- А всъщност за какво служат спортните игри – футбол, баскетбол примерно… Те не са спорт, а нещо друго…
– Ами, спорт. Това са игри с топка. Спортът е друго – бокс, бягане. Хвърляне на копие. Фехтовка също. Това са спортове. Те са стари, идват от военната подготовка.
– Но футболът се гледа от страшно много хора.
– Разбира се. Той е шоу. Какво интересно има в това, да гледаш как някой просто тича. А тук се случват неща – има отбори, взаимодействие, перипетии даже.
– Значи те са за развлечение.
– Да. По-добре от гладиаторски игри. И в древността е имало – в „Одисея“ пише, че Навсикая играе на топка с приятелките си.
– Тоест – не са полезни.
– Не съм сигурен, че има голяма полза. Просто са интересни. Затова и се подкрепят, от тях се вадят много пари. И не само. При комунизма, да кажем, футболът се изтъкваше много. Той беше на първо място. Нали хората трябваше да бъдат занимавани с нещо, а не да критикуват властта. Затова на футбола се гледаше политически. Примерно, след войната, 1945-та, мисля, се създава ЦСКА.
-1948…
– Да, де, тогава. Разбира се, клубът се прави по съветски модел. Това си е част от голяма програма. Нацията ще става спортна – както и всички други. Но освен това трябва да има отбори, които да са популярни, харесвани – и те трябва да са към властта. А „Левски“ не става, той е стар клуб, още от началото на века. Също така „Славия“, „Локомотив“. Аз не ги знаех тези неща, мислех, че отборите винаги са си били така, както са. И не можех да си обясня лошото отношение към ЦСКА – а баща ми винаги ме водеше на техните мачове.
– То е било опозиционно.
– Точно така. Понеже не можеше да се говори лесно срещу властта; докато срещу някой отбор все пак можеше. Но ЦСКА беше много привилегирован, най-добрите футболисти отиваха там, и естествено стана най-силен – десет пъти поред е бил шампион през 1950-те, нещо такова. Другите отбори изглеждаха така, сякаш служат само за това, ЦСКА да ги бие… Но и на „Левски“ се позволяваше да се развива, за да има все пак интерес към първенствата. Останалите отбори бяха за фон, а и като част от развитието на градовете. Всеки по-голям град трябваше да има свой отбор, който да не е лош, но да не може да се доближи до първите два. С една дума – режисирани неща.
Но все пак футболът се разви, ЦСКА печелеше мачове срещу силни отбори от Европа – това имаше отношение и към външната политика. Тоест: ето ги успехите на социалистическия спорт, които отразяват състоянието на обществото.
– И все пак не е лошо хората да спортуват.
– Не казвам, че е лошо, добре беше, защо… В тези работи е интересно да се види системата. Е, някои спортове не са много възхитителни – вдигане на тежести, да кажем… Но пък от тях се правеха много медали на олимпиади. България имаше огромни успехи като цяло – в Москва беше трета, в целия свят. Е, това защото доста страни отказаха да участват тогава. Но и в Мюнхен преди това беше осма.
– А за вдигането на тежести, защо? Героите на Омир нали и те са вдигали тежести…
– О, да, вярно. Аякс вдигнал камък, който и двама от съвременните хора не можели да го мръднат… Точно така. Значи всичко си е на мястото.

…

Това за Омир е много уместно. Наистина, социализмът беше езически, или по-скоро неоезически. Имаше неща, които наподобяваха древния Египет дори. Примерно – мавзолеите. Такова нещо не е имало дори в Рим. Създателите на системата – като Ленин – бяха обожествени на практика. Телата им стояха в центъра на столицата, като главен обект за поклонение. Това е образцов езически култ, нещо изумително, сюрреалистично. Ако някой беше казал няколко години преди войната, че в София ще има такова нещо, никой не би повярвал. Но войната е била ужасен шок, петдесет милиона убити, цяла Европа срината, Германия разделена на части, доскорошните велики сили напълно унизени. Величието на СССР… Атомна бомба се хвърля върху голям град с цел да се убият колкото се може повече хора… При такова положение хората са готови вече да вярват на всичко. Поради това обожествяването на Ленин, пък и на Сталин, си е почти в реда на нещата.

После и самите управляващи – те не можеха да се нарекат политици. Тъй като политикът обикновено е човек, за който може да се каже всичко. Той трябва да влиза в спорове, да се защитава, оправдава. Подигравки се сипят отвсякъде, съвсем публично. Тогава това беше невъзможно. Те бяха „ръководители“ – дори не държавници. Портретите им в висяха в училищните коридори, сякаш са икони на светии. Посрещаха празнични шествия на „трудещи се“ и прочее, качени на балкона на мавзолея – така, както Август приветства легионите, примерно. Защото божествеността на техните предшественици на тези постове се предаваше и на тях…

*

Християнството беше в положение на страшно гонение, защото неоезичеството даже не е като древното езичество – то е нещо друго, по-близо до ересите и религиите, които взимат предвид християнството, но се отклоняват от него; и поради това са особено враждебно настроени.

Беше създадена нова църква – партията. Отделните комунистически партии бяха точно като поместни църкви, само дето не бяха независими. Ръководителят на КПСС беше като папа – не като патриарх. Някои хора, които не познаваха историята, а само бяха подочували оттук-оттам, казваха (разбира се, след промените), че вселенските събори на Църквата били като партийни конгреси. Но беше обратното – конгресите бяха като църковни събори.

Архитектурата беше страшно претенциозна, в античен и пак на моменти древноегипетски дух. Примерно, в София и досега има обелиск – този в Борисовата градина. Паметниците и статуите бяха огромни, а позите им триумфални, като на римски принцепси. Също и каменни бюстове във вътрешността на сградите – навсякъде.
Ето, и в началото на века в София е поставена конна статуя на Александър Втори, тази пред Народното събрание. Това също възхожда към античността. Но като размери тя е нищо в сравнение с паметника на Съветската армия. Защото целта беше да се настоява на величието на сегашната и още повече на идващата епоха – и това се правеше чрез размера на сградите и фигурите.

В центъра на идеологията стоеше заявлението, че живеем в последните времена: че Втората световна война е била последната голяма битка в историята, а оттук нататък народите мирно ще се обединяват под ръководството на комунистическите си партии – между които няма да има противоречия, защото теорията им е обща и вярна; а и освен това би трябвало да се управляват (координират) от едно място.
С една дума, предстоеше и дори беше вече започнал „Златният век“ – както впрочем се е говорело и по времето на Август. Хората ще живеят все по-добре, защото нищо няма да ги отклонява от истинния възглед за живота, а освен това и науката ще се развива.
И наистина, имаше свидетелства за това: атомната бомба, ракетите, спътниците, телевизията. От всички се очакваше да бъдат „строители“ на новото общество, най-добре инженери, учени, и от учените на първо място – физици.

Но всичко това беше докъм средата на 1970-те. По-нататък, и да се говореха такива неща, беше повече по инерция. Противостоенето със Запада отслабна; най-силното напрежение, което се прояви в Карибската криза, беше преодоляно, а после отмина и войната във Виетнам. Явно ръководството на СССР, от което зависеше най-много, беше тръгнало към „сближаване“. И тук даже не ставаше въпрос толкова за политическо, колкото за идеологическо сближаване. Впрочем настроението в обществото благоприятстваше това. Този масов възторг от времената, които са едновременно и първи, и последни, не може да бъде поддържан твърде дълго, той е изтощителен. Трябваше да се живее „по-прагматично“, с повече „реализъм“.

Отношението към християнството пак беше лошо, макар и не чак с такива репресии; но пък започна да се говори за „духовност“ изобщо. И накъде може да отведе това – естествено към йога, медитации, теософии, зодии. Започнаха да се допускат и прояви на национализъм: имахме „1300 години България“. Но и с това се внимаваше: българската история трябваше да бъде представяна главно като езическа (ние сме наследници на траките) и „просветителска“ (азбуката).

Впрочем създаването на Класическата гимназия беше част от тази преориентация – десет години по-рано на никой не би му хрумнало да предлага връщане към класическото образование. Ние покоряваме космоса, за какво ни е този латински… И изведнъж – привилегировано средно класическо училище. При това се предвиждаха и осъществяваха редовни срещи с ученици от чужди училища, от капиталистическите страни.
Значи – помирение…

*

Тогава за тези неща беше трудно да се мисли, защото нямаше достъп до други гледни точки, нито дори до собственото ни минало.

През 1970-те много хора помнеха какво е било, но нямаха възможност да вземат думата и спомените им си оставаха за тях.
Но може би мнозина от тях са били и разколебани, не са знаели какво да мислят. Фашистите наистина бяха извършили ужасни престъпления, а сега светът е поделен, пък и продължава да се дели, а войната би значела взаимно унищожение, какво да се прави…

Историята беше преработена изцяло и при това беше обявена за „научна“. Някъде е имало голям взрив, после кой знае как е възникнал живот (от нещо като „супа“), после започнало развитието: хората ставали все по-умни, докато се стигне до нас самите.
Всички религии принадлежат на миналото и даже не си струва да се интересуваме от тях. Хората се лъжели и експлоатирали едни други, но най-сетне дошъл XVIII век с неговия полезен атеизъм и материализъм, а още повече XIX-ти, когато е времето на пророците – Дарвин, Маркс, някои руски интелигенти. У нас – Ботев.
Съгласно техните пророчества настъпва неизбежната Велика революция, и хората в Русия биват освободени. После те освобождават и нас, и немалка част от Европа, Азия и Африка. Впрочем последното е донякъде вярно.

Чрез всичко това в обществото се въвеждаше един доста аскетичен начин на мислене и живот, според който държавата ще осигурява най-необходимото, а хората ще се учат, трудят и спортуват на воля. И наистина се учеше много; създаде се голямо уважение към граматиката (към правилния български с опростения му правопис) и математиката. Хората понаучиха руски, което ги водеше, без да знаят, към историята и на родния им език. В училище се предвиждаше четене на добра литература, макар че самото й преподаване беше слабо, а и не би могло да бъде друго.

Бедата е, че доброто образование изисква знание за историята и нейните сложности, а точно това беше сметнато за недопустимо. Примерно – по книжарниците нямаше стари книги. Сега човек може да иде в някоя антикварна книжарница и да си купи всякаква книга отпреди сто години, почти без пари. Тогава – не, всички книги бяха нови; обикновено от след Априлския пленум. Значи, петнадесетгодишни най-много, ако мислим за началото на 70-те.

Телевизията беше по-идеологизирана дори от днешната (която е нетърпима). „Даваха“ се необикновено смешни филми за Втората световна война, които хората очакваха по цяла седмица, следяха със затаен дъх и плачеха, когато някой червеноармеец умираше на екрана.

Някои от социалистическите страни получаваха повече внимание – като Полша, която, като стар враг на Русия, трябваше да бъде ухажвана повече от други. Затова вървеше култовият сериал „Залог, по-голям от живота“ с главен герой капитан Клос, първа любов на безброй момичета у нас и в други страни. Също: „Четиримата танкисти и кучето“, където се разиграваше безкраен флирт между командира на танка и една госпожица от екипажа, но и тя полякиня. Също: „17 мига от пролетта“ за елитния разузнавач Щирлиц, който сериал породи множество блестящи вицове, които и сега могат да се намерят на много места из интернет.

„Съпротивата“ в България също беше представена в сериал – „На всеки километър“. Който го е гледал, помни началото: някакъв ремсист – интелигент с очила – е залегнал на шосе зад един километричен камък и стреля с автомат по цял камион току-що пристигнали, явно специално за него, жандармеристи; и убива мнозина; и по едно време дори хвърля върху им ръчна бомба. Но враговете са много, така че накрая бива прострелян и загива. Та повечето момчета у нас между четири и дванадесетгодишна възраст имитираха с часове този герой, стреляйки с въображаем, или в най-добрия случай пластмасов автомат по въображаеми жандармеристи; и накрая, също като него, загиваха.

Колкото до вестниците, те бяха малко на брой и неголеми; а новините им бяха, разбира се, едни и същи, както и фразеологията. Независимо от това много хора ги купуваха всички и ги изчитаха от начало до край.
Но най-много се четяха спортните, които излизаха в различни дни – „Спорт“, „Футбол“, който винаги свършваше пръв, и следобедният „Старт“ с цветните му снимки.

*

„Автобиография“, стр. 335-341

- Мога да кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но знам хора, които у дома са били тормозени с религия – и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство, както е по-селата.
– Там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. То не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник, и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е митрополитът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от митрополита. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък – селото ще запустее. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Селото е почти запустяло вече.
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“, и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: Продай ми пък ти още сега първородството си. Исав рече: Ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: Закълни ми се още сега. Той му се закле, и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът се отказва от първородството – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също.

…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики… Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е много сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“…
Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: всеки, който е чел Херодот, знае, че е имало мнение, според което в древността голяма част от полуострова южно от Македония е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Но какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“?
Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на царя (Борис) през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска…
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни… Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно.
Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята, и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини, може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата, най-вероятно. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцки и върховенство на Цариград по църковните въпроси.
Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя – напълно конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване….
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя – и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава им изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в и деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно.

Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

(фб)

В Европа има към милион бежанци от Северна Африка и Близкия Изток, и те не стоят мирно. Ето Кьолн… и другаде.

Преди почти пет години, на 21-ви март 2011 – два дни след нападението срещу Либия – написах едно писмо и го изпратих на тридесет и пет души – лично и добре познати. Ето съдържанието на писмото:

Уважаеми приятели,

Н.Г.

…

Така че: в историята има логика. И, надявам се, смисъл.

*

(фб)

Казваме „Честита Нова Година“.

Думата „честита“ е толкова обичайна, че значението й се е превърнало в част от общоприета формула и затова е почти забравено. То е част от „фразеологизъм“.
Какво значи да е „честита“ годината? Значи, че пожелаваме на онези, които ще живеят през нея, да са „честити“. А това какво е? Думата е стара и сложна, и изисква усилие – да се „припомни“. В такъв случай е по-добре да не се гледа речник.

„Честит“ е човек, който „живее честито“. Това не значи точно „честно“, макар че нечестният няма как да е „честит“. Не значи и непременно „обграден с почести“, „почитан“, тъй като „честитият“ може да не е познат на мнозина; но пък не можем лесно да си го представим съвсем сам. „Честитият“ има близки хора и е щастлив с тях.
Освен това „честитият“ е по-скоро възрастен, отколкото дете или младеж. Това е поради някакъв голям житейски успех, за който той има заслуга. Този успех не е точно материален, тъй като не е необходимо „честитият“ да е богат или дори заможен. Да се живее „честито“ е възможно дори в оскъдица, но пък тя не става причина за скръб.
„Честитият“ живее „устроено“, нещата при него са наред, но това далеч не е обикновена външна подреденост. Дори да я има, тя е само знак за вътрешната. Той живее „в мир“ със себе си и с близките си, а дори и с останалите, отношението му с които е изяснено и не е враждебно.
„Честитият“ е доволен, но не защото е „задоволен“ или защото се възхищава от себе си (това е самодоволство), а защото е благодарен. При това той е благодарен за всичко – не само за благата.
„Честитият“ не се бои от бъдещето, защото се чувства обичан и закрилян. Освен това той не мисли, че „всичко това ще свърши“. Той вижда себе си заедно с любимите си във вечността.

Поради това, когато му пожелават „да е жив и здрав“ или „да живее сто години“, той приема това като неизказано с точност, но несъмнено пожелание да е жив и здрав вечно, а не само сто години или повече.
Но когато хората си разменят пожелания и поздрави, не е необходимо всичко да се казва с точност.

И така, честита Нова година!

(фб)