Архив на категория: за човека

Ветхият и Новият завет

(според изданието на св. Синод на Българската църква, 1925)

1.
„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“

Битие, 1:27

2.
„Взе тръстено кошче, намаза го с асфалт и смола и, като тури в него детето, сложи го в тръсталака при речия бряг; а сестра му застана отдалеч да гледа, какво ще стане с него.“

Изход, 2:3-4

3.
„А синовете Ааронови, свещениците, да накладат на жертвеника огън и да наслагат на огъня дърва; синовете Ааронови, свещениците, да наслагат частите, главата и тлъстината връз дървата, които са на огъня, върху жертвеника.“

Левит, 1:7-8

4.
„Рече Господ на Мойсея в Синайската пустиня, в скинията на събранието, в първия (ден) от втория месец, на втората година, откак бяха излезли от Египетската земя, думайки: пребройте цялото общество Израилеви синове според родовете им, според челядите им, според броя на имената им, всички от мъжки пол до един: от двайсет години и нагоре, всички способни у Израиля за война; според опълченията им ги пребройте – ти и Аарон; заедно с вас трябва да има от всяко коляно по един човек, който да е главатар на рода си.“

Числа, 1:1-3

5.
„Но вие не рачихте да вървите и се възпротивихте на повелението на Господа вашия Бог, и роптахте в шатрите, си като казвахте: Господ, от омраза към нас, ни изведе от земята Египетска, за да ни предаде в ръцете на аморейци и да ни изтреби; къде ще вървим? Нашите братя ни обезсърчиха, като казаха: оня народ е по-голям (по-многоброен) и по-едър от нас, там градовете са големи и с укрепления до небеса, па и синовете Енакови видяхме там.“

Второзаконие, 1:26-28

6.
„Когато чухме това, сърдце ни се сви, и в никого от нас дух не остана против вас; защото Господ Бог ваш, е Бог на небето горе и на земята долу; и тъй, закълнете ми се в Господа (вашия Бог), че както аз ви сторих милост, тъй и вие ще сторите милост на бащиния ми дом, и дайте ми верен знак, че ще запазите живи баща ми и майка ми, братята ми и сестрите ми, и всички, които са у тях, и ще избавите душите ни от смърт.“

Иисус Навин, 1:11-13

7.
„Иуда превзе също тъй Газа с пределите й, Аскалон с пределите му е Екрон с пределите му (и Азот с околностите му). Господ беше к Иуса и той завладя планината; но не можа да прогони жителите на долината, защото те имаха железни колесници. И на Халева предадоха Хеврон, както бе говорил Мойсей.“

Съдии Израилеви, 1:18-20

8.
„Те викнаха и пак заплакаха. И Орфа се прости със свекърва си (и се върна при народа си), а Рут остана с нея. Ноемин рече (на Рут): ето, етърва ти се върна при народа си и при боговете си; върни се и ти след етърва си. Но Рут отговори: не ме принуждавай да те оставя и да се отделя от тебе; но където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ и твоят Бог – мой Бог.“

Рут, 1:14-16

9.
„И сутринта те станаха, поклониха се пред Господа и се върнаха, та отидоха у дома си в Рама. И Елкана позна Ана, жена си, и Господ си спомни за нея. След няколко време Ана зачена, роди син и му даде име Самуил, понеже (казваше тя) от Господа (Бога Саваота) го измолих.“

1 Царства, 1:19-20

10.
„И Давид повика едного от момците и му каза: дойди и убий го. И оня го уби, и той умря. И Давид му каза: твоята кръв да бъде върху главата ти, понеже твоите уста свидетелствуваха против тебе, когато казваше: убих помазаника Господен.“

2 Царства, 1:15-16

11.
„И цар Давид каза: повикайте ми свещеник Садока, пророк Натана и Иодаевия син Ванея. И те влязоха при царя. И царът им рече: вземете със себе си слугите на вашия господар, качете Соломона, моя син, на мулето ми, и го заведете в Гион, нека го помаже там свещеник Садок и пророк Натан за цар над Израиля, затръбете с тръба и извикате: да живее цар Соломон! След това придружете го назад, и той ще дойде и ще седне на моя престол; той ще царува вместо мене; нему съм завещал да бъде вожд на Израиля и на Иуда.“

3 Царства, 1:32-35

12.
„И той стана, та отиде с него при царя. И му каза: тъй говори Господ: задето праща пратеници да питат Веелзевула, акаронското божество, като да нямаше в Израиля Бог да питаш за словото му, – ти няма да се дигнеш от постелката, на която си легнал, а ще умреш. И той умря по словото Господне, което изрече Илия.“

4 Царства, 1:15-17

13.
„Адам, Сит, Енос, Каинан, Малелеил, Иаред, Енох, Матусал, Ламех, Ной, Сим Хам и Иафет.“

1 Паралипомени, 1:1-4

14.
„Понеже ме въцари над народ многоброен като земния прах, дай ми сега мъдрост и разум, за да излизам и влизам пред тоя народ; защото кой може да управлява тоя Твой голям народ?
И рече Бог на Соломона: задето си имал това на сърце и не поиска богатство, имот и слава, нито душата на твоите неприятели, нито пък поиска много дни, а си поиска мъдрост и разум, за да управляваш Моя народ, над който те поставих за цар, – мъдрост и разум ти се дава, а богатство, имот и слава ще ти дам такива, каквито у царете преди тебе не е имало, нито ще има след тебе.“

2 Паралипомени, 1:9-12

15.
„В първата година персийския цар Кира, за да се изпълни словото Господне от устата на Иеремия, възбуди Господ духа на Кира, персийски цар, а той заповяда да прогласят по цялото му царство, устно и писмено: тъй говори Кир, цар персийски: Господ, Бог небесний, ми даде всички земни царства и ми заповяда да му съградя дом в Иерусалим, що е в Иудея. Който между всички вас е от неговия народ, – неговият Бог да бъде с него, – нека иде в Иерусалим, що е в Иудея, и да гради дом на Господа, Бога Израилев, на оня Бог, който е в Иерусалим.“

1 Ездра, 1:1-3

16.
„Ако благовори царът, нека ми даде писмо до задречните областеначалници, да ми дават пропуск, докато стигна до Иудея, и писмо до Асафа, пазителя на царските гори, да ми даде дървие за вратите на крепостта, що е при Божия дом, и до градските стени, и за къщата, в която да живея. И царът ми даде, понеже благодейната ръка на моя Бог беше над мене. Като стигнах при задречните областеначалници, предадох им царските писма. А царът беще пратил с мене военни началници с конници. И като чуха това Санавалат, Хоронит и Товия, роб амонитски, стана им твърде неприятно, че е дошъл човек да се грижи за доброто на синовете Израилеви. И пристигнах в Иерусалим. И престоях там три дни.“

Неемия, 2:7-11

17.
„Но Иосия не се върна в колесницата си, а реши да воюва с него, без да се вслуша в думите на пророк Иеремия от устата Господни. И влезе с него в битка на поле Мегидо. И царът каза на слугите си: изнесете ме от бойното поле, понеже изнемощях. И слугите го изведоха веднага от строя. Той се качи на втората си колесница и, като се върна в Иерусалим, умря, и го погребаха в гробницата на отците му. И плакаха за Иосия по цяла Иудея, плака за Иосия и пророк Иеремия, и началниците с жените си го оплакват и доднес. И това бе предадено завинаги на целия род Израилев.“

2 Ездра, 2:28-32

18.
„Когато станах мъж, взех за жена Ана, от бащиния наш род, и родих от нея Товия.
Когато бях отведен пленник в Ниневия, всичките мои братя и мои еднородци ядяха от езическите ястия, но аз пазех душата си и не ядях, защото помнех Бога от сé душа. И подари ми Всевишният милост и благоволение пред Енемесара, и аз бях у него доставач.
А когато умря Енемесар, вместо него се възцари син му Сенахирим, чиито пътища не бяха постоянни, и аз вече не можех да ходя в Мидия.“

Товит, 1:9-15

19.
„Олоферн, като излезе от-пред лицето на господаря си, повика при себе си всички сановници, пълководци и началници на асирийската войска. И потегли на поход с цялата си войска, за да изпревари цар Навуходоносора и да покрие цялото земно лице на запад с колесници, конница и със своята отбор пехота.“

Иудит, 2:14,19

20.
„Един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа; между тях дойде и сатаната. И рече Господ на сатаната: отде дойде? А сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих.
И Господ рече на сатаната: обърна ли внимание върху моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото. Отговори сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив?“

Иов, 1:6-9

21.
„Господи, колко се умножиха враговете ми! Мнозина въстават против мене; мнозина казват за душата ми: за него спасение няма в Бога. Но Ти, Господи си щит през мене, моя слава, и Ти въздигаш главата ми.
Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене.“

Псалтир, 3:1-6

22.
„Ако кажат: дойди с нас, да направим засада за убийство, да причакаме непорочния без вина, жив да го погълнем, както поглъща преизподнята и цял като слизащия в гроб; да си натрупаме всякакъв драгоценен имот, да напълним къщите си с плячка; ти ще хвърляш жребия си заедно с нас, един клет ще има за всички ни“, – синко, не ходи на път с тях, задръж ногата си от пътеките им.
Но те правят засада против кръвта си, дебнат против душите си. Такива са пътищата на всекиго, който е алчен за чуждо добро: то отнема живота на оногова, който го е заграбил.“

Притчи Соломонови, 1:11-19

23.
„Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятърът вее откъм юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето не се препълня; те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак.
За всяка работа се иска труд; човек не може всичко да изкаже; око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане.
Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас. Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле.
Аз, Еклесиаст, бях цар над Израиля в Иерусалим; и насочих сърдцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него.“

Еклесиаст, 1:4-13

24.
„Нощес на леглото си търсих оногова, когото обича душата ми, търсих го и не го намерих. Но аз ще стана, ще тръгна по града, по улици и стъгди, и ще търся тогова, когото душата ми люби; търсих го и го не намерих.
Срещнаха ме стражари, които обикалят града: не видяхте ли – попитах ги – оногова, когото обича душата ми? Но, щом ги отминах, намерих оногова, когато обича душата ми, хванах се за него и не го пуснах, докле го не заведох в къщата на майка си и в спалнята на родителката си.“

Песен на песните, 3:1-4

25.
„Които умуват криво, думат в себе си: кратък и печален е нашият живот и човек не може да се избави от смъртта, и никой не познава такъв, който да е освободил някого от ада. Ние сме случайно родени и отпосле ще бъдем като да не сме били: диханието в ноздрите ни е дим, и думата – искра в движението на сърдцето ни. Кога тя угасне, тялото ще се обърне в прах, и духът ще се разпилее като рядък въздух.
Затова нека се наслаждаваме от сегашните блага и да бързаме да се ползуваме от тоя свят като от младостта: да се наситим със скъпоценно вино и благоухания, и пролетният цвят на живота да не ни отмине; никой от нас да не се лишава от участие в нашата наслада; вредом да оставим следи от веселба, защото това е наш дял и наш жребий.
Силата ни да стане закон на правдата, защото безсилието се оказва безполезно. Да нагласим примки за праведника, защото той ни е в тягост и се противи на делата ни, укорява ни за грехове против закона и хули ни за греховете на нашето възпитание; обявява се за такъв, който има познание за Бога, и нарича себе си син на Господа, пред нас той е изобличение на нашите помисли. Той ни смята за гнусота и бяга от нашите пътища, като от нечистотии, ублажава края на праведните и хвалбиво нарича Бога свой баща. Да видим прави ли са думите му, и да изпитаме какъв ще бъде краят му. Да го изпитаме с обиди и мъки, за да узнаем смирението му и да видим кротостта му; да го осъдим на безчестна смърт, защото, според думите му, имало кой да се грижи да него.
Тъй умуваха те, и се измамиха; защото злобата им ги беше заслепила, и те не познаха тайните Божии, не очакваха награда за светост и не смятаха за достойни наградите на непорочните души.“

Премъдрост Соломонова, 2:1-3; 6-9; 11-17; 19-22

26.
„Не бъди недоверчив към страха пред Господа и не пристъпвай към Него с раздвоено сърдце. Недей лицемери пред устата на другите и бъди внимателен към своите уста. Не се издигай, за да не паднеш и да не си навлечеш безчестие на душата си, защото Господ ще открие твоите тайни и ще те унизи всред събранието, задето не си пристъпил искрено към страха Господен, и задето сърдцето ти е пълно с лукавство.“

Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, 1:28-30

27.
„Как вярната, изпълнена с правосъдие столица стана блудница! В нея правда обитаваше, а сега – убийци. Твоите князе са законопрестъпници и съучастници на крадци; те всички обичат подаръци и ламтят за награда; не закрилят сирак и тъжба на вдовица не стига до тях.“

Исаия, 1:21,23

28.
„Защото идете на Хитимските острови и разгледайте, и пратете в Кедар и разузнайте усърдно и вижте: бивало ли е там нещо подобно на това? Променил ли е някой народ боговете си, макар те и да не са богове? А Моят народ променяваше славата си за онова, което не помага.“

Иеремия, 2:10-11

29.
„И казаха те: ето, ние ви пращаме сребро; купете за това сребро всесъжения, жертва за грях и тимян, пригответе дар и възнесете върху жертвеника на Господа, нашия Бог, и молете се за живота на вавилонския цар Навуходоносора и за живота на сина му Валтасара, щото дните им на земята да бъдат като дни на небето. И Господ ще ни даде сила и ще просвети очите ни, и ще живеем под закрила на вавилонския цар Навуходоносора и под закрила на сина му Валтасара, и ще им служим много дни и ще намерим милост у тях.
Молете се и за нас на Господа, нашия Бог, понеже ние съгрешихме пред Господа, нашия Бог, и не се отвърна от нас яростта на Господа и гневът Му до днес; и прочитайте тая книга, която ви пращаме, та да се разглася в Господния дом в ден празничен и в дни бележити.“

Варух, 1:10-14

30.
„В трийсетата година, четвъртия месец, петия ден на месеца, когато бях между преселенците при река Ховар, отвориха се небесата – и аз видях Божии видения. В петия ден на месеца (това беше пета година, откак беше пленен цар Иоаким), биде слово Господне към Иезекииля, свещеник, син на Вузия, в Халдейската земя, при река Ховар; и беше там върху него ръката Господня.“

Иезекиил, 1:1-3

*

Хайдегер. „Битие и време“

(според превода на Димитър Зашев, 1948-2018)

Увод

Гл. I

1.
„Гигантомахията за същността/битието“. Добитото от Платон и Аристотел се запазва чак до „Логиката“ на Хегел.
То (битието/Sein/τὸ ὄν) е най-общото понятие; но не така, както е родът. То е transcendens. Хегел: „неопределено непосредственото/unbestimmte Unmittelbare“.
Не може да бъде понятизирано като „биващо/Seiende“.

2.
Въпросът за смисъла (Sinn) на битието трябва да бъде поставен. Онова, за което се пита, ще трябва да бъде определено и доведено до понятие. Самото питане като отнасяне на едно биващо има собствен характер на битие. Ние винаги се движим в едно битие-разбиране. Средновато смътно разбиране за битие. Попитваното с въпроса за битието се оказва самото биващо. Кое е образцовото биващо и в какъв смисъл то има предимство.
Това биващо, което сме все самите ние и което има битийната възможност на питането, предаваме с термина Бъдене-ето-на (Dasein).
Водещото отправяне на поглед към битието израства от средноватото разбиране за битие, което спада към същностната устроеност на самото Бъдене-ето-на. Става дума за показващо изкарване-наяве-на-основа. Биващото с характера на Бъденето-ето-на е образцовото биващо.

3.
Дали въпросът за битието не е най-принципният и същевременно най-конкретният въпрос? Наивно и грубо открояване и фиксиране на тематичните области (Sachgebiete – история, природа, пространство, живот, съществуване); от преднаучното им тълкуване израстват някои основни понятия (Grundbegriffe). Истинският прогрес е в питането за основните устроености на съответната област. Днес в различни дисциплини са се пробудили тенденции проучването да се поставя на нови фундаменти.
Теория на историята (Geschichte) като обект на историописа (Historie).
Въпросът за битието има за цел условието на възможността на самите онтологии, лежащи преди онтичните науки. Дори онтологията да притежава една богата и здраво свързана система от категории…

4.
Науките са отнасяния на човека и имат начина на битие на това биващо (човекът). Чрез неговото битие то е разкрито на самото себе си. Онтичната му отличителност е заложена в това, че то е онтологично. Онтология: експлицитно теоретично питане за битието на биващото. Бъденето-ето-на е предонтологично; то е биващо по начина на едно разбиране за битие.
Битието, към което Бъденето-ето-на винаги някак се отнася, ние наричаме екзистенция. Екзистенцията бива решавана във вид на подхващане или пропускане на възможност. Аналитиката на екзистенцията има характер не на екзистентно (existenzielle), а на екзистенциално (existenziale) разбиране.
Към Бъденето-ето-на същностно спада: битие в един свят; следователно разбирането за битие изначално засяга разбирането на нещо такова като свят.
Фундаменталната онтология, от която тепърва могат да произтекат всички други, трябва да бъде потърсена в екзистенциалната Аналитика на Бъденето-ето-на.
Аристотел: ἡ ψυχὴ τὰ ὄντα πὼς ἐστιν (De anima 431b 21) – положение, което препраща към онтологическата теза на Парменид. Душата:ens, quod natum est convenire cum omni ente (Тома, Quaestiones de veritate I).
Бъденето-ето-на – биващо, което трябва да бъде предварително попитано за неговото битие.

Гл. II

5.
Бъденето-ето-на има тенденцията да разбира собственото си битие из „света“. Кой е ръководният начин на достъп до Бъденето-ето-на? Този начин трябва да показва биващото в това, как то е най-напред и най-често, в неговата средновата делничност. С оглед на основната устроеност на делничността на Бъденето-ето-на израства подготвителното открояване на битието на това биващо.
Като смисъл на битието на биващото, което ние наричаме Бъденето-ето-на бива показана времевостта. Онова, из което Бъденето-ето-на изобщо неизрично разбира и тълкува нещо такова като битие, е времето.
Традиционното понятие време се удържа от Аристотел, та чак до и след Бергсон.
В правилно видяния и правилно експлицирания феномен време е вкоренена централната проблематика на всяка онтология.
Специфичният начин на битие на досегашната онтология, съдбините на нейното питане, установяване и излизане от действие, трябва да се проумеят като нещо необходимо съобразно Бъденето-ето-на.

6.
Историчността – времеви начин на битие на Бъденето-ето-на. Било изрично или не, то „е“ своето минало. Миналото не го следва, а го предхожда. Липсата на история не е доказателство срещу историчността на Бъденето-ето-на.
Освен че има склонността да пропада накъм своя свят и отразително [reluzent] да се изтълкува откъм него, то изпада и в зависимост от своята, повече или по-малко изрично подхваната традиция. Но тя прегражда достъпа до изконните „извори“, от които по неподправен начин (in echter Weise) са били частично почерпани унаследените категории и понятия.
Приела схоластичен облик, гръцката онтология преминава по пътя през Disputationes metaphysicae на Суарес в „метафизиката“ и трансценденталната философия на Новото време и още определя фундаментите и целите на „Логиката“ на Хегел.
Деструкция на основния състав [инвентар, Bestand] на античната онтология, по нишката на въпроса за битието по посока към изконния опит, в който са били добити първите, а оттам насетне ръководните, определения за битието. Тя може да бъде проведена само на принципно решаващите спирки на тази история.

Била ли е тематично обединявана интерпретацията на битието с феномена време? Първият и единственият, който при това сам се оставяше да бъде тласкан нататък под натиска на самите феномени, е Кант. Тъкмо феномените, които в анализа по-долу се изявяват по наименованието „темпоралност“, са най-тайните отсъждания на „обикновения разум“.
На Кант му липсва една предварителна онтологична Аналитика на субективността на субекта. Той просто приема догматично позицията на Декарт.
Има решаваща връзка между времето и „аз мисля“. Това, което Декарт оставя неопределено, е начинът на битие на res cogitans, по-точно смисълът на битието на „sum“. Res cogitans – в средновековната онтология това е res creatum. А „изготвеността“ на нещо е съществен структурен момент от античното понятие битие.
Деструкцията се вижда изправена пред задачата да интерпретира почвата на античната онтология в светлината на проблематиката за темпоралността. Античното тълкуване на битието на биващото е ориентирано към „природата“ и добива разбирането на битието „из времето“. Биващо е схванато в неговото битие като „присъствие“ (παρουσία), значи е разбрано с оглед на един определен модус на времето, „настоящето“.
Λέγειν е ръководната нишка в добиването на структурите на битието на срещащото се в заговарянето и обсъждането биващо (ζῷον λόγον ἔχον). Затова изграждащата се при Платон антична онтология става „диалектика“. Биващото е понятизирано като присъствие (οὐσία).
Аристотеловото съчинение за времето е първата дошла до нас подробна интерпретация на този феномен. Тя определя всички концепции за времето след нея, вкл. и Бергсоновата. Но и Кантовото схващане за времето се движи в изявените от Аристотел структури.

7.
От изисквания от „самите неща“ начин на разглеждане евентуално да се изгради една дисциплина. Начинът на разглеждане на въпроса за смисъла на битието е феноменологичният. Наименованието „феноменология“ изразява максима, която може да се формулира: „Към самите неща!“ – противно на всякакви витаещи конструкции.
Тя е „наука за феномените“. Историята на самата дума, която вероятно е възникнала в школата на Волф, не е от значение.

А.
Φαίνεσθαι – „изкарвам на бял свят“. „Феномен“ трябва да значи „Само-по-себе-си-показващото-се“, видното. „Феномени“: съвкупността от онова, което може да бъде изнесено на светлина. Но освен това φαινόμενον може да значи и „привидното“.
„Явлението“ [Erscheinung] пък препраща към нещо, което самó не се показва; то е само „вестяване“. „Явяването“ е не-показване-на-себе-си. Разбира се, всяко явление зависи от феномени.
Породеното Вестяващо [Das hervorgebrachte Meldende] показва самото себе си, и то така, че като излъчване на онова, което вестява, то именно постоянно забулва същото самó по себе си. Според Кант явления са „предметите на емпиричния наглед“. Пространство и време трябва да могат да стават феномен. Кант казва, че пространството било априорното „Вътре-в-еди-що-си“.

Б.
Основното значение на λόγος в неговото пръвно съдържание.
Като реч λόγος ще рече δηλοῦν – да се направи видно това, за което е речта. Λόγος оставя нещо да се вижда (φαίνεσθαι); и това е ἀποφαίνεσθαι/ἀπόφασις.
Приказването (оставянето да се вижда) има характера на говоренето, гласовото озвучаване с думи. Λόγος е φωνὴ μετὰ φαντασίας – гласово озвучаване, в което всеки път нещо е съзряно.
Σύνθεσις – оставяне на нещо да се вижда в заедността му с друго.
Да се държим настрана от едно конструирано понятие за истина в смисъла на „съгласуване“. Бъденето-истинно е: биващото да бъде извадено от неговата скритост и да бъде оставено да се вижда, да се открие, като нескрито. „Бъденето-погрешно“ е закриване/затулване/прикриване: да се поставя нещо пред друго и с това то да се представя като нещо, каквото не е.
„Истинно“ в по-изначалния гръцки смисъл е αἴσθησις-ът: простото, сетивно долавяне на нещо. В най-чистия смисъл „истинно“ е νοεῖν – долавяне на най-простите определения на битието на биващото. То не може да бъде погрешно, а по-скоро недостатъчно.
Λόγος е разум, доколкото функцията му е в оставянето на биващото да бъде долавяно. Той е „основание“ доколкото е λεγόμενον и следователно ὑποκείμενον.

В.
„Феноменология“ не назовава предмета на проучванията си. Тя е такова схващане за предметите, че всичко, което има да обсъжда, да бъде третирано в пряк показ и директно удостоверяване.
Онова, което остава на скрито, не е това или онова биващо, а е битието на биващото. То може да бъде дотам закрито, че да бъде забравено и да не се стигне до въпроса за него и за неговия смисъл.
Феноменология е начин на достъп до това, което ще трябва да стане тема на онтологията. Именно затова, защото феномените не са дадени най-напред и най-често, е нужна феноменологията. Закритост [затуленост, прикритост/Verdeckheit] е противоположното на „феномен“ понятие.
Начин на възможната закритост: феноменът може да бъде неоткрит или изтърван (verschüttet). Или откритото може да е все още видимо, но само като привидност (Verstellung).
Необходимост от една фундаментална онтология, имаща за тема онтологико-онтически отличителното биващо, Бъденето-ето-на. Методологическият смисъл на феноменологичната дескрипция е тълкуването. Така че феноменологията на Бъденето-ето-на е херменевтика. Тя разработва историчността на Бъденето-ето-на като онтично условие за възможността на историята като наука; в нея е вкоренена методологията на историческите науки за духа.
Битието като основна тема на философията не е род на едно биващо и все пак то засяга всяко биващо. Онтология и феноменология не са две различни дисциплини, спадащи наред с други към философията; те характеризират самата философия по предмет и начин на трактовка. Философия е универсална феноменологична онтология, изхождаща от херменевтиката на Бъденето-ето-на.
Тези изследвания са станали възможни само на основата, положена от Е. Хусерл.
Следващите анализи може да изглеждат тромави и „некрасиви“. Но едно е да се разказва повествувателно за биващо, а друго – биващо да бъде схванато в неговото битие. За тази задача липсват не само думи, но преди всичко – „граматика“. Вж. впрочем онтологичните раздели на „Парменид“ или гл. 4 от кн. VII на „Метафизика“.

8.
Скица на съчинението.

Първа част

Първи раздел

План на първите 6 гл.

Гл. I

9.
Битието на това биващо (все самите ние), чийто анализ стои като задача, е все моето.
Същността (Wesen) на това биващо (Бъденето-ето-на) е заложена в неговото Да бъде (Zu-sein). Бъденето-еди-какво-си (Was-sein/essentia) на това биващо трябва да се понятизира из неговото битие (Sein/existentia). Съгласно традицията existentia онтологически ще рече Бъдене-налично (Vorhandensein). Затова existentia ние означаваме като наличност, а екзистенция (Existenz) като определеност на битието отреждаме само на Бъденето-ето-на. Това наименование изразява не неговото Какво (като маса, къща, дърво), а битието.
Битието, което го касае това биващо в неговото битие, е все моето. Затова Бъдене-ето-на не може да се схваща като случай и екземпляр от един род биващо като налично.
Понеже Бъдене-ето-на по същество е все своя възможност, в своето битие това биващо може да „избира“, да спечелва самото себе си, то може да се изгубва; съотв. само привидно да се спечелва. Това става само доколкото по своята същност то е възможно истинско. Неистинскостта може да определя Бъденето-ето-на според неговата най-пълна конкретизираност в заетостта му, възбудеността, заинтересоваността, способността му за наслаждаване.
В изходното начало на анализа Бъденето-ето-на ще трябва да бъде разкрито в неговото индиферентно Най-напред и Най-често. Тази индиферентност на делничността е положителен феноменен характер на това биващо. Откъм този начин на битие е всяко екзистиране. Ние наричаме тази делнична индиферентност на Бъденето-ето-на средноватост. И понеже тя съставлява онтичното Най-напред, тя е бивала и наново е, прескачана.
Всички изявени моменти (Explikate), които произтичат от Аналитиката на Бъденето-ето-на, са добити с поглед към неговата структура на екзистенция. Понеже се определят из екзистенциалността, ние наричаме тези битийни характерни моменти на Бъденето-ето-на екзистенциали. Те трябва да бъдат разграничавани от битийните определености на биващото, нямащо вида на Бъденето-ето-на, които ние наричаме категории.
За образцова основа на тълкуването си на битието античната онтология има вътре-в-света срещащото се биващо. Като начин за достъп до него важи νοεῖν, съотв. λόγος-ът. Предварителното заговаряне за битието в обговарянето (λόγος) на биващото е κατηγορεῖσθαι.
Екзистенциали и категории за двете основни възможности на характерните моменти на битието (Seinscharakteren). Съответстващото им биващо изисква различен начин на пръвното попитване: биващо е едно Кой (екзистенция) или едно Какво (наличност в най-широкия смисъл).

10.
Структурата на науката на тези дисциплини (антропология, психология, биология) е спорна и се нуждае от нови подтици (Anstöße), които трябва да произтекат от онтологичната проблематика.
Аналитиката поставя онтологичния въпрос за битието на sum (на Декарт). Всяка идея за субект – в случай, че не е прояснена чрез едно предварително онтологично основно определение – все още онтологически съучаства в първополагането на subjectum (ὑποκείμενον), колкото и онтически живо да се брани срещу „субстанцията на душите“ или „овещяването на съзнанието“.
Не е проява на терминологично своеволие тези наименования (субект, душа, съзнание, дух, личност), както и изразите „живот“ и „човек“ да се избягват за обозначаване на биващото, което сме самите ние.
Докъде в проучването на понятието за „личност“ стигат Дилтай, Бергсон, Хусерл и Шелер. Личността не е вещ, субстанция или предмет. Тя съществува само в осъществяването на интенционалните актове – свързани чрез единството на един смисъл.
Антично-християнската (традиционна) антропология.
1. ζῷον λόγον ἔχον/animal rationale
2. „Faciamus hominem“ – ens finitum
Идеята за трансценденцията – че човекът бил нещо, което достига отвъд себе си – има корените си в християнската догматика: „quibus transcenderet usque ad Deum et aeternam felicitatem“.
Битието на човека се понятизира в смисъла на „Бъденето-налично“ на останалите сътворени вещи. Тези нишки се преплитат в антропологията на Новото време с изхождането от res cogitans – съзнанието, връзката на преживяванията.
„Живот“ е един собствен начин на битие, но по същество достъпен само в Бъденето-ето-на.
В антропологията, психологията и биологията липсва еднозначен, онтологически задоволително обоснован отговор на въпроса за начина на битие на това биващо, което сме самите ние.

11.
Да се разработи идеята за едно „естествено понятие за свят“. Но понятийното разработване на феномена свят изисква вникване в основните структури на Бъденето-ето-на. А въпросът за битието е подтикът на всяко научно търсене.

Гл. II

12.
Бъденето-ето-на e биващо, което се отнася разбиращо към своято битие. Това е екзистенция. Бъденето-ето-на екзистира. То е биващо, което съм все самият аз. Към него спада все-моестта като условие за възможността за истинскост и неистинскост. То екзистира все в едни от тези модуси.
Тези битийни определeности трябва да бъдат видяни и разбрани a priori на основата на устроеността на битието, която ние наричаме Бъдене-в-света (In-der-Welt-sein).
В-света“-то: онтологичната структура на свят и идеята световост.
Биващото по начина на Бъденето-в-света: търсим това, за което запитваме с „Кой?“
В-битие“-то (In-Sein): да се изяви онтологичната конституция на самата В-ост. Бъдене-налично като появяващи се „вътре в“ света вещи; Бъдене-съ-налично с нещо в смисъла на определено отношение по място – това са онтологични характерни моменти (ontologische Charaktere), които наричаме категориални: те спадат към биващо, нямащо начин на битие с вида на Бъденето-ето-на.
В-Битие обаче има предвид една устроеност на битието на Бъденето-ето-на и е екзистенциал. Да-бъда (Бъдене, Sein) като инфинитив на „аз съм“, т.е. като екзистенциал означава: обитаване при, Бъдене-отблизо-познат с. В-битие е израз на битието на Бъденето-ето-на, което има същностната устроеност на Бъденето-в-света.
Няма нещо такова като „Едно-до-друго“-то на едно биващо, наречено „Бъдене-ето-на“ с друго биващо, наречено „свят“.
Фактичността на Бъденето-ето-на ние наричаме фактуалност (Faktizität). Това е: Бъдене-в-света на едно „вътре-светово“ биващо и то така, че това биващо да може да се разбира като обвързано в своята съдба с битието на биващото, с което то се среща вътре в собствения си свят.

Ние не отричаме на Бъденето-ето-на всякакъв вид „пространственост“. То има собствено „Бъдене-в-пространството“, което обаче е възможно само на основата на Бъденето-в-света изобщо. Наивно е мнението, че човекът бил най-напред духовна вещ, която сетне добавъчно се пренася „в“ едно пространство.
Начини на В-битие: имане работа с нещо, грижене за, прилагане на нещо, отказване от нещо, разузнаване, обсъждане…Всички те имат начина на битие на погрижването (Besorgen). Има и дефициентни модуси – необръщане на внимание, отпочиване и т.н. В едно преднаучно, онтично значение „грижене“ е нещо като опасяване (befürchten). Но Besorgen се употребява като онтологичен термин (екзистенциал) за обозначаване на битието на едно възможно Бъдене-в-света.
Битието на самото Бъдене-ето-на трябва да бъде направено зримо като грижа. Това от своя страна е онтологично понятие за структура.
Бъденето-ето-на разбира самото себе си – а това значи също своето Бъдене-в-света – онтологически най-напред откъм биващото и неговото битие, което самото то не е, но което то среща „вътре“ в своя свят. Опознаването на свят (νοεῖν), обсъждането на свят (λόγος) функционира като първичния модус на Бъденето-в-света без последното като такова да бъде понятизирано. Тази структура на битието остава онтологически недостъпна, ала все пак онтически узната (изпитана) като отношение между „биващо“ (свят) и „биващо“ (душа); и се прави опитът това отношение да бъде понятизирано като Бъдене-налично. Така Бъденето-в-света става невидимо. Субект-обектното отношение се предпоставя; и все пак онтологичния смисъл на предпоставката остава в мрак.
Бъденето-в-света е екзистенциална „модалност“ на В-Битието.

13.
Бъденето-ето-на се движи в Бъденето-в-света (негова основна устроеност) в модуса на делничността. Субект и обект не се покриват с Бъдене-ето-на и свят.
Феноменна характеристика на познаването – в и накъм света. Какъв е видът на битие на познаващия субект? Как познаването излиза извън сферата на „Вътре“-то и добива „трансцендентност“?
Познаване и модус на битие на Бъденето-ето-на като Бъдене-в-света. То предварително се основава на едно Вече-бъдене-при-света.
В така оформен „престой“, като в се-въздържането от всякакво занимаване и ползуване, се осъществява долавянето (Vernehmen) на наличното. То има начина на осъществяване на заговарянето за и на обсъждането на нещо като нещо. На почвата на това изтълкуване долавянето се превръща в определяне. Доловеното и определеното може да бъде изговорено в изречения и като така изказано – задържано и съхранено.
Бъденето-ето-на винаги е вече „навън“ при едно срещащо се биващо от всеки път вече открития свят. Дори забравянето на нещо трябва да бъде понятизирано като видоизменение на изначалното В-Битие.
В познаването Бъденето-ето-на добива един нов битиен статус (Seinsstand). Тази нова възможност на битието може да стане задача и като наука да поеме ръководството на Бъденето-в-света.

Гл. III

14.
Може да се изброи какво има „в“ света: къщи, хора, дървета, планини, небесни тела. Описанието обаче остава обвързано с биващото; то е онтично. „Феноменът“ пък се показва като битие и структура на битието.
Основаващият всичко битиен характер на природните вещи, на субстанциите, е субстанциалността. А природата сама е едно биващо, което се среща вътре в света.
„Ценностно натоварените вещи“ са биващото, при което Бъденето-ето-на се задържа най-напред и най-често. Но те също са „вътре в“ света.
„Световост“ е екзистенциал. Онтологически „свят“ е характерен момент (Charakter) на самото Бъдене-ето-на; а не определеност на биващото, което Бъденето-ето-на всъщност не е.
Четири значения на „свят“.
1. Като онтично понятие: целокупността на биващото, което може да бъде налично вътре в света.
2. Като онтологичен термин: битието на назованото биващо.
3. В един онтичен смисъл: като онова, „в което“ „живее“ едно фактуално Бъдене-ето-на. Това е предонтологически екзистентно значение. Има се предвид „побличният“ свят-Ние, или собственият и най-близкият (домашният) околен свят.
4. Може да обозначава онтологико-екзистенциялното понятие „световост“.
Като термин ние ангажираме израза свят в значение 3.
Със „светови“ (weltlich) се има предвид един начин на битие на Бъденето-ето-на. Наличното „в“ света биващо наричаме принадлежащо на света (weltzugehörig) или вътре-светово (innerweltlich).
Колкото до феномена „природа“ (като „природа на романтиката“), той е онтологически доловим едва откъм понятието свят, т.е. откъм Аналитиката на Бъденето-ето-на.
Трябва да се проследи делничното Бъдене-в-света, та при феноменното спиране при него да се появи в погледа нещо такова като свят. Търсим да намерим световостта на околния свят (Umwelt). Тук се съдържа указание за пространственост (Räumlichkeit). Обаче присъщият на един околен свят пространствен характер трябва да бъде изяснен едва от структурата на световостта.

А.
15.
Делничното Бъдене-в-света ние го наричаме също Вземане-даване (Umgang). То се е разпръснало в многообразие от начини на погрижването. Най-напред е боравещото употребяващо погрижване, което има свое собствено „познание“.
Ние наричаме срещащото се в погрижването биващо „пособие“ Въм вземане-даването са заварвани: принадлежности за писане, за шиене, транспортно средство, измервателен прибор. Трябва предварително да се очертаят границите на това, какво прави едно пособие пособие – на пособийността (Zeughaftigkkeit).
По същество пособие е „нещо, за да…“ (служи за, пригодно за). В структурата „За да“ се съдържа препращане (Verweisung) от нещо към нещо.

Най-близко срещащото се от „пособията“ в стаята е самата тя. Тя не е нещо „между четири стени“ в геометричен пространствен смисъл, а е пособие за обитаване.
Начинът на битие на пособие, в който то се разкрива от самό себе си, ние наричаме подръчност (Zuhandenheit). На само „теоретически“ гледащия към вещи поглед му липсва разбирането на подръчност. Виждането на многообразието от „За-да“ препращания е обглеждането (Umsicht). Делничното вземане-даване се задържа най-напред при изделието (Werk): то е изпървом погриженото, а следователно и подръчно; а не самите инструменти.
Изделието препраща не само към За-какво-то на приложимостта и От-какво-то на състоянието си, а в него е заложена и препратката към носещия и ползващия го. При евтини артикули за масова употреба тази препратка не липсва; тя само сочи към нещо средновато. Изделието е подръчно и в публичния свят. В пътищата, улиците,мостовете чрез погрижването природата е открита в определена посока (лошо време, тъмнина, положение на слънцето).
Познаването като модус на Бъденето-в-света напредва едва през подръчното в погрижването. Може би подръчността е изначална спрямо чистата наличност.

„Махабхарата“

Действащи лица

Абхиманю –
Адхиратка – колесничар, отгледал Карна
Акрура – съветник на Кришна, изпратен от него с мисия в Хастинапура
Амба – заедно с Амбика и Амбалика доведена в Хастинапура от Бхишма, за да бъде съпруга на някой от синовете на Шантану. Имала годеник, който след връщането й от Хастинапура отказал да я приеме. Бхишма също я отблъснал, за да не наруши обета си за безбрачие. Тя се отдала на аскетични подвици, заклевайки се един ден да убие Бхишма
Амбика – съпруга на Вичитравиря, останала вдовица; снаха на Шантану и Сатявати, майка на Дхритаращра от Вяса
Амбалика – съпруга на Читрангада, останала вдовица; снаха на Шантану и Сатявати, майка на Панду от Вяса
Ангарапарна (Читраратха, Дагдхаратха) – гандхарв
Арджуна (Партха) – син на Индра и Кунти; пандав
Арка – военачалник на нагите, пра-прадядо на Кунти
Ашватхама – син на Дрона
Ашвини – богове-близнаци, бащи на Накула и Сахадева

Бака – ракшас, убит от Бхима край селото Екачакра
Баларама – седми син на Васудева и Деваки, брат на Кришна
Брихаспати – мъдрец, ученик на Бхарадваджа
Бхарадваджа – риши, баща на Дрона и учител на Друпада
Бхарата – древен цар, прародител на Куру; на негово име е поемата „Бхарата“, наречена по-късно „Махабхарата“
Бхима – син на Ваю и Кунти; пандав
Бхишма – син на Шантану и Ганга; преди обета си за въздържание се казвал Деваврата

Вайшампаяна – ученик на Вяса, рецитатор на „Махабхарата“
Васудева – брат на Кунти
Васуки – цар на нагите
Ваю – бог, баща на Бхима от Кунти и на маймуната Хануман, приятел на Рама
Видура – син на Вяса и прислужницата на Амбика, съветник на Дхритаращра и Пандавите; въплъщение на Дхарма
Вирата –
Вичитравиря – син на Шантану от Сатявати
Вяса (Вясадева, Кришна-Двайпаяна) – син на Парашара и Сатявати; автор на „Махабхарата“

Гандхари – дъщеря на цар Сувала, съпруга на Дхритаращра, майка на Кауравите
Ганеша – бог
Гаутама – риши. Веднъж Индра изпратил една апсара да го съблазни; от семето му, паднало върху храсти, се родили момче (Крипа) и момиче
Гритачи – апсара, станала причина за раждането на Дрона
Гхатоткача – син на Бхима от ракшасата Хидимби

Деваки – съпруга на Васудева
Джанамеджая – цар, слушател на „Махабхарата“
Драупади – дъщеря на Друпада, цар на Панчала; родена от жертвен огън, запален от брамина Яджа; съпруга на Пандавите
Дрона – син на риши Бхарадваджа; учител по бойни изкуства, ученик на Агнивеша и Парашурама
Друпада – цар на Панчала, ученик на Агнивеша; противник на Дрона
Дурваса – мъдрец, дал на Кунти мантрата, с чиято помощ можела да призовава богове и те да я пожелават
Дурьодхана – първи син на Дхритаращра и Гандхари
Духшасана – брат на Дурьодхана и един от стоте Каурави
Дхарма – бог, баща на Юдхищира от Кунти, въплътил се във Видура
Дхаумя – брамин, брат на риши Девала
Дхритаращра – син на Вяса и една от снахите на Шантану
Дхрищадюмна – брат на Драупади, роден от жертвен огън, запален от брамина Яджа; съдбата му била да убие Дрона

Екалавя – вожд на племето Нишадха; пожелал да учи при Дрона, който му отказал

Индра – бог, баща на Арджуна от Кунти

Камса – зъл цар, мъчител на брахманите; убит от Кришна
Каника – брахман, съветник на Дхритаращра
Карна – син на Кунти от бога на слънцето Сурия; провъзгласен от Дурьодхана за цар на Анга
Кашяпа – син на Брахма
Киндама – риши; като елен бил убит от Панду по време на съединение с жена си като сърна; проклел Панду да умре по време на любовен акт
Кичака (ракшас?) –
Кришна – осми син на Васудева и Деваки, племенник на Кунти; въплъщение на Вишну
Кримира – ракшас
Крипа – син на риши Гаутама; учител по бойни изкуства
Кувера – бог, ковчежник на боговете
Кумбхинаши – съпруга на Ангарапарна
Кунти – принцеса на династията Яду, дъщеря на Кунтибходжа; майка на Карна от бог Сурия; съпруга на Панду и майка на Юдхищира, Бхима и Арджуна

Мадри – принцеса от царство Мадра, сестра на цар Шаля; втора съпруга на Панду и майка на близнаците Накула и Сахадева от Ашвините
Маркандея – мъдрец
Мая – архитект, изработил приемната зала на Пандавите в Индрапрастха

Нала – съпруг на Дамаянти
Нанда – пастир, отгледал Кришна в селото Вриндавана
Нарада – мъдрец

Панду – син на Вяса и една от снахите на Шантану
Парашара – риши, баща на Вяса от Сатявати
Парашурама – брамин-воин; учител на Дрона, предал му оръжията си
Пурочана – съветник на Дурьодхана

Савитри –
Саля –
Санджая – кочияш на Дхритаращра и негов събеседник
Сапташрота – планина, където умира Панду
Сатявати – майка на Вяса от някакъв аскет; съпруга на Шантану и майка на … и Вичитравиря
Сатяджит – командващ панчалийската войска във войната им с Кауравите

Уграсрава (Саути) –
Упаяджа – брамин, потомък на Кашяпа и брат на Яджа

Хастинапура – столица на царството на династията Куру
Хидимба – ракшас
Хидимби – ракшаса, майка на Гхатоткача от Бхима

Чарвака – ракшас
Читрангада – първи син на Шантану и Сатявати, убит от царя на гандхарвите

Шакуни – син на цар Сувала, брат на Гандхари; играч на зарове

Юдхищира – най-голям от Пандавите; син на Дхарма и Кунти; законен наследник на царството Куру (в Хастинапура) и владетел на царство със столица Индрапрастха

Яджа – брамин, потомък на Кашяпа и брат на Упаяджа

Имена и названия

Агнея (Агнеястра) – оръжие, създаващо огън, използвано от Арджуна
Андхака – династия
Антардхана – оръжие, премахващо елементи, използвано от Арджуна
Араняка –

Брахма (Питаяма)
Брахмастра – оръжие (снаряд), предадено от Дрона ан Аджуна. Можело да се използва само срещу не-хора
Бхагават Гита –
Бхарата –
Бхаума – оръжие, създаващо много земя, използвано от Арджуна

Ваавя – оръжие, създаващо силен вятър, използвано от Арджуна
Варнавата – град, в който се провеждал фестивалът Пашупата. Там Дхритаращра изпраща Пандавите, а Дурьодхана се опитва да ги изгори
Варуна – оръжие, създаващо вода, използвано от Арджуна
Веди – свещени книги, четири на брой: Риг-, Яджур-, Сама- и Атхарва-
Вриндавана – село, в което пастирът Нанда отгледал Кришна
Вришни – династия

Дварата –

Екачакра – село, чиито жители са изнудвани от ракшаса Бака и спасени от Бхима, който го убива

Кампиля – град, столица на Панчала
Каурави –
Куру – цар, основател на династията на негово име; династия със столица Хастинапура

Мадра (страна) –
Мандакини – свещена река, в която се изкъпва Бхима
Марута –
Матся – царство, през което преминават Пандавите след подпалването на къщата във Варнавата
Матхура – родният град на Кунти

Наймиша (гора) –
„Нараяна“ (оръжие) –

Пандави – петимата сина на Панду от Кунти и Мадри (чиито действителни бащи са боговете Дхарма, Ваю, Индра и Ашвините)
Панчала – царство; оттам преминават Пандавите след подпалването на къщата във Варнавата

Парватя – оръжие, издигащо хълмове, използвано от Арджуна
Парджаня, – оръжие, създаващо силен дъжд, използвано от Арджуна
Праджапати –
Пурана –

Раджасуя (жертвоприношение) –
Рама –

Саманта-панчака –
Самварана – цар в рода на Пандавите
Самварта –
Субхадра –
Сурия – бог на слънцето, баща на Карна от Кунти

Тапати – дъщиря на слънчевия бог, съпруга на Самварана
Тригарта – царство, през което преминават Пандавите след подпалването на къщата във Варнавата

Упанишади – съчинения, 108 на брой

Хастинапура – столица на династията Куру

Шива – бог
Шишупала – цар, противник на Кришна; убит от него по време на Раджасуя

Юга (Кали, Сатя)
Юютсу – син на Дхритащра от прислужница

Яду – династия, чиито водачи след смъртта на Васудева станали Баларама и Кришна

Термини и реалии

акшаухина –
апсара –
асура –
ашрам –

гандхарва –

дакшина –

латура – смъртоносна отрова
лотос –

наги – божествени змии

парва –

риши –

ракшас –

сваямвара –
сидхи –

чакшуши – божествено познание, притежавано от гандрхарвите
чарани –

якша –

Библиография

Платон. Антология

Платон все още не е преведен изцяло на български.

След първия превод („Критон“ на И. Държилов, 1888) в следосвобожденска България за шест десетилетия излязоха само още четири произведения: „Федон“ (Балабанов, 1906), „Апология“ (Кацаров, 1925), втори път „Критон“ и „Евтифрон“ (Ботушаров, 1928) и „Пирът“ (Г. Цанкова-Петкова, 1946).

Голям успех в работата по Платоновото наследство беше подготовката и отпечатването на четирите тома „Диалози“ между 1975 и 1990 (в „Наука и изкуство“). Най-напред излезе „Държавата“ (Ал. Милев, 1975/1981), а после 26 други, повечето от които бяха преведени от Г. Михаилов и Б. Богданов.

През 2002 „Критика и хуманизъм“ публикуван превода на Седмо писмо (Ст. Терзийски). В края на 2006 благодарение на „Сонм“ се появиха „Законите“ (Г. Гочев и Н. Панова).
През 2007 и 2011 Богданов преиздаде своите преводи на „Федър“ и „Федон“, а по същото време Г. Гочев направи трети превод на „Пирът“ (всичките в „Планета 3“).
Пак през 2011 аз преведох „Епиномис“(„Послезаконие“), която е като допълнение към „Законите“ и може би е писана от другиго (кой знае). Преводът не е отпечатан, но се намира в интернет.
През 2015 излезе втори превод на „Държавата“ (Г. Гочев, НБУ)

Засега, общо погледнато, това е.

Основното антично издание е направено от философа Трасил, съвременник на император Тиберий. Той разделил диалозите на девет „тетралогии“ аналогично на трагическите тетралогии (Диоген Лаерций III, 56-57) и според това разделение те се издават до най-ново време – примерно от Херман (от 1851, Лайпциг) и Бърнет (от 1900, Оксфорд). Извън тетралогиите и на последно място се оставят няколко „несъмнено неавтентични“ малки диалога и „сентенциите“ (ὅροι).

Не изключвам някой ден, докато сме живи, да се появят на хартия и последните непреведени неща; но не смея да се надявам, че ще ми се случи да видя едно пълно и единно българско издание на целия Платон.

Обаче може да се направи нещо по-малко и небезполезно: една антология с избрани места от всички диалози, и сигурни и несигурни; и с кратки въведения. Така целият Платон би могъл да бъде видян в една книга.

Ето началото на този опит (от 1 септември, 2021).

1.
Сократ:
– И тъй, що е користолюбието? Що е то и кои са користолюбците (φιλοκερδεῖς)?
Приятел:
– Струва ми се, че това са онези, които се стремят да печелят от неща, които нищо не струват.
С.:
– Как ти се струва, те дали знаят, че нещата нищо не струват, или не знаят? Защото ако не знаят, ще кажем, че користолюбците са глупави.
П.:
– Не казвам, че са глупави, а че са подли, хитри и привързани към печалбата. Знаят, че нищо не струва онова, от което дръзват да печелят, и все пак дръзват да се стремят към печалба поради безсрамие.

„Хипарх“, 225а-b

2.
– Когато, Сократе, – каза той – сметна философстването за нещо срамно (αἰσχρόν), тогава не бих се считал и за човек, нито пък другиго с подобно отношение, – и посочи съперника си, като при това повиши тон, за да го чуят момчетата.

И аз рекох:
– Значи философстването ти се струва нещо хубаво.
– Разбира се – каза.
– И какво? – рекох. – Смяташ ли, че някой може да знае дали някое нещо е хубаво или грозно (αἰσχρόν), без най-напред да знае що е?
– Не – каза.
– Значи знаеш – рекох – що е философстването?
– Разбира се.
– И какво е?
– Какво друго, освен Солоновото? Защото Солон е казал някъде: „Остарявам и все научавам много“.

Като помислих малко, го попитах дали смята, че философията е многоученост (πολυμάθεια).
– Разбира се – каза.

„Съперници“, 133а-с

3.
Сократ: – А тази мъдрост, която сега желаеш, някаква безименна ли е, или има име?
Теаг: – Мисля, че има.
С.:
– Дали я знаеш, а не знаеш името й, или и него?
Т.:
– И името, разбира се.
С.:
– Кое е то? Кажи.
Т.:
– Какво друго име би й дал някой, Сократе, освен „мъдрост“ (σοφία)?
С.:
– Но нали и карането на колесници e мъдрост (σοφία)? Или смяташ, че е невежество (ἀμαθία)?
Т.:
– Не смятам така.
С.:
– Значи е мъдрост?
Т.:
– Да.
С.:
– С която си служим за какво? Нали е тази, с която знаем да управляваме двойки коне?
Т.:
– Да.
С.:
– А кормчийството мъдрост ли е?
Т.:
– Така мисля.
С.:
– С която знаем да управляваме кораби?
Т.:
– Тази е.
С.:
– А мъдростта, която ти желаеш, коя е? С която знаем да управляваме какво?
Т.:
– Струва ми се, че е тази, с която управляваме хора.
С.:
– С която управляваме болни?
Т.:
– Не.
С.:
– Защото това е медицината. Или?
Т.:
– Да.
С.:
– Или с която знаем да управляваме певците в хоровете?
Т.:
– Не.
С.:
– Това е музиката.
Т.:
– Разбира се.
С.:
– Значи с която управляваме правещите какво? Постарай се да кажеш, както аз ти казвах преди.
Т.:
– Струва ми се, че е тази, с която управляваме тези в държавата.
С.:
– Нали и болните са в държавата?
Т.:
– Да, но не говоря само за тях, а и за останалите в държавата…

„Теаг“, 123с-124а

4.
Сократ:
– Във всеки случай, след като е толкова голям, ще иска да разговаря.
– Разбира се – каза Критий, – защото е философски настроен (φιλόσοφος) пък и, както смятат и други, и той самият, поетически (ποιητικός).
– Това хубаво нещо – казах, – приятелю Критий, вие го имате отдалеч, от роднинството ви със Солон. Но защо не повикаш младежа тук и да ми го покажеш? Даже да беше по-млад, нямаше да е срамно да говорим с него, щом ти, който си му настойник и братовчед, присъстваш.
– Прав си – рече, – да го извикаме.

И се обърна към придружаващия го:
– Момче – каза, – повикай Хармид и му кажи, че искам да го представя на един лекар във връзка със заболяването, което онзи ден ми казваше, че имал.

И се обърна към мен:
– Наскоро каза, че имал главоболие сутрин на ставане. Нали нищо не пречи да се престориш, че знаеш някакво лекарство за глава?
– Нищо – рекох. – Само да дойде.

– И какво е това лекарство? – каза той.

Казах му, че е едно листо, но има и едно припяване (ἐπῳδή), което ако се припее заедно с приемането на лекарството, то ще го излекува напълно. Без това обаче от листото няма да има никаква полза.

И той:
– Тогава да си запиша от теб припяването.
– А как? – рекох аз. – Ако ме убедиш, или не?

Той се засмя.
– Ако те убедя, Сократе.
– Добре – рекох. – Значи ми знаеш името?
– Ако не греша – рече той, – сред връстниците ни се говори немалко за теб, а освен това те помня, когато бях малък, как разговаряше с Критий.

– Това припяване, Хармиде, не може да излекува само главата, но е такова, както може би и ти вече си чувал от добрите лекари. Когато някой иде при тях с болки в очите, те казват, че не могат да се заемат да му излекуват само очите, но, ако трябва да са добре, е нужно да излекуват и главата; а да се мисли, че тя може да се излекува сама за себе си, независимо от тялото, е неразумно. На това основание те подлагат на определени режими (δίαιται) всичко в тялото и така, заедно с цялото, се заемат да обгрижат и излекуват и частта.

„Хармид“, 154е-155a-b; 155е-156c

5.
– Атиняните, както ми се струва, не ги е много грижа за онзи, когото смятат, че е способен в нещо, но не преподава умението си (σοφία). Но когато решат, че прави и други като него, тогава се гневят. Било от завист, както казваш, било поради друго.

„Евтифрон“, 3c

6.
Сократ:
– Относно Афродита, ще я наричам така, както на нея ѝ харесва; но за удоволствието знам, че е нещо шарено, и както казах, като започнем от него, трябва да помним и да проучваме (σκοπεῖν) каква му е природата. Така като слушаме, то е просто едно нещо; и все пак има всякакви форми и те са някак неподобни една на друга. Защото виж: казваме, че развратно живеещият човек се наслаждава, но пък и благоразумно живеещият се наслаждава – на самото благоразумстване. Казваме, че се наслаждава и неразумстващият, който е пълен с неразумни мнения и надежди; обаче се наслаждава и мислещият – на самото мислене. И ако някой каже, че тези удоволствия са подобни помежду си, как няма справедливо да ни се стори неразумен?

„Филеб“, 12c-d

7.
Сократ:
– И ако наистина се оказвам външен (ξένος) човек, извинете ме, че говоря с онзи език и стил (τρόπος), с които съм привикнал. Така че сега ви моля за нещо справедливо, както ми се струва – да ми позволите този начин на говорене.

„Апология“, 18а

8.
Сократ:
– Значи човек по необходимост или боледува, или не боледува.
Алкивиад:
– Така ми се струва.
С.:
– А за разума и неразумието (φρόνησις/ἀφροσύνη) на същото мнение ли си?
А.:
– Какво имаш предвид?
С.:
– Дали ти се струва, че човек може да е само разумен или неразумен, или по средата им има някакво трето състояние (πάθος), което прави човека да е нито разумен, нито неразумен.
А.:
– Със сигурност няма.
С.:
– Нали помниш че се съгласи, че лудостта (μανία) е противоположна на разума?
А.:
– Да.
С.:
– И че няма средно състояние, при което човек да е нито разумен, нито неразумен?
А.:
– Съгласих се.
С.:
– Но как може да има две противоположни на едно нещо?
А.:
– Никак.
С.:
– В такъв случай изглежда, че неразумието и лудостта са едно и също…

„Алкивиад II“, 139 a-b

9.
(Сократ предава разговора си с Хипократ, сина на Аполодор)

Хипократ:
– След като се бях прибрал и вечеряхме, и вече се готвехме да легнем, чак тогава брат ми ми каза, че е пристигнал Протагор. Бях се наканил веднага да идвам при тебе, но се сетих, че е късно през нощта. Но след като сънят попи умората, станах и тръгнах насам.

А аз, като му знам и смелостта, и страховете, казвам:
– Но какво те засяга това? Да не ти е направил нещо лошо (ἀδικεῖ) Протагор?

Той се засмя:
– Кълна се в боговете, Сократе. Да, защото само той е мъдър, а мен не ме прави.
– Но моля те – рекох, – ако му дадеш пари и го убедиш, ще те направи и теб.
– Ако в това е работата – рече, – тогава, Зевсе и богове, няма да оставя нищо нито от моите пари, нито от тези на приятелите. Но точно затова идвам при тебе – да му поговориш за мен. Защото аз съм по-млад, пък и нито съм виждал Протагор някога, нито съм го чувал. Бях още момче, когато беше идвал за последен път. Сократе, всички хвалят човека и казват, че е най-умелият в говоренето (σοφώτατος λέγειν). Защо не идем при него да го хванем докато не е излязъл? Чух, че се е настанил при Калий, сина на Хипоник. Давай да вървим.“

„Протагор“, 310с-е

10.
Пол:
– Много изкуства, Хайрефонте, са изнамерени сред хората от опити и в опитност. Опитът прави нашия век (αἰών) да напредва изкусно, а неопитността – случайно. Към всяко са причастни някои някакси, а към най-превъзходните – най-превъзходните. И един от тях е този Горгий, причастен към най-прекрасното сред изкуствата.
Сократ:
– Изглежда Пол е добре подготвен за речи, Горгие. Но не прави това, което обеща на Хайрефонт.
Горгий:
– Какво именно, Сократе?
С.:
– Струва ми се, че изобщо не отговаря на въпроса.
Г.:
– Ако искаш, питай го ти.
С.:
– Не. Но ако ти искаш да отговаряш, би ми било много по-приятно да питам теб. Защото от това, което Пол каза, става ясно, че е изучил по-скоро така наречената реторика, отколкото диалектиката (разговарянето, διαλέγεσθαι).
П.:
– Защо, Сократе?
С.:
– Защото, Поле, когато Хайрефонт пита кое изкуство владее (ἐπιστήμων) Горгий, ти хвалиш изкуството му, сякаш някой го е охулил. А кое е, не отговаряш.
П.:
– Не отговорих ли, че е най-прекрасното?
С.:
– Да. Но никой не питаше какво е изкуството на Горгий, а кое е и какъв да го наричаме него самия. Като с примерите, които преди малко ти предлагаше (ὑπετείνατο) Хайрефонт, и ти му отговори хубаво и кратко. Така и сега кажи кое е изкуството и какъв да наричаме Горгий. Или по-скоро, Горгие, ти сам ни кажи какъв да те наричаме. Човек, владеещ кое изкуство?
Г.:
– Реториката, Сократе.
С.:
– Значи ретор?
Г.:
– И то добър, Сократе, ако, както казва Омир, желаеш да ме наричаш такъв, какъвто се славя, че съм.

„Горгий“, 448с-449а

11.
Менон:
– Има и много други добродетели, така че за добродетелта не е трудно да се каже що е. При всяко едно занятие (πρᾶξις) и възраст, във всяко дело за всеки от нас я има добродетелта; също така, Сократе, мисля, че е и порокът (κακία).
Сократ:
– Изглежда, че много ми е провървяло, Меноне. Търсих една добродетел, а намирам приютен при тебе цял рояк. Та според този образ с рояците: ако те бях питал за същността (οὐσία) на пчелата – що е тя (ὅ τι ποτ᾽ ἔστι), – и ти ми беше казал, че са много и разнообразни, тогава какво би отговорил, ако те попитах: „С това ли казваш, че са много, разнообразни и различаващи се помежду си – че са пчели? Или не по това, а по нещо друго, като хубост, големина или друго такова? Кажи, какво би отговорил, ако беше запитан така?
М.:
– Точно това, че не се различават една от друга, доколкото (ᾗ) са пчели.

„Менон“, 72а-b

12.
Сократ:
– Пък ето ако искаш и нашия приятел Продик. Той и друг път често е идвал по обществени задачи, а и сега наскоро беше дошъл от Кеос с такова поръчение. Говори в съвета и беше харесан много, а освен това направи частни представяния пред младите и взе смайващо много пари. А от онези древните никой никога не е пожелал да му се плаща, нито е правил представяния на мъдростта си пред всякакви хора. Толкова са били наивни и не са разбирали колко ценно нещо са парите. От тези сега всеки е направил повече пари от мъдростта си в сравнение с кой да е друг майстор в което и да е изкуство; и най-пръв сред тях е Протагор.

„Големият Хипий“, 282 c-d

13.
Хипий:
– Но аз, Сократе, бих желал още по-ясно да разясня какво казвам за тези неща, а и за други. Казвам, че Омир е представил Ахил като най-добрия (ἄριστος) мъж от дошлите пред Троя; Нестор – като най-мъдрия (σοφότατος), а Одисей – като най-хитрия (πολυτροπώτατος).
Сократ:
– Ох, Хипие! Дали би бил така любезен да не ми се смееш, задето едвам разбирам казаното и често задавам въпроси? Опитай се да ми отговаряш кротко и достъпно (εὐκόλως).
Х.:
– Няма да е красиво, Сократе, ако аз тези неща ги преподавам на други и смятам за редно (ἀξιῶ) да взимам пари за това, да не бъда внимателен точно с теб и да не отговарям кротко, когато ме питаш.
С.:
– Много добре. Та когато казваше, че Ахил е представен като най-добър, помислих, че разбирам какво имаш предвид; а и за Нестор, че е най-мъдър. Но като каза, че поетът е представил Одисей като най-хитър, това, да ти кажа истината, не го разбрах. Кажи, ако може оттук да разбера повече: Ахил не е ли представен от Омир като хитър?
Х.:
– Ни най-малко, Сократе, но като най-чист (ἁπλούστατος) и истинен.

„Малкият Хипий“, 364 c-е

14.
Сократ:
– Но как така за Омир много те бива, а за Хезиод – не, нито за други поети? Или Омир говори някакви други неща, а не тези, които говорят всички останали? Не разказва ли той за война, за срещи на хора добри и лоши, на прости и занаятчии? За богове, как те общуват помежду си и с хората, за нещата по небето (οὐράνια παθήματα) и тези в Хадес, за родословия (γενέσεις) на богове и герои? Нали това са нещата, които Омир показва в поезията си?
Ион:
– Истина казваш, Сократе.

С.:
– Нали, превъзходни, ако кажем така и за Ион – че разбира и от Омир, и от други поети – няма да сгрешим? След като и той признава, че един и същ е добрият съдник на всички, които говорят за едно и също? А пък почти всички поети представят едни и същи неща (τὰ αὐτὰ ποιεῖν)?
И.:
– Но коя е причината, Сократе, че когато се говори за друг поет, не внимавам и не мога да добавя нещо интересно (λόγου ἄξιον), и даже ми се доспива; а спомене ли някой Омир, веднага се сепвам, започвам да внимавам и съм пълен с неща за казване?

„Ион“, 531 c; 532 b-c

15.
Сократ:
– Впрочем, Менексене, често изглежда, че да се умре във война е хубаво нещо. Човек и да е бил беден, получава хубав и величествен гроб. Ако е бил некадърен, получава похвала, и то от умни мъже, които не хвалят как да е, а си приготвят речите от дълго време. И хвалят така хубаво, че приписват всекиму и каквото има, и каквото няма; и така заплитат думите, че омайват душите ни. И държавата хвалят по всякакви начини, и загиналите във войната, и всичките ни предци, пък и нас самите, които още сме живи. И аз, Менексене, похвален от тях, изпадам в едно възвишено настроение и всеки път, когато слушам, съм като омагьосан. Излизам от себе си и ми се струва, че отведнъж съм станал по-голям, по-благороден и по-хубав. И тази тържественост си стои вътре в мене повече от три дена. Така дълбоко проникват в ушите ми думите и гласът на говорилия, че чак на четвъртия или петия ден започвам да си припомням кой съм и усещам къде на земята се намирам, а дотогава само дето не мисля, че съм на Острова на блажените.

„Менексен“, 234c-235с

16.
Сократ:
– И така, отидохме у Полемарх. Там заварихме братята на Полемарх Лизий и Евтидем, а също халкедонеца Тразимах, пеаниеца Хармантид и Клитофон Аристонимов. Вътре беше и бащата на Полемарх, Кефал. Стори ми се остарял – не го бях виждал от доста време. Седеше на стол с възглавничка, увенчан: тъкмо се бе заел да принася жертва в двора на къщата. Насядахме около него, на едни столове, подредени в кръг.
Като ме видя, той стана веднага, прегърна ме и рече: „Сократе, ти рядко слизаш в Пирей да ни видиш, а трябва. Ако имах сили да идвам по-лесно до града, нямаше да е нужно да идваш. Ние щяхме да идваме при теб; но сега обаче трябва да идваш по-често насам. Знай че аз, колкото повече вехне тялото ми и удоволствията, свързани с него, толкова повече се увеличава желанието ми за разговори и радостта от тях. Така че не прави друго, а се разбери с тия младежи и идвай при нас като при приятели и близки хора (φίλους τε καὶ πάνυ οἰκείους).“
„А на мен, Кефале, рекох, ми е приятно да разговарям със стари хора. Защото мисля, че след като са изминали един път, който може би и ние ще трябва да извървим, ще е добре да науча какъв е бил той – мъчен и неравен, или лек. Ето теб с удоволствие бих те попитал как ти се струва. Защото си на възраст, за която поетите казват, че е прагът на старостта. Тежко ли се живее на тези години, и изобщо какво би казал?“

„Държавата“, 328b-e

17.
Сократ:
– И като отреждахме всекиму подхождащото (πρόσφορον) му по природа едно-единствено занятие (ἐπιτήδευμα) и един занаят (τέχνη), казахме за онези, които ще воюват заради всички, че няма да са нищо друго, освен стражи на държавата – в случай че някой, било отвътре, било отвън, тръгне да причинява злини. Ще съдят меко близките си по природа съграждани, които управляват, но ще са твърди в битките с идещите насреща врагове.
Тимей:
– Точно така.
С.:
– Казахме, както ми се струва, че душевната природа на стражите трябва да е подчертано гневлива и също толкова философска: за да могат по правилен начин да са кротки с едните и сурови с другите.
Т.:
– Да.
С.:
– А за възпитанието (τροφή)? Нали трябва да учат гимнастика и музика, и да придобият всички знания, които им подобават?
Т.:
– Разбира се.
С.:
– Каза се, че отгледаните по този начин не бива смятат за свое никакво злато, сребро или друго притежание; но като защитници да получават заплата от пазените за охраната. Нека тази заплата бъде умерена, като за разумни хора; да я изразходват общо през времето на съвместния си живот и винаги да се упражняват в добродетел, като оставят настрана всички други занимания.
Т.:
– И това беше казано така.
С.:
– Споменахме за жените: че природата им трябва да се приведе в съответствие с мъжката, като всичките им занятия – военни и други – да бъдат общи.
Т.:
– Това също беше казано по този начин.
С.:
– А относно детеродството? Може би казаното тогава е лесно за припомняне поради непривичността му. Решихме браковете и децата да са общи. Ще устроим нещата така, че никой да не разпознава роденото като свое, а всички да смятат всички за роднини. За сестри и братя – тези, които са се родили в съответстващото време; онези от предишното поколение и над него – за родители и за предци на родителите, а пък онези надолу – за деца и потомци на децата.
Т.:
– Както го казваш, е лесно за помнене.

„Тимей“, 17d-18d

18.
Някога боговете си разпределили местата из цялата земя, без да спорят. Защото не е правилно да се мисли, че те не знаят подобаващото всекиму, или пък че знаят, че нещо принадлежи на друг, и пак се опитват да го получат, воювайки помежду си. Та след като определили собственото (φίλον) всекиму чрез справедлив жребий, те се захванали да населват страните; и като ги населили, започнали да се грижат за нас, сякаш сме техни стада, имот и питомци.
При това те не насилвали телата чрез тела, както пастирите насочват животните с удари: но както плавателният съд бива насочва откъм кърмата, така и те си послужили с онова, чрез което живото същество най-лесно се води; придържали душата към мисълта си чрез подобното на кормило убеждение, и като я водели по този начин, управлявали всичко смъртно.

„Критий“, 109b-c

19.
Сократ:
– Нали справедливостта и законът са нещо прекрасно (κάλλιστον)?
Приятел:
– Така е.
С.:
– А несправедливостта и беззаконието са нещо крайно грозно (αἴσχιστον)?
П.:
– Да.
С.:
– И първото запазва държавите и всичко останало, а второто ги унищожава (ἀπόλλυσι καὶ ἀνατρέπει)?
П.:
– Да.
С.:
– Така че за закона трябва да мислим като за нещо хубаво и да го търсим като благо (ἀγαθόν).
П.:
– Как не?
С.:
– Нали казахме, че законът е решение (δόγμα) на държавата?
П.:
– Казахме.
С.:
– И какво? Нима някои решения не са добри (χρηστά), а други – лоши (πονηρά)?
П.:
– Точно така.
С.:
– И все пак казахме, че законът не може да е лош.
П.:
– Не може.
С.:
– Значи не е правилно да се каже просто, че законът е решение на града.
П.:
– И на мен така ми се струва.
С.:
– Защото не може (οὐκ ἁρμόττοι) лошото решение да е закон.
П.:
– Не може.
С.:
– Но и на мен ми се струва, че законът е някакво мнение на държавата. И ако това не е вредното (πονηρά) мнение, тогава вече не е ли явно, че е полезното (χρηστή)? Ако законът е мнение?
П.:
– Да.
С.:
– Но кое е полезното мнение? Не е ли истинното?
П.:
– Да.
С.:
– Нали истинното мнение е откриване на съществуващото (τοῦ ὄντος ἐξεύρεσις)?
П.:
– Така е.
С.:
– Значи законът трябва (βούλεται) да е откриване на съществуващото.
П.:
– Но, Сократе, ако законът е откриване на съществуващото, как става така, че не си служим винаги с едни и същи закони за едни и същи неща? След като веднъж сме открили съществуващите?
С.:
– Това обаче не значи, че законът не е откриване на съществуващото. Изглежда, че онези хора, които не си служат винаги с едни и същи закони, не винаги успяват да открият онова, към което законът се стреми – съществуващото.

„Минос“, 314b-315a

Списък на произведенията по тетралогии и преведените досега места

Тетралогия I
„Евтифрон“, 3c-e
„Апология“, 18а; c-d
„Критон“, 43b; 44d
„Федон“, 57а; 58е

II
„Кратил“, 384b-d; 385b
„Теетет“, 142a-d; 143a-e
„Софистът“, 216a-b; 217c
„Държавникът“, 257a-b; 258d-e

III
„Парменид“, 126a-с; 127а-b; 128а
„Филеб“, 11b-с; 12c-d
„Пирът“, 172а-b; 173а-b
„Федър“, 227b; 228d-e; 229a

IV
„Алкивиад“, 105b-с; d-e
„Алкивиад II“, 138а; b-c; 139 a-b
„Хипарх“, 225а-b; 227 a-c
„Съперници“, 133а-с; 134 c-d

V
„Теаг“, 123с-124а
„Хармид“, 154е-155a-b; 155е-156c
„Лахет“, 180a-d
„Лизис“, 206a-с

VI
„Евтидем“, 272b-с
„Протагор“, 310с-е
„Горгий“, 448с-449а
„Менон“, 71с-d; 72а-b

VII
„Големият Хипий“, 281 c-d; 282 c-d
„Малкият Хипий“, 364 c-е
„Ион“, 531 c; 532 b-c
„Менексен“, 234c-235с

VIII
„Клитофон“, 406
„Държавата“, 328b-e
„Тимей“, 17d-18d
„Критий“, 108е; 109b-c

IX
„Минос“, 314b-315a
„Закони“
„Послезаконие“
„Писма“

Неавтентични
„За справедливото“
„За добродетелта“
„Демодок“
„Сизиф“
„Ериксий“
„Аксиох“

кариат

Старогръцката литература в Римската епоха 2020/2021

“„Старогръцката литература в Римската епоха” (Част I, Поезия) е бил провеждан почти без прекъсвания в продължение на 19 години (от есента на 2002 г. досега).

В резултат на тази работа се стигна до една сравнително определена последователност, която беше осъществена и през зимния семестър на 2020/2021 г.

I. Комедията и сродните ѝ жанрове

1.
Започва се с разглеждане на Новата атическа комедия.

Какви са разликите на жанра в сравнение с неговия предшественик – Старата атическа комедия, позната от 11-те оцелели драми на Аристофан?
На първо място, не се представят реални персонажи – Сократ, Еврипид и др., където целта е да се пародира техния публичен образ в очите на съгражданите им. Вместо това се преминава към герои с фиктивни имена (Сострат, Калипид), участващи в действие, чиято цел е брак между влюбени или събиране на разделено семейство.
Покрай това се откриват подхвърлени деца и се решават затрудненията, произтичащи от нежелана бременност – като се оказва, че родителите на укриваното/подхвърлено/незаконно дете са същите, които са вече женени или предстои да сключат брак.
Задачата е да се изработи фабула с щастлив край и да се представят характери от всекидневието – младежи, възрастни родители, хетери, роби, готвачи, войници и др.
Фигури на богове не се въвеждат (при Аристофан ги има, и то пародирани), с изключение на Пан и нимфите.
Хорът не участва в действието.

Обикновено се чете Менандровата Δύσκολος („Мъчният човек“, превод Ал. Ничев), като може да се добави и „Момичето от Самос“ (превод П. Йорданова).

Като илюстрация към комическата разработка на характери (обикновено носители на някаква негативна нравствена черта, която се представя, за да предизвика смях) се четат прозаичните „Характери“ на Теофраст (в преводи на Б. Богданов и Ал. Балабанов).

Като илюстрация към сюжета „любов между двама млади, който след перипетии завършва с щастлив брак“ се чете прозаичният роман „Дафнис и Хлоя“ (превод Б. Богданов). Действието се развива в буколическа обстановка, за която ще стане дума и във връзка с други жанрове/термини (идилия).

За да се придобият още впечатления за характера на тези драми и да се покаже влиянието на атическите комедиографи върху зараждането на римската драма, се четат пиеси от Плавт и Теренций ( „Гърнето“, „Братята“; превод Ал. Ничев).

2.
Представянето на ситуации от градското всекидневие – комични или не – се явява в по-кратки жанрове, наречени мим и идилия.
Четат се някои от мимовете на Херондас (преводи на Г. Кацаров и В. Бешевлиев). Прибавят се подобни произведения на Теокрит (Г. Кацаров, Г. Михайлов, Т. Дончев и др.). Мимът е кратко драматическо произведение, което представя сцена от всекидневието на елинистическия полис – разговор между приятелки, майка се оплаква на учителя от сина си, две жени правят любовна магия, собственик на публичен дом съди клиент, жена ревнува своя роб и го заплашва с телесно наказание.

Четат се изработените за курса справки за Менандър, Херондас и Теофраст.

II. Идилията и буколическият стил

„Идилията“, свързана с името на Теокрит, е термин, отнасящ се до кратки поетически произведения, където действието протича в различна обстановка и епоха.
Някои, като „Сиракузанки“ или „Любовта на Киниска“ могат да се нарекат и мимове. Другаде обстановката е пастирска (буколическа) и там най-често се разказва за поетически състезания между пастири. Трети съдържат обработка на митологически сюжети („Хилас“, „Влюбеният циклоп“), където задачата е да се покаже изразяване на любовно чувство или просто да се представи по нов начин познат детайл от митологията.

Буколическата идилия, също се възприема от римските поети. За да се покаже това, се четат „Буколики/Еклоги“ на Вергилий (превод Г. Батаклиев).

Чете се изработената за курса справка за Теокрит.

III. Наследници на героическия епос

Видяхме, че някои елементи на Старата (от Аристофанов тип) комедия оцеляват във формата на по-краткия мим.

1.
По подобен начин сюжетите от класическият епос на Омир се явяват в по-кратки поетически видове. Сред тях са „епилионът“, пример за който е загубената, но много обсъждана поема на Калимах „Хекала“. Също и химните, в които като част от възхвалата на божеството се включват разкази за неговите дела. Такива са оцелелите химна на Калимах.
За да се поясни характера на жанра се четат т.нар „Омирови химни“ (Р. Константинова), накои от които са от класическата полисна епоха или преди нея, а други са вероятно по-късни, съвременни на Калимаховите.

Ликофроновата „Александра“ (ок. 1400 стиха) е епико-драматическо произведение, където,, под формата на разказ за едно Касандрино пророчество, се представя пълна история на гръцкия свят – от предтроянските времена до походите на Александър.

2.
Има и опити за създаване на големи епически поеми. Такава е „Аргонавтиката“ на Аполоний Родоски (над 6 000 стиха). Тя се отличава от Омировия подход по това, че опитва да представи дълга поредица от събития, засягащи главния герой и така се доближава до митографията. Отделя се особено внимание на любовната история между главните герои, което не се случва при Омир; може да се предположи, че в тази насока Аполоний е повлиян от Еврипид.

За да се види влиянието и на този поет върху римските автори, може да се прочете частта на Вергилиевата „Енеида“, където е разработена легендата за любовта между Еней и Дидона (Г. Батаклиев).

Четат се изработените за курса справки за Калимах, Ликофрон и Аполоний.

(следва)

PG 1 в

Patrologia graeca

(в рамките на „Гръкоезичната християнска литература през античността“ – избираем курс в МП „Антична литература и култура“, СУ)

*

Patrologia graeca
seu
Bibliotheca universalis
omnium ss patrum, doctorum, scriptorumque ecclesiasticorum
series graeca

Патрология
или
Всеобща библиотека
на всички свети отци, учени и църковни писатели
гръцка поредица

PG 1

Кратко съдържание на всички томове по векове

Saeculum I

Т. I (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia (кол. 1484)
Т. II (1857) S. Clementis I pontificis romani opera omnia accedunt S. Barnabae apostoli Epistola catholica, S. Hermae Pastor et aliae aevi apostolici reliquiae (кол. 1304)
Т. III (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur (кол. 1192)
Т. IV (1857) S. Dionysii Areopagitae opera omnia quae extant et commentarii quibus illustrantur studio et opera B. Corderii. Tomus posterior complectens S. Maximi scholia; accedunt auctorеs varii (кол. 1100)

Saeculum II

Т. V (1857) S. Ignatius, S. Polycarpus, pontifices romani saeculi II, S. Melito Sardensis; et alii (кол. 1504)
Т. VI (1857) S. Justinus philosophus et martyr, Tatianus, Athenagoras Atheniensis, S. Theophilus, Hermias (кол. 1820)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars prior (кол. 1118)
Т. VII (1857) S. Irenaeus episcopus Lugdunensis et martyr. Detectio et aversio falso cognominatae agnitionis seu Contra haereses libri quinque. Pars secunda (кол. 1119-2020)

Saeculum III

Т. VIII (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia. Tomus prior (кол. 1388)
Т. IX (1857) Clementis Alexandrini opera quae extant omnia; accedunt commentaria in omnes Clementis Alexandrini libros. Tomus secundus (кол. 1696)
Т. X (1857) S.P.N. Gregorii cogn. Thaumaturgi opera quae reperiri potuerunt omnia; accedunt auctorеs varii (кол. 1620)
Т. XI (1857) Origenis opera omnia. Περὶ ἀρχῶν libri quattuor, Exhortatio ad martyrium, Contra Celsum libri octo aliaque, (кол. 1932)
Т. XII (1862) Origenis opera omnia. Tomus secundus. Homiliae in Genesim aliaque (кол. 1708)
Т. XIII (1862) Origenis opera omnia. Tomus tertius. Homiliae in Canticum canticorum, Commentaria in Evangelium secundum Matthaeum aliaque (кол. 1988)
Т. XIV (1862) Origenis opera omnia. Tomus quartus. Commentaria in Evangelium Iohannis, in Epistolam S. Pauli in Romanos aliaque (кол. 1384)
Т. XV (1857) Origenis opera omnia. Tomus quintus. Hexaplorum quae supersunt. Genesis – I Regum (кол. 1444)
Т. XVI (1857) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars prior. Hexaplorum quae supersunt. L. II Regum – L. Psalmorum (кол. 1266)
Т. XVII (1859) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars secunda. Hexaplorum quae supersunt. Proverbia – Jeremias (кол. 1279-2394)
Т. XVIII (1863) Origenis opera omnia. Tomus sextus, pars tertia. Hexaplorum quae supersunt. Ezechiel – Zacharia (кол. 2400-3007). Philosophumena sive Omnium haereseum refutatio (кол. 3008-3468)

Saeculum IV

Т. XIX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Chronicorum libri duo. Veterum scriptorium opuscula chronologica et astronomica (кол. 1472)
Т. XX (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus secundus. Historia ecclesiastica, Vita Constantini, Collectio antiquorum martyriorum aliaque (кол. 1588)
Т. XXI (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus tertius. Praeparatio evangelica (кол. 1716)
Т. XXII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quartus. Demonstratio evangelica, quaestiones evangelicae aliaque (кол. 1312)
Т. XXIII (1857) Eusebii Pamphili Caesareae Palestinae episcopi opera omnia quae extant. Tomus quintus. Commentaria in Psalmos (кол. 1400)

(следва)

***

По-подробно съдържание на всички томове поотделно

Том 1
(1857)

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Климент Римски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Дисертация за авторите през I век (Денис-Николай льо Нури/ Nourry 1647-1724) (кол. 9-30, лат.)
Историческо-литературни уводи (prooemia historico-litteraria) към Посланията на св. Климент (кол. 30-198, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 30-43)
– мнения на новите (judicia recentiorum) (Патрик Янг, 1584-1652; Андреа Галанди, 1709-1779; Карл-Йозеф Хефеле, 1809-1893 и др.) (кол. 44-198)

Автентични трудове (Scripta genuina)
1. Първо послание до коринтяни (кол. 199-328)
2. Второ послание до коринтяни (кол. 329-348)
3. Две послания към девиците (кол. 349-358, сир. и лат.)

Спорни трудове (Scripta dubia)
4. Писма (Epistolae decretales) (кол. 459-508)
– фрагменти (кол. 509)
„Апостолски постановления“ (кол. 510-1156)
– Уводи (Жан-Батист Cotelier/Cotelerius 1629-1686; Джовани Доменико Манси 1692-1769 и др.) (кол. 510-542, лат.)
– свидетелства на древните (кол. 543-554)
5. „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae), 8 книги (кол. 555-1156)
„Recognitiones“ (кол. 1157-1474)
– свидетелства на древните (кол. 1157-1171)
– дисертация за X-те книги „Recognitiones“ на св. Климент до Яков, брат Господен, преведени на латински от Руфин, аквилейски презвитер (Nourry, 1703 и др.) (кол. 1172-1206, лат.)
– предговор (Е. Г. Герсдорф, 1804-1874) (кол. 1201-1204, лат.)
– предговор на Руфин до епископ Гауденций (кол. 1205-1207, лат.)
6. „Recognitiones“ (версия на „Клементини“) (кол. 1208-1455, лат.)
– monumenta ad „Recognitiones“ (кол. 1456-1474)

Прибавки (Addenda) (кол. 1475-1476)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1476-1484)

https://archive.org/…/Patrologia_Graeca…/page/n1/mode/2up

***

Том 2
(1857)

I век

Св. Климент I, римски първосвещеник

Всички трудове
както автентични, така и спорни и чужди,
които са налични на собствения им (proprio idiomate) гръцки
или, ако е загубен гръцкият текст, само в превод на сирийски и латински; и които се разпространяват (circumferuntur) под негово име

Св Климент Монреале ок 1180 г

следват

Съборно послание на св. ап. Варнава; „Пастир“ на св. Ерм
и други от апостолския век

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

„Беседи“ (версия на „Клементини“) (кол. 9-468)
– свидетелства на древните (veterum testimonia) за „Клементините“ (кол. 9-11)
– уводна дисертация (dissertatio prooemialis) на Галанди, 1766 (кол. 12-19)
1. „Двадесет беседи“, приписвани (quae feruntur) на Климент Римски (кол. 20-468)
2. „Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ (кол. 469-603) („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
3. Литургия на св. Климент (кол. 604-616, лат.)
4. „Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.) (кол. 617-632)

Ефраим, епископ на Херсон
5. „За чудото, случило се с едно дете от свещеномъченика еп. Климент“ (кол. 633-646)

Св. апостол Варнава
Пролегомени (Prolegomena) (кол. 647-726)
– свидетелства на древните за него и писмото му (кол. 647-650)
– мнения на новите за писмото на св. ап. Варнава (Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus 1585-1644; Исак Вос/Isaacus Vossius 1618-1689; Nourry, 1703; Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Готфрид Лумпер 1747-1801; Хефеле, 1842) (кол. 651-726)
6. Съборно послание на св. ап. Варнава (кол. 727-782)

7. св. ап. Матия (Παραδόσεις, фрагмент) и св. ап. Вартоломей (сентенция) (кол. 783-789)

8. Папа Анаклет – писма и разпоредби (Epistolae et decreta) (кол. 789-892)

Св. ап. Ерм
– свидетелства на древните (кол. 819-833)
– дисертация за живота и писанията на св. Ерм (Нури) (кол. 834-859)
– за „Пастир“-а на св. Ерм (Cotelerius, 1724; Галанди, 1765; Лумпер, 1783) (кол. 860-891)
9. „Пастир“ на св. Ерм (кол. 892-1024)
– кн. I (кол. 892-913)
– кн. II (кол. 914-951)
– кн. III (кол. 952-1024)

„Завещания на 12-те патриарси“ (Testamenta XII patriarcharum) (кол. 1025-1167)
– свидетелства на древните (кол. 1025, лат.)
– дисертация (Нури) (кол. 1026-1029, лат.)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1030-1037, лат.)
10. „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (кол. 1037-1150)
– tabula chronologica (кол. 1151-1159, лат.)

„Писмо до Диогнет“ (кол. 1160-1186)
– уводна дисертация (Галанди) (кол. 1160-1167, лат.)
11. „Писмо до Диогнет“ от незнаен (anonymus) апостолски мъж (кол. 1168-1186)

„Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ (кол. 1187-1248)
– свидетелства на древните (кол. 1187-1198, лат.)
– предговор (praefatio) на Галанди (кол. 1199-1215, лат.)
– откъс от предговора на Тишендорф (Konstantin von Tischendorf 1815-1874) (кол. 1216-1217, лат.)
12. „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей“ от презвитерите и дяконите на Ахея (кол. 1218-1248)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1249-1264)
Показалец на по-забележителните думи (Index verborum notabiliorum – на „Клементините“) (кол. 1265-1273)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1274-1277, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1278-1304)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_002

***

Том 3
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит

всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

Дион Ареоп 17 Патмос XII в

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (Prolegomena) (кол. 9-118)
– дисертация за трудовете на св. Дионисий (Nourry, 1703) (кол. 9-56, лат.)
– дисертация за схолиите на св. Максим Изповедник, Иоан Скитополски и Герман, константинополски патриарх (Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/de Rubeis, 1687-1775) (кол. 57-76, лат.)
– Балтазар Кордерий (1592-1650) от „Обществото на Иисус“. Общи бележки за по-лесно разбиране на св. Дионисий. Въведение към мистическата теология на св. Дионисий (кол. 77-107, лат.)
– Георги Пахимер (1242-1310) за трудовете на св. Дионисий (превод Б. Кордерий); различни епиграми към трудовете му (кол. 108-115)
– епиграми към трудовете на св. Дионисий (кол. 116-118)

1. „За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia), 15 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 119-369)

2. „За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia), 7 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 370-584)

3. „За божествените имена“ (De divinis nominibus), 13 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 585-996)

4. „За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum), 5 гл. (превод и бележки Б. Кордерий, парафрази на Пахимер) (кол. 997-1064)

5. Писма (Epistolae), 11 писма (превод и бележки Б. Кордерий) (кол. 1065-1122)

6. Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi) (кол. 1123-1132, лат; Франкфурт, 1847)

Б. Кордерий. Речник към Дионисий (Onomasticum Dionysianum) (кол. 1133-1175, лат.)

Показалец на предметите и думите (Index rerum et verborum) (кол. 1176-1188, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1189-1192, лат.)

https://archive.org/details/Patrologia_Graeca_vol_003/page/n1/mode/2up

***

Том 4
(1857)

I век

Св. Дионисий Ареопагит
всички трудове, които са налични
и коментарите, с които се представят

допълнителен том
включващ схолиите на св. Максим
следват различни автори (auctores), които са описали живота на св. Дионисий, или са защитавали неговото Ареопагитско достойнство

Дион Ареоп 16

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Печатарят към читателя (от венецианското издание 1755 г., т. II) (кол. 9-12, лат.)

Предговор на Petrus Lansselius/Петър Ланселий (1580-1632), презвитер на „Обществото на Иисус“ (кол. 13-14, лат.)

Предисловие (Prologus) на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (превод на Ланселий) и речник (кол. 15-23)
– тълкуване (interpretatio) на някои думи в тази книга (кол. 24-28)

Коментари на св. Максим към трудовете на св. Дионисий (кол. 29-432)

1. Коментари на св. Максим към книгата „За небесната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 29-114)

2. Коментари на същия към книгата „За църковната йерархия“ (превод на Ланселий) (кол. 115-184)

3. Схолии на същия Максим към книгата „За божествените имена“ (превод на Ланселий) (кол. 185-415)

4. Схолии на св. Максим към книгата „За мистическото богословие“ (превод на Ланселий) (кол. 416-432)

Добавка (Appendix)

5. Парафраза на Георги Пахимер към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Готфрид Тилман/Godefridus Tilmann, XVI в., сравнен с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 433-509)
– бележки на Ланселий към Парафразата на Пахимер (кол. 510-526)

6. Схолии на св. Максим към „Писмата“ на св. Дионисий (превод на Б. Кордерий) (кол. 527-576)

Разни писатели (scriptores) за живота на Св. Дионисий (кол. 577-1088)

7. „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт. (превод на Кордерий) (кол. 577-588)

8. Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“ (неизвестен преводач, сравнено с гръцкия текст от Ланселий) (кол. 589-607)

9. За Дионисий Ареопагит от „Суда“ (изд. 1662 г., превод на Ланселий) (кол. 608-612)

10. Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 613-616)

11. Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“ (превод на Б.М. Касинат, на много места поправен от П. Ланселий) (кол. 617-668)

12. Методий (или Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“ (превод на Ланселий) (кол. 669-684)
– бележки на Ланселий (кол. 685-689)
– стихотворение за мъченичеството на св. Дионисий от лекаря Дионисий Герин (кол. 690-695)

13. „За живота на св. Дионисий Ареопагит, епископ на Атина, апостол и мъченик на франките“ (Petrus Halloix/Петър Халуа 1571-1656, презвитер на „Обществото на Иисус“) (кол. 613-869, лат.)
– „Четири въпроса за живота и трудовете на св. Дионисий“ (П. Халуа) (кол. 870-953, лат.)

14. Откъси (excerpta) от „Защита на Ареопагитиките срещу Йосиф Скалигер/Vindiciae Areopagiticae contra Iosephum Scaligerum“; Antverpiae, 1607) (Martinus Delrio/Мартин дел Рио 1551-1608) (кол. 954-981, лат.)

15. „Апологетическо изследване (disputatio apologetica) за св. Дионисий Ареопагит и неговите писания“ (П. Ланселий) (кол. 982-1011, лат.)

16. „Защита на Ареопагит срещу еретика калвинист“ от Joannes dominus de Chaumont (срещу Жан-Клод 1619-1687, пастор в Шарантон льо Пон) (кол. 1012-1025, лат.)

17. „За трудовете, които обикновено се наричат Ареопагитики; за автора, неговата вяра, дали е бил православен или еретик – аполинарист, монофизит, евтихианец. Дисертация срещу Мишел льо Киен и други“ (Бернардо де Роси) (кол. 1026-1079, лат.)

18. „Бележка към Св. Дионисий, парижки епископ и мъченик“ (кол. 1080-1088, лат.)
Показалец на предметите (Index rerum memorabilium) (1089-1097, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1098-1100, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu04mignuoft

***

Том 5
(1857)

II век

Св. Игнатий, антиохийски епископ
послания
както автентични, така и спорни и предполагаеми

следват

римските първосвещеници от II в., св. мъченик Поликарп
св. Мелитон Сардийски, Папий Иераполски, Поликрат Ефески, св Хегезип, Пантен и др.

писма, малки трудове, фрагменти

св Игнатий в Осиос Лука

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Пролегомени (кол. 9-624)
– свидетелства на древните за Посланията на св. Игнатий (според Галанди, 1765): Евсевий, Иреней, Теофил антиохийски, Атанасий, Иероним, Дионисий Ареопагит, Василий Велики, Иоан Златоуст, Теодорит, Леонтий, Максим Изповедник, Андрей Критски, Теодор Студит, Михаил Синкел, патр. Фотий (кол. 9-31)
– Предговор на Исак Вос към Посланията на св. Игнатий от 1646 г. (кол. 32-33, лат.)
– Мнение на Котелерий за Посланията на св. Игнатий (Амстердам, 1724) (кол. 34-36, лат.)
– Vindiciae Ignatianae, 1672 (Джон Пиърсън/John/Iohannes Pearson 1613-1686) (кол. 37-471, лат.)
– Предговор (кол. 37-74)
– Част I (кол. 75-269)
– Част II (кол. 270-471)
– Дисертация за Посланията на св. Игнатий – истински, интерполирани и предполагаеми (Д.-Н. льо Нури, Париж 1703) (кол. 472-565)
– Част I (кол. 472-547)
– Част II-III (кол. 548-565)
– Уводи за Посланията на св. Игнатий и неговото Мъченичество (Галанди, 1765) (кол. 566-584)
– За учението на св. Игнатий (Лумпер, 1783) (кол. 585-600)
– Критично изследване (Disquisitio critica) на традиционния текст (textus receptus) на Посланията на св. Игнатий (Хайнрих Денцингер/Henricus/Heinrich Joseph Dominicus Denzinger 1819-1883) (кол. 601-624)

Послания на св. Игнатий (по изданието на Хефеле; Тюбинген, 1837) (кол. 625-728)
– Предговор на Хефеле (кол. 625-642)
1. До ефесяни (кол. 643-661)
2. До магнезийци (кол. 662-673)
3. До тралийци (кол. 674-685)
4. До римляни (кол. 686-696)
5. До филаделфийци (кол. 697-707)
6. До смирненци (кол. 708-717)
7. До Поликарп (кол. 718-728)

Послания на св. Игнатий с добавки (interpolatae) (Котелерий, 1724)
– Бележка (monitum) на Котелерий (кол. 729-730)
1. До ефесяни (кол. 731-756)
2. До магнезийци (кол. 757-777)
3. До тралийци (кол. 778-800)
4. До римляни (кол. 801-817)
5. До филаделфийци (кол. 818-839)
6. До смирненци (кол. 840-857)
7. До Поликарп (кол. 858-872)

Предполагаеми (supposititiae)
1. До Игнатий от прозелитката Мария (кол. 873-880)
2. Игнатий до Мария (кол. 881-887)
3. До тарсийците (кол. 888-897)
4. До антиохийците (кол. 898-909)
5. До Херон, антиохийски дякон (кол. 910-918)
6. До филипяни (кол. 919-941)
7. До св. апостол и евангелист Йоан (кол. 942-943)
8. До Дева Мария, майка на нашия Господ Иисус Христос (кол. 944-945)
9. Похвала на св. Игнатий от Херон (кол. 946-947)
10. Фрагменти или Сентенции (кол. 948-960)
11. Сирийски откъси от Посланията (кол. 961-968)

1. Литургия на св. Игнатий (Евсевий Ренодо/Eusèbe Renaudot 1646-1720; Франкфурт, 1846) (кол. 969-978)

2. Мъченичество на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (Хефеле, 1847) (кол. 979-990)
– из кореспонденцията на имп. Траян (кол. 991-995)

Св. Поликарп, епископ на Смирна и мъченик (кол. 996-1045)
– За Посланието на св. Поликарп (пролегомени от Хефелe) (кол. 996-1004)
3. Послание на св. Поликарп, епископ на Смирна и свещеномъченик към филипяни (кол. 1005-1021)
– напомняне към фрагментите (Галанди) (кол. 1022-1024)
– Фрагменти (кол. 1025-1028)

4. Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп (кол. 1029-1045)

5. Послания на папа Еварист (I в.-до 109 г.) (кол. 1046-1057, лат.)

6. Послания на папа Александър I (I в.-до 115) (кол. 1058-1073, лат.)

7. Послания на папа Сикст I (I в.-до 125) (кол. 1074-1079, лат.)

8. Послание на папа Телесфор – общо до всички верни на Христос (I в.-до 136) (кол. 1080-1087, лат.)

9. Послания на папа Хигин (I в.-до 140) (кол. 1088-1093, лат.)

Папа Пий I (I в.-до 154)
– Дисертация за живота и писанията на папа Пий I (Галанди, 1765) (кол. 1094-1118)
10. Послания на папа Пий I (кол. 1119-1129, лат.)

11. Послание на папа Аникет към епископите на Галия (II в.-до 167) (кол. 1130-1133, лат.)

12. Послания на папа Сотер (II в.-до 174) (кол. 1134-1139, лат.)

13. Послания на папа Елевтерий (II в.-до 189) (кол. 1140-1144, лат.)

Св. Мелитон, епископ на Сарди в Азия (II в.-до 194) (кол. 1145-1250)
Бележка (Karl Christian/Carolus Christianus Woog 1714-1771; Лайпциг, 1744)
– За живота и заслугите на св. Мелитон (кол. 1145-1183)
– За писанията му (кол. 1183-1207)
14. Фрагменти на св. Мелитон (кол. 1208-1231)

15. Неавтентични (кол. 1231-1250)

16. Папий от Хиераполис (кол. 1251-1261)

17. Св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина (II в.) (бележка от Галанди) (кол. 1262-1266)

18. Аристид (II в.) (бележка от Лумпер, 1783) (кол. 1267-1268)

19. Агрипа Кастор (II в.-до 132) (кол. 1269-1271)

20. Аристон от Пела (ок. 100-160) (кол. 1272-1285)

21. Клавдий Аполинарий (II в.-до ок. 180) (кол. 1286-1302)

22. Св. Хегезип (ок. 110-180) (кол. 1303-1327)
– бележка от Галанди (кол. 1303-1307)
– фрагменти от пет книги Коментари за деянията на Църквата (кол. 1308-1327)

23. Пантен (II в.-до ок. 200) (по Routh; Оксфорд, 1814) (кол. 1328-1331)

24. Родон (II в.-до ок. 200) (кол. 1332-1337)

25. Максим, Иерусалимски епископ (II в.)
– фрагмент от За материята (кол. 1338-1355)

26. Поликрат, еп. Ефески (ок. 130-196) (кол. 1356-1365)
– бележка от Галанди
– фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
– „Деяния на св. Тимотей“

27. Св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска (II в.) (кол. 1366-1371)

28. Св. Серапион, антиохийски епископ (II в.-до 211) (кол. 1372-1375)

29. Аполоний (II- III в.) (кол. 1376-1385)

30. Останало от анонимни, някои от които са слушали апостолите, запазено от св. Иреней (кол. 1386-1402)
– напомняне от Рут, 1814

31. Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други (кол. 1402-1453)

Добавка (Appendix)

32. Страдание на свв. Епиподий и Александър (кол. 1454-1461, лат.)
– напомняне от Тиери Рюинар/Thierry Ruinart/Theodoricus Ruinartius 1657–1709 (Верона, 1731) (кол. 1454-1455, лат.)

33. Страдание на св. Симфориан (кол. 1462-1467, лат.)

34. Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия (кол. 1468-1474, лат.)

35. папа Виктор I (II в.-до ок. 199) (кол. 1475-1489, лат.)
– хронологико-исторически коментар за св. Виктор, римски папа и мъченик (acta Bolland. за 28 юли)
– послания на папа Виктор

36. Архей, епископ на Африка (кол. 1490)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1491-1504)

https://archive.org/details/patrologiaecurs92migngoog/page/n9/mode/2up

Том 6
(1857)

II век

Св. Юстин, философ и мъченик
Всички налични трудове
и също
които са оцелели от
Тациан, Хермий, Атенагор и св. Теофил

Юстин Философ

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на Пруденций Маран/Prudentius Maranus (1683-1762) за предишните издания, за учението, деянията и писанията на св. Юстин и други защитници на религията (кол. 9-205 лат.)
– Част I (кол. 9-22, лат.)
– Част II (кол. 23-105, лат.)
– Част III (кол. 106-205, лат.)

Откъси от предговора на йенския издател от 1842 (Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto 1816-1897) (кол. 206-226 лат.)

Св. Юстин Философ (кол. 227-800)

1. „Реч към елините“ (кол. 229-240)
2. „Увещание към елините“ (кол. 241-311)
3. „За монархията“ (кол. 312-325)
4. „Апология за християните към Антонин Пий“ (кол. 325-439)
5. „Апология за християните към римския сенат“ (кол. 440-469)
6. „Диалог с юдеина Трифон“ (кол. 470-800)

Тациан

7. „Против елините“ (кол. 801-887)

Атенагор Атински, християнски философ (кол. 888-1023)

8. „Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод (кол. 888-972)
9. „За възкресението на мъртвите“ (кол. 973-1023)

Теофил, антиохийски епископ

10. „До Автолик“ (кол. 1024-1167)
– кн. I (кол. 1024-1045)
– кн. II (кол. 1046-1119)
– кн. III (кол. 1120-1167)

Ермий философ

11. „Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“ (кол. 1168-1180)

Добавка (Appendix), включваща неавтентични трудове на Юстин, неговото Мъченичество, а също фрагменти от загубени трудове на Юстин, Тациан и Теофил

Част I (кол. 1181-1563)

Неавтентични (spuria) трудове на св. Юстин Философ

1. „Писмо до Зен и Серен“ (кол. 1183-1203)
2. „Изложение на правилното изповедание“ (кол. 1204-1240)
3. „Отговори към православните“ относно някои необходими питания [146] (кол. 1241-1400)
4. „Християнски въпроси към елините“ [5] (кол. 1401-1463)
5. „Елински въпроси към християните“ [15] (кол. 1464-1489)
6. „Опровержение (anatrope, confutatio) на някои аристотелистки учения“ (кол. 1490-1563)
– от „Физика“ (кол. 1493-1516)
– от „За небето“ (кол. 1517-1563)

Част II (кол. 1564-1604)

1. „Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“ (кол. 1566-1571)
2. Фрагменти от „За възкресението“ на св. Юстин, философ и мъченик (кол. 1572-1591)
3. Други фрагменти
– Юстин (кол. 1592-1600)
– Тациан, Теофил (кол. 1601-1604)

Показалци (Indices)
Показалец на гръцките думи (quae vel difficilia visa sunt vel notatu digna) (1605-1610)
Показалец на предметите, които се намират преди добавката (Index rerum ante appendicem) (1611-1677, лат.)
Показалец на предметите, които се намират в добавката (Index rerum quae in appendice) (1678-1695, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1696-1704, лат.)

„Предположения и поправки“ към всички писатели от този том (Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883; Париж, 1856) (кол. 1705-1815, лат.)

Показалец на писателите, споменати от Юстин мъченик, Тациан, Атенагор и Теофил, взет от Фабрициевата Bibliotheca graeca (кол. 1816-1820, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=pst.000005711826&view=1up&seq=9

Том 7
Първа част
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Иреней

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор на René Massuet/Renatus Massuetus (1666-1716) (кол. 9-23 лат.)
Предишни дисертации към книгите на Иреней (кол. 24-173, лат.)
– Първа дисертация: За еретиците, които Иреней обсъжда в кн. I; за техните деяния, писания и учение (кол. 24-173, лат.)
– чл. 1: За Валентин (кол. 24-103, лат.)
– чл. 2: За учениците на Валентин (кол. 104-117, лат.)
– чл. 3: За учителите на Валентин (кол. 118-173, лат.)
– Втора дисертация: За живота и делата на св. Иреней; за 5-те му книги „Срещу ересите“ и за други, загубени писания (кол. 174-244, лат.)
– чл. 1: Животът и делата на св. Иреней (кол. 174-215, лат.)
– чл. 2: За 5-те книги на Иреней „Срещу ересите“ (кол. 216-238, лат.)
– чл. 3: За други писания на Иреней (кол. 239-244, лат.)
– Трета дисертация: За учението на Иреней (кол. 245-381, лат.)

За автентичността на Иренеевите книги „Срещу ересите“ (Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784) (кол. 382-404, лат.)

Откъси от пролегомените на Адолф Щирен/Adolphus Stieren (1813-1884; Лайпциг, 1853) (кол. 405-419, лат.)

Избрани свидетелства на древните за Иреней и неговите писания: Писмо на лионските и виенски мъченици до папа Елевтерий, Тертулиан, Евсевий, Епифаний, Кирил Иерусалимски, Василий Велики, Ефрем Сирин, Иероним, Августин, Теодорет, Григорий Турски, папа Григорий I, Анастасий Синаит, Максим Изповедник, Беда, патр. Фотий, Опровержение на Изповеданието (Confessio) на патр. Кирил Лукарис (кол. 420-430, лат.)

Флор, лионски дякон. Пролог към книгите „Срещу ересите“ (кол. 431-432, лат.)

Св. Иреней „Срещу ересите“ (кол. 433-1118) (текст по Massuet, 1702/1734) (с превод на Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581)
1. Книга първа (кол. 433-706; от 22 гл./670 кол. само лат.) (с превод и на Билий)
2. Книга втора (кол. 707-841, лат., отделни места на гр.)
3. Книга трета (кол. 842-971, лат., отделни места на гр.)
4. Книга четвърта (кол. 972-1118, лат., отделни места на гр.)

https://books.google.bg/books?id=pL7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 7
Втора част (bis)
(1857)

II век

Св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“
῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или
„Против ересите“
книги пет

Кратко съдържание (Elenchus) (лат.)

Св. Иреней. „Срещу ересите“ (кол. 433-1223)

4. Книга пета (кол. 1119-1223, лат., отделни места на гр.)

Фрагменти от загубените съчинения на св. Иреней, епископ на Лион и мъченик (кол. 1224-1263)
– припомняне (admonitio) за следващите фрагменти (кол. 1224-1225)
5. Фрагменти (кол. 1226-1263)

Добавка към Иренееевите книги „Срещу ересите“, съдържаща фрагментите на гностиците, които споменава св. мъченик (кол. 1264-1321)
– Василид (кол. 1226-1269)
– Исидор (кол. 1270-1271)
– Валентин и валентинианци (кол. 1272-1281)
– „Птолемей към Флора“ (кол. 1282-1291)
– Хераклеон (кол. 1292-1321)

Предговори, пролегомени, бележки и наблюдения на всички онези, които са публикували или коментирали (illustrarunt) нови издания на Иреней (кол. 1322-1363, лат.)
– Посветително писмо от 1526 (Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536 (кол. 1322-1329)
– Посветително писмо от 1570 (Николай Галасий/Nicolas Des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581) и др. (кол. 1330-1333)
– Посветително писмо от 1571 (Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617) (кол. 1334-1339)
– Припомняне относно своя превод на глави от Иреней (Билий, кол. 1340)
– Спомняне (commonitio) към читателите за своетох издание на петте книги на Иреней (Фр. Феударденций/Franciscus Feudardentius) (кол. 1340-1351)
– Пролегомени за живота и писанията на Иреней, за различните им издания и за характера и замисъла (ratione ac consilio) на това най-ново (1352-1363)

Бележки на различни [автори] (variorum notae) към петте книги „Срещу ересите“ (кол. 1364-1846, лат.)
– към кн. I (кол. 1364-1525)
– към кн. II (кол. 1526-1599)
– към кн. III (кол. 1600-1687)
– към кн. IV (кол. 1688-1781)
– към кн. V (кол. 1782-1846)

Бележки на различни [автори] към фрагментите на св. Иреней (кол. 1847-1859, лат.)

Разночетения от по-малко значение (minoris momenti) (кол. 1860-1877)

Гръцки речник (glossarium) (кол. 1878-1883)
Латински речник (кол. 1884-1901)
Показалец на предмети изрази (rerum et sententiarum) (кол. 1902-2005)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2006-2015, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 2016-2020, лат.)

https://books.google.bg/books?id=7b7UAAAAMAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 8
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички трудове, които са налични

(според оксф. изд. от 1715)

Климент Александрийски 1584 A Thevet

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Първи том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Историко-литературна справка (notitia) към Климент Александрийски (Йохан Алберт Фабриций/Johann Albert Fabricius, 1668-1736. Bibliotheca graeca; ново издание, под грижата на Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815. T. VII; Хамбург, 1801) (кол. 9-26, лат.)

Към читателя (от оксф. издание, 1715) (кол. 27-29, лат.)

Предговор на Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870 (Лайпциг, 1831) (кол. 30-32, лат.)

Свидетелства на древните: Евсевий, Кирил Александрийски, Епифаний, Дионисий Ареопагит, Иероним, Руфин, Сократ, Созомен, Пасхална хроника, Теодорит, Максим Изповедник, патр. Фотий, Синкел (кол. 33-49)

Климент Александрийски (кол. 50-1382)

1. „Увещание към елините“ [„Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes] (кол. 50-246)
2. „Педагог“ (кол. 247-684)
– кн. I, 13 гл. (кол. 247-376)
– кн. II, 12 гл. (кол. 377-553)
– кн. III, 12 гл. (кол. 554-684)
3. „Стромати“ (кол. 685-1382)
– кн. I, 29 гл. (кол. 685-929)
– кн. II, 23 гл. (кол. 930-1097)
– кн. III, 18 гл. (кол. 1098-1213)
– кн. IV, 26 гл. (кол. 1214-1382)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1383-1388)

https://books.google.bg/books?id=BwcRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 9
(1857)

III век

Климент Александрийски
всички налични (εὑρισκόμενα) трудове

(според оксф. изд. от 1715)

следват

коментари към всички книги на Климент Александрийски
от
Дeни-Николай льо Нури

Втори том

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
3. „Стромати“ (кол. 9-602)
– кн. V, 14 гл. (кол. 9-206)
– кн. VI, 18 гл. (кол. 207-401)
– кн. VII, 18 гл. (кол. 402-557)
– кн. VIII, 9 гл. (кол. 558-602)
4. „Кой богат ще се спаси“ (кол. 603-651)

Спорни трудове (dubia)

5. Откъси (excerpta) от Теодот и т.нар. „източно учение“ по времето на Валентин (interprete Roberto Pearse) (652-697)

6. Избрани места от пророчески писания (eclogue ex scripturis propheticis) (698-728)
Фрагменти
7. Adumbrationes (записки/скици)
– към Първо Послание от Петър (кол. 729-731)
– към Послание от Юда (кол. 732-733)
– към Първо и Второ Послание от Иоан (кол. 734-739)

8. Катени (кол. 740-743)
9. „Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
10. „За промисъла“, „За душата“ и др. (кол. 750-776)

Древни схолии (кол. 777-794)

Дисертации на Д.-Н. льо Нури за всички трудове на Климент Александрийски (кол. 795-1485)
– първа дисертация, 14 гл.: За „Увещание към елините“ и трите книги на „Педагог“ (кол. 797-999)
– втора дисертация, 25 гл.: За книгите на „Стромати“ (кол. 1000-1436)
– трета дисертация, 5 гл.: За други трудове на Климент Александрийски (кол. 1437-1485)

„Хронография“ (от сътворението на света до смъртта на Комод) на Климент Александрийски в сравнение (collata) с тези на Евсевий и Синкел (кол. 1486-1495)

Показалци (Indices)

Показалец на гръцките изрази (Index graecitatis) (кол. 1496-1549)
Показалец на авторите, цитирани от Климент Александрийски (кол. 1550-1559)
Показалец на забележителните (memorabilium) предмети у Климент Александрийски (кол. 1560-1621)
Показалец на думи, изрази и предмети, които се съдържат в трите дисертации на Д.-Н. льо Нури (кол. 1622-1681)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1682-1696)

https://books.google.bg/books?id=QAgRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 10
(1857)

III век

Св. наш отец Григорий Чудотворец
всички налични трудове

Григорий Чудотворец 2

следват

папа Зефирин и др римски първосвещеници;
св. Александър Иерусалимски, св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква, Юлий Африкан и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Зефирин, римски първосвещеник (до 217 г.)
Справка от първосвещеническата книга на папа Дамас и друга справка) (кол. 9-11, лат.)
Писма I-II (кол. 12-17, лат.)

Гай (Caius), римски презвитер (до 296 г.)
Справка от Галанди (кол. 18-24, лат.)
Фрагменти (кол. 25-35)

Юлий Африкан (ок. 160-240)
Справка от Фабриций (t. IV, 1795) (кол. 36-45, лат.)
Справка от Галанди (кол. 46-50, лат.)
Оцелели (quae supersunt) трудове (кол. 51-93)
– Писмо до Аристид (кол. 51-63)
– От петте книги „Хронография“, с превод и на св. Иероним (кол. 64-93)

Спорни трудове
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина (с припомняне от Галанди) (кол. 94-97, лат.)

Неавтентични
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос (кол. 98-108)

Св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик (до 222 г.) (кол. 109-131, лат.)

Св. Урбан I, римски първосвещеник (до 230 г.) (кол. 132-141, лат.)
Справка от първосвещеническата книга на пап Дамас и друга справка) (кол. 132-134, лат.)

Астерий Урбан (кол. 142-155)

Папа Понтиан (до 235 г.) (кол. 156-165)

Папа Антер (до 236 г.) (кол. 166-174)

Папа Фабиан (до 250 г.) (кол. 175-201)

св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик (до 251 г.) (кол. 202-206)

св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия (до ок. 283 г.) (кол. 207-235)

Теогност Александрийски (ок. 210-270 г.) (кол. 236-241)

Пиерий, александрийски катехист (до ок. 310 г.) (кол. 242-246)

Малхион, презвитер на Антиохийската църква (до ок. 269 г.) (кол. 247-260)

Св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата (ок. 170-235 г.) (кол. 261-962)
Предговори от изданието на Фабриций (Хамбург, 1716-1718) (кол. 261-270)
Дисертация на Г. Лумпер: За живота и писанията на св. Иполит (кол. 271-394)
Дисертация на Constantinus Ruggerius: За местопребиваването на св. Иполит (кол. 395-545)
Деяния на св. Иполит (кол. 546-569)
Свидетелства на древните (кол. 570-582)
Трудове и фрагменти (кол. 583-962)

Св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец (ок. 213-270 г.) (кол. 963-1252)

Св. Дионисий, александрийски епископ (до ок. 265 г.) (кол. 1253-1343)

Макарий Магнезийски (IV в.) (кол. 1344-1405)

Св. Архелай, епископ на Месопотамия (кол. 1406-1528)

Св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква (до 309 г.) (кол. 1529-1558)

Св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква (до ок. 305 г.) (кол. 1561-1574)

Прибавки (Addenda) (кол. 1575-1608)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1609-1620)

https://archive.org/details/patrologiaecursu10mignuoft

Том 11
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Ориген 1584

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 5-6, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 7-8, лат.)

Посветително писмо до Климент XII, върховен първосвещеник (pontifex maximus) от Шарл Деларю, бенедиктински презвитер и монах (кол. 9-12, лат.)

Предговор (кол. 13-35, лат.)

Общо припомняне към писмата на Ориген (кол. 36-37, лат.)
Писма (кол. 38-91, лат.)
1. Писмо до Африкан За историята на Сузана (кол. 38-86)
2. Писмо до Григорий [Чудотворец] (кол. 87-91)

3. „За възкресението“ (кол. 92-99, лат.)

4. Фрагменти от Оригеновите книги „Стромати“ (кол. 100-107, лат.)

„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“ (кол. 108-413, лат.)
Припомняне към книгите „За началата“ (кол. 108-111, лат.)
Пролог на презвитер Руфин (кол. 112-114, лат.)
5. „За началата“ на Ориген в 4 книги; превод на Руфин, аквилейски презвитер (кол. 115-413, лат.)
– кн. I (кол. 115-181)
– кн. II (кол. 182-247)
– кн. III (кол. 248-341)
– кн. IV (кол. 342-413)

6. „За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“ (кол. 414-561)

7. „Увещание за мъченичество“ (кол. 562-637)

8. „Срещу Целз“, 8 книги (кол. 638-1631)
Припомняне към осемте книги „Срещу Целз/Contra Celsum“ (кол. 638-641, лат.)
– Увод/Предговор на Ориген към томовете „Срещу Целз“ (кол. 642-650)
– кн. I (кол. 651-791)
– кн. II (кол. 792-919)
– кн. III (кол. 920-1027)
– кн. IV (кол. 1028-1180)
– кн. V (кол. 1181-1287)
– кн. VI (кол. 1288-1421)
– кн. VII (кол. 1422-1520)
– кн. VIII (кол. 1521-1631)

Бележки на един английски ерудит към книгата на Ориген „За молитвата“ (кол. 1632-1688)

Наблюдения (observationes) на Иоан Крой към кн. VI на Оригеновата „Срещу Целз“ (кол. 1689-1710)

Добавка

„Диалог за правилната вяра в Бога“. Припомняне (кол. 1711-1713, лат.)
9. „Диалог за правилната вяра в Бога“ на Адамантий (кол. 1714-1884)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. I (кол. 1885-1932)

https://books.google.bg/books?id=qAkRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 12
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-41, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания/коментари (ἐξηγητικά) към Битие (in Genesim) (кол. 42-45, лат.)
1. От Оригеновите коментари към Битие (кол. 46-145)
2. Беседи (homiliae) на Ориген към Битие с преводач Руфин (17) (кол. 146-262, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Изход (in Exodum) (кол. 263, лат.)
3. От Оригеновите коментари към Изход (кол. 264-297)
4. Беседи на Ориген към Изход (13) (кол. 298-395, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Левит (in Leviticum) (кол. 396, лат.)
5. Избрано (ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Левит (кол. 397-404)
6. Беседи на Ориген към Левит (16) (кол. 405-573, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Числа (in Numeros) (кол. 574-575, лат.)
7. Избрано от Ориген към Числа (кол. 576-583)
8. Беседи на Ориген към Числа (28) (кол. 586-805, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Второзаконие (in Deuteronomium) (кол. 805, лат.)
9. Избрано от Ориген към Второзаконие и Иисус Навин (кол. 806-823)
10. Беседи на Ориген към книга Иисус Навин (28) с пролог на Руфин (кол. 824-947, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книга Съдии (in librum judicum) (кол. 948, лат.)
11. Избрано от Ориген към Съдии (кол. 949-950)
12. Беседи на Ориген към книга Съдии (8) (кол. 951-990, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към книги Царе (in libros regum) (кол. 991, лат.)
13. Избрано от Ориген към Първа книга Царе (кол. 992-995)
14. Беседи на Ориген към книги Царе (2) (кол. 996-1028, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иов (in Job) (кол. 1029, лат.)
15. Фрагмент от книгата на св. Иов с преводач Hilarius Pictaviensis (кол. 1030, лат.)
Избрано от Ориген към Иов (кол. 1031-1049)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Псалми (in Psalmos) (кол. 1050-1053, лат.)
16. От Оригеновите коментари към Псалми (кол. 1054-1685)

Аналитичен показалец (Index analyticus) към т. II (кол. 1686-1703, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1704-1708, лат.)

https://books.google.bg/books?id=sLpDsFbzv2wC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 13
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-17, лат.)

1. Фрагменти на Ориген от книга Притчи Соломонови (кол. 18-34)

2. От малкия том „Към Песента“, който Ориген е написал в младостта си (кол. 35)

Предговор/пролог (prologus) на бл. Иероним до папа Дамас, към Изложение (expositio) на Песен на песните според Ориген (кол. 36, лат.)
3. Към Песен на песните на Ориген, в превод на божествения Иероним (4 кн.) (кол. 37-197, лат.)
4. Поредица от Прокопиевите извадки (excerpta) от Ориген, Песен на песните (кол. 198-215)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Исаия (кол. 216-217, лат.)
5. От 1 и 28 кн. на Ориген към Исаия (кол. 218-219, лат.)
6. Беседи на Ориген към виденията на Исаия (9) (кол. 220-253, лат.)

Напомняне към Оригеновите Беседи към Иеремия (кол. 254-255, лат.)
7. Беседи на Ориген към Иеремия (кол. 256-543, лат.)
8. Избрано (διεξηγητικαὶ ἐκλογαί/selecta) от Ориген към Иеремия (кол. 544-605)
9. Избрано от тълкуванията на Ориген към Плачове (кол. 606-661)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иезекиил (кол. 662, лат.)
10. Коментари на Ориген към Иезекиил (14 беседи) (кол. 663-767, лат.)
11. Избрано от Ориген към Иезекиил (30 гл.) (кол. 768-825, лат.)

12. От тълкуванията към Осия (кол. 826-828)

13. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Матей (с преводач Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676; и стар превод) (кол. 829-1599)

Поредица от стария превод на Оригеновите коментари към Матей (кол. 1600-1799, лат.)

Пролог на св. Иероним към изяснението (explanatio) на св. Лука от Ориген (от изданието на Dominic Vallarsi, 1702-1771; Верона, 1766-1772) (1800-1801, лат.)

14. Беседи (39) на Ориген към Лука с преводач св. Иероним (кол. 1800-1901, лат.; фрагменти, 1902-1909)

Разночетения към т. XI-XII на коментарите на Ориген към Матей (Берлин, 1831) (кол. 1910-1945)

Аналитичен показалец към т. III (кол. 1946-1984, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1985-1988, лат.)

https://books.google.bg/books?id=LAoRAAAAYAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 14
(1862)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том четвърти

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-12, лат.)

Напомняне към Оригеновите тълкувания към Иоан (кол. 13-20, лат.)
1. Тълкувания/коментари на Ориген към Евангелие според Иоан, с преводач Ambrosius Ferrarius (кол. 21-829)
– т. 1-6 (кол. 21-304)
– т. 10-13 (кол. 305-523)
– т. 19-20 (кол. 524-679)
– т. 28-32 (кол. 680-829)

2. От Оригеновите беседи към Деяния на апостолите (кол. 830-831)

Руфин до Хераклий – Предговор към Обяснението (explanatio) на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 832, лат.)
3. Коментари на Ориген към Послание на бл. Павел към римляни (кол. 833-1293, лат.)
– предговор (кол. 833-837)
– кн. 1-3 (кол. 838-959)
– кн. 4-6 (кол. 960-1102)
– кн. 7-10 (кол. 1103-1291)
Руфин до Хераклий – Заключение към Обяснението на Ориген към Послание на Павел към римляни (кол. 1292-1293, лат.)

4. От книгите на Ориген към Посланията към галатяни, ефесяни, колосяни, солуняни, Тит, Филемон, евреи (кол. 1294-1309, лат. освен откъс от Беседа към Евреи)

5. „Филокалия“ на Ориген (кол. 1310-1315)

Аналитичен показалец (кол. 1316-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NklFyxtsJoIC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 15
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“) на Ориген, които са оцелели. Увеличени на много места в сравнение с тези, които бяха издадени от Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius (1532-1590) и Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius (1550-1616). Извлече от ръкописи и издадени книги и представи с бележки Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741 (Париж, 1713)

Посветително (nuncupatoria) писмо (кол. 9-13, лат.)

Предговор (кол. 14-19, лат.)

Предварителни думи (praeliminaria) към Хексаплите на Ориген (11 гл.) (кол. 20-122, лат.)

Свидетелства за старите преводачи (кол. 125-140)

Хексапли

Напомняне към Битие (кол. 141-142)
1. Битие (кол. 143-334)

Припомняне към Изход (кол. 331-338)
2. Изход (кол. 335-522)

Припомняне към Левит (кол. 519-522)
3. Левит (кол. 523-710)

Припомняне към Числа (кол. 707-710)
4. Числа (кол. 707-794)

Припомняне към Девтерономион (кол. 791-794)
5. Девтерономион (кол. 795-930)

Припомняне към книга Иисус (кол. 927-930)
6. Иисус (кол. 927-1046)

Припомняне към книга Съдии (кол. 1043-1046)
7. Съдии (кол. 1043-1270)

Напомняне към книга Рут (кол. 1267-1270)
8. Рут (кол. 1267-1270)

Припомняне към книги Царе и Паралипомени (кол. 1267-1270)
1 Царе (кол. 1271-1442)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1443-1444, лат.)

https://books.google.bg/books?id=xXHYAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 16
Pars prior
(1857/1862)

III век

Ориген
всички налични трудове
с труда и грижата на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том шести
Част I
Изчисти от безбройни грешки, уголеми с нови разночетения на преводачите и представи с немалко свои бележки
Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели
1. Книга 2 Царе, според евреите 2 Самуил (кол. 11-146)
2. Книга 3 Царе (кол. 143-198)
3. Книга 4 Царе (кол. 193-238)
4. Книга 1-2 Паралипомени (кол. 235-290)

Напомняне към книга Иов (кол. 287-290)
5. Иов (кол. 287-570)

Напомняне към книга Псалми (кол. 567-570)
6. Псалми (кол. 567-1266)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1267-1268, лат.)

https://archive.org/details/patrologiaecursu161mignuoft

Pars secunda
(1863)
Част II

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели

Напомняне към Притчи (кол. 1279-1282)
1. Притчи (кол. 1279-1494)

Напомняне към Еклезиаст (кол. 1491-1494)
2. Еклезиаст (кол. 1491-1570)

Напомняне към Песен на Песните (кол. 1567-1570)
3. Песен на Песните (кол. 1567-1610)

Големи и малки пророци

Напомняне към Исаия (кол. 1611-1614)
4. Исаия (кол. 1611-1986)

Напомняне към Иеремия (кол. 1983-1986)
5. Иеремия (кол. 1987-2278)

Напомняне към Плачове или Lamentationes на Иеремия (кол. 2275-2278)
6. Плачове (кол. 2275-2298)

Сирийски кодекс на Хексаплите (амброзиано-медиолански). Издаден и преведен на латински от Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826 (Лондон, 1787)
– от предговора на издателя на сирийския кодекс (кол. 2299-2302)
– пророчество на Иеремия според превода на 70-те (кол. 2303-2394, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 2395-2396, лат.)

https://books.google.bg/books?id=NB1VzW6W4bYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Pars tertia et ultima
(1860)
Част III

следва
Книга „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“

Важно мнение (Avis important) (кол. 3-4, лат.)

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Хексаплите на Ориген, които са оцелели (продължение и край/continuatio et finis)

Напомняне към Иезекиил (кол. 2399-2402)
1. Иезекиил (кол. 2399-2690)
Сирийски кодекс на Хексаплите. Пророчество на Иезекиил (кол. 2691-2765)

Напомняне към Даниил (кол. 2766)
Даниил според 70-те от „Тетраплите“ на Ориген. Извлече от единствения Хизиански кодекс и издаде в Рим, 1772 R.D. Vincentius de Regibus (кол. 2767-2928)
– свидетелства за Хизианския кодекс (Л. Алатий, Б. Монфокон и др.) (кол. 2767-2773, лат.)
– Даниил според 70-те (кол. 2774-2928)

Напомняне към малките пророци (кол. 1929)
2. Осия (кол. 2930-2951)
3. Иоил (кол. 2952-2953)
4. Амос (кол. 2954-2969)
5. Авдий (кол. 2970)
6. Иона (кол. 2971-2973)
7. Михей (кол. 2974-2981)
8. Наум (кол. 2982-2983)
9. Авакум (кол. 2984-2997)
10. Софония (кол. 2998-3001)
11. Агей (кол. 3002)
12. Захария (кол. 3003-3008/4)
13. Малахия (кол. 3007/5-3008/6)

„Φιλοσοφούμενα“ или „Опровержение на всички ереси“/Omnium haeresium refutatio. Пръв издаде от парижкия кодекс Емануел Милер/Emmanuel Miller, 1812-1886 (Оксфорд, 1851)
Предговор на Милер (1844) (кол. 3009-3012)
Предговор на Лудвиг Дункер/Hans Gottfried Ludwig Duncker/Ludovicus Duncker, 1810-1875 (1859) (кол. 3013-3014)
Съдържание (кн. 1-10) (кол. 3015-3016)

1. „Опровержение на всички ереси“
– кн. I (кол. 3017-3055)
– кн. IV (кол. 3056-3122)
– кн. V (кол. 3123-3205)
– кн. VI (кол. 3206-3292)
– кн. VII (кол. 3293-3346)
– кн. VIII (кол. 3347-3368)
– кн. IX (кол. 3369-3412)
– кн. X (кол. 3413-3454)

Забележки (Adnotationes) и прибавки (кол. 3455-3457)
Показалци към „Φιλοσοφούμενα“
Показалец на местата от Свещеното писание (кол. 3458-3459)
Показалец на местата от светските писания (ex scriptis prophanis) (кол. 3460)
Показалец на имената (кол. 3460-3468)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 3469-3470, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6vIUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 17
(1857)

III век

Ориген
всички налични трудове

с труда и старанието на Шарл и Шарл Венсан Деларю

Том седми

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica) от наскоро издадени катени

Напомняне (кол. 9-11, лат.)
1. Избрани места/Забележки (ἐκλογαί/adnotationes) на Ориген към Битие-Иов (кол. 12-57)
Тълкувания (ἐξηγητικά/enarrationes) на Ориген към Иов (кол. 58-105)
2. Избрани места (ἐκλογαί/excerpta) на Ориген към Псалми (кол. 106-149)
3. Избрани места (ἐκλογαί/fragmenta) на Ориген към Притчи (кол. 150-252)
4. Ориген към Песен на Песните (scholia in CC) (кол. 253-287)
5. Фрагменти на Ориген към Иезекиил (кол. 288)
6. Ориген към Евангелието според Матей, Лука, Иоан и Първо послание на Иоан (кол. 289-370)

Неавтентични

7. Към Иов на анонимен автор (кол. 371-521, лат.)
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)

8. Апология на мъченик Памфил за Ориген (кол. 522-615, лат.)

9. Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги (кол. 616-652, лат.)

„Origeniana“ на Петър Даниел Хует/Pierre-Daniel Huet/Petrus Danielus Huetius, 1630-1721 (кол. 653-1284, лат.)

Откъс от „Защита на Никейския символ“ (Defensio Fidei Nicaenae) на Георг Бул/George Bull, Georgius Bullius, 1634-1710 (кол. 1285-1330, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1331-1340, лат.)

https://books.google.bg/books?id=OgU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 18
(1857)

IV век

Св. наш отец Методий, епископ и мъченик
всички налични трудове

Методий от П 3 а

следват

свв. Петър и Александър, александрийски водачи (praesulum),
св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик,
Александър от Ликополис и др.

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
Историко-литературна справка (кол. 9-17, лат.)
Свидетелства на древните за св. Методий, епископ и мъченик: Иероним, Григорий от Ниса, Епифаний, Андрей Кесарийски, Арета, Леонтий Византийски, Максим Изповедник, Иоан Солунски, Фотий, римски мартиролог, гръцки месецослов, синаксар към минея за 10 юли (кол. 18-26)
1. „Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia) (кол. 27-220)
Бележки на Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669 към „Пир на десетте девици“ (кол. 221-239, лат.)
Св. свщмчк Методий. Избрано и някои речи (ἐκλογαὶ καὶ λόγοι τινες/excerpta ac orations aliquot)
2. „За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio) (кол. 240-265)
3. От „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione) (кол. 266-330)
4. От „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis) (кол. 331-344)
5. От книгите „Против Порфирий“ (кол. 345-346)
6. „За Симеон и Анна“ (кол. 347-382)
7. Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum) (кол. 383-397)
8. Три фрагмента от Беседа За Господния кръст (кол. 398-403)
9. Други фрагменти на същия св. Методий (кол. 404-408)

Методий от П 2

Александър епископ на Ликополис
Справка (кол. 409-411, лат.)
1. Трактат „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum“ (кол. 412-448)

Св. Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 449-522)
Историко-литературна справка (кол. 448-451)
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Напомняне на Май (кол. 452-453)
„Деяния“ (кол. 454-466)
1. Послание (еpistola canonica) на св. Петър, александрийски епископ и мъченик, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара (кол. 467-508)
2. Послание на св. Петър до александрийската църква (кол. 509, лат.)
3. От „Книга за божеството“ на светейшия Петър, александрийски епископ и мъченик (кол. 510-511)
4. Фрагменти (кол. 512-522)

Св. Александър, александрийски епископ (кол. 523-608, сир. и лат.)
Справка (кол. 523-527, лат.)
Две дисертации на Лука Холщайн/Luka Holstenius за някои места от никейския събор
– първа дисертация (кол. 528-539, лат.)
– втора дисертация (кол. 540-546, лат.)
1. Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου (кол. 547-583)
Напомняне към следващата беседа (sermo) (кол. 584-585, лат.)
2. Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini) (кол. 586-608, сир. и лат.)

Св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик (кол. 609-794)
Справка (кол. 609-612, лат.)
1. Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio) с преводач Лъв Алатий (кол. 613-673)
2. Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор (кол. 674-675)
3. Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий (кол. 675-697)
Литургия на св. Евстатий (Renaudot. Liturgiarum orientalium collectio. Francofurti, 1847) (кол. 698-703, лат.)

Неавтентични

1. Коментар към „Шестоднев“ (ed. Leo Allatius. Lugduni, 1629) (кол. 704-706, лат.)
– към читателя
– коментар (Ὑπόμνημα) (кол. 707-794)
Лъв Алатий. Бележки към „Шестоднев“ от Евстатий Антиохийски (кол. 795-1065, лат.)

Тит, бострийски епископ
Справка (кол. 1066-1068, лат.)
1. Три книги Против манихеите, с преводач Franciscus Turrianus (кол. 1069-1263)
– кн. I (кол. 1069-1131)
– кн. II (кол. 1132-1207)
– кн. III (кол. 1208-1263)
2. Реч за Цветница (кол. 1264-1277)

Маркел, епископ на Анкира (кол. 1278-1306)
Диатриба за каузата на Маркел Анкирски/De causa Marcelli Ancyrani (от Монфокон) (кол. 1278-1298, лат.)
Предговор на Christ. Henr. Georg. Rettberg (Gottingae, 1794) (кол. 1299-1301, лат.)
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски и Изповедание на вярата на анкирската църква (кол. 1302-1306)

Теодор, хераклейски епископ (кол. 1307-1378)
Справка (от Лъв Алатий, „Диатриба за Теодор“) (кол. 1307, лат.)
1. От „Тълкование към Исаия“ (кол. 1308-1378)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1379-1384, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BfMUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 19
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите (curis) на Анри Валоа, François Viger/Franciscus Vigerus (1590-1647), Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Справка (notitia) от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VII, 1801 (кол. 9-66, лат.)

Свидетелства на древните за Евсевий: писмо на Константин Велики, Евсевий Никомидийски, Иероним, Руфин, Августин, Филосторгий, Сократ, Созомен, папа Геласий, Пелагий, Евагрий, Григорий Велики, Геласий Кизикски, Александрийска хроника, Никифор в „История“ кн. VI и др. (кол. 67-83)
Свидетелства на древните против Евсевий: Маркел Анкирски, Епифаний, Атанасий, Иероним, Сократ, Теодорит, Антипатър Бострийски, от Седми вселенски събор, Фотий, Суда, Зонара, Бароний, Скалигер (кол. 84-98)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария. „Хроники“
Предговор на Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854 (Рим, 1833) (кол. 99-100, лат.)
1. „Хроники“, 2 кн. (кол. 99-598)
– кн. I (кол. 101-312)
– кн. II, с преводач и разширител (ampliator) св. Иероним (кол. 313-598)

Добавка (Appendix) към „Хрониките“ на Евсевий

Изчисление на презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis, ок. 1100-1180 (Милано, 1818) (кол. 599-742, лат.)
Предговор за Самуел (кол. 599-606, лат.)
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“ (кол. 607-742, лат.)

Малки трудове (opuscula) на древни писатели по хронология и астрономия (chronologica et astronomica)
Дени Пето/Denis Pétau/Dionisius Petavius, 1583-1652. „Към читателя“ (кол. 745-746)

Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ (Gemini Elementa astronomiae) с преводач Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599 (кол. 747-867)

Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“ (кол. 868-913)
Мнение (judicium) на Петавий за следващата книжка на Птолемей (кол. 868-869, лат.)
De apparentiis inerrantium et significationibus, с преводач Д. Петавий (кол. 870-913)

Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний (кол. 914-926)
Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г., в която беше осъществен първия събор, прославен в Никея (кол. 927-933)

От Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат с преводач Петавий (кол. 934-1001)
Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3 с преводач Петавий (кол. 1002-1135)

Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат (кол. 1136-1153)
„Родът и животът на Арат“ (кол. 1154-1166)

Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“ (кол. 1167-1217)

Св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“ с преводач Петавий (кол. 1218-1279)

монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“ (кол. 1280-1329)

Св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata (кол. 1330-1333)

Аеций. „За значението на небесните тела“ (кол. 1334-1337)

Дисертация за изгрева и залеза на звездите/De ortu et occasu siderum на Петавий (кол. 1338-1395, лат.)
Дисертация за гръцките ери и изчисления на Петавий (кол. 1396-1460, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1461-1466)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1467-1472, лат.)

https://books.google.bg/books?id=6bwUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2nE7RTT0pvDVlb5s5R7JwPmJMBCtF1YjLO3TEqBBLECXu_eDx5srygx4E#v=onepage&q&f=false

Том 20
(1857)

IV век
Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

Eusebius von Caesarea

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Църковна история“, кн. 10. Анри Валоа поправи (emendavit) гръцкия текст като сравни четири ръкописни кодекса, преведе на латински и снабди със забележки (Париж, 1659)
Посветително писмо от Валоа (кол. 9-15, лат.)
Предговор към новото издание на Евсевиевата „История“ от Валоа (кол. 16-28, лат.)
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca (1594-1662), епископ на Тулуза, до блестящия и високообразован мъж Анри Валоа (кол. 29-44, лат.)

1. „Църковна история“ (кол. 45-905)
– кн. I, 13 гл. (кол. 45-129)
– кн. II, 25 гл. (кол. 130-211)
– кн. III, 39 гл. (кол. 212-301)
– кн. IV, 30 гл. (кол. 302-403)
– кн. V, 28 гл. (кол. 404-518)
– кн. VI, 46 гл. (кол. 519-655)
– кн. VII, 32 гл. (кол. 656-737)
– кн. VIII, 17 гл. (кол. 738-796)
– кн. IX, 11 гл. (кол. 797-840)
– кн. X, 9 гл. (кол. 841-905)

2. „Животът на цар (imperator) Константин“, кн. 4 (кол. 906-1232)
– кн. I, 59 гл. (кол. 910-973)
– кн. II, 73 гл. (кол. 974-1047)
– кн. III, 66 гл. (кол. 1048-1144)
– кн. IV, 75 гл. (кол. 1045-1229)
– 26 гл. от кн. V (кол. 1230-1235)

Реч (λόγος/oratio ad sanctorum coetum) на цар Константин към събранието на светиите, 26 гл. (кол. 1233-1316)

3. Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus) (кол. 1317-1439)

„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis). От книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Напомняне (кол. 1440-1441, лат.)
4. „Страдание“, ч. 1-2 (кол. 1442-1456)

5. Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber), 13 гл. (кол. 1457-1519)

Сборник (συναγωγή/collectio) „За древните мъченичества“ (фрагменти). От „Църковна история“ (кол. 1520-1535)

6. Писма на Евсевий (кол. 1536-1549)
– към кесарийците (кол. 1536-1544)
– към Констанция Августа (Flavia Iulia Constantia) (кол. 1545-1549)

Ред на епископите на Рим, Александрия, Антиохия и Иерусалим според Евсевий (кол. 1550, лат.)

Точен показалец (Index accuratus) на писатели, епископи и други бележити мъже, а също и еретици, споменати в Евсевиевите „Църковна история“, „За мъчениците на Палестина“ и в книгите „За живота“ и „За подвизите“ (de laudibus) на Константин (кол. 1550-1563, лат.)

Аналитичен показалец (кол. 1566-1575, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1576-1588, лат.)

https://books.google.bg/books?id=9JRBAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 21
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска. „Подготовка за Евангелието“. Franciscus Vigerus, Rothomagensis, презвитер на „Обществото на Иисус“ прегледа от ръкописни кодекси и похвалени (laudati) от самия Евсевий писатели, преведе на латински и снабди с бележки. Ново издание, след Парижкото от 1628, оксфордското и лайпцигското
Посветително писмо на Вигер до най-славния и уважаем (illustrissimus ac reverendissimus) господин Жан-Франсоа де Гонди, пръв архиепископ на Лутеция Парижка (кол. 9-15, лат.)
До християнския и искрен (candidus) читател (кол. 16-20, лат.)

1. Подготовка за Евангелието/ Προπαρασκευὴ εὐαγγελική/Praeparatio evangelica, 15 книги с преводач Fr. Vigerus (кол. 21-1408)
– кн. I, 10 гл. (кол. 21-90)
– кн. II, 8 гл. (кол. 91-151)
– кн. III, 17 гл. (кол. 152-227)
– кн. IV, 23 гл. (кол. 228-307)
– кн. V, 36 гл. (кол. 308-402)
– кн. VI, 11 гл. (кол. 403-505)
– кн. VII, 22 гл. (кол. 506-583)
– кн. VIII, 14 гл. (кол. 584-677)
– кн. IX, 42 гл. (кол. 678-764)
– кн. X, 14 гл. (кол. 765-841)
– кн. XI, 38 гл. (кол. 842-947)
– кн. XII, 52 гл. (кол. 948-1057)
– кн. XIII, 21 гл. (кол. 1058-1179)
– кн. XIV, 27 гл. (кол. 1180-1289)
– кн. XV, 62 гл. (кол. 1290-1408)

Показалец на писателите, похвалени в Евсевиевата „Подготовка за Евангелието“ (кол. 1409-1421, лат.)

Аналитичен/Най-сигурен (locupletissimus) показалец на достопаметностите (rerum memorabilium) (кол. 1422-1443, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1444-1456, лат.)

Припомняне (кол. 1457, лат.)
Разночетения и бележки от Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854 (кол. 1457-1666, лат.)
Dissertation sur l`authenticite des fragments de l`histoire phenicienne de Sanchoniathon, renfermes dans le premier livre de la Preparation evangelique par S. de Saint-Brisson (1839) (кол. 1667-1716, фр.)

https://books.google.bg/books?id=9V5FAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 22
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Анри Валоа, François Viger, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Доказване на Евангелието“, 10 кн. с преводач Бернардин Донат/Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Посветително писмо (кол. 9-11, лат.)
Галанди към читателя (кол. 12, лат.)

1. „Доказване на Евангелието/ Εὐαγγελικὴ ἀπόδειξις/Demonstratio evangelica“
– кн. I, 10 гл. (кол. 13-93)
– кн. II, 60 гл. (кол. 94-162)
– кн. III, 7 гл. (кол. 163-247)
– кн. IV, 17 гл. (кол. 248-333)
– кн. V, 30 гл. (кол. 334-410)
– кн. VI, 25 гл. (кол. 411-485)
– кн. VII, 3 гл. (кол. 486-566)
– кн. VIII, 5 гл. (кол. 567-648)
– кн. IX, 18 гл. (кол. 649-714)
– кн. X, 8 гл. (кол. 715-794)

2. „За писаното от Филострат за Аполоний Тиански поради предприетото от Хиерокъл сравнение между него и Христос“ (Еusebii contra Hieroclem liber) (кол. 795-868)

Трета част от всички трудове на Евсевий Памфил, епископ на Кесария

Екзегетически

За библейските занимания на Евсевий от Анджело Май (Рим, 1847) (кол. 869-874, лат.)
Евангелски въпроси
Напомняне на издателя (кол. 877-879, лат.)
3. От въпросите и решенията на Евсевий към Стефан (кол. 880-936)

4. От въпросите и решенията на Евсевий към Марин (кол. 937-957)

5. Допълнения към въпросите към Стефан и Марин. Части от по-цялостен труд по евангелски въпроси (кол. 958-1016)

Избрано от пророците (кол. 1017-1261)
От коментарите на Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680 (кол. 1017-1021)
6. Eclogae propheticae
– кн. I (кол. 1021-1089)
– кн. II (кол. 1090-1115)
– кн. III (кол. 1116-1191)
– кн. IV (кол. 1192-1261)

7. „За живота на пророците“, фрагменти (кол. 1262-1275)

8. „Съответствие на Евангелията“ (Canones decem harmoniae evangeliorum) (кол. 1274-1291)
Аналитичен показалец към „Доказване на Евангелието“ и „Срещу Хиерокъл“ (кол. 1292-1304, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1305-1312, лат.)

https://books.google.bg/books?id=kmIbxPhxTKsC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 23
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том пети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Евсевий Памфил. „Коментари към Псалмите“. Извлечени от ръкописни кодекси, преведени на латински и снабдени с бележки, със старанието и труда на Бернар дьо Монфокон (Париж, 1707)

До Климент XI, върховен първосвещеник (кол. 9-11, лат.)

Предварителни думи към Евсевиевите „Коментари към Псалмите“ (кол. 12-62, лат.)
За продължението на Коментарите от Псалом 119 до края на Псалтира. Припомняне от издателя (Анджело Май; Рим, 1847) (кол. 63-64, лат.)

1. Коментари (ὑπομνήματα)
– към надписите на псалмите (кол. 65-71)
– Пс. 1-16 (кол. 76-165)
– Пс. 17-31 (кол. 166-279)
– Пс. 32-45 (кол. 280-413)
– Пс. 32-63 (кол. 414-623)
– Пс. 64-76 (кол. 624-901)
– Пс. 77-90 (кол. 902-1165)
– Пс. 91-104 (кол. 1166-1311)
– Пс. 91-117 (кол. 1312-1365)
– Пс. 118 (кол. 1366-1395)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1397-1400, лат.)

https://books.google.bg/books?id=_gU9AAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 24
(1857)

IV век

Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
всички налични трудове

с грижите на Хенрих Валезий, Franciscus Vigerus, Бернар Монфокон, кард. Анджело Май

Том шести

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

1. Коментари към Псалмите от 119 до 150. Оцелели останки (reliquiae superstites) във ватиканските кодекси (кол. 9-75)

2. Фрагменти на Евсевий към Притчи (кол. 76-77)

3. Коментари към Исаия (кол. 78-525)

4. Фрагменти към Даниил (кол. 526-527)

Евсевий към Лука, припомняне (Анджело Май, 1847) (кол. 528-529)
5. Коментари към Евангелие от Лука, колкото е останало (quantum superest) във ватиканските кодекси (кол. 530-605)

6. Фрагмент към Послание към евреи (кол. 606)

Догматически трудове на Евсевий
Припомняне (кол. 607-608)

7. Фрагменти от труда „За Богоявление“ (кол. 609-692)

Припомняне към следващото трудче (opusculum) (кол. 693)
8. „За празнуването на Пасха“ (Περὶ τῆς τοῦ Πάσχα ἑορτῆς/De solemnitate Paschali) (кол. 694-706)

9. „Против Маркел, епископ на Анкира“, кн. 2 (кол. 707-825)
– кн. I (кол. 707-774)
– кн. II (кол. 775-825)

10. „За църковната теология против Маркел“, кн. 3 (кол. 826-1046)
– кн. I (кол. 826-896)
– кн. II (кол. 897-967)
– кн. III (кол. 968-1046)

Четиринадесет трудчета (opuscula)
1. „За вярата против Савелий“, кн. 2 (кол. 1047-1069, лат.)
2. „За възкресението“, кн. 2 (кол. 1070-1113, лат.)
3. „За безтелесния и невидим Бог“ (кол. 1114-1135, лат.)
4. „За безтелесната душа“, 2-ра кн. (кол. 1136-1143, лат.)
5. „За духовното мислене на човека“, 3-та кн. (кол. 1144-1146, лат.)
6. „За това, че Бог Отец е безтелесен“, 4-5-та кн. (кол. 1147-1169, лат.)
7. „За казаното от Господа: Не дойдох да донеса мир на земята“, 6-та кн. (кол. 1170-1181, лат.)
8. „За заповедта на Господ: Каквото ви казвам на ухото, разгласявайте го от покривите“, 7-ма кн. (кол. 1182-1189, лат.)
9. „За добрите и лошите дела“, 8-9-та кн. (кол. 1190-1207, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1208-1212, лат.)

https://books.google.bg/books?id=AV4wAAAAYAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR0RZwGzxP4V5B6ZJadLeobM8Yd_bCkQWlFsicLFjyMbEYgayIcFfEuQPM8#v=onepage&q&f=false

Том 25
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (стр. iv, лат.)

Посветително писмо, прикрепено (praefixa) към венецианското издание. До светейшия наш господин Пий VI от Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani (1712-1786), епископ на Падуа (стр. v-vi, лат.)

Към читателя (от венецианското издание, 1777) (стр. vi, лат.)
Предговор към третия том на венецианското издание (стр. vii-x, лат.)
Предговор към трудовете на св. Атанасий, които сега за пръв път се публикуват събрани (collecta) (стр. x-xiv, лат.)
Писмо към бенедиктинското издание (1698) (стр. xiv-xv, лат.)
Предговор към всички (universa) трудове на св. Атанасий (1698) (xv-xliv, лат.)
Откъс от предговора на Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557 (стр. xlii-xliii, лат.)
Предговор към читателя в editio commeliniana (Хайделберг, 1601) (стр. xliii-xliv, лат.)
Предварителни думи от старите издатели на Атанасий. 1482 (Barnabas Celsanus и Petrus Brutus, края на XV в.); 1520 (Nikolaus Beraldus, 1473-1550); 1532, Лион (стр. xliv-lii, лат.)
Географска карта (стр. liii)

Напомняне към живота на св. Атанасий (стр. liv-clvi, лат.)
Отбелязвания (animadversiones) към живота и писанията на св. Атанасий (стр. clvi-clxxxiv, лат.)
Списък на александрийските и римските патриарси (стр. clxxxiv-clxxxv)
„Живот и дело“ (Βίος καὶ πολιτεία/Vita et conversatio) на светия наш отец и изповедник Атанасий, архиепископ на Александрия, от неизвестен автор (incerto auctore) (стр. clxxxv-ccxi)
„Животът на Атанасий“ от Фотий (стр. ccxii-ccxxii)
„Животът на Атанасий“ от Метафраст (стр. ccxxiii-ccxlvi)
„Атанасий, двадесети измежду патриарсите“, превод от арабски на Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720 (стр. ccxlvii-ccli, лат.)

Дисертация За годината в която е починал св. Атанасий, александрийски патриарх, от Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus, архиепископ на Анкира (1666-1736) (венец. изд., 1777) (стр. cclii-cclix, лат.)
„За почитта/De cultu към св. Атанасий“ (Acta Sanctorum Bolland.) (стр. cclix-cclxxiii, лат.)
Похвали (elogia) на някои от древните, отдадени (tributa) на Атанасий (стр. cclxxiv-cclxxx)

Напомняне към двете книги „Срещу езичниците“ и „За въплъщението“ (кол. 1-2, лат.)
1. Реч срещу езичниците/Λόγος κατὰ Ἑλλήνων/Oratio contra gentes (кол. 3-95)
2. Реч за въчовечаването (ἐνανθρώπησις) на Словото (de humana natura a Verbo assumpta) и за Неговото явяване (ἐπιφάνεια/adventus) при нас чрез тяло (кол. 96-197)
Припомняне към следващото „Изложение на вярата“ (кол. 198-199, лат.)
3. „Изложение на вярата“/Ἔκθεσις πίστεως/Expositio fidei (кол. 200-207)
Припомняне към следващия трактат (кол. 208, лат.)
4. За „Всичко ми е предадено от Моя Отец“ (кол. 208-219)
Напомняне към Съборно послание до епископите (кол. 220-221, лат.)
5. Съборно послание до епископите (кол. 221-239)
Припомняне към Апология против арианите (кол. 240-247, лат.)
6. Апология против арианите (кол. 240-410)
Припомняне към писмото За решенията на никейския събор срещу арианите (кол. 411-414, лат.)
7. Писмо за решенията на никейския събор (кол. 415-476)
Припомняне към писмото За Дионисий (кол. 477-478, лат.)
8. За Дионисий Александрийски (кол. 477-521)
Напомняне към писмото до Драконтий (кол. 522, лат.)
9. Писмо до Драконтий (кол. 522-534)
Припомняне към Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 535-536)
10. Съборно послание до епископите на Египет и Либия против арианите (кол. 537-593)
Напомняне към следващата Апология (кол. 594, лат.)
11. Апология към цар Констанций (кол. 594-642)
Припомняне към Апологията за своето изгнаничество (кол. 643, лат.)
12. Апология за своето изгнаничество (кол. 643-679)
Припомняне към писмо до Серапион за смъртта на Арий и към писмото до монасите (кол. 680-684, лат.)
13. Писмо до брат Серапион (кол. 680-690)
14. „История на арианите“, към монасите (691-796)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 797-804, лат.)

https://books.google.bg/books?id=gMYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0&fbclid=IwAR2slLxi269MUoWJMFp3bx0TbciCqF3WbMZXkddUvKG_FIa4gbi3IlULzh8#v=onepage&q&f=false

Том 26
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към четирите Речи против арианите (кол. 9-11, лат.)
1. Речи против арианите (кол. 12-525)
– Реч първа (кол. 12-145)
– Реч втора (кол. 146-321)
– Реч трета (кол. 322-467)
– Реч четвърта (кол. 468-525)
Напомняне към следващите писма на св. Атанасий към Серапион (кол. 526-528, лат.)
2. Писма до тмуитския епископ Серапион (кол. 529-676)
– Писмо I, срещу богохулстващите и казващите, че Светият Дух е творение (кол. 529-607)
– Писмо II, срещу казващите, че Синът е творение (кол. 608-623)
– Писмо III, за Светия Дух (кол. 624-637)
– Писмо IV, пак за Светия Дух (кол. 638-676)
Напомняне към писмото за синодите (кол. 677-680, лат.)
3. Писмо за съборите, проведени в Римини, Италия и Селевкия, Исаврия (написано в 359 г.) (кол. 681-793)
Напомняне към тома до антиохийците (кол. 794-795, лат.)
4. Том of антиохийците (кол. 795-810)
Напомняне към следващите трудчета от времето на цар Йовиан (кол. 811-813, лат.)
Из кореспонденцията на Йовиан (кол. 814-823)
Напомняне към „Животът на Антоний“ (кол. 824-834, лат.)
5. „Живот и дело на светия наш отец Антоний“, написано и изпратено за монасите, живеещи в чужбина, с превод и на Евагрий (кол. 835-981)
Припомняне към следващата книга на Атанасий (кол. 982-983, лат.)
6. „За въплътеното явяване (de incarnatione) на Бог Слово и против арианите“ (кол. 984-1027)
Напомняне към писмото до африканските епископи (кол. 1028, лат.)
7. „Към честнейшите епископи в Африка против арианите“ (кол. 1029-1047)
Припомняне към писмото до Епиктет (кол. 1048-1049, лат.)
8. Писмо до коринтския епископ Епиктет против еретиците (кол. 1050-1069)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до Аделфий (кол. 1070-1071, лат.)
9. Писмо до епископа и изповедник Аделфий против арианите (кол. 1070-1083)
Припомняне към писмото на св. Атанасий до философа Максим (кол. 1084-1085, лат.)
10. Писмо до философа Максим (кол. 1086-1090)
Напомняне към двете книги против Аполинарий (кол. 1091-1092, лат.)
11. Речи против Аполинарий (кол. 1093-1165)
– Реч I, за въплъщението на нашия Господ Иисус Христос (кол. 1093-1131)
– Реч II, за спасителното явяване на Христос (кол. 1132-1165)
Напомняне към следващите две писма (кол. 1166, лат.)
12. Писмо до презвитерите Иоан и Антиох; до Паладий (кол. 1166-1169)
Припомняне към следващите три писма (кол. 1170, лат.)
13. Писмо до монаха Амун; от 39-то празнично писмо; до Руфиниан (кол. 1170-1181)
Напомняне към следващите две писма до Луцифер (кол. 1182, лат.)
14. Писма към Луцифер (кол. 1182-1185, лат.)
15. Други писма (кол. 1186-1189)
Напомняне към книгата за Троицата и Светия Дух (кол. 1190, лат.)
16. За Троицата и Светия Дух (кол. 1190-1217, лат.)
17. Различни фрагменти (кол. 1218-1261)
Напомняне към голямата реч на Атанасий „За вярата“ (кол. 1262-1263, лат.)
18. Реч „За вярата“ (кол. 1264-1295)
Напомняне към речта „За търпението“ (кол. 1296-1297, лат.)
19. „За търпението“ (кол. 1296-1309)
20. Други фрагменти (кол. 1309-1338)
21. „Празнични писма“ (44 писма; Рим, 1853) (кол. 1339-1449, лат.)

Списък на кодексите, които сме ползвали за първите два тома на трудовете на Атанасий (кол. 1450-1451, лат.)
Речник/Onomasticon (кол. 1452-1461, лат.)
Аналитичен показалец към двата предишни тома (кол. 1462-1519, лат.)
Показалец към Празнични писма (кол. 1520-1522, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1523-1524, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TRJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 27
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Припомняне към следващото писмо до Маркелин за тълкуването на Псалмите (от венец. изд., 1777) (кол. 9-10, лат.)
1. Към Маркелин за тълкуването (ἑρμηνεία) на Псалмите (кол. 11-45)
Припомняне към изложенията на Псалмите (кол. 46-55, лат.)
2. Съображение/гледище (ὑπόθεσις) към Псалмите (кол. 56-59)
3. Изложения (expositiones) към Псалмите (кол. 60-546)
– Пс. 1-16 (кол. 60-109)
– Пс. 17-31 (кол. 110-163)
– Пс. 32-45 (кол. 164-217)
– Пс. 46-63 (кол. 218-282)
– Пс. 64-76 (кол. 283-349)
– Пс. 77-90 (кол. 350-403)
– Пс. 91-104 (кол. 404-472)
– Пс. 105-117 (кол. 473-479)
– Пс. 118 (кол. 480-509)
– Пс. 119-150 (кол. 510-546)

Напомняне към следващите фрагменти (кол. 547, лат.)
4. Фрагменти от коментарите към Псалмите (кол. 548-590)
Писмо, прикрепено към римското издание от 1746 г., от Nikolaus Antonellus (кол. 591-596, лат.)
Предговор на Antonellus (кол. 597-648, лат.)
5. За заглавията на Псалмите (кол. 649-1343)
– Пс. 1-16 (кол. 649-700)
– Пс. 17-31 (кол. 701-763)
– Пс. 32-45 (кол. 764-829)
– Пс. 46-63 (кол. 830-899)
– Пс. 64-76 (кол. 900-967)
– Пс. 77-90 (кол. 968-1045)
– Пс. 91-104 (кол. 1046-1109)
– Пс. 105-117 (кол. 1110-1175)
– Пс. 118 (кол. 1176-1218)
– Пс. 119-150 (кол. 1219-1343)

6. Фрагменти към Иов и Песен (кол. 1344-1361)
Напомняне към речите или коментарите към Матей (кол. 1362-1363, лат.)

7. Фрагменти към Матей (кол. 1364-1389)
Напомняне към откъсите от коментарите към Лука (кол. 1390-1391, лат.)
8. Фрагменти към Лука (кол. 1392-1403)
9. Фрагмент към 1 Кор. (кол. 1404-1408)

Показалец на гръцките изрази (кол. 1409-1410)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1411-1412, лат.)

https://books.google.bg/books?id=aBJKAAAAcAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 28
(1857)

IV век

Св. наш отец Атанасий, александрийски архиепископ
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (кол. 9-19, лат.)
Каталог на ръкописите и издателите, които сме използвали в изданието на този том (кол. 20-22, лат.)

Спорни (dubia)

1. „За въплъщението (τῆς σαρκώσεως) на Бог Слово“ (кол. 23-29)
2. „Свидетелства от Писанието за естественото общение на Отец, Син и Свети Дух“ (кол. 30-80)
3. Съборно послание (кол. 81-84)
4. „Изобличение на лукавството (лицемерието, театралниченето; τῆς ὑποκρίσεως) на тези около Мелетий и Евсевий от Самосата против единосъщието“ (кол. 86-89)
5. „За въплъщението на Бог Слово“ (кол. 90-95)
6. „За вечното съществуване (ὕπαρξις) на Сина и Духа с Бога, и към савелианстващите“ (кол. 96-121)
7. „Че Христос е един“ (кол. 122-132)
8. „За съботите и обрезанието, от Изход“ (кол. 133-142)
9. Беседа за семето/сеенето (εἰς τὸν σπόρον/de semente) (кол. 144-168)
10. Към „идете в отсрещното село и ще намерите вързана ослица“ (кол. 170-185)
11. Към страданието (εἰς τὸ πάθος) на Господа и кръста (кол. 186-250)
12. За девството, или за аскезата (подвижничеството, περὶ ἀσκήσεως) (кол. 252-281)
13. Кратък синопсис (преглед) на Божественото Писание, на Стария и Новия завет (кол. 286-437)

Неавтентични (spuria)

14. Диалог на събора в Никея срещу Арий (πρὸς Ἄρειον) (кол. 439-501)
15. „Против всички ереси“ (кол. 502-524)
16. Защо Мелхиседек е наречен „без баща, без майка и без родословие“ (кол. 525-530)
17. Към благочестивейшия цар Йовиан (кол. 531)
18. „За определенията“ (кол. 532-553)
19. Учение към водача Антиох (διδασκαλία πρὸς Α. δοῦκαν/doctrinа ad Antiochum ducem) (кол. 556-589)
20. Към велможата Антиох (πρὸς Α. ἄρχοντα) (кол. 590-597)
21. Към велможата Антиох за много и необходими въпроси, обсъждани (ζητημάτων ἀπορουμένων) в божествените писания, които трябва да се познават от всички християни (кол. 598-709)
22. Речения и обяснения (ῥήσεις καὶ ἑρμηνείαι) на притчите в светото Евангелиe (кол. 710-796)
23. Реч за чудото, станало в Бейрут, за иконата на нашия Господ и Бог (кол. 797-823)
24. От „Реч срещу латините“ (кол. 824-831)
25. Съчинение за учението (σύνταγμα διδασκαλίας) към монашестващите и всички християни, клирици и миряни (κληρικοὺς τε καὶ λαϊκούς) (кол. 836-845)
26. „Изложение (διατύπωσις) към тези, които искат да живеят в покой“ (кол. 846-849)
27. Писма до блаженейшия Кастор (кол. 850-905)

Беседи, които се разпространяват под името на Атанасий (кол. 906-1113)

Диалози (5) за Троицата, където разговарят православен и аномей арианин (кол. 1114-1285)

Речи срещу различни ереси (кол. 1286-1394)

Други трудчета (opuscula) (кол. 1395-1609)
– към някой държавник (кол. 1395-1408)
– за Божиите заповеди към тези, които се оттеглят от света (кол. 1409-1420)
– към монасите (кол. 1420-1426)
– за храма в Атина (кол. 1427-1431)
– за тялото и душата (кол. 1432-1433)
– писма на Атанасий и някои римски първосвещеници (кол. 1441-1485)
– „Живот и дело на светата блажена учителка Синклитикия“ (кол. 1486-1558)
– символ на вярата на св Атанасий (кол. 1568-1605)

Атанасиев лексикон (кол. 1610-1616)
Речник (Onomasticon) (кол. 1617-1622)
Аналитичен показалец (кол. 1623-1632, лат.)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1633-1636, лат.)
Прибавки (Addenda) (кол. 1637-1644)
Съдържание на предишните издания (кол. 1645-1653)
Показалец на трудовете на св. Атанасий (кол. 1654-1656)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978690&view=1up&seq=93

Том 29
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том първи

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Животът на св. Василий Велики (Vita S. Basilii Magni), кесарийски архиепископ (43 гл.) (v-clxxvii)
Предговор от Julius Garnerius (clxxvii-ccxli)
Справка „Библиотеката“ на Фабриций (Харлес, т. IX, 1804) (ccxli-cclxxv)

Забележителни (praecipuae) предговори от стари издания (cclxxv- cclxxxiv)
– от парижкото издание, 1520 (cclxxv-cclxxvi)
– от хагското, 1528 (cclxxvi-cclxxvii)
– от базелското, 1532 (cclxxvii-cclxxix)
– от венецианското, 1535 (cclxxix-cclxxxi)
– от базелското, 1551 (cclxxxii)
– от базелското, 1556 (cclxxxiii)
– от парижкото, 1618 (cclxxxiii-cclxxxiv)

Преглед (еlenchus) на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този първи том (cclxxxiv-cclxxxv)

Откъси/извадки (excerpta) от боландистките „Деяния“ на св. Василий (cclxxxv-cccxvi)

Предварителен трактат и превод на „Последование на тройния празник“ (на тримата доктори – Василий Велики, Григорий Назиански и Иоан Златоуст) от Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715 (cccxvi- cccxcvi)

1. Беседи към „Шестоднев“ (кол. 1-207)
– Беседа I (кол. 1-27)
– Беседа II (кол. 28-51)
– Беседа II (кол. 52-77)
– Беседа IV (кол. 78-93)
– Беседа V (кол. 94-117)
– Беседа VI (кол. 118-147)
– Беседа VII (кол. 148-163)
– Беседа VIII (кол. 164-187)
– Беседа IX (кол. 188-207)
2. Беседи към Псалмите (кол. 208-494)
3. „Против Евномий“ (кол. 495-773)
– кн. I (кол. 495-572)
– кн. II (кол. 573-652)
– кн. III (кол. 653-671)
– кн. IV (кол. 672-709)
– кн. V (кол. 710-773)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 774-780, лат.)

https://books.google.bg/books?id=BIwyAQAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 30
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том втори

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Добавка към първия том на трудовете на св. Василий Велики
1. За устройството (κατασκευή/structura) на човека (кол. 9-71)
– Реч I (кол. 9-37)
– Реч II (кол. 38-61)
– Реч III (кол. 62-71)
2. Беседи към Псалмите (кол. 72-117)
3. Тълкувание (ἑρμηνεία/enarratio/commentarius) към пророк Исаия (кол. 118-667)
– гл. I (кол. 118-229)
– гл. II (кол. 230-279)
– гл. III (кол. 280-333)
– гл. IV (кол. 334-344)
– гл. V (кол. 345-425)
– гл. VI (кол. 426-445)
– гл. VII (кол. 446-473)
– гл. VIII (кол. 474-505)
– гл. IX (кол. 506-525)
– гл. X (кол. 526-553)
– гл. X-XI (кол. 554-565)
– гл. XIII (кол. 566-605)
– гл. XIV (кол. 606-629)
– гл. XV (кол. 630-643)
– гл. XVI (кол. 644-667)
4. „За девството“ (кол. 668-809)
5. „Περὶ τῶν συνεισάκτων/De contubernalibus“ (кол. 810-827)
6. „Против арианите“ (кол. 828-831, лат.)
7. Изложение на св.св. Василий Велики и Григорий Богослов за светата и православна вяра (кол. 832-835, лат.)

Апологетическа реч на нечестивия Евномий, срещу която написа възражение Василий Велики (кол. 836-868)

Евстатий. Превод на „Шестоднев“ на св. Василий (кол. 869-968, лат.)
– беседи I-III (кол. 869-903)
– беседи IV-VI (кол. 904-937)
– беседи VII-IX (кол. 904-967)

Бележки на Фронтон Дукеус към Шестоднев, Псалми, Против Евномий, Исаия (кол. 969-1114, лат.)
Отбелязвания/наблюдения на Федерик Морел (кол. 1115-1131, лат.)
Разночетения към „Шестоднев“, „Устройството на човека“ и „За рая“ (кол. 1132-1155)

Показалец на предметите и думите, които се намират преди Добавката (кол. 1156-1223)
Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1224, лат.)

https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nnc1.0046978810&view=1up&seq=10

Том 31
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том трети

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор (от Пруденций Маран) (кол. 9-158, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този и следващия том (кол. 159-162, лат.)

1. „За поста“ (περὶ νηστείας) (кол. 163-197)
– реч I (кол. 163-184)
– реч II (кол. 185-197)
2. Беседа към „Пази се, да не влезе в сърцето ти беззаконна мисъл“ (Вт. 15:9) (кол. 198-217)
3. Реч за благодарността (Περὶ εὐχαριστίας/De gratiarum actione) (кол. 218-237)
4. За мъченицата Юлита (кол. 218-261)
5. Към казаното според Лука (12:18): „Ще съборя житниците си и ще съградя по-големи“ (кол. 262-277)
6. Беседа към богатите (кол. 278-303)
7. Беседа, произнесена по време на град и суша (кол. 304-328)
8. Беседа за това, че Бог не е причина за злините (кол. 329-353)
9. Беседа десета, против гневящите се (кол. 354-371)
10. Беседа за завистта (кол. 372-385)
11. Беседа към началото на Притчи (кол. 386-423)
12. Беседа, насърчаваща светото кръщение (кол. 424-443)
13. Беседа против пияниците (кол. 444-463)
14. Беседа за вярата (кол. 464-471)
15. Беседа към „В началото бе словото“ (кол. 472-482)
16. Беседа за мъченика Варлаам (кол. 483-489)
17. Беседа за мъченика Гордий (кол. 490-507)
18. Беседа за светите 40 мъченици (кол. 508-525)
19. Беседа двадесета, за смирението (кол. 526-539)
20. Беседа за това, да не се приковаваме към житейските неща (кол. 540-563)
21. Към младежите: как да извлекат полза от езическите слова (кол. 564-589)
22. Беседа за светия мъченик Мамант (кол. 590-599)
23. Против Савелий, Арий и аномеите („неподобните“) (кол. 600-617)

„Подвижнически“ (Ἀσκητικά) (кол. 619-691)
24. Слова (кол. 619-691)
– предварителен очерк (προδιαθύπωσις) (кол. 619-625)
– аскетическа реч и увещание за оттегляне от светския живот и духовно усъвършенстване (кол. 626-647)
– за аскезата, или как монахът да се украсява (кол. 648-652)
– за Божия съд (кол. 653-675)
– за вярата (кол. 676-691)
25. „Начало на етиката“ (Ἀρχὴ τῶν ἠθικῶν) (кол. 692-888)
26. Разширени определения (ὅροι κατὰ πλάτος/regulae fusius tractatae) за същото (кол. 889-1051)
27. По-кратки определения (κεφαλαία τῶν ὅρων τῶν κατὰ ἐπιτομήν/capita regularum brevius tractatarum) (кол. 1052-1305)
28. Наказания (ἐπιτίμια) (кол. 1306-1315)
29. Аскетически постановления (ἀσκητικαὶ διατάξεις/constitutiones asceticae) (кол. 1316-1428)

Добавка
30. Беседи (кол. 1429-1513)
31. „За кръщението“ (кол. 1514-1628)
32. Литургия на св. Василий (кол. 1629-1677)
33. Молитви или ексорцизми (εὐχαὶ ἤτοι ἐξορκισμοί) на св. Василий за тези, които страдат от демони и за всяка болест (кол. 1678-1685)
34. Други беседи (кол. 1686-1794)

Бележки на Фронтон Дукеус към речите За поста, и по различни други въпроси (argumentis) (кол. 1795-1829)
Бележки и наблюдения на Федерик Морел към някои беседи на св. Василий (кол. 1830)
Разночетения (кол. 1831-1843)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1844-1848, лат.)

https://books.google.bg/books?id=ZhfZAAAAMAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 32
(1857)

IV век

Св. наш отец Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска
всички налични трудове
или онези, които се разпространяват под негово име

с труда и старанието на монаси от ордена на св. Бенедикт от конгрегацията на св. Мавър

Том четвърти

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Предговор, в който се разисква (disseritur) за много въпроси, отнасящи се (pertinentibus) до учението на св. Василий (кол. 9-65, лат.)
Преглед на старите книги спрямо които са проверени и поправени трудовете на Василий, които се съдържат в този том (кол. 66, лат.)

1. За Светия Дух, към св. Амфилохий, епископ на Икониум, гл. 30 (кол. 67-218)
2. Писма (кол. 219-1112)
– сбирка (classis) I (46 писма от 357 до 370 г.) (кол. 219-381)
– сбирка II (245 писма от 370 до 378 г.) (кол. 382-1033)
– сбирка III (75 писма – недатирани, много съмнителни и някои неавтентични) (кол. 1034-1112)

Добавка към трети том на трудовете на св. Василий Велики
Напомняне (кол. 113-114, лат.)
3. Речи (24) за нравите (ἠθικοὶ λόγοι), избрани от Симеон Магистър и логотет от всички съчинения (πραγματείαι) на св. Василий Велики (кол. 1115-1382)
– първа, за добродетелта и порочността (кол. 1115-1133)
– втора, за преподаването и поучаването (νουθεσία) (кол. 1134-1146)
– трета, за любовта към Бога и ближния (кол. 1147-1153)
– четвърта, за милостта (ἐλεημοσύνη) (кол. 1154-1167)
– пета, за богатството и бедността (кол. 1168-1181)
– шеста, за алчността (πλεονεξία) (кол. 1182-1195)
– седма, за греха (кол. 1196-1217)
– осма, за покаянието (μετάνοια) (кол. 1218-1237)
– девета, за молитвата (кол. 1238-1245)
– десета, за поста (кол. 1246-1255)
– единадесета, за смъртта (кол. 1256-1277)
– дванадесета, за мъката и унинието (λύπη καὶ ἀθυμία) (кол. 1278-1287)
– тринадесета, за търпението и дълготърпеливостта (μακροθυμία) (кол. 1288-1297)
– четиринадесета, за бъдещия съд (кол. 1298-1305)
– петнадесета, за началството и властта (ἀρχὴ καὶ ἐξουσία) (кол. 1306-1315)
– шестнадесета, за лакомията и пиянството (кол. 1316-1327)
– седемнадесета, за гнева и омразата (кол. 1328-1335)
– осемнадесета, за завистта и клеветата (βασκανία) (кол. 1336-1345)
– деветнадесета, за благоразумието и необуздаността (σωφροσύνη καὶ ἀκολασία) (кол. 1346-1353)
– двадесета, за смирението и тщеславието (κενοδοξία) (кол. 1354-1359)
– двадесет и първа, за успеха (εὐτυχία), неуспеха и разумността (φρόνησις) (кол. 1360-1365)
– двадесет и втора, за промисъла (кол. 1366-1373)
– двадесети трета, за душата (кол. 1374-1376)
– двадесет и четвърта, за почитта към родителите, за старостта и младостта (кол. 1377-1381)
Показалец за местата, от които тези 24 речи са били съставени (compositi) (кол. 1382, лат.)

П. Маран. Прибавки и поправки (Addenda et emendanda) (кол. 1383-1388, лат.)
Бележки на Фронтон Дукеус към книгата „За Светия Дух“ (кол. 1389-1394)

Ред на писмата на св. Василий Велики (кол. 1395-1408)
Азбучен показалец на писмата (кол. 1409-1412)
Показалец на предметите и думите, които се намират в трети том преди Добавката (кол. 1413-1437, лат.)
Показалец на предметите и думите, които се намират в Добавката (кол. 1438-1442, лат.)
Аналитичен показалец на предметите и думите, които се намират в четвърти том (кол. 1442-1539, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1540-1562, лат.)

https://books.google.bg/books?id=lsYUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Том 33
(1857)

IV век

Св. наш отец Кирил, иерусалимски архиепископ
всички налични трудове
с усърдието и труда (studio et opera) на
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/ Antonius Augustinus Touttaeus (1677-1718), бенедиктински монах и презвитер
следват
оцелелите писания или фрагменти на
Петър II и Тимотей, александрийски предстоятели,
Аполинарий Лаодикийски, Теодор Тарсийски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)
Предговор (кол. 9-29, лат.)
Справка за ръкописните кодекси, съобразно които това издание е поправено (castigata) (кол. 9-29, лат.)
Дисертации за Кирил
– дисертация I, 15 гл. (за живота и делата на св. Кирил Иерусалимски) (кол. 32-123, лат.)
– дисертация II, 6 гл. (за писанията на св. Кирил и най-много за катехизисите) (кол. 124-167, лат.)
– дисертация III, 13 гл. (за различни части на Кириловото учение) (кол. 168-293, лат.)
Свидетелства на древните за св. Кирил Иерусалимски и неговите писания: Епифаний, Иероним, Филосторгий, Сократ, Созомен, Теодорит, Евстратий, Леонтий, Анастасий Синаит, Симеон Метафраст, Евтихий Александрийски, Кедринос, Никифор Калист, римски мартиролог, гръцки миней (кол. 294-321)

1. Катехизиси (23) на св. Кирил, иерусалимски архиепископ (кол. 322-1127)
– прокатехизис (кол. 331-366)
– първи катехизис (кол. 367-378)
– втори катехизис (кол. 379-423)
– трети катехизис (кол. 424-449)
– четвърти катехизис (кол. 450-503)
– пети катехизис (кол. 504-532)
– иерусалимски Символ, събран от различни места на Кириловите катехизиси (кол. 533-535)
– шести катехизис (кол. 536-603)
– седми катехизис (кол. 605-622)
– осми катехизис (кол. 623-635)
– девети катехизис (кол. 636-657)
– десети катехизис (кол. 658-689)
– единадесети катехизис (кол. 690-723)
– дванадесети катехизис (кол. 724-769)
– тринадесети катехизис (кол. 770-822)
– четиринадесети катехизис (кол. 823-865)
– петнадесети катехизис (кол. 866-915)
– шестнадесети катехизис (кол. 916-965)
– седемнадесети катехизис (кол. 966-1012)
– осемнадесети катехизис (кол. 1013-1059)
– деветнадесети катехизис (кол. 1060-1075)
– двадесети катехизис (кол. 1076-1084)
– двадесет и първи катехизис (кол. 1085-1094)
– двадесет и втори катехизис (кол. 1095-1105)
– двадесет и трети катехизис (кол. 1106-1127)

2. Беседа за болния, който лежал до къпалнята (Иоан 5:2-16) (кол. 1128-1153)

3. Писмо до цар Константин за явилия се в небесата знак на кръст от светлина (кол. 1154-1178)
Фрагменти от загубени трудове на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1179-1182)
Трудове, приписвани (supposita) на св. Кирил

4. Реч за посрещането (ὑπαπαντή) на нашия Господ и Спасител Иисус Христос при Симеон Богоприимец (кол. 1183-1204)

Неавтентични писма до и от папа Юлий (кол. 1205-1210)

Избрани посветителни писма, предговори и наблюдения на издателите на св. Кирил Иерусалимски (кол. 1211-1272, лат.)
– на Joannes Grodecius, 1525-1596 (Братислава, 1564) (кол. 1211-1218, лат.)
– на Jean Prevost/Joannes Prevotius, 1585-1631 (Париж, 1608) (кол. 1219, лат.)
– на Thomas Milles, 1671–1740 (Оксфорд, 1703) (кол. 1220-1260, лат.)
Описание и история на базиликата на Възкресението (кол. 1261-1272, лат.)

Пeтър II, александрийски епископ (кол. 1273-1293)
Справка (кол. 1273-1275, лат.)
1. Съборно послание (при Теодорит IV,22) (кол. 1276-1293)

Тимотей, александрийски епископ (кол. 1294-1309)
Справка (кол. 1294-1295, лат.)
1. Канонически отговори (ἀποκρίσεις κανονικαί) (кол. 1296-1307)
2. Писмо до Диодор, епископ на Тир (кол. 1308-1309, лат.)

Аполинарий, лаодикийски епископ (кол. 1310-1537)
Справка (кол. 1310-1313, лат.)
1. Превод на Псалтира
– Пс. 1-16 (кол. 1314-1329)
– Пс. 17-31 (кол. 1330-1353)
– Пс. 32-45 (кол. 1354-1377)
– Пс. 46-63 (кол. 1378-1399)
– Пс. 64-76 (кол. 1400-1422)
– Пс. 77-90 (кол. 1423-1449)
– Пс. 91-104 (кол. 1450-1471)
– Пс. 105-117 (кол. 1472-1491)
– Пс. 118 (кол. 1492-1505)
– Пс. 119-150 (кол. 1506-1537)

Исаак, християнин от юдей (кол. 1538-1545, лат.)
Справка (кол. 1538-1541, лат.)
1. За вярата. За светата Троица и въплъщението на Господа (кол. 1542-1545, лат.)

Теодор, тарсийски епископ (кол. 1546-1627)
Справка (кол. 1546-1561, лат.)
1. Фрагменти от катените (кол. 1562-1627)
Прибавки към Аполинариевия превод на Псалмите (кол. 1628-1633)

Показалец на предметите, които се съдържат в Кириловите катехизиси, в бележките, добавката и предшестващите (praeviis) дисертации (кол. 1634-1715, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1716-1720, лат.)

Том 34
(1860)

IV век

Св. наши отци Макарий Египетски и Макарий Александрийски
всички налични трудове
следва
отново прегледана (recognita) от същите издатели
„Лавсаик“ (Historia Lausiaca) от Паладий Еленополски

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7, лат.)

Мнение/предисловие (avis) на издателите (кол. 8, фр.)

За „Животите“ за светите Макариевци, Египетски и Александрийски. Критически и исторически въпроси, 8 гл. (кол. 9-176, лат.)
– пролегомени (кол. 9-37, лат.)
– Паладий за св. Макарий Египетски (кол. 38-63, лат.)
– Паладий за св. Макарий Александрийски (кол. 64-103, лат.)
– Руфин за св. Макариевци (кол. 104-113, лат.)
– Евагрий, Иероним, Касиан за св. Макариевци (кол. 114-123, лат.)
– кн. III-VII от collectio Rosweidiana за животите на отците и изреченията на св отци за св. Макариевци (кол. 124-149, лат.)
– за изданията на Possinus и Cotelerius (кол. 150-159, лат.)
– Сократ, Созомен и други църковни писатели за Макариевците (кол. 160-176, лат.)

Първа добавка, съдържаща „Деянията“ на светите Макариевци
– Животът на св. Макарий Египетски от Паладий (кол. 177-183)
– Животът на св. Макарий Александрийски от Паладий (кол. 184-199)
– други места от „Лавсаик“ и някои кодекси (кол. 200-229)

Втора добавка, съдържаща „Изреченията“ (ἀποφθέγματα) на светите Макариевци (кол. 230-263)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791. Две дисертации за писанията на св. Макарий Египетски (кол. 264-283, лат.)

Първо издание на Беседите на св. Макарий Египетски. Предговор към латинския превод на беседите на Joannes Picus (Париж, 1559) (кол. 284-299, лат.)
Предговор на Zacharias Palthenius, 1570-1615 (Франкфурт, 1594) (кол. 300-307, лат.)
Статията в „Суда“ (кол. 310)
Предговор към изданието от 1622, Париж от Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626 и др. (кол. 310-316, лат.)
1. Беседи на св. Макарий Египетски (кол. 317-323)
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686. Пролегомени към трудчетата на св. Макарий Египетски, издадени от самия него (Париж, 1684) (кол. 324-351, лат.)
Johann Georg Pritius, 1662-1732. Предговор към изданието на беседите на св. Макарий Египетски (Лайпциг, 1714) (кол. 352-369, лат.)
Пролегомени на Андреа Галанди (кол. 370-377, лат.)
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717 и William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713. За св.св. Макарий Египетски и Александрийски (кол. 378-391, лат.)
Й.А. Фабриций. За животите и писанията на св.св. Макарий Египетски и Александрийски (Харлес, 1802; т. VIII) (кол. 392-400, лат.)
2. Писма и молитви на Макарий Египетски (кол. 401-448)
3. Духовни беседи (50) на св. Макарий Египетски (кол. 449-821)
– Беседи 1-10 (кол. 449-543)
– Беседи 11-20 (кол. 544-655)
– Беседи 21-30 (кол. 656-727)
– Беседи 31-40 (кол. 728-767)
– Беседи 41-50 (кол. 768-821)
4. Аскетически трудчета (кол. 822-970)
– за пазенето на сърцето (кол. 822-841)
– за съвършенството в Духа (кол. 842-852)
– за молитвата (кол. 853-865)
– за търпението и различаването (διάκρισις) (кол. 866-889)
– за издигането на ума (кол. 890-907)
– за любовта (кол. 908-935)
– за свободата на ума (кол. 936-967)
– правило към монасите (кол. 968-970, лат.)

Св. Серапион, Макарий, Пафнутий и другият Макарий. „Правило към монасите“ (кол. 971-982, лат.)
Източно правило, избрано от правилата на източните отци – от дякон Вигилий (кол. 983-990, лат.)
Паладий, еленополски епископ. „Лавсаик“
Предговор на Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584 (Дукеус; Париж, 1624) (кол. 991-994, лат.)
Предговор на Паладий (кол. 997-1010)
Ἡ πρὸς Λαύσον ἱστορία/Historia Lausiaca, 151 гл. (кол. 1007-1261)
Забележка от Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629 (кол. 1262-1278, лат.)

Аналитични показалци към св.св. Макарий Египетски и Макарий Александрийски (кол. 1279-1293, лат.)
Показалец към „Лавсаик“ (кол. 1294-1302, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1303-1308, лат.)

***

(по технически причини размествам реда – вм. 35 давам 40. Ще се случва и по-нататък, с Божия помощ)

Том 40
(1863)

IV век

Св. египетски Отци
всички трудове
предхождат ги (praecedunt)
всички оцелели (quae supersunt) трудове
на
Филон Карпасийски, Астерий Амасийски, Немезий Емески, Иероним Грък

Кратко съдържание (Elenchus) (кол. 7-8, лат.)

Филон, епископ на Карпасия. „Тълкуване (ἑρμηνεία) към Песен на песните“ (изд. халкедонски епископ Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774; Рим, 1772) (кол. 9-154)
Предговор (кол. 9-26, лат.)
1. „Тълкуване (ἑρμηνεία/enarratio) към Песен на песните“ към презвитер Евстатий и дякон Евсевий (кол. 27-154)

Св. Астерий, амасийски епископ (кол. 27-154)
Историческа и литературна справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. IX, стр. 513 (кол. 155-159, лат.)
Предговор на François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679 (кол. 160-162, лат.)
1. Беседи (21) на св. Астерий (кол. 163-477)
– за богатия и за Лазар (Лука, 16:19) (кол. 163-179)
– за неправедния пристойник (Лука, 16:1) (кол. 180-193)
– против алчността (πλεονεξία) (кол. 194-215)
– против празника „Календи“ (кол. 216-225)
– за „позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина?“ (Мат., 19:3) (кол. 226-239)
– за пророк Даниил и за Сусана (Дан., 13:2) (кол. 240-249)
– за слепия от рождение (Иоан, 9:1) (кол. 250-263)
– похвала на светите първовърховни (κορυφαίους) апостоли Петър и Павел (кол. 264-299)
– похвала за св свещеномъченик Фока (кол. 300-313)
– десета, похвала за светите мъченици (кол. 314-333)
– разказ (ἔκφρασις) за всехвалната мъченица Евфимия (кол. 334-337)
– похвала за св. първомъченик Стефан (кол. 338-354)
– насърчение (προτρεπτικός) за покаяние (кол. 355-369)
– за началото на поста (кол. 370-389)
– към Пс. 5, първа-пета (кол. 390-443)
– двадесета, към Пс. 6 (кол. 444-459)
– към Пс. 7 (кол. 460-477)
Добавка към Астерий, от „Амфилохии“ на Фотий. „Колко Астериевци е имало и какво е било тяхното мнение (δόξα/opinio)“ (кол. 478-479)

Немезий, епископ на Емеса (кол. 480-844)
Историческа справка (кол. 480-483, лат.)
Предговор на Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811 (Хале, 1802) (кол. 484-486, лат.)
Обяснение (explicatio) на съкращенията и справка за изданията, кодексите, преводите и останалите трудове, които са използвани (adhibita) в това издание (кол. 487-491, лат.)
Предговор към антверпенското издание (Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577 et Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589) (кол. 492-495, лат.)
Предговор към оксфордското издание (кол. 496-500, лат.)
Фабриций за Немезий. Bibliotheca graeca; т. VII, стр. 549 (кол. 501-502, лат.)
1. „За природата на човека“, 44 гл. (кол. 503-817)
Забележки на оксфордския издател към Немезий (кол. 819-844, лат.)

блаж. Иероним, гръцки богослов
Историческа справка (кол. 845-846, лат.)
1. Диалог за Светата Троица между евреин и християнин (кол. 847-859)
2. „Старание (φιλοπονία), полезно за всеки християнин“ (кол. 860-866)

Египетски отци от IV век
Св. Орсиезий, тавенисийски авва (кол. 867-895)
Св. Серапион, тмуитски епископ (кол. 896-941)
Св. Пахомий, тавенисийски авва (кол. 942-952)
Св. Антоний Велики (кол. 953-1102)
Св. авва Исаия (кол. 1103-1213)
Евагрий Понтийски (кол. 1214-1286)

Том 41
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър
всички трудове, които беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)
прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения Дени Пето от Орлеан (Париж, 1622)

Том първи

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (4 стр. без ном., лат.)
Справка от Фабриций. Bibliotheca graeca; Харлес, т. VIII, 1802 (стр. i-xiv, лат.)
– животът на св. Епифаний
– други Епифаниевци
– издания на св. Епифаний
– налични автентични писания
– загубени писания
– съмнителни, които изглежда слядва да се отдадат (tribuenda) на някойпо-късен Епифаний
– неиздадени
Посветително писмо от Пето до кардинал Франсоа дьо Ларошфуко (Rupifucaldius), 1558–1645 (да не се бърка с писателя, 1613-1680) (кол. 9-15, лат.)
До католическия и искрен (catholicus et candidus) читател (кол. 16-19, лат.)
Някои похвали на древните за Епифаний (Иероним, Августин, Созомен) (кол. 20-23)
„Животът на св. Епифаний“. Откъси/извадки от казаното от Иоан, негов ученик (кол. 24-73)
Полибий, епископ на Ринокорури. Останалото от неговия „Живот на св. наш отец Епифаний, епископ на Константия“ (кол. 74-115)
„Деяния на св. Епифаний“ , 7 гл. от Daniel von Papenbroeck/Paperbrochius, 1628-1714 (от боландистките „Деяния на светиите“ т. III; Венеция, 1738) (кол. 116-151, лат.)
Дени Пето. „Предварителни размишления“ (προθεωρία) към труда на Епифаний, надписан „Panarium“ (кол. 152-154, лат.)
Писмо на презвитерите Акакий и Павел до Епифаний и отговор (кол. 155-172)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“ (Panarium sive arcula)
– кн. I, t. 1 (1-20 ерес) (кол. 173-285)
– кн. I, t. 2 (21-33 ерес) (кол. 286-577)
– кн. I, t. 3 (34-46 ерес) (кол. 578-849)
– кн. II, t. 1 (47-64 ерес) (кол. 850-1199)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1200, лат.)

Том 42
(1863)

V век

Св. наш отец Епифаний,
епископ на Константия в Кипър

всички трудове, което беше възможно да се открият
(τὰ σωζόμενα, quae reperiri potuerunt)

прегледа (recensuit) от старите книги, преведе на латински и снабди с наблюдения
Дени Пето от Орлеан
(Париж, 1622)

Том втори

Кратко съдържание (кол. 7-8, лат.)

Забележки към изданието на трудовете на св. Епифаний от Саламин (без ном., лат.)

Св. наш отец Епифаний, епископ на Константия в Кипър (кол. 9-832)
1. „Против осемдесет ереси“, наречен „Πανάριος или Κιβώτιος“
– кн. II, т. 2 (65-69 ерес) (кол. 9-335)
– кн. III, т. 1 (70-76 ерес) (кол. 336-639)
– кн. III, т. 2 (77-80 ерес) (кол. 640-773)
– истинна реч за вярата на съборната и апостолска Църква/καθολικῆς καὶ ἀποστολικῆς Ἐκκλησίας/expositio fidei (кол. 774-832)

2. „Обобщение/сбито изложение“ (ἀνακεφαλαίωσις/sive eorum quae in Panario dicta sunt summa comprehensio) (кол. 833-886)
– кн. I, т. 1 (кол. 833-853)
– кн. I, т. 2 (кол. 854-859)
– кн. I, т. 3 (кол. 860-863)
– кн. II, т. 1 (кол. 864-867)
– кн. II, т. 2 (кол. 868-869)
– кн. III, т. 1 (кол. 870-873)
– кн. III, т. 2 (кол. 874-886)

Добавка от дисертации

Диатриба за рождената година на Христос (кол. 887-939, лат.)
Друга диатриба: за годината и деня на Господните страсти (кол. 940-1015, лат.)
Диатриба за древния начин на покаяние в Църквата (кол. 1016-1045, лат.)
За хорепископите (кол. 1046-1053, лат.)
За двойния цикъл et embolismorum ratione (кол. 1054-1057, лат.)
За псевдосинодите в Сирмиум и Анкира, и за други полуариански деяния – разказ (narratio) на Сократ, Созомен и останалите (кол. 1058-1071, лат.)
За някои древни обреди (veteribus ritibus) на Църквата (кол. 1072-1102, лат.)

Аналитичен показалец към първите два тома (кол. 1103-1126, лат.)

Подробно съдържание (Ordo rerum) (кол. 1127-1128, лат.)

https://books.google.bg/books?id=TvQUAAAAQAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

Изследователи на гръкоезичната патристика, чиито текстове са публикувани в MPG

XV век

Barnabas Celsanus, края на XV в.
Petrus Brutus, края на XV в.

XVI век

до 1580

Еразъм Ротердамски/Desiderius Erasmus Roterodamus, 1466-1536
Бернардин Донат/ Bernardino Donato/Bernardinus Donatus Veronensis, 1483-1543
Петър Наний Алкмариан/Petrus Nannius Alcmarianus, 1500-1557
Nicaise Elleboode/Nicasius Ellebodius, 1535-1577

до 1600

Николай Галасий/Nicolas des Gallars/Nicolas Gallasius, 1520-1581
Жак Билий/Jacques de Billy de Prunay/Jacobus Billius, 1535-1581
Gentien Hervet/Gentianus Hervetus, 1499-1584
Франсиско Торес/Francisco Torres/Franciscus Turrianus, 1509-1584
Христофор Плантен/ Christophe Plantin/Plantinus, 1520-1589
Фламиний Нобилий/Flaminio Nobili/Flaminius Nobilius, 1532-1590
Joannes Grodecius, 1525-1596
Едон Хилдерих/Edo Hildericus, 1533-1599
Амброзий Ферари/Ambrosius Ferrarius, XVI в.
Готфрид Тилман/Godefroy/Godefridus Tilmann (?)

XVII век

до 1632

Мартин дел Рио/Martinus Delrio, 1551-1608
Франсоа Феуарден/François Feuardent/ Franciscus Feuardentius, 1539-1610
Zacharias Palthenius, 1570-1615
Иоан Друз/Johannes van den Driesche/Johannes Drusius, 1550-1616
Иоан Гриней/Johann Jakob Gryner/Iohannes Iacobus Grynaeus, 1540-1617
Claude Morel/Claudius Morellus, 1574-1626
Heribert Rosweyde/Heribertus Rosweydus, 1569-1629
Jean Prevost, 1585-1631
Петър Ланселий/Petrus Lansselius, 1580-1632

до 1662

Николай-Хуго Менар/Nicolas-Hugues Ménard/Hugo Menardus, 1585-1644
François Viger/Franciscus Vigerus, 1590-1647
Балтазар Кордерий/Balthasar Cordier/Corderius, 1592-1650
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652
Патрик Янг/Patrick Young/Patricius Junius, 1584-1652
Петър Халоа/Petrus Halloix, 1571-1656
Лука Холстен/Lukas Holste/Lucas Holstenius, 1596-1661
Пиер дьо Марка/Pierre de Marca/Petrus de Marca, 1594-1662

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Анри Валоа/Henri Valois/Henricus Valesius, 1603-1676
François Combefis/Fridericus Combefisius, 1605-1679
Петър Ламбек/Peter Lambeck/Lambecius, 1628-1680
Pierre Poussines/Petrus Possinus, 1609–1686
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689
Basilius Millanius Casinatis/Б.М. Касинат (?)

XVIII век

до 1736

Йохан Ернст Грабе/Johannes Ernst Grabe/Ioannes Ernestus Grabe, 1666-1711
William Cave/Guilielmus Caveus, 1637-1713
Nicolas Rayé/ Nikolaus Rayaeus, 1660-1715
René Massuet/Renatus Massuetus, 1666-1716
Casimir Oudin/Oudinus, 1638-1717
Антоний Августин Тутеус/Antoine Augustin Touttée/Antonius Augustinus Touttaeus, 1677-1718
Евсевий Ренодот/Eusebius Renaudotius, 1646-1720
Денис-Николай льо Нури/Denis-Nicolas Le Nourry, 1647-1724
Johann Georg Pritius, 1662-1732
Юст Фонтанин/Giusto Fontanini/Justus Fontaninus,1666-1736 (архиепископ на Анкира)
Йохан Алберт Фабрициус/Johann Albert Fabricius, 1668-1736

до 1772

Thomas Milles, 1671–1740
Шарл де ла Рю/Charles de la Rue/Carolus Delarue, 1684-1740
Бернар дьо Монфокон/Bernard/Bernardus de Montfaucon, 1655-1741
Шарл Венсан де ла Рю/Charles Vincent de la Rue/Carolus Vincentius Delarue, 1707-1762
Пруденций Маран/Prudentius Maranus, 1683-1762
Джовани Манси/Giovanni Domenico Mansi/Joannis Dominici Mansi, 1692-1769
Dominic Vallarsi, 1702-1771

до 1800

Michael Angelus Giacomellus, 1695-1774 (епископ на Карпасия)
Бернардо де Роси/Bernardo de Rossi/Bernard de Rubeis, 1687-1775
Андреа Галанди/Andrea Gallandi/Gallandus, 1709-1779
Кр. В. Фр. Валх/Christian Wilhelm Franz Walch/Christianus Guillielmus Franciscus Walchius, 1726-1784
Николай Антоний Джустиниани/Nicolò Antonio Giustiniani, 1712-1786 (епископ на Падуа)
Johann Salomo Semler/Semlerus, 1725–1791

XIX век

до 1855

Християн-Фридрих Матеи/Christianus Fridericus Matthaei, 1744-1811
Готлиб Х. Харлес/Gottlieb Christoph Harles, 1738-1815
Матиас Норберг/Matthias Norberg, 1747–1826
Nicolas-M.-S. Séguier de Saint-Brisson, 1773-1854
Анджело Май/Angelo Mai, 1782-1854

до 1900

Давид Пол Бернар Драх/David Paul Bernard Drach, 1791-1868
Райнхолд Клоц/Reinhold Klotz, 1807-1870
Константин Тишендорф/Konstantin von Tischendorf, 1815-1874
Ернст Г. Герсдорф/Ernst Gotthelf Gersdorff, 1804-1874
Жак-Пол Мин/Jacques Paul Migne, 1800-1875
Йохан Х. Нолтe/Johann Heinrich Nolte/Joannes Henricus Nolte 1829-1883
Адолф Щирен/Adolphus Stieren, 1813-1884
Карл-Йозеф Хефеле/Karl Joseph von Hefele, 1809-1893
Йохан К.Т. Ото/Johann Karl Theodor Otto, 1816-1897

***

Новобългарски преводи на текстовете, публикувани в MPG
(справки от Георги Митов)

1. Св. Климент Римски. Две послания до коринтяните (Прев. Димитър Димитров). София: Синодално издателство, 2011

2. св. ап. Ерм. Пастирът, кн. I-II (Прев. Никола Антонов) http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm; също – „Писмо до Диогнет“, прев. Св. Риболов в Изборник – светоотеческо наследство. „Омофор“, 2001

3. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия (Прев. Иван Христов). София: ЛИК, 2001.
Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена (Прев. Лидия Денкова). София: Гал-Ико, 1999. Второ преработено и допълнено издание: http://eprints.nbu.bg/2504/ (Достъп: 11 януари 2021)
Дионисий Ареопагит. За мистическото богословие (Прев. Николай Кочев) – Философски алтернативи, 4, 1995, 124-133

5. Изборник – светоотеческо наследство (Прев. Светослав Риболов). София: Омофор, 2001. Съдържа преводи от съчиненията на св. Игнатий Антиохийски и на св. Поликарп Смирненски; също – „Мъченичеството на св. Поликарп“ и „Фрагменти“ на св. Папий, епископ Иераполски.

8. Климент Александрийски. Увещателно слово към елините (Прев. Стела Панайотова) – ГСУ-ЦСВП, 84-85 (4), 1994, 161 сл.

11. Ориген. За началата. Кн. 1. София, 2003 (Преводът е направен от руски и английски, както е споменато в предговора, но на места е взет под внимание и латинския текст според превода на Руфин – https://duhovno-razvitie.com/origen.pdf)

(ще се допълва)

***

Кратък списък на автори и произведения по томове

I-II т.

– св. Климент Римски
Първо и второ послания до коринтяни
Две послания към девиците
„Клементини“ – „Recognitiones“, „Двадесет беседи“ (quae feruntur)
„Епитоме (съкращение) за деянията, пътуванията и проповедите на ап. Петър“ („Acta Petri/ Πράξεις τοῦ Πέτρου“)
Литургия на св. Климент
„Мъченичество на св. Климент, римски папа“ (от Симеон Метафраст, 24 ноем.)
– „Апостолски постановления“ (Διαταγαί, Constitutiones apostolicae)
– св. апостол Варнава
Съборно послание
– св. ап. Матия
– папа Анаклет
Писма и разпоредби (Epistolae et decreta)
– св. ап. Ерм
„Пастир“
– „Завещания на 12-те патриарси, синове на Яков, към своите синове“ (Testamenta XII patriarcharum)
– „Писмо до Диогнет“
– „Писмо за мъченичеството на св. ап. Андрей от презвитерите и дяконите на Ахея “

III-IV т.

– св. Дионисий Ареопагит
„За небесната йерархия“ (De coelesti hierarchia)
„За църковната йерархия“ (De ecclesiastica hierarchia),
„За божествените имена“ (De divinis nominibus),
„За мистическото богословие“ (De mystica theologia ad Timotheum),
11 Писма (Epistolae)
Литургия на св. Дионисий, епископ на Атина (Liturgia S. Dionysii, Athenarum episcopi)
– Схолии на св. Максим и Парафрази на Георги Пахимер
– „Живот и възхвала“ на св. Дионисий от „Гръцки миней“, 3 окт.
– Симеон Метафраст. „Живот и дело (Vita et conversatio) на св. Дионисий“
– За Дионисий Ареопагит от „Суда“
– Никифор, кн. II. „Животът на св. Дионисий Ареопагит“
– Михаил Синкел, иерусалимски презвитер. „Похвала на св. Дионисий“
– Методий (Метродор). „Мъченичество на св. Дионисий Ареопагит“

V т.

– св. Игнатий Богоносец
Послания
Литургия на св. Игнатий
– Мъченичество на св. свщмчк Игнатий Богоносец
– св. Поликарп, епископ на Смирна
Съборно послание на смирненската църква за мъченичеството на св. Поликарп
Послания на
– папа Еварист
– папа Александър I
– папа Сикст I
– папа Телесфор
– папа Хигин
– папа Пий I
– папа Аникет към епископите на Галия
– папа Сотер
– папа Елевтерий
– Фрагменти на св. Мелитон Сардийски
– Папий от Хиераполис
– св. Квадрат/Кодрат, епископ на Атина
– Аристид
– Агрипа Кастор
– Аристон от Пела
– Клавдий Аполинарий
– св. Хегезип
Коментари за деянията на Църквата
– Пантен
– Родон
– Максим, Иерусалимски епископ
Фрагмент от За материята
– Поликрат, еп. Ефески
Фрагменти от Посланието до Виктор и Римската църква
„Деяния на св. Тимотей“
– св. Теофил, епископ на Кесария Палестинска
– св. Серапион, антиохийски епископ
– Аполоний
– Послание на Виенската и Лионска църкви за мъченичеството на св. еп. Потин и много други
– „Страдание на свв. Епиподий и Александър“
– „Страдание на св. Симфориан“
– „Деяния на Андохий, Тирсис и Феликс в Галия“
– папа Виктор I
– Архей, епископ на Африка

VI т.

– св. Юстин, философ и мъченик
„Реч към елините“
„Увещание към елините“
„За монархията“
„Апология за християните към Антонин Пий“
„Апология за християните към римския сенат“
„Диалог с юдеина Трифон“
Неавтентични (spuria)
„Писмо до Зен и Серен“
„Изложение на правилното изповедание“
„Отговори към православните“ относно някои необходими питания
„Християнски въпроси към елините“
„Елински въпроси към християните“
„Опровержение на някои аристотелистки учения“
„Мъченичество на св. Юстин, Харитон, Харита, Пеон и Либериан в Рим“
Фрагменти от „За възкресението“
– Тациан
„Против елините“
„Послание (Legatio) за християните“ до импeраторите Марк Аврелий и Луций Комод
„За възкресението на мъртвите“
– Атенагор Атински, християнски философ
– Теофил, антиохийски епископ
„До Автолик“
– Ермий философ
„Осмиване на външните (езически, gentilium) философи“

VII-IX т.

– св. Иреней, епископ на Лион и мъченик
„Преглед/изследване и опровержение на лъжеименното знание“/῎Ελεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως/Detectio et eversio falso cognominatae agnitionis
или„Против ересите“
– Климент Александрийски
„Увещание към елините“ („Увещателно слово към езичниците“, Λόγος προτρεπτικὸς πρὸς Ἓλληνας/Cohortatio ad gentes)
„Педагог“
„Стромати“
„Кой богат ще се спаси“
Спорни (dubia)
„Ὑποτυπώσεις“ (кол. 744-749)
„За промисъла“, „За душата“ и др.

X т.

– св. Зефирин, римски първосвещеник
– Гай (Caius), римски презвитер
– Юлий Африкан
„Хронография“
Страдание (passio) на св. Симфороза и седемте ѝ сина
Разказ на Африкан за случилото се в Персия при раждането на Христос
– св. Калист I, римски първосвещеник и мъченик
– св. Урбан I, римски първосвещеник
– Астерий Урбан
– папа Понтиан
– папа Антер
– папа Фабиан
– св. Александър, иерусалимски епископ и мъченик
– св. Анатолий Александрийски, лаодикийски епископ в Сирия
– Теогност Александрийски
– Пиерий, александрийски катехист
– Малхион, презвитер на Антиохийската църква
– св. Иполит, мъченик и доктор на Църквата Трудове и фрагменти
– св. Григорий, неокесарийски епископ, наречен Чудотворец
– св. Дионисий, александрийски епископ
– Макарий Магнезийски
– св. Архелай, епископ на Месопотамия
– св. Памфил, презвитер и мъченик на Кесарийската църква
– св. Филей, епископ и мъченик на Тмуитската църква

XI-XVII т.

– Ориген
Писмо до Африкан За историята на Сузана
Писмо до Григорий [Чудотворец]
„За възкресението“
Фрагменти от „Стромати“
„За началата/ Περὶ ἀρχῶν“
„За молитвата/De oratione/Περὶ εὐχῆς“
„Увещание за мъченичество“
„Срещу Целз“
„Диалог за правилната вяра в Бога“
Тълкувания/коментари (ἐξηγητικά)
към Стария завет
към Новия завет
„Филокалия“
Хексапли (῾Εξαπλᾶ/„Шестични [проучвания на старозаветните книги]“)
– „Срещу ересите“, надписана „Φιλοσοφούμενα“
Допълване към екзегезите на Ориген (Supplementum ad Origenis exegetica)
– „Към Иов“ на анонимен автор
Трудове, отнасящи се до Ориген (ad Origenem spectantia)
– Апология на мъченик Памфил за Ориген
– Епилог на Руфин към апологетиката (in apologeticum) на мъченик Памфил към Макарий, или Книга за подправянето (de adulteratione) на Оригеновите книги

XVIII т.

– св. Методий, епископ (Олимпийски, Патарски) и мъченик
„Пир на десетте девици, или за непорочността“ (περὶ ἁγνείας/de castimonia)

„За свободната воля“ (περὶ τοῦ αὐτεξουσίου/de libero arbitrio)
от „За възкресението“ (περὶ ἀναστάσεως/de resurrectione)
от „За възникналите“ (περὶ τῶν γενητῶν/de creatis)
от книгите „Против Порфирий“
„За Симеон и Анна“
Реч за Цветница (Λόγος εἰς τὰ βαΐα/In ramos palmarum)
Фрагменти
от Беседа За Господния кръст
други
– Александър епископ на Ликополис. „За мненията на манихеите/De placitis manicheorum
– св. Петър, александрийски епископ и мъченик
„Истинни деяния на св. Петър“ с преводач Анастасий библиотекар
Послание (еpistola canonica) на св. Петър, коментирано от Теодор Валсамон и Иоан Зонара
Послание на св. Петър до александрийската църква
От „Книга за божеството“ на светейшия Петър
Фрагменти
– св. Александър, александрийски епископ
Писма за арианската ерес и осъждането на Арий/De Ariana haeresi deque Arii depositione/καθαίρεσις Ἀρείου
Реч за душата, тялото и страданието на Господа (De anima et corpore deque passione Domini)
– св. Евстатий, антиохийски епископ и мъченик
Изследване относно „За говорещата с корема си“ (Contra Origenem de engastrimytho dissertatio)
Обръщение (allocutio) към император Константин на Никейския събор
Фрагменти от загубени книги на св. Евстатий
Литургия на св. Евстатий
Коментар към „Шестоднев“
– Тит, бострийски епископ
Три книги Против манихеите
Реч за Цветница
– Маркел, епископ на Анкира
Послание на Евгений Дякон до св. Атанасий за каузата на Маркел Анкирски
Изповедание на вярата на анкирската църкваИзповедание на вярата на анкирската църква
– Теодор, хераклейски епископ
от „Тълкование към Исаия“

XIX т.

– Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска
„Хроники“
– презвитер Самуел Анеци/Samuel Aniensis
„Кратко изложение на времената/Summarium temporum“
– Въведение на Гемин (Γεμῖνος ὁ Ῥόδιος, I в. пр. Хр.) към „Явления“ на Арат
– Птолемей (Κλαύδιος Πτολεμαίος, ок. 100-170 сл. Хр.). „За явяването и значенията на неподвижните“
– Древен римски календар с изгрева и залеза на небесните тела (cum ortu occasuque stellarum) – от Овидий, Колумела и Плиний
– Римски календар от времената на Константин Велики, 325 г.
– от Въведение на Ахил Таций (II в. сл. Хр.?) към „Явленията“ на Арат
– Хипарх от Витиния (Никейски) (ок. 190-120 пр. Хр.). „Тълкувания към Явленията на Арат и Евдокс“, кн. 3
– Ератостен (или Хипарх) към „Явленията“ на Арат
– „Родът и животът на Арат“
– Теодор от Газа/ Θεώδορος Γαζής (1370-1475). „За месеците“
– св. Максим, монах и мъченик. „Кратко обяснение за Пасхата на Христос, нашия Бог и Спасител“
– монах Исак Аргир (ок. 1300-1375). „Изчисление“
– св. Андрей Критски. Methodus investigandi cycli solaris et lunaris in studiosorum gratiam elaborata
– Аеций. „За значението на небесните тела“

XX-XXI т.

– Евсевий Памфил
„Църковна история“
„Животът на цар (imperator) Константин“
– Реч на цар Константин към събранието на светиите
Реч към цар Константин за 30-годишнината [на управлението му] (τριακονταετηρικός/ de laudibus)
„Страдание на св. Памфил и другарите му“ (Acta passionis), от книгите на Евсевий Кесарийски за живота на св. Памфил.
Съчинение (σύγγραμμα) на Евсевий за пострадалите по негово време (De martyribus Palaestinae liber),
Писма на Евсевий
„Подготовка за Евангелието“

5 дек 2017 b

27 юни

Размишления за нашето време

1.
А аз се питам докога ще се позволява хората да умират от други болести или от каквото и да е, различно от това? Да допуснем впрочем, че някой е умрял от нещо различно. Не казвам, че се е случило, но да допуснем, заради разсъждението.
Дали то трябва да се огласява? Решително не, защото така хората ще бъдат въведени в заблуждение относно това, коя е истинската и единствена опасност за здравето и живота им.

Затова министърът трябва да издаде заповед, забраняваща вписването в смъртните актове на каквато и да е друга причина.
Така че ако човекът е починал на легло, да се пише „ковид“. Ако е бил ударен от мълния, да се пише „със съмнения за ковид“ или „при усложнения след ковид“. Или по-добре просто „ковид“, а мълнията да се отбележи като съпътстващ фактор. Или да не се отбелязва.

2.
Чета по вестниците новините от Европа и гледам германската канцлерка как излишно либералничи. Всяко дете да си имало по един приятел за игра.
Ето колко лесно един днешен политик пада в лапите на евтиния популизъм. Излиза, че всяко дете може да излезе на улицата и да си намери приятелче ей-така, на своя глава и общо основание. И да си играе с него.
На тази канцлерка няма ли кой да ѝ каже, че за да бъде човек приятел на друг, първо трябва да стане приятел сам на себе си? Нима случайно императорът Марк е написал книга „Към себе си“? Ясно е, че книгата е била адресирана към най-добрия му приятел. Да се учим от мъдростта на древните.

Затова децата в днешна Германия, както и другаде, трябва първо да седнат в къщи пред огледалото и да се научат да се забавляват сами – в компанията на своето „аз“. И чак когато достигнат хармония и разбирателство с него, тогава да идат да търсят други като тях.
Но това не може да стане бързо. Пък и не те ще решават кога ще излязат. За това трябва да има изпит и да се издава сертификат, като за управление на МПС. Или като диплома за висше образование. И е най-добре детето да е пълнолетно, зряло. Да кажем – 30-годишно.
Тогава вече, със съгласието на родителите и компетентните органи, може да тръгне по улиците да си търси приятели. Първо един. А после, ако всичко върви добре и противоепидемичната обстановка го позволява – и повече.

3
Като гледам световните новини и вълненията на хората, и си казвам: „Пред човечеството стоят два проблема. 1. Ковид. 2. Тръмп.
Или обратното, първо е Тръмп, после Ковид, но това няма да го решава читател като мен, има сериозни медии, те знаят. Но у редовия читател, казвам, се промъква колебание кое е по-голямото зло – от кое да се страхува повече. А това, че не знае кое е по-страшно, създава у него безпокойство. Но не като онова от Ковида, което е полезно и здравословно, защото ще го предпази, а едно друго, неясно и непродуктивно.
Затова трябва да се сложи край на раздвояването и двата проблема да се обединят. Може би то си е така – че реално имаме Един проблем, който по недоразумение или недоглеждане се представя за Два.

И така, предлагам да приемем – може би СЗО трябва да го огласи – че Ковид е създаден от Тръмп. Той го е поръчал. И той го поддържа. Защото не позволява да се изобрети ваксина. И затруднява локдауна. В крайна сметка ще се окаже, че „Тръмп“ и „Ковид“ са били просто две названия за един и същ проблем.
Значи когато американската демокрация победи Тръмп (тя вече го е победила, остава само да се оформят документите), тогава човечеството ще е победило Ковид.
Чрез редовно ваксиниране и безкраен локдаун.
В такъв случай, pro domo sua, у нас нещата също ще си идат на мястото. И всичко ще бъде като след 9-ти септември. Както казваше един мой съученик: „Спокойно, страшно няма. Страшното беше до Девети…“

4.
Спомням си едно място от „Том Сойер“, където той си мислеше дали няма да е лошо за известно време да умре. Не завинаги, но толкова, че всички наоколо да разберат, какъв човек са загубили. И че може би са виновни и отговорни за това.
И си представяше риданията на леля Поли, и как ще страда Беки Татчър… и ще се упреква колко груба е била понякога със него. Ще го погребат тържествено, ще има речи и съучениците ще плачат.
„Том едва не се разциври от умиление.“

Не, не казвам, че положението не е тежко, но не мога да избегна мисълта, че на всеки му се ще да чуе и няколко добри думи за себе си – ако не от все сърце, то поне, както се казва, от приличие.
Та какво пречи, мисля, от време на време да написваме във фб:
„Умрях (починах) от ковид. Моля, изкажете ми най-искрените си съболезнования“.
И всеки да каже най-хубавото, което мисли за особата ни. Че даже и враговете ни да се засрамят.

А впрочем това отново ще припомни на всички, колко опасна е болестта. Ще повиши и изискванията към медиците. Особено ако се вземе предвид за статистиката.
Колкото повече си го мисля, толкова по-разумно ми изглежда.

5.
Работният ден завърши.
По традиция и в съгласие с разума (си) седя в едно заведение, утешавам се с бира и разглеждам новините от деня.
Виждам, че настроението на медиите по света и у нас е повишено.
Мнозина са умрели, и всички от коронавирус. Точно както беше предвидено.
Е, да празнуваме тогава!

А, да добавя. Заведението е пълно, няма нито една свободна маса. С такива хора трудно ще се справиш…

6.
13-ти март т.г. (денят на извънредното положение, ако някой е забравил) ще бъде запомнен като новия „9-ти септември“.
Това е на наш език, но освен нас и други държави към средата на XX в. получиха своя 9-ти септември. Всяка такава дата бива усърдно премисляна, за да се вземе решение – на какво е станала начало.
У нас, по подобие на руския 7-ми ноември, това беше денят на „социалистическата революция“.
А какво имаме сега? Има вероятност този 13-ти март да бъде празнуван или поне запомнен като деня на Великата евро-атлантическа нео-феодална революция.
Защото всяка стъпка към следваща обществено-икономическа формация (строй) би могла след време да се окаже неуспешна. И тогава следва регресия към предишното, с немалки сътресения. Така в края на XX в. социализмът у нас и другаде регресира към капитализъм (+ смяна на геополитическата принадлежност).
Но кой е очаквал, че едва след три десетилетия самият този всемогъщ капитализъм ще регресира към феодализъм? И всичко това пред очите на комунистически Китай?

Защо феодализъм? Тук няма нужда от ясновидство, достатъчно е да се погледне какво става. Затваряне на граници, на градове, на цялото население по домовете му. Прехвърляне на една част от икономическата, обществена и културна работа „онлайн“ и банално премахване на друга. Катастрофално сриване на доходите на… почти всички.
Политическата и финансова прослойка, която именно и провежда революцията, е единна както никога, държи здраво властта и не изглежда притеснена. И няма защо, нещата се развиват според желаното, съпротивата е слаба. Единичните случаи на бунт се задушават лесно (фалшифициране на избори, лъже-статистика относно всичко, пълен медиен монопол).
При буржоазните и социалистическите революции крепостните или свободни селяни биват превръщани в граждани (дори да не искат). При нео-феодалните, чийто прецедент се развива пред очите ни, гражданите се превръщат в крепостни селяни.
С тази несъществена разлика, че вместо на полето ще се трудят пред компютъра.

празнична м

7.
Студентските празници, подобно на абитуриентските балове, са традиция за празнуване – събиране на хора на определена дата, за да отбележат някое събитие и да бъдат заедно.
Празникът е необходимост: защото човек, лишен от обществото на други хора, бързо става нещастен.

Празникът е радостен, когато хората се събират свободно, а не по силата на нечие нареждане. Затова 7-ми ноември, 9-ти септември, 1-ви май и пр. не успяха да станат истински празници; защото бяха само държавни и при това ознаменуваха нечия политическа победа.
Това не се отнася за други, като 24-ти май – които, макар и приети от държавата, не са държавни, а са по-скоро „народни“. Така на 24-ти май нашият народ отбелязва своята независимост (не толкова държавна, колкото друга).
24-ти май е близък до църковните празници – всъщност, той е преплетен с тях, тъй като е ден на св.св. Кирил и Методий. Но макар че те двамата, подобно на много други светители, са велики изповедници на вярата, все пак има и нещо което ги отличава – то е просветителството на цели народи, което е равно на апостолство.

В нашата традиция абитуриентските балове и студентският празник носят духа на 24-ти май, защото по същество те са празници на образованието. И тъй като целта на образованието е съвършенство на душата чрез духа, то те са и духовни празници, макар това рядко да се заявява изрично.

Сега имаме обща забрана на всички празници. Разбира се, това положение не може да издържи дълго, тъй като то противоречи на общностната природа на човека.

Но ревността, с която са атакувани празниците, и то особено църковните, показва, че имаме работа с опит за разклащане на цялата досегашна система и за замяната ѝ с друга. Не бих се учудил, ако скоро ни предложат да празнуваме „ден на борбата с вируса“, „ден на първата ваксина“, „ден на личната маска“ и пр.
Характерно за църковните празници, които са в основата на досегашната система, е, че те са недържавни. Преди християнството в Европа не е било така. Празниците в античния полис са били винаги държавни, тъй като са се определяли с решения на управляващите – независимо дали те са били монарси или граждани, избирани на административни длъжности. Такова е положението и в Рим – като република и като империя.

Промяната идва с християните, които не само че имат свои, различни празници, но и се въздържат да отбелязват тези на държавата (защото на тях се принасят жертви на езическите божества). Поради това тази система е приета в Европа след много векове и тежки сътресения (гонения).
Християнската празнична система обаче не е станала държавна, макар държавата да я е разрешила; защото държавните институции са различни от църковните.
Ето защо църковните празници винаги са имали характер на събирания на независими от държавната власт хора. Това се отнася и за студентския празник, за който стана дума.

Интересно е обаче, че църковно обусловената независимост от държавата в римския диоцез е напреднала по своеобразен начин: тя е станала наддържавна, а не „със“-държавна („συν“- архична) – както е на Изток. С вековете римското християнство е станало „корпоративно“: и така е постигнало не просто независимост от държавата, но дори господстващо положение спрямо нея. Поради това Реформацията, както в по-ранните, така и в по-късните ѝ времена, може да бъде видяна като война на държавите срещу Корпорацията.
Тази война беше водена няколко века с променлив успех, като сега – през 2020-та – изглежда, че едната от страните побеждава „с явно превъзходство“. Иначе не може да се обясни готовността, с която толкова много държави се подчиниха незабавно и едновременно на разпореждането на една недържавна структура (СЗО).

Затова днес, както изглежда, преминаваме към един вид корпоративно управление върху голяма част от света; и моделът на това управление е наследен от този на римската наддържавна религиозна организация.

А всяко наистина различно управление идва със своите празници и с нетърпимостта си към заварените.

https://glasove.com/categories/komentari/news/gaudeamus-igitur-osmi-dekemvri-kato-khristiyanski-praznik?fbclid=IwAR2UXXvMxetiIS_sT0q7eU08pPXe6Zh9cY-aqqeKF_Ik9H7YikpnQbUm8cU

8.
Човек се труди за „осигуряването“ си, което ще рече: да устрои битието си така, че да няма неизпълними потребности. Това трябва да е състояние, в което да няма „недостиг“; а е забелязано, че недостигът се появява с времето.
Това може да се узнае, ако наблюдаваме животните. Те са кротки, когато са сити; но е въпрос на време недостигът да се появи. И тогава природата ги подтиква към движение, за да бъде недостигът им запълнен.
Ако човек беше подобен на животните само с тази разлика, че може да предвижда идването на недостига, тогава той нямаше да се занимава с нищо друго, освен с осигуряването си за един разумно дълъг срок. И като постигне това, би си почивал спокойно, докато срокът се доближи до изтичането си; и тогава пак би се захванал с осигуряване – за следващия период.
Впрочем „естественият“ живот на село, този на земеделеца или пастира, отстрани изглежда така. И някои солидни автори като Хезиод го препоръчват: „труди се за годишната си прехрана, тоест за реколтата, а през зимата и лятото почивай, тъй като тогава времето не е благоприятно за работа“. И така – цял живот.
И все пак самият Хезиод не се е задоволил това, а е съчинявал поеми.
Надеждата да се постигне осигуреност – ако не абсолютна, то периодична – е стремеж за спиране на времето. Тъй като то е причина за „изтичането“ на натрупаните блага и за появата на недостига. Но какъв ще е животът там, където няма време? Тоест – промени? Тук, където сме, такъв живот бързо става непоносим. А защо?
Може би защото при състоянието на осигуреност, когато не е нужно да се прави нищо, започва едно друго „изтичане“, също водещо до недостиг. И това е изтичането на смисъла. Тъй като какво е смисълът? Той е нещо като обосновка на действието. Ако ти не действаш, тогава няма да има и обосновка. Но тогава човек започва да страда, което значи, че той не може без обосновка за действие. Тъй като тя е храна не за тялото, а за душата, а човешката (разумната) душа не може да спре да се движи. Значи ако не се снабдяваме периодично със смисъл, душата започва да гладува и да се оплаква.
Ето затова хората се събират да разговарят. Но и сам да е, човек има потребност да спре и да си каже: „Какво става?“ И да се заеме с размисъл за истината – изобщо, и в точно този момент.
Така той се труди за прехраната на душата си; и когато я нахрани, тя се засища и не го безпокои за известен период от време.

9.
Занимавайки се със словесност в продължение на много години, човек може да стигне до откритието, че истинското слово е подобно на архитектурата.
Това значи, че когато говорим за едно или друго, не бива да говорим как да е, а със знание за това, как създаденото с думи може да е устойчиво, удобно за обитаване и красиво. Тогава всяка реч ще е опит да „устроим“ (като архитекти) словесното пространство така, че човек да може и да иска да го обитава.
Тъй като смисълът не е само обосновка за действие, както сме казвали друг път, а е и съответствие на изреченото с устройството на човешката природа и на цялата природа – на цялото творение. Така мисълта на истинно и красиво казаното е заедно (следва, в съгласие е) „с“ мисълта на Създателя, която преминава през всичко и му придава устойчивост и красота.
Така че целта на истинното говорене е производство на обитаеми словесни места и сгради, където мислите са очертанията, а думите – тухли и всякаква строителна материя.
А множеството слова са постъпателно устройване на целия мислим свят в съгласие с общата и човешката природа – за да може човек да се чувства щастлив, че го обитава.
Поради това то не може да се произвежда без човеколюбие, тъй като е заради щастието и живота на човека – и изобщо, и на всеки поотделно.
Това е чувствал онзи апостол, който е рекъл на Учителя си:
„А къде да идем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот“.

10.
Като гледам огромното старание на воюващите срещу човечеството да ни откъснат от доскорошния живот, си мисля, че няма да е неуместно да приемем фактите и да започнем да гледаме на този наш – бивш – живот като на нещо отдавна случило се и със слабо отношение към настоящето.
И това ще ни настрои да подходим към него като към обект за изследване и описание. Каквото е положението сега, такова; но да видим как е било в невъзвратимото минало, на което сами сме били свидетели. Защото рядко се случва един изследовател да е и непосредствен свидетел на онова, което е било достатъчно различно, за да го смятаме за друга историческа епоха.

11.
Човек си мисли, че веднъж може да излъже, а друг път да говори истината, и веднъж да се престори, а друг път да е „себе си“. И така – винаги. И еднакво ще умее да лъже и да бъде истинен.
Но не е така, защото тези неща си противоречат и едното омаломощава другото. Когато човек привиква да лъже и да не е „себе си“ – защото така „се налага“ – той го прави лесно, защото е под натиск. Значи не му е нужно усилие, както когато търси и защитава истината.
Освен това да се лъже е лесно, тъй като отклоненията от вярното са безкрайно много (ако 5х5 не е 25, може да е всичко). Също и ако се отречеш от себе си (това, което трябва да си), може да си всякакъв.
При това положение умът и волята на човек стават пасивни и не действат със собствено усилие, а само се нагласяват според случая.
Но никоя способност или състояние не може да оцелее, ако не се поддържа. Така способността на често лъжещия да намира истината отслабва и увяхва. Защото да посочваш истината само когато тя ти е изгодна, е равно на това, да лъжеш: тъй като в такъв случай тя се оказва една от многото възможности – значи от многото лъжи.
Истината е като светлина и въздух за ума. Ако се откаже от нея, той постепенно престава да вижда мислимите разлики между нещата, задушава се и замира.
И човекът оглупява, макар да не се е родил такъв.

12.
[Богоявление]

Христос бил роден и отгледан в еврейско семейство, което не се отличавало нито с богатство, нито с власт. Йосиф и Мария се грижили за Него с любов и Го възпитавали съгласно законите на Неговия народ. Още тогава забелязали таланта Му да мисли и говори за Бога. Йосиф, когото всички смятали за Негов баща, Му предал занаята си – дърводелие.
Когато станал на 30 години, приел кръщение от пророка Иоан. После три години говорил на хората за Бога, и лекувал телесните и душевните им болести. Какви били те? Треска, парализа, проказа и обладаност от бесове. Лечението на тези болести е било трудно или почти невъзможно за човек.
А словото Му е било такова, че онези, които веднъж били пратени да Го заловят, казали: „Никога човек не е говорил като този Човек.“
Той станал известен сред народа и влиятелните юдеи се разтревожили и започнали да Го клеветят. Когато разбрали, че „нищо не помага“, Го заловили, обвинили в богохулство и издействали смъртна присъда от римската власт. Тя била представлявана от един чиновник, който се боял от вълнения и доноси.
Той потвърдил присъдата и позволил тя да бъде изпълнена. Христос умрял на кръста и бил погребан от близките и учениците Си според обичая.
Това бил живот на съвършен Човек.
А като Бог Той е слязъл от вечността, бил заченат свръхестествено, призовал хората към Себе Си, възкресявал мъртви, възкръснал и се завърнал във вечността.
И във всичко това няма никакво насилие, а само увещание и пример.

13.
– И защо все пак се прави всичко това?
– То се прави от тиранична завист.
– Защо тиранична?
– А какво е тиранинът? По същество, а не според придобивките? Той просто не обича някой да има нещо, което той няма. А това, което той най-много няма, е любима работа и приятели. Платон казва така: „Тиранинът трябва да избира – или да живее сред тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее.“ Трябва да се добави, че тези негодници той сам си ги е отгледал и сам им плаща – заради придобивките.
– Но нали не придобивките правят тиранина?
– Така е, те само му се случват. Но липсата на любима работа е нещо тежко, защото тя е липса на свобода. Тъй като какво е тя? Да правиш каквото и както ти се нрави, и то да дава плодове. Добри плодове. Затова тя прилича на еротичната любов, защото и онази е заради плодовете.
– А приятелството?
– То не е за плодове, а заради самото себе си. Тази любов е друга, тя е радост от съществуването на себеподобен. В началото любовта на Адам и Ева е била нееротична – те не са се „познавали“. Но са били приятели. А това тиранинът го няма, и завижда.
– Значи тогава тиранин е бил дяволът?
– И сега е така.

14.
Преди време се срещнах с един бивш съученик във връзка с издаването на някакъв сборник, поговорихме и накрая той ми даде визитната си картичка, на която пишеше: „[…] – художник на своя живот“.
Всеки път като се замисля за това, ми идва на ум изказването на Аристотел за поезията и историята: че поезията е по-сериозна и по-философска от историята, защото се занимава с нещата, каквито би трябвало да бъдат, а тази – само с тези, които действително са били.
И наистина, рядко се среща човек, който да не мисли живота си така, сякаш това трябва да е роман с щастлив край, или поне успешна защита в съда. Това е причината за огромния брой „равносметки“, които всеки прави сам или пред други, и които винаги имат вид на апология. Заключението е: „Справих се, защото… така и така“.
Така че това е единият жанр, който придава форма на биографичната „материя“, а другият е романът.
И все пак собственият живот не е литература, а история с неизвестен край. Тогава как човек сам да съди за него? Как сам да му постави „щастлив завършек“? Пък и не би трябвало, защото тогава всеки би се оправдал.
Затова Есхиловият Прометей казва: „На смъртните отнех да виждат края си.“
Платон припомня за това в „Горгий“: „Първото нещо, което трябва да престане – казал Зевс, – е да знаят деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати това.“

„Поетика“ 9 (1451b 5-11); „Прикованият Прометей“, ст. 248 и „Горгий“ 523d. Преводите са на Ал. Ничев и Б. Богданов.

15.
За Цезар няма съмнение, че е бил бисексуален. Но освен това е бил и двуезичен: когато било нужно, говорел и пишел на латински, но в особено важни и критични моменти думите му идвали на гръцки.
Ето как било с прочутото „Жребият е хвърлен“ („Божественият Юлий“, 32; Ив. Попова, 1981) на Рубикон.
В текста на Светоний пише: „ Iacta alea est“. У Плутарх („Помпей“, 60) обаче четем: ἀνερρίφθω κύβος („Да се хвърли зарът!“) [в смисъл „да действаме, пък каквото излезе“].
Много е вероятно Цезар да е цитирал „Флейтистката“ на Менандър. А мястото в комедията звучи така:
„- Ако имаш ум, не се жени! Не оставяй този живот! Аз самият съм женен, затова ти казвам да не се жениш.
– Решено е обаче. Да се хвърли зарът!“
(οὐ γαμεῖς, ἂν νοῦν ἔχῃς, τοῦτον καταλείπων τὸν βίον. γεγάμηκα γὰρ καὐτός· διὰ τοῦτό σοι παραινῶ μὴ γαμεῖν – δεδογμένον τὸ πρᾶγμ’· ἀνερρίφθω κύβος) (Атеней. „Дейпнософисти“ XIII, 8)
Ако това е вярно, значи Цезар е обявил решението да влезе в гражданска война и да промени живота на Рим с думи, които значат „Женя се! (колкото и фатално да изглежда това)“.
Пък и изобщо „Да хвърлим зара“, звучи далеч по-несериозно от величественото „Жребият е хвърлен“, особено като се има предвид и от какъв диалог е заето. Но и двуезичието, и бисексуалността сочат към гъвкав и лек характер, който никога не се отказва от ирония и шеги.

16.
Веднъж се хвали новото – сякаш това, което е тук и сега, е ценно само заради това. По същия начин и старото: то пък е ценно само с това, че не е тук и сега.
Обаче доброто ново – то е старо, което се оказва предназначено точно за тук и сега.

И ето я пак Платоновата мъдрост – не можем да избягаме от мислите на този човек: „Няма голяма полза от книги, които няма кой да ти обясни“.
Защото донесената отнякъде книга е някакво какво да е старо, което чака тълкувател, за да стане добро старо – премислено така, че да е полезно тук и сега. И така ще се окаже и добро ново.
А ето нещо за тълкувателя:
„Всеки книжник, който се е учил за небесното царство, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница старо и ново“ (Мат. 13:52).

17.
Марк Порций Катон Млади (Утически), 95-46 пр. Хр.
Противник на Катилина и Цезар, критик на Помпей и Крас. Републиканец, последователен противник на олигархията и едноличната тирания.
На негово име в САЩ съществува институт, основан през 70-те години на ХХ в. Той е „тинк танк“ (think tank), посветил се на принципите на… четири са, на първо място е „свободата на личността“ (individual liberty).
В него работят учени и анализатори (scholars and analysts), които провеждат „независими, непартийни изследвания по широк спектър обществено-политически въпроси“ (policy issues).

Ако някой учен и анализатор желае да бъде незабавно уволнен от този (или такъв) институт през 2021, е достатъчно да даде интервю (публицистичен диалог) в следния дух:
„Случващото се през последните месеци в САЩ с всеки изминал ден все повече напомня онова, което е ставало в Германия точно преди 88 години, в 1932-1933 г. А т.нар. „щурм на Капитолия“ на 6 януари 2021 все повече придобива характерните черти на подпалването на германския Райхстаг на 27 февруари 1932 г.
Преди да се занимаем със същността и възможните последствия от „щурма на Капитолия“, трябва да отговорим на няколко често задавани в последно време въпроси:
– Кой победи на изборите за президент на САЩ на 3 ноември 2020?
– Неизвестно.
(следва пояснение, както и при следващите отговори)
– Изпълниха ли съдебната и политическата система на САЩ ролята на независим арбитър в определянето на качеството на президентските избори?
– Не.
– Призовавал ли е президентът Тръмп към „окупация на Конгреса“ или какви да е други насилствени действия?
– Не.
– Случи ли се в последно време разрушаване на ключови политически и правови основоположения в САЩ?
– Безусловно, да.
(През последните месеци престана да действа първата поправка в Конституцията на САЩ в частта си за свободата на словото и за свободата на събранията; разгърната е безпрецедентна кампания за отмяна на втората поправка в Конституцията – право за носене на оръжие)
– Кой днес разрушава тези институти?
– Ръководството на Демпартията на САЩ, стремяща се да установи в страната монополното си господство.
– Защо ѝ е на Демпартията да установява монополно господство?
– За осъществяване на нееднократно провъзгласените от Дж. Байдън, К. Харис и BLM програми за радикален социализъм, черен расизъм, зелен тоталитаризъм.“

(Това са избрани места, цялата публикация е на:

https://aillarionov.livejournal.com/1215661.html)

18.
Телевизорът спря да показва други програми освен БНТ 1.
Почакахме десетина дена и като не се оправи сам, решихме да звъним на доставчика. Обади се една госпожица и в продължение на четвърт час ни съветва какво да правим, а ние изпълнихме всичко, но програми не се появиха.
Като го включихме след малко, вече нямаше и БНТ.
Дойде техник, който го огледа и оправи за десет минути.
– Направихме всичко, което ни казаха по телефона, но нищо не стана – рекохме.
– Ами то не става по телефон – отвърна той. – Направили са го, за да ходим по-малко по адреси. И те дават инструкции, а ние след това пак ходим. И така двойна работа. Има неща, които по телефон не стават.
– И ние така мислим – рекохме ние.

19.
Имах преди време един студент – един от най-добрите. Не просто учеше много, но искаше да работи и да разбира тези неща, и не само тях. Накратко, „интересуваше се от всичко“.
Веднъж бяхме седнали в университетското „Яйце“ да си говорим за едно-друго, и той ми поиска някакъв съвет – не по академичен въпрос, а по житейски. А аз никак не обичам да давам такива съвети. Дори няколко пъти да ме попитат, въздържам се.
Но тъй като мълчанието понякога се тълкува като недружелюбност, реших да кажа нещо.
– Преди да направи човек каквото и да е, трябва да помисли, дали след време няма да се срамува от него. Защото някои неща се правят набързо, а после се помнят цял живот – и човек никога не спира да съжалява за тях.
Това беше отдавна, но и сега бих казал същото. Защото се случва да правим неща съмнителни или нечестни, като си казваме: „Животът е пред мен, бъдещето е голямо, а това е дребна работа, пък е и необходимо“.
Но то обикновено не е било необходимо. А животът върви бързо и бъдещето се скъсява, защото миналото го поглъща. А лошите ни дела стоят там и не само че не отиват по-далеч, а сякаш идват все по-близо.

20.
В Платоновите диалози понякога се размишлява за това, може ли човек да учи другите кое е справедливо, ако сам не го знае.
Някои казват: може, защото всеки е чувал какво се говори за справедливостта. Значи всеки знае кое е справедливо, поне що се отнася до първите и главните неща. „Не лъжи, не кради…“ и прочее. Какво прави самият човек, това е друг въпрос, но че знае, знае. Значи преподавател е този, който говори по-умело за неща, които тъй или иначе се знаят.
Отговорът на Сократ е, че не всеки знае кое е справедливо, тъй като мненията, които се носят сред хората, още не са знание. Не стига да си чувал, че нещо е такова – трябва да знаеш „защо“ е такова. Но ето това е, за което мненията не ни осведомяват. „Не лъжи“ сигурно е добър съвет. А защо?
Да знаеш, че нещо е така, значи да възведеш това мнение към някаква причина, за която си сигурен, че е истинна. И не просто ти да си сигурен, но и тя да е истинна, да не може да се опровергае. Това трябва да е нещо, което никой не може да отрече, без да влезе в противоречие със самия себе си.
Примерно: „Хлябът е нещо за ядене“ е мнение. А това, че ти самият го ядеш, и не можеш да минеш без това, и той не ти вреди, показва, че мнението е истина.
Въпросът с лъжата по-мъчен. Кой е този неопровержим факт, от който следва, че да се лъже е лошо? Че лъжата за човешката душа не е такова, каквото е хлябът за тялото, а напротив? Защо тя „не храни“ душата, а напротив – уврежда я?
За да знае това, човек трябва да е като лекар на душата. Трябва не само да е чувал, но и сам да се е убедил, че продължителното лъжене довежда душата до заболяване и смърт. Това става след наблюдаване на множество такива нездравословни действия и на резултата от тях. При това такъв лекар трябва сам да е правдив, защото иначе душата му би била болна и той не би могъл да познава чрез нея. Тя би била негоден инструмент.
Освен това той би трябвало да вярва, че душа съществува (иначе как да я лекува?), и че тя може да се разболее и умре, подобно на тялото. Тогава за него би било естествено да се въздържа от лоши дела – защото е естествено да се боим от смъртта.
Ето такъв човек би знаел кое е справедливо и би могъл да учи и други на него.

Така че Платон е прав. Но не всеки може да разбере това, особено в млада възраст. Затова, макар да е полезно да го четем и като млади, не бива да се учудваме, че някои неща остават неясни. То е, защото сме далеч от неговото знание.

Там се казва и друго – че лошият човек е нещастен. Причината е, че злите дела, които е извършил, остават в душата му като рани, и то нелекувани, тъй като той не отива при лекар на душата, а смята, че всичко му е наред. Обаче душата е изранена, почти умираща и много боли. Това е, защото в нея има съвест, която е нещо като осезание – тя показва, че там не всичко е наред, и го показва с болка.
Тази болка може да е толкова силна, че човек би желал по-скоро да умре, отколкото да я търпи. Но ако това е невъзможно? Ако душата е безсмъртна? И ако след отделянето ѝ от тялото тя отива някъде, където лечение вече няма?
Това за безсмъртието на душите – и лоши и добри – няма доказателство в нашия свят. Но за страданието на сгрешилия има – то е явно и за него, и за други.

21.
Като гледах с удивление как в Атинския университет няма никакви упражнения по хуманитарните предмети, а само лекции – и то като на театър, пред 200 души; и като размишлявах как ще водя упражненията по литература в Софийския, при положение че не ми е ясно какъв разговор може да се води цял час относно някоя книга – не развлекателен, а работен – заключих, че университетското упражнение е нещо по-трудно от лекцията. За да стане, иска всеки път много подготовка, продължителен опит и сигурно знание, каквито аз на 30-годишна възраст нямах.
Впоследствие още повече се убедих, че лекцията е лесен жанр и не много полезен при споделяне на знанието – в случай, че хората имат откъде да прочетат. Ако нямат, има полза, но иначе не. А сега има откъде да се чете. Значи и преподавателят трябва да се съобрази и да не им губи времето с изразително четене на нещо, което те лесно ще намерят в телефона си.
Но когато са в аудиторията лично, тогава ти с присъствието си им предаваш нещо и отвъд текста. При видео и радио-предаванията, които бяха наложени малко насилствено напоследък, го няма и това. Казвам „малко“, защото може да се действа и по-твърдо. Който не чете лекции онлайн, да заминава за Сибир или някой реновиран немски лагер, за каквито вече чуваме оттук-оттам.
Та теле- или аудио- преподаването може да го заобиколим, то няма бъдеще; и не защото властите и угодливците (те са едни и същи) няма да настояват на него, а защото не е никакво преподаване. Но как да работим така, че да постигнем добър текст, който стои на второ място по полезност след добрия разговор?

Оказва се, че е най-добре няколко (15-20) години да работи по интуиция. Целта е да се спечели опит, без който знанието за тези неща е просто невъзможно.
Известно е, че литературата се състои от книги, за които трябва да добие поне някакво впечатление. Тогава предложи на студента да прочете част от една (не цяла поема или роман, това е много); после част от друга, която изглежда подобна на първата; попитай го какво е запомнил от всяка; разкажи му кратко какво знаеш за двете и го попитай по какво си приличат и различават. И след това добави нещо друго, което наподобява вече обсъдените, или поне отдавна е прието да се обсъжда след тях. Но му обясни защо е прието. В резултат на всичко това ще се получат някои сведения и твърдения.
Това вече е добре. А после този процес може да бъде представен и писмено. Може да се получи дебела книга, като „Старогръцката литература“ или нещо кратко, като това представяне на магистърски курс (http://homoviator-bg.net/?p=2377). Но трябва да е извлечено от реален опит – тогава ще има съдържание и смисъл.

А какво е смисълът в науката? Това е, като работиш, да усещаш, че си на пътя към доброто. Ето какво пише в началото на „Никомахова етика“:
„Всяко изкуство и метод, а също действие и намерение изглежда да се стреми към някакво добро; затова и хубаво представиха доброто като онова, към което всичко се стреми. И се вижда разлика в целите; едни от тях са деятелности, а други са и произведения.
Тъй като има много дела, изкуства и науки, и целите стават много: на медицината цел е здравето, на корабостроителството – плавателният съд, на военното изкуство – победата, на икономиката – богатството.
А някои са подчинени на друга способност, както уменията за изработване на юзди и други коннически принадлежности са подчинени на конническото изкуство като цяло; а то, като всяко бойно дело, е подчинено на военното изкуство. Така и други са подчинени на други; и във всички целите на водещите са за предпочитане през целите на подчинените. Защото тези цели се преследват заради онези.“

Тези неща относно курсовете – че е добре първо да се водят без твърда и предварително установена методика, а по интуиция, така че да се стигне до естествен начин на преподаване – се отнасят и до цялостната дейност на учения.
Погрешно е да се прави твърд план: „Сега ще напиша това, ще публикувам там, ще защитя такава дисертация, после още една и пр.“ Или: „Заемам се да пиша тази книга и не правя нищо, докато не я довърша“, или: „Разделям деня на части и работя пет неща паралелно“.
Всичко това са приумици. Всъщност е най-добре да се прави това, което изглежда потребно в момента и за което имаш вдъхновение. Тогава стават истински неща, а не имитации.
Затова поетите знаят, че не могат да направят нищо без Музата. Но има музи и на науките.

22.
Тестовете за интелигентност са дискриминационно изобретение, а разпространяването им е един от многото начини хората да бъдат подигравани и унижавани.
Въпреки това има хора, които специално се упражняват да ги правят, така че да постигнат по-висок резултат и да се окажат по-умни (с повече точки) от другите.
Това е както ако чуеш, че маската не предпазва достатъчно от заразяване и от СЗО са препоръчали още мерки, да си сложиш три една върху друга, а върху тях – и шлем.
И така да си хем по-защитен, хем по-цивилизован.

23.
След много занимания с история тя може да започне да ни се явява в разни образи. И не част от нея, а цялата.
Ето каква би била, ако беше улица – „главна улица“ на световния град.
В началото от едната ѝ страна – пирамида. После дворец (на Дарий), едноетажна къща с градинка (на Епикур), римска баня, където човек може да види Сенека и Тацит (доста мрачни и двамата).
„Света София“ (до обяд без минарета, после – със), арабска болница с главен лекар Авицена, банка „Медичи“ (добре охранявана), военното училище на Наполеон, редакцията на „Нов Рейнски вестник“, откъдето Маркс не излиза никога.
„Свети Стефан“, където са гробовете на нашите архиереи, но и те самите, и служат всекидневно въпреки фанариотския тормоз.
Множество магазини, ресторантчета, улични певци и музиканти (и не какви да е).
От единия си край улицата се затваря от океана и на брега е разположена британска корабостроителница. От другия се вижда планина, подобна на Хималаите, а около пътя натам е пълно с колиби на отшелници – египетски, тибетски, всякакви.
След залез слънце небето е толкова чисто, че се виждат всички планети и съзвездия, та дори и най-незапознатият с астрономията да научи имената и денонощния им ход.
Минувачите са известни и неизвестни, но с всеки може да се поговори и да се научи откъде е и „откога е“. Някои са необщителни (като Питагор, който иска първо да го слушат, а после да говорят с него), но това не учудва никого.
По такава улица бих се разхождал всеки ден след работа и няма да ми омръзне никога.

Като казвам, че разходката по „главната улица“ на световния град е само един от образите на историята, знам какво имам предвид.
В „Одисея“ XI историята се явява като „царството на сенките“. Това се повтаря при Вергилий, където Сибила въвежда Еней в същото царство и там той вижда не само миналото, но и бъдещето.
Данте се спуска в ада и после се изкачва в рая със същата цел – да премисли историята.
Сократ в „Апологията“ казва, че ако смъртта дава такава възможност (да говори с великите хора от миналото), той би желал „много пъти да умре“.
А Платон цял живот си спомня събеседниците на Сократ.
Авторите на исторически романи или драми ги пишат по същата причина. Но и добрите историци, като се започне с Херодот.
Илюстратори като Доре я събират в своите рисунки, а иконописците – когато украсяват храмове.
За човек, който цял живот е чел книги за миналото, ще е истинска беда да гледа на тези неща просто като на думи и „информация“. Неговата работа ще остане безсмислена, ако не се разбере като опит да се събере целия живот на едно място и така да се победи времето.

24.
Човекът е ограничен във времето, а може би има неща, които не са; и това положение поставя въпрос, който е причина за всички по-сериозни размисли.
Защото е смешно да се занимаваш с устройване на всекидневие, което несъмнено ще пропадне. То е като да пълниш бъчви без дъно (има такова наказание в митологията).
Въпросът е толкова неизбежен, че ако не получи отговор, ще причини душевно разстройство – индивидуално или колективно. Ние го видяхме: светът, който се занимаваше главно с устройването на всекидневието си, тъй че нещата да са „в ред“ и сигурни в бъдеще (и се гордееше, че постъпва така), катастрофира психически.
Това безумно поведение доведе и до много престъпления – и срещу отделни хора, и масови – като причината за катастрофата е и наличието на вина: извършени са престъпления без смисъл.
Така че се оказва, че човекът няма по-важна задача от това, да мисли за изтичащото време и обхваналата го вечност. А що се отнася до нещата, намиращи се „в“ това време, на тях да им обръща толкова внимание, колкото е нужно, за да не причинява зло.
Затова веднъж е казано, най-приятелски: „Ти за много неща се грижиш и безпокоиш, а едно е потребно. Мария избра добрия дял, който няма да ѝ се отнеме.“

25.
Толкова пъти съм се заричал да не чета вестници и тъкмо си мисля, че съм взел окончателното решение, изведнъж попадам на някоя новина, която си струва да се знае. И се разколебавам.
Ето да кажем днес. Отварям един сайт и прочитам, че известният антихристиянин Мерилин Менсън бил обвинен от някакви актриси, че ги притеснявал сексуално. Било отдавна, но за някои работи напоследък давност няма.
И си казвам: „И това ли дочакахме?“
И какво, интересно, трябвало да се очаква от човека? Нали е сатанист („почетен свещеник в църквата на сатаната“, и не отскоро)? При това нито им е отрязал главите, нито ги е пекъл на бавен огън, нито им е забивал пирони в стъпалата.
Или смятат, че не подобава на човек като него да се занимава с жени? Но тогава трябва да го поучават, а не да го обвиняват. „Покланяй се“, значи, „на сатаната, щом ти харесва, но с дамите бъди коректен. Бъди порядъчен.“
Или не искат да го съдят и назидават, а само да кажат, че са поразени от пълната му липса на морал. Те си го представяли по съвсем друг начин. Сега остава да го упрекнат в хомосексуализъм, педофилия, трансфобия и че е агент на руснаците. И си е продал душата на дявола.
Какво да отговори, освен: „Да, точно на дявола съм си продал душата, вие сега ли го научихте? Нали цял живот това ви разказвам? И пари направих, и естаблишмънта ме хвалeше, и цял свят ме аплодираше, и вие ме уважавахте, а сега кое не ви харесва? Или мислите, че само се преструвам на сатанист? По този повод ви казвам, че никога не съм се преструвал и никого не съм лъгал на тази тема, а наистина съм сатанист и ако одобрявате това, трябва да одобрявате и всичко останало, което следва от него…“
Така че продължавам да чета вестници.

26.
От една година умувам върху символа на Новия ред – маската, и чак сега разбирам защо тя е толкова важна в днешно време: толкова, че и да не остане нито един неимунизиран жив организъм на земята, правителствата пак ще продължават да настояват на нея.
Работата е в това, че маската закрива поне половината лице и по този начин намалява видимите различия между хората. Половината – сега, но с усъвършенстването на мерките лицето ще се закрива все повече и повече, докато накрая всички тръгнат с чували на главите.
И защо това?
Защото в сърцевината на всяка революционна идеология стоят две начала:
1. Пълно равенство. Хората трябва да се уеднаквят (защото така всички ще станат братя и животът им ще е справедлив). Значи трябва да се премахнат колкото се може повече разлики – да речем, разликата между мъжа и жената. Всеки знае какви усилия се хвърлиха през последните десетилетия в тази насока.
2. Има врагове на човечеството, които трябва да бъдат премахнати (да отмрат). Кои са те? В зависимост от епохата: евреи, аристократи, комунисти, клирици/набожни, капиталисти/буржоа. В последно време – бели мъже и жени (супремасисти) и противници на „мерките“ (ковид-убийци).
Та ето ползите от маската (в скоро време – чувал за глава):
1. Не позволява да разбереш този пред тебе какъв е и какво е.
2. Разкрива враговете на човечеството – това са тези, които не я слагат, или я слагат неохотно, или неправилно, или не точния модел и т.н., и т.н.

27.
„Събуждам се сутрин и знам, че ми предстои да срещна любопитни, нагли, невежи, коварни и завистливи хора.
И какво от това? Може ли това да е причина да се гневя, да се чувствам нещастен? Те са такива, защото не правят разлика между добро и зло. И все пак са мои братя, защото са хора като мен. И те се състоят от тяло, дихание и водещо начало. А това, че са затъмнили водещото си начало, че са заглушили вътрешния си бог, който им е даден, за да ги напътства – нима това не ги е направило нещастни? Не би ли трябвало да им съчувствам, вместо да се гневя?
И нима е възможно на този свят да няма безсрамни хора? Не е възможно. Те също са част от общия ред на вселената. Тогава от какво да се възмущавам?
Но човек трябва да се замисли кой е, да се погледне като част от това величествено и великолепно цяло – вселената, да се събере в себе си, да отграничи желанията, представите и мненията от висшата си част, която е разумът и да го съхрани чист, неомърсен от всички тях. От какво да се боим и за какво да съжаляваме? Александър Македонски и неговият мулетар са се превърнали в едно и също след смъртта си.
Обърни се назад във времето и се запитай къде са онези, които са били смятани за велики? Къде е Август с всички негови синове, внуци, приятели, войска, прислуга? Къде са Цезар и Помпей, които унищожиха десетки градове и убиха с меч стотици хиляди войници, преди самите те да умрат?
А нима те са разбирали по-добре причините за нещата от Диоген, Хераклит, Сократ? И какво от това, че някой е бил прочут философ? Хераклит умря от водянка, намазан целия с говежда тор. Демокрит умря от въшки, Сократ – от друг вид въшки.
Известността изчезва със смъртта на хората, които ни познават. А дори мълвата за делата ни да се запази по-дълго, накрая тя неизбежно се разсейва и изчезва. Но дори да се запази вечно, какво отношение има това към нас? Когато тялото бъде погребано, то се смесва със земята и с телата, които тя вече е поела. По същия начин е и душата, която отлита някъде във въздуха: тя може би се запазва известно време, но след това се смесва с други души и става неразличима от тях; и от тази смес се образуват нови души, които на свой ред влизат в тела. А водещото начало се присъединява към висшия разум.
Всичко това са промени. И какво лошо има в тях, ако са нужни за възобновяването на природата, за запазването на цялото? Хераклит е казал: „Смъртта на земята е водата, на водата – въздухът, на въздуха – огънят“. И все пак четирите елемента са вечни, или е вечно онова, в което всички те се разтварят. И какво от това, че Хераклит цял живот мислеше как всичко се завръща в огъня? Нима и той не умря като всички?
Ако се върнем във времето на Веспасиан, ще видим хора, заети с всякакви дела, грижи и развлечения – покупки, дребни ежби, интриги, договори, зрелища, съдебни спорове, бракове, ухажвания, съперничества. Всички тях вече ги няма. Ако се върнем във времето на Траян – пак същото. Така ще бъде и с нас.
Не бива да се държим така, сякаш ще живеем хиляда години. Да не забравяме, че с времето отслабва не само тялото, но и способността за разбиране; може да се окаже, че преди смъртта си вече сме станали негодни да изпълняваме онова, за което боговете са ни предопределили.
Ние сме тук за кратко и за да изпълним някаква роля: един играе военачалник, друг – търговец, трети – философ, четвърти – роб. Важно е всеки да играе ролята си добре. Защото така ще участва в поддържането на града, където се е родил или където случаят го е изпратил, а и също на големия град, чийто цар е Зевс.
Затова изпълнявай възложеното ти от блажените богове и смятай, че то е предостатъчно за щастието ти. Животът е впряг, на който си се качил, за да попътуваш малко. Пътувал си, дошло е време да слезеш – слез от него ведър, спокоен, без да се гневиш, без да съжаляваш за нищо…“

По Марк Аврелий, „Към себе си“.
„НК“, 1986.

28.
Много ми се иска да обясня на студентите защо трябва да внимават с т.нар. „специализация“. Но това вероятно не може да се обясни, а най-многото, което се постига, е да накараш човека да ти повярва и да внимава. А как ще се справи – това зависи изцяло от него. Всъщност става дума за стратегия на живеене.
Защото отдавна се внушава, че „в науката“ ти трябва да се устроиш някъде, да си запазиш „периметър“ (измерена обиколка) и да обявиш: „Тук съм аз и не пускам никой друг“. И се предполага, че когато всички направят така, ще съжителстват в мир и добросъседство. Ще се хвалят един друг и никой никого няма да притеснява.
Разбира се, мирното съвместно съществуване е непостижимо по най-общи човешки причини. Но освен това, ако човек приеме това поведение, той се осъжда на безсмислено съществуване в някоя институция под предлог, че прави наука и я преподава, а в действителност просто „представлява“ разни названия и само декларира, че „работи“, а всъщност просто охранява това, което си е запазил, като неизбежно се съюзява с други такива охраняващи, на които науката им изглежда по същия начин.
Грешката на специализиращия, дори той да има най-безкористни намерения, е в това, че се надява да постигне съвършено знание „в“ областта, която си е избрал, и като го постигне – да спре. И да бъде щастлив със своето съвършенство (и произтичащата от него сигурност).
Често се случва знанието да се смесва с информираността (осведомеността), но съвършена осведоменост също не е възможна за нищо. При това научният продукт (статия/книга с библиография, индекси и прочие) не носи никакво удовлетворение, освен ако не е спомен за истинско проучване, направено от любопитство.
Но как човек може да бъде любопитен само до един момент, а след това да спре? В един момент човек разбира, че не иска да е „специалист“, тъй като това е само дума и тя не носи никаква радост – нито интелектуална, нито друга, – а иска да напредва. Което значи – да живее.
И да напредва към какво? Към най-многото, което може да се узнае за един живот. Обаче ето проблем – никой не знае колко ще живее. И така изниква въпросът, който трябва непрестанно да се решава, и той е: кое е най-многото, което мога да узная и как да вървя към него до края на живота си?
Защото с изчезването на любопитството, което тласка душата към познание, тя започва да се задъхва, да съхне и да боледува.

29.
Някъде се задава въпрос (сякаш покрай другото):
– Защо латинският е умрял, а гръцкият се е запазил (като естествен, роден)?
Ето защо:
Латинският е бил наложен на множество етноси, но не на тях самите, а само на техния елит. Той не е останал език на никой народ, тъй като е бил предназначаван за друго – и не от „съдбата“, а от хора, чрез институция. Той и сега е такъв – елитарен.
Гръцкият не е станал такъв, защото е срещнал съпротива, каквато латинският не е имал. Може би защото и античният, и християнският Изток е по-голям и по-сложен от Запада. Затова и се е оказало невъзможно един език да постигне върховенство над всички така, че да стане език на елита.
Ето защо гръцкият е оцелял като език на един отделно взет народ.

30.
И тъй, маските служат едновременно за скриване и откриване – скриване на лицето и откриване на врага (това е този, който не си крие лицето).
А за какво служи „дистанцирането“? Не става дума за метри и сантиметри, а за това, че се премахват местата за реални срещи – ресторанти, кафета, училища/университети, спортни зали и т.н.
Няма спор, че прехвърлянето на цялото общуване в интернет („онлайнизирането“ на живота) съществено улеснява наблюдението върху него. Така че цел изглежда да е контролът: властта да знае всичко чрез пряко наблюдение, което е същевременно и запис, и така да си спести посредничеството на внедрените си хора (доносници от всякакъв вид).
Но придобиването на все повече власт не е само от пресметливост („ще укрепвам властта, за да съм добре и в безопасност“). То е също така – и дори повече – емоция и страст. И ако разделянето на хората е, от една страна, заради наблюдението и осуетяването на заговори, от друга то носи и непосредствено удовлетворение. И то е в това, че управляваните стават самотни – също като управляващите.
Защото едно от големите нещастия на тиранина, както е забелязано в „Държавата“, е неговата самота. Затова той завижда на своите поданици – тъй като те, които нямат нито охрана (полиция, армия), нито богатство, нито възможност да се разпореждат със съдбата на другите, все пак са много по-щастливи от него. Едната причина е, че не са извършили престъпленията, които е извършил той; а втората – че не са сами, а имат близки и приятели.
Така че едното желание на създателите на днешния режим е да направят хората самотни. А другото – да ги направят престъпници. Тогава разликата между тях и властващите ще бъде само във властта и парите, и следователно ще е изцяло в полза на последните.

31.
Човек има разни мисли – било словесни, било други – но се въздържа да изкаже повечето от тях. Неизказаните мисли не се „раждат“, и поради това не могат да растат, нито да причиняват други. Те остават едни и същи (неродени). Поради вътрешната им очевидност човек престава да ги изговаря наум, а се задоволява с безсловесно „отношение“ към нещата, което тези мисли са искали да пояснят.
А отношението бива най-вече два вида – враждебно и любовно. И двете искат ословесяване или някакво друго, но все пак външно изразяване.
При интелектуално и творчески настроените хора тези изяснявания на враждебност и любов не се насочват персонално към някого, макар да се случва да се задвижат от образа му (любимата, явяваща се като Муза или личният враг като демон). Но те размишляват първо за любовта и омразата, а после – за светоустройството, в което тези чувства се движат; и така се откъсват от непремислените лични отношения, които изхабяват и обезсилват душата.
А за да стане това, е нужно мислите да се изразяват.
Изразената мисъл вече е изведена от ума, станала е външна и с това по-видима за мислещия. Ползата е не толкова в споделянето ѝ с други (мнозина ли ще разберат?), а в това, че дава място за следваща, която ще е и подобна, и различна от нея.
И така те се събират и съединяват във времето, за да създадат накрая сграда, която ще стане част от вечния град – градът на мислите.

32.
Около Сократ има една загадъчна история, отнасяща се до музиката. През целия си живот той никога не се бил занимавал с μουσική (това е название и за музика, и за поезия и за художествена литература). Но след като го осъдили на смърт и екзекуцията се отложила с един месец, си спомнил, че вече неведнъж бил сънувал един и същ сън: чувал глас, който му казвал: „Сократе, прави музика!“.
Той все мислел, че е достатъчно това, че философства – защото смятал, че философията е най-висшата μουσική. Но сънят не го оставял на мира.
Затова, няколко дни преди смъртта си се заел и написал химн към Аполон; и разказал няколко Езопови басни в стихове.
„Поетът“, казал си, „трябва да прави разкази, а не разсъждения. Но аз не съм разказвач (μυθολογικός)“.
Затова решил да използва готови разкази и преработил прозаичните басни на Езоп в стихове. И така изпълнил искането на божеството.
А защо толкова дълго се въздържал да прави разкази, поезия и музика? Защото нямал такава дарба? Или може би просто отлагал, защото искал да остави най-хубавото за най-накрая.

33.
Сократ е избягвал митовете (разказите), защото те имат един недостатък, който с времето натежава и тази тежест се усеща по-ясно от хората, които имат по-силна воля за живот – значи, за непреходност.
Недостатъкът на мита е в следното. Той е забавен, приятен за слушане. Освен това трогва, раздвижва душата, „изчиства я“ (това е катарсисът); и, общо казано, ѝ действа като музика.
Той разказва за обич и война, раждане и смърт. Но ако не бъде закрепен, така че да остане винаги един и същ (Платон е препоръчвал въвеждането на „основни митове“), тогава по неговия пример се появяват и други, и така възниква цяла вселена от митове.
В един момент човек се изморява от тях и особено от това, че всеки свършва, а разказването няма край и всичко е възможно. Многото митове създават усещането, че нищо не е устойчиво, а всичко възниква и изчезва.
Тогава се появява въпросът: „А кое е съществуващото (битието)“, което нито възниква, нито изчезва? И с него идва краят на мита като единствен начин да се мисли за нещата, и се появява „логос“-ът. Митът е разказвал единствено за възниквания и изчезвания, а логосът говори за устойчивото.
Затова Сократ е избягвал митовете и се е занимавал само с „логоси“ – защото се е питал за битието.

Още преди него някои са предположили, че „несъществуващо“ няма. Нещата се случват, защото ги задвижва и подрежда Умът, или някои върховни двигатели като Обичта и Раздорът; а това, „от“ което нещата стават, са елементите, които не изчезват. От „останалото“ пък нищо не съществува (не е реално). Така че ако някой запита: „Кое съществува?“, отговорът е „Умът/двигателите“ и елементите.
Впоследствие някои допуснали, че и в онези „средни“ неща, които възникват „от“ елементите има нещо съществуващо. И стигнали до извода, че това са формите/видове, образувани от числа. Числото е вечно и то е причина за кое да е устройство/подредба. То подрежда, бидейки число „на нещо“ – значи, на съотношение от елементи.
В такъв случай ще се окаже, че елементите не са числа, а нещо, което се дели и умножава според числа. Но тогава какво са те? Сякаш по необходимост се върви към предположението, че елементите не са много, а само едно – „материя“, от която и от числата възниква всичко. Самите числа пък са нещо просто, уникално: сами по себе си те не са количество (защото не са „от“ нещо), а са форма, която може да бъде наложена върху безформеното, да го устрои, и едва тогава да говорим за количество.
Значи съществуващото са числата? Но те са неподвижни. Коя е причината за движението?
Да се признае движението е важно, защото тогава ще се окаже, че движещите се (възникващи, изчезващи и изменящи се неща) все пак някак съществуват. В такъв случай няма да се мине без старите предположения за двигатели и Ум.
Затова Платон въвежда понякога „Творец“ (Демиург), „Добро“ (Благо) или Ерос. Аристотел го следва, като говори за единствено неподвижно движещо, което привлича към себе си „еротически“.

А подвижните и изменчиви неща съществуват, и те са в Ума. Някои ще добавят, че те не са „фантазми“ на Ума, а са живи, и то най-живи, когато са у Него. Тъй като Той, като Слово (Логос) е самият Живот.

34.
Всяко безумно нападение срещу свободата се явява на сцената със свирепи закани и заплахи.
Но то не може да направи повече от това, да плаши слабите и неразумните; и с времето неизбежно изнемогва и се изтощава поради липсата на разум.
Така че най-благоразумния отговор на заплахите му е да се отдръпнем на прилично разстояние и да изгледаме смирено сцената на естественото му и глупаво падение.

35.
– Добре, а каква все пак е разликата между „фабула“ и „сюжет“? Защото Вие казвате едно, а Ваши колеги – нещо по-различно.
– Няма нищо лошо в това, думите се употребяват по различен начин, даже е необходимо. Разбира се, в диалога това трябва да се избегне, защото би попречило на хората да се разберат. Но всеки, който се занимава с тези неща философски, а не имитативно, си служи с думите така, че да му вършат работа на него, да послужат на неговия начин на мислене.
Аз наричам „сюжет“ нещо съвсем общо, а към фабулите той се отнася като род към видове. Или: като подлежащо (материя) към нещо оформено.
Примерно, какъв е сюжетът на Троянската война (на легендата за нея)? Някакви военни вождове се съюзяват против един град, организират поход и след дълга обсада го превземат. И после се разпръсват, всеки се завръща с плячката.
Това е всичко, върху което са работили епиците от цикъла, като се започне с Омир. Но фабулите могат да бъдат много – тази от „Одисея“ е само една. Но дори завръщането на Одисей може да се разкаже по безброй начини. Това вече са индивидуалните разкази. И те са създадени с почерка на разказвача, а не са нещо „въобще по въпроса“. Затова смятаме, че „Одисея“ е имала автор, а не е сборник, съставен от някаква комисия по държавна поръчка.
Затова и Аристотел казва че „mythos“-ът, което ние превеждаме с „фабула“, е най-мъчното нещо за писателя. Ако ставаше дума за сюжет, не би имало нищо трудно, защото сюжетите се знаят от всички. Но ако си решил да съставиш реален разказ, който да бъде слушан, вече се нуждаеш от фабула, а тя е творческа задача. Затова Сократ казва: „Не съм μυθολογικός“ – в смисъл, не ги умея тези неща. Значи не всеки може, дори да е много умен.
Аристотел не употребява никъде в „Поетиката“ думата „hypokeimenon“ (подлежащо) или производните й, освен в един случай (гл. 11), когато казва, че трагедията като подражание „подлежи“ на съжалението и страха (eleos kai phobos). Значи – това са преживяванията, които оформят възприемането на представеното като трагедия.
А hypokeimenon е дума, която ни интересува, защото „субект“ е нейният превод на латински, а пък „сюжет“ е просто френската форма на същата дума.
Така че сюжетът е онази предпоставена скица на действието, на която предстои да се обработи, за да се превърне във фабула.

– А коя е възникнала първа – трагедията или комедията?
– Трагедията и комедията – като общи естетически форми, а не само като видове драма – винаги вървят заедно. Човек не може да бъде само сериозен, той се нуждае и от смях.
Аристотел казва, че началата на трагедията се знаят по-добре, отколкото тези на комедията, защото на тази последната ѝ обръщали по-малко внимание – понеже е несериозен вид.
Но с това той не казва, че комедията е по-късна. Даже и при един отделен автор, ако той не е станал специалист (занаятчия) по нещо, а е истински творец, като Омир, се срещат и двете. Омир има и сериозни, трагически произведения, като „Илиада“, и комически: като „Мишките и жабите“, която пародира „Илиада“, и като „Маргит“, в която се разказвало за някакъв неоправен и глупав човек. Така че тя може да е била пародия на „Одисея“.
Но по същество – за което пак може да послужи примерът на Омир – сериозният вид предхожда комическия. Защото пародията е пародия на нещо, тя няма стойност сама за себе си, а смехът идва от това, че произведението си дава вид да е сериозно, но не е. Това е и източникът на смешното въобще – някой претендира за нещо, но се проваля (не фатално, а временно).
Но и извън литературата/изкуствата сериозното предхожда комичното. Защото човек е натоварен със заниманието с необходими неща, и то не може да не е е сериозно – а следователно и обсъждането им.
Сериозното е първо, защото се налага от практиката. Комичното обаче не е необходимо по този начин, а е за развлечение: когато практическите неща за момента са решени и човек се нуждае от почивка. То е оттегляне от сериозността и е по пътя към свободния размисъл (теорията).

Никоя добра книга не може да се напише бавно. Създаването ѝ не е „работа“, а нещо като изпълнение на заповед, дадена от някого, комуто желаем да се харесаме повече, отколкото на всеки друг.
Така че книгата, ако е нещо „едно“, се пише за между един месец и половин година, в зависимост от дължината. След това тя вече не може да се „поправи“. Това, което се поправя, е записът ѝ. Колкото до издаването и прочитането, те могат да се забавят много или да не се случат никога.
Така че Омир е съчинил „Илиада“ и „Одисея“ бързо (нищо не пречи да ги е помнел наизуст). А техният запис и особено поправянето на записаното са продължили много векове.

36.
Влизам в едно магазинче да купя нещо за пиене, а продавачката едва се откъсва от телевизора, защото там върви филм (нов и наше производство).
Героите са в болница и се вълнуват, че на персонала не му достигат маските и ръкавиците. Но ще се звъни на доставчика, ще се действа да бъде притиснат и да изпрати необходимото количество. Надежда има.
Така преди половин век нашите предци са гледали филми за недостига на мотики в ТКЗС-то. И изходът пак е бил щастлив, защото този вид реализъм е несъвместим с трагичното.

Вървя по улицата и разглеждам разнообразието на табелките, указващи как може и не може да се влиза в магазин. На един пише: „В магазина не се допускат клиенти без маска“.
А не-клиенти?
Как ли е избрана думата „клиент“? Съгласен съм, че „хора без маски“ звучи грубо. При това може да значи, че хора не, но животни без маски са добре дошли. Прасе без маска да, но Вас – не…
От друга страна, подлогът „клиент“ може да се заобиколи с „Влизай с маска“ или „Моля, сложете си маската“, но едното изглежда заповедническо, а другото – малко глуповато.
А защо не „лица без маски“? Най-напред, защото звучи като възражение срещу лицето, представляващо личността. Нямаш право да имаш лице… поне в този магазин – не. Другаде си бъди личност с всичките си добродетели и уникалност, но при нас недей.
После, „лице“ е дума не само за „личност“, но и за част от тялото. Ако лице без маска не се допуска, това отнася ли се за крак или ръка? Защото ако крайници се допускат, това много би улеснило пазаруването: ако с единия крак си в магазина, значи вече си в него, и тогава какво пречи да поръчаш, за каквото си дошъл?
Така че след като „хора/човеци/лица“ и „ей, ти“ са отхвърлени, останало е да се пише „клиент“: компромис, избран поради липса на по-подходяща дума.

37.
Производители на нефт разговарят с багериста, който се опитва да освободи носа на танкера, запушил Суецкия канал.
– За колко време можеш да свършиш тази работа?
– За един ден мога.
– А за пет дни?
– Ако се постарая, мога.
– А за десет?
– Шефе, поставяш много тежки задачи…

(разказано от М. Хазин)

[академизъм 2021]

– И защо докторантите трябва да учат неща, които нямат отношение към дисертацията им? Това не е нормално.
– Говорите все едно, че идвате от друга планета. И не от Слънчевата система. Защото в Слънчевата система вече доста нашироко се мотаят ракети, спътници, сонди и други носители на всякакви глупости, произведени на планетата Земя…

38.
Човек обикновено си мисли, че не може да промени миналото си; и ако е правил нещо добро или лошо, то си стои там. Ако е било добро, ще си остане такова независимо от делата ни впоследствие, както и лошото.
Но не е така. Защото сегашните ни дела придават допълнителен смисъл на онова, което сме правили преди – и така го изменят. Тъй като човешкият живот не е друго освен постоянно натрупване на смисъл, от който най-сетне се получава нещо завършено.
А кога ще бъде завършено не знаем, и затова не знаем как най-сетне ще изглежда всичко това, което всекидневно строим.