Вълненията около Девети септември няма да угаснат скоро. Причината е, че във връзка с тази дата става въпрос не просто за „точно този“ политически режим, а за геополитическа ситуация (тази от средата на ХХ в.), която от своя страна е само момент от дълъг исторически процес  – много по-дълъг от онези 45 години.

Но освен това покрай Девети септември става дума и за избор на култура, включително и духовна. А това засяга личността не по малко от колектива и затова е тема, надминаваща по важност дори геополитиката. И ако човек иска да има принципно (независимо) отношение към „Девети септември“, той трябва да помисли какъв е този исторически процес, в който той, като част от някое общество, е взел участие. Значи първият и главен въпрос относно датата напомня за класическото „Познай себе си“ и гласи: „В кое общество участвам аз?“

Ако човек мисли, че участва най-вече в „световното общество“, значи ако се чувства космополит, отговорът е лесен: „Не харесвам социализма, защото тогавашното положение беше полувоенно (със съответстващите ограничения), а войната в крайна сметка беше загубена.“ Значи – човекът съжалява, че се е оказал губещ. Въпросът за същността на социализма и капитализма му е безинтересен, той иска успех.

Ако пък човекът иска да принадлежи към общността на „страната“ си, тогава той няма да се притеснява толкова за загубената война, колкото за това, дали страната му е имала полза от случилото се през 45-те години. Това е много мъчен въпрос, защото няма как да се провери какво би било, ако нещата се бяха развили по друг начин. Ако Германия (тази част на Запада) беше спечелила? Защото тогава светът сигурно пак щеше да се раздели на две, но столицата на Изтока щеше да е Берлин, а не Москва. И каква щеше да ни е ползата да станем част от едно фашизирано, открито расистко общество?

Но въпросът е труден и по друга причина – заради това, че днес все още не се знае (или няма единодушие) какво ще рече, да си човек от „тази страна“.  Накратко, няма единодушие по въпроса „Що е България“. Ако някой мисли, че България е, въпреки всичко, страна, която се модернизира, желае прогрес (по отношение стандарта на живот) и се доближава до „най-развитите“, то и социализмът не би трябвало да му изглежда голяма беда – имаше индустриализация, урбанизация, всичко се електрифицира, построиха се детски градини, училища и болници, монархията беше премахната, а Църквата – почти забранена.

Но ако мисли, че България, това е „завещаното от бащи и деди“, тогава ще трябва да каже кое е онова, което трябва да се вземе от предните поколения – защото не може всичко. Най-напред, без съмнение, езикът. А териториите, на които се е говорел той? Те не винаги са били част от държавата, но и там се е говорело на български, издавали са се книги, имало е обществен живот на „този народ“.

Но може би и монархията (България стана република в средата на ХХ в., преди това не е била)? Също и религията. А дали Църквата да е независима (автокефална)? И по този въпрос не всички мислят едно и също. При социализма езикът беше, общо взето, съхранен, а въпросите за териториите, монархията и религията – замразени за неопределено време.

През 2000-та година в Народното събрание беше гласуван някакъв декрет с много кратък текст, където се казваше, че „комунизмът“ (държавният социализъм) в България през изминалите десетилетия е бил „незаконен“. И все пак не може да се отрече, че е имало конституция, редовни избори, функциониращи държавни институции и т.н.  От това решение впрочем следва, че законна е била монархията, тоест предишният политически режим; и че законен държавен глава през цялото това време е бил не друг, а Симеон II Сакскобургготски. Той, изглежда, е престанал да бъде такъв едва по силата на конституцията от 1991 (ако приемем, че тогава вече държавата е станала законна).

Ако това решение има по-ясен смисъл, той е, че социалистическият режим се представяше за демократичен (на мнозинството, тоест работниците и селяните) и независим, а в действителност беше силно олигархичен и марионетен (зависим от Москва). А какво е положението с олигархията днес?

Всички тези въпроси стоят открити и са причина за силни вълнения. По тях няма и сигурно не може да има единодушие. Но не е възможно човек да е безразличен към тях, тъй като те са свързани пряко с личността на всекиго – с въпроса за това, кой е той самият. И който може да даде добър отговор  на този въпрос, той ще каже нещо полезно и по другите.

Утвърдилите се в своята антибългарска и антируска политика медии (телевизии, вестници, сайтове) са просто във възторг от срещата на патриарх Кирил с папа Франциск I. Заглавията са радостни: „Път към единството“, „Като братя“, „Епохално събитие“, „Най-сетне“ и пр.
Неспирно се припомня, че това се случва за пръв път от 1054 г. насам. Няма кой да се сети, че преди това то никак не е могло да се случи, този път по обективна причина – не е имало руска патриаршия. Но кое по-напред: „Би-би-си“ ли да преразказваш, или да се ровиш в историята на православието? Ясно кой има предимство – шефът…

Ако някой започне да коментира, че „така е в нашите медии“, ще трябва да му се каже, че тези медии никога не са били „наши“. Те са или „ваши“, или „техни“ – както искате, така ги наречете, само не „наши“.

И така, за срещата. Тя се е състояла, най-вероятно, по инициатива на руската страна и трябва е била подготвяна от есента на миналата година – откакто Русия се намеси във войната в Сирия. Съдействието на папата е необходимо, за да се обърне внимание на унищожението на сирийските християни (буквално или чрез изселване); и че някой трябва да защити и тях. Ако не бива да е Асад – тогава друг…
Някои от тези християни са православни, а други – не: има и римокатолици, и други.

Разбира се, това е част от дипломатическата дейност около войната и от разяснението „за какво се води тя“; разяснение, което не може да едно и също навсякъде, гледните точки са различни и си противоречат.

Несъмнено, патриархът има да обсъжда с папата и други въпроси. Най-напред, какво ще се прави в Украйна, където Рим е представен отдавна – чрез една или повече униатски църкви. Нужно е съгласие, че православните не могат да бъдат покатоличвани насила, нито да се води прокатолическа пропаганда сред тях, нито да се съдейства за разколи в православната общност. Това са неща, на които отдавна се настоява и които вече са написани почти изрично в съвместната декларация (чл. 25).

Но ако става дума само за това (а то не е трудно да се предположи), за какво е цялата тази радост? Сигурно защото се очаква, че срещу подкрепата за едно РПЦ ще направи отстъпка в друго; и така патриарх Кирил, действайки аналогично на господата Горбачов и Елцин, и при това в сътрудничество с цариградския патриарх, ще насочи православието към едно „единение“ със западната църква, наподобяващо единението на държавите от някогашната съветска общност с отдавна очакващите ги техни западни приятели. И у нас мнозина трябва си спомнят, че една от често споменаваните фрази покрай въвеждането на България в НАТО и ЕС беше: „Добре дошли у дома…“

Но ако се съди по досегашните изявления и действия на патриарх Кирил, този оптимизъм изглежда неоправдано голям.
Първо: трябва да се знае, когато един православен и един римокатолически йерарх заговорят за единство, те си представят това единство по съвсем различен начин. А именно – според примера на църквите, които те самите оглавяват.
Папата кани патриарха в църква, където той ще му бъде подчинен; а патриархът кани папата в църква, където той ще му бъде равен също така, както са му равни и останалите четиринадесет. Това е разликата.

Така впрочем и гражданите на държавите от социалистическите страни си представяха ЕС – като общност на равни. Така си го представях и аз. Сега знам, че съм се заблуждавал. Същевременно моите връстници и колеги от западните страни не могат да разберат къде е проблемът. Какво значи това? Че православието учи хората на едно, а римокатолицизмът – на друго.

И освен това. Руският патриарх трябва да се справя с един стар и наболял проблем в самата съборна църква – амбициозността на своя цариградски колега.
Защото не е приемливо само един от православните предстоятели да контактува с папата и да си обсъжда с него на „четири очи“ въпросите на разделеното християнство; и след това да свежда резултатите от това обсъждане на „останалите“. Ако се погледне строго богословски и църковноисторически, нашите йерарси не се нуждаят от никакви разговори с папата. Ако той желае единство, нека сам каже на какви отстъпки е готов; ако не – да си остане с мир…

Така че да се говори за църковно единение на равни начала е неуместно; а ако трябва да се решават въпроси на земния живот – това е друго. И пак: не бива, под предлог че се стремим към мир между хората, да трупаме ресурси за власт над душите. Християнският духовник не се стреми да властва над душите на хората – той само им помага да се спасяват. А как става това – сам Бог е показал.

Така че срещата на патриарх Кирил с папата без съмнение служи и за решаване на вътрешно православни дела: преди всичко, за да се напомни на някои от братята, че устройството на отпадналата от нас римокатолическа църква не може да ни бъде пример; какво остава пък тя да е общността, в която ние самите като християни да се настаним.

Такава, мисля, е и позицията и на Българската Патриаршия, която вече беше изразена от предстоятеля на патриаршеската катедрала.
По време на днешната си проповед в храма той каза: „Ако Христос се е съгласил да разговаря с хананейката (езичница!), за да спаси дъщеря й от беса, как ние да отказваме да говорим с християни, пък макар и отпаднали от нас, ако така можем да спасим нечий живот и вяра?“

*

https://glasove.com/komentari/kato-bratya

- Мога да кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но знам хора, които у дома са били тормозени с религия – и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство, както е по-селата.
– Там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. То не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник, и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е митрополитът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от митрополита. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък – селото ще запустее. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Селото е почти запустяло вече.
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“, и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: Продай ми пък ти още сега първородството си. Исав рече: Ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: Закълни ми се още сега. Той му се закле, и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът се отказва от първородството – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също.

…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики… Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е много сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“…
Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: всеки, който е чел Херодот, знае, че е имало мнение, според което в древността голяма част от полуострова южно от Македония е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Но какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“?
Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на царя (Борис) през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска…
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни… Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно.
Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята, и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини, може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата, най-вероятно. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцки и върховенство на Цариград по църковните въпроси.
Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя – напълно конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване….
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя – и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава им изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в и деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно.

Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

(фб)

В Европа има към милион бежанци от Северна Африка и Близкия Изток, и те не стоят мирно. Ето Кьолн… и другаде.

Преди почти пет години, на 21-ви март 2011 – два дни след нападението срещу Либия – написах едно писмо и го изпратих на тридесет и пет души – лично и добре познати. Ето съдържанието на писмото:

Уважаеми приятели,

Н.Г.

…

Така че: в историята има логика. И, надявам се, смисъл.

*

(фб)

Казваме „Честита Нова Година“.

Думата „честита“ е толкова обичайна, че значението й се е превърнало в част от общоприета формула и затова е почти забравено. То е част от „фразеологизъм“.
Какво значи да е „честита“ годината? Значи, че пожелаваме на онези, които ще живеят през нея, да са „честити“. А това какво е? Думата е стара и сложна, и изисква усилие – да се „припомни“. В такъв случай е по-добре да не се гледа речник.

„Честит“ е човек, който „живее честито“. Това не значи точно „честно“, макар че нечестният няма как да е „честит“. Не значи и непременно „обграден с почести“, „почитан“, тъй като „честитият“ може да не е познат на мнозина; но пък не можем лесно да си го представим съвсем сам. „Честитият“ има близки хора и е щастлив с тях.
Освен това „честитият“ е по-скоро възрастен, отколкото дете или младеж. Това е поради някакъв голям житейски успех, за който той има заслуга. Този успех не е точно материален, тъй като не е необходимо „честитият“ да е богат или дори заможен. Да се живее „честито“ е възможно дори в оскъдица, но пък тя не става причина за скръб.
„Честитият“ живее „устроено“, нещата при него са наред, но това далеч не е обикновена външна подреденост. Дори да я има, тя е само знак за вътрешната. Той живее „в мир“ със себе си и с близките си, а дори и с останалите, отношението му с които е изяснено и не е враждебно.
„Честитият“ е доволен, но не защото е „задоволен“ или защото се възхищава от себе си (това е самодоволство), а защото е благодарен. При това той е благодарен за всичко – не само за благата.
„Честитият“ не се бои от бъдещето, защото се чувства обичан и закрилян. Освен това той не мисли, че „всичко това ще свърши“. Той вижда себе си заедно с любимите си във вечността.

Поради това, когато му пожелават „да е жив и здрав“ или „да живее сто години“, той приема това като неизказано с точност, но несъмнено пожелание да е жив и здрав вечно, а не само сто години или повече.
Но когато хората си разменят пожелания и поздрави, не е необходимо всичко да се казва с точност.

И така, честита Нова година!

(фб)