Архив на категория: модерни и съвременни опити за античността

Хайдегер. „Битие и време“

(според превода на Димитър Зашев, 1948-2018)

Увод

Гл. I

1.
„Гигантомахията за същността/битието“. Добитото от Платон и Аристотел се запазва чак до „Логиката“ на Хегел.
То (битието/Sein/τὸ ὄν) е най-общото понятие; но не така, както е родът. То е transcendens. Хегел: „неопределено непосредственото/unbestimmte Unmittelbare“.
Не може да бъде понятизирано като „биващо/Seiende“.

2.
Въпросът за смисъла (Sinn) на битието трябва да бъде поставен. Онова, за което се пита, ще трябва да бъде определено и доведено до понятие. Самото питане като отнасяне на едно биващо има собствен характер на битие. Ние винаги се движим в едно битие-разбиране. Средновато смътно разбиране за битие. Попитваното с въпроса за битието се оказва самото биващо. Кое е образцовото биващо и в какъв смисъл то има предимство.
Това биващо, което сме все самите ние и което има битийната възможност на питането, предаваме с термина Бъдене-ето-на (Dasein).
Водещото отправяне на поглед към битието израства от средноватото разбиране за битие, което спада към същностната устроеност на самото Бъдене-ето-на. Става дума за показващо изкарване-наяве-на-основа. Биващото с характера на Бъденето-ето-на е образцовото биващо.

3.
Дали въпросът за битието не е най-принципният и същевременно най-конкретният въпрос? Наивно и грубо открояване и фиксиране на тематичните области (Sachgebiete – история, природа, пространство, живот, съществуване); от преднаучното им тълкуване израстват някои основни понятия (Grundbegriffe). Истинският прогрес е в питането за основните устроености на съответната област. Днес в различни дисциплини са се пробудили тенденции проучването да се поставя на нови фундаменти.
Теория на историята (Geschichte) като обект на историописа (Historie).
Въпросът за битието има за цел условието на възможността на самите онтологии, лежащи преди онтичните науки. Дори онтологията да притежава една богата и здраво свързана система от категории…

4.
Науките са отнасяния на човека и имат начина на битие на това биващо (човекът). Чрез неговото битие то е разкрито на самото себе си. Онтичната му отличителност е заложена в това, че то е онтологично. Онтология: експлицитно теоретично питане за битието на биващото. Бъденето-ето-на е предонтологично; то е биващо по начина на едно разбиране за битие.
Битието, към което Бъденето-ето-на винаги някак се отнася, ние наричаме екзистенция. Екзистенцията бива решавана във вид на подхващане или пропускане на възможност. Аналитиката на екзистенцията има характер не на екзистентно (existenzielle), а на екзистенциално (existenziale) разбиране.
Към Бъденето-ето-на същностно спада: битие в един свят; следователно разбирането за битие изначално засяга разбирането на нещо такова като свят.
Фундаменталната онтология, от която тепърва могат да произтекат всички други, трябва да бъде потърсена в екзистенциалната Аналитика на Бъденето-ето-на.
Аристотел: ἡ ψυχὴ τὰ ὄντα πὼς ἐστιν (De anima 431b 21) – положение, което препраща към онтологическата теза на Парменид. Душата:ens, quod natum est convenire cum omni ente (Тома, Quaestiones de veritate I).
Бъденето-ето-на – биващо, което трябва да бъде предварително попитано за неговото битие.

Гл. II

5.
Бъденето-ето-на има тенденцията да разбира собственото си битие из „света“. Кой е ръководният начин на достъп до Бъденето-ето-на? Този начин трябва да показва биващото в това, как то е най-напред и най-често, в неговата средновата делничност. С оглед на основната устроеност на делничността на Бъденето-ето-на израства подготвителното открояване на битието на това биващо.
Като смисъл на битието на биващото, което ние наричаме Бъденето-ето-на бива показана времевостта. Онова, из което Бъденето-ето-на изобщо неизрично разбира и тълкува нещо такова като битие, е времето.
Традиционното понятие време се удържа от Аристотел, та чак до и след Бергсон.
В правилно видяния и правилно експлицирания феномен време е вкоренена централната проблематика на всяка онтология.
Специфичният начин на битие на досегашната онтология, съдбините на нейното питане, установяване и излизане от действие, трябва да се проумеят като нещо необходимо съобразно Бъденето-ето-на.

6.
Историчността – времеви начин на битие на Бъденето-ето-на. Било изрично или не, то „е“ своето минало. Миналото не го следва, а го предхожда. Липсата на история не е доказателство срещу историчността на Бъденето-ето-на.
Освен че има склонността да пропада накъм своя свят и отразително [reluzent] да се изтълкува откъм него, то изпада и в зависимост от своята, повече или по-малко изрично подхваната традиция. Но тя прегражда достъпа до изконните „извори“, от които по неподправен начин (in echter Weise) са били частично почерпани унаследените категории и понятия.
Приела схоластичен облик, гръцката онтология преминава по пътя през Disputationes metaphysicae на Суарес в „метафизиката“ и трансценденталната философия на Новото време и още определя фундаментите и целите на „Логиката“ на Хегел.
Деструкция на основния състав [инвентар, Bestand] на античната онтология, по нишката на въпроса за битието по посока към изконния опит, в който са били добити първите, а оттам насетне ръководните, определения за битието. Тя може да бъде проведена само на принципно решаващите спирки на тази история.

Била ли е тематично обединявана интерпретацията на битието с феномена време? Първият и единственият, който при това сам се оставяше да бъде тласкан нататък под натиска на самите феномени, е Кант. Тъкмо феномените, които в анализа по-долу се изявяват по наименованието „темпоралност“, са най-тайните отсъждания на „обикновения разум“.
На Кант му липсва една предварителна онтологична Аналитика на субективността на субекта. Той просто приема догматично позицията на Декарт.
Има решаваща връзка между времето и „аз мисля“. Това, което Декарт оставя неопределено, е начинът на битие на res cogitans, по-точно смисълът на битието на „sum“. Res cogitans – в средновековната онтология това е res creatum. А „изготвеността“ на нещо е съществен структурен момент от античното понятие битие.
Деструкцията се вижда изправена пред задачата да интерпретира почвата на античната онтология в светлината на проблематиката за темпоралността. Античното тълкуване на битието на биващото е ориентирано към „природата“ и добива разбирането на битието „из времето“. Биващо е схванато в неговото битие като „присъствие“ (παρουσία), значи е разбрано с оглед на един определен модус на времето, „настоящето“.
Λέγειν е ръководната нишка в добиването на структурите на битието на срещащото се в заговарянето и обсъждането биващо (ζῷον λόγον ἔχον). Затова изграждащата се при Платон антична онтология става „диалектика“. Биващото е понятизирано като присъствие (οὐσία).
Аристотеловото съчинение за времето е първата дошла до нас подробна интерпретация на този феномен. Тя определя всички концепции за времето след нея, вкл. и Бергсоновата. Но и Кантовото схващане за времето се движи в изявените от Аристотел структури.

7.
От изисквания от „самите неща“ начин на разглеждане евентуално да се изгради една дисциплина. Начинът на разглеждане на въпроса за смисъла на битието е феноменологичният. Наименованието „феноменология“ изразява максима, която може да се формулира: „Към самите неща!“ – противно на всякакви витаещи конструкции.
Тя е „наука за феномените“. Историята на самата дума, която вероятно е възникнала в школата на Волф, не е от значение.

А.
Φαίνεσθαι – „изкарвам на бял свят“. „Феномен“ трябва да значи „Само-по-себе-си-показващото-се“, видното. „Феномени“: съвкупността от онова, което може да бъде изнесено на светлина. Но освен това φαινόμενον може да значи и „привидното“.
„Явлението“ [Erscheinung] пък препраща към нещо, което самó не се показва; то е само „вестяване“. „Явяването“ е не-показване-на-себе-си. Разбира се, всяко явление зависи от феномени.
Породеното Вестяващо [Das hervorgebrachte Meldende] показва самото себе си, и то така, че като излъчване на онова, което вестява, то именно постоянно забулва същото самó по себе си. Според Кант явления са „предметите на емпиричния наглед“. Пространство и време трябва да могат да стават феномен. Кант казва, че пространството било априорното „Вътре-в-еди-що-си“.

Б.
Основното значение на λόγος в неговото пръвно съдържание.
Като реч λόγος ще рече δηλοῦν – да се направи видно това, за което е речта. Λόγος оставя нещо да се вижда (φαίνεσθαι); и това е ἀποφαίνεσθαι/ἀπόφασις.
Приказването (оставянето да се вижда) има характера на говоренето, гласовото озвучаване с думи. Λόγος е φωνὴ μετὰ φαντασίας – гласово озвучаване, в което всеки път нещо е съзряно.
Σύνθεσις – оставяне на нещо да се вижда в заедността му с друго.
Да се държим настрана от едно конструирано понятие за истина в смисъла на „съгласуване“. Бъденето-истинно е: биващото да бъде извадено от неговата скритост и да бъде оставено да се вижда, да се открие, като нескрито. „Бъденето-погрешно“ е закриване/затулване/прикриване: да се поставя нещо пред друго и с това то да се представя като нещо, каквото не е.
„Истинно“ в по-изначалния гръцки смисъл е αἴσθησις-ът: простото, сетивно долавяне на нещо. В най-чистия смисъл „истинно“ е νοεῖν – долавяне на най-простите определения на битието на биващото. То не може да бъде погрешно, а по-скоро недостатъчно.
Λόγος е разум, доколкото функцията му е в оставянето на биващото да бъде долавяно. Той е „основание“ доколкото е λεγόμενον и следователно ὑποκείμενον.

В.
„Феноменология“ не назовава предмета на проучванията си. Тя е такова схващане за предметите, че всичко, което има да обсъжда, да бъде третирано в пряк показ и директно удостоверяване.
Онова, което остава на скрито, не е това или онова биващо, а е битието на биващото. То може да бъде дотам закрито, че да бъде забравено и да не се стигне до въпроса за него и за неговия смисъл.
Феноменология е начин на достъп до това, което ще трябва да стане тема на онтологията. Именно затова, защото феномените не са дадени най-напред и най-често, е нужна феноменологията. Закритост [затуленост, прикритост/Verdeckheit] е противоположното на „феномен“ понятие.
Начин на възможната закритост: феноменът може да бъде неоткрит или изтърван (verschüttet). Или откритото може да е все още видимо, но само като привидност (Verstellung).
Необходимост от една фундаментална онтология, имаща за тема онтологико-онтически отличителното биващо, Бъденето-ето-на. Методологическият смисъл на феноменологичната дескрипция е тълкуването. Така че феноменологията на Бъденето-ето-на е херменевтика. Тя разработва историчността на Бъденето-ето-на като онтично условие за възможността на историята като наука; в нея е вкоренена методологията на историческите науки за духа.
Битието като основна тема на философията не е род на едно биващо и все пак то засяга всяко биващо. Онтология и феноменология не са две различни дисциплини, спадащи наред с други към философията; те характеризират самата философия по предмет и начин на трактовка. Философия е универсална феноменологична онтология, изхождаща от херменевтиката на Бъденето-ето-на.
Тези изследвания са станали възможни само на основата, положена от Е. Хусерл.
Следващите анализи може да изглеждат тромави и „некрасиви“. Но едно е да се разказва повествувателно за биващо, а друго – биващо да бъде схванато в неговото битие. За тази задача липсват не само думи, но преди всичко – „граматика“. Вж. впрочем онтологичните раздели на „Парменид“ или гл. 4 от кн. VII на „Метафизика“.

8.
Скица на съчинението.

Първа част

Първи раздел

План на първите 6 гл.

Гл. I

9.
Битието на това биващо (все самите ние), чийто анализ стои като задача, е все моето.
Същността (Wesen) на това биващо (Бъденето-ето-на) е заложена в неговото Да бъде (Zu-sein). Бъденето-еди-какво-си (Was-sein/essentia) на това биващо трябва да се понятизира из неговото битие (Sein/existentia). Съгласно традицията existentia онтологически ще рече Бъдене-налично (Vorhandensein). Затова existentia ние означаваме като наличност, а екзистенция (Existenz) като определеност на битието отреждаме само на Бъденето-ето-на. Това наименование изразява не неговото Какво (като маса, къща, дърво), а битието.
Битието, което го касае това биващо в неговото битие, е все моето. Затова Бъдене-ето-на не може да се схваща като случай и екземпляр от един род биващо като налично.
Понеже Бъдене-ето-на по същество е все своя възможност, в своето битие това биващо може да „избира“, да спечелва самото себе си, то може да се изгубва; съотв. само привидно да се спечелва. Това става само доколкото по своята същност то е възможно истинско. Неистинскостта може да определя Бъденето-ето-на според неговата най-пълна конкретизираност в заетостта му, възбудеността, заинтересоваността, способността му за наслаждаване.
В изходното начало на анализа Бъденето-ето-на ще трябва да бъде разкрито в неговото индиферентно Най-напред и Най-често. Тази индиферентност на делничността е положителен феноменен характер на това биващо. Откъм този начин на битие е всяко екзистиране. Ние наричаме тази делнична индиферентност на Бъденето-ето-на средноватост. И понеже тя съставлява онтичното Най-напред, тя е бивала и наново е, прескачана.
Всички изявени моменти (Explikate), които произтичат от Аналитиката на Бъденето-ето-на, са добити с поглед към неговата структура на екзистенция. Понеже се определят из екзистенциалността, ние наричаме тези битийни характерни моменти на Бъденето-ето-на екзистенциали. Те трябва да бъдат разграничавани от битийните определености на биващото, нямащо вида на Бъденето-ето-на, които ние наричаме категории.
За образцова основа на тълкуването си на битието античната онтология има вътре-в-света срещащото се биващо. Като начин за достъп до него важи νοεῖν, съотв. λόγος-ът. Предварителното заговаряне за битието в обговарянето (λόγος) на биващото е κατηγορεῖσθαι.
Екзистенциали и категории за двете основни възможности на характерните моменти на битието (Seinscharakteren). Съответстващото им биващо изисква различен начин на пръвното попитване: биващо е едно Кой (екзистенция) или едно Какво (наличност в най-широкия смисъл).

10.
Структурата на науката на тези дисциплини (антропология, психология, биология) е спорна и се нуждае от нови подтици (Anstöße), които трябва да произтекат от онтологичната проблематика.
Аналитиката поставя онтологичния въпрос за битието на sum (на Декарт). Всяка идея за субект – в случай, че не е прояснена чрез едно предварително онтологично основно определение – все още онтологически съучаства в първополагането на subjectum (ὑποκείμενον), колкото и онтически живо да се брани срещу „субстанцията на душите“ или „овещяването на съзнанието“.
Не е проява на терминологично своеволие тези наименования (субект, душа, съзнание, дух, личност), както и изразите „живот“ и „човек“ да се избягват за обозначаване на биващото, което сме самите ние.
Докъде в проучването на понятието за „личност“ стигат Дилтай, Бергсон, Хусерл и Шелер. Личността не е вещ, субстанция или предмет. Тя съществува само в осъществяването на интенционалните актове – свързани чрез единството на един смисъл.
Антично-християнската (традиционна) антропология.
1. ζῷον λόγον ἔχον/animal rationale
2. „Faciamus hominem“ – ens finitum
Идеята за трансценденцията – че човекът бил нещо, което достига отвъд себе си – има корените си в християнската догматика: „quibus transcenderet usque ad Deum et aeternam felicitatem“.
Битието на човека се понятизира в смисъла на „Бъденето-налично“ на останалите сътворени вещи. Тези нишки се преплитат в антропологията на Новото време с изхождането от res cogitans – съзнанието, връзката на преживяванията.
„Живот“ е един собствен начин на битие, но по същество достъпен само в Бъденето-ето-на.
В антропологията, психологията и биологията липсва еднозначен, онтологически задоволително обоснован отговор на въпроса за начина на битие на това биващо, което сме самите ние.

11.
Да се разработи идеята за едно „естествено понятие за свят“. Но понятийното разработване на феномена свят изисква вникване в основните структури на Бъденето-ето-на. А въпросът за битието е подтикът на всяко научно търсене.

Гл. II

12.
Бъденето-ето-на e биващо, което се отнася разбиращо към своято битие. Това е екзистенция. Бъденето-ето-на екзистира. То е биващо, което съм все самият аз. Към него спада все-моестта като условие за възможността за истинскост и неистинскост. То екзистира все в едни от тези модуси.
Тези битийни определeности трябва да бъдат видяни и разбрани a priori на основата на устроеността на битието, която ние наричаме Бъдене-в-света (In-der-Welt-sein).
В-света“-то: онтологичната структура на свят и идеята световост.
Биващото по начина на Бъденето-в-света: търсим това, за което запитваме с „Кой?“
В-битие“-то (In-Sein): да се изяви онтологичната конституция на самата В-ост. Бъдене-налично като появяващи се „вътре в“ света вещи; Бъдене-съ-налично с нещо в смисъла на определено отношение по място – това са онтологични характерни моменти (ontologische Charaktere), които наричаме категориални: те спадат към биващо, нямащо начин на битие с вида на Бъденето-ето-на.
В-Битие обаче има предвид една устроеност на битието на Бъденето-ето-на и е екзистенциал. Да-бъда (Бъдене, Sein) като инфинитив на „аз съм“, т.е. като екзистенциал означава: обитаване при, Бъдене-отблизо-познат с. В-битие е израз на битието на Бъденето-ето-на, което има същностната устроеност на Бъденето-в-света.
Няма нещо такова като „Едно-до-друго“-то на едно биващо, наречено „Бъдене-ето-на“ с друго биващо, наречено „свят“.
Фактичността на Бъденето-ето-на ние наричаме фактуалност (Faktizität). Това е: Бъдене-в-света на едно „вътре-светово“ биващо и то така, че това биващо да може да се разбира като обвързано в своята съдба с битието на биващото, с което то се среща вътре в собствения си свят.

Ние не отричаме на Бъденето-ето-на всякакъв вид „пространственост“. То има собствено „Бъдене-в-пространството“, което обаче е възможно само на основата на Бъденето-в-света изобщо. Наивно е мнението, че човекът бил най-напред духовна вещ, която сетне добавъчно се пренася „в“ едно пространство.
Начини на В-битие: имане работа с нещо, грижене за, прилагане на нещо, отказване от нещо, разузнаване, обсъждане…Всички те имат начина на битие на погрижването (Besorgen). Има и дефициентни модуси – необръщане на внимание, отпочиване и т.н. В едно преднаучно, онтично значение „грижене“ е нещо като опасяване (befürchten). Но Besorgen се употребява като онтологичен термин (екзистенциал) за обозначаване на битието на едно възможно Бъдене-в-света.
Битието на самото Бъдене-ето-на трябва да бъде направено зримо като грижа. Това от своя страна е онтологично понятие за структура.
Бъденето-ето-на разбира самото себе си – а това значи също своето Бъдене-в-света – онтологически най-напред откъм биващото и неговото битие, което самото то не е, но което то среща „вътре“ в своя свят. Опознаването на свят (νοεῖν), обсъждането на свят (λόγος) функционира като първичния модус на Бъденето-в-света без последното като такова да бъде понятизирано. Тази структура на битието остава онтологически недостъпна, ала все пак онтически узната (изпитана) като отношение между „биващо“ (свят) и „биващо“ (душа); и се прави опитът това отношение да бъде понятизирано като Бъдене-налично. Така Бъденето-в-света става невидимо. Субект-обектното отношение се предпоставя; и все пак онтологичния смисъл на предпоставката остава в мрак.
Бъденето-в-света е екзистенциална „модалност“ на В-Битието.

13.
Бъденето-ето-на се движи в Бъденето-в-света (негова основна устроеност) в модуса на делничността. Субект и обект не се покриват с Бъдене-ето-на и свят.
Феноменна характеристика на познаването – в и накъм света. Какъв е видът на битие на познаващия субект? Как познаването излиза извън сферата на „Вътре“-то и добива „трансцендентност“?
Познаване и модус на битие на Бъденето-ето-на като Бъдене-в-света. То предварително се основава на едно Вече-бъдене-при-света.
В така оформен „престой“, като в се-въздържането от всякакво занимаване и ползуване, се осъществява долавянето (Vernehmen) на наличното. То има начина на осъществяване на заговарянето за и на обсъждането на нещо като нещо. На почвата на това изтълкуване долавянето се превръща в определяне. Доловеното и определеното може да бъде изговорено в изречения и като така изказано – задържано и съхранено.
Бъденето-ето-на винаги е вече „навън“ при едно срещащо се биващо от всеки път вече открития свят. Дори забравянето на нещо трябва да бъде понятизирано като видоизменение на изначалното В-Битие.
В познаването Бъденето-ето-на добива един нов битиен статус (Seinsstand). Тази нова възможност на битието може да стане задача и като наука да поеме ръководството на Бъденето-в-света.

Гл. III

14.
Може да се изброи какво има „в“ света: къщи, хора, дървета, планини, небесни тела. Описанието обаче остава обвързано с биващото; то е онтично. „Феноменът“ пък се показва като битие и структура на битието.
Основаващият всичко битиен характер на природните вещи, на субстанциите, е субстанциалността. А природата сама е едно биващо, което се среща вътре в света.
„Ценностно натоварените вещи“ са биващото, при което Бъденето-ето-на се задържа най-напред и най-често. Но те също са „вътре в“ света.
„Световост“ е екзистенциал. Онтологически „свят“ е характерен момент (Charakter) на самото Бъдене-ето-на; а не определеност на биващото, което Бъденето-ето-на всъщност не е.
Четири значения на „свят“.
1. Като онтично понятие: целокупността на биващото, което може да бъде налично вътре в света.
2. Като онтологичен термин: битието на назованото биващо.
3. В един онтичен смисъл: като онова, „в което“ „живее“ едно фактуално Бъдене-ето-на. Това е предонтологически екзистентно значение. Има се предвид „побличният“ свят-Ние, или собственият и най-близкият (домашният) околен свят.
4. Може да обозначава онтологико-екзистенциялното понятие „световост“.
Като термин ние ангажираме израза свят в значение 3.
Със „светови“ (weltlich) се има предвид един начин на битие на Бъденето-ето-на. Наличното „в“ света биващо наричаме принадлежащо на света (weltzugehörig) или вътре-светово (innerweltlich).
Колкото до феномена „природа“ (като „природа на романтиката“), той е онтологически доловим едва откъм понятието свят, т.е. откъм Аналитиката на Бъденето-ето-на.
Трябва да се проследи делничното Бъдене-в-света, та при феноменното спиране при него да се появи в погледа нещо такова като свят. Търсим да намерим световостта на околния свят (Umwelt). Тук се съдържа указание за пространственост (Räumlichkeit). Обаче присъщият на един околен свят пространствен характер трябва да бъде изяснен едва от структурата на световостта.

А.
15.
Делничното Бъдене-в-света ние го наричаме също Вземане-даване (Umgang). То се е разпръснало в многообразие от начини на погрижването. Най-напред е боравещото употребяващо погрижване, което има свое собствено „познание“.
Ние наричаме срещащото се в погрижването биващо „пособие“ Въм вземане-даването са заварвани: принадлежности за писане, за шиене, транспортно средство, измервателен прибор. Трябва предварително да се очертаят границите на това, какво прави едно пособие пособие – на пособийността (Zeughaftigkkeit).
По същество пособие е „нещо, за да…“ (служи за, пригодно за). В структурата „За да“ се съдържа препращане (Verweisung) от нещо към нещо.

Най-близко срещащото се от „пособията“ в стаята е самата тя. Тя не е нещо „между четири стени“ в геометричен пространствен смисъл, а е пособие за обитаване.
Начинът на битие на пособие, в който то се разкрива от самό себе си, ние наричаме подръчност (Zuhandenheit). На само „теоретически“ гледащия към вещи поглед му липсва разбирането на подръчност. Виждането на многообразието от „За-да“ препращания е обглеждането (Umsicht). Делничното вземане-даване се задържа най-напред при изделието (Werk): то е изпървом погриженото, а следователно и подръчно; а не самите инструменти.
Изделието препраща не само към За-какво-то на приложимостта и От-какво-то на състоянието си, а в него е заложена и препратката към носещия и ползващия го. При евтини артикули за масова употреба тази препратка не липсва; тя само сочи към нещо средновато. Изделието е подръчно и в публичния свят. В пътищата, улиците,мостовете чрез погрижването природата е открита в определена посока (лошо време, тъмнина, положение на слънцето).
Познаването като модус на Бъденето-в-света напредва едва през подръчното в погрижването. Може би подръчността е изначална спрямо чистата наличност.

16.
Бъденето-ето-на е онтически конституирано чрез Бъденето-в-света и към битието му също така съществено спада едно битие-разбиране за своето себе си (Selbst).
Модуси на погрижването, позволяващи да излиза наяве свето-съобразността на вътре-световото. При откриване на неприложимостта пособието бие на очи (забележимост, Auffallen). В забелязването на неподръчно, подръчното навлиза в модуса на натрапливостта. Опърничавост (Aufsässigkeit) на онуй, за което е нужно да се погрижат най-напред и преди всичко.
Модусите очебийност, натрапливост, опърничавост изкарват у подръчното наяве характера на наличност. Пособието става „партакеши“ (Zeug, нещо непотребно) в смисъла на онова, което желаят да оттласнат.
Липсването на едно подръчно е прекъсване на откритите в обгледа връзки на препращане. Не-се-вестяването на света е условието на възможността, подръчното да не излиза от своята неочебийност.

Бъденето-самó-по-себе-си на вътре-светово биващото става онтологически доловимо само на основата на феномена свят.
Погрижването е на основата на една довереност (познатост, Vertrautheit) със свят. В тази довереност Бъденето-ето-на може да се изгуби у вътре-светово срещащото се и да бъде замаяно (не на себе си, benommen) от него.
Как възможните сривове на цялостта от препращания, в която се „движи“ обгледът, натрапват на преден план наличността на биващото?

17.
Препращане и цялост от препращания ще бъдат в някакъв смисъл конститутивни за самата световост.
Самите знаци (Zeichen) са най-напред пособие, чийто специфичен характер се състои в показването (Zeigen). Разлика между препращане като служимост и препращане като показване. В предвестника и предзнаменованието „се показва“ „какво идва“, но не в смисъла на едно само появяващо се, което се прибавя към вече наличното; това, „което идва“, е такова, за което се приготвяме, съотв. „не сме били приготвени“, доколкото сме се занимавали с друго.
Обгледното вземане-даване в околния свят се нуждае от подръчно пособие, което в характера си на пособие да поеме „делото“ по оставянето на едно подръчно да се забелязва.
Знаци възникват и във вземането-за-знак на едно вече подръчно. Южният вятър никога не е най-напред наличен, та сетне при сгоден случай да поеме функцията на предзнаменование.
Знак е едно онтично подръчно, което като това и това определено пособие функционира същевременно като нещо, което показва онтологичната структура на подръчността, на целостта на препращането и световостта.

18.
Пособийната устроеност на подръчното беше показана като препращане.
Определени препратки: служимост за, вредност, приложимост. Битийният характер на подръчното е сложеността-извърнатост (Bewandnis). В нея е заложено: да се оставя нещо както си е с нещо, при нещо. Това, че вътре-светово биващото има сложеността-извърнатост с… при… е онтологичното определение на битието на това биващо. Целостта от сложености-извърнатости в една работилница е „по-рано“ от отделното пособие. Тази цялост възвръща накрая към едно За-какво (Wozu), което е биващо, чието битие е определено като Бъдене-в-света. „Заради“-то винаги засяга битието на Бъденето-ето-на. То е истинското и единствено Заради-какво.
Онтологически разбраното оставяне-както-е засяга освобождаването (Freigabe) на всяко подръчно като подръчно. Доколкото едно биващо е открито в битието си, то всеки път вече е подръчно [пособие] от околния свят и тъкмо не е „най-напред“ само първом наличен „материал от света“.
Откритост е термин за една възможност на битието на всяко биващо, нямащо вида на Бъденето-ето-на.
Бъденето-ето-на се е препратило из едно подето, истинско или неистинско Можене-да-се-бъде (Seinkonnen), заради което самото то е към едно За-да (Um-zu).

Структурата на това, накъм което се препраща Бъденето-ето-на, съставлява световостта на света.
Значност (Bedeutsamkeit) е това, което съставлява структурата на света, на онова, в което Бъдене-ето-на всеки път вече е. Доколкото е, Бъденето-ето-на всеки път вече е в зависимост от един срещащ се „свят“. Значността има в себе си условието на възможността разбиращото Бъдене-ето-на да може да разкрива нещо такова като „значения“, които от своя страна дават основа на възможното битие на слово и език.

научен 2

Седмите в света

Веднъж, преди около две години, бяхме седнали на по бира с режисьора Явор Гърдев в заведението „баба Яга“, разположено на територията на бившата зоологическа градина. Бях го поканил да му подаря книга, а именно – второто издание на „Метафизика“ I-III и X-XIV.

И той, като го разгледа внимателно, рече:
– Хубаво, но все пак повечето двутомници се издават така: първо излиза първата половина на книгата, после – втората. А вие сте издали началото и края. Сега, като издадете втория том, как ще го сложите по средата на първия?

Това беше забележителен въпрос и аз го запомних добре.

Днес завърших (напълно и съвсем) превода на „Метафизика“ IV-IX, а следователно и на цялата (онези I-III и X-XIV, които Явор получи, излязоха през 2000-та и после през 2017). И, замисляйки се за делото на всички наши предшественици (преводачите на „М“), изведнъж ми хрумна, че може да им се направи класация.

Тя би била по следните четири критерия.
1. Дали преводът е добър
2. Дали е на цялата книга, или на части
3. Дали е пръв на своя език (колко и какви по-ранни има)
4. Дали преводачът е работил сам или са били екип (двама или повече).

Размишлявайки за класацията по пътя от „Орлов мост“ към къщи, стигнах до следната подредба:

1. Томас Тейлър (1758-1835). Английски превод от 1801, Лондон. Преводачът е работил сам, превел е книгата за пръв път на своя език. Преводът е хубав, майсторски, няма какво да се каже. Преди него има само латиноезични.
2. Александър В. Кубицки (1880-1937). Руски превод от 1934, Москва. Кубицки е професор по философия в Московския университет до 1921, председател на комисията по древни езици в катедрата по история на стария свят до 1937. Превел я е сам, за пръв път на руски, цялата. Преводът е точен, чудесен.
3-4. Алберт Швеглер (Тюбинген, 1847) и Херман Бониц (към 1843, издаден за пръв път в Берлин, 1890). Прекрасни, солидни немски преводи. Все пак са предхождани от този на Хенгщенберг (Бон, 1824; коментиран от известния аристотелист Кристиан Брандис). И двамата са ги направили самостоятелно и като млади: Швеглер издава своя на 28-годишна възраст, Бониц е завършил неговия на 29.
5. Уйлям Дейвид Рос. Прочутият шотландец (1877-1971) e вероятно главният авторитет на ХХ в. сред изследователите на „М“. Автор на основно коментирано издание на гръцкия текст (Оксфорд, 1924); два пъти превежда „М“ (1908 по изданието на W. Christ и 1928 по собственото си издание). Преводът е отличен, пълен, независим. Преди това обаче на английски съществуват поне два (Тейлър и МакМахон, 1857)
6. Ал. Пиерон – Ш. Зевор (Париж, 1840). Преводачите са съответно 26 и 24-годишни при излизането на книгата. Алексис Пиерон (1814-1878) е историк на античната литература. Шарл Зевор (1816-1887) е преподавател по философия в Амиен, Рен, Бордо и Париж, изследовател на старогръцката литература. Първи френски превод, професионален, успешен, един от първите на жив европейски език.
7. Ние с Димка, добре познати на четящата ни публика. Работим го от 1996-та. Пълен превод, нищо чудно скоро да излезе изцяло. Преведен на истински български език, добре коментиран, удоволствие е да се чете.

стр 1

Н Д 11 ян 2018 6

„Атинянката Таис“

Занимание в рамките на курса „Античността в художествената литература и естетическата теория“. Специалност „Класическа филология“, СУ. Обсъжда се романът „Атинянката Таис“ на Иван Ефремов (1972).

Участват:
Николай Гочев, Александра Димитрова, Димка Гочева, Дария Михайлова, Кристиян Симеонов.
Видеозапис:
Боил Мусев

*

Въведение:

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“. Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Същото, но с още по-остри изрази го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

*

Из разговора:

1.
„Там на няколко места се споменава, че народ, който не зачита женските божества и като цяло не отрежда почетно място на жената в обществото, го чака гибел…“

Да М 11 ян 21

2.
„Мен много ме впечатли този портрет на Аристотел. Не че той много често се явява в литературата, но за пръв път, тук при Ефремов, виждам един знаменит философ да бъде представен в толкова лоша светлина…“

К 11 Ян 2

3.
„Трябва да има някаква причина, поради която тя да избяга от Атина и според мен това е една добре измислена, динамизирана ситуация. Защото има огромен брой ерудитски четива, особено през последните един-два века, които са толкова скучни, или уж-диалози които се пишат още от средновековието насетне. Така че… трябва да има екшън! Сблъсък на героите. Писателят трябва да има талант да описва с два-три реда ситуация, външен вид на героите, психологическо състояние, конфликти. И всичко това го има.“

Д 11 ян 2018 3

4.
„Характерно за Иван Ефремов е било, че той е бил абсолютен антидарвинист, не го е криел това; и той изповядва идеята, че животът на земята е бил донесен от тези по-висши космически сили, които обгръщат всичко съществуващо…“

6 Сандра 10 ян

5.
„Всичко това не е модерен феминизъм, в никакъв случай не е. Таис няколко пъти разговаря с индийски философи: там точно тази тема е засегната, за красотата на жената. Не става дума за самостоятелност или нещо такова, а просто, че на нея трябва да се гледа като на нещо изключително красиво и да бъде ценена от тази гледна точка…“

Да М 11 ян 3

6.

„Кой е принципът на теософията? Да събереш, както се казва, цвета на духовността на всички култури на едно място. Тази склонност е факт в романа, Ефремов затова избира Александър, пътешествието до Индия, тази жена, която от своя гледна точка ще събере в себе си цялата женска мъдрост и ще я преработи през своя женски светоглед. При това тя е безкомпромисна жена, тя е хетеросексуална. И ето, една напълно здрава и нормална жена иска да каже какво е женската мъдрост…“

Н 11 ян 2018 8

Дипломни работи и дисертации 2002-2016

През тази есен в Магистърската програма „Антична култура и литература“ бяха приети студенти за 15-ти пореден път.

През изминалите 14 години (2002-2016) в нея са участвали общо 54 магистранти.

Бяха защитени 28 дипломни работи, а девет от магистрите вече са защитили и докторски дисертации.

Ето кои са те (някои сведения все още липсват).

Дипломни работи:

  1. Александра Димитрова – „История на понятието „misericordia“ в литературата за идеалния владетел (I в. пр. Хр. – V в. сл. Хр.)“ с научен ръководител проф. дфн Анастас Герджиков и рецензент доц. д-р Елия Маринова (защитена на 25 октомври 2016)

  2. Елина Боева- „Multimoda sapientia – синтез на развлекателното и дидактичното в Disciplina clericalis от Петрус Алфонси“, с научен ръководител  доц. д-р Елия Маринова и рецензент доц. Анна Николова (защитена на 29 октомври 2015)
  1. Цветомира Колева- „Разумното същество и образованият човек в романа на Лудвиг Холберг `Подземното пътешествие на Нилс Клим`“, с научен ръководител доц. д-р Елия Маринова и рецензент д-р Димитър Илиев (защитена на 29 октомври 2015)

  2. Димитър Мирчев – „Иосиф Флавий. `Автобиография`. Превод и коментар“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев и рецензент проф. дфн Мирена Славова (защитена на 4-ти април 2014)
  1. Ева Пацовска – „Amor и Minne в цикъла стихотворения `Еней и Дидона` в Carmina Burana“ с научен ръководител  доц. д-р Елия Маринова (защитена на 23-ти октомври 2014)
  1. Радослав Спасов(защити дипломната си работа на 24 април 2013)
  1. Стефан Стефанов– „Превод и коментар на `Елегии` от Теогнид (ст. 1-502)“с научен ръководител д-р Димитър Илиев и рецензент ас. Доротея Табакова (защитена на 24 април 2013)
  1. Мина Петрова- „Ролята на lena в елегиите на Проперций и Овидий“ с научен ръководител проф. дфн Анастас Герджиков и рецензент доц. д-р Елия Маринова (защитена на 3 април 2012)
  1. Мария Шахпазова- „Елинизмът в творчеството на Кавафис“ с научни ръководители проф. дфн Мирена Славова и д-р Георгия Кацелу, и рецензент ас. Нели Методиева (защитена на 3 април 2012)

  2. Зорница Радева– „Проблемът за душата в земното тяло при Марсилио Фичино: „Платонова теология“, ХVІІ, 4-7. Превод и коментар“с научни ръководители доц. д-р Елия Маринова и проф. дфн Цочо Бояджиев, и рецензент доц. д-р Анна Николова (защитена на 14 октомври 2011)

11. Росен Русев – с научен ръководител доц. д-р Иван Христов (защити дипломната си работа през юни 2010)

 

12. Иглика МилушеваДобродетелите в латинските и гръцки надписи от Тракия и Горна Мизия: pietas“ с научен ръководител проф. дфн Мирена Славова и рецензент проф. дфн Анастас Герджиков (защитена на 26 март 2010)

13. Калина Босева- „De cultura hortorum’ на Валафрид Страбон – традиция и новаторство“ с научен ръководител доц. д-р Анна Николова и рецензент доц. д-р Елия Маринова (защитена на 26 март 2010)

14. Радостина Янчева-Положението на жената в Рим“ с научен ръководител доц. д-р Мария Костова и рецензент доц. д-р Виолета Герджикова (защитена на 26 март 2010)

15. Светлана Вълкова-„Превод на думи със значение „съдба, участ“ в трагедиите на Софокъл“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев и рецензент проф. дфн Мирена Славова (защитена на 26 март 2010)

 

16. Вероника Кифорова-Келбечева- „Щастие и политическа система при Аристотел“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев (защитена на 10 април 2009)

 

17. Люба Радулова- „Надписи, свързани със зрелища в Долна Мизия и Тракия“ (защитена на 10 април 2009)

 

18. Герасим Петрински – „Конкурсите аз красота във византийския императорски двор (788-830 сл. Хр.)“ с научен ръководител проф. дин Кирил Павликянов (защитена през юни 2008)

 

19. Вяра Калфина- „Кирка в гръцката и римската епическа поезия“ с научен ръководител доц. д-р Елия Маринова и рецензент доц. д-р Виолета Герджикова (защитена на 4 април 2008)

 

20. Росен Миланов- „Християнската аскеза в произведенията на св. Евхерий Лугдунски“ с научен ръководител доц. д-р Анна Николова и рецензент проф. дфн Анастас Герджиков (защитена на 4 април 2008)

 

21. Христо Христов- „Истинска история. Лукиан като критик и художник“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев и рецензент д-р Димитър Илиев (защитена на 4 април 2008)

22. Венцислав Стойков – „Евангелието от Иоан. Методология на превода“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев (защитена през 2008)

 

23. Гергана Петкова–„Елементи на повествованието в античния роман. Наблюдения върху тяхната употреба в любовно–приключенския роман и някои произведения на Еврипид, Менандър и римските комедиографи“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев и рецензент д-р Невена Панова (защитена на 21 септември 2007 г. )

 

24. Биляна Дескова – „Съчинението на Сенека `De ira` и резюмето на Мартин от Брага“ с научен ръководител проф. дфн Анастас Герджиков (защитена през 2007)

 

25. Марта Ивайлова -Физиолог. Раннохристиянската книга за животни. Промени при превода на латински език и при по-късната гръцка редакция“ с научен ръководител проф дфн Петя Янева (защитена през март 2007).

 

26. Георги Гочев – „Законът и `Законите` на Платон. Мисловни структури и категории на гръцкия закон“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев (защитена през септември 2006)

 

27. Тамара Кръстева – „Акушерство и патология на бременността в гинекологичните трактати на Corpus Hippocraticum“ с научен ръководител доц. д-р В. Герджикова (защитена през юни 2006)

 

28. Марта Методиева (защити дипломната си работа през октомври2005)

 

Дисертации:

  1. Росен Русев (приет през учебната 2007/2008) – „Движение и енергия в дебата за вечността на света между Йоан Филопон и Прокъл“ (защитена на 16 октомври 2015, СУ-БФ)
  1. Люба Радулова (2007/2008) – „Епиграфски паметници с правно съдържание от Долна Мизия“ (защитена на 13 януари 2014, СУ-ФКНФ и Sapienza-Roma)
  1. Христо Христов(2004/2005) – „Ръководното понятие за публичен разум във философията на Джон Ролс“ (защитена на 24 юни 2013, СУ-ФФ)
  1. Марта Ивайлова (2005/2006) – „Женски божества в големите прорицалища Делфи и Додона. Гея, Диона и Темида” с научен ръководител В. Герджикова (защитена на 10 април 2013, СУ-ФКНФ)
  1. Вяра Калфина (2006/2007) – „Ритуални аспекти на митологичните мотиви за насилствена смърт в древногръцки културен контекст“ (защитена на 10 септември 2012)
  1. Герасим Петрински (2006/2007) – „Oбразът на демона във византийскатаагиографска литература oт времето на император Юстиниан І до епохата на Симеон Метафраст“ с научен ръководител проф. дин Кирил Павликянов (защитена на 2 юли 2012, СУ-ФКНФ)
  1. Георги Гочев (2004/2005) – „Щастие и промяна. Разбирането за благополучие в старогръцката литература до епохата на Елинизма“ (защитена през 2010, НБУ)
  1. Моника Портокалска (2003/2004) – „Критерият за истина в елинистическата философия“ (защитена през юни 2007, СУ-ФФ)
  1. Янко Димитров (2002/2003) – „Образът на магьосника и астролога във византийската историографска и юридическа литература“ с научен ръководител проф. дин Кирил Павликянов (защитена през юни 2007, СНС по литературознание)

***

http://antichnost.blogspot.bg/2016/10/2002-2016.html

Списание “Прометей” (1937 г.)

І. За списанията

Списанието, подобно на вестника или други “медии” е словесен (също и словесно-образен) инструмент да се погледне в определена посока и от определена гледна точка. Както ако някой каже – ела да погледнем на София от Витоша (Редута), или на Будапеща от Гелерт (Буда) или на Атина от Химет (Ликабет); или – виж тази сателитна снимка на Егейско море и сушата около него. И после, снимката или гледката може да се снабди с коментари. В този случай онова, което се вижда е обектът (“материалът”) за обсъждане, а коментарите придават смисъл и прибавят пояснения. Без коментар зрителят би казал само: “Да, красиво”, или “Виждал съм нещо подобно”, или “Колко много неща се виждат оттук”. После обаче водачът ще посочи “по-важните части” (и подробности за някои от тях), или ще каже нещо, което би придало смисъл на видяното като цяло (неговият смисъл – на водача). Така ще обясни защо той намира тази гледка за важна и защо е поканил и други да гледат заедно с него. Такова е положението и с науката, която предлагаме (тя има свой обект) и медията, чрез която я предлагаме (това е “гледната точка”).

ІІ. „Прометей” и неговата аудитория

“Прометей” е литературно-културно списание “за античност”. То не е специализирано, защото иначе би трябвало да публикува строго научни статии, които биха били разбирани от малцина. И това е възможно, но екипът, който се заема със списанието, предпочита да се обърне към повече хора – към всеки, който чете на български и се интересува от хуманитаристика. И все пак то не е списание “въобще” за литература (също култура, образование), каквито са вече класическият “Мисъл”, или редактираният преди повече от десетилетие от Балабанов “Развигор”, или множество други, а е профилирано – има свой определен културно-исторически материал. Поради това то се обръща най-напред към публиката, пред която не би имало конкуренция – това са хората, които гледат на себе си като на “античници” – гимназиални учители по класически езици, настоящи и бивши студенти, ученици в класически паралелки. Това е “сигурната” аудитория. Към тях може да се прибавят всички университетски преподаватели – хуманитари, гимназиални учители по други хуманитарни предмети (история, литература), музейни работници. Тези хора лесно могат да бъдат заинтересувани, ако качеството на публикуваните материали е добро. Трето, съществува и периферна аудитория от хора с друго образование и професия, които обаче четат “такива неща”. Доколко ще се появи тя зависи главно от рекламата, разпространението и редакционната политика.

ІІІ. Идеологията на списанието

1. Обосновка на появата му. Подбор на текстовете и авторите

Ако се разгледат шестте книжки от 1937 могат да се доловят следните теми:
Първо, има общи размишления за това “какво е античността (класиката) и науката за нея”– защо тя е важна – “въобще”, което значи – за “човечеството”. Тази тема прелива (1) в следващата – отношението на античността към “нас” в по-тесен смисъл, което значи не просто като хора, а като определени, точно тези хора. В случай “определените хора” са българите. (Не се доказва нуждата от такова списание за “нас” като “професионални античници”, или “такива, които учат античност” тъй като в този случай важността се подразбира). В този случай античността е добре да се познава, защото тя е “наше наследство” в буквален смисъл (археологически находки (2), чиято стойност – като свидетелства за античността – вече е обсъдена и приета); защото античните автори говорят за нас (в този случай – за народите, които са населявали земите ни преди българите и българската държава – те са наши предци в буквален смисъл, кръвно, и по-неясно – в културен смисъл; също и за самите земи, географията) (3); за нас (вече като народ с държава) говорят и следантични автори – гръкоезични и латиноезични (4), следователно класическите езици пак са необходими. Има и друго – как “ние българите” виждаме античността – примерно, антични мотиви в българска поезия (5); или българската наука за античността.

На пръв поглед това изглежда достатъчно като възможности за обосновка на заниманието с античност, в случая – издаването на списание. Разбира се, статиите не могат да бъдат нито само твърде общи – популяризаторски или апологетични, нито, от друга страна, само преводни. И в двата случая ще възникне съмнение в качеството на екипа, който се е заел (напълно е възможно с такава работа да се захванат и неподходящи хора). Затова е добре да има по-специализирани (но все пак разбираеми) текстове и повече от половината или дори повече от две трети да са от “наши” автори – значи, пишещи на български език. (6)

2. Теми. Възгледи за античността, науката за нея и обществения живот

Античността е интересна не само като “основа, люлка, източник” и пр. на “европейската култура”, не само като източник и свидетел на “нашата българска”, но и “по аналогия”. Примерно, за мнозина е интересно да им се разкаже за онова, което тях така или иначе ги интересува – как то е било през античността. За човек, който си прекарва времето по библиотеки и на бюро, е интересно да прочете как са изглеждали библиотеките, книгите, хартията, инструментите за писане, как е било организирано образованието, какво се е учело и преподавало – накратко, всичко, с което той самият си има работа – но “тогава”. (7) Важността на тази тема няма нужда от никаква обосновка, човекът съвсем естествено се интересува от тези неща. Поради това могат да се включат статии за къщите, кулинарията, туризма, брака и семейството. Накратко, достатъчно е да се помисли от какво се интересува “сигурната” аудитория в качеството им на “хора с тела” или “хора с определено всекидневие” и така могат да се открият наистина подходящи теми и да се разпознаят текстовете, които биха били четени. Това ще помогне и за разпространение на списанието и сред “несигурната” аудитория. (8)

По този повод си струва да се отбележи една голяма тема, отнасяща се до възприемането на античността – въпросът за “красотата”. В “Прометей” има някои статии, които подхождат направо и изобщо към въпроса – примерно, “Къде се родиха красотата и първият гражданин” на Г. Томалевски. (9) По този въпрос текстовете биха могли да бъдат всякакви, например специализирани по теория на естетиката, но това трудно ще се чете от повечето хора, към които се обръща списанието (тъй като изучаващите “специално естетика” ще са малцина). Затова, във връзка с общоприетото мнение, че античността – и по-точно гръцката античност, класиката – е “епоха на красотата”, се публикуват статии, занимаващи се с красотата на природата, на архитектурата и особено на човешкото тяло – като в последния случай се подчертава, че става дума само за археология и изкуствознание. (10) Несъмнено, статуите наистина са обекти, подлежащи на археологически и чисто естестически анализ; но освен това такива снимки и текстове почти винаги се разглеждат с интерес и от неспециализирана аудитория – а това не се случва, когато се публикуват статии за друго, примерно за разчитане на надписи.

В списанието има “Весела страница”, където се предлагат смешно сгрешени преводи, гатанки, вицове около преподаването на класически езици. Тази част има отношение към основната идея за “културност” на античността, която културност се предава и на изучаващите я, а в най-голяма степен на признатите й познавачи. Предполага се, както стана дума и в разговора ни по повод спомените на Г. Михайлов, че античникът може и да се забавлява, и то именно “като античник”. Защото съществуват шеги около заниманията с античност и особено около недоразуменията при превод, които наистина разсмиват, но освен това са достъпни само за класиците. При това те не са трудни за разбиране дори за един по-способен гимназист, но пък са напълно неразбираеми за кой да е образован човек, в случай, че не е учил системно тези езици. Така че тук се създава едно усещане за елитност (“знаем нещо, което мнозина, дори иначе влиятелни хора, не знаят”) и свързаната с нея затвореност – “знаем го само ние, а другите – не”. Тук смехът се основава най-напред на един от главните си източници – недоразумението (което се случва поради неосведоменост или друга причина). Но същевременно удоволствието от разпознаването на “грешката/ неразбирането/ незнанието” е двойно – смеем се не само защото във вица се разказва за някой, който не знае достатъчно латински, но и защото тук, около “нас класиците”, има мнозина, които също не знаят латински.

Сега относно “културата и цивилизацията”. Ценността на “европейската (западна) култура” се смята от почти всички автори за безспорна, а ценността на античността е призната от Запада. (Впрочем тук има едно изключение – Гаврил Кацаров. Ето как завършва неговата статия за Хезиод: Песните на Хесиод и днес затрогват дълбоко сърцето ни, защото железният век продължава да съществува и ни е оковал с веригите си още по-здраво, отколкото във времето на Хесиода. Нравственият лик на днешната европейска цивилизация може да се нарисува със същите думи които Хесиод е казал за характеристика на своето време (І, с. 10)).
Подчертава се недостойнството на варваризма (азиатщината), като тук намеците вероятно са множество – би могло да става дума за доскорошния господар – турците, за “незападната” Русия, преминала в комунистическия СССР, но и изобщо за смътния среден (ислямски) Изток. Балабанов се изказва за Индия, Китай и Япония пренебрежително и наведнъж – в едно изречение. (11) Правят се и расови разграничения – не много често, но затова пък недвусмислено (“нечистокръвният” Херодот (12), „диващината” в африканските земи (13)).

Антихристиянските подмятания се срещат и в увода на Балабанов, и по-нататък, обикновено поднесени чрез шаблонното квалифициране на средновековието като “тъмно” (и оттук нататък за каквито синоними и метафори се сети авторът). (14) Не се обсъжда възможното противоречие на тази позиция с почти изрично декларирания национализъм. Впрочем национализмът също не е последователен – Балабанов започва още от първия ред на увода си с намеци (пак шаблонни) за неуреденост, изостаналост и пр. непълноценност на “българските работи” (15). В същия брой пък има статия, преливаща от национално чувство, но написана до такава степен безвкусно, че човек се пита дали всъщност не чете една нелоша пародия на патриотичен текст. (16)
Предполагам, че тази осезаема антирелигиозност (антихристиянство и най-точно антиправославие) отразява приблизително еднакво личните убеждения на авторите от една страна, и, от друга, усещането на редакцията, че такова говорене е по вкуса на достатъчно голяма част от интелигенцията. Имам предвид не само ницшеанци, дъновисти, различни езотерици, агностици, протестанти, евреи, неопределени, но също и социалистически и либерално ориентираните, които иначе биха могли да бъдат отблъснати от ексхибиционистично националистическите и още повече от откровено профашистките и прохитлеристки места в списанието. (17)

бележки:

1 Това се вижда още от заглавието на уводната статия на Балабанов към първата книжка – България и класическата култура (1937, І, с. 3-5)
2 Б. Филов. Бронзовата статуйка на танцуващ сатир от Мезек, ІІІ, с. 3-5; Д. Дечев. Военни дипломи у римляните, ІV, с. 3-8; Хр. Данов. Нова гробна находка, ІV, с. 12-13.
3 Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15-20.
4 Преводите на В. Бешевлиев от Патриарх Никифор (III, c. 27-29; IV, 17-19), Йорданес (V-VI, c. 35-39) и Codex Vaticanus Graecus 2014 (I, c. 26-28)
5 Кр. Димитров. Античното у Пенчо Славейков, І, с. 16-18.
6 В шестте книжки има 32 статии, от които само 4 са преводни.
7 Вж. Бешевлиев. Отзвуци от древността на папирус. Кн. V-VІ, с. 3-10.
8 Ето картини от античния живот: Помпей бил прочут, обаче, като курортен град. В него летували много римски семейства, които водели аристократически и елегантен живот. Нищо не смущавало спокойствието на помпейците… Тъй като по форума не са се движели коли, а продаваните тук стоки са били изложени в самите пазарища, този помпейски площад е приличал на тържествена зала, която е била украсена не само с ограждащите я колонади и архитектурни фасади, но и с множество мраморни бронзови статуи, канделабри и др. подобни. Всеки може да си представи, как е изглеждал този красив форум при големи тържества, когато колоните били увивани с цветни гирлянди, а площадът гъмжел от весели и безгрижни помпейци, облечени в най-пъстри облекла и укичени с най-скъпи накити… Много по-величествен и по-голям е бил амфитеатърът, в който са ставали борбите. Той се издига в юго-западния край на града и представя една грандиозна постройка с елипсовидна форма и също такава арена в средата. Около нея са разположени амфитеатрално седалища, които са побирали до 20 000 помпейци, жадни за жeстоки и кървави зрелища. Любимо място за почивка и разговор са били и баните… (Хр. Миятев. Помпей, кн. ІІІ, с. 7-15).
9 V-VІ, с. 15-17. Ето част от нея: Какъв живот! Колко изобилна красота в голото тяло, наметнато свободно със светла дреха. Колко култ на изяществото на профила, походката и жеста. И какво значение на тая плът – извор на всички наслади, скрила чара на боговете, сама сътворена от тях… Някои хора са склонни да мислят, че в тая култура е отбелязан само някакъв култ към плътта и разврата, без да съобразят, че онова, което ние смятаме за долно и порочно, е измислено по-късно в неслънчевата и неискрена епоха на противоречия, когато е намерио място твърдението, че плътта е само вратг на будния устремен във висините дух. Ако се пренесем в онова отдалечено време, душата ни щеше да бъде преситена със светлина от крайморското слънце, а сърцето ни би плувало в екстаза на победните викове, идващи от широките арени. Любовта тогава е била смела, без притвореността на монастирското двуличие. И душите и телата са се търсили открито и жадно…
10 Бешевлиев пише така: Статуята е била направена от Пароски мрямор и е била извънредно тънка работа. Тя представяла богинята съвсем гола в този миг, когато е слагала настрана последната си покривка за да влезе в банята. С лявата си ръка е поставяла одеждата върху една ваза стояща близо до нея, която трябва да си представяме пълна с благовонно масло и вода. Голотата на богинята е било по този начин напълно обоснована. За жалост на нашата картина това произведение е предадено с една ненужна, досадна наметка от метал, която във Ватикана намерили за добре да му прибавят. Поради това ние можем да гледаме само горната част на статуята, докато за долната част сме принудени да прибягваме до други не до там точни копия, като напр. това в Мюнхенската глиптотека… Неволното движение на дясната й ръка е един естествен израз на вродена срамежливост. Цялата стойка на богинята е благородна, с чистота и свян и изключваща всяка лоша помисъл. Също и главата е свободна от всякакво възбуждение и желание… Най-доброто копие на главата се намира в Берлин, в сбирката Kaufmann, но и Ватиканската глава ни дава представа за чара на възхитителното моминско лице, който се предизвиква най-вече от благородната красота на къдриците на косата, от навеждането на главата и от мечтателния, влажен поглед на очите… (Две прочути творби на древното изкуство, V-VІ, с. 17).
11 Мнозина говорят за азиятската култура, за древния Китай и за Япония и за Индия. Особено се разчу тая дума в епохата преди петдесет години, когато някак си се лансира индологията. Но скоро се видя, че тъкмо изучването на индийските, на китайските и на японските работи потвърждава нашата светла мисъл за класическата всепобедна култура…; Азия бе само мракобесие, деспотизъм, робство на човечеството, сатрапство бе земята на народите, съзнанието дори за свободата липсваше, не бе родено в човешката душа. В Европа бе царството на свободата (Балабанов. България и класическата култура, І, с. 3-4)
12 Като азиатец с нечисто гръцка кръв Херодот разглежда в неблагоприятна светлина водачите на йонийското въстание… (Гефкен. Херодот, V-VІ, с. 25)
13 Само там, гдето тя [европейската цивилизация] още не е пълна господарка, само в тия затънтени африкански земи диващината е още господарка. (Пак там, с. 3)
14 И настъпиха ония грозни, тъмни, студени, пустинни и безплодни средни векове, когато никаква нова мисъл не се роди, а старите, дълбоките, се бяха изродили… Целият свят бе заприличал на мрачна и ледовита песъчна пустиня, в която ветърът бучеше не за да разнася семена и живот, не за да пропъжда от земята гнилостта и мъглата… Дотогава, до възраждането, което дойде от хуманизма, а хуманизма-човещината дойде от класическата душа – никое изобретение не бе направено. Човешкият ум бе заспал дълбок зимен сън… (Пак там, с. 4)
15 Някой казвал на Балабанов че: „Някои работи вървят в България зле, грубо, касапски, в лошата смисъл на думата – балкански, неоригинално, защото ние българите нищо не си знаем от митологията…” И аз [казва авторът] от сърдце му давах право…” (Пак там, с. 3)
16 Най-вече от тях са обръщали своите очаровани погледи към нея [Тракия] тримата венценосци Вергилий, Хораций и Овидий, из чиито песни може да се извадят същински словесни бисери, сякаш из морските дълбини, от които би се съставила скъпа огърлица, достойна да краси младото и хубаво чело на България: като стар кован злато-сребърен накит от жълтици и пендарки, спущащ се по девствените гърди на някоя чевръста румена селска мома, обвиващ нейната тънка шия (Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15 ).
17 В кн. І е публикуван немалък цитат от Хитлер (Моята борба) завършващ така: Общността на расата не трябва да се разкъсва от различията на отделните народи. Борбата, която сега кипи, е насочена към велики цели: една култура се бори за своето съществувание, която включва в себе си хилядилетия и свързва гърцизма с германството (с. 31). В кн. ІІІ на с. 29 са публикувани разсъждения на някой генерал-лейтенант фон Зеект, представен като „създател на съвременната немска военна мощ”: Хуманистичното образование не се поддава лесно; то трябва да се овладее след дълга борба. То е проникнато изцяло от олимпийския дух, от духа на свободното състезание на кадърните. Над стадиона на състезателите в бяг и скачане се възвисява в сияен светлик статуята на Атина Палада…. Хуманистичната школа с нейните високи изисквания е едно от най-превъзходните средства за подбора на най-добрите, за подбора на водачи. Съвсем не е случайност, че колкото повече бойната армия се превръщаше в народовъзпитателно заведение, толкова и по-високи изисквания поставяше тя за образованието на своите водачи. По този начин хуманистичната гимназия стана едно от най-ценните подготвителни заведения за офицера. Във „Вести” на кн. V-VІ се разказва за „Августовата изложба на римлянизма” в Рим: Негова Светлост шефа на правителството пожела Августовата изложба на Римлянизма да бъде най-важната от всичките прояви, направена от Фашистка Италия за чествуване паметта на първия Император, който в централната част на Изложбата е отново призован в своята фигура, в своите дела, в средата, в която живя и в култа на който неговото име стана обект у всичките цивилизовани народи през вековете… (sic!). В Августовата изложба на Римлянизма са документирани последователните степени на разширението на римската мощ: мирът в епохата на Августа, който справедливо бе определен като борба на Рим срещу варварския свят; изникването и развитието на Църквата през първите векове; настойчивостта на римската идея през Средновековието и Възраждането, и римската същина на Фашизма… Така този Рим, вечно млад, който под ръководството на победоносния Крал Император и на Дучето на Фашизма пое своята съдбоносна мисия, обвързвайки се отново и с осведоменост към славното минало, можа да призове в името и в чест на Августа древната римска цивилизация и да припомни химна на признателност и любов, който древните от всяка част на империята и издигаха, защото ги беше побратимила в едно само отечество и ги беше научила правилата да се живее цивилизовано: Fecisti patriam diversis gentibus unam. Главен директор: Ж.К. Жилиоки, професор по археология в Римския Университет (с. 39-40)

Историите на старогръцката литература в България (1892-1992)

І. Що е “История на старогръцката литература”. Жанрът в България

Още в началото ще побързам да обясня заглавието на тази лекция. Като казвам „истории” имам предвид най-напред въведенията в старогръцката литература, които са предназначени за студенти. В някои случаи това са просто записи на лекции, оформени и отпечатани, за да служат като учебници (примерно, Класическа литература на Балабанов).
Впрочем книгата на Балабанов (1914) е малка, ясно написана, без много подробности и без почти никакви препратки към оригинални текстове, преводи или вторична литература. Така че тя може много добре да служи и като учебник за гимназиите. Други пък са замислени само като университетски учебници – примерно, писаната през първите години на ВСВ История на античната литература на Йосиф Тронски (1). Споменавам я тук, защото, след като беше преведена през 60-те години от Георги Михайлов, тя стана основен учебник в нашите университети (2). Други, обратно, са написани специално за ученици, какъвто е почти неизвестният днес, но много разумно и добросъвестно съставен учебник на Константин Величков (1892).

И трите книги, които споменах, са замислени като учебници и затова се стремят, с оглед на преподаването, да представят литературата подредено (значи хронологично и по жанрове) и изчерпателно (да споменат всички автори и произведения, които учениците и студентите би трябвало донякъде да познават). Възможно е обаче и друго – да се напишат статии за някои отделни автори или дори само произведения, които да послужат за илюстрация на подхода на изследователя (3). Такива са книгите на Б. Богданов – От Омир до Еврипид (литературни анализи, 1971), Мит и литература (за съотношението идеология-литературност, 1985), История на старогръцката култура (културният контекст и обусловеност на литературата, 1990).

Както виждате, пропускам учебниците за гимназиите поради това, че там авторът обикновено няма свобода да преставя материала както сам прецени, а е ограничен от т.нар. “държавни изисквания”. Правя изключение само за книгата на Величков, тъй като е първа, правена е за училище извън границите на държавата, а и наистина е толкова подробна, че се доближава до формата и обема на един университетски учебник.
Не включвам и книгите, които се отнасят само до отделна епоха, жанр, автор или проблем. Ето по-известните от тях: двете книги за любовния мотив в старогръцката лирика на Балабанов – Еволюция на мотивите в гръцката поезия в класическия период (1911) и Любов и поезия (1939); дисертацията на Ничев за катарсиса (1949); Литературата на елинизма (1979), Омировият епос (1976) и Романът (1986) на Богданов; преводът на Лосевия Омир (1969). Изключвам и тези, които се занимават със старогръцките автори от нелитературна гледна точка, каквито са, да кажем, многобройните представяния на философската мисъл, писани от проф. Р. Радев. Също и издадените на чужди езици, каквито са изследванията на Ничев за катарсиса от 1970 и 1982.

ІІ. Балабанов и Величков

1. Класическа литература

Сега поотделно. Нищо не пречи да започнем, както и може да се очаква, с Класическа литература на Балабанов. Книгата има три издания (1914, 1917 и 1931) и е била главно помагало в продължение на 35 години – впрочем паралелно с превода на Кохан, който се преиздава (4) през 1947, когато е снабден с марксистки предговор от Дератани. През 1949 г. “Изкуство и култура” отпечатва съвсем кратките записки на Ничев, образуващи първата част от Класическа литература, съставена от него и Б. Геров.

Балабановата История на старогръцката литература (която е първа част на книгата) отделя, както всеки би предположил, повече място на литературата от класическата епоха, отколкото от елинистическата (александрийска) и имперската, взети заедно. От днешна гледна точка прави впечатление, че представянето на поезията не предхожда това на прозата, а жанровете са подредени по двойки – епос и историография, лирика и философия, драма и реторика. Балабанов обосновава това сдвояване със съдържателното и понякога формално родството между тези жанрове – впрочем, достатъчно видимо и разбираемо.

2. Прилики и разлики

Ако сравним книгата на Балабанов с тази на Величков, издадена 22 години по-рано, ще видим много общо помежду им. Това е приблизително един и същ начин на изложение, разпространен и общоприет през ХІХ в.
Прави се подробен хронологичен преглед на литературните факти от Омир до края на класическата епоха, като на прозата се обръща по-малко внимание, а от прозаичните жанрове философията се заобикаля, като изключим „Поетиката” и някои диалози на Платон. От елинистическата епоха се обсъжда преди всичко Теокрит и по-малко Аполоний. Менандър все още е познат само от фрагменти, при това появили се в края на ХІХ и началото на ХХ в. – значи много години след учебника на Величков. При по-късната литература се отделя най-голямо внимание на Лукиан, и по същество изложението завършва с него (5). Обсъждат се белезите на литературните родове, разсъждава се върху причините за разделението на епохите, за влиянието й върху европейските литератури, прави се естетическа преценка.

Разбира се, работата на Величков е компилация – в писмата си до брат му Богдан Величков от времето на учителстването в Солун (1890-1892) той посочва и книгите, които ползва (6). Но интелигентността, общата хуманитарна култура и литературният талант на автора са такива, че крайният резултат не е далеч от това, което по-късно изработва професионалистът Балабанов.

Дали Балабанов е познавал книгата на Величков? Мисля, че това е несъмнено. Първо, той е бил ученик в Първа мъжка гимназия точно по времето, когато Величков е бил министър на просветата. Би било странно такъв ентусиаст на класическото образование като Балабанов да не е забелязал, че министърът на просветата му е донякъде колега. Освен това събраните съчинения на Величков (издадени под редакцията на Иван Вазов) се печатат между 1911 и 1914 – точно през годините, когато Балабанов подготвя първото издание на своя учебник. Вярно е, че в Класическа литература Балабанов не споменава името на Величков, но от това не може да се направи никакво заключение за осведомеността или за мнението му, тъй като той не споменава почти никого от историците на класическата литература дотогава, освен Круазе, Христ, Райт и Махафи, и то само в предговора. Във всеки случай е сигурно, по времето, когато е писал учебника, Балабанов е имал зад себе си вече 100-годишна западноевропейска, 50-годишна славяноезична и 20-годишна българска традиция в този жанр – гимназиален и университетски учебник по старогръцка литература (или литературоведско и историко-филологическо въведение в старогръцката словесност).

ІІІ. Първите “Истории” в Европа

1. Хронологични енциклопедии

Бих желал да кажа няколко думи за традицията, на която се опират техните учебници. Най-голямото произведение в тази област е изработено през първата половина на ХVІІ в. в Германия – това е Bibliotheca Graeca на Йохан Алберт Фабрициус (1668-1736). Фабрициус прави нещо като пълна библиография на гръкоезичната литература до 1453 г., като дава и изчерпателни сведения за авторите въз основа на изворите (7). Той включва в справочника си не само прозата, но и богословието, научните текстове, коментарите – с една дума, всичко. Трябва да отбележим, че това е направено в хронологичен ред и не просто като таблица, а по-скоро като поредица енциклопедични статии. Фабрициус дава пример за филологическа изчерпателност, който не е надминат и до днес (ако говорим за работа на един човек).

2. “Историята” – учебник и популярно изложение

Множество опити да се свърже фактологията, събрана от Фабрициус, с идеите за жанрова система и нейното развитие, са направени сякаш изведнъж през първите години на ХІХ в. (8) Наистина, някои от тях все още са дело на философи, които не смятат древната литература за своя специалност (9). Но класическите филолози също се насочват по този път.

В издадената през 1813 книга на Фридрих Шьол се казва: “Кратката история на гръцката литература, която публикувам, няма нищо общо с двата труда, за които току-що говорих [“Библиотеката” на Фабрициус и “Увод в историята на гръцкия език” на Харлес]. Намерението ми съвсем не беше да пиша за учените; този труд няма да им предложи нищо ново; но той би могъл да бъде, надявам се, от някаква полза за младите хора, които се подготвят за изучаване на древната литература, както и за светските хора, на които той ще напомни факти, от които техните обичайни занимания са ги държали настрана… ” (10).

Смея да кажа кога и от кого е постигнат образецът на история на класическата литература върху гръцки материал. Авторът се казва Карл Отфрид Мюлер, а книгата му излиза в английски превод през 1840 г. – след неговата смърт и преди да е публикувана на немски (11). Заслужава си да се цитира това, което се казва в предговора към английското издание: „Преди публикуването на настоящия труд, на английски език не се е появявала история на старогръцката литература” (12). И тъй, книга за старогръцката литература от вида, който Величков съставя за българските гимназисти, се появява за пръв път на английски през 1840 г. – 50 години преди той да започне с учителстването в Солун.

ІV. Марксистките учебници

Сега няколко думи за промяната след ВСВ. Преминаването на България в сферата на влияние на Съветския съюз е означавало хармонизиране на българското законодателство със съветското, уподобяване на обществения живот, а също и реформи в образованието. Промените в специалности като философия са били, както е известно, радикални, и засегнали академичната работа по същество – какво и как да се преподава, в какви насоки и на каква теоретична основа да се работи. Случаят с класическата филология не е прост, защото тази специалност е наполовина чисто филологическа (езици, езикознание, изворознание и помощни дисциплини) и наполовина историко-филологическа: тук се намират заниманията с историята на словесността. В първата половина от учебния план и влизащите в него програми не е възможно да се внесат съдържателни промени, а само количествени (да се преподава повече или по-малко); във втората са възможни и съдържателни – нови дисциплини като политикономия и пр., но също и „как да се говори за нещата” в рамките на старите дисциплини.

1. Марксизмът и античната литература

Нужно е да се върнем няколко десетилетия преди появата на държавния социализъм, за да видим началата на новия подход към историческите дисциплини. Маркс и Енгелс, както и повечето им последователи, не са писали нищо за класическата художествена литература, а имат и сравнително малко изказвания за античността въобще. Главното съчинение, на което се опират античниците-марксисти е „Произход на семейството, частната собственост и държавата” на Енгелс, публикувано през 1884. В Съветския съюз обаче първият учебник по класическа литература, основан на марксистката философия на историята (и поради това виждащ литературата като продукт на класовите конфликти и същевременно като свидетелство за тях), е написан от Йосиф М. Тронски (13) през първите години на ВСВ. Когато младият Александър Ничев съставя своето помагало по старогръцка литература за студенти, той се опира преди всичко на тази книга – и то дотолкова, че на места тя изглежда като антология на Тронски.

2. За Александър Ничев

Приблизително по същото време (и по-точно през 1948 г.) Ал. Ничев защити докторска дисертация (или, както самия той пише „докторски изпит”) (14) на тема „Атическата трагедия в нормите на Аристотел” и така стана първият учен-античник, получил докторска степен в Софийския университет. Както виждаме, теоретичната основа на неговите занимания се е оформила достатъчно рано – на 26-27-годишна възраст – и това е, от една страна, марксистката философия на историята и произтичащия от нея подход към словесността, а от друга – Аристотеловата литературна теория (15).
Доколкото ми е известно, след 1949-та той не е правил друг опит за приложи марксисткия подход, ако не се смята античната част от учебника по литература за гимназиите, на която е автор. Причината за това може да бъде, най-напред, съществуването на български преводи на съветски учебници – Тронски (1965) и Радциг (1969); но може би и загубата на интерес към продуктивността на тази теория, невярата, че тя би могла да помогне за установяване на нещо ново в античното литературознание, или да бъде доразвита така, че да съдейства за забележим напредък в тази насока (16). Във всеки случай, университетски учебник по литература след 1949-та той не е писал, или, най-точно, не ми е известно да е издал.

3. Ползата от марксизма

Във връзка с Ничевия марксизъм и с оглед на сегашната ни тема може да се каже следното:
За изследователя на античната литература съвсем не е излишно да се запознае с марксистката, или, по-общо, със социалистическата гледна точка към предмета. Причината е, че марксизмът, като всеки теоретичен социализъм, обръща внимание на неща, което академичната история на литературата, оформила се през ХІХ в., традиционно не забелязва. Те са:
А. Всеки автор, дори той да пише “чиста” художествена литература, е носител на определени възгледи за обществения живот, дори и никога да не ги изрича и да не мисли за тях. Те са неговата “идеология”. Много е вероятно тези възгледи да са донякъде обусловени от обществената позиция и материалното положение на автора.
Б. Животът в древността едва ли е бил толкова красив и приятен, колкото мнозинството античници биха желали да вярват. Словесността, независимо от високото качество на някои произведения и влиянието на някои автори, е била предназначена за един извънредно тесен елит – тесен в сравнение с положението в модерна Европа, пък и в целия свят, особено през ХХ в. Не може да се забравя, че това общество наистина е било робовладелско, и следователно мнозинството от хората, особено в големите градове, са били напълно безправни.
В. Съвсем не е сигурно, че успехите на гръцкото, а след него и на римското изкуство и словесна култура, се държат на някаква специална надареност на два точно определени народа. Вярата в такава хипотеза почти неизбежно води към необоснована и ненужна вяра в културното превъзходство на онзи, който се представя за техен приемник (някакъв европеец, възпитаник на класическа гимназия, носител на новогръцкия език), към агресивен шовинизъм и дори расизъм – явления, които за съжаление съпътстват историята на западното общество и се усилват сякаш успоредно с напредъка на класическите изследвания.

От друга страна, смятам че нищо не пречи едно въведение в даден предмет да бъде основано върху най-авторитетното световно съчинение по въпроса. И наистина, няма по-важен и влиятелен труд по теория и история на старогръцката литература от Аристотеловите записки, озаглавени peri poietikes. У Аристотел намираме по същество всичко, което влиза в модерните курсове по тази литература, дори повече – дефиниции за изкуство и литература, различаване на родовете, развитие във времето, споменаване имената на най-добрите автори и произведения, установяване на влияния, преглед на художествените средства, естетическа преценка, дори преценка на ползата за нравите. Защо да мислим, че разбираме (да не говорим за осведоменост) на някакво явление от жевота на някое общество по-добре от най-способните хора, живели там – особено ако те определено са се интересували от него? Това се случва, от една страна, поради предразсъдъка за “общото културно превъзходство” на модерния човек (впрочем подобен предразсъдък е засвидетелстван и в текстове, приписвани на самия Аристотел), а от друга – поради методическия принцип за “разгадаването на идеологията”, след което разгадаване ние трябва да я отстраним, от свидетелствата, за да получим достъп до истината.

V. Богданов

Сега аз, имитирайки Аристотел, ще кажа: „След философиите, за които говорихме, започнаха заниманията на Богданов. В много отношения той ги следваше, но философията му съдържаше някои особености, които я отличаваха от тази на марксистите” (17).

1. Отношение към марксизма. Принципите на собствения му подход

Богданов не оспорваше открито главните догми на марксизма – първо, принципа за икономическата обусловеност на обществения и индивидуален живот, и, второ, историческата еволюция на човечеството, наблюдавана в смяната на обществените устройства и задвижвана от класовата борба. Но тези догми останаха неизползвани в изследванията му; или по-точно, той не ги използваше пряко. Това е естествено, тъй като те са прекалено груби инструменти за работа върху такова сложно нещо като художествения или какъвто и да е сериозен хуманитарен текст; освен това в степента, в която можеха да помогнат, те вече бяха използвани. Това, на което той обърна особено внимание, беше идеологията като елемент на такива текстове; а що се отнася до разбирането им, тук вече той не се отказа от идеята за прогреса.
Така че неговият интерес беше насочен преди всичко към това, доколко един античен текст – примерно, Херодотовата история – е идеологичен, каква е тази идеология, и доколко литературността и предаването на историческите факти остават независими от нея. Относно прогреса, неговата хипотеза беше, че човешкото съзнание, доколкото е отразено в големите паметници на словесността, еволюира от едно нереалистично (в античността – митологично) схващане на света, към все по-голяма реалистичност. Какво ще рече реалистичност – това е способност за разбиране на конкретни (следователно сложни) неща чрез развита система от понятия (18).

И тъй като всеки процес би трябвало да има двигател, Богданов посочи като двигател на интелектуалния, а може би и въобще на цивилизационния напредък напрежението между два най-основни рода човешко мислене и поведение (той самият казва често – реагиране). Това е, от една страна, консервативното реагиране, ориентирано към запазване на даденото положение и опиращо се на вярата в неизменни неща – било вечни богове, било идеи, същности или поне закономерности; от друга страна, склонността към промени, към новости, при която се отхвърля или поне заобикаля вярата в принципно неизменни неща (19). Тези типове могат да се въплъщават в обществено-политически устройства, но също и в индивидуалното поведение на всеки човек. Реалистичното разбиране на света и човека, според Богданов, изисква осъзнаване (проумяване) на тези принципи и метод за наблюдение на тяхното действие.

2. Разбирането на литературата

Литературата, мислеше Богданов, е инструмент за осмисляне (конципиране!) и „правене” на действителността. Поезията (най-напред като принцип, а после и като стихотворно представяне на митологични сюжети) е нужна като част от празника, който от своя страна „укрепва” вярата, че човешкият свят е съхраняван от един друг свят (природен, божествен) и благодарение на това принципно не се изменя. Прозата (или прозаичният принцип) се явява във връзка с практически, делнични задачи – тя е такава по природа. Докато ги решава, въвежда различни още неспоменати в записаната словесност факти, игнорира божественото и неизменното, които са далече от практиката, и предлага нови възгледи и начини за употреба на словото (20).
Така че античната литература, която в основата си е просто подражателно словесно изразяване, ту потвърждава характерното за античността митологично, тоест идеологично виждане, ту се отклонява от него. При отклоняването тя непременно намира нови изразни средства, обновява се. Но, като всяко явление, и тя има склонност към обездвижване, сиреч установяване в жанрове. Чистото възпроизвеждане на жанра вече е една втвърдена, склерозирала дейност, повече жест и знак за литература, отколкото самата тя – тъй като „чисто жанровите” произведения вече не подражават на „действителността”, а само на литературата (21). И все пак жанровете са неизбежни – те са необходими като форми, които придават смисъл на стихийната склонност към подражание.
Тъй че да разбираме литературата значи най-напред да извличаме (отделяме) и дори някак да измерваме вложената в нея идеология (примерно, доколко митологично е предложеното осмисляне на някое събитие или процес), което очевидно е занимание със съдържанието й. Но освен това е необходимо, доколкото тя е донякъде независима система, да я отделим от обществената й функция, и да забелязваме склонността към консерватизъм или промяна на чисто литературните особености на текста – примерно, има ли нещо ново спрямо досегашните форми на жанра, или се повтаря все същото.

3. “Историята” – остарял жанр?

Подозирам, че Богданов не написа свой университетски учебник по старогръцка литература, защото за него това беше просто стар жанр, чието възпроизвеждане не би могло да представи добре различното отношение към предмета, което той предлагаше. Освен това, ако една книга се замисля като учебник, то и казаното в нея ще трябва да бъде представено като нещо сигурно и завършено, така че ако се предлагат възгледи и методи, те ще звучат догматично. А проф. Богданов, доколкото го познавам, не обича да изглежда догматичен.

Забележителното у него, мисля аз, е неговата склонност към философстване, изграждане на цялостна, при това умишлено незавършена картина на човешкия свят – както на съзнанието, изразено чрез слово, така и на обществения живот. В тази картина литературата заема само една област. И тъй, Богданов не беше – и все по-малко е – просто литератор. Освен това той се стремеше да въведе изяснените покрай размисъла за литературата понятия и принципи на реагиране в цялата си дейност – и лична, и обществена. Така той изпълняваше собствения си, многократно изразен апел за самопознание и съответстващо на него действие.

Епилог

Ето нещо и за мен. Този октомври станаха вече 18 години откакто (в 1993) подписах трудов договор със Софийския университет. Това не е никак малко и всеки от вас би имал основание любезно да ме попита: „а ти, който се изказваш публично за тези неща, намираш влияния, предлагаш обяснения, споменаваш за достойнства и дори за недостатъци в произведенията и идеите на известни учени, ти какво си направил?”

Скъпи приятели! Аз съм просто един свидетел на една съвсем малка част от таланта, труда и страданията на моя героичен народ.

**

Бележки:

Текстът е четен на 2 декември 2011 на „Кръгла маса“ по повод на 90-годишнината от създаването на специалност “Класическа филология” в СУ.

1. 1947 на руски, 1965 на български
2. Но и до днес, 46 години след отпечатването й, тя продължава да бъде най-подробното и изчерпателно въведение в старогръцката (пък също и в римската) литература, издадено на български език. Подобна нея, но по-кратка, е Антична литература на С. И. Радциг (1969).
3. Тези статии може да бъдат предшествани от теоретичен увод или не, и да бъдат самостоятелни или пък включени в някое изследване върху по-широк материал.
4. Първото издание е от 1907 – Гръцка литература. Очерци от “Игнатов”.
5. Така е при Балабанов, а при Величков, който следва един малко по-стар възглед за това, що е „старогръцка литература”, се говори за словесността до 1453.
6. Това са “един италиански учебник”, двутомния руски превод на Allgemeine Geschichte der Litteratur (1851) на Йохан Шер (1817-1886) и четиритомната рускоезична история на световната литература на Зотов (1876-1877). Вж. Константин Величков, т. VІІ, БАН, с. 294.
7. 14-те тома са издадени в Хамбург от 1705 до 1728; преиздадена с поправки от G. C. Harles (1790-1812). Пак Харлес публикува между 1792 и 1806 Introductio in historiam linguae graecae която е по-кратка, но подобна на направеното от Фабрициус (вж. мнението за тези книги на F. Schoell, Histoire abregee de la litterature grecque. Paris, 1813, p. V).
8. Вж. примерно G.S.F. Mohnike. Geschichte der Litteratur der Griechen und Römer. Greifswald, 1813, особено предговора. Също Litteraergeschichte на J. Eichhorn (Goettingen, 1812).
9. Разбира се, тази идея съвсем не е нова за тях, още Аристотел е дал пример за това в първите глави на „Поетиката”. През 1812 Ф. Шлегел чете във Виена лекции по класическа литература; Хегел започва известните си лекции по естетика през 1818.
10. ibidem, p. VIII. Шьол е на мнение, че дотогавашните изследвания все още не могат да се нарекат “истории на литературата”, а само каталози на авторите, подредени в хронологичен ред. И така, той е един от първите, които мислят за представянето на класическата (и старогръцка) словесност в този жанр – учебник-и-популярно изложение. Но все пак той включва неща, които впоследствие отпадат – богословие, науки, традицията до 1453.
11. Това може да се каже и за книгите на други немски изследователи – например немският вариант на голямата тритомна „История” на Шьол от 1828 г. е превод от френски, при това направен не от самия автор, а от друг учен (J.F.J. Schwarze).
12. K.O. Mueller. History of the literature of ancient Greece to the period of Isocrates. v. I. London, 1847, p. III.
13. Преди 1930-те той се е казвал Троцки.
14. Атическата трагедия в нормите на Аристотел, „Наука и изкуство”, 1949, с. 5
15. По-нататък той разшири изследванията си върху „Поетиката”, като тези занимания трябва да са продължили активно поне до 1982-ра, когато е публикувана втората му книга относно катарсиса
16. От друга страна, дори солиден професор като него с определена известност и признание, както на Запад, така и в Съветския съюз, трудно би могъл да предложи за издаване обзорен труд или учебно помагало, където марксисткия подход просто да се игнорира. Ако пък ще има марксистки подход, каква е ползата просто да се повторят твърденията в съветските учебници?
17. Метафизика , 987а 29-32
18. Поради това е естествено един добър съвременен историк да е способен да мисли и забелязва факти, отношения и закономерности, които остават скрити за античния му предшественик. Този процес не се движи с еднаква скорост през историята – има периоди на ускоряване, каквито са класиката и особено елинизмът; има и такива на забавяне – късната античност и още повече средновековието.
19. Но и двата типа могат да бъдат жизнеспособни, стига консервативното (затворено) реагиране, опряно на своите принципи, да не се отказва да придава смисъл на нови факти и да възприема нови изразни средства; и, обратно, насоченото към изменение (отворено) реагиране да намира, макар и временни, но все пак относително стабилни форми за осмисляне на прииждащите новости.
20. Тук се мисли по-скоро за поетичния и прозаичен принцип, отколкото за мерена или немерена реч: защото и нестихотворния текст може да изпълнява празнична задача и обратно.
21. Впрочем това се отнася до всякакви словесни изяви, не само до художествените текстове.

„Ялдаваот“ на архим. Павел Стефанов. 2008

І. За книгата

1.
Като имаме предвид литературата на български език, която е свързана с гностицизма, и особено с древния гностицизъм, трудът на архимандрит Стефанов е основополагащ. За пръв път на нашия език се прави подробен и системен преглед на изворите за гностицизма, както и на изследванията, направени откакто има модерно и академично – което значи неполемично спрямо самите гностици – проучване на явлението. Въз основа на запознатостта си с изворите – както критиките на отците и учителите на Църквата, така и на самите произведения, доколкото са оцелели, доц. Стефанов представя историята на гностицизма като движение, съвременно на християнството – и го прави по начина, по който тази история е представяна и друг път в изследвания на други езици през последните сто години. Така че ние имаме пред себе си едно – с оглед на структурата и обосновката си – стандартно цялостно академично представяне на гностицизма.

2.
Бих добавил няколко думи за конкретните ползи, които ние, като участници и академичния, културен и образователен живот, който се води на български език, ще имаме от книгата. Благодарение на труда на Павел Стефанов ние имаме вече утвърдена транскрипция на имената на най-влиятелните гностически автори, превод на заглавията на най-важните им произведения (и оцелели, и загубени), яснота относно това, кои точно са най-влиятелните модерни проучвания по темата и една несъмнено много изчерпателна библиография.

3.
Ето и нещо за по-общите достойнства на книгата.
Първо, тя не е само преглед на гностицизма като историческо – религиозно или квази-религиозно – явление, съперничещо на християнството. Тя е съдържа убеждението, че античният гностицизъм е историческа проява на едно общо човешко умонастроение (гносис), което е може би непреходно – в смисъл, че съпътства цялата известна на нас човешка история.
Това е причината, поради която архимандрит Стефанов не се ограничава с наблюдения върху античния гностицизъм и неговия разцвет през ІІ-ІІІ в. Той обръща внимание, че догматическите спорове в рамките на самата Църква, заради които се свикват вселенските събори, са по същество борба между истинското християнство, както то е определено чрез съборите, и някои движения вътре в Църквата, които имат за основа гностическо умонастроение. Освен това, в книгата става дума не само за възгледи, относно които в началото не е било лесно да се вземе решение дали са еретически – да кажем монофизитството и монотелитството – но и за веднага отделили се от Църквата по-късни ереси като богомилството и за оригинални движения като манихейството, които също, поне от християнска гледна точка, стъпват върху идеята за гносиса. (А гносис, както се разбира от много места в текста на Павел Стефанов, е такова укрито или известено знание, което би трябвало само да води душата – умишлено казвам душата, а не човека – към спасение, или това, което някои смятат за спасение). Ето защо множество критики или просто отграничения от християнството на тази основа са споменати от автора като гностически явления.
Второ, макар книгата да е преди всичко академичен труд, тя се отличава от множеството подобни произведения с наличието на ясна гледна точка. Архимандрит Стефанов, колкото и да е критичен към свидетелствата на някои свои предшественици-клирици, и да посочва, че вероятно не всичко, което Църквата съхранява като предание, е буквална историческа истина, все пак проучва гностицизма от християнска и православна гледна точка. Така че книгата му не е просто съобщение за това, че “ние знаем за толкова и такива книги, имена и термини”, а е активна позиция спрямо изследваното явление – той многократно, макар и не винаги изрично, указва, че гностицизмът е едно духовно заблуждение.

ІІ. За гносиса и гностицизма

1. Особена антропология – човекът не е единство (уникално тяло и уникална душа, обединени в една – също уникална личност) – а душа, напълно подобна на много други души, която е въведена и заключена в някакво случайно тяло.

Още тук се вижда това, за което и архим. Стефанов, и всички изследователи говорят с право – че гностицизмът е дуализъм. Съществуват две начала – не само във вселената, но и в човека – които са непримирими и не образуват единство. Ето защо гностиците не разбират как може Христос да е богочовек. Тъй като божествената природа е безсмъртна, а ако човешката, разсъждават те, е различна от нея, то е поради смъртността й, и по-точно, поради смъртността на тялото. Но как смъртно и безсмъртно могат да се съберат в едно Лице? Ако Христос изобщо има Лице, то, според тях, би трябвало да е Божието Му лице и нищо друго. Но този христологичен проблем, който те не могат да решат по християнски, е неизбежен, защото произтича от тяхната антропология. Защото, както ми се струва, гностиците не само нямат идея за богочовек, но нямат идея дори и за човек – човек не само в християнски, но и в елински смисъл. Те не мислят човека като единство, а виждат в него душа, попаднала в тяло. Обединението душа-тяло не е реално единство, както затворникът не образува реално единство със своята килия или със своите вериги. Поради това при гностическото спасение се спасява само душата, но не “целият човек”. Тази душа е безлична – напълно еднаква с останалите “затворени души”. От това може да се разбере защо в гностическата литература не се забелязва интерес към историческите събития – събитията на този свят – тъй като “хората”, като преходни и случайни съчетания от душа и тяло, нямат реалност, в смисъла, в който те са реални от християнска, а и от езическа гледна точка. Така се обяснява и защо гностикът толкова охотно приема идеята за превъплъщението. Една душа, според него, естествено може да мине през много тела, защото той не вижда необходимост, която да я свързва точно с това тяло. Онова, което минава през материалните – и преходни – тела, е устойчиво – то обаче не е “личност” а нещо като “душевен атом”. То получава много имена, но няма свое “собствено име”. Нищо чудно, че при гностиците няма светци, към които да се обръщат с името им, което са носили през земния им живот. То обаче (“минаващото през телата”) е по природа равно на божеството и е част от светлината. При такава вяра става ясно защо гностикът намира смирението за напразно.
Липсата на интерес към тялото – като проява на отрицателното начало в дуализма – обяснява защо гностиците не вярват нито в страданията на Христос на кръста, нито в Неговото възкресение. Защото и страданията, и възкресението на Христос се отнасят и до телесната Му природа. Но за гностика възкресението на тялото изглежда излишно – нали точно от тялото той се опитва да се спаси. Защото тогава тялото – което е източник на нещастията ни – трябва да възкръсва? И какъв смисъл имат телесните страдания, при положение, че тялото е външно за същността? Те са само неприятен инцидент, който засяга хората поради изпадналото им положение, но на който един Бог не би трябвало да се подлага. Ето защо не са ни известни и гностически мъченици, на което Павел Стефанов обръща внимание.
И както душата не се свързва по необходимост с тяло, така и мъжът или жената не се свързват по необходимост със съпруг – няма никакво съмнение, че гностиците са или враждебно настроени или поне безразлични към семейството.
Също – ако Христос не е живял като съвършен човек, а и бил просто Бог със съвършено знание, тогава Той не би могъл да бъде и пример за нас – защото ние, доколкото също сме богове, благодарение на съвършеното си знание, бихме били напълно равни на Него още при земния си живот и поради това бихме могли да живеем както намерим за добре – а не да се придържаме към Неговия пример заради съвършенството му.

2. Гностикът отбягва системно проблема за Страшния съд

Тези души или се спасяват, благодарение на придобитото знание, или се задържат, поради незнанието си, в материалния свят. Обикновено задържането им се представя като превъплъщение. Но и спасението, и задържането не са резултат от решение на върховен Съдия, който взима предвид техните заслуги и провинения. Това донякъде обяснява аморализма на някои секти и отделни гностици – кой би могъл да съди дали те живеят правилно, или не? Спасилият се се спасява или по стечение на обстоятелствата (защото е попаднал на мъдри, усвоил е тайна, възприел е знание), или поради собствената си изключителна природа (родил се е мъдър – знаещ, съвършен). И в двата случая няма идея за вина (грях) и поради това за отговорност. (Щом няма грях, тогава за какво ще служи и смирението?). Но дори душата да се спасява благодарение на някакъв правилен начин на живот (въздържание, изпълнение на ритуали) пак не става дума за това, че последното решение е в ръцете на Бога; и че той може да откаже спасение дори и на онзи, който на пръв поглед е изпълнил всички изисквания, но да го даде на друг, който изглежда крайно грешен и невеж – тъй като Бог вижда в дълбината на човешкото сърце и няма човек без грях.
Поради това християнинът, както и да е живял, се чувства несигурен относно съдбата си след смъртта. Гностикът обаче, тъй като не обръща внимание на последната дума на Бога, а смята, че спасението е резултат на овладяно знание, извършени действия, дарби и т.н. се чувства сигурен, и това се проявява в усещането му за превъзходство и за собствената му “елитност” – нещо, което християнството осъжда най-строго, както се вижда, примерно, от притчата за фарисея и митаря.

Идеята за “апокатастазата”, сиреч, за спасяването на всички души след определен, макар и дълъг период, е наистина, както забелязва архим. Стефанов, гностическа. Защото това е по същество заобикаляне на Съда. Тъй като ако една присъда не е окончателна, тя е само възпитателна мярка. Но християнинът смята, че възпитанието му трае само през земния живот (“След този живот вече няма време за добри дела“ – Св. Василий Велики, „Нравствени правила“, 1). По същество няма разлика между страданията “преди апокатастазата” и “наказанията” които се изтърпяват при превъплъщенията, когато душата отива в други тела според предишните си заслуги или простъпки. Тъй като и в двата случая не се предполага вечно страдание.
Невярата в Съда има връзка с прословутата “толерантност” на гностиците. Те не полемизират относно своето учение – просто го предлагат. Ако някой техен съмишленик се отдели от тях и създаде своя система, не спорят с него. Те рядко влизат в диалог с християнските автори, които енергично ги опровергават. Причината може би е следната. Всяко присъда се издава въз основа на събрани факти и на някаква идея за справедливост, законност и нарушение на тези законност. На всичко това трябва да се приписва истинност. Но гностикът не е заинтересуван толкова от истината за делата в човешкия свят, колкото от собствените си представи за отвъдното. Наред с това той вярва, че възприетото или изобретено знание ще го доведе до освобождение от тялото. Но той е способен да допусне, че и друго представяне на отвъдното, а и други действия могат да осигурят спасение. И ако има много начини за спасение и всички те са ефективни, за какво да се спори с другите школи? И освен това въз основа на какво ще съди Съдията? Всеки има своето право да говори и да действа по своя начин.

3. Гностикът няма идея за благодат и Божия милост

Много поучителна е историята за Симон Влъхва, както е разказана в “Деяния на апостолите”, гл. 8. Симон, чието чудотворство е засенчено от чудесата на апостол Филип, не влиза в конфликт с него, а вместо това се опитва да се приобщи – кръщава се, така че на пръв поглед той е станал християнин (ὁ δὲ Σίμων καὶ αὐτὸς ἐπίστευσε – 8:13).
Но Симон е озадачен, след като вижда, че дори след кръщението не е придобил дарбите на апостолите – той не може да предава Светия Дух, както правят Петър и Йоан чрез възлагане на ръце (8:17). Тогава той им предлага пари, за да му предадат чудотворните си способности, за което сурово е упрекнат от апостол Петър.
Оказва се, че Симон, като гностик, не разбира, че не всичко може да се придобие с човешки усилия. Той смята, че всяка способност е или по природа, или се придобива с определени действия (ритуали, специални техники, труд). И тъй като не допуска (и с основание), че апостолите имат различна природа от неговата, стига до извода, че те не са му дали всичко, с което разполагат, и им предлага, бидейки почтен човек, да си го купи.

***

Текстът е четен на премиерата на „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия“ от архимандрит Павел Стефанов (29 октомври 2008, София, Столична библиотека).