За мъжа и жената

Когато мъжът е още дете, неговият ум спи. Нужна е грижа, за да бъде пробуден, израсне и да достигне до „пълната възраст на Христовото съвършенство“.
Волята му обаче, с която ще обикне Бога и с която ще изпълнява Божиите заповеди вече е будна и расте. Тя лесно бива измамвана.
… за да не тържествуват над мене ония, които враждуват неправедно против мене, и да си не смигват с очи ония, които ме мразят без вина; защото не за мир говорят те, а против мирните на земята кроят лукави заговори; разтварят уста против мене; говорят: „добре! добре! окото ни видя“ /Пс. 34:19-21/.
…
/Еф. 4:11-14/

И за да не бъде измамвана, умът, също като тялото, трябва да бъде хранен. Това значи да бъде просвещаван, така че след време сам да поеме грижа за волята и за цялата душа.
…
/1 Петър, 2:2-3/.
А човекът, който трябва да се грижи за ума му, не е друг, а неговият баща.
…
/Евр. 12:7,9/

Мъжът, когато израсне, дори да не е просветен, усеща, че не е създаден, за да се покорява на човек – и поради това няма защо да се старае да се харесва на човек. Когато умът му не е отгледан добре, то и волята му лесно се съблазнява. Тогава дяволът използва незнанието му и го хвърля в агресивност към ближните или го изпраща в мрачна самота, алкохолизъм и всякакви безцелни самонаказания за да стигне до самоунищожение. Но той продължава да усеща, че не е създаден да се подчинява на човек, а само на Бог. Поради това мъжът по природа мрази преструвката – защото тя идва от лицемерието. От лицемерието идва желанието да се харесаш на човек /да се харесаш и да извлечеш изгода заради мамона, не да го обичаш като ближен според заповедта/.
Жената обаче е сътворена от плътта на мъжа, за да му бъде помощник /Битие, 2:18/ . Ако тя е просветена или Бог се е смилил над немощта й, тя намира мъж, ражда деца и му се покорява. Ако не, сърцето й се втвърдява и тя не обиква никой мъж като господар, но се старае да се хареса на мнозина. Такава жена вече е блудница в сърцето си. И пак, според природата си, чувства, че създадена да се подчинява – затова иска да се харесва на човеци. Още от малко момиче тя се бои, че няма да бъде харесана, одобрена. Затова се преструва – така се проявява любовта й към света и страха й от света /1 Иоан, 2:15-17/. Защото липсата на просвещение, непорасналият й ум я правят податлива на измамата, че тя трябва да се хареса на на света, а това значи хората изобщо. А истината е, че тя трябва да се покорява и така да угоди на единствения си мъж, създаден по образ Божи.
…
/1 Петър, 3:1-6/.

***

Тъй казва Господ: проклет оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора, и чисто сърце страни от Господа. Той ще бъде като мирика в пустиня и не ще види, кога дойде доброто, и ще се засели в горещи пустинни места, в земя безплодна и необитаема.
Благословен оня човек, който се надява на Господа, и комуто надеждата е Господ. Защото той ще бъде като дърво, посадено при води и което пуска корените си край потока; не знае то, кога настава пек; листата му са зелени, и във време на суша то се не бои и не престава да дава плод.
Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае?
Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му.
(Йеремия, 17:5-10)

***

При отглеждането на децата жената се ориентира по-лесно, защото се грижи за тях по инстинкт. Тя е създадена, за да ражда и кърми, и след това остава грижата за храненето и изобщо за тялото на детето. Мъжът обаче трябва да се грижи за душата им. Но грижа за душата означава преди всичко просвещение на ума – детето трябва да научи за Създателя си и за заповедите Му.
Ако бащата сам не знае тези неща, той няма да знае и как да се погрижи за душата на детето си. Тогава той няма да се заеме с възпитание, а ще реши, че неговата грижа е да печели – а това също е грижа за тялото. И заемането на обществена позиция не е грижа за душата, а по-скоро за тялото, защото целта му е ако не идолопоклонство (лицемерен живот), то в най-добрия случай пак осигуряване на прехраната. Така той прави същото, което и майката, и оттам идват конфликтите между тях, защото ако двама души правят едно и също, те се превръщат в конкуренти. И Аристотел е казал – не може да се направи общество от еднакви (Политика, І, …). Така започва състезание кой от двамата е по-добра майка – и жената побеждава.
На мъжа му е трудно, защото грижата за душата не е по природа. Тя идва от знанието за Бога, а човекът трябва да познае и заобича Бога чрез ума и волята си, като се въздържа от телесни удоволствия, които го превръщат в животно. Но да се въздържаш от телесни удоволствия, за да освободиш разума си е нещо, което не е дадено по природа – то е свръхестествено (Не само от хляб ще живее човек, но и от всяко слово, което излиза от Божиите уста - Матей, 4…). Любовта към Бог е безстрастна, любовта към ближния, заповядана от Бог, също е безстрастна, а безстрастието не е по природа (природата след грехопадението), а е противоположно на природата.

***

Жената не губи нищо, ако няма обмислени политически убеждения. Достатъчно й е да разбира кое противоречи на Неговите заповеди и да следва мъжа си, ако той не греши. Ако неговите политически убеждения свидетелстват за неподчинение на Словото (1 Петър, 3…), тя трябва с кротост да се старае да го върне обратно в пътя на истината (Яков, 5…). Като подчинена на мъжа си жената няма защо да се стреми към представително обществено положение – той като той я представлява в обществото. Ако той не заема положение, в което да бъде забелязван от мнозина, тя нищо не губи. И Авраам е бил чужденец в ханаанската земя, но Сарра го е наричала господар (1 Петър, 3…).
Мъжът обаче, ако не е монах и живее в света, може да изразява мнение за обществения живот – така той ще представлява семейството си, а може би и други, които му възлагат да ги представя. Апостол Петър съветва братята просто да се подчиняват на установения порядък (1 Петър, 2…). Но там той казва: Братя, моля ви, като преселници и чужденци… Значи тези, на които пише той, в повечето случаи не са пълноправни.
Християнинът, ако е нужно да изразява мнение за управлението, би трябвало най-напред да подкрепя Църквата, и то не някоя еретическа, а православната – защото тя е основана от Бог и е място за спасение; и да се моли за царя или за правителството на републиката, защото те пазят държавата му, а тя пази Църквата. Ако управлението е престъпно (лицемерно, еретическо или безбожно), той първо трябва да се моли за вразумяването им (Пс. 13…), а после и за наказанието им.

***

Жената не е създадена, за да представлява мъже, и поради това, заеме ли се с политически дела, тя се обърква. И понеже усеща, че е естествено да бъде зависима и друг да я управлява, тя започва да недоволства и да казва, че някой не управлява добре сега, или че доскоро не е управлявал добре. Така тя се оправдава, задето се е заела с нещо, което не умее и прикрива неумението си, като приписва своите сегашни и очаквани (от самата нея) неуспехи на чужди дела. Вместо да управлява, тя упреква мъжете, противопоставя ги и се присъединява ту към един, ту към друг – както би правила, ако беше блудница.
Покрай недоволството й, че „някой“ не е управлявал добре, тя решава, че са нужни промени и говори за реформи. Промените означават движение и тя се надява, че в движението ще успява да се присъединява към подходящите мъже в подходящия момент и така ще скрива неспособността си в тези дела.
Ако някой мъж действа така, той справедливо би бил упрекнат, че е женоподобен.
И защо да се заема с нещо, което не е за нея?

***

Тя си казва „занимавам се с политика“, но в действителност се занимава с мъже. Желанието й за „реформи“ или дори за революции идва от желанието да участва в някакво обществено движение, където мъжете могат да бъдат наблюдавани отблизо и дори да я забележат – и това под предлог, че се прави нещо полезно за хората изобщо. Вярно е, че някои мъже са й несимпатични, но пък това прави събитията още по-интересни, защото те влизат в битки със симпатичните, и това е вълнуващо. Така става и с участието й във фондации, благотворителни дружества, литературни, културни и академични общества и прочее.
А самото желание за движение е страх от скуката – светска форма на унинието. Скуката, като всяко униние, е празнота поради липса на духовен живот (живот с вяра, надежда и любов). Тя е наказание на онези, които обръщат гръб на Бога. „Наказание“ пък на славянски значи „поправяне“ – то е изпратено за възпитание, а не за зло.

Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си? (Матей, 16:26)

***
***

Матриархат и хомосексуализъм

Изглежда, че те не си противоречат, а напротив – взаимодействат. Противникът е един – семейството. Струва си да се обърне внимание, че грехопадението не би се случило без кризата в Първото семейство – където мъжът извършва грях, подведен от жена си; той първо е загубил контрол над нея, а после й се е подчинил.

Принципът на матриархата е предаването на власт от майка на дъщеря. Дъщерята бива възпитавана да не се обвързва с „един мъж“: затова авантюрите преди и по време на брака се толерират. Ако дъщерята все пак се омъжи, майката започва борба срещу мъжа й. Целта е той да бъде представен като „външен“ за семейството, където, по същество, родителската двойка се състои от майката и дъщерята. Децата са техни, а не на мъжа. Бракът може да се поддържа дълго, стига съюзът майка-дъщеря да работи, а мъжът да е притиснат в ъгъла (изпълнител на задачи „заради децата“; набеждаван като виновник за неуредиците; осмиван; заплашван с развод).
Ако в това семейство се родят момчета, възпитанието им е насочено срещу семейството по принцип. Те също биват насърчавани да сменят „партньорките“; от тях се очаква и да споделят приключенията си (но не с баща си). Ако се оженят, ще е добре да изневеряват на жените си (и пак да го споделят с майка си). Става така, че майката се оказва глава на семейството на сина си (каквато би била и ако имаше дъщеря). Децата, израснали в разбитото и перверзно управлявано семейство, състоящо се от неясно какъв брой членове, забелязват силата на баба си и стигат до извода, че семейството, ако изобщо си струва да бъде създавано, се основава на потисничество. Каква ще е политиката на момичето, е ясно; но момчето, ако стане тираничен баща, ще се провали, защото ще принуди жена си да влезе в съюз с децата срещу него и така ще се окаже в изолация. Оттук нататък се повтаря вече разказаното.

Хомосексуалната идеология (на мъжете хомосексуалисти) не влиза в противоречие със стратегията на матриархалната жена. Семейството като съжителство на мъж и жена не се отхвърля (приема се, че то е едно от възможните съжителства „по двойки“). Агресия спрямо жената в семейството не се препоръчва; все едно е дали връзката ще бъде разнообразявана с изневери или не. Същественото е да няма интерес към брака като патриархален съюз на мъжа и жената пред Бог. Хомосексуалистът не е длъжен да се въздържа от сношения с жени; но неговият интерес, от Платон насам, е насочен към „душата“, която е „по същност“ безполова (или дори двуполова). Тези настроени за „любов изобщо“ души се събират в едно общество като отделени от останалите, и особено от онези, които гледат на брачния съюз като на нещо свещено. Те образуват олигархия на „избрани“, откъдето, дори да няма буквален телесен разврат, винаги се дават сигнали, че би могло да има „нещо“.
Хомосексуалният олигарх вижда съюзник в матриархалната жена, поради това, че тя, също като него, е смъртен противник на брака.

***

„Бэбиситтер в Италии всё более и более становится мужской профессией. С одной стороны это реально отражает изменения в обществе и экономике, когда женщины в силу ряда своих качеств оказываются более приемлемыми, более вписываемыми в современную социальную систему; с другой стороны – это окончательный удар по остаткам европейского патриархата. Но что же идет ему на смену? Ведь и матриархат в современном тоталитарном мире не может утвердиться, потому что он также подразумевает неравенство. Конкретный пример – судьба детей разведенных родителей в бельгийских семьях. Раньше было так: ребенка отдавали одному родителю, преимущественно матери. Теперь же дети не присуждаются ни одному из родителей -половину времени ребенок проводит у одного родителя, половину у другого. За этим строго следят соответствующие социальные службы. Судьба детей печальна, они лишаются своих друзей и становятся „бомжами“. Так что на смену матриархальной семьи, вытеснившей в свое время семью патриархальную, теперь Европа всё более тянется к тому, чтобы не иметь семьи никакой“, – считает диакон Владимир Василик.
„Эта языковая реформа показывает только одно, что все эти „еврофюреры“ не хотят видеть никакой семьи. Для семьи нужен лидер, в идеале это должен быть мужчина – кормилец, защитник, добытчик и настоящий отец. Супруга должна быть „диаконом“ при „священнике“ – муже. Понятно, что реальная жизнь далека от идеала, учитывая огромное количество пьяных и беспомощных отцов, вынуждающих женщин брать ответственность на себя. И хотя этот вариант плох, но в экстремальной ситуации – он является хоть каким-то выходом из положения. А сейчас в Евросоюзе навязывается представление о „семье“ без лидера, без вождя, без старшего. Это идеал бессемейности, идеал „духовного бомжевания“. Существуют известные силы, которые пользуясь концептами политкорректности, равенства и всего прочего хотят всех европейцев превратить в начале в „бомжей“, в баранов без родства, а потом в роботов, в манипулируемый материал. Именно это я вижу за этим ходом“, – сказал отец Владимир.
По мнению православного ученого, отстаивание традиционных христианских взглядов на мир сегодня в Европе уже просто опасно: „Все бы мы в Европе уже бы в тюрьме сидели, потому что всякие попытки прямо и ясно говорить о христианской нравственности, говорить о грехе – это, в лучшем случае, моветон, в худшем – проявление агрессивности. Негодование по поводу поведения тех или иных нацменьшинств уже рассматривается как расизм и карается вплоть до тюремного заключения. Здоровые традиционные взгляды осмысляются там не иначе как „радикальный фундаментализм“ с соответствующими уголовными последствиями. Поэтому будем бдительны, ведь те же самые концепты и образцы, несмотря на радикальную культурную и ментальную разницу, пытаются навязать и нам со всеми этими мерзостями: ювенальной юстицией, политкорректностью, правами сексменьшинств, и прочими „прелестями“. Нам надо благодарить Бога, что мы живем в свободной стране. Несмотря на кажущийся авторитаризм путинского режима, несмотря на множество безобразий, которые у нас в стране делаются, нормальным православным людям в России дышится в сто раз легче. То, о чем мы рассуждаем на страницах „Русской линии“, об этом на Западе боятся говорить даже на кухнях“, – заключил диакон Владимир Василик.
Диакон Владимир Василик: „Нам надо благодарить Бога, что мы живем в свободной стране“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=181890

Християните във Великобритания, които редовно ходят на църква, заявиха по време на социологическо проучване, че все по-често са подлагани на дискриминация заради религиозните си убеждения, пише „Дейли Телеграф“. Според изследването на института „ComRes“ над половината от 512-те участника са признали, че са били подлагани на религиозно преследване под една или друга форма. 44 % от тях са заявили, че са обект на редовни подигравки от страна на познати, съседи и колеги. Всеки пети от участниците в изследването е заявил, че християнското му вероизповедание е причина за търкания на работното място. 10 % са отбелязали, че изпитват трудности в семейството. Пет процента са разказали, че заради вярата си не са получили повишение, а също толкова, че са били порицавани от работодателите си. По-голямата част от британските християни, продължава изданието, смята, че в страната има атмосфера на откровена нетърпимост към християнството, за което в редица случаи способства държавната политика. Британската хуманитарна асоциация, надзорен орган за равенство при правителството, се обърна към работодателите с някои препоръки. Една от тях гласи – поведението на граждани, пропагандиращи християнството на работното място, попада под графата агресия, и трябва да се наказва, включително и с уволнение. Изданието дава за пример случай с медицинска сестра в графство Съмърсет. Тя просто предложила, да се помоли за един от болните. Вследствие на това, християнката била отстранена от длъжност.
„Християните във Великобритания са подложени на дискриминация“

http://www.dveri.bg/content/view/9091/33/

У православного читателя, конечно, вызовет крайнее изумление то обстоятельство, что человек, открыто отрицающий телесное Воскресение Спасителя, продолжает считаться христианским Епископом. Такое странное положение дел связано с историей Англиканской церкви — которая со времени своего возникновения в XVI веке должна была объединять под властью Короны протестантов довольно разных толков, и, при требовании лояльности королевской власти, допускала определенные богословские разномыслия. Со временем это склонность мириться с разномыслиями выродилась в готовность терпеть в качестве Епископов откровенных еретиков или попросту неверующих. Однако процесс неизбежно дошел до такой стадии, когда те англикане, которые еще сохраняют веру во Христа, должны были, наконец, возмутиться. Водоразделом послужило отношение к рукоположению демонстративных гомосексулистов; многие сочли, что это, пожалуй, слишком.
Очень известный англиканский богослов и библеист, Епископ Том Райт высказался резко против этой инициативы, изложив аргументы, достаточно очевидные для любого христианина. Он напомнил, что для христиан — и не только для христиан, а для всех последователей араамических религий, сексуальные отношения находятся на своем месте только в рамках брака между мужчиной и женщиной. Языческий мир — не только сегодня, но и всегда — находил такое ограничение странным и непонятным, но это не какое-то произвольное установление — брак отражает глубочайшую реальность завета Бога со Своим творением. Епископ также подчеркнул, что бессмысленно говорить о «справедливости», которая, якобы, требует рукоположения гомосексуалистов — справедливость, как бы мы ее ни понимали, не может означать «права следовать любому и каждому сексуальному желанию». Библейское осуждение извращений не сводится, как это иногда предполагают, к «нескольким высказываниям Апостола Павла»: и все учение Писания, и многие слова Господа Иисуса для его слушателей не могли означать ничего другого, как ясного осуждения любой сексуальной активности вне моногамного брака между мужчиной и женщиной. Том Райт также отверг современную тенденцию рассматривать гомосексуальность как некую идентичность, подобную, например, расовой — одну из центральных идей гей-аффирмативной пропаганды, которая рассматривает гомосексуалистов как меньшинство, подобное расовому. «Мы все — пишет он — имеем те или иные глубоко укорененные желания, вопрос в том, что мы собираемся с ними делать. Традиционная англиканская молитва говорит: «научи нас любить Твои заповеди и стремиться к Твоим обетованиям». Именно так нам всем и следует себя вести». Другой консервативный англиканский Епископ — Майкл Назир-Али, обратился к гомосексуалистам с призывом «изменить свою жизнь и покаяться» и подчеркнул, что «Церковь не должна следовать за мирской культурой». Он отметил, что либеральные богословы настолько удалились от традиционного Христианства, что уже исповедуют совершенно другую веру, несовместимую с учением Священного Писания.
Эти совершенно очевидные слова — а что еще мы могли бы ожидать услышать от Епископа, относящегося к своим обязанностям сколько-нибудь серьезно — вызвали бурю негодования; взгляды Епископа Майкла объявили «интолерантными», «отсталыми» и «неприемлемыми в современном обществе».
По мнению большинства религиозных обозревателей, раскол в англиканстве уже совершился, и дело только за тем, какие организационные формы он примет. Хотя для верующих людей слово «раскол» звучит страшно, в данном случае его следует признать неизбежностью — верующие люди должны отделиться от неверующих, те, кто признает авторитет Священного Писания — от тех, кто готов пренебречь им, чтобы понравиться миру сему. Впрочем, как показывает опыт, понравиться миру все равно не получается — либеральные церкви стремительно пустеют. Люди, которые требуют от Церкви большей открытости, толерантности и приспособления к современным идеологическим поветриям, вовсе не собираются присоединяться к ней в случае, если она выполнит все их требования. Церковь не нужна им ни в каком виде; все что им нужно — это чтобы голос Церкви, свидетельствующий о грехе, о правде и о суде, умолк.
http://www.rusk.ru/st.php?idar=156432
Сергей Худиев. „Англиканский Раскол“

Рассуждая о щедрых дарованиях, которыми Бог наделил женское сердце, отец Димитрий также обращает внимание и на то, что враг рода человеческого посеял в этом же сердце другие семена, предав ложное направление тем средствам, какие даны были женщине от Бога для выполнения своего призвания. „Под его таинственным и страшным влиянием все приняло превратный вид: деятельность сделалась суетливостью, наблюдательность перешла в пустое любопытство, острота ума обратилась в лукавство, проницательность – в дерзость, быстрота взгляда – в ветреность, нежность – в кокетство, вкус – в изысканность, подвижность впечатлений – в каприз, способность проникать в сердце сделалась интригой, влияние – деспотизмом, нежность природы – раздражительностью, потребность быть полезною – жаждою нравиться. И два главные стремления, указанные нами в женщине – скромность и любовь – получили превратное направление“, – пишет пастырь.
„И вот она не сомневается уже ни в своих познаниях, ни в своих силах, не терпит противоречий, не желает даже понять их и, нечувствительно для самой себя, переходит на путь гордости, – пишет протоиерей Димитрий. – Далее: в силу потребности любить и жертвовать собою, при ложном направлении всех наклонностей, женщина хлопочет о самой себе до самозабвения, делается ревнивою и завистливою. Так сердце женщины, одно из богатейших сокровищ земных, перестав быть сокровищем Божиим, становится сокровищем врага рода человеческого“.
„Назначение женщины – быть для мужчины помощницей ему. А первая помощь, какой вправе ожидать мужчина от женщины, это помощь духовная. Женщина должна не только даровать мужчине утешение в жизни настоящей, но и помогать ему в достижении жизни вечной. Не одна истинная, полная любовь требует этого, а любовь, предпочитающая вечное временному“, – заключает протоиерей Димитрий Соколов.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185068
Протоиерей Димитрий Соколов. „Сердце женщины, живущей без Бога, становится сокровищем сатаны“

„Но Буковский не сказал главного, – продолжил свой комментарий отец Владимир, – он не признал того, что наш социалистический мир был все-таки миром консервативным и, в значительной своей степени, стоявшим на христианских нравственных позициях. Это было „христианством без Христа“. Но мир этот рухнул, и ему на смену пришло либеральное язычество в чистейшем виде. И вовсе не случайна идущая реабилитация гомосексуализма в его наихудших языческих эллинистических традициях, неслучайна система лживых эвфемизмов, к которым прибегают на Западе (когда, к примеру, заменяют слово „гомосексуалист“ термином „представитель нетрадиционной сексуальной ориентации“).
http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185305
Диакон Владимир Василик: „Милости просим Владимира Буковского к нам в Россию!“

Как сообщают из Польши, польский суд обязал Марека Ганцарчика, главного редактора крупнейшего в стране католического еженедельника „Gosc Niedzielny“, опубликовать извинения и выплатить штраф в размере $11 тыс. за сравнение абортов с Холокостом.
В одном из номеров своей газеты в октябре 2007 года священник осудил решение Европейского суда по правам человека, согласно которому правительство Польши должно было выплатить 25 тыс. евро одной женщине в качестве компенсации за „нежелательные роды“ дочери. Женщина в 2000 году хотела сделать аборт, но врачи отказали ей в этом.
Еще недавно эта картина казалась бы совершенно сюрреалистической – мать, которая требует компенсации за то, что ее дочь осталась жива, и более того, ей эту компенсацию присуждают. Сейчас девочке должно быть девять лет, у нее есть имя, она разговаривает, ходит в школу – и европейский суд по правам человека постановляет, что этого человека быть на свете не должно было, что сама жизнь этой девочки есть правонарушение и ущемление прав человека.
В любом обществе совершаются преступления, везде находятся люди с глубоко подавленным или извращенным нравственным чувством – но одно дело личные грехи и преступления, другое – нравы, принимаемые обществом в целом. Не какие-то преступники или сумасшедшие, а один из самых уважаемых органов объединенной Европы говорит девятилетнему ребенку – „тебе не должно было жить на свете, ты не должна была увидеть солнца“. Каким образом получилось так, что „суд по правам человека“ громогласно и всенародно отрицает такое фундаментальное право человека, как право на жизнь? Впрочем, нас, в России, это не должно особенно удивлять – мы помним опустошительную гражданскую войну, развязанную под лозунгом „Мир – народам!“, истребление крестьянства после провозглашения лозунга „Землю – крестьянам!“ и установление свирепейшей партийной диктатуры под лозунгом „Вся власть советам!“. Лозунги и всякие возвышенные речи могут иметь мало отношения к реальной политике.
http://www.rusk.ru/st.php?idar=325422
Сергей Худиев. „Ледяное дыхание прогресса“

Дяволът не ни казва: хайде да бъдем стиснати, да забогатеем на всяка цена, да бъдем егоисти и използвачи. Той е интелигентен, не говори така.

Кое е реално в този живот? – казва той. Бог? Това са остарели неща, измислици за баби, учените отдавна знаят, ето, и Маркс е казал, пък и Дарвин. Първобитният човек в своя страх от природата и опитвайки се да си обясни защо гърми… И после жадните за власт върхушки използват невежеството на масите, особено през средновековието. И после, ето има всякакви религии, значи никой нищо не знае със сигурност за тези работи, но хората си вярват, то и било полезно, нещо като йога или дзен-медитация, и даже има лекари, които твърдят, че ако си религиозен, боледуваш по-малко. А някои казват, че на Земята слезли извънземни и хората ги обожествили. А колко е сериозно всичко това?

И така, кое е реално в този живот? Това, което не се вижда, то ли е реално? Защо да сме наивни и всеки да ни лъже както иска? Не, това, което се вижда, то е реално. Има природа, раждат се хора, живеят и някои от тях живеят добре. Защо да не живеем добре? Не е ли това реалното? Да си здрав, да си независим, хората да те уважават, пък и да им бъдеш полезен. Защо и да не си известен? Ето това е реалното, а то е и добро, никой няма да оспори. Ако спори, не е сериозен, сам не си вярва и оригиналничи, но истината е, че не може, няма сили да успее и завижда, затова говори така.
А ето, ние не завиждаме и признаваме, че е добре човек да успее в този живот. Но как успяваш (за да живееш както трябва, пък и да си полезен – най-напред за близките си, които това и очакват от тебе)? Нужно е да се учи, също и да познаваш хора. И не може без пари все пак. Ако си беден, какво като си учил нещо? И как ще издържаш семейство, деца, как ще пътуваш, как ще помагаш на близки? Нали не искаш други да те издържат, а ти да мизерстваш и да слушаш подигравки и никоя жена да не иска да те погледне?
Затова трябва да се спечелят пари, трябва доходна работа, трябва и да си предприемчив, да рискуваш. Така трябва, а не да си страхлив и да чакаш от държавата и то малко. Ето, големите богаташи печелят, защото са предприемчиви и работят много. Това го казват по вестниците, а и книги са написани. Но като спечелиш, тогава и ще помагаш, ще даряваш на болни, ще бъдеш спонсор. И това е добре. Пък и да не можеш да помагаш на мнозина, поне ще помагаш на най-близки, на родители, на болни роднини и съседи. Също и на децата, дори когато пораснат. Нали ще имат и те деца, и ще се нуждаят? Защото всички имат нужда от пари и трябва да можеш да даваш. Човек трябва да е щедър. Но как ще си щедър без пари?

***

Понякога се случва човек да не се е стремял да спечели пари. Но ако е обърнал гръб на Господа, накрая ще му остане само вярата в парите. „Не можете да слугувате на Бога и на мамона“ (Матей, 6:24). И да се е опитвал да не е сребролюбив, ще стане сребролюбив. Защото човек се пита кое е истинско. Ако отрече Бога, тогава кое ще е истинско? Много неща, за които е чувал, са или далеч, или вече ги няма. Истинското е това наблизо. Но пък наблизо има много неприятности и на човек не му се мисли за тях. Роднините ли са истински? Да, но и от тях не можеш да чакаш само добро. А от кого да чакаш добро? И какво му остава на човек, когато поостарее и види, че остава сам? По-добре да си жив, разбира се. Но като си жив, какво да правиш? Като че ли е по-добре да си пийваш, отколкото да си все трезвен. А и да хапваш не е лошо, особено ако е вкусно и има кой да ти сготви. Но и това не може съвсем без пари. Парите все трябва да идват отнякъде. А с пари ще има и за пиене, и за ядене, а и с хора ще можеш да се видиш понякога, пък и роднините няма да те забравят. Парите дават живот. Не е добре да се говори така, но като се замислиш. Нали не трябва да се лъжем. Всъщност парите са това, от което човек се нуждае.

Малодушният не знае за какво живее.
Не се подчинява на Бога, защото е горд; но пък няма смелост да се опълчи срещу света.
И затова само търси кому да се хареса и все се пита дали го оценяват.

Човек е малодушен по два начина – като се въздига и като се самоунижава. И в двата случая си казва – няма да се променям (Ако не се промените и не станете като децата, няма да влезете в небесното царство – Матей, 18:3). Ако се въздига, не му трябва промяна, защото е решил, че надминава хората – а това е всичко, което иска. Ако се самоунижава, значи е решил, че е негоден веднъж завинаги (защото е роден така) и смята, че не може да направи нищо добро.

Така когато някой хули своя род, той прави и двете. На пръв поглед се въздига, защото изглежда, че като е узнал недостойнството на своите, ги е надминал – разграничава се от тях, знае нещо, което не знаят, признава истина, която те не признават. Но не се разкайва за грях. Мълчаливо отрича да е извършил нещо, за което е отговорен.
Но и веднага се самоунижава, защото, поставен до онези, от другия род, е нищожен. Но и в двата случая си казва, че е такъв, какъвто е, и няма да се променя. И така не изпълнява Господната заповед.

А великодушният се подчинява на Бога и се страхува от Бога – защото не е горд.
Но не се подчинява на хората, ако те, като езичници, го приканват към разпуснатост, похот, пиянство, срамни гощавки и пирове и нечестиво идолослужение (1 Петър, 4:3), или пък, като еретици, към това, да отрича, че Иисус Христос е дошъл в плът (1 Йоан 4:2-3, 2 Йоан, 7-11). Не им се подчинява, защото не е лицемер (човекоугодник).
Той се променя, за да стане жаден за чисто духовно мляко, за да порасне с него за спасение – 1 Петър 2:2.

Дяволът е онзи, който ни подшушва да се противим на Бога, като не се боим от Него и не се разкайваме за лошите си дела. Той ту ни уверява, че сме „над“ хората, ту че сме „под“ тях. И така постига две неща наведнъж – едно, да ни внуши да се съобразяваме само с хората, а не с Бога (което е човекоугодство), и при това не с всички, а само с онези, които изглеждат „важни“ (което е лицемерие); и, второ, че сме такива, каквито сме се родили, и че няма защо да се променим, а и не можем да се променим. Целта му е да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, и да се обърнат, и Аз да ги спася – Матей, 13:15.

Когато някой се гневи на ближните си, като се започне от гнева спрямо родителите, и после спрямо всички ближни (но не спрямо всички хора, защото той винаги ще си оставя хора, на които да угажда – иначе как ще е човекоугодник?), то е, защото мисли, че те го отделят от благата. А какви са тези блага? Кой може да ни отдели от Бога? Ако не ни е грижа за Бога, а смятаме, че заради ближните сме отделени от тях, значи това са други блага – идолските. А те са разпределени неравномерно по земята. Това са парите, властта, славата. На тях се покланя недоволният и заради тях се гневи на ближните си – затова, че го държат далеч от тях. Това са неговите египетски котли и ханаански божества.

Малодушният, когато смята, че надминава другите, си казва „имам много“. Но истината ви казвам, че богат мъчно ще влезе в небесното царство (Матей, 19:23).
Ако пък смята, че е по-долу от другите, си казва „нямам достатъчно“. Но който няма достатъчно, от него ще се отнеме и това, което има (Матей, 13:12).

***

Да, существует два вида гордости: одно – когда возносятся над людьми, а другое – ложно смиряются перед ними. Причем, в последнем случае гордость может быть даже острее и глубже, чем в открытом проявлении. Оба подхода сводятся к чистому фарисейству – я не такой, как все. Один думает, что он лучше всех, другой, что хуже, но при этом оба остаются гордыми. А вот мытарь смиренно говорил о себе, что грешник.
Закомплексованность – это грех. Такой человек не верит, что он говорит. Святому сказать – ты грешный, он обрадуется: „Благо мне, яко смирил мя еси, Господи“. Господь через других людей указал на его недостаток: теперь можно увидеть свои грехи. Вот попробуй искренне сказать, как святые. И чтоб дух не возмутился, а наоборот усмирился.
У Пушкина есть прекрасное стихотворение „Воспоминание“:
В безмолвии ночном
Воспоминанье предо мной
Свой длинный развивает слиток.
И с отвращением читая жизнь свою,
И трепещу и проклинаю,
И горько жалуюсь, и горько слезы лью,
Но строк печальных не смываю.
– Получается, что лирический герой Пушкина с отвращением читает свою жизнь, но не кается?
– Да, он только жалуется и горько слезы льет. Что такое покаяние? Преодоление мерзостей, которые человек за свою жизнь совершил. Мария Египетская сколько грехов совершила, а омыла их полностью слезами покаяния. И когда она рассказывала об этом Старцу Зосиме, она плакала, хоть и была уже чиста. Господь ей грехи простил, а она себе – нет. И апостол Петр каждый раз плакал, когда слышал крик петуха. Господь его простил, а он остро свое отречение вспоминал и горячо каялся перед Богом всю жизнь. Ведь покаяться – это счастье.
Так вот, смиренный человек кается, а закомплексованный – нет. Это совершенно различные реакции, принципиально разные устроения человеческой души. Одно как бы рационалистическое, дающее возможность все разложить по полочкам, которое складывается на протяжении всей жизни: где-то человек совершал ошибки, но не делал соответствующих выводов, а главное – не каялся, а пытался преодолеть своими ограниченными силенками. И у него ничего не получилось, конечно. А другое, смирение, – таинственно прекрасно и угодно Богу.
Священник Александр Ильяшенко. „Смирение и комплекс неполноценности.“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=24880

Съчетанието на тщеславие и невежество ражда (или просто поддържа) лицемерие.
Човек желае хората да го славят тоест да му отдават почести (тщеславие), а не знае от Кого може и си заслужава да бъде прославен самият той; нито Кой трябва да бъде прославян и следователно Кого трябва да прославя сам той (невежество). Така той се стреми да се представя, а не да бъде; и да се представя пред по-влиятелните хора, и следователно да пренебрегва по-малко влиятелните. Щом получи дори намек за почести, се превъзнася; но се усеща пренебрегнат и унизен пред онези, които са получили дори намек за по-големи почести. За него добива стойност „да изглеждаш“, и всеки се оценява според „изглеждането“ сред хората (лицемерие).
Лицемерието се съпътства от гняв (заради недостига на почести) и завист (заради това, че почестите са насочени към други).
Когато се задълбочи, лицемерието поражда гордост. Незадоволеното желание за слава произвежда силен гняв, водещ до униние, след което човек се отказва да очаква слава от хората, определяйки ги като недостойни и негодни да му окажат почести. Така той си обяснява липсата на почести и си спестява бъдещите скърби от недостига им. Но той продължава да се смята за достоен за почести, а щом е приел, че хората са негодни – и за единствено достоен. Тогава не е важно дали знае или не знае за Бог. При всички положения той не Го познава и не Го обича, защото не спазва заповедите Му (1 Йоан, 5…).

Бунтарството и пренебрежението към почестите също може да е лицемерно и да съпътства гордостта. Само смиреният ще се спаси.

***

Невежеството на човека относно Бога, ако се поддържа дълго, не е без негова вина и го прави подобен на животното и по-лош от животно. То е неотделимо от невярата. Невярващият човек получава на земята не по-малко от вярващия, защото вашият Небесен Отец оставя своето слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни (Матей, 5…). Но поради невежеството си той не знае, че за тези блага трябва да благодари, и то не на себе си, на някой човек или на някой идол, а на Бога, защото всяко добро дарение и всеки съвършен дар идват отгоре, от Твореца на небесните светила, който никога не се променя, нито пък помръква (Яков, 1…). Но той не благодари, и поради това смята, че не дължи нищо никому – нито за сегашния си живот, нито за благата, нито за бъдещия живот, за който нищо не знае. Така той е неблагодарен. А за да обясни това, което има, той се съгласява, че то е негово „право“, сиреч, че някой е бил длъжен да му го даде – да му даде както земния живот, така и всяко земно благо около него. Но земните блага могат да нарастват, а той не знае къде е границата, докъдето стигат неговите права за тях. Ето защо той приема, че граница е това, което му изглежда постижимо, но той все още не го притежава. Така той започва да желае, защото е „обикнал света“. Желанията на плътта, похотта на очите, надменността в живота не са от Отца, а са от този свят (1 Йоан 2… ). Тъй като желанията никога не се засищат (винаги има нещо постижимо, което човек не притежава) те произвеждат недоволство, гняв и ропот, сребролюбие и чревоугодие, и другите страсти. Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст. После страстта зачева и ражда грях, а грехът, като съзрее, ражда смърт (Яков, 1…). И всичко това идва от невежеството, което, обвито със страсти, втвърдява душата на хората, така че с очи да не видят и с очи да не чуят и със сърце да не разбират, и да се обърнат и Аз да ги спася (Матей, 13).

Невярата води към интерес към старото и далечното – мечтателност. Понеже човек желае и желанията му са ненаситни. Поради невъзможността да ги изпълни тук – и поради невежество – той се обръща към свят, в който, както му се струва, желанията се изпълняват лесно – и то всички желания, и без човек да е заслужил или някой да му е дал. Това са далечните и старите места. Такъв човек си намира някои минали „времена“ и „чужди“ места – особено онези, където, според сребролюбието му, всеки изглежда да има „повече“ – и ги хвали. Според него в тези минали времена и чужди места „хората“ са добродетелни – а не като „тези тук“, които той осъжда. Осъжда ги поради омразата си към тях – тъй като намира, че са причина желанията му – а това са все плътски желания – да остават неизпълнени. Който не обича брат си, пребъдва в смъртта. Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец, а вие знаете, че никой човекоубиец не пребъдва във вечния живот (1 Йоан, 3…). А който мрази брат си, той е в тъмнината, ходи в тъмнината и не знае накъде отива, защото тъмнината е заслепила очите му (1 Йоан, 2…). Понеже вярва, че „има право“ да получава според желанията си, той си въобразява, че има места, където това негово право – да има каквото желае – ще бъде спазено. В миналото пък „хората“ са били героични и напълно безкористни, но сега е „друго време“ и такива неща не могат да се очакват от никого – включително и от него – но пък може да се очаква да има „ред“ (това значи – безопасност за него самия) и изпълнение на желанията според „правото“. Така смисълът на живота се оказва в непрестанното изпълнение на желанията. Но тъй като това не става и с напредването на възрастта намалява и надеждата, че може да стане, човек се измъчва от безсмисленост.
Вярата обаче прави нещата тук смислени, а миналото и далечното стават като тук и сега. Защото Бог е навсякъде, и навсякъде чува молитвите на онези, които Го молят за нещо според волята Му (1 Йоан, 5). Но Той и преди е бил същият, и по същия начин е чувал молитвите на праведните. Затова вярващият разбира, че миналото е като настоящето – Бог е бил там така, както е и тук, и тогава също е имало неправедни, на които се е гневял (потопът, Содом и Гомора и много други примери) и благочестиви, към които е благоволявал. И понеже чудесата зависят от Него, то и сега трябва да има и има чудеса, както и тогава.

Болката в тялото е предупреждение за телесна болест. Така и болката в душата е предупреждение за душевна болест – за надигаща се страст. Мрачните и гневни хора, завистливите и скъперниците, блудниците и ленивците, унилите, лишените от надежда – всички те боледуват. Когато усетят болката, това трябва да им покаже, че имат нужда от лечение и от лекар. Но поради невярата си не познават Лекаря и не могат да отидат при Него. А да се отиде при Него е лесно – защото е достатъчно човек да се помоли, и ще му се даде, защото Бог дава на всички щедро и без укор (Яков, 1…) и искайте, и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Защото който иска, получава, и който търси, намира, и на този, който хлопа, ще бъде отворено (Матей, 7…)

***

Каква е причината, та повечето пъти ние не забелязваме злото в себе си?… Това е грехът, който не ни позволява: той е много хитър и предвидлив… Той бърза да облече дървото на злото в листа, да прикрие неговото безобразие. Тези листни прикрития по своята същност са разсеяността и житейската суета … А после създава и един непроницаем покров от незнание, нечувствие и безгрижие .
Св. Теофан Затворник. „Страстите и борбата с тях“. Съставителство игумен Теофан (Крюков). Превод Дарин Алексиев. Редакция митрополит Йоаникий.