Архив на категория: за човека

Отстъпниците

октомври 4, 2014 Николай Гочев Публикуване на коментар

Тъй че аз познавам предатели или изменници на родината, и то не един и двама. И тъй като аз самият обичам страната си, пазя държавата си и много уважавам своя народ, а и знам вредата от отстъпничеството, не мога да скрия, че наблюдавам съдбата на отстъпниците с известно задоволство. Защото това, което им се случва, не може да е друго, освен справедливо наказание за предателството – подобно на наказанието, сполетяло най-известния предател.

Те са се отрекли от родината – а това ще рече от баща, майка, братя и изобщо ближни – не заради Бога, както някои от тях лукаво намекват, а за чест и пари. Главно за чест.
И поради това веднага са се покрили с безчестие – като предатели. Мислели са, че ще се отърват от нея, като препятствие към парите и честта, а вместо това много по-здраво са се обвързали с нея, защото тя вече им виси като камък на шията – както един неизповядан и неразкаян смъртен грях виси на шията на грешника. Защото съвестта не престава да ги боде, а те, за да й отговорят и да я накарат да млъкне, не престават да бълват хули срещу родината – тоест, срещу ближните, които са предали. А от тези хули предателството не само не се отмахва, но става още по-тежко; и те затъват още, и камъкът тежи още повече.
Ето защо те стават неспособни да мислят и да говорят за каквото и да е друго. И да са имали някакви способности ги губят; любопитството към хората и нещата, и да са го имали донякъде, изчезва изцяло и поради това те бавно, но неотклонно оглупяват.
Затова дори лицето им се изменя. Понася отпечатъка на греха и възприема едно постоянно изражение – на упорито озлобление. Присвива се, сгърчва се и се вкаменява. Как се живее в ада? Може би като тях.

Обикновено те не могат да се оженят, тъй като са твърдо неспособни не само да обикнат, но дори да се заинтересуват от друг човек – жена. Затрудняват се да намерят добра и постоянна работа, тъй като са станали неспособни да полагат усилия в определена посока и дори да съобразяват за конкретни неща. Ако пък са намерили някога – престават да се занимават с нея, защото тя не ги интересува.

И какво значи този ропот? За тях той замества ропота срещу „съдбата“; или, срещу Бога и всички хора („човека“).

Но думата „съдба“ те не знаят какво значи, тя им е неясна; срещу Бога не роптаят, защото са го забравили; не говорят против „човека“, тъй като хората по земята и човешкото не ги интересуват. Те се интересуват само от хляб, лек живот и чест.
Имат от всяко, но им се струва малко, защото са завистливи. И затова роптаят срещу околните, които виждат, и за които мислят, че имат повече. И също – оправдават се, че не са им равни и нямат колкото тях; оправдават се и за греховете си, за които не знаят, но които ги бодат през съвестта им.
Името на родината за тях е символ на всички тези близки, „околни“ хора, които те ненавиждат.

И също:

http://glasove.com/komentari/42015-gnoza-i-otstypnichestvo

за обществото, за хуманитаристиката, за човека

Провинциализмът – какво значи това

октомври 4, 2014 Николай Гочев Публикуване на коментар

Значения на думата

“Провинциалист” е обидна дума. По времето на социализма това беше една от главните обиди. Тогава престижът на София беше голям: нямаше я конкуренцията на западните градове, те бяха труднодостъпни.
Тогава, както понякога и днес, хората използваха тази дума с удоволствие, без да мислят, че тя може да бъде отправена и към тях. Но, какво да му мислим предварително. Като ни нарекат нас така, тогава ще се сърдим…

“Провинция” е дума, която дължим на древните римляни. Когато някоя държава/територия бъде завладяна, тя се превръща в административна област начело с висш римски чиновник, назначен с решение на сената. Той отговаря за реда и командва военните части, разположени в базата. Населението е сравнително безправно, макар да му се разрешава да запази обичаите си и известна икономическа самостоятелност. Но данъците не са малки, а римското управление може да извършва каквито още вземания сметне за нужни.
Като изключим териториите на историческа Гърция (полисите в Мала Азия, южната част на Хемуския полуостров и южна Италия) останалите области, включително Египет, се наричат “варварски”. Причината е, че населението не говори нито латински, нито гръцки. Този термин е възприет от гърците. В началото (докъм гръко-персийските войни) той е бил неутрален – “варварин” означавало просто “човек, неговорещ гръцки език”. Но после към него се прибавят и другите значения.

Така че в по-нови времена, включително и у нас, “провинциалист” значи почти същото, което в античността е значело “варварин”. В християнска Европа заслугата за това е най-много на Париж – заради отношението му към останалата Франция.
Провинциалистът е човек нероден в столицата, а идващ “отдругаде” – homo novus, както се е казвало в Рим. Дори да говори същия език, той не го говори “както трябва” – има, примерно, недобро произношение. Всъщност и столичанинът, отишъл в провинцията, не говори точно като местните, но там това не смята за провинциалност.

“Провинциалистът” не се ориентира добре в столицата, а и не винаги е облечен точно като столичаните. В обществото им понякога се затруднява и изпада в изолация – не толкова защото не го познават, колкото защото не е престижно да се общува с него. Поради това той започва да се събира с хора от неговите си места и така създава “провинциална общност”, което е неприятно за столичаните. Ако пък се окаже, че не прави така, а се среща само със столичани, това също няма да се възприеме добре – ще го сметнат за подмазвач, “комплексар”, кариерист и т.н.
Поради това, че не е израсъл в столицата и малко е контактувал със столичани, той има по-друго поведение и обноски. Те се възприемат като груби (“недодялани”). Въобще, той е простоват човек, некултурен, и несъмнено се срамува от това и се опитва да го прикрие. Така поне мислят столичаните.
Придобие ли такъв образ, човек трудно може да избегне всякакви укори и подозрения. За думи и постъпки, които при другиго не биха направили никакво впечатление, той може да бъде заподозрян в “агресивност” и да му бъде приписана “завистливост”. И всякакви други пороци.

Независимо от целта, с която се употребява, думата има такова значение. Да не забравяме обаче, че едно е на човек да му се припише някое поведенческо или нравствено качество, а друго – той наистина да го има. Последното се установява крайно трудно, ако изобщо. Произнесените думи са факт, останалото е смътно.

И тъй, да приемем, че “провинциализъм” съществува. Това е качество, приписвано на едно мнозинство (“не-столичани”, “външни”) от страна на едно малцинство (“столичани”, които са “вътрешни”).
За столичността се съди по произхода. Как се определя този произход, дали е въпрос на местораждане или родословие, и докъде – това отделно.

Сега да видим дали да не придадем на тази дума други значения – не съвсем различни, а само, струва ми се, по-общи.
Нека “провинциализмът” да е откъснатост от “голямото общество”, благодарение на което сме живи. Защото човек не е жив само благодарение на родителите си. Първо са те; но сами как биха се справили? Нито пък е жив благодарение само на, примерно, колегите си. Той просто работи с тях, среща ги по-често.
И друго: това е откъснатост от източника на живота, който надминава съвкупността на живите същества. Те да не би да се се самопроизвели? Все има и друга причина. И още – откъснатост от истинския човешки живот, който е възможен само ако е осмислен – и то осмислен не от какво да е, а от най-доброто.
Ето това е “провинциализъм” в общ смисъл. Той трябва да се избягва непременно.

Претенцията за столичност. Въпросът за аристокрацията

Има такава претенция. Тя е подобна на претенцията за “аристократичност”. “Аристокрация” е дума, която се употребява в литературата отдавна – още Платон в “Държавата” надълго размишлява по въпроса.

“Аристокрация” има две значения. Едното е познато – съвкупност от няколко рода, които отдавна са на власт. Другото е по-старо и етимологически основно: “власт на най-добрите”.
Гръцките автори не винаги изясняват защо тези “най-добри” (aristoi) са такива. Обикновено aristoi се противопоставят на “народа” (demos). Но превъзходството им над него не се дължи непременно на произход, а често и на нравствени добродетели и образованост. Платон предпочита да употребява думата в този смисъл: “аристократи” в “Държавата” са онези, които благодарение на знание или добро възпитание имат власт над страстите си, и поради това могат да бъдат и добри управляващи. Според него образованието трябва непременно да води човека към нравствено усъвършенстване – иначе то не е образование, а само имитация.

Друг мой любим автор – Достоевски – също мисли в тази посока. В “Юноша” се казва следното:
“ – Нашето дворянство и сега, след като е изгубило правата си, би могло да си остане висше съсловие като пазител на честта, светлината, науката и висшата идея, и, което е главно, като не се затваря вече в отделна каста, което би било смърт за идеята. Напротив, вратите към съсловието са отворени у нас много отдавна; дошло е време вече да се отворят съвсем. Нека всеки подвиг на честта, науката и доблестта дадат у нас право на всекиго да се присъедини към висшия клас хора. По такъв начин съсловието се превръща в едно събрание на най-добри хора, в смисъл буквален и истински, а не в предишния смисъл на привилегирована каста. В такъв нов, или по-право обновен вид би могло съсловието да се задържи.
Князът се озъби:
– Какво дворянство ще бъде то тогава? Вие проектирате някаква масонска ложа, а не дворянство.
Повтарям, князът беше ужасно необразован…” (ІІ, 2,2; превод Рачо Стоянов)

Напрежението между претендиращите за “столичани” и “останалите” идва от това, че претендиращите настояват, че са различни и отделни, но не се отделят наистина, а остават в същото общество. Защо не прекратят всякакви връзки с останалите? Защо не ги забравят, поне в речта си? Просто да не говорят за това.
Защото се стремят към положение на господари. Господарят обикновено не харесва роба си и го гледа отвисоко; но ако го загуби, тогава няма да бъде господар на никого. Отношението му към роба е противоречиво – пренебрегва го и същевременно го желае. Защото се нуждае от него.
Такова е и отношението на всеки злословещ към онези, за които той злослови. Ако са ти толкова неприятни и ги намираш за непоправими, защо се занимаваш с тях? Забрави ги. Но не ги забравя, защото злословието му е приятно. Така и претендиращият за столичанин се нуждае от “външните”. Ако не мисли за тях, как ще си спомня, че е столичанин?

Някой ще каже, че имам “фиксация” върху някои въпроси. Вярно е. Но това, което обсъждам, не са нито лица, нито реални общности, а наистина само въпроси. Причината е, че се опитвам да предложа добри решения на някои противоречия, които измъчват хората. Но това не може да стане без говорене.
Ето въпросът за сектантството. Сектантът обича да настоява , че е “по-чист” от онези, от които се е отделил. Но ако това е ценното в него – “чистотата” му – той как ще мине без “нечистите”? Нали чрез сравнението си с тях се оказва “чист”? Така е и със “столичанина”.

Християнското решение

Християнската църква се разпространява точно по времето, когато Рим затваря в границите си цялото околосредиземноморско пространство. Границите са: океанът, една преграда между Шотландия и по-южната част на острова, Рейн и Дунав, Черно море, Ефрат и пустините на Арабия и северна Африка. Властта на столицата над провинциите е сигурна.
Тогава чрез Църквата на хората е предложено решение – духовна общност. Църквата твърди, че независимо от положението си в този живот хората са равни пред Бога; и че това е същественото. Освен това християните не смятат себе си за “по-чисти” или “по-съвършени” от останалите. Всичко, което имат или би трябвало да имат, е вярата, надеждата и любовта. Но това не са притежания, а състояния; и освен това те не ги пазят за себе си, а ги предлагат и на всеки друг, и то изцяло.
Вътре в себе си християнската общност също не се дели на “висши” и “низши”. Християните в Рим и Александрия не са “повече християни“ от тези в Созопол или Лутеция. Причината е, че е невъзможно да се установи, дали едните вярват, надяват се и обичат повече от другите. Тези неща се очакват от всекиго; и това е всичко.
Освен това, тези общности не са атомизирани – не са от хора с подобни убеждения, но без връзка помежду си – а действителни. Християните се виждат лично – в своите храмове, каквито и да са те. Общностите са във връзка помежду си чрез упълномощени представители, но и чрез всекиго поотделно. Всеки християнин от Ефес е добре дошъл в църква, намираща се във Валенсия. Въпросите на Църквата се решават на срещи на епископите, като никой епископ няма власт над никой друг, макар че някои имат предимство по чест. И сега е така – в православието.
Резултатът от това е, че хората губят потребността да се делят на “повече човеци” и “по-малко човеци”; и никой християнски народ не е “повече народ” от друг, който говори на друг език.

Сега в “международната общност” е друго: едни са “развити”, а други “развиващи се”. Или “трети свят”. Но колкото и да се сменят термините, същественото остава: винаги някои са “по-висши” и поради това – на власт. Това е положението в едно човечество, изпаднало в провинциализъм по отношение на Доброто.

Църковнославянски и старобългарски

Но да се върнем към второто значение на “провинциалността” – откъснатост от водещата култура, тази на “голямото общество”. Не вярвам мнозина да възразят, ако кажа, че водещата култура на Западния свят (западен в исторически смисъл, оформен на гръко-римо-византийска основа) е християнска. Но от това следва, че нехристияните са провинциалисти – и в двата смисъла.
Водещата култура се осъзнава добре от малцина, но тя принадлежи на “голямото общество”, а не на някое малцинство. Затова Тертулиан е казал: “нашата душа е по природа християнка”.
Тази култура се разпростира не само върху голям брой съвременници, но и във времето, през вековете. Поради това хипотезата за “прогреса”, според която днешният ден придава смисъл на всичко, случило се по-рано, е съмнителна. Възможно е случилото се в последно време да е напредък в някое отношение, но с оглед на същественото да е упадък. Ако човек се затвори в съвременността в тесен смисъл (своето поколение) той изпада в провинциализъм по отношение на историята – и на рода си, и на народа си, и на всички хора.
Това “затваряне в днешния ден” силно е тревожило някои големи интелектуалци на ХХ век – като Оруел.

Ето да вземем нашия език. Някои казват: “не я искам тази държава, български народ всъщност няма, но виж, българският език – да. Него го харесвам.” Да видим колко и от кого се знае българският език.
Може ли нашият език да се състои само от това, което е съчинено и публикувано през последните 20-30 години? С този правопис, да кажем? С този синтаксис, с тези думи? Тогава той би бил твърде беден. За наше щастие той е много богат, тъй като съществува в писмен вид повече от 1150 години.
Но той трябва да се знае. Веднъж Симеон Радев отишъл на гости в дома на Тодор Боров и видял младия Цветан Тодоров да чете Кафка на немски. И казал: “Добре е това. Но три пъти по-добре би било да четеш речника на Найден Геров…” (преразказвам от Елена Огнянова, “Симеон Радев в спомените на съвременниците си”. БП, 1986, с. 425).

Български език е всичко това, което е в писмената ни традиция от Кирил и Методий досега. Дали много хора могат да четат с лекота съчиненията на Софроний Врачански, които са писани до около 1813? Ако не, как ще четат дамаскини и други сборници на 300 и 400 години? Или по-нататък?

Един път към целостта на българския език е да се знае църковнославянски – класически език с напълно изяснена граматика, с огромна (богословска, житийна, химнографска) литература. На него се служи в храмовете ни. Но той е затворен в богословските факултети и в семинариите, няма достъп до общото образование. Причината е известна – “светскост” на образованието. Понякога излиза, че колкото по-необразован е един човек, толкова по-светско му е било образованието…
Някои ще кажат: “Ама как, църковнославянският е руска работа…” Да. Това е руска редакция на българския език от ХІV в. Разликите са малки и засягат по-скоро правописа. Все едно да кажем: “Тя, славянската литература от Х-ХІV век, е българска работа, Кирил и Методий друго са имали предвид… Затова няма да я четем…”

Тогава да учим старобългарски. И това е възможно, макар че старобългарската граматика се реставрира въз основа само на текстовете до ХІ в. включително. Това отдавна е направено, учебници има предостатъчно, книгите също са достъпни. Ето, аз съм имал часове три години в гимназията, най-редовно.
И не понесох учебния процес, отказах се. Защото езикът се преподаваше по непонятен начин – само като граматика. Текстове не се четяха. Причината – пак същата. Страх от съдържанието на тези текстове. И също – банално неразбиране. Е, така ли изглежда образованият човек? Отказва да учи и преподава родния си език, защото се дразни от водещата култура, която той изразява?

Какво да правим с европейската литература?

Това, което казвам за неученето и неразбирането на българския език, до което се стигна по идеологически съображения, се отнася и за литературата на цяла Европа. Като казвам “литература” имам предвид всичко – не само художествената, но и философия, историография, есеистика и т.н.

Трябва да се помисли, дали може да се направи жизнеспособно образование на основата на дарвинизма, марксизма и психоанализата – като елементи на една общоприета идеология. Ние тук трябва да имаме мнение по въпроса, защото през последния половин век имахме достатъчно дарвинизъм и марксизъм, само психоанализата ни я добавиха наскоро…
Сега не говоря за влиянието на тези конструкти върху нравственото състояние на хората. Казвам само, че те са твърде нови – появиха се преди малко повече от сто години. Как чрез тях да разбираме предишните книги?
Единственото, което се постига, е това, което виждаме – читателят търси собствените си психоаналитични и други вярвания в книги, писани от хора, които и понятие си нямат за това. Пък тези хора се казват Пушкин, Байрон, Гьоте, Паскал, Сервантес и да не изброявам…

Ето го този читател в положението на лошия провинциалист. Разсърдил се на водещата култура, защото не я познава, а трябва да се потруди, за да я опознае. А тази водеща култура – за християнската говоря – няма нищо против него. Не го смята за “не-човек”. Просто го кани при себе си. Търпеливо и любезно.

https://glasove.com/komentari/provincializmyt

за обществото, за човека

Хомосексуалност и елитаризъм

септември 13, 2014 Николай Гочев Публикуване на коментар

Притча за зебрите

Имало един еколог, който се интересувал от зебри. Посетил едно стадо в Африка и забелязал, че сред тях имало някои хомосексуални. Само че не всичко около тях било наред. Първо, не раждали зебърчета. И второ, другите се отнасяли с подозрение към тях – държели се настрана, и когато някоя хомосексуална се приближала, се случвало да я ритнат…
Екологът написал проект за подобряване живота на хомосексуалните зебри. Трябвало да им се помогне да се размножават – като разни зебърчета се прикрепят към тях и, предполага се, усвояват техния начин на живот. Да им се осигури охрана по време на паша и пиене на вода, за да се разбере, че не са по-лоши от другите; и като компенсация за досегашното отношение. Ако някоя ги ритне или ухапе, да бъде отвеждана… И т.н. Защото хомосексуалните зебри не бива да живеят по-зле от останалите. Такъв бил проектът.
Какво мислите, че казали по-традиционно настроените еколози на своя колега? Те казали така: “Скъпи колега, не ни харесва Вашият замисъл. И тези, които са го финансирали, също не ни харесват. Не се месете в делата на природата. Оставете зебрите да се оправят сами помежду си – те от хиляди години са си така, и ако са пострадали нещо, то е от хора като Вас… Сега ако зебрите в това стадо забележат, че е по-изгодно да си хомосексуален, тогава и те ще станат такива, и цялото стадо ще измре – поради липса на зебърчета. Това ще наруши екологичното равновесие в региона. А екологът трябва да поддържа екологичното равновесие, а не да го нарушава. Затова се приберете в къщи и се заемете с друго, иначе ще подадем жалба срещу Вас еди-къде си…”

Така казали. Но думите им били прибързани. Защото идеята на този еколог била по-дълбока. Той не искал да унищожава стадото, а да го преустрои и дори подобри. Защото по-красивите и здрави зебърчета щели да бъдат приобщавани към хомосексуалната част от стадото. И така тя постепенно щяла да става все по-здрава и по-красива. И да се появят други зебри – усъвършенствани. Защо не? Нима екологът не може да съдейства за подобряването на видовете?

Как да пристъпим към обсъждане на обществен въпрос

Аз изобщо смятам, че по въпросите от обществен интерес трябва да се говори обосновано и без много страсти. Ето примерно за политиката. Не е нужно непрестанно да се злослови срещу този и онзи политик. Нали и те са хора? Ако ние, пишещите, бяхме на тяхно място, по-добре ли щяхме да се справим? Не знам. По-добре да се поинтересуваме защо те взимат някои решения. Кое ги кара да постъпват така? И ако не взимат решения за нещо, защо? Само поради негодност? Съмнявам се. Сигурно има и други причини. Така трябва да се пристъпва към обсъждане на политически въпроси.
Или за Църквата. Доста съм слушал да се говори против монаси, свещеници и архиереи. Пак така – не били достойни. Ако вярваме на говорещия такива работи, веднага трябва да го направим патриарх. Само че много патриарси ще се явят отведнъж. А какво трябва да прави Църквата все пак? Да събира пари за бедните, както някои ни уверяват? Мисля, че не. Може и това, но то далеч не е първата й задача. Това е казано даже в Евангелието. Аз, като християнин и апологет на християнството, твърдя, че задачата на Църквата е да говори за Бога и да свидетелства за истината. Ако това се приеме, може да се окаже, че монасите, свещениците и архиереите си вършат работата, и то не лошо. Ако някой мисли, че може по-добре, да се присъедини. Има си правила.

Ето сега за хомосексуализма. Ще си позволя да задам един въпрос – ама като го видите, не спирайте да четете, моля Ви, а продължавайте нататък. Ще обясня.
И тъй, нужни ли са на едно общество хомосексуалисти? В смисъла, в който са нужни млади майки или електротехници? Не, не са нужни. Младите майки раждат деца (от мъже) и така поддържат обществото във времето – с хора. Това е необходимо. А електротехниците се грижат да ни е светло, и каквото още става с електричество. А хомосексуалистът какво? За какво ни е нужен, това питам. Не е толкова страшен въпросът. Ако искате, питайте ме за какво е нужен класическият филолог – ще отговоря, без да се обиждам.

Един възможен диалог по темата (в три части)

“Не”, ще каже някой, “ти поставяш лошо въпроса. Да си хомосексуалист не е професия. Вярно е, че не раждат деца. Но те просто са си такива. Нужни или не – трябва да живеем с тях.”
– Добре, какво са тогава?
“Малцинство” – ще каже.
– Както българите са малцинство в Сърбия ли?
“Не, това там е народност, то е по наследство в известна степен. Баща ти и майка ти са българи, затова и ти си такъв.”
– А на хомосексуалиста баща му и майка му са хомосексуалисти?
“По-скоро не…”
– Значи е друго…

– Е, какво е тогава? Религия?
“Ами по-скоро житейски избор, що се отнася до тези неща… Харесва ти, правиш го… Какво толкова?”
– Ама това, че на някой нещо му харесва, значи ли, че то е добре за обществото?
“Е, не винаги… Но то си е частна работа.”
– А това, че ще взима децата на другите, пак ли е частна работа?
“Ако са съгласни, защо не… Освен това той сигурно ще вземе сираче, изоставено.”
– Сирачето може да го вземе друг, който се е опитал да има деца, но не е могъл. Това е по-справедливо. Хомосексуалистът не се е опитал.

“Но какво имаш против хомосексуалистите?”
– Доколкото са хора, нищо. Просто не виждам полза от избора, който са направили. Нито за тях, нито за останалите.
“Това не е избор. Те са си такива. Като цвета на очите – понякога не знаеш защо е такъв…”
– Ама ти не можеш да си смениш цвета на очите за една вечер, само защото си изпил повече уиски или нещо друго… А да станеш хетеросексуален, можеш…
“Е, да, не е изключено. Но по принцип той не иска да е хетеросексуален.”
– Значи е въпрос на избор…

Секта

Сега да разясня какъв е смисълът на този избор – според мен. Ако се уредят нещата така, че тези бракове да са законни и осиновяването на деца да е възможно, ситуацията ще е следната – едни хора, които са се отказали да раждат, придобиват децата на други, които не са се отказали. Просто на онези не им се занимава с това – зачеването понякога е трудно, раждането – рисковано, пък и не знаеш какво дете ще се роди.
Защото човек ражда и възпитава децата си, но не ги избира. Те са донякъде като него, но и не като него. Какъвто човек се роди, такъв. Докато хомосексуалната двойка избира децата. Няма съмнение, че те ще си търсят по-приятни на вид деца, ще проверяват какви са родителите, здравословно състояние, всичко…
В какъв дух ще бъде възпитавано това дете, няма съмнение. Значи тук вече имаме процес на укрепване на тази общност чрез извънредно важен фактор – възпитанието на детето. Защото каквото и да се говори в училище, влиянието там е несравнимо по-малко от това, което се вижда и чува у дома. И че връзките между такива хомосексуални семейства ще бъдат по-усилени, то си е естествено. Човек се събира с подобни.
А колкото до голямото общество, то никога няма да стане изцяло хомосексуално. Ако изобщо ще съществува, това значи, че хетеросексуалните ще бъдат мнозинство.
Значи – имаме проект за изграждане на стабилно, възпроизвеждащо се хомосексуално общество вътре в “голямото” общество. Секта. За това става дума.

Сега – каква е целта на всяка една секта? По този въпрос може да има огромно обсъждане, трябва да се проясни понятието. Но ето какво предлагам (писал съм го и по друг повод): сектата съществува с цел власт. Това са хора, които се отделят от останалия свят по някакъв признак и се обявяват за по-добри от всички останали – благодарение на този признак. Обикновено – по-чисти. По-духовни, по-развити. Идете в кое да е общество, за което сте уверен, че е секта, и сигурно ще видите точно това. По това се познават.
Че хомосексуалистът е склонен да се представя за по-развит (примерно – по-културен) от “другите”, няма никакво съмнение. Мисля, че това е неизбежно. Причината пак е в основата – невъзможност за раждане на деца. Раждането заема огромно място в живота на човека – не само на жената, но и на мъжа. То завладява мислите му задълго. Ако пък не раждаш и нямаш намерение, значи твоята енергия ще е насочена другаде. А какво е раждането? Природен процес. Става чрез тела и в тяло. Значи онзи, който стои далеч от раждането, ще стои по този признак далеч и от природата. Поради това той, предполага се, ще изглежда по-духовен (или културен, както искате).

Но по-културният трябва да управлява, не сте ли съгласни? Да властва дори.

Сега вече някой ще се намеси и ще каже: “Е какво, като не раждат? Ами вашите православни монаси, те деца раждат ли? Нали и те се занимават с духовна дейност, както твърдите? Защо не ги упрекнеш и тях? В елитаризъм и сектантство?”
Не мога да ги упрекна в сектантство, защото те са си част от Църквата, в която влизат и женени клирици – свещеници, дякони. И не се отделят от тях, а си сътрудничат. А Църквата не се стреми към власт в света – за православната говоря. Тя просто свидетелства за истината – независимо от условията.
Освен това има една съществена разлика между монашество и хомосексуализъм. Тя е в това, че монахът е длъжен да налага ограничения върху тялото си: да е независим от телесните си желания, доколкото е възможно. Не съм чул нищо подобно относно хомосексуализма. Там телесните удоволствия са си напълно разрешени и даже се препоръчват.

Привлекателността на хомосексуализма

И преди ми е правило впечатление, че сред хората, които се изказват енергично в полза на хомосексуалната кауза, има много съвсем обикновени хетеросексуални. Всъщност те – сред апологетите на хомосексуализма – вероятно са мнозинство. Аз не мога да си представя изявен апологет на християнството, който да не е християнин. Защо му е? Християнството изобщо не е много популярно сред нехристияните. А хомосексуализмът се подкрепя и от хетеросексуални.

Причината за тази симпатия е в елитарното умонастроение на хомосексуалиста. Казах защо – той е далеч от природата. Чрез тялото си се разграничава от нея. Това е много решително разграничение – то не е като това, просто да живееш в град. То е много повече.

Затова на хомосексуалиста му е много мила популярната обида на “селянин”. Той има важно основание да я харесва. Селянинът е човек земеделец – той се грижи за това, семето да проникне в почвата и тя да зачене. Поради това “селянинът” в хомосексуалното съзнание символизира хетеросексуалността. Така че, скъпи читатели – обръщам се към хетеросексуалните от Вас – не се обиждайте един друг на “селянин”, моля Ви. Оставете този термин в това му значение (“нецивилизованост”) на хомосексуалната общност.

И тъй, какво имаме – съзнание за елитарност, което настройва човек към желание за власт (той е “издигнат”, тя му се “полага”); реална общност, където има взаимодействие поради признака “хомосексуализъм” (докато “другите” не си сътрудничат на основа хетеросексуалност, тъй като не се идентифицират с нея – те просто не я забелязват); и безусловна разрешеност на телесните удоволствия – като при това пак запазваш претенцията за “духовен”. Е, малко ли е?
Ето защо е нормално честолюбивите и властолюбиви хора с претенция за културност да симпатизират на хомосексуалното движение. То се стреми да осъществи техните мечти.

Що е фашизъм

Човек, който дори веднъж е чувал да се говори по тази тема, ще се сети, че тези, които имат нещо против хомосексуализма, може да бъдат наречени “фашисти”. Така че е необходимо едно разяснение.

Европейските движения от първата половина на ХХ в., наричани “фашизъм”и “нацизъм” официално бяха антихомосексуално настроени. Какво е било във вътрешните им елити и на практика – не знам, не съм се интересувал; но поне в рамките на общата пропаганда хомосексуализмът беше отричан. Но същността на тези движения няма защо да се търси в отричането на хомосексуализма или в преследването на евреите. Това са само следствия: тези хора бяха определени за изкупителни жертви, обекти на омраза. Както и комунистите.

Но онова, което обединява фашизма, нацизма и подобните им секти е нещо общо – то е в отричането на единството на човешката природа. Хората трябва да бъдат разделени на “свръхчовеци” и други. Или – на “човеци” и “низши същества”. А “висшите” са малцинство, как иначе.
Това е фашизмът в най-общ смисъл: власт на едно енергично малцинство, самообявило се за “елит” (“избрани”).

https://glasove.com/intervyuta/homoseksualnost-i-elitarizym

***

Бил ли е Сократ хомосексуалист?

Не мисля да се разпростирам прекалено дълго върху темата за хомосексуалността. Аз и не съм специалист. Говоря като човек на словото, гражданин на страната си, пък и баща. Впрочем и много други са така.
Обсъжданията по обществени и етични въпроси не могат да бъдат оставени само на специалисти, защото иначе може да им станем роби – на тези специалисти.

И тъй, 2-3 обсъждания в “Гласове” няма да са излишни, защото вестникът се чете, а въпросът си е важен. Благодаря на г-н Дачков, че ми дава думата.

Още веднъж за въпросите от обществена важност

Нека първо се съгласим, че когато някой говори за нещо общо – политика, религия, семейство – той не би трябвало да търси надмощие в някакви лични или групови конфликти. Каквото казва, това е – и няма защо да се правят персонални намеци. Това е редното. Ако пише сатира (като Архилох, Аристофан, Юлиан или някой модерен фейлетонист) – може. Но аз тук не пиша сатира, а задавам въпроси, които засягат всекиго.

После, при обсъжданията трябва непременно да се избягва изпадането в гняв и размяната на обиди. Това е напълно безполезно, така разговорът просто се проваля. Какво от това, че ще наречем събеседника с думи, които ни се струват обидни? Какво ще установим? Дори събеседникът да ни изглежда недобър и неинтелигентен човек, пак трябва да се занимаваме повече с думите му, отколкото с него самия. Той бил необразован, муден в мислите си – ами нищо, ти пък му помогни, кажи каквото знаеш, съдействай му да разсъждава.
И за какво водим разговори изобщо? За да установим, че сме по-умни от събеседника си? Аз не водя разговори с такава цел.
Ето един пример как може да се предложи разумен разговор.

Сократ и Горгий

В диалога “Горгий” Сократ влиза в разговор с прочутия софист, който по това време, като представител на родния си град, е дошъл за преговори в Атина. Той е по-възрастен от Сократ – с около 15 години. И Сократ го пита какво е това “реторика” – предметът, който Горгий преподава. Това вече е достатъчно смел въпрос. Все едно да питаме Хенри Кисинджър какво е това “дипломация”. И то с намерение да спорим с него.
И тъй като разговорът върви трудно, Сократ казва: “Ако ти, Горгие, можеш леко да понесеш загуба в някой спор, тогава нека продължим нашия разговор. Но ако не можеш, ако предпочиташ твоето твърдение винаги да е вярното, тогава по-добре да спрем. Защото се случва да се съберат мъже да спорят по някаква тема – и вместо да я изследват спокойно, изведнъж се настройват един срещу друг, избухват и си разменят такива оскърбления, че слушателите, които са се надявали да научат нещо от тях, се разотиват изплашени и съжаляват, че изобщо са попаднали на разговор между такива хора…” (“Горгий” 457-458, преразказвам го).

Кога думите са обидни

И също: дори думите, с които си служа, да изглеждат някому обидни, аз не ги използвам, за да оскърбявам някого. Просто ги намирам за подходящи, уместни в хода на разговора. Както казах предишния път, аз не смятам думата “селянин” сама по себе си за обидна – и поради това я използвам съвсем спокойно. Нито думи като “циганин”, “турчин”, “евреин” – нали така? Нито думата “хомосексуалист”.
И не мисля, че има голяма полза от евфемизмите. Нищо не пречи да си служим с широко употребявани и разбираеми думи без страх, че някой ще се засегне. Твърде много зависи от контекста на речта ни, а когато словото е устно – и от интонацията. Всяка дума може да бъде произнесена така, че да зазвучи обидно – но и обратното.

Колко начетени е нужно да бъдем

Сега няколко думи за четенето на книги. Случвало ми се е да чуя: “Ти си чел едни книги, обаче други – не. Значи не си достатъчно учен – не можеш да говориш с мен. Първо прочети, което и аз съм чел, и тогава ела да говорим – сега не ставаш”. Нещо в този дух.

Първо, ако решим, че всички трябва да прочетем едни и същи книги и тогава да се съберем да говорим – това е неосъществимо, нали, тогава никой с никого няма да говори на никаква тема.
И освен това – човек не става образован просто чрез четене на книги. Ако беше така, образованието щеше да е много лесна работа. Понякога четенето дори не е необходимо. Ето, Омир сигурно нищо не е чел – но пък е бил образован.
Книгите винаги съдържат нечия реч; но тази реч нали трябва някой да я разбере? Ако човекът по една или друга причина не разбира написаното, или го разбира погрешно, каква полза, че е минал с погледа си през толкова букви?
Поради това в обществата, които изобилстват с книги и писани текстове, лошо образованите хора също изобилстват – независимо, че имат достъп до толкова “информация”.
Способността да се образоваш зависи от способността да разбираш човешкото. А как става това? То е тайна. Може би е свързано със страданието. Pathei mathos – “Зевс е постановил смъртните да учат чрез страдание, ако и да не искат”, казва Есхил (преразказвам “Агамемнон” 176-180).

Не, аз не казвам, че е безполезно да се четат книги. Това е все едно да кажа, че е безполезно да слушаме какво говорят хората наоколо. Но е истина, че не може да се предвиди резултатът от четенето и слушането. Едни стават образовани, а други – не.

Смелост и почтителност в подхода към събеседника и темата

Сократ е бил скандална личност. По това той прилича на Сафо. Но за Сафо се знае твърде малко. Тя пишела стихове, имала приятелки, с които си говорели за любов и брак – брак с мъже, разбира се. Обръщали ли се една към друга в стихове и с музика. Това е.
За Сократ пък се знае много – малко са хората от времето на гръцката древност, за които да са запазени толкова сведения, писани от техни съвременници, и то лични познати. Той е бил обявен за “най-мъдър” – нямало по-мъдър от него. И то от Делфийския оракул (Платон, “Апология” 21). Това е много повече от Нобелова награда.

И тъй, той си позволявал да разговаря с хората без да смята, че е неприлично да се засяга един или друг въпрос. Примерно, съмнявал се, че разказаните от Омир и Хезиод истории за богове са верни – или поне, че трябва да се разбират буквално. А на тези богове всекидневно се принасяли жертви, изобразявали се в съгласие с разказаното от поетите.
Съмнявал се също, че политиката, която водят управляващите в Атина, е добра за града – и то независимо дали режимът е бил демократичен или олигархичен.
Във връзка с това: да не си съгласен с управляващите в Атина по негово време е било много по-опасно, отколкото да не харесваш министър-председателя в някоя днешна европейска страна. Съвсем друго е било. Могат да се освободят от тебе за няколко дни – и то с напълно законни средства. Защото Атина е била независима и управляващите са имали истинска власт. В зависимите държави – днешните имам предвид – говори срещу правителството каквото искаш. Няма да пострадаш, даже ще те хвалят.

Затова казвам – защо да е недопустимо да се поговори и за хомосексуализма днес? И то спокойно, без да се чувстваме длъжни непременно да хвалим или да осъждаме. Така впрочем си отвоюваме и свобода. Защото някои вече казаха, че ако съм живеел в някоя друга държава, нямало да ми се размине така… Ами толкова по-зле за тази друга държава.

Освен това той не мислел, че има хора, на които е неприлично да се задават въпроси. Не се е притеснявал, че пред него стои известен дипломат, интелектуалец, поет – имало е такива. Освен това въпросите му не били провокативни и за пред хората, примерно: “Хайде да кажем нещо остро на този, за да покажем на всички, че не ни е грижа кой е”. Не. Той действително се е интересувал от това, което прави събеседникът му. Позволявал си е да мисли, че като човек е равен на всеки друг човек.
И винаги се е държал така, дори и преди да получи признание от оракула. При това не е бил нито много заможен, нито с прочути предци (каквито са имали Платон или Перикъл), нито с позиция в държавата. Даже не е учил много – попрочел е някои книги (Симонид, Анаксагор), и е говорил с авторите им, когато е имал възможност.

Не е бил склонен да угодничи пред хора, независимо от вида на престижа им. Какво имам предвид. И тогава, както и сега, за възрастния човек е било престижно да общува с млади – особено ако не са зависими от него. Ако си приятел с тях, това е много добре – значи, предстои ти живот, не си отиваш така с поколението си. Поради това във всички времена се срещат възрастни хора, които, независимо дали са публични личности или частни лица, се боят от младите и се стараят да им се харесат. А Сократ и това не е правел. Отнасял се е сериозно с по-младите от него – като с равни. Нали и те са хора? Нито ги гледал отвисоко, нито ги ласкаел. Поради това е станал приятел с някои от тях.

Продължителност и стил на разговора. “Изчистване”

Сега да кажа нещо за метода му. Нямам предвид “акуширането” на събеседника – да извадиш от ума му това, което той някак си знае, но не го осъзнава. Възможно е това да е Платонова приумица, да му го е приписал, а самият Сократ изобщо да не е имал такава идея. Но ето какво личи от спомените на съвременниците.
Разговорите, които води, са дълги и упорити, и целта е да се проучи какво може да каже събеседника по предложения въпрос (тема). Да напомня, че Сократ не обижда събеседниците си – напротив, той е подчертано любезен. Известната сократическа “ирония” няма нищо общо със сарказма и подигравката. Тя е просто в допускането, че Сократ знае по-малко от събеседника. Но в това няма нищо обидно. Самият събеседник мисли така, защото е поканен да отговори на въпрос, по който се смята за сведущ.
Но в хода на разговора се разбира, че човекът няма яснота по въпроса. Нещо му се “струва”, но това, което казва, са просто мнения, които е дочул оттук-оттам и с които си живее от години. Оказва се, че той премислен възглед (“теория”) няма. При това разговорите не са относно дреболии, а засягат най-важни неща – богове, “красиво/достойно”, “справедливо”, любов и т.н. Разбира се, с груби и нелюбопитни хора такъв разговор е невъзможен – събеседникът трябва да се интересува от темата.

Относно нашия въпрос – аз си мисля, че хората, които просто се развикват, когато чуят някой да задава въпроси за хомосексуализма – те и не щат да знаят нищо. За тях нещата са ясни: те са “така” и е възмутително някой да разпитва. Този човек, който пита, ще е прост, некултурен, психически нездрав и злобен. Или пък – “педераст”. Това е. Ако настоява – трябва да се вземат мерки.

И тъй, събеседниците на Сократ никога не успяват да надделеят в спора и да установят нещо сигурно по обсъждания предмет. Резултатът е, че най-добрите от тях остават с едно усещане за вътрешна празнота. Дотогава им се е струвало, че са пълни със знание, солидни и можещи – като политици, интелектуалци и т.н. – да предложат нещо на останалите. А след разговора – нищо подобно. Поради това те се “умълчават” и започват да се въздържат от много говорене. Това въздействие аз наричам “изчистване”.

Ухажване и любов. Как да насочим красивите към добро

Сократ казва (“Лизис” 204): “Аз от друго може да не разбирам, но дали човек е влюбен и в кого – това познавам.” Той изобщо се представя за “еротик” – такъв, който разбира от любов, практикува я и винаги е влюбен в някого. Сигурно заради това Платон поставя “еротиката” между изкуствата – наравно с поезията.
Познатите му, когато го срещат в града, питат: “Пак ли си тръгнал на лов по красотата на еди-кого си?” Но в “Протагор” се оказва, че Сократ се интересува повече от Протагор, отколкото от Алкивиад; при все, че Алкивиад е млад и красив, а Протагор – стар, по-възрастен и от Сократ. Но пък твърде учен.

Наистина, Сократ не крие, че ухажва някои младежи. “Щом някой е красив, аз се интересувам от него” – казва. И колкото по-изявен е някой младеж, толкова по-упорито го ухажва Сократ.
Как да се обясни това? Най-напред, то също е ирония. Както се представя за по-несведущ от някои и ги моли да го научат (а после се оказва, че не могат), така твърди, че е влюбен в красавците. А когато те стават съвсем благосклонни, както Алкивиад (според “Пирът”), тогава се разбира, че Сократ не се нуждае от телесната им хубост. Той друго иска от тях.

Тук е мястото да кажем, че както не всеки човек може да бъде въвлечен в сериозен разговор, така и не всеки е подходящ за ухажване. Ще поговоря малко за жени, за да бъда разбран по-добре.
Колкото е по-уверена в красотата си (пък и в социалното си положение) една жена, толкова по-вероятно е тя да поиска нещо повече от това, да я разглеждат. Тя е свикнала да й казват, че красива – това вече й е скучно. Тя желае да бъде съвършена. Да е интересна не само с външност, но и с образование, и с душевни качества.
Точно такива жени са подходящи за ухажване. Те не прогонват ухажора си и не бягат от него: напротив, изпитват го – какво може да предложи. И ако се окаже, че той не иска непременно тялото им, а по-скоро интересен разговор; и дори стига дотам, да ги кори за несъобразителност, недобър вкус, недостатъчна добродетел – тогава те се вслушват в него, започват да се съобразяват и дори се срамуват в негово присъствие. Това може да прозвучи някому странно, но е напълно вярно.

Сократ е знаел това. Затова той настоявал, че е влюбен, и същевременно ставал все по-взискателен към любимците си – и то не за външност, а за други качества. И тогава те се засрамвали от него и се заемали да му се харесат – с духовитост, умност, разни постижения. Накратко, влюбвали се в него. А той все не бил доволен. Такъв е бил той.

https://glasove.com/komentari/bil-li-e-sokrat-homoseksualist

биографии, в образи, друго, за студентите, за събитията днес, за хуманитаристиката, за човека

към гостите 2

юни 28, 2014 Николай Гочев Публикуване на коментар

за обществото, за събитията днес, за човека, фрагменти

Публично и частно

декември 18, 2013 Николай Гочев Публикуване на коментар

Натискът върху страната ни се усилва. От лятото насам и особено за последните месец-два видяхме:

1. Опит за преврат (сваляне на законно правителство и парламент по „морални съображения“).
2. Затваряне на Университета („за да си отиде правителството“); отблъскващи видео-компромати срещу университетски преподаватели
3. Смайващи и абсурдни интриги срещу висш духовник на Българската Православна Църква; и пак компромати срещу духовници (че били хомосексуалисти – а хомосексуализмът не е ли, от гледна точка на пропагандаторите, нещо либерално, европейско и похвално?)

Ако някой запита защо, ще отговоря, че всичко това е културна и чрез медиите политика, подобна на тази, която се водеше някога в СССР и страните, зависими от него. Нито гражданите, нито правителствата на България могат да я отменят отведнъж, тъй като тя се определя, налага и заплаща от сили, които превъзхождат нашите. Но все пак гражданите на България биха могли и да не участват в тази политика. Това се отнася за всеки поотделно, и никой не би трябвало да се крие зад „общото положение“ и да казва „ами такава ни е държавата“.

Не Ви е такава държавата, господине или госпожо. Вие самият сте такъв.

Да вземем медиите. Аз разбирам, че една голяма телевизия с бюджет от милиони не може да няма политика; и ако тази политика, определена далеч не от работещите в нея, е насочена към задушаване на държавността, образованието и Църквата, то тя ще се провежда, независимо от волята на точно този или онзи гражданин. Защото винаги ще се намерят хора без работа и без възгледи, които да правят, каквото им се каже, или каквото усетят, че се очаква от тях.
Но освен големите телевизии и вестници, на които е възложена „голямата политика“, има и сайтове с малки бюджети, чиито пари идват оттук, от български граждани, и чиито директори, самите те обикновени журналисти, имат достатъчна свобода, за да решат поне какво да не публикуват. Е, защо дори и тези сайтове са препълнени с оскърбления срещу страната и срещу всичко онова, чрез което тя съществува? За който е забравил, напомням – „страната“/“ние“ съществуваме чрез:
1) държавност/законност,
2) образование,
3) Църква

Цялото това преизобилие от обиди и раболепно навеждане пред някакви неомитични образци на „развитост“, най-вероятно ще се обясни (ако някой попита и отговарящият е честен) с: „така е прието да се говори“; „всички говорят така“.

Значи, причината е конформизъм (в превод – нагаждачество, човекоугодство), който идва от най-обикновения страх да защитиш себе си и близките си, да кажеш, че има неща, благодарение на които вие сте хора; и че не си съгласен тези неща да бъдат унищожавани.

Така че тези журналисти, както и множеството техни от конформизъм анти-български говорещи автори, трябва да бъдат наречени предатели, и който ги нарича така може да е чист пред съвестта си и да не се безпокои, че обижда чувствителните им души. Не, така той помага на себе си, на близките си, а и на тези нещастни хора (за журналистите и авторите им говоря), за някои от които все още има надежда да размислят и, рискувайки едно-друго, да станат достойни мъже и жени. И тогава ще бъдат щастливи, а не както са сега. А без риск и упорстване не може – няма да заслужат щастието.

А какво и ще рискуват всъщност? Обикновено не повече от това някой да им се присмее, да ги изругае, да намигне зад гърба им, да употреби против тях някои известни и стари заклинания: „селянин“, „дърво“, „провинциалист“. Е, ако човекът много се бои от тези думи, разбирам, няма да му е леко. Но защо просто да не се откаже от този свой страх?

Какво може да се опита? Да кажем, следното – нека един вестник да престане да публикува текстове и каквито и да било материали, съдържащи обиди срещу страната му. Някой ще каже: е, хубава работа, че какво ще сложим във вестника тогава? Ами вие опитайте за ден-два или седмица, и ако нищо не можете да публикувате, поне съобщете на публиката причината. Ще бъде интересно, ще сте първите. Ще станете известни със смелостта си и ще започнат да ви уважават. И пак ще намерите сътрудници.

Но добре, да кажем, че това е трудно. Тогава защо някой да не опита по-лесното – лично той да не говори и да не пише (примерно, из интернет) ругатни срещу страната си (институциите й, народа й). Ето, аз например от много години, може би от десетилетия, не съм казвал, нито писал нещо против България и българите. Като казвам „не съм“ – наистина нищо, нито дума. А не съм и мълчал през цялото време. Значи е възможно.

Ще издам една тайна (за който се интересува само). Сериозният патриотизъм – който започва с това, просто да не злословиш против страната си и да не се съгласяваш, когато някой злослови – укрепва семейството. Мъжът без родината си е нищожество. Много грешат онези мъже, които, за да угодят на жена си, говорят пренебрежително за своята страна. Такива мъже винаги биват презирани от жените си. Който позволява в дома му да се говори против неговата страна, той си поставя бомба в средата на жилището. И тази бомба гърми в 100% от случаите.

за човека, фрагменти

Умен и невинна

декември 6, 2013 Николай Гочев Публикуване на коментар

Ако кажеш някому, че не може да се разбере, кое действие в даден момент е морално и кое – не, може да се позачуди, но няма да се възмути. Причината е най-напред, че думата „моралност“ на български (а вероятно и на други славянски езици) днес звучи приблизително като „демокрация“ или „европейски ценности“. Тя може да се употребява публично и в по-официална обстановка, и чрез нея да се обясняват разни неща – да кажем, разни видове насилие (опити за преврат, военни престъпления и пр.).
„Моралността“ следователно изглежда като тема за политици и активисти, общо и банално място в тяхната реторика.

Лично за себе си рядко някой ще се заеме сериозно да настоява, че е „морален“. Защото ако думата се обясни или просто преведе с някоя друга от славянски корен, ще трябва да се говори за честност, нравственост и пр. неща, за които не е прието дори да се претендира публично, пък какво остава в частна обстановка и устно (с приятели, пред магазина, на улицата/в автобуса). Не се претендира не само защото “честността” е оклеветена и се представя за спътник на “неумността”; но и защото наистина е трудно да се разбере кое конкретно действие е предприето безкористно – значи от чувство за дълг/заради Божиите заповеди, а не по друга причина.
Трудно е, защото моралното действие не е онова, което просто не противоречи на някакви писани или неписани правила, а онова, което е причинено от морално съображение, към което човек е подбуден от съвестта си.

Отдалечилият се от Бога човек няма да каже, нито дори ще даде вид, че е, примерно, целомъдрен. Ако го упрекнем, че е лицемер, мошеник, лъжец или крадец, няма да го стреснем много. Тук може да има значение практическото следствие от такъв упрек – дали няма нещо конкретно да загуби. Но също и размерът на предполагаемото „провинение“. Примерно, ако дадем знак, че подозираме някой такъв човек със средни материални възможности, че е откраднал, примерно, два милиона, той би се почувствал много поласкан (освен ако не му се стори, че го подиграваме).

Това, което такъв човек не би понесъл и не би простил, е да го заподозрем в не-умност (интелектуална безпомощност, глупост, тъпота). Знак за това е примерно, че огромен брой хора приписват на страната си, и следователно и самите себе си всякакви недостатъци, включително и нравствени – лъжливост, крадливост, мързел, неблагодарност, подлост, мошеничество, користност (корумпираност); те охотно казват: „ние сме…“ и изливат всякакви оскърбления в този дух. Те нямат нищо против да кажат че са (заедно с други, разбира се) изостанали, груби, диви, некултурни, нецивилизовани. Но опитайте да си спомните кога сте чули тези хора да заявят – не лично за себе си, не за „нас всички“ а дори само за „тях, българите“, че са слабо интелигентни (не-умни, практически не-съобразителни).
Това в никакъв случай. При всички хули срещу държавата, страната и народа остава все пак една „добродетел“, която е неприкосновена – „интелигентността“.

Вярата в личната и, по необходимост, родово-колективната „умност“ (ако призная сънародниците си общо и по природа за глупци, и аз ще се окажа такъв) и надеждата, че някой някога ще признае тази моя умност, е у безбожника нещо, което наподобява вярата в безсмъртието и спасението на душата у християнина. Както християнинът не само не настоява, че е безгрешен, но дори отрича това, имайки съзнание, че никой не е без грях – така и безбожникът, донякъде аналогично, не настоява, че е цивилизован и културен. Разликата е обаче в това, че той вярва, че някои хора/общества са такива (цивилизовани, културни), докато християнинът вярва, че след Бога безгрешни са само ангелите – и то само тези, които някога не са последвали дявола.
Безбожникът, при всичката си смиреност относно „цивилизоваността/културата“, не може да се отрече от надеждата, че е „умен“ – по-умен от някого, достатъчно умен, за да има неговото съществуване смисъл. Без тази надежда той би се сринал душевно, би пожелал самоубийство. Твърде възможно е някои хора да се самоубиват от гняв, че са се оказали в глупаво положение – сглупили са така несъмнено и явно, че вече е трудно да претендират, че не са абсолютни глупци. Това им е донесло загуба на надеждата и е обезсмислило живота им.

Ето защо повечето хора (защото повечето са се отдалечили от Бога, това е положението) няма да се съгласят, че е трудно или невъзможно да се разбере кой колко е „умен“. Ако признаят това, тогава би трябвало да се откажат да претендират за умност. Нали няма да има авторитет сред хората, който да ги одобри (а над „хората“ авторитет няма), нито пък самите те могат да знаят това. Тогава какъв е смисълът да се живее? Нали животът на такъв човек има стойност дотолкова, доколкото у него има белези на „умност“. Това е надеждата му за „спасение“. Те не само няма да се съгласят, че не е ясно „кой колко е умен“, но дори и няма да разберат онзи, който им говори това. И неразбирането е тяхна защита.

Ето едно място от Достоевски (думи на Аглая в „Идиот“):

… защото макар и наистина да сте болен умствено (вие няма, разбира се, да ми се разсърдите за това, аз от висша гледна точка го казвам), но затова пък главният ви ум е по-силен, отколкото у всички тях, такъв дори, какъвто и не са сънували, защото има два вида ум: главен и не главен. Така ли е? Нали е така?…
– Така си и знаех, че ще го разберете – важно продължи тя. – Княз Шч. и Евгений Павлович нищо не разбират за тези два вида ум, Александра също, а представете си: maman разбира… (прев И. Пауновски).

Но все пак борбата да те признаят за умен, е повече мъжка черта или особеност на мъжкия характер. Това е надеждата на мъжа-безбожник.
При жената (според женския характер) надеждата е другаде – да те признаят за невинна. Тоест, жените много често не отричат, че са неверни и дори развратни, лъжливи, престорени, подли и пр. Но всичко това е сякаш „около тях“: те не го намират за съществено. Същественото е дали имат вина за кое да е от тези неща. Тяхната надежда, която много често преминава в упорита вяра, е, че нямат – не са виновни за нищо лошо. Те настояват на това и го преливат на всички наоколо – благовестват „невинност“. Дали аз съм извършила грозни неща, дали имам, както се казва, грехове? Може би имам. Но те не могат да ми бъдат „вменени“, тъй като аз нямам вина за тях.

Наистина, вярващият човек се надява на милост въпреки греховете си. Давид казва (32:1-2): Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити! Блажен е онзи човек, комуто Господ няма да вмени грях, и в чийто дух няма лукавство!

Но добавя: …в чийто дух няма лукавство.

Лошото в „женската надежда“, за която говоря е, че лукавство има, тъй като такава жена/човек търси оправдание от себе си/от хората, а не от Бога. Това води до безотговорност (не признавам, че съм сгрешила така, че да бъда осъдена; питайте другиго, аз съм чиста от вина за делата си; ако са зли дела, те дори не са мои).

Това са стълбовете на надеждата на безбожника/безбожницата, без тях те не биха живели:
1) аз съм умен (това е моя заслуга, пък и такъв съм се родил)
2) аз съм невинна (не аз, а друг е причина за злото)

в образи, за обществото, за събитията днес, за човека, история