Прелиствания

(2022)

I.
„Богословско-политически трактат“, на Спиноза (1632-1677). Издадена към 1670.

Откъде можем да знаем за истинската религия.
Има два източника за нея. Единият е естественият разум („светлината на разума“), другият – откровението, както ни е дадено чрез Писанието. Светлината на разума, която Бог е вложил у нас, е достатъчна, за да постигнем истината за Него; и за това, как трябва да се живее, за да се постигне блаженство. Това свидетелства и ап. Павел в „Римляни“ – че и на езичниците е дадено да познаят Бога. Защото делата му, на първо място природата, не са скрити от никого.
Оспорва мнението на евреите (и фарисеите), че те знаят за Бога нещо повече от останалите народи. Вярно е, че Писанието е дадено на тях и създателите на всички книги са били евреи; но от това не следва, че те имат предимство в разбирането на теологията (най-висша от науките, философията трябва да й служи).
Пророците са били евреи, но не са били някакви съвършени мъдреци. Като хора били различни (Исаия е царедворец, Амос – селянин). Бог е решил да им повери Откровението си, но не заради някакви особени заслуги, или защото са били по-мъдри или добродетелни от всички останали.
Законът е послужил, за да се постави основата на еврейската държава (истината за Бога е могла да бъде дадена и по друг начин). Разпорежданията там са имали смисъл за своето време, но по-късно, когато Христос е разкрил висшата заповед – да обичаме Бога повече от всичко и ближния като себе си – станало ясно, че няма нужда някой да ги спазва, за да се придържа към истинната религия.
Спиноза сякаш никъде не говори за Троицата и не става ясно какво мисли за отношенията вътре в Нея. Читателят остава с впечатлението, че той гледа на Христос като на един пророк (да допуснем, най-съвършения). Все пак никъде не се изказва изрично по тези въпроси (триадологичния и христологичния).
Той смята, че човек е длъжен да се съобразява с разпоредбите на управляващите (на които е възложил задължението да го защитават) до такава степен, че ако някъде християнството бъде забранено, то християнинът би трябвало да изповядва вярата си тайно или само в душата си, изоставяйки тайнствата и дори явните молитви. Така било в Япония, и тамошните холандски християни постъпвали точно така.
Главното право на човека в добре устроената (свободната) държава е да може да говори това, което мисли. Властите трябва да се научат да правят разлика между свобода на действието и свобода на говоренето, и да не наказват човека заради думите му, ако той не нарушава разпоредбите им на дело.
Евреите са оцелели през вековете не толкова заради езика и религията си, колкото благодарение на обрязването. Така че ако един народ иска да е дълговечен, трябва да задължи хората да поставят знак за принадлежност върху телата си (най-добре неизтриваем).
Човешкото щастие е следствие от любовта, от нея идват радостта, търпението и всички добродетели. Само завистливият иска да надминава други в знанието; защото самото познание на истината е напълно достатъчно за щастието и няма никакво значение, дали то се владее от един, неколцина, мнозина или всички.

(според превода на Хр. Х. Тодоров, 2019)

*

II.
„Метафизика“ на Аристотел (384-332 пр. Хр). Издадена към средата на I в. пр. Хр.

Въпросът е за мъдростта (sophia). Ако тя е знание (наука, episteme), то знание за какво е? Кого смятаме за мъдър? Може би онзи, който познава началата на коя да е дейност (архитектът е по-мъдър от зидаря). Също, който може да изкаже знанието си (способният да преподава). Когато се изказва, знанието е действащо в по-голяма степен, отколкото ако го има, но не се изказва.
За да възникнат науките (и изкуствата/занаяти), които не са нито за необходимото, нито за развлечение, е нужно свободно време; и тъй като са най-малко необходими, възникват последни. Примерно – математиката е възникнала в Египет, защото там жреците имали свободно време.
Щом знаещият началата в коя да е дейност е по-мъдър от незнаещите (те работят както „огънят гори“), тогава най-мъдър е онзи, който знае първите начала (изобщо, на всичко).
Кои са те? Дали става дума за начала на съществуващото (on), на същността (ousia), на доказателството (apodeixis)? Кои са елементите на всичко (те са начала)? Но елементи на всичко не може да има: защото едни са елементите на сетивните неща (земя, вода), други на доказателството (предпоставки), други на определенията (вид, род, разлика).
Има ли нещо, с което непременно трябва да се съгласим? Ако има, то е онова, без което не може да има никакво обсъждане, нито дори мислене. Това е непротиворечието: не може едно и също нещо едновременно и в едно и също отношение да е и да не е.
За да можем да изследваме каквото да е, е нужно да знаем, че думите имат различни значения; и да ги изясняваме, преди да преминем към изследването/спора.
Коя наука е най-висшата (за първите начала)? Тези първи начала трябва да са неподвижни/неизменни и самостоятелно съществуващи (а не „в“ нещо друго). Математиката е за неподвижни, но те са „в“ нещата (точка, права линия, равнини фигури/начертания). Физиката изследва тела, които са самостойни, но подвижни. Може би само теологиката е за неподвижни и самостойни (ако има такива).
Що е съществуващото (to on)? За него се говори било според категориите (същност и съпътстващи), било според начина (във възможност и в действителност), било според истината и лъжата.
Коя е същността? Според някои (Талес, Емпедокъл) същности са телата (има и вечни тела), според други (питагорейците и някои платонисти) – числата; или родовете и ейдосите. Дали тези последните са общи (просто се казват за отделно взетите) или са обособени и самостойни? Последното изглежда невъзможно.
Да се различават материя, ейдос и това, което е от двете (съчетанието им). Някои свойства са мислими без материя (извитото), други само с материя (чипото). Това значи, че някои неща не могат да съществуват без материя.
Най-общите причини са четири – „от кое“ (материална), „поради кое“ (извършваща, „откъдето“ е движението), „що“ (видова, формална), „заради какво“ (целна, „накъдето“ е движението).
Нещата могат да са във възможност или в действителност (както спящият или неработещият строител е такъв във възможност, а не в действителност; а семето е дърво или човек във възможност). Кое от двете предхожда другото? Отговорът е, че това във възможност може да предхожда по време, но това в действителност предхожда по същност.
Ако има някоя неизменна (значи вечна и равна на себе си) и самостойна същност, тя трябва да е лишена от материя (защото материята е причина за изменението и различието). Освен това движещото е по-висше от движеното (тъй като е негова причина); и затова, като най-висша, тя трябва да движи всичко.
А най-добрият начин да движиш е да привличаш и да устройваш според най-доброто; значи, да бъдеш цел. Това е съвършеното и то е богът. То придава на нещата тяхната природа.
Онези, които твърдят, че начала на всичко са числата и геометричните фигури, не дават убедителни доводи за теорията си.

Книгата е съставена от записки, може би направени в различно време. Има повторения, разделението на книги и редът им би могъл да е и друг.

(според моя превод, 2020)

*

III.
„Държавата“ на Платон (427-347 пр. Хр). Издадена през първата половина на IV в. пр. Хр.

Към края на живота си човек започва да се тревожи, дали не е извършил нещо, за което има наказание в отвъдното (или просто е осъдително). Това ще рече, дали е живал справедливо. Следователно е добре да знаем що е справедливото – за да не допускаме грешки (прегрешения, грехове).
Според някои „справедливото“ е измислено от властващите, за да им се подчиняват останалите. Това, което хората наричат „справедливо“, е изгодното за властващите. Но дали несправедливостта не прави човека по-лош (по-негоден за каквото и да е)? Ако е така, тя не е изгодна дори за властващите.
Ако от справедливостта не се извлича никаква облага, а е ценна сама по себе си, тя ще бъде истинско благо (това, заради което се прави всичко). Сигурно ще съвпада със щастието (справедливият непременно ще бъде щастлив и обратното). Но какво е тя? Сократ предлага да разгледат най-напред справедливоста в държавата, защото там тя е по-лесно да се открие, отколкото в душата.
Хората се събират в държава, за да си помагат – понеже не може всеки да прави всичко. Един прави едно, друг – друго, и после си разменят направеното. Ще трябва да има някои, които да се занимават със самата размяна (търговци), а също и такива, които да се грижат за безопасността на всички. Те ще бъдат „стражи“. Стражите (и управляващите, които са едни от тях) не бива да имат нищо собствено, нито дори семейство; защото тогава ще се възползват от положението си и ще използват другите за да се обогатяват – и така ще се появи несправедливостта. За да се осигури това, жените и децата им трябва да са общи (и никой да не знае кой му е баща, майка, брат/сестра, син/дъщеря).
Необходимо е да се помисли за образованието на стражите. Началото на всяко възпитание/образование са гимнастиката и музиката (която включва поезията). Трябва особено да се внимава с поезията, защото тя може да създава погрешни мнения за най-важни неща – за добродетелта, благата и боговете. Някои от тях, които ще бъдат управляващи, трябва да придобият висше образование, което има степени – аритметика, геометрия, стереометрия, астрономия и накрая – диалектика, най-важната и трудната от всички. Това образование протича от 35-тата до 50-тата година от живота.
Необходимо е да се преподават някои полезни начала на светогледа: да има митове. Един от тях ще е за „земеродеността“ на стражите.
Защо истината е недостъпна за повечето хора? Причината е, че те живеят в заблуда, смятайки, че това, което възприемат със сетивата си и предадените им мнения за него са истина. Но това не са нищо повече от сенки на предмети и хора, които се явяват на една стена благодарение на източник на изкуствена светлина; и ако там има затворници, които не виждат нищо освен стената със сенките, те ще смятат, че това е светът; и закономерностите, които ще откриват в движенията на сенките и звуците, идващи от предметите, ще са за тях най-висшата истина. Но ако някой ги освободи, те ще могат да се обърнат, да излязат от пещерата и да разбират, че има изкуствени предмети, които те са познавали само благодарение на сенките им; и естествени неща, за които не са и подозирали. И още, че съществува слънце, благодарение на което е възможно да се вижда каквото и да е.
По подобен начин човек, тръгнал по пътя на философията, научава, че има истинни неща, на които земните са само подобия, и ум (добро), което е техен източник и благодарение на което те могат да се мислят и познават. Такъв човек обаче ще има трудности със своите събратя от пещерата, ако реши отново да слезе при тях и да им каже какво е научил, когато е излязъ лна бял свят.
И така, съществува най-добра държавна уредба, която е обсъдената досега; тя е аристокрация, защото държавата е управялавна от най-добрите (aristoi), а това са философите. Но дори и да се създаде, тя няма да издържи безкрайно. Постепенно от нея възниква една не толкова добра, а после идват и други, докато се стигне до най-лошата – тиранията. Прави се портрет на човека, представителен за всяко от тези устройства.
Накрая се разказва историята на Ер – човек, чиято душа е преминала в отвъдното при душите на мъртвите, видяла е какво се случва там и се е върнала в него, така че той да може да разкаже за отвъдния свят.

Разговорът се случва в Пирей, в дома на Кефал, баща на Лизий и Полемарх. Освен Сократ участват Кефал (в началото), после Тразимах от Халкедон, но най-много Главкон и Адимант (братя на Платон).

(според преводите на Ал. Милев, 1981 и Г. Гочев, 2015)

*

IV.
„Трактат по метафизика“, „Невежественият философ“ и „Трактат за толерантността“ на Волтер (1694-1778).

Предлага да се философства без предразсъдъци. Какво би могло да се знае за човека? Нека си представим, че идваме от друга планета и не знаем нищо за тукашните неща и възгледи. Хората са с различен цвят на кожата и космите, някои са с бради, други без. Някои се мислят за нещо особено, и че могат да поучават другите (тези с черните раса). В началото човекът малко се отличава от другите животни, освен по бавността и слабостта си; после става ясно, че е способен да придобива идеи в по-голяма степен от тях.
Има ли бог? Какви са доводите за съществуването му и какви са възраженията срещу тях. Не е вярно, че всички хора имат идея за бог или се раждат с нея – тя се придобива по-късно, и то защото се преподава. Така е изобщо с т.нар. „вродени идеи“.
Имаме ли доказателство, че бог е създал света? Доводите за това.
Човекът е обществено (социално) същество. За добродетелите – едно и също нещо някъде се смята за похвално и приемливо, другаде – за тежко престъпление. „Ако протестираш срещу тиранията в Холандия, ще те хвалят за това, ако настояваш за република във Франция, ще те осъдят на смърт“. Защо трябва да бъде обесена една осемнадесетгодишна жена заради това, че е подхвърлила новороденото си дете?
Добродетелно е това, което е полезно за обществото. Човек няма нужда от никаква религия, за да бъде добродетелен.
Кои са главните въпроси на философията и философските школи. Често споменава Лок. За добри философи и мъдри мъже може да се смятат Хобс, Фр. Бейкън и Спиноза; а Нютон е велик учен.
„Толерантността“ е написана увлекателно. Разказва печалната история на едно протестантско семейство от Тулуза, обвинено, че е убило сина си, който искал да стане католик. Но за това нямало никакви доказателства, младежът по-скоро се е самоубил (обесил се). Въпреки това бащата бил екзекутиран. Вдигнал се голям шум, случаят бил разгледан в Париж, семейството – оправдано и обезщетено, а мъртвия баща – реабилитиран.
Покрай това говори за толерантността при античните и в други страни (Русия, Китай и др.). Почти навсякъде хората са били и са по-толерантни от „нас“.
Пише с лекота, привежда разнообразни истории и схващания (мнения). Самият той сякаш действа като „създател на мнения“ – в това му е силата.

Първите два са неадресирани, написани „просто така“. „Толерантността“ явно е предизвикана от шума, вдигнал се около семейство Калас. За други изрично казва, че има повод – като коментарът към „Наказанията“ на Бекария.

(според преводите на М. Халачева и Л. Сталева, 1986)

*

1.
„Раждането на трагедията от духа на музиката“ (1872) на Ницше (1844-1900)

Вероятно не би била написана, ако не беше интересът му към (и може би приятелството с) Вагнер. Освен античните, които са му основна работа, е чел Кант и още повече Шопенхауер.

…

Има два художествени инстинкта (естетически способности), които нарича „Дионисово“ и „Аполоново“ начало. Аполоновото начало е съзерцателно и образосъздаващо: затова художникът и скулпторът са Аполонови творци; а в поезията такъв е епикът. Дионисовото е музикално; чрез музиката говори „волята“ на битието, и чрез нея имаме достъп до „нещото в себе си“, което е отвъд явленията.
Ако музикалният творец е вдъхновен от Дионис, тогава музиката оказва огромно влияние върху способния да я възприема (естетическият или Дионисов слушател). „Как можеш да създадеш „Тристан и Изолда“ и пак да останеш жив?“ Тя е израз на „праболката“ на битието (задето изобщо „е“ или задето се е разпаднало – индивидуализирало?). Същевременно Дионисовата музика е „зов за завръщане“ към изначалното „праединство“. Има цели цивилизации, в чието изкуство (дух и характер) Дионисовото усещане надделява – такава е индийската. При други пък надделява аполонизма, който призовава към индивидуация, порядък и мярка; такава е римската цивилизация.
В Гърция се е достигнало до щастливо съчетание на двата инстинкта и то се е осъществило в трагедията. Твърди се (съгласно преданието), че трагедията се е развила от дитирамба. Древният дитирамб се различава от „новия“, който е упадъчна поетическа форма, също както новата комедия е упадъчна форма на старата (предесхилова и есхилова) трагедия. Главното в дитирамбическата поезия е музиката; а хористите са сатири (природни същества, противоположни на загубилия връзка с природата „културен човек“). Но гръцкото дионисийство се е различило от „варварското“ благодарение на смесването си с Аполоновото начало. Хорът, който разказвал за страданията на Дионис (това е била темата на дитирамба и на ранната трагедия) е бил допълнен от актьорите на повдигната над орхестрата сцена, които просто са илюстрирали неговия разказ.
По този начин Аполоновото изобразително изкуство е „застанало“ между музиката на хора и зрителя и му е помогнало „да я понесе“; така че да не бъде просто вакханстващ следовник на бога, а зрител. Но зрителят на трагедията се отличава от слушателя на епоса, тъй като вторият просто аполонически съзерцава образите, създадени от поета – и това му е достатъчно. Първият обаче, макар да следи разказа, образуван от движенията и словата на актьорите, все пак чувства, че има нещо „отвъд“ това представление – и това отвъдно е изначалното единство на всичко, изразявано чрез музиката.
Затова и той усеща удовлетворение от страданията и нещастията, които вижда: защото те му напомнят, че всичко и всеки се връща в праединството и че битието не е само явление, но и непозната „сърцевина“ – „нещо в себе си“. И това преживяване на заедността на явлението и отвъдното битие донася особената наслада от трагедията.

…

Свързва упадъка и изчезването на трагедията и на „трагическия дух“ и „мит“ със Сократовата „разумност“, стремяща се да изучи света на явленията със силата на разума; а Еврипид, който споделял този дух на „научно любопитство“, се отдалечил от същността на трагедията, обръщайки внимание на силното чувство (патос, афекти), реторическите изяви, впечатляващите мъдрости, изработката на характерите. Той се стараел да бъде „напълно разбираем“ – затова героите му наподобявали средния атинянин. Използвал „бог от машина“, за да убеди зрителя, че всичко, което вижда, е справедливо или поне разумно; и смятал, че в това е смисълът на трагедията – да се покаже справедливостта и редът на всичко случващо се.
По този начин било дадено началото на нова култура – александрийско-римската. Поради своята сухота и безплодие тя лесно била изместена от християнската.
Ренесансът е време на възраждане на александрийско-римския дух, на който впрочем се дължи развитието на науките и съвременното схващане за „образованост“; както и появата на поетическо-музикални видове като операта, която си въобразява, че възкресява древната трагедия, но всъщност възстановява новата комедия.

…

Но има надежда за цивилизацията – това е немският дух, недокоснат в същността си от тази новата култура, инкарнация на сократизма и александринизма. Появата на немската философия и музика свидетелстват за това. Да се надяваме, че немците ще си послужат с примера на гърците; а за това е нужно да си припомнят и своите древни митове.
Тъй като никоя истинска култура не може да живее без свои начални митове, обграждащи духовния й хоризонт.

(според превода на Х. Костова-Добрева, 1990)

*

2.
„Поезия и истина. Из моя живот“ (1810-1830) на Гьоте

В предговора казва, че бил замислил книгата като опит да снабди с пояснения 12-томното издание на събраните си съчинения (1808). През 1810 вече имал план за написването.

…

Започва с раждането си и положението на планетите на този ден (изглежда се е интересувал от астрология). Описание на къщата, спомени за баба му. Баща му, който бил юрист, имал голяма библиотека, с „холандски издания на латинските автори“.
Описание на Франкфурт и някои европейски събития, запомнени от детството – най-напред вълненията около Седемгодишната война (1756-1763). Баща му поддържал Прусия, дядо му и баба му – противниците й. И той самият също бил за Прусия. Казва: „Фридрих II беше моят герой“. Неприятен спомен от разквартируването на френски офицери в къщата.
Присъствал на церемонията по обявяването на следващия император (Франкфурт бил „имперски град“).
Боледувал няколко пъти, даже от едра шарка – но не му останали петна по лицето.
Спомени за предуниверситетското образование – състояло се от частни уроци. Вероучението му било безинтересно, но познавал добре Новия завет и знаел катехизиса. Философията била скучна (с изключение на Епиктет). Отрано проявил реторическо дарование, пишел стихове. Научил латински без много граматика и четял древните без трудности. От модерните немски писатели вече били известни Виланд и Клопщок („немският Омир или Милтън“). Чел „Робинзон Крузо“ и „Телемах“ на Фенелон.
Разказва за приятелствата си (едно момче, което наричал „Пилад“), за една екскурзия по реката и за първата си любов на име Гретхен (била към 3 години по-голяма). С тази компания станал някакъв скандал, явно по донос и всички били разпитвани, включително и той. Неговият „надзирател“, когото му прикачили след случката, му разказал за показанията на Гретхен. Била казала, че гледа на него като на дете. Това ужасно го оскърбило. Самата Гретхен трябвало да напусне града.

…

След всичко това не се чувствал добре във Франкфурт. Дошло време да стане студент. Ходело му се в Гьотинген (там преподавали Хайне и Михаелис), но баща му настоял за Лайпциг. Така че трябвало да иде там и да учи право.
Описание на университетската програма. Логиката била досадна; по някои предмети имал чувството, че знае колкото преподавателите. Младите преподаватели още се учат, а възрастните са догматични и преподават остарели неща.
За състоянието на немския език. „Проникната от чужди нации и принудена да си служи в науката и дипломацията с чужди езици, Германия нямаше никаква възможност да усъвършенства собствения си език“. Немците били под силното влияние на Франция. Фридрих II се отнасял пренебрежително към немската литература и предпочитал всичко френско.
Прави разлика между „естествена“ и „позитивни“ (дадени чрез откровение) религии. Тревожело го, че човек трябва да пристъпва към причастието подготвен, иначе го приема „за осъждане“. Смята, че това го е отдалечило от църковния живот. Чел една история на ересите, която го впечатлила, и си съставил „собствена религия“: за отношенията между Троицата, Луцифер (комуто било позволено да сътвори света), разделението между ангелите и сътворението на човека, в когото се срещат духовното и материалното и се води борбата между доброто и злото.
Боледувал от пневмония (според коментаторите). Били ги карали да взимат студени бани и да спят на твърдо, защото Русо смятал, че това било полезно за младите.
Влюбил се в едно момиче (Анета), но от това нищо не излязло.
Славата и влиянието на Лесинг и Винкелман. Ходил до Дрезден да разглежда картинната галерия. Надявал се, че Винкелман ще мине през Лайпциг и ще посети един от приятелите му, така че ще могат да го видят; но скоро след това узнали за убийството му (1768). През 1770 се върнал във Франкфурт и после продължил да учи в Страсбург. Отношенията с баща му не били много добри.
В Лайпциг забелязвали високонемския му диалект, а в Страсбург – „немския“ му френски. Веднага отишъл да разгледа катедралата. Наблюдения върху архитектурата й (намерил я за хубава, макар да не харесвал готическия стил).
Пак имало срещи с жени. Тръгнал на уроци по танци при някакъв французин, който имал две дъщери – и двете под двадесет (Люсинда и Емилия). И двете го харесали. Сцената на едно сбогуване, при което по-голямата го целунала в устата и проклела онази, която ще го целува след него. Оттогава престанал да ходи на уроци.
Влюбил се в една Фредерика, дъщеря на свещеник, и ходил на църква да слуша проповедите му, защото и тя била там. Тя се обличала по немски, а по-голямата й сестра по френски (така било „по-градско“).
Запознал се с Хердер („моето име не му говореше нищо“) и доста си общували. Хердер бил пет години по-голям, което на тази възраст е осезаема разлика. Изказвал се презрително за немската литература, така че Гьоте се боял да му говори за литературните си занимания – а по това време работел едновременно по „Фауст“ и „Гьоц фон Берлихинген“.
Предстояло да завърши и трябвало да пише дипломна работа („дисертация“). Доста мислил за тема и си избрал следното: оправдано е монархът да решава коя религия ще изповядват неговите поданици. Защото никоя държава не може да просъществува без религия, а тя не може да бъде отделена от политиката. Така че е работа на суверена да реши коя да бъде.
Смятал, че баща му, като протестант, щял да хареса темата.
Трябвало да я напише на латински, а той пишел и говорел отлично на този език, така че нямало да го затрудни. Но все пак не могъл да мине без преглед от латинист. Накрая се отказал да я защитава и да я издава, а вместо това представил отделни тезиси (можело и така). Диспутът бил лек – опоненти му били приятелите/колеги, с които всекидневно ядял и пиел. Защитил, но не станал доктор по френската система (според коментара получил степента лисансие, което в Германия било равно на доктор).
По това време се вдигнал шум около някой си Йерузалем, който се самоубил, тъй като се влюбил в съпругата на приятел. Това го вдъхновило за „Вертер“ и го написал за един месец. Книгата имала незабавен и голям успех – защото, казва, се появи тъкмо навреме. Същата година се появили нейни пародии, на които той отговарял също с пародии и подигравки срещу авторите им.

…

Завърнал се във Франкфурт. Приятелство с някои известни хора: физиономистът и калвинист Лаватер, педагогът Базедов, еврейският философ Менделсон, който след споровете с Лаватер отпаднал от компанията.
Ходил в Швейцария на екскурзии, изкачили някои върхове (но не много високи).
По това време през Франкфурт минала Мария-Антоанета, която щяла да се омъжва за Луи XVI. Било голямо събитие. Впоследствие в Париж заради тържествата и струпването на много хора станал пожар и няколкостотин души загинали. Градските власти се потрудили да укрият инцидента от кралската двойка, за да не им се помрачава празникът.
Сгодил се с някоя Лили, но отношенията им не вървели гладко и решил, че трябва да се разделят. Все пак от време на време отивал скришом под прозорците й, за да разбере какво прави.
Баща му го съветвал да замине за Италия – дал му пари и книги за справка по забележителностите. Потеглил и спрял за известно време в Хайделберг, където го застигнало писмото на един придворен от Ваймар, който се чудел защо не го намира във Франкфурт.
Работата била, че преди време се бил запознал с херцозите на Ваймар и те го поканили да им иде на гости; но тъй като придворният, който трябвало да го придружава, все не идвал, домашните му помислили, че онези се шегуват. Затова и баща му настоявал да иде в Италия.
Оказало се, че човекът се забавил по уважителна причина и сега Гьоте трябвало да се върне обратно. Скарал се с хазяйката си („госпожица Делф“), която била близка на семейството, коментирала годежа му и като че ли имала някакви лични намерения към него.
На сбогуване произнесъл думите на Егмонт: „Слънчевите коне на времето отнасят леката колесница на нашата съдба“ (тъй като по това време пишел „Егмонт“).

(според превода на Г. Георгиев, 1981)

*

3.
„Залезът на Запада“ (1917) на Шпенглер

Книгата е започната преди началото на ПСВ. Първият том излиза във време, когато германците все още имат успехи.
Това, казва, е една немска книга и нейната философия е немска. Има двама души, от които е научил всичко – Гьоте и Ницше. От единия взима метода, от другия – въпросите.

…

Замисълът е да се изработи „морфология на световната история“. Това ще рече, че историческите единства (субекти/подлежащи), пръснати по цялата земя, имат свои форми и устройство. Отхвърля представата за една световна история и особено „абсурдно простата схема“ на трите периода: древност-средновековие-ново време.
Съществуват исторически единства, чийто процес на развитие (вътрешно движение) е аналогичен и тричастен: варварство-култура-цивилизация. Разцветът им се намира в „културата“, а „цивилизацията“ е старост/упадък. Още от това става ясно, че западноевропейският „свят“ е достигнал своята „цивилизация“ (намира се в упадък).
Не прави изрично списък на „световете“, но най-често говори за Египет, „Вавилон“ (древното Двуречие), европейска античност, западна Европа (начало – ок. 1000 сл. Хр.), православния свят, арабите, Индия, Китай, предколумбовите мексиканци.
Освен троичната периодизация, обсъжда аналогични явления в науките и изкуствата. На тях трябва да се гледа като на очаквани моменти в развитието на световете. Античната математика (питагорейците, Евклид и др.) и нейното развитие има аналогия в западноевропейския свят (Паскал, Декарт, Лайбниц; и нататък до математиците на XIX в.).
Смешно е да се придава световно значение на западноевропейската периодизация. На нейните периоди и подразделенията им не съответства нищо в другите светове; освен това те са твърде кратки от гледна точка на дълголетните истории като китайската.
Представата за време. Древният грък и изобщо античният човек в Европа живее в настоящето и малко се интересува от история. Поради това хронологията (календарът) е слабо развита. Египет пък се стреми да помни всичко, що се отнася до годините и миналото.
Обичаят на гърците да горят покойниците си – това ще рече, че се стремят „да скъсат“ с миналото и не ги е грижа за нищо отвъд настоящето.
Аналогичните епохи и явления са сякаш „едновременни“ помежду си; макар от гледна точка на „едната хронология“ да са далечни.
„Душа“ на световете. Различава „аполонична“, „фаустовска“ и „магическа“ душа. Аполонична е тази на античните, които достигат своята „култура“ в класическа Гърция; „фаустовската“ е на западноевропейския свят, а „магическата“ – на арабите. Би могъл да каже „семитите“, но не го прави.
Душата на ранното християнство била магическа. Разпростира се върху въпроса за златния фон на мозайките, за нимба на светиите.
Освен характерни символи („златното“ на магичната душа) всеки свят има своя материал, чрез който се изразява. При египтяните това е камъкът: те казват всичко чрез него. А във фаустовска Европа материалите са разнообразни – цветове, звуци, телодвижения (в танца и театъра).
Наблюдения върху експанзивността и заповедническия характер на фаустовското. Явява се в категоричния императив – „прави така!“. В аполоничния и магическия свят се разчита повече на примера, отколкото на разпореждането. Споменава за принудителността на ваксинирането.
Стремежът към безкрайността във фаустовското се явява и в интереса към дълбините на душата. Затова в неговото изкуство се развиват автопортретът и автобиографията, а в аполоничната античност такива явления няма.
Сравнение между будизма, стоицизма и социализма: „едновременни“ явления, характерни за упадъчните епохи.
Хронология на „съществените“ събития в „упадъчния“ XIX в. Там са книгите на Шопенхауер, Дарвин, Маркс, Ницше, Ибсен, Стриндберг и Шоу; и музиката на Вагнер.
Изглежда, че последната силна философия на Запада, е кантовата; един от признаците за това е, че той е последният влиятелен философ, който обръща внимание на математиката. Това не може да се каже за Фихте, Шелинг и Хегел; а Шопенхауер и Ницше са съвсем далеч от нея. Но за да бъдеш истински метафизик, се нуждаеш от математика.
На Запада му остава една последна философия – физиогномиката на историята (на световете). Смята, че този поглед към историята е подобен на „коперниковия обрат“. Досега за нея се е говорело „изобщо“ и от една-единствена гледна точка – западноевропейската. Но такъв център няма, а западноевропейският свят е само един от многото, както земята е само една от многото планети (а не център на всемира).

…

Употребява думата „култура“ в две значения: като отделен исторически човешки „свят“ и като най-висшия му разцвет.
Във втория том се намира обширната „Проблеми на арабската култура“, но заглавието е подвеждащо, тъй като става дума главно за християнството и сходните с него (както той мисли) проявления на „магичната душа“.
Размисли за Русия и за Петербург като град, външен за нея и чужд на руския дух – противно на Москва. „Християнството на Толстой е едно недоразумение. На християнството на Достоевски принадлежи следващото хилядолетие“.
Понятията-принципи на отделните „души“: за фаустовската това са силата, масата, движението; за аполоничната – тялото, за магичната – бог. Въпросът за причинността (каузалността) се решава според характера на душата. В аполоничния свят има колебание относно съществуването й изобщо; в магичния причината е само бог; във фаустовския се търсят „природни закономерности“.
Гьоте: „Древните са имали божества, ние имаме понятия“.
Градовете от времената на „цивилизацията“ (Александрия, Петербург, Лондон, Ню Йорк), откъснати и независими от природното; и тези от времето на културата, които са по-близо до селото.
Съсловията. Характерни за „културната епоха“ са аристокрацията (свързана със селото, Омир дава предостатъчно примери) и противопоставеното й жречество. Аристокрацията обича „земята си“, тя е локална; жречеството се стреми към глобалност. С наближаването на цивилизационната епоха, се появява трето съсловие, което е и неин носител – буржоазията.
Що е народ? Има народи „преди, в и след културата“. Това са „пранародите“ (от първата, „варварска“ епоха), същинските народи (от времето на културата) и народите-„фелахи“ – от третото време. Такива били египтяните след римската епоха.
Право, държава и пари. Парите са явление от цивилизационен вид. Но „Възходът на цезаризма сломява диктатурата на парите и тяхното политическо оръжие, демокрацията“.

…

Заключение: „Времето е, чийто неумолим ход вгражда мимолетната случайност култура на тази планета в случайността човек – форма, в която случайността живот тече известно време, докато в светлинния свят зад него се разтварят струящите хоризонти на земната и звездната история“.
Казано е в епикурейски дух, преднамерено упадъчно и затова – самоиронично.

(cпоред превода на Д. Лазарова, 1995)

*

4.
„Хекуба“ на Еврипид (ок. 480-406 пр. Хр.)

В пролога говори призракът на Полидор, син на Приам и Хекуба.
Когато ахейците обсадили Троя, родителите му го поверили на един чуждестранен приятел и може би съюзник – тракийския цар Полиместор. По него изпратили и много злато, заради издръжката му; а и като наследство в случай, че градът бъде превзет. След разрушаването на града Полиместор го убил за да си присвои съкровището, и изхвърлил трупа в морето.
И ето сега той като дух обикаля шатрата на майка си, която е в плен на ахейците. След всичко станало във войната тя ще преживее смъртта на дъщеря си Поликсена, а ще узнае и за неговата.
…
Еврипид е бил критикуван заради пролозите, в които някой бог или дух на мъртвец разказва какво предстои (вместо да остави зрителите сами да го узнаят). Според Ницше това било, защото Еврипид, подобно на приятеля си Сократ, искал „разсъдъчна яснота на всяка цена“.
Появява се Хекуба и казва на хора от троянски пленнички, че е видяла тревожни сънища и се бои за оцелелите си деца. Останали са й само Касандра и Поликсена; надява се, че и Полидор е жив.
Идва глашатаят на Агамемнон Талтибий (познат от „Илиада“) и съобщава, че ахейците решили да жертват Поликсена – защото над гроба на Ахил се явил призракът му и поискал да го зачетат по този начин.
При Омир подобни „явявания“ се случват само насън, като сънищата или са изпратени от богове, или мъртвият сам е поискал да се яви (като Патрокъл на Ахил).
Друг начин за среща с мъртви е разказаният в „Одисея“ XI, където Одисей пътува отвъд океана и принася жертва, за да се срещне с Тирезий. Тогава пред него изникват душите на мнозина; а и той по някакъв начин „прозира“ какво става в подземното царство (вижда мъченията на наказаните).
Но в трагедията духовете се явяват и направо сред хората, ако са повикани – като Дарий в „Перси“. Тук за явяването на Ахил само се разказва, а това на Полидор е подобно на „бог от машина“, с което Еврипид си служи често.

…

Хекуба повиква Поликсена и й казва какво е узнала. Тя отвръща, че й е мъчно за майка й, задето трябва да преживее още едно нещастие. Самата тя не съжалява за живота; по-добре да умре, отколкото да робува някъде в чужбина.
Появява се Одисей, който на съвета на ахейците бил настоял да я жертват. Хекуба го увещава да я пощадят и вместо нея да пожертват Елена; или нея самата, или поне да я убият заедно с Поликсена.
Одисей отхвърля молбите и отбелязва, че „вие, варварите не разбирате“ какво е да цениш приятелите си и да ги почиташ, включително и след смъртта им.
Скоро след това идва Талтибий, за да съобщи за смъртта на Поликсена, която се държала с най-голямо достойнство. Облажава Хекуба, че е отгледала такива деца и я окайва, че ги губи. Сега може да иде да я погребе.
Хекуба изпраща една прислужница да донесе морска вода за умиване на тялото. Като се връща, тя донася един покрит труп. Когато го открива, Хекуба разбира, че това е мъртвият Полидор.
Сега разбира какво е означавал сънят й – няма съмнение, че младежът е предателски убит от Полиместор.

…

Идва Агамемнон, вижда мъртвеца, разбира кой е и изразява жалостта си към нещастната майка. Тя го моли да й съдейства да отмъсти на убиеца; или поне да не пречи. Жените са слаби; но са известни и такива, които са погубили мнозина и силни мъже. Той колебливо се съгласява, като добавя, че войската гледа на Полиместор като на съюзник; не би искал да помислят, че е участвал в покушението срещу него.
Тя изпраща прислужницата си при Полиместор. Нека му предаде, че „някогашната царица на Троя“ трябва да му съобщи нещо важно и лично; да доведе и синовете си.
Полиместор пристига заедно с двамата си невръстни сина; разговаря любезно с Хекуба и я излъгва, че Полидор е в дома му и е добре. Тя го моли да отпрати охраната, защото това, което ще му каже, не бива да бъде чуто от други. Казва му, че в разрушената Троя има закопано съкровище и обяснява как да го намери. А тук в шатрата на жените се пазят скъпоценнности, които тя ще му предаде; те също са за сина й.
Алчният трак се съгласява да иде в шатрата. Там жените се нахвърлят върху него, ослепяват го с иглите на токите си и убиват двете деца с мечове. Това става зад сцената; след малко Полиместор излиза ослепен и разказва какво е станало.

…

Агамемнон пита как е могло да се случи това, а той отвръща, че са го нападнали, защото е убил троянския принц. Но го е направил в полза на ахейците: защото след време той би могъл да възстанови града и това би довело до нова война. Намесва се Хекуба и казва, че иска да бъде изслушана – и опровергава думите на Полиместор. Агамемнон отсъжда, че тя има право.
Отчаяният Полиместор им казва какво предстои (знаел го от тракийския прорицател Дионис). Дъщерята на Хекуба – Касандра – ще бъде убита от жената на Агамемнон; и не само тя, но и самият той.
Агамемнон се възмущава от чутото и заповядва да го откарат на някой необитаем остров.
Нека сега Хекуба погребе децата си. Време е за отплаване.

(cпоред изданието на А. Наук, 1876)

*

5.
„История“ на Херодот (ок. 485-425 пр. Хр.)

Занимава се с въстанието на йонийците и похода на Ксеркс срещу Атина. Всичко това е само част от старата война между Европа и Азия. „Персите гледали на Азия като на нещо свое“. Азия е всичко източно от Егейско, Средиземно и Каспийско море (и Египет).
Как персите стигнали до Егейско море. Това е поради победата им над Крез и завладяването на Лидия.
Проследяват се царските родове (династии) на Лидия. Крез бил от Мермнадите (с родоначалник Гигес), убитият от Гигес Кандавъл бил от Хераклидите, а преди Херакъл управлявал някой Лид, син на Атис (приятелят на Кибела/Рея/Майката на боговете).
Кир, внук на мидиеца Астиаг, победил Крез и поробил гърците по крайбрежието (те преди това били подчинени на лидийците).
История на войните на Кир. Управлявал почти 30 години и загинал в битка с масагетите източно от Каспийско море. Синът му Камбиз се отправил към Египет (във войската имало и гърци). Така че разказът се занимава с персийската династия до Ксеркс; а отклоненията са за заради народите, с които персите се срещат („великите им дела“, начинът на живот и забележителностите по земиге им.
Камбиз загинал в египетската Екбатана (съгласно пророчество, което не разбрал), след като извършил множество престъпления – убийства, оскверняване на свещени места, кръвосмесителства. Поради това, че поръчал убийството на брат си, в Суза на власт дошли магите – чрез един, който се преставял за убития. Тогава неколцина знатни перси нахлули в двореца, убили узурпатора и поставили на трона един от тях. Това бил Дарий, син на Хистасп, за когото Кир сънувал пророчески сън (с крилата си засенчвал Азия и Европа).
Покрай Дарий се изброяват страните и народите, завладени от персите; и какви данъци плащали.
Преди това е разказал за други народи, които владели континента. Първи били асирийците (520 години), които били победени от мидийците на Киаксар, син на Дейок. Три десетилетия Азия била опустошавана от скитите (както преди това от кимерийците).
Дарий решил да завладее скитите и преминал Истър (Дунав). Но не могъл да ги победи, защото те не влизали в битка. Като разбрал, че няма да постигне нищо, се върнал. Между гърците, които строели мостовете му, имало спор дали да не разрушат моста над Дунав и да оставят армията да загине. Надделяло мнението на Хистиай от Милет и други тирани, които разчитали на персите като съюзник срещу съгражданите им.
По това време Вавилон, по-рано завладян от Кир, обявил независимост. Дарий го превзел благодарение на своя приближен Зопир (историята му напомня за ахееца Синон, който убедил троянците да приемат дървения кон). Забележителностите на града и богатството на Вавилония и Двуречието.
Често разказва за падението или ужасната смърт на някои овластени хора (трагическият провал на тирана). Но има и мъдри монарси (Амасис); и такива, на които нещастията донасят мъдрост (Крез).
[Така е и в трагедията. Провалят се Ксеркс (в „Перси“), Едип („Едип цар“), Креон („Антигона“), Агамемнон и Егист („Орестия“), тракиге Полиместор и Рез („Хекуба“ и „Рез“).
Действат мъдро и добродетелно, заради което боговете им помагат, Дарий (в „Перси“), Пеласг („Данаиди“), Адмет („Алкестида“), Менелай („Елена“), Демофонт („Хераклиди“), Тезей („Херакъл“).
Достига мъдрост Едип (в „Едип в Колон“) и отчасти Тезей („Иполит“)]

…

Така че първата част (кн. I-IV) се занимава с покоряването на малоазийските гърци от големите източни държави.
Говори повече за йонийците – първо, защото имат повече и по-богати градове (това била земята с най-хубав климат), и второ, защото там избухнало въстанието, което довело до войната.
Персия, която победила и унищожила Лидия, била несравнимо по-могъща от нея. Първият й цар (Кир) имал успехи – освободил персите от мидийска власт и унищожил Мидия; завладял Лидия и Вавилон (Двуречието).
После идва смес от успехи и неуспехи. Кир загива във войната с масагетите, Камбиз завладява Египет, но страда от налудничави пристъпи и умира безславно. Дарий си връща Вавилон и урежда финансите на държавата, но войната му със скитите е неуспешна.
Това, което предстои, е големият неуспех срещу Гърция.
Така че наред с множеството трагически разкази за неуспехи на тирани, има и една голяма история на неуспеха – това, че персите не побеждават Атина и Спарта, а отстъпват след две загубени сражения; като при първото дори животът на царя е бил в опасност.

…

Пета книга започва с натиска срещу народите в източна Европа. Персите нахлуват в земята на пеоните (по течението на Стримон/Струма), завземат градовете им и ги преместват в Мала Азия; опитват се да подчинят македонците.
Малоазийските тирани, които помогнали на Дарий да се завърне, били възнаградени – Коес укрепил властта си в Лесбос, а Хистиай получил град в Пеония. Впоследствие обаче Дарий решил, че той би могъл да изгради там силна държава и да стане независим, и го взел при себе си в Суза.
Йонийциге се отделили от империята, след като тиранът на Милет Аристагор (роднина на Хистиай) решил да се намеси в междуособиците на Наксос. Бил подкрепен от персите – сатрапът на Лидия Артафрен (племенник на Дарий) му дал 200 кораба. После обаче се скарал с командващия ги Мегабат и не успял да превземе острова. Като разбрал, че може да изпадне в немилост пред Артафрен, решил да подтикне милетчаните и всички йонийци да се отделят от царя; и обявил, че се отказва от тиранията. След това се отправил към континентална Гърция, за да потърси съюзници.
Мисията на Аристагор е повод да се разкаже за големите гръцки градове в Европа, най-напред Спарта и Атина.
Сътресенията в царските родове в Спарта. За Демарет, син на Аристон, се говорело, че не бил истински син на баща си, и дори делфийската пророчица потвърдила това (защото била подкупена от съперниците му). Затова избягал при персите и бил съветник на Ксеркс по време на похода. Анаксандрид пък имал жена, която дълго време не раждала; затова по съвет на ефорите и противно на обичая взел втора. След това обаче първата родила син – Клеомен. После втората родила Дорией, Леонид (героят от Термопилите) и Клеомброт. Клеомен станал цар, а Дорией напуснал града и се отправил начело на малка войска към южна Италия и Сицилия, където загинал.
Историята на Атина, чието демократизиране Херодот одобрява, е свързана със съперничеството между Алкмеонидите и Пизистратидите. Какви били атиняните по произход (пеласги, научили гръцки). Спартанците подкрепяли противниците на Алкмеонидите (и Перикъл бил техен потомък).
Демократът Клистен бил внук на сикионския тиранин Клистен. Защо коринтийците отказали да съдействат на Пизистратидите, макар спартанците да ги подкрепяли. Разказ за Кипсел и сина му Периандър; и за нещастията в рода. Атиняните били в непрестанна вражда с егинците и аргосците, и в съюзничество с техния противник Епидавър.

…

И тъй, атиняните се съгласили да помогнат на Аристагор (преди това спартанският цар Клеомен му отказал). Пристигнали в Йония, навлезли навътре в сушата и подпалили Сарди; и се оттеглили. Персите начело с Мардоний разгромили въстаналите градове, включително и тези на Кипър; победили в морска битка йонийския флот (като преди това убедили самосците да се оттеглят); и накрая превзели Милет; и установили навсякъде демокрация и „върховенство на закона“. Херодот смята, че това било полезно за йонийците.
Дарий запомнил намесата на атиняните и изпратил две последователни и неуспешни експедиции срещу тях.
При първата един голям флот, командван от Мардоний, минал по северното крайбрежие на Егейско море, попаднал на буря при Атон и към 300 кораба потънали. Втория път Датис и Артафрен (не сатрапът на Лидия, а негов роднина) потеглили през Цикладите, завладели Евбея и слезли на Маратон. Там станала известната битка, която атиняните, водени от Милтиад, спечелили; а спартанците не успели да дойдат навреме.
Дейността на Милтиад след битката: атиняните по някакъв повод го осъдили да плати огромна глоба. Платил я синът му Кимон, а Милтиад умрял от едно нараняване, което получил по време на експедицията си срещу паросците.

…

Как Ксеркс, син на Атоса, станал цар. Демарет го посъветвал да каже, че има право на това, макар да бил по-млад от синовете на Дарий от друга жена; но пък се родил след като Дарий станал цар. Според Херодот тъй или иначе щял да го наследи, защото „Атоса била всесилна“.
Колебанията преди похода и божеството, което се явило в съня му и в съня на чичо му Артабан, който го разубеждавал. Изглежда някой бог бил решил тази война да се случи (както някога Зевс решил за троянската).
Преминаване на Хелеспонта и преглед на войската. Херодот говори за милион и седемстотин хиляди войници; а когато достигнали Атина, били два милиона и половина (и още толкова обслужващи).
Преминаването през Тракия, Македония и Тесалия; и битката при Термопилите. Южните гърци се обръщат за помощ към керкирците и сицилийците; но не я получават. Сражението на двете флоти при Евбея завършило без победител, макар че персите пак загубили към стотина кораба от буря.
Гръцките кораби се събрали в Сароническия залив при Саламин, като атинските били 180 (повече от половината). Имало спор дали да се бият. Спартанците казали, че предпочитат да укрепят Истъма, а Темистокъл ги предупредил, че тогава те ще изоставят града и ще заминат на запад за Сардиния. Същевременно изпратил един свой слуга да предаде на Ксеркс, че сега е моментът да спечели войната – просто трябвало да затвори с корабите си изхода от залива на Саламин, така че гръцките кораби да не могат да избягат. Ксеркс се подлъгал и преградил изхода. Това направило битката неизбежна. Темистокъл се досещал, че атиняните, които щели да се бият в позната обстановка, имали изглед да победят; и така станало.
Ксеркс поверил синовете си на владетелката на Халикарнас Артемисия, която да ги отведе до Ефес, а самият той с големи трудности се завърнал по суша.

…

Мардоний настоял да остане в Беотия с 300-хилядна войска; все пак държал да победи, тъй като той настоявал най-много за тази война. И наистина, на следващата пролет двете войски се срещнали при Платея, където обединените гръцки сили се командвали от спартанеца Павзанияй. Гърците победили, а Мардоний загинал, заедно с много знатни перси. След това гръцкият флот се прехвърлил през морето и спечелил още една битка срещу персите, при нос Микале срещу Самос.
Ето как персите не успели да поробят Гърция. Херодот мисли, че главната заслуга като държава била на Атина, а личната – на Темистокъл.

…

Книгата завършва с една мрачна дворцова история.
Ксеркс се бил влюбил в жената на своя роднина Масистес, която му отказвала, а после и в дъщеря им, която се омъжила за негов син – и тя не му отказала. А пък Аместрис, жената на Ксеркс, наредила за обезобразят жената на Масистес. Самият той бил убит.
Ревността и жестокостта на Аместрис напомнят митовете за Хера, а нещастията, причинени от влюбване в жената на близък – на някои събития от преданията за аргоските/микенски царе.
И последно. Ако един народ иска да побеждава, за него не е добре да живее в леки условия и на плодородна земя. Това казал Кир на един свой съветник, който му предлагал да премести персите на по-добра земя.
Подразбира се, че и атиняните са имали полза от безплодието на Атика.

(Според превода на П. Димитров, 1986-1990 и 2010)

*

6.
„Изповеди“ (ок. 400) на Августин (354-430)

Започва с обръщение към Бога. Ще дойде ли при него? А как да дойде, щом е навсякъде. Тогава, какво значи да е далеч? Става дума за на благодат или лишение от нея. Но защо става това, ако никой не е без грях? Защо всички да не са еднакво одарени или лишени? Но кой ще иска сметка от Бога? (както e казано в „Иов“).
Може би грехът е още от младенческа възраст. Кога започва тя? Може би още в утробата. Кога се сътворява човекът? Децата още не могат да говорят, а вече искат неща „за себе си“ и се гневят, ако не ги получат, дори да им вредни; искат възрастните да им служат като роби.

…

Училищни години в Тагаста – ако не учели добре, ги биели. Възрастните се смеят, ако чуят дете да се оплаква, че учителят го ударил. Дали е лесно да си толкова смел, ако предстои истинско изтезание? Съвършеният също би се смял на онези, които се боят от него.
„Не знаех нито една гръцка дума“. Приучавали ги да произнасят думите „правилно“. Има някои, които презират оногова, който не говори с „правилно произношение“; и повече се срамуват да произнесат неточно дума, отколкото да извършат нещо наистина осъдително.
Реторически упражнения: защо да се съчинява реч на Юнона, която се гневи, че не може да спре Еней по пътя за Италия?
Баща му се потрудил да събере пари за образованието му. Той ву е благодарен, защото други по-заможни не дават пари на децата си да учат. След Тагаста отишъл да учи в Мадаура. Но когато бил на 16, парите свършили и се завърнал при родителите си.
Може би е трябвало да го оженят рано; но майка му се колебаела, макар да знаела опасността от любодеянието; а баща му още не бил християнин.
Спомени за ранни грехове. Веднъж откраднал с приятелите круши: не защото били гладни, а така, заради кражбата. Сам не би го направил, но с други му харесало.
Кръстили един приятел, докато боледувал (за да не умре некръстен). После той дошъл на себе си и Августин му говорел с насмешка за кръщението, а приятелят го помолил да мълчи за това. Скоро след това умрял. Дали не би предпочел да умре вместо него, ако можеше? Както Орест и Пилад били готови да умрат – всеки вместо другия?
Родителите му помогнали да замине за Картаген. Там попаднал на манихеи и се увлякъл по учението им; и заживял с една жена. Образованието помага ли да намериш пътя към Бога? Какво му помогнали „Категориите“ на Аристотел, за които учените хора говорели със страхопочитание?

…

В Картаген пристигнал един известен манихей на име Фауст. Августин бил чувал за него и се надявал той да му проясни всичко тъмно в учението. Но не станало така. Фауст не бил толкова блестящ, колкото разказвали. Говорел приятно, лицето му било изразително, бил чел Цицерон и Сенека. За някои бил „гибелна мрежа“, а за Августин – напротив, разколебал.
Приискало му се да преподава реторика в Рим (в Картаген вече преподавал). И не за друго, а защото чул, че там учителите не били тормозени от чужди ученици, които нахлували на групи в помещенията и „вандалствали“, както ставало в Картаген. Майка му не искала да заминава и дори дошла на пристанището за да го спре, но той я излъгал, че отива да изпрати един приятел; и се качил на кораба.

…

В Рим нямало буйства из училищата, но се случвало учениците вкупом да напуснат занятията на един учител и се местели при друг, без да платят дължимото. Това също не му харесало.
Преподавал и се стараел, но нямал покой. Майка му дошла при него, а жената, от която имал вече син, го напуснала.
Веднъж видял един просяк, който ходел с безгрижен вид и си пеел – защото бил получил повече от обикновено. И си казал: „За какво уча, щом нямам радостта дори на този? Той ме е изпреварил по пътя към целта“. Но ако му предложели да стане просяк, нямало да приеме; а да има радостта му би приел.
В Милано търсели учител по реторика – не частен, а на държавна заплата. Трябвало да изпрати една своя реч, и ако бъдела одобрена, щял да да получи работата. Така и станало. Там срещнал Амброзий, местния епископ. Вече бил чувал за него и започвал да ходи всяка неделя в храма, за да слуша проповедите му; и много места от Писанието, на които преди гледал пренебрежително, защотоманихеите ги критикували, му се прояснили.
Започнал да разбира, че Бог не е телесен по никой начин; че в човека няма зла сила или материя, различна от собствената му воля; че Христос не бил просто мъдър човек, комуто Бог дал да се роди по чудесен начин и да прави чудеса. Прочел апостол Павел.
Сторило му се, че в книгите на езическите философи се намират по-добри и сериозни мисли, отколкото в манихейските писания. Дори Амброзий го насърчил да ги чете. А майка му се прехласвала по епископа и го слушала за всичко.
Примерът на Марий Викторин – прочутия римлянин, преподавател по реторика, преводач от гръцки, който на стари години станал християнин. Най-напред мислел, че може да си остане външно езичник, а тайно да е християнин, но се уверил, че така не може. И обявил за кръщението си публично, така че всички да узнаят.
За астрологията. На едни високопоставени римляни се родил син; и точно по същото време и в същия дом се родил синът на техни роби. Те двамата трябвало да имат един и същ хороскоп. Но животът, който им предстоял, щял да е различен. Как да се вярва тогава, че звездите предопределят живота ни, а не друго?
Имал няколцина приятели с които беседвали – повечето били християни или предстояло да приемат кръщение. Веднъж му разказали за двама сановници, които отишли със свитата на императора в Трир и там прочели книга, в която се разказвало за живота на св. Антоний. И си казали: „Защо ни е този живот в света? Най-много станем приближени на императора, да влезем в тайния му съвет. А това става трудно и е опасно. Не е ли по-добре да станем близки на Бога?“
Дотогава Августин не бил чувал нищо за Антоний и се дивял на онова, което говорели за него.

Решил, че достатъчно дълго е бил „продавач на думи“. Обяснил на градската управа, че страда от болв гърдите и това не му позволява да преподава. Приел кръщение и заедно с близките си – майка му, брат му и още някои роднини и приятели – се отправили към Рим, откъдето да отпътуват за Картаген. В Остия отседнали в една квартира, където майка му се разболяла. Няколко дни преди това му била казала, че вече не й се живее. Мечтата й била да го види християнин – и така станало. След това я втресло и след девет дни починала.
Тя имала мирен и достоен живот. Никога не се скарала с баща му, макар той да бил с избухлив характер. Успяла да постигне мир и съгласие със свекърва си, въпреки интригите на някои жени в доме им. Убедила баща му да повярва в Бога. Молитва за душите на тях двамата – Моника и Патриций.

…

За паметта. Как става така, че помним какво да е? Че светът е събран в душата ни?
Времето – какво е то? Някои казват, че времето – това е движението на небесните тела. Но ако те престанат да се въртят, а се върти само някое грънчарско колело, няма ли да има време? Значи не небесните тела са причина за времето, а Онзи, който ги е създал – а също и самото него.
Някои питат какво е правил Бог „преди“ да сътвори небето и земята? На този въпрос имало и шеговити отговори, но той ще отговори сериозно – че не е имало „преди“; както няма и „вън“ от всемира – в което „вън“ да е Бог. Времето и пространството са в сътворения свят, а извън, преди-и-след него те не съществуват. А Бог е навсякъде и всякога, вечен и безкраен.
Какво значи част от времето да е минало, а друга – бъдеще? Тези времена съществуват ли? Всеки е съгласен, че не съществуват, а го има само настоящето. Защо тогава говорим за бъдеще и минало, и че са дълги или кратки? С какво мерим времето? С душата си, няма с какво друго.
Сътворението. Кое е небето и коя е земята, за които говори Мойсей? Видимите или невидимите? Как да знаем, че Мойсей е мислел това, което ние мислим, а не това, което мисли спорещият с нас?
Из книгата има поетични места, подобни на химни и псалми.

(според превода А. Николова, 1993 и 2006)

*

7.
„Диатриби“ на Епиктет (ок. 55-135).

Съставена и издадена от Ариан (ок. 95-175). Марк Аврелий я е чел, по препоръка на някой Рустик.

…

Задачата на човека е да бъде свободен, без свобода животът е нещастен и напразен. Това е заниманието на философа; и като че ли друг мъчно може да постигне свобода, защото не знае необходимото за този път, нито ще положи толкова усилия.
Трябва да се занимаваш с това, което зависи от теб, а за останалото да не те е грижа. От теб зависи оценката на нещата: тя се прави чрез „водещото“ (ръководното, разумът) и въз основа на представите. Но и представите зависят от теб, защото в тях се намесва преценката.
Свободен е онзи, който не се страхува. Смъртта, мъченията, затворът, болестите, бедността, не засягат „мен“, а тялото ми. Но това не съм „аз“. „Аз“ съм този, който решава как да се отнася към нещата, които му се случват и които не зависят от него. Също – как да се отнася към собствения си напредък във философията, която не е друго, освен упражняване способността да си свободен.
Не бива да обръщаш внимание на мнението на другите за теб, дори да са прославени и овластени. Като човек ти си носител на разум – това те сродява с боговете. Тогава кой друг човек има повече от теб?
Не бива да се разчита на книги и не е много полезно да се занимаваме с тълкуването им. Дори някой да е прочел и коментирал целия Хризип, от това не можем да разберем колко и дали е напреднал във философията. Несравнимо по-важно е как живеем.

…

От предишните философи цени най-много Сократ, след него – Диоген киника.
Книгата е поредица от кратки монолози, които понякога се превръщат в диалози с неназован събеседник. Разказват се случки с известни (Нерон, Веспасиан) или безименни лица, като пояснение на казаното.

(според превода на Б. Богданов, 2015)

*

8.
„Метаморфози, или Златното магаре“ на Апулей (II в. сл. Хр.)

Луций бил римски гражданин от гръцки произход, с известни хора в рода си. Работел като адвокат. Веднъж му се случило да пътува по някаква работа към Тесалия.
Пристигнал в град Хипата и се установил на квартира в един дом, където стопанката се оказала магьосница. Като видял една нощ как се превръща в птица и излита през прозореца, накарал прислужницата да му помогне и той да направи същото. Тя му услужила, но объркала мазилото и го превърнала в магаре. Това не било необратимо – за да стане отново човек, трябвало да изяде само няколко рози.
През нощта в къщата нахлули разбойници, ограбили каквото могли, натоварили плячката на гърба му и го отвели.
Закарали го в скривалището си, където скоро след това довлекли една девойка на име Харита, открадната дни преди сватбата си. На другия ден там се появил нейният годеник, представил се на похитителите като „прочутия разбойник Хем Тракийски“ и успял с хитрост да я спаси, като при това отвел и Луций.
Той се надявал, че в дома им ще успее да намери рози, и като ги изяде, ще стане пак човек; но се случило друго. Младежът бил коварно убит по време на лов от свой съперник на име Трасил, който отдавна искал да се ожени за Харита. Когато узнала това, тя го ослепила с иглите на пеплоса си и се самоубила с меч на гроба на любимия.

…

Луций ставал собственост ту на един, ту на друг господар; видял всякакви жестокости, измами, разврат, убийства, изневери. Накрая бил откаран в амфитеатъра на Коринт, където трябвало да стане участник в едно грозно представление; но успял да избяга.
Отишъл на брега на морето и се помолил на Луната за спасение. Тогава му се явила богинята Изида и го посъветвала да се присъедини към нейния култ. На другия ден попаднал на голямо шествие в нейна чест; изял няколко от розите, които жреците носели, и станал отново човек.
Приели го в общността на поклонниците на Изида и Озирис (чрез три посвещения) и го избрали за член на жреческата колегия в Рим. Продължил с адвокатстването; работата му вървяла успешно и доходите му нараснали.

…

Книгата е написана на латински. В средата, покрай историята с Харита, е въведена приказката „Амур и Психея“. Някои от новелите са заети от Бокачо и с малки изменения са поместени в „Декамерон“.

(според превода Г. Батаклиев и П. Радев, 1961)

*

9.
„Прикованият Прометей“ (ок. 470 пр. Хр.) на Есхил

Власт и Сила довеждат Прометей при висока скала някъде в Скития (на Кавказ). С тях е Хефест. Власт му разпорежда да прикове титана за скалата, като му постави вериги на ръцете и краката и забие остър къс стомана в гърдите му. Хефест недоволства и проклина занаята си, но изпълнява заповедите, защото те идват от Зевс.
Появяват се хор океаниди, които оплакват страданията на Прометей. Идва и Океан на колесница и го съветва да не е толкова непокорен.
Когато започнала войната между титаните и олимпийците, Прометей и майка му (Темида-Гея) подкрепили Зевс. Той победил и затворил противниците си, включително баща си Кронос, в Тартара, който е много по-дълбок и страшен от Хадес. Прометей смята, че Зевс дължи победата си на него – може би заради съветите, които му е давал. Той знае бъдещето, а Зевс – не. Над него е съдбата (в лицето на трите мойри). След време и той, подобно на предците си, ще бъде детрониран, ако не се предпази. Но само Прометей знае как ще стане това. Един ден Зевс ще му се моли да му открие тази тайна.
Така че Зевс, който е предводител на младите богове, се е оказал неблагодарен. Освен това той е жесток с предишното поколение. Прометей съжалява роднините си Атлас и Тифон: единият е принуден вечно да крепи стълба между небето и земята, а другият лежи притиснат под Етна и издиша пламъци.
Зевс наказва Прометей заради това, че е предал огъня на хората без разрешение. Той се е погрижил те да получат всяко потребно знание. Някога са били слаби и безпомощни; и всичко, което сега притежават, им е дадено от него. Той ги е научил да следят движението на небесните тела, да строят домове, да плават по море, да обработват земята, да извличат метали, да гадаят по вътрешности на животни и полета на птици, да смятат и да пишат. Зевс сигурно би предпочел да останат нищожни и неуки; и дори да ги унищожи и да създаде друг смъртен род на тяхно място.
Прометей упреква надменността и властолюбието на „младите богове“ също както ериниите в „Евмениди“ упрекват Атина и Аполон за решението им в полза на Орест.

…

Появява се кравата Иó. Заговаря се с Прометей и се изненадва, че той знае коя е. Той й отвръща, че знае и повече – може да й предскаже бъдещето. Намесват се океанидите и разпитват Иó.
Тя била от Аргос, дъщеря на речния бог Инах. Зевс се влюбил в нея и започнал да й се явява насън. Баща й се обезпокоил и отправил запитване до оракулите в Делфи и Додона, а оттам му казали, че трябва да я прогони, иначе родът му ще бъде унищожен. Оттогава тя скитала по земята, превърната в крава и преследвана от стършел, който непрекъснато я жилел. Била следена от „земеродения“ стоок Аргус.
Причината за скитанията и мъките й е ревността на Хера.
Прометей казва, че това е характерно за Зевс. Някоя смъртна му допада и той посещава ложето й; после тя е подложена на мъчения, а той с нищо не й помага.
Иó има да измине дълъг път. Ще върви през земите на аримаспи, хипербореи, арии и амазонки; ще мине по брега на Меотидско (Азовско) море и ще прекоси тамошния „Истъм“ – протока, който после ще бъде наречен Босфор, защото оттам е минала тя във вид на крава (βοῦς). Ще продължи на юг, ще стигне до река „Етиоп“, а после и до Нил; и накрая ще спре там, където Нил се влива в морето.
Там ще я посети Зевс и от него тя ще роди син Епаф. Пет поколения по-късно ще се родят петдесетте дъщери на Данай, които ще избягат от кръвосмесителен брак с братовчедите си. Те ще ги настигнат в Аргос, но данаидите ще ги убият. Само една ще запази живота на съпруга си и от нея ще тръгне царския род на Аргос. Десет поколения по-късно ще се роди героят, който ще го освободи.
Иó излиза, влиза Хермес. Прометей се отнася с него презрително и го нарича „роб“. Хермес му казва, че трябва да разкрие тайната за брака, от който на Зевс ще се роди син, по-могъщ от него. Ако не, страданията му ще се увеличат. Първо ще бъде хвърлен в Тартара. След това ще бъде изваден на повърхността и измъчван от орел, който ще кълве дроба му.
Прометей казва, че не се бои. Той е безсмъртен и е видял как падат двама тирани (Уран и Кронос). Ще дойде времето и на Зевс.
Хермес съветва океанидите да бягат, защото може да пострадат, а те отвръщат, че ще останат с Прометей.
Скалата се разтърсва от буря. Падат мълнии и Прометей потъва в земята.

…

Трябва да се подхожда предпазливо към мнението, че Есхиловият Прометей е противник на „боговете изобщо“ и е приятел на човека, заради когото доброволно бил приел да страда. Наистина, Прометей казва: „мразя всички богове“ (ст. 975). Но той също е бог. Разликата между него и олимпийците е, че е по-стар. Ако митическите предания се вземат в целостта им, не може да се види нещо необикновено в неговата враждебност към олимпийците и Зевс.
Следва да се има предвид, че „мразя всички богове“ е част от фраза, която продължава така: „които [именно], облагодетелствани от мен, ме мъчат беззаконно“. Това е същото като да се каже: „Не обичам хора, които постъпват така и така“.
Във всяка трагедия има речи, чрез които се изобразява характера на лицето и се развиват доводите, с които то би си послужило. Казаното не е необходимо да е мнение на поета.
Помощта, която Прометей оказва на хората, не е непременно нещо положително. У Омир и последователите му се случва боговете да подкрепят хора, а те да бъдат преследвани и унищожавани от други богове; и това не се смята за неморално. У Хезиод („Дела и дни“) Зевс изтребва цели поколения; казва се, че това е станало заради техните пороци.
Въздигането на човека и придобиването на блага, чрез които животът му се уподобява на този на боговете, обикновено е последвано от удари от тяхна страна с цел „смиряване“. Божеството не допуска равенство между него и смъртния. Такова е виждането на класиката, която следва светогледа на ранните епици.
От друга страна, мистериалните религии предлагат доближаване до божеството: то благосклонно разкрива тайните си и помага на човека да постигне мъдрост на този свят, а в отвъдното – блаженство и безсмъртие.

…

Това е, що се отнася до историческия поглед към драмата. Наред с това обаче произведението на изкуството може да се възприема в друга обстановка, различна от историческата му среда, и пак да бъде влиятелно. Това става, защото се случва поезията да създава ярки изображения (характери и действия), които да влияят толкова силно, че да се превърнат в разпространени символи.
В тази драма виждаме характер, станал символ на мъдреца, понасящ страданието си без да бъде пречупен от „силния на деня“.

…

Може да се очаква, че трилогията е завършила с помирение между Прометей и Зевс („Орестия“ завършва с помирение между „древните“ еринии, преименувани на Евмениди и „новите“ Атина и Аполон).

(според превода на Ал. Ничев, 1967)

*

10.
„Родословие на боговете“ („Теогония“) на Хезиод (VIII пр. Хр.)

Музите
Започва с прослава на музите, които са негови учителки в поезията (Αἵ νύ ποθ᾽ Ἡσίοδον καλὴν ἐδίδαξαν ἀοιδήν; Καί μ᾽ ἐκέλονθ᾽ ὑμνεῖν μακάρων γένος αἰὲν ἐόντων, 22 и 32; Ἐκ γάρ τοι Μουσέων καὶ ἑκηβόλου Ἀπόλλωνος ἄνδρες ἀοιδοὶ ἔασιν ἐπὶ χθόνα καὶ κιθαρισταί, 94-95).
Те са дъщери на Зевс и Мнемозина – изброява имената им, смята Калиопа за най-превъзходна (Καλλιόπη θ᾽· ἣ δὲ προφερεστάτη ἐστὶν ἁπασέων, 79). Обитават Хеликон и възпяват боговете.
С тяхна помощ ще разкаже как се е появило всичко; и за рода на божествата (Κλείετε δ᾽ ἀθανάτων ἱερὸν γένος αἰὲν ἐόντων, 105).
Началото
Най-напред бил Хаос. След него са „широкогръдната Гея“, Тартар и Ерос. Гея е способна да ражда и сама, и от съпруг. Тя родила Уран (Γαῖα δέ τοι πρῶτον μὲν ἐγείνατο ἶσον ἑ᾽ αὐτῇ Οὐρανὸν ἀστερόενθ᾽, 126) и после имала деца от него. Но и след това раждала от себе си, а и от други, като Понт и Тартар.
От Хаос е Нощта, а от Нощта произхождат всякакви причини за гибел и развала (Νὺξ δ᾽ ἔτεκεν στυγερόν τε Μόρον καὶ Κῆρα μέλαιναν καὶ Θάνατον… μετὰ τὴν δ᾽ Ἀπάτην τέκε καὶ Φιλότητα Γῆράς τ᾽ οὐλόμενον, καὶ Ἔριν τέκε καρτερόθυμον, 212-225).
Титаните
От Уран Гея родила титаните – Океан, Тетия, Япет, Хиперион, Тея, Рея, Темида, Мнемозина, Кронос и други. Също тримата циклопи; и сторъките, които били толкова страшни, че Уран се изплашил от тях и ги скрил в недрата на Гея. Тя била недоволна и се обърнала към титаните – предложила им да накажат Уран. На думите й откликнал Кронос, който още то началото мразел баща си (Κρόνος ἀγκυλομήτης, δεινότατος παίδων· θαλερὸν δ᾽ ἤχθηρε τοκῆα, 137-138); с метален сърп, създаден от Гея, той го скопил и станал цар на всемира на негово място.
Зевс и олимпийците
След това на свой ред започнал да се отнася жестоко с децата си – не ги скривал в земята, а ги поглъщал. Гея му била предсказала, че ще го детронира някой негов син (Καὶ τοὺς μὲν κατέπινε μέγας Κρόνος… Πεύθετο γὰρ Γαίης τε καὶ Οὐρανοῦ ἀστερόεντος, οὕνεκά οἱ πέπρωτο ἑῷ ὑπὸ παιδὶ δαμῆναι, 459-465). Жена му Рея се оплакала на Гея, а тя я посъветвала да скрие следващото си дете в една критска пещера – а на Кронос да даде камък, уж това било новороденото (Τῷ δὲ σπαργανίσασα μέγαν λίθον ἐγγυάλιξεν Οὐρανίδῃ μέγ᾽ ἄνακτι, θεῶν προτέρῳ βασιλῆι, 485-486).
След като Зевс пораснал, принудил Кронос да извади от вътрешността си братята и сестрите му (Πρῶτον δ᾽ ἐξέμεσεν λίθον, πύματον καταπίνων, 497). Това били „олимпийците“.
Войната
След време започнала война между тях и титаните (продължила десет години, като Троянската – 636). Олимпийците спечелили, след като Зевс успял да освободи сторъките от Тартар и да ги привлече като съюзници (по съвета на Гея, 624-628). След победата му някои били затворени под земята (в Тартар – 717-735), но други останали в света, управляван от Зевс (като Океан, Тетия и Темида).
Прометей
Освен в тази война, олимпийците и титаните си противостоели и по други начини. Прометей, син на Япет, станал покровител на хората. Научил ги да жертват така, че хранителната част да остава за тях (535-557); и откраднал огъня (562-569).
Зевс обаче изпратил на хората жената, която се превърнала в тяхно наказание. Ако човек реши да не се жени, пак ще страда – защото ще е самотен на старини. Така че никой не може да надмине замислите и ума на Зевс (600-612).
Тифон
Гея родила опасното чудовище Тифон (820), с което Зевс водил трудна война; но все пак го победил с мълниите си и го хвърлил в Тартара (868). След всичко това боговете го избрали за свой цар (по съвет на Гея, 884).
Родът на олимпийците
Следва изброяване на богините и смъртните, които родили деца от Зевс и на други бракове на богове или между богове и смъртни. Последни се споменават синовете на Одисей от Кирка и Калипсо (1011-1018).
Тартар
Към средата на втората част има описание на Тартар, „където са началата и границите“ (739). Оттам тръгват Денят и Нощта (748), Сънят и Смъртта (759). Там са затворени враговете на Зевс и там тече Стикс (775). Тя е най-старата и видна от трите хиляди океаниди (καὶ Στύξ, ἣ δή σφεων προφερεστάτη ἐστὶν ἁπασέων, 361).

…

На пръв поглед поемата се занимава със „свещеното минало“ и „устройването“ на този свят.
Това обаче не е просто справочно четиво (като „Митологическа библиотека“ на Аполодор). Интересът е насочен към противостоенето между „стари“ и „нови“ божества, с което се занимават също Есхил („Прометей“ и „Орестия“) и Пиндар (Първа Питийска ода).
Изглежда, че в епохата на ранния полис е имало колебание кои от многото божества е по-добре да се почитат. „Теогония“ предлага решение: някои божества са врагове на олимпийците и не могат да влязат в действащия пантеон. Затова на тях може да се откаже името „бог“; или поне да получат допълнително общо название („титани“ – Τοὺς δὲ πατὴρ Τιτῆνας ἐπίκλησιν καλέεσκε παῖδας νεικείων μέγας Οὐρανός, 207-208). Други добиват чудовищни черти (Ехидна, Тифон).
Някои от старите обаче биват приобщавани и се допуска да бъдат почитани, като Хеката (Ἑκάτην τέκε, τὴν περὶ πάντων Ζεὺς Κρονίδης τίμησε· πόρεν δέ οἱ ἀγλαὰ δῶρα, 411-412) и Стикс (389-403).
Прометей на пръв поглед облагодетелства хората, но той е просто хитър, докато Зевс, „баща на боговете и хората“, е мъдър и могъщ (Ζῆνα, θεῶν πατέρ᾽ ἠδὲ καὶ ἀνδρῶν… ὅσσον φέρτατός ἐστι θεῶν κράτεΐ τε μέγιστος, 47-49; ὃ δ᾽ οὐρανῷ ἐμβασιλεύει, αὐτὸς ἔχων βροντὴν ἠδ᾽ αἰθαλόεντα κεραυνόν, κάρτεϊ νικήσας πατέρα Κρόνον, 71-73).

…

Без да го казва направо, поемата прави препоръка коя религия да се избере. Макар да пише в стихове, Хезиод не е поет и драматург като Омир, а е по-скоро оратор и проповедник. Това става още по-ясно, когато се прочетат „Дела и дни“.

(според превода на Ст. Недялкова, 1988 и изданието на Ф. Якоби, 1930)

*

11.
„Емил или за възпитанието“ (1762) на Русо

Детето
Как да възпитаме човек. Оказва се, че трябва да се прави обратното на това, което обикновено се прави. Майката трябва да кърми детето си, а не да го предоставя на кърмачка; и лично да се грижи за него.
Да не се стяга тялото му от малко. Да не се прекалява с лекарства (хората умират от тях не по-малко, отколкото от болести) и да се вика лекар само в краен случай. Да не се дават съвети с довода: „Ако правиш/не правиш така, ще те накажат“.
По-добре детето да расте на село – там хората може и да не са по-добри, но не са така потайни.
Надареното и ненадареното дете в началото изглеждат еднакво глуповати. Разликата е, че второто приема всичко, което му предложат и не се интересува от нищо; а първото всичко отхвърля, защото не вижда нищо, което да го задоволява.
Юношата
Какво трябва да се знае за любовта. От книги и мъртви езици няма голяма полза. По-добре на момчето да се дават знания, с които то може да си служи. Най-полезната книга в ранна възраст е „Робинзон Крузо“. Споменава често Монтен.
За образованието на тази възраст са нужни много повече факти, отколкото възгледи. Той не би предложил на младия човек Полибий, нито Тацит (книга за старци).
Ползата от пътуванията. Парижаните се отнасят към чужденците като към „непонятни същества“, макар че може да са чели много пъти описанието на страната им. „Ако познаваш десет французи, познаваш всички; ако познаваш десет народа, познаваш хората“.
Хората биха били много нещастни, ако бяха безсмъртни – защото тогава не биха имали надежда за друг и блажен живот.
Жената
Емил има нужда от жена. Да я наречем „Софи“. Голяма грешка е да вземеш жена с по-високо положение от твоето – тогава цял живот ще бъдеш неин роб.
Жените се научават по-бързо да говорят и изобщо умствено се развиват по-бързо. По-внимателни са, защото имат нещо за пазене, което мъжете нямат.
Не е нужно жената да е твърде учена, нито особено красива, но умът й трябва да е здрав, а външността – миловидна. Такива жени колкото повече ги гледаш, толкова повече ти харесват; и дори след 30 години съвместен живот мъжът пак ги вижда такива, каквито ги е виждал в началото.
Мъжът
Идва време, когато и Емил ще има дете. Тогава той сам ще се заеме с възпитанието му; а сега благодари на своя възпитател.

(според превода на Д. Меламед, 1997)

*

12.
„Сърце“ (1886) на Едмондо де Амичис

Героят се казва Енрико и е седмокласник от Торино. Семейството е петчленно, от средната класа. Живее небогато, но без лишения.

…

Съучениците му (само момчета, училищата са разделени на мъжки и девически) се различават по характер, семейно и материално положение; и идват от различни области на Италия. Някои са даровити и великодушни, други – състрадателни, трети – бедни, четвърти – със забавено развитие, пети – високомерни и саможиви, шести – непоправимо зли.
Училището трябва да сближи тези момчета така, че да се почувстват едно общество; защото всички те са „италианци“. Когато в класа се появява нов ученик от Калабрия, учителят повиква най-изявения ученик и му нарежда да поздрави и прегърне новодошлия.
Пиемонт е сравнително богата област и оттам е кралската династия; а Торино до неотдавна е била столица на цяла Италия. Калабрия пък се намира точно на противоположната страна на полуострова; тя е бедна и селска, като почти цялото население на Юга. Но всичко това е минало и неважно; сега те са области на една държава и са равни като части на единна Италия.

…

Разказите, които учителят им дава да четат, се отнасят до историята и настоящето на страната.
Дванайсетгодишно момче помага на италиански войници, сражаващи се с австрийците. Качва се на дърво и съобщава разположението на противниковата войска; и е убито от вражески куршум.
Бедно италианче пътува на френски кораб от Барселона за Генуа и приема подаяния от чужденци. Когато ги чува да се изказват презрително за Италия, им хвърля обратно дребните пари, които е получило.
Омъжена италианка с деца заминава за южна Америка, където ще работи като домашна прислужница. Установява се в Буенос Айрес и изпраща писма и част от спечелените пари. Когато писмата престават да идват, тринадесетгодишният й син заминава за Америка, за да я потърси. Пътува 20 дни с кораб. Когато пристига, узнава, че майка му се е преместила в друг град. След като отива там, го отпращат към друг; и така прекосява почти цяла Аржентина. Накрая я открива, и то тъкмо в деня, когато трябвало да ѝ се направи операция. Тя отказвала и твърдяла, че предпочита да умре. Но като видяла сина си, желанието ѝ за живот се върнало и лекарите я спасили.
Момче и момиче пътуват с кораб от Ливърпул за Малта. Момчето е кръгъл сирак, а момичето било дадено на една леля от Лондон да се грижи за него и вероятно да му завещае част от наследството. Но тя загинала в катастрофа, не оставила нищо и то трябвало да се прибере в Италия.
Корабът попада в буря и започва да потъва. Спасителните лодки са пълни, останало е само едно място – за дете. Морякът казва, че ще вземат по-малкото (момчето). То отвръща, че момичето е по-леко и ѝ отстъпва мястото си – и така, с цената на живота си, я спасява.

(според превода на П. Драгоев, 1957/1996. Отпечатано е като част от предговора към Дж. Гуарески. „Малък свят“. „Студио Беров“, 2022)

*

13.
„Енеида“ на Вергилий (70-19 пр. Хр.)

Еней, син на Анхиз и Венера, потегля от превзетата и разрушена Троя, за да стигне – след седем години и много приключения – до Лациум в Италия и да се засели там.
След отплаването от Сицилия, където е погребал баща си, флотът му е връхлетян от буря и само няколко кораба се спасяват на либийския бряг. Там се строи град, покровителстван от Юнона; името му е Картаген. Еней се запознава с владетелката – финикийката Дидона, която след убийството на мъжа си напуснала Тир и се установила тук.
Тя приема троянците и им обещава помощ; и по решение на Венера и Юнона се влюбва в Еней. След една година Хермес, по поръка на Зевс, му се явява и го подканя да продължи пътя си към Италия. Той се подчинява, а Дидона, отчаяна от раздялата и унижението, се самоубива (I-IV).
Еней пристига в Сицилия и отбелязва годишнината от смъртта на Анхиз със състезания, (наподобяващи тези около кладата на Патрокъл в „Илиада“). Хера изпраща Ирида, която внушава на жените да подпалят корабите. Синът на Еней, Асканий, узнава за това и се опитва да ги спре; идват и други троянци и угасяват пожара. Еней решава да остави в града на приятеля си Акест жените и всички спътници, които не желаят да пътуват по-нататък.
Флотът достига Лациум. С помощта на знамения Еней разбира, че това е мястото, където ще издигне новия град. Тук, в Лаврент, царува Латин. Еней изпраща представители, които да засвидетелстват почитта му към царя. Латин ги приема благосклонно и изпраща богати дарове.
Латин има дъщеря на име Лавиния, за която е предсказано, че ще се омъжи за чужденец. Неин годеник е рутулът Турн, който извежда родословието си от Инаховия Аргос – и затова смята, че той е чужденецът от предсказанието. Подкрепя го майката на Лавиния – царица Амата. Хера, която не обича Еней, изпраща фурията Алекто да внесе раздор между латини и троянци. Турн свиква съюзници от цяла Италия и се подготвя за война.
Еней също се нуждае от съюзници. По внушение на бог Тибър той се отправя с кораб нагоре по течението на реката. Плава едно денонощие и стига до мястото, където след време ще се издига Рим. Там живеят преселници от Аркадия, над които царува Евандър. Той и синът му Палант посрещат Еней и неговите хора, поканват ги в скромния си дворец и им разказват за Херакъл, който, завръщайки се от далечния запад, се сражавал по тези места със злодея Как.
Евандър се съгласява да помогне на Еней и му поверява отряд аркадци начело с Палант. Потеглят обратно към лагера. По пътя ги среща Венера и поднася на сина си доспехи, изковани от Вулкан (Хефест). Върху щита е изобразена цялата история на Рим (V-VIII).

…

Еней наподобява няколко Омирови герои наведнъж. Той е опитен като Одисей, съвършен в битките като Ахил, почтителен към родителите си като Хектор и привлекателен за жените като Парис. Но има нещо, което го отличава: то е поставената му от съдбата задача, която далеч надхвърля всякакво лично благополучие.
Омировите герои отмъщават за накърнена чест; или следват примера на предците си, за да не бъдат по-лоши от тях; или защитават града/семейството/любимата; или се стремят към слава, или към обогатяване чрез грабеж. Техните задачи не надхвърлят границите на рода и царството им, което не е по-голямо от няколко града с прилежащите земи.
Разчитат на боговете, на които са любимци, деца или недалечни потомци.
Самите богове имат дори по-еднообразни желания. Те нямат държава, която да отбраняват; нямат какво да завоюват; не им е нужна слава по-голяма от тази, която имат. Не се стремят да се обезсмъртят с подвизи, тъй като тъй или иначе са безсмъртни. Дори да харесват някои хора, това не ги засяга силно, тъй като човекът по природа е смъртен и затова съществено различен от тях.
Грижите им се свеждат до съперничество и договаряне по въпроси от личен характер. Това е естествено, тъй като те са просто едно семейство (род).

…

В „Енеида“ положението е същото само на пръв поглед. Повечето богове действат като при Омир; но Юпитер е зает с по-сериозна задача. Той трябва да осъществи предначертаното от парките: да бъде създадена съвършена държава, която ще урежда живота на всички смъртни и ще бъде посредник между тях и боговете; доколкото те самите се подчиняват на съвършения всемирен ред.
Подобно на боговете и тя ще е безсмъртна. И тъй като ще е монархия, то нейните царе, които са от една династия, също ще са безсмъртни; може би не всички, но най-достойните, като се започне с Еней и се завърши с Август.
Когато „Илиада“ и „Одисея“ са били съчинявани, техният създател не е могъл да знае, че те ще се окажат първи и смислоопределящ текст на цяла цивилизация. Сериозно (истински съществуващо) в нея е онова, което се уподобява на разказаното от него и възхожда към него. Затова, ако някой е искал да произведе такъв смислоопределящ текст, той е трябвало да се съобрази с Омировото наследство и да впише разказа си в неговия.
Затова, ако „Енеида“ е била замислена като „главна римска поетическа книга“, тя не е могла да бъде друго, освен продължение на Омир.

…

Човешката история, в съществената си част, изглежда така.
От Италия, над която властвал Сатурн (Кронос), някой си Дардан се отправил на изток и основал град на пролива към Евксинския понт. На този град предстояло да стане най-богат и най-славен в Азия (Азия – това е източната половина на света).
Една злощастна любовна история между принц от династията на Дардан и континентална царица, дъщеря на Зевс, довела до унищожението на града. Но причината да се случи това не били точно хората, а една свада между богини.
Друг принц, близък до династията и син на богиня, напуска превзетия град, пристига в родината на Дардан и там основава нов град. След векове от него ще произлезе държавата, която ще запази и осигури богопочитанието, законността и изкуствата в човешкия свят. Тя ще бъде вечна и в нея историята ще намери своя завършек и цел.

…

Подобията, заемките и негласните препратки към Омир (и трагедията) са неизброими.
Морски бури, корабокрушения, молби за гостоприемство, любовни истории, ревност, самоубийства, погребения, спортни състезания, съвещания и спорове между боговете, слизане сред хората, пратеничества, преговори, връчване на дарове, жертвоприношения, допитвания до оракули, пророчески сънища, предсказания за бъдещето от богове и мъртви, слизане в света на мъртвите, разузнавателни мисии, изковаване на доспехи, изброявания на участници в боеве, кървави сражения и смърт на бойното поле, двубои между герои, които решават изхода на войната.
Има явни препратки към „Илиада“ и „Одисея“, и се предполага, че читателят трябва да ги познава. Когато четем Омир, ние не можем да познаем дали той също прави така; защото не знаем нищо за поезията, която е наследил.

(според преводите на Г. Батаклиев, 1988) и бивш Скопски митрополит Теодосий, 1918)

*

14.
„Антигона“ на Софокъл (496-406 пр. Хр.)

Антигона и Исмена обсъждат заповедта на владетеля на Тива Креон. Единият от братята им, загинали в двубой помежду си, щял да бъде погребан (Етеокъл), а тялото на другия (Полиник) ще бъде подхвърлено. Ако някой опита да го погребе, ще бъде наказан със смърт. Антигона казва, че ще го погребе, а Исмена смята, че това е опасно.
Креон говори пред старейшините на града. Идва страж от тези, които пазят тялото на Полиник, и казва, че някой го е посипал с пръст и е извършил погребални ритуали. Креон заплашва, че ако не стане ясно кой е, ще пострадат те.
Скоро след това същият довежда Антигона – заловили я при трупа. Креон пита дали е знаела за заповедта, тя потвърждава. Креон й казва, че няма да се омъжи за сина му, за когото е сгодена; и ще бъде екзекутирана.
Появява се Хемон, син на Креон и годеник на Антигона. Започва разговора предпазливо, но постепенно става по-настойчив. Целият град говори, че Антигона е била права да се погрижи за мъртвия. Креон го нарича „роб на жена“. Тя трябва да умре. Хемон отвръща, че ако умре, може да убие някого – и си тръгва. Хорът предупреждава, че гневът на тази възраст води до необмислени постъпки.
Идва птицегадателят Тирезий и разказва, че е видял лоши знамения. Градът е в опасност, защото птиците разнасят по олтарите човешка плът. Боговете няма да оставят това без наказание. Креон променя решението си. Ще погребе Полиник и ще освободи Антигона. Тя е затворена в една гробница, за да умре там без вода и храна.
Когато стига дотам, чува вик – гласът на Хемон. Антигона се е обесила. Хемон вижда баща си и се нахвърля срещу него с меч, но не успява да го достигне; и го забива в сърцето си.
Майка му Евридика разбира за случилото се и се самоубива.
Креон донася трупа на сина си пред дома и там узнава, че жена му е мъртва; и оплаква нещастната си участ.

„Едип цар“ и „Едип в Колон“

След като Едип узнава, вследствие на собственото си разследване, че е убиец на баща си, съпруг на майка си и брат на децата си, той се самоослепява над трупа на самоубилата се Йокаста. Нейният брат Креон е представен като временен регент, който се съгласява с решението на Едип да напусне страната. За Етеокъл и Полиник почти не става дума („Едип цар“).
Слепият Едип скита, съпровождан от Антигона, и накрая пристига в свещената градина на Евменидите в Колон (атинско предградие). Там го настига Исмена. Идва и Креон, който иска да го върне обратно в Тива (имало предсказание, че страната, в която ще умре Едип, ще побеждава противниците си). Но не успява да го отведе поради намесата на атинския цар Тезей. Един молител от чужбина иска да се срещне с Едип; оказва се, че това е Полиник, който го моли за подкрепа в борбата с Етеокъл. Едип отказва да му помогне, а и да се откаже от клетвите, които е произнесъл срещу двамата – да умрат в бой помежду си. Смята, че те са виновни за прогонването му.
Самият той умира близо до един кръстопът. Чува глас, който го вика; сбогува се с дъщерите си и никой освен Тезей не вижда как е настъпила смъртта му. Може би го е отвел Хермес („душеводецът“). Антигона решава, че двете с Исмена трябва да се върнат в Тива и да помирят братята си („Едип в Колон“).

„Седемте срещу Тива“ на Есхил

Антигона и Исмена узнават за гибелта на братята си. Обявено е, че Полиник няма да бъде погребан; решението е взето от „съвета на кадмейските старейшини“.
Антигона, която чува за това от глашатая, заявява, че няма да се подчини и ще го погребе.
Хорът се разделя на две – едни казват, че ще я последват, а други – че ще изпълнят решението на съвета.

„Финикийки“ на Еврипид

В тази драма Едип не напуска града веднага, а Йокаста загива по друг начин.
След самоослепяването на баща им, Етеокъл и Полиник го затворили в семейния дворец, опитвайки да скрият случилото се от гражданите. Той ги проклел да умрат, убивайки се един друг. За да избегнат това, те се договорили да не живеят заедно в Тива, а да я управляват поред – една година единият, после другият. След като годината на Етеокъл изтекла, той не предал властта на Полиник, който бил по-млад (според „Едип в Колон“ – по-възрастен). Полиник отишъл в Аргос, където се оженил за едната от дъщерите на Адраст; а той обещал, че ще му помогне да получи своя дял от тиванското царство. Това довело до войната на „седемте“ пелопонески вожда срещу Тива.
С посредничеството на Йокаста Полиник влиза в града, за да се срещне с брат си. Етеокъл му заявява, че ще остане на власт, а той ще може да живее в града само като частно лице.
След като Полиник се връща при войската, Етеокъл разговаря с вуйчо си Креон и му заръчва да се погрижи за уговорения брак между Антигона и сина на Креон – Хемон. Ако проклятието на Едип се изпълни и двамата с брат му загинат, нека тялото му, като на защитник на родината, бъде погребано с почести; а това на Полиник да бъде подхвърлено. Да се допита до Тирезий: може би той ще каже нещо полезно за отбраната на града. Тирезий не би се съгласил да говори с него, защото преди време се бил изказал пренебрежително за гадателския занаят; но ако Креон го покани, ще дойде. Креон обещава да изпълни всичко заръчано.
Тирезий идва и известява, че градът ще бъде спасен само ако синът на Креон – Менойкий – бъде принесен в жертва. Креон казва, че не може да изпълни това; и съветва сина си да напусне Тива. Той ще му помогне да излезе от града, ще му даде и пари. Менойкий, който е чул пророчеството, привидно се съгласява, но вместо това решава да се жертва и се самоубива на крепостната стена.
В сражението аргийците са отблъснати, а Етеокъл и Полиник решават да се срещнат в двубой. Етеокъл ранява брат си и смята, че го е убил; но когато го доближава, за да свали доспехите му, все още живият Полиник го промушва с меч.
Идват Йокаста и Антигона, които се надявали да спрат дуела; и като ги вижда мъртви, Йокаста се самоубива.
Креон и Антигона се връщат в двореца с трите трупа, извикват слепия Едип и му казват какво се е случило.
Креон обявява, че Едип не може да остане в Тива; а Полиник няма да бъде погребан. Антигона казва, че ще погребе брат си; и ще съпроводи баща си в неговото изгнание. Креон й напомня, че е сгодена за Хемон, но тя отвръща, че няма да се омъжи за него; а ако бъде принудена, ще го убие още в първата брачна нощ, както някога направили дъщерите на Данай.
Едип и Антигона напускат града и се отправят към Атина.

…

Гръцката трагедия, доколкото я познаваме, е атиноцентрична. Това не е чудно: всичките 33 трагедии, с които разполагаме, са написани от атински граждани („тримата трагици“).
Главен положителен герой е Тезей („Едип в Колон“, „Полуделият Херакъл“, „Молителки“). Подобен на него е синът му Демофонт („Хераклиди“). Атинският цар не е тиран, а „пръв сред равни“. Той помага на изгнаници и молители, чийто права са нарушени (някой ги преследва, на близките им е отказано погребение, имат нужда от очистване след престъпление или просто желаят да бъдат погребани на атинска земя).
Големите нещастия се случват в градове, които са съперници на Атина: беотийската Тива (родът на Лай) и пелопонеските Аргос/Микена и Спарта (родът на Атрей). Там стават изневерите, убийствата на съпрузи и близки роднини, кръвосмешенията, самоубийствата. Тамошните царе и жените им са жертви на своите страсти; понякога съдбата ги наказва заради греховете на предците им.
Същото се отнася за варварските страни и за техните монарси и принцеси: траки („Хекуба“, „Рез“), перси („Перси“), колхи („Медея“), скити („Ифигения в Таврида“), египтяни („Елена“).

*

Според моя превод („Проектория“, 2014)

263