Към средата на 70-те баща ми беше отишъл по някакъв повод за една седмица в Западна Германия – в Брауншвайг.
Там му се случило да поговори в частна обстановка с някои немци – научни работници от селскостопанския сектор, като него. И като се върна, коментираше:
„Хм, чудна работа с немците. Приказваме си една вечер на масата и ги питам за Хитлер – а какво мислите за него? И си мисля, ще кажат: `О, Хитлер, разбира се! Голям държавник… Той направи толкова за Германия… Имаше добро отношение и към България… Но нямаше късмет… ` Такива работи очаквах. Нали са немци… „

Тъй като баща ми беше диалогично настроен и смяташе, че всеки народ трябва да се отнася положително към лидерите си, дори да са допускали някои грешки и увлечения. И не че непременно трябва, но е нормално, обяснимо… Той от своя страна нямаше добро мнение за Хитлер (пък и беше член на БКП); но би му било приятно да поговори за историята с хора, които са от другата страна на Завесата, да чуе и тяхната страна.

Но чул същото, което се казваше и при нас, и дори с повече емоции.
„Да, това очаквах, и ми се искаше да обсъдим тези неща – какво мислим ние, какво те…. Но какво излезе? Че те не могат да го понасят! И така не можахме да говорим…“

…

Впрочем на мен самия ми се случи нещо подобно преди няколко години в Будапеща. Общувахме си с един немец от Франкфурт, преподавател в тамошния университет по психология – криминална психология, както каза.
И веднъж, както обядвахме, аз се разпрострях върху темата за нацизма, и за това, че той, като расова теория, би трябвало да търси аргументи и в областта на природните науки… Съвсем невинно, просто мислех на глас. Въобще не съм имал намерение да го провокирам. В това отношение мисля, че приличам на баща си.
Но от другия ден човекът престана да сяда с мен на обяд, и дори да ме поздравява, когато се срещнехме покрай сградата на института.

Така че в обществото на немци човек трябва да внимава какво говори, когато стане дума за история и хуманитарни науки.

***

Някои се чудят защо наричам ЕС „пародия на нацистката империя“. Ето защо.

Онова немско правителство (Хитлеровото) си постави висока цел – световно господство. Тази цел беше обоснована с теорията за расовото превъзходство на немците над всички други: нали е редно по-развитият да властва над по-неразвитите.
И тъй, правителството на Германия, придобило след честна война съучастието на Франция, се осмели да воюва открито с най-мощните държави в света, и то едновременно. И на своя отговорност.

Сега, 70 години след онези събития, правителството на г-жа А.М. си поставя по-скромна цел – привилегировано положение в континентална Европа; и пак в сътрудничество с Франция.
Идеологията на превъзходството (развитостта) остава, само терминологията е различна: Германия превъзхожда тези наоколо вече не расово, а като осъществителка на „ценности“ – демокрация, ефективна икономика, отсъствие на корупция, политкоректност, „европейскост“ изобщо, права на… ще видим на кого, и т.н.

Целта е по-ниска и обосновката й е по-лицемерна. Освен това немското правителство не е самостоятелно, а е изпълнител на решенията на своя покровител – атлантическата финансова олигархия. Тази олигархия не е съвсем невидима, тя си има органи – Федералният резерв, МВФ, ЕЦБ, печално известната „Голдман Сакс“ и други като нея, които още не са фалирали. Също така – самата държава САЩ.
Така че немското правителство може да взима някои технически решения, но политиката му се определя „отгоре“. Г-жа А.М. добре знае, че може да бъде отстранена (пенсионирана) във всеки момент, при това напълно демократично. За чест на Хитлер трябва да се признае, че по време на не много дългото му управление той можеше да бъде отстранен само чрез атентат или военна победа – както и стана.

Затова сегашната роля на Германия в Европа е роля на затворник, комуто е дадено оръжие и му е възложено да охранява останалите. Съдбата й през ХХ в. беше трагична, а сегашната е достойна за съжаление. Затова и цялата управлявана от нея Европа е пародия на онази отпреди 1945-а.

И колкото по-скоро я напуснем, толкова по-добре.

Около какво са напреженията днес?

Първо, макар и някои да не го забелязват, това е въпросът за отношението между Църква (патриаршия, Синод) и цар (законна династия). Защото тяхното единение възстановява идеята за България като православна монархия – която идея е твърде мощна, за да не й се противодейства.
Затова имаше взрив от „възражения“ против решението на Синода да благослови споменаването на царя при богослужение.
Покрай това – безпокойства около всякакви публични прояви, напомнящи за монархическото минало на страната. Примерно – паметникът на Самуил.

Второ, въпросът за отношението на България към Русия. Полагат се всякакви усилия да се внуши, че тези страни нямат нищо общо и че би трябвало да са враждебни една на друга. Тази идеологическа атака е подобна на онази срещу Грузия и Украйна; и тя не е довела до гражданска война или загуба на територии главно защото България няма обща граница с Русия.
Това е, защото Русия в сегашния й вид и във връзка с вероятната икономическа катастрофа и разпадане на ЕС, може да покровителства завръщането на България към собствения й вид, този отпреди 70 години – на православната монархия.
Това от своя страна може да стане причина за такива промени и в други страни. А това ще ги отдели трайно от Запада.

После: „какво е“ България в ЕС? Доказва се, че включването на страната в този блок не е окупация.
Но то е; и по същество не се различава от включването й в социалистическия блок след Втората световна война. Разликите са повърхностни. Това вече се усеща в икономиката, в битовото всекидневие на повечето хора.

Четвърто, въпросът за атаката срещу семейството и дори срещу междуполовите отношения. Това е една от техниките да се внася раздор в обществото; но същевременно чрез него се разколебава самата идея за човек – той двуполов ли е или не.

Последно, въпросът за образованието. Знае се, че страната се е родила благодарение на християнското просвещение. Въпреки войните срещу вярата този спомен е много устойчив.
Поради това въпросът за качеството на образованието пак е народностен, държавен и християнски. Той е свързан с опазването на мисловната „форма“ на страната, на нейното лице.

Днешното време е все още многогласно – човек може да говори открито, ако желае. Освен това то е и тревожно: усеща се наближаването на голяма промяна (или катастрофа). И така подсеща хората да помислят за себе си – кои са те, събрани заедно. И дори настоява за такива мисли.
Така че нашето време е подходящо да се мисли за България и да се потърси „нейното“; да се открива и създава нейният характер; да се отглежда надеждата, че тя, тази „страна“, ще облагодетелства света – както вече го е правила.

1. „Ние“-то

„Ние“-то се създава най-напред в мисълта. Защото е напълно възможно хората да са в добри делови (професионални) или съседски отношения, и пак да са си чужди. Когато сътрудничат, те сякаш се сближават, но това е по необходимост – иначе няма да довършат започнатото.

Но как да станем „свои“ с някои, които не са ни нито роднини, нито съседи, нито колеги, нито „делови партньори“? А е нужно, защото човек трябва да обикне хората.
Ако някой мисли, че безкористната (заради доброто) любов не е необходима за истинския живот, той може да не чете нататък.

Не е странно, че и днес в държавата България хората силно се напрягат всеки път, когато стане дума за „националното“. Това не е изключение – и на други места е така.
Защо се случва? Защото „националността“ изглежда като един от малкото пътища към безкористната заедност. Когато някои говорят с ентусиазъм за нея, те казват приблизително следното: “Ние сме такива и сме заедно, защото родителите ни и предците ни са били такива и заедно; наш дълг е да останем като тях“.
Защо е това? Защото хората усещат, че е красиво да бъдеш заедно и при това в мир с някои други, но без никакви практически съображения, без изгода, а само защото отдавна сте си „тези тук заедно“. И това усещане е добро; то е догадка, че трябва да има любов между хората.

Затова и онези, които под разни предлози хулят страната си, са отвратителни. Те го правят понякога и за изгода, но по-лошото е, че го правят и само за „удоволствие“.
Това е защото са против любовта – мразят я, и поради това им е приятно да я рушат. Това е смайващо, но е несъмнено и очевидно. Защото любовта силно дразни някои; тя ги „вбесява“.

2. Национализъм

И ето сега да видим за национализма. Какво е той? Някой харесва „нацията“ си, значи някакво голямо (милионно) общество с общ естествен език, историческа памет, държава и прочее, което незнайно защо някога се е „формирало“.
Това прилича на любовта към някоя приятелска компания, която се е събрала незнайно защо и за колко време, но има изгледи да прекара добре.
Каква любов е това? Човекът просто е доволен, че му се е случило да бъде сред хора, които му изглеждат приятни – защото са се оказали „наши“. Но тъй като такова общество няма друга цел освен задоволството, че сме си „наши“, то винаги може да се замени с друго, което също да се приеме за „наше“.
И няма значение, че приятелските общности са мимолетни, а „нациите“ – дълголетни. Общото е, че човек гледа на тези общества като на нещо случайно, което няма друга цел освен приятното прекарване. Ето това е „користната причина“ за мнозина да хулят родината си – те намират, в нея не се живее достатъчно приятно.

Така че националистът е човек, който е привързан към нацията си поради усета, че трябва да обича и непознатите; но, от друга страна, той е избрал общност без смисъл на съществуване и без ясен образ: за него тя е просто „заварена“.

Някой ще каже: „А не е ли така и с роднините“?
Не, защото роднините са „точно тези“ хора – малко на брой и добре познати. Животът на всеки от тях има смисъл – и той е любовта и безсмъртието. А какъв е смисълът от живота на „нацията“? Може ли тя да обича някого? И защо й е да е безсмъртна?
Така че не е едно и също да обичаш хора и да си националист. Националистът е привързан към някаква заедност, която се стреми към безкрайно оцеляване тук на земята – а това е безполезно и безсмислено. Също както е безсмислено да желаеш на хората да са вечно „живи и здрави“ тук, в този свят.

Поради това е по-добре да избегнем тази съмнителна обич към „нацията“ и да потърсим друга общност – такава, която да се стреми към вечното.
Според християните това е „народът“. Той се стреми към вечното, тъй като има задача да служи на Бога. И държавата е заради това, и царството й. Такъв народ бива обичан и заслужава любов – защото служи на Бога, който е Личност. Защото онзи, който е способен да обича, заслужава любов. И освен това – любовта превръща онзи, който я преживява, в личност.
„Но къде е този народ?“, ще попита някой. Въпросът означава: „Колко са тези хора?“
Ами колкото са, толкова! Бог казва: „Където се съберат двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях.“
Но това не значи, че има много български народи. Не, той е само един.

И тъй, когато някой каже: „Аз обичам народа си, но не вярвам в Бога“, той вече престава да обича какъвто и да е народ и става националист – „обича“ нацията. Или, казано на езика на Писанието – прави си идол („телец“). Тъй като престава да живее с любовта, която е насочена първо към Бога, с Когото той има връзка чрез народа си; а този народ се е родил тогава, когато е придобил своя Църква.
И така, заменяйки любовта към сънародниците си-единоверци с тази към „народа въобще“ (народ сам по себе си, тоест без Бог, което значи – „нация“), той престава да обича хората наоколо, макар и все още да не ги мрази „като цяло“.
Затова пък намразва други – „чужденците“.

3. Комунизъм

Тогава идва комунизмът.
Той казва: „Съгласни сме, че Бог няма, а има само една архаична организация, която претендира, че Му служи. Но това е заблуждение, и то умишлено; и тъй като ние държим на истината, ще премахнем и заблуждението, и източника му. Защото се грижим за нашия народ (тази дума все още се употребява, защото националистите, които са им съюзници в атеизма, я харесват). Затова не само ще отречем Бога изрично и официално, но и ще премахнем Църквата.“
Но все пак не смеят да я премахнат, а само я оклеветяват и „опаковат“ в своите фрази: и ту я наричат „опиум за народа“, ту казват, че „ го е съхранила през вековете“.

Грешката на комунизма е, че той се втурва в пряко гонение на Църквата; и точно чрез гонението не позволява на хората да забравят, че тя съществува, че им е водач, и че те самите не са „нация“, а „народ“.

4. След комунизма

После комунизмът беше сменен от по-хитрия й враг – либерализма (или както и да се нарича това, което имаме днес).
Той казва: „Ние не сме против Църквата, а само искаме равнопоставеност с останалите църкви и изобщо права за всички.“ Затова либералът одобрява и хвали всеки разкол така, както комунистът хвалеше някогашните ереси, смятайки ги за „форма на борба срещу управляващата класа“.
Но на либерала вече му е неприятна и самата дума „народ“, и дори едва напомнящата за него „нация“. Той изтиква тези думи настрани, натоварва ги с лоши значения и, надявайки се да унищожи народа, атакува неговия водач – Църквата. Това е друг начин да се воюва с нея.

*

Националистите не познават народа. Те не знаят, че той, подобно на Църквата, е лице, и затова правят от него идол. Те не винаги я преследват. Затова пък сектантски се нахвърлят върху други народи (общества) и така, чрез омраза на „национално“ основание, разединяват човечеството.
Комунистите ухажват народа и агресивно го отделят от Църквата, с което подготвят унищожението му. Същевременно се представят за световни миротворци и обединители на човечеството, като предлагат на всички „равенство и справедливост“ – но без Църква.
Либералите (или както и да се наричат) го нападат фронтално – по същия начин, по който комунистите нападат Църквата. И пак се представят за обединители на човечеството, като предлагат „свобода и права“, но вече без народи.

Всички те са врагове на народите – и врагове на България.

Ето още един интересен празник – „денят на Ботев“.

Ако се направи справка в някоя енциклопедия, ще се види, че названието му е било променяно неведнъж. Родените преди 1980-та си го спомнят като „Ден на Ботев и загиналите в борбата срещу фашизма и капитализма“. А Ботев не се е борил нито срещу фашизма, нито срещу капитализма. Независимо от това той беше „начело“ и на тези борци.

Не е добре да съдим хора, дори ако ги познаваме лично; а още по-неразумно е да се съди според имена – тоест, по спомени и слухове, които образуват нечий личен „образ“. Така че днес няма да говоря за Ботев, а по-скоро за какво служи неговото име.

…

Самото намерение да се гради „национално самосъзнание“ с цел някои да се чувстват горди от принадлежността си към някоя „нация“, е погрешно в самата си основа.
В древността такова нещо не е имало, ако изключим съвсем особения случай с еврейския народ. Евреите се чувствали различни от всички други, защото са били „избрани“ от единствения Бог и имали задачата да Му служат.
Това не е национализъм, защото национализмът поставя в основата на „ние“-то общността като колектив с чисто човешки белези и задачи – естествен език, расови белези, територия, общо име, спомени, свързани с името и т.н. Евреите обаче имали задача, надхвърляща човешкото.

Гърците също се чувствали отделни от другите, но то не е било заради боговете, тъй като още Омир не вижда разлика между „ахейските“ (собствено гръцките) и „троянските“ (азиатските) богове. На същото мнение е и Херодот, който направо заявява, че гръцките богове са внесени от Египет, само имената им са променени („История“, кн. II).
Гърците смятали себе си за отделни заради езика, към което някои атински и македонски интелектуалци (Перикъл, Изократ, Демостен, Аристотел) добавят и отстояването на политическа (гражданска) „свобода“ – която се разбира най-напред като отхвърляне на беззаконстващата монархия и олигархия.
Тяхната заслуга е, че внасят в идеята за такава общност нещо, което е въпрос и на личен избор; защото ако това, което твърдят, се вземе сериозно, ще се окаже, че онзи, който не се съобразява с приетите закони или се опитва да ги променя насилствено, не е грък.
Точно така се е държал Сократ (взимал е върховенството на закона сериозно) и затова Платон говори за него като за най-справедливия („Федон“) и може би единствения сред съвременниците му, който наистина се е занимавал с държавническа дейност („Горгий“).

„Римлянин“ също не е националност, а гражданство. Апостол Павел е бил иудеин по род и религия, но също и римлянин – защото бил римски гражданин по рождение („Деяния на апостолите“).
„Гражданство“ е да имаш определени права според закона (примерно, да получиш кредит, ако отговаряш на някои условия). В модерно време говоренето за „човешки права“ подсказва, че човек е най-напред „гражданин на света“; и поради това едно световно законодателство трябва да има приоритет над националните (локалните).

По-късно във Византия (Константинопол) към „гражданството“ се е прибавила и религията, наследена от иудеите. „От тях идва спасението“, казва Христос.
Така че да си византиец (ромей) пак не е националност, а нещо като „централност“ в човешкия свят, която е такава благодарение на царството, което единствено на земята дава светска защита на Църквата. Това не е привилегированост, а мисия – да се пренесе образа на Божието царство на земята. Така че във Византия Израил и Рим се съединяват, но не дават „нация“, която да е просто една измежду всички останали.
Този принцип все още не отчита възможността да съществуват множество царства, които да са в общение помежду си чрез църквите си. Но и те не са „нации“, защото извън чисто човешките белези имат и онази същата – като на Константинополската империя – надчовешка задача.

В модерното понятие, означено с думата „нация“, такава надчовешка задача не е включена.

…

А сега да се върнем към деня на Ботев.
Всъщност това е чисто национален празник. Тъй като Ботев загина за независимостта на България от Османската империя, този празник създава усещането, че България е само нещо, „изникнало“ от империята; или – отделило се в процеса на нейния разпад.
Поради това и днес повечето хора възприемат като напълно подходящ и „роден“ странния топоним „Балкани“, който не напомня за нищо, освен за присъствието на мюсюлманската империя по тази земя; което, макар и вековно, все пак е само едно от историческите събития, случили се по нея.

Такъв вид национални празници, използвани от време на време и с политическа цел (2 юни – антикапиталистически празник!), донякъде съдействат за поддържане на така наречения „патриотизъм“, но твърде малко помагат за благоустрояването на човешката душа. Причината е, че те поставят понятието за „нация“ в основата на светогледа. А „нациите“, доколкото изобщо съществуват, са неравнопоставени.
Ето защо онзи, който вижда в себе си преди всичко „националното същество“, постоянно ще страда душевно – тъй като човешката душа не понася грозотата. А е грозно да гледаш на хората като на неравнопоставени „по принцип“.

Така че добър празник е този, който напомня на хората, че заедно с тяхната отделна (професионална, институционална, местна, държавна и т.н.) общност съществуват и други; и че тяхната съдейства на тези други за тяхното добро, а и за доброто на всички, взети заедно.

А за какво съдейства денят на Ботев?