І. Евреите и християните в древната историография
1. Историографията на гръкоримския свят
Като говоря за историография, имам предвид онзи начин да се мисли за миналото – а чрез него и за настоящето – който се е развил въз основата на примерите, дадени от някои ранни гръцки и след това от римските писатели.
Тези писатели са известни. Това са най-напред Херодот, Тукидид и Ксенофонт, писали в епохата на класическия гръцки полис (от средата на V до средата на ІV в.); след това някои автори, чиито имена знаем, но произведенията им, макар и някога влиятелни, са изгубени. Това са някога прочутите Ефор, Теопомп, Тимей. Те се интересуват и от гръцка, и – подобно на Херодот и Ксенофонт – източна история.
После идват гръкоезични историци, които работят в Рим – такива са Полибий (до 120 пр. Хр.), Диодор Сицилийски, Дионисий Халикарнаски (и двамата до края на І в. пр. Хр.). Те насочват вниманието си към римската история и сочат създаването на империята като процес на обединение на целия свят, който те познават. След тях се появяват и собствено римските, латиноезични историци, които пишат било за цялата история на своята държава, било за определен отрязък от нея – такива са Салустий (до 35 пр. Хр.), Ливий (до 17 сл. Хр.) и Тацит (до ок. 120).
Покрай този жанр, който се занимава с делата на една или повече държави, се появява и биографията, която обръща внимание на делата на изтъкнатите личности. Това са обикновено държавници и пълководци; понякога се говори и за оратори, но и това във връзка с политическата им дейност. Биографични съчинения е писал още Ксенофонт през ІV в., но жанрът процъфтява от І в. пр. Хр. нататък: по-известните автори са Корнелий Непот (до ок. 30 пр. Хр.), Светоний (до ср. на ІІ в. сл. Хр.) и особено Плутарх (до ок. 120). Едва към началото на ІІІ в. вече се обръща внимание и на недържавници. По това време работят Диоген Лаерций, който пише биографии на философи и Филострат, който е автор на книга, в която се дават кратки сведения за по-древни и по-нови ретори (“софисти”).
От този кратък преглед става ясно, че древната историография се интересува преди всичко от хора, които са имали роля в управлението на държавите си; от нейна гледна точка това са “историческите личности”. За тези историци е важна държавността, и най-напред дотолкова, доколкото държавата се проявява като военна сила. Поради това те пишат преди всичко за войни.
2. Еврейски (извънбиблейски) и гръкоримски свидетелства за евреите и християните до края на ІІ в. сл. Хр.
Ако гръко-римските автори са обръщали някакво внимание на еврейския народ, това е било, както може да се очаква, във връзка с някои военни конфликти и смущения, които са възниквали при управлението на империята.
Древните гръцки историографи, включително и Херодот, не споменават нищо за еврейския народ – от тяхна гледна точка той е бил само един от множеството народи, събрани в границите на персийската империя, при това твърде малък и слабовлиятелен.
За евреите говори египетския историк от ІІІ в. пр. Хр. Манетон, но неговите съобщения се различават твърде много от това, което ни е известно от Библията, заради което и е критикуван от еврейския историк Йосиф Флавий (до ок. 100 сл. Хр.).
За еврейската история пръв измежду добре запазените автори пише философът Филон от Александрия (до ок. 45 сл. Хр.). Повечето от съчиненията му съдържат коментирани преразкази на Мойсеевото петокнижие и там той представя размислите си за живота на Мойсей и на древните патриарси. Но все пак неговите съчинения са по-скоро екзегетични и апологетични, отколкото исторически, тъй като той просто коментира Библията и търси подобия между Мойсеевия светоглед и гръцкото философстване.
Но първият запазен автор, чийто предмет е именно политическата история на еврейския народ, е Йосиф Флавий. От него научаваме много за възстановянето на еврейската държава от Хазмонеите през ІІ в. пр. Хр. и за по-нататъшните събития. Там има дълго и подробно представяне на управлението на цар Ирод І и наследниците му включително до избухването на еврейското въстание през 66 г. и разрушението на Йерусалим от армията на Тит. Йосиф е първият нехристиянски автор, у когото има съобщения за Йоан Кръстител, за Яков, брата на Иисус Христос и за самия Христос.
Съобщенията у езическите автори не са много и се отнасят предимно до войната през 66-70 г., и по-малко до християните. Що се отнася до християнството, най-ценни са сведенията на Тацит, който говори за гонението по времето на Нерон. Слухът за вълнения около Христос още по времето на Клавдий е достигнал до по-младия му съвременник Светоний; а Плиний (до ок. 112), който е лично познат и близък с тях двамата, пише до император Траян за християнските общества във Витиния (към 110 г.) и го моли за съвет – как да се отнася с тях.
По-нататък през ІІ в. съобщенията на езически автори пак не са много. Има две писма на император Адриан (до 138): едното е до проконсула на Кападокия Минуций Фундан относно разследванията срещу християните, напомнящо по съдържание и дух писмото на Траян до Плиний; друго до някой Сервиан (вероятно съпругът на сестра му, тогава консул) относно характера на александрийските египтяни.
За християните споменава Лукиан (до ок. 190) в някои от своите сатири. В “Смъртта на Перегрин” говори за тях като за лековерни и суеверни, но по-скоро безобидни хора. В “Александър, или лъжегадател” се забелязва отглас от гоненията по времето на Марк Аврелий.
Но тогава – към края на века – вече са натрупани и немалко следновозаветни християнски писания, в които покрай много други неща откриваме сведения и за живота на самия Иоан Богослов, за които ще говорим сега.
ІІ. Свидетелства за Иоан Богослов
1. Писмени свидетелства извън Новия завет
И така, Иоан Богослов, за когото мислим, би трябвало да бъде Иоан, брат на Иаков и син на Зеведей; той трябва да е “ученикът, когото Иисус обичаше” (Иоан, 21:5) и да е авторът на Четвъртото Евангелие. Също и на Първо послание на Иоан. На него се приписват и следващите две послания и Апокалипсисът.
За Иоан има много съобщения в Новия завет – не е необходимо да ги изброяваме сега. Няма надеждни извън- и следновозаветни сведения за живота му преди да напусне Иерусалим и да се отправи, както предполагаме, за малоазийското крайбрежие, за Ефес.
Най-ранните и сигурни съобщения за събитията от следйерусалимския период принадлежат на Лионския епископ Иреней.
От Иреней (до ок. 200), научаваме, че неговият учител Поликарп, който бил епископ на Смирна и загинал мъченически към средата на ІІ в., е бил непосредствен ученик на Иоан Богослов. Така че, четейки Иреней, изглежда да стоим на добра основа.
Нужно е да се спомене специално един по-късен, но авторитетен разказ – този на Евсевий Кесарийски (до ок. 340). Евсевий, както сам пише, се опира на свидетелствата на самия Иреней, а и на връстника му Папий от Иерапол, също приближен на Поликарп. Във връзка с живота и писанията на Иоан той цитира още и Климент Александрийски (до ок. 215); и по-рядко Аполоний Ефески (ок. 200 г.) и Ориген (до ок. 254).
Към сведенията, събрани от тези книги, Евсевий добавя, че в Ефес по негови дни се пазела гробницата на Иоан – възможно е да я е виждал лично.
Наред с това има и други, неспоменати от него съобщения при същите автори – примерно, някои места у Климент Александрийски.
На Запад най-ранният писател, който говори за Иоан, е Тертулиан (до ок. 220).
След него е Викторин от Петавия (Петау, сега в Словения), загинал по времето на Диоклециановото гонение, автор на коментар към Апокалипсиса.
Няколко десетилетия по-късно Иероним Стридонски (до ок. 420) е направил едно кратко представяне на Иоан в своята книга “За прочутите мъже”.
Това са ранните сведения, на които би трябвало да имаме доверие. Наред с тях има множество съобщения за живота на Иоан в апокрифни книги, които може би се опират на църковни предания, но може да са просто легенди или нечии произволни приумици.
2. Изображения
Има изображения още от края на ІІІ в. (примерно, релефи на саркофази), но там Иоан не се изобразява отделно, а заедно с апостолите или евангелистите. Но утвърдените иконографски изображения, с които сме свикнали, се появяват чак след средата на ІХ в. като илюстрации към Евангелието.
ІІІ. Заключение
И така, за събитията от живота на Иоан след възкресението и възнесението на Христос знаем и се досещаме както от Новия завет, така и от свидетелствата на историците на еврейския народ и християнската Църква, сред които на първо място са Йосиф, Иреней, Евсевий и Иероним.
Брат му Иаков е бил убит по времето на цар Ирод Агрипа (41-44) – монарх, зависим от Рим и лично приближен на императорите Клавдий и Калигула.
Иоан би трябвало да е живял в Йерусалим поне до апостолския събор на Църквата – събитие, случило се към средата на века (ок. 50 г.) . Там той се е срещнал с ап. Павел, който го нарича”стълб на Църквата” заедно с апостолите Петър и Иаков – братът Господен”.
Би трябвало да е напуснал града най-късно преди началото на юдейското въстание (66-70 г.), завършило с разрушението на Иерусалим . Сигурно е живял най-дълго в Мала Азия, и по-точно в Ефес, където, както твърди Иреней, е написал Евангелието. За известно време е бил на остров Патмос, като изгнаник по времето на Домициан (до 96-та). Там може би е произнесъл “Откровението”. Така предполагаме на основание на самия текст и в съгласие с по-късни автори като коментатора му Викторин. Но други (като Евсевий) се съмняват, че авторът е Иоан.
Напуснал Патмос веднага след смъртта на Домициан и идването на власт на Нерва (96-98). Предал е спомените си на ученици, най-известни от които са Поликарп и Папий.
Твърди се, че е живял над 90 години и е погребан в Ефес в началото на управлението на Траян (според Иероним – в 68-та след Възнесението, сиреч ок 100-та сл. Хр.).
Той не е бил последният жив човек, който и виждал и слушал Спасителя. Още няколко години след него е живял загиналият мъченически втори епископ на Иерусалимската църква Симеон, който е бил убит в Иерусалим около 107 г.
Библиография:
Богданов, Б. Николова, А. Антична литература. Енциклопедичен справочник. “Петър Берон”, 1988; “Отворено общество”, 1996
Болотов, В. В. Лекции по истории древней церкви, т. ІІ. Спасо-Преображенский Валаамский монастырь. Москва, 1994 (фототипно от 1907)
Желев, Ив. Разпространение на Христовото благовестие. “Вулкан-4”, 2003
Поснов, М. История на християнската църква, т. І.”Анубис”, 1993 (1-во изд. 1933)
Смирнов, Е. И. История християнской церкви. Свято-Троицка Сергиева Лавра. Москва, 2007 (10-то изд. 1915)
Снегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви,. т. І. С., 1944
Речник на Светото Писание. Цариград, 1884
Словарь античности. “Прогресс”. Москва, 1989
*
Лекция, прочетена на 7 февруари 2013 г. в Унгарския културен център, София, по покана на Сдружение за Християнско Изкуство – „Мюзикълът“.