Архив на категория: за събитията днес

за обществото, за събитията днес, за човека

Празник и делник

Публикуване на коментар

Чувал съм да се казва:

„- А защо да се делим? Един бил роден тук, друг там, един работел това, друг онова, един бил православен, друг католик или нещо друго… Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим – заради доброто на всички ни?“

Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула – събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.

Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво?

…

Би могло да се каже: „За да бъдат приятели“. А за какво им е впрочем да бъдат приятели тогава? Ако е заради делничните работи, значи и празниците са част от работата. Но не са това. Може би приятелят е човек, с когото просто прекарваш приятно свободното от работа време. Даже и думата така звучи – „приятел“ е сродна на „приятно“.

Така обаче пак излиза, че приятелството е от корист (за полза). Така празникът пак ще е като делника – събирате се, за да направите нещо полезно заедно.

…

Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината. Това е нещо съвсем различно от практическите дела, с които се занимаваме всекидневно. Защото тогава е важно не истинното, а „ефективното“; а колкото до истината, тя се „подразбира“.

Обаче в истината има нещо неудобно, и то е, че тя разделя. Тя гласи точно „това“, а не нещо друго. Ето защо не можеш да се събереш на празник все едно с кого – не може с този, с който не сте съгласни относно истината.

Ако истината се виждаше с очи или можеше да се пресметне, съгласието щеше да е лесно и всички щяха да са приятели. Тя обаче се вижда със сърцето, и ако сърцето е повредено – не се вижда. Тогава човек взима за истина всичко, което чуе; и поради това, колкото по-шумно и често се казва нещо, толкова по-истинно му изглежда.

Но истината не само разделя. Тя е и тази, която прави хората приятели, така че на празник те се събират „около нея“. И поради това се разделят с други.

http://www.memoriabg.com/author/ngochev/

1988-ма
за обществото, за събитията днес, за хуманитаристиката, за човека, история

Класическото образование – за какво служи?

Публикуване на коментар

Класическото образование принадлежи само на Европа. То е нейно и е общо за всички европейци. Така че всеки, който е придобил такова образование през някоя епоха, може на това основание да твърди, че е европеец. Това не може да се оспори.

Но нека видим тогава каква е била разликата между европейци и неевропейци по онова време, когато се е развило самото „класическо“.

Това трябва да е било времето на гърците от Омир и Хезиод до Аристотел и Демостен. Значи – около 400 години, протекли по средиземноморските крайбрежия от западна Мала Азия до източна Италия и Сицилия. Това е класиката. И също: това са били европейците – тези обитатели на крайбрежията, които са говорели на гръцки. Всички останали са били неевропейци или бъдещи европейци.

Дали обаче разликата е само езикова? Във всеки случай е съмнително да се говори за антропологически (расови) различия. Нито пък за съществена разлика в политическото устройство – през цялото това време гърците са имали и монархии, и олигархии. Атинската демокрация от V-IV в. е изключение дори сред самите гърци.

Ако е имало забележима разлика между гърците и другите освен езика, тя трябва да е била културна. И ето тук ще обърна внимание на една такава разлика.

Голото тяло

В първа книга на „Историята“, в самото начало, Херодот разказва за установяването на последната лидийска династия – тази, от която бил Крез. Това е легендата за Гигес, служител на тогавашния цар Кандавъл, който веднъж му направил едно странно предложение – да види царицата необлечена. Ето какво казва Херодот за реакцията на тази жена (I, 10):
„Като разбрала какво е направил мъжът й, тя нито извикала като засрамена, нито дори дала вид, че е забелязала; защото намислила да отмъсти на Кандавъл. Защо при лидийците, а и при другите варвари, носи голям срам това, дори мъж да бъде видян гол…“

Че това твърдение не е приумица на Херодот, имаме ясни свидетелства в един много авторитетен негръцки текст – Старият завет.
Ето какво се казва още в началото (3:9-11):
„И извика Господ Бог на Адама и му рече: `(Адаме,) где си?` Той каза: `чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих.` И рече (Бог): `кой ти каза, че си гол?`
А преди да стане това, значи преди изяждането на ябълката, се казва (2:25):
„И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“
Ето още един разказ от книга „Битие“, този път за Ной и синовете му (9:20-25):
„Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си.
Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан…“

Тези редове от Библията потвърждат казаното от Херодот, а за верността им има и много други свидетелства. Излиза, че свободното показване на човешкото тяло е било характерно за гърците поне от VIII в. пр. Хр. нататък, и ги е отличавало от другите народи.

Най-чест повод за това показване са били спортните състезания и подготовката за тях. Олимпийските игри, където спортистите се състезавали без дрехи, са още от първата половина на VIII в. Изображения на голи младежки тела имаме още от VII в. А през V в. скулптурата достига всеизвестното си високо майсторство в тази посока.
От IV в. нататък скулптурите се заемат и с женското тяло. А от друга страна, запазените вазови изображения с голи тела са безброй.

Накратко – голотата в класическа Гърция не е срамна, особено в изкуството. По-нататък тази свобода в изобразяването на тялото се възприема и от Рим – това вече става изцяло под влиянието на гръцките художници.

\Но трябва да се отбележи, че във времето на класиката художниците не изобразяват всякакви тела, а само младежки и добре развити – безукорни. Когато е привлекателна, голотата не се смята за неприлична; но физическите недостатъци не се изобразяват, както не се изобразяват и тела на възрастни хора. Така че тялото, за да може да се показва, трябва да е подобно на това на боговете, които са вечно млади и обикновено нямат физически недостатъци.
Така че, когато става дума за показване на човешки тела и дали това е срамно, относно класиката може да се направи следния извод: „Прилично е да си красив, а да си грозен е срамно.“

И така, този явен интерес към младото, здраво и телесно привлекателно човешко тяло и готовността то да се показва, е една забележима културна отлика на класическите гърци от съвременните им „варвари“. Тази склонност, заедно с езика им, се оказва в основата на „европейското“ като различно от азиатското и изобщо варварското. По-нататък през вековете тя се разпространява – и най-напред в Рим.

Разбира се, на по-северните народи от континента, които ценят това наследство, им се налага по-дълго през годината и по-плътно да покриват телата си с дрехи.
Но и тук, както и в образованието, няма необходимост, нито изискване древните да бъдат имитирани буквално. Обаче както ученето на гръцки и латински е задължителна част от класическото образование, така и за професионалния европейски художник е задължително да умее да рисува голи тела. Това е „класическото“ в неговата подготовка.

След античността

Несъмнено всеки ще си спомни или ще се досети, че след края на античността изобразяването на голи тела на територията на европейския континент се прекратява; това е и едно от нещата, по които се разбира, че античността е завършила. Ако продължим да си служим с изложеното досега схващане за класическото, ще кажем, че след IV в. част от класиката изчезва, а заедно с нея и част от „европейското“. Запазени са езиците и някои паметници на словесността – но и те, макар и съхранявани в библиотеките, са позабравени. По този начин класическа Европа е „замразена“.

Това е, явно, заради християнството. А откъде идва християнството? От Азия, откъм варварите – би казал някой, следвайки Херодот. Значи, от класическа гледна точка, континентът е залят от една източна културна вълна; а към нея впоследствие се присъединили и всички по-северни европейски народи. Така за няколко века гръко-римската Европа бива, с една дума казано, варваризирана.

Така че „Ренесансът“ в Италия е наречен така заслужено: чрез изобразителното изкуство там протича едно възкресение на античността и завръщане към европейското – ако същността на Европа се намира в класиката.
Това завръщане има своята опора в скулптурата, която на Запад не е била изоставена, както на Изток; подготвено е през XIV в. с промените в живописта, намирала се дотогава в зависимост от византийската; и достига пълния си блясък в началото на XVI-ти век във произведенията на Микеланджело.
Може би не е странно, че точно по това време избухва и Реформацията. Отдръпвайки се от изкуството на Италия, протестантите сякаш се отдръпват и от „европейското“, макар да го поддържат във филологическите си занимания.

По-нататък тази битка за европейското се води чрез класицизма в изкуствата, развиван в католическите (или контра-реформаторски) страни и особено във Франция. Също така – чрез Просвещението, което е борба вече не толкова срещу протестантството, колкото изобщо срещу християнството.
Революцията във Франция и ограничаването на правомощията на монарсите из Европа също се усеща като завръщане към класиката – не само към атинската демокрация, но и към римската република, с техния подчертан анти-монархизъм.
През XIX в. интересът към изобразяването на голи тела сякаш се ограничава, но затова пък в хуманитаристиката заниманията с античност застават на първо място и класическата филология достига най-големия си разцвет. Тогава – и особено в немскоезична Европа – се оформя структурата на гимназиалното и университетско класическо образование, на което ние тук сме наследници.

През ХХ в., след двете световни войни, заниманията с антична словесност, култура и изкуство вече не са на мода. Но класическото започна да се защитава по други начини – примерно, чрез спорта (възстановиха се Олимпийските игри). Също – чрез курортния бизнес, особено морския и плажния. И освен това – чрез непознатата дотогава порнография, която беше въведена в публичното пространство първо като литература и фотография, а след това намери своето място в комиксите и киното.

Може би си струва да се отбележи нещо, на което и ние бяхме свидетели – че показването на тялото през ХХ в. се правеше по различни начини в западната (вече обединена с Америка) и източната част на Европа. На Изток, във времето на социализма, на младото тяло се обръщаше внимание; но все пак това беше отчасти покритото тяло на спортиста. Интересът се насочваше само към телесното здраве и сила. Западът вървеше по друг, макар и успореден път – там тялото започна да се представя като средство за удоволствие. Този път естествено доведе до т.нар. сексуална революция със всичките й разнообразни прояви, които виждаме и до днес.

Социалистическият Изток и либералният Запад бяха в съгласие и по друг важен европейски въпрос – въпросът за религията.
Изтокът за известно време просто я забрани, докато Западът подходи по-гъвкаво: там се въведе доктрината на „толерантността“, според която всички религии са равнопоставени и към всички се препоръчва уважение – освен към християнството, което може да бъде упреквано и осмивано.

Така че, както виждаме, през вековете Европа е запазвала „класическото“ – представено чрез античните езици, показната привлекателна телесност и религиозната индиферентност – по различни начини.
През Средновековието това са само езиците; с Ренесанса се появява тялото, първо в изкуствата; а от XVIII в. се предприема и постепенно изтласкване на неевропейската (християнска) религия.

България и класиката

И тъй като живеем в България и работим в българското образование, добре е да се кажат и няколко думи за мястото на България в тази вековна борба.
Накратко: България, въз основа на казаното досега относно класическото, е една традиционно антикласическа страна. И следователно – антиевропейска. В това отношение тя не е сама, а си прилича и е заедно с други – сред тях на първо място по влияние през последните векове стои Русия. Тези страни – една от тях е и нова Гърция – са не просто „некласически“, каквито могат да бъдат и далекоизточните, а точно „антикласически“ – защото влизат в историческа битка против разпространението на класическата култура.
Това, както сигурно забелязвате, аз не го изричам като упрек. Между древните гърци също има антикласически мислители – такъв например е самият Платон.

Ето какви са аргументите в полза на това твърдение, взети от историята на България.
Първо, България е традиционно и упорито християнска, и поради това се явява – от класическа гледна точка – източна и варварска страна.
Второ, и във връзка с това – в България последствията от сексуалната революция се усещат, но много по-слабо, отколкото в по-европейските страни. А и представянето на голото тяло тук няма стара основа; то се явява едва през XX в. и е внесено отвън – от Запада.
Трето и особено важно – България има исторически принос в ограничаване на влиянието и на двата класически езика. Най-напред, тя не приема християнството от Рим, както правят други славяноезични народи, и така спира разпространението на латинския на Изток. Но освен това, изработвайки свой богослужебен и изобщо писмен език, тя ограничава и територията на гръцкия. Тази нейна роля се оказва фатална за съдбата на този пръв класически език, който, макар и оцелял като жив сред днешните гърци, никога не се превръща в общоцърковен и международен.

Човек и бог

Преди да направя заключение относно употребата на класическото образование, ще се върна още веднъж на един от елементите на „класическото европейско“ – показването на тялото. Коя е причината за него?
Художественият интерес към него е свързан и е вероятно причинен от представата на гърците за боговете им, която от своя страна, както те самите са забелязали, е повлияна от епоса – особено от Омировия. Божественото на гръцките богове (които иначе по всичко приличат на хора) е в това, че те, освен безсмъртни, са и вечно млади и красиви. И тъй като това е същественото за тях, то трябва да се представя и в изкуството. Така че гръцката скулптура, колкото и чудно да изглежда това за неевропееца, изразява именно религиозните представи на създателите й.

Херодот е знаел, че тези представи са местни. Разказвайки за обичаите на персите, той отбелязва (I, 131): „За разлика от гърците, персите не мислят, че между божеството и човека има някаква прилика или родство…“ (anthropophyeis)
Ние бихме добавили: и не само персите. В един от Давидовите псалми (49:21) Бог говори на човека с думите: „Ти помисли, че Аз съм такъв, какъвто си и ти…“

Гърците обаче са виждали бога като човек, и затова, когато изобразяват красиви човешки тела, те все едно, че изобразяват божество. Та нищо чудно, че при Платон („Федър“ 251 а), и сигурно не без ирония, се казва: „Влюбеният понякога е готов дори и жертви да принася на любимия – като на божество.“

Това усещане за божественото е точно класическо. Поради това през следващите векове, в течение на спомената вече „борба за европейското“, има времена, когато се забравя или просто се отрича разликата между човек и бог. Един от начините за това отричане е откровеният атеизъм, който често се хвали, че е хуманизъм, тъй като прославя човека като най-съвършено и най-висше същество.
В тази посока през XIX в. тръгва дарвинизмът; а също и мислите на Ницше за „свръхчовека“. На тях прилича и идеята за „всестранно развитата личност“ от времето на държавния социализъм.
И затова не е чудно, че Ницше е класически филолог, а начинателите на проекта за „всестранно развитие на личността“ създадоха една голяма класическа гимназия.

Поради това от много десетилетия и дори векове насам т. нар. от себе си „цивилизован свят“ (възникнал и установен в Европа) мисли себе си като дом на заможни и благовъзпитани хора с приятна външност, които бавно стареят, рядко боледуват и умират само при инциденти.

„Построяването“ на такъв свят беше заявено като цел на държавния социализъм на Изток; същото, но вече като осъществено някъде, се пропагандираше и след социализма. Всъщност хората не промениха възгледите си. Те и преди, и след 1990-та, вярваха, че такъв е естественият, нормален живот; затова и се появи изразът – така е в „нормалните държави“. А да се вярва, че нормалният живот изглежда така, е отглас от античния мит за неотличимостта на хората от боговете през златния век; и е част от вековната борба на Европа за нейната същност – която тя вижда в класическото.

Може да се забележи, че обичта на Европа към този идеал е толкова силна, че тя е готова да го осъществява дори с цената на нечий робски труд или буквално изтребление; всъщност и тук тя пак не влиза в противоречие със спомените за класическото си минало.

Изборът

И така, относно употребата на класическото образование. Като споделям своите, вече многогодишни впечатления от нея, бих казал, че тя е двояка. От една страна, класическото образование може да е начин да се мечтае за тези неща, които тук описах като „характерно европейски“. От друга, то е възможност да се опознава историята.
Всеки класически образован човек е свободен да тръгне било по единия, било по другия път. Това зависи само от него.

…

Четено на Юбилейна конференция на АРУКО (19 ноември, 2015; СУ)

https://aaduce.wordpress.com/2015/11/15/%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B8-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE/

за обществото, за събитията днес, за хуманитаристиката, за човека, история

Щом живеем в света

Публикуване на коментар

Щом живеем в света, не можем да минем без съвремието. А съвремието – това са събития в общностния живот, уреждан чрез закони, администрация и всякакви посредници и представители.

От друга страна, в частния живот – семеен, роднински, приятелски – нещата се решават по нравствени (неписани) съображения и чрез личен контакт. И частният живот тече циклично – на мястото на по-старите идват по-млади, съществените събития са подобни и животът, общо погледнато, се повтаря през вековете.
Докато общностният, поради дълговечността на субектите (организации, народи, държави) върви само напред. Защото тези субекти са като индивиди, но не се възпроизвеждат така, както индивидите в природата; и затова там няма цикличност, а най-много аналогии.

Но къде е образът на общностния живот? Или, как научаваме за него? За частния си живот съдим с помощта на близките: съжителстваме лично и някак се договаряме помежду си „какво е положението“.
А за общностния научаваме от специални „говорители“. Те представляват властта, до която нямаме личен достъп (както синът има достъп до баща си и може лично от него да разбере „как стоят нещата“ в дома).

Някога – примерно, в полисна Гърция – „говорители“ са били ораторите, произнасящи тържествени речи или пък такива, в които се излага политическата стратегия на държавата. Такива речи има при Тукидид и Изократ. Разбира се, оратор може да е и самият владетел (като у Омир), или определено от него лице. Също така някои поети – като Пиндар и Алкей, чиито текстове на места са подобни на тържествени или политически речи. Също – историците. На изток – примерно, в Палестина – това са онези, които са наричани „пророци“ (или лъжепророци). В Рим – сенаторите.

В онези времена изказванията на такива хора са стигали до малцина; значи малцина са били онези, които са мислели за „съвремието“ си и дори изобщо са знаели, че има такова нещо.

Но не само тогава, а и винаги със съвремието се занимават най-напред тези, които взимат политически (съществени за общността) решения или са способни да им влияят. И тъй като армията и данъците са необходими на всяка общност, а те идват от мнозинството, трябва да се намери начин и то да бъде осведомявано за „съвременното положение“ – за да бъде подтикнато по-охотно да изпълнява взетите решения.

Приблизително такова положение имаме и днес (и в Европа, и другаде). Някои взимат решения и така причиняват събития; други, най-често в сътрудничество с тях, създават образ на събитията и чрез това – на съвремието „като цяло“. А трети просто възприемат изработеното и чрез него се чувстват „съвременни хора“.

Освен това тази „съвременна ситуация“ не се възприема като нещо отделно от историята – тя е част от нея, последната й част. Иначе никой няма да мисли, че е „тъкмо съвременна“. Ето защо онези, които се занимават с образа на съвремието, трябва да имат и образ на историята. Това е по-трудно, защото изисква повече време и продължителна подготовка. Поради това с тази работа се занимават съвсем малко хора – и това са „стратезите“ на идеологията. Те не решават всекидневни пропагандни задачи, това е техническа работа и с нея се занимават по-обикновени специалисти (имидж-мейкъри).

Всичко това го казвам, за да обърна внимание на защитата от непосредственото влияние на медиите, която всеки човек трябва да има. Да се гледа телевизия „просто така“, означава да нямаме никаква защита. Така хората получават само илюзия за съвременност, тъй като това, което им се предлага, е грубо решаване на разни практически задачи на управлението, и е напълно откъснато от каква да е разумна и полезна за човека идея за история; а без нея няма разбиране за съвременност. Такива хора стигат до положението на „зомбита“ (некрасива дума, но подходяща).

Проблемът е, че в непосредственото си обкръжение човек трудно може да се занимава с обсъждане на съвремието, а още по-малко със събиране на информация, защото хората край него са малка част от общността, и най-често не-управляваща. А освен това имат и задачи от областта на частния живот, които отнемат повечето им време за сътрудничество.

Затова той трябва да се обърне към представители на други части на обществото, но не пряко назначени от властта. Това сега се прави най-много чрез интернет. Ако той отделя повече време на общуване с тях (дори това да не е разговор, а само четене на нещо написано), това ще създаде около него една смислова, пък и конкретна словесна преграда, отслабваща вредното влияние на „назначените говорители“.

Така той пак ще получава информация за фактите (събитията) на деня, но също и по-многообразен смисъл; което ще го приближи към положението на онези, които създават образа на съвремието, и ще го отдалечи от това, да бъде беззащитен консуматор с всекидневно „промиван мозък“ („зомби“).

(фб)

за събитията днес, за човека, история

Континент на име „Шарли“

Публикуване на коментар

Днешната власт в европейските (ЕС-овски) държави върви след събитията. Тя не причинява събития, а бива „връхлитана“ от тях. Това значи, че тя няма политика. И не би могла да има, тъй като няма кой да я провежда – страните се управляват (администрират) не от избрани правителства, а от назначени „режими“.

Всичко, което днес прави ЕС, е да следва американските инициативи. Поради това той с всяка година все повече напомня за общността на „социалистическите страни“ и за техните отношения със СССР.
Ето сега. САЩ атакува някои държави – било информационно, било икономически, било военно – и ЕС се включва в атаката (като помощник). Някои ислямски организации отговарят с масови убийства на цивилни лица. Тогава ЕС е изненадан и скърби.

Европейците не разбират защо това се е случило, те са невинни. Те просто са съгласни с телевизията си и освен това обичат да се посмеят. Има кой да ги развеселява, казва се „Ш.Е.“. А същевременно интересът им към тези нещастия, дори и към смъртта на съгражданите им, плавно намалява: с терора, както и с други неща, просто се свиква.

Време е да се каже ясно: ЕС не може да се защити. За да могат тези държави да се стабилизират и да направят нещо заедно, е необходима обща и при това независима политика, каквато виждаме да се води на много места по света. Политика има и САЩ, и Китай, и Русия, и Иран. Израел също има политика, както и Саудитска Арабия. И Башар Асад има политика, с която може накрая и да победи.
Но ЕС няма и поради това ще загуби (ще се разпадне).

Причината за бъдещото (и недалечно) разпадане на ЕС е в същността на това квазидържавно образувание. То е територия, окупирана от САЩ (и Великобритания), и няма причина да му бъде подарявана независимост. За независимост се воюва, но ЕС не може да направи това, тъй като олигархията, която се разпорежда с него, не е местна (немска, френска или континентално-европейска), а атлантическа (евро-британо-американска). Няма смисъл, следователно, тази олигархия да се разделя с част от владенията си в интерес на някакви бивши самостоятелни държави (като Франция, Германия и др.).

Възраждане на западноевропейските държави не може да има, тъй като тези държави дължат своите исторически успехи на колониите си. Колонии обаче те вече няма да имат. Тогава как да се укрепят, така че да живеят и през следващите векове? Какво да предложат на хората, които имат тяхно гражданство и говорят местния език?
Защото претенцията за „превъзходство над некултурните“ не може да опази никоя общност; това е просто декларация, че някой обича властта. Да се повтаря, че „ние сме за гарантиране на всякакви права“, тоест, за свобода и справедливост, е безсъдържателно – никой няма нищо против свободата и справедливостта сами по себе си.

Освен това – като говорим за бъдещето на Европа, ние обикновено имаме предвид съдбата на нещо, което се нарича „коренно население“. С други думи – какво ще стане с германците, французите, португалците и т.н. Но това коренно население вече е обградено от имигранти и върви натам, да се превърне в малцинство.

Вярно е, че едно малцинство може да оцелее през много векове и то в най-неблагоприятни условия. Но за да понесе трудностите, то трябва да има някаква духовна и историческа опора. Коя ще е тя за западноевропейските нации? Те същите, които някога бяха римо-католически и протестантски? Как те ще носят през следващите векове както вярата в своята вековна „културност“, така и знанието, че са виновни във всякакви престъпления срещу човечеството (без които престъпления те нямаше да успеят да се обявят за „особено културни“)?
Защото, когато дойде време думата да имат други, тогава повече ще се говори за престъпленията и по-малко – за културата.

Така че тези нации (западноевропейските) днес са в опасност; и тя не се състои просто в това, че някои хора ще загинат при атентати. Атентатите са начин за водене на война, а войни винаги е имало. Опасността е в друго – че в днешно време не се вижда причина (смисъл) тези нации да продължат да съществуват.

Ето, да погледнем французите, които вчера бяха нападнати.
Дали, най-напред, всички във Франция мислят еднакво за станалото? Защото там живеят и твърде много мюсюлмани. Как те да тъгуват сега, след като знаят как векове наред, а и доскоро се отнасяха френските власти към техните събратя от мюсюлманските страни?
И какво да мислят за страна, в която най-известният, а и най-влиятелен вестник се оказва „Ш.Е.“? Какво бъдеще има наистина такава страна? Защото „Ш.Е.“ вече е най-влиятелният вестник не само във Франция, но като че ли във целия ЕС. Ако ти не само не уважаваш другите хора, но и нагло демонстрираш презрението си към тях, какво трябва да очакваш от тяхна страна?
Но освен това французите вече са подготвени да се веселят не само по повод чуждите нещастия (унищоженият руски пътнически самолет над Синай) но и над своите собствени. В близките дни е много вероятно да се публикуват и разпространят навсякъде по света няколко грозни, бездарни и цинични рисунки относно случилото се в Париж в петък вечерта.

И французите ще трябва да се смеят, защото те вече са длъжни да бъдат „Ш.Е.“. За какво им тогава полицията по улиците и на границата? Наистина, разбира ли някой там какво в действителност се случва?

http://www.memoriabg.com/2015/11/16/kontinent-na-ime-sharli/

за литературата, за обществото, за събитията днес, за човека, история

Нобеловата награда

Публикуване на коментар

Днес има много хора – било разпознаваеми чрез имената си, било скрити в някакви общности – които все призовават към бунтарство (протест). Но бунтарството, към което се присъединяват и което пропагандират, е тактическо; то е част от стратегия в една продължителна война, където те не са нищо повече от наемници.
Бедата не е в това, че изобщо се противопоставят някому, а в това, че се залъгват (и лъжат другите), че бунтът им е „принципен” (свободен). Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е от самото си начало лицемерно, и без лъжата не би било възможно.
Тези хора искат да изглеждат смели, но са страхливци. Те от самото начало са усетили, че имитацията на бунт, в която участват, може да им донесе някакви облаги като при това не е свързана с никакъв риск.

Но нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си; иначе на думи той обикновено е вежлив, а в поведението си – кротък. Негова задача е да избавя нелицемерно настроените си братя и сестри от заблуждения – като им посочва къде е истинската власт.

…

И тъй, по темата. Какво е това „награда”?
Това е заплащане; или отдаване на чест; или приобщаване към някаква общност (клуб). В първия случай тя е просто възнаграждение съгласно предварителна уговорка, след което даващият и възнаграденият вече нямат задължения един към друг. Във втория тя се дава без да е била искана, като даващият се поставя в позицията на облагодетелстван от (или почитател на) получаващия. И тя не предполага по-нататъшни отношения.
А третата е по-скоро начало, отколкото край на отношенията между двете страни. Церемонията на връчването й е знак, че оттук нататък те ще бъдат „заедно”.

„Нобеловата” награда е крайно популярна (авторитетна). Тя е знак за извънредни: компетентност (ако е за икономика), научни постижения (физика, биология, медицина), творчески постижения (литература) и, накрая, обществено-политически успехи в полза на цялото човечество (мир).
Тази последната е нещо като награда за „човеколюбие”. На някого може да мине през ума, че не е работа на хората да раздават награди и за това.

В публичното (медийно) пространство самите награди и лауреатите („увенчаните”) са обградени с пиетет. За процедурата и състава на журитата рядко става дума. Академиите (Шведската и Норвежката) просто съобщават на медиите имената на наградените, като обосновката сякаш е без значение.
Свидетелство за това е наградата на г-н Б. Обама, който беше номиниран още преди да встъпи в длъжността си на президент. И тъй като е странно да се дава награда за мир заради победа в избори, остава да се предположи, че тя е дадена в аванс; или че някой може да бъде отличен независимо от заслугите му. При това положение тя наистина прилича повече на покана за членство, отколкото на похвала за нещо извършено.

Нобеловите лауреати, макар и живи към момента на удостояването си, веднага след това се оказват, по един признак, в положението на умрели. Защото или се цитират като неоспорими авторитети или не се споменават въобще.
Примерно – името на Гюнтер Грас през последните години от живота му спря да се споменава. Причината най-вероятно е, че е направил изказване, което не подхожда на човек с такава награда; държал се е така, сякаш е бил жив.

Не вярвам някой да се заеме сериозно да спори, че наградите за мир и литература от десетилетия насам се дават единствено по политически съображения (кандидатите, разбира се, не са малко).
В икономиката изглежда се награждават хора, които после стават нечии говорители и така съдействат за прокарването на решения в тази сфера. („Според нобеловия лауреат … правителството на… (МВФ, ФРС и т.н.) трябва да предприеме следните мерки…”).
В областта на науките отличаването на някои лица вероятно има отношение към финансирането на проекти, с които те могат да бъдат ангажирани.
Накратко, укрепват се лобита.

Всъщност във всичко това няма нищо необикновено. Необикновена е само почитта, с която се говори за този проект. Смешно, но и печално е да слушаш възрастни хора с диплома за образование и някакъв житейски опит, които произнасят думите с „нобел” в тях така, сякаш говорят за нещо свято.
Това се случва не само заради пропагандата, но може би и заради познатата чрез много езици връзка на името „Нобел” с латинската дума nobilis (благороден). Поради това присъждането на тази награда звучи на мнозина като причисляване към благородническо съсловие.

От това се вижда колко голяма е силата на езика и в частност на имената. Няма съмнение, че ако един от кандидатите за кмет на, примерно, Видин, се казва „Видински”, той най-вероятно и ще ги спечели – в случай, че по останалите критерии не отстъпва много на конкурентите си.

(включена в ИФр II. Нашият век)

за обществото, за събитията днес, история

България и Гърция

Публикуване на коментар

[за БТА]

Имат ли сходни традиции българите и гърците?

Без съмнение. Българите и гърците повече от хиляда години имат една и съща религия и поради това традиционните им празници – седмични, месечни и годишни – са едни и същи.

Как бихте определил културните различия между България и Гърция?

Те се дължат преди всичко на географските условия и климата. В Гърция е по-топло и хората прекарват повече време извън домовете си. Поради това те изглеждат по-подвижни и по-приказливи. Там обработваемата земя е по-малко и затова гърците сравнително малко се занимават със земеделие. Те разчитат повече на корабоплаването и свързаната с него търговия, тъй като живеят близо до морето. През последните десетилетия благодарение на морето туризмът се превърна в предмет на износ и заема важно място в живота на гърците.
В България се отделя повече внимание на земеделието, а също и на занаятите.
Освен това българите много ценят образованието, особено езиковото. Един от най-уважаваните празници в България е този на „буквите“ (писмеността).

Какви са Вашите впечатления от културните забележителности, които сте посетил в Гърция?

Културните забележителности са свързани с античността, християнството и традиционния бит.
Аз съм античник по професия и затова съм се потрудил да посетя повечето от паметниците на древната цивилизация – тези в Атина, Пелопонес, на Егейските острови, а също по Малоазийското крайбрежие.
Християнските забележителности са още повече, намират се на същата територия и са много древни – още от първите векове след Христа. Но християнската традиция, за разлика от древногръцката, е непрекъсната – както и в България. Тя продължава през византийската епоха, през вековете на османското владичество, и достига до днешния ден.
Гръцкият традиционен бит, който в сегашния си вид се е формирал в поствизантийската епоха, е запазен най-добре в планинските области и много прилича на българския.

Според Вас добър ли е диалогът между България и съседна Гърция, предвид това, че работите повече от 20 години като преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология?

И двете страни полагат усилия да поддържат добри отношения. През последните години и особено след 2007-ма, контактите много се улесниха; и двете страни, за щастие, живеят в мир. Но добрите отношения изискват непрестанни усилия – те не са нещо дадено, което се съхранява само.

Има ли сходства между класическото образование в България и съответно – в Гърция? Вие преподавал ли сте на гръцки студенти?

Има сходства, но и чувствителни разлики. В Гърция преподаването на старогръцки език и литература започва още в училище и е по-разширено. В университетите вниманието е насочено повече към гръцкия, отколкото към латинския.
В България учениците, които се интересуват от старогръцки, се насочват главно към Националната класическа гимназия (НГДЕК). В специалност Класическа филология в Софийския университет на гръцката и римската древност се отделя еднакво внимание; а изучаването на латински във висшето образование има превес над старогръцкия.

Не съм преподавал в гръцки учебни заведения, но имам впечатления от висшето образование в Гърция. Завършил съм Философския факултет на Атинския университет със специалност „Езикознание“.

Можете ли да посочите думи в нашия език, чийто произход е старогръцки? Да разгледаме произхода и значението на думата „диалог“, например?

В нашия език има много думи от гръцки произход, които са преминали в него с посредничеството на западните езици; които пък са навлезли в тях чрез латински.
От друга страна, много от думите, употребявани в Църквата, също са гръцки, тъй като България е приела християнството от Константинопол; и е имало времена, когато нашата църква е била част от Константинополската (Цариградската).
Думата „диалог“ идва още от античността. Тя е образувана от представката „диа“ и съществителното „логос“, и може да се преведе като „разговор“.
Но гръцките думи в българския, както и повечето европейски езици, са неизброими, особено в областта на образованието, религията, науките и изкуствата. Примерно – „история“, „география“, „математика“, „физика“, „философия“, „теология“, „теория“, „практика“, „политика“, „поезия“, „драма“, „театър“, „епископ“, „патриарх“ – всички тези думи са гръцки.
Освен това и много от личните имена идват от гръцки. Примерно: „Николай“, „Георги“, „Димитър“, „Петър“, „Александър“, „Стефан“, „Теодор“, „Васил“.

http://www.bta.bg/bg/c/OT/id/1192539

за обществото, за събитията днес, за хуманитаристиката, за човека, история

Двуезичие

Публикуване на коментар

Когато отворим издание на някой античен класик (Омир, Херодот, Цицерон), направено преди няколко десетилетия (а може и сега) в Германия, Британия или друга западноевропейска страна, откриваме, че предговорът не е написан нито на немски, нито на английски, холандски и т.н., а на един друг език. Това е латински.

Какво значи това?

Известно е, че езикът на римската държава, а после и на западното християнство от самото му начало е точно този – латински.
Разбира се, на Запад винаги е имало множество народи, които никога не са говорили латински; но с присъединяването им към Църквата всички те възприемали този език – наистина, не като говорим, а само като богослужебен. Някои от тях обаче били толкова повлияни от него, че и говоримият им език се развил на основата на латинския – това са не само италианците, но също и испанците, португалците и французите.
По-северните и североизточни народи обаче – примерно, германците – са запазили собствения си език, макар и в него да са навлезли немалко думи от латински произход.

Църковната централизация на западния свят се е оказала толкова силна, че никой от тамошните народи в продължение на хилядолетие и половина не е могъл да постигне не само църковна, но дори и езикова независимост от Рим. За това не е помогнала дори появата на университетите, защото и там работният език от самото начало бил латински; а и те самите, подобно на монашеските ордени, не се подчинявали на някой местен епископ или светски владетел, а направо на папата.
Реформацията, която е отчасти и движение за езикова свобода (за правото да се изразяваш публично на родния си език), е довела не до реформа, а до разцепление на западната църква; и не е чудно, че верни на Рим останали главно онези страни, чийто говорим език е романски (основан на латинския). Защото те го чувствали като свой.

Така обществата в западния свят се оказали двуезични. Народът знаел само говоримия език, чието развитие обаче се е възпрепятствало от това, че образованието – и богословско, и друго – трябвало да е на латински.
Духовенството и покрай него цялата образована част от обществото разбирало някои от говоримите езици (наречия, диалекти), но „официалният“ език на тези прослойки все пак бил латинският. Той е бил единственият цялостно развит, „пълноценен“ език; докато останалите били изтласкани към областта на частното, битовото и баналното, и оставени за много векове в състояние на примитивност (варварство).
Затова владеещите латински се чувствали не само над, но и някак „извън“ народа – тъй като той не е можел да говори като тях, а те се „понижавали“, когато е трябвало да се обръщат към него.

Дали заради това или просто „наред с това“ западното духовенство е останало завинаги целибатно – духовниците, за разлика от свещенството на Изток, не се женели, което подчертавало тяхната отделеност от народа: той се възпроизвежда телесно, а те – само духовно.

Ето защо – в съгласие с тези вековни принципи на отделеност – западните „елити“ и до днес са много по-свързани помежду си и същевременно много по-отдалечени от „простолюдието“, отколкото аналогичните им прослойки в православните страни.

…

Всичко това не се е случило на Изток, и в частност – в България. Българският език със самото присъединяване на народа и държавата към Църквата е станал пълноценен: както се е говорело у дома, така и в двореца, и в храма – със същите думи, макар и с много неологизми. Но тези неологизми, макар и изработени въз основа на гръцките думи, били славянизми и поради това бързо били почувствани като свои и традиционни.

Затова когато някой средновековен, възрожденски или съвременен български автор пише текст на родния си език, той не се чувства ограничен от него, а знае, че казва всичко, което иска да каже – тъй като езикът му е цялостен и достатъчен. Пишейки на български, той говори първо на сънародниците си, а после и на всеки, който има достъп до този език – било направо, било чрез превод. А ако пише на друг език, то е само защото го адресира към „чужденци“.

Но западният автор, пишейки на латински, не се обръща към чужденци, а точно към „свои“ – към тези от елита. Нещо подобно сега се опитва и чрез английския.

…

Ето защо в България (да не се забравя първенството й в Европа, а и личната заслуга на царете Борис, Симеон и Петър), както и другаде в православния свят, е трудно, или по-скоро невъзможно да се постигне разделение на „елит“ и „простолюдие“. Обществото тук не може да се „разцепи“ на по-висши и по-низши. На Запад това отдавна е нормално и затова там има расизъм и фашизъм. При нас обаче то е чуждо и затова ние такива явления нямаме.

Българският народ не може да бъде унищожен набързо чрез интернационализиране (откъсване) на образованата му прослойка, тъй като тя никога не е била отделяна от него с такива тежки прегради, каквито са езикът и целибатът.
С други думи – в България човек може да достигне най-висока образованост, без поради това да стане чужд на сънародниците си. А този, който се старае преди всичко да изглежда чужд, никога няма да стигне до образованост, тъй като не се е интересувал от нея, а от нещо съвсем различно.

Така че онези, които се стараят да говорят усложнено (с латино-греко-англицизми) и да охулват народа си (на прост български), за да изглеждат учени и „елитни“, се заблуждават. Те са далеч от учеността и нищо не знаят за елита.

https://glasove.com/komentari/dvuezichie

https://rusofili.bg/%D0%B4%D0%B2%D1%83%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%B5/