1.
„Елит“ и „престиж“

Думите „елит“ и „престиж“, заедно с множеството им производни, се употребяват често. Но много рядко (ако изобщо) се случва някой да заяви, че принадлежи на „елита“ или да каже, че разполага с „престиж“ (освен на шега).
Една от причините е, че според днешната представа за „елит“, в него не се влиза благодарение на някакви качества и усилия – както човек би могъл да се присъедини към множеството на грамотните просто като се научи да чете. Вместо това, той бива забелязан, одобрен и приет. Всичко това става независимо от конкретните му намерения и дела; той просто „се оказва“ там. Той е в елита не защото знае или умее нещо, и дори не защото има важна обществена позиция или е богат, а само защото е „избран“. Човек не може да обяви, че се намира в „елита“, тъй като няма как да посочи доказателство за това. Той е там защото така „се мисли“ и благодарение на благоволението на неизвестно кого. Затова влизането в „елита“ изглежда като произвол на съдбата. За него няма документи – то е преди всичко слух (мълва).
Днешната елитност е подобна на античната „божественост“. Елитът е обект на някакъв вид поклонение и не случайно принадлежащите към него се наричат метафорично „звезди“. Но все пак античната божественост е доказуема: някой е бог или благодарение на произхода си, или защото е взето явно решение той да е такъв. Примерно, римският император, починал или жив, е ставал бог с решение на сената. Ако някой каже: „Аз имам всички права, които моето общество предлага на гражданите си и поради това съм свободен човек“ – никой няма да го упрекне. Но ако каже: „Аз принадлежа към елита на моето общество“ никой няма да одобри изказването му. Той ще бъде упрекнат в „елитарност“, значи в съзнателен опит да се отдели от другите, за да властва над тях. Защото се усеща, че елитът на кое да е общество е отделен от останалите; и че няма правилник (закон), според който човек може да се присъедини към него.
Накратко, елитът е незаконен. При това той е и „над закона“, тъй като си е възложил да посочва правилата, които останалите ще спазват, и правата, които ще имат. Тогава защо „елитността“ бива все пак споменавана със страхопочитание и облажавана? Защото мълчаливо се допуска, че някои хора по природа или по съдба превъзхождат другите и стоят над тях така, сякаш са друг вид същества. Ако това се каже открито, това значи да се узакони олигархията и всички останали да бъдат обявени за нейни роби (защото природата или „съдбата“ са на нейна страна). Това не се прави; и не защото олигархично настроените са срамежливи или добросъвестни, а защото с узаконяването на това положение те ще бъдат назовани и ще трябва да поемат отговорност за управлението на останалите.

…

Шпионството, родоотстъпничеството и прелюбодейството са подобни помежду си. Тъй като при всички тях се води двоен живот – един на открито, съгласно закона и „като всички“, и един скрит, извънзаконен и „за избрани“. Това се прави, за да се извлече двойна полза и да се спестят неудобствата на всеки: тъй като неудобството да си встрани от законната общност е очевидно, но да си само в нея значи да си лишен от допълнителни ресурси, наслади и оправдания. На пръв поглед двойнственият живот осигурява всичко желано, но се поддържа чрез непрестанно лъжене; а то от своя страна води до раздвояване и разпад на душата (личността).

…

Прочетох някъде (и не за пръв път), че въпросът с буквалното безсмъртие не бил толкова нерешим. Напротив, някакви учени някъде съобщили, че технически това вече е почти възможно, и в недалечно бъдеще – да речем, след тридесет години – то ще се прави на практика. Значи – малко още остава…
Какво ще се прави с остаряването, каква гаранция ще се дава при сключване на такава сделка (сигурно няма да е евтино) и т.н. – това вече са технически въпроси. Но главното е, че ще има една общност от експерти и спонсори на проекта, от които именно ще зависи кой ще става безсмъртен и кой – не. Тази общност сигурно ще се разширява, но не произволно. Към нея няма да може да се присъедини всеки, който поиска.
Какви ще са тези хора в нея? Те сами ще са безсмъртни и освен това ще даряват (или продават) безсмъртие, на когото решат. Значи преклонението пред тях ще е безгранично – като пред богове.
Изглежда, че това е смисълът на проекта

Културност и ренегатство

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (две значения).
Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“.
Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на „благонравие“. За да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа. Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.
Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“, е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство, и все пак е достойно за следване (имитация). Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно. Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно.
И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други. Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.
Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба. Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“.
И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далеч от нея, той ще се отрича от своите. Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

2.
Внедряване на светоглед

Изглежда ми (може би не само на мен) че днешната пропаганда (или – „внедряване на светоглед“) върви доста по-успешно от вчерашната (от съветско време). Хората много по-малко се съмняват, или по-скоро – и да искат, не знаят „как“ да се съмняват. Значи новият светоглед не е симетрично отрицание на стария. Има разлика в метода.
„Онзи“ светоглед беше атеистичен, но същевременно приемаше, че истина съществува. Това много улесняваше неговите опоненти – каквито и където и да са били.
Тогавашният атеист беше способен страстно да доказва, че Бог не съществува. Значи – вярваше, че по този въпрос може да се каже нещо истинно; и че да се установи истината е важно.
Сегашният агностик обаче не смята, че си заслужава много да се говори по този въпрос; ако се наложи да се изкаже, той най-много лениво да отбележи, че „всеки има право на мнение“. Още по-малко би обсъждал въпроса има ли или няма истина. На него това му е все едно; то му се струва далеч от живота, никому ненужно, или, да допуснем, „твърде академично“. А комунистите непрестанно и по всякакъв повод настояваха, че техният светоглед е истинен; и поради това бяха напълно съгласни, че истината съществува.
Струва ми се, че твърдата антикомунистическа реторика на „свободния свят“ се дължеше, а и сега се дължи в немалка степен точно на това – че комунистите бяха „за“ истината. Тоест – бяха фундаменталисти (идеологически екстремисти). Това, какво точно твърдяха, беше далеч по-маловажно.
Днес впрочем не се твърди, че „истина няма“. Изобщо се избягва да се пропагандират някакви „твърди“ светогледни принципи. „Прието е“, че право на мнение има всеки; но същевременно е ясно, че има теми и конкретни въпроси, по които не е коректно (тоест – абсолютно неуместно е) да имаш „ето такова“ мнение.
Което значи: говорете каквото желаете, но стигне ли се до важен казус, властта ще се погрижи да ви затвори устата.
Така че днес всеки има право на мнение, но същественото е кой има и сила, с която да подкрепи мнението. Това вече е всеизвестно. Затова и хората виждат все по-малко смисъл да спорят и да обсъждат каквото и да е.

3.
Внася страх, отрича истината и вярва в злото

… Посланието на властта, отправено впрочем към всички без изключение, е: „Мисли каквото желаеш, но в определени случаи по-добре не го казвай“.
В такава обстановка страхът нараства, но не изведнъж (както става при острите и показни репресии), а постепенно. Но ако човек започне да се пази да се изказва в някои случаи, това е достатъчно. Тогава той се насочва към безопасни разговори, а оттам, неизбежно – и към безопасни мисли. А после съвсем изоставя мислите. Това е установено, знае се.
Така че, ако някой е атеист и аргументира атеизма си, това все още е добре за него… има надежда.
И атеистът, и изповядващият някоя религиозна вяра, може да го правят и от конформизъм – ако властта изрично подкрепя едното или другото. Но щом има такава подкрепа има, общата обстановка остава благоприятна за търсене на истината – защото е прието да се вярва в съществуването й.
Но може и друго – да не е прието такова нещо. Това несъмнено е по-зле.
Дяволът има сила, но тя е друга, асиметрична. Който е с Бога и истината, той е праводушен – нищо не крие. А на съмнението гледа сериозно и иска да даде отговор.
За дявола обаче съмнението не е средство за търсене на истината, а за задушаването й. Той е лукав – не влиза в открит сблъсък. Види ли нещо добро, казва:
„А може би намерението е лошо… кой може да каже… я да си гледаме личния живот… защо да ни залъгват с идеали… ако нямаш сила, мълчи…“
Той е практичен и циничен. И нарича всичко това „свободомислие“. Също – обича да извращава словото. Чуе ли за съчувствие, и той започва да съчувства, но користно. Той е зъл имитатор, пародира святото.
За дяволите се говори на места много добре в „Ян Бибиян“. „Грешен дявол“ е този, който не върши достатъчно зло – Фют примерно никак не го бива, и затова баща му бива обвиняван на събрание. Така че „грешният дявол“ ще е такъв от невежество – не знае истината и поради това върши зло някак спонтанно, за удоволствие.
Докато развитият, „зрелият“ дявол я знае, и пак действа против нея. Значи той е зъл „по убеждение“ (вяра). Вярва в злото, което е отвъд самата истина. Отвъд Бога.

…

Атеизмът не е еднороден, а има разни видове, които се разпознават по интензивността на чувството. Той може да бъде ленив и тогава човек казва: „Е, за какво ми е да съм вярващ, като доказателство няма и няма да има… Пък който ще да вярва, и не е ли по-важно да си живеем добре и мирно…“ Това е логическа грешка, защото човек вярва само в случай, че няма доказателство; иначе би знаел, а не би вярвал. По-добре е да се знае. Но тъй като не всичко може да се знае, а по някои неща е нужно да имаме мнение, тогава вярваме. Всъщност невярващият в Бога е такъв поради нежелание да се ангажира. Тъй като повярваш ли, то е като да се обвържеш в брак.
Но има и друг атеизъм, яростен и фанатичен, и тогава човекът избухва при самото споменаване за вяра и Бог, особено ако този Бог е назован и с името Му. Това се случва, когато човек иска да каже, че има друг бог, който при това е по-силен и по-истинен. Но не може да каже кой е. И поради това се гневи.

…

От това, че един човек още не се е родил, не може да се направи заключение, че той няма да се роди никога; нито да се каже, че такъв човек „няма“. Всичко, което може да се каже е, че „тук и сега той (някой) не е между нас“.
Това се отнася и за починалите. Защото след като нещо не просто е възможно, но дори е станало действително (някой е живял), на какво основание може да се твърди, че то е невъзможно да се случи отново? Няма такова основание.
Освен това вярата в смъртността на човека е неестествена, защото тя противоречи на желанието му за живот. Тоест, ако човек размишлява „нормално“, той би трябвало да вярва, че е безсмъртен. Така че вярата в смъртността е или следствие от някакво разпространено заболяване, или е подхвърлена отнякъде и упорито се внушава.
Струва ми се, че тази вяра се поражда от омразата към човека (ако някой мрази някого, той желае смъртта му). Тя се съпътства и от презрение към него (мразещият иска не само смърт, но и унижение, защото то води до забрава).
Тези две чувства пораждат и подкрепят възгледа, че човекът, макар и да се е появил, непременно трябва да изчезне; и че освен това той е същество което просто „яде“. И всичко, което прави, е за да удължи телесния си живот – което е напразно, тъй като той е поставен в определени граници, както ни уверява опитът.
Ако някой каже, че човекът има друга цел, различна от удължаването на телесния си живот тук и сега, и че тази цел е постижима, това упорито се отхвърля и осмива. Но защо, при положение, че не може да бъде опровергано от опита? Значи става дума не за знание, а за вяра, и то точно тази, която е заложена в основата на анти-църквите. Едно от названията й е „материализъм“.
Като си помисля, че това нещо е било въведено в държавното образование и се е преподавало на млади хора, и то напълно сериозно (като несъмнена истина), имам чувството, че ми разказват фантастичен филм.

4.
Добронамерен и злонамерен

Но как може да има приятелство между добронамерения и злонамерения?
Добронамереният вижда слабостите и пороците на всекиго и скърби за тях. Като ги гледа у някого, мисли за всички хора – с тревога и надежда. Знае своите грехове и слабости, упреква се и не ги приписва на друг. Пороци обаче той няма, тъй като в душата му няма храна за тях. Когато някой го нагрубява, той, вместо да се обиди, се притеснява за грубияна.
Злонамереният има слабости и пороци, но не ги знае, тъй като вниманието му е насочено другаде. Той изобщо слабо се интересува от качества, а много повече от факти. Фактите от собствения му живот му служат като оправдания, а от живота на другите – като компромати за тях.
Когато се говори общо за хората, той решава, че се говори лично за него и се обижда. По начало не вижда смисъл от теоретични и общи изказвания, освен ако не могат да се използват, за да се злослови срещу някого лично. Ако не се сеща за друго, обяснява чутото като проява на слабост у говорещия и превръща обяснението си в компромат.
Злонамереният е практик – той мисли как да уреди живота си, и то за сметка на другите наоколо. Това е, защото не знае, че съществува творчество и мисли, че за да придобиеш нещо, трябва да го отнемеш от друг.

5.
Видове приятелства

Общностите – било неформални (приятелски), било устроени съгласно закон (институционални) се разпадат по различни причини. Една от тях е разликата в намеренията на участниците.
Събират се двама с намерение да бъдат приятели. Единият мисли, че приятелството е разговор за Божиите и човешките неща, и общо действие за доброто на всекиго, при което може да се стигне и до саможертва (последен изпит за приятелството). Другият – че ще се обединят срещу някой враг (от плът и кръв): най-напред с думи, после и с действия. И така нататък – докато свършат враговете. А после ще видим. Това общество ще се разпадне. Намерението на първия е безинтересно за втория, а това на втория е неприемливо за първия.
Всъщност дори вторият да си намери приятел като него, от тяхната дружба няма да излезе нищо добро. Такова общество съществува дотогава, докато си намира врагове. Ако унищожи всички, ще започне да се самоизяжда (самоубива). Така става и с човека, който е приел, че приятели са му тези, чрез които ще печели войни.

6.
Мързел

Обикновено си мислим, че мързелът е невинен недостатък, но това не е вярно. Защото той не е нищо друго, освен желание за лек живот. А лекият живот не може да е безплатен и затова мързеливият трябва да има източник на доходи. Но откъде ще дойдат те? Пари се дават по две причини – или срещу услуга, или по нравствено-религиозни съображения. Но мързеливият не може да бъде подкрепян по такива съображения, тъй като е очевидно, че не заслужава. А каква услуга може да предложи? Защото той не умее нищо полезно, но дори случайно да умее, не би се потрудил, за да получи заплащането си заради него.
Така че не му остава нищо друго, освен да предлага неща, които нямат истинска стойност, тоест да мошеничества. И тъй като не е способен да бъде водач, ще се свърже с по-опитни мошеници и ще изпълнява техните поръчки.

…

Ленивият и кариеристът са приятели. Или по-точно – сътрудничат. Единият е неподвижен и лаком, а другият – деен и завистлив. Като се съберат, първият с одобрение слуша интригантското бърборене на втория. Защото ленивият се нуждае от закрила „отгоре“ и „да не му се търси сметка“ (че само си почива); а кариеристът се нуждае от похвали и одобрение „отдолу“.
Те са в съгласие за това, че е по-добре да се получава, отколкото да се дава; и поради това са единодушни в неудовлетвореността и в омразата си към онези, за чиято сметка устройват живота си.

7.
Свадливост

Какво е свадливостта? Това е, когато често произнасяш упреци и влизаш в спорове с намерение да ги спечелиш непременно; и двете са, за да се установи недостатък (порок) у някого или нещо. Ако това е направено, то изглежда като победа (противникът е улучен, повален) и отличаване (не съм такъв, а по-добър). Така че свадите – това са кратки и безопасни битки. При това всяка от тях е сама за себе си, без връзка с каквото и да било друго.
Свадливостта пониква там, където липсва убеждението, че светът е едно нещо (единен). Защото ако е единен (за човешкия свят говоря), то в него ще се случва само едно главно нещо. И отделният човек няма какво друго да прави, освен да участва в него. Това е неговата война (или мисия). Но тогава за какво ще му служат безбройните и с нищо несвързани сражения, които води свадливецът? Те ще му изглеждат като безсмислена загуба на енергия.
Така че човекът, който вярва в единството на света, няма да влиза в никакви свади; а когато доказва или предприема нещо, то няма да бъде само за себе си, а с оглед на „главното“. И това, което на друг ще изглежда като конфликт, за него ще е само „ход“ по пътя към целта, размисъл или съзнателно изобразяване на единствено важната битка.

8.
Мизантропия

Мизантропията (човеконенавистничество) не е еднакво разпределена, а се насочва повече към близкия и свободния, отколкото към далечния и покорения. И тъй като близкият и свободният изглежда винаги по-жив, излиза, че мизантропията е по същество омраза към живота.
Такъв (човек или нещо друго) би могъл да заявява и дори да проповядва любов към Бога и човечеството, но то е, защото не намира съдържание в тези думи – нито усеща присъствието на Бога, нито се интересува от „човечеството“. И тъй като са му безразлични, ги използва интригантски: и напада както Църквата под предлог, че сам той служи на Бога, така и ближните си – с обвинението, че са по-лоши от „другите хора“.
Нападенията му не бива да ни плашат, а по-скоро да ни насърчават, защото свидетелстват, че той е видял в наше лице защитници на живота

9.
Омраза

Какво е „враждебност“ и как да я отличим от други настроения? Тя трябва да е отношение към „врага“. А кой е враг?
Това не е непременно онзи, който е опасен за нас, защото и едно животно може да е опасно, но то не ни е враг. От опасния се пазим, а не враждуваме с него.
Нито пък всеки противник ни е враг, възможно е да е дори приятел, а просто да сме влезли в единоборство – за да видим кой ще надделее или по-скоро, как може да се напредне в някое умение.
Или пък онзи, от когото се отвращаваме? Но и той не е враг, защото с врага водим битка, а с отвратителното не се бием, а просто го избягваме и се опитваме да го забравим.
Или враг е онзи, на когото завиждаме? Но човек иска да победи врага и да го унищожи, а завистта не е желание за победа, а скръб, че нямаме нещо, което някой има; тъй като дори да го унищожим, ние няма да престанем да му завиждаме; тъй като няма да сме придобили онова, което е имал.
Може би врагът е онзи, когото мразим. Омразата не е настроение, а чувство; и то не се изпитва към всеки, който ни е неприятен и с когото се борим, а точно към врага. То е някак подобно на похотта, плътското желание; не е за човека като за личност, а е заради нещо, което сме забелязали в него.
Но при похотта се забелязват телесни неща и тя минава през сетивата; докато омразата се случва в ума. Тъй като ние не намразваме някого заради външния му вид нито дори заради действията му: от вида можем да се отвратим, а от действията – да се възмутим, но никое от тях не е омраза.
Омразата се случва при разпознаване – когато разпознаем някого като враг. А това става при забелязване на особен белег, който „означава“ човека като враг. При това разпознаване пламва чувството на омразата, както пламва огън от драсване на кибритена клечка.

10.
Изрядност (педантизъм)

Казва се: „Дяволът е в детайлите“. Това обикновено значи, че човек може да бъде измамен в някое дело, ако не си е дал труда да провери всяка дреболия, отнасяща се до него. Защото някоя наглед незначителна подробност може да се окаже скрит капан.
Но поговорката може да се разбира и така: че дяволът (лукавият) обича детайлите, защото те са неизброими и благодарение на тях във всичко може да се намери недостатък. После този недостатък, колкото и нищожен да е, се повтаря безспирно, натяква се и се раздува до гигантски размери, така че да засенчи всичко друго.
Такъв човек (наблюдателен и лукав) е силен в подробностите, и се старае да не допуска никакви технически грешки – той е „изряден“. Това е онази изрядност, която същевременно е и дребнавост, както и страх, че „ще те хванат“ в някое несъвършенство.
Той се интересува от детайлите, защото там е неговата сила. Слабостта му е в същественото, в главното. Затова избягва да се занимава с нещата по същество и с оглед на смисъла им.

11.
Безсмислие

Ако човек приеме мисълта, че главното му и дори единствено задължение е осигуряването на„прехрана“, това задълго ще поддържа вярата в смисъла на собствения му живот. Защото той ще има близки, за които да се грижи. И ще си казва: живея заради тях. Но идва време, когато тези близки вече се справят сами, и то дотолкова, че той започва да се нуждае от тях, а не те от него. Тогава оправданието, с което си е служил през живота, става неизползваемо, защото е невярно. И това не е дреболия, която може да се заобиколи.
Наистина, защо живее такъв човек? Само защото „има право“? Това обяснение за него самия не е достатъчно, то не придава смисъл на живеенето. Затова много хора често повтарят: „не искам да съм в тежест“. Това значи, че предусещат времето, когато няма да могат да обяснят защо живеят. Тъй като не може да живееш „заради тялото си“. То никому не е нужно, освен на теб. Значи – трябва живееш заради себе си. Но кой си ти?
Оказва се, че прехранването на тялото има смисъл само заради душата. С нея ще се занимава човекът тогава, когато никой друг няма да се нуждае от него. Значи: трябва да я „храни“. Но с какво се храни тя? И защо да се храни изобщо, ако никому не е нужна?
Трябва да се заключи, че тя е родена, за да живее вечно. Но трябва и да желае това вечно живеене. Ако не го желае, тогава ще откаже да се храни, и без съмнение ще умре.

12.
Униние

Откъде идва унинието?
То се случва на душата, която е привикнала да се наслаждава на растежа на тялото си; и изобщо на някакъв видим растеж.
Ако става дума за тялото, радостта от нарастването му е естествена. Но то не расте безкрайно, а се стреми към формата, която му е определена по природа. Затова децата и юношите са предпазени от униние. Те могат да страдат по най-различни начини, но по този – не. Природата ги предпазва от тази болест, докато пораснат. След това душата им, стремяща се на свой ред към зрелост, би трябвало сама да открие как да се предпази. Това търсене впрочем е част от нейния – на душата – растеж.
Но порасналият телесно човек вече може сам да ражда деца и затова създава семейство. Семейството също расте – с броя и възрастта на децата. Така че младият родител е твърде зает, за да унива. И той може да страда по разни начини, но не по този. Природата пак се намесва и пак го предпазва – той трябва да отгледа децата.
През времето на отглеждането им душата му действа практически, обърната е към видимия свят (вече не към своето тяло, а към това на близките) и пак не се занимава със себе си.
Унинието се явява след това; то обикновено напада хората без семейства или тези, които вече са отгледали децата си. Тогава се случва човек да не потърси истинско лечение (профилактика), а да мине на обезболяващи. Имам предвид – придобиване на видими блага (покупки, кариера, бизнес). Така душата, отказвайки да се развива, се опитва да запази видимия растеж, с който е свикнала. И така човекът пак расте, но символично – чрез „неща“.
Поради това главна ценност в един свят, където грижата за душата е занемарена, се оказва „икономическият растеж“. Това значи – осигуряване на възможност за придобиване на все повече „неща“. Този растеж не е телесен, нито семеен; и не всички хора могат да бъдат преведени по някоя кариерна стълбица; но всички могат да правят покупки. Така че това е начин всички да бъдат снабдени с обезболяващо.
Недостатъкът на покупката е, че тя разсейва човека за твърде кратко време – докато се готви да пазарува и малко след това. Трудно е да се устрои такъв режим на растеж (придобиване), че хората да са доволни. Това е възможно при истинския растеж (телесния и семейния), но не и при привидния (икономическия), тъй като там естествена мярка няма. Колкото повече са покупките, толкова по-силно е желанието за тях. А определянето на граница на потреблението e мъчно да стане „отвън“. Това би било насилие над болния (комунизъм).
Истинското лечение (или профилактика) трябва да започне от мислите. Ако човек си мисли неща, които са интересни само за него като индивид, той ще унива. Защото това ще са мисли, отнасящи се до собствения му и въображаем растеж.
Примерно: „искам да си купя (купих си) обици (яхта)“; „искам да стана (станах) лауреат на Нобелова награда“.
Това са мисли, неинтересни за когото и да било, освен за мислещия ги и поради това – вредни. Но ако вместо това човек мисли защо хората въобще носят обици и какво значи „награда“, тогава мислите му стават интересни за всеки. Те не могат да бъдат купени или продадени, нямат цена, която да им придаде стойност в очите на мнозина; но лекуват унинието. Чрез тях душата невидимо расте, упътвайки се към естествената си форма – Божието подобие.

13.
Помисли

Въздържанието е подвиг. И като всеки друг, той започва в мислите.
Защото, ако човек е благоразположен в мислите си, той няма как да се обърне към другия с оскърбителни думи – те няма откъде да дойдат. Наистина, каквото мислим, това и говорим.
И все пак има някои мисли, които увличат човека с това, че му носят задоволство. Това, че изглеждат неприятни („мъчат го“), е заблуждение – в действителност те са като интриганти, които казват: защо бездействаш? Те са като съюзници в излишната му война срещу хората; разпалват у него враждебност. И изобщо почти всяка лоша мисъл е лоша с това, че подтиква към насилие.
Но е известно, че ако бъдат пропъдени направо, те пак се връщат и се застояват дори по-дълго. Така че трябва да се направи друго – да бъдат понесени, както се понася невъздържаното и глупаво човешко поведение. Тогава няма да ни занимават дълго със себе си и ще си идат. Най-важното е да не допуснем да ни станат „приятели“.
Така че търпението към такива мисли е по-полезно от враждебността към тях.

14.
Безразличие и самота

Какво е самотата? Раздяла с хората. Разделянето, както и сближаването, става в мислите и поради сърдечно разположение. Когато възненавидиш някого (лично някого или пък мнозина, поради това, че са „някакви“), вървиш към самота.
Така че човек е самотен защото враждува и е безразличен. Всъщност да сме безразлични към хората означава да желаем смъртта им, защото безразличните само пречат.
А да желаеш смъртта на някого значи да искаш сигурна и вечна раздяла с него. Защото се предполага, че ние сме отделени от мъртвите. Но това ще е така само ако разделеността се причиняваше от пространството и времето. Ако обаче тя е решение в душата, тогава човек е отделен от мъртвите защото така желае. А ако не желае, не е отделен. Това е един от смислите на твърдението, че любовта побеждава смъртта.
Тази причина за разделеността и самотата е показана на едно място в „Одисея“. Одисей слиза в подземното царство и разговаря с всички, които познава, освен с Аякс. Защото между него и Аякс има вражда.

…

Какво е самотата? Хората около теб са малко на брой? А колко трябва да бъдат, за да не си самотен? Или: „Много са, но не мога да общувам с тях“. А това какво значи? Как изглежда онова общуване, което премахва чувството за самота?
Самотата – това е да не знаеш за какво живееш. Точно поради това хората, които отглеждат малки деца, рядко страдат от чувство за самота. Също и тези, които са притиснати от работа с определени срокове. Затова и човек силно се привързва към семейството и работата – те са щит срещу самотата.
Разбира се, ако някои хора разчитат на помощта ни, най-добре е да им помагаме. Но има нещо особено привлекателно в това, да се обграждаш с нуждаещи се от теб, или поне да си мислиш, че си нужен някому. Това е, че тези хора са „алиби“. Тоест: „Не ме питайте защо живея. То е очевидно…“
Ако обаче допуснеш, че хората наоколо, макар и близки, могат да се справят и без теб (а това много често е така), тогава въпросът „Защо живееш?“ настоява за отговор. И ако отговорът се бави, се появява чувството за самота.

15.
Цинична реч

Циничната и завистлива реч е несамостоятелна (зависима) от самото си начало. Защото тя не сочи към нищо съществуващо и добро, а само „оспорва“ съществуващото и доброто, „протестира“ срещу него.
Поради това тя е и несвободна. Защото свободният и разумен непременно избира доброто, присъединява се към него, в него се укрепва. А циникът отрича доброто – поради завистта си.
Но няма съществуване извън доброто и всеки съществува, доколкото е приобщен към него.
Поради това злият вечно се „върти“ около доброто. Клевети го; и нито може да се съедини с него (поради омразата си), нито да го напусне. Защото ако изцяло се отрече от него (както му се иска), ще изчезне, тъй като няма нищо свое, никакво съществуване „от себе си“.

…

Цинизмът почива върху презрението към човешкото, и поради това заразеният от цинизъм непременно презира и себе си – тъй като е човек.
Това умонастроение е не само отвратително, но и загадъчно. Ако пристъпим към въпроса тясно психологически (медицински), може да си помислим, че става дума за повреда във световъзприятието; и да потърсим причината за тази повреда. Тогава обикновено се мисли за някакви постоянни външни влияния (възпитание, културна среда) или единични инциденти (травми). И това е възможно, но то не обяснява защо някои влияния или травми не водят до нещо друго, а точно до това – до цинизъм. Как изобщо е възможно човек да презира човешкото – не растителното или животинското, а точно човешкото? Това може да се обясни с някаква особена нечувствителност – неспособността да забележиш ценността (или по-скоро – чудото) на съществуването.
Човек, който презира себе си (това е циникът), никога не си задава въпроса: „Защо изобщо нещо съществува?“ Той забелязва нещата и съществата само доколкото имат различни качества, доколкото си влияят и пр.; но не доколкото съществуват. Както слепият не вижда форми, а глухият не чува звуци, така и циникът не забелязва самото съществуване (живота). И поради това не се интересува от самия живот, а само от съотношението на силите, които се явяват чрез съществата.

16.
Лъжа

Всички лъжи са лоши. Детето трябва, веднага щом проговори, да бъде учено да казва (когато го питат) само истината и в никакъв случай да не лъже. В дома трябва да се забранят глупави и вредни обичаи като „първоаприлска лъжа“.
Но, наред с това, не трябва да му се позволява да изговаря всичко, което му изглежда вярно; тъй като е напълно възможно да греши. Такова прибързано говорене (отсъждане), пак поставя човека в опасност да излъже – просто защото поради слабост и незнание може да каже обратното на истината. А неволната лъжа също е вредна и трябва да се избягва. Затова е казано: „Владей езика си“.
За съжаление, твърде много хора вярват, че да се лъже е полезно. Чувал съм стари хора да казват: „Нима съм лъгал за зло?“ Без съмнение за зло, защото така със сигурност е навредил на себе си, а е неясно дали и как е помогнал на някой друг.
Защо се случва това? Защото не се знае, че първата грижа на човека трябва да е за него самия (за душата му). Ако повреди душата си – а лъженето служи точно за това – той няма да има никаква полза от никакви придобивки. Това не се знае, то не се и казва, защото хората, дори да подозират, че е вярно, се боят да го кажат. Страх ги е, че ще бъдат осмяни и обявени за луди или „политически некоректни“.
Към това трябва да се добави, че има провокативни въпроси – зададени със зла умисъл. На тях не се отговаря; във всеки случай не пряко. Но мълчанието и уклончивият отговор нямат нищо общо с лъжата.

…

Във връзка с пристигането на неканения гост в София, не е излишно да се каже нещо относно различаването на добро от зло.
Някой би казал, че помпозността е нещо лошо, а друг – че показната скромност е нещо лошо. И двете са верни, защото и в двата случая имаме опит за измама. Помпозният изобразява величественост, за да създаде страхопочитание; показно скромният пък иска да го вземат за добродетелен (въздържан), а не да бъде. Но не всяко великолепие е помпозност, и не всяка скромност е преструвка. Тогава как да различим кой какъв е?
Ако ще съдим строго, трябва да се съгласим, че всяко добро дело и добра мисъл само наподобява истински добрите дела и мисли на Бога: тъй като те са съвършени, а нашите не са. При Бог доброто е чисто; при нас то е винаги съмнително, защото е примесено с желанието „да се представим“ – дори този, пред когото се представяме, да е само собствената ни съвест. Така че и най-добрият човек не може да избегне лицемерността, защото дори най-доброто намерение винаги е примесено с желанието „да минеш“ за добър. Така че с действията си той по-скоро „наподобява“ доброто, отколкото да е истински добър (благ), какъвто е Бог. Тогава каква е разликата между него и измамника?
Разликата е в това, кой какво, заради какво (и кого) наподобява. Защото искреният човек, когато взима практически решения, или се отдава на обществени дейности, науки и изкуства, се старае да прави нещото първо заради самото него (доброто, красивото, истината), и по този начин наподобява Бога, оставайки все пак далеч от съвършенството Му. А друг не се стреми към доброто, красивото и истината, защото е уверен, че това са само думи. Но и той се старае. Той се опитва да наподоби онзи първия, и то така добре, че накрая да бъде признат за по-добър, по-красив и по-истинен от него; и по този начин да добие почит, слава и сила. Така че той не е несъвършен, а е лъжлив по начало.
Така постъпва и дяволът, за когото казваме, че е владетел на този свят – на силите на този свят. Ето защо съзнателният (користен) имитатор на доброто, красивото и истината има на своя страна силите на този свят – той е покровителстван от тях.

17.
Ласкателство

Вредите, които понася човешката душа от насилието, са нищо в сравнение с тези от ласкателството. Защото насилието не достига пряко душата – то е за тялото и поради това може да я принуди най-много към някои отстъпки (осъдителни дела) с цел да предпази тялото. Но тя знае за тези отстъпки и знае, че не би ги направила, ако можеше да го предпази по друг начин. Затова и се срамува (разкайва) заради тях. Те остават външни за нея и ако можеше, не би ги повторила.
Но ласкателството атакува душата пряко. То й внушава че тя има необикновени качества, достигнала е висока степен на развитие или направо съвършенство; и поради това вече няма за какво друго да се труди, освен да полага грижи за тялото или за собствената си прослава. Това, което иначе би й приличало на срамна отстъпка, сега за нея е удоволствие и дълг.

18.
Самооправдание

Има една битка, която в никакъв случай не трябва да се опитваме да спечелим, а напротив, всякак да се стараем да я загубим – и това е битката със съвестта. Защото тя винаги ни упреква с право. И като приемаме упреците и се съгласяваме с тях, и опитваме да се съобразим с тях и на дело, не бива да забравяме за безкрайната милост и разбиране от страна на Бога. Човек затова се опитва да надделее над съвестта си (да се „оправдае“), защото се бои, че Бог ще го осъди за едно или друго. Но ако Бог осъждаше заради грехове, тогава никой не би се спасил. Значи друго става – то не е като присъдата, която издават земните съдилища.
Страхът от осъждане, той е и страх от смъртта. Затова някои проницателно са забелязали, че точно горделивият се бои от смъртта. Тъй като отказът да се съгласиш със съвестта си, който идва от страх, поражда гордост (не греша или всички грешат повече от мен). Значи някои стават горделиви защото твърде много се боят от смъртта. А от това, че отричаш греховете си, страхът не изчезва. Тъй като човек, който не чува съвестта, не чува гласа на Бога, който му е даден чрез нея; и освен това не чува гласа на Църквата, която му говори отвън същото, което съвестта му говори отвътре. И така остава сам, без общуване с Бога. А това донася страх, тъй като ние сме смели пред отвъдното само защото сме във връзка с Бога (чуваме гласа Му).
Но такъв човек ще е самотен и сред хората, и не защото те не го разбират, а защото той ги презира (като по-грешни от него). Това презрение, което се проявява в непрестанни упреци и ропот, идва от заглушаването на съвестта, от „надговарянето“ й във вътрешния спор.
Затова Зосима от „Братя Карамазови“ казва: „Не лъжете себе си“ (не спорете със съвестта си) и „Трябва да се обвиниш за всичко“.

19.
Предателство

Сутринта свещеникът каза: „Бог е създал човека, за да е щастлив. А хората са мрачни и нещастни. Могат да са щастливи, а не са.“
Коя е причината за нещастието? Най-напред предателството. Но Бог може да ни предпази и от него. Но Той го допуска. Защото как човек ще знае какво е то, ако сам не го извърши? Но след това може да съжали и да се разкае, а може и просто да се разгневи. Този гняв понякога е толкова силен, че води до самоубийство.
Не всички предатели се самоубиват, но всички са нещастни. Значи предателството се допуска за изпитание. Ако видим нещастен човек, можем да сме сигурни, че той е извършил предателство и не се е разкаял.

20. Против бесовете

Когато Христос е изгонвал бесове от болните хора, Той се обръщал направо към беса и му казвал:“Излез от човека.“ И демонът си отивал.
Това е и доказателство, че Той е знаел, че „вътре“ в човека има още някой, който съжителства с личността му, измъчва я и дори говори вместо нея. Фарисеите също казвали подобни неща. Те твърдели, че Иоан Кръстител „има бяс“; и че Христос прогонва бесовете „със силата на Велзевул“. Но те самите не са можели да излекуват никого, което показвало, че говорят празни приказки. Защото сигурното знание води до действие, което го проявява, а и успешното действие показва знание. А когато за душата на човека се говори като за някакъв механизъм или „сбор от идентичности“, това е начин не просто да се открият в нея „други гласове“, но изобщо да се създаде съмнение в единството на личността му. Значи – в съществуването й.
И това се прави не само теоретично, но и във всекидневието – когато мислим за някого така, сякаш той не е „нищо друго“, освен дейността, която върши пред очите ни. Така хората се отнасят и към себе си. Когато се приравнят към някое отношение, в което се намират спрямо други, те губят единството на личността си; стават неопределено множество, което значи – „нищо“.
Така че, когато се обръщаме към някого, е добре да си спомняме, че пред нас стои единна личност с точно това име; и в никой случай да не си казваме, че той не е „нищо друго освен…“ Нито да търсим в него гласове, неизвестни за него самия. Защото това е опит за унищожението му като човек и основа за унищожението и на нас самите.

…

Ако човек се потруди да говори с постоянство против лукавството, самодоволството, враждебността и отчаянието, ще види, че казаното от него може да преобърне мислите на мнозина.
Защото неговите мисли, дори да са объркани в началото, се стремят към сигурна основа, където и намират своя ред. Докато хитруването и омразата, колкото и да са уверени в ловкостта и разрушителната си сила, не се опират на нищо.
И поради това той ги повдига и побеждава, както Херакъл е победил Антей.

*

281

1.
Време на гонение

Българският народ, като защитник на съборността на Църквата, винаги е бил преследван. Понякога врагът си е служел с убийства и мъчения, а друг път – с хитрост. Тук и сега си служи с хитрост.
Казват: „Народите трябва да изчезнат. От тях няма полза, а само разделение, раздори и войни. Също и религиите – и те трябва да изчезнат, защото са повод за противопоставяне; освен това чрез тях едни хора заблуждават други.“
Това е все едно да кажат: „Защо ти е да имаш тяло? Само болести идват от него. И защо ти е главата? Тя боли; освен това в нея има мисли, които те смущават. Пречат да се живее щастливо. И тъй – отърви се от тях.“
Разбира се, аз не казвам, че християнството е религия като всички други. Ако то е религия – те не са; а ако те са – значи то не е.
Относно преследването – не само българският народ е преследван. Нападението е срещу всички – и срещу сръбския, и срещу гръцкия и срещу останалите. Причината е, че православието не може да съществува без народи – то е започнало с тях. И първо с еврейския.
Но след това Бог казва на учениците си (апостолите): „Идете, научете всички народи“. И те това правят. Затова наричаме Кирил, Методий и цар Борис I „равноапостолни“.
Та някои казват: „Е, народите (и „нациите“) все някога ще изчезнат. Пък и религиите (християнство и т.н.) също. Разумът ще надделее.“
Ще им се. Техният разум няма да надделее.
Но ние живеем във вpеме на гонение. То е, за да се разбере, кой ще издържи. Ето това е – че не всеки може да издържи.

…

В началото на 90-те животът не беше лек (той кога ли е бил лек), но пък не беше трудно да се посочи виновникът за това, тоест да се даде обяснение. Виновен е комунизмът, който „ни доведе до национална катастрофа“, с неговото наследство, което освен материален недостиг и разруха включва и развалените хора (и ченгета) с повреден мироглед.
Оттогава мина време и сега комунизмът е по-скоро плашило, отколкото виновник. Той е „мрачното минало“, а това го прави подобен на Средновековието, но също и на „монархо-фашизма преди 9-ти“, от който той самият ни беше спасил. Това „мрачно минало“ е необходимо, за да се оправдае съществуването на съвременния режим. Но това е общо оправдание и недостатъкът му е, че с времето неговата сила отслабва – нека комунизмът да е бил лош, но как той е причина за точно тези и тези неуредици на днешния ден? Така че всеки режим се нуждае от реално съществуващ враг, който да е и постоянен, сега действащ виновник за неуредиците.
Тук и сега този враг на режима е българският народ, заедно с Църквата, „чийто народ“ е той – и поради това първо срещу него са насочени атаките на пропагандата. Но така беше и преди „10-ти“. Ако се замислим и за по-отдавнашното минало, ще видим, че българският народ – както и всеки православен народ – винаги е бил обект на гонение. И това свидетелства за неговата вярност към Църквата, без която впрочем той не би могъл да съществува.

Религиозен въпрос

През 2012 се навършиха 250 години от написването на „История славянобългарска“. Ако предположим, че сред българоезичните „отцеругатели“, за които говори отец Паисий, е имало и по-възрастни от него, то антибългарското движение, в което участват наши сънародници, вече трябва да е навършило поне триста години.
Значи то не е нещо ново – устояло е на времето, стабилизирало се е. Затова трябва да му обърнем сериозно внимание и да се опитаме да го разберем.
А да го разберем не е лесно. Защото не е естествено човек да хули сам себе си –така въобще, без оглед на конкретни постъпки. По-естествено е да се хвали; или поне да се държи достойно, да избягва безцелното самоунижение.
Също така не е естествено да хули близките си без оглед на конкретните им дела, а само защото са част от „този народ“. Би трябвало да се държи с тях почтително и с любов, значи да не ги наскърбява с грубости. Така и неговият живот би бил по-радостен.
Тогава какво има тук? Познавам хора с родители и предци българи, които са толкова упорити и страстни в омразата си към България, че човек би ги взел за религиозни фанатици. А може би точно там е обяснението. Да не би българофобията да се окаже някаква квази-ерес? Един вид антихристиянство? Защото е антихристиянско да мразиш близките си. Освен това е безумно да мразиш сам себе си; но неподчинението на Божиите заповеди може да доведе човека до явно безумие. Няма нищо чудно в това.
А може би тези хора не мразят себе си изцяло, а се мразят само в „този вид“. Тоест, биха желали да променят нещо в себе си. Да променят кое?
Защото националността не е „деяние“, нито „намерение“: и поради това няма как да се разкайваме за нея. Човек се разкайва за греховете си и то за лично своите грехове, а не за неща, които са наследени и не зависят от него. Значи националността не би трябвало да им изглежда като личен грях.
Възможно е да им изглежда като нещо, което причинява неудобства, както тялото; или създава у околните неприязън – както нечистотата. Възможно е да гледат на себе си като на тела, които трябва да „измият“ българското от тях; или като на души, които трябва да „съблекат“ това тяло (националността). Телесната нечистота може да се отстранява (измива) като знак за готовност да се пристъпи към нещо свято. Но как националността пречи да пристъпим към святото? В Писанието не се казва нищо такова. Казано е: „Научете всички народи“; и също така: „Стани – и аз съм човек.“
Но все пак в историята има случаи на преследвания на народи като „нечисти“. Това е квази-религиозно действие. Явява се (умишлено се насажда) усещането, че „ето тези хора/този народ“ смущават живота, увреждат го със самото си присъствие; и ако бъдат премахнати, светът ще бъде по-щастлив. Те се посочват като „замърсяване“ за света. Нацизмът е такава квази-религия, която, посочвайки един народ като „чист“, си намира „антинароди“, които трябва да бъдат отстранени от земята в името на световната „чистота“.
Или националността им изглежда като тяло, което съблазнява човека, тласка го към лакомия, блуд и други пороци? Ако тя се мисли по този начин, тогава ненавистта към нея ще наподобява отхвърлянето на телесното, прието в някои древни (и не само древни) религии и ереси. Според тях тялото било пречка за духовен живот; било „гроб“, излишно ограничение; намирали са го за грозно или опасно привлекателно. Затова съветвали да се пренебрегва. И също – не бивало да се раждат деца.
Каква е обаче истинската трудност, която хората опитват да преодолеят чрез налагане на „измивания“ или принципно пренебрегване на телесното?
Това е въпросът за греха и отговорността за него.
„Измиването“, дори когато не е миене на ръце, а планирано и масово убийство, може да бъде символично действие със значение: ето я причината за нашите несгоди и тя е отстранена, виновникът за бедите е премахнат. Значи измиващият се/убиващият не променя себе си, не се разкайва за нищо, а приписва „вината“ за каквото и да е на нещо или на някого; и се освобождава от него. По този начин той отрича да има грехове. А това е антихристиянско мислене. Защото в Новия завет се казва: „Който твърди, че няма грях, е лъжец.“
Така и с тялото. Ако самото тяло беше причина за грях, то защо Творецът е разпоредил на хората да се множат? Как Христос е приел истинско човешко тяло и никога не е извършил грях? Защо е възкръснал и се е възнесъл в тяло? И защо хората ще възкръсват в тела? Значи християнството приема тялото като нещо от същността на човека и допуска съвършен живот в тяло. Човешкото тяло е осветено и благословено, защото Бог го е приел, „станал е“ човек.
Нищо чудно, че почти всички ереси, които православието през вековете е преодолявало, са свързани с един въпрос – как е възможно Бог да има човешко тяло? Как може да е „станал“ телесен човек? Това недоумение е причина и за арианството, и за несторианството и за монофизитството; и дори за иконоборството, което идва от смущението, че Бог „наистина“ има човешки образ. Такова е положението и с богомилството – богомилите не вярват, че „телесният“ свят (част от който е и човешкото тяло) е дело на Бог.
И тъй, еретиците отхвърлят вярата, че Христос е бил и е в човешко тяло; и въобще светостта на тялото. Защото се стремят да припишат собствените си (произтичащи от свободната им воля) грехове на тялото – и така да отрекат отговорността си за тях.
По аналогия – тези, които мразят (отхвърлят, отричат се от) своята народност, го правят, за да й припишат личните си грехове. И понеже я схващат като нещо външно, както дуалистите схващат тялото, те нямат усещането, че мразят „самите себе си“. И, подобно на някои гностици, започват да делят хората на „духовни“ и „плътски“: значи на такива, които заедно с тях се отричат от народа си (и така „се спасяват“) и такива, които не се отричат, а напротив – защитават го.
Ето защо умонастроението на българомразците не е християнско. Те се представят ту за почитатели на „цивилизоваността“, ту за „чисто православни“; но в действителност създават дуалистична квази-религия, близка по дух на древния гностицизъм, манихейството и богомилството.

Трябва непременно да се разбере, че омразата срещу България и славяноезичните народи не е дребна работа и нещо случайно, а нейната основа е еретическа, тоест тук имаме работа с религиозен въпрос.
Неслучайно самото създаване на България като християнска страна е атакувано от Рим по два начина – първо, във връзка с езика, когато срещу превода на книгите се възразява с напълно произволната измислица, че богослужението може да е само на три езика, макар че това никога не е било така. И второ – защото Рим претендира, че той трябва да решава въпроса за приобщаването на нови народи/държави към Църквата и че има право да налага вето, когато става дума за създаването на нови митрополии, каквато в началото е българската църква. А измислиците ad hoc, на които се придава статут на религиозни истини, винаги са еретически.
Впоследствие България винаги е била атакувана главно от еретици – най-напред от богомилите, после от мюсюлманите (тъй като ислямът по произход е ерес на християнството), после от гръкоманите и протестантите. Същата работа днес вършат и разнообразните разколници, които се преструват на по-православни от всички.
Но това означава, че ние не бихме могли и да я защитаваме, ако не разбираме в какво точно се целят нейните врагове и защо са толкова упорити и дори фанатични.
Защото фанатизмът винаги е насочен срещу християнството и е сигурен белег на всяка ерес.

Българският като чужд

Днес студентите по античност (или „класическа филология“) в СУ са средно четири-пет на година. Започват десет-петнадесет, във втори курс намаляват двойно, накрая завършват двама-трима, не повече.
И никога не са били повече. Когато станах студент през 1985-та, курсът беше от дванадесет души (а тогава специалността беше на върха на престижа си). Но само в началото, после започна отпадането и накрая пак се оказа, че завършват трима-четирима.
През 1950-те се е случвало да има само един човек в курс още от началото. Но и преди войната положението не е било много по-различно.
За такава специалност в един университет повече не трябва, пък и не може. Ако завършилите са били добри (а обикновено са, не всеки може да завърши), те ще станат докторанти, ще напишат дисертации и т.н. Иначе кой ще се захване с тези неща просто така – десет-петнадесет години да учиш езици, които и за екскурзоводство не са много необходими. А после, ако ще работиш с това, и друго трябва, защото езиците сами по себе си са ненужен лукс. Трябва не само да прилагаш знаенето им, но и да го осмислиш – защо е. А това не се преподава. Всеки трябва сам да го премисли.
Има класическа гимназия, всяка година по осемдесет-деветдесет ученици. Но дори през първите години, когато за нея се правеше какво ли не, най-много десет научаваха езиците както трябва, тоест, колкото е възможно за четири-пет години.
Някой ще каже: „Как може за държава с милионно население само трима-четирима завършващи годишно?“ Но тези трима-четирима са само при нас, във ФКНФ на СУ. Иначе езиците могат да се учат из целия университет, задължително и избираемо: значи право, богословие, филологиите, история, философия… почти навсякъде. И това се отнася за всеки университет.
Наистина, трудно се научава. Повечето хора не възприемат – какво необикновено има? Но някои израстват „покрай“ тези науки и стават едни непрости хора… в известна степен. Имат известно усещане, респект също така. Така че днес почти всеки хуманитар е минал покрай езиците, имал е възможност.
Но освен това има една специфика на образованието в православния славяноезичен свят, която не позволява твърде голямо разпространение на този вид занимания. Ако не беше така, то днес в Русия можеше да има двадесет пъти повече класически филолози, отколкото тук, но няма. Това е страна от сто и четиридесет милиона, а класическите филолози са малко повече, отколкото у нас. Защо е така?
Има две причини – едната е заради латинския, другата – заради гръцкия.
Първо, в западна Европа – което значи бивша католическа и протестантска Европа – не може да не се учи доста латински, защото иначе те просто няма да разбират собственото си писмено наследство. Надписите по сградите няма да разбират. А у нас, в Сърбия, Гърция, Русия, да не говорим за Грузия, проблем няма – почти нищо не е писано на латински. Румъния само е по-особен случай, тъй като техния език е на латинска основа.
От друга страна, гръцкият е твърде важен, основен – първо (хронологично) за езическата литература, после за православието и изобщо за християнството. Така че той „присъства“ и е нужно да се учи; но пък ние тук имаме хилядолетна традиция във „възпирането“ на гръцкия. И това е правилно и по промисъл; защото християнството не е просто вселенско, а и съборно, а това не може да стане без разнообразие на езиците. Не бива един от тях да господства.
Някой ще каже: на гръцки има много текстове. Да, но текстове има и на сирийски и на коптски. И къде са сега тези езици? А би било добре да ги има, впрочем. А каквото е необходимо да се преведе от гръцки, то вече е преведено. Казват: да, но най-много на руски. Така е. А какво е руският? Един леко променен среднобългарски. Това образованите руснаци го знаят много добре и не го забравят. Освен това огромен брой неща са преведени на църковнославянски, което вече е точно среднобългарски, с някои правописни разлики.Така че ние просто трябва да знаем собствения си език. Това ни липсва, а не гръцкият.
Ето, сега издадоха на хартия „16 слова на св. Григорий Богослов“, ръкопис от НБКМ. Какво пречи човек да купи книгата и да си я чете? На родния си език? Това е търновски ръкопис от 1360-та. Ами Лесновският пролог? Всеки християнин трябва да чете всекидневно житията на светиите. Те са там, в тази книга, по няколко на ден. Ръкописът е от 1330-та. Също е издаден. Но който не си знае собствения език, как да чете. Ще чете на английски.
Но няма добра идея за образование, или по-скоро – и да има, не се допуска осъществяването й. Хората не знаели кое е ценно… че не знаят, не знаят, но това незнание се устройва, то не пада като градушка от небето.
Защо, примерно, не се въвеждат отделни часове специално за четене на възрожденски и средновековни български текстове? За неадаптирани текстове говоря. Хората дори Софроний Врачански не могат да четат. За английски, немски, испански, избираем японски и за всичко останало часове има, а за български преди XX в. – не!
И защо през ХХ в., особено през втората половина, у нас беше създаден култ към личността на Хр. Ботев? Ще кажат: защото е поет. Да, той има 3-4 нелоши стихотворения, но не това му беше зачетено като заслуга. Алеко Константинов пък беше способен фейлетонист, но го въведоха в образованието, а и днес стои на столевката не заради стила му, а за да се възпитават младежите в презрение към собствения си народ. Ето за такива заслуги бяха канонизирани те. Единият стана знаме на безбожниците, а другият – на предателите.
И така, българският у нас се учи като чужд език – колкото да се усвои правописа и да се добие опит в изразяването, с практически цели главно. Една от тях – да се вземат някои изпити. Това е положението. И то е явно за мнозина. И причината би трябвало да е явна, макар че се укрива с всички сили. А тя е следната (в нашия случай, както и в руския): че езикът ни в продължение на хиляда години е бил език на една християнска словесност. Изключенията са крайно малко. И сега, за едни седемдесет години се прави опит всичко това да бъде отречено и забравено.
Ако започнат да се четат книгите, които винаги са били четени и слушани от българите, образованието ще трябва да се изгради около вярата. А как днес, в условията на този неоезически терор, може да се допусне такова нещо? Затова Ботев беше назначен за главен поет, защото главата му, като на един студент от 1870-те, е била напълнена с все още модерните за времето си атеистични глупости. Примерно, Псалтирът винаги е бил четен. Така че всички часове за Ботев трябва да идат направо към Псалтира. Някой ще каже – ама той е герой, загина като млад. Но и св. Екатерина е загинала като млада, обаче не чувам да я споменават много по училищата. Работата е там, че дори някои хора да са направили през живота си нещо похвално, те, при управлението на бесовете, биват хвалени не за него, а за лошите си думи и дела.
Така че български в училище няма да се учи както трябва дотогава, докато гонението срещу Църквата – меко или твърдо – не бъде прекратено. А кога ще се пpекpати то? Според мен – никога.

Напреженията днес

Около какво са напреженията днес?
Първо, макар и някои да не го забелязват, това е въпросът за отношението между Църква (патриаршия, Синод) и цар (законна династия). Защото тяхното единение възстановява идеята за България като православна монархия – която идея е твърде мощна, за да не й се противодейства.
Затова имаше взрив от „възражения“ против решението на Синода да благослови споменаването на царя при богослужение.
Покрай това – безпокойства около всякакви публични прояви, напомнящи за монархическото минало на страната. Примерно – паметникът на Самуил.
Второ, въпросът за отношението на България към Русия. Полагат се всякакви усилия да се внуши, че тези страни нямат нищо общо и че би трябвало да са враждебни една на друга. Тази идеологическа атака е подобна на онази срещу Грузия и Украйна; и тя не е довела до гражданска война или загуба на територии главно защото България няма обща граница с Русия.
Това е, защото Русия в сегашния й вид и във връзка с вероятната икономическа катастрофа и разпадане на ЕС, може да покровителства завръщането на България към собствения й вид, този отпреди 70 години – на православната монархия.
Това от своя страна може да стане причина за такива промени и в други страни. А това ще ги отдели трайно от Запада.
После: „какво е“ България в ЕС? Доказва се, че включването на страната в този блок не е окупация.
Но то е; и по същество не се различава от включването й в социалистическия блок след Втората световна война. Разликите са повърхностни. Това вече се усеща в икономиката, в битовото всекидневие на повечето хора.
Четвърто, въпросът за атаката срещу семейството и дори срещу междуполовите отношения. Това е една от техниките да се внася раздор в обществото; но същевременно чрез него се разколебава самата идея за човек – той двуполов ли е или не.
Последно, въпросът за образованието. Знае се, че страната се е родила благодарение на християнското просвещение. Въпреки войните срещу вярата този спомен е много устойчив.
Поради това въпросът за качеството на образованието пак е народностен, държавен и християнски. Той е свързан с опазването на мисловната „форма“ на страната, на нейното лице.

2.
България в историята

Какво е малодушието? Това е, когато не смееш да направиш разделение и да кажеш: „Този е свой, а този – чужд.“
Малодушието е изчакване – искаш да проучиш с кого е изгодно да си, а също и докога. Тъй че малодушният няма приятели и близки; няма „свои“.
В началото на евангелието си Иоан Богослов казва: В началото бе Словото… в Него бе животът и животът бе светлина на човеците… То дойде при Своите Си, но Своите не Го приеха…“ (Иоан 1:1-11).
Така че Словото, което е Истина, със самото Си идване става причина за различаване на свои от чужди и за разделение между тях; и показва, че от всекиго зависи дали ще бъде свой или чужд – за Бога или за когото и да е.

Лъжа и чуждост

Човек рядко се досеща, че силата му да обича живота и да извършва нелеки дела идва от това различаване. Към своя той изпитва любов – и не за друго, а заради истината, която споделят; а чуждия поставя на мястото му и не се бои от него. Думите на чуждия не могат да поклатят вярата му, защото той предварително знае какви ще бъдат те и защо ще са такива. А какви са думите на чуждия? Лъжливи.
Някой ще каже: „Е, та нима и близки хора не се лъжат помежду си?“ Да, хората понякога се лъжат помежду си; това показва, че не са близки. Лъжата е доказателство за чуждост.

Мойсей

Какъв е бил Мойсей? Той бил хубаво дете, осиновено и отгледано в царски дом. Получил пълно образование, бил в „елита“ и „на върха“, но помнел произхода си. Затова попречил на някакъв египтянин да измъчва един евреин и при свадата дори убил египтянина. Но когато неговите сънародници го видели отново, не го приели сред тях (Изход, 2).
Когато извел евреите от Египет, той ги извел заради тях, за да бъдат свободни; но е знаел, че не могат да бъдат свободни без вяра в Бога и без богослужение. Това, което ги обединявало преди Мойсей, бил само общият им език и произход – че са от Израил и Авраам. Мойсей, чрез Закона, създава от тях народ, а също и общество: урежда живота им в детайли.
Но не всички били съгласни с делата му. Мнозина се бояли, че ще умрат от глад по пътя; после направили златен идол и му се покланяли като на бог (Изход, 32). Страхували се, че ще бъдат победени в боя за Обещаната земя. Някои упорствали много и загинали; и малцина от напусналите Египет доживели да видят Обещаната земя.
Мойсей е имал силата да не се отрече от своите по плът заради унизеното им положение. Той ги направил – макар и не всички, а само някои – свои и по дух; и освен това различил богослужение от идолослужение. Така той е създал народа, който дотогава бил само „род“.
Освен това не настоявал на чистотата им „по плът“, защото не им забранил да приобщават и другородци: „Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло. Обичайте и вие пришълеца, понеже сами бяхте пришълци в Египетската земя“ (Вт. 10:18); „Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му… И целият народ да каже: `амин`“ (Вт. 23:10, 27:19).
Истинското „свое“ е свое по дух. Това „по плът“ е все още само изображение. То не е самата истина, но пътят към истината минава през него.

Апостолската проповед

Апостолите Петър и Павел имали различно минало. Павел бил римски гражданин, образован сред фарисеи, знаел езици (Деяния 22:25-29; 26:4-5; 21:37-22:3). И не човек, а Сам Бог с гласа Си го обърнал към Себе Си (Деяния, 9). Петър пък бил беден галилейски рибар без образование (Матей 4:18).
И двамата имали грехове – Павел преследвал християните и одобрявал убийството на Стефан; а Петър, в нощта на изпитанието, три пъти се отрекъл от Христос (Деяния 8:1; Матей 26:75). И двамата се обърнали към езичниците и проповядвали идването на живия Бог. Проповядвали първо на иудеите, но не всички приели думите им. Напротив, преследвали ги и се опитвали да ги убият. Но и мнозина повярвали.
Апостолската проповед довела до разделение на еврейския народ. Израилтяните, които не приели Иисус като Христос, станали не християни, а иудеи. За тях се говори, когато се казва: „поради страх от иудеите“ (Иоан 7:13; 19:38; 20:19). Езичниците пък, които повярвали в Христос, се присъединили към Мойсеевата вяра, като последвали Закона не според буквата, а според духа. Те създали „Новия Израил“. Така и те станали израилтяни, но не по плът (чрез обрязване), а по дух. За тях Петър казва: „Вие преди не бяхте народ, а сега сте Божи народ…“ (1 Петър 2:9-10)

Константин Велики

Времето на мъченичеството трябва да се помни, за да се разбере, че свободата се постига със страдания, а понякога и с кръв. Преследването на християните от страна на езическата власт продължило почти 300 години.
Константин не просто прекратява гоненията, но и покровителства Църквата. Един държавник не може да няма отношение към нея. Причината е, че Църквата е пазителка на истината и затова държавникът, при всички неудобства, трябва да предпочете нея пред езическия култ.
При това положение „религиите“ в държавата не могат да бъдат равнопоставени; но и не е необходимо невярващите да бъдат ощетявани само затова, че са невярващи. Това е казано още от Мойсей, защото неговият „пришелец“ е невярващ или неясно вярващ. Такава е самарянката, с която говори Христос. Но това, че не бива да бъдат несправедливо ощетявани, не значи, че са „свои“. Те са „чужди“.
До Константин християните са се различили от езичниците; по негово време и след него, те започват да се различават и от разколниците и еретиците. Тогава се появява идеята за „православието“.
Държавата не е теократична, каквато е създал Мойсей, а монархическа.
Монархът решава множество практически дела по управлението, но по общи въпроси се съобразява с Църквата, тъй като в нея живее Духът; тя е Божието присъствие на земята. В нея няма единоначалие: тя се управлява от архиепископии, а правилата й се установяват на събори, където първият епископ е пръв само по чест.
Главните й езици са тези на Империята и Писанието – латинският и гръцкият. Някои богослови научават и еврейски.

Борис Първи

Цар Борис I прави в държавата си нещо подобно на това, което 550 години преди него е направил Константин – прекратява гоненията и лично се заема с покровителството на Църквата. И както Константин е трябвало да воюва с Лициний и привържениците му, които предпочели да продължат гоненията, така вероятно и Борис трябвало да преодолява съпротивата на дотогава единоверните с него български езичници.
Тогава етносът на българите се разделил, а така станало и с останалите етноси в държавата – едни останали езичници, а други станали християни. Те вече не можели да бъдат „свои“ помежду си. Появил се нов народ – този на славяноезичните българи–християни. Ето защо ние днес не образуваме един народ с българите, които населяват земите около Волга, а сме разделени – и не толкова, защото говорят друг език и населяват далечна земя, колкото защото преди векове са избрали исляма.
Образуваната в държавата поместна Църква е архиепископия и по същество е независима от Цариград още от самото начало. Тя и не би могла да бъде зависима, след като държавата е независима. Освен това тя въвежда богослужение на собствен, жив език и при това различен от гръцкия – славянобългарски.
Всичко това се случва само няколко години, след като Източната империя е преодоляла най-дългата църковна криза в историята си – иконоборческата. Така че Борис приема за страната си едно догматически изяснено християнство, което е станало такова след Седемте вселенски събора (последният през 787-ма) и множество поместни. Това е православието.
При това България се явява като християнско царство във време на усилващо се противостояние между римския и цариградския епископ, което заплашва вселенската Църква с разединение – както и се случва два века по-късно. Предстоящото отпадане на Рим, което е свързано и с възстановяването на Западната империя (800 г.), оставя вселенската Църква в положение, при което цариградският патриарх превъзхожда останалите епископи не само по чест, но и по власт – тъй като останалите три древни патриаршии, намирайки се извън държавата и в границите на мюсюлманския халифат, са отслабени и взаимодействието им с християните в Империята е затруднено.
Освен участието на римския епископ, Църквата губи и присъствието на латинския език; и така гръцкият остава единственият влиятелен език на богослужението и богословието. Положението вероятно и би останало такова, ако не беше независима България с нейния славянски език.
Ето защо действията на цар Борис трябва да се виждат като проява на Божия промисъл, според който Църквата трябва да бъде не просто вселенска, но и съборна – никой епископ да няма действителна власт над останалите и никой народ или език да няма привилегировано (властващо) положение. България на цар Борис поставя началото на славяноезичното православие, което достига най-голяма мощ и великолепие през XIX в., при управлението на последните руски царе (императори).
Затова и до днес България може да гледа на Русия като на своя духовна дъщеря, а на руските владетели – като на наследници на Борис и Симеон. Така че Русия ни е „своя“.

Екзархията

Движението за независима българска Църква и още повече неговият успех в началото на 70-те години на XIX в. изглежда като историческо чудо, сравнимо с успеха на християнството през първите 300 години след Христос.
Сравнявам ги, защото и двете движения се явяват в крайно неблагоприятна среда – без никаква външна опора и изглед за успех. Наистина, в началото екзархистите не могат да разчитат на никого. Както османската, така и руската империя гледат на православното население в близост до Цариград като на едно цяло и не виждат причини да го разделят в две църковни йерархии. Гръкоезичните фанариоти, които са сектанти и е редно да бъдат смятани за еретици, правят всичко, за да попречат на отделянето на българите. Католическите и протестантските мисии нямат изгода от църковно обединение на останалите в империята славяноезични християни, тъй като са забелязали, че фанариотският терор отпраща някои от тях към техните общности.
И въпреки всичко това движение, послужило си правно със султанския указ за веротърпимост от 1856, протича и постига целта си удивително бързо – за около 15 години. Нищо чудно, че почти веднага след това България постига политическа автономия и, независимо от волята на големите сили, почти пълно обединение в една държава; а след още 30 години придобива и независимост, като се доближава до положението на хегемон на Хемуския полуостров.
Всичко това е следствие от възстановянето на независимата й Църква.
Но това възстановяне не бива да се мисли просто като предпоставка за политически и военни успехи. Тя се възстановява пак по промисъл: този път не за да осигури съборността на православието – това тя вече е направила хиляда години по-рано – а за да може, чрез самото си съществуване, да свидетелства за тази съборност.
И нищо чудно, че въпреки съпротивата на лъжеправославните тя, един век след Цариградския Великден, постигна единението си с вселенската Църква.

Новата България

Екзархийското движение, което възстанови някогашната автокефалия на Църквата ни, доведе и до още едно разделение – между православни българи и българоезични антиекзархисти (гръкомани). Ние не сме „свои“ помежду си – и това е положението и днес.
И тъй, кой е българин или българка днес? Това е най-напред човек, който има смелост да изрича истината – и това е истината, прогласявана от Христовата Църква.
Той знае, че тя няма да е Христова, ако не е православна и съборна; и че точно съборността е онова, което неговите предци са спасили преди повече от 1000 години. Затова той ще пази тази съборност и днес, като разбира, че тя се крепи на автокефални църкви и различни богослужебни езици, от които вторият по чест и пръв по разпространение е езикът на неговите предци – старият български.
И както се е говорело за иудеи по плът и по дух, така може и да се говори и за българи по плът и дух. Ако някой е гражданин на държавата България и говори български език; ако родителите му са смятали себе си за българи и той самият смята себе си за такъв – тогава той е „българин по плът“; но все още не по дух.
А, от друга страна, българи по дух са онези, за които вече говорих, и които може и да не са били никога в България и да не знаят български език. Но те ще ни бъдат наистина „свои“. Такива хора ще спасят България и така ще угодят на Бога. Те ще създадат „новата България“.

Свидетелството

Ако някой се съмнява в истинността на казаното, би могъл да направи един опит, който може би ще го убеди. Известно е, че истината за най-важните неща често предизвиква бурно възмущение и дори омраза у онези, пред които бива изричана.
Опитайте и вие. Ако изречете тези неща, които съм написал тук – не точно, а по смисъл – ще видите, как около вас ще настъпи най-напред мълчание, после ще се чуят подигравки, а накрая ще видите и изблици на яростен гняв. Съветвам ви да приемете тези неща като свидетелство, че казаното тук е истина.

http://www.memoriabg.com/2015/05/23/svoi-i-chuzhdi/

3.
Празниците

Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг там, един работел това, друг онова, един бил православен, друг католик или нещо друго… Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим – заради доброто на всички ни?“
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула – събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Би могло да се каже: „За да бъдат приятели“. А за какво им е впрочем да бъдат приятели тогава? Ако е заради делничните работи, значи и празниците са част от работата. Но не са това. Може би приятелят е човек, с когото просто прекарваш приятно свободното от работа време. Даже и думата така звучи – „приятел“ е сродна на „приятно“. Така обаче пак излиза, че приятелството е от корист (за полза). Така празникът пак ще е като делника – събирате се, за да направите нещо полезно заедно.
Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината. Това е нещо съвсем различно от практическите дела, с които се занимаваме всекидневно. Защото тогава е важно не истинното, а „ефективното“; а колкото до истината, тя се „подразбира“. Обаче в истината има нещо неудобно, и то е, че тя разделя. Тя гласи точно „това“, а не нещо друго. Ето защо не можеш да се събереш на празник все едно с кого – не може с този, с който не сте съгласни относно истината. Ако истината се виждаше с очи или можеше да се пресметне, съгласието щеше да е лесно и всички щяха да са приятели. Тя обаче се вижда със сърцето, и ако сърцето е повредено – не се вижда. Тогава човек взима за истина всичко, което чуе; и поради това, колкото по-шумно и често се казва нещо, толкова по-истинно му изглежда.
Но истината не само разделя. Тя е и тази, която прави хората приятели, така че на празник те се събират „около нея“. И поради това се разделят с други.

Празниците 2

Въпросът за „празника изобщо“ е важен. Едно от нещата, които урежда Мойсеевият закон, е кои дни да бъдат празнични – и защо. В „Държавата“ на Платон също се предвиждат празници. Един мой професор постави понятието за празника в основата на своята философия.
Има хора, за които празникът е нещо неразбираемо: за тях той е просто „празен ден“, значи такъв, в който не се работи и поради това няма какво да се прави. Често той се използва за чистене и въобще за домакинстване: което значи, че се превръща в работен ден, защото в него се довършва несвършената преди това домакинска работа.
Празникът също се смята и за „почивен ден“: в него човек може да не става рано, да си полежи на дивана, да яде и пие повече и по-спокойно. Също може да се разходи сред природата и да се срещне с хора, с които не се е виждал скоро, а би желал или пък е редно да го прави.
Всичко това може да се нарече отмора или довършване на несвършената работа/задължения. За какво друго е празникът?
Един полезен отговор е, че празникът е време за припомняне. Според Платон знанието за важните неща винаги е припомняне – защото ако нещо си струва да се знае, то душата го е знаела и преди раждането, а човекът, тъй като е натоварен с тяло, го е забравил; и трябва да се погрижи да си го спомни и така да разбере кой е и какъв е този живот. Но и да не сме платонисти, пак бихме се съгласили, че животът не е само труд за насъщния, почивка и разни малки удоволствия. Освен тях в него има събития и теми, чрез които се свързваме с миналото и с целия свят извън всекидневието ни; а може би и с нещо отвъд него, което е извън времето. А кои са тези събития и теми?
Ето две всеизвестни: рожденият ден и именият ден. В единия благодарим, че сме живи, а в другия – че сме точно тези (защото името е това – то казва, че това същество е „този човек“, и при това го свързва с някого или с нещо отвъд него).
Освен това има ден на сватбата, ако се е случила; дни на обществото, от което сме (добре е да се знае кое е то) и дни на Бога.
Тези празници, подобно на небесните тела, отмерват времето; и освен това ни припомнят какво има в него, а също и извън него.
И така напълват ума ни с мисли, а сърцето – с радост

4.
Кои сме „ние“

Не е възможно да бъде поробен човек, който има съзнание за своето достойнство.
Но това достойнство не е следствие от личните способности, развити през краткия му живот, а още по-малко от придобитото в материален и властови смисъл. То е „наследството“, за което може да научи.
Затова въпросът: „На какво си наследник?“ е добре да се задава по-често. Наследството, което трябва да ни интересува, не е нещо за правно „узаконяване“, а по-скоро за разпознаване (проумяване). И когато се опитваме да го проумеем, ние се заемаме с изследване, което ни прави богати и поради това много трудни за „купуване“.
Като натрупваме в ума си онова, което ни е завещано и се осмеляваме да го изречем, ние научаваме кого и какво „представляваме“; и се досещаме, че имаме богатство, което никога не сме си представяли, макар понякога да сме чували да се говори за него.

…

И тъй, ето началата на нашето „ние“, изградено и споделяно от идеолозите на България:
Вярата на източната, вселенска и съборна Църква
Собствен богослужебен език и автокефална Църква – заради съборността на православието
Отхвърляне на езичеството, ересите и разколите.
Яснота за мястото на България в потока на историята, който минава през Иерусалим, Рим, Константинопол и Москва
Съзнание, че народът се ръководи от царе и живее около Църквата; и е път, в който се редуват успехи и падения, и че тези падения са за вразумяване и спасение.
Разбиране, че човекът се създава чрез устното и писаното слово, което е и образование – първо духовно, а после и светско.
Сигурност, че никой човек не е създаден като по-висш от друг; и че всички могат да участват в делата на спасението, изкуствата и благоденствието.

„Българската нация“

Защо се говори с такава лекота за „успешна държава“, а почти никога не чуваме да се каже „успешен народ“ или поне „успешна нация“? Дали защото патриотизмът и национализмът в наше време са нещо лошо и властта гледа с неодобрение на тях? И не „наше“ в смисъл на последните 10 години, а повече от 70 години – от края на Втората световна война.
Да се насочва вниманието към държавността или по-точно, към „успешността“ на една или друга държава е подход, аналогичен на този след Втората световна война, когато за „народ“ се говореше много и положително – че ето този народ бил трудолюбив, гостоприемен, мирен и прочее. Но същевременно се провеждаше системно гонение на Църквата, което, разбира се, беше нападение срещу народа – защото тя е като негова душа. Така че думата се употребяваше често, но замисълът беше обезличаването на всеки народ и превръщането му в „нация“ – значи в онова, което има държава, общ език, някакво историческо самосъзнание, но няма Църква, а най-много нещо, което да я имитира. Тоест, душата му е премахната и заменена с нещо друго.
Следващата стъпка е премахването на нациите. Тогава за народ не се говори или се говори като за нещо архаично, някога съществувало; а се коментира „нацията“, нейното формиране и каквото се представя за нейни успехи или провали. Така у нас преди време се появи крилатата фраза: „Ние сме нация техническа.“ Хората се забавляваха с „техническото“, но не забелязваха важното – че ги наричат „нация“.
А това вече беше знак, че и редът на „нацията“ е дошъл, защото тя съществува само докато в основата й още стои някакъв народ или етнос, дори той да е преследван. Но когато народът/етносът бъде премахнат или достатъчно отслабен благодарение на разбиването на Църквата му, както и на усилената емиграция и имиграция, тогава и нацията отслабва и на свой ред отива в миналото.
Казаното дотук ни отвежда към мисълта, че въвеждането на темата коя държава е успешна и коя не, е част от технологията за премахването на самите държави: което премахване би било трудно и нетрайно, ако преди това не са унищожени народът и неговият заместител – „нацията“. Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра на нечие внимание и се коментира неговата история и постижения, а когато влиза в разумно общение с другите народи, имайки, или стремейки се да има своя Църква, държава и жизнеспособно общество. И неговата цел не трябва да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и унищожението на други народи, а щастливият съвместен живот с тях.
И при този живот всеки запазва своето лице, което е също така необходимо, както е необходима личната свобода за щастливия съвместен живот на хората.

Причината за съществуването ни

От най-стари времена народите са се отличавали едни от други според езиците си. И при нас – в старите ни книги – се вижда, че думата „език“ означава „народ“.
Множеството народи се появили тогава, когато езиците на хората се разделили при Вавилон. Накрая, след идването на Христос, народите би трябвало да приемат Словото Му и отново да се съединят – но вече чрез църквите си и като запазят различията помежду си. Те могат да живеят в общи държави и така на пръв поглед да се „преливат“ едни в други; но няма да се смесят. Различните езици ще бъдат запазени, и то благодарение на богослужението в отделните църкви-сестри; също и на това, че всеки православен народ ще има някъде и своя държава.
Освен това всеки ще има свое историческо съзнание; разказ за своето участие в разпространяването на Словото.

Знам, че това въведение към въпроса за съществуването на България няма да задоволи всекиго. Но и не всеки от говорещите български има заслуга за опазването на моята страна. Хората имат различни намерения и поради това живеят различно, четат и слушат различни неща. То е, защото имат свобода на избор.
Ако човек вярва в Бога и мисли за историята, той би трябвало да взима предвид и Неговото участие в нея. А то е промислително: Бог причинява едни неща и допуска други заради спасението на човека.

Относно България.
Мнозина са чували и знаят, че усилването на българската държава и постоянното й установяване на Хемуския полуостров – което значи, отвоюването му от Константинопол – се случва през първата половина на IX в. Решаваща стъпка към това отвоюване е превземането на София от войските на хан Крум. И по същото време – придобиването на градове по южното Черноморие (Несебър), вече недалеч от столицата на империята. При управлението на следващите ханове и царе, това положение се запазва и затвърждава.
Почти по същото време се възстановява Западната империя – папата признава Карл за „римски император“. Така римският епископ получава държавна подкрепа, каквато не е имал от средата на V в. По-нататък, дори след преодоляването на иконоборството на Изток, напрежението между Рим и Константинопол нараства. Фактическото разделение между тях се случва още тогава – два века преди формалното от 1054-та.
Това означава, че през IX в. константинополският патриарх се е оказал в привилегировано положение спрямо останалите предстоятели на съборните автокефални църкви. Всички те, с изключение на грузинската, вече се намирали в границите на арабския халифат. И точно тогава, недалеч от столицата, се появява християнска държава, чийто монарх претендира за независимост от и равенство с константинополския император; а предстоятелят на църквата й – с патриарха. Силата на тази държава и независимостта на нейната църква позволява да се опази, след отделянето на Рим, съборността на цялата Църква. Това е историческият смисъл от въздигането на България.
Съборността е необходима: тя е принцип на църковния живот, установен на иерусалимската среща на апостолите (Деяния, 15) и потвърден в Символа на вярата. Поради това удържането й чрез появата на християнска България трябва да се мисли за проява на Божия промисъл, насочен към опазването на Църквата и чрез нея – към спасението на всички хора.

Различието на езиците – особено когато те станат богослужебни – съдейства за независимостта на църквите. След отпадането на латиноезичния Рим за съборната Църква е било нужно да се яви друг език, който да бъде равностоен на гръцкия: ако не чрез древността на писмената си форма и на светите писания, то поне чрез своето разпространение. По различни причини това не се е удало на древни езици като коптския, сирийския, арменския и грузинския. Тази роля беше поета от славянския – и той я запазва и до днес.
През вековете оцеляването на славянския, като втора и необходима езикова опора на съборността, беше подложено на изпитания. Някои от славяноезичните народи бяха въвлечени в отделилата се латиноезична църква. През ХI-XII в. България беше лишена от държава и независима църква; а през ХIII-ХIV в. Русия беше разбита от монголите.
И все пак след Борис I, вече повече от 1100 години, не е имало време, когато езикът на славянското православие да е оставал напълно незащитен – без подкрепата на независими църкви и държави. Гонението през ХХ в., на което бяхме свидетели, засегна цялото славяноезично православие – и руско, и сръбско, и българско; и все пак богослужението не беше прекратено и оживя.
И какво се случи през тези векове с България? Тя бе поглъщана или поставяна в зависимост от три империи – гръкоезичната (римска) през ХI-XII век, ислямската (турска) през ХV-XIX в. и атеистичната (руско-съветска) през ХХ в. Сега, в ХХI век след Христос, страната бива поглъщана от четвърта, неоезическа и плутократична – североатлантическата. И пак, както е възможно, запазва участието си в общата Църква и съдейства за нейната съборност. Това е смисълът от съществуването на България – удържане на съборността. Това трябва да се произнася и да се помни. И всеки от нас, като помни това наследство, да живее и да свидетелства за него.

Това „помнене“ е проява на историческо съзнание – знание, че си част от общност, живееща във времето. Историческото съзнание, за което говоря тук, се удържа с помощта на език, църква и държава; и от своя страна то самото им придава живот.
От тях трите най-крехка е държавата. Тя най-лесно бива разрушавана. Пример за това е и България. Ние съществуваме като славяноезични православни християни „от България“ вече повече от 1100 години; но за това време сме имали държава (и то понякога зависима) за по-малко от 500.
Може би и поради това „отцеругателите“, за които споменава Паисий, така ревностно хулят държавата ни – те усещат, че тя е най-уязвима, лесно може да се срине.
Църквата (за поместната говоря – автокефална или автономна) е по-устойчива. Тя може да живее – и то дълго – и без държава, „на която“ да е църква.
Ето, българската църква се възстанови през XIX в. (и то сама, без външна помощ) в границите на ислямската държава; част от руската църква оцеляваше през ХХ в. из други държави. Но и в самото начало: цялата съборна Църква живя 300 години след основаването си в рамките на враждебна за нея държава – древноримската.
Най-устойчив от тях трите е езикът. Ето защо се случва онези, които шумно отричат държавата ни и пренебрегват църквата й, лицемерно да възхваляват българския език. Тъй като са страхливи, те се отнасят почтително към него. Това е заради силата му: усещат, че е труден за унищожаване и оцелява в най-големи несгоди. Той успява да живее и чрез хора, които са загубили историческото си съзнание – не помнят от кого и как са го наследили.

Тези четири опори на „това, което сме“ – държава, църква, език и историческо съзнание – създават собствени за тях знания, които се превръщат в науки. Тези науки от своя страна укрепват самите „опори“. Това са правото, богословието, филологията и историята.
Така че, като ценим и овладяваме всички науки, нека помним, че тези четирите са особено важни са нас – и винаги са били. Ако погледнем старите ни книги, ще се уверим в това.

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател или водач на движението.
Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I. То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.
В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка. След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).
После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени от общността на „екзархистите“.
Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.
Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички и поради това е естествено всички да сътрудничат.
Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I, Гавриил Кръстович) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От успението на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.
Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

5.
Национализъм и комунизъм

Днешното време е все още многогласно – човек може да говори открито, ако желае. Освен това то е и тревожно: усеща се наближаването на голяма промяна (или катастрофа). И така подсеща хората да помислят за себе си – кои са те, събрани заедно. И дори настоява за такива мисли.
Така че нашето време е подходящо да се мисли за България и да се потърси „нейното“; да се открива и създава нейният характер; да се отглежда надеждата, че тя, тази „страна“, ще облагодетелства света – както вече го е правила.

„Ние“-то

„Ние“-то се създава най-напред в мисълта. Защото е напълно възможно хората да са в добри делови (професионални) или съседски отношения, и пак да са си чужди. Когато сътрудничат, те сякаш се сближават, но това е по необходимост – иначе няма да довършат започнатото.
Но как да станем „свои“ с някои, които не са ни нито роднини, нито съседи, нито колеги, нито „делови партньори“? А е нужно, защото човек трябва да обикне хората.
Ако някой мисли, че безкористната (заради доброто) любов не е необходима за истинския живот, той може да не чете нататък.
Не е странно, че и днес в държавата България хората силно се напрягат всеки път, когато стане дума за „националното“. Това не е изключение – и на други места е така.
Защо се случва? Защото „националността“ изглежда като един от малкото пътища към безкористната заедност. Когато някои говорят с ентусиазъм за нея, те казват приблизително следното: “Ние сме такива и сме заедно, защото родителите ни и предците ни са били такива и заедно; наш дълг е да останем като тях“.
Защо е това? Защото хората усещат, че е красиво да бъдеш заедно и при това в мир с някои други, но без никакви практически съображения, без изгода, а само защото отдавна сте си „тези тук заедно“. И това усещане е добро; то е догадка, че трябва да има любов между хората.

Затова и онези, които под разни предлози хулят страната си, са отвратителни. Те го правят понякога и за изгода, но по-лошото е, че го правят и само за „удоволствие“.
Това е защото са против любовта – мразят я, и поради това им е приятно да я рушат. Това е смайващо, но е несъмнено и очевидно. Защото любовта силно дразни някои; тя ги „вбесява“.

Национализъм

И ето сега да видим за национализма. Какво е той? Някой харесва „нацията“ си, значи някакво голямо (милионно) общество с общ естествен език, историческа памет, държава и прочее, което незнайно защо някога се е „формирало“.
Това прилича на любовта към някоя приятелска компания, която се е събрала незнайно защо и за колко време, но има изгледи да прекара добре.
Каква любов е това? Човекът просто е доволен, че му се е случило да бъде сред хора, които му изглеждат приятни – защото са се оказали „наши“. Но тъй като такова общество няма друга цел освен задоволството, че сме си „наши“, то винаги може да се замени с друго, което също да се приеме за „наше“.
И няма значение, че приятелските общности са мимолетни, а „нациите“ – дълголетни. Общото е, че човек гледа на тези общества като на нещо случайно, което няма друга цел освен приятното прекарване. Ето това е „користната причина“ за мнозина да хулят родината си – те намират, в нея не се живее достатъчно приятно.
Така че националистът е човек, който е привързан към нацията си поради усета, че трябва да обича и непознатите; но, от друга страна, той е избрал общност без смисъл на съществуване и без ясен образ: за него тя е просто „заварена“.
Някой ще каже: „А не е ли така и с роднините“?
Не, защото роднините са „точно тези“ хора – малко на брой и добре познати. Животът на всеки от тях има смисъл – и той е любовта и безсмъртието. А какъв е смисълът от живота на „нацията“? Може ли тя да обича някого? И защо й е да е безсмъртна?
Така че не е едно и също да обичаш хора и да си националист. Националистът е привързан към някаква заедност, която се стреми към безкрайно оцеляване тук на земята – а това е безполезно и безсмислено. Също както е безсмислено да желаеш на хората да са вечно „живи и здрави“ тук, в този свят.
Поради това е по-добре да избегнем тази съмнителна обич към „нацията“ и да потърсим друга общност – такава, която да се стреми към вечното.
Според християните това е „народът“. Той се стреми към вечното, тъй като има задача да служи на Бога. И държавата е заради това, и царството й. Такъв народ бива обичан и заслужава любов – защото служи на Бога, който е Личност. Защото онзи, който е способен да обича, заслужава любов. И освен това – любовта превръща онзи, който я преживява, в личност.
„Но къде е този народ?“, ще попита някой. Въпросът означава: „Колко са тези хора?“
Ами колкото са, толкова! Бог казва: „Където се съберат двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях.“
Но това не значи, че има много български народи. Не, той е само един.
И тъй, когато някой каже: „Аз обичам народа си, но не вярвам в Бога“, той вече престава да обича какъвто и да е народ и става националист – „обича“ нацията. Или, казано на езика на Писанието – прави си идол („телец“). Тъй като престава да живее с любовта, която е насочена първо към Бога, с Когото той има връзка чрез народа си; а този народ се е родил тогава, когато е придобил своя Църква.
И така, заменяйки любовта към сънародниците си-единоверци с тази към „народа въобще“ (народ сам по себе си, тоест без Бог, което значи – „нация“), той престава да обича хората наоколо, макар и все още да не ги мрази „като цяло“.
Затова пък намразва други – „чужденците“.

Комунизъм

Тогава идва комунизмът.
Той казва: „Съгласни сме, че Бог няма, а има само една архаична организация, която претендира, че Му служи. Но това е заблуждение, и то умишлено; и тъй като ние държим на истината, ще премахнем и заблуждението, и източника му. Защото се грижим за нашия народ (тази дума все още се употребява, защото националистите, които са им съюзници в атеизма, я харесват). Затова не само ще отречем Бога изрично и официално, но и ще премахнем Църквата.“
Но все пак не смеят да я премахнат, а само я оклеветяват и „опаковат“ в своите фрази: и ту я наричат „опиум за народа“, ту казват, че „ го е съхранила през вековете“.
Грешката на комунизма е, че той се втурва в пряко гонение на Църквата; и точно чрез гонението не позволява на хората да забравят, че тя съществува, че им е водач, и че те самите не са „нация“, а „народ“.

След комунизма

После комунизмът беше сменен от по-хитрия й враг – либерализма (или както и да се нарича това, което имаме днес).
Той казва: „Ние не сме против Църквата, а само искаме равнопоставеност с останалите църкви и изобщо права за всички.“ Затова либералът одобрява и хвали всеки разкол така, както комунистът хвалеше някогашните ереси, смятайки ги за „форма на борба срещу управляващата класа“.
Но на либерала вече му е неприятна и самата дума „народ“, и дори едва напомнящата за него „нация“. Той изтиква тези думи настрани, натоварва ги с лоши значения и, надявайки се да унищожи народа, атакува неговия водач – Църквата. Това е друг начин да се воюва с нея.
Националистите не познават народа. Те не знаят, че той, подобно на Църквата, е лице, и затова правят от него идол. Те не винаги я преследват. Затова пък сектантски се нахвърлят върху други народи (общества) и така, чрез омраза на „национално“ основание, разединяват човечеството.
Комунистите ухажват народа и агресивно го отделят от Църквата, с което подготвят унищожението му. Същевременно се представят за световни миротворци и обединители на човечеството, като предлагат на всички „равенство и справедливост“ – но без Църква.
Либералите (или както и да се наричат) го нападат фронтално – по същия начин, по който комунистите нападат Църквата. И пак се представят за обединители на човечеството, като предлагат „свобода и права“, но вече без народи.
Всички те са врагове на народите – и врагове на България.

6. България и Гърция (интервю)

– Имат ли сходни традиции българите и гърците?
– Без съмнение. Българите и гърците повече от хиляда години имат една и съща религия и поради това традиционните им празници – седмични, месечни и годишни – са едни и същи.

– Как бихте определил културните различия между България и Гърция?
– Те се дължат преди всичко на географските условия и климата. В Гърция е по-топло и поради това хората прекарват повече време извън домовете си. Поради това те изглеждат по-подвижни и по-приказливи. Там обработваемата земя е по-малко и затова гърците сравнително малко се занимават със земеделие. Те разчитат повече на корабоплаването и свързаната с него търговия, тъй като живеят близо до морето. През последните десетилетия благодарение на морето туризмът се превърна в предмет на износ и заема важно място в живота на гърците. В България се отделя повече внимание на земеделието, а също и на занаятите. Освен това българите много ценят образованието, особено езиковото. Един от най-уважаваните празници в България е този на „буквите“ (писмеността).

– Какви са Вашите впечатления от културните забележителности, които сте посетил в Гърция?
– Културните забележителности са свързани с античността, християнството и традиционния бит. Аз съм античник по професия и затова съм се потрудил да посетя повечето от паметниците на древната цивилизация – тези в Атина, Пелопонес, на егейските острови, а също по малоазийското крайбрежие. Християнските забележителности са още повече, намират се на същата територия и са много древни – още от първите векове след Христа. Но християнската традиция, за разлика от древногръцката, е непрекъсната – както и в България. Тя продължава през византийската епоха, през вековете на османското владичество, и достига до днешния ден. Гръцкият традиционен бит, който в сегашния си вид се е формирал в поствизантийската епоха, е запазен най-добре в планинските области и много прилича на българския.

– Според Вас добър ли е диалогът между България и съседна Гърция, предвид това, че работите повече от 20 години като преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология?
– И двете страни полагат усилия да поддържат добри отношения. Това е наложително, тъй като държавите ни са съседски и несъгласията могат да прераснат в конфликти, които нанасят голяма вреда на двата народа. Това се е случвало в миналото. През последните години и особено след 2007-ма, контактите много се улесниха; и двете страни, за щастие, живеят в мир. Но добрите отношения изискват непрестанни усилия – те не са нещо дадено, което се съхранява само.

– Има ли сходства между класическото образование в България и съответно – в Гърция? Вие преподавал ли сте на гръцки студенти?
– Има сходства, но и чувствителни разлики. В Гърция преподаването на старогръцки език и литература започва още в училище и е по-разширено. В университетите вниманието е насочено повече към гръцкия, отколкото към латинския. В България учениците, които се интересуват от старогръцки, се насочват главно към Националната класическа гимназия (НГДЕК). В специалност Класическа филология в СУ на гръцката и римската древност се отделя еднакво внимание; а изучаването на латински във висшето образование има превес над старогръцкия. Не съм преподавал в гръцки учебни заведения, но имам впечатления от висшето образование в Гърция. Завършил съм Философския факултет на Атинския университет със специалност „Езикознание“.

– Можете ли да посочите думи в нашия език, чийто произход е старогръцки? Да разгледаме произхода и значението на думата „диалог”, например?
– В нашия език има много думи от гръцки произход, които са преминали в него с посредничеството на западните езици; които пък са навлезли в тях чрез латински. От друга страна, много от думите, употребявани в Църквата, също са гръцки, тъй като България е приела християнството от Константинопол; и е имало времена, когато нашата църква е била част от Константинополската (Цариградската). Думата „диалог“ идва още от античността. Тя е образувана от представката „диа“ и съществителното „логос“, и може да се преведе като „разговор“. Но гръцките думи в българския, както и повечето европейски езици, са неизброими, особено в областта на образованието, религията, науките и изкуствата. Примерно – „история“, „география“, „математика“, „физика“, „философия“, „теология“, „теория“, „практика“, „политика“, „поезия“, „драма“, „театър“, „епископ“, „патриарх“ – всички тези думи са гръцки. Освен това и много от личните имена идват от гръцки. Примерно: „Николай“, „Георги“, „Димитър“, „Петър“, „Александър“, „Стефан“, „Теодор“, „Васил“.
(за БТА)

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.
Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.
Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).
Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.
През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.
Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.
Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.
През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.
Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.
Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

7. Завръщането

Императорът на Рим, покрай другите си звания, е бил наричан и patеr patriaе – „баща на родината“.
„Patria“ може да се преведе и като „отечество“, но в латинския език тя е от женски род. Значи и тогава е имало чувство, че родината трябва да е в женски род; била е усещана като „майка“.
Но където има майка, има и баща. В държавата на римляните за баща е бил обявен императорът, който при това е бил наричан и „бог“ – и наистина са му били отреждани почести като на бог.
Но тъй като е бил само човек, той е умирал и е бил заместван от друг, който също е ставал бог. И така боговете се умножавали без ограничение, и мнозина са мислели, че така трябва да бъде.
А ние, християните, имаме един Бог – Христос. И казваме, че той е глава на Църквата и мистично мислено – неин съпруг. Но Бог така е устроил нещата, че в това тайнствено тяло на Едната Църква участват няколко, които са поместни, и които наричаме „сестри“. Около тях се пораждат народи – и е по-добре да се каже, че народите се „раждат“ от тях.
А когато казваме „страна“ е добре да мислим, че това е земният дом и облекло на Църквата, от които тя се нуждае, за да отглежда народа си и да го пази от неговите врагове. Тези врагове не са от плът, те са духовни – но във войната си служат и със земни средства.
И тъй, „България“ – това е земният дом, облекло и въоръжение на една от сестрите-църкви. България не е „куп неща“. И тя живее, но първо чрез църквата си. Тя ни е „родина“, наследили сме я от бащите си. И не е чудно, а е справедливо, че след много векове на пленничество тя беше спасена от една своя сестра – друга „страна“, която други хора също наричат „родина“.
Случва се човек да се отдалечи от родината си; с това той се отдалечава и от Бога. Това не е необикновено, обичайно е, и се нарича „грях“. За такова отдалечаване е разказано в Евангелието – в притчата за блудния син. Тогава отдалечилият се младеж е застрашен от гладуване и смърт. Става дума за духовно гладуване и духовна смърт.
Затова е нужно човек да се върне към родината си. По този път той се връща и към Бога, и по-пряк няма. Завръщането става не в пространството, а в душата; и става явно чрез словото.
Та ако говорим добре за родината си, значи сме на път към нея, а ако говорим истинно – значи сме се завърнали. Така помагаме и на нея, но още повече на себе си. Завръщаме се към живота.

*

280

Въведение

Част 1

След Наполеоновите войни „обединеният Запад“, ръководен от Британия, имаше само два геополитически конкурента – Османската и Руската империи. Унищожението на първата се случи след договаряне между Запада и Русия – първо беше създадена Гърция, а след това и останалите държави на Хемуския полуостров. Макар и православни, влиянието на Русия и Запада върху тях беше приблизително равно.
Двадесети век започна с война за окончателно изтласкване на мюсюлманската държава от Европа, но тя – сякаш неочаквано – прерасна в общоевропейска и световна война. Османската империя беше унищожена и за кратко на ръба на пълно изчезване, което тя предотврати с отказ от повечето си територии, превръщане в национална държава (Турция) и радикална реформа, след която от миналото бяха запазени само езика и религията. С помощта на Америка британската хегемония над континента се укрепи, а усилията в световен мащаб бяха насочени към премахването на Русия, като последен противник. Така че ХХ век беше век на войната между Русия и англоезичния Запад.
В течение на тази война, която би могла да завърши в наши дни, западна Европа беше „изравнена със земята“. Не по начина, по който Рим изравнява Картаген и Коринт (буквално), а така, както се справя с Македония – разделя я на части и я превръща в провинция под едно название. „Рим“ в този случай се оказаха по равно Русия (като СССР) и САЩ. Русия два пъти се „реформира“, като през Студената война беше една от двете световни сили, а сега е една от трите. Британия изостави превърналия се в изцяло американска провинция ЕС, опитвайки се да бъде за Запада това, което е Турция за ислямския свят – вече не империя, но все пак влиятелна (надрегионална) държава.
През всичкото това време бившите западноевропейски колонии по света се усилваха икономически и политически. Китай надмина всички на Изток и стана „свръхдържава“. САЩ и сателитите му загубиха войната в Сирия, а с това и надеждата за абсолютно господство над останалите. Сега предстои договаряне между „трите сили“ и опит за установяване на друг световен ред.

Част 2

От около 50 години (мисля, от средата на 1960-те, след Карибската криза) сме в нещо като „постсвръхчовешка“ епоха.
Преди това, покрай ВСВ пък и не само, беше време на „гении“ – главно в идеологията и политиката. Но отказът от „гореща война“ доведе до отслабване и на студената и до едно съгласие между силите, че е за предпочитане да се живее по-спокойно. Тогава се оказа, че няма и такава нужда от гениалност, поне не от политико-идеологическа. Но тъй като гениите не можеха да бъдат отменени изведнъж, се направи отстъпка – че ще има гении, но те ще са по-скоро в науката, изкуствата и също (добра идея!) в религията.
Може би една решаваща стъпка в тази посока беше отменянето на Сталиновата „гениалност“ и заместването й с „чудовищност“ – и то без да има очевидна необходимост от това, тъй като Сталин не беше загубил война – какво му пречеше да си остане гений? Но не остана, тъй като вървеше процес на отказ от всички тях.
Беше запазена за известно време гениалността на Маркс и Ленин, но вниманието се насочи към Айнщайн (par excellence!), купищата нобелови лауреати (нещо като „гений на годината“) и разни по-архаични персонажи (Шекспир, Леонардо да Винчи, дори и гръцките атомисти). Това бяха по-глобалните гении, но имаше и множество локални, у нас примерно – Ботев.
С християнството беше трудно, защото то си е по природа непримиримо, така че е по-лесно да обявиш светиите за несъществуващи, отколкото да ги наречеш гении. Но пък се намираха ясновидци (Ванга!) и популярни „учители“.
Това имам предвид, като казвам „неоезичество“ – то търси свръхчовеци, под някаква форма. Това са неговите богове и герои (хероси).
Но след официалния отказ от студена война при Горбачов процесът на премахването им се ускори, така че идеологическото пространство изведнъж се демократизира – важни станаха правата на човека, а не способностите му.

1.
За Украйна

Добре е във време на война човек да знае на чия страна стои. Не всеки ще стреля или взема политически решения, но всеки би могъл да каже накратко какво мисли – кое е справедливо.
Нека да кажем спокойно и без гняв – Западът (англо-американският Запад) сгреши. Сгреши, защото повярва, че делата му ще остават винаги безнаказани. Така мислеше и Хитлер. Видяхме войните в Ирак, Либия и Сирия. Само специалистите могат да изброят десетките незаконни, нечестни или крайно съмнителни смени на правителства и президенти къде ли не по света за последните двадесетина години. И ние в България видяхме едно-друго (1996/7, 2013).
Атаката срещу Украйна беше проведена по инерция и от хора, които губят връзка с геополитическата действителност, макар че само с това се занимават. Страната е твърде голяма и твърде близо до Москва. Тя не може да стане “една по-голяма Грузия” или “една по-източна Полша”. Да, там има нацисти и либерал-фашисти, там са и неизбежните продажници/опортюнисти. Но не всичко може да се реши с пари. Дори не и с много пари. А Западът (и по-точно няколкото групировки, заграбили финансовата, медийна и всички останали власти там) от двадесетина години мисли точно така. Ще дадем пари (които сами печатаме), а ако не свършим работа, ще упражним насилие.
Но всяко следващо нападение им носи все по-малко плодове. Ето, Украйна беше провал. Президентът Янукович в последния момент (ноември м.г.) съобщи, че няма да участва в унищожението на собствената си страна. Невъзможно е да не е знаел какво го очаква – точно затова и отлагаше толкова дълго съобщението, че няма да подпише “асоциацията”. Когато си невъоръжен, а имаш насреща си изнудвачи и убийци, може да се наложи да хитруваш. Правителството му все пак можеше да изгони въоръжените протестъри от Киев, но щеше да си спечели име на васална диктатура. Да го получи впрочем, и то от тези, които все раздават етикети – кой е кървав диктатор, кой е еди-какво си…
С тези етикети се плащат услуги (предателства) и се подготвят убийства. И това не го знаят само децата и глупците. Но щом бизнесът върви… А върви, щом аз и досега имам студенти, които вярват на Би Би Си (или “в Би Би Си”). Такова промиване на мозъците не беше по силите на целия СССР заедно с околностите му.
Сега Русия съобщи, че няма да търпи този колективен Хитлер (САЩ-ЕС). Казвам го без притеснения, че някой ще ме обвини в недостатъчен патриотизъм. Дал съм си труда да помисля какво значи да си патриот. Аз и сега смятам, че Македония и част от Беломорието трябва да са български, но не мисля, че е добре да ги получим като подарък за сътрудничеството си с някакви расисти.
Никой да не си мисли, че Западът ще посмее да воюва с Русия “наистина”. Който твърде дълго си е служил само с подкупи и подлости, той става сребролюбец и подлец. А такива хора винаги са страхливи. Това се отнася както за западните (и днешните прозападни) политици, така и за тези, които им плащат. Така че те ще пооплачат човешките си права и след като са изиграли каквото си знаят, сами ще поискат преговори. Впрочем вече го правят.
Не е важно дали Крим ще стане пак руски, макар че е много вероятно. Но Украйна непременно ще влезе в Евразийския съюз. И то изцяло. Ще има едно споразумение, според което ние – южните българи заедно с държавата си – ще останем в ЕС. Не е кой знае какво, но човек може и трябва да се грижи за родината си при всякакви условия.
Тези събития ще се отразят положително у нас. Първо, Българската православна църква (заедно с всички други православни църкви) ще бъде оставена на спокойствие. Защото това ще бъде едно от условията на споразумението.
После, протестърите ще забравят революцията и ще си потърсят някаква работа. Може пък да са способни и на нещо, различно от лъжи и вандалстване.
Най-сетне, поради нормализирането на отношенията с Изтока ще се съживи и икономиката. Западът е в застой и това ще продължи дълго. А ние нека да уважаваме и обичаме България.

2.
Парижките събития

Дали някой ще възрази, ако кажем, че за сериозните неща е добре да се говори сериозно? Може би не. Но когато трябва да изброим нещата, които ще наричаме „сериозни“ – ето тук вече сигурно ще има несъгласия.
И тъй, ислямът религия ли е? Който не е съгласен, да каже: „Не.“ Аз пък мисля, че ислямът е религия. Това не значи, че съм или че се готвя да стана мюсюлманин. Но че мюсюлманите вярват, че Бог съществува, смятат Го за свят и се обръщат към Него в молитвите си – в това не се съмнявам. А какво точно мислят за Него, как го почитат – това не знам добре. Не съм чел тяхната книга, не зная и езика, на който е написана. Чувал съм, че има разлики между тях – между мюсюлманските общности, искам да кажа. Но и между онези от нас, които наричат себе си християни, също има разлики – и в мислите за Бога, и в начина на вярата, и в делата ни. И винаги е имало.
И на християнина харесва ли му някой да се изразява подигравателно за Бога и светиите? На мен не. Също така не ми харесва да хулят моя народ, който живее около църквата си; и държавата ми, която ги пази.
А какво е казано в Евангелието: „Правете на другите това, което искате и те ви правят.“ Значи и обратното – не им правете това, което не искате да ви правят. Затова и аз не се изказвам презрително за религиите – нито за исляма, нито за юдаизма, нито за други. И за католиците и протестантите не говоря с оскърбления. Нито за който и да било народ и неговата държава. Защо е нужно? За да покажа, че съм свободен? Аз съм свободен, защото следвам истината. Свободният не унижава хората – нито с дела, нито с думи.
Ето какво е направил веднъж нашият Бог – Той ни е пример и като човек. Веднъж седнал при един кладенец и разговарял с една самарянка. А самаряните вярвали в Бога, но не както юдеите. И затова юдеите не общували с тях, дори не ги доближавали. И тя го попитала: “Как ти, който си юдеин, говориш с мен, самарянката?“ А той наистина говорил с нея, и то надълго. Дори учениците Му се учудили. И едно от нещата, които й казал, било: „Спасението идва от юдеите.“ Значи не бил самарянин, нито съветвал някого да бъде. Освен това жената била и прелюбодейка. Той знаел това и й го казал. Но не я оскърбявал, нито й се надсмивал. И тогава самаряните го поканили да остане в техния град – на гости. И Той останал за два дни.
Е, какво да правим? Да се надсмиваме над вярващите, за това, че са вярващи? И ако сред тях се намерят убийци, заради тях да убиваме и невинни (защото сме чували, че вярват като тях)? Да ги ограбваме и в бъдеще? Колко хора загинаха в Ирак от 1991 досега? В Либия? В Сирия? За родените там говоря и за мирните хора. Защо не виждам влиятелните европейски и американски медии да се тревожат за тях?
Мога да кажа защо. Защото според множество влиятелните европейски и американски медии едни са повече хора, а други – по-малко хора. И поради това за едни следва да се скърби, а смъртта и страданията на други са статистика. Как се нарича такова мислене и поведение?
Нарича се фашизъм.

…

Въобще оплакването, воплите и мрънкането са лошо нещо и неподобаващо на сериозен мъж; но и на разумна жена не подхожда.
Много хора след 1989-та сметнаха за уместно да въздишат, че били жертви на комунистическия режим. А България, като участник в германската (защо само „хитлерова“? Германска си беше, пък и общоевропейска) коалиция, не беше ли във война със съветска Русия? Беше. И загуби войната, заедно с останалите в тогавашния „Европейски съюз“. И после била включена в областта на съветското влияние? Ами как иначе? За какво се водят войни, ако не за завоевание, или поне обезщетение за нанесени вреди?
После тук имаше хора, които пострадаха, някои невинно, а други не съвсем невинно. Това също е следствие от загубена война. Не ви се искало да пострадате? Трябваше бързо да идете при победителите (едните или другите) и да им предложите услугите си. Някои точно така направиха.
Това беше след 1944-та. Ето сега, 1989-1991: нова загуба, пак проблеми. Не ви е приятно да страдате като жители на страна, загубила война? Ами решението е същото, отивате при победителите. Нали мнозина отидоха. Е, значи поне този въпрос е решен. Защо им е нужно оттам да се изказват лошо за родината си? Сигурно за да обяснят защо са се преместили. А какво има да се обяснява? Преместили се, защото им се живее в добри условия.
Сега – „тероризъм“. Очаква се да скърбим за загиналите. На мен ми се струва,че загиналите участваха във война. Може би трябва да бъдат погребани с военни почести. Защо не? Нима военните кореспонденти, лекарите и други, които загиват на война, не заслужават военни почести?
Но да се говори, че някой бил нападнат ей-тъй, в дома си или на работното си място, без да е давал повод за това? Не е добре да говорим обратното на това, което забелязваме. Ние сме във война. Имам предвид и България. Не сме ли членове на НАТО? НАТО през последните 20 години не взе ли участие в изтреблението на стотици хиляди граждани на арабски и мюсюлмански държави? Взе и заедно с това придоби част от тяхното имущество (за енергийните източници говоря).
Ние какво сме загубили от това? А който е против войната с близкоизточните мюсюлмани, защо не го каже? Също и против унижението им, против подигравките с тях. Ето, аз казвам, че съм против. Това не значи, че се отричам от държавата си. Просто съм против тази война и унижаването на тези хора.
Сега има противник – организация, разположена в Ирак и Сирия, която нарича себе си „държава“. Тя разполага с оръжие и пари. И сега какво? Да водим война без никой да се съпротивлява? Да, така е по-безопасно, но е странно, а и несправедливо.
Във време на война (когато държавата му е във война) човек не бива да се държи така, сякаш до вчера го е нямало на земята. Трябва да кажеш – участваш ли в нея или не. И ако участваш – защо, и ако не – защо. Щом участваш, ще очакваш щети. Да откажеш участие също не е лесно.
А онези, които казват: „нямам държава“ – те са лъжци. Те искат облаги и нищо друго. А не може да живееш с хора и да получаваш само облаги. Ще има и друго.

Континент на име „Шарли“

Днешната власт в европейските (ЕС-овски) държави върви след събитията. Тя не причинява събития, а бива „връхлитана“ от тях. Това значи, че тя няма политика. И не би могла да има, тъй като няма кой да я провежда – страните се управляват (администрират) не от избрани правителства, а от назначени „режими“.
Всичко, което днес прави ЕС, е да следва американските инициативи. Поради това той с всяка година все повече напомня за общността на „социалистическите страни“ и за техните отношения със СССР.
Ето сега. САЩ атакува някои държави – било информационно, било икономически, било военно – и ЕС се включва в атаката (като помощник). Някои ислямски организации отговарят с масови убийства на цивилни лица. Тогава ЕС е изненадан и скърби.
Европейците не разбират защо това се е случило, те са невинни. Те просто са съгласни с телевизията си и освен това обичат да се посмеят. Има кой да ги развеселява, казва се „Ш.Е.“. А същевременно интересът им към тези нещастия, дори и към смъртта на съгражданите им, плавно намалява: с терора, както и с други неща, просто се свиква.
Време е да се каже ясно: ЕС не може да се защити. За да могат тези държави да се стабилизират и да направят нещо заедно, е необходима обща и при това независима политика, каквато виждаме да се води на много места по света. Политика има и САЩ, и Китай, и Русия, и Иран. Израел също има политика, както и Саудитска Арабия. И Башар Асад има политика, с която може накрая и да победи.
Но ЕС няма и поради това ще загуби (ще се разпадне).
Причината за бъдещото (и недалечно) разпадане на ЕС е в същността на това квазидържавно образувание. То е територия, окупирана от САЩ (и Великобритания), и няма причина да му бъде подарявана независимост. За независимост се воюва, но ЕС не може да направи това, тъй като олигархията, която се разпорежда с него, не е местна (немска, френска или континентално-европейска), а атлантическа (евро-британо-американска). Няма смисъл, следователно, тази олигархия да се разделя с част от владенията си в интерес на някакви бивши самостоятелни държави (като Франция, Германия и др.).
Възраждане на западноевропейските държави не може да има, тъй като тези държави дължат своите исторически успехи на колониите си. Колонии обаче те вече няма да имат. Тогава как да се укрепят, така че да живеят и през следващите векове? Какво да предложат на хората, които имат тяхно гражданство и говорят местния език?
Защото претенцията за „превъзходство над некултурните“ не може да опази никоя общност; това е просто декларация, че някой обича властта. Да се повтаря, че „ние сме за гарантиране на всякакви права“, тоест, за свобода и справедливост, е безсъдържателно – никой няма нищо против свободата и справедливостта сами по себе си.
Освен това – като говорим за бъдещето на Европа, ние обикновено имаме предвид съдбата на нещо, което се нарича „коренно население“. С други думи – какво ще стане с германците, французите, португалците и т.н. Но това коренно население вече е обградено от имигранти и върви натам, да се превърне в малцинство.
Вярно е, че едно малцинство може да оцелее през много векове и то в най-неблагоприятни условия. Но за да понесе трудностите, то трябва да има някаква духовна и историческа опора. Коя ще е тя за западноевропейските нации? Те същите, които някога бяха римо-католически и протестантски? Как те ще носят през следващите векове както вярата в своята вековна„културност“, така и знанието, че са виновни във всякакви престъпления срещу човечеството (без които престъпления те нямаше да успеят да се обявят за „особено културни“)?
Защото, когато дойде време думата да имат други, тогава повече ще се говори за престъпленията и по-малко – за културата.
Така че тези нации (западноевропейските) днес са в опасност; и тя не се състои просто в това, че някои хора ще загинат при атентати. Атентатите са начин за водене на война, а войни винаги е имало. Опасността е в друго – че в днешно време не се вижда причина (смисъл) тези нации да продължат да съществуват.
Ето, да погледнем французите, които вчера бяха нападнати.
Дали, най-напред, всички във Франция мислят еднакво за станалото? Защото там живеят и твърде много мюсюлмани. Как те да тъгуват сега, след като знаят как векове наред, а и доскоро се отнасяха френските власти към техните събратя от мюсюлманските страни?
И какво да мислят за страна, в която най-известният, а и най-влиятелен вестник се оказва „Ш.Е.“? Какво бъдеще има наистина такава страна? Защото „Ш.Е.“ вече е най-влиятелният вестник не само във Франция, но като че ли във целия ЕС. Ако ти не само не уважаваш другите хора, но и нагло демонстрираш презрението си към тях, какво трябва да очакваш от тяхна страна?
Но освен това французите вече са подготвени да се веселят не само по повод чуждите нещастия (унищоженият руски пътнически самолет над Синай) но и над своите собствени. В близките дни е много вероятно да се публикуват и разпространят навсякъде по света няколко грозни, бездарни и цинични рисунки относно случилото се в Париж в петък вечерта.
И французите ще трябва да се смеят, защото те вече са длъжни да бъдат „Ш.Е.“. За какво им тогава полицията по улиците и на границата? Наистина, разбира ли някой там какво в действителност се случва?

…

От много време не чета вестници и не гледам телевизия. Допреди 2-3 години четях разни новинарски сайтове, но се отказах и от тях. Когато някой запита: „Откъде научаваш новините?“, отвръщам, че ако има нещо важно, хората сами ще ми го кажат.
Така и става. Отивам вчера да получа някакъв документ и докато попълвам заявлението, чувам какво си говорят жените зад стъклената преградка на гишетата. А те си говорят не за какво да е, а за културни политики и социално инженерство: а именно, за изчезването на думите „баща“ и „майка“ във френското училище.
В учрежденията у нас рядко се чува някой да изрази изрично несъгласие с политиките на ЕС, и то точно на работното си място, така че на тези жени случилото се изглежда им беше дошло в повече. Може би имат деца и смятат, че са техни майки. Защото Франция не изглежда толкова далеч – днес при тях, утре и при нас.
Преди 3-4 години в качеството си на антидемократ (такъв съм според едно изследване на университетски колеги, финансирано от фондация „Америка за България“) написах, че днешният ЕС ми изглежда като пародия на нацистката империя отпреди 1945; и че колкото по-бързо напуснем тази Европа, толкова по-добре.
Тогава някой със загриженост попита къде бихме могли да идем. А какво да кажем сега, след отменянето на бащите и майките? Още желаещи за оставане?

3.
Пътят на Америка

Част 1

И тъй, след края на Студената война САЩ преминаха далеч отвъд дотогавашния си обсег на влияние.
Те навлязоха в Близкия изток (в ислямския свят) до Афганистан, в Европа – до балтийските републики, Украйна и Грузия включително (чрез въвеждане в ЕС или проамерикански правителства и президенти). Заради това разширяване бяха водени войните в Ирак, Югославия, Либия и Сирия.
След 2008 (загубената война в Грузия) започна изтласкването им обратно. Същевременно Китай ги изпревари по размер на БВП. В началото на 2015 някои големи държави показаха, че ще ограничават разплащанията в долари.
Ако се погледне картата на земното кълбо, ще се види, че САЩ се оказват изтласквани към своя остров (континент). Ако бъдат затворени в него и се ограничи употребата на долара, държавата ще се окаже в друго положение – подобно примерно на това, в което е сега Бразилия. Пак ще е голяма и богата, но няма да претендира за световно господство.
Кой ги изтласква? Това е Китай в Далечния изток, и, от друга страна, Русия (в Европа) и Иран (в Близкия изток).
Така те се оказват притиснати от две страни, както беше притисната Германия в течение на Втората световна война. Затова се опитват да пробият път от Европа на изток, през Русия. Ето защо Киев не им е достатъчен. Хитлер също превзе Киев. Ако той беше достатъчен, защо продължи към Каспийско море и Москва? Защото му беше необходимо пълно унищожение на Русия (СССР). След това вероятно би се съгласил на временно разделяне на света между Германия от една страна и Британия и Америка – от друга.
Същото става и сега. Както нацистите се надяваха на споразумение с Британия-САЩ, така и днес САЩ се надяват да изтеглят Китай на своя страна. Иначе се задушават и губят.
Затова е войната в Украйна. Примирието не задоволява Запада.

Част 2

Дори човек да не чете никак вестници и да избягва с всички сили телевизията, пак ще узнае коя е темата на деня. И така, по темата.
Пристигането в Европа на хора от близкоизточните страни беше неизбежно. ЕС (като сателит на САЩ) участва във войната срещу техните държави, разби ги и сметна, че с това делата му там са завършили. Така е. Делата му там завършиха, но започнаха тези тук.
Херодот забеляза, че отношенията между Европа и Азия са враждебни от самото начало на историята (тогава тя е започвала малко преди Троянската война). Ако беше тук, би казал, че нещата вървят както по негово време: несправедливостта на едната страна получава възмездие от другата.
Защо държавите в ЕС, вместо да се чудят дали да поставят войници по границите си, не ги изпратят на самото място, за да съдействат за реда там? Защото да се хвърлят бомби отвисоко и да се интригантства между враждуващите общности е много по-лесно.
Сега гражданите им ще получат, каквото заслужават (имам предвид главно онези, които се погрижиха, както можаха, и за разрушението на собствените си държави).

И тъй, какво се случва? САЩ, подобно на някогашната Хитлерова Германия, атакуват Русия, за да разкъсат задушаващото ги обкръжение: това е Китай, вече равностоен икономически, от едната страна, и Русия и Иран, богати на ресурси и оръжие, от другата. Тези сили привличат към себе си и други, като изходът се очертава: икономическо (а при необходимост и военно) обединение на „Азия“, може би със съдействие и на страни от други континенти. Това обединение ще погълне Европа по мирен път – чрез бизнеса. САЩ със своя приятел Британия остават встрани. Олигархията, която ги ползва, ще трябва да заживее по-скромно.
За да не стане това, е необходимо да се внесе хаос и екстремизъм на колкото се може по-голяма част от територията на Азия. Направеното досега не е малко – разрушени са ред държави, от Либия до Афганистан включително. Някои от атаките бяха неуспешни – тези срещу Египет, Турция и Иран.
Азиатските лидери и Русия обаче се съпротивляват – особено в Сирия. Същевременно Европа се държи съмнително, като се започне от по-малки страни като Кипър, Гърция и Унгария, и се стигне до онези фирми, които преди 2 седмици подписаха договор с „Газпром“ за удвояване на газовия внос през Германия.
И ето, не повече от 10 дни след това, вече имаме вълна от бежанци. Днес Европа (и главно Германия) е в положението на Македония, която преди няколко месеца се колебаеше дали да не участва в газоснабдяването на континента чрез „Южен поток“. След събитията при границата с Косово (през май т.г.) македонското правителство размисли.
Както каза тогава един известен дипломат: „Не можем да се отървем от усещането, че тук има някаква връзка.“
Ако ЕС продължи да действа, както досега – страхливо, но донякъде логично – го очаква съдбата на „големия близък Изток“ (от Либия до Афганистан). Това значи преселения, никаква сигурност, всекидневни атентати навсякъде. Защо е това? За да се направи невъзможно икономическото му сътрудничество с Изтока. САЩ и Британия предпочитат да унищожат Европа, вместо да я отстъпят или поне поделят с Изтока.
Политиката на североатлантическите олигарси е погрешна, тъй като е остаряла. Това е политиката на Британия от XIX в. – поддържане на финансово, а чрез това технологично превъзходство над целия свят; и същевременно устройване на конфликти, колкото е възможно по-остри, между Европа и Русия. Но тогава Европа все още можеше да бъде и военен противник на Русия. Същевременно технологичното превъзходство на САЩ над Русия и Китай е нищожно, ако изобщо съществува; а финансовото няма да бъде удържано дълго.
Поради това разгромът на Европа няма да помогне – североатлантиците няма да добият власт над Азия, а ще останат в покрайнините й.
В по ранни времена, поради липсата на контакти между тях, това не е било много важно – а сега е видимо и дори болезнено за някои, като се има предвид какво беше положението само преди 15 години. Затова днес имаме война.

Част 3
Прогноза

Западът (САЩ и сателитите) се отдръпват от Украйна. Автономия за Новорусия – подобно на Абхазия и Южна Осетия. В Киев идва правителство, което подготвя страната (каквото е останало от нея) за присъединяване към Евразийския съюз (докъм 2018). Западна Украйна (Галичина) получава автономия с възможност за независимост.
Иран става ядрена държава и лидер на ислямския свят.
След поражението в Украйна САЩ се свличат от положението на велика сила (подобно на Великобритания след Втората световна война). Влиянието им върху световната политика след 2020 става сравнимо с това на Бразилия и Иран.
Цялата континентална Европа се превръща в бизнес зона, която спазва военно-политически и медиен неутралитет (подобно на Австрия и Финландия след Втората световна война).
Иран, Китай и Русия си поделят влиянието в централна Азия. Индия, въпреки размерите си, остава второстепенна сила (подобно на Турция).
Китай e хегемон в Далечния изток, но без да претендира за световно лидерство по начина, по който претендираха САЩ след края на Студената война.
Тези, които лукаво се притесняват за бъдещето на България и предвиждат скорошното й изчезване, говорят напразно. България ще запази държавата и националното си съзнание. Не бих побързал да кажа същото за други политически и културно-исторически субекти – примерно, за Германия.
Причината е, че духовната и културно-историческа опора на България – нейната религия, поддържана от независимата й църква – е запазена. При повечето европейски народи такова нещо няма и поради това тяхното бъдеще е много по-неясно.

4.
Маси и елит

Част 1
Нобеловата награда

Днес има много хора – било разпознаваеми чрез имената си, било скрити в някакви общности – които все призовават към бунтарство (протест). Но бунтарството, към което се присъединяват и което пропагандират, е тактическо; то е част от стратегия в една продължителна война, където те не са нищо повече от наемници.
Бедата не е в това, че изобщо се противопоставят някому, а в това, че се залъгват (и лъжат другите), че бунтът им е „принципен” (свободен). Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е от самото си начало лицемерно, и без лъжата не би било възможно.
Тези хора искат да изглеждат смели, но са страхливци. Те от самото начало са усетили, че имитацията на бунт, в която участват, може да им донесе някакви облаги като при това не е свързана с никакъв риск.
Но нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си; иначе на думи той обикновено е вежлив, а в поведението си – кротък. Негова задача е да избавя нелицемерно настроените си братя и сестри от заблуждения – като им посочва къде е истинската власт.

И тъй, по темата. Какво е това „награда”?
Това е заплащане; или отдаване на чест; или приобщаване към някаква общност (клуб). В първия случай тя е просто възнаграждение съгласно предварителна уговорка, след което даващият и възнаграденият вече нямат задължения един към друг. Във втория тя се дава без да е била искана, като даващият се поставя в позицията на облагодетелстван от (или почитател на) получаващия. И тя не предполага по-нататъшни отношения.
А третата е по-скоро начало, отколкото край на отношенията между двете страни. Церемонията на връчването й е знак, че оттук нататък те ще бъдат „заедно”.
„Нобеловата” награда е крайно популярна (авторитетна). Тя е знак за извънредни: компетентност (ако е за икономика), научни постижения (физика, биология, медицина), творчески постижения (литература) и, накрая, обществено-политически успехи в полза на цялото човечество (мир).
Тази последната е нещо като награда за „човеколюбие”. На някого може да мине през ума, че не е работа на хората да раздават награди и за това.
В публичното (медийно) пространство самите награди и лауреатите („увенчаните”) са обградени с пиетет. За процедурата и състава на журитата рядко става дума. Академиите (Шведската и Норвежката) просто съобщават на медиите имената на наградените, като обосновката сякаш е без значение.
Свидетелство за това е наградата на г-н Б. Обама, който беше номиниран още преди да встъпи в длъжността си на президент. И тъй като е странно да се дава награда за мир заради победа в избори, остава да се предположи, че тя е дадена в аванс; или че някой може да бъде отличен независимо от заслугите му. При това положение тя наистина прилича повече на покана за членство, отколкото на похвала за нещо извършено.
Нобеловите лауреати, макар и живи към момента на удостояването си, веднага след това се оказват, по един признак, в положението на умрели. Защото или се цитират като неоспорими авторитети или не се споменават въобще.
Примерно – името на Гюнтер Грас през последните години от живота му спря да се споменава. Причината най-вероятно е, че е направил изказване, което не подхожда на човек с такава награда; държал се е така, сякаш е бил жив.
Не вярвам някой да се заеме сериозно да спори, че наградите за мир и литература от десетилетия насам се дават единствено по политически съображения (кандидатите, разбира се, не са малко).
В икономиката изглежда се награждават хора, които после стават нечии говорители и така съдействат за прокарването на решения в тази сфера. („Според нобеловия лауреат … правителството на… (МВФ, ФРС и т.н.) трябва да предприеме следните мерки…”).
В областта на науките отличаването на някои лица вероятно има отношение към финансирането на проекти, с които те могат да бъдат ангажирани.
Накратко, укрепват се лобита.
Всъщност във всичко това няма нищо необикновено. Необикновена е само почитта, с която се говори за този проект. Смешно, но и печално е да слушаш възрастни хора с диплома за образование и някакъв житейски опит, които произнасят думите с „нобел” в тях така, сякаш говорят за нещо свято.
Това се случва не само заради пропагандата, но може би и заради познатата чрез много езици връзка на името „Нобел” с латинската дума nobilis (благороден). Поради това присъждането на тази награда звучи на мнозина като причисляване към благородническо съсловие.
От това се вижда колко голяма е силата на езика и в частност на имената. Няма съмнение, че ако един от кандидатите за кмет на, примерно, Видин, се казва „Видински”, той най-вероятно и ще ги спечели – в случай, че по останалите критерии не отстъпва много на конкурентите си.

Част 2
Да се нуждаеш от телевизия

Години наред силно се отегчавах и нервирах, когато някой кажеше: „Гледам телевизия, за да се информирам.“
И изразходвах много усилия, за да доказвам, че телевизията няма задача да информира никого за нищо, а се грижи да го научи как да говори в общество, какво да твърди по общи и частни въпроси, и следователно как да си устройва живота. Значи тя не го информира, а го назидава; и му „внедрява светоглед“.
Но после ми дойде наум друго: че самите хора, които включват телевизора, за да се „информират“, точно това искат – назидаване (примесено и с някакво развлечение). Защото на тях не факти им липсват, а мнения, на които да имат доверие.
Ето с такива мнения ги снабдява телевизията – както родителят (или бабата-бавачка) снабдява с мнения децата у дома.
После, има хора, които не са никак глупави, съобразителни са и притежават някакъв талант, но не им се мисли по общи въпроси. Казват си: „Имам ли успех? Получавам ли похвали? Хората харесват ли ме? Да. Тогава защо да умувам за всичко?“
Такъв човек винаги ще се снабдява с мнения „от телевизията“, дори ако самият той прекарва повечето си време из студиата. Причината е, че най-много държи да го „харесват“. Но ако ти не си осведомен за „редното/коректно“, и не се държиш в съгласие с него, как ще те „харесват“? И как ще се доближиш или поне уподобиш на тези, които „имат думата“. Или как ще запазиш тази привилегия, ако започнеш да говориш нещо „от себе си“?
Значи причината за несхващането на някои дори очевидни неща наоколо и по света идва от склонността да се угодничи пред силните на деня. Ако обаче човек се довери на разума си и потърси мнения „отвътре“, той няма да се безпокои дали околните ще го харесат; и няма да се нуждае от телевизия.

Част 3
Из „Кръстникът“

Казва се: „Което не се решава с пари, то се решава с много пари.“
Вярно е, стига да изключим всичко онова, което не се решава дори с много пари.
Поради това, за да бъдат последователни, някои обявяват онези неща за маловажни или направо несъществуващи. Един от героите в „Кръстникът“ казва: „Който гради върху хора, гради върху кал.“
Такъв човек наистина отрича всичко, което не се прави с пари.
Това е и сатанизмът.
Интересно е, че тези хора бяха показани като много близки до висшето духовенство на римокатолическата църква; по същество те решаваха как тя ще се управлява.
След срещата с „легалните“ си партньори, Майкъл Корлеоне с прискърбие забелязва: „Това е истинската мафия.“
Но и в „Държавата“ на Платон пише: „Нима съвършената несправедливост не изисква и това, да изглеждаш съвършено справедлив?“

…

В драматургията, пък и изобщо в литературата, има голямо значение не само какво се казва, но и кой от героите го казва. Примерно, прословутата фраза „Опасно е да си честен човек“ в „Кръстникът“ е изречена от един иначе способен човек, но пък закоравял мафиот и престъпник. Така че той, който беше отлично осведомен кой и защо може да бъде убит в мирно време, заяви, че понякога добродетелта е по-опасна за живота на носителя си, отколкото и най-тежките престъпления. И наистина, онзи, когото той имаше предвид, беше отровен, докато той самият, който беше извършил множество и ужасни убийства, почина от естествена смърт

5.
Свобода на словото

Част 1
Общите принципи

За свобода на словото се говореше много през последните двадесетина години. Покрай допускането на недържавни печатни издания и телевизии, и още повече, чрез интернет, такава свобода на пръв поглед се появи.
Какво значеше това? Че беше внесена друга (други) гледна точка и, заедно с нея, други фразеологии. Освен това всеки можеше да бъде публикуван и сам себе си да публикува. Но благодарение на всичко това стана възможно да се забележи, че има разлика между истинска и имитирана свобода на словото. Първо, не може да говори свободно онзи, който представлява някоя общност. Тъй като той говори от нейно име и поради това е длъжен да представя нейната, а не своята позиция по различни въпроси – а това не е едно и също. Нито пък онзи, комуто се плаща за да изразява такива, а не други възгледи и да си служи с една, а не друга фразеология.
Но и не е достатъчно да бъдеш частно лице, за да се изразяваш свободно. Освен лична независимост е нужно и друго: да се идентифицира речта на властта и човек да се въздържа както от конформисткото й усвояване, така и от наивното й (или конюнктурно) отхвърляне. Затова пък е нужен размисъл и наблюдение: къде е властта? Всяко неосновано на нравствени, пък и политически принципи говорене, е несвободно, тъй като то е или „на доверие“ (повтарям, каквото съм чул), или импулсивно (казвам, каквото ми хрумне). Свободното говорене е непременно с оглед на истината и поради това не може да бъде постигнато без човек да се е трудил да я открие. Но то е и опасно; най-малкото поради това, че тревожи хората и води до изолация (маргинализиране).
Така че ако човек държи да се чувства комфортно в общността, която е заварил (да бъде„интегриран“ в нея), той не може да си позволи свободно слово. Това е известно, но по-малко известно е, че бунтарското слово само по себе си все още не е свободно. Необходимо е, както казахме, независима обосновка; а тя не стъпва на каква да е основа, а на принципи, с които човек е добре да е съгласен.
Това не значи, че свободното слово изрично се опира на особените аксиоми на вярата (откровението). То не се нуждае от това. Тъй като в споровете по обществени въпроси (те се имат предвид, когато се говори за „свободно слово“) хората би трябвало да тръгват от принципи, които споделят, а това рядко са принципите на вярата. То се опира на принципи, които почти всеки би приел, но стига до изводи, които малцина знаят, с които трудно някой се съгласява, и почти никой не смее да изрече открито.

Част 2
Два вида публицистика

Ако някъде нещо не е наред, най-добре е да се посочва конкретно отговорният, а не всички наведнъж. Защото няма място, където да не работят и съвестни хора.
Това е като с исляма – има убийци с автомати, но това не значи, че всички мюсюлмани са убийци. Тъй като общото негативно говорене обслужва личната идеология на завистливците. Те хулят всички наведнъж, за да обяснят личния си неуспех (това, което те виждат като неуспех); и да не се окаже, че отстъпват някому.
Човекът, който има възможност да пише и да се изказва публично, трябва да е принципно положително настроен към собствената си страна; а това означава, че трябва да говори за недостатъците и злото наоколо като за нещо временно и преодолимо, и освен това присъщо на човешката природа изобщо.
Това е много трудно, защото е в противоречие с лесния конформизъм: ако властта иска да хвалим, само ще хвалим; ако иска да злословим – само ще злословим.
Ние, пишещите тук и на български, очевидно трябва да служим на страната си като цяло; и не заради нея единствено, а и за свободата и благоденствието в целия свят. Това е пътят „отдолу“ – той е по-добрият.
Глобалните медии няма как да се грижат за свободата и благоденствието в отделните държави и народи. Ако влезе на такова място, човек трябва да забрави откъде е и да служи на работодателя. Колкото по-силна е медията, толкова по-малко свобода има в нея. Тя е властови инструмент, нещо като полиция или армия. Там не може да има разногласия. Защото политиката се определя другаде, а обикновеният журналист е само изпълнител.
Поради това мнозина си мислят, че всичко става с пари. Но ако основата на идеологията е грешна – а глобалните, плутократични медии са поставили идеологията си на грешна основа – никакви пари не помагат. Заблуждението само се задълбочава.
А основата на идеологията им е тази: отричане на истината за човека и обслужване на желанията на властта – която и да е тя. Кои са желанията? Те могат да се изброят. В тази дейност никакви хитрости и лъжи не се мислят за неприемливи. И това е логично – нали истината е отречена.
Съотношението между онези, които предпочитат кариерата – тоест светския успех – спрямо онези, които се придържат към истината и нравствеността, винаги и навсякъде е едно и също. Но това не значи, че опитният и надареният трябва да мълчи, когато го питат. Не. Трябва да говори и да каже: „Вярвайте в истината и доброто: навсякъде и винаги“.
Има „интелигенция“ в добрия смисъл на думата. Това са хора, които не се стараят да угодят на властта (за истинската власт говоря, не за марионетната). Изказват се въздържано, не се представят за всезнаещи, не изпълняват поръчки, не лицемерстват нагло. Те пазят останалите от безумстването на медиите.

…

Подобно на древната реторика и модерната журналистика (медийно дело) трябва да избира между два пътя.
Единият от тях се състои в разпалване на чувства: на хората се предлага да желаят, да се възмущават и да се страхуват. Създават се сюжети с действащи лица, които зрителят ще следи за кратко или постоянно – и всекидневно ще очаква „новини“ за тях. Така той привиква с някои персонажи и теми и му е приятно да бъде убеждаван, че нещата „са си така“, че промяна няма да има, и че от него лично нищо особено не се очаква. От своя страна журналистът (екипът на медията) се намира в положението на „педагог“(бавачка) – значи такъв, който развежда насам-натам деца, забавлява ги. Тази бавачка няма план за възпитанието на децата, тя трябва само „да ги занимава“. Около тази игра на чувства и сплетни възниква „обществото“ на медийните лица и тяхната публика. В него нищо не се предприема, нито пък сериозно се обсъжда, а само се показва и преживява – като на представление.
Това общество няма никакви планове и не желае да има: то се държи така, сякаш би искало представлението да продължава вечно. Привлекателността на тази позиция е в това, че тя е безопасна, ненатоварена с отговорност и създава усещане за безвремие. Тя е подобна на позицията, в която се намират Омировите богове, които наблюдават отдалеч живота на хората, избират си любими или ненавистни лица и спорят за събитията; често се скарват, но непременно се сдобряват. Този вид реторика разглезва хората и ги прави умствено лениви, интелектуално и душевно несамостоятелни, самодоволни и недоволни едновременно; и накрая – цинични. Това е резултатът от нейната педагогика: нейната зрелост е цинизмът.
Но има и друг вид реторика (журналистика и публицистика). Това е, когато се отнасяш с четящите (публиката) като с възрастни и зрели хора; такива, които обичат красивото, а не приятното (апетитното). Такъв автор не се нахвърля злобно срещу публиката си, като че ли тя е виновна за истинските му и въображаеми беди. Не я ласкае, че има някакви необикновени качества и заслуги, които да я поставят над „останалите“ така, че да се отнася с тях равнодушно и подигравателно. Не фамилиарничи с нея, говорейки й на „ние“, та да я покани в света на неговата собствена надменност и самопрезрение. Не й предлага сплетни и злословия, представяйки ги за „разследване“ и „критика“. Не говори с клишета и не се укрива в „общоприетите“ мнения. Не се преструва на бунтар, само защото така правят съвременните му конформисти. Не роптае и не се оплаква, защото знае, че това е недостойно за свободния човек.
Добрият публицист не съветва слушателите си да бъдат „реалисти“, а много повече да бъдат „идеалисти“ – значи, да живеят за човешкото съвършенство, което именно и е доброто. Поради това, че е достигнал зрелостта, той иска всички да бъдат като него – но не заради него, а заради тях самите. Това го отличава от циника, който също иска всички да са като него, но не защото това ще е добре за тях, а защото така собствената му душевна грозота ще стане незабележима. Добрият публицист не хули никого, но съчувства на всички и същевременно ги призовава към подвиг. Но това не е подвигът на алчния и честолюбеца, а на царя и светителя. Значи – на онзи, който води другите, защото иска да им служи.

Против мненията

Просветеният човек не „гледа“ новини, и дори не се старае да ги узнава. Той по-скоро допуска да бъде осведомен за тях. Впрочем това е неизбежно, ако живее с други хора. Той никога не пита: „какво ново?“ – тъй като знае, че, иска или не, ще трябва да го чуе. И се интересува не от “новото“, а от онези, които го съобщават. Новините, независимо дали идват от медия или от някой приятел, не служат да се посочи „новото“, а да се насочи нечие внимание нанякъде. На слушателя се казва: „Гледай натам.“ Но просветеният не чака да му кажат накъде да гледа – той и сам знае. Не само медията, но и всеки човек действа и говори така, че да помогне на околните да заприличат на него. Но ако той покорно слуша „новините“, неговите думи и мисли няма да се отличават от новинарските; тоест, той ще се присъедини към медийните говорители и ще стане един от тях. Ще им бъде „възпитаник“. Но просветеният човек не иска да става възпитаник на медиите или на когото да е. Поради това, че сам може да произвежда новини (да насочва вниманието), той се чувства равен на всеки друг, който прави същото. И ако е необходимо, влиза в противоречие с него.

…

Да се съгласиш с нещо, което някой ти казва (уж между другото), е почти същото, като да дадеш обещание. То е обещание да се съгласяваш и по-нататък. Защото след това той може да каже и други неща на основата на същото и с всяко следващо съгласие (а няма защо те да бъдат отказвани) връщането назад ще е все по-трудно.
Затова трябва да се внимава, когато някой ни обгражда с разни общи твърдения (мнения), които на пръв поглед са безобидни; защото така той ни въвежда в своя свят, от който след това ще е мъчно да излезем.
И ако това е така за съгласието относно думи, то ще е вярно и за съгласието да правим конкретни неща заедно с някого. Така се случва човек да даде много, а когато му се стори, че е сгрешил, да му кажат: „Ти обеща, сключи договор, взе свободно решение. Сега не се отмятай, а се дръж прилично…“

…

Хората се боят от „хорското мнение“ защото знаят, че не живеят добре и затова злословието, освен неприятно, има и основание. Един от начините да се избегне този страх е да станеш по-добър от мнозина. Тогава ще знаеш, че не всеки има основание да те съди и няма да се боиш от мнението на „всички“.
Част от надделяването над хорското мнение е подвигът „да надмислиш“ мнозина. Това значи, че малцина ще са способни да създадат мисъл, която би надминала твоите по новост и съдържателност. Тогава хората (и медиите, които също са хора) няма да могат да те манипулират (изнудват) или изненадват, макар че ще могат да ти досаждат. Затова Питагор не е говорел с никого, който преди това не го е слушал мълчаливо в продължение на години.

…

Мнозинството обича властта, а тя, от своя страна, обича мнозинството, защото без него ще е слаба. Затова Сократ казва на един свой събеседник: „Ти, Каликле, си влюбен в атинския демос…“
Това значи, че всяка силна земна власт е по същество демократична.
Като казвам „мнозинство“, нямам предвид „народа“, а „тълпата“.
Та когато човек говори неща, които се отнасят до властта, мнозинството ще посрещне думите му по три начина:
с аплодисменти и похвали
с безразличие
с възмущение и подигравки
Ако човек обича истината, той ще говори така, че думите му ще предизвикват главно възмущение и подигравки.

…

Изразът „свобода на словото“ има смисъл най-напред тогава, когато се вярва, че истина съществува, и че има разлика между истина и лъжа. Ако нищо от казаното не може да се оспори, тогава няма свобода, а има някаква природна дейност, като дишането и храненето, която няма отношение към истината (съответствието на мисленото и действителното).
Освен това словото е свободно тогава, когато има някакво неудобство (опасност) при казването на истината. Ако говоренето на истина беше напълно безопасно, тогава не би могло да се разбере дали човек говори заради нея (в което именно е свободата), или „просто говори“. С други думи, казването на истината трябва да има стойност (да се заплаща), и тази стойност е неудобството, което трябва да се понесе заради нея.
Някои хора достигат виртуозност в това, да се преструват, че говорят свободно. Правят го по два начина. Или говорят нещо, което прилича на истина, но не е, или казват истина, но без какъвто и да било риск заради това.

…

Свободата в приятелството е подобна на свободата на словото. Човек е свободен в словото само ако може да говори и неща, които не са „разрешени“. Но за да е способен да ги говори, той трябва да може и да ги мисли. Значи свободата на словото започва в мисълта; и ако се роди там, тя няма да остане скрита.
Така и с приятелството. Ако си приятел само с такива, с които това е допустимо (разрешено), това ще значи, че не си приятел и с тях – защото не си ги избрал свободно, а само се „задоволяваш“ с компанията им. Така че за да бъдеш приятел на когото и да е, трябва да си способен на приятелство и с „неподходящи“ („неблагонадеждни“, „непотребни“); а това ще е възможно, ако си поставил приятелството над властта и удобствата.
А това също се случва първо в мислите. Така че не е трудно да узнаем какво се случва в душата на конформиста – само разрешеното.

Независимият език

Не е възможно да надделеем в дискусия с някого, ако си служим с термини, които той самият е въвел (или отдавна е възприел). Защото тези термини се отнасят до понятия, които са елементи на неговата мисъл и съществуват точно за да обосноват неговото виждане за нещата. Като си служим безкритично с негови думи, ние само го подканваме да коментира собствения си светоглед; и влизаме в спор за детайли, но началата на светогледа му остават непокътнати, и дори потвърдени, защото те са територията, на която се води спорът. По този начин мисълта ни остава подчинена на неговата; и всички наши твърдения, колкото и умни да ни изглеждат, ще остават като улов в мрежата на неговата идеология.
Ето защо всеки разумен идеолог или привърженик на идеология е готов да прави отстъпки по отделни въпроси и понякога да се съгласява, че опонентът му е прав; но от специфичния й език той никога не отстъпва. Той се държи така, сякаш не разбира думите, които не са част от него. Затова, когато влизаме в противоборство с някоя вредна идеология, е необходимо да си служим с език, различен от нейния. Едва когато сме внесли ред в този език и можем да мислим чрез него, тогава ще имаме полза и от някои нейни термини. Но те няма да ни служат като инструмент на собствената ни мисъл, а само като знаци за заблужденията на опонента, които познаваме и сме опровергали.

6.
Властолюбие и провал

Добре действащата, значи справедлива и щастлива държава, дори да се появи някъде, ще бъде малотрайна.
Това се отнася и за общества, които не са държави (значи: самодостатъчни общности, предназначени да осигуряват човешкия живот във всяко отношение), а имат своя специална задача и се управляват според правила, донякъде аналогични на държавните закони. То не се отнася за семейството, което е естествено ограничено от природата и не се управлява според писани закони („семейният кодекс“ не се създава в семейството, а в държавата и чрез него държавата урежда положението на гражданите си, доколкото са семейни).
Всяка такава общност, била тя държава или нещо по-малко, се основава било заради щастливия живот на хората във всяко отношение, било заради успеха им като „някакви“.
Ако това е истина, то основателите действат разумно и безкористно и не от желание да властват, а заради самото общество и заради хората; като гледат на себе си само като на едни от участниците в него. Те нямат за цел властта, а познанието и доброто.
Тъй като общността е основана и в началото управлявана от такива хора, то тя обикновено е успешна, и това не остава скрито.
Тогава непременно (вътре в нея или отвън) се появяват някои, които пожелават да се възползват от нейния успех и да го превърнат в свой. Те лесно се сдобиват с властта – тъй като основателите, както и онези, които ги следват, никога не са имали за цел да властват и поради това нямат и воля да я опазват, а и не владеят практическите тънкости около нейното придобиване и удържане.
Новите властници употребяват според желанията си натрупаното от основателите и тъй като умеят да се сдобиват с властта, но не умеят да управляват, провалят общността.
Основателите или техните истински последователи изоставят провалената общност и се заемат с изграждането на друга.
Както изглежда, главната причина за провала на коя да е общност – а именно, властолюбието – се ражда и расте заедно с нейния успех.

*

279

Антична история

1.
Класическото образование

Класическото образование принадлежи само на Европа. То е нейно и е общо за всички европейци. Така че всеки, който е придобил такова образование през някоя епоха, може на това основание да твърди, че е европеец. Това не може да се оспори.
Но нека видим тогава каква е била разликата между европейци и неевропейци по онова време, когато се е развило самото „класическо“.

Това трябва да е било времето на гърците от Омир и Хезиод до Аристотел и Демостен. Значи – около 400 години, протекли по средиземноморските крайбрежия от западна Мала Азия до източна Италия и Сицилия. Това е класиката. И също: това са били европейците – тези обитатели на крайбрежията, които са говорели на гръцки. Всички останали са били неевропейци или бъдещи европейци.
Дали обаче разликата е само езикова? Във всеки случай е съмнително да се говори за антропологически (расови) различия. Нито пък за съществена разлика в политическото устройство – през цялото това време гърците са имали и монархии, и олигархии. Атинската демокрация от V-IV в. е изключение дори сред самите гърци.
Ако е имало забележима разлика между гърците и другите освен езика, тя трябва да е била културна. И ето тук ще обърна внимание на една такава разлика.

Голото тяло

В първа книга на „Историята“, в самото начало, Херодот разказва за установяването на последната лидийска династия – тази, от която бил Крез. Това е легендата за Гигес, служител на тогавашния цар Кандавъл, който веднъж му направил едно странно предложение – да види царицата необлечена. Ето какво казва Херодот за реакцията на тази жена (I, 10):
„Като разбрала какво е направил мъжът й, тя нито извикала като засрамена, нито дори дала вид, че е забелязала; защото намислила да отмъсти на Кандавъл. Защото при лидийците, а и при другите варвари, носи голям срам това, дори мъж да бъде видян гол…“
Че това твърдение не е приумица на Херодот, имаме ясни свидетелства в един много авторитетен негръцки текст – Старият завет.
Ето какво се казва там още в началото (3:9-11):
„И извика Господ Бог на Адама и му рече: `(Адаме,) где си?` Той каза: `чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих.` И рече (Бог): `кой ти каза, че си гол?`
А преди да стане това, значи преди изяждането на ябълката, се казва (2:25):
„И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“
Ето още един разказ от книга „Битие“, този път за Ной и синовете му (9:20-25):
„Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си.
Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан…“
Тези редове от Библията потвърждат казаното от Херодот, а за верността им има и много други свидетелства. Излиза, че свободното показване на човешкото тяло е било характерно за гърците най-малко от VIII в. Пр. Хр. Нататък, и ги е отличавало от другите народи.
Най-чест повод за това показване са били спортните състезания и подготовката за тях. Олимпийските игри, където спортистите се състезавали без дрехи, са още от първата половина на VIII в. Изображения на голи младежки тела имаме от VII в. А през V в. Скулптурата достига всеизвестното си високо майсторство в тази посока. От IV в. Нататък скулптурите се заемат и с женското тяло. А от друга страна, запазените вазови изображения с голи тела са безброй.
Накратко – голотата в класическа Гърция не е срамна, особено в изкуството. По-нататък тази свобода в изобразяването на тялото се възприема и в Рим – това вече става изцяло под влиянието на гръцките художници.
Но трябва да се отбележи, че във времето на класиката художниците не изобразяват всякакви тела, а само младежки и то добре развити – безукорни. Когато е привлекателна, голотата не се смята за неприлична; но физическите недостатъци не се изобразяват, както и тела на възрастни хора. Така че тялото, за да може да се показва, трябва да е подобно на това на боговете, които са вечно млади и обикновено нямат физически недостатъци.
Така че, когато става дума за показване на човешки тела и дали това е срамно, относно класиката може да се направи следния извод: „Прилично е да си красив; а да си грозен е срамно.“
И така, този явен интерес към младото, здраво и телесно привлекателно човешко тяло и готовността то да се показва, е една забележима културна отлика на класическите гърци от съвременните им „варвари“. Тази склонност, заедно с езика им, се оказва в основата на „европейското“ като различно от азиатското и изобщо варварското. По-нататък през вековете тя се разпространява – и най-напред в Рим.
Разбира се, на по-северните народи от континента, които ценят това наследство, им се налага по-дълго и по-плътно да покриват телата си с дрехи. Но и тук, както и в образованието, няма необходимост, нито изискване древните да ке имитират буквално. Обаче както ученето на гръцки и латински е задължително за класическото образование, така и за професионалния европейски художник е задължително да умее да рисува голи тела. Това е „класическото“ в неговата подготовка.

След античността

Несъмнено всеки ще си спомни или ще се досети, че след края на античността изобразяването на голи тела на територията на европейския континент се прекратява; и това е едно от нещата, по които се разбира, че античността е завършила. Ако продължим да си служим с изложеното досега схващане за класическото, ще кажем, че след IV в. Част от класиката изчезва, а заедно с нея и част от „европейското“. Запазени са езиците и някои паметници на словесността – но и те, макар съхранявани в библиотеките, са позабравени. По този начин класическа Европа е „замразена“.
Това е, явно, заради християнството. А откъде идва християнството? От Азия, откъм варварите – би казал някой, следвайки Херодот. Значи – от класическа гледна точка – континентът е залят от една източна културна вълна; а към нея впоследствие са се присъединили и всички по-северни европейски народи. Така за няколко века гръко-римската Европа бива, с една дума, варваризирана.
Така че „Ренесансът“ в Италия е наречен така заслужено: чрез изобразителното изкуство там протича едно възкресение на античността и завръщане към европейското – ако същността на Европа се намира в класиката.
Това завръщане намира опора в скулптурата, която на Запад не е била изоставена, както на Изток; подготвено е през XIV в. С промените в живописта, дотогава в зависимост от византийската; и достига пълния си блясък в началото на XVI-ти век в произведенията на Микеланджело.
Може би не е странно, че точно тогава избухва и Реформацията. Отдръпвайки се от изкуството на Италия, протестантите сякаш се отдръпват и от „европейското“, макар да го поддържат във филологическите си занимания.
По-нататък тази битка за европейското се води чрез класицизма в изкуствата, развиван в католическите (контра-реформаторски) страни и особено във Франция. Също така – чрез Просвещението, което е борба вече не толкова срещу протестантството, колкото изобщо срещу християнството.
Революцията във Франция и ограничаването на правомощията на монарсите из Европа също се усеща като завръщане към класиката – не само към атинската демокрация, но и към римската република, с техния подчертан анти-монархизъм.
През XIX в. Интересът към изобразяването на голи тела сякаш се ограничава, но затова пък в хуманитаристиката заниманията с античност застават на първо място и класическата филология достига най-големия си разцвет. Тогава – и особено в немскоезична Европа – се оформя структурата на гимназиалното и университетско класическо образование, на което ние тук сме наследници.
През ХХ в., след двете световни войни, заниманията с антична словесност, култура и изкуство вече не са на мода. Но класическото започна да се защитава по други начини – примерно, чрез спорта (възстановиха се олимпийските игри). Също – чрез курортния бизнес, особено морския и плажния. И освен това – чрез непознатата дотогава порнография, която беше въведена първо чрез литературата и фотографията, а след това намери място в комиксите и киното.
Може би си струва да се отбележи нещо, на което и ние бяхме свидетели – че показването на тялото през ХХ в. Се правеше по различни начини в западната (вече обединена с Америка) и източната част на Европа. На Изток, във времето на социализма, на младото тяло се обръщаше внимание; но все пак това беше отчасти покритото тяло на спортиста. Интересът се насочваше към телесното здраве и сила. Западът вървеше по друг, макар и успореден път – там тялото започна да се представя като средство за удоволствие. Този път естествено доведе до т.нар. сексуална революция със всичките й разнообразни прояви, които виждаме и до днес.
Социалистическият Изток и либералният Запад бяха в съгласие и по друг важен европейски въпрос – въпросът за религията.
Изтокът за известно време просто я забрани, докато Западът подходи по-гъвкаво: там се въведе доктрината на „толерантността“, според която всички религии са равнопоставени и към всички се препоръчва уважение – освен към християнството, което може да бъде упреквано и осмивано.
Така че, както виждаме, през вековете Европа е запазвала „класическото“ – представено чрез античните езици, показната привлекателна телесност и религиозната индиферентност – по различни начини.
През Средновековието това са само езиците; с Ренесанса се появява тялото, първо в изкуствата; а от XVIII в. Се предприема и постепенно изтласкване на неевропейската (християнска) религия.

България и класиката

И тъй като живеем в България и работим в българското образование, добре е да се кажат и няколко думи за мястото на България в тази вековна борба.
Накратко: България, въз основа на казаното досега относно класическото, е една традиционно антикласическа страна. И следователно – антиевропейска. В това отношение тя не е сама, а си прилича и е заедно с други – сред тях на първо място по влияние през последните векове стои Русия. Тези страни – една от тях е и нова Гърция – са не просто „некласически“, каквито могат да бъдат и далекоизточните, а точно „антикласически“ – защото влизат в историческа битка против разпространението на класическата култура.
Това, както сигурно забелязвате, аз не го изричам като упрек. Между древните гърци също има антикласически мислители – такъв например е самият Платон.
Ето какви са аргументите в полза на това твърдение, взети от историята на България.
Първо, България е традиционно и упорито християнска, и поради това се явява – от класическа гледна точка – източна и варварска страна.
Второ, и във връзка с това – в България последствията от сексуалната революция се усещат, но много по-слабо, отколкото в по-европейските страни. А и представянето на голото тяло тук няма стара основа; то се явява едва през XX в. И е внесено отвън – от Запада.
Трето и особено важно – България има исторически принос в ограничаване на влиянието и на двата класически езика. Най-напред, тя не приема християнството от Рим, както правят други славяноезични народи, и така спира разпространението на латинския на Изток. Но освен това, изработвайки свой богослужебен и изобщо писмен език, тя ограничава и територията на гръцкия. Тази нейна роля се оказва фатална за съдбата на този пръв класически език, който, макар и оцелял като жив сред днешните гърци, никога не се превръща в общоцърковен и международен.

Човек и бог

Преди да направя заключение относно употребата на класическото образование, ще се върна още веднъж на един от елементите на „класическото европейско“ – показването на тялото. Коя е причината за него?
Художественият интерес към него е свързан и вероятно причинен от представата на гърците за боговете им, която от своя страна, както те самите са забелязали, е повлияна от епоса – главно от Омировия. Божественото на гръцките богове, които иначе по всичко приличат на хора, е в това, че те, освен безсмъртни, са и вечно млади и красиви. И тъй като това е същественото за тях, то трябва да се представя и в изкуството. Така че гръцката скулптура, колкото и чудно да изглежда това за неевропееца, изразява именно религиозните представи на създателите й.
Херодот е знаел, че тези представи са местни. Разказвайки за обичаите на персите, той отбелязва (I, 131): „За разлика от гърците, персите не мислят, че между божеството и човека има някаква прилика или родство…“ (anthropophyeis). Ние бихме добавили: и не само персите. В един от Давидовите псалми (49:21) Бог говори на човека с думите: „Ти помисли, че Аз съм такъв, какъвто си и ти…“
Гърците обаче са виждали бога като човек и затова, когато изобразяват човешки тела, те все едно, че изобразяват божество. Та нищо чудно, че във „Федър“ (251 а) сигурно не без ирония се казва: „Влюбеният понякога е готов дори и жертви да принася на любимия – като на божество.“
Това усещане за божественото е точно класическо. Поради това през следващите векове, в течение на споменатата вече „борба за европейското“, има времена, когато се забравя или просто се отрича разликата между човек и бог. Един от начините за това отричане е откровеният атеизъм, който често се хвали, че е хуманизъм, тъй като прославя човека като най-съвършено и най-висше същество.
В тази посока през XIX в. Тръгва дарвинизмът; а също и мислите на Ницше за „свръхчовека“. На тях прилича и идеята за „всестранно развитата личност“ от времето на държавния социализъм.
И затова не е чудно, че Ницше е класически филолог, а начинателите на проекта за „всестранно развитие на личността“ създадоха една голяма класическа гимназия.
Поради това от много десетилетия и дори векове насам т. Нар. От себе си „цивилизован свят“ (възникнал и установен в Европа) мисли себе си като дом на заможни и благовъзпитани хора с приятна външност, които бавно стареят, рядко боледуват и умират само при инциденти.
„Построяването“ на такъв свят беше заявено като цел на държавния социализъм на Изток; същото, но вече като осъществено някъде, се пропагандираше и след социализма. Всъщност хората не промениха възгледите си. Те и преди, и след 1990-та, вярваха, че такъв е естественият, нормален живот; затова и се появи изразът – така е в „нормалните държави“. А да се вярва, че нормалният живот изглежда така, е отглас от античния мит за неотличимостта на хората от боговете през златния век; и е част от вековната борба на Европа за нейната същност – която тя вижда в класическото.
Може да се забележи, че обичта на Европа към този идеал е толкова силна, че тя е готова да го осъществява дори с цената на нечий робски труд или буквално изтребление; всъщност тук тя пак не влиза в противоречие със спомените за класическото си минало.

Изборът

И така, относно употребата на класическото образование. Като споделям своите, вече многогодишни впечатления от нея, бих казал, че тя е двояка.
От една страна, класическото образование може да е начин да се мечтае за тези неща, които тук описах като „характерно европейски“. От друга, то е възможност да се опознава историята.
Всеки класически образован човек е свободен да тръгне било по единия, било по другия път. Това зависи само от него.

Класическото образование 2

Представата за класическа античност е трудно отделима от т.нар. „европейска идея“. Тя се появява за пръв път при автори като Херодот, които от своя страна се стараят да уподобят своята картина на света на разказаното от Омир.
Защото Херодот казва, че историята – това е размяна на нападения между европейците (говорещи тогава гръцки) и азиатците (говорещи всякакви езици, но обединени от Персия). Това е разбираемо за читателите му, тъй като те знаят, че омировите ахейци (от Европа) са воювали срещу съюз от азиатци, обединени от Троя.
После латиноезичните поети от Августово време разпространяват възгледа, че историята трябва да завърши с реванш на „троянците“ над „ахейците“. Защото римляните, които произхождат от троянеца Еней, побеждават гърците, които живеят по земите на омировите ахейци. Така чрез Рим, парадоксално, Херодотовата Азия в крайна сметка надделява над Европа – и я присъединява към себе си.
Така че „класиката“, а именно, най-важното от предхристиянската култура на Европа, това е Омир. Но Омир, за разлика от Херодот и атиняните, не прави разлика между Европа и Азия.
Тази „класика“ се намира в сърцевината на идеята за „голямата Европа“ (от Атлантика до Ефрат) както до изчезването на езическия Рим, така и после – от времето на кръстоносните походи. Не е случайно, нито само проява на естетически либерализъм, че Рафаел и Микеланджело рисуват из залите на Ватикана образи на антични философи и „сибили“; или сцени от Писанието, но в стила на гръко-римската скулптура. Тези стенописи са там, за да напомнят, че „голямата“ Европа трябва да е „една“, каквато е била от времето на Август.
Това обяснява и важността на Рим и римското наследство за класическото образование. На гърците се гледа като на талантлив етнос, постигнал успехи в поезията, изящните изкуства и философията. Но религията им е заблуждение, а политическата им практика и теория ги е довела до исторически провал.
Напротив, римското държавническо наследство е непреходно – то остава пример за подражание през цялата история (Константинопол, Свещената Римска империя, по-късно Москва). Рим е държавата, приютила християнството; но и римският универсализъм е естествено по-привлекателен за държавниците от гръцкия партикуларизъм.
И все пак класическото образование „като цяло“ остава зависимо от Омировото езичество и покрай него се свързва с една известна нравствена разпуснатост. Поради това то е неизползваемо в семейното възпитание, а е допустимо в средното (поради езиците) и още повече във висшето образование (поради литературата, философията и изкуствата).

2.
„Класическа древност“

Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.

Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.
Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“

Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; за нея се публикуват книги, правят се и филми.
Но и при това тя пак си остава някак извън реалността и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а, от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия, но пък те са тирани.
Такава е донякъде и представата за древността – имам предвид европейската древност, тоест античността.

Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, а и „класическа древност“. Така се показва, че тя е не само стара и отминала, но и – образцова. Но образцова за какво?
Най-напред, за литературата. Наистина за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод, а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.
Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия – са ни съпътствали.
Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.
И също: имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.

Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави Константин I, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.
Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.
Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и някои произведения на ранните лирици и Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.
При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.
Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.

Причината за това – античността да се мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика, а после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята поне още 200 години след това.
Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.
Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и значи изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.
Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“, са не само езици на античността, но също и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.
Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и затова беше естествено да въвеждат своите езици като основни в образованието.
Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).
Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ – във връзка с твърдението, че Европа е „общ дом за всички нас“.

3.
Що е класическа древност и защо ни е класическото образование

Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.
Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.
Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“

Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; публикуват се книги за нея, правят се и филми.
Но и при това тя пак си остава някак извън реалността; и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия… но пък те са тирани.
Такава е донякъде и представата за древността – имам предвид европейската древност, тоест античността.
Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, но и „класическа древност“. Така се казва, че тя е не само стара и отминала, но и – образцова. Образцова обаче за какво?
Най-напред, за литературата. Наистина, за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод; а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.
Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия – са ни съпътствали.
Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.
И също – имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.
Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави император Константин, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.
Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.
Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и в някои произведения на ранните лирици и Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.
При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя лесно се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.
Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.
Причината за това – античността да си мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика и после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята още поне 200 години след това.
Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.
Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и следователно изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.
Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“ са не само езици на античността, но също така и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.
Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и, също така господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и поради това беше естествено да въвеждат своите езици като основни за образованието.
Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).
Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ – във връзка с твърдението, че „Европа е общ дом за всички нас“.

…

Защо е добре античността да бъде изучавана; или, иначе казано, каква е ползата от класическото образование?
Едно от основанията да се говори за такава полза, което аз много харесвам, е „безкористността“ на тези занимания. Наистина, няма никаква очевидна практическа полза от това да се учи старогръцки въз основа на древните автори; или пък латински.
Ако това все пак се предлага, то бива съпроводено от внушението, че знанието е полезно само за себе си, защото усъвършенства човешката душа: с придобиването му възникват интелектуални и дори нравствени добродетели.
Примерно: древните езици не са родни на никого. Следователно преподавателят ги владее не случайно (защото така са говорили у дома му) и не от какъв да е опит, а точно в резултат на съзнателно усилие. Това значи, че при заниманието с древните езици всички са равни и никой няма предимство заради това, че е роден на такова място или в такова семейство. Това внушава на занимаващите се, че знанието е нещо, което се придобива с усилие и лична дарба, а не е просто „наследствено“, нито привилегия на едно или друго общество.
Освен това: когато се работи с древни текстове и се превежда, тогава преводите – поне в началото, когато се пристъпва към езиците – са или верни, или погрешни. Няма неопределеност. И това „или-или“ възпитава у занимаващите се уважение към истината; защото става ясно, че нещата в науката, дори тя да е хуманитарна, не са въпрос на „лично мнение“, а са такива или други въз основа на истината: или истинни, или неистинни.
И те са такива не само за обучаемите, но и за преподавателя. Поради това обучаемите се съгласяват с преподавателя си не защото той е авторитет, а защото е способен да докаже истинността на твърденията си. Този вид обучение съдейства за отглеждането на независими умове, което значи – на свободолюбиви личности.
Но, разбира се, класическото образование – това не са само езици. Чрез него, както се каза, се добива съзнание за история – и то дълга, защото историята на нито една от днешните държави не достига до античността.
Това съзнание включва усещането за преходност на земната власт и прави хората вътрешно независими от нея; те знаят, че тя ще е временна. В тази връзка Оруел отбелязва в известната си книга, че всеки, който желае пълна власт, ще трябва да проведе битка за миналото – тоест, да си присвои историческото знание, да го монополизира. (А също и за езика – да го промени, стандартизира и „усмири“).

Такава е ползата от класическото знание за всички хора, които са наследници на християнска Европа. А каква е тя у нас? Какво още има, извън това?
Случвало ми се е да казвам, че България е антикласическа страна; но не винаги става ясно какво твърдя и хората често взимат това просто като шега. Но го казвам сериозно и имам предвид следното.
Римската империя се разделя на Западна и Източна при наследниците на император Теодосий I – това са Хонорий и Аркадий. Тя продължава да бъде църковно единна още няколко века, като единството е разтърсвано от несъгласия по догматически въпроси (заради които се свикват вселенските събори), а също и административни. Един голям административен въпрос е християнизирането на България.
Както е известно, българските царе избират общение с Константинопол. Във връзка с това избухва силно несъгласие между римския и константинополския престол. По-нататък напрежението само се усилва, за да се стигне до средата на XI в., когато всяко общение между двете църкви се прекратява. Така Западът остава просто римски (и латиноезичен); а Изтокът, ако ситуацията беше подобна, би бил цариградски и гръкоезичен. Но той не е.
Първата причина за това е многовековната равна тежест на старите патриаршии – наред с цариградската това са иерусалимската, александрийската и антиохийската.
Но освен този еклесиастичен (на църквите) плурализъм се появява и езиковият – възниква богослужебният славянски език, който днес е най-разпространеният от езиците на православието.
Заслугата за това е на България. Тя именно – чрез езика и борбата за независимост на църквата си – създава условия за онова, което наричаме съборност на православието; а то от своя страна става основа на църковната и духовна свобода, каквато имат православните народи. Може да се каже, че тази съборност е причина и за самото съществуване на тези народи.
Но за да се узнае това, е нужно да се говори за историята на класическите езици и словесност: така че да се разбере колко огромно е било влиянието на гръцкия език на Изток и как той е имал всички шансове да бъде това, което е станал латинският на Запад – но не е станал.
Това е факт с огромна историческа важност, защото се отнася, както казахме, до основите на духовната ни свобода и усещането ни за единство и равенство на хората.

4.
Употребата на класиката

Въпросът за употребата на класическото образование винаги ми е изглеждал като загадка: и не защото други са ми го задавали, а защото сякаш то самото ме пита за това.
Като ученик гледах на него главно като на средство за упражнение на ума, тъй като заниманието с думи е умствена дейност. После се уверих, че тази способност, като много други, се развива донякъде: и оттам нататък каква ще е ползата някой да е класически образован? Подобна на това, да е бил лекоатлет (борец, плувец)?
Класическото образование се е появило първо в Александрия и почти по същото време в Рим: като за александрийците „класика“ е била полисната словесност, а за римляните – гръцката изобщо, която те виждат и като чужда. Но това е все още време, в което тя „живее естествено“ – тъй като римляните са гледали на гръкоезичните оратори и философи като на „живи класици“. Затова те едновременно усвоявали класиката и й се съпротивлявали (Катон Стари, Цицерон, Тацит).
Християнството я отхвърля изцяло, защото тя е „елинство“, тоест езичество; и се заема с тълкуване на Писанието. Така се създава друга словесност, чиято задача е да установи истината, да възпита човека и да устрои Църквата. Точно с тази словесност са възпитани християнските народи и за тях онази „класика“ е нещо чуждо и при това преодоляно (защото не е било нужно да влизат в съревнование с него).
Завръщането към класиката на Запад е започнало далеч преди Петрарка и Фичино, най-напред чрез философските (логически, метафизически и космологически) съчинения на древните, както и научните (медицина, астрономия/математика, право). Не е чудно, че първите университети са предлагали само богословско, правно и медицинско образование. Наред с това обаче път си е пробивала и литературата (Теренций, Вергилий, Овидий), което не би било възможно без всеобщата латинизация на образованието. Но на изток, поради задържането на гръцкия само в границите на Константинополската империя, това не се случва (все едно на Запад латински да се знаеше само в Италия).
Западът се „класицизира“ и по друга причина – Реформацията, която прави невъзможно църковното общуване между римокатолици и „други“. Същевременно „другите“ продължавали да си служат с латински и покрай това класиката се е превърнала в област на „културната коректност“ (светскост): тя е давала възможност да се разговаря по всякакви въпроси на човешкия живот като се избягват църковно-догматическите разногласия. Така тя се е оказала средство за секуларизацията на Запада: процес, на чието развитие сме свидетели и сега.
Класическото образование от западен вид навлиза в православния свят не по-рано от XVIII в. – чрез университетите и гимназиите, чиято задача е да подготвят младежите за университета. Независимо от това при нас съществува едно църковно (християнско) възприемане на античността, което води началото си от първите векове сл. Хр. и дори от по-рано; и тези два погледа към класиката видимо си противоречат.
Така че употребата на класиката, като изключим това, да е „упражнение за ума“, е тройствена: тя е или средство за светско (коректно) общуване на четящата прослойка, или образ на духовно чуждото, което е и исторически преодоляно, или трето, път към създаването на цялостен и духовно полезен образ на историята.

5.
Робството

Историята на света може да се разкаже като история на борбата с робството.
Историята на евреите започва с робството им в Египет, откъдето ги извежда Мойсей. Когато стигат Обетованата земя, те унищожават много от обитателите й, но не ги заробват; така че робството там остава неизвестно до римско време.
Херодот смята, че враждата между Азия и Европа започва с отвличания на хора, значи със заробване, дори то понякога да е изглеждало доброволно (Ио, Европа, Медея, Елена). Оттогава започва историята на домашното робство, което е крайбрежно и по-точно егейско явление. Тъй като градовете в архипелага често са били на крайбрежието и е било лесно някой да ги нападне, да отвлече хора и да замине безнаказано; и да ги продаде на съседния остров. Така че античното робство е преди всичко гръцко и е следствие от морското разбойничество и липсата на хегемон в морето, който да го премахне.
Но по суша придвижването е по-трудно и градовете са по-добре защитени от нашественици; а и няма пазар, където откраднатото да се продаде бързо и продавачът да изчезне безследно. Затова във вътрешността на континента робството е непознато – в Епир, Македония, Тракия и Скития всички са свободни, както и във вътрешността на Азия. Сблъсквайки се с този загадъчен факт (под влияние на Омир гърците мислят, че робството е нещо естествено), някои гръцки мислители заявяват, че във варварските страни „всички са роби“.
Макар и не много далеч от морето, Рим е по-скоро град от вътрешността; затова в старата му история не се съобщава за робство, а само за напрежение между различните прослойки на свободното гражданство. То се появява много по-късно, когато Рим е имперски град и под влияние на елинския обичай.

Имперският Рим разширява робството от домашно-битово към регионално, като го обвързва с правото на гражданство. Населението в „провинциите“ е безправно по отношение на римляните, но всеки има възможност да придобие гражданство, ако изпълни определени условия (служба в армията, заплащане, брак).
Християнството изтласква тези практики, но на тяхно място идват други. Една от причините за отпадането на Рим от Църквата е нежеланието на тамошните епископи да приемат равенството си с останалите предстоятели на древните и възникващите народностно-поместни църкви. Поради това с вековете се изгражда доктрината за централността на Рим като столица на християнството и практиката на задушаването на живите езици в полза на латинския. Установява се нещо като „духовно господство“ на латиноезичния и наднационален клир по отношение на „етносите“: първо в Европа, а после и по отношение на останалия свят.
Откъсналите се от Рим западноевропейски нации възприемат това отношение спрямо населението и държавите на останалия свят и, когато е възможно, буквално възраждат древното робство (Америка, Африка). Претенцията на Рим за монопол над Христовото учение се съпътства от софистически теории за расовото превъзходство на европееца (особено от англо-германски тип), които доживяват до средата на ХХ в.
През втората половина на XX в. формите на регионално робство в полза на европейските нации бяха почти унищожени под натиска на военно-политическите свръхсили СССР и САЩ.
Където е възможно, те се трансформираха в опити за идеологическо заробване (противопоставяне на „развити“ и „развиващи се“ страни, доктрина за „провалените държави“). Под предлог за борба с тероризма и диктатурата някои страни се разглобяват териториално (Сърбия) или се превръщат в протекторати, където населението се лишава от политическа независимост и възможност за самоуправление (Ирак, Либия, опит за същото в Сирия; под по-мека форма и в Европа).
Под предлог „освобождаване пазара на труда“ се възстановяват частично някои форми на робство за битови и производствени нужди (проституция и др.). Както и в средиземноморската античност, това често става със съгласието на пострадалите.
Робството ще изчезне тогава, когато всеки поотделно проумее, че свободата е за предпочитане.

Робството 2

Европейската античност е немислима без робството; това значи, че общество, в което няма роби, не принадлежи към европейския античен свят.
Но робството не е било еднакво по всяко време. При Омир, примерно, роби има, но отношението към тях е като към близки хора; и затова много често се обяснява как се е случило така, че те са се оказали нечии роби. Евмей, който е свинар на Одисей, бил роден свободен, но като малко дете бил откраднат от пирати и продаден; Касандра пък е принцеса, жрица и прорицателка в могъща държава (Троя), но става военна плячка и робиня на Агамемнон.
През „класиката“ робството в богатите градове e такава необходимост, че да нямаш роб е свидетелство за крайна бедност. Затова Диоген от Синопа, чийто роб е избягал, казва, че може да мине и без него – с което заявява, че е готов на всички възможни материални лишения.
Затова робството започва да се представя като нещо естествено и да се обосновава. Казва се, че роби има навсякъде, обаче в гръцкия свят роби все пак са само някои (чужденците/варварите), докато другаде роби са всички – като в персийската империя, където всички, независимо от имуществото, рода и правомощията си, са роби на царя.
Така възниква гордостта на древния грък – ако той е свободен по рождение (от пълноправни родители гърци), то дори по стечение на обстоятелствата да се окаже нечий роб, това ще е случайно и временно; докато другите са родени роби, това е тяхна природа и затова те винаги ще останат такива.
Тази идеология на „свободния свят“ е възприета от римляните след като те унищожават Македония и включват в държавата си гръцките полиси. Оттогава „да си свободен“ означава да имаш римско гражданство (което при определени условия може и да се купи).
Но мнозинството от жителите в империята не са граждани. Това не значи, че са нечии лични роби; но не са и пълноправни, а положението им е подобно на това на метеките в класическия полис: могат да имат семейство и имущество и дори да са богати, но нямат политически права – значи, не са „наистина свободни“. В „Деяния на апостолите“ се разказва, че ап. Павел неведнъж е бил затварян и заплашван с физическо малтретиране, но след като чиновниците научавали, че е римски гражданин, незабавно го освобождавали и дори се грижели за сигурността му.

Но след фактическото разрушаване на републиката някои забелязват, че положението на гражданина се е променило. На книга той продължава да се ползва от същите права, но в действителност няма кой да го защити от произвола на принцепса и на онези, с които той споделя властта си. И това се отнася дори не толкова за средните граждани из Италия и провинциите, колкото до самия елит – висшите държавни служители, мултимилионерите, сенаторите и конниците.
Изглежда, че това е причината за промяната на интересите в стоическата школа. От Зенон до Посидоний, значи във времето на елинизма и римската република, те се стремели към енциклопедизъм, подобен на Аристотеловия. Но след Август, както виждаме при Сенека и Епиктет, те се отказват от тези занимания и се насочват само към морала (нравствената философия).
Главното, което ги интересува е – може ли все още някой да бъде свободен и как?

Робство и любов

В античната литература няма нито един случай роб да е бил представен като влюбен.
Робите там могат да имат всякакви положителни качества – да са верни, интелигентни, смели, благовъзпитани и пр. Могат да пожелаят някого телесно. Но те никога не са влюбени. Ако някой роб стане герой на любовна история, после се оказва, че той е бил свободнороден, но подхвърлен (като Дафнис и Хлоя).
Причината е, че любовта, като никое друго душевно устроение, извежда човека от състоянието на робство и го прави свободен. И обратно – най-сигурният начин да направим от някого роб е да го уверим, че не е способен на любов.
Ето защо там, където някои желаят да властват над други, любовта или се отрича, или се отрежда само на властващите.

http://www.memoriabg.com/2015/11/30/za-liubovta-robite-i-svobodata/

…

През античността робството е било законно. Избягалият (разбунтувал се) роб е бил закононарушител и поради това не е можел да очаква съчувствие от никого.
Някои роби са живели много „по-добре“ от мнозина свободни. Те не биха се съгласили да бъдат освободени, освен ако не получат такова имущество, което ще им позволи да запазят дотогавашния си стандарт на живот.

6.
Античността и злото

Античността е по-скоро светско общество и затова някои неща за душевния живот, които са познати на нас, са почти неизвестни за нея.
Поради това при превод на антични текстове рядко се случва да се употреби думата „зло“, ако изобщо. Древните не познават онова, което ние наричаме „зло“. В злините, които те вършат, има достатъчно грубост, безпощадност и жестокост, често хитрост и вероломство; има и предателство; но липсва лукавството, което познаваме ние.
Ето примерно „Одисея“. Там смелостта, умът и целеустремеността, събрани заедно, водят до героизъм и се показани в делата на Одисей. Верността я има в лицето на съпругата му.
А лакомията, грубиянството, разпуснатостта, коварството, страхливостта, невярността и може би угодливостта се явяват чрез женихите и част от Одисеевите роби.
След време всички тези душевни грозоти са обгледани и обмислени от Платон, който ги събира в идеята за „несправедливост“. И това е всичко.
Поради отсъствието на идея за „зло“ всички те са сметнати за недостатък (неоформеност) и се отдават на лош произход, липса на възпитание и подходяща среда, на образованост – такива неща. Затова те се приписват на „варварина“ и особено на роба – значи на човек, комуто образованието „не достига“. Впоследствие тези, на които то сякаш започва да „достига“ се приобщават (римляните изведнъж се оказват просто „римляни“, макар и не-гърци; робите се освобождават; „външните“ получават гражданство – със заплащане или по друг начин).
Същественото в тази ситуация е, че злите дела, за които античният човек има усет, се приписват на „неразвитост“. Поради това античният светоглед е по светски оптимистичен: и да има недостатъци в живота, те ще се поправят – просто развитите ще ръководят неразвитите и така всички заедно ще напредват; и всекиму според качествата.
После обаче християнството донася новости, които променят тази картина на живота и нравите.
Най-напред – това, че някой има добродетели, може да е просто резултат от силен характер и разумно мнение за полезните неща (правилната doxa на Платон). Но тези добри качества се дават по природа, те са вложени в човека и всеки може да ги има. Това, че един е безправен, а друг го владее като имот, не е важно: то е случайно обстоятелство. Това е известно и на стоиците (Сенека).
Обаче към това у човека може да има едно особено качество, да го наречем мекосърдечие, което е специална дарба и не е по природа. То се дава мистериозно и далеч не на всички. Може би него има предвид Давид, когато казва: „от утробата на майка ми Ти си мой Бог“.
Това мекосърдечие, което не позволява на човека да мисли себе си за „нещо друго“ в сравнение с всички други, отваря път към едно просветление на ума, което е неизвестно за античните, освен може би за съвсем малко (единици) от тях.
И в неговата светлина се вижда истината, която е любов.

Античността и злото 2

Има различни начини да се отрече доброто и един от тях е да се отрече злото.
Античността, примерно, няма понятие за зло. Мисли се по-скоро за нещастия и недостатъци.
При красноречиви хора като Изократ и Теофраст недостатъкът е в това, да си некултурен (неучен). Според Херодот човек трябва да се пази от нещастията, които съдбата му изпраща заради извършени несправедливости.
Платон посочва като най-опасна самата несправедливост, а не нещастията, които идват поради нея. Но и при него да си несправедлив означава само, че в душата ти цари безредие (разумът не управлява).
Така че античността не познава злата воля.
Днес се въвежда светоглед, подобен на античния. Богатството и редът се ценят, защото правят човека свободен – „освобождават“ го от недоимъка и безпорядъка, които в античността са белези на робски живот. Освен това те се представят като свидетелства за културност и справедливост.
В тази обстановка понятията, означавани с „добро“ и „зло“, се изтласкват встрани от „разумния“ разговор. Затова хората недоумяват и се отегчават, когато някой започне да говори за добродетели и зла воля.
Боговете на Омир и древните приличат на смъртните във всичко, освен в едно – че са безсмъртни. Освен това живеят в много по-добри условия. Те са като царе, но са в безопасност и без задължения.
Те наблюдават хората, направляват събитията долу, често слизат лично, участват в разни човешки дела без да рискуват нищо, имат си любимци и понякога раждат деца от тях. Ако някой им е особено мил, приемат го при себе си или го даряват с безсмъртие (Херакъл, Менелай).
Но общото положение остава вечно едно и също – те са безсмъртни, а хората – смъртни.
Нашият Бог по време на живота си тук е приличал на хората във всичко, освен в едно – не е грешал (нямал е грях). Освен това той е бил в опасност и наистина е пострадал.
След тези събития не само някои, но всички хора могат да бъдат безсмъртни – освен тези, които не желаят.
Христос е могъл да бъде вечно отделен от хората, но вместо това е слязъл при тях, а после ги е издигнал към Себе си. И сега прави така.
Тази разлика трябва да се забележи.

7.
Античното отчаяние

Античният свят – особено в Омировия му вид – е затворена система.
Хората прекарват известно време на повърхността на земята под надзора на боговете, а след това слизат в „подземието“, където удоволствия няма, а има страдание – било поради безнадеждността, било поради мъчения, за да изкупи някой някакви провинения.
Има някои, които заживяват в по-добри условия, пак поради покровителството на боговете – или ги взимат на Олимп, или ги изпращат на Острова на блажените (приятно място, но отишлите там вече не могат да се намесват в земните дела).
Тази картина на света не отговаря на един въпрос: откъде се взимат новите хора? За растенията и дори за животните е по-разбираемо: те са от земята. Поникват от нея, връщат се и пак поникват. Но те не се „съхраняват“ никъде – няма индивидуално безсмъртие.
Човешките души обаче, дори да идат в Хадес, продължават да живеят – значи са вечни. Но откъде се взимат? Нито Омир, нито Хезиод дават задоволителен отговор на този въпрос.
Поради това логично се стига до питагорейския (или орфически) отговор: че душите са в „кръговрат“. Те не са по природа човешки, а всякакви.
След като светът е затворена и при това устойчива (неизменна) система, всичко в него трябва да се върти. И нищо не се появява от нищо, нито напълно изчезва: значи и душите, след като, да допуснем, веднъж някой ги е сътворил, завинаги си остават определено количество (брой) и само се въртят през телатаq както звездите се въртят около земята.
Сега ние (не говоря за наивните атеисти, каквито винаги е имало) сме съгласни, че всяка човешка душа се сътворява веднъж завинаги заедно с тялото си и при това – от нищо.
Но „белият свят“ в който протича животът, пак е някакси затворен, така че всичко е „като на длан“ и никой не може да се скрие – тоест, не може да си даде вид, че го няма, не живее и не носи вина за различни неща. На някои това им се струва много тежко и им създава усещане че сякаш са осъдени на доживотен затвор.
От това се явява и желанието за самоубийство – то е като бягство от затвора. Такъв човек убива себе си от гняв, че е въведен в света без да е попитан – съгласен ли е. Но как да попиташ несътворения? И как може някой да преговаря наравно с Твореца си?
Но самоубиецът-бунтовник иска точно това. Така той се уподобява на дявола – сътворен е и това го кара да се чувства унизен.

…

Античността е създала трагедията като естетическа форма, а и нейният светоглед като цяло е трагически; и впоследствие трагичното се разпростира върху живота на хора, които все още се придържат към светоглед, подобен на нейния.
Според него блажени са единствено олимпийските богове, а човек е подобен на тях само дотолкова, доколкото обитава същия свят – поднебесния свят на светлината. Но след като умре, той отива някъде, където те не са и никога няма да бъдат. И тъй като те въплъщават живота и съществуването, той, оставайки лишен от тях, се оказва мъртъв – и „никой“. През целия си живот е разчитал на тях; а когато идва смъртта, те не му помагат срещу нея – защото не искат или не могат.
Така те го изоставят, „предават“ го на Хадес. От това чувство за изоставеност „завинаги“ идва античното отчаяние – и трагедията.

8.
Античност и светскост

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?
Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.
И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.
Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.
Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.
Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.
Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

…

Античността е по-скоро светско общество и затова някои неща за душевния живот, които са познати на нас, са почти неизвестни за нея.
Поради това при превод на антични текстове рядко се случва да се употреби думата „зло“, ако изобщо. Древните не познават онова, което ние наричаме „зло“. В злините, които те вършат, има достатъчно грубост, безпощадност и жестокост, често хитрост и вероломство; има и предателство; но липсва лукавството, което познаваме ние.
Ето примерно „Одисея“. Там смелостта, умът и целеустремеността, събрани заедно, водят до героизъм и се показани в делата на Одисей. Верността я има в лицето на съпругата му.
А лакомията, грубиянството, разпуснатостта, коварството, страхливостта, невярността и може би угодливостта се явяват чрез женихите и част от Одисеевите роби.
След време всички тези душевни грозоти са обгледани и обмислени от Платон, който ги събира в идеята за „несправедливост“.
Поради отсъствието на идея за „зло“ всички те са сметнати за недостатък (неоформеност) и се отдават на лош произход, липса на възпитание и подходяща среда, на образованост – такива неща. Затова те се приписват на „варварина“ и особено на роба: значи на човек, комуто образованието „не достига“. Впоследствие тези, на които то сякаш започва да „достига“ се приобщават: римляните изведнъж се оказват просто „римляни“, макар и не-гърци; робите се освобождават; „външните“ получават гражданство – със заплащане или по друг начин.
Същественото в тази ситуация е, че злите дела, за които античният човек има усет, се приписват на „неразвитост“. Поради това античният светоглед е по светски оптимистичен: и да има недостатъци в живота, те ще се поправят – просто развитите ще ръководят неразвитите и така всички заедно ще напредват; и всекиму според качествата.
После обаче християнството донася новости, които променят тази картина на живота и нравите.
Най-напред – това, че някой има добродетели, може да е просто резултат от силен характер и разумно мнение за полезните неща (правилната doxa на Платон). Но тези добри качества се дават по природа, те са вложени в човека и всеки може да ги има. Това, че един е безправен, а друг го владее като имот, не е важно: то е случайно обстоятелство. Това е известно и на стоиците (Сенека).
Обаче към това у човека може да има едно особено качество, да го наречем мекосърдечие, което е специална дарба и не е по природа. То се дава мистериозно и далеч не на всички. Може би него има предвид Давид, когато казва: „от утробата на майка ми Ти си мой Бог“.
Това мекосърдечие, което не позволява на човека да мисли себе си за „нещо друго“ в сравнение с всички други, отваря път към едно просветление на ума, което е неизвестно за античните, освен може би за съвсем малко (единици) от тях.
И в неговата светлина се вижда истината, която е любов.

9.
Жертвоприношението

Платонистите и епикурейците са несъгласни почти за всичко, но има нещо, за което са съгласни – че боговете не се нуждаят от жертвоприношения.
Но кой се нуждае тогава? И защо? Ако жертвата е нещо като данък, тя винаги e мъчителна. Но ако е от любов? Тогава тя не се усеща като жертва. Напротив – колкото повече даваме, толкова по-добре ни е, и не можем да спрем да даваме. Но наред с това ставаме все по-малко годни за живот на тази земя.
И какво от това? Кой е станал безсмъртен в тяло от това, че не е давал? Че се е грижил за здравето си? И е бил умерен?

…

Древното жертвоприношение (както е при Омир, а и в Петокнижието) е поканване на бога на трапеза и съвместно угощение на хората и боговете. Така те се събират заедно и човек е удостоен да бъде за кратко в общение с безсмъртните и съвършените. И нищо чудно, защото у Омир боговете са показани като такива, които се разполагат на трапези и се веселят.
Но после се казва, че божеството не може да яде и пие подобно на човек. То по-скоро вижда и мисли. Това е неговата наслада и това е общото между хора и богове. Затова и човекът, ако иска да се доближи до тях, трябва да отвори очите си за света, а също и за онова, което отвъд него – да го опознае чрез мисълта и думите.
Но такъв начин на живот пренебрегва тялото (на което се обръща внимание чрез кръвното жертвоприношение). Затова хората отново започват да ядат и пият при богослужение, но вече не „заедно с Бога“, а „Самия Бог“. Така божествеността навлиза в тяхното тяло и то самото става божествено и безсмъртно.

10.
Античните интелектуалци

Относно интелектуалците, особено най-влиятелните – ние говорим за тях като за групи, явяващи се в историята.
Но и самото съществуване на тези групи е по-скоро предположение. Изобщо как бихме могли да сме напълно сигурни, че някоя общност съществува? Въз основа на документи ли? Но нали и ние самите (за имената ни говоря) се намираме в различни списъци наред други хора – и от това следва ли, че сме в една общност с тях?
А за интелектуалците мислим най-напред с оглед на това, че те действат в дадена посока. Ето сега говорим за античните.
Първите по-познати явно са работили за обществото (държавата) – примерно за усъвършенстване на законодателството, и за посредничество и овладяване на напреженията между гражданите, от които са можели да започнат войни. Те са т.нар. „мъдреци“ от времето на Крез и Солон.
Други (софистите) са разработвали техниката на публичното слово и начините да се оказва влияние върху слушател, който взима решения. Това не е толкова опит за определена промяна на обществото, колкото създаване на инструмент за това.
А питагорейците се стремят към радикална промяна на обществения живот. Те създават нещо като религиозна общност (колегия от жреци). Основателят се обожествява приживе, като наред с него се поддържа култът към някои от известните божества, но малко на брой (Аполон, Хермес) и възможно да се върви към монотеизъм. Това е „църква“ (по омонимия, както би казал Аристотел) която би имала свои представителства във всички градове и чрез тях би достигнала до власт, включително и политическа, навсякъде. Тя е единствената интелектуална общност, срещу която е водена реална война, завършила, както се твърди, с физическото унищожение на членовете й.
Платон също има мисли, които го доближават до питагорейците – като се започне от предположението за математическата основа на видимия свят и се стигне до проекта за образованата върхушка (в „Държавата“), на която трябва да се повери управлението на града – и сигурно не само на един, който да е „образцов“, но на всеки.
А сократиците като цяло препоръчват да се мисли критически и да се търсят дефиниции за основните понятия, най-напред в областта на нравственото – за да „знаем за какво говорим“. Това ги отвежда към размисъл за началата на познанието, където се търси положително решение – защото те никога не са отричали, че има истина. Затова се стига до „вечните и неизменни“ ейдоси-образци на нещата при Платон и до логическите съчинения на Аристотел.

…

След Аристотел в гръцкия свят говорим за две забележими групи – киниците и епикурейците.
И едните, и другите се интересуват от въпроса за страха, неговите причини и избягването му.
Според киниците той е следствие на отделянето на „цивилизования“ от „природосъобразния“ начин на живот. Заради него се случва човек до такава степен да привикне с обстановката, създадена от цивилизацията, че да забрави, че е природно същество, подобно на всички други живи същества. Това го довежда до безпокойство относно материалните придобивки и опазването им (тогава се появява комедийният образ на скъперника, при Менандър и Плавт); и също, до страха доколко е приспособен към обществото, което ги произвежда (в Теофраст, „Характери“).
Резултатът е че светогледът се стеснява, въображението се ограничава и човекът прекарва дните си в страдание и страх от реални или въображаеми загуби. Такъв начин на живот очевидно ще води до загуба на добродетели, които същият човек на думи цени и дори вярва, че притежава.
Покрай това става видим и вторият въпрос, с който се занимават киниците като интелектуалци – а именно, противоречието между заявления и поведение.
Защото почти всички преди тях, освен някои по-крайни софисти, настояват, че постигането на душевна добродетел трябва да е главна цел на човешкия живот и че то е неотделимо от мъдростта; и дори, че добродетелта е достатъчна за щастието.
Но се оказва, както забелязва и Сократ в „Апологията“, че хората предпочитат да се занимават с всичко друго, освен с това, макар на думи да го утвърждават.
Затова киникът се обрича на един странен и труден начин на живот – отказ от имущество и поведенческа „цивилизованост“. Целта му е да установи от опит, че повечето неща, смятани за необходими в живота, не са такива: и така да се освободи от страха за материалното.
А после, променяйки поведението си, да избегне и страха относно „приспособяването“. Защото, мисли киникът, човек може да се държи просто като живо същество и пак да остане човек и то дори по-добър от повечето – ако се грижи за душевните си добродетели.
Ето защо киническият път се оказва неочаквано привлекателен и в източниците се разказва как заможни и образовани хора внезапно са се отказвали от това, което имат, раздавали са имуществото си и заживявали като просяци, скитайки само с една тояга и една торба. Те били не само мъже, но и жени, като известната Хипархия – която заплашила близките си, че ако не й позволят да заживее с Кратет, ще се самоубие.
Киникът се явява в гръко-римската епоха наред с останалите философи (Лукиан, „Пиршеството“). Неговата фигура е аналогична на тази на християнския подвижник. Една от разликите е, че киникът винаги живее в града и там проповядва своята философия, докато подвижниците (като св. Антоний в края на III в.) предпочитат пустинята.

…

Епикуреецът е презряна фигура през античността. В „Пиршеството“ Лукиан пише, че когато поканеният на сватбата епикуреец влязъл и любезно поздравил, стоиците се извърнали от него като от някакъв прокажен или отцеубиец.
Казваме, че ако за стоика смъртта често изглежда като спасение от бедите на земния живот, то за епикурееца тя е най-големият проблем. Защото той иска да живее щастливо; а за да има щастие, трябва да се избегне страданието и на първо място страхът.
Страховете са за различни неща, но първият и главният е този от смъртта. Затова Епикур съветва да проумеем, че смъртта няма отношение към нас: защото, „когато ние сме тук, нея я няма, а когато тя дойде, ние ще отсъстваме“. Това е почти повторение на последния аргумент за безсмъртието на душата от „Федон“ – че тя, като немислима без живот, е жива по дефиниция и поради това не може да умре.
Освен от смъртта човек се бои от боговете, болката и безчестието. Тези въпроси се решават така:
1) на бога не подхожда да се занимава с дреболии – той е далеч от делата на смъртните и пребивава във вечно блаженство;
2) болката не бива да ни плаши, защото тя или е продължителна и поносима, или силна, но краткотрайна;
3) безчестието не е важно, защото мъдрият не се стреми към почести, а към спокоен и умерен живот сред близки приятели.
Епикурейците внасят две новости в светогледа на античния интелектуалец. Първо, те препоръчват оттегляне от обществения живот и затваряне в дома и тесния приятелски кръг – нещо, което никой преди тях не е смятал, че подобава на свободния мъж. Дори Сократ отрича, че води обикновен частен живот, а казва (според „Горгий“): „Мисля, че аз съм един от малцината, ако не и единственият измежду днешните хора, който се занимава с истинска политика.“
Освен това те са първите, които мислят, че добродетелта е само средство за постигане на щастието, а не призвание на човека, заради което може и трябва да бъдат пожертвани всички останали блага.
Наистина, някои софисти като Платоновите Тразимах (от „Държавата“) и Каликъл (от „Горгий“) казват, че нравствените добродетели са или недоразумение, или измама (глупост, полезна за властта); но, като честолюбиви хора, те не биха казали, че добродетелта е ценна заради това, че може да помогне на човека да преживее дните си необезпокоявано и приятно.

Античните интелектуалци 2

В заниманията с античност има едно заблуждение, много трудно за преодоляване. И то е, че като четем някой такъв автор, ние си мислим, че той е бил човек с възможности, подобни на нашите. Имал семейство, четял книги, разговарял с приятели… такива неща.
Но всъщност това са хора, които са властвали над Европа. Буквално. Те, най-напред, са били мултимилионери – ако състоянието им се изчислява в днешни пари. От десетина души и техните жени е зависело какво ще става из континента и наоколо. И същите тези се оплакват, как нещата не вървят… Значи: „ние не сме виновни, такива са ни времената… „ А другите какво да кажат? Затова харесвам Цезар – неговите писания съдържат просто едни военни отчети, без никакви умувания и чувства.
От една страна, ние наистина четем това, което те са чели и се интересуваме от същите човешки въпроси като тях. „Приобщаваме се“ към тях. Намираме си общество, без съмнение престижно. Но техните възгледи са ужасно неприемливи, в основата си. Това са робовладелци. Те трудно могат да имат това понятие за човек, което имаме ние (или би трябвало да имаме).
Често се говори как „средновековието“ сурово цензурирало античните, но отношението на образованите хора към античността тогава поне е било ясно – това са езичници. А впоследствие тя започва да се представя като епоха на красота, блясък, мъдрост. И се забравя, че хората просто са били купувани и продавани. Легално.

Аристотеловият интелектуализъм

С Аристотел и то точно в „Метафизиката“ се явява един възглед за предназначението и съвършенството на човека, който преди това не е съществувал в Европа и близкия Изток, а може би и никъде – това е чистият интелектуализъм.
Това е предположението, че човек може да постигне духовно съвършенство – „софия“, повече чрез мислене, отколкото чрез която и да било друга дейност. И не е чудно, а напълно логично, че богът на Аристотел, както той говори за него в книга XII, не е нищо друго, освен неподвижно и свободно от материя мислещо.
Затова той казва неведнъж и особено в Първа книга: „София – това е наука за причините; тя е способност да се преподава, а също и да се управляват правещите каквото да е; тя не е опит, а идва след опита и е по-висша от него; и изобщо при хората тя не възниква първа, а последна; и всички са по-необходими за телесния живот, но никоя не е по-добра.“
И тъй като главната задача на “софия“ е да познае съществуващото, то мъдър и съвършен е онзи, който знае какво съществува и по какъв начин.
Защо Аристотел, както изглежда, не е вярвал в безсмъртието на душата?
Причината може би е в това, че отделната душа, както говори за нея Платон в някои диалози, не е ценна с това, че е уникална. Всъщност тя и не е уникална, защото би могла да е душа и на един, и на друг, както следва от хипотезата за превъплъщението. Най-многото, до което може да достигне, както се разказва във „Федър“, е да се приобщи към знанието за вечното, което имат боговете. Но тогава защо й са преживяванията, натрупани през земните й животи?
Ето защо Аристотел не вижда полза от вярата във вечния живот на душата; но вижда полза и признава за добро вечния живот на ума, с който тази душа, както изглежда и от книгите на Платон, желае да се съедини.
В „Метафизиката“, макар и събрана дълго след смъртта на Аристотел, проучването на битието чрез изказани с думи понятия се представя като най-висша човешка дейност и смисъл на живота.
Така че тя стои в началото на това умозрително отношение към света, доколкото е изразено в текст; и значението й за този вид словесни произведения е подобно на това, което има Омир за художествения разказ и Херодот за историческия.
Тя показва важността на ума като способност да се работи с понятия; и ако ние се съгласим, че умът служи главно за това, ще имаме основание да я наричаме „най-умната книга в цялата история“.

Неоплатониците

– Порфирий пише на жена си, че не се отнасял с нея като с жена. Това място е малко неясно.
– Какво неясно има? Просто бракът не е консумиран. Той се е оженил за нея заради парите й.
– Е, да. Възможно е. Но чак пък никак…
– По онова време много от известните философи са били зле материално. Плотин примерно не е имал нищо свое, нито дори жилище, а живеел в къщата на някоя си Гемина.
– Той и Апулей е бил така. Изхарчил всичките си пари от наследството и след това се оженил за една Пудентила, доста възрастна, вдовица и с деца. Но богата. И нейните роднини го съдили, че я бил омагьосал. Най-сериозно.
– Което значи, че вярата в магията е била разпространена и тя е била смятана за нещо реално.
– Ама как не. Самия Плотин са го водили в някакъв храм на Изида, за да му разкрият кой бил съпътстващият го демон. И той се съгласил.
– Разбира се, че се е вярвало в магии. Заниманията с магьосничество са засвидетелствани в продължение на векове, и то от най-добрите автори. През полисния период не, но после, когато гърците влизат в досег с Изтока. Теокрит има един мим, „Магьосници“, как две жени приготвят любовен еликсир. Хораций споменава за някаква Канидия, известна с магиите си и смятана за много опасна; а онзи текст за демона на Плотин е писан от Порфирий, който не подлага на съмнение станалото. И у Хелиодор, вече през IV в., се представя един ужасен ритуал за некромантия.
– Да, говорело се е за „теургия“ – да „създаваш богове“, значи практически да разполагаш с божественото, да правиш каквото си искаш чрез магия. Примерно Ямблих, който е бил един мошеник, нищожен подмазвач и интригант от двора на Диоклециан – той казвал, че се занимава с това. Но такива лъжци като него, които са успявали да се промъкнат близост до овластените, е имало през всички епохи.
– Подобни хора, които успяват да влияят на владетелите, пък и на когото и да е, представяйки се за притежатели на висше и окултно знание, те може и нищо определено да не знаят, но имат един несъмнен талант – този на практическия психолог. Това е човек, който знае как да изслуша някого, да му внуши нещо и така да го управлява с чисто психологически средства.
– Ами те и компаньонките са така – по-добрите. Такъв човек, ако се роди като жена, обикновено става компаньонка и може да стигне до големи успехи. Затова им казвали „хетери“ – „другарки“. Такива са били Антонина и Теодора, които станали съпруги на Велизарий и Юстиниан. Особено Теодора.
– Добре, но ние все пак не можем да сме сигурни какви точно са били тези хора. Защото имаме само книги за тях, при това малко и писани по някакви съображения. Много от написаното може да е било само слух или измислица…

11.
Св. Василий Велики за езическата литература

Св. Василий в началото на беседата (има превод на колегата античник Р. Тенев, „НК“, 1999) забелязва, че християнското учение, поради дълбоката си мъдрост, не е лесно за възприемане и човек трябва да се подготвя за него; и че четенето на онова, което са написали древните, е добра подготовка.
Но едно може да се приеме, а друго трябва да се пропусне. „Плод за душата е истината, но не е неприятно тя да се обгърне и от светска мъдрост, както листата на дърветата обгръщат плодовете им.“ И, както казват, Мойсей е познавал египетската наука, а Даниил – халдейската. За поетите (художествената литература) казва: „Душата трябва да бъде охранявана, та да не би, заедно с наслаждението от литературата, да приемем и нещо лошо“. И после се занимава пространно с това, какво би могло да се чете (и как).
Започва с цитат от Хезиод и после споменава: Омир (приключенията и постъпките на Одисей, нехайството на Маргит – ако онази поема е на Омир), Архилох, Солон, Питак, Биант, Теогнид, Продик (притчата за избора на Херакъл между добродетелта и порочността), Еврипид, Плутарх (за самообладанието на Перикъл), Евклид от Мегара; анекдоти за спокойствието на Сократ, за въздържанието на Александър; за спортистите Милон и Полидамас, музикантите Марсий (митически) и Олимп (легендарен), поета Тимотей, скулпторите Фидий и Поликлет (не ценят златото заради обогатяването, а като материал за изкуство), порочния асириец Сарданапал, Диоген от Синопа (който подчертава пренебрежението си към материалните блага, за да напомни за другите). За Питагор – мнението му, че някои видове музика влияят зле на душата; и че човек трябва да се грижи повече за нейната сила, отколкото за телесната.
А за Платон споменава два пъти: за това, че да си въобразяваш, че си справедлив, без да бъдеш, е крайна степен на несправедливост; и че тялото трябва да се търпи дотолкова, доколкото може да служи на философията. И отбелязва, че ап. Павел в „Римляни“ казва нещо сходно: „…грижите за плътта не превръщайте в похоти“ (13:14).

12.
Защо е изчезнала античната цивилизация?

Някои казват: средства за производство, феодализъм… Но има цивилизации, които отлично си съществуват при всякаква собственост върху средствата за производство и не изчезват, макар да минават през социални сътресения.
Може би цивилизацията изчезва, когато изчезне гледната й точка („светогледът“ й). Хората телесно са същите, но за тях други неща имат значение (извън телесното); защото виждат света („осветеното“) иначе. Има нещо, което е естествено да води до гибел на цивилизацията (тоест, отказ от светогледа й), и това е лошата връзка между човека и отвъдното. Умишлено го казвам така неопределено.
Да вземем нашия опит, европейския. „Европа“ е на път да се превърне в неприлична дума, но аз сега употребявам „европейски“ в исторически смисъл – значи, „антично-християнски“. Античността е нашето минало – и на Изток, и на Запад. Защо то ни е чуждо (независимо от всички статуи, архитектура, хубави книги, независимо от езиците дори)? Причината е, че отношенията между човека и бога са хладни. И освен това – богът може да помага на човека индивидуално, но в отношението си към създаденото на земята общество той остава почти безразличен – там няма пристрастия, ако се изключат някои странни капризи, разказани в митологията.
Да помислим първо за древните гърци (тях ги няма вече). От Омирова гледна точка те не съществуват. Има аристокрация, превъзходни воини, които се грижат за семействата и честта си, но няма органично (като едно цяло) общество, което да бъде ръководено от бог. Не е ясно и на какъв език говорят тези хора. Има един хлабав съюз, който се събира с големи трудности, разграбва няколко града от другата страна на морето и накрая най-богатия от тях, и се разпада незабавно. Впрочем „Илиада“ е за това – че този съюз е случаен. Но така вървят и всички западни експедиции на Изток, с изключение на една.
После се появява друга гледна точка, Есхилово-Пиндарова. Там вече гърците съществуват. Те се бият срещу не-гърците (разликата е в езика), но е трудно да се разбере как боговете участват в това. Говори се за разрушени храмове и че някои градове биват закриляни от някои богове, но това са неща, които се отнасят за целия свят, не само за гръцките градове и храмове. Когато воюва, човек трябва да е предпазлив да не обиди някое божество (което и да е). Лидийците и персите също знаят това, Херодот свидетелства. А на Изток, когато евреите навлизат в Обетованата земя, те не щадят тамошните храмове, а ако ги щадят, Бог ги упреква за това. Значи ако гърците са заедно, то не е, защото боговете са „техни“. Поради това те и тогава са заедно не повече отколкото при Омир: ако има някаква опасност или възможност, правим съюз (но трудно), ако не – живеем си отделно.
После идва времето на интелектуалците, подобни било на Перикъл, Тукидид и Изократ, било на Платон. Там вече да си грък е въпрос на образованост и един вид хуманизъм – човек трябва да е свободен, да има права, и те произтичат от неговата природа, не от волята на някой бог. Това не се отнася буквално за всички, а само за „истинските гърци“ – при Тукидид и Изократ се оказва, че и спартанците не са съвсем гърци. Въпросът за участието на боговете в историята е изцяло отменен. Платон не мисли така, а по-скоро, че гръцката цивилизация трябва да бъде „преоснована“ и че в основата й трябва да стоят все пак напътствията на оракула (в „Закони“). Но и при това положение богът остава не повече от „консултант“ – той не участва лично в историята на това общество, или по-скоро, тя засяга главно хората, докато за него тя е нещо „между другото“. Има съд в отвъдното („Горгий“ и другаде), но той е нещо като „претегляне“ на делата и добродетелите; а боговете не се отнасят с човека като „загубена овца“, която трябва да бъде спасявана с всички сили. В „Критий“ има усещане за това, че боговете могат да участват активно в изграждането на човешкото общество и да го гледат като свое. Но дори и тогава, те остават само „управляващи“ и не споделят с него трудностите на земния живот. След Платон полисите биват погълнати и стават обикновени градове на територията на големи държави; а пантеонът се разраства.
В римския свят се достига до „завършек на историята“: държавата е самодостатъчна, тя се управлява от принцепс, а той е потомък на бог (чрез осиновяване и приобщаване към Юлиите), но и бог независимо от това, ex officio. Но и той, подобно на Омировия Зевс, си остава ръководител и нищо повече, при това не всемогъщ, а ограничен от Съдбата (Случая). А свят, в който най-важните решения се взимат от неизвестно кого, или направо от никого, е безсмислен и неговата гледна точка ще бъде изоставена.
По това време в държавата се явяват християните, които, следвайки предаденото от източните им предци, казват, че има само един Бог – и че Той се е жертвал за тях. Изчезването на античната гледна точка върви като че ли заедно с изясняването на въпроса за християнския бог. Първо трябва да се установи, че Христос е Бог – защото ако не е, тогава богът на християните (когото те наричат Отец) ще си остане само ръководител, и няма защо да бъде предпочетен пред Зевс. После, че и Духът е Бог, и живее в Църквата – защото иначе с какво тя ще се различава от другите човешки учреждения? После, че Христос е и човек. Защото иначе Той няма да е споделил човешката участ, а е щял да си остане подобен на скитащите по земята антични богове, които биха могли и да правят нещо полезно за хората, но все пак си остават безсмъртни, нестрадащи и недосегаеми. А освен това и човешкият образ няма да бъде осветен от земния живот на Бога (Той е щял само да се преструва на човек, без да бъде), а винаги ще си остане само лошо подобие на божествения, а може би и никакво подобие, а нещо съвсем различно и по-близко до животните.
Така че когато юдеите възразяват срещу християнството, те се опитват да докажат, че то е едно чисто човешко явление и че Църквата е човешка интитуция и там няма нищо от Бога; защото според тях Божието и човешкото не могат да се съберат в едно (това би било „скандал“). Античните пък са способни да приемат, че някакъв бог е живял на земята (това не е ново), но никак не разбират как това може да е единственият Бог (тогава другите какви са?), и при това в такъв унизен вид – и затова го отхвърлят като „безумие“.
В хода на тези сътресения, към които през VIII в. се добавя и въпросът за изобразяването на Бог и светостта на материалния предмет, по-настрана остава проблемът за „народите“. Християнството след Константин е под закрилата на Римската империя, където има само два езика – не просто официални, но и единствено реално действащи. Освен това те не са белег за различие между два съсъществущи етноса, а нещо наследено; те действат паралелно и поради различното им разпространение (латински на Запад, гръцки на Изток) държавата се дели не само географски (по Адриатическо море) и впоследствие административно, но и езиково на две. Но разпространяването на евангелието води до навлизане на Църквата сред етноси, които имат свои езици, различни от латинския и гръцкия. Тук идва времето, в което предстои да се „родят“ народите в Европа. И това раждане протича успешно на Изток, но на Запад то е затруднено поради отказа на римския епископ да позволи богослужение на новите езици. Това се постига от Реформацията, но с цената на отделянето на протестантството и откъсването на тези неосъществени народи от вече отпадналата от православието римска църква.
Така че Западът тръгва по свой път – еретически, „национален“ и най-сетне неоезически. А на Изток Църквата продължава да живее чрез народите. Те съставят тялото на Църквата, чиято душа е Духът, а главата – Христос; така че те са част и от Неговото тяло. Това е един нов свят, в който човек е не просто в близки отношения с Бога, но е, чрез причастяването с тялото и кръвта Христови, вътре в самото тяло на този Бог: той едно със Него.

Антична литература

1.
Наука и изкуство

В старогръцки не винаги се прави се ясна разлика между думите „техне“ и „епистеме“. Обикновено превеждаме първата с „изкуство“, а втората – с „наука“. Но така се оказва, че разликата в значенията им е била голяма.
Защото с първата дума ние днес мислим за онова, което идва в душата по вдъхновение и го наричаме „художествено творчество“: тази представа не е далеч от Платоновата представа за „поезията“.
От друга страна, когато казваме „наука“, мислим, примерно, за онова, което Аристотел прави, когато класифицира живите същества. Представяме си „науката“ като „знание“ за нещо извън нас; но пък подредено според понятия, които се намират в нас, в душата ни: вложени са някак там.
И тъй като тези понятия, математически или диалектически, са „логични“, тоест, устроени според един ред, който присъства и в природата, те помагат да „откриваме“ неща, които все още не сме срещнали в опита си; да ги „предсказваме“. Пример за това е таблицата на Менделеев, чрез която се „предсказва“ съществуването на все още непознати химически елементи.
В старогръцки обаче разликата в значенията е по-незабележима. И в двата случая се има предвид някакво ясно и сигурно знание, в съгласие с което човек извършва нещата „правилно“, така че от направеното да има безспорна полза. Но с „техне“ се обозначават най-различни дейности – поезия, математика, управление на кораб, командване на войска, медицина.
Добре би било, както мислят учени като Платон, упражняващият изкуствата да има „епистеме“ – знание за основите и правилата им. Ако няма такова знание, той пак може да прави някои неща, но то ще е само благодарение на опитността му. Според Аристотел („Метафизика“…) такъв човек ще е по-подходящ за изпълнител, отколкото за ръководител. Ръководителят, управляващият дейността, непременно трябва да има знание, да е наясно „защо“ във всеки момент се постъпва така, а не по друг начин.

Как се пишат хубави книги

Имало е един мислител през I в. сл. Хр., много начетен човек, от когото е останало едно малко съчинение към 50 стр., казва се „За възвишеното“.
Това е размисъл за литературата – по какво се познават най-хубавите художествени произведения и коя е причината те да са такива.
Та той казва, че за да напише нещо забележително, човек не се нуждае от особено добър стил, нито да е много осведомен за това, „как“ се пишат книги. Необходимо е обаче друго – да мисли за сериозни, важни за живота неща, а и да живее според мислите си.
„Но това рядко се случва“ – казва той към края. „Затова и великите книги са съвсем малко.“

2.
Из живота на поетите, музикантите и гадателите

Орфей бил разкъсан от вакханки, които хвърлили главата му в Марица; Херакъл в пристъп на гняв убил учителя си по китара Лин; а музите ослепили Тамирис, защото поискал да се състезават и ако ги победи – да прави секс със всички.
Флейтистът Марсий се състезавал с Аполон, който след това го убил и одрал кожата му; Хера ослепила Тирезий, защото смятал, че жените изпитват девет пъти по-голямо удоволствие от мъжете по време на акта; а Стезихор загубил зрението си, защото написал някакви обидни стихове срещу Елена.
Омир бил сляп и не можел да прави нищо, освен да съчинява хекзаметри; затова продавал поемите си на някои, които после ги представяли за свои. Умрял на остров Иос от мъка, че не могъл да разгадае гатанка, която чул от местни рибари. Ахейският прорицател Калхас пък умрял, защото загубил състезание по гадаене с тракиеца Мопс.
Касандра била любовница на Аполон, но не искала да роди дете от него и той я наказал никой да не вярва на пророчествата й. След превземането на Троя била изнасилена от Аякс Ойлеев, дадена за робиня на Агамемнон и убита заедно с него след пристигането им в Микена.
Хезиод бил беден, защото брат му го осъдил в дело за наследство и не му оставил почти нищо; Сафо се хвърлила от Левкадската скала поради нещастна любов или защото се страхувала от старостта; а Овидий бил изселен от Рим и умрял в самота на черноморския бряг край днешна Констанца.

Омир и Платон

За живота на Омир има една легенда, неясно колко стара, но записана през гръко-римската епоха, вероятно към II в.: за това, че той бил начален учител по гръцки и музика в Смирна, а после пътувал с някакъв търговец от Левкада из Средиземноморието – за да научи повече за света. После ослепял и години наред се препитавал с мъка от поезията си из малоазийските градове; а накрая се установил на Хиос, където пак станал учител, оженил се и имал деца.
Общото образование през цялата класика е било приблизително такова – начална грамотност, смятане и музика. Имало и някои видове висше образование, единият от които бил питагорейският, който предлагал задълбочаване на математическите и астрономически знания, и теория на музиката; а другият бил софистическият, където вниманието се насочвало към реториката, поезията и правото.
Обучението при софистите се заплащало и вероятно при завършването на някакъв период занимания се издавало удостоверение. При философите такава практика нямало, а просто се знаело, че еди-кой си е бил слушател на еди-кого си. Така Платон бил слушател главно на Сократ, но се е познавал и с мнозина други, примерно с хераклитиста Кратил, както пише Аристотел в „Метафизика“ I,6.
Но как и докъде се развива доброто образование, като се започне от началното? Важното е най-напред човек да бъде научен на неща, които са сигурни, и затова е полезно да се започне с език, музика и математика: защото там за първите неща няма спор. Но колкото по-нататък се отива, толкова по-големи стават разликите между учещите; и главната е в това, как се използват тези начални и сигурни знания: за какво служат и какво значат.
Някои си остават с тях и цял живот ги използват просто за преподаване, значи ги превръщат в нещо като занаят, който винаги остава един и същ. Други обаче се захващат да строят образи и мисли, и не спират, докато не създадат изображение на целия свят; и после до смъртта си го допълват и проясняват.
Ето по това Омир се отличава от обикновения граматик и музикант, а Платон – от обикновения преподавател по математика или философия

Вината на Елена

Историята за троянската Елена има още две версии – освен Омировата.
Едната е антична и гласи, че Елена не е стигнала до Троя и изобщо не е изневерявала на мъжа си, а само е била отвлечена; но по пътя натам Парис незнайно защо я оставил в Египет. След края на войната Менелай минал през Египет, открил жена си там и си я взел. Другата версия е средновековна и според нея Елена наистина е била в Троя и е станала жена на Парис; но след превземането на града двамата били екзекутирани по заповед на Менелай.
Тези колебания около легендата идват от трудността да се разбере как е възможно една жена (и то не каква да е, а благородна, уважавана и високопоставена) своеволно да напусне мъжа си и да заживее с друг – защото така й харесва. След това мъжът й с цената на огромни усилия и жертви да убие похитителя й и да унищожи цялата му държава, а тя, от своя страна, да се прибере при него и пак да си заживеят така, сякаш нищо не е било.
Въпросът е: има ли жената вина?
Ако има, тя подлежи на наказание. Ето защо средновековният разказвач не допуска възстановяване на брака, а вместо това взима най-радикалното решение: на Елена й отрязват главата.
Възможно е на древните гърци такова наказание да се е струвало твърде тежко. Но и според някои от тях Елена не е могла, след всичко станало, просто да се върне при Менелай. Затова те оставят Елена в Египет, като при това измислят, че боговете създали нейно подобие, което съпътствало Парис до Троя, било дори негова съпруга, но после, около разрушаването на града, някакси изчезнало. Решението на Омир, макар и странно за двете страни, изглежда добро, ако се отстрани онази предпоставка, която ги притеснява – вината на Елена. Всъщност тя, при всичките си достойнства, е само жена – тоест, не може да носи отговорност за делата си. Тя трябва да бъде пазена добре; а ако не, възможно е да бъде загубена.
Значи вината е най-напред на мъжа й. Колкото до Парис, той просто се е възползвал от неговата небрежност и я е откраднал. Затова той и съучастниците му е трябвало да бъдат наказани, и те са били наказани. А откраднатата жена е била взета обратно, както следва да се направи с всяка незаконно отнета собственост.

3.
Едип и свободната воля

Той избягва от Коринт за да не извърши престъпление и – парадоксално и трагично – го извършва точно благодарение на бягството си. Защото си е мислел, че знае повечето това, което в действителност знае.
Оракулът му е казал – ще направиш нещо с родителите си. Но той не е назовал родителите му поименно, нито мястото, където ще се случи това. Така че Едип е трябвало първо да проучи кои са родителите му. Това значи – „да познае себе си“. Защото човек не може да научи кой е, без да се поинтересува от близките (околните, хората).
Избягал е, за да се предпази от престъпление – защото е мислел, че е възможно да се отиде на място, където ще липсват „условия за престъпление“. Но това не е така – престъпление може да се извърши навсякъде, а също и да не се извърши. Защото причината за него не са „условията на живот“, а свободната ни воля.
Като е търсел място, където той самият „няма да стане престъпник“, той е отрекъл свободната си воля. Човек се предпазва от престъпления (грехове) не чрез промяна на „условията“, а чрез промяна на себе си. Но той е смятал, че няма какво още да узнава за себе си или да се променя. Опитал е да се предпази от престъплението по друг начин и затова не се е предпазил.

…

Трагедията с Едип и родителите му е като трагедията със собствената „култура“ (paideia, „образование“).
Тя не може да се „внесе отвън“, и не се получава с преместване в пространството. Самопознанието е главното. Без него никой не може да бъде културен; може само да имитира неща, което не познава.
Културата е традиционна и наследствена. По това тя прилича на духовността, макар че двете думи не значат едно и също. Културният човек се чувства уютно навсякъде, защото новото (различното) не го плаши – тъй като има действен светоглед, той лесно го „преработва“ и го прави свое.
Обратно, некултурният не усвоява нищо – него го усвояват, като му предават („продават“) някакъв пасивен светоглед. Това значи – празни думи и жестове, мнения на властта и знаци за власт. Това е неистински живот, живот чрез подражателство.
Убийството на бащата – това е конфликт с културното наследство. Едип наистина получава царство (образование), и то благодарение на силния си интелект (разгадава думите на Сфинкса). Но той е щял да стане цар и в Коринт, и то по законен начин, без престъпление. А така, разчитайки само на даровитостта си, но не на самопознанието, е получил незаконна (привидна) власт. Тоест – лъжеобразованост.
Бракът с майката. Това е, от една страна, част от убийството на бащата. Защото синът може да наследи от баща си всичко, освен едно – неговата жена. Това е беззаконно. Но Едип не наследява баща си, а вместо това го убива – значи, отнася се с него беззаконно, произволно. Затова и всичко, което получава, е лъжливо (неустойчиво). Това се показва чрез брака с майката, който символизира произвол.
Такъв, когато взима нещо от имота на баща си, не го наследява, а го ограбва – защото не иска да го продължи, а да го победи. И не усвоява, а подражава – каквото е правил баща му с тази жена, това прави и той.
Усвояването (законното придобиване) обаче е друго – приемаш определени неща, но ги поставяш на съответстващо място в живота си, а не на същото, където си ги видял у другия. Защото ти самият си друг.

4.
Херодот – наистина накратко

Европа и Азия били в конфликт от древни времена и причината за това била съблазняването и отвличането на разни жени – аргоската Ио, колхидката Медея и други. Но истинските войни започнали след отвличането на спартанката Елена.
В по-близко време лидиецът Крез пръв нападнал малоазийските гърци и ги подчинил, но скоро след това държавата му била разбита от персиеца Кир. Кир създал персийската империя, като завладял почти цяла Азия, включително Вавилон; но загинал във войната с прикаспийското племе масагети.
Наследил го синът му Камбиз, който завладял Египет, но извършил множество престъпления спрямо боговете и близките си хора, и умрял, като се пробол случайно със собствения си меч. По същото време в Суза двама маги извършили преврат и избухнала гражданска война, след което над Персия се възцарил ахеменидът Дарий.
Той нападнал скитите отвъд Дунав и се върнал обратно без какъвто и да е успех. В похода като негов помощник се отличил милетския грък Хистиай, когото после Дарий задържал в Суза. Хистиай, който предпочитал да се завърне в Милет, подбудил един свой роднина да вдигне въстание срещу персите. Той го послушал, организирал въстанието и повикал на помощ атиняните.
Те изпратили подкрепление от няколко кораба, нахлули в град Сарди и го подпалили. Дарий, за да ги накаже, изпратил войска в Атика, която загубила битката при Маратон.
След няколко години синът му Ксеркс нахлул в Гърция с голяма армия, превзел Атина и я опожарил, но загубил морското сражение в Сароническия залив, а после и две сухопътни битки. Персите се оттеглили в Азия.
За Ксеркс се разказва, че имал любовни авантюри с благородни жени, някои от които пострадали тежко от ревнивата му съпруга Аместрис.

5.
Лирическото

Лирическото не е в споделянето на усещанията в душата, а в това, те да се изрекат с няколко думи така, че всеки друг да ги разбере и се съгласи, но никой да не може да ги изрече по този начин.
Мислите и разказването, колкото и убедителни да са, не принадлежат към лирическото.
Стихотворството и благообразието на изреченото често съпътстват лирическото, но не са самото то. Тъй като те принадлежат към музикалната част на говоренето и въздействат повече на слуха, отколкото на въображението.
Лириката обаче въздейства точно на въображението. Затова тя може да бъде оценена и в превод, стига той да предава същественото в нея.

6.
„Атинянката Таис“

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“.
Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Пак това, но с още по-остри изрази, го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

7.
Седем книги

Мислите на древните са основани върху Омир, а на следантичните – върху Писанието.
При Омир вниманието е към страстите, които уподобяват човека със звяр и стихия. Затова в „Илиада“ има толкова сравнения с лъвове, глигани, кучета, вълни, дъжд, сняг, ветрове и огън; и много кръв, която символизира страстта. Също: интерес към целия свят, неизследваното и земните чудеса („Одисея“). И че човекът е смъртно същество, неспособно да провижда и отдадено на произвола на боговете.
След това Херодот прави един нов епос, в който има и голяма война, избухнала поради страсти и грешки, и изследване на целия свят, заради „забележителностите“. Разказва отделни човешки животи за да покаже, че успехите и бедите са от боговете и са временни; и човек се заблуждава и страда, ако забрави това.
Платон проследява живота на Сократ като една духовна „Одисея“ със щастлив край – завръщане в отвъдното, при справедливите души. И изработва нова картина на света, с нов Олимп, където се съзерцава истинното, и друг Хадес, където се чакат новите животи и се понасят наказания. Също: образ на справедлива държава, която се управлява не от цар, а от просветени хора, подобни на богове (или на герои, като в съвета на Омировите царе). Мислил е да изобрази и война, както се вижда в „Тимей“ и „Критий“, но изглежда, че не е успял.
И двамата с Херодот опитват да преодолеят Омир: единият представя по-голяма война, и не митическа, а действителна; другият създава образ на съвършен човек и държава, и мисли за истински божественото. Така те изоставят фантазията и се насочват към онова, за което може да има сигурни свидетелства и доводи.
С Писанието усещането за нравственото се изостря и то се свързва с духовността така, както античната справедливост – с истината за „космоса“. Затова вниманието се насочва към светостта и нейната противоположност – злото.
Дон Кихот на Сервантес е комичен светец. Там злото е в безразличието към високите мисли и нравствения подвиг; то е „приземеност“, която изобразява загубата на връзката с Бога. Лудостта на дон Кихот е обръщане към божественото, но не пряко, а чрез безобидни фантазии. Покрай това се изказват верни (пророчески) мисли, художествено олекотени с това, че са вложени в устата на комична фигура (неудачник).
Във „Фауст“ на Гьоте има пряк диалог със злото (дявола) и навлизане в неговото царство (неограничената власт, достъпът до всичко желано). Но такава душа потъва в греха не заради него самия, а заради познанието, и точно заради това e спасена; подобно на Маргарита, която се спасява, защото е грешила от любов.
Романите на Достоевски са като разкази за духовни дуели, където героите се сражават със злото. Някои побеждават по-лесно (старецът Зосима, княз Мишкин), а други много трудно (Версилов, Разколников), или остават в неопределеност (Иван Карамазов). Трети се съпротивляват, но губят (Свидригайлов от „Престъпление и наказание“, Кирилов от „Бесове“, Олга от „Юноша“), а някои сякаш са родени зли и не пожелават да бъдат други (Петър Верховенски и Ставрогин от „Бесове“, Смердяков от „Братя Карамазови“).

Habent sua fata libelli

„Фантастичното“ започна с това, че двама журналисти от БНР (Е. Янев и К. Стоянов) решиха да направят „реалити роман“, при това фантастичен. Това беше в началото на 2010. Щеше да се излъчва веднъж седмично, в неделите. Освен това сметнаха за полезно всеки път да се прави и по едно едночасово въведение към фантастичната литература.
Започнаха хронологически – от античността, и ми предложиха да разкажа нещо за тогавашната фантастика, направо на живо. Аз разказах за Апулей („Златното магаре“). В първата пауза от интервюто се обърнах към Янев въпросително: „Как е?“ Той отвърна решително: „Много си добре!“
Затова решиха да не вървят през вековете, разговаряйки всеки път с нови събеседници, а да останат в античността. Така за три месеца направихме 12 предавания, като аз ги помолих да ми дават аудиозаписите.
След това ги дадох на Леда, и ѝ казах да ги „разчете“ и запише. Тя така и направи, и след няколко месеца интервютата станаха писан текст.
Така минаха 2010-2011, а през 2012 предложих „Фантастичното“ на току-що основаното издателство „Проектория“, и те за няколко месеца направиха книгата – електронна, но ми подариха и двадесетина екз. на хартия. Сега тази книга, в хартиения си вид, е съвършено уникална и библиографска рядкост.
Минаха години, и в края на 2017 предложих „Фантастичното“ и на Университетско издателство. Те също я направиха бързо и добре, като текстът отново беше редактиран, с цел да стане още по-читаем (защото записите на устна реч мъчно стигат до вид, удобен за четене). И така, през есента на 2018 тя се появи отново, този път изцяло на хартия. Договорихме се с издателството да получа куп екземпляри, за да имам какво да раздавам на колеги и приятели.
А сега (2019) тя беше представена в „ЛВ“. Така че животът ѝ продължава, тъй като всяка биография се състои от събития

8.
Да разбираш от античност

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.
Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.
Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).
От друга страна, речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.
Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).
Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

…

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.
Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.
Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват неща, за които после всички си спомнят – като големите войни.
Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.
Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

…

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?
А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?
Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.
Примерно:
Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.
И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.
Такъв човек вече си представя античността.

…

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).
– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.
Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:
– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.
Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:
„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“
Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

…

Преди време, в началото, разказвах на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.
После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.
Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.
За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?
Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.
И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.
Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.
Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.
Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.
Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

…

Много красиво нещо е разказването на истории (случки), но само когато са разказани безкористно (не заради нечие оправдание или изгода). Това е трудно да се улучи. Разказът трябва да дава свобода на слушателя да „усети“ действащите лица; да не ги съди, а само да ги покаже за кратко. Защото човек е различен в различни моменти и никога не можем да го „обхванем“ с един разказ. Затова и разказите, в които имената са измислени, са за предпочитане.
Притчата и баснята, колкото и добре да са разказани, не са художествена литература, защото „поучават“. А художественият разказ не съветва слушателя за нищо, а само казва: „ето и това се случва на хората“.

…

И така, истинската литература избягва грозното (отвратителното), макар по необходимост да напомня за него, тъй като и то съществува. Но не го показва пряко, а някак „зад сцената“, както се извършват убийствата в трагедията – не пред очите на зрителя, защото това не би могло да се изобрази така, че да съответства на сериозността на станалото.
Тя не пренебрегва комичното, а винаги го добавя някъде, защото то е като „сол“ на произведението, но не е висша цел, така че никой истински писател не може да бъде просто комедиограф. Много повече се стреми към трагичното; но това, което в трагедията не достига, са положителните герои, тоест – истинските хора, в които именно се въплъщава красивото.
Тъй като точно красивото е висша цел на литературата. То се намира в лириката, но все още частично, защото лириката е само вътрешен монолог; тя е мелодична мисъл или поредица от видения, и героят не се вижда „отвън“ и в действие, и поради това остава неясен – читателят го „чува“, но не го „вижда“. Ето защо красивото се среща най-ясно в епическите форми и то точно в положителните герои.
Затова истинският писател се разпознава по положителния си герой – той е „в“ него и в този образ е върхът на майсторството му. Така че Омир – това е Ахил и Хектор взети заедно, и повече те, отколкото Одисей; Платон е Сократ, за когото той създава своя диалогичен епос; Сервантес е дон Кихот, а Достоевски – княз Мишкин, Альоша Карамазов и монахът Зосима.

…

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това. Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него. Примерно: Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си. Предците им не са били известни с нищо особено.

9.
Свое занятие и собствен език

Има две свидетелства за свободолюбие – способността да се интересуваш от конкретни неща и нежеланието да си служиш със зает наготово език.
Винаги ми е било радостно да виждам как някой се захваща с някаква определена работа – примерно, да излекува болен зъб или да поправи нещо около електроинсталацията – и докато я върши, не говори и не мисли за нищо друго, а само за това. Не прави банални изказвания и не търси далечни причини за случилото се, а се вглежда в самото нещо и там намира причините то да е такова и как да се направи по най-добрия начин.
А другото е, когато някой не си служи със заети кой знае откъде и наготово думи, а само с такива, които дълго е употребявал, знае какво значат и се разбират от всеки наоколо. И с тях той изказва мисли, които никой друг не изказва. Тези две неща показват, че човекът не е лицемер, нито користолюбец.

…

Когато младият човек се захваща да развие таланта си (да го „вложи“ в дела), той няма определени планове, или и да има, те са схематични и приличат повече на мечтание; а освен това са и подражателни. Тъй като той има пред себе си много примери и иска да подражава ту на един, ту на друг. Освен това се нуждае и от одобрение – и това е по-скоро одобрението на по-напредналите, значи на по-възрастните.
После той стига до една възраст, която вече не е младост, а е пред прага на зрелостта. Между нея и зрелостта има препятствие и то се разпознава чрез все още присъстващото желание за одобрение. Тогава той прави по-точни планове и те могат да се осъществят; но са според момента и затова са някак разхвърляни. На него му е достатъчно, че е развил таланта си, значи умее да прави нещата „добре“. Но продължава да се нуждае от одобрение и тъй като вече се е изравнил с примерите, които познава отблизо, го търси по-скоро от връстниците и по-младите, и изобщо от „хората“.
Зрелостта се отличава от предишните възрасти с това, че човек вече не очаква одобрение от хората. Тогава неговите планове намаляват по брой, но обхващат всичко, което е правил и се насочват към една цел; така че това вече е и само един план. И не се бои, че може да не го осъществи, защото дори само замисълът му стига – той вижда ясно онова, което винаги е желал.

…

Съществува въпросът защо така често се случва, че някой, който си знае работата добре, става неудобен за режима. Дали това е случайно, или наистина има отношение към знанието?
Може би знанието и властта са в несъгласие помежду си. Първо, самото знание е опора на личната свобода и с това се оказва противник на властта. Тоест: ако някой си владее занаята/науката добре, защо му е да бъде приятен на властта? Това, което има, не му ли стига и освен това не е ли достатъчно, така че обществото да го приема и да го подкрепя – тъй като има потребност от такива, които знаят неща? Затова често се случва такива хора да пренебрегват приятното за властта и да се насочват към полезното/доброто за обществото. В идеалния случай това не би трябвало да е неприятно за властта, защото тя затова е и установена – за да е полезна на обществото.
Но тя (или по-скоро облечените в нея хора) има склонност да се отделя от него. И да пренебрегва полезното за него заради приятното за себе си. Но освен това има и друго, което противопоставя знанието на властта – че то, когато съществува, се стреми към разширяване. Тоест, изучилият нещо добре се стреми да знае и нататък, докато мислите му обхванат всичко, доколкото стигат силите му. Значи той се отказва да отделя насилствено своята наука от останалите (и няма защо, тъй като всички науки са части от общото знание); а още по-малко да я дели на части без връзка помежду им.
Примерно, ако някой се интересува от история и е изучил част от нея, той ще иска да изучи и останалите части. Но и настоящето е част от историята. Значи той ще иска да знае и за настоящето. За него обаче претендира и властта. И там вече те ще влязат в спор и ще се яви несъгласието.

…

Когато човек се опитва да разбере смисъла на своите дела (работа, семейство и прочее) в мислите си той неизбежно надхвърля онова, което му е нужно да знае за изпълнението на всекидневните практически задачи. Това значи, че той се опитва да разсъждава не като изпълнител (подчинен), а като управляващ (водач).
Тогава може да го попитат: „Защо се занимаваш с неща, които не ти влизат в работата?“ Задаващият този въпрос несъзнателно споделя мнението, че е редно хората да се делят на разпоредители и изпълнители. Но за да е свободен, човек трябва да мисли и като управляващ. А управляващият не може да знае всичко за обществото в подробности, но трябва да има общо знание за живота му; да разбира устройството му. При все това той, подобно на всички хора, се е занимавал и продължава да се занимава и със специализирани дела. Поради това всеки човек може и трябва да се държи и като управляващ.

…

Как да се стигне до увлекателно, плавно и съдържателно говорене?
Първо и далеч най-важно е човек да има дар (талант) за това.
Второ, да се вглежда в езика си и да го премисля – какво има и какво не достига в него (в личния му език, живеещ като част от общия).
Да е способен да обглежда съществуващото според видовете му и да различава значенията на думите; да мисли кои са тези хора, пред които говори, кое има стойност за тях и защо. И, говорейки, да напомня за него; да се съсредоточава върху него и да го обглежда.
Първото, което има стойност за хората, е смисълът на собствения им живот; и тъй като той протича във времето, ораторът трябва да мисли за историята, в която техният живот е включен.
Той ще може да прави тези неща ако непрестанно се занимава с премисляне на езика, съществуващото и историята. Тогава той ще е и диалектик.
Но как може това говорене да бъде истинно?
Само ако ораторът постигне нелицемерна и саможертвена вяра в Бога, Който е станал човек, за да живеем вечно.
Точно тази вяра ще усили и неговия дар за говорене. Затова е казано: „Когато ви предават на съдилища, не се безпокойте как или какво ще да говорите, защото в онзи час ще ви бъде внушено какво да кажете. Понеже не сте вие тези, които ще говорите, а Духът на вашия Отец, който ще говори чрез вас“ (Матей, 10:19-20).

…

Всяко образование, което съдържа знание, е добро и във всяко се намират начини човек да бъде развращаван.
Примерно, филологическото. То е за думите и за правилата, по които те се съединяват, за да дадат смисъл. Защото там главният въпрос е: „Как става така, че звуците произвеждат смисъл, който може да бъде споделян?“ Така че първият предмет за изучаване там е целият текст, който има смисъл; а смисълът е даден, работа на филолога е да каже най-напред и общо какъв е той, а после да го раздели на части – „съставките“ на смисъла, докато стигне до отделните думи и техните елементи. Самото това знание е аналитично – то не образува смисъл, а само разделя големия текст на части, които сами по себе си все още нещо значат, докато накрая се стигне до онези частици, които сами нищо не значат и придобиват значение само когато се свържат с други. Но въз основа на всичко това никой не може да „произведе“ смисъл – той го произвежда независимо от филологическото си знание, което може да му послужи най-много да е „коректен“, а именно, да не прави „грешки“. Самият смисъл обаче е независим от грешките, те просто са нещо „за изчистване“, но той е явен и с тях. Самото филологическо знание не помага текстът да бъде разбиран, освен ако не става дума просто за знаене на чужд език, но всеки може да знае някакъв език и без да е филолог. Така че владеенето на един или повече езици има малко общо с филологията, ако изобщо нещо.
Крайно необходимо е да се схване, че отделянето на по-малки и по-големи части смисъл в текста е безполезно, ако не се има предвид за какво служи самият той; което значи, че филологът, за да разбира какво прави, трябва да е способен да посочи мястото на текстовете си в целия разбираем свят, защото само с оглед на него може да се съди за смисъла на каквото и да е. Тоест, за да е наистина учен, той се нуждае от завършен светоглед.
Ако придобиващият филологическо образование бива възпитаван и сам се съгласи да се интересува от смисъла само донякъде, той няма да го разбира и дотам; и ще престане изобщо да се интересува от него, а ще насочи вниманието си единствено към „грешките“ – значи към онова, което съпътства смисъла и отчасти го дискредитира (ако си направил грешка, значи казаното от теб е безсмислено). Така той се превръща в свадливец, присмехулник и отрицател на всичко, което е и развращението му

…

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен. Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват. И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено?
Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда. Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“. Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

…

Умствената работа изисква да си способен да прекарваш дълго време в неподвижност; и не само телесна, но и душевна – да не се разсейваш под влиянието на образи и думи. Само така може да се измине дълъг път в мисленето и той да бъде засвидетелстван в текст. Може би затова Платон казва, че еднообразното и неспиращо движение на небесните тела е по-добро от разнообразното и кратковременно на земните; а Аристотел говори за бога като за неподвижен и мислещ.

…

Да се достигне до добро преподаване на какъв да е предмет от науките за човека е крайно трудно, тъй като преподаващият трябва да има яснота по всички съществени въпроси на човешкия живот. При това тази яснота не трябва да е имитативна (имам мнение, защото съм го заел отнякъде), а истинска, значи достигната със самостоятелен (независим от мненията) размисъл. Впрочем независимият размисъл винаги донася на човека добра надежда относно края и смисъла на съществуващото (и на собствения му живот). Затова и старецът Зосима казва: „Всички свети хора са били винаги радостни…“ („Братя Карамазови“ I, 2, 4).

*

278

„Бе време, когато се отнасях с лекота, като виждах, че щастието е в съюз с несправедливостта. Казвах си: „Е, така е! Нека му мислят тези, които са засегнати.“
Но откакто разбрах, че несправедливостта расте лесно и бързо, и че тя се трупа от поколение на поколение, че човещината и великодушието са само отделни, лични прояви, докато масовата несправедливост расте все повече и повече, от тогава реших за винаги да не премълчавам вече нито една несправедливост.“

…

Гьоте,
цитиран от Емил Лудвиг (1881-1948) в началото на книгата му „Рузвелт. Есе върху щастието и властта“, 1938. Превод Хр. Златаров. Библиотека „Златни зърна“ на Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945.

*

„Осемдесет и четири годишна, почти съвсем оглушала, тя държеше едно жилище в нашата семейна къща; за сега не можеше, дори и според новия „арийски закон“, да бъде извадена от там, и ние се бяхме надявали след известно време да можем по някакъв начин да я пренесем в чужбина.
Още една от първите виенски разпоредби я беше тежко засегнала. Със своите осемдесет и четири години краката й вече не държаха твърде и тя бе свикнала при своите всекидневни малки разходки да почива след пет или десет минути ход на една от пейките по Ринга или парка.
Хитлер беше едва една седмица господар на града, и вече се издаде животинската заповед, че евреи не бива да сядат по пейките – една от ония забрани, които бяха измислени само със садистични цели. Защото да се ограбват евреите, това все още имаше някаква логика и смисъл… но да се откаже на една стара жена или на някой изнурен старец правото за няколко минути да си отдъхне на една пейка, това можеше в двадесетия век да направи само човекът, когото милиони обожават като най-великия.“

…

Стефан Цвайг. „Светът от вчера“. Превод Ж. Драгнева. София. Библиотека „Златни зърна“. Редактор-стопанин Сл. Атанасов. Печатница „Фар“, 1945. с. 445.

*

„Може би германците недооценяваха съпротивителната сила на покорените народи. Може би те смятаха, че обезоръженият народ не представя опасност за войската, въоръжена до зъби. И най-после те бяха уверени, че Гестапо ще се погрижи за всичко. Гестапо отлично знае как трябва да се отнася с народ, който отказва да се покори.
Без да губи време, Гестапо пристъпи към работа. Палачите и агентите пристигнаха едновременно с войската в окупираната страна. Те не жалеха усилията си, но дори и тях озадачи и учуди ненавистта на „покорените народи“.
В Полша публичните екзекуции станаха всекидневно явление.
В Чехословакия изправяха противещите се до стената и ги разстрелваха.
В Норвегия концентрационните лагери, изтезанията и гладната смърт станаха всекидневна участ за ония, сърцата на които бяха пълни с ненавист към германците.
През септември и октомври 1941 г. смъртните наказания в окупираните страни зачестиха извънредно много. Стотици арести и десетки убийства се извършваха всеки ден. Истинските размери на тези злодеяния се все още неизвестни.
И все пак този чудовищен терор не даваше необходимия за германците резултат.
В Норвегия омразата срещу окупаторите все повече растеше.
В Холандия патриотите носеха забранени значки.
В Полша бяха организирани отреди, които започнаха партизанска война.
В Атина гръцките патриоти свалиха от Акропола знамето с пречупения кръст и го разкъсаха.
Във Франция хората станаха глухонеми и като че ли не забелязваха германския войник, когато той се обръщаше към тях с въпрос или предложение.

През 1916 г. полковник Николай опита да се бори с шпионажа в Белгия чрез забраняване на населението да отива от едно населено място в друго. Сега хитлеристите отново приложиха това средство във всички окупирани страни. Забранено беше придвижването дори между съседни села. Това ограничение се прилагаше дори и към швейцарските и американските консулски чиновници.
Всичко това се отразяваше крайно неблагоприятно и потискащо и върху самите германци. Те вече не се чувстваха така самоуверени, както по-рано. Сега против тях самите се водеше особена „война на нерви“, която изискваше жертви и от двете страни.“

…

Курт Рис. „Тоталният шпионаж“. Превод подполк. Ив. Дренски. София. Издава Отдел по печата, Ген. щаб – М.Н.О. Печатница на Военно-издателския фонд, 1948. с. 327-328

*

„Когато китайците убиха двама немски мисионери, в залива Киао-Чоу се яви германска ескадра и завзе китайското пристанище, а в началото на 1898 г. Германия получи от Китай това пристанище заедно с околната територия „в аренда“ за 99 години. За да осигури на Германия този пункт, Вилхелм II прати при китайските брегове голяма ескадра под началството на брата си, който трябваше да се яви там, както се изрази самият германски император, с „броненосен юмрук“.
„И на немците тряба место на слънчице,“ – така мотивираше в райхстага това пращане ескадрата тогавашния имперски канцлер (Бюлов). Наскоро и Русия получи „в аренда“ за 25 години Порт-Артур и Талиенван на Ляодунския полуостров, които при това трябаше да бъдат съединени със сибирската железопътна линия. В Англия се изплашиха, заговориха за война, но работата се свърши с това, че ней Китай даде „в аренда“ за 25 години Вей-ха-вей при входа на Печилийския залив, срещу Порт-Артур. Франция също получи каменовъглената станция Куанс-чеу-уан. Протегнала беше ръка и Италия, но нищо не й дадоха.
В Китай срещу европейските мисионерри и приелите христианството туземци се започна, след това особено по рода си разделение на Китай, едно народно движение, ръководено от тайното дружество на Големия Юмрук. Избити бяха около 300 европейци и до 30 хиляди китайци, а през лятото на 1900 т. боксерите („юмрукчиите“, в превод от английски) превзеха Пекин и заедно с войските на богдихана [китайския император, б.м. – Н.Г.] нападнаха европейските посолства, които няколко месеца бяха в обсада и бе убит германският посланик. Отиващите да отърват посолствата морски отреди на европейците също срещнаха съпротивление и също се подхвърлиха на опасност.
Първи спасители се явиха японците, а заедно с тях и русите навлязоха в Манджурия. Най-после и от Европа потегли на военни параходи войска от разните държави, под общата команда на германския фелдмаршал граф Валдерзее. „Прошка да не се дава и пленници да не се вземат!“ – заповяда Вилхелм II, и нека даже „след хиляда години ни един китаец да не дръзне да хвърли поглед върху немеца“. Китай след това трябаше да се смири.
В Европа, във време на всички тези усложнения на Далечния Изток, захванаха да приказват за „жълтата опасност“, т.е. за опасността от жълтата раса, против която раса солидарно се обявиха великите държави. По усмирението на Китай заедно с тях работеше и Япония, която започна да играе ролята на велика държава в Тихия океан.“

…

Н.И. Кареев. „Политическа история на Европа от Френската революция до днес“ (преводът е може би въз основа на Николай Ив. Кареев. „Общий курс истории XIX и XX века до начала мировой войны“, 1919). Превод Цв. Маринов. София. Книгоиздателство „Знание“, печатница „Ден“ (без дата, вер. през 1920-те). с. 266-267

*

„Всичко в нашата почти хилядолетна австрийска монархия изглеждаше основано на дълговечност, а самата държава беше върховен гарант на това постоянство. Правата, които даваше на своите граждани, бяха утвърдени с документи от Парламента, свободно избраното представителство на народа, и всяко наше задължение беше точно определено. Нашата парична единица, австрийската крона, се движеше в монети от чисто злато и ни даваше гаранция със своята стабилност. Всеки знаеше колко притежава и колко му се полага, какво беше позволено и какво забранено. Който притежаваше състояние, можеше с точност да пресметне какви лихви годишно му носеше то, а чиновникът, офицерът отбелязваха без колебание в календара годината на тяхното повишение или пенсиониране.

Всяко семейство си имаше определен бюджет, знаеше колко може да изразходва за жилище и храна, за облекло и летен отдих, освен това непременно пазеше грижливо и някаква неголяма сума за непредвидени случаи, болести и лекарски грижи. Който притежаваше къща, считаше я за сигурен подслон на своите деца и внуци; имението и търговската къща се наследяваха от род в род; още докато кърмачето беше в люлка, правеха вече в спестовната му книжка или касичка първата вноска за жизнения му път, една малка „резерва“ за бъдещето. Всичко в тази просторна империя стоеше здраво и непоклатимо на своето място, а най-високо – старият император; ако той умреше, знаеха (или мислеха), че друг ще го наследи и нищо няма да се промени в мъдро измисления ред. Никой не вярваше във войни, революции и преврати. Всяка радикална промяна, всяко насилие изглеждаха вече невъзможни в този век на разума.

Само тази сигурност правеше живота достоен да се живее и все повече съсловия жадуваха за свой дял в това скъпоценно благо. Отпърво на това притежание се радваха само имотните, постепенно до него се домогнаха и други съсловия; векът на сигурността стана златен век на застраховките.
В това умилително доверие, когато можеше да барикадираш живота си до последната пролука срещу всеки взлом на съдбата – въпреки цялата солидарност и скромност на тези принципи на живота – се криеше голяма и опасна самонадеяност. С презрение гледаха към предишните епохи с техните войни, глад и бунтове, отсъждаха, че поради липса на достатъчно просвещение човечеството не е било достигнало своето пълнолетие. А сега било въпрос само на някакви десетилетия, за да бъдат окончателно надмогнати всяко зло и насилие, и тази вяра в непрекъснатия, неудържим „напредък“ наистина притежаваше за онова време силата на религия.“

…

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома. Т. 5. „Светът от вчера. Дневници. Писма“. Превод А. Лилова. София. „Народна култура“. ДП „Димитър Благоев“, 1989. с. 13-14

*

274