24 май 1983 d

Автобиография І-ІІ

Част І

1971

С изключение на дядо Теодоси (почина през 1969) бабите и дядовците ми бяха живи. Дядо Коста и баба Иванка живееха в с. Медникарово (Харманлийско-Старозагорско). Баба Николина живееше с родителите ми, а понякога и в Дупница (тогава градът се казваше “Станке Димитров”).
Баща ми, на 43 г., работеше в „Институт по икономика на селското стопанство” в кв. „Красно село”, спирка на трамвая “Павлово”, на „цар Борис ІІІ” (тогава беше бул. „9 септември”). Майка ми, на 41 г., в „Институт по животновъдство“ – в Костинброд. И двамата бяха членове на БКП. Брат ми, на 16 г., учеше в 7-ма гимназия (на „Шишман“).
По това време баща ми отиде за малко в Москва да пише дисертация. Донесе ми детска кола (с педали, нещо невиждано), а на брат ми – пушка със сачми. Брат ми стреляше по цял ден с нея – било по разни кукли в къщи, било по книги с нарисувана мишена на корицата, а понякога и през балкона по птички.
1971, есен-зима – от 15 септември станах ученик в 1-ви клас на 119-то основно училище „Владимир Башев” (сега е „проф. Михаил Арнаудов”). Помня добре името на учителката – и на други учителки. В класа имаше деца, които познавах отпреди, макар че не бях ходил на детска градина в София. Най-близкият ми приятел за много години напред (на име С.) беше там. В класа имаше 3-ма със същото име като мен, затова ми казваха “…” и това премина в гимназията, и мнозина и до днес ме знаят просто на фамилия.

1972

Баща ми ме водеше на мачовете на ЦСКА в Борисовата градина („Парк на свободата“!). Имаха разправии с брат ми за поведението му в гимназията (пушене, разни “недобри” приятели, дисциплина в час и извън час).
1972, лятото – помня смътно олимпиадата в Мюнхен. Бяхме на море в Китен (на почивна станция). Всички гледаха телевизия.
1972, есен-зима – втори клас. Оказа се, че имам много грозен почерк. Баба ми, начална учителка по професия, се опита да го поправи, но не можа. Не се научих да държа “правилно” химикалката. Получих и много писмени забележки за ненаписани домашни. Тогава тя (на 67 години) падна от стол, докато сваляше куфар от гардероба, и си счупи няколко ребра.

1973

Баба ми си счупи и крака – фатално, след това никога не можа да ходи без патерица и бастун. Не можеше да става и дойде леля Тоша (Тодорка Спасова, моята кръстница) да помага. Майка ми беше в Германия (в Брауншвайг, да пише “голяма дисертация”).
1973, лято – завърших втори клас с петица по български език. Много лошо. Беше за грозен почерк и ненаписани домашни.
1973, есен-зима – трети клас. Имах приятели в класа – това бяха тези, с които никой не искаше да бъде приятел и всички ги тормозеха. Брат ми завърши училище и влезе в казармата (лека служба – спортна школа, специалност шахмат, в София).

1974

Като че ли тогава баща ми се разболя сериозно (от рак). Оперираха го успешно. Аз живях около две седмици в „Младост” при братовчедите ми, защото нямаше кой “да ме гледа”. Майка ми май отсъстваше от България. Помня ремонта на Цариградското шосе (тогава – булевард “Ленин”).
1974, лято – помня световното първенство по футбол в Германия. В началото на финала токът у дома угасна (имахме черно-бял телевизор „Електрон”).
1974, есен-зима – брат ми стана войник в Хасково (охранителна рота?). Бях в четвърти клас, следобед ходех на „занималня”. Май тогава ходех и на солфеж.

1975

Ходех да тренирам волейбол. Бяха ме изпратили от училище в детската школа на ЦСКА – но не ми вървеше. Колекционирах си снимки на футболни отбори (от вестник „Старт”).
1975, есен-зима – станах пети клас и започнахме да учим с различни учители по всеки предмет. Класна ни беше учителката по руски. Учех и немски в читалище „Наука” (сега се казва „Николай Хайтов”). Струва ми се, че нищо не научавах. Брат ми стана студент в Пловдив по аграрикономика – като баща ми.

1976

Разпространих сред съучениците играта „на копчета” – знаех я от брат ми. Това е имитация на футбол – играе се на маса или на друга гладка повърхност. Има телени/дървени вратички с мрежа (от дамски чорап, но може и друго), за топка служи част от секретно копче, а самите копчета (“играчите”) трябва да са плоски, за да се плъзгат. Натискат се с пластмасова “палка”. Много интересно. Бях най-добрият, преподавах техниката на съучениците ми, много ме уважаваха.
Започнах тренировки по хандбал в ЦСКА (зала „Чавдар” зад Военната Академия). Това ми вървеше. И сега всекидневно минавам оттам (по “Омуртаг”)
1976, лятото – завърших пети клас с 5.70 (учудващо добре!). Помня олимпиадата в Монреал. С баща ми бяхме в Китен, чаках с часове на опашка за вестници – заради спортните новини. Брат ми трябва да е станал студент в София (политикономия, във ВИИ „Карл Маркс” – сега УНСС).

1977

Тогава някои преподаватели и по-овластени хора с помощта на Людмила Живкова замислиха и организираха НГДЕК. Стана земетресението във Вранча (4 март). За пръв път усетих земетресение, точно докато нещо си говорехме с баща ми. Слязохме долу, като всички останали.
1977, лято – Завърших шести клас с 5.15. У дома бяха недоволни – главно майка ми. Все пак идваше седми клас, трябваше да се кандидатства някъде. Ходих на състезания по хандбал – републиканско първенство в с. Трудовец. Не играх добре.
1977, есен-зима – седми клас. Лошо начало, четворки и дори двойка по зоология. Баща ми ми направи забележка, но ме посъветва да скрием от майка ми, защото тя много интензивно си довършваше дисертацията – “да не се нервира”.
Тогава научихме за гимназията – от вестник “Народна младеж”. От есента започнах уроци за изпита – и по литература, и по руски. В класа се появиха нови съученици и един от тях (на име В.) ми стана много близък приятел, обикнах го. Сред новите имаше и едно момиче – тя пък после влезе и в НГДЕК. Влюбих се в нея, и не за кратко. Бяхме трима приятели – В. (той стана лекар, отиде в САЩ) и С., който влезе в НГДЕК без много да учи, а след време ми стана и кум.
Късогледството ми се усили и узнах, че имам далтонизъм.

Част ІІ

1978

Учителката ми за изпита по литература живееше на “Владимир Поптомов” (сега май е “Христо Белчев”). Спомням си името й. Другата, по руски, живееше в началото на “Чехов”, много близо до нас. Завърших 7-ми клас с 5.69 – прилично, но някои от оценките не ги заслужавах. Но учителите пишеха повече, ако кажеш, че ще “кандидатстваш” – за да не ти попречат. Срещи и разходки с приятеля ми и момичето – те имаха някаква симпатия помежду си. Изпитите бяха в Университета. Имах 5.25 и 5.36, класирах се шести. Научих за това в Дупница (бях на гости при баба ми, като всяко лято).
1978, есен-зима – 8-ми клас, начало на годината в сградата на 7-ма гимназия на “Шишман” (където беше учил и брат ми). Забелязах, че е на номер 28. Тогава вече бях прочел някъде, че 28 е “съвършено число”. Хареса ми, защото бях 28-ми номер в класа.
По латински групата ни започна с Д. Бояджиев, скоро след това дойде Ю. Филипова – отлична учителка и сериозна жена. По древна история – беше Д. Попов – доста млад, под 30-годишен, като почти всички други (сега е професор, с множество книги, скоро ще се пенсионира). Гимназията се състоеше само от два випуска, значи “големите” не бяха много. Няма да споменавам имена, известни са. С някои от тях и днес се срещам около работата.

1979

Зима-пролет – преместихме се в 138-мо училище на “Подуене”. Казва се “Жолио-Кюри”.
1979, лято – тогава бях на хандбална лагер-школа някъде около Кюстендил. Къде точно – забравих. Някой непрекъснато слушаше One way ticket. Вечер в леглото си четях “Гръцката цивилизация” на Шаму – тя е от 1979, значи школата трябва да е била тогава, но не по-късно, защото се отказах от хандбала скоро след като влязох в гимназията. Един от приятелите ми ме караше да чета книгата на глас – бяхме няколко души в стаята. Интересно, че никой не възразяваше.
Пак тогава бях на археологическа бригада в Балчик с гимназията – нови запознанства и впечатления. Сприятелих се с един съученик; сега виждам, че е било по-добре да се сприятеля с друг. Но не е важно. Четох Гогол, “Мъртви души” – на руски. Бях във възторг.
1979, есен-зима – 9-ти клас. По старогръцки ми преподаваше Огнян Радев, по история – Георги Бакалов. По латински четяхме Цезар. Имахме часове при Б. Богданов по култура. Привилегировано училище.

1980

Зима-пролет. Часове с Анна Николова по култура, с Красимир Банев по римска литература. Правихме театър с О. Радев – “Двамата Менехмовци”. И аз имах роля, беше ми забавно.
1980, лято – на бригада в Балчик в края на юли.
1980, есен-зима – 10-ти клас. Отново се преместихме – в 12-то, на “Иван Асен ІІ”. Там обаче останахме дълго. Започнахме старобългарски. Очаквах го с нетърпение, но преподаването беше странно и не ми хареса. Отказах се да уча, защото при такава методика нямаше смисъл. После разбрах защо е било така – старобългарската книжнина не е за комунисти и други глобалисти-безбожници. Значи умишлено се преподава зле. Българска, но – „неправилна“. И сега е така.
История имахме с Петър Ангелов. По латински – Цицерон. Радев направи нова постановка – “Войникът самохвалец”, аз бях помощник-режисьор. Много се гордеех с позицията и се стараех. И ми беше приятно – правехме нещо заедно, бяхме мнозина. Има смисъл от такъв живот.
Бойкотът на олимпиадата в Москва ме притесняваше.

1981

Зима-пролет – екскурзия в Гърция. Нощувахме в Солун, после от Атина се качихме на кораб за Крит. Как сме спали, не ми е ясно. Четох стихове от Алкей в Делфийския театър, направих и лекцийка за спортните игри на стадиона.
Някои учители организираха ученическа научна конференция по старобългарска литература – показваха ни по телевизията, голяма реклама. Прочетох „Евангелието със забележки” на Толстой (старо издание, случайно попаднало в къщи) и се изумих. Така научих за Христос – от еретическа книга. Какво нещо е промисълът! Говорих пред съучениците си като християнин. И казах на един, с който си говорехме често: “Вярвам в Бога”.
Имахме някакъв избираем предмет, наречен математическа лингвистика – и ни заведоха в една сграда на “Стамболийски”, недалеч от “Опълченска”, за да видим компютри.
1981, лято – четох си учебника по старогръцки за 11-ти клас и преведох всичко предварително. Изучих си го. Пропуснах една археологическа бригада, защото бях на комсомолски лагер в Русе през юли. Щяха да ме правят комсомолец, но нищо не излезе. И днес съм така – не ставам за активист и партиец. Сприятелих се с две момчета – от Лом и Добрич (казваше се “Толбухин”), после си писахме писма – и не само с тях. Там чух за смъртта на Людмила Живкова – било е на 21-ви юли.
1981, есен-зима – 11-ти клас. Беше въведен “профил по санскрит”. Водеше го един индиец на име Рама Кришна (звучи като псевдоним) Каушик. Присъствах няколко пъти, нищо не разбрах и се отказах. Имахме нова история с Р. Донков и Р. Генов. В програмата вече нямаше математика и природни науки. Избраха ме за член на Уч-ком-а, както и беше редно – нали за това бях на школа. Започнах да си уча италиански. Появиха се нови учители по езиците, които после останаха и досега преподават – Л. Йорданова, А. Кънева, Л. Домарадска.

1982

Зима-пролет – дойдоха ни гости от една класическа гимназия от Рим. Разведохме ги из България през Търново и Пловдив до морето. Беше интересно, аз почти научих италиански.
1982, лято – на бригада на “Яйлата”. Имаше световно по футбол, гледахме го много разпалено. Сприятелих се с едно момиче, съученичка, впоследствие родителите ни едва не ни ожениха. Излишно е да се говори. Отидохме на екскурзия в Италия, но не целия випуск, а някои – избрани по малко особени критерии. Сега не бих отишъл, но тогава не мислех така, а смятах, че “заслужавам”. Пътувахме с влак през Триест до Венеция (разгледахме я за няколко часа) и после до Рим, където прекарахме една-две седмици, не помня точно колко. Бяхме във Флоренция и Помпей.
1982, есен-зима – 12-ти клас. По история ни преподаваше Е. Дроснева. Заех се да уча френски и испански наведнъж. Вървеше ми, четях си книги.

1983

Зима-пролет – взимах „уроци” за кандидатстването по литература и гръцки, но доста мързеливо. Не мислех, че е възможно да не вляза.
Ходих веднъж даже на “консултация” при Богданов. Попрочетохме малко “Федон”, той каза: “А, значи Вие няма да забравите гръцкия в казармата”. Бях много радостен от това.
С моята приятелка нещата вървяха благополучно, а родителите ни съвсем се сприятелиха. Смешно. Нещата започнаха да пропадат от март, но никой освен мен не знаеше за това.

*

През март видях на спирката на тролея едно момиче, с което дотогава си говорехме по малко – и й подарих цъфнало клонче. Тя се казваше ЕлК. След много години, когато разказах за това на дъщеря си, тя поклати глава в смисъл: “тате, не са ти ясни някои неща”.

Започнах да уча английски – по обичайния начин: прочитам един учебник и след това започвам направо да чета книги.
Абитуриентският бал мина според предвижданията и почти без неприятности. Връчиха ни и дипломите (като че ли беше в Аулата на СУ). Имах 5.42 – абсурд и срам в един клас, където половината са пълни отличници. Г-жа директорката, като не намери как иначе да ме похвали, ме препоръча на аудиторията като “личност”.
Обади ми се по телефона един човек, с когото се видях в центъра. Поясни ми, че е „офицер от ДС”, макар по телефона да беше казал нещо по-различно. Каза, че службите работят “”за България” и ме попита дали съм съгласен да им помагам. Казах, че съм съгласен. Но последствия от това нямаше никакви. Може би са ме сметнали за неподходящ.
Явих се на изпити по литература – общия за страната, и по латински/гръцки. Съответно – 4.50 и 5.25. Съвсем прилични оценки, но не влязох, местата за неотслужили бяха само две. Обаче един от класираните беше освободен от военна служба и така се оказах приет.

1983, лято – разходки из парка с ЕлК. Любов. Бях глупав, нищо не можех да оценя. Сега като си помисля за тези неща, понякога ми текат сълзи. А тогава – нищо.

1983, есен-зима – трябваше да произнеса реч пред новия випуск на гимназията, но нищо не произнесох, смутих се и си излязох. Беше смешно – и още повече затова, че една близка моя учителка ме беше посъветвала към края на речта си да я похваля.

Предстоеше военната служба и ме разпределиха в НШЗО. В Плевен ми съобщиха, че ще ставам мото-стрелковак. Значи – в най-твърдия и мъжествен род войска. Сигурно съм се надявал да бъде нещо, свързано със занимания на по-закрито. Но си казах – щом е там, там. Но родителите ми узнаха за това (нали пишех писма) и принудиха чичо ми (генерал от танковите войски) да ми издейства друго. И така се оказах на място, където почти не се стреляше и не се излизаше на открито.
По-добре да няма такива намеси. Независимо какво ще излезе, намерението е погрешно.
Писах много писма, а и получавах. ЕлК ме посети (макар и недоволна, че не й обърнах внимание преди да замина, и че въобще изглеждах хладен). Дойде клетвата и ми дойдоха вече официално гости – роднините + ясно коя.

Сприятелихме се с Б. Той беше от Стара Загора, от ФЕГ. Щеше да учи физика. Не можех да разбера какво имаше в него. Сега мисля, че разбирам – нарича се святост.
За хората и подробностите на службата не е нужно много да се говори. Очевидно не съм харесвал часовете по строева подготовка. По физическа, напротив – много ги харесвах. По останалите неща – лесно; то си е училище.
В едно отношение отново се проявих като ненормален. Става се в 6 часа, но аз поръчвах да ме будят в 4, за да чета книжки на латински и старогръцки – “да не забравям”. Имал съм и други пристъпи на лудост от този вид, ще ги разкажа по-нататък. Командирът на взвода ми се подиграваше. Старшината на ротата не можеше да ме понася, ругаеше ме с всякакви думи, оскърбяваше ме пред строя по разни начини и ме наказваше според правомощията си – с наряди. Всичко това ми беше напълно безразлично. Не разбирах защо е добре да се служи в армията.
Въобще много от важните неща в живота си не ги разбирах и нищо сериозно не знаех.

1984

Зима-пролет – извърших една позорна и отвратителна постъпка, дължаща се на мързел, неуважение към човека, и, накратко, липса на всякаква представа за нравственост. Командирите ми счетоха за ненужно да се занимават с това, пък и не си струваше. Вместо наказание получих тридневен отпуск около 1 май и бях в София.

1984, лято – с взвода прекарахме известно време в Стара Загора на лагер. Нямаше нищо трудно, настаниха ни в градската казарма, условията бяха леки.

Имаше едно нещо, наречено МГК (масова гимнастическа композиция). Беше скучно, ненужно и загубихме много време през годината заради него. Но на самото представление (сигурно е било на Националния стадион) не участвах. Хрумна ми, че съм твърде късоглед, за да служа повече, и казах на батальонния лекар, че очите ме болят и не виждам. Всъщност, виждах си. Но ме настаниха във Военна болница, в офталмологията, “за изследвания”. Всъщност мястото ми беше по-скоро при психиатъра, отколкото при офталмолога. А най-добре – обратно в армията. Така и стана. Прегледаха ме и установиха, че нищо ми няма и ми дадоха 20 дни отпуск. И психиатърът би направил същото.
Там се запознах с един ранен никарагуанец, и си говорихме на испански. Тоест – предложих му да ме учи да говоря.
Като се върнах се във взвода, всички се изненадаха. Не са ме очаквали.

После имаше изпити – особено по физическа не беше лесно. Взех ги, съвсем прилично. Станах старшина-школник. В школата имаше към 3 000 души, от тях около 10 станаха направо младши-лейтенанти – за отличен успех. Бяхме в школата до края на август, а през септември имаше към 3 седмици отпуск – т. нар. “полагаем”.

1984, есен-зима – бях разпределен в Хасково. Казармата беше в града, недалеч от центъра. Приятелят ми Б. също беше там – съвпадение, защото всеки от нас би могъл да бъде поне на още десет места. Баба ми Иванка почина, отидох в Казанлък за погребението (последните години тя живееше там, при единия ми чичо).

1985

Зима-пролет – Б. се разболя по време на едно учение, като че ли от пневмония. Като се видяхме, каза (с други думи): “за малко да умра”.
Живеехме си щастливо. Всеки имаше “канцелария” – нали бяхме към командния състав, щяхме да ставаме офицери. Четяхме книги, говорехме за всичко. Понякога излизахме из града и той ме съветваше да пия бира – дотогава аз не пиех нищо, нито бира даже. Но покрай него започнах.
Хрумна ми да изуча математиката, която бях пропуснал в гимназията – и реших доста задачи. Той ме напътстваше и веднъж ме похвали – “вече ставаш за МЕИ”. Освен това му додявах да ме учи на карате – той беше учил към две години в Стара Загора. Но на него не му се занимаваше, службата му беше по-тежка от моята. Пък и аз не ставах много за това.

ЕлК ме посети веднъж-два пъти. Но беше неудобно – Хасково е далеч, а освен това я притесняваха тук-там. Очевидно. 17-годишно момиче, пътува си по влаковете само, миловидно и красиво. Но и аз успявах понякога да ходя до София в почивните дни.
Направих ЧП (чрезвичайно произшествие) с пистолет. Както го получавах от дежурния и го проверявах за патрон в цевта, стрелях. Но все пак го изстрелях в земята – бяха ни научили, че при проверка пистолетът се насочва надолу. Хората наоколо залегнаха. После, по методически съображения, ми дадоха автомат (като че ли не мога да се застрелям и с него :). Но така трябва.
И други дребни произшествия, по-скоро смешни, но не им е мястото тук.
Някои старшини-школници станаха партийни членове (всъщност тези, които бяха ”политики” – помощници на ЗКПЧ-тата). Ако трябва да обясня всяко съкращение, няма да е разказ. Пишех и получавах писма от много съученици и съ-взводници от Плевен – разказвахме си кой къде е и как е службата.

1985, лято – пак имаше полагаема (по една годишно). ЕлК ме заведе на Пирин. След нея никой не ме е водил по планини (Витоша е друго); пък и аз не съм водил никого.

1985, есен-зима – уволниха ни около 5-ти октомври. Започна учебната година в СУ, бях в класическа филология – както си исках. Пак щастливо време. Бяхме немалък курс, 12 души, от тях само седем жени.
Брат ми се ожени и заживя в Пловдив – присъствах в квартирата им, на отпразнуването.

Казаха ми да съм идел при зам.-декана на ФКНФ. Студент от няколко седмици и го вика зам.-деканът? Отидохме с един състудент, с който се знаехме от гимназията, бяхме съученици. Попита ни дали сме съгласни да учим в Атинския университет (на държавни разноски). Казахме, че сме съгласни.
Срещахме се с Б. непрекъснато – той идваше у нас, аз в квартирата му. Преди това ми беше хрумнало да го настаня в квартирата на един приятел, който отсъстваше. Понякога се захващам с разни комбинации, за да събирам приятелите си на едно място. И се е случвало да прекалявам. С тази квартира нищо не излезе.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>