за М 2

Гръкоезични автори от античността

1.
Теофраст

Теофраст (ок. 372-287 пр. Хр.) е известен като наследник на Аристотел в перипатетическата школа и автор на „Характери“.
Роден е в Ерес на остров Лесбос – от същия град е и поетесата Сафо. Истинското му име е Тиртам, а „Теофраст“ (говорещ като бог) е бил наречен по-късно.
Баща му бил заможен човек и това му помогнало да учи в Атина, където слушал Платон (427-347). Възможно е приятелството им с Аристотел да е оттогава.

(Този въпрос впрочем е спорен. В началото на биографията си на Теофраст Диоген Лаерций казва (V, 36): οὗτος πρῶτον μὲν ἤκουσεν ᾿Αλκίππου τοῦ πολίτου ἐν τῇ πατρίδι, εἶτ’ ἀκούσας Πλάτωνος μετέστη πρὸς ᾿Αριστοτέλην· κἀκείνου εἰς Χαλκίδα ὑποχωρήσαντος αὐτὸς διεδέξατο τὴν σχολὴν ᾿Ολυμπιάδι τετάρτῃ καὶ δεκάτῃ καὶ ἑκατοστῇ. От това съобщение не може да се разбере кога той се е срещнал и сприятелил с Аристотел, още повече, че веднага се казва кога е станал началник на школата – 114 ол., което значи чак между 324 и 321 пр. Хр. Ако е слушал Платон, това не може да е станало след 347 г. За тези неща разсъждава Йегер (Aristotle. Oxford, 1934; стр. 116) и в заключение казва: „It is not indeed impossible that he had even heard Plato, gone through the same process of development as Aristotle and left Athens along with him; but it is very improbable“).

След смъртта на Александър във Вавилон (323 пр. Хр.) Аристотел напуска Атина и оставя управлението на школата на Теофраст. Той я ръководи до смъртта си; смята се, че е преподавал на близо 2 000 ученици. Бил в добри отношения с известни личности от времето: македонския цар Касандър, Птолемей I, комедиографа Менандър, библиотекарят на Александрийския музей Деметрий от Фалерон. тор е на множество съчинения, от които, наред с „Характерите“ са оцелели „Изследване на растенията“ и „Причините за растенията“ поради които понякога бива наричан „основател на ботаниката“ .

Съчиненията му, заедно с Аристотеловите, са били завещани на ученика му Нелей, съхранявани около век и половина в малоазийския град Скепсис и през I в. пр. Хр. били пренесени в Рим, където перипатетикът Андроник Родоски е направил първото им антично издание.

От античните автори за него пише най-подробно Диоген Лаерций („Животът на философите“).

Споменаван е по различни поводи у множество автори.
Цицерон („Тускулански разговори“ III, 28) съобщава:
„За Теофраст пък казват, че на смъртния си одър отправил укор към природата, задето дала такъв дълъг живот на елените и гарваните, които не ги е грижа [за философията], а на хората… е дала толкова кратък. Ако те можеха да живеят по-продължително, рекъл, всички изкуства щяха да бъдат съвършени и човешкото съществуване щеше да бъде озарено от всякакъв род знание“ (Д. Илиев, 2008).

Квинтилиан („Обучението на оратора“ XI, 83):
„Ученикът на Аристотел Теофраст също е писал старателно за реториката“ (М. Порталски, 1982)

Също и Плутарх, в някои от антиепикурейските си съчинения.

Съществува едно кратко антично въведение към „Характери“, което се смята за неавтентично и където се споменава, че Теофраст бил на 99 години, когато посвещава книгата на приятеля си Поликъл.

Из „Характери“ („Сплетникът“):
῾Η δὲ λογοποιία ἐστὶ σύνθεσις ψευδῶν λόγων καὶ πράξεων, ὧν < πιστεύεσθαι> βούλεται ὁ λογοποιῶν (TLG)

„Сплетниченето представлява вести за небивалици, на които сплетникът иска хората да повярват“ (Б. Богданов)
„Новинарството е нагласяване лъжливи слухове и събития, разпространявани от тогова, който ги нагласява…“ (Ал. Балабанов)

*

2.
Епикур

Епикур (ок. 342-270 пр. Хр.) е известен като основател на философска школа, наречена „Градината“. Учението му – в етическата си част – препоръчва като цел на човешкия живот щастието, което се постига чрез ограничаване на ненужните желания и преодоляване на страховете.

Роден е на Самос, но баща му е атински гражданин, преселил се на острова.
На 18-годишна възраст Епикур се завръща в Атина, където може би е слушал схоларха на Академията Ксенократ. Около 32-годишен напуска града и започва да преподава в Мала Азия и островите – Колофон, Лампсак, Митилена. След няколко години (към 306-та) се завръща в Атина и купува имението, което става дом на школата му.

От преките му ученици най-известни са Метродор от Лампсак и Хермарх, който го наследил като ръководител на „Градината“. Сред по-късните му последователи е римлянинът Тит Лукреций Кар (ок. 95-55 пр. Хр.), който излага учението му в „De rerum natura“ („За природата на нещата“).
Смята се, че е написал към 300 книги, но от тях са оцелели само три кратки писма (към Херодот, Питокъл и Менойкей); както и множество цитати, разпръснати из античната литература.

Освен биографията у Диоген, за него може да се научи от изказванията на някои по-късни автори (Цицерон, Лукреций, Плутарх, Епиктет). Отношението им е противоречиво – от най-голямо възхищение (Лукреций) до решително отхвърляне.

Упрекван е за възгледите си, че душата е смъртна, светът (множеството светове) е възникнал случайно, а боговете, макар да съществуват, не ги е грижа за съдбата на хората.

Из „Писмо до Менойкей“ (124, 6-8):
„Συνέθιζε δὲ ἐν τῷ νομίζειν μηδὲν πρὸς ἡμᾶς εἶναι τὸν θάνατον· ἐπεὶ πᾶν ἀγαθὸν καὶ κακὸν ἐν αἰσθήσει· στέρησις δέ ἐστιν αἰσθήσεως ὁ θάνατος“

„Свикни с мисълта, че смъртта няма никакво отношение към нас, понеже всяко добро и лошо се съдържа в усещанията, а смъртта е лишаване от усещания“ (Хр. Данов)

*

3.
Аполоний Родоски

Аполоний (ок. 295/280-215) е известен като автор на поемата „Аргонавтика“ в 4 книги (над 6 000 стиха), възпяваща похода на Язон и избрани от него герои (Орфей, Херакъл, Кастор и Полидевк, Теламон и др.) до Колхида, където трябвало да получат „златното руно“ от цар Еет (син на Хелиос, брат на Кирка). С помощта на дъщерята на Еет – Медея, Язон открадва руното, потегля през Черно море и след дълъг път (Дунав, Адриатическо море, реките По и Рона, Средиземно море, островът на Кирка, феаките, Либия и Крит) успява да се завърне в Йолк.

Роден в Египет (Александрия или Навкратис) и още като млад влиза в обществото на учените и поетите от Музея. Смята се, че е учил при Калимах, но впоследствие отношенията им се влошили. В Александрия започнал с работата си върху „Аргонавтиката“. Разказва се, че произведението било посрещнато хладно, дори враждебно и това станало причина да напусне града и да се премести на Родос. Там бил приет добре, станал преподавател по реторика и получил гражданство. Твърди се, че след години се завърнал в Александрия и наследил Ератостен като директор на библиотеката.

Приписват му няколко поеми за основаване на градове (Александрия, Навкратис, Книдос и др.) и три филологически труда – за Омир (озаглавен „Към Зенодот“), за Хезиод и за Архилох.

„Аргонавтика“ е първата оцеляла поема, посветена на легендата за Язон и Медея. Диоген Лаерций пише, че такава поема бил създал и Епименид (VI в. пр. Хр.). Омир споменава кораба „Арго“ в „Одисея“ XII,70 (че преминал между скалите „Планкти“ с помощта на Хера). Пиндар (Четвърта Питийска ода) представя подробно историята от пристигането на Язон в Йолк до бягството му от Колхида с Медея; а Еврипид написва трагедията „Медея“ – единствената оцеляла антична драма по сюжета.
Запазена е „Аргонавтиката“ на римския поет Валерий Флак; и една кратка късноантична „орфическа Аргонавтика“, където разказът за събитията се води от името на Орфей. Аполониевата „Аргонавтика“ била преведена изцяло на латински – от поета Варон Атацински (I в. пр. Хр.). Овидий намира място на легендата в „Метаморфози“ (VII, 1-378), като обръща особено внимание на магиите на Медея.

Аполоний е споменаван от Квинтилиан и Псевдо-Лонгин, които се изказват за стойността на творчеството му, като оценките им са по-скоро сдържани. Страбон, Елиан и Атеней го споменават мимоходом. Запазени са две негови кратки антични биографии и справката в „Суда“.

Из „Суда“:
᾿Απολλώνιος, ᾿Αλεξανδρεὺς, ἐπῶν ποιητὴς, διατρίψας ἐν ῾Ρόδῳ, υἱὸς Σιλλέως, μαθητὴς Καλλιμάχου, σύγχρονος ᾿Ερατοσθένους καὶ Εὐφορίωνος καὶ Τιμάρχου, ἐπὶ Πτολεμαίου τοῦ Εὐεργέτου ἐπικληθέντος, καὶ διάδοχος ᾿Ερατοσθένους γενόμενος ἐν τῇ προστασίᾳ τῆς ἐν ᾿Αλεξανδρείᾳ βιβλιοθήκης.

Аполоний. Александриец, епически поет, живял на Родос. Син на Силей, ученик на Калимах, съвременник на Ератостен, Евфорион и Тимарх по времето на Птолемей, наречен Евергет. Станал приемник на Ератостен в опазването на Александрийската библиотека.

*

4.
Хипократ от Кос

Хипократ от Кос (ок. 460-377 пр. Хр.) е най-известният лекар от полисната епоха и най-прославеният медик на древността.

Принадлежи на фамилията на Асклепиадите – лекари, които извеждат родослословието си от Асклепий.
Работил е при храма на Асклепий на о. Кос, където е имало болница и вероятно библиотека с медицинска литература. Според античните му биографи най-напред е учил при баща си Хераклид, а после при Херодик от Селимбрия и Горгий от Леонтини; също при Демокрит от Абдера.
Имал двама сина – Тесал и Драконт, които също станали лекари.
Бил ценен и канен от македонския цар Пердика II (440-413 пр. Хр.) и персийския Артаксеркс II (404-358 пр. Хр.). Пътувал около Егейския басейн (Македония, Тракия, Атика) и покрай Черно море. Починал в Лариса, Тесалия.

Приписват му се 72 медицински трактата (на йонийски диалект), но повечето сигурно са били писани от други автори (като зет му Полиб).
Най-разпространени са „Афоризмите“, които започват с прочутото: „Животът е кратък, изкуството – дълго“. Всеизвестна е и „Клетвата“.

Съчиненията му са събрани и коментирани първо в Александрия през III в. пр. Хр. (Херофил, Мнемон). Измежду следващите изследователи и коментатори по-известни са Еротиан (I в. сл. Хр., „Сборник на Хипократови думи“), Артемидор и Диоскорид (II в.), Клавдий Гален (II в.) и Паладий (VI в.).
Платон го смята за авторитетен лекар („Федър“ 270c, „Протагор“ 311b). Споменават го Страбон, Плутарх, Плиний Стари; във Византия – Цец.

Сведения за живота му се откриват в античната биография, приписвана на Соран от Кос, и в по-кратката справка на „Суда“.

Из „Афоризми“ (началото):

῾Ο βίος βραχὺς, ἡ δὲ τέχνη μακρὴ, ὁ δὲ καιρὸς ὀξὺς, ἡ δὲ πεῖρα σφαλερὴ, ἡ δὲ κρίσις χαλεπή. Δεῖ δὲ οὐ μόνον ἑωυτὸν παρέχειν τὰ δέοντα ποιεῦντα, ἀλλὰ καὶ τὸν νοσέοντα, καὶ τοὺς παρεόντας, καὶ τὰ ἔξωθεν.

„Животът е кратък, изкуството – дълго. Времето е бързо, опитът – несигурен, преценката – мъчна. Трябва не само ти да се погрижиш да правиш нужното, но и боледуващият, и останалите. И външните неща да са според нужното.“

*

5.
Диоскорид

Диоскорид (I в. сл. Хр.) е автор на „За лечебната материя“ (Περὶ ὕλης ἰατρικῆς, De materia medica) в пет книги. Смятан е за най-добрия античен познавач на билките и втория ботаник на античността (след Теофраст).
Роден е в киликийския град Аназарб, недалеч от Тарс. Бил е войник в римската армия и е пътувал из повечето от териториите на империята.
Изследването му за „лечебната материя“ е посветено на някой Арий, лекар от рода на Асклепиадите. Описани към 700 растителни вида, и не малко минерали и вещества от животински произход; и са посочени лечебните им свойства. Бил е запознат с наличните изследвания по въпроса, както се вижда от предговора към съчинението.
Сведения за живота му могат да се извлекат от това, което сам той казва в началото на книгата.
Диоскорид е имал голям успех през античността, и още повече през средновековието – както във Византия и западна Европа, така и в арабския свят. Гален се отзовава положително за него; а Фотий, който го е чел, го смята за най-полезния автор в тази област.
Първият известен латински превод е от VI в. Най-ранният оцелял гръцки ръкопис е от края на V или началото на VI в.; забелязан е от посланика на император Максимилиан II в Константинопол през 1560-те и е придобит за библиотеката във Виена няколко години по-късно.
Περὶ ὕλης ἰατρικῆς е една от първите печатни гръцки книги – публикувана е във Венеция през 1499 г. Следват множество издания на гръцкия текст с (или на) латинския превод.

Из Περὶ ὕλης ἰατρικῆς (началото):
Πολλῶν οὐ μόνον ἀρχαίων ἀλλὰ καὶ νέων συνταξαμένων
περὶ τῆς τῶν φαρμάκων σκευασίας τε καὶ δυνάμεως καὶ δοκιμα-
σίας, φίλτατε ῎Αρειε, πειράσομαι παραστῆσαί σοι μὴ κενὴν μηδὲ
ἄλογον ὁρμὴν ἐσχηκέναι με πρὸς τήνδε τὴν πραγματείαν διὰ τὸ
τοὺς μὲν αὐτῶν μὴ τετελειωκέναι, τοὺς δὲ ἐξ ἱστορίας τὰ πλεῖστα
ἀναγράψαι. ᾿
ἡμεῖς δὲ ὡς εἰπεῖν ἐκ πρώτης ἡλικίας ἄληκτόν τινα ἔχον-
τες ἐπιθυμίαν περὶ τὴν ἐπίγνωσιν τῆς ὕλης καὶ πολλὴν γῆν
ἐπελθόντες—οἶσθα γὰρ ἡμῖν στρατιωτικὸν τὸν βίον—συν-
αγηόχαμεν τὴν πραγματείαν ἐν πέντε βιβλίοις σοῦ προτρεψα-
μένου, ᾧ καὶ τὴν σύνταξιν ἀνατίθεμεν…

„След като мнозина не само древни, но и нови автори съставиха книги за приготвянето, възможностите и проверката на лекарства, сега и аз, обични Арие, ще се опитам да ти покажа, че съм се насочил към това занимание не поради някакъв празен и неразумен порив. Защото едни от предшествениците ми не завършиха труда си, а при други повечето е написано въз основа на чужди изследвания…“
„А ние още от, тъй да се каже, ранната ни младост, имахме едно неспирно желание да се запознаем с тази материя. Обиколихме много земи – нали знаеш за войнишкия ни живот – и по твое насърчение съставихме този труд в пет книги. И на теб посвещаваме това съчинение…“

*

6.
Гален от Пергам

Клавдий Гален (ок. 130-200 сл. Хр.) е най-известният гръкоезичен лекар след Хипократ и най-влиятелният медицински автор през късната античност и средновековието.
Роден е в малоазийския Пергам, в семейството на математика и архитекта Никон. В ранната си младост се е интересувал от философия, но след 17-годишна възраст по съвет на баща си решил да стане лекар. Учил е при платоника Албин в Смирна и при някои известни медици – първо в същия град, а после в Коринт и Александрия. 28-годишен се завръща в Пергам, където става лекар при местната гладиаторска школа. Към 35-годишен заминава за Рим, където бързо става известен с успешните си диагнози и с публичните си лекции по анатомия.
Към 168 г. напуснал града заради избухналата там чума. Скоро след това бил поканен от съимператорите Луций Вер и Марк Аврелий в Аквилея, където имало римски военен корпус. В лагера започнала епидемия и императорите заминали за Рим; а по пътя Вер починал.
Впоследствие Гален живял дълго в Рим, и останал приближен на Марк Аврелий, който му възложил възпитанието на сина си Комод.
Надживял Аврелий, Комод и Пертинакс, и починал по времето на Септимий Север – може би в родния си град.
Сведенията за живота му са изобилни и се намират най-вече в собствените му съчинения, където той често говори за себе си: разказва ситуации от всекидневието, споменава за свои познати и представя книгите си.
Цитиран е от множество късноантични автори. Писателят Атеней (ок. 200 сл. Хр) го въвежда като персонаж в своите „Дейпнософисти/Гощавка на мъдреците“ (I,2,32).
Оцелялото писмено наследство на Гален е голямо. Запазени са над 80 негови изследвания по медицински и философски въпроси, които са признати за автентични; и няколко десетки неавтентични или със спорно авторство. Наред с тях са запазени и близо 20 коментара, написани от него към Хипократовите съчинения.
Бил е преведен на арабски през IX в. и станал един от най-четените европейски автори в арабския свят („Канон на лекарската наука“ на Авицена вероятно е повлиян от Галеновите преводи). Това допринесло и за авторитета му в западна Европа. Там той бива смятан за най-добрия медик в историята; и това продължава чак до средата на XVI в., когато започват първите критики срещу възгледите му.
Най-пълното коментирано издание е в Medicorum graecorum opera quae extant на C.G. Kuhn, където неговите съчинения (с паралелен латински превод) са поместени в 20 тома (Лайпциг, 1821-1833).

Из „Дейпнософисти“:
Γαληνός τε ὁ Περγαμηνός, ὃς τοσαῦτ’ ἐκδέδωκε συγγράμματα φιλόσοφά τε καὶ ἰατρικὰ ὡς πάντας ὑπερβαλεῖν τοὺς πρὸ αὐτοῦ, καὶ κατὰ τὴν ἑρμηνείαν οὐδενὸς ὢν τῶν ἀρχαίων ἀδυνατώτερος

„Гален от Пергам, който издаде толкова философски и медицински писания, че надмина всички свои предшественици, а и по отношение на стила не отстъпва на никой от древните…“

Из „Суда“:
Γαληνός, ὁ διασημότατος ἰατρὸς, Περγαμηνὸς, γεγονὼς ἐπὶ Μάρκου καὶ Κομόδου καὶ Περτίνακος τῶν Καισάρων ἐν ῾Ρώμῃ, υἱὸς Νίκωνος γεωμέτρου καὶ ἀρχιτέκτονος, πολλὰ συντεταχὼς ἰατρικά τε καὶ φιλόσοφα, ἔτι τε γραμματικὰ καὶ ῥητορικά· ἅτινα διὰ τὸ πᾶσιν εἶναι γνώριμα καταλέγειν ἄκαιρον ἡγησάμην ἐν τῷ παρόντι. ἐβίω ἔτη ο′.

„Гален, знаменитият лекар. Пергамец, живял във времето на римските цезари Марк, Комод и Пертинакс, син на геометъра и архитект Никон. Съчинил много медицински и философски произведения, които, поради това, че са известни на всички, сметнах за излишно да изброявам сега. Живя 70 години.“

7.
Климент Римски

Климент Римски е, съгласно преданието, четвърти епископ на Рим (ок. 90-100 сл. Хр.) – след ап. Петър, Лин и Анаклет. От него е запазено само едно произведение, което се смята за безспорно: „Първо послание до коринтяни“.
За живота му се знае малко. Древните църковни писатели често го идентифицират с Климент, за когото ап. Павел споменава във „Филипяни“, 4:3.
Някои смятали, че той е същият онзи Тит Флавий Климент от фамилията на Флавиите, който бил екзекутиран от Домициан за „безбожие“ (Дион Касий, Светоний).
Иреней („Против ересите“ III 3,3) и цитиращият го Евсевий („Църковна история“ V,6) смятат, че е познавал апостолите и е слушал техните беседи. Климент Александрийски („Стромата“ IV 17, 105) го нарича „апостол“.
Двете „Послания до коринтяни“, които му се приписват, са включени в Александрийския кодекс на Библията (V в.) като част от Новия завет. Първото от тях е запазено и в преводи на латински, сирийски и коптски (в кодекс от IV в.)
С вековете около личността му се натрупват легенди. Към края на III в. са създадени „Клементините“ – литературно-богословско произведение от жанра роман-диалог. Там той е представен като трети син на знатни родители, които по различно време напускат Рим заедно с братята му и го оставят на грижите на други. След като станал пълнолетен, той се отправил към източното Средиземноморие, за да ги потърси. По пътя се срещнал с Варнава, който го запознал с ап. Петър. Следва разказ за техните разговори и пътувания, в течение на които Климент открива изчезналите си роднини.
Запазени са два варианта на романа: „Беседи“ (῾Ομιλίαι) в 20 книги на гръцки и „Разпознавания“ (Recognitiones) в 10 книги, в латинския превод на Руфин Аквилейски.
Смятало се, че е бил заточен в Таврида (Крим). Известна е историята за откриването на мощите му и пренасянето им в Рим, разказана в пространното житие на св. Константин-Кирил Философ.

Из Иреней Лионски. „Против ересите“ III, 3, 5-16:
Μετὰ τοῦτον δὲ τρίτῳ τόπῳ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων τὴν ἐπισκοπὴν κληροῦται Κλήμης, ὁ καὶ ἑωρακὼς τοὺς μακαρίους ἀποστόλους καὶ συμβεβληκὼς αὐτοῖς, καὶ ἔτι ἔναυλον τὸ κήρυγμα τῶν ἀποστόλων καὶ τὴν παράδοσιν πρὸ ὀφθαλμῶν ἔχων, οὐ μόνος· ἔτι γὰρ πολλοὶ ὑπελείποντο τότε ὑπὸ τῶν ἀποστόλων δεδιδαγμένοι.
᾿Επὶ τούτου οὖν τοῦ Κλήμεντος στάσεως οὐκ ὀλίγης τοῖς ἐν Κορίνθῳ γενομένης ἀδελφοῖς, ἐπέστειλεν ἡ ἐν ῾Ρώμῃ ἐκκλησία ἱκανωτάτην γραφὴν τοῖς Κορινθίοις, εἰς εἰρήνην συμβιβάζουσα αὐτοὺς καὶ ἀνανεοῦσα τὴν πίστιν αὐτῶν καὶ ἣν νεωστὶ ἀπὸ τῶν ἀποστόλων παράδοσιν εἰλήφει.

„След него [Анаклет], на трето място след апостолите епископството преминава към Климент, който е виждал блажените апостоли, срещал се е с тях и е имал пред очите си проповедта им, както е била произнасяла по домовете; и тяхното предание. И не е бил само той; защото тогава все още са били останали мнозина, наставлявани от апостолите.
По времето на този Климент възникнал немалък смут сред братята в Коринт. Тогава римската църква изпратила до коринтяните едно силно послание, подканящо ги към мир и обновяващо тяхната вяра и преданието, което наскоро била придобила от апостолите.“

8.
Херондас

Херондас (III в. пр. Хр.) е единственият античен мимограф, от когото са останали цели произведения.
До края на XIX в. от него е имало само няколко цитата из литературата (Стобей, Атеней).
През 1889 в Египет е открит папирус, в който са разчетени няколко ценни, непознати дотогава гръкоезични текста (като „Атинската държавна уредба“ на Аристотел).
Там се оказват и осем мима на Херондас:
„Сводницата“, „Съдържателят на публичен дом“, „Учителят“, „Жертвоприносителки/Жени в храма на Асклепий“, „Ревнивата“, „Две приятелки“, „Обущарят“, „Сън“.
Действията обикновено се развиват в малоазийските градове на континента или островите: Кос (II, IV) и може би Ефес.
Мимът е кратко драматическо произведение – сценка, представяща ситуация от градското всекидневие. Съдейки по оцелялото, мимовете са фрагментарни: авторът не се стреми да развие фабула, както е в драмата, а по-скоро, чрез размяна на няколко реплики или кратък монолог, да покаже характери.
Самата дума „мим“ (μῖμος) при Есхил означава „подражание“, а при Демостен – актьор . По същото време Аристотел я употребява в смисъла ѝ на „диалогично поетическо/литературно произведение“.
Преди Херондас мимове са писали споменатите в Аристотеловата „Поетика“ Софрон и Ксенарх. От тях не е оцеляло почти нищо, но Софрон е бил известен като любим автор на Платон.
Самият Херондас може би е гледал на себе си като продължител на сатирика Хипонакт от Ефес (VI в. пр. Хр.) – както изглежда от казаното в края на „Сънят“. Затова пише на архаичен йонийски и в холияб (поетическият размер, с който си e служел Хипонакт). След него в холиямби пише и баснописецът Бабрий (II в. сл. Хр.)
Сигурно е бил четен и харесван през елинизма и в римско време. Ето едно изказване на Плиний Млади (I в. сл. Хр.):
„… наскоро четох твоите гръцки епиграми и мимиямби… Имах чувството, че държа в ръцете си Калимах или Херод [Херондас], или нещо по-добро, ако има такова.“

Из „Сводницата“:
κεῖ δ’ ἐστὶν οἶκος τῆς θεοῦ· τὰ γ̣ὰρ πάντα,
ὄσσ’ ἔστι κου καὶ γίνετ’, ἔστ’ ἐν Αἰγύπτωι·
πλοῦτος, παλαίστρη, δύναμι[ς], εὐδίη, δόξα,
θέαι, φιλόσοφοι, χρυσίον, νεηνίσκοι,
θεῶν ἀδελφῶν τέμενος, ὀ βασιλεὺς χρηστός,
Μουσῆιον, οἶνος, ἀγαθὰ πάντ’ ὄσ’ ἂν χρήιζηι,
γ̣υναῖκες, ὀκ̣όσους οὐ μὰ τὴν ῎Α̣ιδεω Κούρην
ἀ̣σ̣τ̣έ̣ρας ἐνεγκεῖν οὐραν[ὸ]ς κεκαύχηται,
τ̣ὴ̣ν̣ δ̣’ ὄψιν̣ οἴαι πρὸς Πάρι[ν] κοτ’ ὤρμησαν

„А там е на богинята домът; и всичко,
каквото има някъде и става, е в Египет.
Богатство и палестри, сила, климат, слава,
и зрелища. Младежи и философи, злато,
светилище на брата и на сестрата, цар добър.
Музей, вино, каквито още хубости сърце ти иска.
Жените са – кълна ти се в момичето на Хадес –
като звезди; и колкото Уран не притежава.
Подобни на онези, които бяха отишли при Парис…“

9.
Дионисий Ареопагит

Дионисий Ареопагит е името на атинянина, който слушал проповедите на ап. Павел в града и бил единственият, който повярвал и се кръстил – заедно с една жена, наречена Дамар (Деяния, 17:34). Впоследствие станал пръв епископ на Атина.
Според житиеписната традиция проповядвал в Галия и загинал мъченически в Лутеция (Париж).
Под негово име в началото на VI в. стават известни четири съчинения, наричани „Ареопагитики“. Това са „За небесната йерархия“, „За църковната йерархия“, „За божествените имена“, „За мистическото богословие“. Запазени са и 10 писма, адресирани до лица, живели през I в. сл. Хр. и известни от Новия завет и преданието на древната Църква (Йоан Богослов, Тит, Гай, Поликарп).
„Ареопагитиките“ бързо станали известни и до VIII в. били преведени на сирийски, арабски, арменски и коптски; през IX в. – на латински (два пъти, вторият път от Джон Скот Ериугена), през XI-ти – на грузински, а през XIV-ти – на български (от мон. Исаия, 1371 г.).
Първият им коментар принадлежи на Иоан Скитополски (към 530 г.). През следващите векове те са коментирани от известни византийски автори като св. Максим Изповедник (VII в.) и Георги Пахимер (XIII в.), който е съставил известните им „парафрази“. Според сведението на Анастасий Библиотекар (IX в.), те били ценени и препоръчвани от св. Константин-Кирил Философ.
На Запад станали известни още през първата половина на VII в. (Григорий Двоеслов, папа Мартин); впоследствие били обсъждани от Абелар, Алберт от Лауинген, Тома Аквински, Николай Кузански и мнозина други философи. До края на XV в. малцина се съмнявали в автентичността им. Един от първите, които я поставят под съмнение, е Еразъм Ротердамски (1466-1536).
Датировката на „Ареопагитиките“, която се приема днес, е обоснована от двама немскоезични изследователи в края на XIX в.
Обръща се внимание, че до края на V в. никой не ги е споменал; езикът и обсъжданите въпроси са далеч от това, което намираме в писанията на християнските автори от I в. сл. Хр.; някои от термините показват запознатост със споровете за природата на Христос от времето на Четвърти Вселенски събор; става дума за произнасянето на Символа на вярата по време на литургия, което е въведено през 70-те години на V в.; има някои почти точни заемки от философа Прокъл (412-485 г.). Същевременно сведения за тях не се появяват преди 520 г. сл. Хр.
Поради това е прието времето на написването им да се ограничава между началото на последната четвърт на V в. и края на първата четвърт на VI-ти.

Из Св. Максим Изповедник. „Въведение към съчиненията на Дионисий“:
„Макар по това време властта да беше у римляните, те бяха дали автономия на Атина и Лакедемон; и поради това при атиняните все още се поддържаше институцията на ареопагитите.
Дионисий беше посветен във всички учения на спасението от превъзходния Павел, а беше обучен учителски от великия Йеротей, както сам той казва.
После, според казаното в седма книга на „Апостолски постановления“, Дионисий беше ръкоположен от богоносния Павел за епископ на всички вярващи в Атина.
За Ареопагита споменава и Дионисий, древният епископ на Коринт; и Поликарп – в Посланието му до атиняните“.“

10.
Ликофрон от Халкида

Ликофрон от Халкида на Евбея (края на IV-III в. пр. Хр.) е известен като автор на „Александра“ – епико-трагическа поема написана в ямби и с дължина 1474 стиха (колкото една средно голяма атическа трагедия).
Вероятно по-голямата част от живота си е прекарал на Евбея. Баща му се казвал Сокъл или Ликон. „Ликон“ може да е името на неговия осиновител (в един от източниците е наречен „историограф“).
Ликофрон е бил близък с философа Менедем от Еретрия и е участвал в срещите на неговата общност. Посветил му е една комическа драма, озаглавена „Менедем“– не е ясно дали там философът е представен доброжелателно или е осмян.
Към средата на 280-те години бил поканен в Александрия от Птолемей II Филаделф и се е заел с научна работа: написал е изследване за комедията в 11 книги.
Според „Суда“ е написал 20 трагедии ; другаде се посочва и по-голямо число.
„Александра“ е поема във формата на монолог. Говорителят е страж (тъмничар), който следи за затворената – неясно по каква причина – троянска прорицателка Касандра, наречена „Александра“. В началото той се обръща към бащата на героинята – цар Приам – за да му докладва какво я е чул да говори.
Монологът на самата Александра, предаден в пряка реч, заема цялата поема (ст. 30-1460). Накрая стражът завършва с няколко думи, отново адресирани към царя.
„Александра“ е текст, изключително труден за разбиране. Причините за това са две. Първо, авторът употребява огромен брой редки и дори уникални (hapax) думи, които са я направили неясна дори за античните. Второ, събитията и персонажите не се наричат с общоизвестните си имена, а вместо тях се избират редки названия, мъгляви описания и намеци.
Поемата обаче е интересна: най-напред, поради изобилните сведения за митологията и още повече – поради мащабния си историософски замисъл, с което напомня създадените по-късно „Метаморфози“ на Овидий.
Касандра-Александра предрича предстоящите нещастия за Троя, близките си и самата себе си. Наред с това оплаква и ахейците, много от които загиват при завръщането.
Виденията ѝ се отнасят до древни герои – Персей, Херакъл, Тезей, до участниците във войната и накрая стигат до Ксерксовото нападение срещу Атина, походите на Александър Македонски и дори до издигането на Рим като голяма военна сила в Средиземноморието.
Последното, като се има предвид датировката на Ликофрон, изглежда съмнително; и все пак е възможно.
Подобно на Херодот, Ликофрон вижда хилядолетното противостоене между Азия и Европа като главна причина за най-важните исторически събития.
„Александра“ е коментирана от Иоан Цец (XII в.), чиято работа най-вероятно е на основата на античните схолии. Новоевропейските изследователи на поемата дължат много на този коментар.

11.
Калимах от Кирена

Калимах (ок. 305-235 пр. Хр.) е известен като автор на поетически произведения в различни жанрове и каталогизатор на Александрийската библиотека.
Квинтилиан го смята за най-добрия елегик, а Катул превежда на латински стихотворението му „Косите на Вероника“ („Къдрицата на Береника“).
Роден е в град Кирена на африканското крайбрежие. Баща му се казвал Бат, а самият той смятал, че родът му възхожда към основателите на града – колонисти от Тера (Санторини). Учил в родния си град, а след това в Атина, при перипатетиците.
След завръщането си станал учител по граматика в Елевзин – предградие на Александрия. Към 270 пр. Хр. бил поканен от Птолемей II на работа в Музея, където се заел с каталогизация на библиотеката. Каталогът бил озаглавен „Пинакес“ („Таблички“).
Живял до времето на Птолемей III Евергет (246-222 пр. Хр.), в чест на чийто брак с Береника написал „Къдрицата“.
Бил автор на множество съчинения, отнасящи се до литературата и митологията на класическа Гърция. Според „Суда“ е писал и драматически произведения (трагедии и комедии), за които обаче не се споменава у други автори.
Оцелели са 6 негови химна („Към Зевс“, „Към Аполон“, „Към Деметра“ и др.), написани на йонийски и дорийски диалекти. Също: малки откъси от епоса (епилион) „Хекала“, една ерудитска елегия в 4 книги, озаглавена „Причини,“ и 64 епиграми.
Според източниците е бил близък и може би е преподавал на Ератостен, Аристофан от Византион и Аполоний Родоски.
Бил е много четен и обсъждан в Рим – освен Катул и Квинтилиан го споменават още Проперций, Овидий, Плиний Млади, Марциал.
На него принадлежи прочутата сентенция „Голяма книга – голямо зло“.

12.
Поликарп от Смирна

Поликарп (ок. 80-169 сл. Хр.) е епископ на Смирна, известен с мъченическата си смърт по времето на гоненията в средата на II в. сл. Хр. От него е оцелял един кратък текст – „Послание до филипяни“.
Поликарп е бил приближен на св. ап. и ев. Иоан Богослов. Вероятно е бил ръкоположен лично от него за втори епископ на Смирна (след св. Вукол). Може би е познавал Игнатий Антиохийски (Богоносец), който посетил някои малоазийски и тракийски християнски общини по пътя си към Рим, където претърпял мъченическа смърт.
„Послание до филипяни“ е написано по повод молбата на християнската община във Филипи да ѝ бъдат изпратени преписи от посланията на Игнатий.
Най-известен сред учениците му е Иреней (ок. 130-200 сл. Хр.), епископ на Лион и автор на „Против ересите“.
През 155 г. заминал за Рим, за да разговаря с тогавашния папа Аникет относно датата за празнуване на Пасха – въпрос, по който е имало различия между Римската и малоазийските църкви:
„Когато блажения Поликарп беше в Рим при Аникет, те поговориха малко и за други неща, и се споразумяха; а по тази тема не задълбочиха спора. Защото нито Аникет можа да убеди Поликарп да не спазва това, което винаги е спазвал, когато е бил с Иоан, ученика на Нашия Господ, и с останалите апостоли; нито пък Поликарп убеди Аникет, който казваше, че е длъжен да се придържа към обичая на презвитерите преди него. И макар че положението беше такова… те се разделиха в мир“ (Иреней, „Писмо до Виктор“).
За мъченичеството му е разказано в „Съборно послание на Смирненската църква“.
Иероним Стридонски (ок. 350-420 г.) пише за него така:
„Поликарп, ученик на апостол Иоан и ръкоположен от него за епископ на Смирна, беше начело на цяла Азия… По-късно, когато управляваха Марк Антонин и Луций Комод, в четвъртото гонение след Нерон, в Смирна, в присъствието на проконсула и на целия народ, който викаше против него [Поликарп], той беше предаден на огън. Написа до филипяните едно твърде полезно Послание, което и до днес се чете в Азия при събиране на вярващите“.

Из Иреней Лионски, „Писмо до Флорин“. В: Евсевий Кесарийски. „Църковна история“ V, 20: 4-8:
…ὥστε με δύνασθαι εἰπεῖν καὶ τὸν τόπον ἐν ᾧ καθεζόμενος διελέγετο ὁ μακάριος Πολύκαρπος καὶ τὰς προόδους αὐτοῦ καὶ τὰς εἰσόδους καὶ τὸν χαρακτῆρα τοῦ βίου καὶ τὴν τοῦ σώματος ἰδέαν καὶ τὰς διαλέξεις ἃς ἐποιεῖτο πρὸς τὸ πλῆθος καὶ τὴν μετὰ Ἰωάννου συναναστροφὴν ὡς ἀπήγγελλεν καὶ τὴν μετὰ τῶν λοιπῶν τῶν ἑορακότων τὸν κύριον καὶ ὡς ἀπεμνημόνευεν τοὺς λόγους αὐτῶν καὶ περὶ τοῦ κυρίου τίνα ἦν ἃ παρ’ ἐκείνων ἀκηκόει καὶ περὶ τῶν δυνάμεων αὐτοῦ καὶ περὶ τῆς διδασκαλίας ὡς παρὰ τῶν αὐτοπτῶν τῆς ζωῆς τοῦ λόγου παρειληφὼς ὁ Πολύκαρπος ἀπήγγελλεν πάντα σύμφωνα ταῖς γραφαῖς

„Така че аз мога да кажа и мястото, където седеше и говореше блажения Поликарп, как отиваше и идваше, начина му на живот и външния му вид; беседите, които произнасяше пред множеството хора; как разказваше за срещите си с Иоан и с останалите, които са виждали Господа. Как си спомняше техните слова, и какво беше чул от тях за Господа – за чудесата Му и учението Му. И тези неща, които Поликарп беше приел от тях като от самовидци на живота на Словото и ги известяваше, те всички бяха в съгласие с Писанията.“

13.
Арат от Соли

Арат от Соли (ок. 315-240 пр. Хр.) е известен като автор на поемата „Явления“ (Φαινόμενα), в която прави описание на видимите небесни тела (неподвижни звезди, планети), съзвездия и взаимното им положение на небосвода; и изрежда знаци, по които може да се предвиждат атмосферни промени (бури, дъжд, засушаване и т.н.).
Той е един от малкото езически автори, цитирани в Новия завет („Деяния“, 17:28-29):
„Както са казали и някои от вашите поети: Негов сме и род“ („Явления“, 5).
Роден е в килийския град Соли (по-късно Помпейополис), недалеч от Тарс. Като млад е учил в Атина, вероятно при основателя на стоическата школа Зенон; може би там се е запознал и с Калимах, който го споменава в някои от своите епиграми. Познавал се и с еретрийския философ Менедем, както изглежда от едно съобщение на Диоген Лаерций (II, 7, 140):
„…често устройвал пирове, на които канел поети и музиканти. Той харесвал и Арат, и трагика Ликофрон…“ (Т. Томов, 1985)
Около 276 г. бил поканен в Пела от македонския цар Антигон II Гонат (319-239 пр. Хр.). Може би по време на войната на Гонат с епиреца Пир му се е наложило да се премести в Сирия при Антиох I Сотер (324-261 пр. Хр.).
Съгласно сведенията от биографиите, Антигон му възложил да преработи в стихове едно прозаично произведение на астронома Евдокс (ок. 408-330 г.); която именно преработка, в 1154 хекзаметъра, е станала известна като „Φαινόμενα“.
На Арат се приписват и други произведения, включително една редакция на „Одисея“ (Ἀράτειος διόρθωσις), която той сигурно е изработил по време на престоя си в Антиохия. Но никое от тях не може да се сравни с популярността на „Φαινόμενα“.
Поемата е била преведена няколко пъти на латински – най-напред от Цицерон, после от Варон Атацински, от известния пълководец Германик и от някой Авиен (ок. 360 сл. Хр.). Била е коментирана от астронома Хипарх, после от Ахил Таций (може би различен от автора на „Левкипа и Клитофон“), александриеца Теон (IV в., баща на известната Ипатия) и от Леонтий (VI в.). Запазени са 4 негови антични биографии, както и справката в „Суда“.
В Рим е бил един от най-популярните елинистически автори. Споменава го Цицерон („За оратора“, 16):
„Щом един, както разправят, невеж в астрологията човек като Арат е говорил за небето и звездите с прекрасни и премъдри стихове…“ (П. Стоянова, 1992)
Овидий („Любовни елегии“, 15):
„Грее ли слънце, луна, вечно ще бъде Арат“ (Г. Батаклиев, 1994)
Квинтилиан („Обучението на оратора“, X)
„Сюжетът на Арат е без движение; в него няма разнообразие, нито чувство, нито едно въведено лице, нито пък реч на някого…“ (М. Порталски, 1982)

Първото му печатно издание е отпреди 1500-та.
„Явления“ е запазена в множество ръкописи, като най-цененият от тях е от XI век, и е принадлежал на известния ерудит и преводач от гръцки Висарион. По полетата на книгата има негови бележки.

14.
Юстин Философ

Юстин (ок. 100-166 сл. Хр.), един от първите християнски философи, е известен със своите „Апологии“, адресирани до императорите и сената, и с пространния си „Диалог с Трифон“, където защитава превъзходството на вярата си пред гръцката философия и нехристиянското юдейство.
Бил е роден в самарийския град Флавия Неаполис. Това е древният Сихем, разрушен през войната от 66-73 г. и впоследствие възстановен, преименуван и отново заселен, вероятно от неюдеи. Самият Юстин бил от езическо семейство: баща му се казвал Приск, а дядо му – Вакхий.
На младини се е интересувал от философия и посещавал преподаватели по стоицизъм, аристотелизъм и платонизъм. Впоследствие предпочел християнството, но продължил да се представя като „философ“.
Юстин преподавал в Рим, където по това време преследванията срещу християните и смъртните присъди (за отказ да се принесе жертва на боговете) не са били рядкост. За един такъв случай той говори във „Втора апология“ (гл. 12). Покрай дейността си в защита на християните си e спечелил и врагове. Един от тях, киническият философ Крискент, изглежда е съдействал за осъждането му.
Загинал мъченически в Рим през първите години от управлението на Марк Аврелий и Луций Вер.
Още Тертулиан го нарича „философ и мъченик“. Иполит Римски, критикувайки „ученика му Тациан“, също го споменава като „мъченик“. Иреней Лионски съобщава за негово съчинение, съдържащо опровержение на теорията на гностика Маркион.
Най-много сведения за живота му откриваме в началото на неговия „Диалог с Трифон“ (2-8) и в кн. IV (гл. 11 и 16-18) на Евсевиевата „Църковна история“.
За екзекуцията му се разказва в „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“.

Освен споменатите съчинения му се приписват и други, чиято автентичност е спорна или се отхвърля:
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните относно някои необходими питания“
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“

15.
Иреней Лионски

Иреней (ок. 130-200 сл. Хр.), малоазиец и епископ на Лион, е първият влиятелен противоеретически писател. Основното му съчинение – ῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως („Изследване и опровержение на лъжеименното знание“ или „Против ересите“) – e запазено в по-голямата си част в латински превод.
(В своята „Църковна история“ (V, 7-8) Евсевий Кесарийски говори за това съчинение и дава цитати от него. Ето какво научаваме за четирите канонични евангелия според свидетелството на Иреней, приведено в гл. 8, 2-4:
„Сред евреите Матей представи запис на Евангелието на собствения им език – по времето когато Петър и Павел благовестваха и поставяха основите на Църквата в Рим. След като те си отидоха, Марк – ученикът и преводачът на Петър – ни предаде писмено проповядваното от Петър. И Лука, спътникът на Павел, внесе в книга проповядваното от него Евангелие. После Иоан, ученикът на Господа, който и беше сложил глава на гърдите му, също издаде Евангелие – когато живееше в Ефес, в Азия.“)
В младостта си бил близък с епископа на Смирна Поликарп, когото споменава с голяма почит („Писмо до Флорин“; ibidem V, 20: 4-7).
По време на гоненията в Галия през 70-те години на II в. е бил презвитер в Лион. След мъченическата смърт на Потин (загинал на 90-годишна възраст) го наследил като Лионски епископ.
Към 190 сл. Хр. папа Виктор бил в конфликт с малоазийските епископи поради различие в деня на празнуването на Пасха. Тогава Иреней изпратил писмо до него, в което го посъветвал да не прекратява общението, макар да е съгласен, че Пасха трябва да се празнува в неделя (както настоявал Виктор) и без оглед на датата в еврейския календар, на която малоазийците, следвайки Иоан Богослов, отбелязвали деня на Възкресението.
Благодарение на тази Иренеева намеса мирът в Църквата бил запазен (ibidem V, 23-24).
Известни са заглавия и на други негови съчинения, сред които е споменатото у Евсевий ᾿Επίδειξις τοῦ ἀποστολικοῦ κηρύγματος („Изложение на апостолската проповед“).
(„Освен споменатите съчинения и писма на Иреней се разпространява също и една кратка и много необходима реч, отправена към елините и озаглавена „За знанието“; и една друга, наречена „Към брат Маркиан“, която има за цел изложение на апостолската проповед“ – ibidem V, 26)
През цялата история то се е смятало за загубено, но в началото на XX в. е открито в една библиотека в Ереван – в арменски ръкопис от XIII в. – и през 1907 е издадено.
Въз основа на едно съобщение на Иероним Стридонски се предполага, че Иреней е загинал мъченически по време на гоненията при Септимий Север, около 200 г.
Най-много и ценни сведения за живота и произведенията му се откриват в кн. V на Евсевиевата „Църковна история“.

Из Иероним. „За знаменитите мъже“, 35:
„Irenaeus, Pothini episcopi, qui Lugdunensem in Gallia regebat Ecclesiam, presbyter, a martyribus ejusdem loci, ob quasdam Ecclesiae quaestiones legatus Romam missus, honorificas super nomine suo ad Eleutherum episcopum perfert litteras. Postea jam Pothino prope nonagenario, ob Christum martyrio coronato, in locum ejus substituitur.
Constat autem Polycarpi, cujus supra fecimus mentionem, sacerdotis et martyris, hunc fuisse discipulum.
Scripsit quinque adversus haereses libros, et contra gentes volumen breve, et ad Martianum fratrem de Apostolica praedicatione, et ad Blastum de Schismate, et ad Florinum de Monarchia, sive quod Deus non sit conditor malorum…
Feruntur ejus et aliae ad Victorem episcopum Romanum de quaestione Paschae epistolae: in quibus commonet eum, non facile debere unitatem collegii scindere.
Siquidem Victor multos Asiae et Orientis episcopos, qui decima quarta luna cum Judaeis Pascha celebrabant, damnandos crediderat.
Floruit maxime sub Commodo principe, qui M. Antonino Vero in imperium successerat.“

„Иреней, презвитер на епископ Потин, който управляваше Лионската църква в Галия, беше изпратен от мъчениците от онова място като пълномощник по някои църковни въпроси в Рим; и предаде на епископ Елевтерий писмо, съдържащо похвални думи за него самия. По-късно, след като почти деветдесетгодишният Потин се увенча с мъченичество за Христос, той бе поставен на мястото му.
Известно е, че е бил ученик на свещенослужителя и мъченик Поликарп, за когото споменахме по-горе.
Написа пет книги „Против ересите“ и един малък том „Против езичниците“; „Към брат Маркиан за апостолската проповед“, „Към Бласт за разкола“, и „Към Флорин за монархията“, или че „Бог не е причина за злините“.
Известни са и други негови писма – до римския епископ Виктор по въпроса за Пасха. В тях му напомня, че не бива леко да разрушава единството на общността. Защото Виктор смяташе, че мнозина епископи от Азия и Изтока, които празнуваха Пасха на 14-то число от лунния месец заедно с юдеите, трябва да бъдат осъдени.
Разцветът му беше най-вече по времето на принцепс Комод, който наследи императорската власт от Марк Антонин Вер [Марк Аврелий].“

16.
Теокрит

Теокрит (р. ок. 310 пр. Хр.) е един от най-влиятелните антични лирически поети. Появата на жанра „буколическа идилия“ се свързва с неговото име.
Предполага се, че е от Сиракуза, но е живял и на Кос, и в Александрия. Според биографите му е бил близък с Асклепиад от Самос и Филетас от Кос. Сигурно се е познавал с Арат, както и с останалите известни поети от времето – Калимах, Аполоний, Ликофрон. Писал е стихове в чест на тогавашни монарси – Птолемей Филаделф, Хиерон II.
Според „Суда“ е писал в няколко различни жанра; но всичко, което е оцеляло, са 30 „идилии“, 24 епиграми и няколко фрагмента. За автентичността на идилиите има спорове – предполага се, че към 1/3 от тях не са от Теокрит. Повечето са на дорийски диалект и в хекзаметър.
„Идилия“ означава „малък ейдос“ („видче/образче“); и няма сведения самият автор да е наричал произведенията си така.
Някои от тях („Магьосници“, „Любовта на Киниска“, „Сиракузанки“) наподобяват мимовете на съвременника му Херондас и е възможно да са били повлияни от сицилиеца Софрон (V в. пр. Хр.).
Други („Хилас“, „Диоскури“) изглеждат като част от епос и напомнят някои сцени от „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски. „Малкият Херакъл“, „Херакъл лъвоубиец“ приличат на митическите разкази от Омировите химни.
Похвалата за Птолемей има подчертано реторически характер; а произведението, посветено на Хиерон, е по-поетическо и напомня епиникия на Пиндар в чест на Хиерон I (V в. пр. Хр.).
В „Епиталамий за Елена“ се усеща влиянието на Сафо.
Теокрит е имал съзнание за поетическата традиция, на която е наследник. Това се вижда в епиграмите, където се споменават имена на поети: Анакреон, Епихарм, Хипонакт, Архилох, Пизандър. Обичал е да пресъздава общуването си с приятели и да им посвещава произведенията си. В „Талисии“ е представен поетически разговор-състезание на Кос, където участник е изглежда самият Теокрит, наречен „Симихид“. В началото на „Пастирски певци“ се обръща към Арат, а в „Циклоп“ и „Хилас“ – към милетския лекар Никий.
Влиянието му през античността е голямо: за него свидетелстват „Еклоги“-те на Вергилий и романът „Дафнис и Хлоя“; както и големият брой антични и византийски коментари.
Стиховете му оцеляват благодарение на една антология, съставена през I в. пр. Хр. от Артемидор от Тарс. Там са включени и произведения на Бион и Мосх (II в. пр. Хр.), които пишат по подобен начин.

Из „Сиракузанки“, или
„Две приятелки на празника на Адонис“

„Горго:
– Вътре ли е Праксиноя?
Праксиноя:
– Горго, мила, колко време! Вътре съм. Чудо е, че и сега дойде. Евноя, виж за стол. Сложи и възглавница.
Г.:
– Така е прекрасно.
П.:
– Сядай.
Г.:
– Ох, нещастна душо! Едва ви се спасих, Праксиноя, много тълпа, много четворни колесници. Навсякъде обувки, навсякъде мъже с хламиди. А пътят е безкраен и ти живееш съвсем далеч.
П.:
– Това е онзи побърканият. Накрая на земята взе това, кошара, не жилище, та да не сме съседки. Раздор, зло завистливо, такъв е вечно.
Г.:
– Не говори за мъжа ти Динон такива работи, мила, когато малкият е тук. Виж, жено, как те поглежда. Смело, Зопирион, сладка рожбо – тя не говори за татко.
П.:
– Усеща бебето, кълна се в Господарката.
Г.:
– Хубав е татко.
П.:
– Пък този татко завчера – казваме му завчера, наистина: „Тате, да купиш сода и морска трева от палатката”; и дойде и носи сол – мъж тринадесет лакътя.
Г.:
– И моят е така, унищожител на парите, Диоклид. Взе вчера кучешки косми за седем драхми, парцали от стари торби, пет кичура – и всичко боклук, едно върху друго.
Но хайде, взимай си роклята и наметката. Да вървим при заможния цар Птолемей и да видим Адонис. Чувам, че царицата е приготвила нещо красиво.
П.:
– На благатия всичко му е благато.“

17.
Климент Александрийски

Тит Флавий Климент Александрийски (ок. 150-215 сл. Хр.) е управлявал влиятелното катехизическо (огласително) училище в Александрия към края на II в. сл. Хр.
Известен е с трилогията си „Увещание към елините“, „Педагог“ и „Стромати/Килими“, в която се стреми да покаже какъв е пътят на търсещия истината: от отричане от езичеството към усъвършенстване в добродетелния живот и утвърждаване във вярата.
Има колебание дали е родом от Александрия или Атина. Правени са опити да се обясни пълното му име, подобни на тези относно св. Климент Римски – дали то означава, че е бил свързан с императорския род на Флавиите.
Според собственото му свидетелство (подобно на разказаното от Юстин в „Диалог с Трифон“) е пътувал из източното Средиземноморие, слушал различни учители и накрая се задържал при един от тях, в Египет. Това трябва да е бил Пантен, когото Климент наследява като ръководител на школата за християнско образование.
По време на гонението при Север (към 202-203 г.) напуска града и не е известно дали се е завърнал отново. Знае се, че се е срещал с епископите на Иерусалим и Антиохия.
Климент е първият християнски автор, който настоява, че езическата философия и словесност не бива да отхвърлят изцяло, защото в тях се откриват полезни възгледи, които не противоречат на вярата и съдействат за добродетелния живот.
Съчиненията му показват отлична запознатост с гръцката литература и езическата религия.
Негов наследник в школата става прочутият Ориген.
Най-много сведения за него откриваме в „Църковна история“ на Евсевий. Споменават го Руфин, Иероним, Кирил Александрийски. Сведения и мнение за оцелелите му до IX в. съчинения намираме в „Библиотеката“ на Фотий.

Из
„Стромати“ I,1

„Тази работа не е писание, изработено за да бъде показвано; а записки, натрупани за стари години и като лекарство срещу забравата. Тя е безизкусно изображение и скица на онези видими и одушевени, действително достойни за споменаване блажени мъже и на словата им, които се удостоих да слушам.
От тях един беше йониец в Гърция, друг живееше във Велика Гърция; трети беше от Келесирия, четвърти от Египет. Други живееха на Изток; оттам един произхождаше от асирийците, а друг, в Палестина, беше евреин по род. Накрая попаднах на последния – който по сила беше пръв – като го издебнах скрит в Египет; и тогава се успокоих.
Те съхраняваха истинното предание на блаженото учение, прието направо от светите апостоли Петър и Яков, Иоан и Павел, както син приема от баща си (а малко синове са подобни на бащите си). И тъй с Бога доживяха до наше време, за ни поверят онези праотечески и апостолски семена“ (PG VIII, 697-700)

18.
Менандър

Менандър (онзи, когото Цезар цитира при Рубикон) е един от най-четените и възхвалявани драматурзи през античността.
Роден е в Атина (към 342 пр. Хр.) и е прекарал целия си живот в Атика, макар да е бил канен от царя на Египет Птолемей I да се премести в Александрия (1).
Бил е роднина на комедиографа Алексис; познавал се е с Теофраст, Епикур, Деметрий от Фалерон. Връзката му с хетерата Гликера била прочута и коментирана не по-малко, отколкото тази на Перикъл с Аспасия или на Праксител с Фрина (2).
Написал е 108 комедии, което е много – ако се вземе предвид, че е починал сравнително рано (3). Спечелил е осем състезания, докато някои негови съперници са имали повече победи (4).
Впоследствие славата му се е разраснала. Още през III в. пр. Хр. филологът Аристофан Византийски писал: „Менандре, животе! Кой от вас кого имитира?“ (5) Авъл Гелий смята, че дори добрите римски подражатели на Менандър са останали далеч от своя образец (6). Квинтилиан препоръчва на бъдещите оратори да го четат и казва, че приживе е бил недооценен (7). Павзаний съобщава за местонахождението на гроба му и отбелязва, че никой друг комедиограф не е станал толкова известен (8). Плутарх смята, че трябва да бъде предпочетен пред Аристофан.
Дори ап. Павел го цитира: „Не се лъжете – лошите приятелства развалят добрите нрави“ (1 Кор. 15:33) (9).
Въпреки това до началото на XX в. от произведенията му не е било познато почти нищо. Благодарение на две открития в Египет, направени през 1905 и 1956, се стига до изданията на големи фрагменти от четири драми ( „Герой“, „Третейски съд“, „Остриганата“ и „Самиянка“), също и на цялата „Δύσκολος“ („Мъчният човек“) (10).
Сюжетите (темите) на драмите му са извлечени от частния живот на атиняните от края на IV в. Обикновено става дума за подхвърлени и намерени деца, разделени и помирили се съпрузи, ухажвания, бременности вследствие на изнасилване и други перипетии около любовта и брака. Според сполучливия израз на един от издателите му, образите в пиесите му са стандартни като шахматни фигури (11).

„Защото какво е Атина без Менандър? И какво е Менандър без Гликера? Тя му подготвя маските, тя му облича актьорите и застанала зад кулисите, чупи пръсти разтреперана, докато публиката не започне да ръкопляска. Тогава, кълна се в Артемида, си отдъхвам и те прегръщам, за да прилаская святата глава, родила толкова прочути драми.
Но ето какво отговорих на приятелките ми, Менандре.
Казах им, че се радвам, задето не само Гликера, но и отвъдморски царе те обичат и славата на дарбата ти се носи през моретата. И Египет, и Нил, и Протеевият нос, и Фароската кула – всички са в напрегнато очакване да видят Менандър и да чуят неговите сребролюбци и влюбени, суеверни и неверници, бащи и синове, и роби, и всички други сценични превъплъщения. Тях ще чуят, но не ще видят Менандър, освен ако не дойдат в Атина при Гликера, за да видят нейното щастие, нейния Менандър – денем и нощем в обятията ѝ, а със славата си навред“ (Др. Вълчева, 2008)

Бележки:

(1) Вж. литературния псевдоепиграф „Писмо от Гликера до Менандър“ на Алкифрон (II в. сл. Хр.): „Царят на Египет Птолемей кани моя Менандър и му обещава едва ле не половината си царство“ („Писма на хетери“, стр. 50). Обстоятелствата, споменати в „Писмото“, най-вероятно са основани на исторически факти.
(2) Алкифрон е внесъл в своя сборник (напомнящ на Овидиевите „Героини“ – „НК“ 1994, превод Г. Батаклиев) и писмо на Фрина до Праксител („Писма на хетери“, стр. 23).
(3) За броя на комедиите му съобщава „Суда“. В един коментар към Овидий пише, че се е удавил в морето: „Comicus ut mediis periit dum nabat in undis“. Някои добавят, че това е станало близо до Пирей (Meineke, стр. xxv).
(4) Като Филемон. Авъл Гелий пише: „Philemonem cum forte habuisset obviam, quaeso, inquit, Philemo, bona venia dic mihi, cum me vincis, non erubescis?“ („Атически нощи“ XVII, 48). „Филемон, който поради лошия вкус на своите съвременници често е бил предпочитан пред Менандър“ (Квинтилиан, стр. 599).
(5) ᾿Αριστοφάνης ὁ γραμματικὸς εὐστοχώτατα εἶπεν ἐκεῖνο· „῏Ω Μένανδρε καὶ βίε, πότερος ἄρ’ ὑμῶν πότερον ἐμιμήσατο;”
(6) „Чета ли стиховете само на Цецилий, не виждам в тях ни студенина, ни слабост; ако обаче ги съпоставя и сравня с гръцките, започвам да си мисля, че Цецилий не е трябвало да подгонва нещо, което не би могъл да догони“ (II, 23; Вл. Атанасов, стр. 48).
(7) „След като учениците укрепнат в добрите и здравите нрави, тогава трябва да четат комическите автори. Говоря за Менандър“; „Някои, както Менандър, са получили по-справедлива оценка от поколенията, отколкото от своето време“ (Квинтилиан, стр. 85 и 200)
(8) „Ако не смятаме Менандър, няма друг прославил се автор на комедии (I, 21, 1; В. Русинов, 2004). Така мисли и Квинтилиан: „Той наистина е отнел славата на всички други автори на произведения от същия жанр и ги е затъмнил с блясъка на своята слава“ (стр. 599).
(9) Според някои изследователи Менандър е изобразен в Московския „Благовещенски събор“ като един от езическите мъдреци, които са били удостоени с прозрение за идването на Христос и троичността на Бог: „Над пиластъра в ъгъла на храма e изобразен мъж, който по всяка вероятност трябва да бъде отъждествен, съобразно поставения надпис, с древния атински поет Менандър. Той държи свитък, върху който е написано: „Неизследованно и неизреченно и неразрушенно божество Трия…““ (Ив. Дуйчев, стр. 36).
(10) Фрагментите са издадени през 1907, а „Δύσκολος“ – през 1958. Предполага се, че поне 20 от драмите му са били познати на Михаил Псел, и че те (или поне такъв брой) са били оцелели в Константинопол до XVI в. (според папския библиотекар Лео Алатий – вж. Фабриций. Bibliotheca graeca X, 69 и коментара на Christ, стр. 270).
(11) Allinson, стр. xvii.

19.
Полибий

Полибий от Мегалополис (ок. 200-120 пр. Хр.) (1) е автор на „Всеобща история“ в 40 кн., в която представя забележителните военно-политически успехи на римската държава от началото на Втората картагенска война до разрушението на Картагент и Коринт в средата на II в. пр. Хр. (2)
Покрай това той изразява възгледите си за историческите процеси, ползата от размислите за историята и начините да се прави историография. Eто част от заключението на книгата, което представя плана на труда и е характерно за стила му:

„А сега, когато стигнах до края на целия си труд, аз искам, припомняйки на своите читатели за първоначалната схема, която им бях представил като основа на своя труд, да им предложа накратко цялостната си тема, като създам в цялост и поотделно връзката между началото и края.
Прочие, в началото обясних, че във встъпителните си книги ще предам събитията оттам, откъдето е прекъснал Тимей. И след кратък преглед на събитията в Италия, Сицилия и Либия – защото този автор се е занимавал в своята история само с тези райони – като стигна до момента, когато на Ханибал бяха поверени картагенските войски, когато Филип, синът на Деметрий, наследи царството в Македония, когато спартанецът Клеомен бе изгнан от Елада и когато Антиох наследи трона на Сирия, а Птолемей Филопатор – този в Египет, аз се заех да започна началото на същинската си история от тази дата, тоест от сто тридесет и деветата олимпиада. И оттам да се занимая с всеобщата история на целия свят, подреждайки я по олимпиади, разделяйки олимпиадите по години и правейки съпоставка между хода на събитията до завладяването на Картаген, битката на ахеите и римляните при Истмос и последвалото я възстановяване на елините.
Както казах, от този труд любознателните ще се сдобият с най-добрата и похвална придобивка – да разберат как и чрез каква политическа система целият свят бе подчинен единствено на римската власт – събитие, подобно на което не би могло да се намери в миналото.
Сега, след като свърших всичко това, не ми остава нищо друго, освен да означа датите, включени в тази история, да дам списък на номерата на книгите и показалец на целия труд.“ (3)

Най-общо за метода на историографията:

„По същия начин и систематическата история се състои от три дяла, първият от които се изразява в изучаването на спомени и сравняване на тяхното съдържание, второто е изследването на градовете, местата, реките и заливите, и въобще на особеностите по суша и море и на разстоянията, и третото – преглед на политическите събития.“ (4)

Полибий е син на Ликортас – влиятелен деец на коалицията на гръцките градове, наречена Ахейски съюз. Покрай баща си той е бил запознат с политиката и военните дела на времето, и от млада възраст е бил подготвян за такива дейности. (5)

След победата на Рим над Македония и детронирането на последния македонски цар Персей през 168 г., Полибий, заедно с още хиляда знатни гърци, бил изпратен като заложник в Рим и прекарал там 17 години. Бил е приближен на известния пълководец Сципион Емилиан, което му дало възможност да наблюдава отблизо делата на най-изтъкнатите римски политици и военни. (6)

Към 150 пр. Хр. се е завърнал в Мегалополис, но не е престанал да поддържа контакта си с римските власти. (7)
Починал на повече от 80-годишна възраст – разказва се, че било поради травма, получена при падане от кон.

Известни са заглавията и на други негови съчинения, които не са оцелели: „За живота на Филопоймен“ (8) и „Тактика“. (9)

Като историк Полибий е бил високо ценен още през античността. Цицерон и Ливий се изказват положително за него. (10) Посидоний и Страбон пишат продължение на „Историята“, а Марк Брут я конспектира. (11)
Самият той бил почетен с издигане на множество статуи в своя град и из Пелопонес. (12)

Първите 5 книги са запазени изцяло; от VI до XVIII има големи откъси, а от следващите – само фрагменти.
Основният ръкопис е Vatic. 124, от XI в. (13) Първите 5 книги са издадени най-напред в латински превод през 1473 в Рим. През 1609 в Париж Казобон публикува издание на гръцкия текст, което „става основа на всички следващи“. (14)

Бележки:

(1) „Суда“: Πολύβιος, Λύκου υἱός, ἀπὸ Μεγάλης πόλεως τῆς ᾿Αρκαδίας, καθηγησάμενος Σκηπίωνος τοῦ ᾿Αφρικανοῦ, ὅτε καὶ Παναίτιος ὁ φιλόσοφος· γεγονὼς κατὰ Πτολεμαῖον τὸν ἐπικληθέντα Εὐεργέτην. οὗτος
ἔγραψε τὴν μακρὰν ἱστορίαν ῾Ρωμαϊκὴν ἐν βιβλίοις μ′. ἄρχεται δὲ ἀπὸ τῆς φυγῆς Κλεομένους τοῦ Σπαρτιάτου καὶ τῆς Φιλίππου τοῦ Περσέως υἱοῦ διαδοχῆς τῶν Μακεδόνων, τὰ ἑξῆς ἐπισυνάπτων ῾Ρωμαίων.
(2) „Това, което съм се заловил да описвам – как, кога и защо всички известни части на културния свят попаднаха под властта на Рим – е събитие и зрелище, което се възприема като едно цяло (ὄντος γὰρ ἑνὸς ἔργου καὶ θεάματος ἑνὸς τοῦ σύμπαντος, ὑπὲρ οὗ γράφειν ἐπικεχειρήκαμεν, τοῦ πῶς καὶ πότε καὶ διὰ τί πάντα τὰ γνωριζόμενα μέρη τῆς οἰκουμένης ὑπὸ τὴν ῾Ρωμαίων δυναστείαν ἐγένετο)“ („Всеобща история“ 3, 1; превод В. Русинов, 2001-2003 – всички останали цитати от Полибий са според неговия превод).
(3) Пак там – 39, 8.
(4) Пак там – 12, 25д.
(5) В погребението на Филопоймен: „Като изгориха тялото му и събраха останките в урна, потеглиха в нещо като съчетание от победно шествие и погребение. Виждаше се, че са увенчани и същевременно плачеха; и водеха пленените си врагове. Самата урна, която едва се виждаше от множеството ленти и венци, носеше Полибий, синът на ахейския стратег; и около него бяха първите от ахейците“ (Плутарх. „Филопоймен“, 21). Бил избран за пратеник при египетския цар Птолелемей IV Епифан: „Като решиха това, ахеите назначиха за свои пратеници Ликортас, Полибий и Арат, сина на великия Арат от Сикион, за да благодарят на царя за предишния му подарък от въоръжение и номизми, както и да приемат корабите и да се погрижат за тяхното транспортиране. Ликортас назначиха, защото по времето, когато Птолемей поднови съюза си с ахеите, той беше техен стратег и тогава направи всичко, което бе по силите му, за да се съобрази с интересите на царя, а Полибий, който тогава все още не беше навършил законната възраст за такава длъжност, защото баща му бе го бе изпратил като посланик, за да поднови съюза с Птолемей и да докара дара от снаряжения и монети… Това пратеничество обаче така и не замина, поради смъртта, която сполетя Птолемей по същото време“ (пак там – 24, 6). Бил е предложен за командващ конница в ахейските сили в навечерието на последните сражения между римляни и македонци: „Полибий, Аркезилай, Аристон и Ксенон споделяха това мнение. При това се реши Архон да предприеме стъпки да получи поста стратег, а Полибий – хипарх“ (пак там – 28, 6).
(6) Сам той изрично отбелязва ползата от това и смята, че без лично участие в държавните дела никой не може да напише добра история: „Не е възможно нито човек без опит във военните дела да пише добре за военни събития, нито такъв, който няма опит в политическите обрати да разказва за политически събития. Тъй че, щом писаното от книжни учени е лишено от опит и жизненост, то трудът на такива учени е без полза за техните читатели“; „Наистина полезно е да се видят чрез възпоминанията какви са били възгледите на старите автори, какви представи са имали хората преди за условията, местата, народите, държавните уредби, делата, а също и да се разберат условията и шансовете на всеки народ в старите времена. Защото отминалите събития добре ни насочват към познание за бъдещето, стига човек истински да изследва всяко минало събитие. Но да си убеден, подобно на Тимей, че разчитайки единствено на силата на древните възпоминания, можеш да пишеш за последвали събития, е съвсем глупаво и е все едно човек, който е видял творбите на стари зографи, да си въобрази, че сам той е зограф и майстор в този занаят“ (12, 25з,д).
(7) „Полибий се заел подробно да обясни на легатите какъв е бил Филопоймен, съгласно това, което първоначално казах за този държавник. Макар често да се е противопоставял на заповедите на римляните, то неговата съпротива се е ограничавала до това да ги уведомява и съветва по спорните въпроси и той винаги правел това много внимателно“ (пак там – 39, 3). „Всеки път, когато римляните се вслушвали в съвета на Полибий, нещата им вървяли добре, но казват, че когато не искали да го послушат, правели грешки. Всички елински градове, които били членове на Ахейския съюз, получили позволение от римляните Полибий да им определи управлението и законите“ (Павзаний VIII, 30, 9).
(8) „Ако не бях се занимавал с него [Филопоймен] на отделно място, в което разясних кой е той, какъв му е бил произхода, в какви умения се е обучавал като млад, щеше да е необходимо сега да разказвам за всички тези неща. Но след като по рано в три книги, които са извън този труд, съм говорил за него, като съм описал възпитанието му като дете и най-известните му дела, ясно е, че в тази си работа е уместно да пропусна подробностите по детското му възпитание и младежките му стремежи, но да дам подробни данни за делата му в цветуща възраст, за които там споменах сбито, та да се запази съответният облик за всеки от двата различни труда. Защото както предишната ми работа имаше облик на енкомион и изискваше сбито и малко преувеличено изреждане на неговите постижения, така и тази история, място и за похвала, и за упрек, търси истината, фактите и основите на които се крепи и едното, и другото“ („Всеобща история“ 10, 21).
(9) „Този въпрос аз съм разгледал по-подробно в своите бележки върху тактиката“ (пак там – 9, 20).
(10) Цицерон: „Впрочем нека следваме нашия Полибий, от когото няма по-прецизен в изчисляването на времето (quo nemo fuit in exquirendis temporibus diligentior)“ („За държавата“ II, 26; М. Костова, 1994); „Например Полибий, един много добър историк (bonus auctor)…“ („За задълженията“, 113; Р. Златанова, 2008). Ливий: „Polybius, haudquaquam spernendus auctor“ („История на Рим“ XXX, 45).
(11) „Суда“: ἰστέον, ὅτι διαδέχεται τὴν Πολυβίου ἱστορίαν Ποσειδώνιος ᾿Ολβιοπολίτης, σοφιστής. ἔγραψε δὲ καὶ Στράβων ᾿Αμασεὺς τὰ μετὰ Πολύβιον, ἐν βιβλίοις μγ′. Страбон: „Наистина, неуместно е да влизам във философски спор с всекиго, но е достойно да го направя с Ератостен, Хипарх, Посидоний, Полибий и други от техния ранг“ ( I,2,1). Плутарх: τῶν ἄλλων ἢ καθευδόντων ἢ πρὸς ἐπινοίᾳ καὶ φροντίδι τοῦ μέλλοντος ὄντων, αὐτὸς ἄχρι τῆς ἑσπέρας ἔγραφε συντάττων ἐπιτομὴν Πολυβίου („Брут“, 4).
(12) „Хората до такава степен се възхитили от поведението на Полибий, че издигнали в негова чест мраморна статуя“ (пак там – 39, 3). В един храм в Мантинея: „Тук има стела на Полибий, сина на Ликортас, изваян в релеф на плоча, за когото по-късно ще спомена подробно“; В агората на мегалополитаните, зад периболоса на Зевс Ликейски, има релефно изображение на мъж върху стела – Полибий, синът на Ликортас. На стелата са изписани елегически стихове, съобщаващи, че той обиколил всички земи и морета, че станал съюзник на римляните и усмирил гнева им срещу елинството. Този Полибий е написал също история на римляните, включително как те започнали война с Картаген“ (Павзаний VIII, 9, 1 и 30, 8); В Палантион [близо до Мегалополис] има също светилище на Коре, дъщерята на Деметра, а недалече от него статуя на Полибий“ (пак там – VIII, 44, 5); в Тегея: „Близо до светилището на Ейлейтия има олтар на Гея, до който е поставена стела от бял мрамор. На нея е изваян Полибий, синът на Ликортас, докато на друга стела е Елатос, един от синовете на Аркад“ (пак там – VIII, 48, 8). Към края на XIX в. в Олимпия е намерена основата на статуя с надпис: „Градът на елейците [прославя] Полибий от Мегалополис, син на Ликортас“ (Christ, стр. 480).
(13) Christ, стр. 484.
(14) Schoell II, стр. 141.

20.
Секст Емпирик

Секст Емпирик (2-ра половина на II в. сл. Хр.) е автор на съчинения, представящи възгледите на философите от скептическата школа.
Това са „Пиронови скици“ (постановки/основоположения – ὑποτυπώσεις) в три книги и „Към/против учените“ (πρὸς μαθηματικούς).
Второто съчинение се разделеля на 11 книги, от които първите пет оспорват възгледите на „философстващите учени“ – логиците (2 кн.), физиците (2 кн.) и етиците.
Следващите шест обсъждат възможността за сигурно знание в граматиката, реториката, аритметиката, геометрията, астрономията и музиката.
За основоположник на скептицизма като школа се смята Пирон от Елида (ок. 360-270 пр. Хр.) Негов последовател е Тимон от Флиунт (р. ок. 320 пр. Хр.). След тях скептицизмът като интелектуална позиция и метод за философстване се възприема от платониците (академици) Аркезилай (ок. 318-240) и Карнеад (ок. 215-129 пр. Хр.) (1)
Скептицизмът се явява отново като самостоятелно философско направление при Енесидем (I в. пр. Хр.) и накрая при самия Секст. От всички автори преди него са останали само отделни цитати.
За Секст не се знае много повече от това, че е автор на споменатите съчинения. Предполагат, че е бил лекар (тъй като в тогавашната медицина имало направление, наричано „емпирическо“). Бил учил при някой Херодот от Тарс, за когото обаче нищо друго не е известно. Датировката му е основана на данни, извлечени от собствените му съчинения и косвени външни сведения.

Ето съдържанието на „Пиронови скици“:

Книга I:
1. Главната разлика между философиите
2. Двата раздела на скептицизма (σκέψις) – общ и специален
3. Названия на скептическото направление (ἀγωγή)
4. Що е скептицизъм
5. За скептика
6. Началата на скептицизма
7. Дали скептикът догматизира
8. Дали скептикът принадлежи към школа (αἵρεσις)
9. Дали скептикът се занимава с естествознание/физика (εἰ φυσιολογεῖ)
10. Дали скептиците отричат явленията (φαινόμενα)
11. За критерия на скептическото направление
12. Коя е целта на скептическото направление
13. За общите начини на въздържането [от отсъждане] (τρόποι τῆς ἐποχῆς)
14. За десетте начина
15. За петте начина
16. Кои са двата начина
17. Кои са начините са опровергаване на етиолозите
18. За скептическите изказвания
– „не повече“
– неизказване (ἀφασία)
– „по-скоро“, „възможно е“, „допустимо е“
– „въздържам се“
– „нищо не определям“
– „всичко е неопределено“
– „всичко е несхватимо“
– „не съм в състояние да схвана“, „не схващам“
27. За това, че на всяко твърдение противолежи равностойно твърдение
28. Опори на скептическите изказвания
29. Скептическото направление се различава от Хераклитовата философия
– от Демокритовата философия
– от киренското направление
– от Протагоровото
– от академическата философия
– дали емпиризмът в медицината съвпада със скептицизма

Книга II:
1. Дали скептикът може да изследва относно нещата, които се казват при догматиците
2. Откъде да се започне с изследването, насочено против догматиците
3. За критерия
4. Дали съществува някакъв критерий за истина
5. За това „от кого“ [може да се съди]
– „чрез какво“
– „съобразно какво“
8. За истинното и истината
9. Дали съществува нещо по природа истинно
10. За знака
11. Съществува ли показващ (ἐνδεικτκόν) знак
12. За доказателството
13. Съществува ли доказателство
14. За силогизмите
15. За индукцията („довеждането“, ἐπαγωγή)
16. За определението
17. За разграничаването (диерезата)
18. Диерезата на името на означаеми
19. За цялото и частта
20. За родовете и видовете
21. За общите съпътстващи
22. За софизмите

Книга III:
1. Частта, отнасяща се до физиката
2. Въздействащите (δραστικαί) начала
3. За бога
4. За причината
5. Съществува ли причина за нещо
6. За материалните причини
7. Дали телата са схватими (καταληπτά)
8. За сливането (κρᾶσις)
9. За движението
10. За преместването (μεταβατικἠ κίνησις)
11. За нарастването и намаляването
12. За отнемането и прибавянето
13. За разместването (μετάθησις)
14. За цялото и частта
15. За естествената промяна (μεταβολή)
16. За възникването и загиването
17. За покоя (μονή)
18. За мястото
19. За времето
20. За числото
21. Етическата част на философията
22. За добрите, лошите и безразличните неща
23. Има ли нещо по природа добро, лошо и безразлично
24. Що е т.нар „изкуство да се живее“
25. Дали съществува изкуство да се живее
26. Дали изкуството да се живее възниква сред хора
27. Преподаваемо ли е изкуството да се живее
28. Има ли нещо преподаваемо
29. Има ли преподаващ и учещ
30. Съществува ли начин за учене
31. Защо скептикът понякога си служи с не твърди убедителни доводи

„Към учените“ (кн. I-V) съдържа приблизително същите теми, като там възгледите на критикуваните автори са представени чрез многобройни цитати, което прави Секст вероятно най-големият източник за загубени философски съчинения наред с Диоген Лаерций (4)

Ето какво още е обсъдено там:
„Към логиците“ (Mutschmann, 1914/1984)
– за човека (263)
– колко са разликите на неявните неща (319)
– от каква материя е доказателството (357)
„Към физиците“
– за боговете (393)
– дали съществуват богове (401)
– за причината и претърпяващото (τὸ πάσχον) (430)
– за тялото (460)
– дали съществува място; движение; време (477, 483, 511)
„Към етиците“
– каква е най-важната (ὁλοσχερής) разлика между нещата, отнасящи се до живота (546)
– дали е възможно да се живее щастливо, ако допуснем, че съществуват добри и лоши неща по природа (567)

В следващите шест книги темите са по-специализирани.
В увода:
– съществува ли научно знание (μάθημα)
– за преподаваното
„Към граматиците“
1. Към граматиците
2. В колко смисъла се говори за граматика
3. Що е граматика
4. Кои са частите на граматиката
5. За техническата част на граматиката
6. За сричката
7. За името
8. За разделението по части
9. За правописа
10. Относно гръцкия начин на изразяване (ἑλληνισμός)
11. За етимологията
12. Дали историческата част е състоятелна (συστατόν)
Последните пет – „Ретори“, „Геометри“, „Аритметици“, „Астрономи“, „Музиколози“ – са по-кратки и са дошли до нас неразделени на глави.

Бележки:

(1) Те двамата са представители и водачи на т.нар. „Втора (средна)“ и „трета (нова)“ Академия. Самият Секст изброява пет „академии“ (епохи в историята на Платоновата школа): „Академиите бяха, както повечето автори казват, три: първа и най-стара е тази на философите около Платон; втора и средна е на тези около Аркезилай, слушателя на Полемон; трета и нова е на тези около Карнеад и Клитомах. Някои добавят и четвърта, на тези около Филон и Хармид, а някои наричат „пета“ тази на философите около Антиох“ (I, 220; цитирането е според пагинацията на Бекер, 1842).
(2) „Измежду тези, които се занимават с философия, едни казаха, че са открили истината, други обявиха, че не е възможно тя да бъде схваната, а трети още я търсят. Мислят, че са я открили теци, които в частен смисъл са наречени догматици – като тези около Аристотел, Епикур стоиците и някои други; тези около Клитомах и Карнеад и други академици обявиха нещата за непостижими; а пък скептиците търсят“ (I, 2-3).
(3) „След като казахме, че критерий се нарича това, с което казват, че се съди (κρίνεσθαι) засъществуването и несъществуването, и това, съобразявайки се с което живеем, сега ни предстои да се занимаем (πρόκειται διαλαβεῖν) с т.нар. критерий за истина.“
(4) А.Ф. Лосев. „История античной эстетики. Ранний эллинизм“. М. „Фолио“, 2000. стр. 421.

21.
Диодор Сицилийски

Диодор (I в. пр. Хр.) от Агирий (в централна Сицилия) (1) е автор на първата дошла до нас историческа енциклопедия на античността, изложена в хронологичен ред.
За неговия живот се знае малко. Той самият съобщава, че е работил върху труда си в продължение на 30 години. (2) Пътувал е из Средиземноморието, живял е в Рим и имал възможност да се запознае с много исторически трудове и документи, за което му е помогнало и знанието на латински. (3) Историята достига до времето, когато Юлий Цезар оглавява римския военен корпус в Галия; споменава се и за кратковременното му прехвърляне в Британия (54 пр. Хр.). (4)
През 180-та олимпиада (60-57 пр. Хр.) посетил Египет. (5) Споменава за обожествяването на Цезар (след 44 пр. Хр.). (6) Това са почти всички факти, които знаем за датировката и биографията му.
„Историческа библиотека“ е написана въз основа на вече съществуващи книги. Смята се, че първият автор, който се е заел да изработи пълна хронологична история на гръцкия свят, е Ефор от Куме; и че Диодор е силно повлиян от неговото съчинение. Но се вижда, че си е служил и с множество други източници. (7)
„Библиотеката“ се е състояла от 40 книги (някои виждат в това число влиянието на Полибий). От тях са запазени изцяло първите пет, и след това тези от единадесета до двадесета. От останалите 25 са оцелели в сравнително малки фрагменти, запазени при някои византийски автори: Георги Синкел, патр. Фотий, Константин VIII Порфирогенет и др.

Ето как самият той представя плана на работата си:

„Тъй като моето начинание е завършено, ако и досега книгите да не са още издадени, все пак искам да изложа накратко целия труд. От нашите книги шестте първи обхващат фактите и митологичните разкази преди троянската война, като първите три са посветени на варварските, а следващите – почти изцяло на елинските древности. В следващите единадесет сме описали събитията от троянската война до смъртта на Александър; в последните двадесет и три сме подредили всичко останало чак до началото на войната на римляните с келтите, в която военачалникът Гай Юлий Цезар който заради делата си беше обявен за бог, победи най-големите и войнствени келтски племена и разшири властта на Рим чак до британските острови. Първите събития на тази война се случиха през първата година на 180-та олимпиада, когато архонт в Атина беше Херод [60 пр. Хр.].
От периодите, които са обхванати в настоящото съчинение, не сме определяли с точност онези, които са преди троянската война, защото нямаме никакви достоверни записи за тях, а за тези след троянската война, следвайки Аполодор от Атина, сложихме осемдесет години от нея до завръщането на Хераклидите, от тях до първата олимпиада – 328 години, като смятахме годините по царете на Лакедемон, а от първата олимпиада до началото на келтската война, с която завършихме историята, са седемстотин и тридесет години. Така целият ни труд от четиридесет книги обхваща 1138 години без периодите, които съдържат фактите преди троянската война.“ (8)

Бележки:

(1) „Библиотека“ I, 5. „Суда“: Διόδωρος, Σικελιώτης, ἱστορικός. ἔγραψε Βιβλιοθήκην· ἔστι δὲ ἱστορία ῾Ρωμαϊκή τε καὶ ποικίλη ἐν βιβλίοις μ′. γέγονε δὲ ἐπὶ τῶν χρόνων Αὐγούστου Καίσαρος καὶ ἐπάνω.
(2) „Затова и ние, като видяхме, че такова начинание е изключително полезно, но все пак изисква много труд и време, отделихме за това тридесет години“ (I, 4; превод Петьо Ангелов – повечето следващи цитати от Диодор са според неговия превод).
(3) „с много изпитания и опасности обиколихме голяма част както от Азия, така и от Европа, за да видим със собствените си очи най-важните райони и колкото се може повече други, защото много грешки са били допуснати поради непознаване на местата не само от случайни писатели, но и от тези, чиято слава е особено голяма… Защото надмощието на този град, което е с такава сила, че се простира до границите на обитаемия свят, ни предостави лесно достъпни и изобилни източници, докато живеехме там в продължение на много време. Понеже ние сме от Агирий в Сицилия и поради контактите на острова придобихме опитност в езика на римляните, след което точно уззнахме за всички дела на тази империя от аналите, които се пазят при тях от дълго време“ (I, 4).
(4) καθ’ ἡμᾶς δὲ Γάιος Καῖσαρ ὁ διὰ τὰς πράξεις ἐπονομασθεὶς θεὸς πρῶτος τῶν μνημονευομένων ἐχειρώσατο τὴν νῆσον, καὶ τοὺς Πρεττανοὺς καταπολεμήσας ἠνάγκασε τελεῖν ὡρισμένους φόρους (V, 21).
(5) „От хора страната е била обитавана малко под 5 000 години до 180-та олимпиада, в която ние посетихме Египет и цар беше Птолемей, приел името Нов Дионис [80-51 пр. Хр.]. “
(6) I, 4 и V, 21.
(7) Christ дава един техен списък с препратки към текста: Ктезий от Книдос II, 32; Дионисий III, 52 и 67, Хекатей I…; Теопомп XIII, 42 и XVI, 3; Клитарх II, 7; Дурис от Самос XV, 60; Тимей от Тавроменион V,1. Към тях добавя Херодот, Аполодор, Манетон, Филист XIV,8; Анаксимен XV, 89; Калистен IV, 1; Демофил XVI, 14; Антиох XII, 71; Диил XVI, 14; Хермий XV, 37; Калий и Антандър XXI, 12 (Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890; стр. 537).
(8) I, 4-5. Не е ясно защо Диодор посочва числото 730 като време между първата ол. и началото на келтската война. Първата олимпиада се е провела в 776 пр. Хр., а началото на военните действия на Цезар в Галия са от 60/59 пр. Хр.

Ето съдържанието на първите десет книги. Тъй като от VI-X и XXI-XL са оцелели само фрагменти, превеждам според възстановката на Fr. Vogel (Lipsiae, 1890).

Книга I:
1. Предговор (προοίμιον) към цялото изследване
2. Какво се говори сред египтяните за възникването на света
3. Боговете, основали градове в Египет
4. Първите хора и най-древният начин на живот
5. За почитта към боговете и изграждането на храмовете
6. Разположението (τοποθεσία) на египетската страна и чудните неща, които се говорят за Нил. Причините за неговото напълване и преценките на историци и философи
7. Първите египетски царе и техните дела
8. Изграждането на пирамидите, които принадлежат към седемте най-удивителни човешки дела
9. Закони и съдилища
10. Свещените животни на египтяните
11. Обичаи на египтяните относно умрелите
12. За гърците, на чиято образованост хората се удивлявали, които посетили Египет и възприели оттам много полезни неща; и ги пренесли в Гърция

Книга II:
1. Нин, който пръв царувал в Азия. Извършеното от него
2. Раждане и израстване на Семирамида
3. Нин се оженил за Семирамида заради нейните качества
4. След като Нин умрял Семирамида наследила царството и извършила много и велики дела
5. Основаване и изграждане на Вавилон
6. „Висящата градина“ и други чудни неща из Вавилония
7. Походът на Семирамида срещу Египет и Етиопия; и срещу Индия.
8. За потомците й, царствали в Азия; за тяхната разпуснатост и нехайство.
9. Как последният цар Сарданапал поради изнеженост бил детрониран от мидиеца Арбак.
10. Халдеите и наблюдението на небесните тела
11. Царете на Мидия и разногласията на историографите относно тях.
12. Разположението на индийската страна; какви растения има. Обичаи на индийците
13. Скити, амазонки и хипербореи
14. Арабия; какви растения има. Приказни истории за нея
15. Островите на юг в океана

Книга III:
1. Етиопците отвъд Либия и древностите при тях
2. Златните мини в покрайнините на Египет и добивът на злато
3. Етноси по крайбрежието на Арабския залив и нататък по океана до индийската страна. Обичаите на всеки етнос поотделно и защо много неща се предават превратно и изглеждат невероятни поради странността им
4. Древностите в Либия. Разкази за горгони, амазонки, Амон и Атлас
5. Приказни истории за Ниса. Титаните, Дионис и Майката на боговете

Книга IV:
1. За митовете при историографите
2. Дионис, Приап, Хермафродит и Музите
3. Херакъл, дванадесетте му подвига и другите дела, извършени преди обожествяването му
4. Аргонавтите, Медея и дъщерите на Пелий
5. Потомците на Херакъл
6. Тезей и подвизите му
7. Седемте срещу Тива
8. Епигоните на седемте срещу Тива
9. Нелей и потомците му
10. Лапити и кентаври
11. Асклепий и потомците му
12. Дъщерите на Асоп и синовете на Еак
13. Пелопс, Тантал, Еномай и Ниоба
14. Дардан и потомците му до Приам
15. Дедал, минотавърът и походът на Минос срещу цар Кокал
16. Аристей, Дафнис, Ерикс и Орион

Книга V:
1. Приказни истории (μυθολογούμενα) относно Сицилия. Форма и големина на острова
2. Деметра, Коре и откриването на пшеницата
3. Липара и останалите „Еолови острови“
4. Мелита, Гавлос и Керкина
5. Еталия, Корсика и Сардиния
6. Питиуса и гимнесийските острови, които някои наричат Балеарски
7. Островите в океана на запад
8. Британският остров и т.нар. Базилия, където се образува кехлибар
9. Галия, Келтиберия, Лигурия, Тирения и живеещите там. Обичаите им
10. Островите в океана на юг и „Свещеният“, или Панхея; какво се разказва за тях
11. Самотраки и тамошните мистерии
12. Наксос, Симе и Калидна
13. Родос и приказните истории за него
14. Полуостровът срещу Родос
15. Крит и приказните истории до по-нови времена
16. Лесбос. Колониите на Хиос, Самос, Кос и Родос, основани от Макарей
17. Тенедос. Какви митове разказват жителите му за Тен.
18. По-малките цикладски острови, колонизирани от Минос

Книга VI:
1. Учението на Евхемер за природата на боговете
2. Боговете са хора, сметнати за безсмъртни поради полезните им дела
3. Титаните Ксант и Балий
4. Зевс е провъзгласен за цар след победата му над титаните
5. Пик (Зевс) е погребан на Крит
6. Кастор и Полукс са почитани след смъртта им като богове поради добродетелите им
7. Салмоней и дъщеря му Тиро. Тя родила от Посейдон Пелий, цар на Йолк.
8. Адмет и Алкестида, дъщеря на Пелий
9. Белерофонт

Книга VII:
1. Според митиленеца Дионисий Скитобрахион Омир е живял по времето на тиванската и троянската война
2. Омир умрял преди завръщането на Хераклидите
3. Диомед напуснал Аргос поради интригите на жена си
4. Бягство и благочестие на Еней
5. Еней става цар на латините на третата година след разрушението на Троя. След изчезването си е обожествен. Синът му Асканий основава Алба. Списък на царете на Алба до основаването на Рим
6. Асканий и Силвий
7. Силвий бил ударен от мълния поради неблагочестието си
8. Царете на Спарта до първата олимпиада
9. Списък на владетелите на Коринт от Алет до тиранина Кипсел
10. Аристодем, тиранин на Куме
11. Списък на етносите, които властвали по море
12. Добродетелите на Ликург и заслугите му към спартанската държава
13. Темен и аргосците
14. Аргоското царство съществувало в продължение на 549 години
15. Каран станал цар на Македония преди първата олимпиада. Списък на царете на Македония до Александър Велики. Всички те царували общо 453 години.
16. Предсказанието, дадено на Пердика, цар на македонците
17. Родословието на Каран

Книга VIII:
1. Елейците били смятани от всички гърци за свещени (sacrosancti) на боговете
2. Весталката Рея Силвия
3. Нумитор и Амулий
4. Юношеството на Ромул и Рем
5. Ромул и Рем гадаят за основаването на града
6. Рем е убит от брат си
7. Причините на първата месенска война
8. Оракулът нарежда за спасението на родината да се принесе в жертва девица
9-10. Любовните приключения на Архий, основател на Сиракуза
11. Агатокъл и издигането на храм на Атина
12. Месенците Клеонис и Аристомен спорят за награда, връчвана за добродетели
13. Спартански пълководец повдига духа на войниците си по време на месенската война
14. Нума Помпилий – миротворец и ученик на Питагор
15. Откъси от разказ за Нума Помпилий
16. Царят на мидийците Дейок бил забележително справедлив
17. Градове в Италия, основани от гърци
18-20. Разкош и изнеженост на сибаритите
21. Основаване на Тарент
22. Жестокостта на атинския архонт Хипомен спрямо дъщеря му
23. Основаване на Гела и Регион
24. Предсказание за стогодишна тирания в Сикион
25. При царуването на Тул Хостилий мирът между римляни и албани бил нарушен.
26. Тул Хостилий определя как юридически ще се обявяват войни
27. Оракулът нарежда на спартанците да поискат пълководец от Атина. Това е Тиртей
28. Терпандър прекратява размириците в Спарта чрез песните си
29. Кирена е основана от Бат
30. Аркезилай, син на Евдемон
31. Тарквиний Приск
32. Пратеничество на локрийците в Спарта за помощ срещу кротонците

Книга IX:
1. Солон: способности, нрав и закони
2. Отговорите, които дал на Крез
3. Златният триножник, предназначен за най-мъдрия
4. Предупреждения на Солон към атиняните относно Пизистрат
5. За Периандър.
6-8. Анахарсис и Мисон. След отхвърлянето на Периандър той бил причислен към седемте мъдреци.
9-13. Хилон, Питак и Биант.
14-15. Милон от Кротон и Полидамас от Тесалия.
16. Предсказание на гърците при обсадата на Кира
17. Солон е 47 години по-късен от Драконт.
18-19. Бикът на Фаларис
20. Солон – противник на Пизистрат.
21. Кир се възцарява през 55 олимпиада
22-24. Добродетелите на Кир
25. Крез се отказва да напада островите.
26-27. Разговор на Крез с мъдреците на Гърция
28. Изказване на Езоп
29. Синът на Крез Атис е убит от Адраст
30. Изказване на Фаларис
31. Крез два пъти се допитва до делфийския оракул
32-34. Крез и Кир
35. Казаното от Харпаг за азиатските гърци, които късно потърсили съюзничество с Кир
36. Спартанците предупреждават Кир да не притеснява малоазийските гърци. Отговор на Кир
37. Пизистрат за това, че някой целунал дъщеря му

Книга X:
1-2. Сервий Тулий и Тарквиний. Сервий царувал 44 години
3-4. Питагор. Питагорейското приятелство
5-10. Питагорейското учение
11-12. Как загинала питагорейската общност. Лизис, учител на Епаминонд
13. Кир се стреми към власт над целия свят
14-15. Качества и постъпки на Камбиз. Либийците и киренейците му се предават
16. Поликрат от Самос
17. Убийството на Пизистратовия син Хипарх. Похвала на Аристогейтон
18. Зенон и тиранинът Неарх
19. Мегабиз превзема Вавилон с измама. Дарий подготвя поход срещу Европа
20-21. Смъртта на Лукреция
22. Престъпленията на Тарквиний и хитростта на Брут
23. Сибаритите са разгромени от кротонците
24. Склонността на Херодот да разказва чудесии
25. Отговор на оракула до карите за помощта, поискана от милетците против персите
26. Вж. Херодот VI, 83
27. Пратеничество на Датис до атиняните с предложение да се предадат
28-29. Тиранинът на Гела Хипократ. Терон от Акрагант и Гелон от Сиракуза
30-31. Кимон изплаща глобата на баща си Милтиад. Какъв пълководец е. Отношения със сестра му Елпиника.
32. Помощта на Темистокъл за Кимон.
33. Пратеничество на гърците до Гелон за помощ срещу персите.
34. Части от речи за войната с персите

Книга XI (480-451 пр. Хр.):
1. Преминаване на Ксеркс в Европа
2. Битка при Термопилите
3. Морска битка на Ксеркс срещу гърците
4. Как Темистокъл надделя над Ксеркс и гърците победиха варварите при Саламин
5. Ксеркс оставя пълководеца Мардоний с част от войската и потегля към Азия
6. Картагенците повеждат война срещу Сицилия с голяма армия
7. Гелон надделява над варварите и част от тях избива, а други пленява
8. По молба на картагенците Гелон се съгласява на мир и получава от тях пари
9. Определяне на най-добре сражавалите се гърци
10. Сражение на гърците с Мардоний и персите при Платея, и победа на гърците
11. Война на римляните срещу еколаните и обитаващите Тускулум
12. Темистокъл изгражда пирейското пристанище
13. Цар Хиерон праща помощ на кумейците
14. Война на тарентинците срещу япигите
15. Трасидей, син на Терон и тиранин на акрагантците, е победен от сиракузците и губи властта (δυναστεία)
16. Темистокъл бяга при Ксеркс и едва не го осъждат на смърт, но накрая бива освободен
17. Атиняните освобождават гръцките градове в Азия
18. Земетресение в Лакония
19. Въстание (ἀπόστασις) на месенците и спартанските илоти
20. Аргосците разрушават Микена и оставят града необитаем
21. Сиракузците премахват монархията, въведена от Гелон (ἡ ἀπὸ Γέλωνος βασιλεία)
22. След убийството на Ксеркс се възцарява Артаксеркс
23. Въстание на египтяните срещу персите
24. Какви партии възникват в Сиракуза
25. Атиняните побеждават егинците и коринтяните
26. Война на фокейци срещу доридци
27. Как атинянинът Миронид с малка войска победи многобройни беотийци
28. Експедиция на Толмид срещу Кефалония
29. Война в Сицилия между сегестийци и лилибейци
30. В Сиракуза се приема закон за екстрадиция (πεταλισμός)
31. Експедиция на Перикъл в Пелопонес
32. Експедиция на сиракузците в Етрурия
33. За езерото в Сицилия, наречено „Палици“
34. Поражението на Дукетий и необикновеното му спасение

Книга XII (450-416 пр. Хр.):
1. Експедиция на атиняните срещу Кипър
2. Мегарците се отцепват от атиняните
3. Битка между атиняни и беотийци при Коронея
4. Експедиция на атиняните срещу Евбея
5. Война в Сицилия между сиракузци и акрагантци
6. Основаване на Турии в Италия и размирици в града
7. Как туриецът Харондас бе избран за законодател и стана причина за много блага за родината си
8. Залевк установява закони в Локри и придобива голяма слава
9. Атиняните прогонват хестиейците и изпращат там колонисти
10. Война между турийци и тарентинци
11. Размирици в Рим
12. Война между самосци и милетци
13. Сиракузците воюват с пицените и разрушават града им
14. Как в Гърция избухна войната, наречена „коринтска“
15. Поява на кампанийски етнос в Италия
16. Морска битка между коринтяни и керкирци
17. Отцепване на Потидея и халкидците от атиняните
18. Експедиция на атиняните срещу потидейците
19. Размирици в Турии
20. Как атинянинът Метон пръв въведе 19-годишния календарен цикъл
21. Тарентинците основават Хераклея в Италия
22. В Рим Спурий Мелий опитва да стане тиранин и е убит
23. Войната, наречена „пелопонеска“
24. Битка между беотийци и платейци
25. Как при обсадата на Метона от страна на атиняните спартанецът Бразидас се отличи и бе прославен
26. Атиняните нападат локрите и разрушават град Троний
27. Егинците са прогонени от атиняните и основават Тирея
28. Спартанците навлизат в Атика и опустошават имотите
29. Втора експедиция на атиняните срещу потидейците
30. Спартанците навлизат в Акарнания и водят морска битка с атиняните
31. Поход на Ситалк в Македония и на спартанците в Атика
32. Посланичество на леонтинците в Атина. Ораторското майсторство на Горгий
33. Войната на леонтинците срещу сиракузците
34. Отцепване на лесбосците от атиняните. Спартанците превземат Платея и я разрушават
35. Гражданска война в Керкира
36. Как атиняните пострадаха от заразна болест и загубиха много граждани
37. Спартанците основават град Хераклия в Трахина
38. Атиняните изтребват много ампракийци и опустошават града
39. За пленените на Сфактерия спартанци
40. Наказанието, наложено от Постумий на сина му за дезертьорство
41-42. Война между спартанците и атиняните заради мегарците; заради халкидците
43. Битка между атиняни и беотийци в Беотия
44. Експедиция на атиняните срещу прогонените от Лесбос
45. Изгонване на делосците от атиняните
46. Атиняните превземат Торона и я разрушават
47. Как атиняните и лакедемонците сключиха сепаративен съюз помежду си, а останалите градове се отдръпнаха от тях
48. Атиняните връщат делосците в страната им
49. Спартанците започват война с мантинейците и аргосците
50. Поход на византионците и халкедонците срещу Витиния
51. Защо атиняните воюваха със Сиракуза

Книга XIII (415-405 пр. Хр.):
1. Експедиция на атиняните срещу сиракузците с големи сухопътни и морски сили
2. Атиняните акостират в Сицилия
3. Военачалникът Алкивиад е повикан обратно и бяга в Спарта
4. Атиняните навлизат в голямото пристанище на Сиракуза и заемат места около Олимпиеума
5. Атиняните завземат Епиполи, печелят битка и обсаждат Сиракуза и от двете страни
6. Спартанците и коринтяните пращат помощ, на сиракузците и те се окуражават
7-8. Битка между сиракузци и атиняни и голяма победа на атиняните; друга битка и победа на сиракузците
9. Как сиракузците овладяха Епиполи и принудиха атиняните да се съберат в лагера при Олимпиеума.
10. Как сиракузците съоръжиха флот и решиха да влязат в морско сражение
11. След смъртта на Ламах и отзоваването на Алкивиад атиняните изпращат Евримедон и Демостен с войска и пари
12. Спартанците прекратяват мирния договор и започват пелопонеската война срещу атиняните
13. Морско сражение между сиракузци и атиняни и победа на атиняните; но сиракузците завземат някои укрепления и побеждават по суша
14. Битка на всички кораби в голямото пристанище и победа на сиракузците
15. Демостен и Евримедон пристигат от Атина със сериозна армия
16. Голяма битка край Епиполи и победа на сиракузците
17. Атиняните бягат и цялата им войска е пленена
18. Сиракузците свикват народното събрание и обсъждат как да постъпят с пленниците
19. Речи, произнесени от спорещите страни
20. Какво гласуват сиракузците за пленниците
21. Как след поражението в Сицилия много съюзници на атиняните се отцепиха
22. Как обезкураженият атински народ се отказа от демокрацията и отстъпи държавата на четиристотинте
23. Как спартанците победиха атиняните в морски битки
24. Сиракузците почитат проявилите се във войната със забележителни дарове
25. Диокъл е избран за законодател и написва закони за сиракузците
26. Сиракузците изпращат на спартанците сериозна войска
27. Атиняните побеждават спартанския наварх и обсаждат Кизик
28. Спартанците изпращат от Евбея петдесет кораба на помощ, но всички пропадат с екипажите си в буря край Атон
29. Алкивиад се завръща и става стратег
30. Война на сегестейци и селинунтци за спорна територия
31. Морска битка между атиняни и спартанци при Сигейон и победа на атиняните
32. Как спартанците запълниха Еврип и присъединиха Евбея към континента
33. Гражданска война и убийства в Керкира
34. Алкивиад и Терамен побеждават бляскаво спартанците по море и по суша
35. Картагенците прехвърлят голяма войска в Сицилия и превземат с щурм Селинунт и Химера
36. Алкивиад пристига в Пирей с голяма плячка и е удостоен с великолепно посрещане
37. Цар Агис се заема да обсади Атина с голяма войска, но е отблъснат
38. Прогонване на Алкивиад и основаване на Терми в Сицилия
39. Морска битка между сиракузци и картагенци и победа на сиракузците
40. Богатствата и градоустройството на Акрагант
41. Картагенците потеглят с триста хиляди срещу Сицилия и обсаждат Акрагант
42. Сиракузците и съюзниците помагат на Акрагант с десет хиляди души
43. Сиракузците побеждават четиридесет хиляди картагенци и убиват над шест хиляди
44. Картагенците отрязват акрагантците от пазарите и те, поради недостиг на храна, се принуждават да напуснат родината
45. Как Дионисий е избран за стратег и стана тиранин на Сиракуза
46. Как атиняните победиха в бляскаво морско сражение и несправедливо осъдиха стратезите на смърт
47. Атиняните загубят голяма морска битка, да сключват мир на поставените условия и пелопонеската война завършва
48. Картагенците са връхлетяни от заразна болест и трябва да сключат мир с тиранина Дионисий.

Книга XIV (404-387 пр. Хр.):
1. Премахване на демокрацията в Атина и установяване на Тридесетте
2. Беззакония на Тридесетте спрямо гражданите
3. Тиранинът Дионисий застроява акропола и разпределя града и земята между мнозина
4. Тиранията му е отнета, но Дионисий неочаквано си я възвръща
5. Как спартанците уреждат нещата из Гърция
6. Смъртта на Алкивиад; тиранията на спартанеца Клеарх във Византион и свалянето му.
7. Как спартанецът Лизандър се опита да детронира потомците на Херакъл, но не успя
8. Дионисий поробва Катана и Наксос, и преселва леонтинците в Сиракуза
9. Основаване на Алеса в Сицилия
10. Война на спартанците срещу елейците
11. Дионисий построява стената при Шестовратието
12. Кир води война срещу брат си и е убит
13. Как спартанците помогнаха на гърците в Азия
14. Основаването на Адранос в Сицилия и смъртта на философа Сократ
15. Построяване на стена около Херсонес
16. Подготовка на Дионисий за война с картагенците и производство на оръжие, при което се изобретява копиеметната машина
17. Как избухна войната между картагенците и Дионисий
18. Как Дионисий превзе славния картагенски град Мотюе
19. Сегестейците подпалват лагера на Дионисий
20. Картагенците се прехвърлят в Сицилия с триста хиляди души и започват война срещу Дионисий
21. Дионисий се оттегля в Сиракуза
22. Картагенците се отправят към протока и превземат Месена
23. Голямо морско сражение на картагенците с Дионисий и победа на картагенците
24. Картагенците ограбват храмовете на Деметра и Коре
25. Наказание от боговете за светотатците: изгиване на
картагенската войска от заразна болест
26. Морско сражение между сиракузци и картагенци и победа на сиракузците
27. Реч на Теодор за свободата
28. Как Дионисий надхитри най-бунтовните хиляда наемници и направи така, че да бъдат избити
29. Дионисий обсажда укрепленията и лагера на картагенците
30. Как Дионисий успява с обсадата и подпалва много от корабите на противниците
31. Поражение на картагенците по земя и море
32. Бягство на картагенците през нощта, за което Дионисий съдейства тайно от сиракузците срещу 400 таланта
33. Бедите на картагенците са поради неблагочестието им
34. Възстановяване на разорените сицилийски градове
35. Как Дионисий превзе някои от сицилийските градове, а други привлече в съюзничество
36. Как установи приятелство с владетелите Агирий от Агирион и Никодем от Кенторипа
37. Агезилай, цар на Спарта, преминава с войска в Азия и опустошава благоустроената от персите страна
38. Агезилай побеждава персите, командвани от Фарнабаз
39. Беотийската война и извършеното през нея
40. Конон, определен от персите за стратег, възстановява стените на Атина
41. Спартанците побеждават беотийците при Коринт и тази война е наречена „коринтска“
42. Дионисий с цената на големи опасности прониква в Тавнроменион, но е прогонен
43. Картагенците са победени от Дионисий при Бакена
44. Експедиция на картагенците срещу Сицилия и прекратяване на войната
45. Как спартанецът и стратег Тиброн беше победен от персите и загина
46. Дионисий обсажда Регион
47. Гърците в Италия се обединяват в една държава и се опълчват срещу Дионисий
48. Дионисий печели битката и пленява десет хиляди души, а след това ги освобождава без откуп и оставя градовете независими
49. Превземане и разрушение на Кавлония и Хипонион, и преселване на жителите им в Сиракуза
50. Гърците сключват с Артаксеркс Анталкидовия мир
51. Превземането на Регион и нещастията на града
52. Целият Рим е превзет от галите, освен Капитолия

Книга XV (386-361 пр. Хр.):
1. Как персите воюваха срещу Евагор в Кипър
2. Как спартанците изселиха мантинейците от родината им въпреки общите споразумения
3. Поетическите произведения на тиранина Дионисий
4. Залавянето на Тирибаз и освобождаването му
5. Смърт на Глос и осъждане на Оронт
6. Аминта и спартанците повеждат война срещу олинтийците
7. Спартанците превземат кадмейската крепост
8. Как те поробиха гръцките градове въпреки договорите
9. Застрояване на остров Фар в Адриатическо море
10. Експедиция на Дионисий в Етрурия и ограбване на светилище
11. Експедиция на Дионисий срещу картагенците, победа и поражение
12. Как тиванците си възвърнаха Кадмея
13. Как картагенците бяха застрашени от заразна болест
14. Беотийската война и извършеното през нея
15. Поход на трибалите срещу Абдера
16. Поход на персите срещу Египет
17. Как тиванците победиха спартанците в прочутата битка при Левктра и влязоха в съревнованието за хегемония над гърците
18. Извършеното от тиванците при нахлуванията в Пелопонес
19. Възпитанието на Ификрат и откритията му по време на военните експедиции
20. Експедиция на спартанците в Керкира
21. Земетресение и наводнение в Пелопонес, и светлина, явила се в небето
22. Голямото изтребление в Аргос, наречено „скиталисмос“
23. За тиранина на Фере Язон и неговите наследници
24. Тиванците колонизират Месена
25. Поход на беотийците в Тесалия

Книга XVI (360-336 пр. Хр.):
1. Как Филип, син на Аминта, получи царството на македонците
2. Как победи Аргей, който го оспорваше
3. Как надви илирийците и пеонците, и възстанови владенията на предците си
4. Малодушието на Дионисий Млади и изгнанието на Дион
5. Основаване на Тавроменион в Сицилия
6. Извършеното в Евбея по време на съюзническата война
7. Филип обсажда и превзема Амфиполис
8. Филип поробва пиднейците и разработва златните мини
9. Дион освобождава сиракузците и надвива Дионисий
10. Прогонен е от родината, но отново си възвръща Сиракуза
11. Съюзническата война е прекратена
12. Трима царе се събират при Филип
13. Фокидецът Филомел завзема Делфи и прорицалището, и разпалва „Свещената война“
14. Начално откриване на прорицалището
15. Поражение и смърт на фокидеца Филомел
16. Ономарх получава властта и се подготвя за война
17. Беотийците, помагайки на Артабаз, побеждават сатрапите на царя
18. Как атиняните завладяват Херсонес и разполагат на него клерухи
19. Филип превзема и разрушава Метона
20. Филип побеждава фокидците и ги прогонва от Тесалия
21. Фокидецът Ономарх побеждава Филип в две битки и го поставя в най-голяма опасност
22. Ономарх побеждава беотийците и превзема Коронея
23. Ономарх излиза с войска срещу Филип в Тесалия, но е победен
24. Как той бе обесен, а другите бяха хвърлени в морето като светотатци
25. Как Фаил, който наследи властта, натроши много от сребърните и златни дарове
26. Как повиши заплатите и събра много наемници
27. Как изведе фокидците от унизено положение
28. Как придоби много съюзници с подкупи за градовете и предстоятелите им
29. Как тираните на Фере, които предадоха града на Филип, станаха съюзници на фокидците
30-31. Битка между фокидци и беотийците при Орхомен и поражение на фокидците; други битки при Кефисос и Коронея, и победа на беотийците
32. Как Фаил се отправи на поход срещу Локрида и подчини много градове
33. Как Фаил се разболя тежко и умря в големи мъки
34. Фалек поема властта, води войната зле и е прогонен
35. Размирици в Пелопонес
36. Артаксеркс, наречен Ох, си възвръща Египет, Финикия и Кипър
37. Филип присъединява градовете по Халкидика и разрушава най-видния от тях
38. Разследване за изхарчените свещени пари и наказание за присвоилите ги
39. Как избягалите в храма на Аполон петстотин фокидци загинаха от огън по необикновен начин
40. Как завърши Фокидската война
41. Как всички участвали в светотатството фокидци получиха божествено наказание
42. Пристигане на Тимолеон в Сицилия и извършеното до смъртта му
43. Филип обсажда Перинт и Византион
44. Битка между Филип и атиняните при Херонея и поражение на атиняните
45. Гърците избират Филип за стратег с извънредни пълномощия (αὐτοκράτωρ στρατηγός)
46. Филип се готви да премине в Азия, но е убит

Книга XVII (335-324 пр. Хр.):
Първа част:
1. Александър наследява царството и урежда нещата из владенията си
2. Как присъедини отново бунтуващите се етноси
3. Как разруши Тива, вдъхна страх у гърците и бе избран за стратег на Гърция с извънредни пълномощия
4. Как премина в Азия и победи сатрапите при река Граник във Фригия
5. Как обсади и превзе Милет и Халикарнас
6. Битка между Дарий и Александър при Ис в Киликия и победа на Александър
7. Обсада на Тир, завладяване на Египет и преход на царя към светилището на Амон
8. Битка между Александър и Дарий при Арбела и победа на Александър
9. Битка на Антипатър със спартанците и победа на Антипатър

Втора част:
1. Александър превзема Арбела и придобива много пари
2. Почивка на войската във Вавилон и дарове за добре сражавалите се
3. Пристигане на пратеници – наемници и съюзници
4. Строяване и въоръжаване на войската
5. Александър завзема Суза и съкровищата в нея
6. Как овладя проходите и т.нар. „Сузийски порти“
7. Как облагодетелства осакатените гърци, завзе Персеполис и го разграби
8. Как след един пир подпали царския дворец
9. Дарий е убит от Бес
10. Поход на Александър в Хиркания. Разказ за чудните растения из страната
11. Александър се отправя срещу мардите и ги побеждава
12. Талестрис, царицата на амазонките, преспива с Александър
13. Царят, сметнал се за непобедим, пожелава разкоша на персите
14. Поход на Александър срещу отцепилите се арии и превземане на Петра
15. Заговор срещу царя и наказание на предприелите го, най-видни сред които са Парменион и Филотас
16. Поход на Александър срещу паропанишадите и извършеното тогава
17. Дуел в страната на ариите и присъединяване на етноса
18. Смърт на Бес, убиец на Дарий
19. Как Александър, преминавайки през безводна пустиня, загуби много от войниците си
20. Как уби Бранхидите, които в старо време бяха преселени от персите в крайните области на царството, като предатели на гърците
21. Как царят се отправи на поход срещу согдийците и скитите
22. Как първенците на согдийците бяха отведени на смърт, но се спасиха по неочакван начин
23. Как Александър разгроми отцепилите се согдийци и погуби повече от сто и двадесет хиляди
24. Как усмири бактрите, надви отново согдийците и основа градове – тъкмо навреме за да усмири отцепилите се
25. Трето отцепване на согдийците и залавяне на избягалите в Петра

26. За лова в Басиста и множеството животни там
27. Прегрешението спрямо Дионис и убийство на Клит по време на пиене
28. Краят на Калистен
29. Поход срещу т.нар. Навтаки и изгиване на на войската от многото сняг
30. Как Александър се влюби в Роксана, дъщеря на Оксиарт, ожени се за нея и убеди мнозина от приятелите си да се оженят за дъщери на видни варвари
31. Подготовка за поход към Индия
32. Нахлуване в Индия и пълно изтребване на първия етнос за да бъдат сплашени останалите
33. Облагодетелства града, наречен Ниса, заради родството си с Дионис
34. Разрушава добре укрепения град Масака и избива всички добре сражавали се наемници
35. Превзема непревземаемия дотогава Аорнос, наречен Петра
36. Привлича на своя страна индийския цар Таксил, побеждава Пор в голямо сражение, пленява го, и му връща царството заради доблестното му поведение
37. Разказ за странните змии и плодове из страната
38. Как някои от околните етноси привлече към себе си, а други победи в битка
39. Как покори страната, управлявана от Сопит
40. За доброто законово устройство на градовете в страната
41. За добрите качества на кучетата, подарени на Александър
42. Разказът на индийския цар
43. Как Александър искаше да премине река Ганг и да воюва срещу т.нар. гандариди, но македонците не му се подчиниха
44. Поставя граници на похода си и обхожда останалите области, населени с индийци
45. Плава по течението на Инд до южния океан и е улучен опасно със стрела
46. Предизвикан дуел
47. Победените индийци от двете страни на реката до океана
48. Чудните неща и обичаите на местните и на тези, които живеят като диви
49. Как тези, които плаваха по океана се срещнаха с Александър, разположил лагера си до морето, и разказаха за плаването си
50. Как потеглиха отново и плаваха покрай голяма част от крайморската страна
51. Александър избира тридесет хиляди персийски младежи, обучава ги във военното изкуство и ги прави равностойни на македонската фаланга
52. Харпал, наклеветен за разкошен живот и прекомерни разходи, бяга от Вавилон и се обръща към атинския народ като молител
53. След бягството си от Атика е убит, като оставя седем хиляди таланта при атиняните, а други четири хиляди таланта и осем хиляди наемници – в Лакония, близо до Тенар.
54. Александър опрощава дълговете на остарелите македонци, похарчва десет хиляди таланта ги отпраща към родните им места
55. Размирици сред македонците. Александър наказва виновните
56. Певкест довежда при Александър избрани персийски стрелци с лък и прашкари
57. Александър създава смесени поделения от македонци и перси
58. На всички родили се на македонците деца, на брой десет хиляди, плаща разходите и заплатите за обучение
59. Как Леостен постави началото на война срещу македонците
60. Александър тръгва на поход срещу косеите
61. При потеглянето му към Вавилон халдеите предсказват, че ако иде там, ще умре
62. Как първо се стресна и се отдалечи от Вавилон, но после, убеден то гръцките философи, пристигна в града
63. За множеството явили се пратеници
64. Погребението на Хефестион. Колко пари бяха похарчени за него
65. Знаменията, явили се на Александър. Смъртта му.

***

Библиография към справките:

Източници:
C.G. Kühn. Vita Galeni в Claudii Galeni opera omnia. T.I. Lipsiae, 1821
Menandri et Philemonis reliquiae. Ed. Aug. Meineke. Berolini, 1823
Medicorum graecorum opera quae extant. Vol XXV. Pedanii Dioscoridis Anazarbei De materia media libri quinque. Commentario illustravit C. Sprengel. Lipsiae, 1829
A. Westermann. Vitarum scriptores graeci minores. Brunsvigae, 1845
Aristophanis Byzantii grammatici Alexandrini fragmenta. A. Nauck. 1848
Apostolic fathers, vol. I. With an English translation of K. Lake. London; NY, 1912
Menander. The principal fragments. With an English translation of F.G. Allinson. London; HUP, 1921
J.M. Edmonds. The Characters of Theophrastus. London, W. Heinemann; HUP, 1929
Plutarchus. Aristophanis et Menandri comparationis epitoma. Ed. B. Haesler. Teubner, 1978
Plutarchus. Pompeius. Recogn. Cl. Lindskog et K Ziegler. Teubner, 1973
В. Николова. „Афоризмите на Хипократ“. НБКМ, 1989
Климент Римски. „Две послания до коринтяните“. Двуезично издание, с превод и коментар на Д. Димитров. Синодално издателство, 2011.

На български:
Менандър. „Мъчният човек“. В: „Антини комедии“. „НК“, 1978. Превод Ал. Ничев
Светоний. „Божествения Юлий“, 82. Превод Ив. Попова, 1981
Квинтилиан. „Обучението на оратора“. „НИ“, 1982. Превод М. Порталски
Гален. „За лечебната диета“. Превод и предговор В. Иванов. „Зограф“, 2001
Павзаний. „Описание на Елада“. „Рал Колобър“, 2004. Превод В. Русинов
Алкифрон. „Писма на хетери“. „Архетип“, 2008. Превод Др. Вълчева
Авъл Гелий. „Атически нощи“. „Изток-Запад“, 2003. Превод Вл. Атанасов
Гален. „Изкуството за запазване на здравето“. Превод и предговор И. Станкова. „Изток-Запад“, 2014
Хипократ. „Трактати“. Превод и коментар И. Станкова. „Изток-Запад“, 2020.

Други:
I.G. Schneider. Theophrasti Characteres. Ienae, 1790
I.A. Fabricii Bibliotheca graeca. Editio nova curante G.C. Harles. Vol. IV. Hamburgi et Lipsiae, 1795
Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Literatur. B.II. Berlin, 1830
Ch. Anthon.A Manual of Greek Literature. NY, 1853 (с. 354-358)
Ch. Anthon. Classical dictionary. NY, 1855
W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890
А. и М. Croiset. Histoire de la literature grecque, t. III. Paris, 1899
Э. Целлер. „Очерк истории греческой философии“. СПб. „Алетейа“, 1996 (1912, превод на немското издание 1883/1908)
С.И. Соболевский и др. „История греческой литературы“, т. III. Москва. АН СССР, 1960
„Християнство. Енциклопедический словарь“. Т. 1. Гл. редактор С.С. Аверинцев. М. „Большая Российская энциклопедия“, 1993
„Православна енциклопедия“ – https://www.pravenc.ru/

На български:
Ал. Балабанов. Предговора към „Характери“, 1914
Б. Богданов. Послеслов към „Характери“ на Теофраст, 1968/1980)
Ив. Дуйчев. „Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис“. „Септември“, 1978
Б. Богданов. „Литературата на елинизма“, 1979/1997 (стр. 66-84)
Г.В.Ф. Хегел. „История на философията“. Т. II. Превод Г. Дончев. „Наука и изкуство“, 1982.
Илия Цоневски. „Патрология“. Синодално издателство, 1986
В. Вълчев и др. „Антична литература. Енциклопедичен справочник“, 1988/1996
Св. Димитрий Ростовски. „Жития на светиите“. Света гора. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008

*

285

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>