На един съвременен западен публицист (аз съм поставял някои негови изказвания и тук) се приписва мнението, че съвременната американо-европейска култура – или по-скоро онези, които имат повече влияние върху нея – се отнася с всички хора като с деца.
Това означава – предлага им да не се бъркат в решения, които се взимат някъде, макар че те ги засягат. Тъй като решенията „там“ не са тяхна работа, и нека не се главоболят с неща, които не разбират (ще му дойде времето и може би ще научат); а по-добре да изпълняват каквото е решено от по-разумните. Ако имат свободно време, да се забавляват с каквото е разрешено. Разрешени забавления има, те са достъпни, осигурени. Що се отнася до поминъка – нека се трудят и който заслужава, ще получи; а кой заслужава – и за това се мисли, не се безпокойте.

Разбира се, това резюме е направено най-свободно пък и аз не се старая сега да предавам нечие мнение точно. Ако някой е забелязал тези неща – добре е за него. После обаче и да ги каже, ще го разберат малцина, и то най-вече онези, които и без него ги знаят.

Това надменно поведение спрямо всички хора по света се усвоява лесно. Лесно е да се говори някому на „момче“, „момиче“, „девойче“, „деца“ и пр. Някой ще каже, че това е проява на бащинска (майчинска) симпатия и загриженост. Но всекиму ли подхожда да заеме такава позиция? На някой достоен епископ или кротка възрастна монахиня сигурно би им подхождало. Но ако имаме просто една лакома и развратена жена, която покрай другото е докарала до алкохолизъм, депресия или лудост единственото същество (син/дъщеря) което й се е родило? Такава убедително е показала, че е неспособна да бъде майка. Същото се отнася и за множество мъже. Е, добре ли е такива да заемат, дори за кратко и на думи, родителска поза спрямо синове/дъщери на чужди и обикновено непознати хора?

Несъмнено такива хора търсят само изгодата от старшинството, за което претендират чрез думите си. Ако мине, добре, продължават нататък към устройването си на изгодната позиция. Ако не, ще се изкикотят и ще се огледат за друга публика.

*

Но, ще каже някой, като изключим грозотата на това поведение, какво вредно има в това, хората по-дълго време (или винаги) да се чувстват деца?

Има, и то е следното.

Хората, ако не са тежко болни, са деца само до една определена възраст, и тя се знае – 12-13/14 години. Само дотогава. След това те са вече младежи, юноши, подрастващи, или каквато дума изберем за състоянието им, но не са деца (в смисъла, в който някой е дете до 7-8 г.). Отношението на естествените баща/майка към синовете/дъщерите им е отделна част от темата, но и там трябва да се отчита, че синовете/дъщерите престават да са „изобщо деца“ след споменатата възраст.

Така че отношението към някого, преминал вече тази възраст, като към дете, е опит чрез слово или жест той да бъде удържан в положение, в което – съгласно истината – не е. Значи тук имаме лъжа и нещо като насилие. От лъжата, твърдя аз, полза няма никога. А от насилието (несправедливата употреба на сила)? Полезно ли за когото и да било да бъде удържан в положение, което не е негово, и по този начин да се отнема/краде истински неговото? Защото възрастта на човека е непременно негова, той не я е взел от никой друг.

Ако този подход към човека успее, тогава, с годините, в душата му възниква и укрепва едно противоречие, двойнственост. От една страна, той не може да не знае, че е влязъл в плодотворна възраст, по природа е способен да бъде причина за раждане на хора (негови естествени потомци). И още, той има и граждански права, от него се очаква да действа в общество според опита и разума си.
От друга страна обаче, поради усещането си, че е „все още“ или „по-скоро“ дете, той ще се колебае какво да прави с възпроизводителната си способност и с правата си на обществено същество.

Какво ще се случи? Ако от него се роди човек, той ще се затруднява да го възпитава, тъй като няма да е наясно, способен ли е за това (нали той самият/тя самата все още е „нещо като“ дете). Но как дете ще отглежда дете? Тогава става обичайното – роденото същество се прехвърля на баба/дядо (главно баба, разбира се), които с повече основание могат да минат за родители – нали вече веднъж са го направили и има някакъв резултат.
Естественият родител остава в двусмислено положение – родител е, но е май някак и брат/сестра на съществото, което расте. Несъмнено, роденото от него ще бъде по-нататък в голямо затруднение – как да се отнася към естествения си родител, който не му изглежда точно като родител. Дори да успее да се справи и да разбере какво е станало, все едно, с човека е било постъпено зле, той е бил поставен в опасност още от раждането си – да расте в неблагоприятни условия. Защо неблагоприятни ли? Защото не съответстват на истината – а тя е, че точно тези хора и само те са неговите баща и майка. Така че главната беда, с която се сблъскваме тук е, че човекът от твърде млад (от дете!) е поставен в условия, където истината за най-същественото – кой от околните какъв му е – е замъглена, а надделява лъжата.

Ами с обществения живот? Детето (истинското дете) бива въвеждано в света, където го учат какво е добро и недобро. Очаква се, че като порасне (като престане да бъде дете) човекът ще действа сам според доброто. Има в него нещо, някаква част от личността му, до което той ще се допитва при взимане на решения: то се нарича съвест. Съвестта е вложена от зачатието му, но с растежа и възпитанието тя също расте, оформя се и се подготвя да „получи думата“. Но докато човек е дете, тя, също като тялото му, е слаба, и затова нейното място е заето от родителите (тези, които го отглеждат).
Ако човек се отдели от детството според естественото си развитие (заедно с физическото узряване) съвестта се задейства и човек става „отговорен“. Тоест – способен да взима решения в съгласие със знанието си за доброто. И когато го попитат: „защо направи това?“, казва – защото постъпих съгласно знанието ми за доброто. Това е „отговорността“.

Така постъпва възрастният човек, който вече не е дете. А онзи, за когото говорим, „инфантилният“ не става възрастен, освен отчасти. Той се ползва от някои облаги на възрастта – заема разни позиции, претендира за разни неща, на които има право като възрастен. Но, живеейки си с усещането че е „по-скоро“ дете, той не се допитва до съвестта си, тъй като тя е занемарена. Това е признак на инфантилността. Той няма действащо знание за добро. Поради това той не е готов да обяснява действията си като свои. Когато е бил наистина дете, той е можел спокойно да каже – „така ми казаха да направя“, или „не знам защо така направих“.

Сега първият отговор продължава да се използва, и за да става това по-лесно, човек предпочита да не върши нищо без нечие одобрение – за да му прехвърли отговорността.
Вторият пък се изменя, защото изглежда срамно 30-40 и повече годишен мъж/жена да каже „не знам защо така направих“. Вместо това той казва (примерно): „защото ни е такава държавата“ – което ще рече, обстоятелствата са такива; а защо са такива не ме питайте, не съм длъжен да знам. Или: не съм виновен, защото едни други хора (ако са политици и е прието да бъдат ругани, им казва имената) са причина за действията ми, принуден съм бил от тях. Тях питайте и тях наказвайте.

Всичко това става поради липса на връзка със съвестта. Човекът наистина не знае кое действие е за предпочитане в този или онзи момент, тъй като няма навик да размишлява за това с помощта на съвестта си. И тъй като не знае, той, донякъде с право, отрича да има вина. Лошото е, че не казва „не знам дали действието ми е добро или не“, тъй като тогава ще му кажат, че е длъжен да знае, заради възрастта си. А той не вярва да е длъжен, тъй като има усещане (наложено му от възпитателите), че е още дете. Но пък не може да заяви, че е дете, тъй като лъжата му ще е очевидна и няма да мине. Затова се опитва да лъже по други начини.

Така че вредата от инфантилизацията (удържането на хората в положение на деца) е, че тя създава лъжци. Най-напред инфантилизиращият хората ги лъже, че те още са деца – разбира се, без да им го доказва, а просто им говори като на деца „ей-така, приятелски“ или пък им го подхвърля косвено, като ги приканва към детинско поведение. Те самите не се сещат да оспорят лъжата, привикват с нея и я приемат вместо истината. После сами започват да лъжат други, без да разбират какво правят.
Каква полза намират в това? Най-напред, ползата е в самата надежда, че никой за нищо повече няма да ги наказва (нали родителите им, или който ги е отглеждал, вече нямат власт над тях). Значи ще са хем деца с детските си желания, хем не-деца с правата си на възрастни – и така най-сетне ще могат да правят, каквото им се ще.

По-интелектуалните инфантилизатори специално се занимават да доказват, че наказание за лъжа по принцип не бива да има.

*

Впрочем днешните усилия за даване на права на децата – да осъждат родителите си и да ги напускат – се въртят около това, да изтеглят инфантилизацията към още по-ранна възраст, така че детето никога да не става дори дете, а направо инфантил – човек с права, но без съвест.

Ако текстът “Харта за…” не беше отпечатан на първа страница на в-к “Култура”, щях да си помисля, че чета “възвание до американския народ”, написано от някой избягал агент на ЦРУ, докато е чакал самолета за Еквадор на летище “Шереметиево”. Но не, при цялото ми уважение към редакцията, такъв материал не би могъл да се помести на първа страница на вестник от ЕС-овска държава. Затова допуснах, че е писан от някой наш местен активист, жаден за свобода – онази свобода, която на повечето хора им се харесва от пръв поглед. Така и се оказа, но тъй като не видях името му нито в хартиения брой, нито на посочения адрес, ще го наричам “анонимния автор”. Разбира се, това не е обида, просто човекът не си е написал името.

Ето по този повод един виц:

Разговарят двама съветски граждани:
– Знаеш ли, Рабинович се оказа педераст.
– Какво?! Взел ти е пари назаем и не ти ги е върнал?
– Не, не, в добрия смисъл…

Редакцията е махнала някои места от текста, качен на http://harta2013.eu/, на първо място въведението, започващо по класическия начин: “Протестите на десетки хиляди граждани в цялата страна…”

Е, как да не си спомниш за:
Като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас. Че хич дотам бива ли? 11 000 най-видни граждани! Ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?
– Единадесет души – отговаря Михал.
– Толкоз ли бяха?.. и т.н.

Но да оставим шегите. Добре е, че са махнали увода, защото вече има алтернативен протест на друго място в София, пък той е в подкрепа на парламента, а и на държавата въобще. Сигурно е организиран от мнозинството – питали са някой препатил какво да правят, той им е казал.
Както и да е, вече не може да се говори ей-така за “протеста” като за нещо красиво. Трябва да се различава “добър” от “лош” протест и така ще затънем в умувания кой кой е. А е нужно да се действа, както ни казва анонимният автор на “Хартата”.
Да видим, прочее, какво се говори там.

І.

Накратко, “тази държава” е: нелегитимна (добре, “отчуждена от легитимните си основания” (1), престъпна и опорочена. Тук имаме “режим”. Напомня се, че “страната” е “нецивилизована”. Къде без това.
Дотук нищо ново – смердяковщина и либералфашизъм.

Анонимният автор е видял някъде думата “плутокрация” и си служи с нея с възторг, като младеж, който току-що си е получил дипломата за средно образование и я оглежда. Безпокои се, че у нас имало плутократи и че от тях зависели много неща.
Кажете, господин анонимни авторе, Вие да не сте забравил, че България, която не харесвате, от години участва в един конгломерат от уж независими държави, който е доста богат, доста сериозно въоръжен и отлично контролиран отвън (пък и отвътре, не ще и дума)? Ами военната им/ни организация, натоварила се вече с престъпления, някои от които стигат до геноцид? Или моята страна Ви изглежда като тихоокеанско островче отпреди колонизацията, като оазис в Сахара преди персийското нашествие?
Не, уважаеми, България е не е нито сама, нито независима, напротив, тя е много натясно сред други, тъй като е подчинен (неравноправен) член на един военно-политически блок и нещата тук са под контрол почти толкова, колкото по времето на Хитлер и проф. Филов. Има обаче едно нещо, което не е като тогава, и Вие сте го забелязал – това са изборите.

Относно плутокрацията. У нас имало влиятелни богаташи? Кажете, анонимни, тези богаташи къде си държат парите? В мазето на кюлчета? Ако не е там, сигурно е в някоя банка. А на Вас известно ли Ви е, че днес всяка една банка в ЕС може да бъде затворена с едно обаждане по телефона и никога повече да не отвори? И че всяка сметка може да бъде блокирана до второ нареждане? Не вярвате? Значи тази година не сте чел вестници.

Е добре, какви са тези плутократи, които не могат да разполагат с пари, ако нямат за това едно милостиво разрешение “отгоре”? Ако пък те наистина владеят парите си, попитайте по-“нагоре” как е станало това, а не ораторствайте пред българите. Те са бедни и не решават нищо друго, освен за коя от предложените им партии да гласуват. Но и това вече Ви се вижда много, нали?
И да има тук хора с пари, анонимни човече, те са зависими и са най-много слуги на онези, които решават коя банка в ЕС може да работи и коя – не. Така че ако плутокрацията Ви безпокои, трябва да я търсите другаде. Попитайте например тези, които печатат (или просто регистрират) парите и решават къде колко да изпратят. Не знаете кои са? Е, и аз не ги знам всички поименно. Но мога да Ви помогна, макар и с малко. Господин Пеевски не е сред тях.

Но Вас плутокрацията не Ви интересува, макар че си служите с тази дума. Причините може да са няколко. Или 1) нищожна част от парите й стигат и до Вас, или 2) не искате неприятности, като, да речем, да Ви обявят за луд, или 3) вършите тук една работа, за която такава информация не Ви трябва.
А може да са и трите наведнъж.

ІІ.

И тъй, какви са действителните провинения на държавата, която анонимкото мисли да урежда, надявайки се, и не без основание, на Голямото началство?

Първо за повода. Да не се лъжем – ако не друго, скучно е. Не става дума нито за неуместни назначения, нито за “бутафорност” на демокрацията. Кажи, скъпи читателю, ти, който с мъка пазиш ума и съвестта си живи – къде около северната половина на Атлантика в началото на този век имаме “истинска демокрация”? Никъде, нали? Защо са тези празнословия тогава?
На нас днес ни се случва това, което вече се случи из множество страни през тези 10-15 години – Сърбия, Ирак, Афганистан, Украйна, Русия, Египет, Либия, Сирия, Гърция, Италия, Кипър, Турция, Бразилия (списъкът е непълен, ако се заемем да го довършим, ще стане час по география). Навсякъде различни поводи, различни методи и различни резултати.
И тъй, какво имаме тази година в България? Една партократическа секта, аналогична, мутатис мутандис, на арабската ал-Кайда, беше изгонена от парламента. Напълно законно и по волята на народа. Досадно, а? Кому е нужна, наистина, такава демокрация?

Но това си е наша вътрешна работа и тя може да послужи само като повод за събития. Има обаче и неща, които се виждат отвън:

- Референдум за АЕЦ, към един милион души “за”. Е, и десет милиона да бяха, пак нямаше да я има вражеската централа, но що за действия са това? Искате по-евтин ток? Хм.
– Протакане на ключови закони – за еднополови бракове (на всички ни дойде до гуша с това, но работата не потръгва), за права на детето (да доносничи против родителите си, да ги съди, да бъде въдворявано на по-хубави места по решение на компетентни хора) и прочее в тази насока. Самото отношение към тези работи (това е менталитет, тук само демокрация не стига, ама и нацистите преди време не можаха да свършат всичко запланувано).
– Телевизията през месец-два показва разни попове. Разкол в Църквата на практика няма. Руският патриарх им идва на гости. Отгоре на това избраха и свой собствен, и никой не е оспорил както трябва процедурата. Тук неправителствени организации има ли изобщо? Всичко като в средновековието.
– Пък да погледнем и изборите най-сетне. Хайде, онази секта взела-дала, ще се направи нова. Но какви са тези партии, това парламент ли е? Бивши комунисти + турци + хм… българи.

ІІІ.

Да видим сега какво предлага нашият автор.
Понеже всичко е такава каша, а бомбардировки не се уреждат лесно (ето, в Сирия свободните демократи вече изклаха няколко десетки хиляди от нецивилизованите си съграждани, и помощ от въздуха няма – та ние ли ще се вредим?), остава да действаме с нещо като мирни средства.

- Трябва да има непрестанни маршировки из центъра (“постоянна активистка кампания за публично атакуване на…” – после ще видим на какво).
– Борба за възвръщане на привилегиите по места (“тактика на мобилизация на малки групи в ключовите сектори на вкореняване на режима”). Много оригинално. А Вие, господин авторе, правил ли сте някога нещо друго? Нали цял живот сте се събирал с приятелчета тук и там с цел взаимно уреждане? И то “в ключови сектори”, разбира се, ясно е, че не по строежи и ферми.
– Съставяне на “експертни групи, които да изработят…” Значи пак проекти, стипендии, конференции, семинари и така до пълна победа на… какво беше? А, ето. Резултатът щял да бъде: “описание на конкретиката на плутократичния модел в … политическа система, съдебна власт, сектор сигурност, медии, финансова система….” Всичко сте изтървали, а? А какви времена бяха…
– “Създаване на обществена комисия с участие на юристи и общественици, които са заслужили обществено доверие, за обобщаване…” Да ме простят уважаемите дами и господа, подписали прокламацията (към 70 са, мисля), обаче тук всеки по-внимателен читател, волно или неволно, започва да им чете имената.
– Сега съвсем по същество. Ограничаване на изборните безобразия на този твърдоглав народ: “конкретни законодателни предложения за изменение на изборните правила и правилата за осъществяване на политическа дейност”; и възстановяване на златния век: “…така че да бъде гарантирано автентичното политическо представителство на гражданите.”

Това е. Въпроси?

ІV.

Сега пак сериозно. Колкото и хора да подпишат един текст, неговият автор винаги е само един. Поправките са отделна работа. Така че моля уважаемите ми съграждани, които са подписали текста – първите 70 имам предвид – да не мислят, че казаното се отнася направо до тях. Не. Първо, те добре са направили, че са си написали имената (освен ако някой друг не им ги е написал, всичко става, знам). Но не съм уверен, че всички те са чели това нещо. Те са хора утвърдени в своите професии, занятия и в публичното пространство, заети са, и просто не са отказали да бъдат внесени в списъка.
И впрочем какво значи “чели”? Опитното око минава през такова произведение за десет секунди. Какво имаме – позната фразеология, питомна някак си, закръгленка, сигнали към Началството (“правозащитно и екологично движение” – тук всички сме наши хора демек), накратко, борба за власт със законни средства. Има ли проблем?

*

Защо Вие, господин анонимни авторе (добре, може и да сте госпожа, сега няма да си обръщам целия текст наопаки заради пола Ви), който искате да лишите мен и народа ми от изборен глас, защо подмамихте толкова хора да се присъединят публично към мерзкото Ви писанийце? Надявам се всички те да Ви заплюят.
Вие сте келепирджия и подлец. Засега. Аз може и да Ви познавам – било по име, било по физиономия, може да съм си писал с Вас и-мейли или да съм седял с Вас в една стая.

Ето Ви един виц за десерт:

Рабинович, определете се. Или свалете кръстчето, или си обуйте гащите.

Ще Ви го разтълкувам. Това е съвет да се избягва хитруването. Ако ще служите на някакви господари – сега едни, после други, трети път трети – кажете: “Аз съм слуга и служа на който плати. Това ми е изгодно и ми харесва”. И не говорете за човешко достойнство и почтеност.
Ако пък Ви интересува почтеността, тогава я търсете винаги и заради самата нея, а не само когато Ви наредят, и то с друга цел. Само така ще станете човек.

*

Вж. http://www.kultura.bg/bg/article/view/21136

*

(1) – Браво бе, Гуньо!… Че ти как го мислиш Гуня?

(по повод на статията на М. Шиндаров)

“Мюлер казва на Щирлиц:
– Щирлиц, снощи сънувах страшен сън за Германия. Беше в началото на ХХІ век. Канцлер ни беше някаква баба, а външният министър беше педераст.
Ако Мюлер знаеше какво беше сънувал Щирлиц за Съветския съюз…”

І.

Смешното във вица е, че победената Германия е пострадала само от гледна точка на един хитлеристки офицер – и то защото е сексист и хомофоб. Докато победителят – Съветският съюз (Русия) – е пострадал от всякакви гледни точки.

И все пак e трудно да се разбере кой колко е пострадал. Ето, онзи ден в Лайпцигския университет се гласувало стандартно обръщение към професорите и студентите – към всеки професор (мъж или жена или нещо друго) обръщението щяло да бъде “Господин професорке” (Herr Professorin), а към студентите, аналогично – “господин студентке” (Herr Studentin). Не е нито шега, нито слух. В Русия пък, както е известно, се приема закон за забрана на пропагандата на хомосексуализма сред непълнолетни. Което най-вероятно значи – пълна забрана на тази пропаганда. Няма да ги разстрелват, разбира се, става дума за малка глоба.

Какво ще кажете, господа и дами (и каквито още искате да Ви наричат) правозащитници? Къде е по-добре? Ще кажете “в Германия”, как иначе. Да, ама и някои от вашите дядовци и баби (за трети не се сещам) пак бяха за Германия между 1940 и 1942-3. А после какво стана, за кого ли са били? Как мислите? Мирували са, то се знае. Така ще стане и с Вас. Гледайте внимателно какво се случва в Сирия. Това е Вашият Сталинград.
А как мислите, че ще е в Европа, пък и оттатък – че няма да има втори фронт ли? Дали милионите турци в Германия ще се променят така, както госпожа Меркел ги съветва? А пакистанците в Англия? А мароканците във Франция? Не, няма да се променят те. Но е вероятно да бъдат удушени още много водачи на културната революция и всякакви там тихи и шумни труженици на правозащитното поле. И някои военнопрестъпници ще бъдат обесени. А Вие тук ще се спотайвате.

ІІ.

Признавам си, смях се от сърце докато четох коментарите към статията на Михаил Шиндаров. На хората така им се иска да са свободомислещи, непредубедени, цивилизовани и благовъзпитани. Обаче не им достига сериозност. И не смеят да рискуват, дори само с думи. Обидени са, сърдят се, тропат с крак на редакцията, искат извинение, че даже и покаяние. Говорят за “осъждане” и то “по бързата процедура”.
И какво ги засяга? Точно те ли са онези лесбийки, транссексуали и т.н. които авторът оскърбява и може би заплашва? Не, разбира се, те 100 % до един си консумират обикновения секс по обикновения начин (за подробности не питам). Те впрочем така и са били заченати. Защо не отидат при баща си/майка си, та първо тях да проучат, дали са достатъчно толерантни? Първо това, пък после да се карат на някого, задето бил казал, че извратеният секс не е продуктивен. Ами да, не е. Ако баща Ви и майка Ви бяха по-разкрепостени, Вас нямаше да Ви има и нямаше да стигнете до днешното си просветено разбиране за тия работи. Не Ви ли е срам, че сте се родили по този елементарен начин?

Какво казва Михаил Шиндаров в статията от 14 юни? Ако бракът е само договор за съжителство (предполагащо интимна телесна близост) между дадени индивиди, тогава той може да бъде всякакъв, няма откъде да дойде ограничение. Много векове бракът по тези места, които ние обитаваме сега, е бил съюз между 1 мъж и 1 жена. Ще добавя – пред Бога, но не за да дразня мнозина от читателите, а защото ще ни потрябва по-нататък. И при това – за раждане и възпитаване на деца, сиреч на други хора като тях.
Освен това – причината бракът да се състои точно от 1 мъж и 1 жена е следната: “така е решено и заповядано”. Ако това не беше решено и заповядано, тези същества пак биха се размножавали, само че без брак или без “такъв” брак. Но е решено: хората да се раждат и отглеждат именно по този начин, а не по някой друг.
В историята се е случвало неведнъж хората да забравят, че бракът е такъв “по заповед” и решават, че могат сами да се разпореждат с него. Тогава семейството се удържа в този вид още малко и по инерция, а след това започват промените. Точно на такива промени сме свидетели ние с Вас сега.

И тъй, какво ни се предлага, и то чрез закон? Да се промени това положение (да се “отхвърли заповедта”). “Брак” ще бъде и това, но и друго съжителство – щом участниците са се споразумели. И те също ще отглеждат деца, тъй като го желаят. И несъмнено тези деца ще бъдат чужди изцяло или отчасти – значи произведени или “чрез” съвсем други хора, или без участието на поне един от съжителстващите. И няма да има ограничение какви, пък и колко ще са участниците в това съжителство. Защо да има? Знаете ли някаква причина за ограничение (след като “онази заповед” е отхвърлена)? Ако да, пишете ми.

ІІІ.

Сега да видим защо читателите на М. Шиндаров така силно се развълнуваха. Той не беше нагрубил никого от тях. Те се интелигентни, информирани хора, и отлично разбират, че силата, която прегази за двадесетина години цяла Европа и наложи закони, с които стотици милиони хора, макар и обработени от групата монополни и цинично идеологизирани медии, не бяха съгласни, няма как да бъде спряна от няколко думи, пък ако ще не само г-н Шиндаров, а и целият екип на малкия, но смел в-к “Култура” да изправи срещу нея. Тогава защо така се тревожат? Те дори не му се присмяха. Вместо това те се обидиха и поискаха обезщетение.

Причината, уважаеми читатели на “Култура”, не е дребна. Тя е: г-н Шиндаров оскърби техните религиозни чувства. Той написа хулни слова, а вестникът ги публикува. Затова хората са възмутени и се гневят. Нека да заведат дело.
И наистина, прави са донякъде тези, които казват, че хомосексуализмът е новата религия на този свят. Но, както биха забелязали старите диалектици, те не достигат до същността, защото взимат вида за род, частта за цяло. За днешните революционери хомосексуализмът е, несъмнено, свещен, но той е само една от светините на тяхната религия.

Семейството, както споменах по-горе, е институция пред Бога, съставено в известния ни вид по Божия заповед. Някой ще каже – “не, това е просто възглед”. Добре, така да е. Но все пак това е възглед за Бога. Или смятате, че нямам право да имам възглед за Бога? Кажете де!

Днешната атака срещу семейството е действие за отхвърляне на Бога, по-мощно от действията на атеистичния комунизъм. Защото комунистите-атеисти си мислеха, че ще преустроят душите само чрез определено образование и грубо гонение на Църквата. Те се потрудиха много – примерно, официално обявиха човека за маймуна. Затрудниха венчанията и кръщенията. Но все пак оставиха семейството в същия вид – пак от мъж и жена. И така оставиха вратичка за връщане – всеки от детинство вижда нещо, което после ще го улесни да приеме, че “мъж и жена го сътвори”. Значи идеята за човек остава същата, макар и разбутана в ума чрез учението за “маймунството”.
Тук вече имаме по-революционно, по-радикално действие – детето ще израства с друг образ на човека пред себе си – не мъж-и-жена, а нещо друго. Това би трябвало да доведе до по-дълбока промяна, която да създаде условие за укореняване на друга религия, където човекът ще има друг образ, и няма да може да схване Божия образ така, както е можел досега.

*

Святото, общо казано, ще бъде телесното желание. Това не значи, че всяко желание незабавно ще се удовлетворява (такива чудеса не се обещават). Но самото желание, удовлетворявано или не, ще се охранява и почита – пред него ще се благоговее. Това засега се нарича “имаш права и ги отстояваш”.
А впрочем хората няма да вършат някаква много сложна работа по отстояване на правата – за това ще има специалисти, както вече има. От хората се очаква само да са съгласни, че трябва да искат. Да са недоволни, че нямат. Недоволни от родителите си, от правителството си, Вие лично – от “българското”. Нали така?
А специалистите ще устройват нещата в определената посока. Първо, ще проповядват светостта на желанието изобщо; после, ще казват кое желание е свято, и кое – по-свято; на кое да се поклоним сега, и на кое – утре. Ще уреждат празниците (да, за “парадите” говоря). Накратко – ще бъдат жреци. А богът им ще е красив като древния Дионис и по своему милостив – “ти желай, а аз няма да те упреквам, напротив – ще те благославям, задето желаеш. Защото те обичам.”

Мислите, че си фантазирам? Ами това става пред очите ни. Вие сами участвате в това. Ето, един господин се кълне, че не бил “за зоофилията”. Почакайте де, то не може всичко наведнъж. Свободата си има граници. Благата не идват всички вкупом. Не сте “за зоофилията” днес. Не са Ви казали. Утре, като Ви кажат, ще бъдете.

*

Ето и един виц за възпитани хора:

“Щирлиц не беше хомосексуалист, но не му се искаше да обижда Мюлер…”

***

вж. и:
http://www.kultura.bg/bg/article/view/21073/1

http://kakvooshte.blogspot.com/2013/06/blog-post_16.html

http://www.welt.de/kultur/article116920375/Herr-Professorin-was-denken-Sie-sich-dabei.html