпроса за числата. „И зрението вижда голямо и малко, но не разделено, а слято. Мисълта пък, противоположно на зрението, вижда голямото и малкото разделени. Поради това едно нещо наричаме мислимо, а друго – видимо. Също: ние виждаме всяко едно нещо и като едно, и като безкрайно множество“ (525). Геометрическото знание има практическо приложение, примерно помага за военното дело; но то и за проумяване за неизменното и вечно съществуващо (527b). Стереометрия (528b). Астрономията е нужна в земеделието, корабоплаването и военното дело (527d); но освен това чрез нея се мисли за отношението на частите на времето помежду им. Музиката. Питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как? Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство (531d). Всяка от тях ползва свои предположения; но само диалектиката издига предположенията до самото им начало (533b-с). Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо. За да се направи разлика между знанието в отделните науки и общото знание, са нужни различни названия. За реда, по който се образоват управляващите. „Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да е паметлив, неуморим и много трудолюбив. Нанася безчестие на философията това, че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…“ (535b–d)
Децата могат да присъстват на военните занимания и походи на родителите си; но към десетгодишна възраст те се отделят от тях и отиват по селата (541). Докато са малки, науките им се преподават без принуда, като игра (537с). Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят с трудна умствена работа. Когато станат на 20 години, науките започват да се подлагат на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им, а и със съществуващото изобщо. Тогава се познава диалектическата природа. Това ще продължи до 30-годишна възраст и тогава пак ще се отберат най-добрите – сред най-постоянните и най-способните да вървят към истината за съществуващото (535d).
Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие, защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги, а би трябвало да ги уважават, макар и да не са истинските им родители. То е защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на хора, отгледали подхвърлени деца), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието. Но не могат да го достигнат и не узнават коя е истинската философия; и така не откриват истинските си родители, но се отричат и от отгледалите ги. Тези хора са “недоучените” и те са най-лошите.
Пет години са нужни за усвояване на диалектиката (539е). После 15 години те ще живеят „в пещерата”, което значи, че ще се занимават с военни и граждански дела. След 50-годишна възраст ще правят, каквото пожелаят: може да философстват, да управляват или да възпитават други стражи.
Всичко това би станало, ако на власт дойдат истинските философи – било мнозина, било само един (540d)

VІІІ, 543а-571а

„Ако видовете държавни устройства са пет, то и душевното устройство на отделните хора би било пет вида“ (544 е).
А как се проваля най-добрата държавна уредба? (546a-d). Макар управниците на тази държава да са мъдри, те няма да могат да определят най-подходящите времена за ражданията; и ще започнат да раждат деца в неподходящо време. Раждането на божествено потомство става по числова закономерност, а същото се отнася и за човешкото – ако то ще му е подобно. Ако тези числа не се знаят, стражите ще свързват невестите и младоженците в неподходящо време; и от това ще се раждат недаровити деца. Дори от тях да се изберат най-добрите, те, като станат стражи, ще се грижат по-малко за музическото, а и за гимнастическото възпитание. Ще престанат да различават и родовете човешки природи (gеnе). Затова ще започне сблъсък между железния и медния род от една страна, и златния и сребърния от друга; и ще се стигне дотам, определените им за ползване земя и жилища да станат тяхна собственост. И онези, които дотогава били пазени от тях, ще станат техни роби. Самите стражи ще се грижат само за война и охрана на властта си (547 с).
За тимокрацията. След човека, чиято душа е подобна на аристократичната уредба и поради това е добра и справедлива, трябва да опишем и по-лошите. Първо, свадливия и честолюбеца, които съответстват на спартанската държавна уредба (тимокрация) (545а).
Тя е по средата между аристокрацията и олигархията; благосклонна е към буйни и невъздържани мъже, по-пригодни за война, отколкото за мир; не отхвърля измамите и хитростите, и цялото си време прекарва във война. Там някои ще се пристрастят към парите и ще се отдават на тайни удоволствия. Ще пренебрегват словото и философията, и ще смятат гимнастиката за по-ценна от музиката. Ще има стремеж към победи и силно честолюбие – тъй като управникът ще е изпълнен с дързост (548а-с).
За тимократа. Той е човек, който слуша майка си, когато тя мърмори срещу мъжа си. Защото този мъж (бащата на бъдещия тимократ) малко се грижи за парите, нито пък участва активно в публичния живот; и затова тя се чувства унизена между другите жени. Но и слугите понякога говорят така на господарските синове, мислейки, че проявяват благоразположеност: те подтикват сина да бъде повече мъж от собствения си баща: примерно, да се съди с онези, които не му връщат дължимите пари. Тимократът вижда, че хората, които вършат своята работа, в обществото биват смятани за глупави и са малко почитани; а други биват почитани и хвалени. Затова се колебае между баща си, който усилва разсъдливостта му и другите, които разпалват желанието и гневливостта му. Накрая те надделяват и той става надменен и честолюбив (549d–550с).
За олигархията. При тази уредба управляват богатите, а бедните изобщо не участват в управлението (550d). Богатите в тимокрацията (и техните жени) най-напред престават да се подчиняват на законите, а след това и ги променят. И колкото повече се ценят парите, толкова по-малко се цени добродетелта. Така на мястото на надменните и честолюбивите идват алчните. В такава държава човек трябва да разполага с определена сума пари, за да участва в управлението. Такова държавно управление се поддържа с насилие – или с оръжие, или, преди да се употреби то, със заплахи (551а-b). Но богатият не винаги е способен да управлява. Освен това при олигархията държавата вече не е една, а са по-скоро две: тази на богатите и тази на бедните (551c-d). При това тук са бедни почти всички, освен управниците. Появяват се много дребни престъпници, които трябва да бъдат обуздавани със сила (552 d-е). Впрочем увеличението на дребната престъпност идва и от лошото възпитание в тази държавна уредба.
За олигарха. Той е син на тимократ, който се е старал да преуспее в държавата и покрай това е разпилял имота си. Бил е пълководец или на друга важна длъжност, а след това бил наклеветен, осъден и прогонен или екзекутиран. Синът му (бъдещият олигарх) в началото е беден и не се стреми да се издигне в обществото, а само събира пари. Нищо не почита, освен богатството и богаташите (553b-d). Останалите си желания потиска; не се интересува от наука и не се стреми към видими успехи (554b-555а). За такъв понякога хората имат добро мнение; то е защото винаги е обуздавал желанията си, поради от страх за богатството си.
В тази държава хората могат да пилеят имотите си, защото така олигарсите по-лесно ги придобиват (552а, 555). Така и някои хора от добър род обедняват (555d). Впрочем бедните могат да забележат, че богаташите са достойни за презрение – в случай на състезание или война (556с). Между тях настъпва напрежение, и двете страни често търсят помощ отвън: едните се обръщат към олигархии, другите – към демокрации. Така се стига до гражданска война, в която бедните побеждават. След това избиват едни, а други прогонват. Всички получават равни възможности за участие в управлението, като много длъжности се разпределят по жребий (557а).
За демокрацията. Тази държава е изпълнена със свобода и дръзки думи, и всеки може да прави, каквото си поиска. Там хората ще са различни; и подобно на децата и жените, които се заглеждат в пъстрото, обикновената тълпа ще сметне тази уредба за най-добра (557b-c). В нея можеш да не управляваш и да не воюваш; но пък ако според някой закон нямаш право да управляваш, пак можеш. Осъдени на изгнание и смърт си остават в държавата и живеят там открито (557е–558а). Тези неща означават презрение към онова, за което говорихме в началото: че човек трябва от млада възраст да се занимава с красивото. Тук се почита онзи, който би уверил другите, че е благосклонен към тълпата. Има равенство както между равните, така и между неравните (558b-c).
За демократа. Той е син на онзи скъперник-олигарх, който си е позволявал само “допустими желания” (558d, 559d). Той се сдружава с хора, подобни на яростни и диви зверове, и способни да му доставят различни наслаждения. Понякога в душата на младежа се появява срам и тогава демократическото отстъпва за кратко пред олигархическото. Но желанията най-сетне превземат душата му и откриват, че тя е празна от знания, добри занимания и истинни размисли, които са най-добрите стражи на ума (560a-b). Надменните речи изгонват оттам срамежливостта, като я наричат глупост; разсъдителността смятат за липса на мъжество, умереността и скромността – за селяшка простотия и скъперничество. (560d). Високомерието се нарича културност (eupaideusia), безредието – свобода, безпътството – великолепие, безсрамието – мъжество (560е). Ако този човек е имал щастието да не стигне до крайното разпътство, в зряла възраст успява да доведе удоволствията до някакво равновесие и предава властта над себе си на всяко едно, докато му се насити; после преминава към друго, и така изпитва поравно всички. Ако някой му каже, че едни удоволствия произлизат от хубави и добри желания, а други от лоши, той клати отрицателно глава и отвръща, че всички удоволствия са равни и трябва да бъдат ценени еднакво (561b-c). И ту се отдава на пиянство и пирове с флейти, а после пие само вода и се изтощава от въздържане, ту се заема с гимнастика, а после се отдава на леност; ту се захваща с философия, но по-често с политика; след това с друго, като върши и говори всичко, което му дойде наум. Ако внезапно се възхити от военните, ще се насочи към военни дела, ако хареса търговците, ще се захване с търговия. В неговия живот няма ред, нито необходимост (561d).
Ненаситната алчност погуби олигархията, а ненаситността за свобода погубва демокрацията. Тази държава наказва управниците си, ако не са крайно снизходителни; тя все ги обвинява, че са престъпници и олигарси, а послушните граждани смята за робски души (562b-d). Демократическата свобода прониква и в частните домове. Бащата се страхува от децата си, а синът нито се срамува, нито се бои от своите родители. Учителят се бои от учениците си и ги ласкае, а те му отвръщат с неуважение. Младежите се смятат за равни на старците, а старците, подражавайки на младите, са се изпълнили с дружелюбие и вежливост (eutrapelias te kai charientismou), за да не изглеждат неприятни и деспотични. Метекът се смята за равен на гражданина, а купените роби не са по-малко свободни от тези, които са ги купили. А какво е равенството и свободата на жените по отношение на мъжете, дори забравихме да кажем. Кучките са подобни на техните господарки, а конете и магаретата свободно и тържествено се движат по пътищата и нападат на всеки срещнат, който не им отстъпва. И всичко останало е все така препълнено със свобода (562е–563с). Това управление прави душата на гражданите толкова чувствителна, че ако някой прояви дори и най-малка покорност към управляващите, всички забелязват това и се възмущават (563d).
При олигархическата уредба търтеите стоят далеч от управлението, а при демократическата на тях им е отредено председателството. По-силната им част говори и действа, а другата се навърта около трибуната, шуми и не позволява на никого да каже нищо друго. Народът – това са земеделците, които не се занимават с политика и не притежават много имот. В такава държава те са многобройни и когато се обединят, се оказват по-силни от всички. Водачите на този народ, след като отнемат имота от собствениците, го разпределят, та и сами да могат да си присвоят повече. Когато разберат, че народът се готви да въстане против тях (макар не по своя воля, а от незнание и подведен от сикофантите), те стават олигарси – и то не доброволно, а към това зло ги подтиква онзи търтей.
За тиранина. Тогава започват взаимните доноси и съдебните борби. Народът издига някого за свой водач, подкрепя го и му предава властта (564d–565c). За престъпленията на овластения. След един такъв живот не определя ли сама съдбата такъв човек или да погине от враговете си, или да стане тиранин и да се превърне от човек във вълк? (566а). В началото на своята служба той се усмихва и ласкаво посреща всички. С едни от враговете си се помирява, други унищожава; и при всеки удобен случай започва войни, за да имат гражданите нужда от водач. Щом започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, ги убива, защото ги смята за свои врагове. Така че тиранинът е обвързан с необходимостта или да живее с тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее. Той отнема на гражданите техните роби, прави ги свободни и ги назначава за свои телохранители (566е–567е). За сметка на страната се храни както той самият, така и неговите сътрапезници, приятели и приятелки. И ако народът се разсърди и каже, че не е редно възмъжалият вече син да бъде издържан от баща си, тогава той ще узнае какъв звяр е родил, обикнал и отгледал.

ІХ, 571а-595

Някои желания се проявяват по време на сън (у всеки от нас има диви, жестоки и престъпни желания). Добре е човек да не заспива раздразнен и разгневен (571а–572 а). Човекът на демократическото устройство е отгледан от пестелив баща. Повлиян от покварители, но все пак с по-добра природа от тяхната, той не живее нито скъпернически, нито разпуснато; и става демократ. Неговият син обаче се увлича към всяко беззаконие. „Дори да има в себе си някакви мнения и желания, които изглеждат добри и все още притежават срам, той ги унищожава и ги изхвърля от себе си, докато не се освободи от разсъдливост и се изпълни с нахлуло отвън безумие“ (573 b).
Пияницата, похотливият и жлъчният имат качества на граждани от държава с тираническа уредба. Започват празници, в които тиранинът Ерос владее всичко, което се намира в душата. Състоянието на този човек се изразходва, а след това започват заемите. Няма ли той да направи и родителите си роби на споменатите любимци? (573с–574 с). После ще ограби нощем някой човек или някое светилище. Няма да се въздържи от каквото и да е престъпление. Ако народът в държавата е разумен и такива хора са малко, те ще станат телохранители на някой тиранин или наемни войници; или ще вършат дребни злини в своята държава (ще обират светилища, ще отвличат и продават хора, ще клеветят и лъжесвидетелстват). Но ако са мнозинство и използват глупостта на тълпата, тогава измежду тях ще се появи тиранинът. Тираните са били такива още в частния си живот: те или искат да бъдат неумерено ласкани, или самоунизително се молят: а постигнат ли каквото желаят, се отчуждават. Те не са приятели с никого, но или са господари, или робуват (574d–576 b).
Няма по-нещастна държава от управляваната от тиранин, нито по-щастлива от управляваната от цар. Същото може да се види и при хората: за тях може да съди този, който е способен да гледа на човека, прониквайки мислено в неговия нрав. Душата на тираничния човек е пълна с робство и низост, а роби са най-добрите й части. Такава душа ще върши най-малко това, което желае. Тя ще е винаги бедна и незаситена, каквато е и тираническата държава.
Човекът с тираничен характер е нещастен, но още по-нещастен е онзи, комуто се случи да стане тиранин (576с–578с). Тиранинът е като господар с много слуги на пусто място. Той ще трябва да ласкае някои и много да обещава. Няма да може да предприеме каквото и да е пътуване, но ще е принуден вечно да се затваря в дома си. Този човек на себе си не може да заповядва, но се залавя да заповядва на други. Така че той става ласкател на най-порочните, нуждае се от най-много и е крайно беден. Обхванат е от ужас и терзания през целия си живот. Затова и е най-нещастният човек. Обратно, най-щастлив е най-царственият – този, който властва над себе си. И тези хора са точно такива, независимо дали това е явно или скрито от всички хора и богове (578d-580d).
После, философът се наслаждава най-много, защото е способен да избере най-доброто удоволствие: тъй като умее да преценява стойността на удоволствията. А видовете удоволствия са толкова, колкото и частите на душата. Едната (любознателна) е способна да учи, другата (честолюбива и победолюбива) – да се гневи, а третата е алчна, защото желанията се задоволяват най-вече чрез пари.
Съответно и хората са три вида, и всеки ще хвали своя начин на живот. Но кой от тримата е най-опитен във всички удоволствия? Да вкуси удоволствие от съзерцаването на съществуващото не може друг, освен философът. Така че той ще е най-опитен от всички, а и средството, чрез което се преценява, принадлежи най-много на него (580е-583а). Неговото удоволствие идва от душата, а свързаното с душата е по-истинско от свързаното с тялото. Разумната част насочва останалите към собственото им удоволствие, въвежда порядък в душата и е естествено да ги управлява.
Удоволствието на другите хора, сравнено с това на разумния, е като една сянка. Много често като удоволствие се възприема просто нестрадането – затихването на страданието. И обратното: когато удоволствието престане, това се възприема като болка. Излиза, че това затишие (след болка или удоволствие) е и едното, и другото. Но истинското удоволствие е различно – то може да се сравни с обонянието, където има удоволствие без предшестваща болка. Също се отнася и за предчувствието на бъдещи удоволствия или болки. Ако някой не знае кое е истински високото, той и на средното ще гледа като на високо; а които не познават белия цвят, те ще мислят сивия за бял (583b–585а). Гладът и жаждата са пустота, също като незнанието и неразбирането. Това, което се изпълва повече с действителни неща, самото то е по-действително. А любителите на угощения примерно се насочват от средата надолу и пак обратно; и така цял живот блуждаят, защото никога не са поглеждали към истински високото. „Като добитък гледат надолу с наведена глава, надпреварват се, ритат се с железни копита и се мушкат с рога, избиват се поради ненаситност, защото не могат да напълнят с истинно битие своята същност и ненаситните си гърла.“ Един от събеседниците казва: “Говориш като оракул, Сократе” (586a-b). Това са призрачни образи на истинското удоволствие, но те докарват хората до изстъпление (като онези, които се сражавали за призрака на Елена). Но ако душата следва разумната си част, тогава и всяка от другите ще се наслаждава на присъщите й удоволствия, и те ще са истинни. Ако пък друга господства, нито тя ще намира своето удоволствие, нито другите. Затова тиранинът е най-далеч от истинското удоволствие, а философът – най-близо; и поради това единият живее най-скръбно, а другият – най-приятно (586с–588b).

Представи си образ на човек, а вътре в него – образ на лъв и на един многолик и многоглав звяр. Несправедливият храни звяра и лъва, а човека мори от глад. Той не може да ги напътства, а обратното, те го водят и се изяждат един друг. Справедливият обаче ще се грижи за тях и ще ги храни, така че да се отнасят добре и помежду си, и с него самия. Красивото подчинява зверското у нас на човешкото или по-скоро на божественото; а грозното подчинява кроткото на дивото.
А ако някой заради злато продаде в робство сина си или дъщеря си, и при това на диви и лоши хора, дали ще му бъде полезно полученото злато? И онази, която предала мъжа си за една огърлица, и тя пострадала зле“ (588с–590а). Ласкателството и низостта се порицават, когато някой подчинява гневливата си природа на звера заради ненаситност към страсти – и така се превръща от лъв в маймуна. Така че хората трябва да бъдат роби на онова най-добро, чиято власт е божествена. Ние не вярваме, че това управление ще е във вреда на роба, както мисли Тразимах. За него е по-добре да няма собствен управник – нека да бъде под властта на външен. Такава е и властта на родителите над децата.
И тъй, който има ум, ще живее, като насочва всичко свое към това, да почита науките, които правят душата му такава; а останалото няма да зачита. Той няма да се грижи дори да бъде силен, здрав и красив, ако това не му помага да е благоразумен. Вместо това ще създава хармония в тялото си заради съзвучието му с душата. Ще внесе хармония и в печеленето на пари, и няма да се поддаде на похвалите от страна на мнозинството, та да увеличава безкрайно богатството си. Ще избягва ония почести, които могат да разстроят състоянието на душата му; и няма да пожелае да се занимава с обществена работа, освен при някой божествен случай. А този божествен случай е държавата, която разгледахме, и която съществува само словесно, защото я няма на земята. Нейният образец сигурно е на небето. Ако някой желае, нека го види и според него да устрои сам себе си (590b – 592b).

(според Платон. Държавата. Превод Ал. Милев. „НИ“, 1975/1981)

…

„Старогръцката литература”. УИ „Св. Климент Охридски”, 2019/2021 (стр. 538-566)

*

227

– Но Фемий е малко спорен образ в „Одисея“, защото накрая се обсъжда дали не е бил на страната на женихите, щом ги е забавлявал толкова време. Той моли Одисей да му прости и настоява, че е бил принуждаван. Докато Демодок е по-опростен, но и по-извисен, заради слепотата си.
– Като Тирезий
– Точно. Наистина поезията в най-добрия си вид би трябвало да е сродна с пророчестването, защото и поетът е боговдъхновен като прорицателя. И двамата са покровителствани от Аполон и Музите. Затова не е рядкост да имат някакъв недъг или да им се е случило нещастие, както е с Касандра, на която не вярват, или с Орфей, който губи жена си и после бива убит. Това е нещо като данък за свръхестественото им знание. А слепотата има още едно значение – че слепият, точно защото не вижда, се отстранява от сетивния свят, който е свят на промяната и следователно на заблужденията, а вижда с ума си – значи има по-здрава връзка със света на истинното, което не се променя и е мислимо.
– Чист платонизъм. Неща, извадени от „Федър“ и „Федон“.
– Но защо Платон не е харесвал поетите? Ако смята, че са боговдъхновени?
– Всъщност това е много мъчен въпрос. Наистина, във „Федър“ той изрично казва, че са боговдъхновени. И в „Ион“. И все пак поетът може да греши в изобразяването на божественото, както греши Омир – това Платон го казва в „Държавата“. То е, защото все пак е човек. Но той не обсъжда никъде въпроса за конфликта между божествено вдъхновение и човешко заблуждение в поезията – не знам защо.

…

– А Стезихор е известен заради Елена. Бил написал някакви подигравателни стихчета за нея и заради това ослепял. После се разкаял, написал друга ода и прогледнал. За това се споменава във „Федър“ – Сократ казва, че се бои да не бъде наказан от Ерос, ако говори само осъдително за любовта и затова произнася втора реч, този път като възхвала на любовта.
– Да, и тази случка или легенда е направила силно впечатление на гърците, защото по-нататък някои от най-известните оратори се заемат с въпроса за вината на Елена. Първо Горгий, после и Изократ. И двамата я оправдават.
– То е, защото е трудно да се разбере как Елена оцелява при всички обстоятелства, независимо от скандалното си поведение. Това просто не се побира в главата на човека. И затова са се опитвали да докажат, че тя всъщност е невинна. Иначе чувството за справедливост у всекиго се бунтува, като гледа как тя си живее добре, независимо, че прави онова, което всички смятат за недопустимо. Ако с Елена всичко е наред, тогава какъв е смисълът жената да е вярна като Пенелопа?
– Но Елена е символ на божествената красота. Тя е изключение. Всъщност тя не е виновна за красотата си, при нея това е просто съдба. Ето примерно тя е била отвлечена от Тезей още като дете, може би е била на десет години. За какво да бъде обвинена тогава? Така че на нея нещата просто й се случват, тя не ги предизвиква. Тя самата казва на едно място в „Илиада“, че е жертва на Афродита – казва го на самата Афродита, и богинята й се скарва и я заплашва. Така че има начин Елена да бъде защитена. И когато поетеси като Сафо говорят за женската красота, те имат предвид Елена, като нейно най-истинно въплъщение. Предполага се, че красотата е израз на божествено благоволение, че красивият е избраник на боговете и от това се заключава, че те го пазят. Затова някои автори съвсем неочаквано казват, че „еди-кой си беше най-големият красавец на своето време“. Това го казва Омир за един Нирей от ахейската войска, и дори Херодот за някакъв грък, който воювал заедно със спартанеца Дорией в южна Италия и Сицилия. От това се разбира и какво е философското основание на Сократ да показва предпочитание към разни красавци – защото те представляват божественото.

…

– Жанровете се разпознават по три неща. Едното е външното им облекло, представянето: примерно, драмата може да се чете, но все пак в замисъла й влиза това, да се представи чрез актьори и с декорация. В епоса аедът също изпълнява поемата си пред публика, но е сам и сам си акомпанира на музикалния инструмент. Част от лириката пък е за хор, несъмнено с корифей, който е нещо като диригент – дава тон, въобще обединява певците. Така че това е най-видимото, човек само поглежда към обстановката и си казва: „А, да, това е еди-какво си“. След това обаче имаме вида на самия текст, как е изпълнено повествованието: дали говори основният разказвач, който би трябвало да съвпада с автора, или и някой друг. Това е драматическото начало, а то се осъществява по различни начини. Примерно, във „Велизарий“ на Грейвс не говори някакъв безличен разказвач, както е в „Илиада“, а историк, който е и участник в събитията, с определена биография. Впрочем същото се отнася и за разказа на Одисей при феаките. Значи авторовата гледна точка е избегната. Той просто дава думата някому.
– Ама то и с Музата е така. И там поетът казва: „Музо, кажи ми“ или нещо подобно, и излиза, че Музата говори, а не човекът.
– Така е. Изглежда, че авторът говори изцяло от себе си само когато пише мемоари от свое име. Та това с драматическото и, от друга страна, с чисто разказното начало, е второто, по-вътрешно облекло на изказваното.
– Така както вървим, ще я съблечем съвсем тази литература.
– Да. Тя е в женски род, а женското въплъщава красотата. Тя се намира и в мъжа, но още повече в жената. Така че последното – това е естетическата форма или може би идея, според която се създава произведението: „самото трагично“, благодарение на което има трагедия. Също и комическото, лирическото. Тези неща не зависят от отношението разказвач-говорител – щом трагично може да има еднакво при Софокъл и при Омир.
– И сега, като отстранихме и последната дреха, какво виждаме?
– Виждаме самата Муза. Тази, от която идва всяко вдъхновение за словесно, а и музикално творчество. Към нея е най-силната любов, която са можели да си представят древните, примерно такива като Сократ. Смъртният не може да се доближи до нея, докато е в това тяло, но може да мисли за съединение с нея отвъд. Разбира се, това са мистични неща, но истинските поети винаги са ги усещали.
– Но това е езическо.
– Да. От християнска гледна точка това е опит да се общува с Духа като с идол, пък макар и мислим. Много е опасно. Затова не е лесно да бъдеш писател и християнин едновременно, защото писателят „става много неща“, както казва Платон, а християнинът трябва да внимава за единството на личността си.

„Старогръцката литература“ (стр. 25, 74-75, 91-92)

*

217

(места от Платоновата „Държава“ 369-540)

1. Неизвестната причина да желаем знанието (истината за нещата)

Мнозина, стремейки се към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот.
И защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужава безсмъртието повече от справедливия? Затова Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието – което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното.
Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек, ще получи съвършеното щастие отвъд.

2. Ученият (философстващ) страж

…по този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества. „Някои“, казва той, „са смели в бой, но за съжаление си остават винаги сурови и груби, а други са умни, но пък слаби и изнежени.“ За да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието (началното образование), която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилно обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката става дума и за поезията; и Сократ говори за Омировата (и трагическата) поезия, като посочва главния й порок – че представя боговете погрешно. А първото, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като тази, която всички тук слушаме.

Относно гимнастиката той говори по-малко; и обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това казва: „А необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, както правят сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?“

3. Закони и нравственост в държавата на такива стражи

Законността започва с уважението на младите към родителите и по-възрастните. Да се предписват закони в тази насока не е разумно: това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си.

Законите не би трябвало да са твърде много.
Там, където се установяват много закони, които се отнасят до всякакви подробности, държавата заприличва на болен, който цял живот не прави друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата. Нужни са основополагащите закони, засягащи богопочитанието.

това…остава на Аполон Делфийски, който ще определи най-големите, най-добрите и първите от постановленията.
Те се отнасят до изграждането на светилищата, жертвоприношенията и другите култове към боговете, духовете и героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат милостиви към нас.
Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държава, не бихме ги поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач, освен с родния бог (427 b-c).

Ако тази мислено построена държава е добра, в нея би трябвало да се виждат някои всеизвестни добродетели. Това са (раз)умността (или мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Там е и онази, която сякаш ги обхваща и заради която е започнал целият разговор – справедливостта.

Мъдростта в държавата се състои в знание за доброто управление; това знание е достъпно само за малцина и се притежава от най-добрите стражи.
Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините.
Благоразумието е въздържаност и владеене на страсти и удоволствия, и трябва да бъде споделяно от всички: не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна най-напред когато

…желанията на мнозина, които са и развратени, се управляват от… ума на малцина, които са и по-прилични (431 d).

4. Държавата трябва да се управлява от учени (философи)

Възможна ли е тази държава? Нека най-напред да се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не може да докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от учени. Все пак за едни хора е определено да придобият знание и да управляват държава, а за други не е – те би трябвало да следват управляващия.

Но кой впрочем е учен (философ)? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато?
Обаче сред претендиращите да са такива и интересуващи се на пръв поглед от всичко има странни хора. Има някои, които “си дават ушите под наем” и слушат всичко – примерно, изпълняваното на Дионисовите празници. Това са

Любители на слушането и гледането, обичат хубавите звукове, цветове, образи и всичко, което е създадено от такива, но техният ум не е годен да види и да се любува на природата на самото красиво… (476 b)

Някои нямат знание (то е за съществуващото), но все пак нещо знаят. Те имат “мнение”. То е по-тъмно от знанието и по-ясно от незнанието.

Някои мислят за красивите неща, но без да мислят за същността на красивото и без да вървят след онзи, който би ги водил към неговото познаване. Те желаят и обичат това, за което имат само мнение, а не знание. Това са любители на мнения (479 е – 480 а).

А учен (философ) е този, който обича цялото знание; наблюдава истината.
Той има знание за съществуващото, а не мнение. Той е любител на мъдростта и обича всичко истински съществуващо. Поради това той мрази лъжата, тъй като тя се отнася до несъществуващото и го представя за съществуващо.
Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив (сребролюбив), и ще е великодушен. А противоположният нему няма да е годен за наука (философия).

Подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се припечелват с големи жертви (485 е).
Малодушието е твърде враждебно на душа, която винаги се стреми към всецяло божественото и човешкото.
Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което никой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако той не е по природа паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, на мъжеството и благоразумието (487 а)
Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490 а)

Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с наука (философия), обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях, макар и да са учили и способни, стават странни (претенциозни); други пък се трудят във философията добре и скромно, но изглеждат безполезни.

Сократ му отговаря така: хората, годни за истинска наука и философстване, или не преодоляват уловките по този път, или, ако ги предолеят, просто биват отхвърлени от останалите в държавата. Едните биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които те не могат да устоят; другите пък не могат да се доближат до управлението поради омразата на управляващите и на мнозинството към тях.

От друга страна, в тези занимания навлизат множество негодни за нея хора, нищожни природи, които съдействат за оклеветяването им.

А природата на философа е много рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да бъде остроумен и схватлив; и същевременно паметлив и упорит. Такова съчетание трудно се среща.

Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да бъде паметлив, неуморим и много трудолюбив…
Чрез това се нанася безчестие на философията… че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…
Ние ще сметнем за осакатена душа тази, която сама мрази и мъчно понася доброволната лъжа и негодува, когато другите лъжат, но леко приема недоброволната лъжа; и не се гневи, когато бъде заловена в невежество, а охотно се търкаля в незнанието си като свиня в нечистотии (535 b–d)

5. Знание за същественото

Възможна ли е изобщо такава държава? Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява (ако е монарх), то тя може да стане причина за доброто на мнозина. Това не е невъзможно.

Но какво трябва да знаят стражите (главните стражи, самите управляващи)? Първо, те трябва да имат истинско, сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на обща идея, и да се стремят към знание за идеята. Но коя е най-важната идея, за която да имаме знание?

Това е доброто (благото). Какво е то?

Ето едно сравнение – доброто е като слънцето.

Както слънцето позволява да виждаме, така и доброто позволява да знаем (мислим, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща, идеите). То придава истина на тях – прави ги познаваеми; и, от друга страна, създава у нас способност за познаване. А онзи, който няма достъп до истината, е като гледащия на нощна светлина – вижда само неясни очертания.

Как се стига до знание? Като математици ние можем да се опираме, примерно, на начертания; но като търсещи най-същественото се опираме само на чисти мисли.
Най-висшата способност на разума е умът; след него – размисълът (разсъдъкът), после – убедеността (приемане на нещо на вяра, без аргументи, без знание), после – предположението (представянето, че нещо е така).

Второ сравнение – хората са като затворници в пещера.

Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517 b)

Просвещението не е такова, каквото си го представят някои. Тия някои твърдят дори, че в душата няма знание, а сами ще го вложат в нея, както например биха вложили способност за гледане в слепи очи… Но сегашното наше разсъждение показва, че душата на всеки човек има такава сила и такова оръдие, чрез което той се учи (518 с)

За управляването на държавата са непригодни както хората, които не са просветени и не са опитни в истината, така също и онези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука.
Първите – поради това, че нямат цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично, а другите – защото макар да имат добро намерение, нищо не ще направят, защото смятат, че още приживе са се заселили на островите на блажените (519 с)

Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена. Те трябва да съзерцават доброто и да се издигат високо…
[И след като сме ги довели до науката, ще им кажем, че] другаде такива хора обикновено не вземат участие в грижите за държавата. Но те са се създали като учени (философи) сами, без участието на управниците там; и понеже са учили на свои средства, те и никому не са задължени за своето образование… А вас ние ви родихме за вас самите и за цялата държава – за да бъдете водачи и царе… (519 b – 520 d)

Зрението вижда и голямото, и малкото – но не като нещо разделено, а като нещо слято… Мисълта пък е заставена да вижда голямото и малкото не като слети, а точно като разделени, и с това е противоположна на зрението. Защото всички видими неща са и големи, и малки едновременно – но това се разбира не от зрението, а само от мисълта. Така че те – голямото и малкото – са мислими неща. Поради това някои неща ние наричаме мислими, а други – видими.
Също – ние можем да видим всяко нещо като едно, но и като безкрайно множество. И тук има противоречие, което може да предизвика размисъл.

6. Към съвършената образованост и справедливата власт

Още като деца стражите ще придружават родителите си на военните походи. След като навършат 10 години, те се отделят от тях и отиват по селата. Там науките вече им се преподават – но без принуда, като на игра.

Най-важни от науките са:

Геометрията; знанието за обемните тела (стереометрия); астрономията; музика (и питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как?)
Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство – по какъв начин те са близки помежду си? (531 d);
Другите начини на изследване се отнасят или към мненията на хората и техните желания; или към произхода и състава на предметите; или се отдават на грижа за изхранване на раждащото се и съединяващото се.

Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят и с умствени дейности.

След това (когато вече са навършили 20 години) науките им се преподават отново, като вече се подлагат и на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им. Така ще се разпознае диалектическата природа на някои от обучаваните. Това ще продължи до 30-годишна възраст, и тогава пак ще се отберат най-добрите. Това са най-упоритите и най-способните да вървят към истината.

Всяка от науките ползва свои предположения. Само диалектическият метод издига предположенията до самото начало (533 b-с).
Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо.

(Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие – защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги като родители хора, а би трябвало да ги уважават – макар да не са истинските им родители.
То е, защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на осиновили ги баща и майка), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието (а не могат да го достигнат, не узнават коя е истинската философия, не откриват истинските си родители, а се отричат и от отгледалите ги). Тези хора са “недоучени” – те са най-лошите. А истинските учени трябва да са скромни и сериозни).

И тъй, за усвояването на диалектиката ще се отделят пет години. После те “ще бъдат преместени в пещерата” – и в продължение на 15 години ще се занимават с военни и граждански дела.
След като навършат 50, те вече ще са напълно зрели. Тогава може да се занимават с каквото желаят – било с философия, било с управление на държавата или с възпитаване на други стражи.

Всичко това може да се случи, ако управници станат истинските учени (философи) – или мнозина, или само един (540 d)

*

Преводът е на Ал. Милев, от: Платон. Държавата. „НИ“, 1981.
На места е редактиран.