1.
Историята. Началото и краят

Евреите били земеделски народ, уседнал около Иерусалим и по земите западно от Иордан. Не били мореплаватели, нито търговци. След като завладели обещаната земя, заживели на нея заедно с другоезичните народи, които били политеисти.
Не се стремели към разселване, напротив, то им се е случвало: след превземането на Самария от асирийския цар („Салманасар“ в 4 Царства); след разрушението на Храма от Навуходоносор (вавилонски плен); при Птолемей I Сотер (който създава еврейската общност в Александрия); при Веспасиан и Тит (разрушение на Втория храм); накрая при Адриан (смяна на името на града и забрана на евреите да влизат в него).
Християнството триста години оцелявало по чудо, тъй като иудеите отричали, че Иисус е Христос, а езичниците – че е единствен Бог. Така иудейството се отделило от християнството – заради вярата, че Помазаникът ще бъде земен цар, а иудеите ще примирие
От друга страна, обожествяването на императора значи, че римската държава е свещена (божествена); и поради това бунтът срещу нея е не само политическо, но и религиозно престъпление. А християните отричат божествеността на императора. Това значи, че според тях римската държава е една от многото; и че е преходна.
След като гонението било прекратено, се явили ересите. Ереста, независимо как се нарича, е отказ да се приеме и разбере вярата, че Христос е Богочовек.
Ересите обикновено възниквали на Изток – в Александрия, Антиохия и Константинопол. С помощта на Рим те били преодолявани. Но Западът, макар да се удържал в истината догматически, бил застрашен – поради голямата сила на римския епископ – от загуба на съборността.

След появата на исляма и възникването на арабския халифат такава опасност се явила и на Изток; но тя била преодоляна чрез появата на богослужебен славянски и на независимата поместна църква на България. Така славянският език и опиращите се на него нови църкви били защитени: най-напред от българската държава, после от сръбската и накрая – с най-голяма сила – от руската, която и заела мястото на Византия като Източна империя.
Гръкоезичните църкви векове наред били лишени от държава. Но благодарение на езика и древността си те запазили своя авторитет; и така съборността била съхранена и след унищожението на Константинопол като християнска столица.

Първите петима

Първите петима били (както разказва Мойсей) Адам и Ева, и синовете им Каин, Авел и Сит.
Адам бил създаден направо от Бога и бил подобен на Него, освен в това, че бил способен да греши. А Ева била от Адам и по всичко приличала на него, освен че била жена и поради това по-слаба. Затова тя сгрешила първа, а Адам я последвал, защото имал слабост към нея.
Каин бил най-напред земеделец, а после, след братоубийството, започнал да строи градове.
Хората като него се трудят, те са дейни и изобретателни, с една дума – делови. В живота се справят добре – с практическите дела. Тяхната душа обаче е неблагодарна, завистлива и алчна, и освен това – лукава. С тях е безполезно да се говори за добро и зло. Те не виждат доброто наоколо и извращават всяко истинно слово. Това е заради лукавството им.
Авел бил прост, кротък и незлобив. Неговата работа не била сложна – той пасял животни. Сърцето на такива хора е чисто и обърнато към Бога, независимо дали и какво знаят за него. Те лесно стават жертва.
Сит бил като Авел, но мислите му били неспокойни. Затова станал учен – астроном. Той изобретил писмеността и записал науката си за звездите (както казва Йосиф Флавий).

Историята започва с Вавилон

След „кулата“ хората вече се отличават не само по собствените си имена, семействата и родовете, но и по езиците. Това са „народите“ – потомци на Сим, Хам и Яфет. А народите влизат в общение помежду си и в борби за надмощие.
Това е “историята“. Така мислел и Херодот („ще разкажа за великите дела на хората: едни извършени от елини, други – от барбари; и защо воюваха помежду си“).
И тъй, чрез народа си човек влиза в историята.
Защото, ако се занимаваме само със семейството и с роднините си, ние не излизаме от частния живот – от общността на тези, с които сме свързани кръвно и във всекидневието; и които познаваме лично. Но чрез общността по народи ние се събираме и с такива, които не познаваме лично и не са ни роднини, и пак са „свои“. Това ни напомня, че и всички хора са ни „свои“.
Но с едни общуваме по-лесно (езикът е един и същ), а с други – по-трудно (друг език). Затова Клитемнестра казва за Касандра: „Ще вляза във ума й с реч ще я убедя. Освен ако гласът й не е непознат и барбарски – като на лястовица“ (Есхил. „Агамемнон“, 1050).
„Бягството в частния живот“ и отказът да се интересуваме от историята и да участваме в нея, е по-характерен за жените (поради слабостта им). Но и много мъже ги следват в това бягство. И така стават „женоподобни“. А би трябвало да е обратното: мъжът да предложи на жена си да го последва в историята, без при това да изоставят и грижата за дома. За тези неща Хектор разговаря с Андромаха („Илиада“, VI).
Какъв е смисълът на историята?
Някои мислят, че Давид е пророчествал за свой потомък по плът, който ще се възцари над Израил и над всички народи – и това ще е краят на историята.
Други – че една висша раса или общност от „избрани“ („успели“!) вечно ще властва над останалите като над животни (добитък). Защото едни са се оказали „способни“ и „достойни“, а други – не.
Такива „способни, достойни и успели“ били римските граждани. А техният император бил бог.
„Останалите богове приехме, а Цезарите – дадохме“ (Валерий Максим. „Паметни дела и думи“, I). Защото, както мисли Аристотел: „Монархията е най-добра; но само тогава, когато царят превъзхожда поданиците си така, както бог превъзхожда човеци“ („Политика“ 1284а-b; 1289b, 1313a, 1332b).
Впрочем римско гражданство е можело и да се купи. Хилядникът казал на апостол Павел: „Аз съм придобил това гражданство за голяма сума пари“ („Деяния“, 22).
А марксистите и други като тях предложиха следното: Историята завършва, когато собствеността се разпредели справедливо.
А кой ще обяви, че това се е случило, и кой ще бди по-нататък над този справедлив живот? И как човекът ще се преобрази така, че да спре да иска повече за себе си и за потомството си?
И все пак всички те казват по нещо вярно. Историята завършва тогава, когато Бог се възцари над хората. Но той ще управлява над тях не като над роби или поданици, а като над синове и дъщери. И те наистина ще са такива.
Това е краят на историята. А смисълът е, че някои от хората ще са готови за този край, а други – не.

2.
Най-скандалното

Хората могат да стигнат до съгласие по всякакви практически и теоретични въпроси, но има един, по който никога няма да се съгласят.
И той е следният:
Наистина ли Бог е станал човек?
Това е въпросът № 1, това е въпросът за „Вселената и всичко останало“.
В сравнение с него „основният философски въпрос“ на марксистите за „първичността на битието пред съзнанието“ е като залъгалка за деца. Защото един може с целия си ум да вярва, че „битието“ е първично, а друг, напротив – че „съзнанието“ е първично; и това философско несъгласие да не им пречи да бъдат еднакво лоши. Значи този въпрос не е важен.
Така че прави са онези, които смятат религиите за главна причина за раздорите по света. Но те не забелязват, че въпросът, по който всички хора с различни думи спорят, няма да се реши със забрана на религиите. Нито пък е възможно той да бъде забравен – тъй като хората просто се раждат с него.
Около него се въртят и към него се доближават всички умувания за „душата“ и нейното безсмъртие; за „хода на световната история“; за достойнствата на „нациите“; за свободата на словото и правата на човека; за съществуването и постижимостта на истината; за цивилизацията и варварството; за столицата и провинцията; за технологичното развитие; за ценността на изкуствата; за отношенията в семейството; за „доброто образование“; за реда и сигурността; за престъплението и наказанието; за трагичното; за „чистотата“ – буквално и преносно.
Ако огледаме историята на религиите, трябва да забележим, че твърдението:
„Бог – единствен и Творец на всичко – слезе сред хората, стана един от тях (без да престава да е Бог) и, макар и човек, живя без грях до смъртта Си (като човек); и след това отиде във вечността с човешкото Си тяло – значи, без да престава да е човек“ –
съществува само в християнството.
То е скандално.

Разбира се, за хора, които нямат навик да мислят по религиозни въпроси („не вярват в Бога“), това не е скандал. Причината е, че те не разбират какво се казва с тези думи. Те им изглеждат като фантазия или безсмислица. Ако в тяхно присъствие някой започне да твърди, че вярва във всичко това, те могат да се отнесат с него и любезно, но в мислите си го отстраняват. Решават, че той не е „в ред“.
В Евангелието тези хора са наречени „елини“. За тях Христос е „безумие“.
Същите тези всекидневно се тревожат от въпроси, които, както им се струва, нямат нищо общо с Въплъщението. Обаче те имат.
Да вземем въпроса за богатството и бедността. Дори невярващите са чували, че Бог, по време на човешкия Си живот, е бил беден. И по-точно – че не е притежавал нищо. Може би само дрехите Си. Но ако Сам Бог се е съгласил да живее по този начин – с всички неудобства, които идват от такъв живот – защо един обикновен човек да не е съгласен? Или неговият живот е по-ценен от този на Бога?
Тази мисъл – че не е страшно да си беден – неизбежно следва от вярата, че Бог е бил човек. Защото ако Той само е изглеждал като човек, тогава за Него не ще да е имало никакви неудобства. Но е имало, защото е бил.
И още – в човешкия свят е обичайно и нормално на богатия да се гледа с повече уважение, отколкото на бедния. Но Бог е бил беден. Значи бедните, които нямат нищо и понякога гладуват (както е бил гладен и Той, когато му се е искало да яде смокини, а на смокинята край пътя нямало) приличат повече на Бога, отколкото родените в богатство, които дори не знаят, че на света има и такива грижи. Ако някой вярва, че Бог наистина е бил в недоимък, как ще гледа на бедния с по-малко почит, отколкото на богатия?
И също – телесните потребности, които се смятат за нелицеприятни, но са неизбежни за човешката природа; пренебрежението от страна на роднини и съграждани; предателството, дошло от най-близки; подигравките и униженията от страна на облечените във власт; несправедливите обвинения в бунтовничество („тероризъм“, както се казва сега) и дори безбожие; затворът; причисляването към престъпници („беззаконници“); публичното опозоряване; мъчителната смърт.
И всичко това Той действително го е преживял – и точно като човек. Ако някой вярва в това, тогава от какво ще се бои? Но е много мъчно да посмееш да заживееш без страх.
Впрочем „свободните в словото“ си шутове, които неуморно се нахвърлят върху Неговия образ като човек, се занимават точно с това – да настояват чрез всякакви образни и словесни приумици на Неговата човешка – и само човешка – природа. Те казват винаги едно и също: „Не вярваме, че Онзи, за Когото казвате, че е Бог, е бил Бог. Не. Той е бил „само човек“.“ Това е твърдението на войнстващите езичници („елините“).
Дали тези шутове са платени или го правят така, „за идеята“, е все едно. Независимо от съображенията и мотивите им, те са дали личния си отговор на въпроса. Казали са: „Не вярваме, че Бог е и човек“.

От другата страна са онези, които мислят за религията и са приели нейния език.
Те казват, че вярват в Бог, но пак не могат да проумеят как Той „наистина“ е бил човек. С устата си го казват – и ако са духовници, го казват всекидневно; но не го допускат в сърцето си. Ако някой не вярва, нека се поинтересува от историята на християнските ереси. От нея ще научи, че рядко някоя от тях не е оспорвала – пряко или косвено – „човешкостта“ на Христос. А ересите винаги са били огласявани и обосновавани от клирици – от духовенството.
А какво е юдаизмът след Христос? Или ислямът? Разбира се, юдеите и мюсюлманите не са безбожници. Но те не вярват, че Бог е бил човек. Това е разликата.
Поради това тези религиозни хора или духовници (било нехристияни, било дори християни) обикновено не виждат нищо нередно в това, да причиняват вреди на човеци – както с действия, така и с думи. Нападайки човеци, те не мислят, че нападат Бога, защото според тях Бог е далеч от човеците. Тъй като в сърцето си те не вярват, че Той е и човек.
Всички престъпления и зли дела, извършени някога от духовници или „религиозни хора“, се дължат на тази невяра. Защото те желаят да бъдат „чисти“. Това означава, че имат отвращение към човешката природа и към човека като такъв; и не могат да го преодолеят.
За такива въчовечаването на Бога е „скандал“.

3.
За традицията

Някои казват (най-често чрез намеци): „хората в православния свят живеят традиционно (според `традиционни ценности`) и се стремят към `оцеляване` (survival).“
А някъде другаде се живеело според „светско-рационални ценности“ и за „самоизразяване“.
Тук има хитрувания, измама и клевета.
Първо, в „православния свят“ живеят всякакви хора – с всякакви възгледи и вяра. При това тази вяра и начинът на живот, който я следва, не се среща у всекиго; не се среща често и у онези, които претендират, че са „православни“. И все пак точно тя дава душа на този „православен свят“; както и на целия свят, населен с хора.
Смисълът на този живот не е да се придържаш към традиция. Несъмнено, православна традиция, поставена в света, има. Тя е стара, защото започва с книгите и Закона на Мойсей; а като пример за живот – от Авраам. После към нея се прибавят пророчествата, Израилевото царство, Църквата, цялото Писание, империята и отделните държави, изкуствата, науките, технологиите – всичко, необходимо за живот на земята. Тази традиция придава устроеност на човешкия живот, цивилизованост; и го насочва към най-висши мисли и дела.
Но този живот не е заради тази традиция, а заради истината. Ето защо добре е постъпил Авраам, както и след векове езичниците, които са станали християни. Те са се отказали от бащините вярвания и обичаи; но не защото не са почитали бащите си, а заради истината. Както е казано: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“.
И после – вярващият в Христос не се стреми към оцеляване в „тяло“. Той добре знае – тъй като е учен на това от младини – че животът в тяло е временен и не е важно да бъде удължаван на всяка цена. Освен това той не може да бъде и удължен просто по волята живеещия („кой от вас може да прибави към ръста си един лакът?“).
Такъв човек живее колкото му е дадено, без страх от смъртта. Той наистина се грижи за оцеляване, но то е оцеляване на душата му във вечността.
Относно „светско-рационалните“ ценности и „самоизразяването“. Ако човек не знае и не иска да знае истината, какви ще бъдат неговите ценности? И какво ще изразява?
Само лъжи и желания. При това не лично негови желания.

4.
Раждането на народите

Съществуването на независима църква без едноезичен народ около нея е по-скоро аномалия, макар че такива случаи е имало в продължение на векове, както има и сега.
Християнската Църква е продължение на древния Израил, който е бил едноезичен народ – със своя появяваща се и изчезваща държава, столица, богослужение, храм и предстоятел (първосвещеник).
Известно е, че първите отделни християнски църкви са основани от апостолите, които са били евреи (израилтяни); и че членовете на тези църкви също така обикновено били евреи. Така че тогавашните църкви са обединявали еврейския народ, разпръснат из Империята; и същевременно са го отделяли от онази негова част, която не е приела Иисус като Христос. Тези повярвали евреи са „новият Израил“.
По-нататък към тези църкви започнали да се присъединяват и дотогавашни езичници, често наричани „елини“. Това не значи, че те са били гърци, а само, че са били езичници, които си служели и с гръцки (това е било необходимо, особено на Изток). Църквата, макар и една, не е имала предстоятел, чиято позиция да е аналогична на царската (императорската).
След Адриан, който унищожава Иерусалим като еврейски град, новият Израил остава без своя предшественик. Положението на християните се подобрява след Галерий и Константин, но за пораждането на „народ“ още е рано: първо, защото не е ясно кой ще бъде езикът на този народ (гръцкият и латинският са почти равни); второ, защото Църквата продължава да няма предстоятел. Ако столицата беше останала в Рим, това сигурно би бил римският епископ, но Константин е премества във Византион.
И още нещо: Църквата, макар и предпазена от гоненията на езичниците, влиза в една различна, но не по-лека борба – тази против ересите. А там, където вярата не е изяснена, не може да се появи християнски народ.
Периодът на спорове продължава 500 години след Константин. През това време се случва и друго – старите патриаршии (Иерусалим, Александрия и Антиохия) се оказват извън границите на Константинополската империя. Същото става и с Рим, който при това намира своя военно-политическа опора в държавата на Карл и фактически възстановява Западната империя.
Но на Запад, независимо от наличието на етноси с различни езици, народи – според нашето разбиране – така и не възникват. Причината е точно в единоначалието на римския епископ, който не допуска нито равностойни нему йерарси, нито езици, различни от латински, в богослужението.
Така че езиците на западните етноси остават в подчинено (унизено) положение. Те, до началото на ХVI в., са само „майчини“ – тоест, езици на бита и семейството, но не на образованието и държавата.
На Изток нещата се развиват иначе.
Първо, благодарение на традицията на съборите, където тримата източни патриарси винаги са били равни, а не подчинени на Цариградския; второ, защото християнски народи със свои, независими от Цариград църкви, съществуват още от IV век (грузинци, арменци); и трето, защото някои високопросветени и високопоставени хора като патриарх Фотий, братята Константин-Кирил и Методий, и цар Борис I разбират, че духът на християнството изисква равенство между църковните предстоятели. А това равенство е възможно само ако те са предстоятели на независими Църкви, опиращи се и на свои държави.
Такава Църква се оказва българската – тя придобива и свой език, и своя държава. Това са били необходимите условия, за да се роди българският народ.
Това не изглежда като новина. По-неочаквано ще е твърдението, че през девети век освен българският, се ражда също и гръцкият народ. Условията са подобни – собствена държава, Църква и език. Но защо не по-рано? Защото дотогава Църквата е водела война за изясняване на вярата, до което се е стигнало едва в средата на IX век (с отказа от иконоборството в 843 г.).
Напрежението между тези два иначе братски народа е силно и продължително – то продължава и днес. Перипетиите на отношенията им могат да се проследят през вековете. Но все пак има едно събитие, което може да бъде посочено, поне засега, като щастлива развръзка – признаването на автокефалията на българската Църква от Цариград през февруари 1945 г.

Раждането на народите 2

– Мога да ти кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но по-добре в атеистично, отколкото в католическо или протестантско. Съвсем сериозно. Аз знам хора, които у дома са били тормозени с религия, и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Или ако вярата е била част от прекалено суровото възпитание. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство – както е по селата.
– За това, което наричаш „езичество“: там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. Защото то не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест. Докато всички останали т.нар. „религии“ са по-скоро секти.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е епископът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от епископа. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък селото ще запустее. Защотото само с материали не става, трябва и желание. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Знам. Селото е почти запустяло вече…
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“ и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: продай ми ти още сега първородството си. Исав рече: ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: закълни ми се още сега. Той му се закле и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но това никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. От онова, което Бог ти дава. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се от него), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът примерно, с това, че е атеист, вече се отказва от първородството си – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики. Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“. Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: според Херодот голяма част от полуострова южно от Македония някога е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Те са били коренно население и в Атика, далеч преди всякакви атиняни. И какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“? Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на цар Борис през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска.
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни. Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно. Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин.
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцкия език и върховенство на Цариград по църковните въпроси. Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя, конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване.
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно. Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

5.
Анти-църква

Във връзка с това, че дяволът е имитатор, може да се добави и едно обяснение за успеха на комунистическото движение през ХХ в., особено в православния свят.
Защото комунистическите партии, които се установяваха сред отделни народи, се строяха по подобие на църквите. Но тъй като (поне на думи) нямаха нищо общо с Църквата и християнството, те не би трябвало и да бъдат наричани еретически, каквито са, примерно, протестантските общности; а по-скоро анти-църкви.
В Русия, където сред интелигенцията отдавна имаше антицърковно движение, комунистите се възползваха се от загубата на войната (Първата световна) и триумфираха. Тогава анти-църквата им обхвана държавата (християнска империя) и си послужи с цялата й сила. Поради това не беше трудно, особено след победата във Втората световна, тя да постави на власт и в други държави свои „сестри“ – антицъркви. И тъй като, представяйки се за нещо принципно различно и дори противоположно на християнството, комунизмът си постави за главна цел да изкорени Словото на Христос и да унищожи Църквата му, той заслужава да бъде наричан и сатанизъм.
А сблъсъкът между комунизма и Запада по онова време беше сблъсък между стремящата се към бързо завладяване на света анти-църква и боящия се от нея неоезически (и плутократичен) свят. Преломният момент беше, вероятно, Карибската криза. Тогава водачите на антицърквата се поколебаха и решиха да отложат „края на света“. Но, смекчавайки отношенията със Запада, те попаднаха в капана, в който беше попаднал и римският епископат – а именно, станаха „едни от многото“.
Оттогава съветският комунизъм, каквото и да се говореше все още за него, полека и неотклонно беше приобщаван към неоезичеството; а и самият той възприе към Христовата църква същото поведение на „оплитане“ в мрежата на „многообразието на идеите“ – вместо да я преследва брутално, както правеше до началото на 1970-те. Така той загуби сектантската си острота и от яростен бунт против Църквата се превърна, за две-три десетилетия, в „реален“ (държавен) социализъм.
Така че съветската анти-църква се провали в света главно поради липса на решителност; тя беше „нетолерантна“, но не достатъчно, за да победи.
Причина за това беше преплитането й с държавата, което доведе до колебание между собствения й интерес (унищожение на християнството и идеологическа, а впоследствие и абсолютна власт над света) и интереса на държавата, който винаги изисква външно- и вътрешнополитически компромиси.

6.
Сектите

През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“. Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религиозна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите обикновено ги наричаха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“. Освен това беше възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се наричат и така?
Има една разлика между тях и Църквата, която ми се струва съществена. Тя е в следното. Църквата е, по светски казано, „народоообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете й и биват духовно обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщението му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено. Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.
При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приемането трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, един мъчителен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разколническите старостилни „църкви“. Сектата се отнася към човека ревниво – тя го „изнудва“ да заявява принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това прогонване. Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.
Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин. Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

7.
Заключение

По повод разговорите и монолозите за Бога – защо понякога те са безплодни.
Причината е, че някои пристъпват към темата просто като „изследователи“. Но тази тема не позволява такъв подход. Защото Бог не може да бъде „изучен“. Към Него се обръщаме лично и с молба (молитва), тъй като сме „прах и пепел“. Не може да го дебнем, за да го опишем. Така прави високомерният човек, който се надява на ума си. А умът му е даден от Същия Онзи, Когото той отрича. И му е даден не за да лукавства, а за да придобие живот. И накрая – да бъде като Бога.
Ето това е изпитът, и на този изпит надменният винаги се проваля. Затова е казано „блажени нищите духом“.

…

Ако предположим, че човекът е видим във вечността от раждането до смъртта му, то има нещо твърде тайнствено и мистериозно в житейския му път.
Защото, макар да живее във времето, той вече някъде е и такъв, какъвто е вечно: което значи – или вечно жив или вечно мъртъв.
И макар и свободен, той отива сякаш да узнае каква е била неговата свобода – къде го отвежда тя.

*

283