1. Основанията-върхове

– Е, и какъв ти е планът сега? – попита Клио, докато тримата седяхме на една кръгла масичка в ъгъла на трапезарията и опитвахме от салатите на „Nile Holidays“.

– Планът – казах – или по-скоро идеята, е да се обсъди всичко… искам да кажа, всичко, което е съществено за истинското образование. Защото вече написах няколко книги по разни въпроси, и ерудитски и художествени, а сега ми ще да кажа нещо за основанията. С какво трябва да е наясно човек, за да обсъжда какъвто и да е въпрос на науката и изкуството. Защото в такъв разговор трябва да се влезе с някакви предварителни знания. Та мисълта ми е, кои са най-добрите предварителни знания, за да обсъждаш какво да е. Защото ако някой ги има, тогава всяко нещо, за което ще заговаря, ще придобива смисъл – най-напред в неговия ум, а после и в ума на останалите.

– Това ми напомня едно нещо от „Пирът“ – рече предпазливо Калиопа, която седеше от лявата ми страна и гледаше в неопределен предмет със светлозелените си очи. – Че ако човек стигне до самото красиво, тогава вече всичко, което ще говори и ще прави, ще идва направо от красивото… няма да е подражание на нещо оттук, а ще е от самия източник. Затова този човек ще е наистина красив, а няма да наподобява някакви неща оттук, които също само наподобяват нещо… и то не много добре.

– Да, това е темата за основанията, които същевременно са и върхове – отвърнах. – Някой би казал, че разговорът за какво да е общо и съществено започва от някакви неважни неща и впоследствие се стига до ценното… постига се знание. Но работата е там, че повече от основанията е мъчно да се научи. Те, освен че предхождат размисъла, са и негова цел. И трябва да предсъществуват, така че да бъдат предадени от някой, който ги разбира, на друг, който се стреми към тях. Това е аристотелизъм, впрочем.

– А защо трябваше този разговор да се води точно по Нил? – попита Клио и ме погледна усмихнато – не толкова с уста, колкото с очи и някак шеговито-насърчително, както сигурно Атина е гледала Одисей, когато са се видели в Итака след завръщането му.

2. Египет като начало

– По две причини – отговорих. – Първо, за да бъдем постоянно заедно, да нямаме други грижи и да можем да се съсредоточим. Ето, корабът е като хотел, всичко ни е осигурено, а навън – автентичен поглед към една велика история. Ако хората не се оттеглят за известно време от всекидневието, мъчно ще изговорят нещо, което да трае. Нужно е усамотение. Защо точно по Нил, а не по Дунав или другаде? Защото египетската история е най-дългата, до която имаме достъп – като западни хора.

– Същества – каза Клио.

– Да, същества. С оглед на конкретните събития в човешкия свят тя е като начало. Примерно Платон, когато иска да даде пример за стара и устойчива цивилизация, сочи към Египет. И Аристотел също, макар и по-рядко. Виждаме го и в Библията: когато настъпи глад, синовете на Израил отиват в Египет за жито – значи страната и силна и богата. Това едва ли се е дължало само на Йосиф, макар че той е имал заслуга да се натрупат хранителни припаси, по негово време. Освен това Мойсей е египетски възпитаник. А и целият Египет, според „Изход“, е страна на магии, суеверие и идолопоклонство, значи минало, което е нужно да преодолеем, и същевременно да го имаме предвид, за да избегнем връщането там. Херодот пък казва, че в тази страна имало „най-много чудеса“. А в „Одисея“, се съобщава, че там можело да се намерят лекарства, каквито другаде нямало.

– Да – обади се Калиопа. – Наркотикът на Елена.

– Да, някакво успокоително е било. У Данте, някъде около седмия кръг на ада, става дума за гиганта на Крит, който бил обърнат с гръб към Дамиета, а гледал към Рим. Значи, Египет е миналото, тоест началото; а Рим е бъдещето.

– Ако не и краят – поклати глава Клио.

– Така че ако става дума за далечно минало и старост, европейците заедно с цяла западна Азия се обръщат към Египет. Затова имаме европейска египтомания, която се забелязва още в „Златното магаре“, където Луций внезапно решава да стане жрец на Изида и Озирис. И още повече в херметизма: чрез него египтоманията се възражда през XV век в Италия, и след това никога не е стихвала. Така че Египет, или по-точно неговият образ в Европа, има връзка с началата на тайнственото, в смисъл на окултно; на един особен източник на сила и власт, запазен само за малки общества, до които достъпът е труден, а излизането – още повече. В по-ново време Египет се представя като начало, откривател на единобожието, а не като негово преодоляно отрицание.

– Пък освен това той и сега е жив – рече Калиопа.

– Точно така. Египет е по-стар от Европа и от целия Запад, и същевременно ги съпътства и днес. Значи той дава повод за размисъл и за съвремието. Също и за периодизацията на историята – на какво основание я делим на части. Дали според това кому принадлежи властта – етнически или класово; или според религията, или по друг начин – макар че тези критерии са главните, струва ми се.

– „Критерий“ значи какво? – попита Калиопа. – Средство за отсъждане?

– Да. Примерно ние казваме, че историята на Европа се дели на четири или пет части, съдейки по религията и църковния живот. Имаме езичество, християнство, отделяне на Рим през XI в. и последвалите го атаки срещу Изтока, ограничаване властта на папата в Европа чрез Реформацията, и накрая модерност, която започва чрез първата официално нерелигиозна държава – революционната Франция. Но после се явяват и други.

3. Време и памет

– И така, какво с Египет? – върна ме към темата Клио, след като слязохме да продължим обяда.

– Трябва да се разкаже историята му и при това да се обсъдят неща за историята изобщо. Първо, що е време и минало. Тъй като мисленето за историята почива върху тях.

– Времето е изменение, преместване – каза Калиопа. – Тази чаша преди малко беше пълна, а сега е почти празна, защото е минало време.

– И друго е трябвало, за да се изпразни, но наистина това нямаше да стане без време – забеляза Клио. – Нещата не стават просто „с времето“, а някой ги прави. Но да, правенето е движение и то има свое време.

– Движението, това са различни състояния, наредени едно след друго – каза Калиопа. – А защо се нареждат точно така, не ми е ясно. И защо това трябва да е задължително. Ако времето имаше още едно измерение, човек би стоял извън промяната, в безвремието.

– Може и да има, знаем ли – рекох. – Светът, който ни е даден, в това отношение е едноизмерен. И освен това трябва да се помисли как се мери времето.

– Чрез единица за преместване. Само че трябва да е равномерно… Ако аз си пиех фреша на еднакви интервали, останалите щяха да си мерят времето по мен. Примерно: на десетия фреш на Калиопа след изгрев слънце, ще се срещнем еди-къде си.

– Трябва да имаш вътрешен часовник обаче – рече Клио. – Да не можеш да пиеш на неравни интервали. Това става по природа, оразмеряването е заложено.

– Наистина е удивително как небесните тела се движат толкова равномерно – казах аз. – На човек не му нужно нищо повече от това, да следи на каква височина се издига слънцето… и да мери движението му чрез преместването на сенките на предметите. Тогава времето се изобразява в пространството.

– Разбира се – каза Калиопа. – Часовникът със стрелки какво е? Време, превърнато в пространство.

– А числата? – попита Клио. – „Часът е 14 и 5“, това пространство ли е?

– Да – каза Калиопа. – Това са единици, а те се разположени в пространството… само така може да се брои. Човек не може да брои, без да си представя неща, които са на различни места.

– Значи числото като брой се нуждае от пространство. А понятието за число?

– И то се нуждае. Числото е множество от единици. А единицата е в пространството, макар и мислено.

– Добре, но ние май изоставихме въпроса за времето – обадих се аз. – Какво беше то?

– Изменение, което се мери чрез единица движение, ако то е равномерно – каза твърдо Калиопа. – И тъй като такова съществува, затова и времето е измеримо. Ако нямаше, и да имаше време, то нямаше да се мери, тъй като някои неща са неизмерими.

– В такъв случай историята е нещо, което се случва във времето и то е мярка за нея – казах. – Чрез него събитията се разполагат едно спрямо друго. И щом времето се движи само в една посока, значи миналото е онова, към което то не се движи. То е онази част от времето, която не предстои и поради това ние не можем да се намесим в него.

– Но можем да го знаем – каза Калиопа. – Това става чрез паметта.

– А тя какво е?

– Назоваване на спомени… а споменът е запазено впечатление. Съхраняване на тези спомени. Паметта е куп от думи, за чието значение сме се споразумели. С тях се назовава онова, до което вече нямаме достъп.

– Тези спомени трябва да се доказват обаче – рече Клио. – Това как става?

– Чрез засвидетелстване. Предполага се че ако няколко души твърдят едно и също и няма голяма вероятност да са се наговорили да излъжат, казаното от тях е истина… или от него може да се извлече истина, като се премахнат случайните добавки и липси. Освен това миналото оставя следи. Ако покривката е изгорена от цигара, това значи, че там някой е пушил; било защото не е било забранено, било защото е пренебрегнал забраната.

– Във всеки случай историята не може да мине без хронология, значи събитията да се отнасят към години – казах. – А календарът е работа на астрономи. Поради това историкът, ако се е занимавал само с четене на книги, няма да се оправя добре с хронологията, а ще е принуден просто да я наизустява. Той не винаги е виновен за това, но трябва да го има предвид.

– Мъдрият има съзнание за незнанието си – каза Клио.

4. Събития и периоди

– Има няколко хронографии за владетелите на Египет, които се подкрепят помежду си – рече Клио.

– Да – казах. – В това отношение свидетелствата на Херодот, Диодор и Страбон са безполезни, защото никой от тях не е можел да чете египетски, а са разчитали на устни съобщения, и то преводни; и накрая всеки е записал, каквото е могъл. Но Манетон е бил запознат с оригиналната писмена традиция. Освен това има оцелели списъци на царе: онзи в Абидос, който след няколко дни трябва да го видим, също и един от Карнак; освен това Торинският папирус, който е пословично зле запазен, и още няколко.

– „Оригинален“ значи „от началото“ – каза съсредоточено Калиопа. – А аз се чудя защо хрониките непременно съдържат списъци на царе.

– Не непременно – каза Клио. – Пароският мрамор съдържа и други съобщения. Оттам може да се научи кога Орфей е слязъл при мъртвите за Евридика и кога Деметра е обучавала Триптолем на земеделие. Така че въпросът е какво съставителят на хрониката е смятал за важно.

– Явно в Египет най-важното е как се казва фараонът – рекох. – Но и в „Именника на българските ханове“ е така. „Кое е важно?“ ще рече „Кое е събитие?“. А събитието е някакво прекъсване във времето. До един момент то си е вървяло равномерно, както се движи слънцето, и изведнъж става нещо, което донася промяна – не в самото време, а в човешкия живот.

– Значи ако слънцето се скрие зад облак, това е събитие – каза Калиопа.

– Още повече, ако изчезне зад луната – добави Клио.

– Разбира се. Та значи в човешкия живот главното е кой управлява.

– Да, или поне с чие име се свързва управлението – казах. – Защото властта е „начало“. Така е и с родовете. Бащата умира, имотът му минава в ръцете на сина и той става управляващ. Смяната на поколенията образува поредица във времето, чиито части вече не са равни помежду си, както са равни годините и дните. Това не е природно, а човешко време; и ако става дума за по-големи общества, ще имаме и време на държавата. То също се мери с години, но се разделя на периоди според царете, династиите, народите или общественото устройство. Затова у нас говорим за средновековна България, османски период, княжество, царство, социализъм… Тук разделението е смесено, с повече от един критерий: имаме цивилизационен, религиозен и етнически признак, а после и обществено-политически.

– Източниците за миналото обаче не са само езикови – каза Клио. – Има предметни свидетелства, като пробитата покривка на Калиопа.

– Да – каза тя. – Това са следи. Но и самите неща: сгради, произведения на изкуството, на техниката… Но и повредите участват в историята. Освен това има природа.

– Така е – рекох. – Ето в случая с Египет: има пирамиди, храмове, гробници, статуи, стенописи. Всичко това е материал, който чака да се нареди, така че да се получи нещо като сграда – цялата египетска история, която не е просто поредица от имена на фараони. Освен това някои неща са по-трайни от други. Има единични предмети за всекидневна употреба, които изчезват малко след като са се появили. Но и дрехи, съдове, инструменти, бижута, някои от които оцеляват с хиляди години. Освен това има смяна на стилове и технологии, което също образува периоди в историята. И накрая природата. Нил е един и същ от времето на пирамидите досега, но и той не е вечен; според Херодот Делтата някога е била залив.

5. Новото царство и единобожието

– И сега – империята, – каза Клио, поглеждайки към прозорците, откъдето се виждаше западният бряг на реката с обичайната му тънка ивица от палми и висока трева.

– Да, така наричат времето на Новото царство. Тогавашните фараони имали големи военни успехи, особено Тутмос III.

– Наричат го „Наполеон на древния свят“ – каза Калиопа.

– Да, това клише се повтаря всеки път, когато се стигне до него. То е като епическа формула, също като тази, че Аристотел бил Александър Македонски на античната философия. Та Тутмос управлявал известно време с мащехата си Хатшепсут, която сигурно е била много властна и амбициозна жена, такова чувство добива човек, като види заупокойния й храм в Тива… доста педантично реставриран от полските археолози. А Тутмос имал победи срещу етиопците и на североизток, където вероятно е стигнал до Ефрат и северна Сирия. Всъщност египтяните не са имали голям избор, когато е ставало дума за завоевания. Те напредват само по суша и възможностите им са две: или на юг по Нил и докъдето стигнат, или през Пелузийското устие към Палестина, и там напредват, докато срещнат някого… На запад и на изток има само пустини, както може да се види и в момента.

– Той май не е бил много висок – каза Калиопа. – Виждала съм статуята му в Кайрския музей.

– Нали е „Наполеон“ – забеляза Клио.

– Да… И мумията му е там, но от това не може да се разбере какъв му е бил ръстът, те всички са дребни – по метър и двадесет са, чудно как може толкова да се смали човек.

– Смъртта е такова нещо – казах. – Хората се смаляват мигновено. Един човек, който е бил до вчера едър, сякаш се превръща в дете за час-два след като умре. А като се прибави и техниката на балсамирането, при която цялата плът се изсмуква… Целта е да останат само скелета и кожата, така че човекът да бъде разпознаваем.

– Хайде нататък – каза Клио. – Предстоят още по-прочути фараони.

– После идват неколцина на име Аменхотеп, от тях особено успешен е бил Аменхотеп III. Двата колоса в Тива, на които им казват „Мемнони“, трябва да са били негови изображения.

– Прави ми впечатление, че египтяните правят по няколко статуи на един и същ фараон и ги слагат една до друга, сякаш едно изображение не стига – каза Калиопа. – Като тези на Рамзес в Абу-Симбел.

– Да, сякаш така усилват присъствието му – казах. – Или може би защото смятат, че душата е нещо сложно, има няколко съставки и многото статуи на един владетел напомнят това.

– Това психологически е вярно, нали човек непрекъснато е в спор със себе си – рече Клио. – Затова поетите казват „В мен живеят две души…“ а философите доказват, че душата има три и повече части, които трябва да уредят отношенията помежду си.

– И апостол Павел казва, че чувства в себе си два закона – рекох. – Но явно смята, че душата му е една. Та след Аменхотел III идва Ехнатон, който първоначално се е казвал Аменхотеп IV. И той извършва голямата промяна, религиозната революция, която египтяните след него са се опитали да унищожат напълно… не просто да се върнат към предишната религия, но да премахнат всеки спомен за Ехнатон и единобожието му. Но не са могли, макар че той все пак е бил забравен за дълго, гърците примерно нищо не са чували за него. Обаче модерната египтология припомня тези събития и сега той е една от най-коментираните личности на древния Египет. Предполагам, че през последния век, особено от Фройд насам, е бил обсъждан повече и от Рамзес II.

– И за личния му живот се говори – допълни Калиопа.

– Е да, за Нефертити, пък и за Кия, която била по-млада от нея и е станала нейна съперница. Той трябва да е живял през XIV в. пр. Хр. Промяната, която е предложил, наистина е била голяма. Сигурно е затворил всички храмове на дотогавашните божества и е решил, че ще почита само един бог – слънчевият диск, както казват. Създал е нова столица, чието място е много хубаво, но не е оцеляло абсолютно нищо, буквално камък върху камък не е останал, само една колона стои в равнината, и тя специално въздигната от археолозите… ще я видим.

– Но е намерена част от архива му, с доста писма от чужди владетели – каза Калиопа.

– Впрочем това, че е имал интерес към особено красиви жени е показателно – рече Клио. – Еротически настроените мъже се стремят към велики дела. Това е, защото желаят безсмъртие; защото един от сигурните знаци за стремежа към безсмъртие е влечението към изключителната женска хубост.

6. Кой е учен

– Египтологията създава звезди – каза Клио. – Ето този Картър, който е разкопал гробницата на Тутанкамон. Казват, че бил прототип на Индиана Джоунс. Въобще от времето на Шамполион това, да си египтолог, е много престижно, особено ако си стигнал до някакъв успех. Тези хора се честват като прочутите откриватели в природните науки.

– Да, има такава романтика – казах. – Когато се казва, че някой е бил „велик учен“ обикновено се има предвид някое изключително откритие, което променя нещата, цялата обстановка в науката става друга. Ето Коперник, Галилей и Нютон през XVI-XVII век – те променят аристотеловата картина за света. Дарвин също, защото оспорва това, че видовете не преминават едни в други… да не говорим за следствието, че човекът не е съществено различен от другите живи същества. Менделеев с таблицата на елементите, физиците-теоретици на ХХ в., чиито открития имат и очевиден практически резултат – атомната енергия.

– И Джон Атанасов – каза Калиопа.

– Точно. Компютрите донесоха такава промяна, че и те би трябвало да имат своя гений, който ги е „измислил“. Така че в египтологията тези герои са двама – Шамполион и Картър, и после мнозина са си мечтали да станат дешифровчици на неразгадана писменост или археолози, открили невероятни богатства или реликви.

…

– Почитта към учения е заради какво?

– Прави живота по-лесен – обади се Клио. – Изобретява домашни уреди, които ти спестяват много време и труд. Човек има у дома си парно, пералня, миялна, вода, осветление…

– Не, говорех за чистия учен – каза Калиопа. – Онзи, който открива безполезни неща… и все пак те се смятат за ценни.

– Първо, това е човек, който работи заради истината – казах. – Установява, че нещо е така, а не иначе – и го доказва. Примерно, откъде извира Нил, или какво значи нещо написано, което друг не може да разчете. Или събира неща, които са били проучвани поотделно, в една обща картина – показва в какви отношения са помежду си. Да речем, някой историк, който се занимава с някоя война: показва как и защо е случила тя, докато други знаят по-малко или по-общи, тоест неточни неща. Или наблюдава някои животни, знае навиците им, как се хранят, колко живеят, от какво боледуват. Въобще това е човек, който знае какви неща съществуват, какви са разликите им и кое им е общото. Може да отговаря на въпроси.

– Значи това е човек, в чийто ум се събира света.

– Да, чрез мисли и образи. Впрочем и поетът е така, но го прави по друг начин. Той говори за това, как изглеждат нещата, фантазира си, представя нещо възможно, което никога не е било точно така, но би могло да бъде. А ученият се занимава с нещата както са дадени, в действителност.

– Ученият е като водач – каза Клио. – Примерно, вървим през планина и не сме сигурни как да стигнем до някой подслон, където да прекараме нощта. Трябва ни човек, който да показва пътя и да не се заблуди. Той знае пътеките, кога залязва слънцето, дали ще вали дъжд, какви животни и птици има наоколо, как да си екипиран.

– Но и тук има практическа цел – каза Калиопа.

– Да. Но дори и да нямаше, дори да можехме да стигнем сами, пак щяхме да сме доволни да ни разказва за тези неща.

…

– А може ли да използва знанието си за зло?

– Не, знанието не е за зло. Ако го прави, значи е нещо като крадец: защото знанието му е доверено за друго, все едно кой точно му го е доверил. Освен това да причиняваш на хората зло, значи и да ги лъжеш – защото ние причиняваме зло тогава, когато укриваме от другия това, което му правим. А казахме, че ученият търси само истината. Значи злият не е учен.

*

„Египетска история“ (февруари, 2020)

***

– Отиваме към шестата епоха. Тя е от Александър до установяването на римската хегемония, която става факт в средата на II в., след двойната победа срещу Картаген и Ахейския съюз. Тя напомня на двойната победа на гърците в началото на V в. – от една страна, срещу персите при Саламин, а от друга – срещу картагенците при Химера. Само че онази през V в. е в отбранителни войни, а тази – в чисто завоевателни. Защото римляните не са имали нужда да нападат гърците и да водят трета война с Картаген – положението им е било достатъчно сигурно и така. Но те не са искали равновесие на силите, а пълно господство.
– Те са си така.
– Да. И не само през античността. Сякаш има нещо в самото място, някакъв дух, който ги тласка към завоюване, тоест към поробване на всичко.
– Хораций ги упреква за това.
– Да. „Накъде сте тръгнали, безумци…“, нещо подобно беше. Та имах предвид, че се случва промяна, която довежда Средиземноморието до онова положение, в което то ще бъде още към 800 години, тоест до арабското нашествие. До Александър Европа е била обитавана от множество малки държави, градове или области; морето е било поделено между картагенци и гърци, а на изток е стояла като заплаха за всички персийската империя. Обаче македонците унищожават Персия и си поделят владенията ѝ; а гръцките полиси и острови остават полунезависими. Македонците не ги поробват, но придобиват решаващо влияние върху всичко, което се случва на континента и в Егейско море. Но все пак се оказва, че толкова голяма и разнообразна територия не може да бъде подчинена на един център. И наистина, това никога не се е случило, тъй като персите така и не успяват да преминат в Европа, а пък римляните никога не достигат по-далеч от Ефрат. После арабите опитват да повторят персийския успех и този път стигат далеч – чак до Испания откъм юг, но спират там. И след като империята им отслабва с вековете, тя е заменена от турската, която пак обхваща огромна територия и си пробива път най-далеч на запад през континента – до Виена. Но и тя е разбита, през Първата световна война. Та общото положение е такова. Полибий е прав, като казва, че по негово време множеството разхвърляни истории са се обединили в една-единствена – римската.
– Трябва да видим кое е новото във всичко това.
– Първо, в Европа за пръв път се появяват големи държави; или по-точно, появяват се големи държави, контролирани от европейци. Това е първият голям военен успех на Европа срещу Азия, тоест срещу останалия свят: дотогава войните са били отбранителни и противникът е бил задържан чрез успех в отделни сражения. Но до придобиване на отвъдморска територия – имам предвид отвъд Егейско и Средиземно море – не се е стигало. Троянската история, макар и легендарна, е показателна: отвъдморски земи се атакуват, но не за да се придобият, а за да се отслаби противникът на отсрещното крайбрежие, пък и да се ограби каквото има.
– Но е имало колонии.
– Наистина. Малоазийските градове, Кирена и Навкратис. Но това е всичко. Все пак те са опорни точки, които могат да послужат като повод за война, както е станало при Дарий. Та накратко, европейците придобиват опит в големи сухопътни походи. Това гърците никога не са го правили, свидетелство е разговорът между Аристагор и Клеомен, когато спартанецът казва, че никога не би отишъл някъде на три месеца път от морето, защото гърците никога не навлизат навътре в сушата на повече от три дни път.
– Ами то и няма накъде, при тях разстоянията са такива…
– Разбира се, не са само македонците, това се отнася и за Рим, защото и той се разширява в края на епохата. Но това не са точно граници на държава, както е в по-ново време, а „област на контрол“. Войските не са по границата, а при административния център, където е съответният чиновник – те са му като охрана. Иначе по самата територия нещата си вървят като преди, главното е да се плащат данъците.
– А държавата на Александър има ли граници?
– Александър си е поставил задачата на наследи персийския цар. Затова сигурно са верни твърденията, че е започнал да се облича като източен владетел и въобще е възприел тамошните обичаи. Впрочем това е правилно, защото доброто управление винаги се съобразява с традицията. Така че държавата, която е имал, най-напред просто е съвпадала с персийската. Това са земи, в които се признава върховенството на великия цар, който е като предтеча на източноримските императори, от Диоклециан нататък.
– Появяват се столици. Дотогава не ги е имало, гърците не са знаели какво е това.
– Да, защото всичко е било събрано в полиса и той не е владеел населени земи, на които да бъде столица. Столицата е градът на царя, семейството и съветниците му, и елитната част от армията, тоест личната му гвардия. Там се решава какво ще се прави на контролираните територии, които римляните наричат провинции – примерно какви ще са данъците, къде ще се разполагат останалите войски. В Македония е било така, а сигурно и в тракийските царства. И сред гърците на някои места, защото Сиракуза от V в. нататък е била като столица на Сицилия.

…

– Така че Александър е търсел къде да установи центъра на държавата си и може би се е спрял на Вавилон. Защото ако беше останал в Суза, това би значело, че е станал поредният персийски цар, просто от друга династия. Но той е възнамерявал да преоснове империята, след като я наследи. Затова е избрал друг град.
– Атина след него вече не е държава, но не е и столица. Какво е тогава?
– Просто голям град. Това е новина. Хората започват да се събират там, но вече нямат такива граждански задължения, нито лично земеделско стопанство – няма как, тъй като стават все повече, а земята си остава пак толкова. Затова икономиката на града е основана на парите и пазара – хората не произвеждат сами нищо, а всичко се купува.
– Все нещо трябва да произвеждат. Иначе за какво ще им се плаща?
– Е, да. Исках да кажа, че производството става специализирано, човек не покрива основните си нужди чрез свое стопанство, както е на село, а прави нещо определено и очаква то да му се заплати – тоест изнася го на пазара. Това е градският начин на живот. То си личи и в литературата. Тя се заема със семейни истории, обикновено за любов и брак; и с разни домашни, улични и градски сценки, както е при Херондас и Теокрит.
– И се възхвалява природата.
– Да, защото много хора вече не работят на село и забравят колко трудно нещо е да обработваш земя и да се грижиш за животни. Впрочем за земеделието може и да се сещат, но пастирската работа им се вижда лесна и затова идилиите са за овчари и козари – по-рядко говедари.
– Ами да, кравите са големи и е ясно, че около тях ще има повече работа…
– Специализацията се случва там, където се събират повече хора, това е известно и на Платон, има го в „Държавата“. Според него тя е неизбежна, за да могат хората да изработват добре най-необходимите неща – примерно, не всеки може да си набавя метал и сам да си прави личното оръжие. Така че някои неща се купуват. Но в презадоволената държава се появяват излишно много стоки и специализирани услуги, от които човек едва ли има нужда, за да живее добре. И с лечението е така – човек се старае да живее колкото може по-дълго, и поради това е готов плаща на лекари, вследствие на което те са умножават и специализират, но от това човек не става нито по-здрав нито по-щастлив. А другаде лекарите са по-малко, обаче лечението е по-разумно, защото човекът се мисли като нещо цяло, а не като сбор от части, всяка от които да се лекува отделно.
– Това е в „Хармид“…
– Там е. Та заедно с всичко друго настъпва специализация и в науката – както е в Александрия. Интересно е, че тя от самото начало не е замислена като философска школа, а по-скоро като „дом на Музите“ – тоест място, където ще се събират сведения за науките и изкуствата, които са били развити в Гърция, а и другаде. Началникът на Музея не е някакъв знаменит и велик учител, който бива слушан благоговейно и освен него могат да говорят само онези, на които той е задал въпрос. Така трябва да е било в Лицея, а още повече в Академията по времето на Платон. Това са школи, в които все още се чувства влиянието на питагорейството – поне в Академията несъмнено е било така. Но Музеят вече е друго, той е най-напред библиотека и поради това схолархът е преди всичко библиотекар, като Деметрий от Фалерон, Калимах… и така нататък. Това е, защото не се мисли, че някой може да знае всичко, а се смята, че сериозен учен е този, който има знание за отделното и не рискува да се изказва за неща, за които не е прочел всичко. Затова и се настоява, че трябва да се пишат малки литературни произведения, но добре обработени; и че всичко, което се споменава в тях, трябва да е проучено. Това е „учената поезия“ на Калимах. Или пък да се пише за овчари, които възпяват любовта, тъй като за да правиш такава поезия, не е нужно да си чел много.
– А, трябва. Трябва да си изчел митологията, нали ще споменаваш Ерос, Пан… И за тях има литература.
– Добре, права си. Но кое е важното с оглед на бъдещата история? Това, че Музеят дава пример за висше образование и елитна наука, който се възприема в нова Европа. Имам предвид не само университетите, но и онези центрове, в които не се предвижда преподаване, а само книжовна и научна работа. Тук не става дума за някаква аналогия, а наистина е така. Защото Музеят е първият научен институт и той повлиява на цялата бъдеща система на образование и изследвания. През късната античност се пишат книги, в които се разработва системата на науките, както е при Марциан Капела; и се предполага, че добрият учен непременно е много начетен човек, значи разполага с богата библиотека, но че не може да е напреднал в повече от една наука. Затова и персонажите, които представят различните науки в „Сватбата на Хермес и Филология“ са различни. Дори да има енциклопедисти, това ще са хора, които са осведомени повече за изследванията в отделните науки, отколкото за самите тях – значи ще са нещо като библиографи. Още в елинистическа Александрия се отправят упреци към онези, които се опитват да напреднат в повече науки – примерно срещу Ератостен, за когото казвали, че проучвал всичко, но в нищо „не бил пръв“. И след време, под влияние на такива съчинения на Запад се създават институции, в които има разделение на знанието – богословието е на първо място, но правото е отделно, медицината – отделна, и все пак всички те са факултети в един университет. Но този университет няма лидер, когото всички да слушат, тъй като никой не може да познава всички науки. Това не е чак толкова добре, защото така се отрича единството на знанието, тоест – мъдростта.

…

– За тази епоха това вече стига – казах, за да я задържа още малко. – И сега последно: какво става с религията.
– На мен нещо не ми стана ясно.
– Да? Какво?
– Ако Марциан Капела представя всички по-главни науки в една книга, това не е ли опит да ги обедини? Там не се ли получава единство на знанието?
– Не – казах.
– Защо?
– Защото това е само енциклопедия. А енциклопедията не е друго, освен механичен сбор от известни неща. Нали сте забелязала, че енциклопедиите се правят по азбучен ред? Статиите в тях са така.
– Да.
– Е, кое му е единното на такова знание? Азбучният ред е случаен. Единство има тогава, когато се тръгне от общи начала и въз основа на тях се стигне до онова, с което се занимават отделните науки. Не се стига до нещата, които се узнават от опит, но се стига до онова, което човек знае от ума си. А освен това много сведенията на опита са общи за различни науки – примерно, че телата имат тежест, че съществуват цветове, топлина… такива неща. За да има единство на науките, е нужно да се започне от онази, която е първа и с която всички се съобразяват – това е метафизиката. Обаче при Марциан Капела няма метафизика, а и в Музея никой не се е занимавал с това. В енциклопедиите тя присъства само като една от многото статии. И в университетите е така – и да се преподава, тя е само един от многото предмети, но не е първа и водеща.
– А богословието не е ли метафизика?
– Не. То не се занимава със съществуващото „доколкото то е такова“, както казва Аристотел. Богословието е тълкувание на Откровението, както го намираме в Писанието и Преданието. Така че то не може да бъде основа на науките. То е само систематизация на онова, което знаем за Бога. Не всички хора споделят Откровението, то не им е дадено. Обаче на всички е даден ум, с който могат да напреднат в науките и дори да достигнат до първата от тях.
– Тогава излиза, че богословието е свръхнаука.
– Да, ако е разбрано правилно, тоест според вярата в сърцето. Но вярата в сърцето се дава по таинствен път, не чрез обикновено размишление и преподаване. Затова античните са могли да стигнат до метафизика, но не до богословие.
– А ако богословието не се изучава според вярата в сърцето?
– Тогава то е вредно и духът на човека ще пострада много повече, отколкото ако изобщо нищо не е чувал за Откровението. Такива хора си присвояват свръхнауката беззаконно и поради това Бог ги отхвърля и те стават еретици. Това е неизбежно, то е като духовен закон. Достоевски представя такъв човек в „Братя Карамазови“ – Иван, един от четиримата братя.

…

– Трябва да се обърне внимание на някои неща, които се случват с религията през онова време. Промисълът за Европа ни е известен – тя е трябвало за приеме Откровението и да го съхрани през хилядолетията чрез Църквата. Заради това Бог въздига римската държава и я запазва за повече от 2000 години. А Църквата от своя страна поражда народи, един от които създава новата християнска империя, която е жива и днес. Но тя не може да властва във вярата, тъй като това е чуждо на Духа, който дава на хората свобода. Затова народите и църквите са много и различни, и все пак са равни и в единство. Така че ето какво става според този промисъл. Първо, Писанието се превежда на гръцки и евреите влизат в общение с европейците – това става в Александрия. Освен това започват първите гонения от страна на езичниците с елинска религия срещу юдеите, което предхожда големите гонения в Империята срещу християните. Това е в Юдея, по времето на Антиох IV, заради което избухва въстанието на Макавеите и за кратко време се възстановява юдейското царство. От друга страна, езическите богове на Гърция се срещат с божествата на Изтока и това е причина за размисъл, а и практически решения във връзка с култа. Нали трябва да се реши кои богове ще бъдат почитани и как. И тогава мненията се разделят, тоест подхожда се по два начина. Първият е, че боговете са много, както в Омировия пантеон, но се почитат от различните етноси с различни имена. Така мисли още Херодот и това е, което в модерно време се нарича „синкретизъм“ – гръцките богове се уеднаквяват с източните. На това се противопоставя мнението, че светът се управлява от един бог и че дори е сътворен от него. Така мисли Платон, а той може би е наследил това мнение от орфиците и питагорейците. Когато Писанието се превежда на гръцки, Платоновият разказ за Твореца от „Тимей“ получава подкрепа. Оттук нататък започва борбата за надмощие между политеисти и монотеисти, която обаче няма как да се реши само с философски диспути.

…

„Разговори с Калиопа“ (октомври, 2019)

*

270

Прелиствания

(2022)

I.
„Богословско-политически трактат“, на Спиноза (1632-1677). Издадена към 1670.

Откъде можем да знаем за истинската религия.
Има два източника за нея. Единият е естественият разум („светлината на разума“), другият – откровението, както ни е дадено чрез Писанието. Светлината на разума, която Бог е вложил у нас, е достатъчна, за да постигнем истината за Него; и за това, как трябва да се живее, за да се постигне блаженство. Това свидетелства и ап. Павел в „Римляни“ – че и на езичниците е дадено да познаят Бога. Защото делата му, на първо място природата, не са скрити от никого.
Оспорва мнението на евреите (и фарисеите), че те знаят за Бога нещо повече от останалите народи. Вярно е, че Писанието е дадено на тях и създателите на всички книги са били евреи; но от това не следва, че те имат предимство в разбирането на теологията (най-висша от науките, философията трябва да й служи).
Пророците са били евреи, но не са били някакви съвършени мъдреци. Като хора били различни (Исаия е царедворец, Амос – селянин). Бог е решил да им повери Откровението си, но не заради някакви особени заслуги, или защото са били по-мъдри или добродетелни от всички останали.
Законът е послужил, за да се постави основата на еврейската държава (истината за Бога е могла да бъде дадена и по друг начин). Разпорежданията там са имали смисъл за своето време, но по-късно, когато Христос е разкрил висшата заповед – да обичаме Бога повече от всичко и ближния като себе си – станало ясно, че няма нужда някой да ги спазва, за да се придържа към истинната религия.
Спиноза сякаш никъде не говори за Троицата и не става ясно какво мисли за отношенията вътре в Нея. Читателят остава с впечатлението, че той гледа на Христос като на един пророк (да допуснем, най-съвършения). Все пак никъде не се изказва изрично по тези въпроси (триадологичния и христологичния).
Той смята, че човек е длъжен да се съобразява с разпоредбите на управляващите (на които е възложил задължението да го защитават) до такава степен, че ако някъде християнството бъде забранено, то християнинът би трябвало да изповядва вярата си тайно или само в душата си, изоставяйки тайнствата и дори явните молитви. Така било в Япония, и тамошните холандски християни постъпвали точно така.
Главното право на човека в добре устроената (свободната) държава е да може да говори това, което мисли. Властите трябва да се научат да правят разлика между свобода на действието и свобода на говоренето, и да не наказват човека заради думите му, ако той не нарушава разпоредбите им на дело.
Евреите са оцелели през вековете не толкова заради езика и религията си, колкото благодарение на обрязването. Така че ако един народ иска да е дълговечен, трябва да задължи хората да поставят знак за принадлежност върху телата си (най-добре неизтриваем).
Човешкото щастие е следствие от любовта, от нея идват радостта, търпението и всички добродетели. Само завистливият иска да надминава други в знанието; защото самото познание на истината е напълно достатъчно за щастието и няма никакво значение, дали то се владее от един, неколцина, мнозина или всички.

(според превода на Хр. Х. Тодоров, 2019)

*

II.
„Метафизика“ на Аристотел (384-332 пр. Хр). Издадена към средата на I в. пр. Хр.

Въпросът е за мъдростта (sophia). Ако тя е знание (наука, episteme), то знание за какво е? Кого смятаме за мъдър? Може би онзи, който познава началата на коя да е дейност (архитектът е по-мъдър от зидаря). Също, който може да изкаже знанието си (способният да преподава). Когато се изказва, знанието е действащо в по-голяма степен, отколкото ако го има, но не се изказва.
За да възникнат науките (и изкуствата/занаяти), които не са нито за необходимото, нито за развлечение, е нужно свободно време; и тъй като са най-малко необходими, възникват последни. Примерно – математиката е възникнала в Египет, защото там жреците имали свободно време.
Щом знаещият началата в коя да е дейност е по-мъдър от незнаещите (те работят както „огънят гори“), тогава най-мъдър е онзи, който знае първите начала (изобщо, на всичко).
Кои са те? Дали става дума за начала на съществуващото (on), на същността (ousia), на доказателството (apodeixis)? Кои са елементите на всичко (те са начала)? Но елементи на всичко не може да има: защото едни са елементите на сетивните неща (земя, вода), други на доказателството (предпоставки), други на определенията (вид, род, разлика).
Има ли нещо, с което непременно трябва да се съгласим? Ако има, то е онова, без което не може да има никакво обсъждане, нито дори мислене. Това е непротиворечието: не може едно и също нещо едновременно и в едно и също отношение да е и да не е.
За да можем да изследваме каквото да е, е нужно да знаем, че думите имат различни значения; и да ги изясняваме, преди да преминем към изследването/спора.
Коя наука е най-висшата (за първите начала)? Тези първи начала трябва да са неподвижни/неизменни и самостоятелно съществуващи (а не „в“ нещо друго). Математиката е за неподвижни, но те са „в“ нещата (точка, права линия, равнини фигури/начертания). Физиката изследва тела, които са самостойни, но подвижни. Може би само теологиката е за неподвижни и самостойни (ако има такива).
Що е съществуващото (to on)? За него се говори било според категориите (същност и съпътстващи), било според начина (във възможност и в действителност), било според истината и лъжата.
Коя е същността? Според някои (Талес, Емпедокъл) същности са телата (има и вечни тела), според други (питагорейците и някои платонисти) – числата; или родовете и ейдосите. Дали тези последните са общи (просто се казват за отделно взетите) или са обособени и самостойни? Последното изглежда невъзможно.
Да се различават материя, ейдос и това, което е от двете (съчетанието им). Някои свойства са мислими без материя (извитото), други само с материя (чипото). Това значи, че някои неща не могат да съществуват без материя.
Най-общите причини са четири – „от кое“ (материална), „поради кое“ (извършваща, „откъдето“ е движението), „що“ (видова, формална), „заради какво“ (целна, „накъдето“ е движението).
Нещата могат да са във възможност или в действителност (както спящият или неработещият строител е такъв във възможност, а не в действителност; а семето е дърво или човек във възможност). Кое от двете предхожда другото? Отговорът е, че това във възможност може да предхожда по време, но това в действителност предхожда по същност.
Ако има някоя неизменна (значи вечна и равна на себе си) и самостойна същност, тя трябва да е лишена от материя (защото материята е причина за изменението и различието). Освен това движещото е по-висше от движеното (тъй като е негова причина); и затова, като най-висша, тя трябва да движи всичко.
А най-добрият начин да движиш е да привличаш и да устройваш според най-доброто; значи, да бъдеш цел. Това е съвършеното и то е богът. То придава на нещата тяхната природа.
Онези, които твърдят, че начала на всичко са числата и геометричните фигури, не дават убедителни доводи за теорията си.

Книгата е съставена от записки, може би направени в различно време. Има повторения, разделението на книги и редът им би могъл да е и друг.

(според моя превод, 2020)

*

III.
„Държавата“ на Платон (427-347 пр. Хр). Издадена през първата половина на IV в. пр. Хр.

Към края на живота си човек започва да се тревожи, дали не е извършил нещо, за което има наказание в отвъдното (или просто е осъдително). Това ще рече, дали е живал справедливо. Следователно е добре да знаем що е справедливото – за да не допускаме грешки (прегрешения, грехове).
Според някои „справедливото“ е измислено от властващите, за да им се подчиняват останалите. Това, което хората наричат „справедливо“, е изгодното за властващите. Но дали несправедливостта не прави човека по-лош (по-негоден за каквото и да е)? Ако е така, тя не е изгодна дори за властващите.
Ако от справедливостта не се извлича никаква облага, а е ценна сама по себе си, тя ще бъде истинско благо (това, заради което се прави всичко). Сигурно ще съвпада със щастието (справедливият непременно ще бъде щастлив и обратното). Но какво е тя? Сократ предлага да разгледат най-напред справедливоста в държавата, защото там тя е по-лесно да се открие, отколкото в душата.
Хората се събират в държава, за да си помагат – понеже не може всеки да прави всичко. Един прави едно, друг – друго, и после си разменят направеното. Ще трябва да има някои, които да се занимават със самата размяна (търговци), а също и такива, които да се грижат за безопасността на всички. Те ще бъдат „стражи“. Стражите (и управляващите, които са едни от тях) не бива да имат нищо собствено, нито дори семейство; защото тогава ще се възползват от положението си и ще използват другите за да се обогатяват – и така ще се появи несправедливостта. За да се осигури това, жените и децата им трябва да са общи (и никой да не знае кой му е баща, майка, брат/сестра, син/дъщеря).
Необходимо е да се помисли за образованието на стражите. Началото на всяко възпитание/образование са гимнастиката и музиката (която включва поезията). Трябва особено да се внимава с поезията, защото тя може да създава погрешни мнения за най-важни неща – за добродетелта, благата и боговете. Някои от тях, които ще бъдат управляващи, трябва да придобият висше образование, което има степени – аритметика, геометрия, стереометрия, астрономия и накрая – диалектика, най-важната и трудната от всички. Това образование протича от 35-тата до 50-тата година от живота.
Необходимо е да се преподават някои полезни начала на светогледа: да има митове. Един от тях ще е за „земеродеността“ на стражите.
Защо истината е недостъпна за повечето хора? Причината е, че те живеят в заблуда, смятайки, че това, което възприемат със сетивата си и предадените им мнения за него са истина. Но това не са нищо повече от сенки на предмети и хора, които се явяват на една стена благодарение на източник на изкуствена светлина; и ако там има затворници, които не виждат нищо освен стената със сенките, те ще смятат, че това е светът; и закономерностите, които ще откриват в движенията на сенките и звуците, идващи от предметите, ще са за тях най-висшата истина. Но ако някой ги освободи, те ще могат да се обърнат, да излязат от пещерата и да разбират, че има изкуствени предмети, които те са познавали само благодарение на сенките им; и естествени неща, за които не са и подозирали. И още, че съществува слънце, благодарение на което е възможно да се вижда каквото и да е.
По подобен начин човек, тръгнал по пътя на философията, научава, че има истинни неща, на които земните са само подобия, и ум (добро), което е техен източник и благодарение на което те могат да се мислят и познават. Такъв човек обаче ще има трудности със своите събратя от пещерата, ако реши отново да слезе при тях и да им каже какво е научил, когато е излязъ лна бял свят.
И така, съществува най-добра държавна уредба, която е обсъдената досега; тя е аристокрация, защото държавата е управялавна от най-добрите (aristoi), а това са философите. Но дори и да се създаде, тя няма да издържи безкрайно. Постепенно от нея възниква една не толкова добра, а после идват и други, докато се стигне до най-лошата – тиранията. Прави се портрет на човека, представителен за всяко от тези устройства.
Накрая се разказва историята на Ер – човек, чиято душа е преминала в отвъдното при душите на мъртвите, видяла е какво се случва там и се е върнала в него, така че той да може да разкаже за отвъдния свят.

Разговорът се случва в Пирей, в дома на Кефал, баща на Лизий и Полемарх. Освен Сократ участват Кефал (в началото), после Тразимах от Халкедон, но най-много Главкон и Адимант (братя на Платон).

(според преводите на Ал. Милев, 1981 и Г. Гочев, 2015)

*

IV.
„Трактат по метафизика“, „Невежественият философ“ и „Трактат за толерантността“ на Волтер (1694-1778).

Предлага да се философства без предразсъдъци. Какво би могло да се знае за човека? Нека си представим, че идваме от друга планета и не знаем нищо за тукашните неща и възгледи. Хората са с различен цвят на кожата и космите, някои са с бради, други без. Някои се мислят за нещо особено, и че могат да поучават другите (тези с черните раса). В началото човекът малко се отличава от другите животни, освен по бавността и слабостта си; после става ясно, че е способен да придобива идеи в по-голяма степен от тях.
Има ли бог? Какви са доводите за съществуването му и какви са възраженията срещу тях. Не е вярно, че всички хора имат идея за бог или се раждат с нея – тя се придобива по-късно, и то защото се преподава. Така е изобщо с т.нар. „вродени идеи“.
Имаме ли доказателство, че бог е създал света? Доводите за това.
Човекът е обществено (социално) същество. За добродетелите – едно и също нещо някъде се смята за похвално и приемливо, другаде – за тежко престъпление. „Ако протестираш срещу тиранията в Холандия, ще те хвалят за това, ако настояваш за република във Франция, ще те осъдят на смърт“. Защо трябва да бъде обесена една осемнадесетгодишна жена заради това, че е подхвърлила новороденото си дете?
Добродетелно е това, което е полезно за обществото. Човек няма нужда от никаква религия, за да бъде добродетелен.
Кои са главните въпроси на философията и философските школи. Често споменава Лок. За добри философи и мъдри мъже може да се смятат Хобс, Фр. Бейкън и Спиноза; а Нютон е велик учен.
„Толерантността“ е написана увлекателно. Разказва печалната история на едно протестантско семейство от Тулуза, обвинено, че е убило сина си, който искал да стане католик. Но за това нямало никакви доказателства, младежът по-скоро се е самоубил (обесил се). Въпреки това бащата бил екзекутиран. Вдигнал се голям шум, случаят бил разгледан в Париж, семейството – оправдано и обезщетено, а мъртвия баща – реабилитиран.
Покрай това говори за толерантността при античните и в други страни (Русия, Китай и др.). Почти навсякъде хората са били и са по-толерантни от „нас“.
Пише с лекота, привежда разнообразни истории и схващания (мнения). Самият той сякаш действа като „създател на мнения“ – в това му е силата.

Първите два са неадресирани, написани „просто така“. „Толерантността“ явно е предизвикана от шума, вдигнал се около семейство Калас. За други изрично казва, че има повод – като коментарът към „Наказанията“ на Бекария.

(според преводите на М. Халачева и Л. Сталева, 1986)

*

1.
„Раждането на трагедията от духа на музиката“ (1872) на Ницше (1844-1900)

Вероятно не би била написана, ако не беше интересът му към (и може би приятелството с) Вагнер. Освен античните, които са му основна работа, е чел Кант и още повече Шопенхауер.

…

Има два художествени инстинкта (естетически способности), които нарича „Дионисово“ и „Аполоново“ начало. Аполоновото начало е съзерцателно и образосъздаващо: затова художникът и скулпторът са Аполонови творци; а в поезията такъв е епикът. Дионисовото е музикално; чрез музиката говори „волята“ на битието, и чрез нея имаме достъп до „нещото в себе си“, което е отвъд явленията.
Ако музикалният творец е вдъхновен от Дионис, тогава музиката оказва огромно влияние върху способния да я възприема (естетическият или Дионисов слушател). „Как можеш да създадеш „Тристан и Изолда“ и пак да останеш жив?“ Тя е израз на „праболката“ на битието (задето изобщо „е“ или задето се е разпаднало – индивидуализирало?). Същевременно Дионисовата музика е „зов за завръщане“ към изначалното „праединство“. Има цели цивилизации, в чието изкуство (дух и характер) Дионисовото усещане надделява – такава е индийската. При други пък надделява аполонизма, който призовава към индивидуация, порядък и мярка; такава е римската цивилизация.
В Гърция се е достигнало до щастливо съчетание на двата инстинкта и то се е осъществило в трагедията. Твърди се (съгласно преданието), че трагедията се е развила от дитирамба. Древният дитирамб се различава от „новия“, който е упадъчна поетическа форма, също както новата комедия е упадъчна форма на старата (предесхилова и есхилова) трагедия. Главното в дитирамбическата поезия е музиката; а хористите са сатири (природни същества, противоположни на загубилия връзка с природата „културен човек“). Но гръцкото дионисийство се е различило от „варварското“ благодарение на смесването си с Аполоновото начало. Хорът, който разказвал за страданията на Дионис (това е била темата на дитирамба и на ранната трагедия) е бил допълнен от актьорите на повдигната над орхестрата сцена, които просто са илюстрирали неговия разказ.
По този начин Аполоновото изобразително изкуство е „застанало“ между музиката на хора и зрителя и му е помогнало „да я понесе“; така че да не бъде просто вакханстващ следовник на бога, а зрител. Но зрителят на трагедията се отличава от слушателя на епоса, тъй като вторият просто аполонически съзерцава образите, създадени от поета – и това му е достатъчно. Първият обаче, макар да следи разказа, образуван от движенията и словата на актьорите, все пак чувства, че има нещо „отвъд“ това представление – и това отвъдно е изначалното единство на всичко, изразявано чрез музиката.
Затова и той усеща удовлетворение от страданията и нещастията, които вижда: защото те му напомнят, че всичко и всеки се връща в праединството и че битието не е само явление, но и непозната „сърцевина“ – „нещо в себе си“. И това преживяване на заедността на явлението и отвъдното битие донася особената наслада от трагедията.

…

Свързва упадъка и изчезването на трагедията и на „трагическия дух“ и „мит“ със Сократовата „разумност“, стремяща се да изучи света на явленията със силата на разума; а Еврипид, който споделял този дух на „научно любопитство“, се отдалечил от същността на трагедията, обръщайки внимание на силното чувство (патос, афекти), реторическите изяви, впечатляващите мъдрости, изработката на характерите. Той се стараел да бъде „напълно разбираем“ – затова героите му наподобявали средния атинянин. Използвал „бог от машина“, за да убеди зрителя, че всичко, което вижда, е справедливо или поне разумно; и смятал, че в това е смисълът на трагедията – да се покаже справедливостта и редът на всичко случващо се.
По този начин било дадено началото на нова култура – александрийско-римската. Поради своята сухота и безплодие тя лесно била изместена от християнската.
Ренесансът е време на възраждане на александрийско-римския дух, на който впрочем се дължи развитието на науките и съвременното схващане за „образованост“; както и появата на поетическо-музикални видове като операта, която си въобразява, че възкресява древната трагедия, но всъщност възстановява новата комедия.

…

Но има надежда за цивилизацията – това е немският дух, недокоснат в същността си от тази новата култура, инкарнация на сократизма и александринизма. Появата на немската философия и музика свидетелстват за това. Да се надяваме, че немците ще си послужат с примера на гърците; а за това е нужно да си припомнят и своите древни митове.
Тъй като никоя истинска култура не може да живее без свои начални митове, обграждащи духовния й хоризонт.

(според превода на Х. Костова-Добрева, 1990)

*

2.
„Поезия и истина. Из моя живот“ (1810-1830) на Гьоте

В предговора казва, че бил замислил книгата като опит да снабди с пояснения 12-томното издание на събраните си съчинения (1808). През 1810 вече имал план за написването.

…

Започва с раждането си и положението на планетите на този ден (изглежда се е интересувал от астрология). Описание на къщата, спомени за баба му. Баща му, който бил юрист, имал голяма библиотека, с „холандски издания на латинските автори“.
Описание на Франкфурт и някои европейски събития, запомнени от детството – най-напред вълненията около Седемгодишната война (1756-1763). Баща му поддържал Прусия, дядо му и баба му – противниците й. И той самият също бил за Прусия. Казва: „Фридрих II беше моят герой“. Неприятен спомен от разквартируването на френски офицери в къщата.
Присъствал на церемонията по обявяването на следващия император (Франкфурт бил „имперски град“).
Боледувал няколко пъти, даже от едра шарка – но не му останали петна по лицето.
Спомени за предуниверситетското образование – състояло се от частни уроци. Вероучението му било безинтересно, но познавал добре Новия завет и знаел катехизиса. Философията била скучна (с изключение на Епиктет). Отрано проявил реторическо дарование, пишел стихове. Научил латински без много граматика и четял древните без трудности. От модерните немски писатели вече били известни Виланд и Клопщок („немският Омир или Милтън“). Чел „Робинзон Крузо“ и „Телемах“ на Фенелон.
Разказва за приятелствата си (едно момче, което наричал „Пилад“), за една екскурзия по реката и за първата си любов на име Гретхен (била към 3 години по-голяма). С тази компания станал някакъв скандал, явно по донос и всички били разпитвани, включително и той. Неговият „надзирател“, когото му прикачили след случката, му разказал за показанията на Гретхен. Била казала, че гледа на него като на дете. Това ужасно го оскърбило. Самата Гретхен трябвало да напусне града.

…

След всичко това не се чувствал добре във Франкфурт. Дошло време да стане студент. Ходело му се в Гьотинген (там преподавали Хайне и Михаелис), но баща му настоял за Лайпциг. Така че трябвало да иде там и да учи право.
Описание на университетската програма. Логиката била досадна; по някои предмети имал чувството, че знае колкото преподавателите. Младите преподаватели още се учат, а възрастните са догматични и преподават остарели неща.
За състоянието на немския език. „Проникната от чужди нации и принудена да си служи в науката и дипломацията с чужди езици, Германия нямаше никаква възможност да усъвършенства собствения си език“. Немците били под силното влияние на Франция. Фридрих II се отнасял пренебрежително към немската литература и предпочитал всичко френско.
Прави разлика между „естествена“ и „позитивни“ (дадени чрез откровение) религии. Тревожело го, че човек трябва да пристъпва към причастието подготвен, иначе го приема „за осъждане“. Смята, че това го е отдалечило от църковния живот. Чел една история на ересите, която го впечатлила, и си съставил „собствена религия“: за отношенията между Троицата, Луцифер (комуто било позволено да сътвори света), разделението между ангелите и сътворението на човека, в когото се срещат духовното и материалното и се води борбата между доброто и злото.
Боледувал от пневмония (според коментаторите). Били ги карали да взимат студени бани и да спят на твърдо, защото Русо смятал, че това било полезно за младите.
Влюбил се в едно момиче (Анета), но от това нищо не излязло.
Славата и влиянието на Лесинг и Винкелман. Ходил до Дрезден да разглежда картинната галерия. Надявал се, че Винкелман ще мине през Лайпциг и ще посети един от приятелите му, така че ще могат да го видят; но скоро след това узнали за убийството му (1768). През 1770 се върнал във Франкфурт и после продължил да учи в Страсбург. Отношенията с баща му не били много добри.
В Лайпциг забелязвали високонемския му диалект, а в Страсбург – „немския“ му френски. Веднага отишъл да разгледа катедралата. Наблюдения върху архитектурата й (намерил я за хубава, макар да не харесвал готическия стил).
Пак имало срещи с жени. Тръгнал на уроци по танци при някакъв французин, който имал две дъщери – и двете под двадесет (Люсинда и Емилия). И двете го харесали. Сцената на едно сбогуване, при което по-голямата го целунала в устата и проклела онази, която ще го целува след него. Оттогава престанал да ходи на уроци.
Влюбил се в една Фредерика, дъщеря на свещеник, и ходил на църква да слуша проповедите му, защото и тя била там. Тя се обличала по немски, а по-голямата й сестра по френски (така било „по-градско“).
Запознал се с Хердер („моето име не му говореше нищо“) и доста си общували. Хердер бил пет години по-голям, което на тази възраст е осезаема разлика. Изказвал се презрително за немската литература, така че Гьоте се боял да му говори за литературните си занимания – а по това време работел едновременно по „Фауст“ и „Гьоц фон Берлихинген“.
Предстояло да завърши и трябвало да пише дипломна работа („дисертация“). Доста мислил за тема и си избрал следното: оправдано е монархът да решава коя религия ще изповядват неговите поданици. Защото никоя държава не може да просъществува без религия, а тя не може да бъде отделена от политиката. Така че е работа на суверена да реши коя да бъде.
Смятал, че баща му, като протестант, щял да хареса темата.
Трябвало да я напише на латински, а той пишел и говорел отлично на този език, така че нямало да го затрудни. Но все пак не могъл да мине без преглед от латинист. Накрая се отказал да я защитава и да я издава, а вместо това представил отделни тезиси (можело и така). Диспутът бил лек – опоненти му били приятелите/колеги, с които всекидневно ядял и пиел. Защитил, но не станал доктор по френската система (според коментара получил степента лисансие, което в Германия било равно на доктор).
По това време се вдигнал шум около някой си Йерузалем, който се самоубил, тъй като се влюбил в съпругата на приятел. Това го вдъхновило за „Вертер“ и го написал за един месец. Книгата имала незабавен и голям успех – защото, казва, се появи тъкмо навреме. Същата година се появили нейни пародии, на които той отговарял също с пародии и подигравки срещу авторите им.

…

Завърнал се във Франкфурт. Приятелство с някои известни хора: физиономистът и калвинист Лаватер, педагогът Базедов, еврейският философ Менделсон, който след споровете с Лаватер отпаднал от компанията.
Ходил в Швейцария на екскурзии, изкачили някои върхове (но не много високи).
По това време през Франкфурт минала Мария-Антоанета, която щяла да се омъжва за Луи XVI. Било голямо събитие. Впоследствие в Париж заради тържествата и струпването на много хора станал пожар и няколкостотин души загинали. Градските власти се потрудили да укрият инцидента от кралската двойка, за да не им се помрачава празникът.
Сгодил се с някоя Лили, но отношенията им не вървели гладко и решил, че трябва да се разделят. Все пак от време на време отивал скришом под прозорците й, за да разбере какво прави.
Баща му го съветвал да замине за Италия – дал му пари и книги за справка по забележителностите. Потеглил и спрял за известно време в Хайделберг, където го застигнало писмото на един придворен от Ваймар, който се чудел защо не го намира във Франкфурт.
Работата била, че преди време се бил запознал с херцозите на Ваймар и те го поканили да им иде на гости; но тъй като придворният, който трябвало да го придружава, все не идвал, домашните му помислили, че онези се шегуват. Затова и баща му настоявал да иде в Италия.
Оказало се, че човекът се забавил по уважителна причина и сега Гьоте трябвало да се върне обратно. Скарал се с хазяйката си („госпожица Делф“), която била близка на семейството, коментирала годежа му и като че ли имала някакви лични намерения към него.
На сбогуване произнесъл думите на Егмонт: „Слънчевите коне на времето отнасят леката колесница на нашата съдба“ (тъй като по това време пишел „Егмонт“).

(според превода на Г. Георгиев, 1981)

*

3.
„Залезът на Запада“ (1917) на Шпенглер

Книгата е започната преди началото на ПСВ. Първият том излиза във време, когато германците все още имат успехи.
Това, казва, е една немска книга и нейната философия е немска. Има двама души, от които е научил всичко – Гьоте и Ницше. От единия взима метода, от другия – въпросите.

…

Замисълът е да се изработи „морфология на световната история“. Това ще рече, че историческите единства (субекти/подлежащи), пръснати по цялата земя, имат свои форми и устройство. Отхвърля представата за една световна история и особено „абсурдно простата схема“ на трите периода: древност-средновековие-ново време.
Съществуват исторически единства, чийто процес на развитие (вътрешно движение) е аналогичен и тричастен: варварство-култура-цивилизация. Разцветът им се намира в „културата“, а „цивилизацията“ е старост/упадък. Още от това става ясно, че западноевропейският „свят“ е достигнал своята „цивилизация“ (намира се в упадък).
Не прави изрично списък на „световете“, но най-често говори за Египет, „Вавилон“ (древното Двуречие), европейска античност, западна Европа (начало – ок. 1000 сл. Хр.), православния свят, арабите, Индия, Китай, предколумбовите мексиканци.
Освен троичната периодизация, обсъжда аналогични явления в науките и изкуствата. На тях трябва да се гледа като на очаквани моменти в развитието на световете. Античната математика (питагорейците, Евклид и др.) и нейното развитие има аналогия в западноевропейския свят (Паскал, Декарт, Лайбниц; и нататък до математиците на XIX в.).
Смешно е да се придава световно значение на западноевропейската периодизация. На нейните периоди и подразделенията им не съответства нищо в другите светове; освен това те са твърде кратки от гледна точка на дълголетните истории като китайската.
Представата за време. Древният грък и изобщо античният човек в Европа живее в настоящето и малко се интересува от история. Поради това хронологията (календарът) е слабо развита. Египет пък се стреми да помни всичко, що се отнася до годините и миналото.
Обичаят на гърците да горят покойниците си – това ще рече, че се стремят „да скъсат“ с миналото и не ги е грижа за нищо отвъд настоящето.
Аналогичните епохи и явления са сякаш „едновременни“ помежду си; макар от гледна точка на „едната хронология“ да са далечни.
„Душа“ на световете. Различава „аполонична“, „фаустовска“ и „магическа“ душа. Аполонична е тази на античните, които достигат своята „култура“ в класическа Гърция; „фаустовската“ е на западноевропейския свят, а „магическата“ – на арабите. Би могъл да каже „семитите“, но не го прави.
Душата на ранното християнство била магическа. Разпростира се върху въпроса за златния фон на мозайките, за нимба на светиите.
Освен характерни символи („златното“ на магичната душа) всеки свят има своя материал, чрез който се изразява. При египтяните това е камъкът: те казват всичко чрез него. А във фаустовска Европа материалите са разнообразни – цветове, звуци, телодвижения (в танца и театъра).
Наблюдения върху експанзивността и заповедническия характер на фаустовското. Явява се в категоричния императив – „прави така!“. В аполоничния и магическия свят се разчита повече на примера, отколкото на разпореждането. Споменава за принудителността на ваксинирането.
Стремежът към безкрайността във фаустовското се явява и в интереса към дълбините на душата. Затова в неговото изкуство се развиват автопортретът и автобиографията, а в аполоничната античност такива явления няма.
Сравнение между будизма, стоицизма и социализма: „едновременни“ явления, характерни за упадъчните епохи.
Хронология на „съществените“ събития в „упадъчния“ XIX в. Там са книгите на Шопенхауер, Дарвин, Маркс, Ницше, Ибсен, Стриндберг и Шоу; и музиката на Вагнер.
Изглежда, че последната силна философия на Запада, е кантовата; един от признаците за това е, че той е последният влиятелен философ, който обръща внимание на математиката. Това не може да се каже за Фихте, Шелинг и Хегел; а Шопенхауер и Ницше са съвсем далеч от нея. Но за да бъдеш истински метафизик, се нуждаеш от математика.
На Запада му остава една последна философия – физиогномиката на историята (на световете). Смята, че този поглед към историята е подобен на „коперниковия обрат“. Досега за нея се е говорело „изобщо“ и от една-единствена гледна точка – западноевропейската. Но такъв център няма, а западноевропейският свят е само един от многото, както земята е само една от многото планети (а не център на всемира).

…

Употребява думата „култура“ в две значения: като отделен исторически човешки „свят“ и като най-висшия му разцвет.
Във втория том се намира обширната „Проблеми на арабската култура“, но заглавието е подвеждащо, тъй като става дума главно за християнството и сходните с него (както той мисли) проявления на „магичната душа“.
Размисли за Русия и за Петербург като град, външен за нея и чужд на руския дух – противно на Москва. „Християнството на Толстой е едно недоразумение. На християнството на Достоевски принадлежи следващото хилядолетие“.
Понятията-принципи на отделните „души“: за фаустовската това са силата, масата, движението; за аполоничната – тялото, за магичната – бог. Въпросът за причинността (каузалността) се решава според характера на душата. В аполоничния свят има колебание относно съществуването й изобщо; в магичния причината е само бог; във фаустовския се търсят „природни закономерности“.
Гьоте: „Древните са имали божества, ние имаме понятия“.
Градовете от времената на „цивилизацията“ (Александрия, Петербург, Лондон, Ню Йорк), откъснати и независими от природното; и тези от времето на културата, които са по-близо до селото.
Съсловията. Характерни за „културната епоха“ са аристокрацията (свързана със селото, Омир дава предостатъчно примери) и противопоставеното й жречество. Аристокрацията обича „земята си“, тя е локална; жречеството се стреми към глобалност. С наближаването на цивилизационната епоха, се появява трето съсловие, което е и неин носител – буржоазията.
Що е народ? Има народи „преди, в и след културата“. Това са „пранародите“ (от първата, „варварска“ епоха), същинските народи (от времето на културата) и народите-„фелахи“ – от третото време. Такива били египтяните след римската епоха.
Право, държава и пари. Парите са явление от цивилизационен вид. Но „Възходът на цезаризма сломява диктатурата на парите и тяхното политическо оръжие, демокрацията“.

…

Заключение: „Времето е, чийто неумолим ход вгражда мимолетната случайност култура на тази планета в случайността човек – форма, в която случайността живот тече известно време, докато в светлинния свят зад него се разтварят струящите хоризонти на земната и звездната история“.
Казано е в епикурейски дух, преднамерено упадъчно и затова – самоиронично.

(cпоред превода на Д. Лазарова, 1995)

*

4.
„Хекуба“ на Еврипид (ок. 480-406 пр. Хр.)

В пролога говори призракът на Полидор, син на Приам и Хекуба.
Когато ахейците обсадили Троя, родителите му го поверили на един чуждестранен приятел и може би съюзник – тракийския цар Полиместор. По него изпратили и много злато, заради издръжката му; а и като наследство в случай, че градът бъде превзет. След разрушаването на града Полиместор го убил за да си присвои съкровището, и изхвърлил трупа в морето.
И ето сега той като дух обикаля шатрата на майка си, която е в плен на ахейците. След всичко станало във войната тя ще преживее смъртта на дъщеря си Поликсена, а ще узнае и за неговата.
…
Еврипид е бил критикуван заради пролозите, в които някой бог или дух на мъртвец разказва какво предстои (вместо да остави зрителите сами да го узнаят). Според Ницше това било, защото Еврипид, подобно на приятеля си Сократ, искал „разсъдъчна яснота на всяка цена“.
Появява се Хекуба и казва на хора от троянски пленнички, че е видяла тревожни сънища и се бои за оцелелите си деца. Останали са й само Касандра и Поликсена; надява се, че и Полидор е жив.
Идва глашатаят на Агамемнон Талтибий (познат от „Илиада“) и съобщава, че ахейците решили да жертват Поликсена – защото над гроба на Ахил се явил призракът му и поискал да го зачетат по този начин.
При Омир подобни „явявания“ се случват само насън, като сънищата или са изпратени от богове, или мъртвият сам е поискал да се яви (като Патрокъл на Ахил).
Друг начин за среща с мъртви е разказаният в „Одисея“ XI, където Одисей пътува отвъд океана и принася жертва, за да се срещне с Тирезий. Тогава пред него изникват душите на мнозина; а и той по някакъв начин „прозира“ какво става в подземното царство (вижда мъченията на наказаните).
Но в трагедията духовете се явяват и направо сред хората, ако са повикани – като Дарий в „Перси“. Тук за явяването на Ахил само се разказва, а това на Полидор е подобно на „бог от машина“, с което Еврипид си служи често.

…

Хекуба повиква Поликсена и й казва какво е узнала. Тя отвръща, че й е мъчно за майка й, задето трябва да преживее още едно нещастие. Самата тя не съжалява за живота; по-добре да умре, отколкото да робува някъде в чужбина.
Появява се Одисей, който на съвета на ахейците бил настоял да я жертват. Хекуба го увещава да я пощадят и вместо нея да пожертват Елена; или нея самата, или поне да я убият заедно с Поликсена.
Одисей отхвърля молбите и отбелязва, че „вие, варварите не разбирате“ какво е да цениш приятелите си и да ги почиташ, включително и след смъртта им.
Скоро след това идва Талтибий, за да съобщи за смъртта на Поликсена, която се държала с най-голямо достойнство. Облажава Хекуба, че е отгледала такива деца и я окайва, че ги губи. Сега може да иде да я погребе.
Хекуба изпраща една прислужница да донесе морска вода за умиване на тялото. Като се връща, тя донася един покрит труп. Когато го открива, Хекуба разбира, че това е мъртвият Полидор.
Сега разбира какво е означавал сънят й – няма съмнение, че младежът е предателски убит от Полиместор.

…

Идва Агамемнон, вижда мъртвеца, разбира кой е и изразява жалостта си към нещастната майка. Тя го моли да й съдейства да отмъсти на убиеца; или поне да не пречи. Жените са слаби; но са известни и такива, които са погубили мнозина и силни мъже. Той колебливо се съгласява, като добавя, че войската гледа на Полиместор като на съюзник; не би искал да помислят, че е участвал в покушението срещу него.
Тя изпраща прислужницата си при Полиместор. Нека му предаде, че „някогашната царица на Троя“ трябва да му съобщи нещо важно и лично; да доведе и синовете си.
Полиместор пристига заедно с двамата си невръстни сина; разговаря любезно с Хекуба и я излъгва, че Полидор е в дома му и е добре. Тя го моли да отпрати охраната, защото това, което ще му каже, не бива да бъде чуто от други. Казва му, че в разрушената Троя има закопано съкровище и обяснява как да го намери. А тук в шатрата на жените се пазят скъпоценнности, които тя ще му предаде; те също са за сина й.
Алчният трак се съгласява да иде в шатрата. Там жените се нахвърлят върху него, ослепяват го с иглите на токите си и убиват двете деца с мечове. Това става зад сцената; след малко Полиместор излиза ослепен и разказва какво е станало.

…

Агамемнон пита как е могло да се случи това, а той отвръща, че са го нападнали, защото е убил троянския принц. Но го е направил в полза на ахейците: защото след време той би могъл да възстанови града и това би довело до нова война. Намесва се Хекуба и казва, че иска да бъде изслушана – и опровергава думите на Полиместор. Агамемнон отсъжда, че тя има право.
Отчаяният Полиместор им казва какво предстои (знаел го от тракийския прорицател Дионис). Дъщерята на Хекуба – Касандра – ще бъде убита от жената на Агамемнон; и не само тя, но и самият той.
Агамемнон се възмущава от чутото и заповядва да го откарат на някой необитаем остров.
Нека сега Хекуба погребе децата си. Време е за отплаване.

(cпоред изданието на А. Наук, 1876)

*

5.
„История“ на Херодот (ок. 485-425 пр. Хр.)

Занимава се с въстанието на йонийците и похода на Ксеркс срещу Атина. Всичко това е само част от старата война между Европа и Азия. „Персите гледали на Азия като на нещо свое“. Азия е всичко източно от Егейско, Средиземно и Каспийско море (и Египет).
Как персите стигнали до Егейско море. Това е поради победата им над Крез и завладяването на Лидия.
Проследяват се царските родове (династии) на Лидия. Крез бил от Мермнадите (с родоначалник Гигес), убитият от Гигес Кандавъл бил от Хераклидите, а преди Херакъл управлявал някой Лид, син на Атис (приятелят на Кибела/Рея/Майката на боговете).
Кир, внук на мидиеца Астиаг, победил Крез и поробил гърците по крайбрежието (те преди това били подчинени на лидийците).
История на войните на Кир. Управлявал почти 30 години и загинал в битка с масагетите източно от Каспийско море. Синът му Камбиз се отправил към Египет (във войската имало и гърци). Така че разказът се занимава с персийската династия до Ксеркс; а отклоненията са за заради народите, с които персите се срещат („великите им дела“, начинът на живот и забележителностите по земиге им.
Камбиз загинал в египетската Екбатана (съгласно пророчество, което не разбрал), след като извършил множество престъпления – убийства, оскверняване на свещени места, кръвосмесителства. Поради това, че поръчал убийството на брат си, в Суза на власт дошли магите – чрез един, който се преставял за убития. Тогава неколцина знатни перси нахлули в двореца, убили узурпатора и поставили на трона един от тях. Това бил Дарий, син на Хистасп, за когото Кир сънувал пророчески сън (с крилата си засенчвал Азия и Европа).
Покрай Дарий се изброяват страните и народите, завладени от персите; и какви данъци плащали.
Преди това е разказал за други народи, които владели континента. Първи били асирийците (520 години), които били победени от мидийците на Киаксар, син на Дейок. Три десетилетия Азия била опустошавана от скитите (както преди това от кимерийците).
Дарий решил да завладее скитите и преминал Истър (Дунав). Но не могъл да ги победи, защото те не влизали в битка. Като разбрал, че няма да постигне нищо, се върнал. Между гърците, които строели мостовете му, имало спор дали да не разрушат моста над Дунав и да оставят армията да загине. Надделяло мнението на Хистиай от Милет и други тирани, които разчитали на персите като съюзник срещу съгражданите им.
По това време Вавилон, по-рано завладян от Кир, обявил независимост. Дарий го превзел благодарение на своя приближен Зопир (историята му напомня за ахееца Синон, който убедил троянците да приемат дървения кон). Забележителностите на града и богатството на Вавилония и Двуречието.
Често разказва за падението или ужасната смърт на някои овластени хора (трагическият провал на тирана). Но има и мъдри монарси (Амасис); и такива, на които нещастията донасят мъдрост (Крез).
[Така е и в трагедията. Провалят се Ксеркс (в „Перси“), Едип („Едип цар“), Креон („Антигона“), Агамемнон и Егист („Орестия“), тракиге Полиместор и Рез („Хекуба“ и „Рез“).
Действат мъдро и добродетелно, заради което боговете им помагат, Дарий (в „Перси“), Пеласг („Данаиди“), Адмет („Алкестида“), Менелай („Елена“), Демофонт („Хераклиди“), Тезей („Херакъл“).
Достига мъдрост Едип (в „Едип в Колон“) и отчасти Тезей („Иполит“)]

…

Така че първата част (кн. I-IV) се занимава с покоряването на малоазийските гърци от големите източни държави.
Говори повече за йонийците – първо, защото имат повече и по-богати градове (това била земята с най-хубав климат), и второ, защото там избухнало въстанието, което довело до войната.
Персия, която победила и унищожила Лидия, била несравнимо по-могъща от нея. Първият й цар (Кир) имал успехи – освободил персите от мидийска власт и унищожил Мидия; завладял Лидия и Вавилон (Двуречието).
После идва смес от успехи и неуспехи. Кир загива във войната с масагетите, Камбиз завладява Египет, но страда от налудничави пристъпи и умира безславно. Дарий си връща Вавилон и урежда финансите на държавата, но войната му със скитите е неуспешна.
Това, което предстои, е големият неуспех срещу Гърция.
Така че наред с множеството трагически разкази за неуспехи на тирани, има и една голяма история на неуспеха – това, че персите не побеждават Атина и Спарта, а отстъпват след две загубени сражения; като при първото дори животът на царя е бил в опасност.

…

Пета книга започва с натиска срещу народите в източна Европа. Персите нахлуват в земята на пеоните (по течението на Стримон/Струма), завземат градовете им и ги преместват в Мала Азия; опитват се да подчинят македонците.
Малоазийските тирани, които помогнали на Дарий да се завърне, били възнаградени – Коес укрепил властта си в Лесбос, а Хистиай получил град в Пеония. Впоследствие обаче Дарий решил, че той би могъл да изгради там силна държава и да стане независим, и го взел при себе си в Суза.
Йонийциге се отделили от империята, след като тиранът на Милет Аристагор (роднина на Хистиай) решил да се намеси в междуособиците на Наксос. Бил подкрепен от персите – сатрапът на Лидия Артафрен (племенник на Дарий) му дал 200 кораба. После обаче се скарал с командващия ги Мегабат и не успял да превземе острова. Като разбрал, че може да изпадне в немилост пред Артафрен, решил да подтикне милетчаните и всички йонийци да се отделят от царя; и обявил, че се отказва от тиранията. След това се отправил към континентална Гърция, за да потърси съюзници.
Мисията на Аристагор е повод да се разкаже за големите гръцки градове в Европа, най-напред Спарта и Атина.
Сътресенията в царските родове в Спарта. За Демарет, син на Аристон, се говорело, че не бил истински син на баща си, и дори делфийската пророчица потвърдила това (защото била подкупена от съперниците му). Затова избягал при персите и бил съветник на Ксеркс по време на похода. Анаксандрид пък имал жена, която дълго време не раждала; затова по съвет на ефорите и противно на обичая взел втора. След това обаче първата родила син – Клеомен. После втората родила Дорией, Леонид (героят от Термопилите) и Клеомброт. Клеомен станал цар, а Дорией напуснал града и се отправил начело на малка войска към южна Италия и Сицилия, където загинал.
Историята на Атина, чието демократизиране Херодот одобрява, е свързана със съперничеството между Алкмеонидите и Пизистратидите. Какви били атиняните по произход (пеласги, научили гръцки). Спартанците подкрепяли противниците на Алкмеонидите (и Перикъл бил техен потомък).
Демократът Клистен бил внук на сикионския тиранин Клистен. Защо коринтийците отказали да съдействат на Пизистратидите, макар спартанците да ги подкрепяли. Разказ за Кипсел и сина му Периандър; и за нещастията в рода. Атиняните били в непрестанна вражда с егинците и аргосците, и в съюзничество с техния противник Епидавър.

…

И тъй, атиняните се съгласили да помогнат на Аристагор (преди това спартанският цар Клеомен му отказал). Пристигнали в Йония, навлезли навътре в сушата и подпалили Сарди; и се оттеглили. Персите начело с Мардоний разгромили въстаналите градове, включително и тези на Кипър; победили в морска битка йонийския флот (като преди това убедили самосците да се оттеглят); и накрая превзели Милет; и установили навсякъде демокрация и „върховенство на закона“. Херодот смята, че това било полезно за йонийците.
Дарий запомнил намесата на атиняните и изпратил две последователни и неуспешни експедиции срещу тях.
При първата един голям флот, командван от Мардоний, минал по северното крайбрежие на Егейско море, попаднал на буря при Атон и към 300 кораба потънали. Втория път Датис и Артафрен (не сатрапът на Лидия, а негов роднина) потеглили през Цикладите, завладели Евбея и слезли на Маратон. Там станала известната битка, която атиняните, водени от Милтиад, спечелили; а спартанците не успели да дойдат навреме.
Дейността на Милтиад след битката: атиняните по някакъв повод го осъдили да плати огромна глоба. Платил я синът му Кимон, а Милтиад умрял от едно нараняване, което получил по време на експедицията си срещу паросците.

…

Как Ксеркс, син на Атоса, станал цар. Демарет го посъветвал да каже, че има право на това, макар да бил по-млад от синовете на Дарий от друга жена; но пък се родил след като Дарий станал цар. Според Херодот тъй или иначе щял да го наследи, защото „Атоса била всесилна“.
Колебанията преди похода и божеството, което се явило в съня му и в съня на чичо му Артабан, който го разубеждавал. Изглежда някой бог бил решил тази война да се случи (както някога Зевс решил за троянската).
Преминаване на Хелеспонта и преглед на войската. Херодот говори за милион и седемстотин хиляди войници; а когато достигнали Атина, били два милиона и половина (и още толкова обслужващи).
Преминаването през Тракия, Македония и Тесалия; и битката при Термопилите. Южните гърци се обръщат за помощ към керкирците и сицилийците; но не я получават. Сражението на двете флоти при Евбея завършило без победител, макар че персите пак загубили към стотина кораба от буря.
Гръцките кораби се събрали в Сароническия залив при Саламин, като атинските били 180 (повече от половината). Имало спор дали да се бият. Спартанците казали, че предпочитат да укрепят Истъма, а Темистокъл ги предупредил, че тогава те ще изоставят града и ще заминат на запад за Сардиния. Същевременно изпратил един свой слуга да предаде на Ксеркс, че сега е моментът да спечели войната – просто трябвало да затвори с корабите си изхода от залива на Саламин, така че гръцките кораби да не могат да избягат. Ксеркс се подлъгал и преградил изхода. Това направило битката неизбежна. Темистокъл се досещал, че атиняните, които щели да се бият в позната обстановка, имали изглед да победят; и така станало.
Ксеркс поверил синовете си на владетелката на Халикарнас Артемисия, която да ги отведе до Ефес, а самият той с големи трудности се завърнал по суша.

…

Мардоний настоял да остане в Беотия с 300-хилядна войска; все пак държал да победи, тъй като той настоявал най-много за тази война. И наистина, на следващата пролет двете войски се срещнали при Платея, където обединените гръцки сили се командвали от спартанеца Павзанияй. Гърците победили, а Мардоний загинал, заедно с много знатни перси. След това гръцкият флот се прехвърлил през морето и спечелил още една битка срещу персите, при нос Микале срещу Самос.
Ето как персите не успели да поробят Гърция. Херодот мисли, че главната заслуга като държава била на Атина, а личната – на Темистокъл.

…

Книгата завършва с една мрачна дворцова история.
Ксеркс се бил влюбил в жената на своя роднина Масистес, която му отказвала, а после и в дъщеря им, която се омъжила за негов син – и тя не му отказала. А пък Аместрис, жената на Ксеркс, наредила за обезобразят жената на Масистес. Самият той бил убит.
Ревността и жестокостта на Аместрис напомнят митовете за Хера, а нещастията, причинени от влюбване в жената на близък – на някои събития от преданията за аргоските/микенски царе.
И последно. Ако един народ иска да побеждава, за него не е добре да живее в леки условия и на плодородна земя. Това казал Кир на един свой съветник, който му предлагал да премести персите на по-добра земя.
Подразбира се, че и атиняните са имали полза от безплодието на Атика.

(Според превода на П. Димитров, 1986-1990 и 2010)

*

6.
„Изповеди“ (ок. 400) на Августин (354-430)

Започва с обръщение към Бога. Ще дойде ли при него? А как да дойде, щом е навсякъде. Тогава, какво значи да е далеч? Става дума за на благодат или лишение от нея. Но защо става това, ако никой не е без грях? Защо всички да не са еднакво одарени или лишени? Но кой ще иска сметка от Бога? (както e казано в „Иов“).
Може би грехът е още от младенческа възраст. Кога започва тя? Може би още в утробата. Кога се сътворява човекът? Децата още не могат да говорят, а вече искат неща „за себе си“ и се гневят, ако не ги получат, дори да им вредни; искат възрастните да им служат като роби.

…

Училищни години в Тагаста – ако не учели добре, ги биели. Възрастните се смеят, ако чуят дете да се оплаква, че учителят го ударил. Дали е лесно да си толкова смел, ако предстои истинско изтезание? Съвършеният също би се смял на онези, които се боят от него.
„Не знаех нито една гръцка дума“. Приучавали ги да произнасят думите „правилно“. Има някои, които презират оногова, който не говори с „правилно произношение“; и повече се срамуват да произнесат неточно дума, отколкото да извършат нещо наистина осъдително.
Реторически упражнения: защо да се съчинява реч на Юнона, която се гневи, че не може да спре Еней по пътя за Италия?
Баща му се потрудил да събере пари за образованието му. Той ву е благодарен, защото други по-заможни не дават пари на децата си да учат. След Тагаста отишъл да учи в Мадаура. Но когато бил на 16, парите свършили и се завърнал при родителите си.
Може би е трябвало да го оженят рано; но майка му се колебаела, макар да знаела опасността от любодеянието; а баща му още не бил християнин.
Спомени за ранни грехове. Веднъж откраднал с приятелите круши: не защото били гладни, а така, заради кражбата. Сам не би го направил, но с други му харесало.
Кръстили един приятел, докато боледувал (за да не умре некръстен). После той дошъл на себе си и Августин му говорел с насмешка за кръщението, а приятелят го помолил да мълчи за това. Скоро след това умрял. Дали не би предпочел да умре вместо него, ако можеше? Както Орест и Пилад били готови да умрат – всеки вместо другия?
Родителите му помогнали да замине за Картаген. Там попаднал на манихеи и се увлякъл по учението им; и заживял с една жена. Образованието помага ли да намериш пътя към Бога? Какво му помогнали „Категориите“ на Аристотел, за които учените хора говорели със страхопочитание?

…

В Картаген пристигнал един известен манихей на име Фауст. Августин бил чувал за него и се надявал той да му проясни всичко тъмно в учението. Но не станало така. Фауст не бил толкова блестящ, колкото разказвали. Говорел приятно, лицето му било изразително, бил чел Цицерон и Сенека. За някои бил „гибелна мрежа“, а за Августин – напротив, разколебал.
Приискало му се да преподава реторика в Рим (в Картаген вече преподавал). И не за друго, а защото чул, че там учителите не били тормозени от чужди ученици, които нахлували на групи в помещенията и „вандалствали“, както ставало в Картаген. Майка му не искала да заминава и дори дошла на пристанището за да го спре, но той я излъгал, че отива да изпрати един приятел; и се качил на кораба.

…

В Рим нямало буйства из училищата, но се случвало учениците вкупом да напуснат занятията на един учител и се местели при друг, без да платят дължимото. Това също не му харесало.
Преподавал и се стараел, но нямал покой. Майка му дошла при него, а жената, от която имал вече син, го напуснала.
Веднъж видял един просяк, който ходел с безгрижен вид и си пеел – защото бил получил повече от обикновено. И си казал: „За какво уча, щом нямам радостта дори на този? Той ме е изпреварил по пътя към целта“. Но ако му предложели да стане просяк, нямало да приеме; а да има радостта му би приел.
В Милано търсели учител по реторика – не частен, а на държавна заплата. Трябвало да изпрати една своя реч, и ако бъдела одобрена, щял да да получи работата. Така и станало. Там срещнал Амброзий, местния епископ. Вече бил чувал за него и започвал да ходи всяка неделя в храма, за да слуша проповедите му; и много места от Писанието, на които преди гледал пренебрежително, защотоманихеите ги критикували, му се прояснили.
Започнал да разбира, че Бог не е телесен по никой начин; че в човека няма зла сила или материя, различна от собствената му воля; че Христос не бил просто мъдър човек, комуто Бог дал да се роди по чудесен начин и да прави чудеса. Прочел апостол Павел.
Сторило му се, че в книгите на езическите философи се намират по-добри и сериозни мисли, отколкото в манихейските писания. Дори Амброзий го насърчил да ги чете. А майка му се прехласвала по епископа и го слушала за всичко.
Примерът на Марий Викторин – прочутия римлянин, преподавател по реторика, преводач от гръцки, който на стари години станал християнин. Най-напред мислел, че може да си остане външно езичник, а тайно да е християнин, но се уверил, че така не може. И обявил за кръщението си публично, така че всички да узнаят.
За астрологията. На едни високопоставени римляни се родил син; и точно по същото време и в същия дом се родил синът на техни роби. Те двамата трябвало да имат един и същ хороскоп. Но животът, който им предстоял, щял да е различен. Как да се вярва тогава, че звездите предопределят живота ни, а не друго?
Имал няколцина приятели с които беседвали – повечето били християни или предстояло да приемат кръщение. Веднъж му разказали за двама сановници, които отишли със свитата на императора в Трир и там прочели книга, в която се разказвало за живота на св. Антоний. И си казали: „Защо ни е този живот в света? Най-много станем приближени на императора, да влезем в тайния му съвет. А това става трудно и е опасно. Не е ли по-добре да станем близки на Бога?“
Дотогава Августин не бил чувал нищо за Антоний и се дивял на онова, което говорели за него.

Решил, че достатъчно дълго е бил „продавач на думи“. Обяснил на градската управа, че страда от болв гърдите и това не му позволява да преподава. Приел кръщение и заедно с близките си – майка му, брат му и още някои роднини и приятели – се отправили към Рим, откъдето да отпътуват за Картаген. В Остия отседнали в една квартира, където майка му се разболяла. Няколко дни преди това му била казала, че вече не й се живее. Мечтата й била да го види християнин – и така станало. След това я втресло и след девет дни починала.
Тя имала мирен и достоен живот. Никога не се скарала с баща му, макар той да бил с избухлив характер. Успяла да постигне мир и съгласие със свекърва си, въпреки интригите на някои жени в доме им. Убедила баща му да повярва в Бога. Молитва за душите на тях двамата – Моника и Патриций.

…

За паметта. Как става така, че помним какво да е? Че светът е събран в душата ни?
Времето – какво е то? Някои казват, че времето – това е движението на небесните тела. Но ако те престанат да се въртят, а се върти само някое грънчарско колело, няма ли да има време? Значи не небесните тела са причина за времето, а Онзи, който ги е създал – а също и самото него.
Някои питат какво е правил Бог „преди“ да сътвори небето и земята? На този въпрос имало и шеговити отговори, но той ще отговори сериозно – че не е имало „преди“; както няма и „вън“ от всемира – в което „вън“ да е Бог. Времето и пространството са в сътворения свят, а извън, преди-и-след него те не съществуват. А Бог е навсякъде и всякога, вечен и безкраен.
Какво значи част от времето да е минало, а друга – бъдеще? Тези времена съществуват ли? Всеки е съгласен, че не съществуват, а го има само настоящето. Защо тогава говорим за бъдеще и минало, и че са дълги или кратки? С какво мерим времето? С душата си, няма с какво друго.
Сътворението. Кое е небето и коя е земята, за които говори Мойсей? Видимите или невидимите? Как да знаем, че Мойсей е мислел това, което ние мислим, а не това, което мисли спорещият с нас?
Из книгата има поетични места, подобни на химни и псалми.

(според превода А. Николова, 1993 и 2006)

*

7.
„Диатриби“ на Епиктет (ок. 55-135).

Съставена и издадена от Ариан (ок. 95-175). Марк Аврелий я е чел, по препоръка на някой Рустик.

…

Задачата на човека е да бъде свободен, без свобода животът е нещастен и напразен. Това е заниманието на философа; и като че ли друг мъчно може да постигне свобода, защото не знае необходимото за този път, нито ще положи толкова усилия.
Трябва да се занимаваш с това, което зависи от теб, а за останалото да не те е грижа. От теб зависи оценката на нещата: тя се прави чрез „водещото“ (ръководното, разумът) и въз основа на представите. Но и представите зависят от теб, защото в тях се намесва преценката.
Свободен е онзи, който не се страхува. Смъртта, мъченията, затворът, болестите, бедността, не засягат „мен“, а тялото ми. Но това не съм „аз“. „Аз“ съм този, който решава как да се отнася към нещата, които му се случват и които не зависят от него. Също – как да се отнася към собствения си напредък във философията, която не е друго, освен упражняване способността да си свободен.
Не бива да обръщаш внимание на мнението на другите за теб, дори да са прославени и овластени. Като човек ти си носител на разум – това те сродява с боговете. Тогава кой друг човек има повече от теб?
Не бива да се разчита на книги и не е много полезно да се занимаваме с тълкуването им. Дори някой да е прочел и коментирал целия Хризип, от това не можем да разберем колко и дали е напреднал във философията. Несравнимо по-важно е как живеем.

…

От предишните философи цени най-много Сократ, след него – Диоген киника.
Книгата е поредица от кратки монолози, които понякога се превръщат в диалози с неназован събеседник. Разказват се случки с известни (Нерон, Веспасиан) или безименни лица, като пояснение на казаното.

(според превода на Б. Богданов, 2015)

*

8.
„Метаморфози, или Златното магаре“ на Апулей (II в. сл. Хр.)

Луций бил римски гражданин от гръцки произход, с известни хора в рода си. Работел като адвокат. Веднъж му се случило да пътува по някаква работа към Тесалия.
Пристигнал в град Хипата и се установил на квартира в един дом, където стопанката се оказала магьосница. Като видял една нощ как се превръща в птица и излита през прозореца, накарал прислужницата да му помогне и той да направи същото. Тя му услужила, но объркала мазилото и го превърнала в магаре. Това не било необратимо – за да стане отново човек, трябвало да изяде само няколко рози.
През нощта в къщата нахлули разбойници, ограбили каквото могли, натоварили плячката на гърба му и го отвели.
Закарали го в скривалището си, където скоро след това довлекли една девойка на име Харита, открадната дни преди сватбата си. На другия ден там се появил нейният годеник, представил се на похитителите като „прочутия разбойник Хем Тракийски“ и успял с хитрост да я спаси, като при това отвел и Луций.
Той се надявал, че в дома им ще успее да намери рози, и като ги изяде, ще стане пак човек; но се случило друго. Младежът бил коварно убит по време на лов от свой съперник на име Трасил, който отдавна искал да се ожени за Харита. Когато узнала това, тя го ослепила с иглите на пеплоса си и се самоубила с меч на гроба на любимия.

…

Луций ставал собственост ту на един, ту на друг господар; видял всякакви жестокости, измами, разврат, убийства, изневери. Накрая бил откаран в амфитеатъра на Коринт, където трябвало да стане участник в едно грозно представление; но успял да избяга.
Отишъл на брега на морето и се помолил на Луната за спасение. Тогава му се явила богинята Изида и го посъветвала да се присъедини към нейния култ. На другия ден попаднал на голямо шествие в нейна чест; изял няколко от розите, които жреците носели, и станал отново човек.
Приели го в общността на поклонниците на Изида и Озирис (чрез три посвещения) и го избрали за член на жреческата колегия в Рим. Продължил с адвокатстването; работата му вървяла успешно и доходите му нараснали.

…

Книгата е написана на латински. В средата, покрай историята с Харита, е въведена приказката „Амур и Психея“. Някои от новелите са заети от Бокачо и с малки изменения са поместени в „Декамерон“.

(според превода Г. Батаклиев и П. Радев, 1961)

*

9.
„Прикованият Прометей“ (ок. 470 пр. Хр.) на Есхил

Власт и Сила довеждат Прометей при висока скала някъде в Скития (на Кавказ). С тях е Хефест. Власт му разпорежда да прикове титана за скалата, като му постави вериги на ръцете и краката и забие остър къс стомана в гърдите му. Хефест недоволства и проклина занаята си, но изпълнява заповедите, защото те идват от Зевс.
Появяват се хор океаниди, които оплакват страданията на Прометей. Идва и Океан на колесница и го съветва да не е толкова непокорен.
Когато започнала войната между титаните и олимпийците, Прометей и майка му (Темида-Гея) подкрепили Зевс. Той победил и затворил противниците си, включително баща си Кронос, в Тартара, който е много по-дълбок и страшен от Хадес. Прометей смята, че Зевс дължи победата си на него – може би заради съветите, които му е давал. Той знае бъдещето, а Зевс – не. Над него е съдбата (в лицето на трите мойри). След време и той, подобно на предците си, ще бъде детрониран, ако не се предпази. Но само Прометей знае как ще стане това. Един ден Зевс ще му се моли да му открие тази тайна.
Така че Зевс, който е предводител на младите богове, се е оказал неблагодарен. Освен това той е жесток с предишното поколение. Прометей съжалява роднините си Атлас и Тифон: единият е принуден вечно да крепи стълба между небето и земята, а другият лежи притиснат под Етна и издиша пламъци.
Зевс наказва Прометей заради това, че е предал огъня на хората без разрешение. Той се е погрижил те да получат всяко потребно знание. Някога са били слаби и безпомощни; и всичко, което сега притежават, им е дадено от него. Той ги е научил да следят движението на небесните тела, да строят домове, да плават по море, да обработват земята, да извличат метали, да гадаят по вътрешности на животни и полета на птици, да смятат и да пишат. Зевс сигурно би предпочел да останат нищожни и неуки; и дори да ги унищожи и да създаде друг смъртен род на тяхно място.
Прометей упреква надменността и властолюбието на „младите богове“ също както ериниите в „Евмениди“ упрекват Атина и Аполон за решението им в полза на Орест.

…

Появява се кравата Иó. Заговаря се с Прометей и се изненадва, че той знае коя е. Той й отвръща, че знае и повече – може да й предскаже бъдещето. Намесват се океанидите и разпитват Иó.
Тя била от Аргос, дъщеря на речния бог Инах. Зевс се влюбил в нея и започнал да й се явява насън. Баща й се обезпокоил и отправил запитване до оракулите в Делфи и Додона, а оттам му казали, че трябва да я прогони, иначе родът му ще бъде унищожен. Оттогава тя скитала по земята, превърната в крава и преследвана от стършел, който непрекъснато я жилел. Била следена от „земеродения“ стоок Аргус.
Причината за скитанията и мъките й е ревността на Хера.
Прометей казва, че това е характерно за Зевс. Някоя смъртна му допада и той посещава ложето й; после тя е подложена на мъчения, а той с нищо не й помага.
Иó има да измине дълъг път. Ще върви през земите на аримаспи, хипербореи, арии и амазонки; ще мине по брега на Меотидско (Азовско) море и ще прекоси тамошния „Истъм“ – протока, който после ще бъде наречен Босфор, защото оттам е минала тя във вид на крава (βοῦς). Ще продължи на юг, ще стигне до река „Етиоп“, а после и до Нил; и накрая ще спре там, където Нил се влива в морето.
Там ще я посети Зевс и от него тя ще роди син Епаф. Пет поколения по-късно ще се родят петдесетте дъщери на Данай, които ще избягат от кръвосмесителен брак с братовчедите си. Те ще ги настигнат в Аргос, но данаидите ще ги убият. Само една ще запази живота на съпруга си и от нея ще тръгне царския род на Аргос. Десет поколения по-късно ще се роди героят, който ще го освободи.
Иó излиза, влиза Хермес. Прометей се отнася с него презрително и го нарича „роб“. Хермес му казва, че трябва да разкрие тайната за брака, от който на Зевс ще се роди син, по-могъщ от него. Ако не, страданията му ще се увеличат. Първо ще бъде хвърлен в Тартара. След това ще бъде изваден на повърхността и измъчван от орел, който ще кълве дроба му.
Прометей казва, че не се бои. Той е безсмъртен и е видял как падат двама тирани (Уран и Кронос). Ще дойде времето и на Зевс.
Хермес съветва океанидите да бягат, защото може да пострадат, а те отвръщат, че ще останат с Прометей.
Скалата се разтърсва от буря. Падат мълнии и Прометей потъва в земята.

…

Трябва да се подхожда предпазливо към мнението, че Есхиловият Прометей е противник на „боговете изобщо“ и е приятел на човека, заради когото доброволно бил приел да страда. Наистина, Прометей казва: „мразя всички богове“ (ст. 975). Но той също е бог. Разликата между него и олимпийците е, че е по-стар. Ако митическите предания се вземат в целостта им, не може да се види нещо необикновено в неговата враждебност към олимпийците и Зевс.
Следва да се има предвид, че „мразя всички богове“ е част от фраза, която продължава така: „които [именно], облагодетелствани от мен, ме мъчат беззаконно“. Това е същото като да се каже: „Не обичам хора, които постъпват така и така“.
Във всяка трагедия има речи, чрез които се изобразява характера на лицето и се развиват доводите, с които то би си послужило. Казаното не е необходимо да е мнение на поета.
Помощта, която Прометей оказва на хората, не е непременно нещо положително. У Омир и последователите му се случва боговете да подкрепят хора, а те да бъдат преследвани и унищожавани от други богове; и това не се смята за неморално. У Хезиод („Дела и дни“) Зевс изтребва цели поколения; казва се, че това е станало заради техните пороци.
Въздигането на човека и придобиването на блага, чрез които животът му се уподобява на този на боговете, обикновено е последвано от удари от тяхна страна с цел „смиряване“. Божеството не допуска равенство между него и смъртния. Такова е виждането на класиката, която следва светогледа на ранните епици.
От друга страна, мистериалните религии предлагат доближаване до божеството: то благосклонно разкрива тайните си и помага на човека да постигне мъдрост на този свят, а в отвъдното – блаженство и безсмъртие.

…

Това е, що се отнася до историческия поглед към драмата. Наред с това обаче произведението на изкуството може да се възприема в друга обстановка, различна от историческата му среда, и пак да бъде влиятелно. Това става, защото се случва поезията да създава ярки изображения (характери и действия), които да влияят толкова силно, че да се превърнат в разпространени символи.
В тази драма виждаме характер, станал символ на мъдреца, понасящ страданието си без да бъде пречупен от „силния на деня“.

…

Може да се очаква, че трилогията е завършила с помирение между Прометей и Зевс („Орестия“ завършва с помирение между „древните“ еринии, преименувани на Евмениди и „новите“ Атина и Аполон).

(според превода на Ал. Ничев, 1967)

*

10.
„Родословие на боговете“ („Теогония“) на Хезиод (VIII пр. Хр.)

Музите
Започва с прослава на музите, които са негови учителки в поезията (Αἵ νύ ποθ᾽ Ἡσίοδον καλὴν ἐδίδαξαν ἀοιδήν; Καί μ᾽ ἐκέλονθ᾽ ὑμνεῖν μακάρων γένος αἰὲν ἐόντων, 22 и 32; Ἐκ γάρ τοι Μουσέων καὶ ἑκηβόλου Ἀπόλλωνος ἄνδρες ἀοιδοὶ ἔασιν ἐπὶ χθόνα καὶ κιθαρισταί, 94-95).
Те са дъщери на Зевс и Мнемозина – изброява имената им, смята Калиопа за най-превъзходна (Καλλιόπη θ᾽· ἣ δὲ προφερεστάτη ἐστὶν ἁπασέων, 79). Обитават Хеликон и възпяват боговете.
С тяхна помощ ще разкаже как се е появило всичко; и за рода на божествата (Κλείετε δ᾽ ἀθανάτων ἱερὸν γένος αἰὲν ἐόντων, 105).
Началото
Най-напред бил Хаос. След него са „широкогръдната Гея“, Тартар и Ерос. Гея е способна да ражда и сама, и от съпруг. Тя родила Уран (Γαῖα δέ τοι πρῶτον μὲν ἐγείνατο ἶσον ἑ᾽ αὐτῇ Οὐρανὸν ἀστερόενθ᾽, 126) и после имала деца от него. Но и след това раждала от себе си, а и от други, като Понт и Тартар.
От Хаос е Нощта, а от Нощта произхождат всякакви причини за гибел и развала (Νὺξ δ᾽ ἔτεκεν στυγερόν τε Μόρον καὶ Κῆρα μέλαιναν καὶ Θάνατον… μετὰ τὴν δ᾽ Ἀπάτην τέκε καὶ Φιλότητα Γῆράς τ᾽ οὐλόμενον, καὶ Ἔριν τέκε καρτερόθυμον, 212-225).
Титаните
От Уран Гея родила титаните – Океан, Тетия, Япет, Хиперион, Тея, Рея, Темида, Мнемозина, Кронос и други. Също тримата циклопи; и сторъките, които били толкова страшни, че Уран се изплашил от тях и ги скрил в недрата на Гея. Тя била недоволна и се обърнала към титаните – предложила им да накажат Уран. На думите й откликнал Кронос, който още то началото мразел баща си (Κρόνος ἀγκυλομήτης, δεινότατος παίδων· θαλερὸν δ᾽ ἤχθηρε τοκῆα, 137-138); с метален сърп, създаден от Гея, той го скопил и станал цар на всемира на негово място.
Зевс и олимпийците
След това на свой ред започнал да се отнася жестоко с децата си – не ги скривал в земята, а ги поглъщал. Гея му била предсказала, че ще го детронира някой негов син (Καὶ τοὺς μὲν κατέπινε μέγας Κρόνος… Πεύθετο γὰρ Γαίης τε καὶ Οὐρανοῦ ἀστερόεντος, οὕνεκά οἱ πέπρωτο ἑῷ ὑπὸ παιδὶ δαμῆναι, 459-465). Жена му Рея се оплакала на Гея, а тя я посъветвала да скрие следващото си дете в една критска пещера – а на Кронос да даде камък, уж това било новороденото (Τῷ δὲ σπαργανίσασα μέγαν λίθον ἐγγυάλιξεν Οὐρανίδῃ μέγ᾽ ἄνακτι, θεῶν προτέρῳ βασιλῆι, 485-486).
След като Зевс пораснал, принудил Кронос да извади от вътрешността си братята и сестрите му (Πρῶτον δ᾽ ἐξέμεσεν λίθον, πύματον καταπίνων, 497). Това били „олимпийците“.
Войната
След време започнала война между тях и титаните (продължила десет години, като Троянската – 636). Олимпийците спечелили, след като Зевс успял да освободи сторъките от Тартар и да ги привлече като съюзници (по съвета на Гея, 624-628). След победата му някои били затворени под земята (в Тартар – 717-735), но други останали в света, управляван от Зевс (като Океан, Тетия и Темида).
Прометей
Освен в тази война, олимпийците и титаните си противостоели и по други начини. Прометей, син на Япет, станал покровител на хората. Научил ги да жертват така, че хранителната част да остава за тях (535-557); и откраднал огъня (562-569).
Зевс обаче изпратил на хората жената, която се превърнала в тяхно наказание. Ако човек реши да не се жени, пак ще страда – защото ще е самотен на старини. Така че никой не може да надмине замислите и ума на Зевс (600-612).
Тифон
Гея родила опасното чудовище Тифон (820), с което Зевс водил трудна война; но все пак го победил с мълниите си и го хвърлил в Тартара (868). След всичко това боговете го избрали за свой цар (по съвет на Гея, 884).
Родът на олимпийците
Следва изброяване на богините и смъртните, които родили деца от Зевс и на други бракове на богове или между богове и смъртни. Последни се споменават синовете на Одисей от Кирка и Калипсо (1011-1018).
Тартар
Към средата на втората част има описание на Тартар, „където са началата и границите“ (739). Оттам тръгват Денят и Нощта (748), Сънят и Смъртта (759). Там са затворени враговете на Зевс и там тече Стикс (775). Тя е най-старата и видна от трите хиляди океаниди (καὶ Στύξ, ἣ δή σφεων προφερεστάτη ἐστὶν ἁπασέων, 361).

…

На пръв поглед поемата се занимава със „свещеното минало“ и „устройването“ на този свят.
Това обаче не е просто справочно четиво (като „Митологическа библиотека“ на Аполодор). Интересът е насочен към противостоенето между „стари“ и „нови“ божества, с което се занимават също Есхил („Прометей“ и „Орестия“) и Пиндар (Първа Питийска ода).
Изглежда, че в епохата на ранния полис е имало колебание кои от многото божества е по-добре да се почитат. „Теогония“ предлага решение: някои божества са врагове на олимпийците и не могат да влязат в действащия пантеон. Затова на тях може да се откаже името „бог“; или поне да получат допълнително общо название („титани“ – Τοὺς δὲ πατὴρ Τιτῆνας ἐπίκλησιν καλέεσκε παῖδας νεικείων μέγας Οὐρανός, 207-208). Други добиват чудовищни черти (Ехидна, Тифон).
Някои от старите обаче биват приобщавани и се допуска да бъдат почитани, като Хеката (Ἑκάτην τέκε, τὴν περὶ πάντων Ζεὺς Κρονίδης τίμησε· πόρεν δέ οἱ ἀγλαὰ δῶρα, 411-412) и Стикс (389-403).
Прометей на пръв поглед облагодетелства хората, но той е просто хитър, докато Зевс, „баща на боговете и хората“, е мъдър и могъщ (Ζῆνα, θεῶν πατέρ᾽ ἠδὲ καὶ ἀνδρῶν… ὅσσον φέρτατός ἐστι θεῶν κράτεΐ τε μέγιστος, 47-49; ὃ δ᾽ οὐρανῷ ἐμβασιλεύει, αὐτὸς ἔχων βροντὴν ἠδ᾽ αἰθαλόεντα κεραυνόν, κάρτεϊ νικήσας πατέρα Κρόνον, 71-73).

…

Без да го казва направо, поемата прави препоръка коя религия да се избере. Макар да пише в стихове, Хезиод не е поет и драматург като Омир, а е по-скоро оратор и проповедник. Това става още по-ясно, когато се прочетат „Дела и дни“.

(според превода на Ст. Недялкова, 1988 и изданието на Ф. Якоби, 1930)

*

11.
„Емил или за възпитанието“ (1762) на Русо

Детето
Как да възпитаме човек. Оказва се, че трябва да се прави обратното на това, което обикновено се прави. Майката трябва да кърми детето си, а не да го предоставя на кърмачка; и лично да се грижи за него.
Да не се стяга тялото му от малко. Да не се прекалява с лекарства (хората умират от тях не по-малко, отколкото от болести) и да се вика лекар само в краен случай. Да не се дават съвети с довода: „Ако правиш/не правиш така, ще те накажат“.
По-добре детето да расте на село – там хората може и да не са по-добри, но не са така потайни.
Надареното и ненадареното дете в началото изглеждат еднакво глуповати. Разликата е, че второто приема всичко, което му предложат и не се интересува от нищо; а първото всичко отхвърля, защото не вижда нищо, което да го задоволява.
Юношата
Какво трябва да се знае за любовта. От книги и мъртви езици няма голяма полза. По-добре на момчето да се дават знания, с които то може да си служи. Най-полезната книга в ранна възраст е „Робинзон Крузо“. Споменава често Монтен.
За образованието на тази възраст са нужни много повече факти, отколкото възгледи. Той не би предложил на младия човек Полибий, нито Тацит (книга за старци).
Ползата от пътуванията. Парижаните се отнасят към чужденците като към „непонятни същества“, макар че може да са чели много пъти описанието на страната им. „Ако познаваш десет французи, познаваш всички; ако познаваш десет народа, познаваш хората“.
Хората биха били много нещастни, ако бяха безсмъртни – защото тогава не биха имали надежда за друг и блажен живот.
Жената
Емил има нужда от жена. Да я наречем „Софи“. Голяма грешка е да вземеш жена с по-високо положение от твоето – тогава цял живот ще бъдеш неин роб.
Жените се научават по-бързо да говорят и изобщо умствено се развиват по-бързо. По-внимателни са, защото имат нещо за пазене, което мъжете нямат.
Не е нужно жената да е твърде учена, нито особено красива, но умът й трябва да е здрав, а външността – миловидна. Такива жени колкото повече ги гледаш, толкова повече ти харесват; и дори след 30 години съвместен живот мъжът пак ги вижда такива, каквито ги е виждал в началото.
Мъжът
Идва време, когато и Емил ще има дете. Тогава той сам ще се заеме с възпитанието му; а сега благодари на своя възпитател.

(според превода на Д. Меламед, 1997)

*

12.
„Сърце“ (1886) на Едмондо де Амичис

Героят се казва Енрико и е седмокласник от Торино. Семейството е петчленно, от средната класа. Живее небогато, но без лишения.

…

Съучениците му (само момчета, училищата са разделени на мъжки и девически) се различават по характер, семейно и материално положение; и идват от различни области на Италия. Някои са даровити и великодушни, други – състрадателни, трети – бедни, четвърти – със забавено развитие, пети – високомерни и саможиви, шести – непоправимо зли.
Училището трябва да сближи тези момчета така, че да се почувстват едно общество; защото всички те са „италианци“. Когато в класа се появява нов ученик от Калабрия, учителят повиква най-изявения ученик и му нарежда да поздрави и прегърне новодошлия.
Пиемонт е сравнително богата област и оттам е кралската династия; а Торино до неотдавна е била столица на цяла Италия. Калабрия пък се намира точно на противоположната страна на полуострова; тя е бедна и селска, като почти цялото население на Юга. Но всичко това е минало и неважно; сега те са области на една държава и са равни като части на единна Италия.

…

Разказите, които учителят им дава да четат, се отнасят до историята и настоящето на страната.
Дванайсетгодишно момче помага на италиански войници, сражаващи се с австрийците. Качва се на дърво и съобщава разположението на противниковата войска; и е убито от вражески куршум.
Бедно италианче пътува на френски кораб от Барселона за Генуа и приема подаяния от чужденци. Когато ги чува да се изказват презрително за Италия, им хвърля обратно дребните пари, които е получило.
Омъжена италианка с деца заминава за южна Америка, където ще работи като домашна прислужница. Установява се в Буенос Айрес и изпраща писма и част от спечелените пари. Когато писмата престават да идват, тринадесетгодишният й син заминава за Америка, за да я потърси. Пътува 20 дни с кораб. Когато пристига, узнава, че майка му се е преместила в друг град. След като отива там, го отпращат към друг; и така прекосява почти цяла Аржентина. Накрая я открива, и то тъкмо в деня, когато трябвало да ѝ се направи операция. Тя отказвала и твърдяла, че предпочита да умре. Но като видяла сина си, желанието ѝ за живот се върнало и лекарите я спасили.
Момче и момиче пътуват с кораб от Ливърпул за Малта. Момчето е кръгъл сирак, а момичето било дадено на една леля от Лондон да се грижи за него и вероятно да му завещае част от наследството. Но тя загинала в катастрофа, не оставила нищо и то трябвало да се прибере в Италия.
Корабът попада в буря и започва да потъва. Спасителните лодки са пълни, останало е само едно място – за дете. Морякът казва, че ще вземат по-малкото (момчето). То отвръща, че момичето е по-леко и ѝ отстъпва мястото си – и така, с цената на живота си, я спасява.

(според превода на П. Драгоев, 1957/1996. Отпечатано е като част от предговора към Дж. Гуарески. „Малък свят“. „Студио Беров“, 2022)

*

13.
„Енеида“ на Вергилий (70-19 пр. Хр.)

Еней, син на Анхиз и Венера, потегля от превзетата и разрушена Троя, за да стигне – след седем години и много приключения – до Лациум в Италия и да се засели там.
След отплаването от Сицилия, където е погребал баща си, флотът му е връхлетян от буря и само няколко кораба се спасяват на либийския бряг. Там се строи град, покровителстван от Юнона; името му е Картаген. Еней се запознава с владетелката – финикийката Дидона, която след убийството на мъжа си напуснала Тир и се установила тук.
Тя приема троянците и им обещава помощ; и по решение на Венера и Юнона се влюбва в Еней. След една година Хермес, по поръка на Зевс, му се явява и го подканя да продължи пътя си към Италия. Той се подчинява, а Дидона, отчаяна от раздялата и унижението, се самоубива (I-IV).
Еней пристига в Сицилия и отбелязва годишнината от смъртта на Анхиз със състезания, (наподобяващи тези около кладата на Патрокъл в „Илиада“). Хера изпраща Ирида, която внушава на жените да подпалят корабите. Синът на Еней, Асканий, узнава за това и се опитва да ги спре; идват и други троянци и угасяват пожара. Еней решава да остави в града на приятеля си Акест жените и всички спътници, които не желаят да пътуват по-нататък.
Флотът достига Лациум. С помощта на знамения Еней разбира, че това е мястото, където ще издигне новия град. Тук, в Лаврент, царува Латин. Еней изпраща представители, които да засвидетелстват почитта му към царя. Латин ги приема благосклонно и изпраща богати дарове.
Латин има дъщеря на име Лавиния, за която е предсказано, че ще се омъжи за чужденец. Неин годеник е рутулът Турн, който извежда родословието си от Инаховия Аргос – и затова смята, че той е чужденецът от предсказанието. Подкрепя го майката на Лавиния – царица Амата. Хера, която не обича Еней, изпраща фурията Алекто да внесе раздор между латини и троянци. Турн свиква съюзници от цяла Италия и се подготвя за война.
Еней също се нуждае от съюзници. По внушение на бог Тибър той се отправя с кораб нагоре по течението на реката. Плава едно денонощие и стига до мястото, където след време ще се издига Рим. Там живеят преселници от Аркадия, над които царува Евандър. Той и синът му Палант посрещат Еней и неговите хора, поканват ги в скромния си дворец и им разказват за Херакъл, който, завръщайки се от далечния запад, се сражавал по тези места със злодея Как.
Евандър се съгласява да помогне на Еней и му поверява отряд аркадци начело с Палант. Потеглят обратно към лагера. По пътя ги среща Венера и поднася на сина си доспехи, изковани от Вулкан (Хефест). Върху щита е изобразена цялата история на Рим (V-VIII).

…

Еней наподобява няколко Омирови герои наведнъж. Той е опитен като Одисей, съвършен в битките като Ахил, почтителен към родителите си като Хектор и привлекателен за жените като Парис. Но има нещо, което го отличава: то е поставената му от съдбата задача, която далеч надхвърля всякакво лично благополучие.
Омировите герои отмъщават за накърнена чест; или следват примера на предците си, за да не бъдат по-лоши от тях; или защитават града/семейството/любимата; или се стремят към слава, или към обогатяване чрез грабеж. Техните задачи не надхвърлят границите на рода и царството им, което не е по-голямо от няколко града с прилежащите земи.
Разчитат на боговете, на които са любимци, деца или недалечни потомци.
Самите богове имат дори по-еднообразни желания. Те нямат държава, която да отбраняват; нямат какво да завоюват; не им е нужна слава по-голяма от тази, която имат. Не се стремят да се обезсмъртят с подвизи, тъй като тъй или иначе са безсмъртни. Дори да харесват някои хора, това не ги засяга силно, тъй като човекът по природа е смъртен и затова съществено различен от тях.
Грижите им се свеждат до съперничество и договаряне по въпроси от личен характер. Това е естествено, тъй като те са просто едно семейство (род).

…

В „Енеида“ положението е същото само на пръв поглед. Повечето богове действат като при Омир; но Юпитер е зает с по-сериозна задача. Той трябва да осъществи предначертаното от парките: да бъде създадена съвършена държава, която ще урежда живота на всички смъртни и ще бъде посредник между тях и боговете; доколкото те самите се подчиняват на съвършения всемирен ред.
Подобно на боговете и тя ще е безсмъртна. И тъй като ще е монархия, то нейните царе, които са от една династия, също ще са безсмъртни; може би не всички, но най-достойните, като се започне с Еней и се завърши с Август.
Когато „Илиада“ и „Одисея“ са били съчинявани, техният създател не е могъл да знае, че те ще се окажат първи и смислоопределящ текст на цяла цивилизация. Сериозно (истински съществуващо) в нея е онова, което се уподобява на разказаното от него и възхожда към него. Затова, ако някой е искал да произведе такъв смислоопределящ текст, той е трябвало да се съобрази с Омировото наследство и да впише разказа си в неговия.
Затова, ако „Енеида“ е била замислена като „главна римска поетическа книга“, тя не е могла да бъде друго, освен продължение на Омир.

…

Човешката история, в съществената си част, изглежда така.
От Италия, над която властвал Сатурн (Кронос), някой си Дардан се отправил на изток и основал град на пролива към Евксинския понт. На този град предстояло да стане най-богат и най-славен в Азия (Азия – това е източната половина на света).
Една злощастна любовна история между принц от династията на Дардан и континентална царица, дъщеря на Зевс, довела до унищожението на града. Но причината да се случи това не били точно хората, а една свада между богини.
Друг принц, близък до династията и син на богиня, напуска превзетия град, пристига в родината на Дардан и там основава нов град. След векове от него ще произлезе държавата, която ще запази и осигури богопочитанието, законността и изкуствата в човешкия свят. Тя ще бъде вечна и в нея историята ще намери своя завършек и цел.

…

Подобията, заемките и негласните препратки към Омир (и трагедията) са неизброими.
Морски бури, корабокрушения, молби за гостоприемство, любовни истории, ревност, самоубийства, погребения, спортни състезания, съвещания и спорове между боговете, слизане сред хората, пратеничества, преговори, връчване на дарове, жертвоприношения, допитвания до оракули, пророчески сънища, предсказания за бъдещето от богове и мъртви, слизане в света на мъртвите, разузнавателни мисии, изковаване на доспехи, изброявания на участници в боеве, кървави сражения и смърт на бойното поле, двубои между герои, които решават изхода на войната.
Има явни препратки към „Илиада“ и „Одисея“, и се предполага, че читателят трябва да ги познава. Когато четем Омир, ние не можем да познаем дали той също прави така; защото не знаем нищо за поезията, която е наследил.

(според преводите на Г. Батаклиев, 1988) и бивш Скопски митрополит Теодосий, 1918)

*

14.
„Антигона“ на Софокъл (496-406 пр. Хр.)

Антигона и Исмена обсъждат заповедта на владетеля на Тива Креон. Единият от братята им, загинали в двубой помежду си, щял да бъде погребан (Етеокъл), а тялото на другия (Полиник) ще бъде подхвърлено. Ако някой опита да го погребе, ще бъде наказан със смърт. Антигона казва, че ще го погребе, а Исмена смята, че това е опасно.
Креон говори пред старейшините на града. Идва страж от тези, които пазят тялото на Полиник, и казва, че някой го е посипал с пръст и е извършил погребални ритуали. Креон заплашва, че ако не стане ясно кой е, ще пострадат те.
Скоро след това същият довежда Антигона – заловили я при трупа. Креон пита дали е знаела за заповедта, тя потвърждава. Креон й казва, че няма да се омъжи за сина му, за когото е сгодена; и ще бъде екзекутирана.
Появява се Хемон, син на Креон и годеник на Антигона. Започва разговора предпазливо, но постепенно става по-настойчив. Целият град говори, че Антигона е била права да се погрижи за мъртвия. Креон го нарича „роб на жена“. Тя трябва да умре. Хемон отвръща, че ако умре, може да убие някого – и си тръгва. Хорът предупреждава, че гневът на тази възраст води до необмислени постъпки.
Идва птицегадателят Тирезий и разказва, че е видял лоши знамения. Градът е в опасност, защото птиците разнасят по олтарите човешка плът. Боговете няма да оставят това без наказание. Креон променя решението си. Ще погребе Полиник и ще освободи Антигона. Тя е затворена в една гробница, за да умре там без вода и храна.
Когато стига дотам, чува вик – гласът на Хемон. Антигона се е обесила. Хемон вижда баща си и се нахвърля срещу него с меч, но не успява да го достигне; и го забива в сърцето си.
Майка му Евридика разбира за случилото се и се самоубива.
Креон донася трупа на сина си пред дома и там узнава, че жена му е мъртва; и оплаква нещастната си участ.

„Едип цар“ и „Едип в Колон“

След като Едип узнава, вследствие на собственото си разследване, че е убиец на баща си, съпруг на майка си и брат на децата си, той се самоослепява над трупа на самоубилата се Йокаста. Нейният брат Креон е представен като временен регент, който се съгласява с решението на Едип да напусне страната. За Етеокъл и Полиник почти не става дума („Едип цар“).
Слепият Едип скита, съпровождан от Антигона, и накрая пристига в свещената градина на Евменидите в Колон (атинско предградие). Там го настига Исмена. Идва и Креон, който иска да го върне обратно в Тива (имало предсказание, че страната, в която ще умре Едип, ще побеждава противниците си). Но не успява да го отведе поради намесата на атинския цар Тезей. Един молител от чужбина иска да се срещне с Едип; оказва се, че това е Полиник, който го моли за подкрепа в борбата с Етеокъл. Едип отказва да му помогне, а и да се откаже от клетвите, които е произнесъл срещу двамата – да умрат в бой помежду си. Смята, че те са виновни за прогонването му.
Самият той умира близо до един кръстопът. Чува глас, който го вика; сбогува се с дъщерите си и никой освен Тезей не вижда как е настъпила смъртта му. Може би го е отвел Хермес („душеводецът“). Антигона решава, че двете с Исмена трябва да се върнат в Тива и да помирят братята си („Едип в Колон“).

„Седемте срещу Тива“ на Есхил

Антигона и Исмена узнават за гибелта на братята си. Обявено е, че Полиник няма да бъде погребан; решението е взето от „съвета на кадмейските старейшини“.
Антигона, която чува за това от глашатая, заявява, че няма да се подчини и ще го погребе.
Хорът се разделя на две – едни казват, че ще я последват, а други – че ще изпълнят решението на съвета.

„Финикийки“ на Еврипид

В тази драма Едип не напуска града веднага, а Йокаста загива по друг начин.
След самоослепяването на баща им, Етеокъл и Полиник го затворили в семейния дворец, опитвайки да скрият случилото се от гражданите. Той ги проклел да умрат, убивайки се един друг. За да избегнат това, те се договорили да не живеят заедно в Тива, а да я управляват поред – една година единият, после другият. След като годината на Етеокъл изтекла, той не предал властта на Полиник, който бил по-млад (според „Едип в Колон“ – по-възрастен). Полиник отишъл в Аргос, където се оженил за едната от дъщерите на Адраст; а той обещал, че ще му помогне да получи своя дял от тиванското царство. Това довело до войната на „седемте“ пелопонески вожда срещу Тива.
С посредничеството на Йокаста Полиник влиза в града, за да се срещне с брат си. Етеокъл му заявява, че ще остане на власт, а той ще може да живее в града само като частно лице.
След като Полиник се връща при войската, Етеокъл разговаря с вуйчо си Креон и му заръчва да се погрижи за уговорения брак между Антигона и сина на Креон – Хемон. Ако проклятието на Едип се изпълни и двамата с брат му загинат, нека тялото му, като на защитник на родината, бъде погребано с почести; а това на Полиник да бъде подхвърлено. Да се допита до Тирезий: може би той ще каже нещо полезно за отбраната на града. Тирезий не би се съгласил да говори с него, защото преди време се бил изказал пренебрежително за гадателския занаят; но ако Креон го покани, ще дойде. Креон обещава да изпълни всичко заръчано.
Тирезий идва и известява, че градът ще бъде спасен само ако синът на Креон – Менойкий – бъде принесен в жертва. Креон казва, че не може да изпълни това; и съветва сина си да напусне Тива. Той ще му помогне да излезе от града, ще му даде и пари. Менойкий, който е чул пророчеството, привидно се съгласява, но вместо това решава да се жертва и се самоубива на крепостната стена.
В сражението аргийците са отблъснати, а Етеокъл и Полиник решават да се срещнат в двубой. Етеокъл ранява брат си и смята, че го е убил; но когато го доближава, за да свали доспехите му, все още живият Полиник го промушва с меч.
Идват Йокаста и Антигона, които се надявали да спрат дуела; и като ги вижда мъртви, Йокаста се самоубива.
Креон и Антигона се връщат в двореца с трите трупа, извикват слепия Едип и му казват какво се е случило.
Креон обявява, че Едип не може да остане в Тива; а Полиник няма да бъде погребан. Антигона казва, че ще погребе брат си; и ще съпроводи баща си в неговото изгнание. Креон й напомня, че е сгодена за Хемон, но тя отвръща, че няма да се омъжи за него; а ако бъде принудена, ще го убие още в първата брачна нощ, както някога направили дъщерите на Данай.
Едип и Антигона напускат града и се отправят към Атина.

…

Гръцката трагедия, доколкото я познаваме, е атиноцентрична. Това не е чудно: всичките 33 трагедии, с които разполагаме, са написани от атински граждани („тримата трагици“).
Главен положителен герой е Тезей („Едип в Колон“, „Полуделият Херакъл“, „Молителки“). Подобен на него е синът му Демофонт („Хераклиди“). Атинският цар не е тиран, а „пръв сред равни“. Той помага на изгнаници и молители, чийто права са нарушени (някой ги преследва, на близките им е отказано погребение, имат нужда от очистване след престъпление или просто желаят да бъдат погребани на атинска земя).
Големите нещастия се случват в градове, които са съперници на Атина: беотийската Тива (родът на Лай) и пелопонеските Аргос/Микена и Спарта (родът на Атрей). Там стават изневерите, убийствата на съпрузи и близки роднини, кръвосмешенията, самоубийствата. Тамошните царе и жените им са жертви на своите страсти; понякога съдбата ги наказва заради греховете на предците им.
Същото се отнася за варварските страни и за техните монарси и принцеси: траки („Хекуба“, „Рез“), перси („Перси“), колхи („Медея“), скити („Ифигения в Таврида“), египтяни („Елена“).

*

Според моя превод („Проектория“, 2014)

263

[2 май 2019, конференция на ФСлФ]

Университетски учебник по литература
във формата на диалог

Предисторията на написването му

От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала – се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. [(160 в третото издание)]. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).
Издавани са и други преводни учебници – тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) – но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.
В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.
И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души – пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други – латински, а трети – тракийски и дори персийски.
Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.
Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.
Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.
Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък.

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.
Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура – според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.
Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, – това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.
– Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки – ако изобщо някой знае какво е това.
– Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. – Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.
– Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?
– Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.
– А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.
Всички закимаха одобрително.

Комос

– Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.
– Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.
– Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа… сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен.
– Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.
– Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец…“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.
Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски, Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).
Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор.

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.
За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид. Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така…“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре – първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

***

1.
„- И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето. А последният университетски учебник, който имаме, даже не е български, а е на Йосиф Тронски и е писан, ако не греша, по време на обсадата на Ленинград (тоест Петербург) през 1941-42 година; и е преведен на български от проф. Михайлов през 1965. Значи – преди повече от 50 години, а това е много. А самият учебник е на повече от 75. След това ние не сме имали университетски учебник, макар че е имало кой да го напише, но по някаква причина не се е стигало до това. Спомням си, че веднъж проф. Богданов изказа съжаление за това и даже упрекна сам себе си, че не е написал – а иначе той пишеше много и издаде повече от десет книги. И проф. Ничев не написа, макар че участваше в изработката на частта за антична литература в учебниците за гимназиите. Така че последният учебник, съставен от български античник, се оказва този на Ал. Балабанов от 1914-та. А той е наречен изобщо „класическа литература“ и е от две части – старогръцка и римска; и не е голям. Тоест – това е един хубав учебник за класическите гимназии. Но е много стар. Той впрочем е сканиран, както и учебника на Константин Величков от края на XIX в., който той е писал, докато е бил учител в Солунската гимназия. Те са били добри за времето и за целта си, но сега не могат да се препоръчват за учене, макар че е интересно да се видят. Така че ние такава книга днес просто нямаме.“

2.
„Така че за предомировата поезия има какво да се каже – продължих аз. – Най-напред, да вземем Орфей. Всъщност в неговото съществуване почти никой не се е съмнявал. То е било почти същото като да се съмняваш в съществуването на Питагор. Но тъй като за Орфей се знае, че е бил трак, никой не се е учудвал, че не се намират произведения, които да са със сигурност негови – нали, ако е създавал поезия, тя е била на друг език. Иначе за него се говори от достатъчно стари автори, още от времето на класиката. Примерно в Еврипид има места, да кажем в „Иполит“. Платон говори за орфически книги и ритуали в „Държавата“, и за самия Орфей в „Пирът“, макар че там то е някак на шега. И Теофраст в „Характери“ – за орфиците. А после Аполоний Родоски го прави участник в похода на аргонавтите и му приписва песен за възникването на света, доста подобна на това, което пише в „Теогония“ на Хезиод. По-нататък свидетелствата се неизброими, но като че ли най-подробно е разказаното от Овидий в „Метаморфозите“. И въобще, ако съдим по легендите за предомировите поети, излиза, че цялата гръцка поезия трябва да е била внесена или поне възникнала под влиянието на чужденци. От траките това са още Лин, Тамирис и Евмолп, а вероятно и Музей, за когото се казва, че е бил роднина било на Орфей, било на Евмолп. И това за епоса – нали Орфей бил син на Калиопа, музата на епическата поезия. А пък за Лин изглежда, че дори Омир е чувал – има такова място в „Илиада“ в XVIII песен, във връзка с щита на Ахил.“

3.
„- Старият завет е еврейски текст, значи не можем да го внасяме в старогръцката литература. Тези неща не са писани от гърци.
– Ами те и Орфей и другите не са били гърци, но пак ги коментираме като част от литературата и предшественици.
– А отгоре на всичкото се уговорихме, че ще включим и римляните като автори на старогръцката литература.
– Не, тук трябва да направим някои различия – казах аз. – Първо, не можем да не отличаваме старогръцката литература от християнската. Тъй като древният грък, независимо дали е живял в полисното време или при римските императори, е бил езичник. Ако е станал християнин или пък е приел юдейството, да кажем, той вече не е древен грък. Тоест, християнските автори представляват интерес за нас по-скоро като читатели и свидетели на старогръцката литература. Впрочем много сведения се намират точно при тях, примерно от Климент Александрийски знаем за критиката на Ксенофан срещу антропоморфизма на Омир. И това е само един пример от безброй. Докато римлянинът е много по-близо до нея, макар че пише на латински – защото той мисли като гърците, тоест като езичник. Така че Септуагинтата мъчно може да се включи в нашия учебник, макар че има някои книги, които дават сведения за елинистическата античност – примерно, Макавеите. В по-ранните книги има сведения, които могат да се сравняват с разказаното от Херодот – да кажем, за асирийските, вавилонските и персийските царе. Но и Новият завет е ценен източник за времето на римската империя, обаче от това той не става старогръцки текст. Освен това ние сега говорим за по-ранни автори от Омир в смисъл на предшественици – че може да са му повлияли, той да е в тяхната традиция или по-общо в тяхната култура. Но старозаветните текстове не са такива. Нито пък сме чували някой от авторите през класическата епоха да е чел нещо на еврейски – нито в превод, още по-малко в оригинал.“

4.
„- Да, макар че между мит и литература има голяма разлика. Хората често си представят, че митът е нещо дадено като текст. Но той не е. Всичко, което имаме, са било литературни текстове, било някакви справки, а самият мит е нещо неясно – преди тях той е съществувал като устно предание. Но във всеки случай положението с Омир е следното: той не се захваща да разкаже цялата му известна митология поред, както е примерно в „Теогония“ на Хезиод, а разказва обособени случки и разработва фабулата и характерите – тоест, той е поет, а не митограф. И покрай разказа си представя боговете и героите, като се занимава почти само с тези от троянското поколение, не отива по-далеч. Но тогава трябва да е имало митове и за по-старите герои, примерно за аргонавтите, които са от предното поколение – и там е Орфей, според Аполоний Родоски. Също и Херакъл, бащите на Аякс и Ахил, Тезей, самият Язон, който води похода. А преди тях трябва да са били тези от поколението на Едип; и още по-отдавна – Кадъм, Персей, които или идват от Изтока или действат някъде там. И освен това понякога имат животински, тоест чудовищни черти – като Кекропс от Атина. И в началото, логично е да се предположи, са Девкалион и Пира. Така че прочутите герои са поне пет поколения, макар че Хезиод ги събира в едно – преди историческото време, железния век, в който той живее.“

5.
„- Обикновено започвам с датировката, тоест с предположенията кога е живял; но днес реших веднага да пристъпя към въпроса: „Кой е той?“ и „Откъде знаем нещо за него и колко сигурно е то?“ И тъй като Омир – това е „Илиада“ и „Одисея“, то най-добре е да намерим някакви сведения за него направо в поемите. И наистина, такива има. В „Одисея“ има два образа на аеди, значи певци, които изпълняват епически песни на пирове и изобщо на празници; и техните песни са или за случки от живота на боговете или за моменти от Троянската война. Значи няма съмнение, че поетът представя хора като себе си и е възможно поне единият от тях да му е автопортрет. Затова и през цялата история за Омир е прието да се казва, че е бил сляп – защото единият от певците е сляп.
Предположението, че Омир е сляп, като че ли се възприема от Тукидид, защото на едно място в „Пелопонеската война“ той цитира „Химн към Аполон“, за който се смята, че е омиров; и от казаното там излиза, че Омир е бил сляп. А Тукидид е влиятелен историк. И още нещо – че бил от Хиос. А това, че е от Хиос или че е живял там, се разказва надълго и нашироко в една биография, която е много любопитна и се приписва на Херодот. Но специалистите не вярват, че е от Херодот, макар че е написана на йонийски и в доста херодотов дух. Но все пак, ако беше от Херодот, щеше да бъде споменавана много пъти от други автори, а изглежда, че никой от древните не е чувал за нея. Така че кой знае кога е писана – може би през гръко-римската епоха, когато са изработени доста псевдоепиграфи. Иначе самият Херодот все пак казва нещо интересно – че на Омир му приписвали „Киприите“, но тя не била негова. Това вече е по темата кое е негово и кое не – значи, част от всеизвестния „Омиров въпрос“.“

6.
„„Поетиката“ е интересна по много причини и една от тях е, че там за пръв път се обсъжда методично въпросът „що е литература“. Разбира се, тази дума, с която ние си служим, е латинска и тя съответства на гръцкото γράμματα – „написаните неща“. Нали преди малко казахме, че литературният текст, за разлика от обикновения разговор, е нещо „предаваемо“; и това става благодарение главно на писмеността, макар че и мерената реч позволява запазването и предаването, защото се помни.
Но освен това литературата, ако е художествена, е онова, което Аристотел нарича „пойесис“: като той впрочем има предвид не само написаното в мерена реч, но и прозата. Защото е виждал, че и прозата може да е художествена не по-малко, а в много случаи дори повече от съчиненото в стихове. И казва, че художественото слово е „подражание“ („имитация“) или „наподобяване“ на човешки действия и характери. А това става чрез реч: думите са μίμησις, πράξεις, ἤθη, λέξεις. И добавя, че главното е „фабулата“ (μῦθος), която ние понякога наричаме и „сюжет“. И още, че това може да стане чрез разказ, но и драматически, с размяна на реплики, където поетът се уподобява ту на един, ту на друг персонаж.
Впрочем тези неща за начина на представяне Аристотел не ги казва пръв, тях ги има и у Платон, в „Държавата“. Така че има разлика между „епика“ доколкото той просто пише в хекзаметър – тогава и Хезиод е такъв, и Емпедокъл – и доколкото създава художествено произведение в хекзаметър. Вторият непременно е поет, а първият може и да не е, може да е примерно философ на природата, „естественик“. Точно такива са думите на Аристотел.“

7.
„Троянската война е дълга работа и всеки, който се е опитвал да я разкаже изцяло, се е превръщал в митограф и от произведението му не е излизал художествен текст. Впрочем то се вижда и при Аполоний Родоски – той решава да разкаже за целия поход на аргонавтите, но и това не е малко нещо. Сега книгата е интересна като източник за мита, но художественото в нея не е много, може би само това около влюбването на Медея в Язон и някои детайли, като разговора на Афродита и Ерос. Та е вярно, че трябва да се разкаже за троянската история.
През класическата епоха – имам предвид времето от Омир до елинизма, тоест времето на полисите – са били съчинени поемите от „цикъла“. Това са онези поеми, в които се разказват отделните моменти от войната и ако се съединят, ще се получи цялата история. Те са известни на Аристотел, който не ги смята за добри и обяснява защо – затова, че нямат единна фабула, а разказват за много събития, които не се причиняват помежду си, както той казва, „по вероятност и необходимост“. Обаче има едно място, откъдето знаем и точно кои са били те – това е един текст от Прокъл, наречен „Христоматия“. Думата значи „нещо полезно за ученето“. И там са назовани заглавията им и накратко за какво е ставало дума във всяка от тях, кой е авторът и от колко песни са били. Това е било преписано или резюмирано от патриарх Фотий през IX в., оттам го имаме. Той споменава за шест поеми освен „Илиада“ и „Одисея“, които също влизат в цикъла: нарича го „епически“ и казва, че трябва да започне с възникването света – значи с нещо като „Теогонията“ на Хезиод или онази на Орфей, за която съобщава Аполоний Родоски. Така че от възникването на света и всички неща, раждането на боговете и прочее, в един момент се стига до решението на Зевс да причини или допусне Троянската война – това го пишело в „Киприи“-те. И след това тръгва разказът: скарването на богините на сватбата на Пелей и Тетида, отсъждането на Парис, авантюрата му с Елена, походът с всичките перипетии, включително и организацията, която не е била проста – защото някои от героите се криели или отказвали да тръгнат, като Ахил и Одисей. После събитията след смъртта на Хектор: подвизите и смъртта на Ахил, полудяването на Аякс, присъединяването на Филоктет и Неоптолем, троянският кон, превземането на града, убийствата и подялбата на плячката, и след това завръщането на ахейците – какво се е случило на всеки. И всичко стига до смъртта на Одисей, който бил убит от сина си Телегон, когото родила Кирка. Това е „цикълът“.
– Тогава се оказва, че и Вергилий е циклически поет.
– Доколкото съобщава за събитията около войната, да. В този смисъл обаче и Омир е такъв. Но „циклически поет“ има негативен оттенък, заради това, което казва Аристотел. Пък и Прокъл отбелязва, че те се четат не защото са хубави, а заради сведенията за мита. Но „Енеида“ е хубава, има оригинални неща, като това за отношенията на Еней и Дидона. Добре е изработена, макар съзнателно и явно да следва Омир.“

8.
„- Наскоро коментирахме въпроса за изчезването на голяма част от древната литература.
– Да, и се питахме дали трябва да се съжалява или не. Аз примерно бих желал да се беше запазила повече лирика, а може би и някои от по-старите историци – примерно Ефор или Хекатей. Но като цяло мисля, че това, което имаме, не е никак малко. Тъй или иначе, никой никога няма да го изчете напълно.
– А как е изчезнала все пак? Тоест, кога е била най-голямата катастрофа?
– Ами то от самото начало е било трудно да се съберат писаните текстове на гръцкия свят. Ето, казахме, че през VI в. в Атина Омир всъщност го е нямало, трябвало е да се погрижат специално за записването на „Илиада“ и „Одисея“. Това сигурно са били първите книги там, тоест първите, които са съдържали художествена литература. Аристотел несъмнено е имал библиотека, която явно е била тази на Лицея. И Еврипид, както казват някои. Но книгите изобщо са се намирали трудно, иначе нямаше да се коментира надълго и нашироко дали Платон е купил някакви питагорейски книги от Филолай и колко са били. После в Александрия са се купували много книги, също и в Пергам. И, разбира се, в Рим. Изглежда, че към края на античността в по-големите градове е имало почти всичко, но античното образование е започнало да запада, което е било неизбежно след конфликтите около управлението на Юлиан. Нали той е забранил на християните да преподават езическа литература и изобщо словесност.
– И защо не? Всеки да си гледа своето.
– Не е много справедливо обаче. Това значи просто, че християните се лишават от право да обсъждат публично религията на държавата – защото планът на Юлиан е бил, независимо от обявената веротърпимост или дори точно чрез нея, езичеството да бъде религия на държавата. Освен това така християните се изтласкват вън от образованието. Очаквало се е също, че учените хора между тях, за да запазят работата си, ще започнат да премълчават, че са християни, което е удар срещу цялата общност, от върха й. Създава им се силно негативен имидж – тоест, вие сте фанатици, нямате думата за сериозни неща. Впоследствие, сякаш като отговор на това, Юстиниан пък е забранил изобщо преподаването на езическа философия в държавата. Но все пак към IX-X в. в Константинопол трябва да е имало много книги, много повече от запазените днес – защото иначе не би могло да се състави такова нещо като „Суда“, нито патриарх Фотий да направи читателския дневник, който имаме. Значи някои са изчезнали около преписите на „минускул“, които са се правели по онова време – просто не са били преписани, и малкото запазени екземпляри са били загубени. После библиотеките може да са пострадали през 1204 с превземането на града, а после и през 1453. Но дори екземпляри от сега изчезналите да са били оцелели някъде из бивша Византия, ако книгите не се преписват периодично или печатат, както е станало на Запад, по-редките от тях няма да оцелеят дълго.“

9.
„Тя е разказ, който започва с едно скарване, което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че „Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво е трагедията? Тя е, когато някой човек на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си, и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той страда, обикновено зрелищно – значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“ това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да се грижи за войската, а напротив – иска от боговете да й навредят, така че после да бъде помолен да участва във войната и така да възвърне честта си. Но поради всичко това негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие: той се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така че това е „Илиада“ – тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.
– А кое е трагическото при други?
– Ами при Агамемнон, несъмнено. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на Ахиловото отсъствие и големи загуби – защото Ахил напуска и призовава Зевс против него. И има един момент, в който Агамемнон е показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението, героят, на който се случва бедата, трябва да е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам срещу Ахил; и той разбира това.“

10.
– На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете. Някак неестествено ми е изглеждало.
– Това го има само при Омир. Боговете са като зрители в театър, които от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на олимпийските; обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо, и дори на подземните, защото Одисей слиза в царството на Хадес. По-нататък, ако този паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в „Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на фабулата, че е открил драматическата форма, и е показал що е трагично и що е комично.
– А пък аз веднъж вече питах защо Платон не го харесва и сега пак ще попитам, защото не разбрах.
– Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“ го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и мисля, че има едно място от Есхил. Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни, ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия: но Платон е бил прав да се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това, че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не може да е причина за нищо лошо, злото идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това ние ли сме виновни?“
– Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много скучна…
– Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други, както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично, земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството. Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в „Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“ персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се колебае като в „Илиада“, дали примерно Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени авантюристи и разбойници.
– Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи. Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.
– На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той знае, че е добър – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент Александрийски го цитира.

11.
„В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството. Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. И така става, като преди това Телемах, като наследник на царя, свиква събрание на гражданите на площада и споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира екипаж, а самият Телемах казва на икономката Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. И след това потеглят прeз нощта и на другия ден пристигат в град Пилос.
– Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят на II песен. Някой иска ли да продължи?
– Аз. Ще разкажа до края на IV песен. Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.
– Обратно. Тиранът се е казвал като сина на Нестор.
– Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен малко насмешливо, като много приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, където ще разговарят с Менелай, Атина, както си стои до тях, внезапно излита право нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че това е била тя и й принасят жертва. Та те тръгват за Спарта . „Те“, в смисъл Телемах и Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл от… Фере май че се казваше, и на другия ден вече са в Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е достойна за жилище на самия Зевс. И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си Мегапент, който му е от някаква робиня и затова за него не се споменава много. Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва… Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи. След малко идва и Елена, разполага се на столче и й донасят прежда, да си преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и какви ги е вършила до неотдавна. Та точно тя разпознава Телемах – казва, че й заприличал на Одисей, и той си признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от някаква билка, успокоително, която била получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се ободрява. Та тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил поради безветрие в Египет и там успял да говори с „морския старец“ – някакво божество на име Протей; и онзи му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на Агамемнон най-вече, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния остров.
– А този Протей не беше ли онзи, за който разказва Херодот в египетската книга?
– Точно така. За него се разказва, че всъщност бил цар на Египет, който не позволил на Парис да отведе Елена в Троя, а я е задържал при себе си – при това не за да се жени за нея, а да я запази за законния й съпруг. Тоест, справедлив цар. Тази версия я използва и Еврипид в „Елена“.
– И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста. Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател и благороден, но бил изгонен от града си защото убил неволно свой съгражданин. Херодотова история, с една дума.
– Добре, благодаря – казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой иска да продължи?
– Мога и аз. Само ме подсетете как започва пета и после ще се справя сама.
– Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи…“

12.
„- Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не й е приятно, тя почти се разплаква, но трябва да се подчини. Даже пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при положение, че тя е и по-хубава, и е богиня и може да го направи безсмъртен – но Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. Така че той си изработва сала и заминава. Но започва буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва, задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива, Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се разбира, че е островът на феаките.
– Само да добавя нещо, извинявам се – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да умре от студ. Поради това се намесва една морска богиня – или полубогиня, нереида може би – и му дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите: тя му действа като спасителна жилетка, топли го. И освен това той трудно излиза на сушата, защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая открива едно устие на река и се промъква по него.
– Да, и понеже е много изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро й се е явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на топка; и Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина й е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много любезно, прави й всякакви комплименти, че е подобна на богиня – така Одисей се изкъпва, облича се, Атина го разкрасява малко, така че да придобие по-приятен външен вид и когато отново се показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му, пък и момичетата се успокояват. Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от родителите й, и се извинява, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще даде повод за сплетни.
– Това май е краят на VI песен.
– Да – казах. – Да продължим нататък, но моля по-накратко, защото преразказът става несъразмерно дълъг.
– Той стига до града, там пак Атина го упътва, преобразена като някакво местно момиче; той влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на един техен празник с танци и спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи. Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук започва разказът за приключенията от Троя нататък.
– Помните ли ги?
– Разбира се. Само ще ги изброя: киконите на тракийския бряг, после лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с ветровете, обаче малко преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада; после лестригоните, които унищожават целия му флот и оцелява само неговият кораб; Кирка, където остава цяла година; оттам отива в царството на мъртвите отвъд Океана, за да получи пророчество от Тирезий; после се връща при Кирка, която му казва какво предстои и как да се справя. А това, което предстои, са сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая – феаките. Дванадесет са.
– Браво – казах. – Това вече е началото на XIII песен и сме точно на половината на „Одисея“. Това е моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да решат въпроса с женихите.
– Той като че ли е оставен на острова, докато е спал. Направи ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой не го управлява, той сам си намира пътя. Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир, разказва й някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е; но тя започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата – там, където Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак измисля някаква лъжлива история, но твърди, че е срещал Одисей, защото се бил сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли за някакъв скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива, доказва му, че е самият той и решават да действат. И тръгват за града – първо отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява един несимпатичен козар, забравих му името…
– Мелантий.
– И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и просяк, обаче кучето му, което е много старо, го разпознава пред портата. И те влизат, и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за забавление на женихите. Но после Пенелопа го приема, защото са й казали, че знаел нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал във войната; обаче точно й описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва – защото това е първият човек, който успява да й докаже, че наистина го е срещал. Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.
– Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края.
– Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от залата за пиршества – тоест, приемната – под предлог, че трябва да го почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е трудно – най-напред, защото лъкът е много тежък.
– Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и по-млада. И женихите се смайват, като я виждат, започват да й се обясняват в любов и да й поднасят подаръци…
– Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. И той наистина стреля точно и стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.
– Да, и затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт.
– И женихите биват избити. А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още няколко роби и робини, които са били на страната на женихите. Почистват пода на залата и Одисей заговаря с Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на Пенелопа – дали това е наистина мъжът й. Те си лягат и той накратко й разказва за приключенията си: съвсем кратко, на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата, макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си; но Зевс и Атина се намесват и прекратяват войната.
– Така е. Ето че стигнахме до края. Справихме се с цялата „Одисея“.“

13.
„- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?
– Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.
– „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.
– Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството.
– Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“.
– Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?
– Само при крайна необходимост.
– Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението – и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват
– Не е лошо – казах. – Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така…“

…

„Старогръцката литература“. УИ „Св. Климент Охридски“, 2019/2021

*

251