Всички публикации от Николай Гочев

кариат

Старогръцката литература в Римската епоха 2020/2021

“„Старогръцката литература в Римската епоха” (Част I, Поезия) е бил провеждан почти без прекъсвания в продължение на 19 години (от есента на 2002 г. досега).

В резултат на тази работа се стигна до една сравнително определена последователност, която беше осъществена и през зимния семестър на 2020/2021 г.

I. Комедията и сродните ѝ жанрове

1.
Започва се с разглеждане на Новата атическа комедия.

Какви са разликите на жанра в сравнение с неговия предшественик – Старата атическа комедия, позната от 11-те оцелели драми на Аристофан?
На първо място, не се представят реални персонажи – Сократ, Еврипид и др., където целта е да се пародира техния публичен образ в очите на съгражданите им. Вместо това се преминава към герои с фиктивни имена (Сострат, Калипид), участващи в действие, чиято цел е брак между влюбени или събиране на разделено семейство.
Покрай това се откриват подхвърлени деца и се решават затрудненията, произтичащи от нежелана бременност – като се оказва, че родителите на укриваното/подхвърлено/незаконно дете са същите, които са вече женени или предстои да сключат брак.
Задачата е да се изработи фабула с щастлив край и да се представят характери от всекидневието – младежи, възрастни родители, хетери, роби, готвачи, войници и др.
Фигури на богове не се въвеждат (при Аристофан ги има, и то пародирани), с изключение на Пан и нимфите.
Хорът не участва в действието.

Обикновено се чете Менандровата Δύσκολος („Мъчният човек“, превод Ал. Ничев), като може да се добави и „Момичето от Самос“ (превод П. Йорданова).

Като илюстрация към комическата разработка на характери (обикновено носители на някаква негативна нравствена черта, която се представя, за да предизвика смях) се четат прозаичните „Характери“ на Теофраст (в преводи на Б. Богданов и Ал. Балабанов).

Като илюстрация към сюжета „любов между двама млади, който след перипетии завършва с щастлив брак“ се чете прозаичният роман „Дафнис и Хлоя“ (превод Б. Богданов). Действието се развива в буколическа обстановка, за която ще стане дума и във връзка с други жанрове/термини (идилия).

За да се придобият още впечатления за характера на тези драми и да се покаже влиянието на атическите комедиографи върху зараждането на римската драма, се четат пиеси от Плавт и Теренций ( „Гърнето“, „Братята“; превод Ал. Ничев).

2.
Представянето на ситуации от градското всекидневие – комични или не – се явява в по-кратки жанрове, наречени мим и идилия.
Четат се някои от мимовете на Херондас (преводи на Г. Кацаров и В. Бешевлиев). Прибавят се подобни произведения на Теокрит (Г. Кацаров, Г. Михайлов, Т. Дончев и др.). Мимът е кратко драматическо произведение, което представя сцена от всекидневието на елинистическия полис – разговор между приятелки, майка се оплаква на учителя от сина си, две жени правят любовна магия, собственик на публичен дом съди клиент, жена ревнува своя роб и го заплашва с телесно наказание.

Четат се изработените за курса справки за Менандър, Херондас и Теофраст.

II. Идилията и буколическият стил

„Идилията“, свързана с името на Теокрит, е термин, отнасящ се до кратки поетически произведения, където действието протича в различна обстановка и епоха.
Някои, като „Сиракузанки“ или „Любовта на Киниска“ могат да се нарекат и мимове. Другаде обстановката е пастирска (буколическа) и там най-често се разказва за поетически състезания между пастири. Трети съдържат обработка на митологически сюжети („Хилас“, „Влюбеният циклоп“), където задачата е да се покаже изразяване на любовно чувство или просто да се представи по нов начин познат детайл от митологията.

Буколическата идилия, също се възприема от римските поети. За да се покаже това, се четат „Буколики/Еклоги“ на Вергилий (превод Г. Батаклиев).

Чете се изработената за курса справка за Теокрит.

III. Наследници на героическия епос

Видяхме, че някои елементи на Старата (от Аристофанов тип) комедия оцеляват във формата на по-краткия мим.

1.
По подобен начин сюжетите от класическият епос на Омир се явяват в по-кратки поетически видове. Сред тях са „епилионът“, пример за който е загубената, но много обсъждана поема на Калимах „Хекала“. Също и химните, в които като част от възхвалата на божеството се включват разкази за неговите дела. Такива са оцелелите химна на Калимах.
За да се поясни характера на жанра се четат т.нар „Омирови химни“ (Р. Константинова), накои от които са от класическата полисна епоха или преди нея, а други са вероятно по-късни, съвременни на Калимаховите.

Ликофроновата „Александра“ (ок. 1400 стиха) е епико-драматическо произведение, където,, под формата на разказ за едно Касандрино пророчество, се представя пълна история на гръцкия свят – от предтроянските времена до походите на Александър.

2.
Има и опити за създаване на големи епически поеми. Такава е „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски (над 6 000 стиха). Тя се отличава от Омировия подход по това, че опитва да представи дълга поредица от събития, засягащи главния герой и така се доближава до митографията. Отделя се особено внимание на любовната история между главните герои, което не се случва при Омир; може да се предположи, че в тази насока Аполоний е повлиян от Еврипид.

За да се види влиянието и на този поет върху римските автори, може да се прочете частта на Вергилиевата „Енеида“, където е разработена легендата за любовта между Еней и Дидона (Г. Батаклиев).

Четат се изработените за курса справки за Калимах, Ликофрон и Аполоний.

(следва)

S

Епос и роман

[Разговори между трима събеседници, проведени от януари до март 2010 г. на живо по радио „София“ и издадени като книга със заглавие „Фантастичното през античността“ – „Проектория“ 2012 и УИ „Св. Климент Охридски“, 2018]

Първи разговор

Eмил Янев: – Добра неделя, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте отново в зоната на риалити романа, аз съм Емил Янев.

Кин Стоянов: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Риалити-романистите сме тук, в студио 4 на БНР и в апаратната, където е звукорежисьорът Камен Жеков.

Е.Я: – Глава втора. „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Всичко това, обаче, след около час, вече по-малко от час. Нашите малки, вече не толкова малки герои, отново се реят в космоса. В момента, след първата глава те останаха на Пикторалия, една от четирите планети на съзвездие Пентаграм.
Нашата задача обаче сега е друга. Днес – в този предварителен час, предхождащ първата глава – отново при нас е един добре познат ви човек, човекът, с когото отваряме страниците на отдавна, отминали епохи и търсим литературни произведения в тях. Това е преподавателят по антична литература в СУ, доц. Николай Гочев. Здравей!

Н.Г: – Здравейте.

Е.Я: – Отново се спускаме дълбоко назад във времето. Целта ни тук, в тези подгряващи часове, са аналогии и практики от раждането на образа, началото на литературните видения. Иначе казано, прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи. Днес какво си ни приготвил?

Част І
За Омир

Н.Г: – Да поговорим за „Одисея”. Миналия път стана дума за „Златното магаре” и тогава казахме, че това е късно произведение, и се наложи да обясним защо започваме със „Златното магаре” и с Апулей. А основание за това имаше. Сега обаче е време да започнем с нещо наистина ранно, със самото начало. Защото не само ние, но и самите древни гърци – тези от класическата епоха – не знаят за никаква литература преди Омир, преди „Одисея” и „Илиада”. Защото дори по времето на Аристотел не са били запазени произведения по-древни от „Одисея” и „Илиада”. Всички са казвали: Омир е началото. Така че той е началото за всички на Запад.

Е.Я: – Да, да, западната цивилизация започва от Омир. Разбира се, в историко-литературен смисъл.

К.С: – „Седем града спорят пред чии порти е просил Омир” – това на Самуел Маршак май беше.

Н.Г: – Да, това е шега. Но има една антична епиграма за спора на седемте града.

Е.Я: – Всъщност нас ни интересуват повече неговите литературни прояви и в случая произведението „Одисея”, което, според мен, най-много се доближава до тези два жанра – фентъзи и фантастика. Но все пак – кога живее Омир и събития от кое време описва той?

Н.Г: – Още през V век пр. Хр., Херодот е отделил място в „Историята“ си за Омир. И казва, че Омир живее 400 години преди неговото време, преди Херодот. Значи за Херодот той вече е бил древен. А 400 години преди времето на Херодот означава ІХ в. пр.Хр. Това е една твърда датировка, която имаме благодарение на един сериозен, солиден автор като Херодот и това е добра изходна точка.

К.С: – В крайна сметка това исторически образ ли е? Защото знаем, че Омир e бил слепец и на старогръцки е „Омир” е значело това.

Н.Г: – Всъщност думата ὅμηρος има като първо значение „заложник”. Но кой знае какъв е бил животът на Омир. Във всеки случай, да кажа още малко за датировката. Днес, след векове умувания, ние приемаме, че Омир е живял през VІІІ в., дори втората половина на VІІІ в. – значи, изтегляме го 100 години към нас. Още от сега да кажем – единственото добро нещо, което имаме като източник за Омир, са собствените му описания на пътуващи певци. В „Одисея” те се казват Фемий и Демодок.

Е.Я: – Така, Омир самият твърдо ли е историческа личност? Защото знаем, че дори в далеч по-късни периоди на литературната история едно име – което и да е име – би могло да бъде сборен образ на цяла плеяда от автори. Това авторско произведение на Омир ли е – „Одисеята”? А също и „Илиада” и всичко, което е завещал Омир – то негово ли е, или е един фолклор, който е подписан по-късно в историята с едно условно име?

Н.Г: – Този въпрос се превръща в тема доста късно. През античността никой не се съмнява, че Омир е реално лице, което е автор на точно тези и още някои произведения. И във Византия също не се съмняват, и в ранните времена на западната класическа филология – XV-XVII век – също. И чак в края на ХVІІІ в. в Германия тази тема се открива. Един класически филолог, казва се Волф, в края на ХVІІІ в. издава Омир и казва „Ето това е текстът на Омир, но според мене „Омир” е само име за тези поеми. Самите те са събрани през VІ в. пр.Хр. в Атина оттук-оттам и са приписани на този предполагаем автор. Всъщност „Илиада” и „Одисея”, всяка поотделно, са просто сборници”.

Е.Я: – Да. Както се казва „Старогръцки легенди и митове”.

Н.Г: – Да, на които им е придадена форма по времето на тиранина Пизистрат през VІ в. Дадена им е някаква цялост. Но това се казва чак през ХVІІІ в. в Германия. През ХІХ в. тези въпроси се дискутират, през ХХ в., обаче не. Започва да се приема, че това най-вероятно са авторски произведения. Защото поемите, които виждаме, са прекалено добре направени, за да ги припишем на някаква група съставители.

К.С: – А сега ще има музика.

Част ІІ
Времето на Троянската война

Е.Я: – Омир, „Одисеята”, 8-9 века пр. Хр., все още това е спорно. Това, което е безспорно, поне към ХХ в. е, че Омир е действителна историческа личност и именно той е авторът на „Илиада”-та, на „Одисея”-та, която днес ни интересува особено много. Там, в „Одисея”-та, търсим раждането на образа, началото на литературните видения, прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи, които са предмет на разработка от библиотека „Български риалити романи”. Това, обаче, след 4.
Сега доц. Николай Гочев от СУ, преподавател по антична литература, ще ни въведе в образите на „Одисея”-та. Има ли дистанция между събитията, описани от Омир и неговото съществуване във времето? Тоест, той съвременник ли е на тези събития или разказва по преразкази?

Н.Г: – Още в древността гърците, или поне повечето от тях, са били сигурни че Омир е много по-късен от Троянската война, и е обработил някакви разкази за нея, които са съществували от доста време. Сега, няколко думи за това какво се случва тогава по света.

Е.Я: – Да, или поне в района. Света в този средиземноморски вид.

Н.Г: – А всъщност центърът на този свят се намира на изток.

К.С: – Мала Азия.

Н.Г: – Не е Гърция, не е точно и Мала Азия, а е по-скоро Двуречието и областта Двуречие-Египет. Това е центъра на тогавашния свят, там се случват нещата. Това са старите цивилизации, там са мощните армии. През VІІІ в. имаме на изток първо една силна Асирийска империя, която точно през VІІІ в. разрушава Северното еврейско царство – Израил. То е разрушено по времето на Омир, към края на VІІІ в. По това време асирийците заплашват даже и Египет. А Египет, тази много стара и прочута държава, е била много отслабена през VІІІ в. и казват, че известно време е била владяна от южни царе, които не са били египтяни.

Е.Я: – По-южни от самия Египет?

Н.Г: – Да. През античността се говори за етиопско царство, което неведнъж е заплашвало Египет. Други страни – например финикийските градове като Тир и Сидон, са процъфтявали икономически, може би и културно, но политически са били подчинени също на Асирия. 150 години преди Омир тез ифиникийци са създали Картаген, за който Омир е чувал. На този град, който е далеч на запад, предстои голямо бъдеще. И също по времето на Омир, значи към средата на VІІІ в., ние казваме, и се знае много отдавна, че е основан град Рим. На него му предстоят векове, докато придобие влияние.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Нито Омир, нито който и да било грък от континентална и от егейска Гърция не е чувал нещо за Рим преди ІV – ІІІ в. пр. Хр.

К.С: – Тоест, събитията, които Омир описва, вече са се случили и дори Еней вече е изнесъл своите хора и е основал Рим.

Н.Г: – От по-късната версия на Енеевата биография става ясно, че Еней, който е троянец, се премества в Италия и векове по-късно негови потомци основават Рим. Основаването на Рим вероятно се е случило по Омирово време, а за самия Омир Еней е древен герой. И още нещо: по времето на Омир – може би малко преди него – са били проведени за пръв път Олимпийските игри. Това е много важно за гръцката история,
защото гърците си правят хронологията по Олимпийските игри. Това трябва да се е случило през 776 пр. Хр.

Е.Я: – Центърът на цивилизацията се мести от изток на запад, той ще премине и през Гърция и ще я подмине в западна посока към Рим. Но нас ни интересуват едни събития в този район. Какво представлява районът, описван от Омир, в епохата, в която събитията се разиграват – Троя, Спарта, Атина?

Н.Г: – Омир не се е занимавал да датира нищо, разбира се, но след време неговите коментатори и всички гръцки историци много са се интересували, и в крайна сметка е било установено, че Троянската война се е състояла някъде към 1180 г.пр.Хр. Разбира се, те са го казали по друг начин.

К.С: – Близо 400 години преди Омир.

Н.Г: – Някъде по това време, в началото на ХІІ в. пр. Хр. е прието да се датира Троянската война, и че тогава е била разрушена Троя. Това вече е краят на голямата гръцка цивилизация от ІІ хилядолетие – микенската цивилизация. И това е времето, в което Египет е все още една мощна държава и времето, когато юдеите вече да в Палестина, но все още нямат цар, а народът се е управлявал от т.нар. съдии…

Част ІІІ
Времето на Омир

E.Я: – В търсене на прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи продължаваме да се връщаме все по-назад в историята. Говорим за южните части на Балканския полуостров и за Средиземноморието. Всъщност, като оставим настрана доколко Хайнрих Шлиман е открил точно останките на Троя, но ако приемем, че е така, каква датировка имат те?

Н.Г: – Имало е спорове. Специалистите са съгласни, че това, което Шлиман е сметнал за Троя, е било някакъв друг град. Но същевременно има съгласие, че онази Троя, за която Омир говори, трябва да е била на същото място, където Шлиман е разкопавал. Това място е стратегически важно, защото то е близо до протоците и се предполага, че войната на континентална Гърция срещу този град е била война, каквито и впоследствие е имало – за протоците, Дарданелите и Босфора.

Е.Я: – Зората на битките за протоците.

Н.Г: – Така изглежда. В това е била силата на Троя. Античните, впрочем, са мислели, че троянците са били подчинени на Асирия още по онова време.

Е.Я: – В какви взаимоотношения се намират политическите сили в района? Преди да отидем към събитията, описани цветисто, образно и митологично, от самия Омир. Имаме гръцките градове-държави, Троя също, сериозна единица – и политическа, и военна. Това ли са силите в този район?

Н.Г: – Ние не сме много сигурни каква е била политическата ситуация в началото на ХІІ в. пр.Хр. Тук има по-скоро догадки. Бедата е, че имаме слаби писмени извори и дори гърците от класическата епоха не са знаели почти нищо. Много повече неща знаем за самото Омирово време, за VІІІ в. Тогава гръцкия свят е бил почти в същото състояние, в каквото го виждаме през класическата епоха, значи от V-ІV в. Та през VІІІ в. вече големите гръцки полиси са съществували, но Спарта е била много по-силна и цветуща от Атина.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Тя е един град, който се развива по-рано и много по-рано е бил влиятелен. За това и атиняните, когато се хвалят със своята история, много рядко се позовават на Омир. Защото Омир не казва почти нищо за Атина. Едвам я споменава като един от многото градове, докато за Спарта говори често и надълго.

Е.Я: – Спартанските царе са основни герои в „Илиада”.

Н.Г: – Да, там е Менелай, Елена. И ние виждаме как Телемах, когато тръгва да търси баща си, отива в Спарта, като в един голям град, едва ли не първи в цяла Гърция. Така че Спарта има голямо предимство. И атиняните, които са стигнали до имперска роля чак през V в., са си казвали: „Да, ние сме силни, имаме големи заслуги пред всички елини, но спартанците все си мислят, че те са първи.” Това го казва примерно Изократ, през ІV в. Сега аз бих казал и някои неща, за това, какво си мислят гърците за отношенията между тях и т.нар. Изток. Това е интересно. Най-добре да се опираме на това, което те самите казват, защото археологическите данни не са толкова добри, колкото писмените извори

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Та, мнението на гърците е следното. Още Херодот, когато започва да пише своята история, казва така: „Ние се намираме във време, в което гърците воюват срещу Персия. Но войната между Гърция и Персия е само една част от много стария конфликт между Запада и Изтока. Това е една история на взаимно нанасяне на несправедливости, като може би първи са започнали от Изток” И поставя Троянската война като епизод от тази поредица сблъсъци. С разрушението на Троя печели Западът и тогава вече, по времето на Херодот, когато гърците отблъскват Ксеркс, те пак казват „Ето пак Западът спечели”, което е малко съмнително – всичко, което е станало е, че просто Ксеркс не е завладял Гърция.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но на Атина това й трябва, защото атиняните извличат максималното от гръко-персийските войни. Те се представят, донякъде заслужено, като защитник на цяла Гърция, и обосновават своята роля като лидер на гърците.

Е.Я: – Там междуособицата е особено силна, вече впоследствие, между Спарта и Атина. Но да видим… всъщност след малко може би ще дойде времето да видим троянците кои са като етнос и какъв фактор са в района.

К.С: – Но това ще го разберем след музиката.

Част ІV
Ахейци и троянци

Е.Я: – Кои са троянците? Какво представлява Троя в епохата, в която се разиграват събитията, описани от Омир? Търсим всичко това, защото ни предстои през „Илиада”-та да влезем в „Одисея”-та. Всъщност целта на днешния час е поне да влезем в „Одисея”. И така, какво представлява Троя, от кого е заселена и кого дразни? И защо?

Н.Г: – Не бихме могли да знаем много неща за Троя, нито подробности. Пак се опираме главно на това, което самите гърци са знаели, а те се надяват да разберат нещата от Омир. Ясно е, че Троя е била един силен град, защото тя е била нападната от всички гръцки градове, взети заедно. Омир ги изброява.

Е.Я: – Обединена гръцка армия.

Н.Г: – Те са стотици, и той най-педантично ги изброява кои градове, от кои места, колко кораба и колко души са тръгнали. Столетия по-късно Тукидид се занимава с това място и казва, че Троянската война не е била толкова голяма, колкото я представят. Казва: „Сега, като преброим колко са били корабите и колко са били хората – малко са били за цяла Гърция”. С което иска да каже, че тогава Гърция е била по-слаба в сравнение с това, което е по Тукидидово време, времето на Пелопонеската война. Във всеки случай Троя явно е била много силен град и се е наложило цялата гръцка армия да се сражава срещу нея.

К.С: – Че даже и траки.

Н.Г: – Да. Там има и траки, но те са били съюзници на троянците.

К.С: – Да.

Н.Г: – Траките са сериозен фактор от най-дълбока древност в тази част на света и понеже го подхвърлихме, ще го илюстрирам с един пример. Един от най-големите специалисти по политика в класическата епоха, Изократ, е казал, че има 3 големи мощни властващи народа измежду варварите. И казва – първо, това са персите, с които ние си имаме сериозни сблъсъци. Второ, скитите, които са многобройни и живеят на север; и трето – траките. „Които бяха толкова страшни”, казва „че в древността бяха стигнали да бъдат съседи на атиняните и когато ние спечелихме една война, тогава те се дръпнаха по сегашните си места и отидоха нагоре. Дотогава бяха много близо до нас”. А и Херодот после казва „Траките, след индийците, са най-много в целия свят” .

Е.Я: – Но има ли троянско население, или това е един космополитен за времето си град, населен от странстващи, търгуващи и взаимно общуващи, но етнически различни хора?

Н.Г: – Не е лесно да се каже. Ако се погледне Омир, виждаме неща, които показват, че троянците, са били, като култура, доста близо до своите противници. Изглежда, че те почитат същите богове. Поне така говори Омир.

К.С: – Част от пантеона ги подкрепя тях в „Илиада”.

Н.Г: – Точно така. Друго – от Омир никъде не личи, че тези хора разговарят помежду си с преводачи.

К.С: – Да, това също.

Е.Я: – Езикова и религиозна общност имат, някакво единство.

Н.Г: – Така изглежда. Обаче някои казват „Ами Омир е поет, ако той започне да си занимава с неща, с които се занимават историците, примерно какъв език говорят, кой ще превежда – той няма да бъде поет. За да може един поет да разказва добре, той трябва да прескочи преводачите.” Но други смятат, че трябва да е имало преводачи. Например Горгий, прочутият оратор и софист от V в., има една учебна реч, в която един от неговите герои – ахеец на име Паламед, казва: „Нуждая се от преводач, за да разговарям с троянците”.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Значи, някой през V в. е казвал: „Може да не са били като нас, да са били други, с друг език и да е имало нужда от преводачи”. Но това са едни умувания, предположения. Все пак Мала Азия е била населена с негръцки племена. Там има гърци, но това са колонисти, които населяват островите и крайбрежието. Ефес, Смирна и много други градове – те са гръцки. Но навътре имаме други народи, примерно лидийците, чийто най-известен цар е Крез и те, без съмнение, не са били гърци. После имаме фригийци, карийци. И по-навътре множество други народи, които впоследствие оставят само имената си като имена на области – Ликия, Кападокия, Памфилия и т.н. Най-далече остава Армения, за която гърците по онова време не знаят. Та когато става дума за троянците се е наложило мнението, че тези хора трябва да са били фригийци. Поне така са мислели през класическата епоха.

Е.Я: – Така. Фригийците са най-вероятното население на Троя. Гърците с обединена армия тръгват, за да унищожат този град. Очевидно, с огромно стратегическо значение, а вероятно и икономическо.

Част V
„Илиада”

Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио читатели, имаме 5-6 минути, в които трябва да изчерпим Троянската война, защото „Илиада”-та я прескачаме като елемент на първообраза или прототипа на днешните жанрове, за които говорим – фантастика и фентъзи. Уверявам ви, че другата неделя ще получите „Одисея” в максималния й вид, както и образа на самия автор Омир. И така, войната трябва да я проведем, макар и набързо, още повече, че през нея трябва да преведем нашия основен герой – Одисей, който е ключова фигура в нея.

Н.Г: – Троянската война, трябва да кажем нещо за нея. Тя започва като една изневяра.

К.С: – Много литературно.

Н.Г: – Да, увлекателно и интригува всекиго. Всеки би желал да чуе какво се е случило, каква е тази изневяра. А Херодот, който мисли като историк за тези неща, казва: „Парис е отвлякъл Елена, но това е било като отмъщение, че някои гърци са отвлекли – обърнете внимание – Европа.” Европа е била финикийка, дъщеря на един тамошен благородник или цар. Някакви европейци отвличат Европа. И казва „Не е странно, че после Александър-Парис е отвлякъл Елена, това е било отмъщение”.

Е.Я: – Кражба за кражба.

Н.Г: – Да, така че историята започва с изневяра. Но какво следва? Менелай вижда изневярата, смята я за оскърбление от страна на троянците, тоест не смята, че само жена му е виновна, и се обръща към всички някогашни кандидати за ръката на Елена, които тогава са дали клетва, че който и да бъде избран за неин съпруг, те ще си помагат, а няма да враждуват помежду си.

К.С: – Каква доблест само. Каква антична доблест.

Н.Г: – И наистина, когато Менелай и особено Агамемнон, който е главнокомандващ, се обърнали към тях, те са казали: „Да, ще дойдем”. И така тръгват нещата. Те се събират…

Е.Я: – Така се обособява обединена, общогръцка армия, която да тръгне, за да върне Елена обратно на Менелай.

Н.Г: – Да. И този огромен флот тръгва, но не направо през Егейско море, защото им е трудно, за тях даже Егейско море е голямо.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – В този момент то е опасно и бурно, така че те вървят по крайбрежната ивица, която знаем колко е дълга. И в един момент засядат, не много далеч от Пелопонес, някъде срещу остров Евбея, поради безветрие. Тогава се случва една трагедия, която има голям отзвук по-късно, а именно: оказва се, че трябва да се направи човешка жертва. Трябва да се пожертва дъщерята на Агамемнон – Ифигения.

Е.Я: – Ифигения, да.

Н.Г: – Така е казано, казва го прорицателят Калхас – така искала Артемида. И наистина Агамемнон пожертвал Ифигения.

Е.Я: – Той също има участие като посредник, нашия човек Одисей. Че той всъщност е успял да убеди Агамемнон, че в името на големите цели, Ифигения трябва да се жертва Там вече изпъкват част от неговите качества, той е умен…

К.С: – Хитроумен.

Е.Я: – Дипломатичен, знае как да си постига целите.

Н.Г: – За Одисей се разказват много неща, например че в началото въобще не е искал да ходи на война, имал е млада жена и малко дете, знаем кои са. И се е преструвал на луд. После се отказал да се преструва, и тръгнал. За Одисей се разказват всякакви неща и даже в древността някои биха казали: „Одисей е един преди всичко непочтен, даже посредствен човек, докато Ахил е герой. Дали е справедливо всеки от тях да е главно действащо лице на епическа поема?” Но впрочем духът на поемите е различен.

Е.Я: – Да, той не е типичният герой на гръцката митология. Те са някак самопожертвувателни, достойнството и честта преди всичко, докато Одисей е по-компромисен, той в името на оцеляването е готов на всичко.

Н.Г: – Ето това е многообразието при Омир

Е.Я: -Да.

Н.Г: – И за това той е голям поет, защото е направил само две поеми, но главните герои са съвършено различни. В „Илиада” героят е Ахил, който е твърд, безкомпромисен и се жертва…

Е.Я: – Да. Тоталният герой.

Н.Г: – За когото най-важна е честта, и то във всеки момент. А от другата страна е Одисей, който е герой на оцеляването. Той може да изпадне във всякаква ситуация, да излъже, да бъде всякакъв. Така че Омир си е казал: „Ще направя две поеми, едната ще бъде такава, другата – различна.” И наистина „Одисея” е съвсем различна.

Е.Я: – Единият звучи по-митологизирано като характер, Ахил, а Одисей е по-близко до човека.

К.С: – Но ние трябва да доразкажем Троянската война.

Н.Г: – Да. Та ето, те жертват Ифигения, и по-късно Агамемнон като че ли ще си плати за това решение. Потеглят и стигат до Троя и, казва се, воюват там 10 години. Но Омир, понеже не му е интересна хронологията, не се занимава с това, да разказва за десетте години, а е взел няколко седмици. И се е заел да разкаже нещо от тези няколко седмици. Започва със скарването. В един момент се скарват Агамемнон и Ахил, и Ахил се отдръпва, защото го обиждат. И казва „Аз ще се оттегля, но освен това и ще направя така, че армията да пострада, за да разберат, че съм необходим”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Какво става? Майка му, която е богиня, отива при Зевс, Зевс казва: „Да, ще помагам”, тоест нека да пострада ахейската армия – и тя армия наистина пострадва. Има някои хубаво разказани единоборства, с които Омир прекъсва представянето на военните действия. И действително, троянците притискато враговете си, стигат до лагера, до корабите и малко остава да подпалят корабите, след което ще унищожат армията. Защото те без кораби, разбира се, ще загинат. Тогава в битката влиза Патрокъл, приятелят на Ахил, и загива. И понеже той загива, Ахил казва: „Аз ще се върна”.

Е.Я: – Това е вече мотивът за Ахил.

Н.Г: – „Ще се върна, за да отмъстя”. Не просто му хрумва, че му е омръзнало да бездейства, или че просто се е притеснил за Агамемнон и армията.

Е.Я: – Има кауза.

Н.Г: – Има неочаквана, но сериозна и истинска причина да се върне. А не, че някой му е казал „Хайде да ти платим повече”. Те отиват веднъж, но той ги връща.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Така че и това е добре направено. Не случайно Аристотел казва на едно място в „Поетиката” – „Омир, който всичко прави много добре, и това е направил хубаво.” Та в този момент Ахил се връща и се стига до единоборство с Хектор, в което Ахил побеждава.

Е.Я: – Ахил и Хектор, епичния дуел, двубоят между двамата.

Н.Г: – Накрая Ахил и Приам се помиряват, за да може Хектор да бъде погребан. Това е.

Е.Я: – Така. След това нещата вече са болезнено познати и от филми, варианти, вариации и т.н. Дървеният кон…

К.С: – Даровете на данайците.

Е.Я: – Даровете на данайците и огромната конспирация на Одисей, който в крайна сметка печели войната и не случайно получава снаряжението на Ахил. В крайна сметка е това и по този начин ние ще приключим Троянската война, защото нашата цел, недостигната на този етап, беше „Одисея” и по-нататъшните десетгодишни митарства на самия герой. Това обаче другата неделя от 15 ч.

Втори разговор

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, вие сте отново, както обикновено по това време, в зоната на риалити-романа. Аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Тук сме в студио 4 заедно със звукорежисьора Камен Жеков.

Е.Я: – Вече свикнахте, в тази втора част на „Стражите на съзвездие Пентаграм” – „Семената на покварата” за вас работи експертът по антична литература, доц. Николай Гочев, преподавател в СУ. Той прави максимални усилия, за да свържем раждането на образа, началото на литературните видения с днешните прояви на фентъзи и фантастика.
И така, миналата неделя започнахме разказа за Омир и епохата. „Одисея”-та не можахме даже да я достигнем, защото материалът е огромен. Всъщност ние търсим не точно преразказа на събитията, а да видим как се ражда образът, прототипът на тези два сегашни литературни жанра. Войната приключи, с това ние отмятаме „Илиада”-та и този трети час ще бъде посветен изцяло на Одисей и „Одисея”-та. На по-човешкото лице на героя. Казахме и предната седмица – Ахил е тоталният герой, античният полубог, човекът, за когото доблестта е всичко. Одисей, обаче е съвсем различен.

Част І
Одисей и Калипсо
Н.Г: – Да, Одисей е антипод на Ахил. Той е хитър, ловък, не мисли толкова за честта, колкото за оцеляването си. И е любопитен.

Е.Я: – Да. Много човешко.

К.С: – Всъщност единственото, което може да застраши неговото оцеляване, е любопитството му.

Н.Г: – Да, като при циклопа. Там той си е виновен, че за малко не пострадва. Тук мислех да си припомним това, което казахме за „Златното магаре”. Там беше казано, че любопитството е лошо нещо, особено любопитството към видими неща и разни съмнителни приключения с магьосници и подобни хора. Но Одисей прави точно това. Той е любопитен за срещи с магьосници, с чудовища, любопитен към непознатото. А Ахил е различен. Той просто иска да завоюва вечна слава.

Е.Я: – Това го превръща в класически трагически герой. Но неговото продължение, както казваш, е новият герой, който носи човешки черти, който е някак по-близък до човешката природа.

Н.Г: – Ахил загива при Троя и е изгорен, и урната му е погребана с почести. А Одисей трябва да се върне. Това е неговата задача.

Е.Я: – Те всички трябва да се върнат, заедно с невярната, красива Елена.

Н.Г: – Да. Една от най-благополучно завърналите се е Елена. Това е засвидетелствано в „Одисея”. Някои обаче се завръщат, за да намерят смъртта си, като Агамемнон.

К.С: – Всъщност, проклятие тегне върху тях.

Н.Г: – Да. Заради Ифигения може би, а и заради по-стари неща. А Одисей – него боговете го обичат, той би трябвало да се върне благополучно. И се връща, но след много перипетии.

Е.Я: – Сега нека кажем колко години са минали от отпътуването на Троя от общата гръцка армия. На десетата година те тръгват да се прибират и тогава на Одисей се случват нови 10 години митарстване. Но защо той не се прибира в Итака?

Н.Г: – По-голямата част от отсъствието си от Итака той е прекарал доста спокойно…

Е.Я: – Даже блажено, в известен смисъл.

Н.Г: – Да, на острова на полубогинята Калипсо.

К.С: – Това са едни 6-7 години или колко прекарва там?

Н.Г: – Доста години, в които тя го е задържала, желаейки той да остане завинаги там като неин съпруг. И Омир, който търси проблемната ситуация, та от нея да тръгне разказът, казва така: „Има проблем; и той е, че Одисей се задържа твърде дълго на този остров. А има неща в родната му страна, който трябва незабавно да бъдат решени.” Оттам започва „Одисея”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – В един момент, когато боговете се събрали на пир, както често правят, Атина, който се грижи за Одисей, казва: „Докога ще го държим там? И какво става в неговия град? Ето сега има кандидати за ръката на жена му. Животът на сина му е застрашен. Всичко това справедливо ли е?” И Зевс казва „Любима моя дъще, да, това не е справедливо, ти си права и аз ще се погрижа.”

Е.Я: – Така започва „Одисея”.

К.С: – Ами, нека ние да се погрижим за музиката.

Част ІІ
Одисей при феаките

Е.Я: – Най-сетне успяхме да влезем, след двуседмични усилия, в текста на „Одисея”. Там, в „Одисея”-та, търсим това, което е смисълът на тези предварителни часове: раждането на образа, началото на литературните видения в античността, прототипите и първообразите на днешните жанрове фентъзи и фантастика. И така, Одисей е в своите приключения, това ще му струва 10 години. Да видим какво му се случва.

Н.Г: – Одисей се задържа при Калипсо и живее безгрижно.

Е.Я: – Той, на пръв поглед, тръгва с доста сериозна флота, защото сегиз-тогиз му унищожават цели групи от кораби, а продължава да има с какво да се пътува. Това отбелязано ли е някъде в Омир?

Н.Г: – На едно място е казано съвсем точно. 12 кораба е имало с него и в началото те са пострадали на тракийския бряг, където част от моряците му са били избити. Понякога Омир е точен.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – „По 6 души от кораб бяха убити от киконите.” Киконите са били траки, може би. Но след това тези 12 кораба са продължили и голямото нещастие се е случило при т.нар. лестригони, които са унищожили целия флот. Те са едни огромни същества, подобни на Циклопа. След избиването на останалите Одисей избягва сам с кораба си. И цялото пътешествие оттук нататък го прави с единствения си кораб. И накрая идва корабокрушението, където той едва изплува и стига до Калипсо. Това е историята с неговия флот: от началото са 12, после 1, накрая той остава сам.

Е.Я: – Все пак да видим какво му се случва, защото събитията и приключенията са много, а във всяко едно Омир влага огромна фантазия.

Н.Г: – Омир е структурирал „Одисея” по-сложно от „Илиада”. Най-напред, той е направил два разказа, с двама главни герои. Основният наистина е Одисей, но има и история на сина му Телемах, която изглежда отделна и с нея се започва.
И така, Одисей стои при Калипсо, макар че му се прибира, пък и самата Атина казва, че е време. А Телемах, синът му, е по-притиснат – той е близо до пълнолетие, стои в Итака и вижда как домът, в отсъствието на баща му, е пълен с хора опасни, враждебно настроени, претендиращи да се оженят за майка му, а него явно да го изгонят. Защото който се ожени за Пенелопа ще стане цар на Итака.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Какъвто преди това е бил Одисей. И така, при Телемах идва Атина в образа на някакъв приятел на семейството, и казва „Трябва да идеш да потърсиш баща си.” Телемах тръгва и така вървят първите 4 песни: той посещава Пилос, където е Нестор, а после Спарта, където се среща с Менелай и Елена. Цялата „Одисея” е разделена на такива части, смислови единства от по 4 песни. В началото е пътуването на Телемах. И след това Омир се връща към Одисей и казва: „Одисей замина от острова на Калипсо с помощта на един сал, който сам си направи и с големи усилия достигна едно особено място – острова на феаките.” А тези феаки са една някак си приказна цивилизация. Те са много изолирани. Всичко им е като при другите хора, но не са историческа цивилизация. Те са някак отделени, неизвестни, но много гостоприемни и с добре уреден живот. Когато Одисей пристига там, той успява да се срещне с царското семейство. Царят се казва Алкиной, жена му е Арета, а дъщеря им се казва Навзикая. Тя като че ли харесва Одисей, но тези неща са само загатнати.

Е.Я: – Където и да ходи, все го харесват Одисей.

Н.Г: – Та като се виждат с Навзикая той много любезно я помолва да му помогне и я обсипва с комплименти. Навзикая си казва: „Изглежда трябва да помогна на този човек”. Помага, но и Атина също му помага и накрая Одисей достига града като случаен скитник и попада точно в двореца, при царя. Хвърля се в краката на царицата и казва: „Моля те, царице, бъди милостива и ми дай гостоприемство.” И те наистина му оказват гостоприемство, в негова чест организират игри, пир и чак като минават ден-два, тогава Алкиной го запитва кой е. Макар че Одисей вече е показал някои неща – например, че може да хвърля диск, по което се познава, че не е какъв да е човек; защото не всеки може да хвърля диск.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – А и не всеки може да говори така, както Одисей говори. И накрая Алкиной му казва: „Е, гостенино, виждам, че си тъжен.” Даже не казва „Желая да знам кой си”, а: „Виждам, че си тъжен, сигурно искаш да споделиш нещо. Какво има?” И тогава Одисей се представя и казва „Аз съм Одисей.” И оттук нататък започва фантастичната история. Досега имаме 8 песни от общо 24, минала е една трета от поемата и сега започва разказът за Одисей. Започва от Троя.

Е.Я: – То си е ретроспекция на събитията след „Илиада”-та.

Н.Г: – Да, тогава се връщат назад и се казва: „Да видим какво става след Троя.” От девета до дванадесета песен той има да разкаже за киконите, които, вече казахме, убиват част от…

Е.Я: – Той, всъщност, защо не се прибира направо вкъщи? Какво му се случва, че не се прибира? По неговия собствен разказ.

Н.Г: – Случват му се серия от приключения. Някои от тях изглеждат сякаш търсени, но проблемът е, че той има неразумни другари, които никога не се съобразяват с неговите съвети. И когато казва: „Нека да направим това”, другарите му правят обратното.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Излиза, че другарите му са лоши и заради тях Одисей не се прибира.

К.С: – Ние, понеже имаме добър музикален редактор, ще послушаме неговия избор.

Част ІІІ
Разказът на Одисей

Е.Я: – Нататък, уважаеми неделни радио-читатели. Разказът на Одисей от самия Одисей. Естествено, авторът е Омир, но тук самият Одисей разказва какво се случва с него и неговите лоши другари след завършването на Троянската война.

Н.Г: – И ето, Одисей със своя малък флот от 12 кораба потегля след всички събития в Троя. Спират за малко на тракийския бряг, където попадат на едно зло варварско племе, наречено кикони. Най-напред спечелват битката срещу тях.

К.С: – Не прощават те, ахейците.

Н.Г: – Да. Но Одисей казва „Спечелихме битката, взехме пленници, сега да вървим.“ Другарите му обаче казват: „Да си починем.”

К.С: – Наопаки.

Н.Г: – Погрешно, защото киконите се събират, на другия ден ги нападат и избиват немалко хора, и Одисей с мъка се спасява със своите кораби. Потеглят и попадат при едни странни същества, като че ли хора, наречени лотофаги. При тях всичко е като при другите, обаче има нещо странно, а именно, че ядат едно растение, което се нарича „лотос”.

К.С: – Лото-фаги.

Н.Г: – И който хапнел от този лотос вече не искал да се прибере.

Е.Я: – Пак изкушението.

Н.Г: – Да. Те приличат на сирени – с нещо задържат пътника. Но тук било сравнително лесно: Одисей видял, че някои са изяли лотоса, прибрал ги насила, и тръгнали обратно. Така че дотук не е страшно. В един момент, когато са заобиколили Пелопонес – тук все още сме на сигурна географска основа, знаем къде сме – се казва: „Видяхме остров Китера, но ни отвя вятър и попаднахме при Циклопа.”

Е.Я: – Полифем, син на Посейдон, сериозна фигура.

Н.Г: – Няколко приятели на Одисей биват изядени по негова вина, защото той е настоявал да се прехвърлят от отсрещния остров на сушата и да видят кой обитава тази пещера, пълна с овци и кози.

К.С: – Този Полифем ще се появи и в друг наш подгряващ час, но сега ще запазим тайната.

Н.Г: – Така че те пострадали страшно, но благодарение на необикновената хитрост на Одисей успели да го ослепят. Не да го убият, защото ако го бяха убили, нямаше да излязат.

Е.Я: – Те първо го напиват.

Н.Г: – С тракийско вино.

К.С: – Тракийско неразредено.

Н.Г: – Двадесет пъти по-силно от гръцкото. Та успяват не само да го ослепят, но и да се измъкнат от пещерата. И все пак Одисей го предизвиква, след като се е качил на кораба, и казва: „Знаеш ли кой съм аз?” Тук се вижда суетността му. И те за малко не пострадват, защото циклопът хвърля по тях скали, но се спасяват. След това попадат при Еол, който владее ветровете. И той, който е полубожество, казва: „Ще ви вържа ветровете в чувал и вие вървете с попътния вятър.” Те тръгват и почти стигат до Итака. След четвъртото приключение вече я виждат.

Е.Я: – Географски къде е ситуирана Итака?

Н.Г: – Итака… И сега човек може да отиде там. Тя се намира от западната страна на континентална Гърция, между няколко острова, от които Кефалония и Закинт са по-големите. Също Левкада. Итака е едно островче между тях.

Е.Я: – Значи не е южно от полуострова, а западно?

Н.Г: – Да, западно от полуострова. Морето се нарича Йонийско, на север преминава в Адриатическо. Там е Итака; а името Закинт и названието „кефаленийци”, се срещат многократно у Омир. Та те тъкмо виждат Итака, и другарите на Одисей си казват: „А този чувал, какво има в него? Той сигурно е взел от Еол скъпи подаръци и ги крие за себе си?”

Е.Я: – А там са вързани ветровете.

Н.Г: – И те отварят чувала, ветровете излизат. Разбира се, връхлитат върху кораба и той е издухан надалеч. Попадат отново при Еол и Одисей, макар и засрамен, отива при него и казва: „Съжалявам, объркаха се нещата.” И Еол казва: „Махни се. Аз ти помогнах, а ти се връщаш, което значи, че боговете те мразят. Не искам да си имам работа с хора като теб. Щом боговете те мразят, значи не си добър човек.”

Е.Я: -Да, да. Освен Посейдон… който е нормално да е засегнат, след като синът му Полифем, е ослепен – първо напит, после ослепен… Но кои други богове преследват Одисей и защо?

Н.Г: – Главно Посейдон. Иначе другите богове са или приятелски настроени, като Атина, или не са против него, като Зевс; а останалите са по-скоро безразлични. След това той стига в страната на едни чудовища, наречени лестригони, които са подобни на Циклопа, човекоядци. Там загива цялата му флота, остава само той със своя кораб. Бяга оттам и попада на острова на вълшебницата Кирка, която умее да превръща хора в животни.

Е.Я: – На латински – Цирцея.

Н.Г: – Да. Той е щял да бъде превърнат в животно като всички други, но тук се намесва Хермес – ето още един бог, който му помага – и казва: „Ще ти дам нещо, без което няма да се справиш”. И му дава една билка срещу магии. Одисей отива, тя не успява да го омагьоса, уплашва се и казва: „Кой си ти? Да не би да си Одисей?” Той е известен.

Е.Я: – Да, той се е прочул вече.

Н.Г: – И той казва: „Да, аз съм Одисей”. И тя: „Защо не споделиш леглото с мен?”. И Одисей казва: „Да, но ще ми дадеш клетвата на боговете, че няма да ми направиш нищо.”

Е.Я: – Той не се дърпа, само се пазари. Винаги в такива ситуации.

Н.Г: – Да. Споразумяват се и той остава една година при Кирка. Накрая другарите му го подсещат, нищо, че са толкова лоши и неразумни, и казват…

К.С: – Те са в образа на прасето.

Е.Я: – „Ти се увлече.”

Н.Г: – Не са, защото Одисей изисква от Кирка да ги превърне в хора и тя ги прави даже по-хубави отпреди.

Е.Я: – Те също си живеят живота, но ги наляга по-голяма носталгия.

К.С: – Наляга ги, защото нямат Кирка.

Н.Г: – Та след това, разбира се, той настоява да потеглят и тя го отпраща, и му помага с предсказание за пътешествието нататък. Казва му: „Ще трябва да отидеш в света на мъртвите, в Хадес. Принеси им жертва и ще видиш душите им. Нужно е да говориш с Тирезий”. Той отива отвъд океана и там вижда мъртвите.

Е.Я: – Сега тук, това спускане към царството на мъртвите би могло да бъде една межда.

К.С: – А преди това музикалната межда.

Част ІV
Завръщането в Итака

Е.Я: – И така с помощта, литературното и експертно съдействие на доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ, вие сте едновременно на три места – в зоната на библиотека „Български радио-романи”, в третата глава от романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и, в същото време, сте там, където ни развежда доц. Гочев – из странстванията на Одисей. Търсим аналогии с някои днешни жанрове, които разработваме – фантастика и фентъзи. Все пак трябва да приключим с „Одисея”-та, за да можем да кажем някои по-общи неща и да потърсим приликите и отликите.

Н.Г: – Има още три приключения. Той се връща от царството на мъртвите, където е разговарял с мнозина. Това е интересен момент, който впоследствие е имитиран от прочути поети, на първо място от Вергилий в „Енеида”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Ако стане дума в следващите седмици за „Енеида”, ще видим, че и там Еней слиза при мъртвите. Това е точна имитация на „Одисея”. Та като се връща от Хадес, той отново отива при Кирка, която пак му помага. И му казва: „Сега върви, но да знаеш какво ти предстои. Предстоят ти сирените”.

Е.Я: – Изкусителните сирени, да.

Н.Г: – „Някой трябва да ти запуши ушите, за да не идете при тях, защото след това няма да ги напуснете. После предстоят Сцила и Харибда, които са страшни и при тях ще загинат някои от моряците ти, но ти не казвай нищо – трябва да ги жертваш.” Одисей решава да жертва свои другари и ги жертва съзнателно. Не може да го избегне. И след това тя казва: „Ще попаднете на един остров, където пасат свещените крави на Хелиос. Не трябва да ги принасяте в жертва и да ги ядете, защото ще пострадате.” И добавя: „Ако всичко върви добре, ще се прибереш.”

Е.Я: – Всякакъв вид изкушения се предлагат и всичко трябва да бъде преодоляно, като същевременно той да пожертва и част от своите лоши, но иначе верни другари.

Н.Г: – Одисей се измъчва за своите другари, обаче, когато трябва да ги пожертва, ги жертва. И всичко става точно както Кирка му е казала. Действително минават и покрай сирените, и през Сцила и Харибда, после пристигат на острова на Хелиос, Одисей ги моли да не ядат кравите, те обещават, но им се налага да останат там цял месец. Огладняват и казват: „Сега какво? Да умрем? По-добре да ядем кравите, пък като се върнем, ще издигнем на Хелиос, който е техен собственик, прекрасен храм.”

Е.Я: – „Ще се разплатим с Хелиос.”

Н.Г: – Изяждат няколко крави и после е разказано как Хелиос отива при Зевс и му казва: „Няма повече да грея над Земята, ако не ги накажеш.” И Зевс казва: „Добре, ще унищожа кораба.” И наистина унищожава кораба.

К.С: – Това ли е първата стачка в митологията?

Н.Г: – Хубаво е разказано, да. Корабокрушението е страшно, всички се издавят, само Одисей успява да изплува и да стигне до острова на Калипсо. Това е краят на разказа му.

Е.Я: – Върху обърнатия кораб се спасява.

Н.Г: – Спасява се на някакви остатъци от кораба. До този момент всички присъстващи на пира го слушат и не искат да идат да спят. Защото малко преди това той прекъсва разговора и казва: „Нека сега да поспим”, а те отвръщат: „Не искаме да спим. Искаме да чуем разказа докрая.”

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И тогава той казва: „Сега вече стигнах до Калипсо, оттам и идвам, няма какво повече да разкажа.” И те казват: „Добре, изпращаме те за Итака”. И наистина го изпращат с един хубав и много бърз кораб. Той се прибира, там се среща с Телемах, който се е върнал от Пелопонес, открива му се и казва: „Аз съм баща ти”. Телемах казва: „Сега какво да правим?”, а Одисей: „Засега само ти ще знаеш, че съм баща ти, а за останалите аз ще съм някакъв непознат скитник”.

Е.Я: – Това са 20 години отсъствие от Итака. 10 за войната и 10 за митарствата.

Н.Г: – Да, но Одисей не се е променил много. Обаче Атина му помага. Тя ту го прави грозен и подобен на скитник, ту красив.

Е.Я: – За да мимикрира съобразно условията.

Н.Г: – Точно така. И двамата с Телемах отиват при женихите, а там женихите го нагрубяват, отнасят се с него като с обикновен просяк. Но Одисей хладнокръвно понася всички обиди, подготвя унищожението на тези хора и накрая ги унищожава. И е забележителен начинът, по който става това. Изведнъж Пенелопа казва: „Ще се оженя за някой от вас, обаче трябва да е достоен.”

Е.Я: – Тя също хитрува.

Н.Г: – И те казват: „Е, откога чакаме”. А тя: „Тук има един лък, това е лъкът на отсъстващия ми, вече може би покоен мъж. Който от вас прекара стрелата през 12-те халки на брадвите, които сега ще наредим, за него ще се оженя.” Но те дори не могат да опънат лъка. Той е прекалено тежък и голям. И казват: „Не приемаме това условие.” Тогава Одисей казва: „Може ли аз да опитам?”. И те започват да му се подиграват.

Е.Я: – Той очевидно е скитник.

Н.Г: – Да. Но някой от неговите хора му го донася и той го опъва, стреля и прекарва стрелата.

Е.Я: – Доказателство, че е той…

Н.Г: – И след това ги избива всички. После наказва и предателите от неговите слуги, които са угаждали на женихите.

К.С: – Които, да кажем, са предали Пенелопа, че тя през деня тъче, а през нощта разплита.

Н.Г: – Накрая се споразумява даже с роднините на убитите и нещата завършват с мир, както и в „Илиада”.

Е.Я: – И едно възстановено семейство, въпреки блажения живот на Одисей извън къщи в продължение на 20 години. Пенелопа обаче е вярна – това е образът на тази жена според Омир. Така ли?

Н.Г: – Струва си да се разкаже един епизод от края на поемата, за да се види колко изобретателен автор е Омир. След като Одисей е убил всички и по всякакъв начин е доказал, че е Одисей, Пенелопа продължава да се държи с него учтиво, сякаш той е някакъв…

К.С: – Нов жених.

Н.Г: – Уважаван гост, но нищо повече. И накрая Одисей ѝ казва, някак нетърпеливо, което е нехарактерно за него: „Странна жена си ти. Какво не направих тук, виждаш, че аз съм Одисей, и пак стоиш така и просто говориш любезно с мене.”

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И тя казва: „Прав си. Нека да внесат нашето ложе тук, в двора, и да легнем като съпрузи”. А Одисей казва: „Не може да го внесат, защото то е около ствол на една стара маслина, която аз обработих преди време. Не могат да го мръднат, тъй като корените ѝ са в земята.” И тогава Пенелопа казва: „Да, ти си Одисей.”

Част V
Омировата поезия

Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио-читатели, след двуседмични усилия успяхме да възстановим съдържанието на „Одисея”. От всичко, което ви разказахме, целта е да направим аналогии или да очертаем отликите. Доколко Омир би могъл да бъде прототип на фантаст или автор на фентъзи? За фентъзи нещата много прилягат. Това е безкрайна игра на въображението, с много видения, митове, образи. Но има версии, че тук е възможно да има научно-фантастични елементи. Обръщам внимание на това, че мнозина смятат Сцила и Харибда за образ на Гибралтар. Тук вече би могло да се потърси и научно-фантастична нишка, защото краят на света, в който живеят гърците, се намира някъде там. Това е все едно днес човек да пътува някъде към далечни звезди. Има ли такава връзка?

Н.Г: – Не е абсолютно сигурно къде трябва да търсим онова, което Омир е нарекъл Сцила и Харибда. Сигурното е Океанът. Омир казва: „За да се стигне до непознатия свят, до отвъдното, където са мъртвите, трябва да се премине Океанът.” Обаче Океанът е река.

К.С: – Само в представите на античните.

Н.Г: – Да. Значи той е една река, която се върти в кръг и обикаля целия свят. И там, където е Гибралтар – те го знаят, наричат го „Херакловите стълбове”, защото казват, че Херакъл е бил там. И смятат, че като минат отвъд Океана, ще стигнат до една суша – както и ние сега знаем, че ще стигнем до една суша. И оттам вече се слиза в света на мъртвите. Това обаче е една напълно неизследвана територия.

Е.Я: – Тоест, това са познавателни хипотези, каквито в ХХ в. правеха много фантасти. Догадки за нещо, което може да съществува, но нямаме доказателства за него.

Н.Г: – Аз ще се опитам да отдам на Омир дължимото, като кажа, че той, имайки предвид колко много са непознатите неща в нашия свят, е решил да използва непознатото като възможност за творчество. Не всеки би го направил. Други биха казали „Непознато? Не ни интересува. Непознато – мрачно. Да се занимаваме с познатото.” А Омир е казал: „Непознатото е възможност да се измислят неща”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И навсякъде из този непознат свят той търси възможност да измисля неща. Казва: „Непознато? Значи има някакви същества не като нас или някакви цивилизации не като нашите.” Омир използва тази възможност както за непознатото на земята и в морето, в хоризонтална посока, така и във вертикална. Защото много народи почитат богове, както гърците ги почитали, но твърде малко са народите – поне в западната част на света – които като Омир да са използвали своята вяра за поетическо творчество.

К.С: – Да.

Н.Г: – Сякаш Омир е пръв. Сякаш той е казал: „Вярваме в богове. Да видим, ако раздвижим тези богове, какво ще направят.”

Е.Я: – Боговете в отношение помежду си и в отношение с хората, които са им подвластни.

Н.Г: – Те влизат в много динамични отношения с хората. Да видим какво беше при Апулей. Той има много по-голямо уважение към боговете, отколкото Омир.

К.С: – Омир с лекота борави с боговете.

Н.Г: – Да, при Омир отношенията са почти приятелски. Докато при Апулей ти трябва много да извършиш, за да бъдеш удостоен с видение, в което веднъж в живота ти се казва как трябва да живееш.

К.С: – При Апулей има мистерия.

Н.Г: – Това е, защото божеството е далеч и то се интересува от твоето благо, но не се намесва в дреболии. Докато божествата на Омир са близо…

Е.Я: – Божеството все повече през вековете се е втвърдило и извисило, докато при Омир боговете са демократични.

Н.Г: – Интересното при Омир е, че богът се занимава с дреболии и поради това прилича на човек. Но и помежду си тези богове се занимават с дреболии. Това е, за да може да се направи тази литература – литература на приключенията и на някакви много често битови човешки отношения. Та той използва вертикалната посока на вселената, пътят „нагоре”, към света на боговете, по този начин. Но използва и историята по този начин. Казва си: „Имаме някакви легенди от миналото – ще ги употребим за творчество.” Така че и в трите посоки – и географски, и култово, и исторически – Омир взима всичкия материал, който има, за да прави от него литература. Това е първото и най-важното, което си струва да се каже за него.

Е.Я: – Омир, великият слепец, бащата на европейската литература.

Трети разговор

Хезиод. „Теогония”

Част І
Кой е Хезиод

Е.Я: – Рязък завой, рязък обрат, уважаеми неделни радио читатели. Напълно в духа на жанровете фентъзи и фантастика пускаме машината на времето на максимални обороти, защото трябва да се върнем 10 века назад. 10 века назад не от сега – 10 века назад от Лукиан. Лукиан обитава II в. сл.Хр., а ние трябва да се върнем някъде в VIII век, в епохата на раждането на старогръцката словесност. Някъде преди или след, или по време на битуването на Омир, живее друг човек, друг извор на словесност, чиито произведения можем да ползваме и до днес. Става дума за Хезиод. Защо тръгваме към Хезиод?

Н.Г: – Защо към Хезиод? Като мислим за фантастика, помагайки си с гръцката литература, не можем да пропуснем митологията. Огромна част от старогръцката литература е основана върху нея. Като погледнем митологията ние виждаме една от основите на фантастичното творчество, защото митологическите образи се ползват във фантастиката. Историята на фантастиката не може да стигне само до средата на XIX век – когато започва да пише Жул Верн. Тя би трябвало да отиде много по-далеч, щом ще търсим сюжети и образи.

Е.Я: – По-скоро научната фантастика се корени в XIX век. Ражда се с индустриалната вълна.

Н.Г: – Да, но като търсим образи на фантастиката трябва да започнем от митологията. Някой ще казваме: „А нима Омир, за когото вече говорихме, не е достатъчен?” Да, Омир използва митове, но просто като митове, като случки в света на боговете, те не са му чак толкова интересни. За Омир е интересен разказът, сцената, характерът, самият език…

Е.Я: – Да.

Н.Г: – …да бъде увлекателен, да представи нещата художествено. Това не е точно занимание с митология. А Хезиод в половината от творчеството си, ето сега ще погледнем към „Теогония”…

Е.Я: – Преди това да изясним кой е Хезиод и в кое време е живял, защото и там има спорове. Дали е съвременник и съперник на Омир? Някои стигат даже дотам, да е предтеча на Омир.

Н.Г: – Но само да кажа. Хезиод подрежда митологията, събира митовете и ги свързва, за да представи родословието на олимпийските боговете и войните им с други божества и същества. А Омир не я подрежда – той ползва детайли от нея. Хезиод обаче слага ред в митологията, прави нещо като справочник. Затова не е добре да го пропускаме. А иначе – кой е той? Всички, от най-дълбока древност, са били съгласни, че те с Омир са съвременници. Като казвам „дълбока древност” значи да стигнем до Херодот. Във втора книга на „Историята” той казва: „Боговете на гърците бяха изобретени от Омир и Хезиод”. Значи те за него са древни.

Е.Я: – Да

Н.Г: – Той смята, че са живели 400 години преди него, и ги поставя заедно и наравно. А след Херодот се появяват разни биографии на Хезиод, в които се казва, че той се е състезавал с Омир и е спечелил. Това го използва Лукиан. Той казва: „Те и на Острова на блажените се състезаваха и Хезиод спечели, макар че Омир беше по-добър.” Така че е възможно те да са били съвременници, обаче Хезиод ни дава съвсем определени сведения за себе си, което Омир не прави. И това е още един признак, по който можем да разберем колко са различни тези поети. Това, което Омир го представя чрез действие и като образ, Хезиод го казва направо. Това е първото нещо, по което те наистина много се различават.

К.С: – Поетичният и систематичният.

Н.Г: – Единият се служи повече с образи, а другия просто дава сведения. Затова бих казал, че Хезиод е по-близо до нехудожествената литература и като махнем това, че пише в стихове…

Е.Я: – Той си е един хронист на времето.

Н.Г: -… като оставим стихотворната форма, останалото не изглежда като художествена литература. А иначе той казва за себе си някои неща – че живее в Беотия, че родът му е от Мала Азия. Баща му бил преселник оттам. За себе си казва, че животът не му е лесен, че имал трудности с властимащите, които не съдели справедливо. И говори за своето време и страната си. Живеел близо до планината Хеликон. Интересувал се е от земеделие и може би се е занимавал със земеделие лично. И освен това спечелил един поетически конкурс. И по този повод казва, сякаш на шега: „Само веднъж пътувах по море, и то беше да отида до остров Евбея” – а остров Евбея е на такова разстояние от континентална Гърция, че човек може да го преплува, не да пътува с кораб.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Така че това е шега. Все едно, че казва: „Ако ви интересува дали съм плавал по море, да плавал съм – ето, ходих до Евбея.”Така че за Хезиод ние научаваме сигурни неща, направо от поемите му. И можем спокойно да кажем, че той е първият човек в западната литература, за когото знаем н сигурни факти.

Е.Я: – Защо тогава има такъв контраст, такава разлика между наследството или популярността на наследството на Омир и тези на Хезиод? Хезиод е познат главно на специалистите.

Н.Г: – Е, разбира се, Хезиод е много по-слабо известен, но все пак поемите му влизат в образованието, влизат в курсовете по литература, поне във висшето образование чак до ден днешен.

Е.Я: – Това казвам – на специалистите, не на широкия читател.

Н.Г: – Вярно е, че не се преподава в училище. Пак казвам – това, което прави Хезиод, не е художествена литература, то е друго. И мога да разделя творчеството му на две части – пък и има основание, защото от него са останали две произведения. Едното се казва „Теогония”, а другото – „Дела и дни”. Най-напред за „Дела и дни”, да кажем какво е то. Това е едно ръководство за живот. Съветите са дадени ясно, казва се така: „Положението на човека е такова, ние хората живеем в една тежка действителност, трудно си изкарваме хляба, някои от нас го изкарват нечестно и това е лошо, а аз ви съветвам да живеете по честен начин”. И казва: „Бъди справедлив, не ограбвай никого, не мързелувай, направи си семейство…”

Е.Я: – Тоест това е един етичен трактат.

Н.Г: – Има етика, има такива основи, на които Хезиод смята, че трябва да бъде поставен човешкия живот. Но и съвършено конкретни напътствия за това, как човек, като земеделец, да се справя с живота. Хезиод смята, че най-почтеният вид труд е земеделският. Защо? Защото тогава ти нищо не присвояваш от други, я взимаш с труда си това, което самата природа ти дава. Земята може да ражда, а ти ѝ съдействаш.

Е.Я: – От природата отвоюваш битието си.

Н.Г: – Да, точно така. Така че едното произведение на Хезиод се занимава с тези неща, с поучение и напътствия. Бъди справедлив, не причинявай зло, не присвоявай. Ето начинът, по който може да живееш без да бъдеш в тежест на никого – бъди земеделец. Има и други начини, но този е по-добрият. Значи имаме едно ръководство за живот.

Е.Я: – Той е някакъв античен Русо. На такъв прилича от това, което обясняваш.

Н.Г: – Тук някой ще каже: „Е, това може да е било полезно ръководство за управление на домашното стопанство, може да е и добър наръчник за възпитание на деца, но не е литература и няма защо да се занимаваме с него”. Обаче „Теогония” е съвсем друго нещо. Тя е история на Вселената.

К.С: – Сега е времето, може би, да стъпим в „Теогония”, но преди това, вместо назад към природата, да кажем назад към музиката.

Част ІI
Частите на “Теогония”

Е.Я: – В търсене на предтечите, на първообразите на жанровете фентъзи и фантастика, с които днес работи библиотека „Български риалити романи”. В търсене на тези първообрази се спускаме надолу към античността. VIII в. пр. Хр. Един съвременник и съперник на самия Омир – Хезиод – не особено популярен за широката публика, но иначе сериозен фактор. Той е може би другият, вторият извор на старогръцката словесност. И така, ако в „Дела и дни” Хезиод ровичка из земното и човешкото, да видим когато вдигне поглед към небето – условно казано, защото той трябва да подреди малко и митологията, освен земния живот – така се ражда „Теогонията”. Най-напред да разшифроваме заглавието.

Н.Г: – „Теогония” значи „произход на боговете” или „богопроизход, богораждане”. Или генеалогия на боговете. Така трябва да се преведе тази дума и тя, като заглавие, напълно отговаря на това, което Хезиод е направил. Действително, той е подреден. „Дела и дни” беше един сборник със съвети как човек може почтено и, доколкото зависи от него, сигурно да прекара живота си. Без да накърнява чувствата или имуществото на други хора. Във всеки случай поемата е едно поучение, затова и го наричат дидактик и казват: „Епосът, създаден от Хезиод, е дидактичен епос”. От друга страна, „дидактично” може да се преведе и с “образователно”. „Дидактичен епос”, особено в случая с Хезиод, значи „образователен епос”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това, което той предлага, е образование. Докато това, което предлага Омир, не е образование, а е по-скоро развлечение. Разбира се, изпълнено с много вкус. А образованието на Хезиод е такова, каквото може да се предложи на хората – той живее в една почти безписмена епоха, учебни заведения няма. В Омир има само едно място, където изглежда да се говори за писменост. Това е много древна епоха.

Е.Я: – Книги се пишат, но после по-скоро се разказват, от колкото да се разпространяват в писмен вид.

Н.Г: – Много е спорно може ли да се говори за книги в Гърция в този момент. Дълго време специалистите са се колебали дали Омир е записвал поезията си или не. Сега се допуска, че е записвал, но тези неща не могат да се докажат. И така, имаме една древна епоха, в която образованието не може да бъде така разчленено, както го знаем ние. Но това, което дава Хезиод, все пак може да бъде видяно като образование. То се дели на две части. В едната се казва как е най-добре да се живее, а в другата – какво се е случило в света до наши дни, поради което и ние се намираме в положението, в което сме. Това, което прави Хезиод наистина е всеобемащо. То е история на вселената. При това тя е изпълнена само в хиляда стиха, а това е малко, то е колкото една от големите Омирови песни, и се събира на трийсетина страници.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Сега, относно плана на „Теогония”. Текстът може да се раздели на три части. В първата част се говори за началата на вселената и за развитието на вселената до поколението на олимпийците.

Е.Я: – Какви са границите на Хезиодовата вселена, всъщност?

Н.Г: – Представата на Хезиод за вселената е напълно сравнима с нашата. Вселената, за която той мисли, е безкрайна. Така трябва да е, защото той започва с Хаоса и след това минава към земята и небето и нещата, които ще се случват на земята и под небето, но Хаосът е нещо отделно. Той би трябвало да е нещо безкрайно.
И това е първата част, до раждането на олимпийците. Като казвам „олимпийци”, имам предвид Зевс и неговото поколение, братята и сестрите му. Това са Посейдон, Хера и другите. Втората част е за това, как олимпийците придобиват и утвърждават своята власт. Защото Зевс трябва да се пребори с баща си Кронос и с божествата от неговото поколение. А това става с война. И след това, като завладее Вселената, побеждавайки баща си, той трябва и да утвърди своята власт. Това се случва в една втора война, която той води срещу чудовището Тифон, родено от Земята. Така че във втората част виждаме как Зевс побеждава противниците си. Това трябва да се знае от онези, които вярват в митовете или поне искат да си изяснят съдържанието им – защото Зевс и приближените му богове са тези, на които хората принасят жертви и чиито храмове имат пред себе си.

Е.Я: – Да се знае кому принасят жертви.

Н.Г: – Те не са изначални, а са породени от други и в един момент с хитрост и сила са стигнали до това, да завладеят света. Така че тук имаме една идея за богове, която няма почти нищо общо с идеите за Бог, които се разпространяват в Европа впоследствие и които, впрочем, и в този момент някъде съществуват, но Хезиод не знае за тях. Не знае за тях, но аз съм уверен, че той е бил силно повлиян от източните идеи, които достигат до него по слухове.
Третата част е за това, как боговете се умножават и как се оформя семейството на Зевс, така че да се стигне дори до смъртни – но герои, не обикновени смъртни.

К.С: – Субординацията е сложена много добре. Нека сега да послушаме малко музика и после да вървим крачка по крачка.

Част III
Началата на вселената

Е.Я: – Ред на земята при хората, ред на Олимп, хаос и безкрайност във вселената – това ни учи Хезиод, съвременникът и съперникът даже, според някои, на самия Омир. Какво обаче казва той в „Теогония”? Отсега да кажем, части от самите идеи на Хезиод, ще преминат в следващата неделя, защото е очевидно, че няма как да изчерпим и произведенията, и духа на Хезиод. И така, „Теогонията”.

Н.Г: – Хезиод е бил много цитиран и обсъждан през античността, защото, когато хората започнат да философстват – било професионално, било покрай другото – те неизбежно се питат за началата. А Хезиод се занимава с началата. Омир не е такъв. Омир, като всеки талантлив писател, си казва: „Няма да бъда изчерпателен”. Защото да си изчерпателен в литературата, пък даже и в обикновеното общуване, е досадно. И показва липса на талант.

Е.Я: – Той е артист.

Н.Г: – Талантливият художник знае, че няма нужда да е изчерпателен, а работата му е да създава разкази и образи. Затова Омир не се интересува от началата във времето, те изобщо не му трябват. Той казва: „Я да видим някой скарал ли се е с някого, някоя на някого изневерила ли е, някой някого мрази ли?” И действително художественото произведение трябва да започне така. Но Хезиод не е писател, не е и поет, макар че съчинява стихове.

Е.Я: – Литературната форма е била такава.

Н.Г: – Може би липсата на книги и липсата на навик да се записва – да не говорим за издаване – налага изразяването в стихове. Защото стихът по-лесно се помни.

Е.Я: – И други са били стиховете там, върху дълги и къси срички.

Н.Г: – Да, стихосложението е било друго. Та той започва с началата и казва така: „Без съмнение Хаос беше пръв”. Но какво е Хаосът е малко трудно да се каже. „Хаос” буквално означава „онова, което зее”.

Е.Я: – Празнината.

Н.Г: – Бездната.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Неограниченото пространство. „След това бяха Гея – земята, и Тартар – бездната, която е под земята”. Може би „под повърхността”, вътре в земята. Значи Тартарът не е като Хаос, който е извън земята. Той е по-ограничен, дълбок и тъмен.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Ограничен, а не безкраен като Хаоса. И после, забележете, идва това, върху което толкова са размишлявали впоследствие – „Ерос”. И той е бил пръв. Наравно с Гея и с Тартар е пръв, защото…

К.С: – Привличането.

Е.Я: – Не само това, продължението на човешкия род е в ръцете на Ерос.

Н.Г: – И на всяко нещо. Не просто на човешкия род. Ерос е онзи механизъм, чрез който нещата се възпроизвеждат. И затова на Хезиод той му трябва. Тук има сериозен размисъл за това, какво е необходимо, за да се задвижат нещата. После казва: „Гея роди от себе си Уран (небето) и после, като се съчетаха, започнаха да се появяват неща”. Казано е в 5-6 стиха, но това е основата.

Е.Я: – Той има претенции да изрази цялото мирознание.

Н.Г: – Затова казвам, че той се стреми към всеобемаща енциклопедия. И оттук нататък започва да изброява нещата, породени от Уран и Гея. Грижата му е да разкаже как възникват съществата в познатия свят, но не просто „живи същества” а явленията въобще. Как се оформя земната повърхност. Той говори за раждане на океана, на реки, на планини. От една страна го интересува оформянето на неживата, както я виждаме ние, природа. От друга страна казва: „Роди се Нощта, а от Нощта – Смъртта, Скръбта, Раздора.” Значи започва да той за нещата, които се случват в човешкия свят, за отношенията. И те са породени, и то още преди хората.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И, освен това, Земята ражда чудовища, което е интересно за нашата тема. Чудовища, с които си служи фантастичната литература.

Е.Я: – Тук е най-подходящото място да спрем, макар че не сме изчерпили Хезиод. Продължаваме го и другата седмица, но не само него. Ще има и друг представител на античността.

*

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми неделни радио-читатели, в очакване на седмата глава от „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев. Седмата глава ще бъде конструирана тук на живо, както обикновено от 16 ч. Сега обаче сме в пролога, автентичния исторически пролог. Знаете, тези предварителни часове търсим първообразите, предтечите, прототипите на двата жанра, които ни интересуват – фантастика и фентъзи, защото някъде там, в размитите граници между тези два жанра е положен нашият сегашен роман „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”. Както обикновено, за вас днес работи отново доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература, СУ.

Част ІV
“Теогония” – праобраз на историографията

Н.Г: – Здравейте.

Е.Я: – Имаме малко работа за довършване отново, това се превърна в нещо като схема, продължаваме да я спазваме. Това са нещо като мостове между отделни предавания.

Н.Г: – Действително, добре е да си припомняме какво сме говорили миналия път. Пък е и полезно да се съпоставят автори от различни епохи, защото това помага да се видят влиянията и общото помежду им. Ние тук не разглеждаме авторите поотделно и сами за себе си, а търсим какво се проявява чрез тях.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И това, което ни интересува най-напред, е митът, а редом с него – художествената литература, която го обработва. Има и други словесни видове, които се появяват в нашите текстове, и аз още отсега ще кажа, че днес ще говорим за историята – в смисъл на историография. Как тя влиза в тези произведения и как е поставена в някакъв митологичен контекст.

Е.Я: – Тоест ще стигнем до началото на историята.

Н.Г: – Да. По времето на Хезиод за създаване на историография в Гърция още не може да се мисли. Проучване на това, което се е случвало на хората през годините и вековете, и преди всичко отношенията между държавите – нали това е, което наричаме „историография”. И древните гърци са били убедени, че това е историята – протичащи отношения между държави и народи. Това все още не се е мислело и не се е представяло от ранните епици.

К.С: – Тоест ние сме в митологичното, а не в историчното време.

Н.Г: – Ние сме в едно поетическо време, където поезията още не се разпространява писмено. Тя е устна и използва митове. Но Хезиод, за разлика от Омир, вече се опитва да направи нещо, аналогично на историографията, което я предхожда. Опитал се е да представи – без изобразяване на характери, без драматизация – поредица от събития, засягащи всички хора по земята.
„Теогонията” е представяне на събития във времето въз основа на митовете. Как се създава вселената – това е, за което се разказва в „Теогония”. Ние миналия път споменахме, че Хезиод казва кои са началата и как възниква вселената. После се занимава с видимата природа под небето. Оттук нататък минава към отношенията между поколенията божества. Изглежда, че първото поколение божества не са точно антропоморфни, каквото явно е олимпийското поколение, а са някакви особени същества, изначални.

К.С: – Те са пораждащи елементи.

Н.Г: – Да, каквото е небето, слънцето, океанът. Те нямат човешки образ, макар че на тях сигурно се е гледало като на някакви живи същества. Това, че са сравнително неподвижни, или еднообразно движещи се, не е възражение – и растенията са така. А ние, като четем имена, които в нашия език звучат вече като собствени – Уран, Хелиос – можем да почувстваме, че древните са си ги представяли като живи същества. Така че това са едни изначални същества, природни явления и стихии, а не антропоморфните богове, които представя Омир. И ето, „Теогония” върви нататък и стига до поколението на олимпийците, които, както всеки знае, са антропоморфни. Това са Зевс заедно с неговите братя и сестри. Това поколение ще започне война със своите бащи от предишното поколение. И тяхната цел е да овладеят вселената.
В това изложение има посока, сюжет. Същевременно става дума за неща, които никой не оспорва. Няма художествено вдълбочаване в непроверими детайли. Така че то прилича на история.

Е.Я: – Къде тук е Кронос?

Н.Г: – Кронос заема важно място, защото той принадлежи на поколението на титаните, първите същества след Небето. Първо е Небето, след това титаните, след това олимпийците. Кронос е титан и баща на Зевс. След това ще видим как Зевс, начело на олимпийците, отстранява Кронос и останалите с голяма война. Но преди да разкаже за тази война, Хезиод казва нещо и за хората. Хората, казва, се отделиха от боговете заради Прометей. Появи се несъгласие между тях и едно от нещата, които се случиха около това несъгласие, беше създаването на жената. Което ме кара да мисля, че Хезиод работи не само с европейски, гръцки митове, но и с близкоизточни разкази, за които е чувал. Казвам „ за които е чувал”, защото това, че хората са влезли в конфликт с Онзи, който е над тях, и че е имало някакво същество, но не човек, което е участвало в този конфликт и че освен това жената, като човек, различен от мъжа, се проявява за пръв път тук – това е нещо, което е дошло от Изтока и вероятно не в писмен вид, а в устен. Това е повлияло на Хезиод, той го е преработил, без да знае какво точно е било написано и казано за тези неща в Близкия Изток.

К.С: – Оставяме титаните и олимпийците да воюват, за да послушаме музика.

Част V
Смисълът на Хезиодовите поеми

Е.Я: – Наближаваме неумолимо към седмата глава на риалити-романа. Точно след 40 минути ще започне нейното конструиране на живо, тук, в story-лабораторията на библиотека „Български риалити-романи”. Сега, обаче, вървим по една добре утъпкана, земна пътека. Намираме се в съвремието на Омир, но говорим за Хезиод и за неговата божествена, не комедия, а енциклопедия или по-скоро енциклопедия на боговете. „Теогонията”.

Н.Г: – Сега във втората част на „Теогония”. Тук са войните. На олимпийското поколение му се случва да води две войни. Едната е срещу по-старото поколение на титаните, които след победата са изпратени в Тартар – онази бездна под земята. На пръв поглед изглежда, че властта на олимпийците е утвърдена. И тогава Гея, гневна от случилото се – защото все пак тя е родителка на титаните – ражда Тифон, който се възправя срещу Зевс. Това е стоглавото чудовище, срещу което Зевс трябва да води втората война. Той го побеждава и то също е хвърлено в Тартар.
И така, имаме две войни, на пръв поглед подобни, но образите, противопоставени в тях, не са аналогични и затова смисълът на войните е различен. В първата се сражават олимпийци срещу титани и слушателят усеща, че те не са толкова различни помежду си – все са божества, едните са по-стари, другите са по-млади.

Е.Я: – Но прави впечатление, че не са вечни божествата в гръцката митология, всяко божество си има в един момент своя край. Има кой да го надбори.

К.С: – Те са предопределени от богините на съдбата, мойрите.

Н.Г: – И все пак не е точно така при Хезиод. Колкото до Омир, той въобще не засяга тези въпроси. Та ето, във втория случай вече Зевс се справя с чудовище, сиреч сила на злото. Нещо заплашително и грозно, което непременно трябва да бъде победено, за да бъде задържан света в реда, който познаваме, и който удовлетворява боговете. И след като Тифон е победен и олимпийците са задържали властта идваме до третата част, в която се разказва за браковете – както е в нашия превод. Не може да се каже „сватби”. „Бракове” е по-добре, може би най-точно „съединения”. Те са, на първо място, между Зевс и богините. И така се прави едно родословие, нещо като списък – от коя богиня Зевс придобива син или дъщеря. Така се казва кои са божествата, които влизат в олимпийския пантеон. Споменава се и за богини, които са влезли в брак със смъртни хора и от тях са се родили…

Е.Я: – Полубожества.

Н.Г: – …смъртни мъже и жени, но герои.

Е.Я: – Херкулес, например.

Н.Г: – Да, той е от Зевс и от смъртна жена. И така се стига до времето на героите, откъдето впрочем започва Омир.

К.С: – Всъщност Ахил също е дете на смесена връзка.

Н.Г: – Такъв е, макар че Хезиод не споменава за него. Та това е краят на „Теогония”. Сега, като хвърлим поглед към това произведение и към „Дела и дни”, виждаме огромна разлика между Омир и Хезиод. Аз веднъж го казах – това, което имаме тук, не е художествена литература. Това е …

Е.Я: – Систематизация на съществуващи легенди и митове.

К.С: – Това не е ли по-скоро първи опит за едно, така, едно описване на цялото мироздание? Включително и взаимоотношенията на хората в етичен план.

Н.Г: – Предлага се нещо като справочник. Чрез него се казва как е възникнал този свят и как се е стигнало до положението, в което се намира човечеството. Но тук история все още няма …

К.С: – Или може би първи опит за философска система, за систематизиране на познатото за света?

Н.Г: – Да, ако философията е какъв да е опит да се разкаже за света като цяло.

К.С: – Поне в началото си е била такава.

Е.Я: – Но ние тук търсим фантастичното. Какви белези и елементи има в тази творба, при положение, че тя попада в нашата поредица като първообраз или прототип на съвременни жанрове?

Н.Г: – Аз сега няма да избързам да кажа за фантастичното, но ще кажа за художествената литература – какво общо има тя с това, което виждаме у Хезиод. Така, както Хезиод е направил нещата, той предлага на своя слушател да вярва в митовете. Защото това му създава една добра основа да разбира света, в който се намира. Обаче когато вярата в митовете си отиде или пък книгата на Хезиод попадне там, където такава вяра просто не съществува, тогава се възприемат само едни образи и сюжети. Те вече имат смисъл само като материал за въображението. Примерно, образите на чудовищата или на красивите човекоподобни богове, или пък сюжетите на войната и браковете. Ето тези образи и сюжети вече се поемат от художествената литература и се разработват според намерението на поета.

Е.Я: – Все пак да сложим някакво обобщение на Хезиод и „Теогонията”, защото идва време за нова промяна. И в епохите, и в автора, и в произведението.

Н.Г: – Хезиод се опитва да даде ръководство за живот. Това, разбира се, не става много ясно, когато се прочете „Теогонията”, но когато се прочетат и „Дела и дни”, тогава се разбира общия му замисъл. Той е: „Живей почтено, справедливо, недей да лишаваш другите хора от нищо и знай на основа на какво трябва да правиш това – то е, защото Зевс го иска. А кой е Зевс? Това е този, за когото разказахме в „Теогония” – който със силата и разума си е станал цар на вселената. С него трябва да се съобразяваме.” Това е, което казва Хезиод.

Е.Я: – Това е квинтесенцията на Хезиод и не само неговата „Теогония”.

Четвърти разговор

Аполоний Родоски. „Аргонавтика“

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов, риалити-романистите сме в студио 4 на БНР, а в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.

Е.Я: – В очакване на четвъртата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” днес отново за вас ще работи специалистът по антична литература и преподавател в СУ Николай Гочев. Здравей.

Н.Г: – Здравейте.

Е.Я: – Продължаваме тази много остро сюжетна поредица. Това е изключително полезно, защото търсим аналогии с фентъзито и фантастиката, а от друга страна, получаваме информация и образи не само от литературата, но и от живота, бита, нравите, епохата на античността, гръцката античност. И така, днес на какво идва ред?

Част І
Аполоний и Омир

Н.Г: – Днес можем да разкажем нещо за аргонавтите.

К.С: – Пак ще попътуваме.

Н.Г: – Да, и не по-малко от преди. Има една поема от ІІІ в. пр. Хр., нарича се „Разказ за аргонавтите” или „Аргонавтика” и се приписва на един автор, за когото се знаят повече неща, от колкото за Омир. Казва се Аполоний Родоски.

Е.Я: – Но пък не се знаят от много хора тези неща.

Н.Г: – Точно така. Омир е известен с малко, но на мнозина.

Е.Я: – Да, да. Защото когато стане дума за аргонавтите, всеки си представя „Старогръцки легенди и митове”. Малцина са чували за човека, когото ти днес ще представиш, заедно с произведението му.

Н.Г: – За Аполоний не ми е трудно да говоря. Той е един човек, когото мисля, че мога да разбера, защото той е бил донякъде филолог.

Е.Я: – Аха, колега.

Н.Г: – Да, действително е бил филолог. Защото е много вероятно да е работил в Александрийската библиотека, която по негово време е процъфтявала. Купували са се страшно много книги и той е отговарял за това, или, както понякога се пише, бил е директор на Александрийската библиотека.

Е.Я: – Това е, значи, ерудит от сериозна класа за времето си.

Н.Г: – Да, това е било световна позиция. Защото тогава Александрийската библиотека е била най-голямата в света. Така че можем да си представим в каква обстановка е живял. Но да кажа по какво се различава той от тези автори, за които досега говорихме. От една страна, Апулей, когото споменахме в началото, е един адвокат, който философства и пише литература. Омир е странстващ певец в дълбоката древност. Но той не се е занимавал с книги, просто е съчинявал стихове. Аполоний пък е специалист именно по литература, по писани текстове. Това личи и от самата поема.

Е.Я: – Има ли, все пак, докато сме при източниците, и предположения за друго авторство на тази история за Язон и аргонавтите?

Н.Г: – Няма.

Е.Я: – Твърдо авторът е Аполоний Родоски?

Н.Г: – Да. Аполоний, доколкото знаем, е първият, който е написал книга по въпроса.

Е.Я: – Да. А срещат ли се имената на Язон, кораба Арго и въобще, така, елементи от този разказ в други разкази и писания?

Н.Г: – Да, срещат се някои епизоди, например в „Медея” на Еврипид. Очевидно, това е част от историята на Язон. Но разкази за цялото пътешествие преди Аполоний нямаме. Можем да допуснем, че преди това е имало и други, обаче те са загубени, почти нищо не може да се каже за тях, най-много да има някакви заглавия.

Е.Я: – Но Язон като герой е познат на гръцката общественост.

К.С: – Той в този поход събира всички герои.
Н.Г: – Разбира се, поемата е митологична. Язон го знаят всички, а Аполоний се заема с тази работа, защото претендира да разкаже за герои, по-големи от Омировите. Те ги надминават, защото са преди тях и някои са техни бащи. Например Теламон е баща на Аякс. Пелей, който също участва, е баща на самия Ахил.

Е.Я: – Значи, така, хубава галерия от образи. Има ли тук някаква конкуренция от Аполоний към Омир? Защото все пак той се опитва да застане над него чрез галерията си от образи.

Н.Г: – Той знае, че по този начин книгата му ще се търси. Той си казва: „Омир е класикът, познават го всички всички, но за големите герои преди троянската война няма поема. Затова аз ще се заема с огромната задача да направя нещо сравнимо с Омир, макар и сега, в една късна историческа епоха; и да видим дали ще се получи.”

К.С: – И ето с този маркетингов подход той наистина оставя името си до наши дни.

Част ІІ
Александрийските филолози

E.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, предстои ни да се качим на кораба Арго, където заедно с Язон и аргонавтите ще усетим острия вкус на едни невероятни приключения, описани от Аполоний Родоски. Преди това обаче да видим епохата, събитията и персонажите.

Н.Г: – Времето на Аполоний, ІІІ в. пр. Хр., е време, което ние, наричаме „следкласическа” или „елинистическа” епоха. Това е времето след походите на Александър Македонски. Какво прави Александър? Той побеждава армията на персийския цар и приема в наследство една огромна територия. Умира млад и след това неговите генерали си я разпределят помежду си и стават царе.

Е.Я: – Центърът на света се движи все по- на запад. В посока Рим.

Н.Г: – Да, защото сега вече силата не е, както казахме, в Асирия или в Персия, а в Македония, или по-точно при македонските завоеватели на изтока. Но те същевременно говорят гръцки и са носители на гръцко образование и поради това, когато те се представят пред този стар и цивилизован източен свят, те казват: „Ние по култура сме гърци”.

К.С: – Александър, като един ученик на Аристотел, налага елинизма върху целия познат свят.

Н.Г: – Да, като ученик на Аристотел и човек с гръцко образование. Бих си позволил да направя един исторически паралел – както Наполеон, който завладява почти цяла Европа и после я раздава на своите генерали, макар и за кратко, така и Александър. Той обаче, за разлика от Наполеон, все пак е от царски род. И като завладява тази територия, той я завещава на хора, които без него биха били никои в историята.
Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче те стават царе и основават свои династии. Сега за Аполоний. Той се намира в Александрия, град, където предстои за няколко века да властват наследниците на Птолемей, един от диадохите на Александър. Той е при Птолемей ІІ Филаделф, който се грижи много за Александрийската библиотека.

Е.Я: – Да, това е времето на Аполоний. За кое време разказва той, обаче? Казваш, че това е малко преди събитията, описани от Омир, поколението преди Омировите герои.

Н.Г: – На много места в „Илиада”, се казва: „Вие тук на този поход сте велики мъже, но имаше едни по-велики от вас и това бяха вашите бащи.” Един от известните Омирови герои, Нестор, най-старият измежду всички, казва: „Срамувам се, като ви гледам как се карате. Вашите бащи не бяха такива. Те бяха по-силни, по-храбри и по-разумни от вас.”

Е.Я: – Това е идеална предпоставка за Аполоний, обаче.

Н.Г: – Да, той си казва: „При положение, че Омир е толкова прочут и фактически той е възпитал всички по гръцки образовани хора, не е ли време след като ние разполагаме с добри записи на митовете, да се направи една свързана история, и то голяма. Една поема за онова, което е било преди Омир.” Това е поколението на бащите на Омировите герои и ние можем да посочим имена.

Е.Я: – Да, това ще направим след малко, когато се натоварим заедно с тях на кораба Арго. Още няколко думи за самия Аполоний, тъй като след това вече влизаме в силен екшън.

Н.Г: – Стана дума, че Аполоний е бил филолог. И наистина той се е занимавал със стари автори. Писал е например за Хезиод, за който и ние ще говорим след време.

К.С: – Няма да ни убегне Хезиод.

Н.Г: – Защото Хезиод е систематизирал митологията. А Аполоний се е интересувал от митология, така че не случайно е писал за него. Влизал е и в полемика със свои колеги. Има например едно съчинение „Срещу Зенодот”. Зенодот е бил александрийски филолог, един от първите, които са издавали Омир. Значи това е било едно общество от ерудити, които много четат, много пишат и влизат в дебати помежду си. И когато Аполоний се заема да пише, той не пише просто като поет. Той пише литература, но работата му е същевременно и ерудитска, научна. И казва: „Не само мога да пиша поезия, но мога да разкажа точно митовете и да ги свържа убедително, в съгласие с източниците. Това не всеки може да го направи.”

Е.Я: – Това му придава класа на Аполоний и тежест в споровете в това общество на ерудити, в Александрия от ІІІ в. пр. н. е.

Част ІІІ
Начало на пътешествието

Е.Я: – Имаме абсолютно всичко необходимо, уважаеми неделни радио-читатели. Eдин величав герой – Язон, средството – корабът Арго, целта – Златното руно. Имаме и един блестящ литератор – Аполоний Родоски. Значи историята може да започва. Днес за вас работи доц. Николай Гочев, преподавател и експерт по антична литература в СУ.

К.С: – И колега на Аполоний Родоски.

Е.Я: – Кои са хората, които общо наричаме „аргонавти”? Както казваш ти, това са бащите на големите Омирови герои, всъщност, може би, много по-големи герои, но някакси по-малко известни. Е, за Язон и златното руно, са правени много филми, книги са писани, но сякаш те, стоят в сянката на своите синове.

Н.Г: – Да кажа накратко откъде тръгват, за да имаме поглед и към географията. Омировите герои тръгват от Спарта, където е Менелай, доскоро заедно с Елена, и от Аргос, където управлява Агамемнон. А аргонавтите тръгват от Йолк. Това е един по-малко известен град, намира се по- на север. Язон се е появява в Йолк, там се среща с местния цар, който се казва Пелий и който му бил чичо.

К.С: – Всъщност бащата на Язон е бил царят.

Н.Г: – Имало е конфликт между двамата братя. Това е общо място в гръцката митология – двама братя влизат в конфликт, единият е прогонен, предполага се – несправедливо. И тук имаме такъв случай. Явява се Язон, и Пелий – като вижда Язон и познава по един белег, че това е човекът, който може да му отнеме царството, а не смее да поръча убийството му – прави нещо, което са правили и други. Казва: „Радвам се, че те виждам, може би ти ще царуваш тук след време, обаче преди това аз искам да те изпитам и да разбера заслужаваш ли да бъдеш цар.”

К.С: – Трябва да има инициация.

Н.Г: – „Ние тук трябва да върнем на наша земя златното руно, кожата на този прочут овен, която се пази в далечна Колхида. Така че” казал Пелий на Язон, „ако искаш да покажеш, че заслужаваш царството, събери героите на Гърция и тръгни за Колхида за златното руно.”

Е.Я: – Тронът иска подвизи. Това е.

Н.Г: – Язон приема това, както и по-късно ще приеме да извърши един подвиг и в самата Колхида, и събира героите. Между тях има някои особено известни. На първо място Херакъл, който има такава тежест, че след време Аполоний решава да го отстрани от експедицията.

К.С: – Могъщият полубог Херакъл – член на екипаж.

Н.Г: – Да, и то – редови. Така че е логично той да се оттегли. Там са Теламон и Пелей, за които споменахме, Кастор и Полидевк, Мелеагър, а също и Орфей, който ще има важна роля в похода. Ето този екипаж потегля, като най-напред трябва да пресекат Егейско море и да минат през Дарданелите и през Босфора, където именно е първото голямо изпитание и голяма опасност.

К.С: – Сцила и Харибда.

Н.Г: – Нещо подобно. Но преди това им се случва друго. Те минават през остров Лемнос и там попадат на една държава, чиито граждани са само жени.

Е.Я: – Те са избили мъжете си една нощ.

Н.Г: – Да и това е повод да останат там известно време, като Язон влиза в нещо като брак с тяхната царица Хипсипила. Тук се вижда как Аполоний по някакъв начин препраща читателя към Омир. Както Одисей се беше задържал при Кирка и след една година му казаха: „Време е да тръгваме”, така и Язон се задържа при Хипсипила. И неговите другари не възразяват, само Херакъл, като най-голям герой, решава да им напомни, че трябва да продължат. Така те напускат Лемнос и им предстои да минат през Дарданелите и Босфора.

Е.Я: – И да влязат в Черно море.

Н.Г: – Да. Тук Аполоний споменава доста градове и показва отлична географска осведоменост, което в този момент вече не е много трудно.

Е.Я: – В много по-просветено време живее той. Поне пет века след Омир.

Н.Г: – Така е. Омир не разполага с книги – той има предания и лични впечатления за света. Докато Аполоний живее сред книги и затова може да говори успешно и за места, където не е бил. Та когато те минават през Дарданелите и след това през Мраморно море, достигат Босфора, попадат на онези скали, които се блъскат една в друга. Успяват да минат между тях, и тръгват по южния бряг на Черно море. Там се спират при един прорицател, Финей, който е в тежко положение, защото не може да се храни. Тъй като има едни страшни птици – доколкото са птици – харпиите, които му отнемат храната.

К.С: – Той е наказан от боговете, затова.

Н.Г: – Да, но тогава аргонавтите му помагат. И Финей, за да се отблагодари, им предсказва почти точно онова, което предстои по пътя. Това е основен литературен похват – трябва да се намери някой, който да скаже на героя, какво му предстои, така че читателят – или слушателят – да е подготвен за повествованието нататък. Това Омир го прави неведнъж. Например, най-обширното предсказание у Омир, което при това се изпълнява точно, е предсказанието на Кирка, когато тя казва на Одисей: „Ще идете там и там; и трябва да действате така, за да се справите”. И се случва точно това. Така и с Финей. Той им предсказва и казаното впоследствие се изпълнява.

Част ІV
Язон и Медея

Е.Я: – Натоварен с елита на гръцките юнаци, корабът Арго търси своята цел – златното руно. Всъщност Язон, величественият герой, има за цел трона, но пътя към трона минава през златното руно. Намираме се някъде във водите на нашето Черно море и от тук вече нещата започват да стават драматични.

К.С: – Днешна Грузия, нали така?

Н.Г: – Да, целта е днешна Грузия. Корабът върви по южния бряг на Черно море, там където е днешна Турция, и се посочват много градове съвсем точно, например град Синопа, който е стар, но и сега си стои там. По средата на Мала Азия.

К.С: – Където е роден Диоген Синопски, основателят на школата на циниците.

Н.Г: – Та те минават през Синопа и продължават нататък. Аполоний разказва за някои слабо познати племена и техните странни обичаи. Той казва: „Вече се видяха отвесните скали на Кавказ и устието на река Фасис; и аргонавтите разбраха, че са достигнали своята цел, че са близо до Колхида.” Дотук това е половината от поемата. „Аргонавтика” се състои от четири книги и това е краят на втората. От трета книга нататък започва нещо по-различно, нещо ново, което отличава Аполоний от Омир. Това е любовната история на Медея и Язон и тя е може би най-ценното в неговата поема.
Ето какво става. Хера и Атина отиват при Афродита и казват: „Нуждаем се от помощта ти. Трябва да кажеш на сина си да отиде и да накара Медея да се влюби в Язон, защото иначе той няма да може да вземе златното руно.” Афродита казва: „Добре, обаче мен Ерос въобще не ме слуша. То е едно непослушно момче, имам само неприятности с него. Напада когото иска, понякога напада и мен самата и ме заплашва. Но ще видя какво мога да направя.” Отива при Ерос и го намира да играе на зарове с Ганимед, едно друго момче от гръцката митология. И казва: “Моето момче, трябва да ми помогнеш.” Той казва: „А какво ще ми дадеш?” Афродита предлагав а ду пори топка и той се съгласява.

Е.Я: – Съблазнително.

Н.Г: – И пита: „За какво става дума?”Афродита казва: „Трябва да накараш една жена да се влюби в някого.” Ерос казва: „Добре, но искам топката сега.” Афродита отвръща: „Не, после ще ти я дам, първо свърши работата.”

К.С: – Плаща се за свършена работа.

Н.Г: – Да. Ето този епизод не може да го има у Омир. Оттук нататък образът на Ерос ще се появява много често в литературата. Точно при Аполоний Ерос за пръв път се среща като малко игриво момченце, от което всички се плашат. Какво става – Ерос ранява Медея, Медея обиква Язон и тук имаме един доста дълъг разказ за самотното страдание на Медея. Тя не разговаря с никого и води едни свои вътрешни монолози за това, редно ли е тя, принцесата, да обикне един чужденец. Такова нещо в „Илиада” и в „Одисея” няма, в целия Омир го няма. За пръв път в епическата поезия е представена героиня, пък и изобщо човек, който размишлява за любовта и се измъчва.

К.С: – Тук има роман, един вид.

Н.Г: – Тя се измъчва от любовта, която се разгаря вътре в нея. След това идва моментът, в който Язон трябва да извърши подвига, който му разпорежда Еет, бащата на Медея. Той трябва да впрегне два бика, да изоре с тях една нива, да посее в нивата драконови зъби, от тези зъби да израснат бойци, които Язон да победи и едва тогава да получи златното руно.

Е.Я: – В тази част на разказа Херакъл вече се е оттеглил от компанията.

Н.Г: – Херакъл го няма, защото той е напуснал аргонавтите още преди да се мине през Босфора. Там се загубва един от аргонавтите, приятел на Херакъл, и той от отчаяние се отказва от похода.

Е.Я: – Драматургичен ход на Аполоний.

Н.Г: – Та какво става тук? Отделя се внимание на това, как Медея прави магии. Тя дава една билка на Язон, Язон си служи с нея така, че да бъде в безопасност, когато се срещне с биковете и воините. Прави, каквото е поискано от него; но Еет, който наблюдава всичко това, се ядосва и замисля как да не изпълни обещанието си и да не даде златното руно – въпреки че подвигът е извършен.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Тогава аргонавтите влизат във връзка с Медея и казват: „Трябва да помагаш.” А те имат един таен разговор с Язон, в който Язон й е казал: “Готов съм да се оженя за теб”. Тя казва: “Добре, аз ще дойда с теб.”

К.С: – Работата се задълбочава.

Н.Г: – И в този момент тя изоставя верността към баща си и близките си и намира начин да му предаде златното руно. Те потеглят обратно и Аполоний много кратко разказва как прекосяват цялото Черно море. Оттук нататък вече се насочват далеч на запад. И интересно откъде минават – те влизат в Дунав.

Е.Я: – А!

Н.Г: – Да, не се връщат в Босфора. За изненада на читателите те решават да минат през Дунав. Всеки днешен човек ще каже: „Какво ще правят те в Дунав?”

Е.Я: – Трябва да заобиколят или да избегнат нещо.

К.С: – Нека да чуем след малко защо влизат в Дунав.

Е.Я: – Както и финала на цялата история, разбира се.

Част V
Завръщане от Колхида

Е.Я: – Само след минути започва четвъртата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Преди това, обаче, продължаваме с невероятната история, която днес ви разказва доц. Николай Гочев, специалист и преподавател по антична литература в СУ. Всичко това го правим, защото, първо, разказите са преодолели хилядолетия и ще останат, завинаги в литературната съкровищница на света и, второ, защото търсим прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи. И така, финалът на тези трагически герои, в каквито ще се превърнат те, Язон и Медея.

Н.Г: – Язон потегля по река Дунав. Те знаят, че Дунав се разделя в делта и че може да се влезе от различни места. После по реката преминават през една равнина. Това е мястото, където сега сме ние и нашите северни съседи.

Е.Я: – Сега, те сигурно слизат от кораба и тръгват по суша да се прибират.

Н.Г: – Не, там е работата, че те продължават да пътуват с кораба по Дунав.

Е.Я: – Аха.

Н.Г: – И така както разказва Аполоний, излиза, че с кораб, при това немалък – щом е пътувал толкова надалеч през Черно море – може да се мине през Дунав и след това да се отклонение по някакъв приток на Дунав и да се излезе в Адриатическо море. Но това е странно.

Е.Я: – То е невъзможно географски, но така или иначе, това е решението на Аполоний.

Н.Г: – Това означава, че Аполоний, а може би и не само той, си представя, че реката може да е нещо като канал. За нас е ясно, ние сме виждали големи реки и знаем, че колкото и да е голяма реката, тя си има край. И този край е в земята, където са изворите. Аполоний, разбира се, е виждал Нил, не пък знае нищо за изворите на тази река. По това време никой не е знаел къде са изворите на Нил. Така че той си мисли, че е възможно една река да бъде просто като канал между две морета. И в поемата това се получава с Дунав, заедно с някой негов приток. Така че те излизат в Адриатическо море и там ги пресрещат колхи, които си искат Медея. Начело на тези колхи е нейният брат – Апсирт. Тогава Медея, коварно го примамва, уж за разговор с Язон и съдейства той да бъде убит от Язон, което е едно голямо престъпление.

Е.Я: – Второ предателство към рода – веднъж към бащата, втори път към брата.

Н.Г: – Престъпление, заради което Зевс им се разгневява и решава, че дори да се приберат там, където отиват – в Йолк, в града на Язон – преди това ще минат през тежки изпитания. Както впрочем се случва и на Омировия Одисей, комуто се гниви Посейдон. И така, те продължават, насочват се към Италия и влизат в река По.

Е.Я: – А сега!

Н.Г: – Напредват по реката. Виждате, че Аполоний действително знае география, макар да има по-особени представи за това как може да се мине през една река. Вървят през По, продължават на запад и влизат в река Рона.

Е.Я: – Това вече е френска територия.

Н.Г: – Да. Това сега е френска територия, а всъщност между По и Рона разстоянието не е и чак чак толкова голямо, не много повече от 100 км. Той смята, че е възможно от По да се влезе в Рона. И така, те навлизат в нея и оттам излизат в Средиземно море срещу Корсика и Сардиния. И като се спускат на юг, достигат острова на Кирка, от което разбираме, че този островът трябва да се постави някъде на запад от Италия.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Тя ги очиства – защото онзи, който е извършил убийство трябва да бъде очистен – но им казва, че не могат да останат при нея, щом са извършили толкова тежко престъпление. След това с помощта на Хера те минават покрай сирените, после през планктите – не Сцила и Харибда, а друго място, също опасно, където се блъскат скали и което Одисей избягва. После продължават нататък и стигат до феаките, където са приети добре. Там пак се появяват едни колхи, които отново искат да им се върне Медея. Цар Алкиной – същият, който е посрещнал Одисей – отговаря: „Ако Медея още е девойка, аз ще я върна. Обаче, ако е била с Язон, няма да я върна, а ще одобря техния брак. И те ще се оженят законно.” Тогава Медея и Язон се събират и на другия ден казват на Алкиной: „Ние бяхме заедно.” Алкиной казва: “Добре, тогава ще ви оженя и няма да дам Медея на колхите.” Така им помага Алкиной. И след това те отново потеглят, имат и други големи изпитания. Отиват до Либия, задържат се известно време на африканския бряг.

Е.Я: – И какъв е краят на Язон и Медея?

Н.Г: – След това минават през Крит и накрай успяват да достигнат Йолк. А за това, че Язон изневерява на Медея и след това тя си отмъщава, то е нещо, което не се разказва при Аполоний.

Е.Я: – Аха.

Н.Г: -Така че Аполоний е предпочел да остави разказа си със щастлив край.

Е.Я: – Защото иначе според други истории тя му убива децата, Язон се самоубива и т.н.

Н.Г: – Аполоний не е използвал тази част на мита. Той я е познавал, но не я е използвал, предпочел е поемата му да има щастлив край.

Е.Я: – Историята свършва щастливо. Сега, уважаеми неделни радио-читатели, дължим ви един литературен анализ на това произведение, който ще получите другата неделя, когато ще ви разказваме и за „Истинската история” на Лукиан.

Е.Я: – Петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Но гвоздеят в предварителната част е друг. Знаете, като в един паралелен свят в предварителните часове развиваме една поредица „Първообразите и прототипите на днешните жанрове”. Говорим за първообрази и прототипи на фентъзи и научна фантастика. В тези часове за връзката между реалното и ирационалното говорим с доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес – Лукиан и една „абсолютно истинска история”, наречена така от самия Лукиан. Но преди това имаме да довършим малко работа от предната седмица, когато се занимахме с аргонавтите.

Част VІ
Митология и литература в „Аргонавтика”

Н.Г: – Здравейте. Наистина, трябва да кажем няколко общи неща за аргонавтите. Защото можем да разкажем сюжета на едно произведение, обаче щом се замисляме за литературата – което е нещо различно от самото литературно творчество – би трябвало да посочим и някои неща, които са общи за произведенията. Та след като сме прочели и разказали самите произведения, добре е да видим и как се говори за литературата.
За „Аргонавтика” могат да се кажат няколко неща. Първо да видим какво представлява това произведение в литературно отношение; преди всичко сюжета и ако има някаква литературна новина. После, как Аполоний се отнася към митовете – защото и той, като Омир, работи главно с митове. Апулей например не работеше с митове. Той употребява един фантастичен подход.

Е.Я: – Да. Една символика, която той разиграва, раздвижва, както си поиска.

Н.Г: – Но и прави един по-скоро реалистичен роман, който се отнася до неговото време.

Е.Я: – Да, абсолютно. С препратки към реалното и хората в него.

Н.Г: – Защото има отрицателно отношение към митологията. Подобно на Лукиан, той има крайно отрицателно отношение към наследената митология. Та както Апулей декларира едно отрицание на митологията, каквато се знае по онова време, така Лукиан я осмива систематично. Обаче в случая с Аполоний имаме нещо като уважение към нея. И третото е да видим за фантастичното, доколкото изобщо го има. Има някакви наченки на фантастично, опити, но да се прави фантастика през античността е нещо сравнително ново и трябва да се опитаме да го уловим. Кой прави фантастика? Например за Омир се съмнявам, че прави фантастика, трудно е да твърдим такова нещо.

Е.Я: – Това са неща по-скоро в сферата на легендите, митовете и приказките.

Н.Г: – Той разработва митове, вглежда се в тях. Обаче фантастиката, ако ще се каже нещо общо за нея, предполага оригинален авторски труд, а не просто художествена обработка на митове. При Аполоний имаме главно художествена обработка на митове, но и малко фантастика. Ще се опитам да посоча какво там може да мине за фантастика.

Е.Я: – Всъщност в самата фантастика се търси постигане на принципно възможни цели, но с невъзможни средства. Или с непознати средства. Не се търсят просто така виденията на някой човек, които може да имат приказен характер. Научната фантастика си поставя цел, която е някъде – обикновено в небесата. Тя трябва да бъде постигната – как? И там вече следват отговорите на тези въпроси. Говоря за класическия случай на научна фантастика.

Н.Г: – Но нека да хвърля поглед към литературното при Аполоний и дали там има някаква новина. Имаме нещо подобно на „Одисея”. В „Одисея” главното е завръщането. Отиването се предполага и подвигът също – това е победата във войната. При Аполоний обаче имаме пълно представяне на отиването и на връщането. А връхната точка е след като те са отишли там и им предстои да се върнат: както в историята за Троянската война връхната точка е превземането на Троя. А тук, в „Аргонавтика”, коя е връхната точка? Някой би казал: „Изглежда, взимането на златното руно.”

Е.Я: – Да. Целта е постигната.

Н.Г: – Литературно обаче, връхната точка е любовната история. Това е новината. Тук не става дума за война, както в „Илиада”. Това миналия път го казах с малко думи, а сега – с повече. В „Аргонавтика” имаме голяма любовна история, и това е целта на Аполоний. С това впрочем той не е пръв в гръцката литература. Той следва Еврипид: защото Еврипид е първият голям гръцки автор, разработил представянето на любовта и то, забележете, както жената я преживява. Това той го прави примерно в трагедията „Иполит”; и даже са го обвинявали за това. Тук Аполоний доразвива Еврипид и представя Медея влюбена, същевременно осъждаща себе си, сънуваща любовни сънища. Това е голямата новина, ако говорим за епическа поезия.

Е.Я: – Както и в преработените легенди за аргонавтите, тази любовна история далеч не е в центъра на нещата. Там са по-интересни самите приключения и препятствията, които преодолява Язон.

Н.Г: – Когато авторите подхождат така, това е един регрес към Омир. Обаче Аполоний е ценен точно с тази история, с която той се изявява като оригинален поет. Това е едното. Сега, относно митовете. Той следва Омир в това, че гледа на митовете, както казах преди малко, с уважение. Какво означава това? Не че непременно трябва да се вярва на митовете, но че те са много хубав материал за поезия. Но сериозна, а не подигравки, както след малко ще видим при един друг писател, при Лукиан.

К.С: – Тоест да оставим сериозната поезия и да вървим към подигравките.

Н.Г: – Последно ми се ще да кажа за фантастичното, ако има нещо фантастично.

К.С: – Да. И трябва да го кажем.

Н.Г: – Това, което бих признал на Аполоний, е следното – че той, бидейки отличен познавач на митовете, подрежда познатите митове, но същевременно произвежда и нещо от себе си. Например, той поставя на южния бряг на Черно море едни народи със странни обичаи и в разказа за отиването им отделя време – да кажем, по петдесетина стиха. Такова нещо в митологията няма, то е измислено от Аполоний. Така че той си е позволил да направи нещо оригинално, но не като развие някакъв известен сюжет, а като измисли нов народ и му припише някакви неизвестни обичаи. В античността така започва фантастичното – авторът се отказва от разработка на митовете и си измисля нещо сам. Ето това вече е началото.

К.С: – Стигнахме до началото на фантастичното.

Пети разговор

Вергилий. „Енеида“

Е.Я: – Нов радикален ход на нашия водач, доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Предния път се изместихме назад във времето с десет века, сега пък рязко дръпваме напред, този път със седем. От VIII в. пр. н. е. отиваме в I в. пр. н. е., римско време, за да потърсим литературните стъпки на един човек наречен Публий Вергилий Марон, останал за историята като Вергилий и възпят от Данте в неговия „Ад” доста векове по-късно. Нас обаче ни интересува как Вергилий с „Енеидата” си се вписва в нашето изследване за първообразите на фентъзито и фантастиката.

Част І
Няколко думи за Вергилий

Н.Г: – Той е изключително влиятелен поет и може да се каже, че по слава и влияние доближава Омир. В историята на европейската литература той е може би първият национален поет. Казвам „национален” в общ смисъл – поет на един етнос или една държава. Омир и Хезиод не се стремят да представляват някакъв етнос, тъй като слабо съзнават разликата си с не-гърците. А тази разлика между гърците като цяло и „останалите” се преживява по-силно чак по време на гръко-персийските войни. В литературата тя се подчертава за пръв път от Пиндар, а веднага след него от трагиците и Херодот. Но големите епици почти никъде не говорят за гръцкия етнос като за нещо единно и отделно. Вергилий обаче живее в друга обстановка. Той има зад себе си повече от 700 години римска история, а съгражданите му още много преди него са били убедени, че са различни от другите латини и италийци. Неговата „Енеида”, е разказ, посветен на римската история.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Въпреки това в много отношения той следва Омир. Служи си с митологията по същия начин, а приключенията на героя му започват оттам, откъдето започва и „Одисея”.

Е.Я: – Да, но нека кажем няколко думи за самия него. Някои житейски факти. На мен ми прави силно впечатление, че има точни дати за раждането и смъртта му. 15 октомври 70 г. – 20 септември 19 г. пр. н. е. Кой е този хроникьор, който се е погрижил така прилежно за биографията на Вергилий?

Н.Г: – Римляните си знаят историята и хронологията много добре.

Е.Я: – Да, но не за всеки. За доста по-тежки имена в историята не са останали чак толкова скрупульозно запазени дати.

Н.Г: – Специално за гърците това е вярно. Когато става въпрос за някой гръцки поет, философ или държавен мъж, ние често се колебаем дори за годината. Гърците нямат добре развита хронология, те изобщо не са много силни в тези неща. Освен това никога не са имали общ календар. Най-разпространено е било датирането по олимпиади, а олимпиадата е нещо, което не дава точност, поне не за месеците.

К.С: – Римляните като бюрократичен народ, обаче…

Е.Я: – Все пак, Вергилий има един добър приятел, много подреден човек – поетът Варий. Той се смята за един от хората, които са запазили сведения за неговата биография.

Н.Г: – Разбира се, данни за биографията на Вергилий се намират. Хораций, примерно, който е малко по-млад от него, има произведения, в които споменава за приятелството помежду им. Има и антични коментатори на Вергилий, които са се погрижили да издирят фактите около живота му. Казахме, че е роден през 70 г. За да разберем какво значи това, може да споменем рождените дати на други известни хора от времето. Юлий Цезар, да кажем, е роден в 100-та.

Е.Я: – Той е в така наречената августовска епоха – на Октавиан Август.

Н.Г: – Да. Вергилий е 30 години по-млад от Цезар, но 7 години по-възрастен от Август. Той е италиец: градът, в който е роден, се е наричал Мантуа. От известните градове в Италия най-близо до него е Верона, а иначе се намира по средата на пътя между Милано и Равена, северно от река По. Мантуа е била малко градче и ако се съди по произведенията му – не „Енеида”, а другите – Вергилий е живял в една по-скоро селска среда. След малко ще се опитам да покажа, че той е еднакво близък до Омир и до Хезиод.

Е.Я: – Равно отдалечен и равно приближен.

Н.Г: – Да, защото в първите си произведения като че ли следва повече Хезиод, особено в„Георгики”. Това е по същество ръководство по земеделие и животновъдство, изцяло по примера на Хезиод. И той го пише като сравнително млад човек, завършва го преди 40-тата си година. След това започва да се занимава с „Енеида”.

Е.Я: – Той е от нисшите слоеве, но иначе от свободното население.

Н.Г: – Да, той не е благородник. Но е имал възможност да попадне в един елитен кръг на интелектуалци и поети, и е финансиран, както всички са чували, от един богат човек, който се казвал Меценат. Това му е дало възможност да пише поезия.

К.С: – А ние сега кредитираме музиката.

Част ІI
Рим през І в. пр. Хр.

Е.Я: – Меланхоличен, стеснителен, бавно говорящ. Млад адвокат, без всякаква дарба. Защото в началото той се пробва за адвокат. Отговаря ли на истината тази характеристика?

Н.Г: – Споменава се, че е учил реторика, което значи, че е учил и за адвокат. Ние споменахме веднъж за приложението на реторическото образование. Възможно е Вергилий да е бил затворен и стеснителен човек. Но това, което ясно личи от произведенията му – и от „Енеида”, и от другите – е, че това е човек, който обича мира. Не го казвам случайно, то има отношение към творчеството му. Той е обичал мира и същевременно е живял в една от най-драматичните епохи за римската държава. Преживял е три граждански войни, в които са загинали стотици хиляди хора.

Е.Я: – Всеизвестните римски граждански войни, първообразът на гражданската война в човешката история.

Н.Г: – Впрочем и преди това е имало граждански войни – да кажем, в гръцките полиси.

Е.Я: – Да, но те са по-скоро конфликти от локален характер.

Н.Г: – Гражданските войни в Рим са били огромни, защото са започнали тогава, когато Рим вече е бил господар на западния свят, обхванал е почти цялото Средиземноморие и е достигнал далеч на север.

Е.Я: – И върви да стане империя.

Н.Г: – Той вече е империя. И в този момент избухва войната и една срещу друга застават армиите на Юлий Цезар и Гней Помпей. Решителната битка е била тук наблизо, в Тесалия. Един от авторите, които пишат за нея, казва: „Какви армии застанаха една срещу друга! Ако се бяха обединили, те биха завладели целия свят.” Силите са били равностойни, но в крайна сметка победила армията на Цезар.
По това време Вергилий е бил 22-годишен младеж и се е намирал в родния град, далеч от тези събития. Следва един период 4-5 години, в който Цезар сякаш умиротворява държавата. След това той е убит – от хора, които са се стремели да възстановят републиката. Резултатът е нова гражданска война между 44 и 42 г., в която от едната страна са цезаристите Октавиан Август и Марк Антоний, а от другата – републиканците Брут и Касий. Тогава Октавиан и Антоний печелят, като битката е още по-наблизо при Филипи, в южна Тракия. Изглежда странно, че римляните водят вътрешните си войни не в Италия а тук, на изток.

Е.Я: – Изнасяли са се на външни земи, да.

Н.Г: – Брут и Касий загиват, а Октавиан и Антоний се споразумяват помежду си и с Лепид – третият човек от триумвирата. Те си разделят империята, като Октавиан поема Запада, Антоний – Изтока, а Лепид – Африка. „Африка” тогава означава само Северна Африка, крайбрежието. Това става след 42 г. пр. Хр,. и изглежда, че е настъпил мирът. Тогава Вергилий отива в Рим. Той се надява, че е дошло времето, когато човек като него би могъл да живее, както желае. Това значи да твори – и то в голям град, където да има мнозина, с които да споделя своето творчество. След десетина години обаче идва третата гражданска война, тази между Октавиан и Антоний. Тя завършва в 31 г., когато Вергилий вече е почти 40-годишен. Спечелена е от Октавиан и е последната за много векове нататък – чак до сътресенията в началото на IV век. Може би на това се дължи уважението на Вергилий към него – защото в държавата най-сетне се установява мир.

К.С: – Сигурно и заради близкия приятел на Октавиан Август – Меценат, който го е подкрепял.

Е.Я: – Нека да довършим с фактологията около Вергилий, за да се спуснем в „Енеида”. Той умира след едно морско пътешествие, когато заболява тежко. Не е много ясно от какво.

Н.Г: – Умира на около 50-годишна възраст, в Бриндизи.

Е.Я: – Интересен факт е, че той моли приятелите си да довършат „Енеидата”. Те не изпълняват тази поръчка, и това дарява автентичния негов текст на човечеството.

Н.Г: – От самия текст става ясно, че „Енеида” е недовършена. Защото така, както я имаме, тя завършва с двубоя между Еней и Турн и смъртта на Турн.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но един поет, който така явно следва Омир, няма да завърши поемата си по такъв начин. „Илиада” не завършва с двубоя между Ахил и Хектор, а с примирието, през което се погребват мъртвите герои – Патрокъл и Хектор. А тук Вергилий сигурно е щял да добави сватбата на Еней и Лавиния, и основаването на новия град, в който след векове ще се родят Ромул и Рем. Защото „Енеида” е за величието на Рим.

К.С: – За „Енеида” – сред като послушаме музика.

Част III
Подражание и оригиналност

E.Я: – Точно 8 минути преди седмата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, започваме да говорим за патриотизъм, благочестие, доблест, милосърдие, справедливост. Всичко това, събрано в чертите на един човек. Става дума за троянския герой Еней и „Енеидата” на Вергилий.

Н.Г: – Напълно съм съгласен с това. Много са разликите между Вергилий и Омир. На пръв поглед Вергилий му подражава и въпреки това е оригинален. Той не някакъв е слаб поет, който просто се опитва да съчини нещо по правилата на жанра.

Е.Я: – Не е отражение на Омир.

Н.Г: – Наглед той умишлено следва Омировите схеми. Но на тази основа прави и нови неща. Ето например образът на Еней. Еней не е като Одисей. Той минава през много приключения, подобни на Одисеевите. Примерно, има среща с прочута жена –не богиня наистина, но все пак царица – Дидона.

Е.Я: – Сякаш при Одисей остават спорни човешките му качества. От гледна точка на морала.

Н.Г: – Одисей е герой, който използва всичките си качества, за да се справи с трудностите на завръщането и в крайна сметка да спаси своето семейство и малкото си царство. Това е всичко, тук не става дума за някакви големи цели. Освен това е способен да се преструва, да лъже. А Еней е честен, добродетелен във всяко отношение. Но не е и като Ахил. Защото Ахил, както е показан от Омир, е честолюбив.

Е.Я: – Суетен. Да.

Н.Г: – Той казва: „Предпочитам да загина млад. Не се боя от смъртта.” А защо предпочита да загине рано, вместо да живее дълго? Защото защитава хора или изпълнява някоя важна мисия?

Е.Я: – Той защитава себе си, собствената си слава.

Н.Г: – Разбира се, той страда, когато приятелят му загива. Но не мисли за бъдещето на някое общество. Той казва: „Искам да се прославя завинаги.” Еней пък пази близките си хора и преди всичко – семейството си, но не е славолюбив. Той просто изпълнява съветите на баща си или на майка си. Наистина, случило се е майка му да е богиня.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Самата „Енеида” се разделя на две части. Песните са общо дванадесет. Първите шест очевидно следват „Одисея” – защото в тях се разказва за пътешествието на Еней след бягството му от Троя. А останалите следват „Илиада”, защото там се разказва за война. Първата песен е нещо отделно, тя е като увод и там си личат влиянията, които Вергилий не просто е възприел, но дори иска да покаже. Но се усеща и оригиналното. Това, което нито Омир, нито Аполоний Родоски правят, е да се придаде исторически смисъл на разказа. Той сякаш казва: „Тази поема е за Рим, за историята на една държава, и даже за цялата човешка история. А не за просто за някои богове и герои, за местни войни и отделни семейства”.

Е.Я: – Еней ще пътува седем години към Италия, защото неговите потомци Ромул и Рем ще основат новия свят – Рим. Но за всичко това, за продължението на нашите усилия в търсенето на първообразите и предтечите на фентъзито и фантастиката, следващата неделя от 15 ч.

Част ІV
Троя и Рим

Е.Я: – Вергилий е нашият водач, както е бил и на Данте. Днес ще се опитаме да направим един преглед на симптомите, които говорят за някакви зачатъци на жанровете фантастика и фентъзи в онези антични времена. Личността на Вергилий нуждае ли се от повече разяснения?

Н.Г: – Може би не. Вергилий не е бил човек, който се е стремял да привлича вниманието на публиката. Казахме, той е предпочитал да се занимава с поезия и да избягва градския шум. Разбира се, не всички са като него – Овидий, за когото също ще говорим, е различен. Той обича шума на големия град и разнообразния му живот.

Е.Я: – От тази любов към шума той ще си изпати, но това ще видим по-късно. Засега сме при Вергилий и е време да разтворим неговото най-популярно съчинение – „Енеида”.

Н.Г: – Около „Енеида” има неща, което са очевидни и за тях е лесно да се говори. Най-напред това, че Вергилий е имал съзнанието, че за своя народ той трябва да бъде нещо като Омир. Разбира се, като се променят необходимите неща. Той е знаел, че ще добави нещо ново.

Е.Я: – Нов епос с нови персонажи.

Н.Г: – Някой, който започва да чете „Енеида”, може да си помисли, че тук става дума за една преработка на Омир на латински. Но напредвайки, той разбира, че има работа с нещо по-дълбоко и сериозно. Този латински Омир говори за издигането на една голяма, световна държава. Това гръцкият Омир не е направил.

Е.Я: – Нова култура сякаш се задава тук.

Н.Г: – Може да се каже, че става въпрос и за нова култура. Във всеки случай ние имаме един поет – такъв впрочем е и Овидий – който има съзнание на гражданин на могъща държава. А Омир никога не е имал такова съзнание.

К.С: – Не е имало как да го има.

Н.Г: – Да. В антична Гърция все още не съществува представата за световноисторическа мисия, а при Вергилий вече я има. И не само за мисия, каквато той приписва на Еней, но дори представа за възможен край на историята.

Е.Я: – „Висшият и последен стадий”, както ще кажат 20 века по-късно някои. „Висшият и последен стадий на историята”.

К.С: – Оттогава започват да се заканват на историята да ѝ сложат края.

Н.Г: – При Вергилий това е очевидно. Той говори за своята държава като за тази, която ще постави края на човешката история в политически смисъл. Ще умиротвори човечеството и ще върне историята в нейното прекрасно начало.

К.С: – В Златния век, може би.

Н.Г: – Точно така. Вергилий буквално говори за завръщане към Златния век. И го свързва с неща, познати от митологията. Например това, че Сатурн, след като е бил заместен като господар на вселената от сина си Зевс, продължил да управлява една част от нея, а именно Италия. И там Златния век е продължил.

К.С: – Сатурн – това е латинския Кронос.

Н.Г: – Еней пък по бащина линия е потомък на Дардан, основателят на Троя. А този Дардан, както се разказва, бил италиец. Той някога основал град в Етрурия, а по-късно се преселил в Мала Азия. И след протичането на цялата дотогавашна история на човечеството, Еней се връща в родината на своите прадеди и основава град, на който е съдено да възстанови Златния век.

К.С: – И това ще бъде съвършената държавност, за каквато е имал претенции Рим.

Н.Г: – Съвършената държава, която ще осигури щастието на човечеството. Това е голяма новина. Гърците във времето при Омир нямат идея за подобни неща. По-късно някои като Платон започват да мислят за това, но при тях то си остава просто един интелектуален експеримент.

Е.Я: – Рим все още е в своето предимперско състояние, но вече е на път да се установи като властелин на познатия тогава свят, което става в I в.

Н.Г: – Приживе на Вергилий вече е ясно, че Рим владее познатия свят. Дори някои области в Средиземноморието да са независими, те се съобразяват с Рим и се управляват от хора, одобрени оттам. Така е било примерно в Юдея, чийто цар – идумеецът Ирод – е бил утвърден от Антоний и Октавиан. Впрочем нашите земи са били независими, тук римляните идват чак при Клавдий.

Е.Я: – Вергилий ли е първият, който свързва и двете истории – на антична Гърция и древния Рим? Това ли е първата писмена връзка, която се прави? Защото той съединява двата епоса чрез пътуването на Еней, който ще стане основател – не той, но неговите наследници – на Рим. Има ли го това като идея?

Н.Г: – За тези неща е писано и по-рано, примерно от Полибий, който живее около век преди Вергилий. Но трябва да се знае, че класическа Гърция не е виждала Рим като някакъв особено важен град. Като казваме „класическа”, имаме предвид тази до Платон, най-късно до Демостен. Така че точно на римляните е предстояло, след като са усвоили гръцката литература и са развили и своя, да направят тази връзка и да кажат: „Ние сме новата велика държава или, може би, първата велика държава.”

К.С: – А на нас ни предстои да послушаме музика.

Част V
Пътешествие и война

Е.Я: – Еней. Това е троянският герой, син на Анхиз и богинята Афродита. Неговият баща е братовчед на цар Приам. Той е свързващата фигура между гръцката и римската митология, сякаш нишката, която води от едната към другата. Това е героят, чрез който Вергилий ще разкаже нещо важно на човечеството.

Н.Г: – Еней на пръв поглед отива в Италия, но излиза, че чрез него родът му се завръща там. Защото основателят на Троя, Дардан, заради когото троянците са наричат и „дарданци”, бил тръгнал от Италия.

Е.Я: – Тоест те присвояват корена на историята по този начин.

Н.Г: – По този начин става ясно, че родът на Еней не са азиатци. Защото ако се окаже, че Еней като азиатец е основал Рим, тогава излиза, че Рим е една азиатска държава. И че Азия е покорила Европа. Обаче като погледнем тази генеалогия, ще се окаже, че не е така и че основателят на Троя е един италиец. Следователно Троя е европейски град, колония на европейци.

Е.Я: – Много по-добре обслужва римските интереси тази хипотеза.

Н.Г: – Да, струва си да се обърне внимание. Но сега да хвърлим един поглед на текста. Казахме, че половината е като „Одисея”, а другата половина – като „Илиада”. Първо има едно корабокрушение, при което Еней и другарите му са изхвърлени на африканския бряг. Дотук е като в „Одисея”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото и Одисей претърпява корабокрушение и някой го приема. Това е една девойка – Навсикая. При Еней също има нещо подобно, той е посрещнат от царицата на новостроящия се Картаген – Дидона. Същевременно се провежда един разговор на Олимп, където Венера се застъпва за Еней, който ѝ е син. И Юпитер ѝ казва: „ Не се безпокой за него. Аз съм решил – той ще стане основател на велика държава.” Значи още в първа песен става ясно, че ще има нещо ново. Няма да е като при Омир – героят се спасява просто защото някой бог го обича. Одисей се спасява благодарение на Атина и така урежда своето семейство и своето царство. Но Итака е само едно от стотиците Омирови царства. А тук става дума за велика държава, която ще завладее света.

Е.Я: – Освен това при Еней го няма фактора „изневяра”. Той се залюбва с жени последователно и при положение, че вече е прекъсната предишната му връзка. Тук има силна доза морал.

Н.Г: – Това е един от елементите на положителното му изобразяване.

Е.Я: – Не е като Одисей в никакъв случай.

Н.Г: – Той отива при Дидона, но това е устроено от боговете и нещата се случват сякаш независимо от волята му. Когато отива при нея, Венера поръчва на Амур да я принуди да се влюби в него – както е накарал Медея да се влюбила в Язон. Така Вергилий дава знак, че ще следва и други – като Аполоний Родоски. Той може би заема от него този мотив. Сега да обърнем внимание, че разказът на Еней пред Дидона наподобява на Одисеевия при феаките – той разказва за пътешествията си и така читателят узнава от него самия какви са били събитията преди началото на действието.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Дотук е всичко е като в „Одисея”. След това обаче има една любовна история, завършила със самоубийството на Дидона. Това е трагедия, по-различна от тази на Язон и Медея, защото тук пострадва жената; а не децата, както е в Еврипидовата „Медея”. И забелязваме историческия смисъл на случилото се: Дидона се самоубива, а тя е картагенска царица. Тя проклина Еней, което значи, че Картаген и Рим ще воюват. Докато при Еврипид и Аполоний имаме просто любовна история, която засяга действащите лица, но от случилото се не следва нищо важно за историята на държавите им, а още по-малко за историята на света. След това Еней се отправя към Италия, и в Сицилия урежда игри в чест на починалия си баща. Както у Омир; но той прави това не в чест на приятел, както Ахил за Патрокъл, а в чест на баща си. Това е по-сериозно.

Е.Я: – Ахил е 100% егоцентрик и суетен герой, докато Еней е точно човекът на мисията.

Н.Г: – И тъй, стигаме до втората част, която наподобява „Илиада”. Той пристига в Лациум, среща се с местните благородници и тогава възниква свада, която става причина за война. Но тя е предизвикана от божествата, а не защото Еней е избухлив, какъвто е Ахил. След това, пак като в „Илиада”, имаме силна атака на рутулите начело с Турн. Те притискат троянците, а през това време Еней го няма. Някой ще се запита: „Да не би и той, като Ахил, да отсъства, защото е гневен някому?” Но Еней просто е отишъл да намери съюзници. Значи има благовиден предлог да отсъства. Накрая нещата свършват с двубой, но този двубой не е за отмъщение, а е предложен от Еней, за да няма повече жертви от двете страни.

К.С: – С това свършва „Енеида”, сега ще започне музиката.

Част VI
Идеалната монархия

К.С: – На пръв поглед Еней той е надарен, защото е потомък на богиня.

Н.Г: – Но и други са така. Същественото при Еней не е, че е син на богиня. В „Илиада”, видяхме друг велик герой, също син на богиня, но съвсем различен от него. Но той тук е представен като идеалния вожд, който успява да преведе хората си през всякакви препятствия; и накрая да основе държава. За Еней се мисли като за монарх; защото оттук нататък предстои да дойде римската монархия. Разбира се римската история е сложна, те в един момент са прогонили царете си. В древния период е имало няколко царе, последният е управлявал лошо, след едно престъпление на сина му е бил свален и тогава идва дългият период на републиката, през който са и големите успехи на римската държава.

К.С: – Преди Цезар.

Н.Г: – Да. Но такива поети като Вергилий и Овидий трябва да решат следната задача: как ние толкова векове се гордяхме със своята република и може би точно благодарение на нея постигнахме успехите си като държава; а сега имаме нещо, което не е точно република? Те мислят за това чрез миналото и не е странно, че се обръщат към образа на Еней. Подтекстът е: „Може би Октавиан все пак прилича на Еней. Октавиан, който днес е принцепс и е по същество монарх.” Така те решават въпроса с фактическото премахване на републиката. Монархът може да бъде и добър, какъвто е Еней, за когото говорим.

Е.Я: – Това, което казваш вече има елементи на притча. Според това тълкуване.

Н.Г: – Нещо като намек за съвременната ситуация. Говори се за един велик вожд от миналото и чрез това се казва: „Монархът може да е причина за много блага в държавата. Затова нека не се тревожим, че днес един човек ни управлява – както тогава са били щастливи, че ги е управлявал Еней, нека и сега да сме щастливи, защото имаме Август.” Това е, което се казва тук, и Овидий по-късно казва същото. Но относно литературата. Струва си да посочим литературните похвати, които използва Вергилий, следвайки Омир, пък и Аполоний.

Е.Я: – Всъщност точно това ни интересуват в тази поредица. Ние се спираме на отделни автори и произведения, но основно ни интересуват жанровите похвати.

Н.Г: – Да. От една страна имаме идеята за фантастичното, за която трябва да мислим – какво е то? Нали разговорите ни са за това – що е фантастично? Как то се отделя от „митологичното” и „приказното”. От друга страна, „фантастичното”, с коет осе занимаваме е проявено именно в литература. А то може да се прояви и чрез изображение. Та ето някои от нещата, които прави Вергилий като поет и епик. Споменахме за обширния разказ на героя за собствените му приключения, някои то които необикновени. Него го има и в „Одисея”. Има подобни теми – пътешествие, война – които са нещо толкова обширно, че могат да определят характера на цяла поема или на голяма част от нея. Освен това има сцени, които са много устойчиви, тях Омир ги е утвърдил веднъж завинаги. Примерно – погребение, състезание, жертвоприношение, двубой. Посрещане на гост, корабокрушение. Нека наречем тези ситуации „сцени”. Те са типови и Омир ги употребява много.

Е.Я: – И те са почти наложителни.

Н.Г: – Като тухлички, от които той си прави текста. И Вергилий го следва съвсем точно. Освен това има различни начини да се въведе допълнителен разказ – и не само чрез речта на героите. Възможно е няккави събития да бъдат изобразени на предмет и да се направи описанието му. Ето в „Енеида“ бъдещето на Рим е представено върху изображение на щит. Виждат се исторически личности, примерно Юлий Цезар. И се казва: „Еней гледа изработката на Хефест и се чуди. Възхищава се на тези образи, но не знае кои са те.” Хефест обаче знае, тъй като той вижда бъдещето.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Или да вземем пророчествата. Това е начин да се въведе разказ или да се удвои разказ. Някой отива при прорицател, както Одисей отива при Кирка или Тирезий. Тук Еней отива при Хелен и му иска пророчество; и той му го дава, разказва му какво ще се случи по пътя нататък. После казаното от прорицателя ще се повтори от името на поета, когато той проследява пътешествието. Друго нещо е паралелният свят на божествата. Него Вергилий го заема изцяло от Омир и там си вървят определени събиитя. Примерно, провеждат се съветите на божествата. От друга страна, някоя богиня може да отиде сама при Юпитер и да му се помоли – това е различно, не е съвет на мнозина, а молба и разговор насаме.

Е.Я: – Да, личен контакт.

Н.Г: – Или божество слиза на земята, за да окаже подкрепа на на някой герой или просто да му разпореди: „Направи това и това.” Всички тези неща Вергилий ги взима от Омир, използва ги и така заявява: „Аз съм поет от Омировата традиция”.

Е.Я: – Може ли съвременния анализатор да установи мотивите, с които Вергилий пише „Енеида”? Той съчинява една интересна история, донякъде и по нов начин, но дали го прави само заради разказа, или внася и подтекст? Усеща ли се такова намерение?

Н.Г: – Аз ще направя едно сравнение с класическата трагедия. Един голям поет много трудно може да напише нещо без подтекст. Без отношение към съвременността.

Е.Я: – Няма да влезе в категорията „голям”.

Н.Г: – Той ще бъде просто един човек, който се опитва да прави литература. Обаче големият поет няма какво да опитва или да се учи да прави литература, той просто я произвежда. И както класическите трагици на пръв поглед разказват митове, а всъщност имат предвид съвремието си, например отношенията на Атина с други гръцки градове, така и Вергилий на пръв поглед просто допълва Омир, но в действителност разказва за предисторията на една нова държава, която ще промени света.

К.С: – Тоест при него тези неща са само изразни средства.

Н.Г: – Той не може да не сочи към съвремието си, и то в контекста на цялата история. Това е едно от нещата, по които се познава големият поет.

Шести разговор

Митология, реторика и приказка

Е.Я: – Сега, тук, между седмата и осмата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, между Вергилий и Овидий, „Енеида” и „Метаморфози”, идва време да направим първата сериозна равносметка на целия материал, който сме минали дотук. През цялото време идеята е била да покажем откъде и как е започнала своето съществуване фантастиката. И по-точно двата жанра – фентъзи и фантастика. Това е целта, това е и причината да ви разказваме макар и набързо, някои произведения от античността, да се спираме на техните автори.

Част І
Омир, Аполоний, Вергилий

Н.Г: – Тук ще кажа някои общи неща. Първо, върху какво е изградена античната литература за разлика от по-късната.

Е.Я: – Някакви аналогии да потърсим.

Н.Г: – Мисля за натрупване и традиция. Сред като се съгласихме, че Омир е поставил основата, а от друга страна Хезиод е направил нещо съвсем различно, да видим как са тръгнали нещата впоследствие. Когато говорим за античната литература като цяло, за разлика от литературите от по-късни времена на Запад, първото, което трябва да кажем е, че това е една литература основана на митологията. Това е нейният материал. Защото днес, когато някой създава художествено произведение и смята, че го прави въз основа на своето въображение, той не постъпва така.

Е.Я: – Дори да си мисли, че е така, пак не е точно така.

Н.Г: – Случва някой, който пише литература, но не се занимава с история на литературата, да заема някакви образи, които просто са популярни в момента. Нали има успешни книги, техните образи се разпространяват и творците ги ползват. Така става днес. А през античността те разполагат с митология, това е техният материал. Откъде впрочем идва митологията, ние не знаем. Аз не се присъединявам към онези, които смятат, че са наясно как са възникнали митовете.

К.С: – Всъщност за митовете знаем от литературата, която пък е породена от тях самите.

Н.Г: – Без съмнение.

Е.Я: – И по този начин те са съхранени.

Н.Г: – Да. Самият Херодот си признава, че не знае откъде идват митовете.

Е.Я: – А щом Херодот не знае, как ние да знаем.

Н.Г: – Той казва: „ Омир и Хезиод създадоха образите на боговете в Гърция.” А преди това? Есхил по същото време (той даже е по-стар от Херодот) казва: „Това, което съчинявам, са трохи от трапезата на Омир.” Аз обаче не вярвам, че Омир не е имал нищо преди себе си. Имало е някаква литература и тя трябва да е била устна. А с тези митове какво се прави? Може да се направи художествен разказ; и в такъв случай ще трябва да кажем нещо за формите на този разказ и как той се е променял. От друга страна имаме нехудожествена литература, която също ползва митовете. Тя се опитва да ги обмисли, да ги събере на едно място.

Е.Я: – Да ги систематизира.

Н.Г: – Да ги предложи като вяра и въз основа на тази вяра да съветва хората как да живеят. Хезиод, който се обръща към земеделците, казва: „С оглед на това, което знаем за историята на Вселената, ти трябва да живееш ето така.” Но и Овидий, за когото ще говорим след малко, пак прави същото. „Ние”, казва „имаме дълга и велика история. Трябва да приемем митовете и да научим, че се намираме в нейния край. Защото те са част от нея.”

Е.Я: – Да.

Н.Г: – В това отношение Овидий не прави художествена литература, а по-скоро реторика. Той разказва за величието на Рим, за Рим като завършек на историята. И Вергилий също. При Хезиод пък вече е явно, че не не става дума за художествена литература. Но тях засега да ги оставим, а да видим художествения разказ. Какво е той? Омир е показал, че за да има разказ, който да се следи с интерес, са нужни перипетии. И това се вижда в „Одисея” дори по-добре, отколкото в „Илиада”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Разбира се, и в „Илиада” има перипетии, има колебания – ще бъде ли спечелена войната, дали Ахил ще се завърне в битката, ще отмъсти ли за приятеля си, какво ще стане с троянците. Действието се колебае, преимуществото е на страната ту на едните, ту на другите, съдбата на героите е несигурна. Всичко това са перипетии. Но в „Одисея” има по-голяма яснота. Там перипетиите засягат само един герой и семейството му; и освен това са подсладени с чудесното.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това е особеното на „Одисея”; и от нея някъде и някога ще изникне фантастичното. Така че при Омир имаме художествен разказ, в който е внесена серия от перипетии. А след него се явява нещо, което може да бъде наречено „литературен експеримент”. Това е важно, защото го има при всички. Може би Омир не е правил литературен експеримент или поне ние не знаем да е правил; но за по-нататък то е явно. Ето какво имам предвид. Имаме „Одисея” – художествен разказ, който увлича читателя чрез перипетиите и чудесното. После идва „Аргонавтика”, където на пръв поглед се прави същото; но като се замислим, виждаме, че тя стои на основата на „Одисея”. Следователно там вече има съзнание за литературна традиция. И първата мисъл е: „Да го направим като при Омир”.

Е.Я: – Вече става дума за литературни закономерности.

К.С: – Създава се канон.

Н.Г: – Да. А от друга страна има съзнателно обновяване: „Да го направим като при Омир, но да прибавим и нещо ново. Примерно, да изобразим любовното преживяване.” Това е, което добавя Аполоний.

Е.Я: – Да кажем все пак какви граници поставяме между трите големи групи словесност – приказка, мит и литература.

Н.Г: – Ще направя един опит. Митът е материалът, върху който в началото се прави каквото и да е изкуство. Може да е литература, може да е и скулптура. Литературата е словесно изкуство, което има свои закони. А приказката е литературно явление. Приказките обикновено нямат нищо общо с митологията. Те не ползват митове.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Там сюжетите най-често са битови, а имената, доколкото ги има, са произволни. Примерно: героят е обикновен младеж, който иска да се ожени за царска дъщеря. Тук няма мит, нали? Та приказката е жанр, където някой, след чудесни перипетии, успява да постигне лично благополучие. Щастие. Ето защо „Одисея” прилича на приказка.

К.С: – Благополучието на Одисей е финалът на сагата, а ние да вървим към музикално благополучие.

Е.Я: – Точно 8 минути преди осмата глава от риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, тук в този предварителен час ние търсим корените на жанровете фантастика и фентъзи. Първа междинна равносметка върху натрупания материал. Както обикновено в тази поредица за вас работи доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Между Вергилий и Овидий, още една доза литературни равносметки.

Н.Г: – Да погледнем още веднъж към литературно-историческата роля на „Аргонавтика”. От нея ние разбираме, че вече съществува жанр – това е героическият епос – със свои определени закони. Появил се е един добър поет, който е казал: „Аз се опирам на Омир. Ще направя нещо като него.” Значи има жанр, към който поетите могат да се прилепват, да го използват. И ето, в „Енеида” на Вергилий виждаме произведение, което е точно в тази традиция. И той се придържа към законите на Омировия епос; но прибавя, също като Аполоний, и една любовна история. Така показва, че е наясно с наличната традиция. А освен това представя и нещо ново, вече от себе си: въвежда историческата задача, която стои пред неговия герой. Да обърнем внимание на този момент. Някой би си казал: „Това художествена работа ли е, да представяш историческата задача на героя?” Говорим за конкретноисторическа задача, а именно – поставянето на основите на римската държава. Аз бих казал: „Не, това не е художествена работа.” Тук Вергилий не действа като поет.

Е.Я: Той действа като римлянин.

Н.Г: – Като римски оратор. Той казва: „Ние покорихме света, дадохме му сигурност, мир, градоустройство, юриспруденция, създадохме най-великата държава.” Когато работим с литературен текст, трябва да сме наясно, че може би не всичко в него е литература.

К.С: – Е, това е пропаганда.

Н.Г: – Да. Като казвам „реторика”, имам предвид и това. Така че не всичко в „Енеида” е литература.

Е.Я: – Тъй като все пак нас ни интересува фантастичното и изобщо въображаемото: задължителен елемент ли е чудесията в античната литература? Това ли искат читателите?

Н.Г: – Не непременно. Примерно, когато се пише лирика, няма никаква причина да се говори за чудесно.

Е.Я: – В лириката, да.

Н.Г: – Но и други жанрове. Има комедия, много популярна и в Гърция, и в Рим, в която няма чудеса. Това са едни битови истории. А и в трагедията не е задължително да има.

Е.Я: – В трагедията все пак присъстват олимпийците.

Н.Г: – Да. Но чудеса на сцената може да няма. Те си остават в епоса, който се развива по примера на Омировата „Одисея”. И сега, след като сме видели какво става в „Енеида”, какво да кажем за „Златното магаре”? Тук имаме нещо съвсем ново. Изведнъж се скъсва с Омировата традиция.

Е.Я: – „Златното магаре” беше нашият първи текст.

Н.Г: – Да. Това вече не е епос, нещата не се случват в далечното минало. Няма богове, които ни следват навсякъде, всичко това се премахва. Има разказ за премеждията на героя в този обикновен свят, на който всички сме свидетели. И една голяма новина – всички случвания в „Златното магаре” са заради вътрешната промяна у героя, заради неговото духовно израстване. Това е съвсем друго нещо. То е извън Омировата традиция, макар да имаме разказ, който някак напомня за онзи в „Одисея”.

К.С: – Изтекоха минутите на нашия предварителен час.

Е.Я: – Без да въведем на сцената даже Овидий, но това – другата неделя от 3 ч. Овидий и „Метаморфозите”.

Част ІI
Приказка и фантастика

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели. Вие току-що влязохте в зоната на риалити-романа. Аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов. Тука сме всички риалити-романисти, в апаратната на студио 4 на БНР е и звукорежисьорът Камен Жеков.

Е.Я: – Срещу деветата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Започва нашия предварителен час. Както добре знаете, търсим началото на жанровете фантастика и фентъзи, дълбоко в античността. Това се осъществява с експертното съдействие на доц. Николай Гочев. Миналата неделя започнахме една междинна равносметка – какви са изводите от натрупания дотук материал и какви са връзките му с произхода на фантастиката и фентъзито. В центъра на днешното предаване, на този предварителен час, ще бъде личността Публий Овидий Назон и неговите житейски и литературни „Метаморфози”. Но преди това имаме, както казахме, още малко работа. Здравей.

Н.Г: – Здравейте. Струва ми се необходимо да забавим прегледа на тези големи книги от античността и да се опитваме да казваме всеки път, ако е възможно, нещо ново по нашата тема. А темата е фантастичното, което трябва да разграничим от други естетически форми.

Е.Я: – От митологичното и приказното.

Н.Г: – Да. На мен ми се ще още малко да се задържим на въпроса за приказното и приказката. Какво прави приказката различна от фантастичната литература на новото време? Бих започнал с това, че интересът в нея е преди всичко битов. Събитията обикновено се отнасят до семейни и родови отношения. Разбира се, към това трябва да се прибави и чудесното. То също е необходимо.

Е.Я: – Семейството пък е разположено в едно царство, царството си има цар.

К.С: – Или приказката се случва направо в семейството на царя.

Н.Г: – Да. При приказката имаме сюжет, който върви непременно към щастлив изход. Този сюжет съдържа перипетии – героят ту се приближава към добрия изход, ту нещо го възпрепятства. В тези перипетии трябва да бъдат включени и някакви чудесни явления. Приказката – и това е нещо особено – е фолклорен жанр. Тя обикновено е устна и точно поради това при нея има определени схеми. Като казвам „схеми”, имам предвид следните неща. В едно семейство, да кажем, има трима или двама братя; и се очаква по-малкият брат да бъде главен герой и да има успех.

Е.Я: – Или най-малкият.

Н.Г: – Да, по-малкият или най-малкият. Или пък в едно семейство се е появила мащеха. Обикновено дъщерята – понякога и синът, но по-често дъщерята – трябва да се справи с мащехата. И тук се развиват едни отношения между бащата, мащехата и дъщерята, които трябва да бъдат разрешени, за да се стигне до щастливия край. Или – въпросът за благородството. Много често проблемът в приказката е загубеното благородство. Да кажем някоя принцеса в един момент е изпаднала…

К.С: – Декласирана.

Н.Г: – Намира се в трудно положение, прогонена е от дома си, избягала или нещо друго. Тя трябва да се върне в дома си или да се разбере, че е принцеса и да получи подобаващото положение. Да прибавим и още нещо, което винаги го има в приказката, а именно – чудесния помощник. Това е един постоянен герой, много важна фигура. Той може да е магьосник/вълшебник/вълшебница, или да е животно, надарено с необикновени способности – както е примерно в „Котаракът в чизми”. Така че като се задържим на тези неща и ги огледаме внимателно, ще видим, че приказката е нещо традиционно, фолклорно, и подобно на героическия епос си има свои закони.

Е.Я: – Да, но това се отнася до фолклорната приказка. Защото веднага мога да противопоставя Ханс Кристиан Андерсен и особено Оскар Уайлд, чиито приказки са съвсем други.

Н.Г: – Да, но това вече са оригинални литературни произведения. Аз имам предвид само традиционната приказка. И още нещо: за разлика от мита в предлитературния период, тя не се нуждае от вяра. Тя е увлекателна сама по себе си. И ето сега нещо за фантастичната литература. Класическата фантастична литература е нещо, при което се нуждаем от вяра, за да го четем. Говоря за научната фантастика. На пръв поглед това е парадоксално. Нуждаем се от вяра, защото научната фантастика, каквато я знаем, използва вярата и надеждата в технологията.

Е.Я: – В преодоляването на невъзможности.

Н.Г: – Тя говори за технология и за да може да бъде разбирана и увличаща, е нужна известна вяра в технологията. Иначе няма да бъде интересна. Това от една страна. От друга страна, научната фантастика, която се занимава с природа, предполага, че читателят не признава, че светът му е много добре изучен. Фантастиката казва: „Дали светът, в който живеем, наистина е толкова добре познат? Дали не съществуват неизвестни досега форми на живот?” Значи при това сравнение между фантастика и приказка попадаме на нещо парадоксално: че приказката няма нужда от вяра във възможността на представяното, а фантастиката има – макар и колеблива.

К.С: – Сега, колкото и да не ни се вярва, ще послушаме музика.

Част ІII
Религия и митология

Е.Я: – Жанровете фентъзи и фантастика и техните първообрази там, далеч в античността. На път сме към една дългоочаквана среща – с Публий Овидий Назон. Още нещо има, което ми се иска да уточним накратко, когато говорим за „приказка”, „мит”, фантастика и фентъзи. Два въпроса. Първо – къде слагаме религиозните текстове?

Н.Г: – Това е много необходим въпрос.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото в съзнанието на повечето хора понятията за митология и религия вървят заедно.

К.С: – Ама не е съвсем така.

Н.Г: – Да. Когато човек се вгледа в тяхното значение, разбира, че е необходимо да употребява тези думи където им е мястото. Религиозните текстове и изобщо религията е нещо, което се отнася до отношението на човека към висшата сила, която го е създала и която има грижа за него.

Е.Я: – Това вече е изграждане на система.

Н.Г: – Религиозността иска ясна представа и подредено мислене. Способност да се поясни какво разбираме, когато мислим за висшата сила. Освен това, когато говорим за религия, имаме предвид, че такъв човек съобразява живота си с казаното в писанията. Тук вече има една голяма и очевидна разлика. Защото ние може да имаме интерес към митологията, можем да знаем много за нея, но не е необходимо да съобразяваме живота си с тези сведения.

К.С: – Липсва ритуалът, тайнството.

Н.Г: – На занимаващия се с митология му е достатъчно да е осведомен за нея. Би могъл да я използва в творчеството си. А творчеството е просто една интелектуална дейност и толкова. Религиозният човек обаче се заема с цялото си същество да извършва неща, които Бог изисква от него.

Е.Я: – То е въобще система от възгледи. Това не са отделни фрагменти.

Н.Г: – Бог изисква от него поведение, не просто осведоменост. Когато говорим за митология, имаме предвид комплекс от представи и сюжети, които човек би могъл да изучи и да има каквото си иска отношение към тях. Когато говорим за религия обаче, имаме предвид вяра и действия. Религиозният човек е някой, който не просто знае някои неща за религията, но и действа съобразно тях. А познавачът на митологията може и нищо да не прави с оглед на нея; и обикновено е така.

Е.Я: – Сега още нещо, което опира в другата крайност. За пример взимаме филма „Аватар”, към който аз бях много скептичен, но видях нещо великолепно. Последното, което ме завладя, бяха технологиите във филма; но хубавото беше в тази простичка история, която се представяше – една приказка. Този филм, който е сегашен, от 2009 година, се движи някъде на границата между приказката и притчата. И е трудно да бъде определен – фентъзи ли е или фантастика. Ето тук има едно размиване на жанровете, а в основата на показаното стои една приказка, доброто и злото едно срещу друго. С много образи, с много живи същества, които са по-интересни от машинариите и научните постижения.

Н.Г: – Създаването на филм е със сигурност художествена дейност. То малко се различава от написването на роман или разказ.

Е.Я: – Това имам предвид. Тази приказка един добър разказвач може да я напише в рамките на 2-3 листчета хартия, и пак ще има същия ефект. Казвам, че внушителното там не е толкова технологичното, колкото простичкият разказ.

Н.Г: – Това го е забелязал още Аристотел и го казва в „Поетиката”: че едно добро поетическо произведение, примерно трагедия, не бива да разчита на сценичните ефекти, а трябва да постига внушението си независимо от представлението – значи дори само с четене. Ако разказът е съчинен добре, ще усетиш смисъла му не по-лошо, отколкото ако си го гледал като театър. От една страна това. От друга, трябва да разграничаваме традиционната приказка, за която преди малко говорихме, от оригиналната.

Е.Я: – Да. Това е приказка с елементи на притча, защото всички препратки са към нашата съвременност.

Н.Г: – Когато казваме „притча”, обикновено имаме предвид морално внушение.

Е.Я: – Морално или философско внушение.

Н.Г: – Но когато мислим за тези неща, трябва да направим някои разграничения. Необходимо е да се различи традиционната от оригиналната приказка, каквито именно са днешните приказни филми. Това са едни оригинални, авторски приказки. Когато пък говорим за научна фантастика, е друго. Тогава, както казахме, се мисли най-напред за технологичните възможности на цивилизацията. А колкото до ефектите, те просто предлагат едно по-силно усещане за чудесното. Значи зрителят не просто бива осведомен за него, каквото е в авторовия замисъл, но получава силно и внезапно усещане за него – бива потопен в чудесното. Към това се цели фантастичният филм днес.

К.С: – Но отново не е задължително да се вярва в него.

Н.Г: – Това е просто сетивен натиск върху зрителя.

Е.Я: – И сега, за да си послужим с теорията по отношение на темата: всичко това, което каза, какви са неговите аналогии в античната литература. Ние минахме през няколко сюжета. Говорим за едни приказни същества, които искат да оцелеят, други, които търсят доброто, трети, които искат да ги унищожат; за технология, която в случая е извор на зло, а не на добро.

Н.Г: – Ако трябва да кажем нещо общо за античната литература – как се е движела тя от началото към края си – то може да е следното: античният автор се опитва да се освободи от митологията. Първите големи поети като Омир нямат трудности с нея, те я ползват. Обаче с вековете се появяват все повече автори, които си казват: „Ще създам приказка без митология.” Такъв е Апулей. Колкото до Лукиан – той използва митологията, за да я осмее и да я доведе до абсурд. И това пак е едно освобождаване.

Е.Я: – За него – по-късно.

К.С: – Да вървим към музиката.

***

Романът

Първи разговор

Апулей. „Златното магаре“

Емил Янев: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели, вие сте в зоната на реалити романа, поемаме към звездите! Аз съм Емил Янев.
Кин Стоянов: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. В студио 4 на радио „София” сме реалити-романистите, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Начало на годината – начало на роман № 9…
В случая обаче, този предварителен час е свързан повече с действителното, със случилото се, даже в известна степен с историческото. Поемаме в диаметрално противоположна посока, с дълбоко гмуркане към античността. Там, в античността, ще търсим първообразите, литературните прототипи на днешната фантастика или фентъзи. Говорим за литература, която се занимава с, описва и обрисува ирационалното, нереалното, несъществуващото, но, може би, желаното да бъде видяно. И така, спускаме се дълбоко назад. В античността ще търсим корените на днешното фентъзи.
Днес за вас в този предварителен час ще работи доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Здравей.

Част І
Времето на Апулей

Н.Г: – Здравейте, благодаря ви, че ме поканихте. Смятам, че това е една прекрасна инициатива, че дава възможност за творчество и също така смятам, че е добре да се хвърля поглед към историята на литературата, на класическата литература – както сте решили, виждам; и да се каже нещо за някои от големите ѝ автори. Днес, изглежда, ще говорим за Апулей – „Златното магаре”.

Е.Я: – Точно така.

Н.Г: – Това е един прекрасен избор. Действително, Апулей е класик и същевременно крайно оригинален автор; и, което може би също е добре, той не е чак толкова добре познат. Следователно можем да не повтаряме неща, които са казани преди нас много пъти, а да кажем нещо ново – в нашата среда и контекст. И така, за Апулей.

Е.Я: – Всъщност, да, нека само още веднъж да изясним концепцията. В тези 10, 11, 12, или може би даже 13 предварителни часа – в зависимост колко ще бъдат главите в нашия роман – ще получите точно толкова на брой предавания, посветени на античните прототипи на съвременната фантастика или съвременното фентъзи. Започваме с един шедьовър – „Златното магаре” на Луций Апулей. Естествено, ще обясним защо точно с него, защото можехме да постъпим и по друг начин. Има и преди това митологии, които съдържат такива елементи, но ние започваме със „Златното магаре”. Сега да видим кой е самият Луций Апулей.

Н.Г: – Апулей, от гледна точка на историята на класическата литература, е един сравнително късен автор. Той е по-късен не само от Омир, но и от автори като Платон, които имат голяма заслуга за художествената литература. Живее през ІІ в. сл. Хр. в латиноезична среда на Запад и работи главно с латински език. Така че ние можем спокойно да го наречем западен автор.

Е.Я: – И вече в полу-християнизирана среда.

Н.Г: – Дали е полу-християнизирана? Говорим за ІІ в. сл. Хр., по времето на императорите Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. И тримата, особено Марк Аврелий, са известни по-скоро като гонители на християнството.

Е.Я: – Това е по върховете, но долу вече християнството се разпространява с голяма скорост.

Н.Г: – Вярно е, по това време вече църквите са доста стабилни в цялата Римска империя.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И, действително, интелектуалците знаят за християнството, и то доста отдавна. За християнството се знае на императорско равнище. 30-40 години преди Апулей императорите вече се занимават с християнството, това е известно от кореспонденцията им. Така че Апулей е чувал за тези неща и даже на едно място казва „суеверните юдеи”. Не „християни”, а „суеверните юдеи, които”… така и така.
Той е човек, роден близо до Картаген, в северна Африка, в един малък градец Мадаура и явно от заможно семейство, защото е могъл да си позволи образование, и то отлично. Учил е в Картаген, което е било подходящо място по онова време, но освен това е имал възможност да продължи образованието си в Атина и да живее известно време в Рим. Там е работил като адвокат, а адвокатството било добре платено в Римската империя.

К.С.: – То го е сблъсквало и с много случаи, много истории.

Н.Г: – Да, и му е помогнало да получи житейски опит, та да разкаже някои неща, и той ги е разказал в „Златното магаре”. Освен това адвокатът тогава не е просто експерт по право, той е и оратор и познавач на реториката – ретор. Ще значи, че е чел по-старите ораторски образци и изобщо литературата; защото един оратор не може без литература. Не може да не познава Омир, да кажем.
К.С: – Той самият в някои периоди от живота си обикаля като странстващ интелектуалец, самият Апулей.

Н.Г: – Да, от една страна той е адвокат и си има своите задължения с клиенти…

К.С: – Това си му е служебното поприще.

Н.Г: – От друга страна, изнася лекции. Това го знаем, защото има много ясни свидетелства за това, запазени в неговите произведения. Той бива поканен някъде, събира се публика, може да е в театър, говори им и казва „Вие имате към мене големи очаквания!” От текста се разбира, че хората са много и че той е известен. А че е бил известен, е ясно и отдругаде. Например, била му е издигната статуя в неговия град. Статуя приживе.

К.С: – Приживе, да.

Н.Г: – Действително, тогава статуи са се правели по-често от сега, защото е нямало фотография, но все пак не на всеки се е правела статуя. Значи човекът е бил известен, популярен и уважаван. Имал е интерес и към философията, и даже е останало прозвището „платоникът Апулей”. Той има 1-2 трактата, посветени на Платон и на платонизма, и философската му култура е на високо равнище, ако изобщо е скромно да се говори така за Апулей, който във всяко отношение – като култура имам предвид – далеч надминава повечето, които говорят за него. Така че той е познавал платонизма, изповядвал го е като философия, а същевременно, както сам пише, е бил посветен в мистериите на главните египетски божества.

Е.Я: – Нека сега ние да се посветим на мистерията на музиката.

Част ІІ
Повестта за магарето

E.Я: – Сега, в предварителния час, търсим античните прототипи на днешните фантастични произведения. Говорим за Луций Апулей и, естествено, за неговия шедьовър „Златното магаре” – книга, пълна с образи, с много метафора, с много видения и, естествено, с много поука. За вас днес, и за нас, за цялата библиотека, работи доц. Николай Гочев, експерт по антична литература в СУ. Да добавим ли още нещо към портрета на Апулей преди да отворим кориците на „Златното магаре”, което основно ни интересува днес?

Н.Г: – Главното, което трябва да се каже за Апулей, за да може да се разбере и „Златното магаре”, това е разностранността на неговата култура. Ние казахме каква е била неговата професия. Той е бил човек, ангажиран с разностранни културни прояви. Пишел е литература в различни жанрове. „Златното магаре” е интересна не просто като чиста литература; ако беше чиста литература, тя може би би минала някак незабелязано, защото по това време се пишат много романи, но едни от тях не са оцелели, а за други се говори малко. Обаче Апулей е внесъл неща, които имат отношение към философията и религията. Затова тази книга е натежала и е станала важна. И сега, когато ние разглеждаме „Златното магаре”, трябва първо да разделим тези аспекти. Да видим кое там е философия, защото има; и кое представлява религиозен ангажимент за самия Апулей, защото и това го има.

Е.Я: – Мистериите присъстват там.

Н.Г: – Да. И отделно, разбира се, трябва да обърнем внимание на чисто литературното.

Е.Я: – Че той е и психолог самият Апулей.Той изгражда едни образи, които, на фона на тогавашната литература, са си доста уплътнени, макар и епизодични. Защото това е един наниз от случки, общо взето – цялата история „Златното магаре”.

Н.Г: – Да. Сега, когато говорим за литературния аспект на тази книга, трябва да сме наясно, че главната част от сюжета не е измислена от Апулей, тя е заета. Днес ако някой просто така чете книгата ще си помисли, че това е един невероятно оригинален писател, който предшества, примерно, декамероните в Западна Европа. Защото сигурно сте обърнали внимание, че на моменти тази книга е просто един декамерон.

К.С: – Да, да, така е. Има го духът и на Бокачо, и на Чосър…

Н.Г: – Това е сякаш един сборник от скандални разкази. И в него има неща, които са буквално заети.
Съществувал е роман, написан от човек, който се е казвал Луций, може би почти съвременник на Апулей или малко по-ранен от него, който роман не е запазен, обаче е запазена една къса преработка в съчиненията на писателя Лукиан, който пък е съвременник на Апулей. Тази преработка е десет пъти по-кратка от „Златното магаре”. И ние виждаме, че не само мотиви, ами дословно са взети думи, цели откъси, и са внесени в „Златното магаре”. Значи тази основа на „Златното магаре”, този декамерон, той не е Апулеев. Той просто го е взел и го е приспособил. Ето това е първото нещо, което трябва да знаем – че Апулей не е толкова оригинален като писател. А специално за оригинала знаем чак от патриарх Фотий, който го е чел през ІХ в. Чел е не Апулей, не Лукиан, а оригинала на техните съчинения; пише петнайсетина реда за книгата и казва кое е същественото. Но първото е – тези неща са заети. И сега от тук нататък Апулей се захваща да приспособява това нещо, което той взима наготово.

Е.Я: – Самия Апулей обаче, и неговият ръкопис, са обект на плагиатство след това. Правени са много заемки, преправки, трансформации, че даже и пренаписване на текста с чужди подписи.

Н.Г: – Книгата е преработвана, мнозина са се позовавали на Апулей, някои сигурно и не са се позовавали. За тези неща трябва някой да се занимава специално с Апулеевата традиция, за да ги знае точно. Та тази книга е натежала, тя затова е и толкова използвана. Защо е натежала? Най-напред, това е приключенски роман, каквито по времето на Апулей има много. Роман с герой, който минава през разни перипетии и стига до щастлив край. Но има много вмъкнати историйки и целта е да се представи, ако е възможно, целият средиземноморски свят.

Е.Я: – С цял букет от божества вътре.

Н.Г: – Да. Това, което е интересно и с което той се отмества от обикновените авантюрни романи от времето – каквито има запазени 5-6 – е мотивът за магарето и за превращението, който другаде го няма.

Е.Я: – Метаморфоза.

Н.Г: – Да, този мотив в романите го няма, обаче той не е и Апулеев. Апулей го взима, защото му се струва интересен и по този начин се отклонява от останалите и сякаш казва: „Ето, сега в тази книга ще работим с магаре.” А първото заглавие на романа е било „Метаморфози”.

Е.Я: – Да. Точно затова го казах.

Н.Г: – Това заглавие е много по-добро от „Златното магаре”. Впоследствие онези, които са решили, че тук става въпрос главно за шегата с магарето, не са улучили.

Е.Я: – Предали са го по-скоро търговски.

Н.Г: – Не са улучили същността. Апулей не го интересува чак толкова това, колко смешно ще бъде, ако човек се окаже в магарешко тяло. Той просто смята, че това е интересно, може да се ползва и ще има ефект.

К.С: – Това е само конструкция, за да каже други неща.

Н.Г: – А всъщност неговото намерение е по-сложно. Когато се казва „Метаморфози”, а именно „превращения”, това значи, че ще се говори за различни превращения, включително и за най-важното, което го интересува, а то е промяната в човешкия живот – вътрешната промяна. Това е метаморфозата, с която той най-вече се занимава. А това за магарето е игра. Така че първото заглавие е по-добро.

Е.Я: – Игра и начин да се заплете една хубава, динамична фабула с приятни мистични елементи в нея.

Н.Г: – Но вижте колко е любопитно. До тук Апулей не прави нищо от себе си, а просто работи като човек с вкус. Някои казват „Едно е да имаш вкус, друго е да имаш талант”. Та като човек с вкус, Апулей просто е взел това, което му се е сторило употребяемо. Той си е казал: „Ще употребя повестта за магарето”, и без да се смущава я е взел почти изцяло. Обаче след това е започнал да внася в нея други неща. Та за да разберем книгата, първо трябва да видим този пласт, който е не-Апулеев и после кои са другите неща, които е въвел.

Част ІІІ
Амур и Психея

Е.Я: – Преди да поемем към звездите, поемаме към античността – много рязък контраст, но търсен. Искаме да видим прототипите на днешната фантастична или фентъзи литература. Апулей, „Златното магаре”. Днес за вас, както казахме, работи, надяваме се и в цялата поредица „Античните литературни прототипи”, доц. Николай Гочев, експерт, преподавател по антична литература в СУ. Много хора, изследователи, правят паралели, къде успешни, къде – не, със сатиричните инструменти, които ползва Апулей и тези, които ползва Петроний в „Сатирикон”.

Н.Г: – Да, тези два романа отдавна са заедно в съзнанието на литераторите и античниците. То е заради разказите – сравнително рядко срещани в онази литература, пък и мъчно оцелели – за това, какво се случва в низините на обществото и как хората са се поддали на порочния живот. Това е нещо, което обединява „Сатирикон” и „Златното магаре”.
Несъмнено и двамата автори са много талантливи и умеят да създадат комичен ефект. Обаче в „Сатирикон” я няма тази философска дълбочина и дори духовна загриженост, която откриваме в „Златното магаре”. „Сатирикон” е в някои отношения е дори по-майсторски написана книга. Когато става въпрос за да се видят детайли от бита, да покаже типичен характер от времето – като примерно този на новобогаташа. И се вижда, че авторът е човек естет. Петроний се интересува от красивото или безвкусното в светска обстановка.

К.С: – Той е бил един вид светски репортер по това време, така ли?

Н.Г: – По-скоро отличен писател. Но и салонен авторитет. В Quo vadis Хенрих Сенкевич е отделил голямо внимание на Петроний и го е показал като “арбитъра” – този, който има такова влияние в двора на Нерон – да отсъжда кое е красиво. За самия Нерон се знае, че се интересувал от изкуства, и поради това Петроний е бил човек, заемащ важно място в Рим и това му личи в книгата. Той казва: „Аз знам какво е това светска обстановка. Аз съм столичанин”. Това е неговата позиция.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Това за “ столичността” ние можем да го разберем. Но в духовно отношение то не е интересно. В това отношение много по-интересна е книгата на Апулей. Той не претендира да бъде авторитет като Петроний, а освен това не е и на такава властова позиция. Защото Петроний е в свитата на Нерон. А Апулей е някой, който просто общува с интелигенти в големите градове. Обаче книгата му е дълбока. Ето сега ще кажа две думи за философския аспект.
За литературата видяхме – имаме приключенски роман, серия от отделни историйки, които развличат, дават представа за тогавашния свят, подслаждат с хумор и скандални неща. А сега философският аспект. Едно от нещата заради които книгата е толкова известна, е поставената в средата ѝ история за Амур и Психея.

К.С: – Да.

Н.Г: – Мястото не е избрано случайно. По този начин ѝ е придадена тежест. Тя е в средата и е дълга: ако цялата книга е 250 страници, “Амур и Психея” е разположена на 30-40 страници, а това е много. И е въведена някак покрай другото, като приказка. Една баба, и тя самата не важен герой, говори в някаква мрачна обстановка на едно момиче, което е пленница.

Е.Я: – Това е в пещерата при разбойниците.

Н.Г: – Да. Ей така, просто за да я разсее. А историята е твърде сериозна, тя е мит, обработен като приказка, при това нетрадиционна. Може да се нарече митологична притча. Преди Апулей такова нещо няма – точно тази история не знаем да я има. Може и да я е имало, но не знаем.
Накратко, историята е следната. Имало едно време една красива млада девойка, принцеса. Тя била до такава степен красива, че Афродита ѝ завидяла – защото хората почнали да я почитат повече от самата нея. И тогава казала на Ерос, на сина си, да я накара се влюби в един грозен и незначителен човек – такова щяло да бъде отмъщението ѝ. Но Ерос, когато вижда тази девойка, сам се влюбва в нея.

К.С: – Сам се влюбва, да.

Н.Г: – И след като се влюбва, сам урежда брака си с нея – но така, че тя да не го вижда, да не знае, че той е Ерос. Устройва брака, прави ѝ дворец, тя заживява там. И след това идват завистливите ѝ сестри, които я намразват заради това – защото тя е станала жена на необикновено същество, може би на бог. И веднага го наклеветват. Казват ѝ, че той сигурно е чудовище, някакъв змей, който мисли да я погълне. И затова тя трябва да го види. И тя прави грешката да го види.

Е.Я: – С лампата.

Н.Г: – Да, пали лампата, защото той я посещава само през нощта. Но вижда, че това е самият Ерос. Изгаря го с масло от лампата. Той скача и казва: „Аз колко пъти ти казах да не се опитваш да ме видиш?”. Напуска я и след това тя минава през различни страдания, опити за самоубийство и накрая я довеждат при нейната свекърва, Афродита, която ѝ се скарва най-грубо и ѝ заповядва да изпълни няколко трудни задачи. Обаче жената извършва подвизите и накрая, по решение на самия Зевс, се омъжва за Ерос и заживява с него на Олимп. Значи – става безсмъртна.
Сега някой може да попита: „Добре, всичко това е хубаво, но защо говорим за философия?“.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото това е платонизъм. За човек, който познава Платон, тези неща са разбираеми. Психея е човешката душа – в приказката се говори само за нея, за душата. И по Платон, както вярва и Апулей, който го следва …

Е.Я: – Човешката, казваш, не женската, а човешката душа.

Н.Г: – Човешката, да. Всяка човешка душа. И тя се стреми, по Платон, към безсмъртие. За това съществува.

Е.Я: – Но тя трябва да се върне към спомените си.

Н.Г: – Но да видим за какво точно става въпрос тук. Душата не може да постигне безсмъртието си, без да се обвърже с любовта, с Ерос. Това е по Платон, то е разказано и в „Пирът”. Обаче – и това е същественото, което Апулей е въвел образно в приказката, идстинската любов, която води към безсмъртие, е любов към невидимото. За това той казва „да не ме виждаш”. Тя трябва да го обича, без да го вижда.

К.С: – Платоническа любов.

Н.Г: – Да. Той затова ѝ казва да не се опитва да го види, обаче тя, поради клеветата на другите, на лошите души – това са нейните сестри – казва „Ще се опитам да видя” – и греши. Не може да се види това, което тя иска да види. Ако някой опита, ще тръгне по грешен път. След това следват страдания, аналогични на страданията на главния герой, който е станал магаре. Защото той е станал такъв от порочното си любопитство. Искал е да узнае тайната на живота, но се е насочил към видимото.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Искал е да разбере тайната на превръщането, но е тръгнал по грешния път – към буквалното, видимото превръщане, което става с магия, а не с духовно усъвършенстване, което се случва чрез любов. Затова е станал магаре.

Е.Я: – Всъщност, ти казваш, тук търсим някакви последващи проекции, един път в този тип пикантна литература – Бокачо и Чосър. Даже и към „Божествена комедия” може да отидем, може даже и по-нататък, и към Фауст. Като аналогични, чисто човешки, пориви.

Н.Г: – Да, но аз внимавам, когато става въпрос за аналогии, защото аналогията е нещо, което много лесно се прави, а връзката е трудно доказуема. По-добре да се говори за традиция. Там връзката може да се докаже. Ако някой наистина следва някого като писател, той най-вероятно ще го каже или поне много добре ще му проличи. За Апулей е истина, че той следва Платон, показал го е много пъти.

Част ІV
Религията на Апулей

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, започваме нашата литературна, радио-литературна реалити дейност за 2010 година с работа на основата на изключително силен контраст. Той, разбира се, е търсен, той е и деклариран, и трябва да намери своето логично обяснение. Един път тръгваме в литературна посока напред във времето и най-вече в пространството към съзвездието Пентаграм в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”.
От друга страна, обратно движение, назад към античността. Но в какво? В търсене на първообразите и прототипите на литературните, съвременните литературни фентъзи образци. Както вече няколко пъти казахме, днес, надяваме се и за в бъдеще, в тези предварителни часове ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес, във фокуса на вниманието, „Златното магаре” на Апулей като прототип. Да видим все пак каква действителност и парадействителност съществува между кориците на този роман, кои са героите.

Н.Г: – Ще кажа няколко общи неща за това, какъв е светът, който Апулей представя, а след това и за него самия. А после и за нещо трето, което ми се струва потребно да се каже тук. След литературната основа на книгата и след притчата, която придава платонистки смисъл на разказа, има и нещо трето, а именно религиозният ангажимент на Апулей. И това нещо трябва да се обсъди, за да се разбере книга и нейната тежест впоследствие. Защото тя предизвиква огромен интерес през вековете и може би в най-много заради въвличането на религията.
Но най-напред – вижда се, че това е свят, в който властва влечението към телесното…

Е.Я: – Много прагматичен, грубоват свят, в който има плътски удоволствия и стремеж към забогатяване.
Н.Г: – Така е. Но в размишленията на главния герой още от началото може да се види нещо като осъждане на този свят, който му изглежда потънал в порок.

К.С: – На мен даже ми направи впечатление, че в края, когато той минава от посвещение към посвещение, се говори за едни разноски, които той трябва да плати и които са малко странни за нашето ухо, съвременно, пък и християнско вече. Но там той трябва да си покрие едни разноски, за да бъде посветен и да може да влезе в някакъв божествен промисъл.

Н.Г: – Да. Но той това не го оценява негативно.

К.С: – Точно, да, даже не го иронизира, просто това е част от живота тогава.

Н.Г: – То е част от живота и сега. И сега религията не може да мине без материална подкрепа. Така че нито той се учудва на това, нито ние бихме могли да се учудваме. Но сега, за неговия път. В това море от страсти и желания за удоволствие и успех, ние виждаме един млад герой, притежаващ различни полезни за такъв живот качества и, общо взето, нерелигиозен. В началото е така, той не е религиозен човек.

К.С: – Да.

Н.Г: – Но е любопитен и го подчертава. Казва: „Като отидох в този град, толкова прочут с магьосничеството на жителите си, пламнах от желание и аз да видя нещо такова. Да видя какви са тези магьосници, какво правят”. И виждаме какво става с магията – той пропада, превръща се в магаре.

Е.Я: – Сега, ето го тука фантастичния момент. Намазан с някакво биле, сбъркано обаче, вместо във врана той се превръща в магаре. Автентично магаре, живо, с всички белези.

К.С: – С всички, обаче, чувства и вълнения на главния герой.

Н.Г: – Разбира се, това е идеален материал за смешни ситуации, който Апулей успява да използва.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче той иска да каже: грешен е бил този път, да се тръгне към магията. Защо? Защото, когато някой се стреми към успехи и чудеса чрез магия, както се вижда и от похвалите за способностите на магьосниците, той сам от себе си прави бог. Това е характерно за амбициозния и нерелигиозен човек – надеждата сам, със своите усилия да стане като бог. Такъв е и магьосникът и всеки, интересуващ се от магия.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Това е едно духовно пропадане, за което той има съзнание. По-нататък в книгата има едно място, около страница, на което не всеки обръща внимание. Там в театъра, където му предлагат една жена, осъдена на смърт. А той самият още е магаре. И тогава си казва: „Какъв е този свят, в който живеем? Може би проблемите започват още от нашите истории за боговете, които са истории за едни порочни същества. Тогава защо ги наричаме „богове”? „Не”, казва, „не я приемам тази митология.”

К.С: – Той на доста места има морални разсъждения, особено във вид на магаре.

Н.Г: – Това са размисли за митологията. Те не са просто морални, а са за ползата и истинността на митологията. Тоест Апулей атакува самата митология. И други го правят, обаче той казва и алтернативата. Казва: „Ето, един добродетелен човек като Сократ беше осъден. Нищо чудно. Там, където има такава митология и в резултат на това, такава религия, естествено, че най-добрите хора ще бъдат осъждани”. И по-нататък: „Не магия, а молитва ми е нужна!” Вие го видяхте това в единадесета книга, където той се обръща с молитва към Изида. И към всички женски божества.

Е.Я: – Сега, тук някъде на мене ми се стори, лично на мене ми се стори, че има някакъв зачатък на нещо християнско. Има го елемента на изкуплението, някакъв далечен повей на нещо християнско. В тази последна, финална част на книгата.

Н.Г: – Да, в сравнение с магьосничеството или с традиционния, неподкрепен от сериозна вяра култ, религията на Апулей може да ни напомни по нещо и за християнството. Но ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че разликите са съществени. А приликите са доста общи…

Е.Я: – Защото самия Апулей го наричат безкрайно натурален и даже див варварин, а тук има вече елементи, които са по-характерни не за тази епоха, а по-скоро за християнството.

К.С: – Да, но пък богинята-майка, по-скоро от Изтока идват тия неща…

Н.Г: – Би могло да се разсъждава защо той избира Изида и Озирис. Изглежда, че това не е просто литература, той наистина е бил посветен в тези тайнства.

Е.Я: – Да, ти го каза в началото.

Н.Г: – Защо точно Изида и Озирис? Мога да дам две обяснения. Първо, това са много древни имена. Отдавна се знае, че това е един от най-старите известни култове. И на второ място, той е африканец, родом от тези места. Така че накрая той сякаш казва: „Човек не може без религия и ето, аз ще се посветя в мистериите на тези древни божества, които при това са и от моя континент.” А на какво ни прилича този култ, както е представен у Апулей, и защо, това е голяма тема и ние сега не можем дори да я започнем.

Е.Я: – Да, но не култът е в основата на нашия интерес към Апулей и към „Златното магаре”. Интересът ни към „Златното магаре” и към самия Апулей е от това, че търсим в античната епоха литературни първообрази на днешната фантастична литература или фентъзи, няма значение как ще я наречем. И тук трябва да отговорим на два фундаментални въпроса, свързани с нашата цялостна идея за този час. Може ли „Златното магаре” да бъде първообраз и някакъв прототип на съвременни произведения в жанра фентъзи? За да обясним в крайна сметка защо именно със „Златното магаре” започнахме първия епизод от нашата поредица „Антични прототипи”.

Н.Г: – Това е един въпрос, който иска доста обсъждане. По-лесно е да се види по какво Апулей със „Златното магаре” се отличава от жанра фентъзи, отколкото по какво си прилича.

Е.Я: – Уу, да, това е много лесно, да.

Н.Г: – Събитията в жанра фентъзи са положени извън историята на нашето човечество. Това е най-важното за фентъзи – той умишлено е сложен извън историята. Казва се „Това е другаде, не питайте къде”. Това е принцип на фентъзито. Апулей обаче пише исторически разказ, където има действителни градове, действителни места, история, която всички споделят. Той си е в нашата история, докато фентъзито е извън нея. Тази разлика е решаваща.

Е.Я: – Да, решаваща е. Дори цялата му метафора с магарето е за да каже много земни и много човешки неща с този образ.

Н.Г: – И то за днешния, неговия си ден. Той посочва реално съществуващи места. В Коринт е имало светилище на Изида, това е факт.

К.С: – Да. Но той използва един ключ, една фикция – че главният герой се превръща в магаре. По същия начин бихме могли да говорим, че и авторите на фентъзи използват един ключ да ни извадят извън историята, за да ни занимават със…

Е.Я: – Не само извън историята, извън нашата цивилизация даже. Други цивилизации, други светове, други същества.

К.С: – Но сюжетите, които четем извън нашата цивилизация, извън нашия свят, много ни приличат на всичко това, което ни се случва на нас.

Н.Г: – Аз ще се опитам да кажа кое е главното, което все пак обединява книгата на Апулей с фентъзито. Това е самото допускане на чудесното, присъствието му в течение на действието. И оттук нататък, като сме съгласни, че има чудесно – човек-магаре – у Апулей, и също така има чудесно във фентъзито, да видим оттук нататък кои са разликите. Това е общото – че има „чудесно”. Само че чудесно има и в традиционната приказка.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но приказката не е фентъзи и не е роман като Апулеевия, който е авторски, с много оригинални, пък и взети от съвременността неща. Приказката е традиционна.

Е.Я: – Абсолютно си прав, точно така е. Добре, и сега трябва да отговорим на последният въпрос. Можехме да започнем тази поредица на прототипи със самите древногръцки легенди и митове, но почваме точно със „Златното магаре”. Защо?

Н.Г: – Когато се занимаваме с историята, било история общо, било с история на литературата, не съм уверен, че е необходимо да се започва от хронологичното начало.

Е.Я: – Разбира се.

Н.Г: – Нашата задача е преди всичко да разберем това, което четем и да предложим нашето разбиране на онзи, който желае да ни слуша. Обаче за да разберем нещата, ние трябва още отначало да предложим определени схващания. Ние имаме нужда и от материал, който да илюстрира тези схващания и същевременно да дава повод за обсъждането им. А този материал може да бъде взет от много места, въпросът е да е достатъчно богат. Ако бяхме взели примерно една епиграма, от нея нямаше да разберем нищо за античната литература, или във всеки случай твърде малко. Ако вземем роман, става по-възможно. И все пак, ако това е някакъв обикновен любовно-приключенски роман, пак няма да е достатъчно, защото тези романи са малко едностранчиви, простички – млада двойка, перипетии… Докато Апулей, поради голямата си сложност, е твърде подходящ за увод към тази литература. И аз се опитах да представя донякъде тази сложност.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е разнообразен. Има и литература, има и други неща. Това е причината.

Е.Я: – Това беше въведение в „античните прототипи”, „античните прототипи и първообрази на съвременната фентъзи литература”. А за вас работи доц. Николай Гочев.

К.С: – В момента остават 5 минути до 16 часа, тоест време е ние двамата с доцент Гочев да напуснем четвърто студио, което се превръща в story-лаборатория на библиотека „Български реалити романи”. Тука остава моят приятел и колега Емил Янев, заедно с първия разказвач.

Втори разговор

Псевдо-Калистен. „Животът на Александър Македонски“

Емил Янев: – Точно 10 минути преди началото на десетата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Сега в този предварителен час предприемаме един хазартен ход, пробваме нова пътечка. Всъщност не знаем дали ще имаме продължение, защото е възможно романът да приключи още днес. Всичко това е в ръцете и във въображението на днешния, десети разказвач. Ако романът свърши ще имате възможност да получите продължението и обобщението на цялата поредица. И така доц. Николай Гочев отново работи за вас. Накъде се насочваме?

Предварителни думи

Н.Г: – Ще погледнем към едно прозаично произведение. То е много известно. Някои казват, че е една от най-четените, най-разпространените книги в света. Нарича се „Животът (или Историята) на Александър Македонски”. Още от сега да кажем, че не се знае кой е написал този роман.

Е.Я: – Сега пак се връщаме, 3 века назад.

Н.Г: – Да, сега се връщаме в едно време…

К.С: – В епохата на елинизма.

Н.Г: – …възлово, време на кръстопът. Свършила е класическата полисна епоха, обаче Рим още не е станал господар на Средиземноморието. И в тази епоха се случва нещо смайващо за всички, които са го видели тогава, и за всички, които впоследствие ще се занимават с история. Това е войната на Александър Македонски срещу Персийската империя. Тя завършва за 2-3 години с разгром на империята. Ядрото от Александровата войска се състои от македонци, но в нея участват и гърци, и други народи от Европа. Тези хора стигат, почти безпрепятствено до река Инд.

Е.Я: – Той самият Македонски има намерение и до Китай да стигне, обаче някои неща не му го позволяват.

Н.Г: – Това е нещо средно между военен поход и опит да се направят велики географски открития; защото Александър не знае какво го очаква по тези земи. Той все се надява, както казват някои, да види океана, който заобикаля сушата от онази страна. И действително океанът затваря сушата от изток, но там, докъдето Александър стига, е едва средата на азиатския континент.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Та това, което казваме още от сега е, че самата история на Александър е едно чудо и е достатъчно просто да се разкаже без каквито и да е литературни украшения, за да бъде увлекателна и смайваща.

Е.Я: – Тя е чудо, но случило се чудо. Реално случило се.

Н.Г: – Така е. Все пак трябва да е ясно, че Александър побеждава просто една държава. Тази държава е била огромна. Сега, за хората, които се опитват да си представят какво е направил той, има една трудност. Това е, че когато се говори за тези земи със старите им названия, се казва, че той е стигнал до Персида, до Бактрия и Согдиана. Но какви са тези земи? Когато чува това, съвременният читател се губи в догадки. Затова нека говорим с днешните названия. Александър минава през Мала Азия, през Месопотамия (днешен Ирак), навлиза в Персида и в областите северно от нея, които влизат в днешен Иран и после слиза на юг към Пакистан.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И от Пакистан се насочва на север и се задържа на територията на днешен Афганистан, където са огромните планини, през които той преминава два пъти. Два пъти през Хиндукуш, което е смайващо. Дори Ханибал не е правил такова нещо.

Е.Я: – Сякаш сам си търси трудностите този човек.

Н.Г: – И накрая стига до една територия, където се срещат Афганистан, Узбекистан и части от Киргизтан. Успява да завладее града, който впоследствие става известен като Самарканд и сега се намира в Узбекистан. Стига до една река, отвъд която се навлиза в Казахстан. Това е областта, до която той успява да стигне. И когато слиза на юг и преминава Инд, той все още се намира на територията на днешен Пакистан. И си заслужава да отбележим, че не влиза в Индия – днешната държава. Защото река Инд, въпреки названието си, днес изцяло попада в Пакистан.

Е.Я: – Дотук разказваме историята, сега някои задължителни пояснения. Доколко тези… приключения да ги наречем, се припокриват с историческите събития около Александър Македонски?

Н.Г: – Направо да кажем – много се припокриват. Но това е един текст, който се създава постепенно. Прието е да се казва, че авторът му е Калистен. Това е един сериозен историк, който участвал в похода от самото начало и е пострадал – бил е убит в Азия по заповед на Александър. Но тази книга не може да бъде от Калистен. Затова се казва, че е възникнала по-късно.

Е.Я: – За да си убиеш историка, трябва да имаш много сериозни причини.

Н.Г: – Александър е причинил смъртта на много свои приближени. Не само на Калистен.

Кин Стоянов: – Ама той ли е бил виновен или те са сгрешили?

Е.Я: – Но историкът е този, който те вписва в историята, така че е рисковано да си убиеш историка.

Н.Г: – Вярно. От самия Калистен са останали някои фрагменти, но те са малко. Та бавно се оформя тази книга и в нея сигурно постепенно са се натрупвали фантастичните елементи.

Е.Я: – Ето тук да видим какво има, какви фантастични елементи. Все пак остават 3 минути до началото на десетата, може би последна глава на романа.

Н.Г: – Сега ще кажа едно: според този текст Александър е син на египетски фараон, който доброволно се отказал от престола и заминал с Европа. Той бил такъв магьосник, че можел да се превръща в различни живи същества. И така е успял да се сближи с майката на Александър, известната Олимпиада. С това започва
книгата.

Е.Я: – Ето откъде свръхестественото се прокрадва в произведението.

Н.Г: – Но това не може да е писано от Калистен.

Е.Я: – Да.

К.С: – Но, така или иначе, промъква се вече времето, в което студио 4 на БНР се превръща в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където остава моят приятел и колега Емил Янев, приключенецът Емил Янев с разказвач номер 10. Малко търпение и ще разберете кой е той.

Е.Я: – Дошло е време разделно, както се казва. Оттук насетне всеки ход в сюжета на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2” би могъл да бъде последен. Нищо чудно, това го казахме и миналия път. Всичко, което може да се очаква, е в ръцете и въображението на следващия разказвач. Сега обаче няма смисъл да гадаем, а се впускаме в античността – там, където в продължение на 11 седмици търсим прототипите, първообразите, изворите на жанровете фантастика и фентъзи. Искаме да приближим по някакъв начин жанра, в който работят нашите разказвачи в „Съзвездие Пентаграм” с първите прояви и извори на тези два жанра. Както обикновено, днес за вас работи доц. Николай Гочев, преподавател в СУ. Здравей! Имаме за довършване нещо?

Н.Г: – Да.

Е.Я: – Или за продължаване, да кажем.

Част І
Историография и литература

Н.Г: – Да, така е. Трябва да продължим, да видим тази книга, за която споменахме миналият път – романът за Александър Македонски. Ние казахме, че тя е анонимна. Изглежда, че текстът ѝ се е променял през вековете. Смята се, че към ІІ в. пр.Хр. трябва да се е появил един вариант на този текст. Но това, с което имаме работа, е може би няколко века по-късно, около ІІІ в. сл.Хр.

Е.Я: – Как беше заглавието и едно ли е заглавието по принцип?

Н.Г: – Даже и заглавието като че ли не е едно. Ние говорим за анонимен „Роман за Александър Македонски”, обаче можем да кажем и: Псевдо-Калистен. „Животът на Александър Македонски”. Казвам „Псевдо-Калистен”, тъй като сме сигурни, че това не е онзи известен историк и роднина на Аристотел, който е съпровождал Александър в похода му през Азия и изглежда, че е бил осъден на смърт от него. При това тази книга се редактира и чете през следващите векове във Византия и в България. Известна е като „Александрия”; а ние тук сме я превели през ІХ или Х век на български.

Е.Я: – Веднага след появата на азбуката.

Н.Г: – Да, когато са започнали преводите, тази книга се е появила тук. От това разбираме, че онези преводачи и учени, които са работели за царете Борис и Симеон са знаели какъв подбор да направят. Разбира се, трябва да има богослужебни текстове, това е първото. След това трябва да има историография, но също така и художествена литература. Обаче тази художествена литература не е могла да е каква да е. Не са превеждали трагедии, да кажем.

К.С: – Тоест малко по препоръките на Платон за литературата…

Н.Г: – Точно така. Защото тогава се поставят основите на цяла култура и е трябвало внимателно да се реши с какво да се започне. Така че историята на романа за Александър е славна.

Е.Я: – Тя и на самия Александър му е славна историята, макар и кратка.

Н.Г: – Да. Сега нека кажа няколко думи за това, как върви този роман. Тук имаме работа с нещо ново. А именно: досега се срещахме с литература, която беше създадена на основата на митологията. При някои автори като Вергилий и Овидий, тази митология се използва, за да се внесат в нея исторически факти и убеждения.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Да се накара слушателят да мисли исторически въз основа на митологията, та по този начин да бъде обединена вярата в боговете с това, което се случва на земята. А тук имаме работа с обратното. Събитията около Александър не са митологични, те са история – нещо, което се е случило и за което има сигурни извори.

К.С: – Да.

Н.Г: – Така че тези хора, които са пишели за Александър, са имали достатъчно книги, въз основа на които можели да направят една добра история, в която да се кажат неща, които са се случили, да се покаже какво не е сигурно и да се премълчи онова, за което няма смисъл да се говори. Това са хора, които са разполагали с исторически извори. И те са тръгнали по следния път: „Ние имаме историята, знаем какво се е случило. Хайде сега, въз основа на тази история, да правим литература.”

Е.Я: – Каква е потребността, на базата на една, както каза, добре съхранена история, да се прави и литература? Тя самата, истинската история има толкова невероятни елементи в нея, че сама по себе си е един екшън, казано по днешному.

Н.Г: – Дали е така? Бих казал, че едно добро историческо изследване най-напред е трудно за четене. Трудно е, защото един добър историк трябва първо да посочва много точно своите извори; и второ, трябва да коментира дали това, което се казва там, е достоверно и в каква степен. Но това е уморително за четене. Ако пък историята се разкаже реторически, тоест с цел да убедим слушателя, че нещо се е случило по този начин, това е друго. Това е по-лесно за слушане, но още не е литература; а някои хора отказват да слушат такава история, защото смятат, че върху тях се оказва натиск, историята се идеологизира.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Много хора отказват да слушат история, съставена като похвална реч за някого или като прослава на някоя държава. А има и трети път – да се разказва популярно и увлекателно. Тогава историята може да се разкаже с литературни прибавки. Ето, ние всички сме чели, или поне сме чували за романите на Александър Дюма. Какво са те? Исторически романи. Дюма е имал отлични сведения какво се е случвало в епохата, за която пише. И все пак е внесъл в книгите си неща, които не са се случили точно така. Някой ще каже: „А защо читателите на Дюма, които се интересуват от история, не седнат да прочетат едно солидно академично изследване за времето на Луи ХІІІ и Чарлз І?”

Е.Я: – Но Дюма живее в едно време, в което романът е твърдо наложен жанр, докато в онези години, в края на предишната ера, романът е още някаква екзотика в живота.

Н.Г: – Е да, тогава литературата не е имала толкова дълга и богата история, каквато в ХІХ в. Но ние можем да кажем, че това са първите, които са разбрали, че историята може да се използва, за да се разкаже нещо увлекателно. И са го направили. Те са си казали: „Хайде да вземем това, за което всички знаят, и да го украсим – може да се хареса.”

К.С: – Нека сега да поукрасим малко нашия разговор с музика пък да видим дали ще ни хареса.

Част ІI
Сюжетът на романа

Е.Я: – Последни, може би, усилия полага доц. Николай Гочев в издирването на първообразите и прототипите на жанровете фентъзи и фантастика. Това е така, защото е много вероятно днес романът „Стражите на съзвездие Пентаграм 2” да приключи. Всичко това обаче не зависи от нас, от хората от библиотека Български риалити-романи, а зависи от поканения разказвач. Кой е той и какво става оттук насетне – след 42 минути. А сега, Александър Велики. Александър Велики в може би малко необичайната позиция на литературен герой. Необичайна поне за времето си, в което той е може би най-известният човек на планетата.

Н.Г: – Нашата книга се придържа към историята на Александровия живот общо взето според това, което се знае от изворите.

Е.Я: – Най-напред да кажем обемът какъв е. Защото историята на Александър Велики не е лесна и кратка за разказване.

Н.Г: – Това не е голяма книга. Не повече от стотина страници.

Е.Я: – Охо. Значи, съвсем на галоп.

Н.Г: – Да, тя може лесно и бързо да се прочете. През античността се е деляла на три. В античността като се каже „книга” се има предвид свитък; обаче свитъците са били на материал, по-дебел от сегашната хартия и поради това…

Е.Я: – Пергамент.

Н.Г: – Папирус най-вече. Малко по-късно той е заменен от онова, което се нарича пергамент. Но и той е бил по-груб от хартията и поради това т.нар. книга не е могла да побира много текст. „Книгите” през античността побират едни днешни 30-40 страници. Този роман е от три такива книги, значи 100-120 страници.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Например един малък Платонов диалог се събира в една „книга”. Та тук животът на Александър е проследен според известните тогава биографии, като към тях са прибавани някои необикновени епизоди. Най-напред имаме разказ за чудесното раждане и за детството и юношеството на Александър.

Е.Я: – Там бащата вметнат ли е вътре? Филип?

Н.Г: – Авторът се е потрудил да свърже разказа си с действителността. Наистина, Олимпиада и Филип са били във фактически развод. Случило се е така, че Филип пожелал да си вземе друга жена, аАлександър като че ли е бил на страната на майка си. Тогава те дори напуснали столицата и отишли някъде другаде.

К.С: – Този фактически развод е след раждането на Александър.

Н.Г: – Александър е бил юноша, когато са се случили тези неща. Авторът се е опитал да си послужи с този материал по следния начин: разказал, че Александър е положил големи усилия да помири родителите си; и действително ги е помирил. Събрал ги е, въпреки че имал основания да подозира, че Филип не му е баща. Все пак той се обръща към него с „Татко” и после отмъщава на убиеца му; защото в романа, както и в действителност, Филип е станал жертва на покушение. И се е грижел за него до последния момент. Александър е представен в романа като много добър син.

К.С: – Да.

Н.Г: – Имащ правилно отношение към брака, почтително отнасящ се и към майка си, и към баща си.

Е.Я: – Тези семейни взаимоотношения са много важни за белетристите.

Н.Г: – Това е един начин да се говори за добродетелния човек. Във всеки случай тези неща мъчно могат да се научат от историята. Как от историята, и то античната, да научим какви са били нечии семейни отношения, след като ние и тук не можем да разберем как стоят нещата в едно сегашно семейство – и то на близки хора? Та затова казвам, че това е работа по-скоро на писателя, отколкото на историка. Но това е в началото на книгата. Тук има някои интересни неща: например, авторът твърди, че Александър е имал особен външен вид. Бил е с разноцветни очи.

Е.Я: – А!

Н.Г: – Което, макар и рядкост, не е напълно изключено. Но другото изглежда фантастично: а именно, че всичките му зъби били остри. Като кучешки.

К.С: – Змиите имат само остри зъби.

Е.Я: – Това в комбинация с цветни очи, е кучешки профил. И то хищен кучешки профил.

Н.Г: – Въпреки добродетелта на Александър, за която се говори през цялата книга, той е представен като човек с някак зверска физиономия, странно лице. Обаче това е в съгласие с чудесната история за неговия произход, според която той е син на магьосник, който можел да се превръща в животни.
По-нататък в книгата се върви към победата срещу Дарий, като тук има някои исторически грешки. Впрочем трябва да правим разлика между литературна измислица и обикновена грешка; защото се вижда, че някои неща са само грешки, те не са необходими като литература. Разказано е, че той побеждава Дарий в три битки, както е в действителност.
След това се стига до навлизането в Индия. И тук вече е мястото, което е интересно за нас. Тук има чудеса, които може би трябва да разделим на видове, тъй като те са различни. И накрая, както е според историята, той се връща обратно по суша (а част от войската му се връща и по море), стига до Вавилон и там умира, както и в действителност. След това се разказва за погребението му и даже за завещанието му. И от него също се вижда, че този текст е съставен малко невнимателно. Защото в завещанието има неща, които очевидно противоречат на разказаното по-рано. Например човек, който Александър според романа е убил, накрая…

Е.Я: – Му става наследник.

Н.Г: – Точно така, наследява нещо. От това разбираме, че този текст е събиран от различни източници и може би в продължение на много време.

К.С: – И с това събиране нека да поспрем малко за музика.

Част ІII
Литературни измислици и исторически грешки

Е.Я: – 30 минути до началото на поредната или може би последна глава от „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Ние продължаваме най-добросъвестно да си вършим нашите литературно-исторически проучвания. Ние – имам предвид, доц. Николай Гочев от СУ. Поставили сме в центъра на вниманието една от най-забележителните фигури в човешката история – Александър Македонски, изключителният пълководец, човекът, който винаги е удобен за литературни упражнения. Едно от първите, може би първото, е именно книгата, за която говорим в момента. Ето тук още веднъж този въпрос, който мисля, че и миналия път го повдигнахме. Всъщност, по какви белези точно тази книга попада в нашата подборка от прототипи и първообрази на фентъзи и фантастика.

Н.Г: – В нея се разказват неща, които са невъзможни в действителността.

Е.Я: – Тези разноцветни очи имаш предвид, острите зъбки?

Н.Г: – Не, много повече от това.

К.С: – Чудесата в Индия?

Н.Г: – Повече. Ето, например, тя започва с изключително чудо. Баща на Александър е един магьосник, който се превръща в животни, и то различни.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Значи имаме работа с нещо, което е изцяло чудесно или, както би казал някой, вълшебно. Това е едно. Друго се случваа в Индия, където чудесата са от различен вид. Има чудеса, свързани със странни животни или пък с особена природа. Има и такива, извършени лично от Александър – подвизи, които човек не би трябвало да е способен.

Е.Я: – Е, всичко трябва да е изключително при този човек, включително и произхода му.

Н.Г: – Да. Има и среща с богове, което в тази епоха е чудо в литературата.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото когато Омир говори за среща с богове, това не е чудо. Това е поезия, която съвсем естествено ползва митологията, там нещата просто са си така. Но когато сме във време, в което се е натрупала много литература, цивилизацията е напреднала, писмеността се е разпространила и религията има свое отделно място, тогава да се говори, че Александър лично се е срещал с богове и е разговарял с тях…

Е.Я: – Историческия текст също си е отделен вече.

Н.Г: – Да. Освен това има филология: филолозите размишляват кое от Омир е автентично, кое е добавено. Нещата са като сега, когато става въпрос за изследване на литературата. И в този момент, когато някой пише, че Александър влиза в някаква пещера и там се среща със Сезострис, древния египетски фараон, който е станал бог, и той разговаря с Александър и му пророкува – това са вълшебни неща. Така че е ясно, че трябва да ги включим в нашия разговор.

Е.Я: – Много подходяща за белетристична драматургия е кончината на Александър, за която и до ден днешен има спорове: дали е отровен, дали е умрял от болест, или причината за смъртта му е друга. Той играе ли с това, този анонимен автор? Защото по шекспировски би било много удобно да бъде отровен и тогава се разиграва друга колизия – гигантска драма, заговор, предателство.

Н.Г: – Да, в романа той е отровен. Това се казва, но за чудесни неща не се говори. Действително, авторът надълго говори, че смъртта на Александър е убийство, че има заговор, че в него участват ето тези хора и че е бил отровен така: първо му е поднесено питие с отрова, и второ му е донесено и перо, намазано с отрова, което той си е сложил в гърлото, за да повърне онова, което вече е изпил.

К.С: – Да се освободи от отровата.

Н.Г: – Да. Обаче дори перото, което са му дали, е било намазано с отрова.

Е.Я: – Така, двойна подсигуровка. Контролен изстрел.

Н.Г: – Но тези неща не са фантастични. Това, което ни интересува, е да направим разграничение между пласта на историческото – онова, което е засвидетелствано в солидната историография, и литературното. И после да видим в това литературно кое е грешка, кое е чиста литература и кое е фантастика. Защото авторът може да внесе неща, които не са станали така, но не са и фантастични. Историческите романи обикновено са такива. Разказват се истински или възможни събития, разработват се характери, има отношения между тях – любовни истории, вражди.

К.С: – Дори измислените неща трябва да звучат правдоподобно, а не фантастично.

Н.Г: – Именно. Измислени, но могат да се случат в човешкия живот.

Е.Я: – Възможни за случване.

Н.Г: – Следователно ние трябва да отделим тези нестанали, вероятни неща, от фантастичните. Освен това ми е интересно какво е положението с грешките. Защото има неща, които изглеждат като обикновени грешки: да кажем, когато Александър преговаря с атиняните, той намира събрани на едно място оратори, политици и философи, които не са могли да живеят заедно; нито пък той е могъл да се срещне с тях. Да кажем, там присъстват Демостен, Платон и Лизий. Но Лизий е умрял по времето, когато Демостен се е родил; а Александър е бил около 9-годишен по времето на смъртта на Платон.
Възможно е тези неща да са просто грешки, тъй като с нищо не са необходими за разказа. Когато обаче авторът казва, че Александър минава през Италия и Сицилия, за да влезе в Африка, това може да е грешка, но може и да не е. Защото, минавайки през Италия, той се среща с римляни. Може да е направено умишлено.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Има смисъл Александър да се срещне с римляни, които да влязат в договорни отношения с него и да му окажат чест, като кажат: „Ето, ние сме по-слаби от теб.”

Е.Я: – Да.

Н.Г: – По нататък има чисто литературни неща, например писма на Александър до майка му Олимпиада и писма до Аристотел, които са изцяло измислени. Фантазиите обаче са друго нещо. Например на Александър в един момент му се явява на сън Амон, който би трябвало да е негов баща, и казва: „Иди да се срещнеш с Дарий, като приемеш моя вид.” „И Александър” – казва писателят – „се превърна в Амон, приличайки същевременно на Хермес; и отиде при Дарий, и там никой не го разпозна. Само казвали: „Какъв красив младеж!””
Значи той е отишъл във вид на бог. И това си е разказано в романа направо – не си въвежда като нечий разказ, а е от името на автора.

Трети разговор

Лукиан. “Истинска история”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Тука сме всичките риалити-романисти, в апаратната на студио 4 е звукорежисьора Камен Жеков.

Е.Я: – Петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” – това е гвоздеят на програмата относно белетристиката, която се произвежда в библиотека “Български риалити-романи”, но гвоздеят в предварителната част е друг. Знаете, като един паралелен свят в предварителните часове развиваме една поредица „Първообразите и прототипите на днешните жанрове”. Говорим за първообрази и прототипи на фентъзи и научна фантастика. В тези часове за връзката между реалното и ирационалното говорим с доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес – Лукиан и една „абсолютно истинска история”, наречена така от самия Лукиа. Но преди това имаме да довършим малко работа от предната седмица, когато се занимахме с аргонавтите. Здравей!

Част І
Митология и литература в “Аргонавтика”

Н.Г: – Здравейте. Наистина, трябва да кажем няколко общи неща за аргонавтите. Защото можем да разкажем сюжета на едно произведение, обаче щом се замисляме за литературата – което е нещо съвсем различно от самото литературно творчество – би трябвало да посочим и някои неща, които са общи за произведенията. Та след като сме прочели и разказали самите произведения, добре е да видим и как се говори за литературата.
За „Аргонавтика” могат да се кажат няколко неща. Първо да видим какво представлява това произведение в литературно отношение; преди всичко сюжета и ако има някаква литературна новина. После, да видим как Аполоний се отнася към митовете – защото и той, като Омир, работи главно с митове. Ето например Апулей не работеше с митове. Той употребява един фантастичен подход…

Е.Я: – Да. Една символика, която той разиграва, раздвижва, като си поиска.

Н.Г: – Но прави един по-скоро реалистичен роман, който се отнася до неговото време.

Е.Я: – Да, абсолютно. С препратки към реалното и хората в него.

Н.Г: – Защото има отрицателно отношение към митологията, Апулей, подобно на Лукиан, има крайно отрицателно отношение към наследената митология. Та както Апулей декларира едно отрицание на митологията, каквато се знае по онова време, така Лукиан я осмива систематично. Обаче в случая с Аполоний Родоски имаме нещо като уважение към митологията. И третото е да видим за фантастичното, доколкото изобщо го има. Има някакви наченки на фантастично, опити, но да се прави фантастика през античността е нещо сравнително ново и трябва да се опитаме да го уловим. Кой прави фантастика? Например за Омир се съмнявам, че прави фантастика, трудно е да твърдим такова нещо.

Е.Я: – Това са неща по-скоро в сферата на легендите, митовете и приказките.

Н.Г: – Той разработва митове, вглежда се в тях. Обаче фантастиката, ако ще се каже нещо общо за нея, предполага оригинален авторски труд, а не просто художествена обработка на митове. При Аполоний имаме главно художествена обработка на митове, но и малко фантастика. Ще се опитам да посоча какво там може да мине за фантастика.

Е.Я: – Всъщност в самата фантастика се търси постигане на принципно възможни цели, но с невъзможни средства. Или с непознати средства. Тук не се търсят просто така виденията на определен човек, които може да имат приказен характер. Научната фантастика си поставя определена цел, която е някъде – обикновено в небесата. Тя трябва да бъде постигната – как? И там вече следват отговорите на тези въпроси. Говоря за класическия случай на научна фантастика.

Н.Г: – Но нека да хвърля поглед към литературното при Аполоний и дали там има някаква новина. Там имаме нещо подобно на „Одисея”. В „Одисея” главното е завръщането. Отиването се предполага и подвигът също – това е победата във войната. При Аполоний обаче имаме пълно представяне на отиването и на връщането. А връхната точка е след като те са отишли там и им предстои да се върнат: както в историята за Троянската война връхната точка е превземането на Троя. А тук, в “Аргнавтика”, коя е връхната точка? Някой би казал: „Изглежда, взимането на златното руно.”

Е.Я: – Да. Целта е постигната.

Н.Г: – Литературно обаче, връхната точка е любовната история. Това е новината. Тук не става дума за война, както в “Илиада”. Това се опитах и миналия път да го кажа, казах го с малко думи – а сега с повече. В „Аргонавтика” имаме голяма любовна история, и това е целта на Аполоний. С това впрочем той не е пръв в гръцката литература. Трябва да кажем, че той следва Еврипид: защото Еврипид е първият голям гръцки автор, разработил представянето на любовта и то, забележете, любовта, както жената я преживява. Това Еврипид го прави примерно в трагедията „Иполит”; и даже са го обвинявали за това. Тук Аполоний някак доразвива Еврипид и представя Медея влюбена, същевременно осъждаща себе си, че е влюбена, сънуваща любовни сънища. В Омир такова нещо все още няма. Това е голямата новина.

Е.Я: – Както и в преработените легенди за аргонавтите, тази любовна история далеч не е в центъра на нещата. Там са по-интересни самите приключения и препятствията, които преодолява Язон.

Н.Г: – Когато авторите подхождат така, това е един регрес към Омир.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче Аполоний е ценен точно с тази история, с която той се изявява като оригинален поет. Това е едното. Сега, относно митовете. Той следва Омир в това, че гледа на митовете, както казах преди малко, уважение. Какво означава това? Не че непременно трябва да се вярва на митовете, но че те са са един много хубав материал за поезия. Но сериозна, а не подигравки, както след малко…

Е.Я: – Както след малко ще видим, да.

Н.Г: – …ще видим при един друг писател, при Лукиан.

К.С: – Тоест да оставим сериозната поезия и да вървим към подигравките.

Н.Г: – Последно ми се ще да кажа за фантастичното, ако има нещо фантастично.

К.С: – Да. И трябва да го кажем.

Н.Г: – Това, което бих признал на Аполоний, е следното – че той, бидейки отличен познавач на митовете, подрежда познатите митове, но същевременно произвежда и нещо от себе си. Например, той поставя на южния бряг на Черно море едни народи със странни обичаи и в разказа за отиването им отделя време – да кажем, по петдесетина стиха. Те имат странни обичаи.
Такова нещо няма в митологията, то е измислено от Аполоний. Така че той си е позволил да направи нещо оригинално, но не като развие някакъв известен сюжет, а като измисли нов народ и му припише някакви неизвестни обичаи. В античността така започва фантастичното – авторът се отказва от разработка на митовете и си измисля нещо сам.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Ето това вече е началото.

К.С: – Стигнахме до началото на фантастичното.

Част ІІ
Времето на Лукиан

Е.Я: – В очакване на петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и звездните ходове на нашите герои. Тук обаче сме стъпили на здраво реалистична, поне от историческа гледна точка, почва, с доц. Н. Гочев, преподавател по антична литература, СУ.
Търсим пътеките на литературата, на античната литература, и аналогиите с днешните жанрове фантастика и фентъзи. Връщаме се в нашата ера, откъдето и започнахме с Апулей. Връщаме се един много характерен представител на епохата – Лукиан от Самосата.

Н.Г: – Наистина това е времето, с което започнахме тези разговори. Лукиан е съвременник на Апулей. Те изглежда са били връстници, имали са малка разлика във възрастта. Нямаме свидетелства, че са се познавали, но на мен ми е трудно да си представя, че не са се познавали, защото…

Е.Я: – Светът е бил още по-малък, така че…

Н.Г: – Освен това – имало е само два езика. Само два езика, които са били литературни и международни, наистина широко употребявани, и се е смятало, че трябва да се знаят. Освен това и двамата – Апулей и Лукиан – са минавали през големите градове, които тогава са малко.

Е.Я: – Те имат и известни биографични съвпадения, като поприще – били ретори и двамата.

Н.Г: – Именно, да.

Е.Я: – Странстващи.

Н.Г: – И двамата са се занимавали с реторика, единият е бил по-скоро адвокат, а другият е имал възможност да бъде и накрая се оказал юрист в Александрия. За Лукиан говоря.
К.С: – Да.

Н.Г: – А Апулей е минавал през Александрия, трудно ми е да си представя, че не са се познавали.

Е.Я: – Все пак знакови фигури на епохата, известни хора, няма как.

Н.Г: – Но да не се чудим за липсата на сведения. Има съвременници, които правят едно и също, познават се, а не обичат да се споменават един друг.

Е.Я: – Да, не си правят взаимно реклама.

Н.Г: – Има такива примери в античната литература.

К.С: – Не само в античната литература.

Н.Г: – Така е. Та, нещо за епохата. Това е една мирна епоха, в която, поне външно, цари спокойствие. Средиземно море е вътрешно море за Римската империя. Няма почти никаква опасност за границите, няма граждански войни, има икономически просперитет.

Е.Я: – Говорим за втори век от новата ера.

Н.Г: – Да, втори век след Христа. Има икономически просперитет и в тази епоха на стабилност се случват неща, които се случват и в други подобни епохи и които Лукиан много често отбелязва – например нарастващо сребролюбие. Хората изведнъж подчертано заобичват парите и почти престават да мислят за друго. Относно културата. Има два типа образование, които споделят тези двама автори…

Е.Я: – Които съответстват на двата езика.

Н.Г: – Да, и е добре човек да знае и двата, особено ако е от Запада; защото на образования е позволено да знае само гръцки, но да знае само латински не е добре.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Човек, който знае само латински все още не е образован както трябва; а гръцкият е задължителен. Но двата типа образование, за които щях да кажа, това са реторическото и философското. Това е образованието на свободните хора. Останалите или остават без образование, или стават специалисти – да кажем, лекари. Но да си лекар не се смята за толкова добро (висше) образование, то си е занаят. От руга страна, свободните хора могат да станат оратори но като станеш оратор, вероятно ще изкарваш пари с тази работа. Ако пък ти е особено лесно да си осигуриш образование, тогава ставаш философ. Ораторите са хора, по-скоро настроени към делови живот, а онези, които ще изберат философското образование, са хората, които…

К.С: – Съзерцанието тях ги интересува.

Н.Г: – Да, самата наука. Защото, като се каже философия, се разбира нещо по-общо, отколкото сега. Тогава, ако някой е философ, той трябва да разбира и от точни науки…

Е.Я: – Животознание, в най-общия смисъл.

Н.Г: – И от точни, и от природни науки, защото се предполага, че философията се гради най-напред върху точните и природните науки, за да стигне накрая до етика или нещо друго. Това са двата типа образование. После, към какво са насочени интересите на културния човек? Това е един широк, но малко затворен свят. Те са на голяма територия, но нямат контакти с никого – нито с германците могат да контактуват, нито с персите, нито с африканците отвъд крайбрежието.

Е.Я: – Изолирани в своето величие.

Н.Г: – В такива случаи, когато един свят е изолиран, се случват аналогични неща. Първо, появява се силен интерес към историята. Това е поле, в което винаги можеш да научаваш нещо ново. Също и интерес към пътуванията, защото пътуването е лесно. Позволено е да се пътува, безопасно е и хората могат да пътуват колкото си искат около Средиземноморието. Смята се за много хубаво да си обиколил повече градове и места, предполага се, че тогава си придобил култура. Донякъде и сега е така – смята се, че добре човек да е пътувал, а не да си седи само на едно място.

Е.Я: – Да. Лични натрупвания на впечатления.

Н.Г: – И още нещо, което изглежда важно на всички – хората започват да се интересуват от религиозни въпроси.

Е.Я: – Християнството вече започва да да става фактор.

Н.Г: – Това е втори век, църквите се разпростират от Гибралтар до Двуречието. Има силен интерес към религиозни въпроси, поява на нови религиозно-философски системи, наречени гностически, или херметически. И наред с това, интерес към митологията, а също и към магията, както се видя и от съчинението на Апулей. Такива неща около културната обстановка.

Е.Я: – Сега, да кажем нещо и за начина, по който се управлява Римската империя, защото на нейната територия ще разположим нашия герой, който всъщност, малко се явява чужденец. Говорим за Лукиан от Самосата.

Н.Г: – Вярно. Лукиан се чувства чужденец. Той го е разказал в едно малко съчинение…

Е.Я: – Той е чужденец и по произход, и по възпитание, по цивилизация някак е чужд там.

Н.Г: – Какво значи, обаче, да си чужденец в Римската империя, при положение, че си се родил в нейните граници? Това значи най-напред че не си роден в Рим и латинският не ти е роден; и от друга страна, че не можеш да се представиш за грък.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Оттук нататък ти вече си някакъв друг. Обаче, ако си египтянин, си казваш: „Аз не съм нито грък, нито римлянин, но зад мене стои…”

Е.Я: – Стара култура и цивилизация.

Н.Г: – Цивилизация, която се вижда. А Лукиан е сириец. Но сирийската култура не е толкова мощна и уважавана като египетската. Това може би някак го е тревожело и той е направил всичко възможно да научи гръцки по-добре от родените гърци.

Е.Я: – Направо, както го определят, перфектен гръцки. Една от причините да останат толкова много произведения от него, е високият стил, на който работи.

Н.Г: – Да. Мога да свидетелствам, че има съчинения на Лукиан, които никой не може да прочете на гръцки, защото той ги е написал по такъв начин, че…

Е.Я: – В свръхвисок стил.

Н.Г: – Не точно. Написал ги е, употребявайки огромен брой редки и архаични думи – за да покаже как не трябва да се пише, или какво значи да се пише маниерно. Ние сега не можем да разберем такъв текст, колкото и да учим езика – а и тогава мъчно са го разбирали.

К.С: – И като не можем да разберем – да послушаме музика.

Част ІІI
Животът и литературните занимания на Лукиан

Е.Я: – Кой е този човек, който си позволява хапливост до границите на възможното, който си позволява да подложи на ирония всичко около себе си? Кой е този безбожник и атеист, който се подиграва и на всичките религии? Това е, поне за времето си, Лукиан от Самосата. Да видим какво представлява той и колко парадоксално е съчинението му, което ще разгледаме. Между другото да кажем, че той е един от най-запазените автори – около 80 съчинения. Тези неща ще ги уточни, естествено, чисто професионално доц. Н. Гочев от СУ, който работи непрестанно за вас.

Н.Г: – Лукиан се е родил в едно не особено заможно семейство и като малък още близките му се замисляли какво мупредстои да работи. Предложили са му да стане каменоделец като чичо си.

Е.Я: – Някои определят чичо му като скулптор, каменоделец е малко по-долно равнище.

Н.Г: – Аз се колебая да кажа, че са били скулптори и че на Лукиан му е предстояло да стане скулптор. Защото сега като кажем скулптор – това значи човек на изкуствата. По онова време за хората, които работят с камък, е имало огромна работа, защото много неща са се правели с камък. Той е можел цял живот да се занимава примерно с това, да пише надписи върху камъни.

Е.Я: – Да, това са медиите на епохата.

Н.Г: – Защото и закони, и договори, и всякакви разпоредби, и посвещения на богове – всичко това се е пишело на камък, така че работа е имало страшно много. Предложили му, той се опитал, не му провървяло и казал на близките си, че няма да се занимава с тази работа, а иска да учи. И явно е успял да се наложи. Така че впоследствие тръгнал на запад и обиколил доста градове, макар че и Самосата не е била малка, и там е могло да се учи. Но и той като Апулей сигурно си е казвал: „Аз искам да обиколя цялата империя и да посетя най-големите центрове”.

Е.Я: – Това е смесица от авантюризъм и известна доза суета. Авантюризмът е лесно обясним – да пътуваш, да срещаш неизвестното. А от друга страна, срещата с публиката. Защото те са хора, които търсят отражението си в очите на околните, това е ораторът. Той трябва да получи одобрение от публика.

Н.Г: – Така е. И той е изучил необходимите неща, изчел е много книги и, както се разбира, в зряла възраст се е установил в Атина. Атина е била много подходящо място човек да се занимава с литература, изкуство и философия. Там той написал много неща, а след това се прехвърлил в Египет на държавна работа. През целия си живот е имал възможност да пише. Действително, от него са останали доста неща. Сега в едно обикновено издание съчиненията му се събират в три тома от около 300-400 страници, значи имаме общо към 1200, което е много добра представеност за един античен автор.

Е.Я: – Да. За 2000 години дистанция и сериозен остатък.

Н.Г: – Останали са много неща, може би всичко. На пръв поглед, тези съчинения са много разнообразни.

Е.Я: – Всички ли са написани на старогръцки? Има ли съчинения той на латински език?

Н.Г: – Не, аз подозирам, че той слабо е знаел латински.

Е.Я: – Да, защото той, както враждува с школата на философите, така враждува и с латинската цивилизация. Може би думата „враждува” не е точна, но тъй или иначе той налага предимствата, на старогръцката култура.

Н.Г: – Наистина, Лукиан не се занимава с това, да хвали римския свят. И да е споменал нещо, то се губи в неговите съчинения. Други гръкоезични писатели обаче го правят – да кажем, Плутарх, който е писал половин век преди него. Но Лукиан не се интересува много от Рим и латински език, на него гръцкият му стига. Занимава се с пародии.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е хуморист. Ако трябва да потърсим нещо…
.
Е.Я: – Сега, ето, за секунда го уточних. Той има съчинение, посветено на метресата на съуправляващия с Марк Аврелий – Луций Вер. Това минава за единствената, така, хвалебственост, по посока на Рим в цялата му литературна кариера.

Н.Г: – Човек може да посвети нещо някому и да каже няколко добри думи за каквото и да е. Но той няма съчинение, в което да се занимава с величието на Рим или със съвършенството на римската държавна организация, а други по негово време… Но да довърша за същественото в неговия талант. Та, Лукиан, аналогично на Овидий, който пише: „Каквото и да опитвах да кажа, ставаше стих”, би могъл да каже: „Каквото и да се опитвах да направя, ставаше пародия”. Той се занимава с пародии, литературни карикатури.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Разбира се, неговата литературна култура е отлична. Той е прочел може би всичко, което в този момент човек е трябвало да познава от сериозната литература. Има едно място, където съветва читателите си: „Не четете съвременни автори, четете класиците.” Тоест стари, от поне на 300 години.

Е.Я: – „Не си губете времето”.

Н.Г: – Така че той е прочел каквото трябва, но с каквото и да се заеме, пародира. Присмива се на философските школи, пародира религиозни движения. Иронизира всекиго, които се опитва да се представи за пророк, прорицател, някакъв духовен водач.

Е.Я: – Той посяга и на Зевс даже.

Н.Г: – А, това е най-лесно от всичко.

Е.Я: – Ха-ха-ха. Да.

Н.Г: – Едно от главните неща, които прави, е да се присмива на митологията. Но по негово време това е било едно напълно безопасно занимание. Всеки е можел да го направи. Освен това се шегува с всякакви автори, например с историците. Изказва се много зле за Херодот. Също и за Омир. Ето тук, в началото на „Истинска история”, го казва изрично: „Толкова много лъжи се разказват. Ето и Омир е разказал толкова неверни истории, чрез устата на Одисей”. Но не се занимава с това, че Омир е голям поет. Просто казва: „Е, той е един от многото хора, които говореха неверни неща.”

К.С: – Ама той не е бил първият. Първият цензор на Омир е бил Платон, все пак…

Н.Г: – О, има и преди Платон. Та така с Лукиан. Основното при него е – да се пошегуваме, да се присмеем. Той е комик, напомня на Аристофан.

Част ІV
Началото на “Истинска история”

Е.Я: – И така, в търсене на първообразите, прототипите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи. Намираме се във II в. сл.Хр., Римската империя и започваме прегледа на една абсолютно „Истинска история”. Но когато това ви го каже човек като Лукиан или подобен на него, трябва да знаем, че истината за истинската история е някъде другаде. И така, „Истинска история”, един от най-класическите първообрази на днешната фантастика, че даже и на научната фантастика.

Н.Г: – Много неща са събрани в „Истинска история”. Лукиан се е опитал…

Е.Я: – Закачката почва от самото заглавие при него.
Н.Г: – Да. Но Лукиан се е опитал, следвайки големите образци, да покаже, че в едно малко произведение може да се обходи целият свят. Той е направил повече от разказвачите преди него…

Е.Я: – Много ренесансово звучи това. Този подход към света е абсолютно непознат тогава… Познат в един тесен сектор, разбира се.

Н.Г: – Тази книга прави силно впечатление. Първо, тя е малка. Като обем е колкото разказ, обаче, като го чете човек, толкова много спомени му остават и същевременно толкова неща забравя, че си казва: „Това беше голямо”. А всъщност това са едни 50 страници. Има оригинални неща, например издигането в космоса.

Е.Я: – Да почнем първо с това, че пътешествието започва с кораб. Няма как другояче.

Н.Г: – Е, да. Даже да започнем от увода. Защото дори той започва два пъти. Най-напред се казва: „Както атлетите си почиват между тренировките, така и ние, които пишем сериозна литература и философстваме, и ние от време на време трябва да си почиваме. Така че аз предлагам нещо за почивка”. А после добавя: „Като се замислим за известните поети, философи, историци, забелязваме, че мнозина от тях разказват измислици, представени като истини. Сега аз ще направя обратното. Казвам ви, че това, което говоря, е абсолютна измислица от началото до края. И оттук нататък тръгва с разказа.

Е.Я: – Но веднага прави нова подмяна. Защото залага една уж привидна несериозност, а всъщност говори за сериозни неща от епохата.

Н.Г: – Във всеки случай при него се вижда една богата осведоменост за културното наследство. Тук говори човек, който познава литературата и историята, каквито са били по негово време. И така, казва: „Тръгнахме по обичайния начин по море, с 50 души гребци на кораб…” и направо излизат от Херакловите стълбове. Значи не се бави.

К.С: – Извън познатия свят.

Н.Г: -Да, защото при Омир и Аполоний виждаме обиколки на Черно и Средиземно море, и не повече от това. А той тук тръгва от мястото, където светът е свършвал. От Херакловите стълбове, тоест от Гибралтар. И каква му е целта? Докъде той ще стигне в края на книгата? Само ще спомена, за да го държим в ума си – ще стигне до една суша, която ,,…е след океана, противоположна на нашата суша.” Континент, противоположен на нашия континент.

Е.Я: – Това означава презумция за кръглост на Земята.

Н.Г: – Да, той е наясно, че Земята е кръгла. Напълно сигурен е в това.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – А че този континент съществува, също е известно, това е континентът Америка. Ние се чудим как тези хора са предполагали съществуването на Америка, но Лукиан дори не е първият. Доста по-рано преди него Платон е казал: „Има Атлантически океан, който ние познаваме, след това идва един огромен континент и после има една още по-голяма вода”. Това е казано през ІV в.пр.Хр.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Лукиан не прибавя нищо ново, но все пак потвърждава това, което Платон е казвал. Минава Атлантическия океан и достига една много голяма суша. И това е щяло да бъде краят на историята.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И тъй, те излизат от Херакловите стълбове, после следват няколко приключения. Намират мястото, докъдето били стигнали Херакъл и Дионис, и после: „… започна такава буря и такъв вихър, че ни вдигна на 600 км над Земята.” Ето това е новина. Това го няма другаде.

Е.Я: – Това, значи, е космическо пътешествие.

Н.Г: – Ако погледнем античната литература до този момент – никой не се е сетил за това. Трябва да му го признаем. Изобщо е важно да забелязваме новите неща. Както видяхме новото при Аполоний – че той пръв е направил истинска любовна история, представил е любовното преживяване в нещо като роман, макар и в сихове – така сега виждаме една новина при Лукиан.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той се издига нагоре. Никой не го е правил до този момент. Отива на Луната и: „Като погледна надолу, виждам някаква земя с градове и с някакви реки, изглеждат ми познати… това била Земята!” Значи той си представя, че от Луната може да се види, и то много ясно, Земята. Та, като стига до Луната, там местните жители веднага го приемат. Тук има едни игри с митологията, които не всеки би могъл да схване. Той пристига и го завеждат при царя, както се случва и в „Одисеята” – пристигаш някъде, завеждат те при царя.

Е.Я: – Нормално.

Н.Г: – Обаче този цар се казва Ендимион. Интересно защо. Ендимион е фигура от митологията, той е известен с това, че Луната, сиреч богинята на Луната – Селена – някога го е обикнала и го е взела при себе си. Затова и този цар се казва Ендимион.

К.С: – Възлюбеният.

Н.Г: – А цар на Слънцето ще бъде кой?

К.С: – Фаетон.

Н.Г: – Да, Фаетон, чиито крила някога слънцето е разтопило. И там Лукиан веднага се въвлича във война.

Е.Я: – Този път междузвездна, казано с днешни думи, макар че се разиграва между Слънцето и Луната. Но това си е космическа война, както и да го погледнем.

Н.Г: – Това е космическа война и там той измисля интересни неща. Например как е било направено бойното поле. Бойното поле било набързо изтъкано от едни паяци”. И вижте как го е казал – „Всеки един от тях колкото един от Цикладските острови.” Това е много хубаво. Защото едно е да кажеш: „Това има диаметър 500 или 1000 км.” – в това няма никаква поезия, не е интересно. Обаче да кажеш, че един паяк е голям като Цикладски остров, това е добре. Не всеки може да го направи.

К.С: – Нека да го оставим при бойното поле и ще продължим след музиката.

Част V
Фантастични образи и литературни игри

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, минути ни остават до пътешествията, звездните походи, звездните битки на нашите пилигрими в космоса, по-точно в съзвездието Пентаграм. А сега да видим какво се случва в първата, разиграна в човешката фантазия, космическа борба. Тя е сътворена от самия Лукиан от Самосата, II в. от нашата ера – война между Луната и Слънцето. Това е първият научно-фантастичен образ. Казвам „научно-фантастичен”, защото целта е реална, постижима, а средствата вече са въпрос на фантазията.

Н.Г: – Лукиан пристига на Луната, там го приемат като скъп гост. Обикновено така се случва в епоса – отиваш някъде и ако не те нападнат, както ако си отишъл при Циклопа, ще те посрещнат като скъп гост.

Е.Я: – Да, два варианта – добър и лош, среден няма.

Н.Г: – Приема го царят на Луната, и се оказва, че му предстои война с царя на Слънцето. Разказва се набързо какъв е бил поводът. Тук се прави намек за жанра на историческото съчинение, защото античните историческите съчинения се занимават най-често с войни и в началото се разсъждава какви са били причините за тях. После идва мястото, където Лукиан разказва за огромни и чудовищни същества. „Едната войска беше от такива същества, примерно облакокентаври…” и разказва какви са били съществата – наистина фантастични, не само по размери, но и като комбинация от части.

Е.Я: – Той, както казваш, винаги онагледява. Не говори за размери с числа, а онагледява всичко.

Н.Г: – Да. Разказва за войната. Разказът му върви по правилата, по които историците разказват за войни. Често се казва: „Строиха се двете армии, като дясното крило беше заето от тези, лявото от тези, в центъра беше този. Дясното крило напредна, лявото отстъпи, дойдоха помощните войски…” И тази война между лунната и слънчевата армия той я представя по такъв начин. Разбира се, това е пародия.

К.С: – Земляните включиха ли се в тази война?

Е.Я: – Включват се, те самите се включват във войната.

Н.Г: – Както и да е, събират се армии, в крайна сметка армията на Слънцето побеждава. Прави впечатление една заплаха, която от страна на Слънцето отправили към Луната. Казали: „Ако не изпълните клаузите на мирния договор, ще направим следното. Няма да ви нападаме, а ще построим такава стена, че светлината на Слънцето няма да стига до Луната.”

Е.Я: – А така.

Н.Г: – Това е хубаво. То означава: „Аз съм осведомен за хипотезите за природата на небесните тела и знам, че Луната не свети със своя светлина, а с отразената светлина на Слънцето.”

Е.Я: – Ето нов, да, да, чисто познавателен елемент. Освен че Земята е кръгла, Луната свети с отразена слънчева светлина. Това са вече изяснени негови схващания.

Н.Г: – Той е напълно сигурен в това, но вижте как го въвежда. Ще построят стена в космоса и Луната ще остане на тъмно. „Сега ще изпълните ли нашите условия?” „Да, ще ги изпълним.”

Е.Я: – Това се казва рекет. Космически рекет.

Н.Г: – Та завършва войната и Лукиан остава за известно време там, прекарва добре, прави подробно описание на вида на жителите. Много любопитни неща има там. Хората от Луната са само един пол; разказва за особения начин, по който раждат. В крайна сметка той пожелава да се върне на Земята. Има разни отбивки по пътя надолу. Слиза и веднага, след като докосва океана и изпитва голяма радост, че е стигнал дотам, му се случва второто голямо приключение – поглъща го огромен кит.

Е.Я: – Така. Вижте къде са първообразите на това, което ще четем после и в „Барон Мюнхаузен”, и на други места. Гигантски кит, в чиято утроба се настаняват хора. Между другото, вътре има и цели острови, в утробата на този кит.

Н.Г: – Да, има един голям остров. Той казва и колко е обиколката му. Китът бил дълъг 300 км. Ако се пресметне това, което той казва за дължината му в стадии, излизат 300. Действително, впоследствие в литературата има много случаи, в които се говори, че някой е бил погълнат от кит.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но има и едно по-старо място в литературата, където се говори за поглъщане от кит – в книгата на пророк Йона. Та Лукиан прекарва известно време в кита, сприятелява се там с едни хора, които от 27 години живеели вътре, помага им в една война срещу едни малки тамошни чудовища – опасни, но малки и без оръжие. След това решили да потърсят начин да излязат навън. „Най-напред се опитахме да го прокопаем – не можахме. След това го подпалихме отвътре – това вече ни помогна.”

Е.Я: – И то, защото на острова има гора. Горивен материал, дървен.

Н.Г: – И така се спасяват. Това е вече средата на книгата. И оттук нататък идва може би най-интересното за самия Лукиан място – попадат на Острова на блажените.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това е аналогия с Одисей, който слиза в света на мъртвите.

Е.Я: – Там има много интересни продължения на Омировите истории. Как Елена пак изневерява на Менелай, но с друг, как Одисей пише на Калипсо писма. Наистина има намигване към Омир и предшестващата литература.

Н.Г: – Много е интересно как разказва са срещата си със самия Омир. И на мен ми се ще да прочета. Ето как било (преводът е на Б. Богданов):
„Два-три дена след пристигането ни отидох при поета Омир. И двамата се случихме свободни. Разпитах го и за други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се спори на Земята. Сподели, че му било известно дето едни смятат, че е роден на Хиос, други – в Смирна, а мнозина – в Колофон. Каза, обаче, че е от Вавилон, където го наричали не Омир, а Тигранес. По-късно попаднал като заложник у елините и променил името си. Попитах го и за спорните стихове, дали са написани от него. А той заяви, че всички са негови и разбрах, че филолозите Зенодот, Аристарх и техните последователи доста са преливали от пусто в празно.”

Е.Я: – Хa-xa. Автентични думи на Лукиан от Самосата. Явно това не е всичко, което можем да кажем за него и за може би най-истинския и изначален първообраз на научната фантастика – „Истинската история” на Лукиан.

К.С: – А сега ние, които не преливаме пусто в празно, закриваме подгряващия час. След малко студио 4 на БНР ще се превърне в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където ще остане моят приятел и колега Емил Янев, вече като приключенец.

Четвърти разговор

Флавий Филострат. „Животът на Аполоний Тиански“

Е.Я: – Начало. Очаква ни глава шеста, но това – в 16 часа. Сега, както знаете, се намираме в тази предварителна част, свързана с историческа автентичност. Във връзка с жанра, който изповядва нашият роман „Стражите на съзвездие Пентаграм” – а това е фентъзи – точно по тази причина в нашата предварителна поредица “Античните предтечи”, търсим античните първообрази на жанра фантастика, фентъзи. Впрочем търси го, за нас и за вас, доцентът по антична литература от СУ Николай Гочев. Шести епизод от неговата собствена поредица. Здравей!

Част І
Ерудиция и оригиналност при Лукиан

Н.Г: – Здравей.

Е.Я: – Имаме сякаш да довършваме нещо от миналия път.

Н.Г: – Миналия път стана дума за Лукиан. Ние стигнахме с неговия роман дотам, където той посети Острова на блажените. И прочетохме как е разговарял с Омир.

Е.Я: – Първоизворът на старогръцката словесност…

Н.Г: – Да, той е самото начало. А днес, като поговорим още малко за Лукиан, ще минем и към един автор, който изглежда като противоположност на Омир. Това е Хезиод. Но все пак да хвърлим един поглед към пътешествието на Лукиан, да видим как завършва то.
Предварително обаче искам да кажа – за да не забравим какво ни интересува, като вървим по текста на Лукиан – кое там е фантастичното. Струва ми се, че когато става въпрос за фантастика, непременно трябва да се търси нещо оригинално, характерно за точно този автор. А при Лукиан това е трудно, защото той е начетен човек и непрестанно мисли за разни книги, писани преди него. Винаги прави литературни намеци, подхвърля скрити цитати, които читателят да разпознава. Поради това много неща, които изглеждат при него като фантастика, тоест като нещо оригинално, всъщност не са, а са само напомняния за книги. Когато човек прави литературни намеци, това даже не е и точно литература, а е по-скоро представяне на литературата. На пръв поглед може да изглежда като нещо създадено от писателя, но не е.
Та Лукиан, като напуска Острова на блажените, най-напред се консултира с Радамант и той му предсказва какво ще стане. Който не е чел преди това Омир, или не си го спомня, ще забележи само, че Радамант пророчества. Всъщност това не е друго, освен да се напомни, че в “Одисея” на Одисей му е предсказано много пъти какво предстои. И както Кирка или Тирезий предсказват там, така Радамант предсказва тук. Това е поглед към вече създадената литература и напомняне: „Нали си чел това? Ето, и аз съм го чел и сега си играя с него”.

К.С: – Да.

Н.Г: – Лукиан това го прави често, така че на нас ще бъде трудно да извадим оригиналните неща. Обаче ги има. Та след това те тръгват към Острова на наказаните. Това пак е вариант на слизането в подземното царство. Пристигат и виждат наказаните за престъпления. Лукиан казва: „Видях и историците, които разправят лъжи. Тях също ги наказват…

Е.Я: – Да.

Н.Г: – …такива, като Херодот, като Ктезий. Видях, не можах да понеса гледката и си заминах.” Нали цялата повест е замислена като пародия на небивалиците, които разказват някои историци. И като всичко друго в книгата, и то не е точно критика, а е шега – с онези, които той много пъти е споменавал. После посещават остров Огигия, където живее, както е известно, Калипсо, и той ѝ предава писмо от Одисей, от което ясно, че той малко съжалява, че се е прибрал в Итака, и сега би предпочел да е останал при нея. Значи Одисей е неверен на жена си, макар че те при Омир изглеждат като много добро семейство. Това е, което се прави с посещението на Лукиан на Огигия. А и Калипсо се интересува дали Пенелопа е била вярна на Одисей.

Е.Я: – Това е закачка с Омир и в същото време по някакъв начин изясняване на Омирови сюжети.

Н.Г: – Да, но най-точно е да се каже, че той си играе с тези неща. Обаче има и някои оригинални работи. Продължават отвъд Огигия и той разказва: „Видяхме гнездо на гигантска птица” и: „Обиколката на гнездото беше 12 километра. Птицата се вдигна във въздуха, размаха криле и вдигна такава вълна, че щеше да потопи кораба.” Това е добро, защото тук не става въпрос за цифри или да се каже просто „беше огромна”, или „нападна ни и обърна кораба”…

Е.Я: – Да.

Н.Г: – … а казва: „Като размаха криле, вдигна вълна.” Това е един успешен и оригинален образ. А образът на голямата птица се среща на много места, преминава през арабските приказки и хората са го чували. Та пътешествениците продължават по-нататък и тук има още едно хубаво място, което после ще го обсъдим във връзка с това, как изобщо се прави фантастична литература. Казва: „Като продължихме нататък, за малко да паднем в една пропаст във водата”.

К.С: – В морето дупка копае.

Н.Г: – Обяснява го, казва: „Както са пукнатините в земната повърхност, които се явяват при земетресение, такава беше и тази пукнатина във водата и ние за малко да паднем. Дълбоко беше.” Ако пресметнем казаното с неговата мярка – било е 200 километра. „Спряхме да гребем, свалихме платната, задържахме се и не паднахме. И като се огледахме насам-нататък, видяхме, че има мост от вода над пропастта.”

Е.Я: – Мост над пропастта. Все пак трябва с кораба да минем.

Н.Г: – „И минахме по този мост, за да можем да излезем на другата страна.” Това, доколкото знам, го няма по-рано. Това не е напомняне на образ, не е заиграване с Омир или с някой друг, а си е негово. Това са тези оригинални неща, чрез които авторът се проявява като фантаст, защото фантастиката е в това, да измислиш нещо невероятно, което никой преди тебе не е представял литературно. А не просто да поддържаш жанра и да отпращаш към стари текстове. Това тук той го измисля сам, а може би и онова с птицата го е измислил.

Е.Я: – Точно от това място ще продължим по-късно, защото имаме междинно да изясним някои жанрови характеристики.

К.С: – Но нека да хвърлим един музикален мост.

Част ІІ
Що е фантастика

Е.Я: – Сега градим мостове между античността и днешността в търсене на аналогии, раждането на образа, на литературните видения в античността. В графа „чакащи” – Хезиод. Сега обаче все още имаме да довършваме неща от миналия път. Всъщност, спряхме преди малко нашия и твоя разказ с квалификацията на тези трудове и на жанровото им определение. Нека да разграничим някои чисто жанрови характеристики на фантастиката, научната фантастика, фентъзи.

Н.Г: – Да, на мен ми се ще да ги обсъдим тези неща. Като говорим най-напред общо за фантастика, първо да я разграничим от други жанрове. А другата възможност, е да видим вътре във фантастиката какво се случва, с какви похвати се създава фантастичният образ. Какво прави един писател, когато изработва фантастични сюжети или образи. Всеки литературен теоретик и историк би трябвало да се интересува от това. Същевременно този размисъл има пряко отношение към сегашното ни занимание.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Само две думи още за Лукиан. Той има още едно опасно приключение. На един остров попадат на жени, които ги посрещат много добре: „Те говореха елински и всяка от тях ни покани в своя дом. Бяха много хубави и с хитони дълги до петите”. После се оказва, че хитоните не случайно били толкова дълги. Жените били чудовища – имали магарешки крака. Той се запитал се защо всяка от тях така бързо отвела по един от другарите му в дома си. „Аз предусетих, че не е на добро; и като се огледах, видях разхвърляни тук-там кости, които ми се сториха човешки.” Тогава извадил едно магическо коренче, което Радамант му бил дал, като напускали Острова на блажените и произнесъл няколко думи. И когато една от жените го въвела в нейния дом, извадил меча си, заплашил я и започнал да я разпитва. „Тогава тя ми каза, че са човекоядки”. И след това се превърнала във вода. А когато Лукиан докоснал с меча си тази разляна пред него вода, тя се превърнала в кръв.

К.С: – Да, далече по-голямо изпитание, отколкото за аргонавтите на остров Лемнос.

Н.Г: – Някой би прочел това и би си казал: „Гледай колко интересно!” Но тук няма нищо оригинално. Това е просто повторение на историята с Кирка. Там Одисей има едно магическо коренче, което Хермес му е дал, отива, тя му налива питие и се готви да го превърне в животно, а той се справя благодарение на коренчето-противоотрова. Тази случка, която е в самия край на романа, е пример как Лукиан се занимава едновременно с литературно творчество и с пародия на някои известни произведения.

Е.Я: – Но Лукиан не е за буквално четене. Всъщност там пародията е заложена още в самото заглавие.

Н.Г: – Той е като всички писатели-ерудити. Това са хора, които толкова много са чели (може би са имали такава професия), че когато седнат да пишат, не могат просто ей така да произвеждат литература. Те сякаш винаги казват на читателя си: „Не си ли чел това, което аз съм чел?” Лукиан е точно такъв.

Е.Я: – Той се поставя в центъра на нещата, макар да не се самоописва. Това е суетата на ерудита, както казват.

Н.Г: – Да. Суета по-скоро на ерудит, отколкото на писател. Писателят у Лукиан служи на ерудита. И все пак в тази книга могат да се видят някои неща, които прави авторът на фантастика, някои похвати. Как се прави фантастичен образ? Най-напред чрез размера. Уголемяваш предмета спрямо останалите или го намаляваш и така създаваш фантастичен образ.

Е.Я: – Хиперболизация.

Н.Г: – Да, обаче трябва да е нагледна, да действа на въображението. Например – колко е голяма птицата? Толкова, че като размаха крила, да потопи кораб. И това може да се прави по всякакъв начин. С живи същества всеки си го представя, но има още „река от вино”, „море от мляко”. Какво имаме тук? Вещество, което не се среща в такова количество. Значи, когато някой прави фантастика, един от лесните подходи е да уголеми нещата.

Е.Я: – Както във всички приказки има образи от този тип. Но къде минава границата между приказката, легендите, митовете и фантастиката? Някъде би трябвало да има, защото иначе всички приказки трябва да ги насипем в графата „фантастика”, а не е така.

Н.Г: – Не е така, но тук не може да се подходи чисто литературоведски. Трябва да се види и как действат тези неща независимо от четенето. Защото тези думи – мит, приказка, фантастична литература – означават неща, които се различават помежду си не просто като текст. Те се различават по начина, по който се споделят, по важността си. Понякога не е задължително да са написани или дори изречени. Например митът може и да не е въплътен литературно – може да е представен в статуя или рисунка. Така че митът е друго, той е отвъд литературата, макар че може да се появи в нея.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Митът е нещо, което се предполага, в което се вярва. Той ни служи да си представим света, да поставим себе си в света. Ние видяхме, че Омир използва митовете така, че човек може да го чете и без да вярва в тях. И пак “Илиада” и “Одисея” имат смисъл – това е смисълът на художествения текст. След малко ще видим, че при Хезиод е друго. Там, ако не вярваме в мита, книгата може да се окаже ненужна или нужна само на историците на културата.

Е.Я: – А принципно не е ли фантастиката сложена на по-целева плоскост? Защото в крайна сметка какво е тя? Трябва да отидем на някоя звезда; нея я има, но няма как да отидем. И фантастът намира път към звездата. Има природни, физични и всякакви други явления, и върху тях се стъпва, за да се стигне до средствата, които са невъзможни засега. Фантастът намира средства към една реална цел.

Н.Г: – Когато днес казваме “фантастика”…. “Фентъзи” е друго, нали.

Е.Я: – Фентъзи е друго. То е някъде по- към приказката.

Н.Г: – Да. И когато имаме предвид разни големи книги, които сме чели…

Е.Я: – Ами ето, дори на Артър Кларк „Одисеята”.

К.С: – Или пък „Законите на роботиката” на Азимов.

Н.Г: – Когато говорим за литературна фантастика си представяме размисъл в художествена форма върху големите постижения на цивилизацията и техниката; и какво продължение може да има техническата и научна революция, която виждаме. Какви предположения могат да се направят въз основа на това, което вече е постигнато. Когато това се представи чрез литературата, се получава „фантастика”.

Е.Я: – А има и цял раздел „social fantasy”, която е може би най-фината фантастика.

Н.Г: – Там се размишлява за състоянието на обществото, като се показват неща, които се отличават от това, което реално се случва.

Е.Я: – Да.

К.С: – Българските писатели от средата на миналия век използваха това. Под предлог, че пишат фантастика, изказваха на езоповски език свои обобщения за обществото. Но може би е време да послушаме малко музика.

Част ІІI
Филострат и Аполоний

Е.Я: – Само 18 минути преди началото на тази съдбовна единадесета глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, ние предприемаме нов риск, нова порция риск. Отиваме към нова литературна пътека с надеждата, че е възможно тази глава да не е последна. И така, накъде тръгваме?

Н.Г: – Ще се заемем с един роман. Няма да правим нещо много по-различно; този текст в някои отношения прилича на романа за Александър.

Е.Я: – Но сякаш усещам, че ти е нужно още, още няколко плочки за пълната мозайка на тези първообрази. Затова търсим сега и нова линия. Не приключихме ли с Македонски и анонимния роман за него?

Н.Г: – Ще има основание да се връщаме пак към този роман.

Е.Я: – Ако ни остане време.

Н.Г: – Така е. Общото между романа за Аполоний Тиански, към който сега ще погледнем, и романа за Александър е, че и в двата случая става дума за биография. До този момент ние не работехме често с биографии. Донякъде „Златното магаре” на Апулей може да се смята за биография. Обаче то много се отличава от тези книги, към които сега гледаме. Там имаме много хумор и ирония, а накрая и едно съвършено сериозно говорене за това, как човек трябва да живее. Тогава авторът започва да говори сериозно, лично от себе си.

К.С: – Да.

Н.Г: – Преди това романът е просто забавна история за хора, които си живеят безгрижно и порочно.

Е.Я: – Плюс това нямаме поставена действително съществуваща историческа личност.

Н.Г: – Всъщност аз смятам, че „Златното магаре” е автобиография, по колкото и странен начин да е направена. Тя е алегория на духовния път – и на автора, и на всеки философстващ човек. Но в края вече става автобиография в буквален смисъл.

Е.Я: – Но не се залага на някакво величие, на някакъв гигант от историята.
Като Александър Македонски.

Н.Г: – Вярно.

К.С: – Нещо като автобиографията на Бранислав Нушич.

Н.Г: – При Александър все пак има нещо епическо.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Има огромна армия, голяма война, сблъсъци между континенти. И все пак това също е биография, и тя прилича на биографията на идеалния пълководец, който умее всичко, що се отнася до управлението на армията; а от друга страна е един добър човек. Сега, когато се насочваме към Аполоний, ще видим, че има аналогии. Аполоний Тиански не е пълководец, а пътуващ философ. И не просто философ, тоест човек, който пише книги или има школа, а философ-аскет.

Е.Я: – Мъдрец.
.
Н.Г: – В романа се вижда, а и се знае, че той е бил преди всичко питагореец; донякъде обаче приличал и на философите-циници, които по това време се срещали често в Империята.

К.С: – Диоген Синопски е техният родоначалник.

Н.Г: – И мнозина други. Това са били хора, които са си казали: „Философията не е просто да си седиш в къщи, да пишеш, да събираш ученици и да им четеш лекции. Тя е и достоен начин на живот, който се въплъщава във всекидневието.” Значи ти трябва да живееш по различен начин от повечето хора, а не само да говориш различно.

К.С: – Да изпитваш лишения, едва ли не да живееш като куче, откъдето идва названието.

Н.Г: – Да. „Да видим дали ще можеш да живееш съвсем различно от другите хора и пак да останеш човек.” Но по подобен начин разсъждавали и питагорейците.

Е.Я: – Дотук всичко това, за което говорим, са философски дилеми и разсъждения. А къде все пак ще намерим онова, което търсим – прототипа на фантастичното?

Н.Г: – Ще кажа. Това не е биография за човек, който просто говори за своите възгледи. Това е биографията на един аскет, който същевременно е и чудотворец.

Е.Я: – Това е пътя към обожествяването. По тази пътека вървят светиите, в християнството.

Н.Г: – В романа се казва, че: „Аполоний не беше обикновен човек, в него имаше нещо божествено, макар че далеч не всички го разбираха.”

Е.Я: – Комбинация между чудотворец и философ води директно в небесата.

Н.Г: – Като разгледаме романа, ще видим много неща, които и през античността са се коментирали, и е имало хора, които са правели връзка между това, което се разказва от Филострат и някои неща, които са разказани в Новия завет.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Така че тука влизаме в тази област – да се види, когато имаме разказ за чудеса, какво да бъде нашето отношение към разказаното?

Е.Я: – Всъщност, ние пропуснахме един много съществен елемент. Не датирахме събитията, за които разказва Флавий Филострат. За коя точно епоха говорим?

Н.Г: – Филострат е най-късният автор от тези, с които се занимаваме. Той живее приблизително между 170-та и 240-та година.

Е.Я: – Така, това е интересно от гледна точка на налагането на християнството, защото виждам някои белези, които схождат с християнския начин на мислене.

Н.Г: – Нека кажа по този повод, че не друг, а самият Евсевий Кесарийски, историкът на християнската църква, си е дал труда да напише трактат, в който да опровергае някой си Хиерокъл, който правел паралел между живота на Аполоний Тиански и живота на Иисус Христос.

Е.Я: – Да.

Е.Я: – Критична е ситуацията, уважаеми неделни радио-читатели. Критична е по отношение на романа, който е възможно да приключи още днес. Критична е и в нашето поредно литературно-историческо начинание. Защото ние се впуснахме сега в раннохристиянската епоха, ще говорим за Флавий Филострат и неговото произведение, „Животът на Аполоний”.

Н.Г: – Филострат, за който ние говорим, живее на границата между ІІ и ІІІ в. и тази книга е писана през първото или второто десетилетие на ІІІ в. Самият той е човек от семейство на литератори, интелигенти. Баща му е бил ретор, написал е доста книги, преподавал е реторика. Самия Флавий Филострат също е преподавал реторика на границата между ІІ и ІІІ в. Установено е, че неговия внук и зет му също били писатели.

Е.Я: – Потомствена линия. Хора на словото.

Н.Г: – Да, това е цял род, който се занимава с литература с реторика. Това не се случва често. Нито през античността, нито сега. Много често известните писатели и интелигенти си остават сами в своите семейства, а тук имаме цял род. Сега за него. Той е роден на остров Лемнос и изобщо цялото му семейство е от Лемнос.

К.С: – Остров, който са посетили аргонавтите.

Н.Г: – Да. А след това е учил в Атина и, изглежда, доста време е преподавал там. Още от сега можем да кажем, че това е човек със силно елинско самосъзнание. В романа непрестанно се подчертава важността на гръцката литература и на гръцкия език. Например, за изненада на читателите, когато Аполоний пътува на изток, се оказва, че всички тамошни владетели говорят гръцки. А това не може да е точно така.

К.С: – Елинизмът ги е позаквасил.

Н.Г: – Царят на партите, когото той поставя във Вавилон, говори с него на гръцки. След това стига до Индия, там среща един индийски цар и този индийски цар също говори с лекота на гръцки.

Е.Я: – Тотална елинизация.

Н.Г: – Да. От това ние разбираме, че той е един елински патриот. Това впечатление се подсилва от факта, че се отнася някак отрицателно към римляните, слабо ги споменава, а за някои от императорите говори лошо. Донякъде с основание, разбира се, когато става дума за Нерон или Домициан. Често говори за тиранията и че римските императори са били просто едни тирани.

Е.Я: – Тук социална нишка се прокрадва.

Н.Г: – Така че това е човек, изцяло е потънал в гръцката литературна традиция. Той се чувства грък и го прехвърля и на своя герой, питагорееца Аполоний. Но както не говори добре за някои римски императори, така самият той е бил близък до императорското семейство по негово време. Той живее по времето на Септимий Север, който управлява между 193 и 211 година. При всички положения е бил в кръга на втората му съпруга, която се казвала Юлия: Юлия Домна, сирийка от Емеса, на която той посветил романа, за който става дума.

Е.Я: – Това вече звучи малко двусмислено.

Н.Г: – Не. Той е просто един интелектуалец.

Е.Я: – Да. Придворен интелектуалец.

Н.Г: – Бил е човек, с когото императрицата обичала да разговаря. За да дам представа за атмосферата, ще кажа следното: Септимий Север, когато се е женил за втори път, наредил да се проверят хороскопите на възможните кандидатки.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – И от хороскопа на тази Юлия се е установило, че тя би трябвало да се ожени за цар.

Е.Я: – Карма.

Н.Г: – Така че тя става императрица след консултация с астролози. Такава била обстановката.

Е.Я: – Часът е 4 без 3 минути. Какъв мост ще хвърлиш към другата неделя, защото, както казахме, независимо от това дали романът ще свърши, нашият час ще просъществува и другата седмица. Все пак имаме материал за довършване.

Н.Г: – Ще помислим за тази биография. Но ще трябва да поговорим и по-общо, и пак да направим едно разграничение между литературно, приказно и фантастично. И така да кажем какво мислим за тези неща, за които говорим вече толкова седмици.

Част IV
Пътешественик и чудотворец

Е.Я: – Глава 12. Всяка секунда, всяка минута може да бъде последна за този роман. За това трябва да пестим времето, да го икономисваме, да го изпълваме максимално със съдържание. И така, в този предварителен час сме в търсене на прототипите, първообразите, изворите на жанровете фентъзи и фантастика там далеч в античността. Наш водач – доц. Николай Гочев. Едно уточнение – спираме с рискованите начинания. В случай, че това се окаже последната глава на риалити-романа, продължения повече няма да има. И така, на работа.

Н.Г: – Здравейте, добър ден и на всички наши слушатели.

Е.Я: – Да. Може да е за последен път, така че да бъдем малко по-тържествени.

К.С: – А пък може съвсем свободно другата неделя да си продължим работата. Това не зависи от нас, обаче.

Н.Г: – Мисля, че днес е крайно време да кажем някои по-общи неща от това, което говорехме до този момент. Защото разходката из античността, разбира се, дава материал за всякакъв размисъл. Обаче ние сме длъжни да кажем какво е отношението между тези книги, които огледахме тук, и фантастиката. Значи днес е деня, в който трябва да опитаме да дадем или приемем едно определение за фантастична литература, да отличим фантастичното от други литературни категории или по-общо – от други естетически категории.

Е.Я: – Тоест правим директен контакт между античността и „сегашността” в литературно отношение.

Н.Г: – Да, между античното и сегашното изкуство и, по-конкретно, върху античната и сегашната литература. Във всеки случай ще кажа още няколко думи за това, което говорихме миналия път – романа за Аполоний Тиански.

Е.Я: – Имаме да довършваме, както почти всеки път се случваше в тази поредица, нещо от миналия път.

Н.Г: – Да, ще кажа за романа и ще се опитам да отбележа какви похвати виждаме в тази книга, които се отнасят до фантастичното изобщо. Филострат пише в началото на ІІІ в. като се занимава не просто с литература, но и с история: защото този Аполоний Тиански – философ, питагореец, странстващ чудотворец, учител на мнозина, и сякаш познат на римски императори и източни царе – е живял през І в. след Христос. Тази книга се занимава с живота му.
Та Филострат, като пише тези неща, казва: „Това, което пиша сега, го знам от стари книги; и даже най-важната от тях наскоро ми попадна”. Всеки, който се интересува от литература, веднага ще усети накъде отиват нещата. Това е нещо, което започва още от Омир. „Не разказвам от себе си, не съм очевидец, а съм попаднал на свидетел, на книга и, тъй да се каже, отмахвам отговорността от мен. Казвам ви каквото съм прочел. А пък онзи, който разказва или е писал…”

Е.Я: – „… той да си отговаря”.

Н.Г: – Да. Какво значи това? По този начин на читателя му се подхвърля, че не е задължен да вярва в тези неща, които му се предлагат. Може да се отнася свободно към това, което чува. Намерен е текст, който принадлежал на някой си Дамис от Ниневия – човек посредствен, но иначе педантичен и трудолюбив, и предан на Аполоний. Като чете някой тази история за Дамис и Аполоний – Аполоний пътува, Дамис го следва навсякъде, Аполоний говори мъдри неща, Дамис се удивлява от неговата мъдрост…

К.С: – И ги регистрира.

Н.Г: – …днешният човек не може да не си спомни за Шерлок Холмс и неговия приятел.

Е.Я: – Да, така е.

Н.Г: – Та Филострат разказва на тази основа. А иначе за Аполоний: той е от Тиана, един малък градец в Кападокия. И още като млад е решил да живее като аскет и усетил, че ще бъде питагореец. Дълго време е мълчал, пет години.

К.С: – Няма начин да не се мине през мълчанието, ако искаш да станеш питагореец.

Н.Г: – Живял в храм, раздал цялото си имущество и още от млад показал невероятни способности – да гадае, да предсказва бъдещето, да разбира езика на птиците. И след като всички са го забелязали и станал известен, решил да избяга от хората и потеглил към далечния Изток.
Минал през Вавилон, където се запознал с тамошния цар на име Вардан; и наистина е имало цар с такова име, макар неговата столица да не е била във Вавилон; бил е цар на партската държава. После продължил към Индия, където се е срещнал с тамошните аскети и чудотворци, за които за пръв път се чуват повече неща покрай похода на Александър Македонски. Ние го казахме, когато обсъждахме романа за Александър. И Аполоний отива, среща се с тях, научава и вижда необикновени неща – да кажем, че когато са в състояние на съсредоточаване, нещо като молитва, се издигат на метър над земята и стоят там. Иначе в романа няма чак толкова големи чудеса, никой не се превръща в нищо. Но има неща, които са забележителни.

Е.Я: – Някъде около границите на човешките възможности.

Н.Г: – Да. Някой се издига на метър, но не на километър, нали. Става дума за някакви особени възможности. И днес също хората си говорят и казват „Може би това някак е възможно.”

Е.Я: – Темата за тези прояви на азиатските аскети фигурира и в днешните медии. По същия начин се разказва, както и тогава.

Н.Г: – И след това той се връща, научил много неща, включително и за превъплъщението на душите. Продължава на запад и стига до другия край на света, а именно, до Херакловите стълбове – края на Средиземноморието. След това пак се връща, среща се с прочути хора, с императори дори. Бива съден от Домициан, както е бил съден Сократ. И накрая, след като се е сдобил с почитта на целия свят, изчезва в един храм и никой не разбира как точно е умрял.

Част V
Тайното знание

Е.Я: – Несигурни, динамични, че даже драматични времена са настанали в библиотека „Български риалити-романи”, уважаеми неделни радио-читатели. Днес всичко е възможно. Както се казва, пръстът е на спусъка. Много е вероятно днешната 12 глава да бъде и последна, но и това даже не е сигурно. И така, в очакване на днешния разказвач и днешната развръзка или може би края на романа, продължаваме нашата антична разходка, водени от доц. Николай Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Минахме Аполоний на Филострат. След малко вече минаваме към някои разсъждения-обобщения, анализ на всичко, което сме свършили. И тъй, какво разказва Филострат? Той поднася развлечение, познание или философия с този сюжет, който развива, с тези приключения?

Н.Г: – Като чете човек тази книга, си мисли, че тя е написана с развлекателна цел, просто за да се разкаже за някой прочут човек. Защото Аполоний е реално съществуващо лице, за него се знае и той в никакъв случай не е измислен от Филострат. Но моето мнение е, че Филострат върши една по-сериозна работа, разказвайки за неговите чудеса.

Е.Я: – На първи план – развлечение.

Н.Г: – Развлечение е необходимо, за да може книгата да се се чете, да има публика. От друга страна, като говори за чудни неща, той окончателно се отказва от митологията. Не е зле да го имаме предвид. Защото ние разгледахме много произведения, като повечето от тях се опираха на митологията.

Е.Я: – Тук изцяло вън от митологичната тъкан.

Н.Г: – В романа за Аполоний обаче не е разказан нито един мит.

Е.Я: – Това е може би първото заглавие, което предлагаме в този профил.

Н.Г: – Апулей също се въздържа от митове. Той разказва една обширна приказка; но всеки, който я чете, разбира, че това не е мит. Може да е басня, приказка, алегория, но не е мит. А Филострат се въздържа и от такива отклонения. По този начин той казва на своите читатели, които са потънали в литература, основана на митологичен материал: „Нека изоставим митологията, защото в тези неща вече почти никой не вярва.”

Е.Я: – Пък и са дъвкани пределно много.

Н.Г: – Да. Но все пак съществуват чудни неща. Религията се смята за нещо важно: защото Аполоний непрестанно препоръчва да се принасят жертви на боговете и да се възстановява старото елинско благочестие. Но без митология. Без онези разкази, срещу които мнозина са се изказали. И Питагор не ги е ценял, а Платон изрично ги е критикувал.
Така че Филострат се отказва от митологията, но въпреки това предлага чудни неща. Той казва „Този човек беше чудотворец, в него имаше нещо божествено.” Той е душа, която се е превъплъщавала. Това, което Питагор е твърдял, индийците също го потвърждават в разговора си с Аполоний. Така че тук нямаме работа с приказка, това не е обаче и исторически роман. То не е и фантастика, а е просто настояване, че някои неща в крайна сметка е добре да ги приемем.

К.С: – И това си е една сериозна концепция, пътешествието на душите вълнува голяма част от човечеството.

Н.Г: – Затова не бива да заобикаляме тази идея. Знаем, че тя съществува и че хората, често полусериозно, но се интересуват от нея. И това е същественото – у Аполоний има нещо божествено. Той, благодарение на своя аскетизъм и на необикновената си душа, преминала през други тела, може да прави чудеса…

Е.Я: – Тук по-скоро силата и възможностите на душата да въздейства върху живота и плътта сякаш изпъкват, защото това е концепцията и на самите азиатски, индийски скитници и мъдреци.

Н.Г: – Така, както се разказва, както се говори за тях примерно тук. Най-напред имаме една душа, която се е превъплъщавала.

К.С: – Тя е една опитна душа.

Н.Г: – Тя носи в себе си различни биографии; и е написано, че Аполоний започва да си спомня какво се е случило в предишния му живот. Същевременно индийските мъдреци казват, че и те си спомнят какво се е случило в техните предишни животи, дори казват кои са били. Но от друга страна, душата на всички хора се е превъплъщавала, обаче някои хора са по-развити, а други – по-малко. Какво е необходимо, за да се развие човек?

К.С: – Зависи каква карма носят, каква кармична натовареност.

Н.Г: – Какво е необходимо, за да стане някой като Аполоний? Трябва аскетизъм, труд, отдаденост, да се разчита на боговете. А също и знание, което отнякъде да се получи.

Е.Я: – А знанието пък иска любопитство.

Н.Г: – Да, обаче това знание е окултно. То не се публикува. По какво познаваме, че е окултно? По това, че не може да се намери навсякъде, не се преподава къде да е. Трябва да се отиде на мястото, където не всеки може да отиде. И да се получи благоволение, което не всекиму ще бъде дадено. Та той получава благоволение от индийците, които единствени пазят това окултно знание. От друга страна, в края на книгата се казва, че бил влязъл в едно старо прорицалище и намерил там древна книга, съдържаща текстове на Питагор. Ето пак окултно знание – защото е скрито.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Било някъде, където никой не е бил. И ето той слиза и го открива. Та това са двата извора на окултното знание. Единият е да отидеш при учители, при които не всеки може да отиде и те не всекиго ще приемат; а другият е да се сдобиеш с текст, който никой друг не притежава; и да го разчетеш.

К.С: – Ние текст няма да извадим, музика ще извадим сега.

Пети разговор

Въпросът за фантастичното

Е.Я: – Точно 30 минути остават до поредната или последната глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. 30 минути, които ние трябва да уплътним максимално тук в нашия час на познанието, воден от доц. Николай Гочев. И така, да опитаме да направим анализ на отделните произведения от позицията на целта, която си бяхме поставили – да потърсим аналози или първообрази на жанровете фентъзи и фантастика.

Н.Г: – Нека да започнем от нещо общо; може би не е лошо да имаме предвид и „Семената на покварата”.

К.С: – В какъв смисъл?

Н.Г: – Изглежда, че „Семената на покварата” е фантастичен роман.

Е.Я: – Да, на границата между фентъзи и фантастика. Засега се движи повече в областта на фентъзито. Но тъй като голяма част от действието се развива в космическото пространство, в друго съзвездие, има елементи и на фантастика.

Част I
Фентъзи и приказка. Вълшебното

Н.Г: – Ако смятаме, че е възможно да кажем дали нещо е фантастика или фентъзи, значи имаме някаква представа, дори да не е точно изразена, за разликата между тях. Така че това е, което трябва да видим. Когато става въпрос за фантастика или фентъзи, или за тези жанрове, които разгледахме в античната литература, това, от което трябва да се започне, е свръхестественото или чудесното. Аз няколко пъти го нарекох „чудесно”, но може да го наречем и свръхестествено. Така че и в „Семената на покварата”, и в античната литература, се говори за неща, които ние не виждаме нито във всекидневието си, нито в целия този „естествен” свят, в който сме се родили и живеем. Те са свръхестествени.

Е.Я: – Неща, които нямат никаква връзка с възможностите на сегашния свят. Защото има фантастика, която е близка до възможностите ни, тя е само някак крачка-две напред. Но тук говорим за неща, които е невъзможно да се случат към днешна дата.

Н.Г: – Ще изпреваря нещата, които искам да разграничим и огледаме днес, и ще кажа: фантастиката не се занимава с невъзможни неща. Имам предвид – логически невъзможни. Като казвам „логически невъзможно”, не ми е лесно да се обърна към литературата, но мога да посоча нещо, за което много хора знаят – рисунките на един художник на име Ешер. Той прави рисунки на невъзможното – например стълба, по която непрекъснато се изкачваш, обаче тя образува затворена линия. Това е логически невъзможно, то не може да бъде. Фантастиката обаче не се занимава с такива неща, а само с неща, които са възможни.

Е.Я: – Тук в случая по-скоро се търси абсурдът.

Н.Г: – Да го кажем тогава така – фантастиката не се занимава с абсурд.

Е.Я: – Да. Фантастиката винаги съдържа в себе си прогностика. Неща, които ще се случат. Да речем, Жул Верн: пътешествие до Луната, пътешествие до центъра на Земята. „Това са неща”, твърди той, „които ще се случат.” Пътуването с Наутилус, подводницата – това са неща, които не след дълго се случват.

Н.Г: – Във всеки случай не е невъзможно да се случи.

Е.Я: – Напротив, нещата са изразени точно в прогностичен план, макар и с литературни средства.

Н.Г: – Също така, дори да не се случи среща с извънземни, все пак няма логическа пречка да се срещнем с тях.

Е.Я: – Би могло да стане всеки един Божи ден.

Н.Г: – Защо да няма и същества, които живеят на друга планета?

Е.Я: – Напълно е възможно, разбира се.

Н.Г: – Тук няма нищо невъзможно, въпреки че не можем да докажем, че съществуват извънземни и че такава среща се е състояла.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Така че това е материалът на фантастиката – възможни неща, за чието съществуване все още нямаме доказателство. Но нека видим някои понятия. Фантастиката занимава ли се с вълшебното? Това е интересен въпрос и заслужава да му се отдели внимание.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Какво е вълшебно? Да погледнем към приказките. Там има вълшебно – примерно, същества се превръщат от едно в друго…

Е.Я: – Ето тук изгрява вече звездата на фентъзито. То стъпва на основите на приказността и развива нещата по един полуфантастичен начин. Там приказката е в по-силна позиция.

Н.Г: – Ще направя едно разграничение: вълшебната приказка почти винаги се занимава с историята на някакъв герой, който си решава личните и семейни проблеми. Фентъзито обаче има работа с по-едри неща – сблъсък между светове, вселени, между началата на доброто и злото.

К.С: – Спасяването на човечеството и т.н.

Н.Г: – Обаче това е друг свят. Когато четем свръхестествените, чудесни неща в приказка или фентъзи, ние не умуваме това истина ли е или не. Предлагат ни го – четем го. Докато фантастиката се интересува от това, което може и да стане.

К.С: – Тя дори излага аргументи в полза на това.

Н.Г: – Докато в приказката никой не се занимава с това, може ли тиквата да стане колесница.

Е.Я: – Никой не се и замисля.

Н.Г: – Това не е интересно. Но и във фентъзито никой не се занимава с това, има ли такива раси или няма. Авторът просто си представя фабулата. Следователно вълшебното, което е в сърцевината на приказката и на фентъзито, не е фантастично.

Е.Я: – Да.

К.С: – И това е един от белезите за разграничение…

Е.Я: – Ето го първия, така, общ извод, който направихме, съобразно поставената ни цел.

К.С: – Следващите – след музикалното разграничение.

Част II
Мит и алегория

Е.Я: – Както стана ясно, сега е моментът да опитаме да завършим осмислянето на това, което правихме 11 седмици в тези предварителни часове на познанието, в търсене на прототипите, първообразите и изворите на жанровете фентъзи и фантастика. И така, доц. Николай Гочев. Всъщност ние разделихме фентъзито от фантастиката, но самите жанрове имат много вътрешни подсъставки.

Н.Г: – Да, жанровете са много и тези неща са обсъждани в литературната теория от самото ѝ начало. Има ли сигурен начин да се дефинират жанровете? Това е стара тема, тя започва от Аристотел. Може ли да има точна класификация на жанровете? Не, защото те не са като химичните елементи, нямат количествен състав.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това са неща, които се усещат, но никога няма да бъдат дефинирани точно. Това е характерно за цялата теория на изкуството и изобщо за хуманитарните науки. Така че за жанрове с точност е мъчно да говорим, и все пак бихме могли да кажем коя е сърцевината им, същественото.

Е.Я: – И раждането на тези жанрове…

Н.Г: – Та да видим поджанровете на фантастиката, които са известни и вече назовани. Като отворим един съвременен справочник, ще ги видим. Например: космическа опера.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – То е жанр. Или алтернативна история – това вече е към хуманитарната част на фантастиката. И те се явяват не само в литературата, тях ги има и в киното, и в игрите, така че всеки може да ги разпознае. Но нас ни интересува същественото, което е и определящо. Ето вълшебното. Това, на което настоявам е, че вълшебното, върху което се градят приказката и фентъзито, създава един свят, който нас пряко и буквално не ни засяга. Може да се извадят поуки, да има естетическа наслада – но пряко не ни засяга. Докато за фантастиката усещаме, че ни засяга пряко и буквално, защото там става дума за възможни неща.

Е.Я: – Особено недвусмислени са намеците в посоката на социалната фантастика, social fantasy, която си е директно ориентирана към днешността…

Н.Г: – Да, това е пряк размисъл за обществото. Следователно тези неща ни засягат. И каква фантастика е „1984 година”?

К.С: – Да. Плюс това за нас тя даже не беше „антиутопия”, защото си беше на живо. Беше си жив реализъм. И самата „Утопия” на Томас Мор може да бъде разгледана през тази призма. Това е една социална фантастика.

Н.Г: – Но нека да видим нещата, които тъй или иначе огледахме. Трябва да кажем няколко думи за митологичното, но предлагам да хвърлим за момент поглед към „Семената на покварата”. За да стане роман, тя трябва да си има материал. Има ли там митологично? Веднага казвам – няма.

К.С: – Да.

Н.Г: – Тя не се нуждае от митове, за да се осъществи като роман. И огромно количество други фантастични произведения нямат митове като основа. Това какво означава? Че фантастиката няма нужда от митове. Значи митологичното е нещо отделно. Какво е то? Съвкупност от разкази, в които, допускаме, някой е вярвал буквално – това е митологичното. Затова казваме: „Митологичното не ни интересува, защото допускаме, че в митовете се е вярвало буквално; а в което се вярва буквално, то не е фантастично”.

Е.Я: -Да.

Н.Г: – Фантастиката има нужда от възможни неща, за които не сме сигурни. Но в митовете се е вярвало, хората са били сигурни в тях.

К.С: – Те са си били реалност за тях.

Н.Г: – Впоследствие престават да вярват, обаче се случва митовете да се реактуализират, както е при Вергилий. Там вече митологията се внася в някаква религиозна система и пак се вярва в нея – следователно не е фантастика. Така че митологичното е друго. Авторът, който използва митове, или призовава да се вярва в тях, или да не се вярва. Обаче във фантастиката няма такава определеност. Защото фантастът нито призовава да се вярва, нито да не се вярва.
На мен ми се ще да кажа няколко думи и за друго, което трябва да отграничим, а именно алегорията. Нека започнем с баснята. Има ли значение дали лисиците и зайците си говорят? Няма. Когато четем една басня, ние не умуваме за това, дали зайците наистина разговарят с лисиците.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Следователно не е фантастика, защото фантастиката ни вълнува с това, че разказаното може и да се случи.

Е.Я: – Фантастика би било ако се проследи процесът, по който един заек може да проговори.

Н.Г: – Да. Но баснята е просто алегория. Тя е интересна с това, че зайците и лисиците си говорят за неща, които ни засягат. Но има и големи алегории, например онази за Амур и Психея, която разказахме. Читателите на Апулей – тези, които са го разбирали – не са се питали: „Тази история истинска ли е?” Никой не си е казвал такова нещо. Всички са разбирали, че това е алегория и че тези работи ни засягат, защото става дума за отношението на душата с отвъдното.

Част III
И да е възможно, действително ли е?

Е.Я: – Точно 8 минути до началото на 12-та глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”. Иначе, по същество, романът най-вероятно се намира в 12 без 5. Имаме предвид всичко това, в очакване на тайнствения 12 разказвач, във фантазията на когото е всичко, което може да се случи оттук насетне в романа. Ние имаме на този етап последни минутки за анализи и синтези по темата – търсене на прототипите, първообразите, изворите на жанровете фентъзи и фантастика. За вас през всички тези 12 седмици работеше и продължава да работи доц. Николай Гочев. Изразявам се по този начин, защото не е изключено 12-ият разказвач да приключи романа, с това ще приключи за жалост и рубриката на самия доц. Гочев. Но всичко е възможно. На този етап на темата трябва да сложим една условна точка.

Н.Г: – Да. Аз в крайна сметка ще дам едно определение за фантастика, и ще се опитам да кажа дали в античността има фантастика или не.

Е.Я: – Дали има такъв литературен начин на мислене. Или само външни сходства.

Н.Г: – Да. Или прилича на фантастика, но не е. Но искам да кажа още нещо за алегорията, защото тази тема ме вълнува, а и почти винаги присъства в съвременните обсъждания на свръхестественото. Алегория има, когато се представя нещо, в което читателят не вярва, но то отпраща към нещо важно. Ще спомена „Пипи Дългото чорапче” – много популярна, хубава книга. Какво е интересното в нея? Аз твърдя, че това е алегория. Нали никой не вярва, че Пипи носи коня си на ръце?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Същевременно то не е фантастика. Какво значение има, че някакво момиченце има две приятелчета и си живее в къща, самичко и независимо? Какъв е смисълът на това? Аз твърдя, че смисълът на „Пипи Дългото чорапче” е в това, че тя е алегория на независимостта. Разбира се, тя е адресирана към децата и чрез децата става интересна и за възрастните. И понеже всяко дете се вълнува от темата за независимостта по съвсем понятни причини, затова и „Пипи Дългото чорапче” е станала толкова важна книга. И да добавя и още една, която вече е не по-малко известна – това е книгата за Хари Потър. Какво е „Хари Потър”? Също алегория.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Алегория, но не на независимостта, а на изключителността. „Хари Потър” се занимава с изключителността на деца, които стават юноши. Затова тя е интересна за тях.

Е.Я: – Имаме го този елемент, силно изразен в нашия роман „Стражите на съзвездие Пентаграм”.

Н.Г: – Сега няколко думи за фантастичното. Когато някой се занимава с фантастичното, му препоръчвам да погледне и дори да възприеме това, което казва Цветан Тодоров във „Въведение във фантастичната литература”. Това е книга, излязла преди 40 години. За 40 години може да се разбере дали една теоретична книга има стойност. Тази има. Та авторът казва: „ Фантастично има тогава, когато става въпрос за свръхестествени, чудесни неща, но до края на книгата се колебаем дали това може да се случи или не”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това е фантастичното и това е определението, което днес използвах.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Защото при вълшебното не се колебаем. При митологичното е друго, а при алегорията също не се колебаем. Обаче при фантастичното винаги има колебание дали разказаното е възможно.

Е.Я: – Опцията за възможност съществува до последния момент.

Н.Г: – Тоест – възможно е, но ще стане ли?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И като погледнем към древността – сякаш има. Например разказът за Одисей по онова време може да мине за фантастичен, защото е от Одисей, а не от Омир. Затова слушателят на Омир се колебае.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото не Омир го казва, а Одисей. Поетът не е отговорен. Това е едното. Също така и т.нар. от Тодоров „екзотично фантастично”: отиваш някъде надалеч, само ти си бил там, връщаш се и разказваш. И не могат да те опровергаят.

Е.Я: – Последно, намерихме ли там, в античността, където бродихме литературно в един отрязък от десетина века, първообразите, прототипите, изворите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи?

Н.Г: – Когато разглеждахме митовете, видяхме много форми, които и сега са използвани.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Видяхме техники – например техниката на преувеличението. Също представянето на чудесни същества, особеното поведение на елементите. Но според мен там има и същностно фантастично, защото и античният човек понякога се е колебаел дали разказаното би могло да бъде истина или не.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Когато се разказва за далечни пътешествия или пък когато героят разказва, а авторът не взима отношение.

Е.Я: – Това е. Сега тук слагаме една условна точка. Много е вероятно и другата седмица да продължим нашите анализи с доц. Николай Гочев, но точно толкова е вероятно и да не ги продължим. Всичко това зависи от тайнствения, все още неизвестен 12 разказвач в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”, който всеки момент ще влезе тук, в story-лабораторията.

К.С: – Както виждате, всичко влиза вече в сферата на фантастичното – може да бъде, може и да не бъде. Сега ние с доц. Гочев напускаме четвърто студио.

***

Извънреден разговор

(за книгата, две години по-късно)

Емил Янев:
– Това е токшоуто на радио „София“, това е часът на мислещите, на инфохолиците. Темата, уважаеми колеги по любопитство, днес е: Фантастичното в античното и античното във фантастичното. Съвсем неотдавна беше представена книгата „Фантастичното през античността”. Автор – доц. Николай Гочев от СУ „Св. Климент Охридски”. Интересното в случая е, че нашия екип, екип „инфохолици”, е сериозно набъркан в това издателско събитие, защото корените на събитието и въобще на това томче – виртуално, нека отбележим – са някъде в един от нашите формати.
В началото на 2010 г във връзка с един наш фентъзи роман, започнахме беседа с Николай Гочев, която вече е в издателски завършено състояние – „Фантастичното през античността”. За тази своеобразна копродукция ще говорим днес. Здравей.

Н.Г:
– Здравейте.

Е.Я:
– Да разширим малко представата за раждането на „Фантастичното през античността”. Споменах с няколко думи: едно фентъзи тогава правехме и в предварителния час се опитахме да направим аналогии с жанра фентъзи и фантастика. Тогава ти ни върна в античността – в древногръцката и в древноримската литература, за да потърсим първообразите на жанра.

Н.Г:
– Минаха две години оттогава, това беше 2010.

Кин Стоянов:
– Началото на 2010 г.

Н.Г:
– Наистина, две години не са малко време. Тогава ние се чухме с Кин Стоянов и аз, като дойдох тук, си мислех, че става дума за едно предаване. Тогава избрах Апулей, направихме предаването и си мислех, че с това моята работа е свършена, и съм ви услужил. Но се оказа, че има и още.

Е.Я:
– Че има още поне 10.

Н.Г:
– Като се позамислихме и поговорихме, вие казахте: „А да не би в античността да има и друг материал, който да свърши работа?” И аз казах: „Ами да потърсим, може и да намерим”. И така започнаха тези неща.

Е.Я:
– Ти всъщност вече след „Златното магаре” започна да структурираш цялата поредица вече като поредица, не така случайно подбрани автори и произведения, а вкара нещата в една хармонична система.

К.С:
– Всъщност нашата първоначална идея беше да хванем малко античност, малко средновековие и така. Но се получи нещо по-последователно и по-хубаво.

Н.Г:
– И аз си представях, че замисълът е такъв и този замисъл изглежда напълно нормален, естествен. Ако ще се говори за фантастика, то тогава да се говори за цялата фантастика в цялото време. Обаче има един подход, с който си е послужил още Омир – да се разкаже за цялото чрез една негова част. Ние успяхме да разкажем за фантастичното, говорейки само за една епоха – и това беше античността. И не беше лошо, защото имаше и някаква изчерпателност в това, което говорихме.

Е.Я:
– Да. Изчерпателност и систематичност, защото можеше в рамките на историята на световната литература да подберем какви ли не примери, а тук всичко беше в строга причинно-следствена връзка. Сега, тъй като вече говорим за претворената във вид на виртуално томче идея – „Фантастичното през античността”, да кажем какъв е жанрът на това своеобразно, нестандартно произведение.

Н.Г:
– Първо искам да кажа, че изпитах едно неудобство… всъщност си го носех в целия процес на издаване на книгата, защото преди малко вие казахте: „Николай Гочев е автор на тази книга”. Но това не е точно така. Все пак в тази книга има трима участници, и това сме ние тримата, които сме се събрали тук. Така че не смея да кажа: „Аз съм автор на тази книга”, като че ли аз съм я замислил в някакъв кабинет, написал съм нещо и съм го дал на издател. Това беше един разговор и този разговор започна спонтанно. Той си протече без нещата да бъдат програмирани отдалеч. И бих искал да кажа какъв беше процесът на появяването на книгата, защото мисля, че е бъде интересно за всеки.

К.С:
– Макар че, когато дойде, в никакъв случай не сме се опирали върху аналогиите на сократическите традиции…

Н.Г:
– Щеше да бъде сократическо, ако аз бях намерил някой, който не знае нищо за античността, литературознанието и фантастичното, и бях започнал да го разпитвам какво си мисли. И той щеше да казва неща, които не са така, аз щях да го подсещам за това…

К.С:
– Това щеше да е сократическата ирония.

Н.Г:
– Щеше да е сократически разговор. Нашият разговор беше по-друг. Вие, естествено, казахте: „Вие, г-н Гочев, сте експерт. Хайде да Ви чуем”. Дотук има сократизъм. И след това ние обсъдихме тези неща, като избрахме някои представителни произведения. Но какво стана после? После аз помолих тези неща да ги получа на запис и мина почти една година докато те бъдат записани; и се оказа, че не е лесно един аудиозапис да се запише „с букви”.

К.С:
– Дешифровката е трудна работа.

Н.Г:
– После, да споделя едно впечатление: тези неща като са дешифрирани, те не изглеждат много добре. За човек, който е свикнал с едно изгладено писмено слово, те изглеждат груби: с много повторения, излишни думи, междуметия, какво ли не. И аз като ги огледах, си казах „Да, това е интересно, но не мога да го публикувам така.” И след това все пак го предложих на едно издателство – искам да кажа две-три думи за него, защото това са хора, които заслужават и мисля, че за тях в бъдеще ще се чува.

К.С:
– Да.

Н.Г:
– Съществува издателство „Проектория”, което прави електронни книги.

Е.Я:
– Специализирано в електронни книги.

Н.Г:
– Вече да. Но преди да се заемат точно с това издателско дело, те се занимаваха с изработка на софтуер, който пласираха на различни места по света. Става въпрос за хора, технологично напреднали, предлагащи продукт на световно равнище. И след като постигнаха определени успехи, те решиха да се заемат и с издателски бизнес. Поговорихме за тези неща и аз казах „Дайте да опитаме.”

Е.Я:
– Значи ти ги тласна в посоката на издаване?

Н.Г: Нали знаете, хората като се срещнат и си говорят. Но това не би станало, ако тези хора не бяха от хуманитарните среди. Директорът на издателството, Юнуз Юнуз, е философ по образование, пък и мнозина от сътрудниците. И тогава казах: „Да не започваме с тежки неща. Нека да ви предложа това, то е малко, да видим дали ще стане.” Те го огледаха и казаха: „Да, но то не изглежда като книга. По-добре да посъкратим някои реплики.” И наистина съкратихме огромно количество реплики, както, мисля, вие забелязахте.

Е.Я:
– Да.

К.С:
– Да.

Н.Г: През това време изпитах известно угризение, защото не се консултирах с вас. И си казвам: „Да не би Емил и Кин да бъдат малко недоволни, като видят колко много техни думи…”

Е.Я:
– Не-е.

К.С:
– Освен това жанровете са съвсем различни. Когато говориш и те слушат, изразните средства са различни от това, когато четеш. Неизбежно е това.

Н.Г:
– Именно. Защото слушателят не може така лесно да възприема текста, както го възприема читателят. Читателят може да спре и да си почине, а слушателят не може. Той е подложен на непрекъснат натиск от страна на говорителя; и поради това този говорител трябва да разрежда информацията с повторения и думи, които в писмената реч са излишни. Но, както и да е, ние обработихме текстовете и в момента имаме една електронна книга.

Е.Я:
– Сега, тук всеки ще ти зададе въпроса, след като текста си го привел в окончателния му вид, защо ти трябва издателство? След като интернет е огромна територия на свободните прояви? Ти можеше да си я публикуваш без участието на никакви други посредници. Както правят мнозина блогъри и разни функциониращи из интернет творци.

Н.Г:
– Имам представа, аз самият съм някакъв блогър. И даже имам не един, а няколко блога, сайт – пълна свобода. Обаче вие сами знаете, че блогирането и изобщо качването на неща във интернет не е особено сериозна дейност.

Е.Я:
– Прекалено масова е, за да е сериозна.

Н.Г:
– Първо е прекалено масова. Второ е прекалено лесна. Всеки може да напише нещо днес, а утре да го изтрие или промени. Когато кача нещо и някой ми каже: „Това защо си го написал?”, на същия ден аз мога ще го променя и да кажа: „Не съм писал такова нещо.” Но това е зле. Затова и хората не се отнасят сериозно към качването на текстове в интернет. После, това е твърде индивидуална дейност и хората в тази област, както е известно, са много сами. Има милиони гласове в интернет, обаче диалог, сътрудничество – много по-малко. Докато издаването на електронна книга винаги е резултат от някакво сътрудничество. Дори самият факт, че има хора, които са ми се доверили да представят този текст от свое име, вече е нещо. Това значи, че някой ме препоръчва. Докато когато някой си направи блог и си качи там своите размисли, него все още никой не го препоръчва. И какво ще ни накара да се спрем на този човек? А пък в случая, ето, мен ме подкрепя едно издателство.

Е.Я:
– Значи ето го междинния съвет, който даваме: който реши да прави нещо сериозно, по-добре да отиде в издателство, защото по този начин се ориентира и читателят. Едно е да влезеш в хаотичното интернет пространство, друго е в издателство, което всъщност значи да влезеш в книжарница.

E.Я:
– Артчетвъртък. Фантастичното в античното и античното във фантастичното – това е темата днес. Разширена тема на едно заглавие, вече излязлото виртуално томче „Фантастичното през античността”. Автор доц. Николай Гочев или по-скоро, копродукция между библиотека „Български риалити-романи” и доц. Николай Гочев. Защото тук, в неделната територия за творчество и импровизация на радио „София” започна и се роди това, което е вече издателски факт. От друга страна библиотека „Български риалити-романи” е формат на екип „Инфохолици”, така че продължаваме нататък. Сега дойде време да разберем защо говорим за фантастичното в античното и обратно – античното във фантастичното.

Н.Г:
– Само още една-две думи за самата книга. Разговарял съм с близки хора, и вече напреднали в науката, по повод на тази книга. И те ми казват: „А всъщност това книга ли е?” И аз казвам: „Да, това е книга, макар че не е на хартия.” Но коя е причината да е книга? Според мене причината е, първо, че тя е минала през издателски процес, който предполага автор, редактор, страньор, коректор и художник. Важно е и това, че тя има международен библиотечен номер. Тя е регистрирана като книга. И, ако някой иска, може да отвори сайта на Народна библиотека, там има такъв регистър на книгите излезли в България. И там той ще намери книгата „Фантастичното през античността”. Така че тази книга съществува. Това, че не е на хартия, не е проблем. И това е интересно – защото означава, че книгата не е просто няколко десетки или стотици подвързани страници, а все пак някаква концепция, идея.

Е.Я:
– Да.

Н.Г:
– Тя може и да не се държи в ръка и пак да съществува.

Е.Я:
– Книга и хартия са различни работи.

Н.Г:
– Да. И оттук нататък някой вече би задал въпроса: „А какъв жанр е тази книга?” Аз бих могъл да побързам и да кажа, че тази книга е академична.

Е.Я:
– Във формата на беседи.

Н.Г:
– Най-напред, тя се занимава с една историко-литературна дисциплина, а именно с историята на античната литература; и с оглед на това, има ли някакво явление в античната литература, което ние наричаме „фантастично”. Така че тази книга има такъв обект – фантастичното, има материал – античната литература. От друга страна е интересно, че тя не е трактат. Защото повечето академични книги и учебници – ние това дори не го забелязваме – се пишат във вид на трактат. Все едно, че някой произнася реч пред специализирана аудитория.

Е.Я:
– Монологично.

Н.Г:
– Да. Събира се аудиторията, по учебен план е предвидено, че тя трябва да чуе нещо. Излиза лекторът, прочита или изговаря нещо, те си го записват, запомнят го и това е.

Е.Я:
– Както и ти правиш всеки ден в своята дейност на преподавател.

Н.Г:
– Когато имам лекции, да; но не, когато имам упражнения.

Е.Я:
– Да, да.

Н.Г:
– Има такова полезно разграничение, което се подддържа в нашия университет, а много университети по света не го правят и грешат. Но ние държим системата с упражненията, а именно разговорите. И ето сега тук имаме такова нещо. Но това не се смята за напълно академично, така че тук има известна изненада. Този разговор беше необходим с оглед на това, че ние говорим пред една не напълно специализирана аудитория.

Е.Я:
– Точно така. Ние търсихме това да бъде добре поднесено, за да е разбираемо.

Н.Г:
– Когато нещо е представено в диалогична форма, както в нашия случай, това много облекчава слушателя. Защото слушателят не просто се съсредоточава върху предмета, в случая античната литература, но има възможност да прави и друго, а именно, да наблюдава разговор, поведение на няколко души, които си говорят помежду си. И, слушайки ги, той мисли и за характерите на тези хора. За него това не е просто учебен материал, не е информация, за която той не знае колко ще му бъде полезна. А е нещо като малко представление. Това, разбира се, помага на слушателя.

Е.Я:
– Да.

Н.Г:
– И съответно на читателя. Читателят се заглежда и си казва: „Значи това са различни хора, един е специалист, а други са посредници между него и друга аудитория, но същевременно те самите лично се интересуват от тези неща” – както несъмнено си личи и от текста.

К.С:
– Точно медиатори.

Е.Я:
– Да.

Н.Г: Следователно тук има нещо, което е на границата между академичния трактат и културния разговор – разговор между образовани хора с различна подготовка. Това е първото, което може да се каже за тази книга. Тя е диалог и това е хубаво. Друго, което искам да да подчертая е, че тя е отправена към мнозина, но същевременно тя е интересна и за специалистите. Някой ще каже „Е, какво е интересното за специалистите, които ги знаят тези неща?” Специалистите знаят тези факти, те тези книги са ги чели. Обаче те им се поднася отт една специална гледна точка, а именно във връзка с въпроса за фантастичното в тази литература.

Е.Я:
– Да, тук имаше много ясно изразена тема, от която тръгнахме.

Н.Г:
– Строго определена тема – така се прави в науката. В учебника се говори „въобще”. В науката обаче не се говори въобще. А се казва „Ти познаваш този материал, това си учил. Сега го използвай, във връзка с ето тази определена тема”.

Е.Я:
– При нас това, да се работи по тема, е закон, независимо дали предаването е за изкуство или е за потребление на зеленчуци, няма значение.

Н.Г:
– Но се оказва, че когато това нещо е книга и тя е на пазара, тя ще бъде интересна за хората, които се занимават професионално с литература и с античност – от студенти до дългогодишни изследователи и преподяватели. Защото те ще си кажат: „А поставян ли е изобщо въпросът за фантастичното в античната литература?” Аз твърдя, че ако е поставян, то е било твърде рядко; а ние сме го поставили и поради това правим принос и за специалистите. Освен това се дава и една особена гледна точка, освежава се самият поглед на специалиста към неговия материал. Защото когато се говори само по един и същ начин, самото мислене обеднява. А когато се говори по различни начини, то се обогатява.

Е.Я:
– Тук ние в най-изчистен вид търсехме едно – аналогиите в жанра. Античният, първообразът и сегашните му проявления – това беше в основата на цялата конструкция.

Н.Г:
– А освен това искам и да обърна внимание на нещо, което за мен е много ценно, а вие може да сте свикнали с него и то е, че когато се говори за такива неща по радиото, това е полезно за хората, защото говорим за една все пак отдалечена култура. Има една незлободневност в това, което говорим. Това много освежава публичното слово. Защото един от големите проблеми на публичното слово по целия свят, е, че то е прекалено еднообразно. Повтарят едни и същи теми, едни и същи проблеми, които се обсъждат почти от една и съща гледна точка и с едни и същи думи. Докато ние тук водим разговор за неща, за които не се говори често и, все пак ги представяме на публиката така, че тя да може да ги изслуша. И хората си казват: „А, значи може да има разговори и за друго, не само за икономическата ситуация”. Не само за политика, не само за министър-председателя, дали ще има среща на НАТО и прочее. Защото има и други неща на този свят. И ние трябва да водим борба в публичното пространство за да може такова слово да достига до хората. Това са нещата, които бих казал, че сме постигнали около работата по тази книга.

Е.Я:
– На най-важното сега му идва редът. След като говорихме как е била създадена книгата, как е била издадена, за кого е предназначена и от какъв жанр е, ето го сега момента, в който трябва да кажем, за какво става дума вътре. Какво е съдържанието ѝ.

Е.Я:
– „Фантастичното през античността” – виртуалното издание на доц. Николай Гочев. Сега наистина стигаме до най-важната част и съдържателна част, а какво по-съдържателно от самото съдържание? Какво съдържа това томче, кои автори и кои произведения са разработени в него?

Н.Г:
– Книгата, която имаме в момента, е с 12 глави. Всеки би ни похвалил, че сме намерили едно такова сериозно, традиционно число – 12.

К.С:
– Хубава дузина.

Н.Г:
– Тези 12 глави точно съответстват на дванайсетте предавания. Още сега казвам, че това не е курс по литература, както се преподава в училище или в университета – нещата не вървят в хронологичен ред.

Е.Я:
– Това четиво е достъпно за абсолютно всеки, който има интерес към темата, пък даже и въобще към литературата като цяло.

Н.Г: Избегната е сухотата и тази, тъй да се каже, преднамереност в хронологичния ред. Но да кажа все пак какво сме разгледали. Разделихме авторите, с които се занимахме, на гръцки и латински, което е нормално, когато се занимаваме с античност; и се оказа, че сме имали 6 предавания (в книгата вече – глави) за старогръцки автори, 5 за латински и едно заключително, като коментар. Някои от гръцките автори са много прочути, други – не. Например, обърнахме внимание на Омир и му отделихме 2 предавания, които сега заемат 2 глави в книгата. После беше Хезиод и по-късно – Лукиан, който също е едно име, което е чувано; и накрая по-малко известния Флавий Филострат. От латинските автори се спряхме най-напред на Апулей, а след това – на добре известните Вергилий и Овидий.
Това са авторите, които са обсъдени в книгата. Повечето от тях, разбира се, не минават за фантасти; никой не би се сетил да ги постави в една история на фантастичната литература. Обаче ние тук твърдим, че фантастичното може да се открие доста често в литературата. И това е, което правихме – откривахме в произведенията места, които приличат на фантастика.

Е.Я:
– Все пак ти се постара да сложиш разделителна линия между фантастичното, въображаемото и приказното, защото все пак, фантастичното си има някакви свои особености. Това е една представа за действителността, каквато хората са имали от както съществува света.

Н.Г:
– Аз мисля, че този разговор, който водихме, не беше никак лесен. Трябваше да се извършат едни доста абстрактни разграничения, за които човек трябва да се потруди, дори да е опитен в литературознанието. Ще кажа накратко какво сме правили. Най-напред се помъчихме да разграничим митологичен от фантастичен образ.
Митологичният образ е традиционен. Той някога е имал религиозен смисъл, задържан е през вековете. Фантастичният образ обаче е оригинален: той е изобретен от автора, появява се в някое произведение, след това изчезва. Затова трябваше да кажем: митологията още не е фантастика. Фантастиката е в оригиналната литература, докато митологията е анонимна, тя е предавана и наследявана. На тази основа разграничихме митологично от фантастично.
По-нататък трябваше да разграничим вълшебното или, по-точно, вълшебната приказка, от фантастичната повест. Това не е лесно.

К.С:
– Това беше особено важно. Дори, ако щеш, за нуждите на това, което се случваше в следващия час, когато се развиваше сюжетът на фентъзито.

Н.Г:
– Да. Ние казахме, че приказката е традиционна, също като мита, макар че никога не е имала религиозен смисъл. Но същевременно, когато говорихме за нея, подчертахме нещо важно: че вълшебното няма пряко отношение към нашия свят, тук и сега. То е непременно извън нашия свят. И тук свързахме вълшебното с фентъзито. Което мисля, че беше една придобивка, едно постижение в този разговор.

К.С:
– Принос.

Н.Г:
– Казахме: вълшебното и фентъзито са почти едно и също. Чудесни образи, които подчертано нямат връзка с нашия свят – те са в един паралелен, въображаем свят.
Но с фантастичното не е така. Размишлявайки по този начин, стигнахме до извода, че фантастичното е нещо, което някак се съдържа в реалния свят. То е резултат от проследяването на някаква тенденция в нашия свят. Примерно, фантастичното се появява, когато се мисли върху научното и по-точно, върху технологичното развитие. Това ни води към фантастични идеи: технологията върви нанякъде, може би ще ни отведе много далеч. Фантастиката говори за тези неща.

Е.Я:
– Да бъдем малко по-илюстративни в случая. Да споменем някои от тези най-ярки аналогии между първообразите на жанра и по-късните му прояви.

Н.Г:
– Ами ето, когато Лукиан разказва за пътуването си до Луната. Разбира се, той го прави шеговито, по това време няма никаква вероятност да се пътува до Луната.

Е.Я:
– То и по времето на Жул Верн не е имало. Само намерения и мечти, нищо друго.

Н.Г:
– Да, обаче ние казваме: „Това е странно. Лукиан преди 2000 години размишлява за пътуване до Луната, впоследствие фантастите от XIX-ти век също говорят за това, а при нас то си е някаква реалност.” Следователно, ако Лукиан не е проследявал тогава тенденция, защото не е могло и да се мисли за такава технология, все пак имаме някакво предусещане, че някога може и да има някаква технология и възможност човек да стигне много надалеч. Това е от една страна. От друга страна имаме мислите на Лукиан за това, че, ако човек пътува примерно през океана, ще се натъкне на особени форми на живот – да кажем, на твърде големи животни.

К.С:
– Да, живи острови…

Н.Г:
– Той си ги разказва тези неща. И това впоследствие, се оказва общо място в по-късната фантастична литература. Значи фантастичното търси някакви тенденции или възможности в нашия свят. Има и социална фантастика. През античността тя не е разглеждана особено много.

К.С:
– Утопии не може да се намерят….

Н.Г:
– Когато се говори за Платон, понякога се казва: „Той е утопист.” Но всъщност Платон сериозно ги разработва тези неща. Той си мисли, че това нещо наистина може да се осъществи.

К.С:
– Той е стъпил върху традициите на спартанската държава.

Н.Г:
– Той в никакъв случай не гледа на тези неща като на фантастика. Така че това за него не е утопия. Но трябва да се каже, че утопията е проследяване на някаква налична тенденция в обществения живот. По същия начин, по който проследяваме технологичните тенденции, можем да следим и социалните, и така да произведем нещо фантастично. Това е размишление с художествени средства, което непременно се отнася до нашия свят тук. А не, както е при фентъзито и вълшебното, където става дума за друг свят, който няма нищо общо с нас.

К.С:
– Да, да.

Е.Я:
– Ние сложихме тази необходима разграничителна линия между фентъзи и фантастика. Както усещате, това предаване ние го направихме за да представим книгата съвсем отгоре-отгоре. Нямаме достатъчно време. Все пак изработването ѝ отне цели 12 астрономически часа по времето, когато бяха предаванията на Библиотека „Български реалити-романи”. Така че копродукцията е факт: „Фантастичното през античността”. Остава сами да се убедите, че корените на фантастиката и фентъзито наистина са някъде далеч и дълбоко в античността.

Habent sua fata libelli, 2010-2021

Книгите много често не биват замисляни предварително, а мислите и духът им ги предхожда като разговор (множество разговори). После някой записва казаното, и като премахне излишното и добави някои пояснения, се получава книга.
„Фантастичното“ започна с това, че двама журналисти от БНР (Е. Янев и К. Стоянов) решиха да направят „реалити роман“, при това фантастичен. Това беше в началото на 2010. Щеше да се излъчва веднъж седмично, в неделите. Освен това сметнаха за полезно всеки път да се прави и по едно едночасово въведение във фантастичната литература.
Започнаха хронологически – от античността, и ми предложиха да разкажа нещо за тогавашната фантастика. Аз разказах за Апулей („Златното магаре“). В първата пауза се обърнах към Янев с въпроса: „Как е?“ А той отвърна решително: „Много си добре!“
Затова решиха да не вървят през вековете, разговаряйки всеки път с нови събеседници, а да останат в античността. Така за три месеца направихме 12 предавания.
След това ги дадох аудиозаписите на Леда и ѝ казах да ги „разчете“ и запише. Тя така и направи, и след няколко месеца интервютата станаха писан текст.
Така минаха 2010 и 2011, а през 2012 предложих „Фантастичното“ на издателство „Проектория“ и те за няколко месеца направиха книгата – електронна, но ми подариха и двадесетина екз. на хартия. Сега тази книга, в хартиения си вид, е съвършено уникална и библиографска рядкост.
Мина време и в края на 2017 предложих „Фантастичното“ и на Университетско издателство. Те също я направиха бързо и добре, като текстът отново беше редактиран за да стане по-читаем (защото записите на устна реч мъчно стигат до вид, удобен за четене). И така, през есента на 2018 тя се появи отново, този път направо на хартия. Вместо хонорар взех куп екземпляри, за да имам какво да раздавам на колеги и приятели.

Интервютата продължават живота си и днес, в епохата на „всеобщото отсъствие“. След като ги огледам и допреработя пак, ги изпращам като лекции на студентите, които са пожелали да учат антична литература.

при А

Коментарът на Александър към „М“

Александър Афродизийски

Коментар (Ὑπόμνημα)
към Алфа I
на
Аристотеловата „Метафизика“

(M. Hayduck. Berolini, 1891)

*

1.

„Всички хора по природа се стремят към познание“

„След като знанието (γνῶσις) е съвършенство (τελειότης) на душата – изобщо на просто познаващата, а още повече на разумната – и още повече на тази, на която целта е размисълът (теорията, θεωρία); и щом всяко съвършенство на кое да е нещо е доброто (ἀγαθόν) за това нещо, и в доброто всяко има и съществуването, и спасението си; ето поради това той [Аристотел] заяви (ἐπήγαγεν) общо, че „всички хора по природа се стремят към познание“ – тоест (τουτέστιν), че според самата си природа (αὐτοφυῶς) обичат знанието, защото то е тяхното съвършенство (4-9).
И като най-ясен знак (σημεῖον ἐναργέστατον) за това посочи обичта им към сетивата. Нали ние се радваме на сетивата защото чрез тях придобиваме знание за сетивните неща. Но и без това обичаме сетивата поради самите тях; и впрочем повече от другите – зрителното сетиво. Нали и без да правим и да действаме (πράττειν καἰ ἐνεργεῖν), „пак избираме зрението пред всички останали сетива“.
Наистина това зрително сетиво повече от останалите ни прави да познаваме – не само нас самите, но и божествените и небесни тела. Нали, както казва Платон, чрез това сетиво придобихме рода на философията: защото, като се взираме в небето и разглеждаме реда и неизречената красота, достигаме до мисълта за сътворилия.
Но и няма друго сетиво, чрез което така да се вчувстваме с нещата, както чрез това. Затова и той [Аристотел] казва, че то „ни позволява да установим голям брой различия“ на сетивните. Защото има много разлики на цветовете между крайните бяло и черно – сиво, жълто, пурпурно, червено, жълтеникаво; а между топло и студено, или сухо и влажно няма много такива разлики.
Чрез това се показва, че знанието е по-ценно от действието. А то е явно и не само защото всяко действие (πρᾶξις) препраща (ἀναφορὰν ἔχει) към някаква друга цел. Нали и за самите действия съобразно добродетелите, които измежду всички действия изглеждат най-предпочитаеми (αἱρεταί) заради самите себе си, се оказва, че препращат към нещо друго. Защото онези живи същества, при които няма изменения (πάθη) – както е при боговете – не се нуждаят от действия според добродетелите. Значи поради измененията, поради отношението към тях и тяхното управление и удържане (παιδαγωγία καὶ καταστολή), тези действия са предпочитаеми за нас – защото сме изменими (страстни, ἐμπαθεῖς) по природа.
Но коя да е теория и наука не изглежда да препраща към нещо друго. Така че измежду съставените по природа неща знанието е предпочитаемо само по себе си, както впрочем и много други.
Но, както казах, това би се показало не само оттук, но и ето откъде. Нали когато двама се занимават (καταγινομένων) с нещо и единият само го знае, а другият произвежда и действа (ποιοῦντός τε καὶ πράττοντος), този, който само знае как то трябва да се прави, е по-ценен от онзи, който прави и произвежда.
И ако знанието е безусловно по-ценно (τιμιώτερον) от действието (защото архитектите са по-ценни от техниците и знаещите от правещите и произвеждащите), тогава и познанието (τὸ εἰδέναι) е по-добро и по-ценно от правенeто.
И ако и в самите практически (делови, πρακτοῖς) неща знанието надминава действието, ясно e, че най-ценно e най-висшето познание: това именно, което се дава в най-голяма степен от знанието на началата, и което се нарича мъдрост. Така че тя е най-ценна.“

(980а 21-28)

2.

„Живите същества се раждат със сетива съобразно природата си“

„Той казва, че човекът обича сетивата и заради познанието: не само заради употребата, а защото и сетивото му допринася нещо за знанието.
Защото познаването при него е не само чрез сетиво, но има и нещо относно знанието, което е повече в сравнение с останалите живи същества: и това е логосът (разумът, λόγος), комуто познаването е собственоприсъщо (τὸ γιγνώσκειν ἴδιον).
И че поради това човекът е по-съвършен другите живи същества; и че мъдростта е знание, което на всички изглежда да е най-ценно. Чрез тези неща той ни учи, потвърждавайки по-рано казаното, че е казано основателно (εὐλόγως): че хората обичат сетивата и заради познанието.
Излага се и редът на способностите на душата, свързани със сетивата, чрез който по-съвършените живи същества се отделят и отграничават от по-несъвършените; и че човекът, който има логоса като нещо повече в сравнение с другите живи същества, според това е по-съвършен от тях.
Всички тези неща при него се отнасят (τείνει) към въпроса (λόγος) за мъдростта; и към това, да се покаже кой е мъдрият. Защото казва, че по-съвършени от онези, които имат само сетиво, са тези, които освен да усещат, могат и да помнят каквото са усетили. За тях той каза, че са по-разумни и по-способни да учат от онези които не могат да помнят (като си послужи с думата „по-разумни/φρονιμώτερα“ в по-общ смисъл).
Защото в основен смисъл (κυρίως) разумността (φρόνησις) се отнася към подлежащите на обсъждане и е в обсъждането (βουλεύεσθαι); и се нарича съвещателно състояние (ἕξις). В друго отношение „разумност“ се нарича и самата разумна/логосна (λογική) способност. Освен тези значения „разумност“ се нарича точността и разчленителността (διάρθρωσις) относно представянията/въображенията (φαντασίαι); и естествената ловкост/сръчност (εὐστροφία) по отношение на практическите неща, която възниква у онези, които могат да помнят.
Защото паметта е състояние на представата (φάντασμα) като образ (εἰκών) на онова, за което е представяне; но отпечатъкът (τύπος) съобразно представянето не е достатъчен за памет. Но действието относно него трябва да стане и относно образа: тоест, като да е от друго, вече станало – както е показал в съчинението „За паметта“.
И е обяснил в какъв смисъл е казал „по-разумни“, като е прибавил и „по-способни да учат“: казва, че са по-способни да учат, защото поради способността да помнят някои от тях вече научават и гласове, и подражават – както са много от птиците.“

(980а 29-980b 23)

3.

След като най-напред [Аристотел] е казал, че „живите същества се раждат със сетива съгласно природата си“, после добавя, че като изключим човека, другите живи същества в малка степен са причастни на опита; което значи, че или изобщо не са, или у тях той присъства в малка степен – аналогично на това, което беше казано и за разумността.
А че човекът, освен че има памет, е причастен и на опита (ἐμπειρία), го отбелязва с думите, че той притежава изкуство и разсъдък (λογισμός).
За изкуството показа, че то взима състава си (σύστασις) от опита; а разума относно практическите неща, до които особено се отнася разумността, нарече разсъдък.
А че опитът е нещо собствено за хората, отбеляза с думите: „Хората придобиват своя опит благодарение на паметта“.
И ясно казва как опитът възниква от паметта. Защото опитът вече е някакво разумно знание; и отстъпва на изкуството с това, че е някакво общо (καθολική) знание за нещо, което много пъти е било запомнено – отделно взетото; а пък изкуството (τέχνη) е знание не само за това, но и за всичко подобно на това – като едно [цяло].
И както е опитът спрямо паметта за някакво едно по число – или отделно взето, или мисъл (λόγος) – така е изкуството и науката спрямо опита.
Защото опитът е съсредоточаване (συστολή) на много и отделно взети, или сетивни неща, за които е паметта, в един обхват (περίληψις) и знание; а изкуството е обобщение (събиране на главното/συγκεφαλαίωσις) на многото опити.

(980b 27-981а 7)

*

(от 16 януари 2021)

Fabricius

„Библиотеката“ на Фабриций

Кратко представяне

Фабрициевата „Bibliotheca graeca“, съставена от Йохан Алберт Фабриций (1687-1738) е отпечатана в 14 тома в Хамбург между 1705 и 1728.
Там съставителят е разказал всичко, което се знае за гръкоезичните автори от Омир (и ако е имало преди него) до византийския XV век.
Всеки класик-грецист, който иска да си знае науката, трябва да се е запознал с нея.

Bibliotheca graeca,

sive notitia scriptorium veterum graecorum, quorumcunque monumenta integra aut fragmenta edita extant: tum plerorumque e MSS ac deperditis.

Ето съдържанието на томовете (по четвъртото издание на Г. Х. Харлес, 1790-1809); номерата на книгите са според първото издание:

Том I, книги 1 и 2: от предполагаемите автори преди Омир и самия Омир, до Питагор и питагорейците
Том II, книга 2: от италийските законодатели и Пиндар, до Тукидид и десетте атически оратори
Том III, книга 3: от Ксенофонт и Платон, през превода на 70-те, до Теокрит и Калимах
Том IV, книга 3 и 4: от Евдокс и Евклид, до Филон Александрийски
Том V, книга 4: от Йосиф Флавий и Епиктет, до Плотин, Порфирий и Ямблих
Том VI, книга 4: от Хермоген и Лонгин, до Хезихий, Дионисий Тракийски и други лексикографи и граматици
Том VII, книги 5 и 6: от апостолските мъже, Евсевий и други църковни историци, през Георги Пахимер и Иоан Кантакузин, до Димитрий Халкокондил
Том VIII, книги 5 и 6: от някои византийски историци, през Хелиодор и св. Атанасий, до Нон и катените към Писанието
Том IX, книги 5 и 4: от св. Василий Велики и Теон Александрийски, до Стобей и Иоан Лествичник
Том X: Иоан Филопон, Теодор Студит, Фотий, Михаил Псел и др.
Том XI: от св. Иоан Дамаскин до кардинал Висарион
Том XII: църковните събори

Fabricius 3

*

Древната гръцка литература е оцеляла във Византия, и то главно в константинополските библиотеки. От началото на XIII в. и във връзка с известните събития покрай IV кръстоносен поход книгите започват да се прехвърлят на запад. Това продължава през следващите 200 години, като преносът се усилва към средата на XV в. заедно с емиграцията на последните византийци, които стават учители по гръцки, издатели и преводачи (някои и кардинали).
Почти веднага след падането на Града в Италия, Германия, Швейцария, Нидерландиите и Франция започва бурно печатане на текстовете от ръкописите. След 250 години издателска дейност вече са разпространени повечето сведения за тази литература – може би над 90% от това, което знаем днес. Тогава в Хамбург един ерудит – Йохан Алберт Фабриций – се заема да я представи: да напише нейната „история“, но не в смисъл на развитие, а просто да разкаже какво е известно, като спазва донякъде, но не педантично, хронологичния ред.
Съчинението (14 тома от 1705 до 1728; преиздадено в 12 през 1790-1809) освен авторите и произведенията включва и това, което се знае за ръкописите и изданията. Това е началото и основата на системните и цялостни представяния на тази литература. Не може да се каже, че се е случило рано. То е било очаквано с оглед на големия западноевропейски ентусиазъм около „античнознанието“ – историята и митологията на древните римляни, гърци и „варвари“. Този ентусиазъм е ясно видим във философията и във всички изкуства, като се започне от XIII век; и е нараствал с натрупването на откритията.
Фабриций пише на латински и това е една от причините произведението му да не се цитира много в последно време. Такова съчинение не може да се преведе, тъй като то има твърде работен вид: голяма част от него са просто струпани сурови материали. Но не е лошо да има негови конспекти, защото те очертават територията на тази дейност – изучаването на гръкоезичното наследство. И макар да започва с древните, то не пропуска и християнските текстове.
Така че ето началото на един конспект. Той е засега на латински, но и така е полезен; а направи ли се веднъж, после лесно ще се преведе.

*

Ioannis Alberti Fabricii

Bibliotheca graeca,

sive notitia scriptorum veterum graecorum, quorumcunque monumenta integra aut fragmenta edita extant: tum plerorumque e MSS ac deperditis

curante
Gottlieb Christophoro Charles

Volumen primum
(Hamburgi, 1790)

Lectori benevolo (стр. vii-xiv)
Programma de nova BGr IAFab editione (стр. xv-xx)
Praefatio Fabricii (стр. xxi-xxv)

Index capitum libri 1 (стр. xxvi-xxviii)

Liber 1
De scriptoribus qui ante Homerum fuisse feruntur

(стр. 1-316)

Cap. 1 (стр. 1-6)
– Homerus scriptorum graecorum antiquissimus; nomina scriptorum antehomericorum

Cap. 2 (стр. 6-13)
– Amphion etc.

Cap. 3 (стр. 13-16)
– Chiron etc.

Cap. 4 (стр. 16-21)
– Daphne/Manto etc.

Cap. 5 (стр. 21-29)
– Dares, Demodocus etc.

Cap. 6 (стр. 29-45)
– Eumolpus, Hanno, Hercules etc.

Cap. 7-12 (стр. 46-94)
– Hermes Trismegistus, de Hermete: Poemander
– Asclepius
– Iatromathematica, Cyranides
– scripta Chemica, Tabula smaragdina
– scripta deperdita
– Hermetis inventa

Cap. 13 (стр. 95-106)
– Hesiodi aetas: Hesiodus, Horus Apollo

Cap. 14 (стр. 106-114)
– Hostanes Magus, Hystaspes, Linus

Cap. 15 (стр. 115-118)
– Melampus

Cap. 16 (стр. 119-133)
– Musaeus Atheniensis

Cap. 17 (стр. 134-140)
– Olen, Olympus, oracula

Cap. 18-20 (стр. 140-181)
– Orpheus Libethrius, Thrax. Scripta quae exstant: Argonautica, hymni, de lapidibus, fragmenta
– num Pythagoras fueris auctor scriptorium orphicorum; Orphei scripta deperdita
– inventa Orpheo tributa, de pluribus mundis dogma orphicum

Cap. 21-22 (стр. 182-197)
– Palaephatus Atheniensis, de incredibilibus
– alii ἀπίστων/θαυμασίων scriptores: Heraclitus Grammaticus, Palaephatus Abydenus

Cap. 23 (стр. 197-206)
– Palamedes

Cap. 24 (стр. 206-208)
– Pamphus etc.

Cap. 25 (стр. 208-213)
– Phantasia Memphitis, Phemius Ithacensis, Phemonoe

Cap. 26 (стр. 214-215)
– Philamon, Pisander etc

Cap. 27 (стр. 216-221)
– Pronapides Atheniensis etc

Cap. 28 (стр. 222-227)
– Sanchoniathon

Cap. 29-33 (стр. 227-290)
– Sibylla: una an plures
– oracula sibyllina; ecloga IV Vergilii
– libri sibyllini Tarquinio oblati; sibyllina falsa
– editiones
– de sibyllinis quae exstant iudicium

Cap. 34 (стр. 290-295)
– Syager. Terpander

Cap. 35 (стр. 295-304)
– Thales Milesius, Thamyris etc.

Cap. 36 (стр. 304-316)
– Zoroaster

Liber 2
De scriptoribus ab Homero usque ad Platonem

(стр. 317-887)

Cap. 1 (стр. 317-334)
– de Homero, eiusque vitae ac laudum scriptoribus. Herodotus de vita Homeri; Plutarchus; vita Homeri a variis scripta; Homeri consecratio. Patria, coecitas, genus, aetas, Homeri encomiastae

Cap. 2 (стр. 335-385)
– de Homeri scriptis, editis ac deperditis, genuinis ac hypobolimaeis, tum de genuinorum dispositione, rhapsodis, emendatoribus etc. Batrachomyomachia, hymni, poematia varia. Ilias, Odyssea. Divisio in libros, recensiones et διορθώσεις poematum Homericorum; rhapsodi sive homeristae. Homeri scripta deperdita

Cap. 3 (стр. 386-440)
– de Homeri scholiastis, interpretibus et metaphrastis graecis; de poetae versionibus et editionibus, argumentis, indicibus lexicisque in Homerum vulgatis. Scholia Didumo tributa, Eustathii commentaria, scholia mss. Editiones graecae, latinae, graeco-latinae, versiones in linguas vernaculas

Cap. 4 (стр. 440-501)
– index scriptorum in scholiis ad Homerum allegatorum; et hominum memorabilium

Cap. 5 (стр. 502-527)
– commentaria deperdita

Cap. 6 (стр. 527-548)
– de omnigena Homeri doctrina et apud veteres auctoritate. Superstitio circa scripta homerica

Cap. 7 (стр. 548-566)
– de imitatione homerica, de parodiis, paralipomenis ad Homerum ac denique de Homeri zoilis ac detrectatoribus. Quintus Smirnaeus, Coluthus, Tryphiodorus, Isaacus Comnenus, Tzetzes. Homeri reprehensores: Zoilus

Cap. 8 (стр. 567-617)
– de Hesiodi Ascraei aetate, scriptis editis ac deperditis, eorumque quae exstant editionibus atque interpretibus. Certamen cum Homero. Ἔργα καἰ ἡμέραι, Ἀσπίς Ἡρακλέους. Θεογονία. Scripta deperdita. Codices et editiones. Index scriptorum ab interpretibus graecis Hesiodi laudatorum

Cap. 9 (стр. 618-661)
– de Aesopo et aliis fabularum scriptoribus. Aesopi vita a Planude scripta. Aesopi plures. Aesopi fabulae, Babrii fabulae. De codicibus ac editionibus. Fabularum Aesopiarum collectiones. Scriptores fabularum recentiores. Fabularum versiones – hebraicae etc.

Cap. 10 (стр. 662-703)
– de epistolis quae ad Phalaridem referuntur, ac de aliis epistularum graecarum scriptoribus. Epistolae Basilii, Libanii, Chionis, Aeschinis, Isocratis, Pythagorae, Bruti, Apollonii Tyanensis, Iuliani, Synesii, Demosthenis, Platonis, Aristotelis, Hippocratis, Heracliti, Diogenis, Cratetis, Anacharsidis, Euripidis, Theanous, Melissae. Myiae, Alciphronis, Philostrati, Theophylacti Simocatae, Aeliani, Aeneae, Procopii, Dionysii, Lisidis, Amasidis, Musonii, Themistoclis, Socratis, Antisthenis aliorumque socraticorum, Aristaeneti, Gregorii Nazianzeni, Iohannis Chrysostomi, Isidori Pelusiotae, Cyrilli Alexandrini, Theodoriti, Nili, Photii, Theophylacti archiepiscopi, Thomae Magistri

Cap. 11 (стр. 704-749)
– de Theognide, Phocylide et aliis quibusdam sententiarum graecarum auctoribus ac collectoribus. Codices et editiones Theognidis. Phocylidis sententiae. Collectio gnomicorum Aldina et Frobeniana. Poetae gnomici: Euenus, Philistus, Mimnermus, Panyasis, Rhianus, Solon, Tyrtaeus

Cap. 12 (стр. 750-825)
– de Pythagora et Empedocle, scriptisque ad hos relatis. Pythagorae aetas. Vitae Pythagorae scriptores. Pythagorae plures. Num scripta reliquerit? Scripta Pythagorae tributa. Symbola Pythagorae. Varia Pythagorae tributa inventa. Aurea carmina. Hierocles in Aurea carmina. Empedoclis scripta deperdita. De sphaera Empedoclis

Cap. 13 (стр. 826-887)
– Catalogus pythagoricorum. Catalogus mulierum pythagoricarum. Pythagoreorum fragmenta iunctum edita

Addenda et corrigenda (стр. 887-888)

Finis voluminis primi

*

Volumen secundum
(Hamburgi, 1791)

Lectori benevolo (стр. vii-xiv)
Nonnulla scholia inedita (стр. xv-xviii)

Index capitum libri 2, 14-26 (стр. xix-xx)

Cap. 14 (стр. 1-56)
– de Zaleuco, Charonda, aliisque legum latoribus. Zaleucus Locrensis. Charondas Cataneus. Zamolxis, Lycurgus. Rhadamantys, Minos, Triptolemus, Draco, Solon. Catalogus legislatorum. De scriptoribus iuris attici.

Cap. 15 (стр. 57-160)
– de Pindaro aliisque liricis. Pindari scripta quae exstant. Ludi graecorum. Pindari laudes. Scholia. Codices mss et editiones Pindari. Versiones, interpretes. Scripta Pindari deperdita. Scriptores citati in scholia ad Pindarum. Alcaeus Mitylenaeus. Alcaei vita et scripta. Fragmentorum Alcaei editiones. Alcman Lidus Sardianus. Alcmanis scripta. Alpheus. Anacreon Teius. Anacreontis scripta, codices, editiones, versiones. Ananias iambographus. Antimachus Teius. Anyte. Archebulus Thebanus. Archilochus Parius. Arion Methymnaeus. Ariphron, Aristomache. Aristotelis scholium sive paean/hymnus. Artemo. Asclepiades. Bacchylides Ceus. Bion. Cercides, Cleobulus, Corinna, Diagoras, Erinna Lesbia, Hipponax Ephesius, Ibycus Rheginus, Ion Chius, Lamprus, Lasus, Lysis pythagoricus, Musaeus, Myia, Myrtis, Praxilla. Sappho. Simonides Ceus, Simonides varii. Stesichorus. Telesilla, Terpander, Timocreon.

Cap. 16 (стр. 160-193)
– de Thespide et Aeschylo tragicis. Thespis tragicus. Aeschylus Euphorionis Atheniensis. Aeschyli merita in tragoediam: quantum profecerit ab eo tragoedia. Aeschyli stylus. Honores ei concessi. Aeschylus pythagoreus. Tragoediae quae exstant. Deperditae. De codicibus, editionibus et versionibus. Scriptores in scholiis ad Aeschylum laudati.

Cap. 17 (стр. 193-233)
– de Sophocle tragico. Sophocles Coloneus, Atheniensis. Tragoediae quae exstant. Deperditae. De codicibus, editionibus et versionibus. De notis in Sophoclem. Scriptores in scholiis ad Sophoclem citati.

Cap. 18 (стр. 234-279)
– de Euripide tragico. Euripides Mnesarchi ex demo Phyle, Atheniensis. Aetas et vita. Tragoediae quae exstant. Deperditae. Scripta deperdita. De codicibus et editionibus. Index scriptorum in scholiis ad Euripidem laudatorum.

Cap. 19 (стр. 234-327)
– notitia tragicorum graecorum quorum fabulae perierunt, digesta ordine alphabeti. Aeschines, Agatho, Alexander Aetolus, Antiphon Rhamnusius, Apollodorus Tarsensis, Arion Methymnaeus lyricus, Callimachus Cyrenaeus, Cantharus Atheniensis, Carcini duo, Choerilus Atheniensis, Critias Atheniensis, Dionysius tyrannus, Epicharmus Cous/Siculus, Euphorion Aeschyli filius, Ezechiel, Heraclides Ponticus, Hippias Eliensis, Ion Chius, Iophon Sophoclis filius, Isocrates Atheniensis, Lycophron, Nicolaus Damascenus, Philostratus Lemnius maior natu, Phrynichus Atheniensis discipulus Thespidis, Pindarus Thebanus, Plato philosophus, pleias tragicorum tempore Ptolemaei Philadelphi, Plinius junior, Pratinas, Rhinthon Syracusius, Timotheus Milesius, Titus Vespasianus imperator, Xenophanes physicus.

Cap. 20 (стр. 327-355)
– de Herodoto historiarum scriptore. Herodotus e Cariae urbe Halicarnassensis. Scripta. Codices, editiones, versiones vernaculae. Commentationes in Herodotum. Herodoti plures. Historici ante Herodotum: Hecataeus Milesius, Xanthus Lydus. Scripta Hellanici Lesbii. Charon Lampsacenus, Damastes Sigeensis, Ephorus Cumaeus Isocratis discipulus.

Cap. 21 (стр. 356-404)
– de Aristophane comico. Aristophanes Philippi, patria incerta. Aetas, laudes. Comoediae quae exstant. Deperditae. Scholia graeca. Codices, editiones, versiones. Scriptores in scholiis ad Aristophanem citati.

Cap. 22 (стр. 405-506)
– notitia comicorum graecorum quorum fabulae perierunt, digesta ordine alphabeti. Alcaeus Mitylenaeus, Alexis Thourius: dramatum nomina. Antiphanes Rhodius, Antiphon rhetor, Apollodorus Atheniensis. Apollodorus Carystius: dramata. Callimachus, Cantharus, Chionides Atheniensis. Crates Atheniensis: nomina comoediarum. Cratinus Atheniensis. Diphilus: nomina dramatum. Epicharmus. Eubulus Atheniensis, Eupolis Atheniensis. Germanicus Drusi f. Hegesippus Tarentinus, Hermippus Atheniensis, Hipparchus, Ibycus Rheginus, Magnes Atheniensis: nomina dramatum. Mennader Atheniensis, novae Comoediae poeta celeberrimus: nomina dramatum. Menippus, Nicochares, Nicostratus filius Aristophanis. Pherecrates Atheniensis. Philemon maior: dramata quae memorantur. Philemon iunior, filius Ph. Phrynichus: haec dramata memorantur. Plato veteris Comoediae poeta clarus. Sopater Paphius. Sophron Siracusanus, Sotades Atheniensis, Strattis Atheniensis, Susarion Megarensis. Theopompus Atheniensis: nomina fabularum. Xenarchus Sophronis f.

Cap. 23 (стр. 506-611)
– de Hippocrate medicorum principe et Polybo eius discipulo. Hippocratis vita et merita. Libri medicinales. Origines librorum spuriorum Hippocratis. Testimonia antiquissima. Erotiani, Artemidori, Dioscoridis, Galeni, Palladii, Suidae. Libri genuinae. Epidemicorum libri I et III: editiones antiquae, codices, versiones, commentarii. Prognosticon: codices, editiones, commentarii. Praesagiorum liber I et II: codices, commentarii et editiones. Aphorismi: codices, editiones, versiones, paraphrases, commentarii. De diaeta acutorum: codices, editiones, commentarii. De aere, acquis et locis. De capitis vulneribus: commentarii et editiones. Libri spurii. Opera manifeste spuria; inedita. Interpretes Hippocratis antiqui. Operum Hippocratis omnium editiones graecae, latinae et greco-latinae. Editiones promissae. In alias linguas translata. Lexica et indices. De Polybo Hippocratis genero et discipulo.

Cap. 24 (стр. 611-720)
– de philosophis plerisque ante Socratem, tum de Socrate, Cebete et aliis quibusdam socraticis. Scriptores de vitis philosophorum. Aetas et scripta Xenophanis. Xenophanis placita. Parmenidis aetas et scripta. Heracliti vita et scripta. Democritus: scripta deperdita; ei supposita et tributa. Anacharsis. Anaxagoras, Anaximander, Anaximenes. Archelaus, Bias, Chilo, Cleobulus. Diagoras, Diogenes. Hippias Eleus, Hippon Rheginus, Leucippus, Melissus, Metrodorus, Myson Cheneus, Periander. Pherecydes. Pittacus. Protagoras Abderites, Zeno Eleates. Timon Atheniensis. Socrates Sophronisci f. Atheniensis. Scripta Socrati tributa. Socratis externa forma et habitus. Aeschines Socratis auditor: scripta. Dialogorum Aeschinis editiones. Antisthenes: scripta. Aristippus Cyrenaeus. Cebes Thebanus: dialogi. Cebetis Tabula num genuina? Codices, versiones, editiones Tabulae. Crito Atheniensis. Euclides Megarensis auditor Socratis. Glauco Platonis frater. Menedemus auditor Stilponis. Phaedo Eliensis. Prodicus Ceus, Simmias Thebanus. Stilpo auditor Euclidis Megarici.

Cap. 25 (стр. 721-744)
– de Thucydide et Ctesia. Thucydidis historiae. Thucydidis continuatores. Descriptio pestilentiae. Virtutes. Scholia et observationes in Thucydidem. Vitia. Codices, editiones et versiones. Scripta Thucydidem illustrantia. Chronologia. Scriptores in scholiis ad Thucydidem citati. Ctesias eiusque scripta. Historici graeci alii.

Cap. 26 (стр. 745-874)
– de decem oratorum veterum atticorum scriptis editis ac deperditis et de aliis nonnullis antiquioribus oratoribus graecis, quorum scripta vel omnia vel pleraque interciderunt. Pericles, Alcibiades, Theramenes, Ephialtes. Cephalus, Critias, Iphicrates, Callistrates, Eubulus. Antiphon Rhamnusius: orationes. Andocides: orationes. Lysias: orationes. Orationes supposititiae. Codices, editiones. Alcidamas Gorgiae discipulus. Isocrates: orationes. Alia scripta: epistolae Isocrati tributae. Codices, editiones et versiones operum Isocratis. Alii oratores, Isocratis discipuli: Ephorus Cumanus, Polus Agrigentinus, Theopompus Chius, Thrasymachus Chalcedonius. Gorgias Leontinus: scripta. Isaeus Atheniensis: orationes, editiones. Lycurgus Atheniensis: orationes, editiones. Deperditae. Demosthenes Paeniensis Atticus: orationes. Libanii argumenta et Ulpiani commentarii. Codices, editiones. Demosthenicorum illustratores. Demosthenes alii. Aeschines: orationes et epistolae. Editiones. Auctores in scholiis ad Aeschinem laudati. Hyperides Coluttensis Atticus: orationes. Dinarchus: orationes. Demades. Anaximenes Lampsacenus.

Coronidis loco adiungam tres nobiles poetas: Hermesianax, Philetas Cous, Phanocles.

Finis libri et voluminis secundi

*

Volumen tertium
(Hamburgi, 1793)

Praefatio (стр. vii-xii)

Fabricii praefatio vol. II-do veteris editionis praefixa (стр. xiii-xiv)
Index capitum libri 3 (стр. xv-xviii)

Liber 3
De scriptoribus qui claruerunt a Platone et Xenophonte usque ad tempora nati Christi servatoris nostri

(стр. 1-844)

Cap. 1 (стр. 1-25)
– de Xenophonte Atheniensi. Xenophontis scripta edita. Cyropaedia: editiones, versiones, codices. Anabasis: versiones, editiones, codices. Hellenica, De re publica Lacedaemoniorum, De re publica Atheniensium, Memorabilia Socratis, Apologia Socratis. Symposium, Oeconomicus. Agesilaus, Hieron. De proventibus, De re equestri. Scripta supposita et deperdita. Editiones universorum Xenophontis librorum.

Cap. 2 (стр. 25-56)
– de Alexandro Magno, rege macedonum. Alexandri Magni scripta. Scripta Alexandro tributa. Scripta de rebus Alexandri. Alexandri varii. Alexandri qui graece scripserunt.

Cap. 3 (стр. 57-159)
– de Platone et eius scriptis atque interpretibus. Platones multi. Platonis philosophi aetas. Platonis studia, itinera. Platonis dictio. Scripta edita. Tetralogiae: I. Euthyphron, Socratis apologia, Crito, Phaedo; II. Cratylus, Theaetetus, Sophista, Politicus; III. Parmenides, Philebus, Symposium, Phaedrus; IV. Alcibiades, Alcibiades 2, Hipparchus, De philosophia (Ἀντερασταί); V. Theages, Charmides, Laches, Lysis; VI. Euthydemus, Protagoras, Gorgias, Menon; VII. Hippias, Hippias 2, Ion, Menexenus; VIII. Clitopho, Res publica, Timaeus, Critias; IX. Minos, Leges, Epinomis, Epistolae. Scripta spuria vel supposita. Deperdita. Scriptores Platoni laudati. Codices et editiones. Scripta varia de Platone et platonica philosophia. De Albino platonico. Catalogus platonicorum.

Cap. 4 (стр. 159-194)
– notitia platonicorum et academicorum digesta ordine alphabeti. Catalogus platonicorum: Speusippus, Xenocrates aliique. Catalogus platonicarum: Hypatia Alexandrina aliaeque.

Cap. 5 (стр. 195-388)
– de Aristotele Stagirita eiusque scriptis editis. Scriptores vitae Aristotelis. Aristotelis vita. Scripta quae exstant. I. Logica: Categoriae, De interpretatione, Analytica, Topica, De sophisticis elenchis, II. Rhetorica: Ars rhetorica, Rhetorica ad Alexandrum. III. Poetica: Ars poetica. IV. Physica: Physica auscultatio, De coelo, De generatione et corruptione, De meteoris, De mundo, De anima, Parva naturalia (De sensu, De memoria, De somnu et vigilia, De insomniis, De divinatione per somnum, De communi motionis animalium causa, De longitudine et brevitate vitae, De iuventute et senectute, De respiratione, De animalium incessu, De spiritu animali), Historiae de animalibus, De partibus animalium, De generatione animalium, De plantis, De coloribus, De audibilibus, De admirandis narrationibus, De dogmatibus Xenophanis Zenonis Gorgia, Ventorum loca et adpelationes, De physiognomia, Problemata. V. Metaphysica: Metaphysicorum libri xiv acroamatici. VI. Mathematica: De lineis insecabilibus. VII. Ethica e politica: Ethicorum ad Nicomachum libri x acroamatici, Magna moralia, Moralium ad Eudemum, De virtutibus et viciis, De republica. VIII. Oeconomica: De cura rei familiaris. Peplus, Carmen (Paean in Hermian), Epistolae, Testamentum. Supposititia: Mystica Aegyptiorum philosophia, De Nilo. De proprietatibus elementorum, De pomo, De causis, De intelligentia, De bona fortuna et alia. Scriptores Aristoteli laudati. Codices. Eusebii Renaudoti de barbaricis Aristotelis versionibus. Editiones. Versiones: hispanicae, gallicae, italicae, anglicae, belgicae, germanicae, polonicae. Scripta de Aristotele et aristotelica philosophia.

Cap. 6 (стр. 388-408)
– Scripta Aristotelis deperdita digesta secundum ordinem litterarum.

Cap. 7 (стр. 408-457)
– De Theophrasto Eresio. Codices, editiones, commentarii. Fragmenta. Codices, editiones, versiones et imitationes Characterum. Scripta Theophrasti quae exstant. Metaphysicorum fragmentum, De sensu, Testamentum. Deperdita. Plures Theophrasti.

Cap. 8 (стр. 458-510)
– Catalogus philosophorum peripateticorum ordine litterarum digestus. Anatolius Alexandrinus, Andronicus Rhodius, Boethius, index scriptorum in operibus Boethii laudatorum, Callisthenes Olynthius, Damascius Syrus, Dicaearchus Messenius, Eudemus Rhodius, Hermias Atarnensis, Hermippus, Iohannes Argyropulus Constantinopolitanus, Iohannes Damascenus, Nicolaus Damascenus, Strato Lampsacenus, Syrianus Philoxenus aliique.

Cap. 9 (стр. 511-526)
– Philosophorum cynicorum catalogus digestus ordine litterarum. Antisthenes discipulus Socratis, Colotus Lampsacenus Menedemi praeceptor, Crates Thebanus Diogenis discipulus, Crescens qui Iustinum detulit ad martyrium, Demonax Epicteti discipulus, Diogenes Sinopensis Antisthenis discipulus, Hipparchia Cratetis uxor, Menippus, Peregrinus derisus a Luciano.

Cap. 10 (стр. 526-582)
– Catalogus philosophorum stoicorum digestus ordine alphabeti. Athenodorus Tarsensis, M. Iunius Brutus, Cato Uticensis, Chrysippus Solensis, Cleanthes ex Asso, Annaeus Cornutus praeceptor Persii et Lucani, Euphrates Alexandrinus, Musonius Rufus praeceptor Epicteti, Panaetius Rhodius, Posidonius Apameensis, Strabo Amasenus, M. Terentius Varro, Zeno Citieus.

Cap. 11 (стр. 582-632)
– de Epicuro et epicureis, cyrenaicis, scepticis aliisque variorum minorum sectarum philosophis. De Epicuro. De aetate et vita. Scripta. Catalogus epicureorum: T. Pomponius Atticus, G. Iulius Caesar, Celsi duo, Colotes, Hermachus Epicuri successor, Q. Horatius Flaccus, Idomeneus Lampsacensis, Lucianus, Lucilius ad quem Seneca scripsit, T. Lucretius Carus, Metrodorus Lampsacenus Epicuri discipululs, Philodemus Gadarensis, Plinius maior, Plinius Secundus, P. Vergilius. Cyrenaici: Bion Borysthenitis. De Pyrrone et scepticis. Pyrrho Eleus Anaxarchi discipulus, Aenesidemus Alexandrinus, Agrippa, Antiochus Laodicensis, Hecataeus Abderites Pyrrhonis discipulus, Sextus Empiricus, Timon Phliasius. De Megaricis, qui et dialectici postea atque eristici dicti. Euclides Megareus, Diodorus Cronus, Stilpo Megarensis. Eclectici.

Cap. 12 (стр. 632-658)
– de Aristoxeno et aliis musicis. Aristoxeni musica. Codices. Deperdita. Aristides Quinctilianus. Bacchus musicus, Dionysius musicus, Alypius musicus, Gaudentius, Manuel Bryennius. De musica scriptores deperditi. Cucuzeles.

Cap. 13 (стр. 658-718)
– de versionibus graecis librorum Veteris testamenti. Versio graeca ante LXX nulla. Aristeas de LXX interpretibus. Historia de LXX. Num quinque tantum fuerint interpretes. Versio LXX num hodie exstet. Editiones. Complutensis, aldina, romana, oxoniensis. Versionis auctoritas. Versio graeca Aquilae, Theodotionis, Symmachi. Scripta in versiones graecas. Origenis asterisci et obeli, hexapla et octapla. Hieronymi versio.

Cap. 14 (стр. 718-750)
– de Iesu Sirachide et aliis scriptoribus sacris qui non fuere in canone hebraeorum primorumve christianorum. Panaretus liber Iesu Sirachide. Ecclesiastici editiones et interpretes. Sententiae Ben Sirae. Sapientiae liber. Sapientiae Solomonis editiones et interpretes. Oratio regis Manassae. Liber Baruchi, epistola Ieremiae. Indithae liber, Tobiae liber, Danielis additamenta, Estherae additamenta. Liber III et IV Esdrae. Maccabaeorum liber I-IV. Psalmus CLI.

Cap. 15 (стр. 750-763)
– de Lycophrone Chalcidensi. Lycophronis Alexandra. Editiones, codices. Deperdita. Lycophrones varii. Scriptores a Tzetza ad Lycophronem citati.

Cap. 16 (стр. 764-813)
– de Theocrito, Bione, Moscho, Simmia, Dosiada etc. Theocriti idyllia. Syrinx, epigrammata. Codices, editiones. Alia scripta in Theocritum. Scriptores in scholiis ad Theocritum citati. Bionis Smyrnaei idyllia et fragmenta. Alii Biones. Moschus Syracusanus. Alii Moschi. Simmiae poematia. Dosiadae poematia. Alii Dosiadae. Inscriptio Herodis et Regillae.

Cap. 17 (стр. 814-832)
– de Callimacho. Callimachi scripta. Scholia graeca in Callimachum. Editiones, versiones. Callimachi plures.

I.A. Fabricii supplementa quae ad capita de Xenophonte et de Alexandro M. manu sua marginis exemplaris sui adscripserat (стр. 833-844)

Finis voluminis tertii

*

Volumen quartum
(Hamburgi, 1795)

Praefatio (стр. vii-x)
I.A. Fabricii praefatio ad volumen III veteris editionis (стр. xi-xii)

Index capitum libri 3 et 4 (стр. xiii-xvi)

Cap. 18 (стр. 1-44)
– de Eudoxo et aliis quibusdam astronomis antiquissimis. Recentium scriptorium de hoc argumento commentationes. Scriptores de astronomia. Astronomi veteres. De Anaximandro ac Democrito. Cleostratus, Harpalus, Meton, Euctemon, Philippus Medmaeus. Eudoxus Cnidius. Helicon, Callippus, Polemarchus, Pytheas, Dositeus, Autolycus Pitanaeus. Aristarchus Samius. Hypsicles Theodosius, Menelaus, Conon. Hipparchus: scripta. Hipparchi plures. Geminus et scriptores ab eo citati. Sosigenes. Theo et scriptores a Theone citati. Cleomedes: editiones, codices. Achilles Tatius: scriptores ab eo citati.

Cap. 19 (стр. 44-86)
– de Euclide et aliis geometris. Varii Euclidae. Scripta, codices, editiones, versiones. Euclidis Elementa: editiones et versiones. Euclides an tractando theologo. Data, Harmonica, Sectio canonis, Phaenomena, Catoptrica. Scriptores a Proclo in Euclidem citati. Alii geometrae antique.

Cap. 20 (стр. 87-127)
– de Arato Solensi et Eratosthene Cyrenaeo. Arati Phaenomena et Diosemia. Scriptores perditi. Scriptores et interpretes in Aratum. Codices, editiones. Scripta perdita. Plures Arati. Scriptores in scholiis ad Aratum citati. Eratosthenis Catasterismi. Scripta deperdita.

Cap. 21 (стр. 128-170)
– de Manethone Aegyptio et aliis astrologiae apotelesmaticae scriptoribus. Manethonis scripta deperdita. Apotelesmatica. Paulus Alexandrinus. Hephaestion Thebanus. Vettii Valentis Astrologica. Astrologi inediti. Astrologi deperditi. Scriptores qui astrologiam apotelesmaticam oppugnarunt.

Cap. 22 (стр. 170-204)
– de Archimede Syracusano, Apollonio Pergaeo et Eutocio Ascalonita. Archimedis scripta edita. Inedita et deperdita. Inventa. Codices, editiones, versiones. Apollomii Pergaei Conica. Deperdita.

Cap. 23 (стр. 205-222)
– veterum mathematicorum scripta quae reperir potuerunt digerenda vol. XIV. Synopsis Bernardina: I. Euclides; II. Apollonius Pergaeus, magnus geometra; III. Archimedes Syracusanus; IV. Pappus Alexandrinus et Hero; V. Athenaeus; VI. Diophantus Alexandrinus; VII. Parva syntaxis alexandrinorum; VIII-XIV. Claudius Ptolemaeus.

Cap. 24 (стр. 222-250)
– de Athenaeo mechanico, Apollodoro architecto et aliis huius argumenti scriptoribus. Athenaeuss, Apollodorus. Philo Byzantius, Bito, Hero Alexandrinus, Herones duo iuniores, Herones alii. Iulius Africanus Syrus. Catalogus scriptorium de pictoria et statuaria.

Cap. 25 (стр. 251-262)
– de monumento adulitano Ptolemaei Euergetae et de Cosma Indicopleuste. Photii locus de auctore Topographiae christianae. Cosmas an auctor Topographiae christianae. Scriptores in Topographia citati. Scripta Cosmae deperdita.

Cap. 26 (стр. 262-286)
– de Apollonio Rhodio. Apollonii et aliorum Argonautica. Scripta perdita. Codices, editiones, versiones Argonauticorum. Apollonii varii. Scriptores in scholiis ad Apollonium citati.

Cap. 27 (стр. 287-312)
– de Apollodoro Atheniensi, Antigono Carystio et variis quibusdam. Apollodori Bibliotheca. Catalogus scriptorium qui in Bibliotheca laudantur. Codices, editiones. Deperdita. Apollodori plures. Antigonus Carystius et alii Antigoni. Parthenius Nicaenus. Parthenii Erotica et alia scripta. Alii Parthenii. Antoninus Liberalis.

Cap. 28 (стр. 313-344)
– de Polybio et Aenea Tactico aliisque rei militaris scriptoribus. Polybius Historiarum scriptor. Polybii quae supersunt. Codices, editiones. Scripta Polybium illustrantia. Versiones vernaculae. Deperdita. Alii Polybii. Aeneae Tactica. Onosandri Strategicus: editiones, versiones. Scriptores de rei militari qui in bibliothecis adhuc delitescunt. Scriptores deperditi.

Cap. 29 (стр. 344-360)
– de Nicandro Colophonio. Nicandri Theriaca, Alexipharmaca. Scripta deperdita. Codices, editiones. Scriptores in scholiis ad Nicandrum citati. Andromachi et aliorum Theriaca. Scriptores de antidotis.

Cap. 30 (стр. 361-381)
– de Diodoro Siculo aliisque Diodoris. Diodori Siculi Bibliotheca. Codices, editiones, interpretes. Diodori epistolae. Index scriptorum in Bibliotheca. Diodori varii.

Cap. 31 (стр. 382-413)
– de Dionyssio Halicarnassensi et aliis Dionysiis. Dionysii codices, editiones, interpretes. Scripta critica et rhetorica. Deperdita. Index scriptorum a Dionysio citatorum. Dionysii varii.

Cap. 32 (стр. 413-556)
– de Anthologia sive Floridis epigrammatum graecorum. Brevis Anthologiae graecae historia. De Meleagro. De Philippo, Stratone et Agathia. De Constantino Cephala huiusque collectione et editione. De Maximo Planude. Codices et editiones anthologiae Planudeae. Editiones promissae. Catalogus poetarum veterum qui epigrammata graeca condiderunt (poetarum epigrammatariorum). Index epigrammatum.

Finis libri tertii

PG 1 в

Patrologia graeca

(в рамките на „Гръкоезичната християнска литература през античността“ – избираем курс в МП „Антична литература и култура“, СУ)

*

Patrologia graeca
seu
Bibliotheca universalis
omnium ss patrum, doctorum, scriptorumque ecclesiasticorum
series graeca

Патрология
или
Всеобща библиотека
на всички свети отци, учени и църковни писатели
гръцка поредица

PG 1

Кратко съдържание на всички томове по векове

Saeculum I

Т. I (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia (кол. 1484)
Т. II (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia accedunt S. Barnabae apostoli Epistola catholica, S. Hermae Pastor et aliae aevi apostolici reliquiae (кол. 1304)
Т. III (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur (кол. 1192)
Т. IV (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur studio et opera B. Corderii. Tomus posterior complectens S. Maximi scholia; accedunt auctorеs varii (кол. 1100)

Saeculum II

Т. V (1857) S. Ignatius, S. Polycarpus, pontifices romani saeculi II, S. Melito Sardensis; et alii (кол. 1504)
Т. VI (1857) S. Justinus philosophus et martyr, Tatianus, Athenagoras Atheniensis, S. Theophilus, Hermias (кол. 1820)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars prior (кол. 1118)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars secunda (кол. 1119-2020)

Saeculum III

Т. VIII (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia. Tomus prior (кол. 1388)
Т. IX (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia; accedunt commentaria in omnes Clementis Alexandrini libros. Tomus secundus (кол. 1696)
Т. X (1857) S.P.N. Gregorii cogn. Thaumaturgi opera quae reperiri potuerunt omnia; accedunt auctorеs varii (кол. 1620)
Т. XI (1857) Origenis opera omnia. Περὶ ἀρχῶν libri quattuor, Exhortatio ad martyrium, Contra Celsum libri octo aliaque, (кол. 1932)
Т. XII (1862) Origenis opera omnia. Tomus secundus. Homiliae in Genesim aliaque (кол. 1708)
Т. XIII (1862) Origenis opera omnia. Tomus tertius. Homiliae in Canticum canticorum, Commentaria in Evangelium secundum Matthaeum aliaque (кол. 1988)
Т. XIV (1862) Origenis opera omnia. Tomus quartus. Commentaria in Evangelium Iohannis, in Epistolam S. Pauli in Romanos aliaque (кол. 1384)
Т. XV (1857) Origenis opera omnia. Tomus quintus. Hexaplorum quae supersunt. Genesis – I Regum (кол. 1444)
Т. XVI (1857) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars prior. Hexaplorum quae supersunt. L. II Regum – L. Psalmorum (кол. 1266)
Т. XVII (1859) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars secunda. Hexaplorum quae supersunt. Proverbia – Jeremias (кол. 1279-2394)
Т. XVIII (1863) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars tertia. Hexaplorum quae supersunt. Ezechiel – Zacharia (кол. 2400-3007). Philosophumena sive Omnium haereseum refutatio (кол. 3008-3468)

Saeculum IV

Т. XIX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Chronicorum libri duo. Veterum scriptorium opuscula chronologica et astronomica (кол. 1472)
Т. XX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus secundus. Historia ecclesiastica, Vita Constantini, Collectio antiquorum martyriorum aliaque (кол. 1588)
Т. XXI (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus tertius. Praeparatio evangelica (кол. 1716)
Т. XXII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quartus. Demonstratio evangelica, quaestiones evangelicae aliaque (кол. 1312)
Т. XXIII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quintus. Commentaria in Psalmos (кол. 1400)

(следва)

***

По-подробно съдържание на всички томове поотделно

Том 1
(1857)

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Климент Римски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Дисертация за авторите през I век (Денис-Николай льо Нури/ Nourry 1647-1724) (кол. 9-30, лат.)
Историческо-литературни уводи (prooemia historico-litteraria) към Посланията на св. Климент (кол. 30-198, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 30-43)
– мнения на новите (judicia recentiorum) (Патрик Янг, 1584-1652; Андреа Галанди, 1709-1779; Карл-Йозеф Хефеле, 1809-1893 и др.) (кол. 44-198)

Автентични трудове (Scripta genuina)
1. Първо послание до коринтяни (кол. 199-328)
2. Второ послание до коринтяни (кол. 329-348)
3. Две послания към девиците (кол. 349-358, сир. и лат.)

Спорни трудове (Scripta dubia)
4. Писма (Epistolae decretales) (кол. 459-508)
– фрагменти (кол. 509)
„Апостолски постановления“ (кол. 510-1156)
– Уводи (Жан-Батист Cotelier/Cotelerius 1629-1686; Джовани Доменико Манси 1692-1769 и др.) (кол. 510-542, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 543-554)
5. „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae), 8 книги (кол. 555-1156)
„Recognitiones“ (кол. 1157-1474)
– свидетелства на древните (кол. 1157-1171)
– дисертация за X-те книги „Recognitiones“ на св. Климент до Яков, брат Господен, преведени на латински от Руфин, аквилейски презвитер (Nourry, 1703 и др.) (кол. 1172-1206, лат.)
– предговор (Е. Г. Герсдорф, 1804-1874) (кол. 1201-1204, лат.)
– предговор на Руфин до епископ Гауденций (кол. 1205-1207, лат.)
6. „Recognitiones“ (версия на „Клементини“) (кол. 1208-1455, лат.)
– monumenta ad „Recognitiones“ (кол. 1456-1474)

Прибавки (Addenda) (кол. 1475-1476)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1476-1484)

https://archive.org/…/Patrologia_Graeca…/page/n1/mode/2up

***

Том 2
(1857)

I век

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Св Климент Монреале ок 1180 г

следват

Съборно послание на св. ап. Варнава; „Пастир“ на св. Ерм
и други от апостолския век

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

„Беседи“ (версия на „Клементини“) (кол. 9-468)
– свидетелства на древните (veterum testimonia) за „Клементините“ (кол. 9-11)
– уводна дисертация (dissertatio prooemialis) на Галанди, 1766 (кол. 12-19)
1. „Двадесет беседи“, приписвани (quae feruntur) на Климент Римски (кол. 20-468)
2. „Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ (кол. 469-603) („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
3. Литургия на св. Климент (кол. 604-616, лат.)
4. „Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.) (кол. 617-632)

Ефраим, епископ на Херсон
5. „За чудото, случило се с едно дете от свещеномъченика еп. Климент“ (кол. 633-646)

Св. апостол Варнава
Пролегомени (Prolegomena) (кол. 647-726)
– свидетелства на древните за него и писмото му (кол. 647-650)
– мнения на новите за писмото на св. ап. Варнава (Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus 1585-1644; Исак Вос/Isaacus Vossius 1618-1689; Nourry, 1703; Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Готфрид Лумпер 1747-1801; Хефеле, 1842) (кол. 651-726)
6. Съборно послание на св. ап. Варнава (кол. 727-782)

7. св. ап. Матия (Παραδόσεις, фрагмент) и св. ап. Вартоломей (сентенция) (кол. 783-789)

8. Папа Анаклет – писма и разпоредби (Epistolae et decreta) (кол. 789-892)

Св. ап. Ерм
– свидетелства на древните (кол. 819-833)
– дисертация за живота и писанията на св. Ерм (Нури) (кол. 834-859)
– за „Пастир“-а на св. Ерм (Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Лумпер, 1783) (кол. 860-891)
9. „Пастир“ на св. Ерм (кол. 892-1024)
– кн. I (кол. 892-913)
– кн. II (кол. 914-951)
– кн. III (кол. 952-1024)

„Завещания на 12-те патриарси“ (Testamenta XII patriarcharum) (кол. 1025-1167)
– свидетелства на древните (кол. 1025, лат.)
– дисертация (Нури) (кол. 1026-1029, лат.)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1030-1037, лат.)
10. „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (кол. 1037-1150)
– tabula chronologica (кол. 1151-1159, лат.)

„Писмо до Диогнет“ (кол. 1160-1186)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1160-1167, лат.)
11. „Писмо до Диогнет“ от незнаен (anonymus) апостолски мъж (кол. 1168-1186)

„Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ (кол. 1187-1248)
– свидетелства на древните (кол. 1187-1198, лат.)
– предговор (praefatio) на Галанди (кол. 1199-1215, лат.)
– откъс от предговора на Тишендорф (Konstantin von Tischendorf 1815-1874) (кол. 1216-1217, лат.)
12. „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ от презвитерите и дяконите на Ахея (кол. 1218-1248)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1249-1264)
Показалец на по-забележителните думи (Index verborum notabiliorum – на „Клементините“) (кол. 1265-1273)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1274-1277, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1278-1304)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_002

***

Том 3
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит

всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

Дион Ареоп 17 Патмос XII в

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (Prolegomena) (кол. 9-118)
– дисертация за трудовете на св. Дионисий (Nourry, 1703) (кол. 9-56, лат.)
– дисертация за схолиите на св. Максим Изповедник, Иоан Скитополски и Герман, константинополски патриарх (Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/de Rubeis, 1687-1775) (кол. 57-76, лат.)
– Балтазар Кордерий (1592-1650) от „Обществото на Иисус“. Общи бележки за по-лесно разбиране на св. Дионисий. Въведение към мистическата теология на св. Дионисий (кол. 77-107, лат.)
– Георги Пахимер (1242-1310) за трудовете на св. Дионисий (превод Б. Кордерий); различни епиграми към трудовете му (кол. 108-115)
– епиграми към трудовете на св. Дионисий (кол. 116-118)

1. „За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia), 15 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 119-369)

2. „За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia), 7 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 370-584)

3. „За божествените имена“ (De divinis nominibus), 13 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 585-996)

4. „За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum), 5 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 997-1064)

5. Писма (Epistolae), 11 писма (превод и бележки Б. Кордерий) (кол. 1065-1122)

6. Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi) (кол. 1123-1132, лат; Франкфурт, 1847)

Б. Кордерий. Речник към Дионисий (Onomasticum Dionysianum) (кол. 1133-1175, лат.)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1176-1188, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1189-1192, лат.)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_003/page/n1/mode/2up

***

Том 4
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит
всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

допълнителен том
включващ схолиите на св. Максим
следват различни автори (auctores), които са описали живота на св. Дионисий, или са защитавали неговото Ареопагитско достойнство

Дион Ареоп 16

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Печатарят към читателя (от венецианското издание 1755 г., т. II) (кол. 9-12, лат.)

Предговор на Petrus Lansselius/Петър Ланселий (1580-1632), презвитер на „Обществото на Иисус“ (кол. 13-14, лат.)

Предисловие (Prologus) на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (превод на Ланселий) и речник (кол. 15-23)
– тълкуване (interpretatio) на някои думи в тази книга (кол. 24-28)

Коментари на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (кол. 29-432)

1. Коментари на св. Максим към книгата „За небесната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 29-114)

2. Коментари на същия към книгата „За църковната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 115-184)

3. Схолии на същия Максим към книгата „За божествените имена“ (превод на Ланселий) (кол. 185-415)

4. Схолии на св. Максим към книгата „За мистическото богословие“ (превод на Ланселий) (кол. 416-432)

Добавка (Appendix)

5. Парафраза на Георги Пахимер към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Готфрид Тилман/Godefridus Tilmann, XVI в., сравнен с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 433-509)
– бележки на Ланселий към Парафразата на Пахимер (кол. 510-526)

6. Схолии на св. Максим към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Б. Кордерий) (кол. 527-576)

Разни писатели (scriptores) за живота на Св. Дионисий (кол. 577-1088)

7. „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт. (превод на Кордерий) (кол. 577-588)

8. Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“ (неизвестен преводач, сравнено с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 589-607)

9. За Дионисий Ареопагит от „Суда“ (изд. 1662 г., превод на Ланселий) (кол. 608-612)

10. Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 613-616)

11. Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“ (превод на Б.М. Касинат, на много места поправен от П. Ланселий) (кол. 617-668)

12. Методий (или Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 669-684)
– бележки на Ланселий (кол. 685-689)
– стихотворение за мъченичеството на св. Дионисий от лекаря Дионисий Герин (кол. 690-695)

13. „За живота на св. Дионисий Ареопагит, епископ на Атина, апостол и мъченик на франките“ (Petrus Halloix/Петър Халуа 1571-1656, презвитер на „Обществото на Иисус“) (кол. 613-869, лат.)
– „Четири въпроса за живота и трудовете на св. Дионисий“ (П. Халуа) (кол. 870-953, лат.)

14. Откъси (excerpta) от „Защита на Ареопагитиките срещу Йосиф Скалигер/Vindiciae Areopagiticae contra Iosephum Scaligerum“; Antverpiae, 1607) (Martinus Delrio/Мартин дел Рио 1551-1608) (кол. 954-981, лат.)

15. „Апологетическо изследване (disputatio apologetica) за св. Дионисий Ареопагит и неговите писания“ (П. Ланселий) (кол. 982-1011, лат.)

16. „Защита на Ареопагит срещу еретика калвинист“ от Joannes dominus de Chaumont (срещу Жан-Клод 1619-1687, пастор в Шарантон льо Пон) (кол. 1012-1025, лат.)

17. „За трудовете, които обикновено се наричат Ареопагитики; за автора, неговата вяра, дали е бил православен или еретик – аполинарист, монофизит, евтихианец. Дисертация срещу Мишел льо Киен и други“ (Бернардо де Роси) (кол. 1026-1079, лат.)

18. „Бележка към Св. Дионисий, парижки епископ и мъченик“ (кол. 1080-1088, лат.)
Показалец на предметите (Index rerum memorabilium) (1089-1097, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1098-1100, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu04mignuoft

***

Том 5
(1857)

II век

Св. Игнатий, антиохийски епископ
послания
както автентични, така и спорни и предполагаеми

следват

римските първосвещеници от II в., св. мъченик Поликарп
св. Мелитон Сардийски, Папий Иераполски, Поликрат Ефески, св Хегезип, Пантен и др.

писма, малки трудове, фрагменти

св Игнатий в Осиос Лука

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (кол. 9-624)
– свидетелства на древните за Посланията на св. Игнатий (според Галанди, 1765): Евсевий, Иреней, Теофил антиохийски, Атанасий, Иероним, Дионисий Ареопагит, Василий Велики, Иоан Златоуст, Теодорит, Леонтий, Максим Изповедник, Андрей Критски, Теодор Студит, Михаил Синкел, патр. Фотий (кол. 9-31)
– Предговор на Исак Вос към Посланията на св. Игнатий от 1646 г. (кол. 32-33, лат.)
– Мнение на Котелерий за Посланията на св. Игнатий (Амстердам, 1724) (кол. 34-36, лат.)
– Vindiciae Ignatianae, 1672 (Джон Пиърсън/John/Iohannes Pearson 1613-1686) (кол. 37-471, лат.)
– Предговор (кол. 37-74)
– Част I (кол. 75-269)
– Част II (кол. 270-471)
– Дисертация за Посланията на св. Игнатий – истински, интерполирани и предполагаеми (Д.-Н. льо Нури, Париж 1703) (кол. 472-565)
– Част I (кол. 472-547)
– Част II-III (кол. 548-565)
– Уводи за Посланията на св. Игнатий и неговото Мъченичество (Галанди, 1765) (кол. 566-584)
– За учението на св. Игнатий (Лумпер, 1783) (кол. 585-600)
– Критично изследване (Disquisitio critica) на традиционния текст (textus receptus) на Посланията на св. Игнатий (Хайнрих Денцингер/Henricus/Heinrich Joseph Dominicus Denzinger 1819-1883) (кол. 601-624)

Послания на св. Игнатий (по изданието на Хефеле; Тюбинген, 1837) (кол. 625-728)
– Предговор на Хефеле (кол. 625-642)
1. До ефесяни (кол. 643-661)
2. До магнезийци (кол. 662-673)
3. До тралийци (кол. 674-685)
4. До римляни (кол. 686-696)
5. До филаделфийци (кол. 697-707)
6. До смирненци (кол. 708-717)
7. До Поликарп (кол. 718-728)

Послания на св. Игнатий с добавки (interpolatae) (Котелерий, 1724)
– Бележка (monitum) на Котелерий (кол. 729-730)
1. До ефесяни (кол. 731-756)
2. До магнезийци (кол. 757-777)
3. До тралийци (кол. 778-800)
4. До римляни (кол. 801-817)
5. До филаделфийци (кол. 818-839)
6. До смирненци (кол. 840-857)
7. До Поликарп (кол. 858-872)

Предполагаеми (supposititiae)
1. До Игнатий от прозелитката Мария (кол. 873-880)
2. Игнатий до Мария (кол. 881-887)
3. До тарсийците (кол. 888-897)
4. До антиохийците (кол. 898-909)
5. До Херон, антиохийски дякон (кол. 910-918)
6. До филипяни (кол. 919-941)
7. До св. апостол и евангелист Йоан (кол. 942-943)
8. До Дева Мария, майка на нашия Господ Иисус Христос (кол. 944-945)
9. Похвала на св. Игнатий от Херон (кол. 946-947)
10. Фрагменти или Сентенции (кол. 948-960)
11. Сирийски откъси от Посланията (кол. 961-968)

1. Литургия на св. Игнатий (Евсевий Ренодо/Eusèbe Renaudot 1646-1720; Франкфурт, 1846) (кол. 969-978)

2. Мъченичество на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (Хефеле, 1847) (кол. 979-990)
– из кореспонденцията на имп. Траян (кол. 991-995)

Св. Поликарп, епископ на Смирна и мъченик (кол. 996-1045)
– За Посланието на св. Поликарп (пролегомени от Хефелe) (кол. 996-1004)
3. Послание на св. Поликарп, епископ на Смирна и свещеномъченик към филипяни (кол. 1005-1021)
– напомняне към фрагментите (Галанди) (кол. 1022-1024)
– Фрагменти (кол. 1025-1028)

4. Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп (кол. 1029-1045)

5. Послания на папа Еварист (I в.-до 109 г.) (кол. 1046-1057, лат.)

6. Послания на папа Александър I (I в.-до 115) (кол. 1058-1073, лат.)

7. Послания на папа Сикст I (I в.-до 125) (кол. 1074-1079, лат.)

8. Послание на папа Телесфор – общо до всички верни на Христос (I в.-до 136) (кол. 1080-1087, лат.)

9. Послания на папа Хигин (I в.-до 140) (кол. 1088-1093, лат.)

Папа Пий I (I в.-до 154)
– Дисертация за живота и писанията на папа Пий I (Галанди, 1765) (кол. 1094-1118)
10. Послания на папа Пий I (кол. 1119-1129, лат.)

11. Послание на папа Аникет към епископите на Галия (II в.-до 167) (кол. 1130-1133, лат.)

12. Послания на папа Сотер (II в.-до 174) (кол. 1134-1139, лат.)

13. Послания на папа Елевтерий (II в.-до 189) (кол. 1140-1144, лат.)

Св. Мелитон, епископ на Сарди в Азия (II в.-до 194) (кол. 1145-1250)
Бележка (Karl Christian/Carolus Christianus Woog 1714-1771; Лайпциг, 1744)
– За живота и заслугите на св. Мелитон (кол. 1145-1183)
– За писанията му (кол. 1183-1207)
14. Фрагменти на св. Мелитон (кол. 1208-1231)

15. Неавтентични (кол. 1231-1250)

16. Папий от Хиераполис (кол. 1251-1261)

17. Св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина (II в.) (бележка от Галанди) (кол. 1262-1266)

18. Аристид (II в.) (бележка от Лумпер, 1783) (кол. 1267-1268)

19. Агрипа Кастор (II в.-до 132) (кол. 1269-1271)

20. Аристон от Пела (ок. 100-160) (кол. 1272-1285)

21. Клавдий Аполинарий (II в.-до ок. 180) (кол. 1286-1302)

22. Св. Хегезип (ок. 110-180) (кол. 1303-1327)
– бележка от Галанди (кол. 1303-1307)
– фрагменти от пет книги Коментари за деянията на Църквата (кол. 1308-1327)

23. Пантен (II в.-до ок. 200) (по Routh; Оксфорд, 1814) (кол. 1328-1331)

24. Родон (II в.-до ок. 200) (кол. 1332-1337)

25. Максим, Иерусалимски епископ (II в.)
– фрагмент от За материята (кол. 1338-1355)

26. Поликрат, еп. Ефески (ок. 130-196) (кол. 1356-1365)
– бележка от Галанди
– фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
– „Деяния на св. Тимотей“

27. Св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска (II в.) (кол. 1366-1371)

28. Св. Серапион, антиохийски епископ (II в.-до 211) (кол. 1372-1375)

29. Аполоний (II- III в.) (кол. 1376-1385)

30. Останало от анонимни, някои от които са слушали апостолите, запазено от св. Иреней (кол. 1386-1402)
– напомняне от Рут, 1814

31. Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други (кол. 1402-1453)

Добавка (Appendix)

32. Страдание на свв. Епиподий и Александър (кол. 1454-1461, лат.)
– напомняне от Тиери Рюинар/Thierry Ruinart/Theodoricus Ruinartius 1657–1709 (Верона, 1731) (кол. 1454-1455, лат.)

33. Страдание на св. Симфориан (кол. 1462-1467, лат.)

34. Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия (кол. 1468-1474, лат.)

35. папа Виктор I (II в.-до ок. 199) (кол. 1475-1489, лат.)
– хронологико-исторически коментар за св. Виктор, римски папа и мъченик (acta Bolland. за 28 юли)
– послания на папа Виктор

36. Архей, епископ на Африка (кол. 1490)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1491-1504)

https://archive.org/details/patrologiaecurs92migngoog/page/n9/mode/2up

Том 6
(1857)

II век

Св. Юстин, философ и мъченик
Всички налични трудове
и също
които са оцелели от
Тациан, Хермий, Атенагор и св. Теофил

Юстин Философ

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на Пруденций Маран/Prudentius Maranus (1683-1762) за предишните издания, за учението, деянията и писанията на св. Юстин и други защитници на религията (кол. 9-205 лат.)
– Част I (кол. 9-22, лат.)
– Част II (кол. 23-105, лат.)
– Част III (кол. 106-205, лат.)

Откъси от предговора на йенския издател от 1842 (Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto 1816-1897) (кол. 206-226 лат.)

Св. Юстин Философ (кол. 227-800)

1. „Реч към елините“ (кол. 229-240)
2. „Увещание към елините“ (кол. 241-311)
3. „За монархията“ (кол. 312-325)
4. „Апология за християните към Антонин Пий“ (кол. 325-439)
5. „Апология за християните към римския сенат“ (кол. 440-469)
6. „Диалог с юдеина Трифон“ (кол. 470-800)

Тациан

7. „Против елините“ (кол. 801-887)

Атенагор Атински, християнски философ (кол. 888-1023)

8. „Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод (кол. 888-972)
9. „За възкресението на мъртвите“ (кол. 973-1023)

Теофил, антиохийски епископ

10. „До Автолик“ (кол. 1024-1167)
– кн. I (кол. 1024-1045)
– кн. II (кол. 1046-1119)
– кн. III (кол. 1120-1167)

Ермий философ

11. „Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“ (кол. 1168-1180)

Добавка (Appendix), включваща неавтентични трудове на Юстин, неговото Мъченичество, а също фрагменти от загубени трудове на Юстин, Тациан и Теофил

Част I (кол. 1181-1563)

Неавтентични (spuria) трудове на св. Юстин Философ

1. „Писмо до Зен и Серен“ (кол. 1183-1203)
2. „Изложение на правилното изповедание“ (кол. 1204-1240)
3. „Отговори към православните“ относно някои необходими питания [146] (кол. 1241-1400)
4. „Християнски въпроси към елините“ [5] (кол. 1401-1463)
5. „Елински въпроси към християните“ [15] (кол. 1464-1489)
6. „Опровержение (anatrope, confutatio) на някои аристотелистки учения“ (кол. 1490-1563)
– от „Физика“ (кол. 1493-1516)
– от „За небето“ (кол. 1517-1563)

Част II (кол. 1564-1604)

1. „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“ (кол. 1566-1571)
2. Фрагменти от „За възкресението“ на св. Юстин, философ и мъченик (кол. 1572-1591)
3. Други фрагменти
– Юстин (кол. 1592-1600)
– Тациан, Теофил (кол. 1601-1604)

Показалци (Indices)
Показалец на гръцките думи (quae vel difficilia visa sunt vel notatu digna) (1605-1610)
Показалец на предметите, които се намират преди добавката (Index rerum ante appendicem) (1611-1677, лат.)
Показалец на предметите, които се намират в добавката (Index rerum quae in appendice) (1678-1695, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1696-1704, лат.)

„Предположения и поправки“ към всички писатели от този том (Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883; Париж, 1856) (кол. 1705-1815, лат.)

Показалец на писателите, споменати от Юстин мъченик, Тациан, Атенагор и Теофил, взет от Фабрициевата Bibliotheca graeca (кол. 1816-1820, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=pst.000005711826&view=1up&seq=9

Том 7
Първа част
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Иреней

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на René Massuet/Renatus Massuetus (1666-1716) (кол. 9-23 лат.)
Предишни дисертации към книгите на Иреней (кол. 24-173, лат.)
– Първа дисертация: За еретиците, които Иреней обсъжда в кн. I; за техните деяния, писания и учение (кол. 24-173, лат.)
– чл. 1: За Валентин (кол. 24-103, лат.)
– чл. 2: За учениците на Валентин (кол. 104-117, лат.)
– чл. 3: За учителите на Валентин (кол. 118-173, лат.)
– Втора дисертация: За живота и делата на св. Иреней; за 5-те му книги „Срещу ересите“ и за други, загубени писания (кол. 174-244, лат.)
– чл. 1: Животът и делата на св. Иреней (кол. 174-215, лат.)
– чл. 2: За 5-те книги на Иреней „Срещу ересите“ (кол. 216-238, лат.)
– чл. 3: За други писания на Иреней (кол. 239-244, лат.)
– Трета дисертация: За учението на Иреней (кол. 245-381, лат.)

За автентичността на Иренеевите книги „Срещу ересите“ (Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784) (кол. 382-404, лат.)

Откъси от пролегомените на Адолф Щирен/Adolphus Stieren (1813-1884; Лайпциг, 1853) (кол. 405-419, лат.)

Избрани свидетелства на древните за Иреней и неговите писания: Писмо на лионските и виенски мъченици до папа Елевтерий, Тертулиан, Евсевий, Епифаний, Кирил Иерусалимски, Василий Велики, Ефрем Сирин, Иероним, Августин, Теодорет, Григорий Турски, папа Григорий I, Анастасий Синаит, Максим Изповедник, Беда, патр. Фотий, Опровержение на Изповеданието (Confessio) на патр. Кирил Лукарис (кол. 420-430, лат.)

Флор, лионски дякон. Пролог към книгите „Срещу ересите“ (кол. 431-432, лат.)

Св. Иреней „Срещу ересите“ (кол. 433-1118) (текст по Massuet, 1702/1734) (с превод на Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581)
1. Книга първа (кол. 433-706; от 22 гл./670 кол. само лат.) (с превод и на Билий)
2. Книга втора (кол. 707-841, лат., отделни места на гр.)
3. Книга трета (кол. 842-971, лат., отделни места на гр.)
4. Книга четвърта (кол. 972-1118, лат., отделни места на гр.)

https://books.google.bg/books?id=pL7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 7
Втора част (bis)
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Кратко съдържание (Elenchus) (лат.)

Св. Иреней. „Срещу ересите“ (кол. 433-1223)

4. Книга пета (кол. 1119-1223, лат., отделни места на гр.)

Фрагменти от загубените съчинения на св. Иреней, епископ на Лион и мъченик (кол. 1224-1263)
– припомняне (admonitio) за следващите фрагменти (кол. 1224-1225)
5. Фрагменти (кол. 1226-1263)

Добавка към Иренееевите книги „Срещу ересите“, съдържаща фрагментите на гностиците, които споменава св. мъченик (кол. 1264-1321)
– Василид (кол. 1226-1269)
– Исидор (кол. 1270-1271)
– Валентин и валентинианци (кол. 1272-1281)
– „Птолемей към Флора“ (кол. 1282-1291)
– Хераклеон (кол. 1292-1321)

Предговори, пролегомени, бележки и наблюдения на всички онези, които са публикували или коментирали (illustrarunt) нови издания на Иреней (кол. 1322-1363, лат.)
– Посветително писмо от 1526 (Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536 (кол. 1322-1329)
– Посветително писмо от 1570 (Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581) и др. (кол. 1330-1333)
– Посветително писмо от 1571 (Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617) (кол. 1334-1339)
– Припомняне относно своя превод на глави от Иреней (Билий, кол. 1340)
– Спомняне (commonitio) към читателите за своетох издание на петте книги на Иреней (Фр. Феударденций/Franciscus Feudardentius) (кол. 1340-1351)
– Пролегомени за живота и писанията на Иреней, за различните им издания и за характера и замисъла (ratione ac consilio) на това най-ново (1352-1363)

Бележки на различни [автори] (variorum notae) към петте книги „Срещу ересите“ (кол. 1364-1846, лат.)
– към кн. I (кол. 1364-1525)
– към кн. II (кол. 1526-1599)
– към кн. III (кол. 1600-1687)
– към кн. IV (кол. 1688-1781)
– към кн. V (кол. 1782-1846)

Бележки на различни [автори] към фрагментите на св. Иреней (кол. 1847-1859, лат.)

Разночетения от по-малко значение (minoris momenti) (кол. 1860-1877)

Гръцки речник (glossarium) (кол. 1878-1883)
Латински речник (кол. 1884-1901)
Показалец на предмети изрази (rerum et sententiarum) (кол. 1902-2005)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2006-2015, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 2016-2020, лат.)

https://books.google.bg/books?id=7b7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 8
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички трудове, които са налични

(според оксф. изд. от 1715)

Климент Александрийски 1584 A Thevet

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Първи том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Историко-литературна справка (notitia) към Климент Александрийски (Йохан Алберт Фабриций/Johann Albert Fabricius, 1668-1736. Bibliotheca graeca; ново издание, под грижата на Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815. T. VII; Хамбург, 1801) (кол. 9-26, лат.)

Към читателя (от оксф. издание, 1715) (кол. 27-29, лат.)

Предговор на Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870 (Лайпциг, 1831) (кол. 30-32, лат.)

Свидетелства на древните: Евсевий, Кирил Александрийски, Епифаний, Дионисий Ареопагит, Иероним, Руфин, Сократ, Созомен, Пасхална хроника, Теодорит, Максим Изповедник, патр. Фотий, Синкел (кол. 33-49)

Климент Александрийски (кол. 50-1382)

1. „Увещание към елините“ [„Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes] (кол. 50-246)
2. „Педагог“ (кол. 247-684)
– кн. I, 13 гл. (кол. 247-376)
– кн. II, 12 гл. (кол. 377-553)
– кн. III, 12 гл. (кол. 554-684)
3. „Стромати“ (кол. 685-1382)
– кн. I, 29 гл. (кол. 685-929)
– кн. II, 23 гл. (кол. 930-1097)
– кн. III, 18 гл. (кол. 1098-1213)
– кн. IV, 26 гл. (кол. 1214-1382)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1383-1388)

https://books.google.bg/books?id=BwcRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 9
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички налични (εὑρισκόμενα) трудове

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Втори том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
3. „Стромати“ (кол. 9-602)
– кн. V, 14 гл. (кол. 9-206)
– кн. VI, 18 гл. (кол. 207-401)
– кн. VII, 18 гл. (кол. 402-557)
– кн. VIII, 9 гл. (кол. 558-602)
4. „Кой богат ще се спаси“ (кол. 603-651)

Спорни трудове (dubia)

5. Откъси (excerpta) от Теодот и т.нар. „източно учение“ по времето на Валентин (interprete Roberto Pearse) (652-697)

6. Избрани места от пророчески писания (eclogue ex scripturis propheticis) (698-728)
Фрагменти
7. Adumbrationes (записки/скици)
– към Първо Послание от Петър (кол. 729-731)
– към Послание от Юда (кол. 732-733)
– към Първо и Второ Послание от Иоан (кол. 734-739)

8. Катени (кол. 740-743)
9. „Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
10. „За промисъла“, „За душата“ и др. (кол. 750-776)

Древни схолии (кол. 777-794)

Дисертации на Д.-Н. льо Нури за всички трудове на Климент Александрийски (кол. 795-1485)
– първа дисертация, 14 гл.: За „Увещание към елините“ и трите книги на „Педагог“ (кол. 797-999)
– втора дисертация, 25 гл.: За книгите на „Стромати“ (кол. 1000-1436)
– трета дисертация, 5 гл.: За други трудове на Климент Александрийски (кол. 1437-1485)

„Хронография“ (от сътворението на света до смъртта на Комод) на Климент Александрийски в сравнение (collata) с тези на Евсевий и Синкел (кол. 1486-1495)

Показалци (Indices)

Показалец на гръцките изрази (Index graecitatis) (кол. 1496-1549)
Показалец на авторите, цитирани от Климент Александрийски (кол. 1550-1559)
Показалец на забележителните (memorabilium) предмети у Климент Александрийски (кол. 1560-1621)
Показалец на думи, изрази и предмети, които се съдържат в трите дисертации на Д.-Н. льо Нури (кол. 1622-1681)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1682-1696)

https://books.google.bg/books?id=QAgRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 10
(1857)

III век

Св. наш отец Григорий Чудотворец
всички налични трудове

Григорий Чудотворец 2

следват

папа Зефирин и др римски първосвещеници;
св. Александър Иерусалимски, св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква, Юлий Африкан и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Зефирин, римски първосвещеник (до 217 г.)
Справка от първосвещеническата книга на папа Дамас и друга справка) (кол. 9-11, лат.)
Писма I-II (кол. 12-17, лат.)

Гай (Caius), римски презвитер (до 296 г.)
Справка от Галанди (кол. 18-24, лат.)
Фрагменти (кол. 25-35)

Юлий Африкан (ок. 160-240)
Справка от Фабриций (t. IV, 1795) (кол. 36-45, лат.)
Справка от Галанди (кол. 46-50, лат.)
Оцелели (quae supersunt) трудове (кол. 51-93)
– Писмо до Аристид (кол. 51-63)
– От петте книги „Хронография“, с превод и на св. Иероним (кол. 64-93)

Спорни трудове
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина (с припомняне от Галанди) (кол. 94-97, лат.)

Неавтентични
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос (кол. 98-108)

Св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик (до 222 г.) (кол. 109-131, лат.)

Св. Урбан I, римски първосвещеник (до 230 г.) (кол. 132-141, лат.)
Справка от първосвещеническата книга на пап Дамас и друга справка) (кол. 132-134, лат.)

Астерий Урбан (кол. 142-155)

Папа Понтиан (до 235 г.) (кол. 156-165)

Папа Антер (до 236 г.) (кол. 166-174)

Папа Фабиан (до 250 г.) (кол. 175-201)

св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик (до 251 г.) (кол. 202-206)

св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия (до ок. 283 г.) (кол. 207-235)

Теогност Александрийски (ок. 210-270 г.) (кол. 236-241)

Пиерий, александрийски катехист (до ок. 310 г.) (кол. 242-246)

Малхион, презвитер на Антиохийската църква (до ок. 269 г.) (кол. 247-260)

Св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата (ок. 170-235 г.) (кол. 261-962)
Предговори от изданието на Фабриций (Хамбург, 1716-1718) (кол. 261-270)
Дисертация на Г. Лумпер: За живота и писанията на св. Иполит (кол. 271-394)
Дисертация на Constantinus Ruggerius: За местопребиваването на св. Иполит (кол. 395-545)
Деяния на св. Иполит (кол. 546-569)
Свидетелства на древните (кол. 570-582)
Трудове и фрагменти (кол. 583-962)

Св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец (ок. 213-270 г.) (кол. 963-1252)

Св. Дионисий, александрийски епископ (до ок. 265 г.) (кол. 1253-1343)

Макарий Магнезийски (IV в.) (кол. 1344-1405)

Св. Архелай, епископ на Месопотамия (кол. 1406-1528)

Св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква (до 309 г.) (кол. 1529-1558)

Св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква (до ок. 305 г.) (кол. 1561-1574)

Прибавки (Addenda) (кол. 1575-1608)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1609-1620)

https://archive.org/details/patrologiaecursu10mignuoft

Том 11
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Ориген 1584

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 5-6, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 7-8, лат.)

Посветително писмо до Климент XII, върховен първосвещеник (pontifex maximus) от Шарл Деларю, бенедиктински презвитер и монах (кол. 9-12, лат.)

Предговор (кол. 13-35, лат.)

Общо припомняне към писмата на Ориген (кол. 36-37, лат.)
Писма (кол. 38-91, лат.)
1. Писмо до Африкан За историята на Сузана (кол. 38-86)
2. Писмо до Григорий [Чудотворец] (кол. 87-91)

3. „За възкресението“ (кол. 92-99, лат.)

4. Фрагменти от Оригеновите книги „Стромати“ (кол. 100-107, лат.)

„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“ (кол. 108-413, лат.)
Припомняне към книгите „За началата“ (кол. 108-111, лат.)
Пролог на презвитер Руфин (кол. 112-114, лат.)
5. „За началата“ на Ориген в 4 книги; превод на Руфин, аквилейски презвитер (кол. 115-413, лат.)
– кн. I (кол. 115-181)
– кн. II (кол. 182-247)
– кн. III (кол. 248-341)
– кн. IV (кол. 342-413)

6. „За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“ (кол. 414-561)

7. „Увещание за мъченичество“ (кол. 562-637)

8. „Срещу Целз“, 8 книги (кол. 638-1631)
Припомняне към осемте книги „Срещу Целз/Contra Celsum“ (кол. 638-641, лат.)
– Увод/Предговор на Ориген към томовете „Срещу Целз“ (кол. 642-650)
– кн. I (кол. 651-791)
– кн. II (кол. 792-919)
– кн. III (кол. 920-1027)
– кн. IV (кол. 1028-1180)
– кн. V (кол. 1181-1287)
– кн. VI (кол. 1288-1421)
– кн. VII (кол. 1422-1520)
– кн. VIII (кол. 1521-1631)

Бележки на един английски ерудит към книгата на Ориген „За молитвата“ (кол. 1632-1688)

Наблюдения (observationes) на Иоан Крой към кн. VI на Оригеновата „Срещу Целз“ (кол. 1689-1710)

Добавка

„Диалог за правилната вяра в Бога“. Припомняне (кол. 1711-1713, лат.)
9. „Диалог за правилната вяра в Бога“ на Адамантий (кол. 1714-1884)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. I (кол. 1885-1932)

https://books.google.bg/books?id=qAkRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 12
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-41, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания/коментари (ἐξηγητικά) към Битие (in Genesim) (кол. 42-45, лат.)
1. От Оригеновите коментари към Битие (кол. 46-145)
2. Беседи (homiliae) на Ориген към Битие с преводач Руфин (17) (кол. 146-262, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Изход (in Exodum) (кол. 263, лат.)
3. От Оригеновите коментари към Изход (кол. 264-297)
4. Беседи на Ориген към Изход (13) (кол. 298-395, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Левит (in Leviticum) (кол. 396, лат.)
5. Избрано (ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Левит (кол. 397-404)
6. Беседи на Ориген към Левит (16) (кол. 405-573, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Числа (in Numeros) (кол. 574-575, лат.)
7. Избрано от Ориген към Числа (кол. 576-583)
8. Беседи на Ориген към Числа (28) (кол. 586-805, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Второзаконие (in Deuteronomium) (кол. 805, лат.)
9. Избрано от Ориген към Второзаконие и Иисус Навин (кол. 806-823)
10. Беседи на Ориген към книга Иисус Навин (28) с пролог на Руфин (кол. 824-947, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книга Съдии (in librum judicum) (кол. 948, лат.)
11. Избрано от Ориген към Съдии (кол. 949-950)
12. Беседи на Ориген към книга Съдии (8) (кол. 951-990, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книги Царе (in libros regum) (кол. 991, лат.)
13. Избрано от Ориген към Първа книга Царе (кол. 992-995)
14. Беседи на Ориген към книги Царе (2) (кол. 996-1028, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иов (in Job) (кол. 1029, лат.)
15. Фрагмент от книгата на св. Иов с преводач Hilarius Pictaviensis (кол. 1030, лат.)
Избрано от Ориген към Иов (кол. 1031-1049)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Псалми (in Psalmos) (кол. 1050-1053, лат.)
16. От Оригеновите коментари към Псалми (кол. 1054-1685)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. II (кол. 1686-1703, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1704-1708, лат.)

https://books.google.bg/books?id=sLpDsFbzv2wC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 13
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-17, лат.)

1. Фрагменти на Ориген от книга Притчи Соломонови (кол. 18-34)

2. От малкия том „Към Песента“, който Ориген е написал в младостта си (кол. 35)

Предговор/пролог (prologus) на бл. Иероним до папа Дамас, към Изложение (expositio) на Песен на песните според Ориген (кол. 36, лат.)
3. Към Песен на песните на Ориген, в превод на божествения Иероним (4 кн.) (кол. 37-197, лат.)
4. Поредица от Прокопиевите извадки (excerpta) от Ориген, Песен на песните (кол. 198-215)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Исаия (кол. 216-217, лат.)
5. От 1 и 28 кн. на Ориген към Исаия (кол. 218-219, лат.)
6. Беседи на Ориген към виденията на Исаия (9) (кол. 220-253, лат.)

Напомняне към Оригеновите Беседи към Иеремия (кол. 254-255, лат.)
7. Беседи на Ориген към Иеремия (кол. 256-543, лат.)
8. Избрано (διεξηγητικαὶ ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Иеремия (кол. 544-605)
9. Избрано от тълкуванията на Ориген към Плачове (кол. 606-661)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иезекиил (кол. 662, лат.)
10. Коментари на Ориген към Иезекиил (14 беседи) (кол. 663-767, лат.)
11. Избрано от Ориген към Иезекиил (30 гл.) (кол. 768-825, лат.)

12. От тълкуванията към Осия (кол. 826-828)

13. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Матей (с преводач Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676; и стар превод) (кол. 829-1599)

Поредица от стария превод на Оригеновите коментари към Матей (кол. 1600-1799, лат.)

Пролог на св. Иероним към изяснението (explanatio) на св. Лука от Ориген (от изданието на Dominic Vallarsi, 1702-1771; Верона, 1766-1772) (1800-1801, лат.)

14. Беседи (39) на Ориген към Лука с преводач св. Иероним (кол. 1800-1901, лат.; фрагменти, 1902-1909)

Разночетения към т. XI-XII на коментарите на Ориген към Матей (Берлин, 1831) (кол. 1910-1945)

Аналитичен показалец към т. III (кол. 1946-1984, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1985-1988, лат.)

https://books.google.bg/books?id=LAoRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 14
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том четвърти

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-12, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иоан (кол. 13-20, лат.)
1. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Иоан, с преводач Ambrosius Ferrarius (кол. 21-829)
– т. 1-6 (кол. 21-304)
– т. 10-13 (кол. 305-523)
– т. 19-20 (кол. 524-679)
– т. 28-32 (кол. 680-829)

2. От Оригеновите беседи към Деяния на апостолите (кол. 830-831)

Руфин до Хераклий – Предговор към Обяснението (explanatio) на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 832, лат.)
3. Коментари на Ориген към Послание на бл. Павел към римляни (кол. 833-1293, лат.)
– предговор (кол. 833-837)
– кн. 1-3 (кол. 838-959)
– кн. 4-6 (кол. 960-1102)
– кн. 7-10 (кол. 1103-1291)
Руфин до Хераклий – Заключение към Обяснението на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 1292-1293, лат.)

4. От книгите на Ориген към Посланията към галатяни, ефесяни, колосяни, солуняни, Тит, Филемон, евреи (кол. 1294-1309, лат. освен откъс от Беседа към Евреи)

5. „Филокалия“ на Ориген (кол. 1310-1315)

Аналитичен показалец (кол. 1316-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NklFyxtsJoIC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 15
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“) на Ориген, които са оцелели. Увеличени на много места в сравнение с тези, които бяха издадени от Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius (1532-1590) и Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius (1550-1616). Извлече от ръкописи и издадени книги и представи с бележки Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741 (Париж, 1713)

Посветително (nuncupatoria) писмо (кол. 9-13, лат.)

Предговор (кол. 14-19, лат.)

Предварителни думи (praeliminaria) към Хексаплите на Ориген (11 гл.) (кол. 20-122, лат.)

Свидетелства за старите преводачи (кол. 125-140)

Хексапли

Напомняне към Битие (кол. 141-142)
1. Битие (кол. 143-334)

Припомняне към Изход (кол. 331-338)
2. Изход (кол. 335-522)

Припомняне към Левит (кол. 519-522)
3. Левит (кол. 523-710)

Припомняне към Числа (кол. 707-710)
4. Числа (кол. 707-794)

Припомняне към Девтерономион (кол. 791-794)
5. Девтерономион (кол. 795-930)

Припомняне към книга Иисус (кол. 927-930)
6. Иисус (кол. 927-1046)

Припомняне към книга Съдии (кол. 1043-1046)
7. Съдии (кол. 1043-1270)

Напомняне към книга Рут (кол. 1267-1270)
8. Рут (кол. 1267-1270)

Припомняне към книги Царе и Паралипомени (кол. 1267-1270)
1 Царе (кол. 1271-1442)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1443-1444, лат.)

https://books.google.bg/books?id=xXHYAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 16
Pars prior
(1857/1862)

III век

Ориген
всички налични трудове
с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том шести
Част I
Изчисти от безбройни грешки, уголеми с нови разночетения на преводачите и представи с немалко свои бележки
Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели
1. Книга 2 Царе, според евреите 2 Самуил (кол. 11-146)
2. Книга 3 Царе (кол. 143-198)
3. Книга 4 Царе (кол. 193-238)
4. Книга 1-2 Паралипомени (кол. 235-290)

Напомняне към книга Иов (кол. 287-290)
5. Иов (кол. 287-570)

Напомняне към книга Псалми (кол. 567-570)
6. Псалми (кол. 567-1266)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1267-1268, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu161mignuoft

Pars secunda
(1863)
Част II

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели

Напомняне към Притчи (кол. 1279-1282)
1. Притчи (кол. 1279-1494)

Напомняне към Еклезиаст (кол. 1491-1494)
2. Еклезиаст (кол. 1491-1570)

Напомняне към Песен на Песните (кол. 1567-1570)
3. Песен на Песните (кол. 1567-1610)

Големи и малки пророци

Напомняне към Исаия (кол. 1611-1614)
4. Исаия (кол. 1611-1986)

Напомняне към Иеремия (кол. 1983-1986)
5. Иеремия (кол. 1987-2278)

Напомняне към Плачове или Lamentationes на Иеремия (кол. 2275-2278)
6. Плачове (кол. 2275-2298)

Сирийски кодекс на Хексаплите (амброзиано-медиолански). Издаден и преведен на латински от Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826 (Лондон, 1787)
– от предговора на издателя на сирийския кодекс (кол. 2299-2302)
– пророчество на Иеремия според превода на 70-те (кол. 2303-2394, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2395-2396, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NB1VzW6W4bYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Pars tertia et ultima
(1860)
Част III

следва
Книга „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“

Важно мнение (Avis important) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели (продължение и край/continuatio et finis)

Напомняне към Иезекиил (кол. 2399-2402)
1. Иезекиил (кол. 2399-2690)
Сирийски кодекс на Хексаплите. Пророчество на Иезекиил (кол. 2691-2765)

Напомняне към Даниил (кол. 2766)
Даниил според 70-те от „Тетраплите“ на Ориген. Извлече от единствения Хизиански кодекс и издаде в Рим, 1772 R.D. Vincentius de Regibus (кол. 2767-2928)
– свидетелства за Хизианския кодекс (Л. Алатий, Б. Монфокон и др.) (кол. 2767-2773, лат.)
– Даниил според 70-те (кол. 2774-2928)

Напомняне към малките пророци (кол. 1929)
2. Осия (кол. 2930-2951)
3. Иоил (кол. 2952-2953)
4. Амос (кол. 2954-2969)
5. Авдий (кол. 2970)
6. Иона (кол. 2971-2973)
7. Михей (кол. 2974-2981)
8. Наум (кол. 2982-2983)
9. Авакум (кол. 2984-2997)
10. Софония (кол. 2998-3001)
11. Агей (кол. 3002)
12. Захария (кол. 3003-3008/4)
13. Малахия (кол. 3007/5-3008/6)

„Φιλοσοφούμενα“ или „Опровержение на всички ереси“/Omnium haeresium refutatio. Пръв издаде от парижкия кодекс Емануел Милер/Emmanuel Miller, 1812-1886 (Оксфорд, 1851)
Предговор на Милер (1844) (кол. 3009-3012)
Предговор на Лудвиг Дункер/Hans Gottfried Ludwig Duncker/Ludovicus Duncker, 1810-1875 (1859) (кол. 3013-3014)
Съдържание (кн. 1-10) (кол. 3015-3016)

1. „Опровержение на всички ереси“
– кн. I (кол. 3017-3055)
– кн. IV (кол. 3056-3122)
– кн. V (кол. 3123-3205)
– кн. VI (кол. 3206-3292)
– кн. VII (кол. 3293-3346)
– кн. VIII (кол. 3347-3368)
– кн. IX (кол. 3369-3412)
– кн. X (кол. 3413-3454)

Забележки (Adnotationes) и прибавки (кол. 3455-3457)
Показалци към „Φιλοσοφούμενα“
Показалец на местата от Свещеното писание (кол. 3458-3459)
Показалец на местата от светските писания (ex scriptis prophanis) (кол. 3460)
Показалец на имената (кол. 3460-3468)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3469-3470, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6vIUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 17
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и старанието на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том седми

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica) от наскоро издадени катени

Напомняне (кол. 9-11, лат.)
1. Избрани места/Забележки (ἐκλογαί/adnotationes) на Ориген към Битие-Иов (кол. 12-57)
Тълкувания (ἐξηγητικά/enarrationes) на Ориген към Иов (кол. 58-105)
2. Избрани места (ἐκλογαί/excerpta) на Ориген към Псалми (кол. 106-149)
3. Избрани места (ἐκλογαί/fragmenta) на Ориген към Притчи (кол. 150-252)
4. Ориген към Песен на Песните (scholia in CC) (кол. 253-287)
5. Фрагменти на Ориген към Иезекиил (кол. 288)
6. Ориген към Евангелието според Матей, Лука, Иоан и Първо послание на Иоан (кол. 289-370)

Неавтентични

7. Към Иов на анонимен автор (кол. 371-521, лат.)
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)

8. Апология на мъченик Памфил за Ориген (кол. 522-615, лат.)

9. Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги (кол. 616-652, лат.)

„Origeniana“ на Петър Даниел Хует/Pierre-Daniel Huet/Petrus Danielus Huetius, 1630-1721 (кол. 653-1284, лат.)

Откъс от „Защита на Никейския символ“ (Defensio Fidei Nicaenae) на Георг Бул/George Bull, Georgius Bullius, 1634-1710 (кол. 1285-1330, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1331-1340, лат.)

https://books.google.bg/books?id=OgU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 18
(1857)

IV век

Св. наш отец Методий, епископ и мъченик
всички налични трудове

Методий от П 3 а

следват

свв. Петър и Александър, александрийски водачи (praesulum),
св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик,
Александър от Ликополис и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
Историко-литературна справка (кол. 9-17, лат.)
Свидетелства на древните за св. Методий, епископ и мъченик: Иероним, Григорий от Ниса, Епифаний, Андрей Кесарийски, Арета, Леонтий Византийски, Максим Изповедник, Иоан Солунски, Фотий, римски мартиролог, гръцки месецослов, синаксар към минея за 10 юли (кол. 18-26)
1. „Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia) (кол. 27-220)
Бележки на Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669 към „Пир на десетте девици“ (кол. 221-239, лат.)
Св. свщмчк Методий. Избрано и някои речи (ἐκλογαὶ καὶ λόγοι τινες/excerpta ac orations aliquot)
2. „За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio) (кол. 240-265)
3. От „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione) (кол. 266-330)
4. От „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis) (кол. 331-344)
5. От книгите „Против Порфирий“ (кол. 345-346)
6. „За Симеон и Анна“ (кол. 347-382)
7. Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum) (кол. 383-397)
8. Три фрагмента от Беседа За Господния кръст (кол. 398-403)
9. Други фрагменти на същия св. Методий (кол. 404-408)

Методий от П 2

Александър епископ на Ликополис
Справка (кол. 409-411, лат.)
1. Трактат „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum“ (кол. 412-448)

Св. Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 449-522)
Историко-литературна справка (кол. 448-451)
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Напомняне на Май (кол. 452-453)
„Деяния“ (кол. 454-466)
1. Послание (еpistola canonica) на св. Петър, александрийски епископ и мъченик, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара (кол. 467-508)
2. Послание на св. Петър до александрийската църква (кол. 509, лат.)
3. От „Книга за божеството“ на светейшия Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 510-511)
4. Фрагменти (кол. 512-522)

Св. Александър, александрийски епископ (кол. 523-608, сир. и лат.)
Справка (кол. 523-527, лат.)
Две дисертации на Лука Холщайн/Luka Holstenius за някои места от никейския събор
– първа дисертация (кол. 528-539, лат.)
– втора дисертация (кол. 540-546, лат.)
1. Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου (кол. 547-583)
Напомняне към следващата беседа (sermo) (кол. 584-585, лат.)
2. Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini) (кол. 586-608, сир. и лат.)

Св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик (кол. 609-794)
Справка (кол. 609-612, лат.)
1. Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio) с преводач Лъв Алатий (кол. 613-673)
2. Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор (кол. 674-675)
3. Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий (кол. 675-697)
Литургия на св. Евстатий (Renaudot. Liturgiarum orientalium collectio. Francofurti, 1847) (кол. 698-703, лат.)

Неавтентични

1. Коментар към „Шестоднев“ (ed. Leo Allatius. Lugduni, 1629) (кол. 704-706, лат.)
– към читателя
– коментар (Ὑπόμνημα) (кол. 707-794)
Лъв Алатий. Бележки към „Шестоднев“ от Евстатий Антиохийски (кол. 795-1065, лат.)

Тит, бострийски епископ
Справка (кол. 1066-1068, лат.)
1. Три книги Против манихеите, с преводач Franciscus Turrianus (кол. 1069-1263)
– кн. I (кол. 1069-1131)
– кн. II (кол. 1132-1207)
– кн. III (кол. 1208-1263)
2. Реч за Цветница (кол. 1264-1277)

Маркел, епископ на Анкира (кол. 1278-1306)
Диатриба за каузата на Маркел Анкирски/De causa Marcelli Ancyrani (от Монфокон) (кол. 1278-1298, лат.)
Предговор на Christ. Henr. Georg. Rettberg (Gottingae, 1794) (кол. 1299-1301, лат.)
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски и Изповедание на вярата на анкирската църква (кол. 1302-1306)

Теодор, хераклейски епископ (кол. 1307-1378)
Справка (от Лъв Алатий, „Диатриба за Теодор“) (кол. 1307, лат.)
1. От „Тълкование към Исаия“ (кол. 1308-1378)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1379-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BfMUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 19
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите (curis) на Анри Валоа, François Viger/Franciscus Vigerus (1590-1647), Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Справка (notitia) от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VII, 1801 (кол. 9-66, лат.)

Свидетелства на древните за Евсевий: писмо на Константин Велики, Евсевий Никомидийски, Иероним, Руфин, Августин, Филосторгий, Сократ, Созомен, папа Геласий, Пелагий, Евагрий, Григорий Велики, Геласий Кизикски, Александрийска хроника, Никифор в „История“ кн. VI и др. (кол. 67-83)
Свидетелства на древните против Евсевий: Маркел Анкирски, Епифаний, Атанасий, Иероним, Сократ, Теодорит, Антипатър Бострийски, от Седми вселенски събор, Фотий, Суда, Зонара, Бароний, Скалигер (кол. 84-98)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария. „Хроники“
Предговор на Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854 (Рим, 1833) (кол. 99-100, лат.)
1. „Хроники“, 2 кн. (кол. 99-598)
– кн. I (кол. 101-312)
– кн. II, с преводач и разширител (ampliator) св. Иероним (кол. 313-598)

Добавка (Appendix) към „Хрониките“ на Евсевий

Изчисление на презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis, ок. 1100-1180 (Милано, 1818) (кол. 599-742, лат.)
Предговор за Самуел (кол. 599-606, лат.)
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“ (кол. 607-742, лат.)

Малки трудове (opuscula) на древни писатели по хронология и астрономия (chronologica et astronomica)
Дени Пето/Denis Pétau/Dionisius Petavius, 1583-1652. „Към читателя“ (кол. 745-746)

Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ (Gemini Elementa astronomiae) с преводач Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599 (кол. 747-867)

Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“ (кол. 868-913)
Мнение (judicium) на Петавий за следващата книжка на Птолемей (кол. 868-869, лат.)
De apparentiis inerrantium et significationibus, с преводач Д. Петавий (кол. 870-913)

Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний (кол. 914-926)
Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г., в която беше осъществен първия събор, прославен в Никея (кол. 927-933)

От Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат с преводач Петавий (кол. 934-1001)
Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3 с преводач Петавий (кол. 1002-1135)

Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат (кол. 1136-1153)
„Родът и животът на Арат“ (кол. 1154-1166)

Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“ (кол. 1167-1217)

Св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“ с преводач Петавий (кол. 1218-1279)

монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“ (кол. 1280-1329)

Св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata (кол. 1330-1333)

Аеций. „За значението на небесните тела“ (кол. 1334-1337)

Дисертация за изгрева и залеза на звездите/De ortu et occasu siderum на Петавий (кол. 1338-1395, лат.)
Дисертация за гръцките ери и изчисления на Петавий (кол. 1396-1460, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1461-1466)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1467-1472, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6bwUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2nE7RTT0pvDVlb5s5R7JwPmJMBCtF1YjLO3TEqBBLECXu_eDx5srygx4E#v=onepage&q&f=false

Том 20
(1857)

IV век
Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

Eusebius von Caesarea

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Църковна история“, кн. 10. Анри Валоа поправи (emendavit) гръцкия текст като сравни четири ръкописни кодекса, преведе на латински и снабди със забележки (Париж, 1659)
Посветително писмо от Валоа (кол. 9-15, лат.)
Предговор към новото издание на Евсевиевата „История“ от Валоа (кол. 16-28, лат.)
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca (1594-1662), епископ на Тулуза, до блестящия и високообразован мъж Анри Валоа (кол. 29-44, лат.)

1. „Църковна история“ (кол. 45-905)
– кн. I, 13 гл. (кол. 45-129)
– кн. II, 25 гл. (кол. 130-211)
– кн. III, 39 гл. (кол. 212-301)
– кн. IV, 30 гл. (кол. 302-403)
– кн. V, 28 гл. (кол. 404-518)
– кн. VI, 46 гл. (кол. 519-655)
– кн. VII, 32 гл. (кол. 656-737)
– кн. VIII, 17 гл. (кол. 738-796)
– кн. IX, 11 гл. (кол. 797-840)
– кн. X, 9 гл. (кол. 841-905)

2. „Животът на цар (imperator) Константин“, кн. 4 (кол. 906-1232)
– кн. I, 59 гл. (кол. 910-973)
– кн. II, 73 гл. (кол. 974-1047)
– кн. III, 66 гл. (кол. 1048-1144)
– кн. IV, 75 гл. (кол. 1045-1229)
– 26 гл. от кн. V (кол. 1230-1235)

Реч (λόγος/oratio ad sanctorum coetum) на цар Константин към събранието на светиите, 26 гл. (кол. 1233-1316)

3. Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus) (кол. 1317-1439)

„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis). От книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Напомняне (кол. 1440-1441, лат.)
4. „Страдание“, ч. 1-2 (кол. 1442-1456)

5. Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber), 13 гл. (кол. 1457-1519)

Сборник (συναγωγή/collectio) „За древните мъченичества“ (фрагменти). От „Църковна история“ (кол. 1520-1535)

6. Писма на Евсевий (кол. 1536-1549)
– към кесарийците (кол. 1536-1544)
– към Констанция Августа (Flavia Iulia Constantia) (кол. 1545-1549)

Ред на епископите на Рим, Александрия, Антиохия и Иерусалим според Евсевий (кол. 1550, лат.)

Точен показалец (Index accuratus) на писатели, епископи и други бележити мъже, а също и еретици, споменати в Евсевиевите „Църковна история“, „За мъчениците на Палестина“ и в книгите „За живота“ и „За подвизите“ (de laudibus) на Константин (кол. 1550-1563, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1566-1575, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1576-1588, лат.)

https://books.google.bg/books?id=9JRBAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 21
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска. „Подготовка за Евангелието“. Franciscus Vigerus, Rothomagensis, презвитер на „Обществото на Иисус“ прегледа от ръкописни кодекси и похвалени (laudati) от самия Евсевий писатели, преведе на латински и снабди с бележки. Ново издание, след Парижкото от 1628, оксфордското и лайпцигското
Посветително писмо на Вигер до най-славния и уважаем (illustrissimus ac reverendissimus) господин Жан-Франсоа де Гонди, пръв архиепископ на Лутеция Парижка (кол. 9-15, лат.)
До християнския и искрен (candidus) читател (кол. 16-20, лат.)

1. Подготовка за Евангелието/ Προπαρασκευὴ εὐαγγελική/Praeparatio evangelica, 15 книги с преводач Fr. Vigerus (кол. 21-1408)
– кн. I, 10 гл. (кол. 21-90)
– кн. II, 8 гл. (кол. 91-151)
– кн. III, 17 гл. (кол. 152-227)
– кн. IV, 23 гл. (кол. 228-307)
– кн. V, 36 гл. (кол. 308-402)
– кн. VI, 11 гл. (кол. 403-505)
– кн. VII, 22 гл. (кол. 506-583)
– кн. VIII, 14 гл. (кол. 584-677)
– кн. IX, 42 гл. (кол. 678-764)
– кн. X, 14 гл. (кол. 765-841)
– кн. XI, 38 гл. (кол. 842-947)
– кн. XII, 52 гл. (кол. 948-1057)
– кн. XIII, 21 гл. (кол. 1058-1179)
– кн. XIV, 27 гл. (кол. 1180-1289)
– кн. XV, 62 гл. (кол. 1290-1408)

Показалец на писателите, похвалени в Евсевиевата „Подготовка за Евангелието“ (кол. 1409-1421, лат.)

Аналитичен/Най-сигурен (locupletissimus) показалец на достопаметностите (rerum memorabilium) (кол. 1422-1443, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1444-1456, лат.)

Припомняне (кол. 1457, лат.)
Разночетения и бележки от Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854 (кол. 1457-1666, лат.)
Dissertation sur l`authenticite des fragments de l`histoire phenicienne de Sanchoniathon, renfermes dans le premier livre de la Preparation evangelique par S. de Saint-Brisson (1839) (кол. 1667-1716, фр.)

https://books.google.bg/books?id=9V5FAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 22
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Доказване на Евангелието“, 10 кн. с преводач Бернардин Донат/Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Посветително писмо (кол. 9-11, лат.)
Галанди към читателя (кол. 12, лат.)

1. „Доказване на Евангелието/ Εὐαγγελικὴ ἀπόδειξις/Demonstratio evangelica“
– кн. I, 10 гл. (кол. 13-93)
– кн. II, 60 гл. (кол. 94-162)
– кн. III, 7 гл. (кол. 163-247)
– кн. IV, 17 гл. (кол. 248-333)
– кн. V, 30 гл. (кол. 334-410)
– кн. VI, 25 гл. (кол. 411-485)
– кн. VII, 3 гл. (кол. 486-566)
– кн. VIII, 5 гл. (кол. 567-648)
– кн. IX, 18 гл. (кол. 649-714)
– кн. X, 8 гл. (кол. 715-794)

2. „За писаното от Филострат за Аполоний Тиански поради предприетото от Хиерокъл сравнение между него и Христос“ (Еusebii contra Hieroclem liber) (кол. 795-868)

Трета част от всички трудове на Евсевий Памфил, епископ на Кесария

Екзегетически

За библейските занимания на Евсевий от Анджело Май (Рим, 1847) (кол. 869-874, лат.)
Евангелски въпроси
Напомняне на издателя (кол. 877-879, лат.)
3. От въпросите и решенията на Евсевий към Стефан (кол. 880-936)

4. От въпросите и решенията на Евсевий към Марин (кол. 937-957)

5. Допълнения към въпросите към Стефан и Марин. Части от по-цялостен труд по евангелски въпроси (кол. 958-1016)

Избрано от пророците (кол. 1017-1261)
От коментарите на Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680 (кол. 1017-1021)
6. Eclogae propheticae
– кн. I (кол. 1021-1089)
– кн. II (кол. 1090-1115)
– кн. III (кол. 1116-1191)
– кн. IV (кол. 1192-1261)

7. „За живота на пророците“, фрагменти (кол. 1262-1275)

8. „Съответствие на Евангелията“ (Canones decem harmoniae evangeliorum) (кол. 1274-1291)
Аналитичен показалец към „Доказване на Евангелието“ и „Срещу Хиерокъл“ (кол. 1292-1304, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1305-1312, лат.)

https://books.google.bg/books?id=kmIbxPhxTKsC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 23
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Коментари към Псалмите“. Извлечени от ръкописни кодекси, преведени на латински и снабдени с бележки, със старанието и труда на Бернар дьо Монфокон (Париж, 1707)

До Климент XI, върховен първосвещеник (кол. 9-11, лат.)

Предварителни думи към Евсевиевите „Коментари към Псалмите“ (кол. 12-62, лат.)
За продължението на Коментарите от Псалом 119 до края на Псалтира. Припомняне от издателя (Анджело Май; Рим, 1847) (кол. 63-64, лат.)

1. Коментари (ὑπομνήματα)
– към надписите на псалмите (кол. 65-71)
– Пс. 1-16 (кол. 76-165)
– Пс. 17-31 (кол. 166-279)
– Пс. 32-45 (кол. 280-413)
– Пс. 32-63 (кол. 414-623)
– Пс. 64-76 (кол. 624-901)
– Пс. 77-90 (кол. 902-1165)
– Пс. 91-104 (кол. 1166-1311)
– Пс. 91-117 (кол. 1312-1365)
– Пс. 118 (кол. 1366-1395)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1397-1400, лат.)

https://books.google.bg/books?id=_gU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 24
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том шести

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

1. Коментари към Псалмите от 119 до 150. Оцелели останки (reliquiae superstites) във ватиканските кодекси (кол. 9-75)

2. Фрагменти на Евсевий към Притчи (кол. 76-77)

3. Коментари към Исаия (кол. 78-525)

4. Фрагменти към Даниил (кол. 526-527)

Евсевий към Лука, припомняне (Анджело Май, 1847) (кол. 528-529)
5. Коментари към Евангелие от Лука, колкото е останало (quantum superest) във ватиканските кодекси (кол. 530-605)

6. Фрагмент към Послание към евреи (кол. 606)

Догматически трудове на Евсевий
Припомняне (кол. 607-608)

7. Фрагменти от труда „За Богоявление“ (кол. 609-692)

Припомняне към следващото трудче (opusculum) (кол. 693)
8. „За празнуването на Пасха“ (Περὶ τῆς τοῦ Πάσχα ἑορτῆς/De solemnitate Paschali) (кол. 694-706)

9. „Против Маркел, епископ на Анкира“, кн. 2 (кол. 707-825)
– кн. I (кол. 707-774)
– кн. II (кол. 775-825)

10. „За църковната теология против Маркел“, кн. 3 (кол. 826-1046)
– кн. I (кол. 826-896)
– кн. II (кол. 897-967)
– кн. III (кол. 968-1046)

Четиринадесет трудчета (opuscula)
1. „За вярата против Савелий“, кн. 2 (кол. 1047-1069, лат.)
2. „За възкресението“, кн. 2 (кол. 1070-1113, лат.)
3. „За безтелесния и невидим Бог“ (кол. 1114-1135, лат.)
4. „За безтелесната душа“, 2-ра кн. (кол. 1136-1143, лат.)
5. „За духовното мислене на човека“, 3-та кн. (кол. 1144-1146, лат.)
6. „За това, че Бог Отец е безтелесен“, 4-5-та кн. (кол. 1147-1169, лат.)
7. „За казаното от Господа: Не дойдох да донеса мир на земята“, 6-та кн. (кол. 1170-1181, лат.)
8. „За заповедта на Господ: Каквото ви казвам на ухото, разгласявайте го от покривите“, 7-ма кн. (кол. 1182-1189, лат.)
9. „За добрите и лошите дела“, 8-9-та кн. (кол. 1190-1207, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1208-1212, лат.)

https://books.google.bg/books?id=AV4wAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR0RZwGzxP4V5B6ZJadLeobM8Yd_bCkQWlFsicLFjyMbEYgayIcFfEuQPM8#v=onepage&q&f=false

Том 25
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (стр. iv, лат.)

Посветително писмо, прикрепено (praefixa) към венецианското издание. До светейшия наш господин Пий VI от Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani (1712-1786), епископ на Падуа (стр. v-vi, лат.)

Към читателя (от венецианското издание, 1777) (стр. vi, лат.)
Предговор към третия том на венецианското издание (стр. vii-x, лат.)
Предговор към трудовете на св. Атанасий, които сега за пръв път се публикуват събрани (collecta) (стр. x-xiv, лат.)
Писмо към бенедиктинското издание (1698) (стр. xiv-xv, лат.)
Предговор към всички (universa) трудове на св. Атанасий (1698) (xv-xliv, лат.)
Откъс от предговора на Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557 (стр. xlii-xliii, лат.)
Предговор към читателя в editio commeliniana (Хайделберг, 1601) (стр. xliii-xliv, лат.)
Предварителни думи от старите издатели на Атанасий. 1482 (Barnabas Celsanus и Petrus Brutus, края на XV в.); 1520 (Nikolaus Beraldus, 1473-1550); 1532, Лион (стр. xliv-lii, лат.)
Географска карта (стр. liii)

Напомняне към живота на св. Атанасий (стр. liv-clvi, лат.)
Отбелязвания (animadversiones) към живота и писанията на св. Атанасий (стр. clvi-clxxxiv, лат.)
Списък на александрийските и римските патриарси (стр. clxxxiv-clxxxv)
„Живот и дело“ (Βίος καὶ πολιτεία/Vita et conversatio) на светия наш отец и изповедник Атанасий, архиепископ на Александрия, от неизвестен автор (incerto auctore) (стр. clxxxv-ccxi)
„Животът на Атанасий“ от Фотий (стр. ccxii-ccxxii)
„Животът на Атанасий“ от Метафраст (стр. ccxxiii-ccxlvi)
„Атанасий, двадесети измежду патриарсите“, превод от арабски на Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720 (стр. ccxlvii-ccli, лат.)

Дисертация За годината в която е починал св. Атанасий, александрийски патриарх, от Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus, архиепископ на Анкира (1666-1736) (венец. изд., 1777) (стр. cclii-cclix, лат.)
„За почитта/De cultu към св. Атанасий“ (Acta Sanctorum Bolland.) (стр. cclix-cclxxiii, лат.)
Похвали (elogia) на някои от древните, отдадени (tributa) на Атанасий (стр. cclxxiv-cclxxx)

Напомняне към двете книги „Срещу езичниците“ и „За въплъщението“ (кол. 1-2, лат.)
1. Реч срещу езичниците/Λόγος κατὰ Ἑλλήνων/Oratio contra gentes (кол. 3-95)
2. Реч за въчовечаването (ἐνανθρώπησις) на Словото (de humana natura a Verbo assumpta) и за Неговото явяване (ἐπιφάνεια/adventus) при нас чрез тяло (кол. 96-197)
Припомняне към следващото „Изложение на вярата“ (кол. 198-199, лат.)
3. „Изложение на вярата“/Ἔκθεσις πίστεως/Expositio fidei (кол. 200-207)
Припомняне към следващия трактат (кол. 208, лат.)
4. За „Всичко ми е предадено от Моя Отец“ (кол. 208-219)
Напомняне към Съборно послание до епископите (кол. 220-221, лат.)
5. Съборно послание до епископите (кол. 221-239)
Припомняне към Апология против арианите (кол. 240-247, лат.)
6. Апология против арианите (кол. 240-410)
Припомняне към писмото За решенията на никейския събор срещу арианите (кол. 411-414, лат.)
7. Писмо за решенията на никейския събор (кол. 415-476)
Припомняне към писмото За Дионисий (кол. 477-478, лат.)
8. За Дионисий Александрийски (кол. 477-521)
Напомняне към писмото до Драконтий (кол. 522, лат.)
9. Писмо до Драконтий (кол. 522-534)
Припомняне към Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 535-536)
10. Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 537-593)
Напомняне към следващата Апология (кол. 594, лат.)
11. Апология към цар Констанций (кол. 594-642)
Припомняне към Апологията за своето изгнаничество (кол. 643, лат.)
12. Апология за своето изгнаничество (кол. 643-679)
Припомняне към писмо до Серапион за смъртта на Арий и към писмото до монасите (кол. 680-684, лат.)
13. Писмо до брат Серапион (кол. 680-690)
14. „История на арианите“, към монасите (691-796)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 797-804, лат.)

https://books.google.bg/books?id=gMYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2slLxi269MUoWJMFp3bx0TbciCqF3WbMZXkddUvKG_FIa4gbi3IlULzh8#v=onepage&q&f=false

Том 26
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към четирите Речи против арианите (кол. 9-11, лат.)
1. Речи против арианите (кол. 12-525)
– Реч първа (кол. 12-145)
– Реч втора (кол. 146-321)
– Реч трета (кол. 322-467)
– Реч четвърта (кол. 468-525)
Напомняне към следващите писма на св. Атанасий към Серапион (кол. 526-528, лат.)
2. Писма до тмуитския епископ Серапион (кол. 529-676)
– Писмо I, срещу богохулстващите и казващите, че Светият Дух е творение (кол. 529-607)
– Писмо II, срещу казващите, че Синът е творение (кол. 608-623)
– Писмо III, за Светия Дух (кол. 624-637)
– Писмо IV, пак за Светия Дух (кол. 638-676)
Напомняне към писмото за синодите (кол. 677-680, лат.)
3. Писмо за съборите, проведени в Римини, Италия и Селевкия, Исаврия (написано в 359 г.) (кол. 681-793)
Напомняне към тома до антиохийците (кол. 794-795, лат.)
4. Том of антиохийците (кол. 795-810)
Напомняне към следващите трудчета от времето на цар Йовиан (кол. 811-813, лат.)
Из кореспонденцията на Йовиан (кол. 814-823)
Напомняне към „Животът на Антоний“ (кол. 824-834, лат.)
5. „Живот и дело на светия наш отец Антоний“, написано и изпратено за монасите, живеещи в чужбина, с превод и на Евагрий (кол. 835-981)
Припомняне към следващата книга на Атанасий (кол. 982-983, лат.)
6. „За въплътеното явяване (de incarnatione) на Бог Слово и против арианите“ (кол. 984-1027)
Напомняне към писмото до африканските епископи (кол. 1028, лат.)
7. „Към честнейшите епископи в Африка против арианите“ (кол. 1029-1047)
Припомняне към писмото до Епиктет (кол. 1048-1049, лат.)
8. Писмо до коринтския епископ Епиктет против еретиците (кол. 1050-1069)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до Аделфий (кол. 1070-1071, лат.)
9. Писмо до епископа и изповедник Аделфий против арианите (кол. 1070-1083)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до философа Максим (кол. 1084-1085, лат.)
10. Писмо до философа Максим (кол. 1086-1090)
Напомняне към двете книги против Аполинарий (кол. 1091-1092, лат.)
11. Речи против Аполинарий (кол. 1093-1165)
– Реч I, за въплъщението на нашия Господ Иисус Христос (кол. 1093-1131)
– Реч II, за спасителното явяване на Христос (кол. 1132-1165)
Напомняне към следващите две писма (кол. 1166, лат.)
12. Писмо до презвитерите Иоан и Антиох; до Паладий (кол. 1166-1169)
Припомняне към следващите три писма (кол. 1170, лат.)
13. Писмо до монаха Амун; от 39-то празнично писмо; до Руфиниан (кол. 1170-1181)
Напомняне към следващите две писма до Луцифер (кол. 1182, лат.)
14. Писма към Луцифер (кол. 1182-1185, лат.)
15. Други писма (кол. 1186-1189)
Напомняне към книгата за Троицата и Светия Дух (кол. 1190, лат.)
16. За Троицата и Светия Дух (кол. 1190-1217, лат.)
17. Различни фрагменти (кол. 1218-1261)
Напомняне към голямата реч на Атанасий „За вярата“ (кол. 1262-1263, лат.)
18. Реч „За вярата“ (кол. 1264-1295)
Напомняне към речта „За търпението“ (кол. 1296-1297, лат.)
19. „За търпението“ (кол. 1296-1309)
20. Други фрагменти (кол. 1309-1338)
21. „Празнични писма“ (44 писма; Рим, 1853) (кол. 1339-1449, лат.)

Списък на кодексите, които сме ползвали за първите два тома на трудовете на Атанасий (кол. 1450-1451, лат.)
Речник/Onomasticon (кол. 1452-1461, лат.)
Аналитичен показалец към двата предишни тома (кол. 1462-1519, лат.)
Показалец към Празнични писма (кол. 1520-1522, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1523-1524, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TRJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 27
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към следващото писмо до Маркелин за тълкуването на Псалмите (от венец. изд., 1777) (кол. 9-10, лат.)
1. Към Маркелин за тълкуването (ἑρμηνεία) на Псалмите (кол. 11-45)
Припомняне към изложенията на Псалмите (кол. 46-55, лат.)
2. Съображение/гледище (ὑπόθεσις) към Псалмите (кол. 56-59)
3. Изложения (expositiones) към Псалмите (кол. 60-546)
– Пс. 1-16 (кол. 60-109)
– Пс. 17-31 (кол. 110-163)
– Пс. 32-45 (кол. 164-217)
– Пс. 46-63 (кол. 218-282)
– Пс. 64-76 (кол. 283-349)
– Пс. 77-90 (кол. 350-403)
– Пс. 91-104 (кол. 404-472)
– Пс. 105-117 (кол. 473-479)
– Пс. 118 (кол. 480-509)
– Пс. 119-150 (кол. 510-546)

Напомняне към следващите фрагменти (кол. 547, лат.)
4. Фрагменти от коментарите към Псалмите (кол. 548-590)
Писмо, прикрепено към римското издание от 1746 г., от Nikolaus Antonellus (кол. 591-596, лат.)
Предговор на Antonellus (кол. 597-648, лат.)
5. За заглавията на Псалмите (кол. 649-1343)
– Пс. 1-16 (кол. 649-700)
– Пс. 17-31 (кол. 701-763)
– Пс. 32-45 (кол. 764-829)
– Пс. 46-63 (кол. 830-899)
– Пс. 64-76 (кол. 900-967)
– Пс. 77-90 (кол. 968-1045)
– Пс. 91-104 (кол. 1046-1109)
– Пс. 105-117 (кол. 1110-1175)
– Пс. 118 (кол. 1176-1218)
– Пс. 119-150 (кол. 1219-1343)

6. Фрагменти към Иов и Песен (кол. 1344-1361)
Напомняне към речите или коментарите към Матей (кол. 1362-1363, лат.)

7. Фрагменти към Матей (кол. 1364-1389)
Напомняне към откъсите от коментарите към Лука (кол. 1390-1391, лат.)
8. Фрагменти към Лука (кол. 1392-1403)
9. Фрагмент към 1 Кор. (кол. 1404-1408)

Показалец на гръцките изрази (кол. 1409-1410)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1411-1412, лат.)

https://books.google.bg/books?id=aBJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 28
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-19, лат.)
Каталог на ръкописите и издателите, които сме използвали в изданието на този том (кол. 20-22, лат.)

Спорни (dubia)

1. „За въплъщението (τῆς σαρκώσεως) на Бог Слово“ (кол. 23-29)
2. „Свидетелства от Писанието за естественото общение на Отец, Син и Свети Дух“ (кол. 30-80)
3. Съборно послание (кол. 81-84)
4. „Изобличение на лукавството (лицемерието, театралниченето; τῆς ὑποκρίσεως) на тези около Мелетий и Евсевий от Самосата против единосъщието“ (кол. 86-89)
5. „За въплъщението на Бог Слово“ (кол. 90-95)
6. „За вечното съществуване (ὕπαρξις) на Сина и Духа с Бога, и към савелианстващите“ (кол. 96-121)
7. „Че Христос е един“ (кол. 122-132)
8. „За съботите и обрезанието, от Изход“ (кол. 133-142)
9. Беседа за семето/сеенето (εἰς τὸν σπόρον/de semente) (кол. 144-168)
10. Към „идете в отсрещното село и ще намерите вързана ослица“ (кол. 170-185)
11. Към страданието (εἰς τὸ πάθος) на Господа и кръста (кол. 186-250)
12. За девството, или за аскезата (подвижничеството, περὶ ἀσκήσεως) (кол. 252-281)
13. Кратък синопсис (преглед) на Божественото Писание, на Стария и Новия завет (кол. 286-437)

Неавтентични (spuria)

14. Диалог на събора в Никея срещу Арий (πρὸς Ἄρειον) (кол. 439-501)
15. „Против всички ереси“ (кол. 502-524)
16. Защо Мелхиседек е наречен „без баща, без майка и без родословие“ (кол. 525-530)
17. Към благочестивейшия цар Йовиан (кол. 531)
18. „За определенията“ (кол. 532-553)
19. Учение към водача Антиох (διδασκαλία πρὸς Α. δοῦκαν/doctrinа ad Antiochum ducem) (кол. 556-589)
20. Към велможата Антиох (πρὸς Α. ἄρχοντα) (кол. 590-597)
21. Към велможата Антиох за много и необходими въпроси, обсъждани (ζητημάτων ἀπορουμένων) в божествените писания, които трябва да се познават от всички християни (кол. 598-709)
22. Речения и обяснения (ῥήσεις καὶ ἑρμηνείαι) на притчите в светото Евангелиe (кол. 710-796)
23. Реч за чудото, станало в Бейрут, за иконата на нашия Господ и Бог (кол. 797-823)
24. От „Реч срещу латините“ (кол. 824-831)
25. Съчинение за учението (σύνταγμα διδασκαλίας) към монашестващите и всички християни, клирици и миряни (κληρικοὺς τε καὶ λαϊκούς) (кол. 836-845)
26. „Изложение (διατύπωσις) към тези, които искат да живеят в покой“ (кол. 846-849)
27. Писма до блаженейшия Кастор (кол. 850-905)

Беседи, които се разпространяват под името на Атанасий (кол. 906-1113)

Диалози (5) за Троицата, където разговарят православен и аномей арианин (кол. 1114-1285)

Речи срещу различни ереси (кол. 1286-1394)

Други трудчета (opuscula) (кол. 1395-1609)
– към някой държавник (кол. 1395-1408)
– за Божиите заповеди към тези, които се оттеглят от света (кол. 1409-1420)
– към монасите (кол. 1420-1426)
– за храма в Атина (кол. 1427-1431)
– за тялото и душата (кол. 1432-1433)
– писма на Атанасий и някои римски първосвещеници (кол. 1441-1485)
– „Живот и дело на светата блажена учителка Синклитикия“ (кол. 1486-1558)
– символ на вярата на св Атанасий (кол. 1568-1605)

Атанасиев лексикон (кол. 1610-1616)
Речник (Onomasticon) (кол. 1617-1622)
Аналитичен показалец (кол. 1623-1632, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1633-1636, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1637-1644)
Съдържание на предишните издания (кол. 1645-1653)
Показалец на трудовете на св. Атанасий (кол. 1654-1656)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978690&view=1up&seq=93

Том 29
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Животът на св. Василий Велики (Vita S. Basilii Magni), кесарийски архиепископ (43 гл.) (v-clxxvii)
Предговор от Julius Garnerius (clxxvii-ccxli)
Справка „Библиотеката“ на Фабриций (Харлес, т. IX, 1804) (ccxli-cclxxv)

Забележителни (praecipuae) предговори от стари издания (cclxxv- cclxxxiv)
– от парижкото издание, 1520 (cclxxv-cclxxvi)
– от хагското, 1528 (cclxxvi-cclxxvii)
– от базелското, 1532 (cclxxvii-cclxxix)
– от венецианското, 1535 (cclxxix-cclxxxi)
– от базелското, 1551 (cclxxxii)
– от базелското, 1556 (cclxxxiii)
– от парижкото, 1618 (cclxxxiii-cclxxxiv)

Преглед (еlenchus) на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този първи том (cclxxxiv-cclxxxv)

Откъси/извадки (excerpta) от боландистките „Деяния“ на св. Василий (cclxxxv-cccxvi)

Предварителен трактат и превод на „Последование на тройния празник“ (на тримата доктори – Василий Велики, Григорий Назиански и Иоан Златоуст) от Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715 (cccxvi- cccxcvi)

1. Беседи към „Шестоднев“ (кол. 1-207)
– Беседа I (кол. 1-27)
– Беседа II (кол. 28-51)
– Беседа II (кол. 52-77)
– Беседа IV (кол. 78-93)
– Беседа V (кол. 94-117)
– Беседа VI (кол. 118-147)
– Беседа VII (кол. 148-163)
– Беседа VIII (кол. 164-187)
– Беседа IX (кол. 188-207)
2. Беседи към Псалмите (кол. 208-494)
3. „Против Евномий“ (кол. 495-773)
– кн. I (кол. 495-572)
– кн. II (кол. 573-652)
– кн. III (кол. 653-671)
– кн. IV (кол. 672-709)
– кн. V (кол. 710-773)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 774-780, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BIwyAQAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 30
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Добавка към първия том на трудовете на св. Василий Велики
1. За устройството (κατασκευή/structura) на човека (кол. 9-71)
– Реч I (кол. 9-37)
– Реч II (кол. 38-61)
– Реч III (кол. 62-71)
2. Беседи към Псалмите (кол. 72-117)
3. Тълкувание (ἑρμηνεία/enarratio/commentarius) към пророк Исаия (кол. 118-667)
– гл. I (кол. 118-229)
– гл. II (кол. 230-279)
– гл. III (кол. 280-333)
– гл. IV (кол. 334-344)
– гл. V (кол. 345-425)
– гл. VI (кол. 426-445)
– гл. VII (кол. 446-473)
– гл. VIII (кол. 474-505)
– гл. IX (кол. 506-525)
– гл. X (кол. 526-553)
– гл. X-XI (кол. 554-565)
– гл. XIII (кол. 566-605)
– гл. XIV (кол. 606-629)
– гл. XV (кол. 630-643)
– гл. XVI (кол. 644-667)
4. „За девството“ (кол. 668-809)
5. „Περὶ τῶν συνεισάκτων/De contubernalibus“ (кол. 810-827)
6. „Против арианите“ (кол. 828-831, лат.)
7. Изложение на св.св. Василий Велики и Григорий Богослов за светата и православна вяра (кол. 832-835, лат.)

Апологетическа реч на нечестивия Евномий, срещу която написа възражение Василий Велики (кол. 836-868)

Евстатий. Превод на „Шестоднев“ на св. Василий (кол. 869-968, лат.)
– беседи I-III (кол. 869-903)
– беседи IV-VI (кол. 904-937)
– беседи VII-IX (кол. 904-967)

Бележки на Фронтон Дукеус към Шестоднев, Псалми, Против Евномий, Исаия (кол. 969-1114, лат.)
Отбелязвания/наблюдения на Федерик Морел (кол. 1115-1131, лат.)
Разночетения към „Шестоднев“, „Устройството на човека“ и „За рая“ (кол. 1132-1155)

Показалец на предметите и думите, които се намират преди Добавката (кол. 1156-1223)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1224, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978810&view=1up&seq=10

Том 31
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (от Пруденций Маран) (кол. 9-158, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този и следващия том (кол. 159-162, лат.)

1. „За поста“ (περὶ νηστείας) (кол. 163-197)
– реч I (кол. 163-184)
– реч II (кол. 185-197)
2. Беседа към „Пази се, да не влезе в сърцето ти беззаконна мисъл“ (Вт. 15:9) (кол. 198-217)
3. Реч за благодарността (Περὶ εὐχαριστίας/De gratiarum actione) (кол. 218-237)
4. За мъченицата Юлита (кол. 218-261)
5. Към казаното според Лука (12:18): „Ще съборя житниците си и ще съградя по-големи“ (кол. 262-277)
6. Беседа към богатите (кол. 278-303)
7. Беседа, произнесена по време на град и суша (кол. 304-328)
8. Беседа за това, че Бог не е причина за злините (кол. 329-353)
9. Беседа десета, против гневящите се (кол. 354-371)
10. Беседа за завистта (кол. 372-385)
11. Беседа към началото на Притчи (кол. 386-423)
12. Беседа, насърчаваща светото кръщение (кол. 424-443)
13. Беседа против пияниците (кол. 444-463)
14. Беседа за вярата (кол. 464-471)
15. Беседа към „В началото бе словото“ (кол. 472-482)
16. Беседа за мъченика Варлаам (кол. 483-489)
17. Беседа за мъченика Гордий (кол. 490-507)
18. Беседа за светите 40 мъченици (кол. 508-525)
19. Беседа двадесета, за смирението (кол. 526-539)
20. Беседа за това, да не се приковаваме към житейските неща (кол. 540-563)
21. Към младежите: как да извлекат полза от езическите слова (кол. 564-589)
22. Беседа за светия мъченик Мамант (кол. 590-599)
23. Против Савелий, Арий и аномеите („неподобните“) (кол. 600-617)

„Подвижнически“ (Ἀσκητικά) (кол. 619-691)
24. Слова (кол. 619-691)
– предварителен очерк (προδιαθύπωσις) (кол. 619-625)
– аскетическа реч и увещание за оттегляне от светския живот и духовно усъвършенстване (кол. 626-647)
– за аскезата, или как монахът да се украсява (кол. 648-652)
– за Божия съд (кол. 653-675)
– за вярата (кол. 676-691)
25. „Начало на етиката“ (Ἀρχὴ τῶν ἠθικῶν) (кол. 692-888)
26. Разширени определения (ὅροι κατὰ πλάτος/regulae fusius tractatae) за същото (кол. 889-1051)
27. По-кратки определения (κεφαλαία τῶν ὅρων τῶν κατὰ ἐπιτομήν/capita regularum brevius tractatarum) (кол. 1052-1305)
28. Наказания (ἐπιτίμια) (кол. 1306-1315)
29. Аскетически постановления (ἀσκητικαὶ διατάξεις/constitutiones asceticae) (кол. 1316-1428)

Добавка
30. Беседи (кол. 1429-1513)
31. „За кръщението“ (кол. 1514-1628)
32. Литургия на св. Василий (кол. 1629-1677)
33. Молитви или ексорцизми (εὐχαὶ ἤτοι ἐξορκισμοί) на св. Василий за тези, които страдат от демони и за всяка болест (кол. 1678-1685)
34. Други беседи (кол. 1686-1794)

Бележки на Фронтон Дукеус към речите За поста, и по различни други въпроси (argumentis) (кол. 1795-1829)
Бележки и наблюдения на Федерик Морел към някои беседи на св. Василий (кол. 1830)
Разночетения (кол. 1831-1843)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1844-1848, лат.)

https://books.google.bg/books?id=ZhfZAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 32
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор, в който се разисква (disseritur) за много въпроси, отнасящи се (pertinentibus) до учението на св. Василий (кол. 9-65, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този том (кол. 66, лат.)

1. За Светия Дух, към св. Амфилохий, епископ на Икониум, гл. 30 (кол. 67-218)
2. Писма (кол. 219-1112)
– сбирка (classis) I (46 писма от 357 до 370 г.) (кол. 219-381)
– сбирка II (245 писма от 370 до 378 г.) (кол. 382-1033)
– сбирка III (75 писма – недатирани, много съмнителни и някои неавтентични) (кол. 1034-1112)

Добавка към трети том на трудовете на св. Василий Велики
Напомняне (кол. 113-114, лат.)
3. Речи (24) за нравите (ἠθικοὶ λόγοι), избрани от Симеон Магистър и логотет от всички съчинения (πραγματείαι) на св. Василий Велики (кол. 1115-1382)
– първа, за добродетелта и порочността (кол. 1115-1133)
– втора, за преподаването и поучаването (νουθεσία) (кол. 1134-1146)
– трета, за любовта към Бога и ближния (кол. 1147-1153)
– четвърта, за милостта (ἐλεημοσύνη) (кол. 1154-1167)
– пета, за богатството и бедността (кол. 1168-1181)
– шеста, за алчността (πλεονεξία) (кол. 1182-1195)
– седма, за греха (кол. 1196-1217)
– осма, за покаянието (μετάνοια) (кол. 1218-1237)
– девета, за молитвата (кол. 1238-1245)
– десета, за поста (кол. 1246-1255)
– единадесета, за смъртта (кол. 1256-1277)
– дванадесета, за мъката и унинието (λύπη καὶ ἀθυμία) (кол. 1278-1287)
– тринадесета, за търпението и дълготърпеливостта (μακροθυμία) (кол. 1288-1297)
– четиринадесета, за бъдещия съд (кол. 1298-1305)
– петнадесета, за началството и властта (ἀρχὴ καὶ ἐξουσία) (кол. 1306-1315)
– шестнадесета, за лакомията и пиянството (кол. 1316-1327)
– седемнадесета, за гнева и омразата (кол. 1328-1335)
– осемнадесета, за завистта и клеветата (βασκανία) (кол. 1336-1345)
– деветнадесета, за благоразумието и необуздаността (σωφροσύνη καὶ ἀκολασία) (кол. 1346-1353)
– двадесета, за смирението и тщеславието (κενοδοξία) (кол. 1354-1359)
– двадесет и първа, за успеха (εὐτυχία), неуспеха и разумността (φρόνησις) (кол. 1360-1365)
– двадесет и втора, за промисъла (кол. 1366-1373)
– двадесети трета, за душата (кол. 1374-1376)
– двадесет и четвърта, за почитта към родителите, за старостта и младостта (кол. 1377-1381)
Показалец за местата, от които тези 24 речи са били съставени (compositi) (кол. 1382, лат.)

П. Маран. Прибавки и поправки (Addenda et emendanda) (кол. 1383-1388, лат.)
Бележки на Фронтон Дукеус към книгата „За Светия Дух“ (кол. 1389-1394)

Ред на писмата на св. Василий Велики (кол. 1395-1408)
Азбучен показалец на писмата (кол. 1409-1412)
Показалец на предметите и думите, които се намират в трети том преди Добавката (кол. 1413-1437, лат.)
Показалец на предметите и думите, които се намират в Добавката (кол. 1438-1442, лат.)
Аналитичен показалец на предметите и думите, които се намират в четвърти том (кол. 1442-1539, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1540-1562, лат.)

https://books.google.bg/books?id=lsYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 33
(1857)

IV век

Св. наш отец Кирил, иерусалимски архиепископ
всички налични трудове
с усърдието и труда (studio et opera) на
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/ Antonius Augustinus Touttaeus (1677-1718), бенедиктински монах и презвитер
следват
оцелелите писания или фрагменти на
Петър II и Тимотей, александрийски предстоятели,
Аполинарий Лаодикийски, Теодор Тарсийски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
Предговор (кол. 9-29, лат.)
Справка за ръкописните кодекси, съобразно които това издание е поправено (castigata) (кол. 9-29, лат.)
Дисертации за Кирил
– дисертация I, 15 гл. (за живота и делата на св. Кирил Иерусалимски) (кол. 32-123, лат.)
– дисертация II, 6 гл. (за писанията на св. Кирил и най-много за катехизисите) (кол. 124-167, лат.)
– дисертация III, 13 гл. (за различни части на Кириловото учение) (кол. 168-293, лат.)
Свидетелства на древните за св. Кирил Иерусалимски и неговите писания: Епифаний, Иероним, Филосторгий, Сократ, Созомен, Теодорит, Евстратий, Леонтий, Анастасий Синаит, Симеон Метафраст, Евтихий Александрийски, Кедринос, Никифор Калист, римски мартиролог, гръцки миней (кол. 294-321)

1. Катехизиси (23) на св. Кирил, иерусалимски архиепископ (кол. 322-1127)
– прокатехизис (кол. 331-366)
– първи катехизис (кол. 367-378)
– втори катехизис (кол. 379-423)
– трети катехизис (кол. 424-449)
– четвърти катехизис (кол. 450-503)
– пети катехизис (кол. 504-532)
– иерусалимски Символ, събран от различни места на Кириловите катехизиси (кол. 533-535)
– шести катехизис (кол. 536-603)
– седми катехизис (кол. 605-622)
– осми катехизис (кол. 623-635)
– девети катехизис (кол. 636-657)
– десети катехизис (кол. 658-689)
– единадесети катехизис (кол. 690-723)
– дванадесети катехизис (кол. 724-769)
– тринадесети катехизис (кол. 770-822)
– четиринадесети катехизис (кол. 823-865)
– петнадесети катехизис (кол. 866-915)
– шестнадесети катехизис (кол. 916-965)
– седемнадесети катехизис (кол. 966-1012)
– осемнадесети катехизис (кол. 1013-1059)
– деветнадесети катехизис (кол. 1060-1075)
– двадесети катехизис (кол. 1076-1084)
– двадесет и първи катехизис (кол. 1085-1094)
– двадесет и втори катехизис (кол. 1095-1105)
– двадесет и трети катехизис (кол. 1106-1127)

2. Беседа за болния, който лежал до къпалнята (Иоан 5:2-16) (кол. 1128-1153)

3. Писмо до цар Константин за явилия се в небесата знак на кръст от светлина (кол. 1154-1178)
Фрагменти от загубени трудове на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1179-1182)
Трудове, приписвани (supposita) на св. Кирил

4. Реч за посрещането (ὑπαπαντή) на нашия Господ и Спасител Иисус Христос при Симеон Богоприимец (кол. 1183-1204)

Неавтентични писма до и от папа Юлий (кол. 1205-1210)

Избрани посветителни писма, предговори и наблюдения на издателите на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1211-1272, лат.)
– на Joannes Grodecius, 1525-1596 (Братислава, 1564) (кол. 1211-1218, лат.)
– на Jean Prevost/Joannes Prevotius, 1585-1631 (Париж, 1608) (кол. 1219, лат.)
– на Thomas Milles, 1671–1740 (Оксфорд, 1703) (кол. 1220-1260, лат.)
Описание и история на базиликата на Възкресението (кол. 1261-1272, лат.)

Пeтър II, александрийски епископ (кол. 1273-1293)
Справка (кол. 1273-1275, лат.)
1. Съборно послание (при Теодорит IV,22) (кол. 1276-1293)

Тимотей, александрийски епископ (кол. 1294-1309)
Справка (кол. 1294-1295, лат.)
1. Канонически отговори (ἀποκρίσεις κανονικαί) (кол. 1296-1307)
2. Писмо до Диодор, епископ на Тир (кол. 1308-1309, лат.)

Аполинарий, лаодикийски епископ (кол. 1310-1537)
Справка (кол. 1310-1313, лат.)
1. Превод на Псалтира
– Пс. 1-16 (кол. 1314-1329)
– Пс. 17-31 (кол. 1330-1353)
– Пс. 32-45 (кол. 1354-1377)
– Пс. 46-63 (кол. 1378-1399)
– Пс. 64-76 (кол. 1400-1422)
– Пс. 77-90 (кол. 1423-1449)
– Пс. 91-104 (кол. 1450-1471)
– Пс. 105-117 (кол. 1472-1491)
– Пс. 118 (кол. 1492-1505)
– Пс. 119-150 (кол. 1506-1537)

Исаак, християнин от юдей (кол. 1538-1545, лат.)
Справка (кол. 1538-1541, лат.)
1. За вярата. За светата Троица и въплъщението на Господа (кол. 1542-1545, лат.)

Теодор, тарсийски епископ (кол. 1546-1627)
Справка (кол. 1546-1561, лат.)
1. Фрагменти от катените (кол. 1562-1627)
Прибавки към Аполинариевия превод на Псалмите (кол. 1628-1633)

Показалец на предметите, които се съдържат в Кириловите катехизиси, в бележките, добавката и предшестващите (praeviis) дисертации (кол. 1634-1715, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1716-1720, лат.)

Том 34
(1860)

IV век

Св. наши отци Макарий Египетски и Макарий Александрийски
всички налични трудове
следва
отново прегледана (recognita) от същите издатели
„Лавсаик“ (Historia Lausiaca) от Паладий Еленополски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7, лат.)

Мнение/предисловие (avis) на издателите (кол. 8, фр.)

За „Животите“ за светите Макариевци, Египетски и Александрийски. Критически и исторически въпроси, 8 гл. (кол. 9-176, лат.)
– пролегомени (кол. 9-37, лат.)
– Паладий за св. Макарий Египетски (кол. 38-63, лат.)
– Паладий за св. Макарий Александрийски (кол. 64-103, лат.)
– Руфин за св. Макариевци (кол. 104-113, лат.)
– Евагрий, Иероним, Касиан за св. Макариевци (кол. 114-123, лат.)
– кн. III-VII от collectio Rosweidiana за животите на отците и изреченията на св отци за св. Макариевци (кол. 124-149, лат.)
– за изданията на Possinus и Cotelerius (кол. 150-159, лат.)
– Сократ, Созомен и други църковни писатели за Макариевците (кол. 160-176, лат.)

Първа добавка, съдържаща „Деянията“ на светите Макариевци
– Животът на св. Макарий Египетски от Паладий (кол. 177-183)
– Животът на св. Макарий Александрийски от Паладий (кол. 184-199)
– други места от „Лавсаик“ и някои кодекси (кол. 200-229)

Втора добавка, съдържаща „Изреченията“ (ἀποφθέγματα) на светите Макариевци (кол. 230-263)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791. Две дисертации за писанията на св. Макарий Египетски (кол. 264-283, лат.)

Първо издание на Беседите на св. Макарий Египетски. Предговор към латинския превод на беседите на Joannes Picus (Париж, 1559) (кол. 284-299, лат.)
Предговор на Zacharias Palthenius, 1570-1615 (Франкфурт, 1594) (кол. 300-307, лат.)
Статията в „Суда“ (кол. 310)
Предговор към изданието от 1622, Париж от Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626 и др. (кол. 310-316, лат.)
1. Беседи на св. Макарий Египетски (кол. 317-323)
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686. Пролегомени към трудчетата на св. Макарий Египетски, издадени от самия него (Париж, 1684) (кол. 324-351, лат.)
Johann Georg Pritius, 1662-1732. Предговор към изданието на беседите на св. Макарий Египетски (Лайпциг, 1714) (кол. 352-369, лат.)
Пролегомени на Андреа Галанди (кол. 370-377, лат.)
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717 и William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713. За св.св. Макарий Египетски и Александрийски (кол. 378-391, лат.)
Й.А. Фабриций. За животите и писанията на св.св. Макарий Египетски и Александрийски (Харлес, 1802; т. VIII) (кол. 392-400, лат.)
2. Писма и молитви на Макарий Египетски (кол. 401-448)
3. Духовни беседи (50) на св. Макарий Египетски (кол. 449-821)
– Беседи 1-10 (кол. 449-543)
– Беседи 11-20 (кол. 544-655)
– Беседи 21-30 (кол. 656-727)
– Беседи 31-40 (кол. 728-767)
– Беседи 41-50 (кол. 768-821)
4. Аскетически трудчета (кол. 822-970)
– за пазенето на сърцето (кол. 822-841)
– за съвършенството в Духа (кол. 842-852)
– за молитвата (кол. 853-865)
– за търпението и различаването (διάκρισις) (кол. 866-889)
– за издигането на ума (кол. 890-907)
– за любовта (кол. 908-935)
– за свободата на ума (кол. 936-967)
– правило към монасите (кол. 968-970, лат.)

Св. Серапион, Макарий, Пафнутий и другият Макарий. „Правило към монасите“ (кол. 971-982, лат.)
Източно правило, избрано от правилата на източните отци – от дякон Вигилий (кол. 983-990, лат.)
Паладий, еленополски епископ. „Лавсаик“
Предговор на Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584 (Дукеус; Париж, 1624) (кол. 991-994, лат.)
Предговор на Паладий (кол. 997-1010)
Ἡ πρὸς Λαύσον ἱστορία/Historia Lausiaca, 151 гл. (кол. 1007-1261)
Забележка от Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629 (кол. 1262-1278, лат.)

Аналитични показалци към св.св. Макарий Египетски и Макарий Александрийски (кол. 1279-1293, лат.)
Показалец към „Лавсаик“ (кол. 1294-1302, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1303-1308, лат.)

***

(по технически причини размествам реда – вм. 35 давам 40. Ще се случва и по-нататък, с Божия помощ)

Том 40
(1863)

IV век

Св. египетски Отци
всички трудове
предхождат ги (praecedunt)
всички оцелели (quae supersunt) трудове
на
Филон Карпасийски, Астерий Амасийски, Немезий Емески, Иероним Грък

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Филон, епископ на Карпасия. „Тълкуване (ἑρμηνεία) към Песен на песните“ (изд. халкедонски епископ Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774; Рим, 1772) (кол. 9-154)
Предговор (кол. 9-26, лат.)
1. „Тълкуване (ἑρμηνεία/enarratio) към Песен на песните“ към презвитер Евстатий и дякон Евсевий (кол. 27-154)

Св. Астерий, амасийски епископ (кол. 27-154)
Историческа и литературна справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. IX, стр. 513 (кол. 155-159, лат.)
Предговор на François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679 (кол. 160-162, лат.)
1. Беседи (21) на св. Астерий (кол. 163-477)
– за богатия и за Лазар (Лука, 16:19) (кол. 163-179)
– за неправедния пристойник (Лука, 16:1) (кол. 180-193)
– против алчността (πλεονεξία) (кол. 194-215)
– против празника „Календи“ (кол. 216-225)
– за „позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина?“ (Мат., 19:3) (кол. 226-239)
– за пророк Даниил и за Сусана (Дан., 13:2) (кол. 240-249)
– за слепия от рождение (Иоан, 9:1) (кол. 250-263)
– похвала на светите първовърховни (κορυφαίους) апостоли Петър и Павел (кол. 264-299)
– похвала за св свещеномъченик Фока (кол. 300-313)
– десета, похвала за светите мъченици (кол. 314-333)
– разказ (ἔκφρασις) за всехвалната мъченица Евфимия (кол. 334-337)
– похвала за св. първомъченик Стефан (кол. 338-354)
– насърчение (προτρεπτικός) за покаяние (кол. 355-369)
– за началото на поста (кол. 370-389)
– към Пс. 5, първа-пета (кол. 390-443)
– двадесета, към Пс. 6 (кол. 444-459)
– към Пс. 7 (кол. 460-477)
Добавка към Астерий, от „Амфилохии“ на Фотий. „Колко Астериевци е имало и какво е било тяхното мнение (δόξα/opinio)“ (кол. 478-479)

Немезий, епископ на Емеса (кол. 480-844)
Историческа справка (кол. 480-483, лат.)
Предговор на Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811 (Хале, 1802) (кол. 484-486, лат.)
Обяснение (explicatio) на съкращенията и справка за изданията, кодексите, преводите и останалите трудове, които са използвани (adhibita) в това издание (кол. 487-491, лат.)
Предговор към антверпенското издание (Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577 et Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589) (кол. 492-495, лат.)
Предговор към оксфордското издание (кол. 496-500, лат.)
Фабриций за Немезий. Bibliotheca graeca; т. VII, стр. 549 (кол. 501-502, лат.)
1. „За природата на човека“, 44 гл. (кол. 503-817)
Забележки на оксфордския издател към Немезий (кол. 819-844, лат.)

блаж. Иероним, гръцки богослов
Историческа справка (кол. 845-846, лат.)
1. Диалог за Светата Троица между евреин и християнин (кол. 847-859)
2. „Старание (φιλοπονία), полезно за всеки християнин“ (кол. 860-866)

Египетски отци от IV век
Св. Орсиезий, тавенисийски авва (кол. 867-895)
Св. Серапион, тмуитски епископ (кол. 896-941)
Св. Пахомий, тавенисийски авва (кол. 942-952)
Св. Антоний Велики (кол. 953-1102)
Св. авва Исаия (кол. 1103-1213)
Евагрий Понтийски (кол. 1214-1286)

Том 41
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър
всички трудове, които беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)
прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения Дени Пето от Орлеан (Париж, 1622)

Том първи

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (4 стр. без ном., лат.)
Справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VIII, 1802 (стр. i-xiv, лат.)
– животът на св. Епифаний
– други Епифаниевци
– издания на св. Епифаний
– налични автентични писания
– загубени писания
– съмнителни, които изглежда слядва да се отдадат (tribuenda) на някойпо-късен Епифаний
– неиздадени
Посветително писмо от Пето до кардинал Франсоа дьо Ларошфуко (Rupifucaldius), 1558–1645 (да не се бърка с писателя, 1613-1680) (кол. 9-15, лат.)
До католическия и искрен (catholicus et candidus) читател (кол. 16-19, лат.)
Някои похвали на древните за Епифаний (Иероним, Августин, Созомен) (кол. 20-23)
„Животът на св. Епифаний“. Откъси/извадки от казаното от Иоан, негов ученик (кол. 24-73)
Полибий, епископ на Ринокорури. Останалото от неговия „Живот на св. наш отец Епифаний, епископ на Константия“ (кол. 74-115)
„Деяния на св. Епифаний“ , 7 гл. от Daniel von Papenbroeck/Paperbrochius, 1628-1714 (от боландистките „Деяния на светиите“ т. III; Венеция, 1738) (кол. 116-151, лат.)
Дени Пето. „Предварителни размишления“ (προθεωρία) към труда на Епифаний, надписан „Panarium“ (кол. 152-154, лат.)
Писмо на презвитерите Акакий и Павел до Епифаний и отговор (кол. 155-172)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“ (Panarium sive arcula)
– кн. I, t. 1 (1-20 ерес) (кол. 173-285)
– кн. I, t. 2 (21-33 ерес) (кол. 286-577)
– кн. I, t. 3 (34-46 ерес) (кол. 578-849)
– кн. II, t. 1 (47-64 ерес) (кол. 850-1199)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1200, лат.)

Том 42
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър

всички трудове, което беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)

прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения
Дени Пето от Орлеан
(Париж, 1622)

Том втори

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (без ном., лат.)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър (кол. 9-832)
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“
– кн. II, т. 2 (65-69 ерес) (кол. 9-335)
– кн. III, т. 1 (70-76 ерес) (кол. 336-639)
– кн. III, т. 2 (77-80 ерес) (кол. 640-773)
– истинна реч за вярата на съборната и апостолска Църква/καθολικῆς καὶ ἀποστολικῆς Ἐκκλησίας/expositio fidei (кол. 774-832)

2. „Обобщение/сбито изложение“ (ἀνακεφαλαίωσις/sive eorum quae in Panario dicta sunt summa comprehensio) (кол. 833-886)
– кн. I, т. 1 (кол. 833-853)
– кн. I, т. 2 (кол. 854-859)
– кн. I, т. 3 (кол. 860-863)
– кн. II, т. 1 (кол. 864-867)
– кн. II, т. 2 (кол. 868-869)
– кн. III, т. 1 (кол. 870-873)
– кн. III, т. 2 (кол. 874-886)

Добавка от дисертации

Диатриба за рождената година на Христос (кол. 887-939, лат.)
Друга диатриба: за годината и деня на Господните страсти (кол. 940-1015, лат.)
Диатриба за древния начин на покаяние в Църквата (кол. 1016-1045, лат.)
За хорепископите (кол. 1046-1053, лат.)
За двойния цикъл et embolismorum ratione (кол. 1054-1057, лат.)
За псевдосинодите в Сирмиум и Анкира, и за други полуариански деяния – разказ (narratio) на Сократ, Созомен и останалите (кол. 1058-1071, лат.)
За някои древни обреди (veteribus ritibus) на Църквата (кол. 1072-1102, лат.)

Аналитичен показалец към първите два тома (кол. 1103-1126, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1127-1128, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TvQUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Изследователи на гръкоезичната патристика, чиито текстове са публикувани в MPG

XV век

Barnabas Celsanus, края на XV в.
Petrus Brutus, края на XV в.

XVI век

до 1580

Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536
Бернардин Донат/ Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557
Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577

до 1600

Николай Галасий/Nicolas des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581
Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581
Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584
Франсиско Торес/Francisco Torres/Franciscus Turrianus, 1509-1584
Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589
Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius, 1532-1590
Joannes Grodecius, 1525-1596
Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599
Амброзий Ферари/Ambrosius Ferrarius, XVI в.
Готфрид Тилман/Godefroy/Godefridus Tilmann (?)

XVII век

до 1632

Мартин дел Рио/Martinus Delrio, 1551-1608
Франсоа Феуарден/François Feuardent/ Franciscus Feuardentius, 1539-1610
Zacharias Palthenius, 1570-1615
Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius, 1550-1616
Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617
Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626
Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629
Jean Prevost, 1585-1631
Петър Ланселий/Petrus Lansselius, 1580-1632

до 1662

Николай-Хуго Менар/Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus, 1585-1644
François Viger/Franciscus Vigerus, 1590-1647
Балтазар Кордерий/Balthasar Cordier/Corderius, 1592-1650
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652
Патрик Янг/Patrick Young/Patricius Junius, 1584-1652
Петър Халоа/Petrus Halloix, 1571-1656
Лука Холстен/Lukas Holste/Lucas Holstenius, 1596-1661
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca, 1594-1662

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676
François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679
Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689
Basilius Millanius Casinatis/Б.М. Касинат (?)

XVIII век

до 1736

Йохан Ернст Грабе/Johannes Ernst Grabe/Ioannes Ernestus Grabe, 1666-1711
William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713
Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715
René Massuet/Renatus Massuetus, 1666-1716
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/Antonius Augustinus Touttaeus, 1677-1718
Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720
Денис-Николай льо Нури/Denis-Nicolas Le Nourry, 1647-1724
Johann Georg Pritius, 1662-1732
Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus,1666-1736 (архиепископ на Анкира)
Йохан Алберт Фабрициус/Johann Albert Fabricius, 1668-1736

до 1772

Thomas Milles, 1671–1740
Шарл де ла Рю/Charles de la Rue/Carolus Delarue, 1684-1740
Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741
Шарл Венсан де ла Рю/Charles Vincent de la Rue/Carolus Vincentius Delarue, 1707-1762
Пруденций Маран/Prudentius Maranus, 1683-1762
Джовани Манси/Giovanni Domenico Mansi/Joannis Dominici Mansi, 1692-1769
Dominic Vallarsi, 1702-1771

до 1800

Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774 (епископ на Карпасия)
Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/Bernard de Rubeis, 1687-1775
Андреа Галанди/Andrea Gallandi/Gallandus, 1709-1779
Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784
Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani, 1712-1786 (епископ на Падуа)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791

XIX век

до 1855

Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811
Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815
Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826
Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854
Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854

до 1900

Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868
Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870
Константин Тишендорф/Konstantin von Tischendorf, 1815-1874
Ернст Г. Герсдорф/Ernst Gotthelf Gersdorff, 1804-1874
Жак-Пол Мин/Jacques Paul Migne, 1800-1875
Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883
Адолф Щирен/Adolphus Stieren, 1813-1884
Карл-Йозеф Хефеле/Karl Joseph von Hefele, 1809-1893
Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto, 1816-1897

***

Новобългарски преводи на текстовете, публикувани в MPG
(справки от Георги Митов)

1. Св. Климент Римски. Две послания до коринтяните (Прев. Димитър Димитров). София: Синодално издателство, 2011

2. св. ап. Ерм. Пастирът, кн. I-II (Прев. Никола Антонов) http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm; също – „Писмо до Диогнет“, прев. Св. Риболов в Изборник – светоотеческо наследство. „Омофор“, 2001

3. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия (Прев. Иван Христов). София: ЛИК, 2001.
Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена (Прев. Лидия Денкова). София: Гал-Ико, 1999. Второ преработено и допълнено издание: http://eprints.nbu.bg/2504/ (Достъп: 11 януари 2021)
Дионисий Ареопагит. За мистическото богословие (Прев. Николай Кочев) – Философски алтернативи, 4, 1995, 124-133

5. Изборник – светоотеческо наследство (Прев. Светослав Риболов). София: Омофор, 2001. Съдържа преводи от съчиненията на св. Игнатий Антиохийски и на св. Поликарп Смирненски; също – „Мъченичеството на св. Поликарп“ и „Фрагменти“ на св. Папий, епископ Иераполски.

8. Климент Александрийски. Увещателно слово към елините (Прев. Стела Панайотова) – ГСУ-ЦСВП, 84-85 (4), 1994, 161 сл.

11. Ориген. За началата. Кн. 1. София, 2003 (Преводът е направен от руски и английски, както е споменато в предговора, но на места е взет под внимание и латинския текст според превода на Руфин – https://duhovno-razvitie.com/origen.pdf)

(ще се допълва)

***

Кратък списък на автори и произведения по томове

I-II т.

– св. Климент Римски
Първо и второ послания до коринтяни
Две послания към девиците
„Клементини“ – „Recognitiones“, „Двадесет беседи“ (quae feruntur)
„Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
Литургия на св. Климент
„Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.)
– „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae)
– св. апостол Варнава
Съборно послание
– св. ап. Матия
– папа Анаклет
Писма и разпоредби (Epistolae et decreta)
– св. ап. Ерм
„Пастир“
– „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (Testamenta XII patriarcharum)
– „Писмо до Диогнет“
– „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей от презвитерите и дяконите на Ахея “

III-IV т.

– св. Дионисий Ареопагит
„За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia)
„За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia),
„За божествените имена“ (De divinis nominibus),
„За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum),
11 Писма (Epistolae)
Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi)
– Схолии на св. Максим и Парафрази на Георги Пахимер
– „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт.
– Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“
– За Дионисий Ареопагит от „Суда“
– Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“
– Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“
– Методий (Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“

V т.

– св. Игнатий Богоносец
Послания
Литургия на св. Игнатий
– Мъченичество на св. свщмчк Игнатий Богоносец
– св. Поликарп, епископ на Смирна
Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп
Послания на
– папа Еварист
– папа Александър I
– папа Сикст I
– папа Телесфор
– папа Хигин
– папа Пий I
– папа Аникет към епископите на Галия
– папа Сотер
– папа Елевтерий
– Фрагменти на св. Мелитон Сардийски
– Папий от Хиераполис
– св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина
– Аристид
– Агрипа Кастор
– Аристон от Пела
– Клавдий Аполинарий
– св. Хегезип
Коментари за деянията на Църквата
– Пантен
– Родон
– Максим, Иерусалимски епископ
Фрагмент от За материята
– Поликрат, еп. Ефески
Фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
„Деяния на св. Тимотей“
– св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска
– св. Серапион, антиохийски епископ
– Аполоний
– Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други
– „Страдание на свв. Епиподий и Александър“
– „Страдание на св. Симфориан“
– „Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия“
– папа Виктор I
– Архей, епископ на Африка

VI т.

– св. Юстин, философ и мъченик
„Реч към елините“
„Увещание към елините“
„За монархията“
„Апология за християните към Антонин Пий“
„Апология за християните към римския сенат“
„Диалог с юдеина Трифон“
Неавтентични (spuria)
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните“ относно някои необходими питания
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“
„Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“
Фрагменти от „За възкресението“
– Тациан
„Против елините“
„Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод
„За възкресението на мъртвите“
– Атенагор Атински, християнски философ
– Теофил, антиохийски епископ
„До Автолик“
– Ермий философ
„Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“

VII-IX т.

– св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“/῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или„Против ересите“
– Климент Александрийски
„Увещание към елините“ („Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes)
„Педагог“
„Стромати“
„Кой богат ще се спаси“
Спорни (dubia)
„Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
„За промисъла“, „За душата“ и др.

X т.

– св. Зефирин, римски първосвещеник
– Гай (Caius), римски презвитер
– Юлий Африкан
„Хронография“
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос
– св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик
– св. Урбан I, римски първосвещеник
– Астерий Урбан
– папа Понтиан
– папа Антер
– папа Фабиан
– св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик
– св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия
– Теогност Александрийски
– Пиерий, александрийски катехист
– Малхион, презвитер на Антиохийската църква
– св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата Трудове и фрагменти
– св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец
– св. Дионисий, александрийски епископ
– Макарий Магнезийски
– св. Архелай, епископ на Месопотамия
– св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква
– св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква

XI-XVII т.

– Ориген
Писмо до Африкан За историята на Сузана
Писмо до Григорий [Чудотворец]
„За възкресението“
Фрагменти от „Стромати“
„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“
„За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“
„Увещание за мъченичество“
„Срещу Целз“
„Диалог за правилната вяра в Бога“
Тълкувания/коментари (ἐξηγητικά)
към Стария завет
към Новия завет
„Филокалия“
Хексапли (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“)
– „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“
Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica)
– „Към Иов“ на анонимен автор
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)
– Апология на мъченик Памфил за Ориген
– Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги

XVIII т.

– св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
„Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia)

„За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio)
от „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione)
от „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis)
от книгите „Против Порфирий“
„За Симеон и Анна“
Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum)
Фрагменти
от Беседа За Господния кръст
други
– Александър епископ на Ликополис. „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum
– св. Петър, александрийски епископ и мъченик
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Послание (еpistola canonica) на св. Петър, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара
Послание на св. Петър до александрийската църква
От „Книга за божеството“ на светейшия Петър
Фрагменти
– св. Александър, александрийски епископ
Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου
Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini)
– св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик
Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio)
Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор
Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий
Литургия на св. Евстатий
Коментар към „Шестоднев“
– Тит, бострийски епископ
Три книги Против манихеите
Реч за Цветница
– Маркел, епископ на Анкира
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски
Изповедание на вярата на анкирската църкваИзповедание на вярата на анкирската църква
– Теодор, хераклейски епископ
от „Тълкование към Исаия“

XIX т.

– Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
„Хроники“
– презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“
– Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ на Арат
– Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“
– Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний
– Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г.
– от Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат
– Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3
– Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат
– „Родът и животът на Арат“
– Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“
– св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“
– монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“
– св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata
– Аеций. „За значението на небесните тела“

XX-XXI т.

– Евсевий Памфил
„Църковна история“
„Животът на цар (imperator) Константин“
– Реч на цар Константин към събранието на светиите
Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus)
„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis), от книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber),
Писма на Евсевий
„Подготовка за Евангелието“

5 дек 2017 b

22-29 ноем 2020

Античната демокрация (и други интервюта)

1.
За Европа

Любомира Константинова:
– „Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг – там, едни работел това, друг – онова, едни бил православен, друг – католик или нещо друго. Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим? Заради доброто на всички ни.
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула. Събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината.“
Думите са на Н. Гочев, преподавател в Катедра „Класическа филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“; думи, публикувани в изданието „Гласове“. А истини за това, какво ни подсказва за бъдещето връщането в миналото на Европа се надяваме да чуем и ние тук, в „Нашият ден“. Здравейте, г-н Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте, добро утро.

Л.К.:
– Върнахме се две години назад – с думите, които сте изрекли и сте написали за „Гласове“. А колко назад в миналото на Европа, към кои истории на Европа е необходимо да се върнем, за да видим и днешния ден, и оттук нататък бъдещето ни?

Н.Г.:
– Историята на Европа като място, където хората са живели и са решавали проблеми на общностния живот е, за щастие, обозрима. Ние имаме добри писмени свидетелства за около 2 500, и малко повече години назад. Ако трябва да помислим, да погледнем в старите книги и да разберем откога се говори за Европа, откога хората, които живеят тук, започват да се осъзнават като нещо отделно, трябва да се върнем – това се е казвало много пъти – към древна Гърция, към полисното време. Интересно е да се каже как древните гърци са разбрали, че са европейци – значи нещо друго от хората, които живеят по други места.
Те са го разбрали, мисля, в резултат на една война: иначе може би нямаше да го узнаят толкова бързо и така ясно. Това е била войната срещу персийската империя, чийто приемник, езиков и като съзнание, е днешният Иран. В онзи момент тя е покривала под себе си почти цялата азиатска суша – тази, на която е по-лесно да се живее.
Тази империя, като всяка друга, е имала стремеж към експанзия и се е сблъсквала с общества, които обитавали по нейните периферии; а гърците, като европейци, били точно в периферията на персийската империя. И се е стигнало до военен сблъсък, в който – сякаш по чудо – гърците са устояли. Но понеже опасността е била голяма, те започнали да обмислят случилото се и са стигнали до извода, че са нещо различно – „като европейци“.
Има един велик историк, чиято книга стои в началото на тези размисли – това е Херодот. Той казва: „Светът има три части: една е Европа, друга е Азия…“ А третата, която нарича „Либия“, ние впоследствие сме нарекли Африка. „И“, казва, „между първите две, Европа и Азия, отдавна има напрежение и сблъсъци; а наскоро се проведе една голяма война, на която нашите бащи бяха свидетели.“
Та по времето на Херодот, значи V в. преди Христос, ние вече имаме едно изречено, осъзнато противоречие – между хората, които живеят на европейските територии и онези, които живеят в Азия; и то се е проявило във военен сблъсък.

Л.К.:
– В последващи времена, във време на война или на мир по-ясно личи това самоопределяне? С него можем да препратим и към голямата тема за бежанците, и темата за религиозното противопоставяне. Какво се случва в този период – от Херодот до днес?

Н.Г.:
– Това е дълга история и първо трябва да помислим по какво съдим, че Европа е едно нещо. И днес пред нас стои въпросът, Европа едно нещо ли е, или е само име за общества, които не са свързани помежду си освен териториално; които се сблъскват, срещат се, имат отношения, но все пак не са едно нещо.
Така че трябва да се каже защо се мисли, че Европа е едно нещо. Първо да погледнем географския аспект. Европа е един полуостров на големия азиатски материк (както примерно е Балканският полуостров по отношение на самата Европа). Този полуостров е сравнително малък, обозрим. И хората, които са го населили и са се умножили благодарение на мекия средиземноморски климат, са се почувствали като нещо отделно. И до ден днешен тя продължава да е същия този полуостров, който е била през античността. Освен добър климат, тук има и възможности за транспорт – тъй като морето с многото си острови, особено в егейската област, позволява един сравнително лесен транспорт. Така че Европа има своята географска специфика и в това отношение тя е една.
Друго, с което Европа се отличава от останалия свят, е езикът. И Вие хубаво напомнихте чрез името „Вавилон“ за това, колко важно нещо е езикът, за да се почувстват хората заедно – да са едно. В течение на своята история Европа се е крепяла на езиците и също на това, че в началото не е имала много езици.
В началото – когато говорим за древното време, Херодотовото и малко по-нататък – европейците са били хора, които са говорили на гръцки. Имам предвид тези, които изобщо са знаели, че са европейци; защото е имало и други народи, които са говорели на други езици, но те пък не са знаели, че са европейци. А тези, които са знаели, те говорели гръцки.
После към този език се присъединява латинският, благодарение на военната и правна мощ на римската държава – впоследствие империя. Така че в основата на Европа в продължение на много векове стоят само два езика. Това на пръв поглед улеснява общуването, защото Азия, от гледна точка на европееца, е едно невероятно скупчване от езици; човек мъчно може да се справи на тази територия, където живеят толкова много народи и говорят по толкова различни начини. Докато Европа е сравнително малка: не само географски, но и езиково. Била е такава. Имала е само два писмени езика.
Така е било в началото. Но тези два езика, които в началото улеснявали общуването между европейците, после започнали да го затрудняват. Стига се до един момент, първите векове след Христос, когато се усеща, че тази империя е разделена на две. Тя е разделена заради езиците: западната част е място, където повечето хора говорят латински, докато в източната – бих казал, от София на изток – се говори по-скоро на гръцки. И това различие е имало толкова голяма тежест, че накрая Римската империя просто се разпаднала на две, безвъзвратно – на западна латиноезична и източна, със столица Константинопол, която е била по-скоро гръкоезична.
И днес, когато имаме Европейски съюз, където сякаш се стремим езиците да бъдат равноправни – пак имаме езиков проблем. Той не е малък, не може да се игнорира. Хората понякога си казват: „Е, 20-30 езика… важното е, че има един-два по-основни.“ Но работата е там, че когато в една област има много съперничещи си езици, е вероятно накрая да надделее само един. Тези центробежни сили, които виждаме – прехвърлям се към днешния ден – в Европа, примерно отделянето на Британия или и на други области, които доскоро никой не смяташе за отделни; те в голяма степен са свързани с езиковия въпрос.
Примерно Британия беше единственото място в ЕС, където хората имаха за роден език английски – който, както знаем, се стреми да стане общ за европейците, някак спонтанно като че ли. Значи нейното положение е особено. От друга страна съществуват много отделни езици, на които хората си държат. И в един момент научаваме, че има европейски езици, за които не сме знаели – да кажем, каталонският. Далеч не всеки е знаел, че той е различен от испанския. Но напоследък се разбра, че това може би не е същият език.
Така че въпросът за езика не бива да се пренебрегва; и особено ние, като българи, трябва да го имаме предвид. Защото ние сме влезли в историята чрез своя език. Не е напразно да се напомня, че българският език е третият писмен език на Европа. Това е доста почетно място. И следователно ние, точно с оглед на своята националност и история, би трябвало да мислим по езиковия проблем и с такива размисли да участваме в строежа на Европа, доколкото тя се строи.

Л.К.:
– Ако погледнем към едно друго многоезичие, тематичното: към разделението на хората в Европа по всякакви линии, ксенофобска и на гостоприемството, на либералността или консерватизма – колко широко е това многоезичие днес и кой трябва да ни дава отговорите на това, накъде да вървим? Политиците, философите, кой?

Н.Г.:
– Това, което казвате – „Накъде да вървим?“, ми се струва нещо, на което си струва да се спрем. Това е въпросът за целта. Понякога хората си мислят, че обществото би могло да си съществува много добре и без да си поставя цели; като изключим целите на всекидневието, осигуряването на най-необходимото. Но това едва ли е така. Обществото, за да бъде едно, трябва непрекъснато да заявява, че има обща цел; иначе то просто ще се разпадне. Хората ще си поставят отделни цели, и в един момент ще се окаже, че не работят за едно нещо, а само понякога и по необходимост се договарят. Но едно е по необходимост да се договаряш за някакви неща от всекидневието, а съвсем друго – да си един в перспектива, с оглед на бъдещето. И тогава „едно“ общество се оказва онова, което има една цел.
Така е и в семейството. Когато децата са малки, те не могат да имат цел, различна от тази на родителите им. А тя е – да бъдат отгледани, да станат като родителите си. Така семейството има една цел и то е едно. Но когато те пораснат и станат пълнолетни, тогава общата цел ще е изпълнена; и оттам нататък те няма да имат едни и същи цели с техните родители. Те вече ще имат собствен, личен живот и ще полагат други цели; и тогава семейството ще намалее и изобщо ще прекрати дотогавашното си съществуване – защото родените и отгледаните ще излязат от него. Така че с изчезването на общата цел обществото прекратява своето съществуване изчезва или става друго.
Така е и с политическите общности. Коя е общата цел, която ще направи от кое да е общество едно? Това е нещо, върху което трябва да се мисли, и Вие задавате въпроса, който всеки би задал, а именно – кой ще постави тази цел, кой ще каже накъде да вървим? Бих казал, че това е една тежка интелектуална задача. Не интелектуална по начина, по който се решава нещо в областта на математиката; а задача, която изисква поглед към историята. Така че каква задача да си поставим ние като общество, за да бъдем едно с оглед и на историята? Това не може един политик да го реши, защото политикът има много всекидневни неща за решаване. То трябва да се реши от хора, които имат повече свободно време да изследват и да размишляват.
Тук вече говорим за съсловието – доколкото то съществува – на интелектуалците. Те са хората, които трябва да бъдат канени и с които трябва да се говори за това; за да се каже накъде отиваме, каква да е нашата цел.
Това обаче е един тежък дебат, защото той има отношение и към властта. Защото когато решим каква е целта ни, с това ние започваме да строим идеологията на обществото – не употребявам тази дума в лош смисъл. Не може да има общество без идеология. А съществена част от идеологията на кое да е общество е неговата цел. Това не може да се реши просто от политиците; трябва да има други хора, които не се занимават с текуща полиитка. Става дума за обществен разговор, който обаче трябва да е свободен, а не предрешен. И тук става ясно, че ние имаме нужда от свобода на словото: мнозина да могат да се изкажат и да се допуснат противоречията, за да се намери кое е това общо, което ще ни обединява – целта. За какво съществува нашето общество?
Някой би казал: „Нашето общество съществува заради мира.“ Но мирът сам по себе си може да бъде несправедлив и поради това неудовлетворителен. И второ, външният мир – всеки го е забелязал – не е достатъчен, за да се почувства човек щастлив. За да има мир в дълбок и сериозен смисъл, който води до щастие, трябва да има и цел, задача – нанякъде да се отива.

Л.К.:
– Кои са другите възможни отговори на въпроса за целта – освен мирът?

Н.Г.:
– Действително трябва да се помисли. Всеки човек си казва: „Аз имам нужда от най-необходимото, от нещата, които се наричат `насъщни`. И от известна сигурност.“ Но оттук нататък – какво?
Пак ще погледна към историята на Европа и ще дам някои примери: какво са правили хората на този континент, когато са опитвали да бъдат заедно.
Например експанзията на Европа. В един момент европеецът се е насочил към завладяване на нови земи – към цялата планета. Това за много векове му е задържало вниманието. Той е решил: „Нашата цел ще бъде да завладеем света, да се установим на нови територии, да пренесем нашата цивилизация.“ Това е нещо, което може задълго да задържи вниманието на едно общество и да го успокои в дълбок смисъл: „Ние живеем, за да овладяваме нашата планета“.
Тук говорим за големи неща от историята на Европа. И тъй, тя тръгва да се разширява в две посоки. Едната е през моретата – това го прави западна Европа. Достига до американския континент, до южните морета; обикаля Африка, достига до Индонезия и така нататък. Това е морската експанзия.
От другата страна имаме сухопътна експанзия. Тя е към изток и се осъществява от руската държава, впоследствие империя. Там се върви само по суша, не по море; и се достига до Тихия океан и Япония.
Това са векове – като се започне приблизително от 1500-та и стигне докъм 1700-та: едни 200 или повече години, в които се овладява планетата. Тогава Европа, каквито и проблеми да е имала, се е опитвала да се освободи от тях, като ги изнесе навън и ги проектира върху цялата планета.
И тя го постига. Защото това противостоене, което имахме през XX в. на великите сили – Съединените щати и Съветският съюз – беше едно европейско противостоене. Целият свят беше разделен на две: както Европа през дълги векове или може би хилядолетия през своята история е била разделена на две. Стигна се дотам, че Европа изнесе своите проблеми върху цялата планета. А как се стигна до това? Защото имаше едно целеполагане. Европейците казаха: „Каквото и да става, ние ще излезем оттук – ще завладеем света, ще го присъединим към себе си.“
Това беше една цел – експанзията на Европа. Но с тази експанзия е свършено. XXI век вече вижда една обединена Земя. Обединена информационно. Ние вече разговаряме всички със всички, няма проблем да се говори от Европа с Южна Америка – мигновено. Значи тази експанзия на Европа стигна до своя край. И оттук нататък възниква тежкият въпрос: „Какво да се прави?“. Защото експанзия нататък не може да има, въпреки интересните разговори за пътуване към чужди планети. Какво да се прави нататък?
Ако се върнем към това, което ние наричаме исторически „Европа“, а именно този полуостров, за който стана дума, ще видим, че тук, на наша територия, където е и Европейският съюз, не е ясно какво бъдеще предстои. Имаме множество нации със своите езици, които са се събрали заедно – защото може би така е по-добре – но е малко неясно накъде ще вървят. Това е една интелектуална задача, която не е лесно решима.

Л.К.:
– Нека да завършим този разговор с Вашия личен отговор на въпроса на какво е най-важно да си отговорим – най-скоро. Кой е този въпрос, на който се надявате, че самият Вие и всички ние, като граждани на точно това място в света ще получим отговор?

Н.Г.:
– Няма да дам някакъв общ и окончателен отговор, а ще кажа следното: човек трябва винаги да помни, че той е член на много общества. Ако решим, че сме членове само на едно общество, което брои десетки или стотици милиони хора, ние едва ли ще се чувстваме много щастливи.
За да бъде щастлив човек, той трябва да усеща своите контакти с различни общества – като се започне най-напред от семейството. След това да се мине през града и множество други общности – да кажем професионални – в които участваме; може би нашата религиозна общност, за която не е лошо всеки да помисли има ли я и коя е; езиковата общност, общността на историческото съзнание – да речем, на народа.
Всички тези неща едновременно присъстват в нас и ние не можем да кажем, че нямаме нищо общо с тях и че сме членове само на една общност. Човек не може да каже: „Аз имам само семейство и нищо друго не ме интересува“, или „Имам само роднини и приятели“. Нас трябва да ни интересува всичко. И едно от добрите решения според мен е – и покрай него нещата ще се подобряват и общо – всеки да допринася за щастието на всяка от тези общности, в които участва.
А как ще го прави, това ще му казва съвестта във всеки един момент. Така че всеки човек трябва да започне от себе си и от своята съвест: да помисли с кои хора общува всекидневно и по какъв начин може да бъде добър с тях.

Л.К.:
– Благодаря Ви за всичко, казано в „Нашият ден“. Николай Гочев, преподавател в Катедра „Класическа филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

*

2 януари 2018, БНР. „Нашият ден“

http://bnr.bg/hristobotev/post/100915064

2.
За учебниците по история

Явор Дачков:
– Добър ден на доц. д-р Н. Гочев от СУ, преподавател по антична култура и история, преводач на Софокъл и Аристотел, автор на книги за античната литература и философия. Но аз Ви поканих по повод скандала с учебниците за комунизма. Дали проследихте този сюжет?

Н.Г.:
– Ако не бяхте Вие, може би нямаше да науча, и сигурно нямаше да съжалявам за това. Тъй като съм един много нередовен телевизионен зрител – затова и благодаря на всички, които са отделили от времето си, за да гледат този разговор; дано да им бъде полезен.
Не гледам телевизия, рядко слушам радио и се информирам, разбира се, от интернет. И когато ми зададохте този въпрос, прегледах и видях какво може да се узнае за така наречения скандал с учебниците.
Научих, че е имало конкурс в МО – най-редовен, по всички правила, изглежда – и са били предложени няколко учебника за X клас по история. Конкурсът е минал, имало е рецензии, учебниците са одобрени; и изведнъж някой е подал сигнал, и казал, че нещо в учебниците не е добре. Това е първото, което не ми хареса и даже някак ме притесни, защото това не е единственият случай, за който знам напоследък. Напълно законни процедури в страната, и особено в сферата на образованието, които вървят, както винаги са вървели, и експертите нямат нищо против, изведнъж по сигнал от някакъв гражданин…

Я.Д.:
– Група граждани…

Н.Г.:
– Да, група граждани, или един гражданин. Появява се този сигнал и незабавно процедурата се прекратява. Казвам, че това не е единственият случай. От личния си опит знам и други, и не един – повече са.
Кое е тук тревожното? Има група хора, законно ангажирани в една процедура, които са свършили работата, която се очаква от тях, според всички правила. И изведнъж тяхното мнение, позиция, имена, титли – всичко се игнорира и се решава, че е прав – безусловно – гражданинът, който е подал сигнала. А онзи, който е спрян да си върши работата, непременно е виновен. И сега той трябва да се разкае и да направи всичко, което му се казва. Точно това се оказа и в случая, който проследих.

Я.Д.:
– Да. Но да кажем първо няколко думи по една тема, която е голяма и важна. Темата как се преподава история; как се учи и как се пише история.

Н.Г.:
– Във връзка с тази тема и относно това, че е подаден сигнал, че нещата около епохата на социализма или комунизма са представени зле. На мен ми се иска да се надявам, че гражданите, които са подали този сигнал, вярват, че са прави; и наистина мислят, че учебникът трябва да се промени, защото историческата истина е такава. Тоест, всички тези професори и доценти, които са написали определени неща в учебника, са сгрешили – просто не са улучили истината.
Дано да е така. Защото може да има и друг мотив да се подава сигнал. Съществуват конфликти, съображения – лични, политически. Но да предположим, че хората, които са подали сигнала, смятат, че такава е историческата истина, каквато те я виждат.
Дотук, на пръв поглед, нищо лошо. Но в този случай трябва да се кажат няколко думи за това, как ние можем да знаем историческата истина, доколко можем да я знаем. Това е тежък, абстрактен въпрос, мъчен за обмисляне; това рядко и се преподава, защото е сложно, бих казал, за проумяване. Човек трябва да е доста напреднал, за да може да коментира такъв въпрос.
Аз ще си позволя да разделя начина на узнаване на историческата истина на две. От една страна, ние можем да знаем онези неща в историята, които са сводими до цифри. Примерно, кога някой е роден и починал, кога е започнал да учи и е взел диплома. Когато става дума за такива неща, историята е наука, която може да бъде почти точна и споровете са редки. Винаги може да се докаже, че някой е сгрешил – да кажем, не е разполагал с документа, или го е разчел лошо. Тогава няма спорове. Просто се казва: „Господине, вие тук грешите…“
Това е едно. Обаче има друг аспект на историческата наука, който е тежък и мъчен, и това е въпросът за причините за историческите случвания; и още повече – за тяхната оценка. Трудно е да се каже защо в историята се е случило еди-какво си. Примерно, някой е започнал да следва инженерство. А защо точно инженерство? Да не би това да е лесно за узнаване? Напротив, доста по-трудно е. По-лесно е да се каже кога и къде е учил; по-трудно е да се разбере защо. А после, да се оцени дейността на този инженер, пък и на този човек – каква е тя, каква е нейната стойност – това е крайно трудно. Говоря за биографични случаи, но и те са част от историята. Да оценим какви постижения има някой като професионалист, и още повече, как да бъде оценяван като човек – това е много сложно и то не може да бъде решено окончателно.
Значи има някои истини в историята и за които не можем да имаме последната дума. Можем да се надяваме на добросъвестно изследване и общо съгласие между хора, които, подчертавам, са компетентни в тази област – а не на общо съгласие между всички и чрез гласуване, тъй като не така се установява историческата истина. Трябва да разчитаме на професионалисти, на опитни хора и изследователи.
Историята като наука не е като математиката, та нещата да се изчислят и да се докажат безусловно. Не е и като богословието, където нещата пак могат да се докажат, но въз основа на вярата. И ако някой не приема началата на вярата, той се оттегля и казва: „Това е вашата истина, гледайте си я нея, аз пък имам друга истина“. Но в историята това е интересното, че тя засяга всички. Там нещата не са изчислими и не се доказват строго. Няма и начала на вярата – всеки може да спори и отстоява някаква позиция, и от това той не става еретик. Защото ти ставаш еретик тогава, когато въз основа на началата на вярата правиш погрешни изводи. Винаги ще ти го докажат.
Обаче в историята – когато се говори за нея – не е така. Ти можеш да смяташ, че еди-кой си политически режим е по-добър от друг, въпреки общоприетото мнение; и не можеш да бъдеш осъден заради това. Така че размисълът за историята трябва да допуска различни мнения.

Я.Д.:
– Дори да са противоположни.

Н.Г.:
– Да. Защото не може така да се докаже истина, че опонентът да бъде несъмнено опроверган. Не може и да бъде прогонен онзи, който твърди нещо различно от приетото; защото обсъждането на историята не е като обсъждането на религията в средата на вярващите. И тъкмо в това е трудността на историческото изследване, и то е интересното в историята. Освен това в нея не могат да се правят експерименти. Защото има науки, в които нещата се доказват чрез експерименти. Обаче в историята не можеш да направиш експеримент, защото там всичко е уникално. Не можеш да провериш какво би било, ако България беше тръгнала по друг път през 1945 г.
Затова казвам, че онези граждани, които са протестирали и са казали, че истината за периода на социализма не е тази, която пише във въпросните учебници, а е тази, която те казват, малко наивно твърдят това нещо. Там е работата, че историческата истина винаги е въпрос на спор.

Я.Д.:
– И друго, кой пише историята? В този случай – кой пише учебниците? Въпросът за авторството им също излиза на дневен ред.

Н.Г.:
– Сега тук имаме една много мъчителна конкретна ситуация. Какво се случва? Всичко е протекло; самите автори, които са професионалисти, са написали учебниците си в съгласие с държавните изисквания. Впрочем аз самият съм отказвал да пиша учебници за средното образование; и не защото смятам, че не мога да напиша добър учебник, а защото авторът на учебник за средното образование не може да каже всичко, което мисли, нито точно така, както го мисли. И не за друго, а защото има строги държавни изисквания, които уеднаквяват тези учебници. Не казвам, че това е лошо. Но ти си по-скоро изпълнител; в по-голяма степен изпълнител, отколкото автор, или най-много наравно изпълнител и автор. Разбира се, на кориците на учебниците ние виждаме имената на онези, които са ги писали; но не трябва да забравяме, че това са хора, които изпълняват държавни изисквания, а не пишат просто ей-така от себе си.
Обаче когато се появи сигнал, че „ето това“ не трябва да бъде написано така, а иначе, че не трябва да бъде споменат този факт, а онзи факт, тук вече ние имаме диктовка на текст. Тогава онзи човек, който си е сложил името, със своята научна степен и прочее, и бива подтикван да промени текста си, той в каква степен ще бъде автор на това място от учебника? Няма да е автор, а ще е един записвач – на онова, което някой му разпорежда. Това е много тежко. В такъв случай, колкото и да е странно, може би ще трябва да се посочват и имената на онези, които именно казват какво ще се пише….

Я.Д.:
– Истинските автори…

Н.Г.:
– Да, за да знае обществото кой е отговорен за тези книги. Освен това аз искрено съчувствам на колегите от историческите факултети, които са се занимавали с това. Защото знам колко е тежко да бъдеш насилван да променяш собствен текст. И твърдя, че ако аз бях автор, и някой ми кажеше – както виждаме и с подкрепата на министъра – че трябва да го променя, аз бих се отказал от този учебник и бих казал, че не желая повече да участвам в тази процедура. Това обаче е тежко, защото хората са положили много усилия.

Я.Д.:
– Всъщност по-големият скандал е, че самото Министерство на образованието прекратява процедурата. И под натиска на, доколкото виждам, двама души, казва да се пренапишат учебници по история; и то за нещо важно, което всички помним.

Н.Г.:
– Искам обаче да подчертая, че хората, които възразяват срещу някое място в учебника, не трябва да бъдат упреквани за това. В страната всеки е свободен да възразява срещу каквото желае. Не можем да кажем: „Не възразявай!“. Всеки може да възразява.
Обаче тук има грешка и тя е само на министъра. При положение, че всичко е протекло по законен път, не е добре да се спира процедурата заради един сигнал; и ще кажа защо. Защото може да се появят и други, не по-зле обосновани сигнали. Да речем, че авторите на учебниците не са толкова упорити и кажат: „Добре, ще го напишем така, както казвате“. Но защо да не се появят и други граждани, които да не са доволни от друго място в учебника? Какво ще прави тогава министърът? Той има две възможности. Едната е отново да спре процедурата. Значи тези учебници никога няма да стигнат до учениците – защото ще се появят и трети, и четвърти, и десети граждани. Или да каже: „Не, това беше, тези, които се обадиха първи, тяхното мнение ще уважим, а вашето няма.“
Това ще е произвол; и освен това така ще се наруши принципът за равнопоставеността на българските граждани. Как заради сигнала на някои може да се спира такава тежка процедура, а ако се обади друг, той да бъде игнориран? Не. Или всички, или никой. Така че министърът сгреши – той не трябваше да спира процедурата. А сега, каквото и да се направи, ще е лошо.

Я.Д.:
– О. Сергий Булгаков казваше, че историята не е друго, освен опитът на човека за добро и зло. В споровете за комунизма има две радикални тези. Едната казва: „Там всичко беше много хубаво“, а другата: „Там всичко беше много лошо“. В случая учебниците са атакувани от тази група, която казва, че злото на комунизма не е преподавано и трябва непрекъснато да се втълпява, да се преподава, да се напомня и т.н. Какво мислите по този въпрос?

Н.Г.:
– Всеки историк е длъжен не просто да знае, но и да заявява, че това, което изследва, е човешкият живот – съвкупността на човешките действия. А човешкият живот е не крайно, а безкрайно сложен. Ако ти си истински историк, трябва да твърдиш това и да го защитаваш.
Как тогава един историк, който уважава своята работа, пък и себе си, ще каже, че за четиридесет години в една общност от милиони хора не се е случило нищо добро? Това е абсурдно. И когато се появят такива грубо идеологизирани текстове, каквито и ние с Вас сме чели като ученици – защото помним учебниците от едно време – се досещаме, че тези текстове ще бъдат иронизирани най-напред от самите ученици. Освен това те са противоречиви. Например, всички ние сме чували и сме чели, как средновековието е най-ужасната епоха в историята на човечеството.

Я.Д.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Че то е мрачно, безпросветно, изостанало, преизпълнено с религиозни предразсъдъци, че няма здравеопазване, има бедност и прочее. Значи, страшно. Но главното – безпросветно. А в следващия час научаваме, че братята Кирил и Методий са просветили целия славянски свят през IX век. Значи в това безпросветно средновековие се е извършило най-великото просветно дело! Тогава какво да мисли човек? Има ли просвета през средновековието или няма? Оказва се, че някъде има, и то велика, обаче като цяло – няма. Това са едни противоречия, които са даже забавни.
И сега, тук има един момент, на който трябва да обърнем внимание, защото той е много важен за нас като граждани на България и като хора от българския народ. Това предложение – да се говори само лошо за една епоха – за него аз не съм сигурен, че е продиктувано единствено от антикомунистически съображения. Това е просто една тенденция – да се говори лошо за субекта на историческото случване у нас. Но кой е субектът на историческото случване, ако става въпрос за българска история? Защо да не кажем – както хората казват и приемат интуитивно – че това е българският народ? Тогава защо да се говори непрекъснато зле? Искам да кажа, че една такава история, в която за субекта на случването винаги се говори зле – по различни поводи, в различни ситуации, просто с подмятания, може би не системно, но непрекъснато – тази история най-напред е безсмислена. Защото няма сериозен разказ, чийто главен герой да бъде само лош, или само неудачник. Освен ако това не е един комичен разказ.
Но ако разказът е сериозен, то неговият автор – и авторът на учебници, и обикновеният гражданин – трябва да бъде на страната на своя народ. И следователно, по-скоро да го хвали, отколкото да го упреква, и по-скоро да му съчувства, отколкото да го обвинява. Това трябва да се отнася дори за такива нелеки периоди, какъвто беше този на държавния социализъм. Трябва да се посочват и добри неща. Защо? Защото тези милиони хора, като всички човешки същества, са се стремели и към добро; и, твърдя аз, са го постигали. Аз съм свидетел на това. Следователно в един учебник по история това трябва да се казва.

Я.Д.:
– Това, което припомнихте за средновековието, е хубаво, защото то е много разпространено клише. А не ми беше хрумвал и този паралел с братята Кирил и Методий. Мислел съм за Тома Аквински или други примери на западната висока мисъл. Но този идеологически разговор трае от 1990-та досега, и изглежда, че няма път към преодоляването му. Тези спорове ги помня от 30 години, бил съм част от тях, и то на страната на тези, които днес са много яростни антикомунисти. Тоест, познат ми е този опит. Но не виждам как спорът може да бъде преодолян. Има ли такава възможност според Вас?

Н.Г.:
– Не вярвам, че това противостоене – идеологическо, а може би и екзистенциално – ще бъде преодоляно. То ще си бъде винаги такова. Но нека ние, които смятаме, че човек трябва да защитава своите, от време на време да казваме, както и аз в момента правя, че е по-добре да защитаваш своите, отколкото да бъдеш против тях. И имам следния довод, който напоследък ми се вижда доста убедителен.
Ако човек не защитава своите – а ние не можем да отречем, че свои, това са нашите родители, баби, дядовци, братя, сестри, съпрузи, деца – ако не ги защитава, ако непрестанно, безусловно и като цяло говори негативно за родината си, този човек е застрашен от раздвоение. То е неизбежно. Защото той е хем тук – със своите, и е техен – хем е против тях. И не знае, приятел ли е на своите, или им е враг. Тук има едно тежко раздвоение, и аз твърдя, че такива хора са застрашени от психически усложнения, от психически болести, а също така и от физически болести. Тоест, говоренето против родината е опасно за човешкото здраве.

Я.Д.:
– Това е много силен довод, наистина. И за финал, голямата тема за образованието. Днешното образование – такова, каквото се предлага от либералния западен модел, който нахлува в България – има ли вина за това, което казахте току-що? Масово да се отричаш от своите, да не харесваш своето?

Н.Г.:
– Тази работа, да се упреква България, тя е стара. Самият Иван Вазов е извадил такъв герой в „Под игото“ – известният Кириак Стефчов, който е човек, който също се отрича от своите. Тази работа е стара и тя е свързана с религията. Защото, твърдя аз, и това е част от моя възглед към българската история, нашият народ е преследван най-вече на религиозна основа. Много хора, които говорят срещу България, всъщност и не знаят какъв е източникът на това преследване. То е идеологическо, и е на религиозна основа.

Я.Д.:
– Защо?

Н.Г.:
– Защото в момента, в който Рим отпада от Църквата, България се въздига като онази самостоятелна държава – царство с независима църква – която удържа съборността на християнството и запазва православието такова, каквото е. Значи тя го спасява – благодарение на делата на патриарх Фотий Константинополски, светите братя Кирил и Методий, и нашият цар Борис Първи. Тя някак заема мястото на Рим, който до този момент със своята тежест срещу Константинопол е удържал съборността. Това е странно. Оказва се, че България има огромна роля в историята с това, че удържа християнството такова, каквото е било от самото начало, а именно – съборно.
Поради това тя си навлича голямата омраза на имперския в религиозно отношение Рим.
А от друга страна и на стремящия се, за съжаление, към нещо подобно, Константинопол – което ние виждаме с голяма сила в днешния ден, когато Константинопол, намесвайки се по най-безцеремонен начин в делата на една църква-сестра, фактически върви по пътя на Рим, а именно – към отпадане от православието.
Но Константинопол вижда своя исторически враг даже не чак толкова в Русия, колкото именно в лицето на България, която винаги е била негов най-близък опонент. И от това идват нашите тежки отношения с тази иначе велика църква. Така че, твърдя аз, големият исторически натиск върху България във висока степен е обвързан с нейната роля в историята на християнството.

Я.Д.:
– Много Ви благодаря за този разговор!

*

30 юни 2019, БСТВ. „Гласове“

https://www.youtube.com/watch?v=d35Gi0fmjzU&t=95s

***

3.
Античната демокрация

Ивайло Цветков:
– Ето ни отново в „Дискурси“, аз съм Ивайло Цветков. Днес мой гост е Н. Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте, радвам се да се видим.

И.Ц.:
– Понеже твоето поле на дейност и научни интереси е старогръцка литература и култура, и въобще антична, се чудех дали да не опитаме да направим някакъв бърз паралел между класическата атинска демокрация от V век и това, което ни очаква като вид демокрация сега, след избирането на Байдън в Щатите. Може ли въобще да се препраща така?

Н.Г.:
– Е, да се говори с такава точност би било много смело. Новоевропейската демокрация има своите общи черти. Освен това във всички страни, които я практикуват, тя е различна. И ето дори това, което ти спомена – какво би било при този или при онзи президент на САЩ – означава, че демокрацията има своите нюанси, в зависимост от това коя е администрацията, в чии ръце е властта. Така че ако ще правим някакво сравнение между античната демокрация и европейската – североатлантическата, първо трябва да потърсим общите неща в тази новоевропейска демокрация.

И.Ц.:
– Да се съгласим първо, че тя е…

Н.Г.:
– Че е едно нещо. А после вече в отделните страни, при отделните администрации, сигурно ще има и някои разлики, без съмнение. А чак за някаква коренна разлика при смяна на правителството в една общо взето демократична страна, която се опира на закона, може би не трябва да бързаме да говорим. Би трябвало това да е същата страна, със същите закони.

И.Ц.:
– Да не изхождаме от името на Демократическата партия, така да се каже…

Н.Г.:
– Да. Още повече, че ние сме в друга държава и много специфики на това, което се случва в САЩ, няма как да ни бъдат добре познати.
Но ако трябва да кажем нещо за античната демокрация, първо трябва да направим уговорката, че тя е нещо много, много по-различно от това, което ние сме виждали – като хора, които живеят в, да допуснем, някакъв аналогичен режим. Защо е различно? Не трябва да се забравя, че в древна Атина по-голямата част от населението е била абсолютно безправна.
Да помислим: лесно ли е да се говори за демокрация, тоест за управление на мнозинството, в една страна, където имаме към 350 хиляди роби? Или 300 хиляди роби, може би 30-40 хиляди чужденци, към 30 хиляди жени – да не забравяме това – които не могат по никой начин да участват в управлението. Те си стоят в къщи, не могат да гласуват. Да не говорим за политически, те почти нямат граждански права. И от тези 400 и малко хиляди души остават към 30 хиляди пълноправни граждани.

И.Ц.:
– Говорим за времето към…?

Н.Г.:
– V-IV век. По времето на Перикъл, когато той встъпва, тъй да се каже, в длъжност, Атина не е толкова голям град. През IV век може би малко се разраства. Но средно – не можем да сме точни, има големи неясноти в тези неща, няма статистика, това са някакви предположения – специалистите казват, че можем да говорим за някакви 400 хиляди души население в Атина. Е, от тези 400 хиляди души максимум 1/10 са пълноправни. При това положение лесно ли е да се говори за демокрация, ако демокрацията – това е управление на мнозинството? Това е невъзможно. Естествено, там населението не управлява.

И.Ц.:
– Повечето хора, предполагам, си го представят, че всички се изсипват на агората и започват да крещят и да гласуват всички до един…

Н.Г.:
– Е, имало е малко повече ред, отколкото ще е в тази представа. Имало е определени институции, избори, мандати, всичко това е било налице. Но първото, което трябва да знаем е, че това са били малко хора. 30 хиляди пълноправни граждани – колкото един неголям град днес в нашата страна. Никак не голям, по-скоро отива към малък.
Защо при това положение изобщо е възможно да се правят някакви паралели? Пак обръщам внимание: да говорим за демокрация в древна Атина е приблизително като да говорим за демокрация в Съединените щати през първата половина на XIX век. Защо първата половина? Защото робството тогава е било законно. Нали така?

И.Ц.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Значи как демокрация? Може да е имало институции – президент, сенат, конгрес – да е имало процедури и те да са се спазвали добре, но ние ще се поколебаем да кажем, че това е било демокрация, тъй като то е било просто един робовладелски режим.

И.Ц.:
– Така е.

Н.Г.:
– Тези хора са градели своите законови отношения върху труда на едни безправни човешки същества. Значи тук вече наистина има аналогия. И в Атина е било така.
Но защо Атина е важна? Защото там се залагат процедурите на демократичния процес и едни основни институции, аналогии на които имаме по-късно в Европа.

И.Ц.:
– Точно това си мислех. Там се наливат основите, както се казва. Дали тези основи… вече не сме завили много настрани от тях?

Н.Г.:
– Изглежда това е въпрос дали Атина е наш образец. Дали трябва да подражаваме някак на древните атиняни? Не бих побързал да кажа, че трябва да им подражаваме. Пак казвам – това е друга цивилизация. Ние просто трябва да имаме предвид каква е историческата връзка между тях и нас. А тя е следната: че те са имали правителство, а не, да кажем – монарх.
Имали са правителство от едни 9 длъжностни лица, които се наричат архонти. Те се сменят всяка година и когато се сменят, трябва да се отчетат, защото разполагат с някакви финансови правомощия. Похарчват някакви пари за държавата в тяхната си област и след това да казват: “Ето, похарчих за това и това.“ И се случва, разбира се, да има съдебни процеси и някои хора да бъдат осъдени именно поради – както ще кажем ние – корупция.

И.Ц.:
– А „буле“-то каква функция има?

Н.Г.:
– Да, имаме един Съвет. Той се състои от 500 души. Защо 500? Защото тогава Атина е била разделена на 10 части. Все едно да си представим 10 големи софийски района. От тези 10 района – те се казвали „фили“ – хората избират по 50 души. Да допуснем, че във всяка са живели към 3 000 души, значи от тях 50 души, тоест някакъв процент, ще отидат в Съвета. Съветът е този, който определя дневния ред на Народното събрание. Да си представим, че това са всички комисии в Парламента. Нали така се получава?

И.Ц.:
– Да, точно така.

Н.Г.:
– Тези комисии работят естествено по кабинети – това е чисто техническа работа, тя не може да се внесе изведнъж в пленарна зала – и в един момент се излиза и се казва: „Да разгледаме този законопроект.“ Нещо подобно става и в Атина. Съветът предлага решенията с текста им: когато са готови, съответните хора излизат пред Народното събрание, което впрочем се състои от 6 хиляди души. Шест хиляди! Те не са имали толкова големи зали. Но това е предимството на южните страни – че там дъжд не вали.

И.Ц.:
– Може и навън да се заседава…

Н.Г.:
– Да. Дъжд не вали, не е студено, нормално е хората да си седнат на едни пейки под открито небе, на място, където ще се съберат 6 хиляди души, да чуят какво им се предлага и да гласуват.
Ние сега гласуваме, като попълваме листчета (да оставим електронните технологии), а пък те са гласували с разноцветни камъчета. И всичко е ставало точно – брояло се е и така са взимали решения. И тъй, имаме Народно събрание, което е голямо – 6 000 души. Значи нашият Парламент е сравним с техния Съвет. Целта каква е? Да присъстват колкото се може повече хора, за да се създаде усещането, да се внуши на тези граждани, че са много добре представени. Защото ако ние имаме 30 000 граждани, и от тях заседават 6 000 – това са 20%! Всеки ден или доста често – няколко пъти месечно – те се събират и приемат закони.
При това положение свободният атинянин може да е сигурен, че е представен. Защото много от тези хора, които са там, ще са му роднини. Или поне ще ги познава много добре. Така че те не са имали днешното наше затруднение: да живея примерно на триста километра от столицата, да не познавам никого ни най-малко от хората в правителството и Народното събрание, и да се чувствам представен! Може, но то ще е както се чувствам представен от някой футболен отбор, който виждам по телевизията.

И.Ц.:
– Точно така, да. А това че… Защото ти каза 30 хиляди, по-малко от 10% [от общото население]. Това че са били по-малко тези, които са можели да гласуват, било ли е гаранция за по-добре функциониращо управление? Защото съвременната система е с всеобщо избирателно право.

Н.Г.:
– Да не забравяме – изглежда нерядко трябва да го споменаваме – че на непълноправните граждани те [свободните] не им обръщат никакво внимание. За тях това са хора негодни за каквато и да било политическа дейност. Те са „обслужващи“ във възможно най-лошия смисъл на тази дума…

И.Ц.:
– И метеките ли спадат към тях?

Н.Г.:
– Метеките… те могат да правят бизнес. Но да не забравяме, че и днес, при всичкото ни толерантно отношение към чужденците, ние не можем да назначим чужденец на никаква по-голяма държавна работа. Имаме прецеденти в България. Примерно когато един наш сънародник, заслужил с много страдания своя добър обществен имидж, не беше избран за министър-председател поради това, че имаше чуждестранно гражданство.

И.Ц.:
– Да, да.

Н.Г.:
– Нали така? Той си е българин, няма какъв друг да бъде, но гражданството е достатъчно [за да не бъде избран]. Следователно е невъзможно, дори и днес, чужденец в една страна да заеме висок пост – да стане депутат, министър или нещо подобно. Но чужденците не могат и да гласуват. Е, и там е било така. Ти може да си богат, да си добре поставен, да имаш приятели, но си чужденец… Така че, както се вижда, ние тук имаме все пак един модел.
Но какво става в историята на Европа. След това нещата много рязко пропадат. Защо? Ето една Атина, която има своя блестящ образ в историята като демокрация. Тя губи една война със Спарта и въпреки това остава демокрация – макар спартанците за известно време да налагат своя режим, но той бива отхвърлен в рамките на 4-5 години. След това минават едни 60 години, в които Атина се бори да запази първенствуващо място в Гърция. И тогава се появява Македония, силна военно държава, която прегазва всички гръцки градове. Оттогава вече няма място за демокрация. Атиняните, разбира се, могат да си пазят названията. Могат да кажат: „Ние имаме Народно събрание, Съвет…“ Но това е един градски съвет. Така че те остават една община, а не държава.

И.Ц.:
– Случва им се форсмажорното обстоятелство „елинизъм“ – елинистическата епоха.

Н.Г.:
– Случва се това, че те просто биват погълнати. И остават един град – уважаван, нещо като университетски град, както бихме си го представили сега – със своите културни прояви, изложби. Но не са държава. И това продължава векове и хилядолетия. Значи атинският пример проблясва за едни 100-150 години. През този дълъг период, който следва, ние трудно можем да срещнем подобно нещо, макар че в Рим, да не забравяме, има република със своите институции и в нея може да бъде търсено демократичното.

И.Ц.:
– Е, като почнем от двамата консули, които би трябвало да се възпират един друг…

Н.Г.:
– Да, и други институции. Има един голям теоретик и историк на римското държавно устройство, Полибий, който специално се е занимал с тези неща. Според него Рим е много добра държавна уредба, може би най-добрата от всички, които са съществували дотогава, по-добра и от атинската. Защо? „Защото атинската държавна уредба беше прекомерно демократична. Там демокрацията нямаше никакви спирачки.“ Какво значи демокрацията да няма спирачки? Ако демокрацията е в това, днес Народното събрание да гласува нещо и утре неговото желание да бъде изпълнено, тогава в държавата може да се извършат безумия.

И.Ц.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Както прави и съдът в Атина. Най-известният пример е процесът срещу Сократ, който протича в продължение на 1 ден. Представете си днес някой за 1 ден да бъде осъден на смърт! Това е екзекуция, а не съд.

И.Ц.:
– Да, без възпиращи механизми като разделение на властите…

Н.Г.:
– Трябва да има разделение на властите и по-бавни процедури. Самият Сократ впрочем, по свидетелството на Платон в „Апологията“, казва така:
„Ако имах още няколко дена, щях да ви убедя и вие щяхте да ме оправдаете. Там е работата обаче, че няма много време.“
И това е много тежко обвинение срещу атинската държавна уредба, която много бързо решава неща, които не трябва да се решават бързо.
В Рим обаче не е така. Според Полибий там са налице всички необходими елементи на държавната власт. Първо, има монархически елемент, представен от консулите. Те са двама и изпълняват нещо като царска длъжност – те са пълководци, главнокомандващи, както царете са главнокомандващи. Това е монархическият елемент.
„Има“, казва, „аристократичен елемент, който е представен от сената.“ Това са хора богати, от определени родове, известни; в тях е финансовата власт. Значи един консул не може да прави каквото си иска, защото сенатът може да му спре финансирането. Или да му нареди да разпусне войската. Има един консул, който не е изпълнил нареждането на сената и той е много известен, благодарение на това – казва се Гай Юлий Цезар.
Това е интересно, то е пример за разделение на властите. Теорията за разделението на властите не датира от XVIII век, както понякога хората са чували. Не Монтескьо е открил тези неща – той просто ги е повторил. И не е случайно, че Монтескьо се е занимал специално с история на Рим – той има текст по римска история, който впрочем два пъти е преведен на български. Несъмнено е имал предвид и Полибий.
„И“, казва Полибий, „има и трети елемент, демократичният, който е представен от трибуните.“ Защото те представляват народа, като имат право на „вето“: чрез тях народът наистина участва в управлението и те не допускат да се случват някои неща. Така че в римската република ние имаме пример за разделение на властите; което без съмнение е образец за новоевропейските демокрации.

И.Ц.:
– Понеже не ни остава много време, да се пренесем в съвремието и да опитаме – или по-скоро да опиташ да предположиш – дали национал-популистката вълна вече си тръгва; и се възцарява някакъв пореден нов – или стар – либерален ред?

Н.Г.:
– Това за мен е малко тежък въпрос. Като говорим за тези неща, коя държава имаме предвид? Защото, лесно ли е да се говори в Европа през 2020-та за национализъм и популизъм? Има ли такова нещо сила – в Европа? Аз не виждам такова нещо.

И.Ц.:
– Имаш предвид лидерите на европейските държави?

Н.Г.:
– Имам предвид големите европейски държави. Да се говори примерно в Германия за някакъв национализъм, който да е влиятелен… Е, в обществото винаги има такива места, такива настроения могат да възникнат, но в сегашната ситуация нямаме какво да се безпокоим в това отношение…

И.Ц.:
– Може би трябваше да кажа „тръмпизъм“.

Н.Г.:
– Сега ние сме под мощното впечатление от американските избори и това е свързано със силни чувства по целия свят. Във всеки случай ще е работа на историците – и то не за кратко време – да кажат какво се е случило през тези четири години в Съединените щати. Дали наистина имаме някаква голяма промяна? Разбира се, личността на Доналд Тръмп е ярка и предизвиква чувства. Но това, че една личност впечатлява, че предизвиква чувства и вълнения, още не означава, че в същата държава нещо много се е променило. Ако някой смята, че Съединените щати са се променили от 2016-та насам, би трябвало да каже какви са тези важни неща, които са станали други; и които по-нататък може би ще изчезнат.

И.Ц.:
– Добре, да завършим тогава с – ако въобще нещо може да се завърши, защото днес подехме големи теми за едно 18-минутно предаване. Да кажем: „Колкото повече (имат такава поговорка американците) се променят нещата, толкова повече остават същите.“ Можем да предположим нещо подобно. Много ти благодаря за този разговор, беше истинско удоволствие. Пожелавам ти успех в преподавателската работа и, разбира се, да бъдеш здрав.

*

29 ноември 2020, ТВ „Европа“. „Дискурси“

https://www.tvevropa.com/…/nikolaj-gochev-v-diskursi-s…/

*

Демокрация и вирус

1. Към какво се стреми демокрацията

Демокрацията – в противовес на монархията и олигархията – претендира за включване в управлението не просто на „повече“, но и на „различни“ хора: т.е., от разни прослойки на обществото (полово, сексуално, етнически и расово различни, религиозно различни, с различно образование и социален произход)
Задачата на революциите често е точно такава, дори те да не се представят за „демократични“: да осигурят представителност (влияние върху управлението) на социални групи, които дотогава са били незаслужено изключвани или слабо представени с оглед броя на хората или заслугите им.
Възможно е да има буржоазна революция, а също комунистическа, аристократическа, реставрационна (за възстановяване на монархия) и пр.

2. Лица и реална власт

Трябва да се мисли дали т.нар. „демокрации“ наистина осигуряват по-голяма представителност в управлението, или просто предлагат „повече лица“, което не е същото – ако публично показваните имат слабо влияние във взимането на решения.
Изобщо, дали е възможно обществата да се управляват „от само себе си“, т.е. от никого?
Демокрацията се опитва да покаже, че това е възможно.
При монархията е известно кой управлява – монархът, опиращ се на своето обкръжение (аристократи, доверени лица) и армията. Той е центърът и източникът на властта; или във всеки случай, той е, към когото обществото може да отправя своите искания.
При олигархията, ако е явна, каквато е да кажем партийната, субектът на властта също е известен. Има партийна върхушка (Политбюро, ЦК) начело с „генерален секретар“ и функционери по места (секретари на окръжни градски комитети, на партийни организации по работни места).
Но при демокрацията се смята, че управляват „самите хора“ – чрез свои представители, определени на „свободни и честни избори“. Въпросът е кой гарантира свободата и честността на тези избори. Самите закони, дори да са добри, не са достатъчни, тъй като трябва да има действена сила, която да настоява за прилагането им. Коя е тя?
Ако правителствата са партийно доминирани, какъв е смисълът да се обръщаме към тях? Те правят това, което иска партията или коалицията, а те пък от своя страна са зависими от други сили. Някой от тях уж са явно представени (европейска комисия, НАТО, валутни фондове), а други може да не са.
Затова възникват съмненията за наличието за „задкулисие“, което управлява, без да носи отговорност.
Във всеки случай никой не може да посочи познато нему и обозримо общество (семейство, фирма, магазин, военно поделение), което да не се управлява от никого.

3. Злоупотреба със значението на някои думи

Думата „демокрация“ понякога престава да значи просто специфична обществено-политическа уредба, а се превръща в синоним на „справедливо устроено общество“. Така излиза, че ако една партия нарича себе си „демократическа“, то тя непременно се стреми към справедливост, а ако се нарича по друг начин – не.
„Либералност“ и „либерализъм“ означават грижа за граждански свободи и стремеж към положително обновление; но трябва да се помни, че названията не винаги представят онова, което се случва в действителност.
Защото някой може да твърди, че е „либерал“, но в действителност да действа като консерватор или просто като тиранин.

4. Атинското развитие

Перикловата демокрация идва на мястото на монархията на Пизистрат и синовете му (до 509 пр. Хр.). Закрепването и успехът ѝ е следствие от позиционирането на Атина като лидер на гръцките градове след успешните сражения – морски и сухопътни – срещу персийската армия на Ксеркс и Мардоний. В тези войни (490-479 пр. Хр.) особено големи заслуги имат атиняните Милтиад и Темистокъл.
След 460-та лидер на демократическата (антимонархическа и антиолигархична) партия става Перикъл. Ограничават се правомощията на стари аристократични институции като Ареопага (един вид сенат, но и съд).
Властта преминава в ръцете на институции, чиито членове се избират от всички свободни и пълноправни граждани (пълнолетни мъже, на брой не повече от 30 хиляди): архонти (9 души, нещо като правителство), съвет (500), народно събрание (до 6 000), съд (200-500).
Тази държавна уредба издържа – макар и с колебания по време на войната със Спарта – дълго време. Но след сблъсъка с Филип II (битка при Херонея, 338 пр. Хр.) Атина губи значението си като имперска сила и престава да бъде дори независима държава, а се превръща в едно от по-големите културни средища на гръко-македонския, впоследствие и на римския свят.
Атинската „демокрация“ постига външнополитически успехи и поддържа устройството си благодарение на доброто представяне в една война и политиката на някои държавници, стремящи да издигнат ролята на града сред гърците за сметка на Спарта и в противовес на нейната аристократично-олигархична държавна уредба.

5. Европа и Западът през XIX-XX в.

Новоевропейската (северноатлантическа) демокрация води началото си от антиаристократичната и антиклерикална (антиватиканска) революция във Франция и последвалите я няколко десетилетия по-късно обществени вълнения из Европа (1848-1849). Тогава се развива теорията на т.нар. „научен социализъм“ или марксизъм.
Центрираното в Европа движение към егалитаризация на обществата (заради социалната справедливост) довежда до освобождението на крепостните в Русия и премахването на робството в САЩ. Също – до социалното приобщаване на евреите, които от хилядолетия са маргинализирани заради религията си (първо в римския свят, после в християнска Европа).
Следва радикалното антиаристократично движение в Русия, довело до Октомврийската революция.
От изхода на Втората световна война се възползват главно САЩ и Русия (СССР), като и в двата региона, предвождани от тях, е налице движение към изравняване на правата на гражданите (по полов, национален, расов, наследствен и др. признаци), като общественият ред се гарантира от партийни, по същество олигархично-бюрократични структури – Комунистическата партия от едната страна, и двете американски партии, монополизирали управлението в САЩ. Към тях се прибавят и международни (понякога наречени не-правителствени) организации: от една страна – Варшавски договор, СИВ, от друга – НАТО, МВФ.

6. Глобалисткият (хегемонистки) проект от последните 30 години

След реформата в Русия (СССР) в началото на 1990-те и оттеглянето ѝ от Европа и средна Азия, властта в САЩ беше придобита от един агресивно настроен елит, за който тази държава, с нейните финансови, военни, технологични и медийни възможности, беше само инструмент за въвеждане на глобална диктатура.
Идеологически инструмент беше политиката на фаворизиране на всякакви малцинства (расови, национални, религиозни, сексуални), чиито искания се използваха за отслабване на отделните държави. Това беше едно достигащо до крайност продължение на политиката за еманципация на потиснатите (непредставени в управлението, с ограничени граждански права) прослойки на обществото.
Тази политика имаше успех в много страни, но някои оказаха съпротива – на първо място Китай, Русия и Иран; не бива да се отминава и устойчивостта на някои иначе малки държави, като Северна Корея.

7. Аналогия и прогноза

Ако ще правим сравнение между днешния свят и положението в Егейския регион през V в. пр. Хр., САЩ играят ролята на една Атина, където съжителстват и спорят разни социални прослойки и политическо-религиозни възгледи; и където една част от елита се стреми към пълна хегемония – не само вътрешна, но и външна, над целия достъпен свят.
Такива държави, независимо от видимия си блясък (имиджовия успех), бързо биват проядени от вътрешни несъгласия. Те имат забележими, понякога големи успехи, в резултат на което обединяват срещу себе си останалите и в крайна сметка биват разгромени от някоя по-мощна и по-единна държава.

8. „Всичко за благото на човека“

Може би за пръв път в историята на човечеството имаме налице такава мащабна грижа за „здравето на хората“. Наред с това виждаме, че тази грижа се полага в голяма степен независимо от тяхната воля. Правителствата решават да приложат „мерки“ и издават декрети за това – които декрети рязко ограничават гражданските свободи.
Огромна част от населението, като брой и прослойки (чиновници, участници в средния и малък бизнес, спортисти, хора на изкуството, учители, родители на ученици, преподаватели и студенти) не са съгласни с „мерките“. Тяхното мнение не само че не се взима предвид, но те биват упреквани, осмивани и демонизирани в медиите и социалните мрежи.
Публичните протести се забраняват; а ако някои се осмелят да излязат на улицата, те биват арестувани, глобявани и заливани със студена вода (включително и през зимата). Човек може да бъде арестуван и глобен затова, че си е позволил да иде някъде с открито лице, или че е поканил гости у дома си.
Всичко това се представя като програма за опазване здравето и живота на гражданите.

9. Може ли това да е демокрация

Всички тези разпореждания, ако се дадат на един Конституционен съд, ще бъдат отменени. Но не се дават, въпреки че навсякъде има достатъчно институции, които могат да го направят.
Тогава по какъв начин гражданите са представени в управлението? Става ясно, че не са и няма кой да приложи съществуващите закони в тяхна защита. Ако демокрацията е власт на мнозинството при отчитане интересите на всички, включително на малцинствата и отделните прослойки, как това може да е демокрация?
Но и да се нарече по друг начин; във всеки случай ние не виждаме справедливо управление в интерес на гражданите. В чий интерес е тогава?
Самите правителства не стават по-харесвани от това, че въвеждат диктатура под предлог „здравеопазване“. Още повече, че и самото здравеопазване страда, тъй като в суматохата около мерките хората не могат да бъдат лекувани почти от нищо. Тогава странно ли е, че смъртността се покачва? Ако правителствата нямат интерес от всичко това, кой има? Кой ги принуждава да го вършат (щом не са избирателите им)?
Ако има такъв, той трябва да е с доста по-големи възможности от всяко едно отделно взето правителство (включително и от това на САЩ). И да има „надправителствен“ статус. В такъв случай точно той ще е субектът на властта и управляващият център на съвременната „либерална демокрация“.

10. Маските

Ето примерно маските. Да помислим за нещо, което не се обсъжда често, макар по самия въпрос да се говори много.
Ако маските наистина предпазваха от заразяване, не е ли достатъчно те да бъдат носени от онези, които се боят от това заразяване? Човекът си слага маска, предпазен е и се чувства спокоен. Защо да бъдат принуждавани онези, които не се боят? Нали „застрашените“ вече са се предпазили – чрез тяхната си маска?
Ако обаче тя не предпазва, защо се заповядва носенето й?
Значи не става въпрос за здравеопазване, а за властови произвол.
Ако запитаме кой е виновен за това, какъв ще е отговорът? Дали са само онези, които подписват разпорежданията? Не са ли и онези, които ги изпълняват?
Ако изключим истински „боящите се“, тогава ще са виновни мнозина: от президента на републиката, който слага маска, за да не го изключат от общността на останалите политици, към директора на училище, който рискува здравето и унижава учениците за да запази поста си, до родителя, който дава маска на детето си, за да си няма проблеми с директора. С което отстъпва пред изнудването.
Ако не друго, поне може да каже, че не е съгласен. Тогава и детето ще разбере, че слага маската без съгласието на баща си и на своя отговорност.

(22 ноември)

*

Шест тезиса за демокрацията

Античността

– Атинската демокрация (от началото на V в. пр. Хр.): към участие в държавните институции са привлечени повече хора. Те биват избирани от пълноправните граждани (пълнолетните свободни мъже). Това не значи, че избраните имат голямо влияние във взимането на решения.
Атинската демокрация е управление на избираемо малцинство над почти безправно мнозинство (жени, имигранти, роби). Самото това малцинство е под решаващото влияние на единици (като Перикъл)

Демокрация, властваща прослойка, олигархия

– Новоевропейската (западна) демокрация: управлението е възложено на избираеми и сменящи се на държавни постове граждани. Задачата е да се отчитат интересите на мнозинството, и доколкото е възможно – на всички прослойки. Предполага се, че всички те (или поне повечето) са представени в управлението. Управлението се извършва на основание на закони, приети в интерес на всички и със съгласието на всички (или поне на повечето)
– Възможно ли е това положение да се задържи за дълго? Веднъж придобило властта, едно малцинство овладява нейните механизми и това му позволява да я запази; и трудно може да бъде сменено по законен път. То се превръща в постоянна властваща прослойка (стремяща се към олигархизъм).
Макар правителствата да се сменят – като общ състав и поотделно/персонално, все пак те принадлежат на тази прослойка, която остава постоянна. Тя се отделя от мнозинството и започва да работи по-скоро за своите интереси (привилегии, блага) отколкото за тези на мнозинството (избирателите). Такава е човешката природа.
– При това положение „демокрацията“ се отличава от олигархията или 1) само по заявлението, че управляващите са сменяеми и зависими от избиращото ги мнозинство, макар че в действителност не са; или 2) с това, че видимите политици са подставени лица на олигархията; и по този начин истинските управляващи избягват понасянето на отговорност.

През 2020-та

– Случилото се през тази година не би било възможно, ако страните се управляваха демократично (по волята на мнозинството и съгласно законите/ Конституциите). Тогава повечето от разпоредбите биха били отменени от Конституционните съдилища, или биха били взети предвид решенията на обикновени съдилища, каквито вече има (против маските и пр.).
Правителствата биха паднали или биха се съобразили с протестите, за да не паднат; но вместо това те остават, а натискът върху несъгласните не отслабва или се засилва. Това значи, че те не разчитат на волята и мнението на мнозинството, а имат друга опора (олигархична).
– Съществуват изключения. В някои страни не се действа диктаторски, а правата на гражданите се съхраняват (Швеция и другаде). Има политици, които не действат в съгласие с управляващата прослойка, а отчитат интересите и мненията на мнозинството или на доскоро пренебрегнатите (в Америка – Тръмп).
Поради това те влизат в конфликт с тази прослойка; във всеки случай, с нейната върхушка.

https://glasove.com/…/news/shest-tezisa-za-demokratsiyata

ТВ Б 7

Християнство и дистанционност (и други интервюта)

1.
Ноев ковчег за книги

Любомира Константинова:
– Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга.
Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не спазва тази предпазна мярка. Но за преподавателя по старогръцка литература в Софийския университет Н. Гочев вероятността вече – след разказаните три книги – е 12,375%. Тази вероятност намалява с продължаващото разказване. Добро утро на Н. Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте. Благодаря, че ме поканихте по този повод.

Л. К.:
– Нека да си кажем първо, че „Екипът от британски учени“ е шеговита фраза; а шегите колко са ни важни в подобен момент?

Н.Г.:
– Човек трябва да се стреми да бъде хладнокръвен, когато чува, че го дебнат големи опасности. Колкото до „екипа от британски учени“, той е пословичен и аз бих го сравнил с „групата съветски учени“, която беше способна да открие всичко допреди четиридесет и няколко години.
Що се отнася до това, което нарекох „Ноев ковчег“, то е едно хрумване от няма и седмица. Може би във връзка със сегашната медийна и здравословна ситуация.
Ноевият ковчег, както разказва Библията, е един кораб, който Бог е заповядал на Ной да построи и да натовари на него двойки от всички живи същества – тези, които се размножават по двойки. И го е предупредил, че в скоро време ще настъпи страшен катаклизъм. Думата „катаклизъм“ се превежда на български с „потоп“; значи, предстоял потоп. Ще вали 40 дни (и наистина валяло 40 дни), всичко живо ще бъде унищожено – заради греховете на хората. Но човечеството трябва да продължи съществуването си. И Бог казал: „Избрах теб, защото ти си праведен. Имаш жена, синове, които също имат свои семейства и от вас ще продължи човешкият род. Възлагам ти и това, да запазиш всички живи същества – като ги вземеш на кораба.“
Бих добавил нещо, което не се казва изрично в Библията, а именно – че за да се възложи някому да запази нещо, той сигурно трябва да го познава много добре. И не просто да го познава, но и да го обича. По онова време книги не е имало – по времето на Ной. Но днес ние имаме много книги, ценни слова, които са ни завещани от вековете и хилядолетията.
И изглежда ми е хрумнало: защо пък аз, който цял живот се занимавам със слово, в една такава тревожна ситуация – какво ще излезе, ще видим, но е тревожна… Защо да не се замисля какво да оставя, което да е интересно, полезно и някакси добро за хората, които ще го наследят. Защо, подобно на Ной, да не предложа най-ценното от онова слово, което познавам и без съмнение – като човек който е избрал тази работа – някакси го обичам?

Л.К.
– Навярно е трудно едни книги, които носят своето битие през векове и хилядолетия, да се превърнат в нещо различно – за да бъдат част от този „Ноев ковчег. Кое е различното в тях? В какво се превръщат тези книги, които някои от слушателите ни познават, други са забравили, а някои още не са срещали?

Н.Г.
– Замисълът е тези книги, за които всеки е чувал, да не остават само като заглавия или само като добавка към имената на техните автори. Защото знаем: в днешния свят, когато всяко слово е достъпно, е много лесно да се съобщават имена. И хората си казват: „Да, ето тези имена са прославени“. И какво от това? Понеже имената са много, никой сякаш няма време да се заеме и да погледне какво стои зад тях и зад тези книги. Разбира се, хората разчитат на едни ресурси, които ги знаем и на които не знам дали може да се има много доверие. Ти искаш да разбереш какво, да кажем, се разказва в трагедията „Едип цар“ от Софокъл. Поглеждаш в интернет, там пише; но кой е този, който го е написал, не знаеш. Затова си помислих, че е добре някой, който наистина познава отблизо тези неща, да ги разкаже.

Л.К.
– И да ги разкаже по един нескучен начин, което не е по-малко важно. Историята от „Едип цар“, която разказва Н.Г., звучи като кратък криминален роман в рамките на една страница; с богатство на езика, което записът на сюжета в „Уикипедия“ не притежава.

Н.Г.
– Радвам се, че така е станало. Към това бих добавил, че преразказването на велики литературни, и не само художественолитературни, но и историографски, ораторски и философски произведения, изисква голямо интелектуално и творческо усилие.
Защото ти първо трябва да си разбрал тази книга; а тя може да не е малка, може да е голяма.
Второ, трябва да я изговориш на родния си език. Ето в това е творческото усилие. Защото съм сигурен, че малко сме тези, които осъзнаваме колко трудно е да работиш с родния си език, колко всъщност ти незадоволително знаеш родния си език. И това ще го разбереш, когато се опиташ да разкажеш едно велико произведение на литературата. Тогава го узнаваш.
Защо тези резюмета са интересни, както казахте преди малко? Дали защото се е случило да се разкажат на добър език, или защото самото произведение е хубаво? Ако са интересни, то е, защото се извлича смисъл. Това е главното. Ние всички сме чували за „Илиада“, за „Дон Кихот“, за „Братя Карамазови“. Обаче как да се разкажат тези неща? Трябва да се извлече смисъл от тях. Да се запитаме: „Кое е важното, за което става дума в това прославено произведение. Защо е важно?“ И не просто да се впуснеш в история на литературата, анализ или критика. Защото тогава твоят слушател няма да разбере какво авторът е казал, а ще разбере само какво ти си мислиш по повод на тези неща.
Но ти трябва да се вчувстваш в произведението и да предадеш точно това, което авторът е казал и както вероятно би желал да го каже, обаче в рамките на една-две страници. А не да кажеш: „Чети един месец, ще го прочетеш и ще разбереш“. Да, ако чете един месец, ще разбере, но кой има един месец? Ти му го дай – примерно „Едип цар“ – за 6-7 минути и тогава ще го развълнуваш, ще събудиш интерес, а освен това ще помогнеш и на онзи, който го е чел и се е занимавал, да го разбере още по-добре. Значи имаме две ползи.

Л.К.
– „Каква скука! Няма да има културни и спортни мероприятия. От хляба и зрелищата остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието? Би могло да се помисли за един библиотечен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще е подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.“
Така Н.Г., преподавател по старогръцка литература в СУ, ни въвежда в своите разкази: в начина, по който една книга може да звучи, незагубила от богатството си в рамките на една страница. И тук, сигурна съм, няма да пропусне възможността да призове и вас – които ни слушате, които четете, които сте чели, помните или не помните съвсем, но искате да препрочетете, да се включите и в „Ноевия ковчег“. За да не бъде той сам, като Ной. Как?

Н.Г.
– Прекрасно би било наистина, ако се намери повече от един човек, който да се заеме с разказване на такъв вид приказки. Защото това са приказки „за“ книги. То е различно, затова и се казва „преразказ“. Защото какво е разказът? Това е да събереш в слово нещо, което си преживял иначе, а не словесно. Отишъл си с хора на екскурзия, случили са ти се неща. И тези неща, които са се случили, са несловесни. Когато си се върнал и разказваш, тогава за пръв път ги създаваш чрез слово – въз основа на онова, което си усетил чрез сетивата и ума си. Затова се казва „преразказ“. И правилно, защото ти вече имаш един разказ, съставен от друг; и сега това слово трябва да го преработиш.
Но някой ще каже: „Добре, но нали то е налице? Човек отваря книгата и чете.“ А лесно ли е да прочетеш какво да е? Примерно, „Дон Кихот“? Всеки, който опита, ще разбере, че това е крайно трудна работа, макар че „Дон Кихот“ е много интересна книга. Обаче – хиляда и повече страници.

Л.К.
– Или ако си чел тази книга – с въодушевлението, което тя предизвиква – но не ти се връща отново към хилядата страници, а ти се иска да си я спомниш по друг начин.

Н.Г.
– А се случва и човек да е бил твърде млад, когато е опитвал да чете великите произведения; и естествено не ги е разбрал. Защото великите произведения рядко се пишат от млади хора. Те обикновено са писани от доста възрастни хора.

Л.К.
– В зрялата възраст пък времето на четящите е по-малко.

Н.Г.
– Да. Но аз искам да кажа две думи и за техническите особености на това, което ми хрумна да правя.
Ако вземем едно средно по размер произведение, като трагедията „Едип цар“, която може да послужи за мярка, е възможно то да се разкаже на страница и половина, така че човек добре да разбере за какво става дума. Какво значи страница и половина? Това значи, че човек колкото и внимателно да чете, това ще му отнеме към 6-7 минути. Представете си: велика трагедия, според Аристотел най-добрата от всички; и човек разбира за какво става въпрос за 6-7 минути! Само по себе си това вече не е малко.
После си казах и даже го написах, че е несправедливо, когато се заемем с много по-голямо произведение – „Илиада“, или някой роман – да го разкажем в същия размер. Защото тогава ще се получи нещо неприемливо опростено. Затова бихме могли да го разделим на части. Но и те не трябва да бъдат много, защото и тогава ще откажем читателя. Кое е доброто число? Може би 6-7 такива части.
И ето, правим 7 такива части от по 10 минути (което са две-три страници на част); и виждаме, че един голям роман може да бъде схванат с внимателно четене за 1 час.

Л.К.
– А как разказвачът да преодолее всички дефицити, до които по-простият начин на разказване може да го доведе? Как да не разказваме погрешно?

Н.Г.
– Да, това е нещо различно от количествения аспект на заниманието. Как да подходим така, че да направим разказа добър? Ами ето това, което казахме преди малко – да предадем смисъла. Но смисълът се извлича по един начин от повествователно произведение, каквото е романът, а по друг – от философско произведение.
Ще добавя и още нещо. Когато се занимаваме с кратки произведения, тях вече ние не можем да ги преразказваме. Има жанрове на кратката словесност: пословици, сентенции, вицове, басни. Те не могат да се разказват. Защото ако се заемеш да ги разказваш, непременно ще изгубиш същественото. Това се отнася, разбира се, и до лирическата поезия.
Така че един вид са произведенията, които се разказват – в които голям обем литературно съдържание се събира в малко страници – а друг вид са онези, които просто се цитират. Тогава вече говоря за фрагменти или направо за цитати. Такива неща също могат да влязат в подобна библиотечка.

Л.К.
– Да завършим ли със съвета: „Опитайте!“

Н.Г.
– Разбира се. Ето, аз съм някой, който се занимава с литература, и то една отделна литература…

Л.К.
– Но има хора, които могат да разказват математика.

Н.Г.
– Именно. Има хора, които се занимават с друго – не с литература, философия или история, а с математика и природни науки. Какво ли би било, ако някой учен, който познава своята математика или физика, се заеме да разкаже – накратко, разбираемо и съгласно смисъла – едно произведение на някой велик математик или физик? Да разкаже Архимед, Евклид, Галилей, или Нютон? Това ще е прекрасно, и аз бих бил първият, който би се заел да прочете едно такова представяне.

Л.К.
– Благодаря Ви за всичко казано.

*

12 март 2020, БНР. „Нашият ден“

https://bnr.bg/play/post/101239184

2.
Войната срещу празниците

ТВ Б 17

Светла Петрова:
– За празниците и в частност за най-големите християнски празници като доста забележима жертва на връхлетялата ни – къде реална, къде инфоепидемия – ще чуем подплатените с много знания разсъждения на доц. Н. Гочев от Катедрата по класическа филология на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Здравейте.

Н.Г.:
– Здравейте, добър вечер.

С.П.:
– Преди Великден хората с вяра страдаха от това, че не могат пълноценно да преживеят празника. Храмовете почти бяха затворени. Виждаме, че нещо подобно се случва и с празника на Рождеството. Изключително строги забрани и ограничения в страните от Западна Европа, най-вече. Дали този вирус не е измислен от сатаната?

Н.Г.:
– Е, да не пресилваме. Да предположим, че това е една болест като други, които човечеството е преживяло – и то не в толкова далечно минало. Някои специалисти казват, че в началото на този век е имало заболявания, които са били даже по-опасни. Ние сме ги преживели, не сме ги забелязали и сме ги забравили.
Относно празниците и то в Европа, искам да обърна внимание, че пропускането или отминаването на Рождество Христово не е и чак толкова неочаквана работа. Всъщност то си беше подготвяно в продължение на дълго време. Ако човек се е вглеждал по-внимателно в начина, по който се е рекламирал този празник…

ТВ Б 1а

С.П.:
– Имате предвид, преди да избухне тази пандемия?

Н.Г.:
– Разбира се. Хората все по-малко чуваха за какво точно става дума. Говореше се, че предстоят празници, че трябва да си разменим подаръци, да се веселим. Но рядко се казваше изрично, че става въпрос за празнуване на едно събитие: а именно, за раждането на Бога в човешка плът.
Във всеки случай в по-голямата част на Европа това не беше общоприетият начин на говорене за Коледа. Защото се предполагаше, че след като Европа се населява от хора с различни възгледи и от различни религии, не е напълно коректно да се прославя точно християнският Бог.
У нас, като един по-различен регион, нещата не стояха точно така. Беше по-лесно да се говори за Рождество Христово. И все пак тези влияния се усещаха. Европа вървеше към това, да заобикаля темата за истинското събитие.
И ето сега, когато се казва „няма да се празнува, хората ще си седят в къщи, няма да се събират много, няма да се вдига шум“, аз не мисля, че това е чак толкова голяма изненада.

ТВ Б 4

С.П.:
– Не само това. Някои от мерките в Западна Европа – в Германия, да кажем – звучат стряскащо и в известен смисъл комично. Не можело за дните на Рождеството да приемаш в къщи повече от двама души над 12 години, или да се съберат повече от петима възрастни.

Н.Г.:
– Това е много печално и хората трябва да протестират срещу подобно отношение към тях.
Защото отношението към хората в Европа в момента е като към пациенти – и това се отнася до всички, не само до заразените, а до абсолютно всички. Които пациенти при това са и много виновни, че са се заразили или ще се заразят с болестта. Освен това не се предполага, че са способни да разберат в пълна степен какво им се е случило и какво е добре да правят.
Затова отношението към тях е като към непълнолетни и непълноправни. „Вие няма да излизате, няма да се срещате с най-близките си хора, ще чакате да ви кажем какво да правите.“ Това е отношение, което е допустимо в едно семейство от страна на родителите към невръстните им деца. Значи сега ние имаме едно надменно отношение на властите в Европа към гражданите, което за съжаление е придружено и с доста безцеремонно отношение от страна на полицията. Защото виждаме много печални сцени из цяла Европа.

ТВ Б 13

С.П.:
– Можем да бъдем сигурни, че в Германия полицията ще тръгне да прави проверки и ако установи в някой дом шестима души, те ще си понесат последствията за това. При нас, за радост, не са толкова строги нещата.
Но какво губим, като се лишаваме или като ни лишават от тази традиционна празничност, на която сме свикнали? Може би е добре, че се ограничава комерсиалната стихия, която съпровожда тези празници. Но най-вероятно губим нещо като празнично чувство, усещане, някакво тържество на душата, което изпитваме ние, християните, на тези празници?

ТВ Б 20

Н.Г.:
– Да, редно е да се запитаме какво изобщо е празникът. Идеята за празника е стара, тя съпътства цялата цивилизация. Но ако се обърнем към един достатъчно авторитетен и много стар текст, а именно към Стария завет, ще видим какво е казано в самото начало.
„Шест дни работи и върши своите дела…“. Занимавай се, грижи се за тялото си – това иска да се каже. А за седмия се подразбира и „почивай“, но още повече: „отдай го, посвети го на Господа, твоя Бог.“
Какво значи това? Че в нашата традиция – защото Писанието е навлязло дълбоко в съзнанието на европееца, и без съмнение, на православния християнин – се мисли, че през почивния ден човек не просто отмаря; не просто спира да произвежда и стои на едно място, а насочва мислите си към особено важни неща. Почивният ден – неделята, както ние я наричаме („неделя“ значи „ден в който не се работи) – е ден, в който трябва да се замислим за най-високите неща. Най-общо казано (да не говорим точно за религия), да се замислим за смисъла на това, заради което сме живели последните 6 дена. Ето затова е и неделята.
Но също така големите годишни празници: да се замислим и да обсъдим – и не просто в самота, защото това е трудно, а с други хора, с близки наши хора – за какво живеем. За какво е целият труд, всички тези усилия, които ние без съмнение сме положили.

С.П.:
– Сега най-вероятно ще ни кажат: „Обсъдете го по интернет, виртуално. Както дядо Коледа тия дни изпрати някакво послание до християните, вярващите, и до децата най-вече. Вчера беше тиражирано в големите медии. Там той ни призовава да бъдем мили и добри, да спазваме здравните препоръки и да намерим други начини за общуване с нашите близки и обични хора.

Н.Г.:
– Ами не е много весело това, в никакъв случай. Едва ли само на малцина им се струва, че ние сякаш живеем в един антиутопичен роман, където хората полека-лека започват да се превръщат в сенки. Ето и сега виждаме – аз съм един от малцинството Ваши събеседници тази вечер, които са тук със своето тяло. Нали така?

ТВ Б 10

С.П.:
– Ами да. Видяхме какви проблеми има по установяването на виртуалната връзка…

Н.Г.:
– Съгласен съм, че така е по-удобно. Наистина, интернет създава големи удобства. Всички хора са се радвали по някакъв начин, когато са ползвали интернет, в това не се съмнявам. Но той е малко като писмеността: човек не може да живее само с книги. Той трябва и да чува хора, да ги вижда. Някои казват: „Защо да не се образоваме само като четем книги?“ Ами да речем, защото няма да ги разбереш тези книги, ето затова. Някой жив човек трябва да ти ги обясни. По същия начин е и с интернет. Не може да общуваме само през него. Това не е естествено. Интернет може да помага, да съхранява информация, може да виждаме неща, които са се случили, а ние сме ги пропуснали; но трябва да помним, че това не е истинско общуване, а е само помагало за общуване.

С.П.:
– И накрая да Ви помоля да разтълкувате нещо, което казвате в един хубав текст, който бяхте дали в сайта „Гласове“ за студентския празник, 8 декември. Там казвате, че когато се променя моделът на живот – начинът, по който е уредено и функционира едно общество – най-напред се заличават празниците. Това ли преживяваме в момента? Нещо драматично става в начина, по който живеем.

Н.Г.:
– Аз не казвам какви са мотивите или мислите на хората, които провеждат тази промяна. Казвам това, което се вижда. Наистина, ако продължаваме така, празниците ще започнат да заглъхват. Тези – традиционните и основополагащи български и европейски празници. Но Ви уверявам, че съм оптимист. Защото и аз съм свидетел на онова време, когато празниците бяха подменени и ни бяха предложени едни съвсем нови и напълно различни празници.

С.П.:
– Точно така, едни 45 години така живяхме. Без Рождество и Възкресение.

Н.Г.:
– Още повече, че аз самият съм се родил по онова време и съм смятал, че всичко си е наред. После съм научил, че не е наред, че тези неща са нови. И съм си дал сметка, че не е никак чудно, че тези празници днес са общо взето забравени и хората, които са се родили сега, вече не знаят за тях.

С.П.:
– Щом сте оптимист, нека да завършим с усмивка. Какво е Вашето послание към хората – предпразнично?

Н.Г.:
– Да бъдат лично заедно с най-близките си, с колкото се може повече приятели.

С.П.:
– Благодаря Ви.

*

16 декември, ТВ 1. „Алтернативата“

https://www.youtube.com/watch?v=pXpgVF8gBgo

***

3.
Християнство и дистанционност

Християнските празници и България

Особеното обществено състояние, в което се намираме (пък и наближаването на Рождество и Нова година), дава повод да се помисли за празниците и изобщо за празничността.
Понеже сме християнска страна повече от хилядолетие и поради това празнуваме по християнски, трябва да се кажат няколко думи за това, що е християнски празник.

„Да празнуваш“ значи да отбелязваш някакво важно събитие заедно с други хора (а не сам).
Събитията, които християнинът отбелязва чрез своите празници, са от живота на Бог, когато Той е бил Човек. Затова празнуваме Рождество Христово, Богоявление, Сретение Господне, Преображение, Възнесение и особено Великден (Пасха). Всички тези дати, подвижни или не, се отнасят до живота на Иисус Христос.
Имаме и празници, свързани с живота на Неговата майка – Света Богородица. Това са Благовещение, Рождество Богородично, Въведение и Успение Богородично.
Освен това празнуваме дати, отнасящи се до живота на основаната от Бог Църква – най-напред Петдесетница, после Въздвижение на Кръста, а също и всички празници на светиите, приети от Съборната църква.

Така че главните и най-стари български празници са тези.
Освен тях имаме и държавни, тоест национални; и оттук нататък всякакви обществени, професионални, семейни и лични празници, но тяхното значение за обществото като нещо „цяло и едно“ е по-малко.
Към тези, които не са от най-голямо значение, се отнасят и празниците на други религиозни общности. Държавата допуска и уважава тези празници, защото хората, които ги отбелязват, са български граждани. Но главни са тези на Църквата: и доколкото това е така, имаме основание да твърдим, че България и днес продължава да бъде християнска страна.

Пандемията

През 2020 преживяхме едно тежко смущение на обществения живот, което се отрази и върху личния живот на всекиго. Не мисля да обсъждам медицинската страна на случилото се. За това, каква е болестта и какви да са профилактиката и лечението, е най-добре да говорят занимаващите се професионално и по призвание – това са изследователите (вирусолози, епидемиолози), а също действащите лекари и фармаколозите. От тяхното виждане трябва да зависи какво ще е отношението ни към болестта.
Още от самото начало забелязахме, че мненията на изследователите и медиците се различават съществено – както относно профилактиката, така и относно лечението.

Дали политиката, която нашето и други правителства възприеха е най-добрата? За това има спорове. Политиката в различните страни явно не е една и съща. Но ако говорим за света, в който участваме – това евро-американският, който в известна степен включва и Русия – промените са големи и приблизително еднакви навсякъде. Изключенията, като тези в Швеция и Беларус, са малко; но и там хората понасят следствията на това, което се случва по света.

Отказ от всеобщо благосъстояние

Преди да премина към влиянието на тези събития върху християнската празничност, ще обърна внимание на отношението на промените към идеологията на нашия свят. Не е тайна, че един от основните ѝ принципи от последните 30 години, е този на „икономическия растеж“. Влиятелните евро-американски медии, а след тях и останалите, занимаваха всекидневно гражданите с това, какъв е икономическият растеж, застой или спад тук или там, преди или в близко бъдеще. И ако някъде се случваше растеж, това се смяташе за свидетелство, че животът там върви общо взето добре; ако не – напротив.
Това значеше, че е редно хората да се стремят към по-добър живот – което, казано по такъв начин, никой не би оспорил; а пък „добър живот“ значеше просто „повече потребление“.

Някой би казал, че това е нормално за капиталистическия свят, където главната грижа на водещата прослойка е печалбата. Но ние, които помним XX век, можахме да забележим, че почти същото се предлагаше и на гражданите на социалистическите страни – особено от 1970-те години нататък. Предполагаше се, че е редно хората да забогатяват, макар и справедливо.
Този принцип, наред с онзи за „мирното съвместно съществуване“ на „държавите с различен обществен строй“, и с допускането на един умерен интерес към националното, постепенно измести принципа на „класовата борба“, чиято цел беше победата на комунистическите партии по всички части на Земята.
Така че ние, като хора от държава, която е била и социалистическа, отдавна сме привикнали с убеждението, че е желателно и дори нормално хората да стават все по-заможни – че е нормално да има икономически растеж.

Но това, което се случи – и продължава да се случва с неотслабваща скорост – е пряко отрицание на принципа за „нарастване на благополучието“ чрез икономически растеж.
Изведнъж, ако се съди по характера на публикациите във влиятелните медии, се оказа, че растеж няма да има, а напротив – ще има спад, и то голям. Това обаче не се представя като катастрофа, както би трябвало да бъде, ако растежът и забогатяването се смятаха за най-важното нещо. То се представя като нещо „в реда на нещата“ – при положение, че грижата на всички трябва да е съвсем друга, а именно, борба с епидемията.
По същия начин щеше да се говори, ако беше избухнала световна война: тогава също нямаше да се очаква по-нататъшно забогатяване, а първата задача щеше да е победа над противника.
Така че идеологическият принцип на „нормалността“ на увеличаване на благосъстоянието, изведнъж и пред очите на всички беше просто отменен.

Перестройката и „новата нормалност“

Официално е прието да се казва, че няма друга причина за това, освен изненадващото разпространение на новия вирус; и че веднага щом епидемията бъде овладяна (а това може да стане скоро), всичко ще тръгне по старому. Но се допуска и присъствието на гласове, които казват, че връщане към старото може и да няма.

Да обърна внимание на нещо, което ние тук сме преживели – и не чак толкова отдавна, а към края на XX век.
През 80-те години първо в СССР, а после и в другите европейски социалистически страни, от най-високо място беше обявена „перестройка“: което трябваше да значи решително усъвършенстване на съществуващия ред без пълната му отмяна. Официално не се предвиждаше нито разпускане на СИВ и Варшавския договор, нито разпадане на СССР, нито отказ от монополната власт на комунистическите партии.
Но всичко това съвсем скоро се случи и се тръгна към нов вид политически, обществен и икономически живот.
И веднага след обявата на независимостта на страните и въвеждането на политически плурализъм, хората рязко обедняха – първо, защото стоките от магазините изчезнаха и нямаше никакво значение дали някой има пари, защото с тях нищо не можеше да се купи; а после, защото изчезнаха и самите пари, чрез хиперинфлация.
Но колкото и тежко да беше това, все пак имаше нещо, което облекчаваше страданието и даваше надежда – това бяха свободите, които до този момент повечето хора нямаха.

Както виждаме, сега – и не само от едната страна на някогашната „желязна завеса“, но едновременно и от двете – се случва нещо аналогично, макар и не еднакво (в историята има подобни, но не еднакви събития).
Внезапно и много твърдо беше прекратен достъпът до услуги и развлечения, които хората смятаха, че им се полагат „по принцип“. Отмени се спортът като зрелище за хора, събрани заедно; също и туризмът – и не само този до далечни страни, но се забраниха дори разходките из малките градски паркове и градини. Забраниха се всички културни прояви; прекратиха се училищните и университетските занятия във вида, в който са съществували от векове и хилядолетия. Отмени се и обичайното празнуване, включително религиозното.

Какво беше предложено от страна на властите, като изключим обещаната надежда за „спасение от болестта“?
Това, което вече съществуваше и беше достатъчно разпространено и употребявано – общуването по интернет.
Хората бяха посъветвани да живеят главно в интернет. Да пренесат там колкото се може повече дейности – не само комуникационни, но и политически, обществени, професионални, икономически, образователни, игрови… всичко. И празнични.

В такава обстановка е нормално човек да съжали, че има тяло – защото то е, което му пречи да стане просто един безтелесен образ в интернет без никакви „материални“ потребности. Видяхме как за няколко седмици едно общество (и то голямо) на неограничено потребяване се превръща в общество на краен аскетизъм (да не можеш да се срещнеш с роднините си, да отидеш на разходка!). И то не защото хората пожелаха това, а просто чрез заповеди и полицейски надзор. И това засегна стотици милиони, които бяха прекарали целия си живот по друг начин.
Ако имаше някаква утеха, тя беше (и е) в това, че такъв живот е по-опростен и без съмнение – по-евтин. Тъй като потребяването беше намалено в много проценти, а може би в пъти.

Ако си позволим да продължим аналогията с края на съветския социализъм: там перестройката очевидно се наложи поради това, че икономическият растеж, с който бяха обвързани повечето стремежи, стана невъзможен. Вероятно в подобна ситуация се намираме и сега.

Това, разбира се, не значи, че коронавирусът не съществува. Но пак повтарям, че неговото съществуване и качества трябва да се знаят от познавачите, които са се потрудили да станат такива, а не от всички – тъй като, колкото и добре да ни информират медиите, подобно знание си остава недостъпно за повечето от нас.

Християнство и дистанционност

Предполагам, че мнозина са чували разсъждения в следния дух: „Добре, какво толкова страшно има, че няколко седмици няма да ходиш на църква? Да не ходиш на мач можеш, да се откажеш от театър също можеш, а от църква – не?“

Разликата между ходенето на църква и на мач е преди всичко в това, че едното събитие има духовен смисъл, а другото няма. Но дори посещението на една хубава театрална постановка или концерт пак няма този духовен смисъл, който има участието в литургията. Тъй като духовният живот на християнина няма за цел просто да го усъвършенства като личност – макар че и това е вярно – а се стреми към нещо много повече: към единение с Бога и безсмъртие.

Но някой би казал: „А какво страшно има в това, да се ограничи физическото присъствие в храма? Нима човек не може да казва молитвите толкова често, колкото иска, да чете сам или със семейството си богослужебни книги (има ги в интернет), да гледа литургии – не само на своята, но на всички други църкви? Нима всичко това не е достъпно? Няма ли той в такъв случай да води духовен живот, няма ли да е християнин?“

Отговорът на такъв въпрос е: „Този човек може би ще мисли, че води духовен живот, и не е изключено да има хубави нравствени качества; но няма да е член на Църквата, и следователно няма да е християнин“.
Това сигурно ще прозвучи странно за мнозина. Защото в света отдавна се полагат усилия християнството да се представи като някакво етическо учение – разбира се, похвално; а животът на Църквата като поредица от ритуали, които имат някакъв символичен и исторически смисъл и могат да се извършват от клириците и със, и без участието на миряни.

Това не е така. Трябва да се обърне внимание на следния факт: тайнството Причастие (Евхаристия), което е централно за богослужението и без него християнският живот е немислим, е завещано на вярващите от самия Иисус Христос; но неговият смисъл не е да символизира Тайната вечеря, нито просто да напомня за нея. Чрез Причастието християнинът приема в себе си тялото и кръвта на Бога – не символично, а буквално. По този начин той се единява с Бога не в мислите си, не емоционално, а направо телесно.
Това обаче не може да се направи по интернет.

Християнският празник има смисъл с оглед на Евхаристията и другите шест тайнства; без нея и без тях той би бил просто „честване“ на някакви отминали събития и изразяване на надежди за бъдещето; и едно приятно прекарване в средата на близки и съмишленици. В тези неща няма нищо лошо, и тях ги има и на християнския празник; и при все това те са извън същността на християнството.

Ето защо политиката за ограничаване на „присъственото“ празнуване не противоречи на никои човешки навици, обичаи или религии толкова пряко, колкото на християнството. И стремежът към премахване на личното участие в богослужението неизбежно съдейства за премахване (унищожение) на Църквата.

Точно това опитваха да направят войнстващите атеисти през XX век. И какво постигнаха?
Нека тези, които днес взимат решения, засягащи Църквата, да не забравят техния провал.

*

Християнският празник и войната срещу него

Принудителна профилактика

От няколко месеца насам всички граждани в страната ни, както и на множество други страни, са подложени на принудително лечение.
Ако някой каже, че това е по-скоро профилактика, ще отвърнем, че и профилактиката (предпазването) е част от лечението. Тя се прави, за да се „предотврати“ болест. Това също е грижа за здравето, борба с болестта и следователно лечение. И също като него може да бъде доброволна или принудителна.
Нека напомним, че пълнолетният и пълноправен човек (този, който носи отговорност за действията си) не може да бъде подлаган на принудително лечение (чл. 52 на Конституцията). Държавата, за която работи като служител или данъкоплатец, може и трябва да му осигури възможност за лечение; но тя не може да му заповядва да се лекува. Неговото здраве е преди всичко негова работа; ако се разболее, той ще понесе последствията от това.
Ако това не се признава, тогава излиза, че отношението към хората от страна на държавата е отношение към непълноправни (несвободни) същества.

Война или революция

И все пак днес държавата разпорежда на хората да се лекуват, макар че далеч не всички са съгласни с това. В тази своя дейност тя е подпомагана от влиятелните медии; като съществува впечатлението, че именно те управляват този процес, а тя е просто изпълнител на техните разпореждания (изисквания, настоявания).
Защо влиятелните медии вършат това, е въпрос, който не се обсъжда. Ако някой го зададе, веднага ще бъде обвинен, че не е „с ума си“. Така се оказва, че всеки може да бъде контролиран и да му се иска сметка за действията и мотивите, освен влиятелните медии. Те не подлежат на контрол, което значи, че могат да имат тиранична власт над държавите и гражданите; или да са инструмент на властта на някой, който още по-малко подлежи на контрол.
И тъй, в живота на обществата чрез средствата на властта се внесе съществена промяна, и то противно на желанието на хората: всъщност, никой не се допита до тях. Как да наречем това, освен война или революция? Нормално е да се пита кой води тази война или революция, и с каква цел.
Във всеки случай тя върви срещу установения начин на живот.

Празник и смисъл

Защо хората се събират да празнуват? Дали това е просто почивка след работа? Празникът е и това („ден, празен от работа, незает“). Но освен това той е време да се поговори „защо работим“. И още повече: защо живеем.
Да се мисли по тези въпроси не значи да се правят някакви тежки изследвания или да се провеждат дебати; то може да стане чрез разговори, игри и музика. Във всеки случай празникът създава възможност на хората да се насочат към темата за смисъла. А загрижеността за смисъла (защо правим това или онова, защо изобщо живеем) е характерна за човека като разумно същество; тя е дори един от белезите на неговата разумност.
Така че възпрепятстването на празника е преследване и измъчване на човека, като разумно същество; и съдейства за неговото унищожение

Празник и безсмъртие

Всичко, казано дотук за празника, го има и при християните; но има и повече. Защото християнинът не отива на празник само за да разговаря или се весели с други хора; нито само за да слуша молитви, четене на Писанието и проповеди. Той отива и заради тайнството.
Някои тайнства се отнасят само до дейността на клириците (свещенство), или се извършват само веднъж в живота (кръщение). Но има други, които се извършват многократно, и те са в сърцевината на християнския празник. Такова е причастието.
Него човек извършва не за да узнае смисъла на живота, а направо за да се приобщи към живота – и не към временния, а към вечния. Всички останали тайнства по различен начин служат за тази цел; и стремежът към нея е основата и същността на християнския празник.
Така че ако възпрепятстването на празниците изобщо е война срещу човека като разумно смъртно същество, то възпрепятстването на християнския празник е война срещу него като безсмъртно същество – като срещу някой, който може да придобие вечен живот.

(в „Добротолюбие“, 17 декември 2020 – https://dobrotoliubie.com/2020/12/17/%d1%85%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%8f%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d0%b8-%d0%b4%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82/)

***

4.
За свободата

Ангел Карадаков:
– Доц. Гочев, днес особено често може да се чуят призиви за свободата, свободата на словото, на мисълта, на пътуванията. Какво обаче е наистина свободата? Философия? Химера или необходимост и право?

Н.Г.:
– Преди всичко е нужно да се каже, че свободата е свързана с възможността и с избора. Човек смята себе си за свободен тогава, когато знае, че може да направи нещо; и следователно да избере дали да го прави или не. Това му е достатъчно, за да се чувства свободен.
И обратното. Затворникът примерно знае, че не може да напусне мястото, където е затворен; и не защото ще бъде наказан, ако го напусне, а просто защото няма как да го направи: неговите пазачи няма да допуснат той да се окаже телесно извън границите на затвора. Значи той не може да избира дали да бъде в затвора или не; и поради това, че не му е даден такъв избор, той е лишен и от такава свобода. Така се оказва, че затворът не е място, което изглежда по един или друг начин; той просто е това, от което не можем да излезем, макар да желаем.
Значи свободата е свързана и с желанието. Хората винаги са били склонни да мислят, че тя се състои в това, човек да може да прави каквото желае; и следователно безусловната (абсолютна) свобода ще бъде в това, човек да прави всичко, което пожелае; тогава и така, както пожелае.
Тук трябва да обърнем внимание, че има значение кой е източникът на желанието – къде възниква то. Ние сме съгласни, че човек се отличава от останалите живи същества по това, че притежава разум. Така че ако желанията възникват независимо от разума, ако не се ограничават от него, тогава човек, дори да може да ги удовлетворява, няма да е свободен като човек, и значи няма да има свободата, която ни интересува. Така излиза, че човешката свобода е да можем да правим онова, което се определя от разума ни.
И така възниква въпросът: дали свободен е този, който може да прави всичко, за което помисли и оцени като достойно за пожелаване?
За да отговорим, трябва да решим, дали човекът, освен мислещо същество, е и такова, което се стреми към добро; дали той има това предназначение. Ако допуснем, че в битието му няма нищо, което да го задължава да предпочита доброто, тогава свободата и могъществото ще са едно и също: колкото повече неща може да направи човек, толкова по-свободен е той без оглед на това, дали избира доброто или лошото.
Така че понятието ни за свобода зависи и от това – дали ще я обвържем с избора на доброто. Ако да, следва да изясним кое смятаме за добро. Но тази работа няма да има смисъл, ако не сме убедени в съществуването на истина относно добро