Въведение
Този текст е посветен на „чешкия“ (или чехословашкия) въпрос. Някой сигурно би попитал: „А какъв е този въпрос?“. Той не е сложен и би могъл да звучи така: „Кои са чехите?“.
Възможно е да съм си го задавал и по-рано, когато съм обръщал внимание на присъствието на чехите в по-новата ни история (братя Прошек, Мърквичка, Брожка, Иречек); или на това, че те живеят по земите на „моравците“, които някога са били кръщавани от св.св. Кирил и Методий; или когато съм разговарял с чехи.
Спомням си, че в юношеския отбор по хандбал на ЦСКА, в който участвах, играеше един чех на име Томаш. По онова време в нашите училища нямаше много чужденци. Имаше руснаци, също и арменци; но тях ние не ги смятахме за чужденци. Причината сигурно беше, че говореха български не по-лошо от нас. А Томаш не знаеше български (макар че може впоследствие да го е научил); и поради това го смятахме за чужденец.
Сега с Димка имаме един приятел чех, преподавател по антична философия, който впрочем е превеждан на български още през 1990-те, като автор на послеслов към „Есетата“ на Ян Паточка. Казва се Филип Карфик. През септември, когато бяхме в Прага, той ни посрещна много сърдечно и тримата разговаряхме надълго в едно ресторантче недалеч от университета. Тогава, като му казах, че цял ден съм обикалял из града за да снимам – защото съм тук за пръв път – той ме погледна с голямо учудване. Може би съм му изглеждал като човек, който много пъти е бил в Прага. Самият той живее в центъра на града – на улица, която се казва „Българска“.
Та сигурно покрай това посещение у мен отново се яви потребност да дам отговор на „чешкия въпрос“. И тъй като съм свикнал да проучвам цивилизациите чрез книги, и сега направих така: прочетох „Старинни чешки предания“ на романиста Алоис Ирасек и „Световната революция“ на преподавателя по философия, станал впоследствие и политик – Томаш Масарик.
Та това, което разказвам, е на основата тези книги. Към края ще стане дума и за още един писател, чиято слава у нас е голяма. Той е с 30 години по-млад от другите двама; роден е в Прага, сражавал се е в Първата световна война като австро-унгарски войник, а после е станал член на Руската комунистическа партия. Това е Ярослав Хашек.
Ирасек
„Старинни чешки предания“ (Staré pověsti české) е разделена на три части.
В първата се разказват легендите за езическото минало на чехите.
Започва се с разказ за братята Чех и Лех, които тръгнали да търсят земя за своите родове. Стигнали до едно високо място, наречено Ршип и огледали простиращата се пред тях земя. Наблизо се виждала река, която след време щяла да бъде наречена Вълтава. Чех избрал да остане тук; а Лех със своите хора продължил нататък.
След смъртта на Чех неговите единородци – „чехите“ – се обърнали към Лех с молба да им посочи друг предводител. Той ги посъветвал да изберат за свой вожд заможния и разумен Крок.
Крок съдел и управлявал справедливо, и хората били доволни от него. Родили му се три дъщери – лечителката Кази, магьосницата Тета и пророчицата Либушé; и след смъртта му властта преминала в техни ръце.
…
В началото на втората част се разказва за просвещението на моравците от архиепископ Методий, когото ние наричаме св. Методий Славянобългарски – братът на св. Константин-Кирил. Моравците гледали на Методий като на духовен баща; но княз Сватоплук, който наследил Ростислав, се отнасял непочтително с него. Затова впоследствие пострадал, а моравската държава била разбита от унгарците.
Следват разкази за две големи войни на чехите – едната в началото на XII в. (1125 г.) срещу немците, водени от император Лотар и маркграф Албрехт Мечката; а втората срещу унгарците на крал Бела (1260 г.). И в двете те побеждават, и всеки път в решаващия миг им се появява знак от небето – за това, че покровителят им свети Вацлав е близо и ги подкрепя.
От началото на XIV в. в Бохемия вече има крале – но те не са потомци по мъжка линия на [съпруга на Либуше и основател на първата чешка династия] Пршемисъл, а са немци от рода на Люксембургите. И все пак точно тогава идва „златния век“ на кралството. Синът на Ян Люксембургски, Карл IV, бил чех по майчина линия – защото баща му бил женен за Елишка от рода на Пршемисловците.
Това било най-славното време на Прага. Тя станала столица на Свещената Римска империя. Карл издигнал църквата „Св. Вит“ в Храдчани, разширил града с квартала Нове место и построил Каменния мост над Вълтава. Векове по-късно той ще бъде украсен с каменни статуи и ще се нарече „Карлов мост“.
…
Карл имал двама синове – Вацлав IV, който го наследил като крал на Бохемия и Сигизмунд, който станал император.
Може да се забележи, че Ирасек се въздържа да отправя упреци към монарсите; ако народът страда, отговорни за това са по-низшестоящите властимащи: панове, чиновници, общински управници, юристи.
Имената на кралете и императорите служат най-напред за означаване на времената. Казва се: при този се живееше по-добре, а при този – по-зле. Когато се разказва за екзекуцията на някои благородници през XVIII в., които с помощта на баварския херцог опитали да възстановят чешкото кралство, това е представено като нещастие за страната; но се премълчава, че се е случило по времето на Мария Терезия.
За Сигизмунд не се казва нищо повече от това, че е издал грамота за неприкосновеност на Ян Хус за събора в Констанц, но не се е погрижил да го предпази наистина. В едно от пророчествата, поместени в третата част, се казва, че при Матиаш и Фридрих V нещата в страната ще станат „съвсем зле“; но за самите тях не се казва нито добро, нито лошо.
Има владетели, които биват споменавани с добро – като Иржи от Подебради, Владислав Ягело и Йосиф II. Карл IV, както видяхме, е възвеличен като главен земен покровител на чехите; а свети Вацлав – за чийто живот не се разказва нищо – като небесен.
…
След Вацлав IV започва нова епоха в чешката история. Избухват хуситските войни, в които се прославя Ян Жижка – най-добрият пълководец в чешката история. Но успехите на хуситите и тяхното настояване за промени в тайнствата и богослужението – промени, доближаващи ги до православието – стават причина за беди в чешката страна. Оттогава те получават името на народ-еретик в западна Европа. Това не се променя с идването на Хабсбургите като крале на Бохемия, и покрай тях – на монасите йезуити. 200 години след началото на хуситските войни битката срещу имперската войска при Бяла планина (Била хора) е загубена; и няколко десетки от водачите на чехите са екзекутирани на площада в Старе место.
…
Последният разказ от втората част е за словака Яношик. Той произхождал от селско семейство; а по онова време феодалът можел да забрани на крепостните си да изпращат своите синове на учение. Но все пак разрешение било получено и Яношик започнал да учи богословие. Но скоро след това се отказал; събрал дружина от връстници и станал хайдутин. Разказват, че една самодива му дала меч, който разсичал всяка броня; и вълшебен колан, който го правел неуязвим.
Но след време бил предаден от гайдаря на четата. Други издали тайната на вълшебния колан и така Яношик бил пленен, осъден от властите и обесен.
Но разказите за неговите подвизи се носели из словашката земя и хората вярвали, че някога той пак ще се върне.
…
Третата част на книгата се състои от пророчества за бъдещето на чешките (а и словашки) земи. Последното от тях е за тайнствените Бланицки рицари. Те били воини, които живеели в подземията на планината Бланик. Понякога някой мъж или жена попадал в техните покои и ги заварвал да спят, насядали около тежки дъбови маси и в пълно бойно снаряжение. Спели и конете им в оборите. Попадналите там се задържали, както им се струвало, за кратко; но когато излезели, узнавали че в горния свят са изминали не часове, а години.
Някога, казва писателят, когато „времената се изпълнят“ и страданието на чешката земя стане непосилно, тогава Бланицките рицари ще излязат от подземията; и, предвождани от свети Вацлав, ще влязат в голямата битка срещу враговете на страната и ще победят. И едва тогава хората в чешката страна ще заживеят в мир, плодотворен труд и щастие.
…
Някой читател би казал, че „Преданията“ са написани по библейски. Може да се каже дори повече – че писателят е направил опит да създаде малка чешка библия. При това положение би могло да се забележи, че частта, сравнима с Новия завет, е само третата, и то най-вече с апокалиптичния разказ за Бланицките рицари; като пророчества за последните дни и „великата битката в края на вековете“ могат да се намерят и другаде из книгата.
…
Прави впечатление, че съдбата на чешкия народ, която му е предопределила „мир и благоденствие“ след всички страдания, изглежда твърде отделена от тази на останалите народи. Очаква се идването на Бланицките рицари като армия на освободители, предвождана от свети Вацлав. Създава се усещането, че след победата той вечно ще царува над чехите (макар това да не се казва направо). Но всичко това става независимо от състоянието на останалия свят. Не се казва, че чехите ще властват над други народи; но не се казва и какво ще стане с останалите народи.
Така че тук, при Ирасек, имаме една малко странна есхатология – странна с това, че е изключително чешка. Тя взима предвид единствено чехите (може би заедно със словаците) и не се интересува от никои други. Би могло да се обърне внимание на разликата с Паисий Хилендарски – и той също историк и писател. Паисий също изразява надеждата, че някога Бог ще въздигне българското царство. Но към това добавя – „и гръцкото“.
Масарик
През десетилетията, в които Ирасек е учител по история и пише своите романи и драми, неговият съвременник Томаш Гариг Масарик преподава философия в Пражкия университет и се занимава с политика: член е на Младочешката партия и е бил избиран за депутат в австрийския парламент.
Извън университетската общност е познат и с участието си в някои обществени спорове: веднъж по въпроса с автентичността на представяните за средновековни Зеленохорски и Краловедворски ръкописи, който започва в началото на XIX век и продължава до 70-те години на XX-тия; веднъж за делото срещу един чешки евреин, обвинен и осъден за убийство на млада християнка; и веднъж за обвинението срещу група сръбски политици в Хърватия за шпионство в полза на Сърбия.
С тези си изяви той придобива репутацията на противник на чешкия национализъм, на католическия антисемитизъм и шпиономанията и полицейщината в тогавашна Австро-Унгария. Казвам само „репутацията“, тъй като е мъчно – дори чрез анкети и статистика – да се измери силата и влиянието на такива явления. Те могат по-скоро да бъдат почувствани; и то много повече от засегнатия съвременник, отколкото от кой да е читател или дори историк.
В деня, когато австро-унгарският престолонаследник и съпругата му са убити в Сараево, Масарик е на почивка със семейството си в Германия (Саксония).
Той е женен за американката Шарлота Гариг (и е прибавил нейната фамилия към своята) – протестантка, произхождаща от род на южнофренски хугеноти, Самият Масарик на младини е бил ревностен католик ; но в зрелите си години се е отдалечил от католицизма, както става ясно в интервюто му с писателя-биограф Емил Лудвиг, където говори надълго по религиозни въпроси.
Именно с убийството на Франц-Фердинанд започва мемоарно-есеистичната му книга „Световната революция“ (Světová revoluce). В двутомния руски превод от 1926-1927 заглавието е „Мировая революция“, а в английския от 1927 – „The Making of a State“. Изложението за събитията от Първата световна война и коментарите на Масарик, което ще прочета, е главно на нейна основа.
…
Масарик напуска Лондон, където е прекарал около година и половина, и пристига в Петербург през май 1917 – почти по едно и също време с Ленин. Главната му задача, наред с учредяването на руски отдел на Националния съвет, е да се запознае отблизо с положението на чехословашкия корпус (наричан понякога и „чехословашки легиони“).
Историята на това военно подразделение протича накратко така. Още през лятото на 1914 чешките емигранти в Русия се обръщат към цар Николай II с предложение да вземат участие в боевете срещу Централните сили с цел освобождаване на отечеството от австро-унгарския гнет. През това време представите за това, как ще изглежда страната на чехите (или на чехите-и-словаците) са различни; от широка автономия в границите на австро-унгарската държава, до създаване на кралство, силно обвързано с Русия. През същата година царят два пъти приема чешките и словашки делегати и утвърждава създаването на едно първоначално военно формирование, наречено „Дружина“.
Впоследствие немалък брой чехи, мобилизирани в австро-унгарската армия биват взети в плен; в някои случаи този плен е доброволен. Сред тези, които сами са пожелали да се предадат бил и писателят Ярослав Хашек.
В течение на следващите години нарастващата чешката войска се преобразува в полк, след това в бригада, после в дивизия; към тази дивизия през 1917 г. се прибавя втора и оттогава вече се говори за „чехословашки корпус“.
Корпусът е разположен близо до Киев; и там именно, в месеците на големите руски промени и в началото на Гражданската война пристига Масарик. Той остава там до началото на март 1918; и през това време му се налага да се среща и преговаря с представители на различни сили: сред тях генерал Духонин, който за кратко време е главнокомандващ на руската армия, представители на правителството на новосъздадената украинска държава, болшевикът Муравьов, чиято бойна част влиза в Киев и прогонва оттам украинските власти. Известно е, че по тези земи предстоят още много битки между болшевиките и „всички останали“; но нито Масарик, нито чехословашките „легиони“ ги дочакват.
…
За цялото време на съществуването си, още откакто е само „дружина“, чехословашкия корпус бил командван от руски офицери. Разбира се, това са били офицери от царската армия, повечето от които и след Брест-Литовск смятат, че Русия трябва да продължи да се бие на страната на съюзниците и срещу Централните сили. Масарик, който все повече гледа на оглавявания от него Национален съвет като на единствено законно представителство на чехи и словаци, настоява за невмешателство във „вътрешните работи“ на Русия. Поради това той отказва на всяка от страните – и на болшевиките, и на техните противници – да съдейства военно чрез сънародниците си; а вместо това се договаря с френското правителство да признае чехословашкия корпус за част от френската армия. Така и става, и за главнокомандващ на войската е назначен генерал Жанен, който не след дълго пристига в Русия.
Неговата задача обаче няма да е друга, освен да командва чехословаците, докато напуснат границите на Русия и се прехвърлят на Западния фронт, влизайки в редиците на френската армия. Остава да се реши въпросът откъде именно да стане това. По суша и на запад не е възможно. Възможно е по море; като най-близките достъпни пристанища са тези в северна Русия – Архангелск и Мурманск. По пътя на там обаче чехите лесно биха могли да бъдат въвлечени в сражения с германците; или да бъдат разоръжени от болшевиките.
Поради това Масарик – разбира се, не сам, а заедно с военното ръководство – избира по-дългия, но по-сигурен път – през Сибир за Владивосток. Това е походът, който самият той, като човек с класическа подготовка, уместно нарича „Анабазис“.
За разлика от Ксенофонт обаче Масарик не предвожда войската си лично, нито се придвижва заедно с нея. Макар и да има заслуги за успеха на сибирския поход, той никога не е бил военен; бил е преподавател, писател, общественик и най-сетне политик.
След като провежда няколко срещи в Москва, той отпътува с влак за Владивосток – в един вагон с британски граждани, който се охранява от четирима войници от Червената армия. Потегля на 7 март и достига тихоокеанското крайбрежие на 1 април; бързо се прехвърля в Токио, където разговаря с японски, американски и френски дипломати и успява да предаде един „меморандум“ за президента Уилсън, представящ неговите впечатления от положението в Русия, виждането му за хода на войната и предложенията му за условията, при които би могло да се сключи мир с Централните сили.
От Япония потегля на 20-ти април и за девет дни пристига във Ванкувър.
…
В Америка той общува с лица, имащи достъп до „взимащите решения кръгове“; успява да се срещне и с президента Уилсън, като наред с това е в постоянна връзка неговия кабинет – и казва през кои лица се е осъществявала връзката. Така се стига до октомври 1918, когато е успял да получи сигурни знаци за това, че Националния съвет се разглежда от съюзниците като фактическо правителство на Чехословакия; макар тази държава все още да не съществува юридически.
Събитията текат бързо. След обръщението на император Карл към президента Уилсън, че е готов да работи за федерализиране на Австро-Унгария, Масарик от името на Националния съвет обявява независимостта на Чехословакия. Това става на 14 октомври, а на другия ден е публикувано и изявление на Уилсън, съгласно което Америка поставя като условие за мирни преговори пълната независимост на „подтиснатите народи“. След няколко дни в Прага, където действа Национален комитет, оглавяван от младочешкия политик и доскорошен затворник Крамарж, избухва въстание; и на 28 октомври и там се обявява отделянето на чехите и словаците от Австро-Унгария.
И двата органа на чехословашката съпротива са посочили свои „правителства“; но до остър разкол между тях не се стига, а постовете се договарят на среща в Женева, проведена през първата половина на ноември. В крайна сметка Крамарж става министър-председател, Бенеш – министър на външните работи, а Масарик – президент на новата република; и като такъв е посрещнат в Прага през декември същата година.
Скоро след това съюзническите правителства, които са признали Чехословакия, дават съгласие нейните войски да завземат словашките земи, дотогава управлявани от Будапеща; и да следят за администрирането на всички територии на бившата Австро-Унгария.
…
Тогава всичко това сигурно е изглеждало като последния бой на чехите, водени от небесния си покровител св. Вацлав; след който бой вече е трябвало да настъпи времето на покоя и плодотворния труд, както се пророчества у Ирасек.
Редно е да споменем, че именно на него е възложено да прочете декларацията за обявяването на независима Чехословакия в Прага, на 28 октомври 1918 г.; и че той е напълно достоен за тази чест.
Хашек
Остава да кажем, че през декември 1920, когато повечето от чешките легионери вече са напуснали Владивосток и завършват околосветския си поход, в Прага се завръща червеноармеецът Ярослав Хашек.
Той няма да заеме висок държавен пост (като тогавашния президент Масарик), нито ще бъде предложен за висока литературна награда (като учителя си от гимназията Ирасек); ще живее двойно по-малко от всеки от тях; и все пак ще напише историята на храбрия войник Швейк, която ще бъде най-четената и цитирана книга от чешки писател за целия бурен XX век.
(16 декември 2023, СУ „Св. Климент Охридски“)
*
282