Архив на категория: за събитията днес

за събитията днес, история

За Сталин

Публикуване на коментар

От Втората световна война досега изминаха седемдесет години: но това не е много време, ако се забележи значението на случилото се. Така че то предстои да се премисля; и знак за това е, че споровете около него не само не спират, но стават дори по-енергични отпреди.

През тази война западноевропейските държави понесоха катастрофално поражение, което сложи край на пътя им към властта над Земята; а по този път те вървяха повече от хиляда години. Той започна в 800-та година, със споразумението между римския епископ и Карл, синът на Пипин – за възстановяване на изчезналата в средата на V в. Западна Римска империя.

По-нататък започнаха споровете с Константинопол, промяната в Символа на вярата и разделението в средата на XI в. После: военната атака на Изток (кръстоносните походи). Неочаквано, завладяването на Изтока по суша беше спряно не от християнска, а от мюсюлманска държава – турската.

Тогава Рим, както и отделилата се от него Британия (заедно с Холандия) се насочиха към океана и придобиха Америките, Африка, Индия и Океания.

Продължението можеше да се предвиди – тези държави бяха твърде близо една до друга и започнаха да се самоунищожават. Това Платон би го нарекъл „гражданска война“, битка на елини против елини: защото цивилизацията им беше една.
Най-напред бяха разбити Португалия и Испания; после, в началото на XIX в. – Франция, а след още сто години изчезна и последната по-влиятелна католическа държава – Виенската империя.

Някои казват: „Защо му беше на Хитлер да воюва на Изток?“, но пред Германия нямаше друг път към трайната власт, освен този, тъй като тя не можеше да победи Британия и САЩ по море. Задържането на Германия на континента означаваше бързо задушаване между съветска Русия и „морския съюз“.
Затова тя поведе борба „с комунизма“. Днес нещо подобно случва и с второто издание на германизираната Европа – ЕС. Сега той казва, че се бори с „режима“ в Москва. Но ЕС е само сянка на миналото, лошо оформена конструкция и пародия на нацистката империя.

Втората световна война унищожи мечтата за велика Германия, но това беше само един от резултатите й, и то не най-важният. По-важен беше непрестанно премълчаваният разгром на Британия, която изчезна като велика сила и се превърна в главна европейска база на САЩ. Така завърши хилядогодишния поход на Европа към световната власт.
Те все още можеха да получат удовлетворение като близки до господаря на света, какъвто биха били САЩ, ако бяха запазили монопол върху атомната технология. Но и това не стана, а Русия (като СССР) я усвои за няколко години, а след това я предаде и на Китай, и така спаси света от атомното изнудване, робството и фашисткия произвол.

Ето това е резултатът от войната, а лидерът на тогавашна Русия, когото неговите критици не ни позволяват да забравим, стои в историята като политик и пълководец недалеч от Октавиан Август и Константин I Велики; а по мащаб на влияние ги надминава поне толкова, колкото територията на държавата му надминава тази на древната Римска империя. Колкото до ползата от дейността му за човечеството, тя не е възможно да бъде измерена.

А това показва и друго: че Бог се грижи за Църквата Си и умее да я запази дори чрез делата на нейните гонители.

друго, за обществото, за събитията днес, история

Евроатлантизъм

Публикуване на коментар

И тъй, какво се случи в последно време с президентите (предстоятели) на някои големи организации от евро-атлантическия свят?

Президентът на МВФ и кандидат за президент на Франция – арестуван, затворен за малко и после изпратен да си живее частния живот.
Президентът на ФИФА – преизбран и веднага напуснал по свое желание.
Римският папа – тържествено интронизиран и не след дълго пожелал да се оттегли на покой.

Въпроси и коментари? Има ли?

*

При това положение какво да се говори за политици, заемащи висши държавни постове?
И все пак да кажем:
Лидерът на държавата Ирак – убит
Лидерът на държавата Либия – убит.
Президентът на държавата Сърбия – убит.
Президентът на държавата Сирия – по чудо все още жив.
Президентът на държавата Украйна – избягал след „революция“.
Министър-председателят на държавата Гърция – подал предсрочно оставка.
Министър-председателят на държавата Италия – също.
Министър-председателят на държавата България – също.

Това го казвам ей-така, без да правя справки и без да работя като политически наблюдател.

*

И после казват: „Хайде да не разпространяваме ядреното оръжие…“

*

А някои си мислят, че понеже не заемат такива постове, всичко това не ги засяга. Но грешат. Засяга ги.

друго, за обществото, за събитията днес, за човека, история

Ден на Ботев

Публикуване на коментар

Ето още един интересен празник – „денят на Ботев“.

Ако се направи справка в някоя енциклопедия, ще се види, че названието му е било променяно неведнъж. Родените преди 1980-та си го спомнят като „Ден на Ботев и загиналите в борбата срещу фашизма и капитализма“. А Ботев не се е борил нито срещу фашизма, нито срещу капитализма. Независимо от това той беше „начело“ и на тези борци.

Не е добре да съдим хора, дори ако ги познаваме лично; а още по-неразумно е да се съди според имена – тоест, по спомени и слухове, които образуват нечий личен „образ“. Така че днес няма да говоря за Ботев, а по-скоро за какво служи неговото име.

…

Самото намерение да се гради „национално самосъзнание“ с цел някои да се чувстват горди от принадлежността си към някоя „нация“, е погрешно в самата си основа.
В древността такова нещо не е имало, ако изключим съвсем особения случай с еврейския народ. Евреите се чувствали различни от всички други, защото са били „избрани“ от единствения Бог и имали задачата да Му служат.
Това не е национализъм, защото национализмът поставя в основата на „ние“-то общността като колектив с чисто човешки белези и задачи – естествен език, расови белези, територия, общо име, спомени, свързани с името и т.н. Евреите обаче имали задача, надхвърляща човешкото.

Гърците също се чувствали отделни от другите, но то не е било заради боговете, тъй като още Омир не вижда разлика между „ахейските“ (собствено гръцките) и „троянските“ (азиатските) богове. На същото мнение е и Херодот, който направо заявява, че гръцките богове са внесени от Египет, само имената им са променени („История“, кн. II).
Гърците смятали себе си за отделни заради езика, към което някои атински и македонски интелектуалци (Перикъл, Изократ, Демостен, Аристотел) добавят и отстояването на политическа (гражданска) „свобода“ – която се разбира най-напред като отхвърляне на беззаконстващата монархия и олигархия.
Тяхната заслуга е, че внасят в идеята за такава общност нещо, което е въпрос и на личен избор; защото ако това, което твърдят, се вземе сериозно, ще се окаже, че онзи, който не се съобразява с приетите закони или се опитва да ги променя насилствено, не е грък.
Точно така се е държал Сократ (взимал е върховенството на закона сериозно) и затова Платон говори за него като за най-справедливия („Федон“) и може би единствения сред съвременниците му, който наистина се е занимавал с държавническа дейност („Горгий“).

„Римлянин“ също не е националност, а гражданство. Апостол Павел е бил иудеин по род и религия, но също и римлянин – защото бил римски гражданин по рождение („Деяния на апостолите“).
„Гражданство“ е да имаш определени права според закона (примерно, да получиш кредит, ако отговаряш на някои условия). В модерно време говоренето за „човешки права“ подсказва, че човек е най-напред „гражданин на света“; и поради това едно световно законодателство трябва да има приоритет над националните (локалните).

По-късно във Византия (Константинопол) към „гражданството“ се е прибавила и религията, наследена от иудеите. „От тях идва спасението“, казва Христос.
Така че да си византиец (ромей) пак не е националност, а нещо като „централност“ в човешкия свят, която е такава благодарение на царството, което единствено на земята дава светска защита на Църквата. Това не е привилегированост, а мисия – да се пренесе образа на Божието царство на земята. Така че във Византия Израил и Рим се съединяват, но не дават „нация“, която да е просто една измежду всички останали.
Този принцип все още не отчита възможността да съществуват множество царства, които да са в общение помежду си чрез църквите си. Но и те не са „нации“, защото извън чисто човешките белези имат и онази същата – като на Константинополската империя – надчовешка задача.

В модерното понятие, означено с думата „нация“, такава надчовешка задача не е включена.

…

А сега да се върнем към деня на Ботев.
Всъщност това е чисто национален празник. Тъй като Ботев загина за независимостта на България от Османската империя, този празник създава усещането, че България е само нещо, „изникнало“ от империята; или – отделило се в процеса на нейния разпад.
Поради това и днес повечето хора възприемат като напълно подходящ и „роден“ странния топоним „Балкани“, който не напомня за нищо, освен за присъствието на мюсюлманската империя по тази земя; което, макар и вековно, все пак е само едно от историческите събития, случили се по нея.

Такъв вид национални празници, използвани от време на време и с политическа цел (2 юни – антикапиталистически празник!), донякъде съдействат за поддържане на така наречения „патриотизъм“, но твърде малко помагат за благоустрояването на човешката душа. Причината е, че те поставят понятието за „нация“ в основата на светогледа. А „нациите“, доколкото изобщо съществуват, са неравнопоставени.
Ето защо онзи, който вижда в себе си преди всичко „националното същество“, постоянно ще страда душевно – тъй като човешката душа не понася грозотата. А е грозно да гледаш на хората като на неравнопоставени „по принцип“.

Така че добър празник е този, който напомня на хората, че заедно с тяхната отделна (професионална, институционална, местна, държавна и т.н.) общност съществуват и други; и че тяхната съдейства на тези други за тяхното добро, а и за доброто на всички, взети заедно.

А за какво съдейства денят на Ботев?

друго, за обществото, за събитията днес, история

Русия днес

Публикуване на коментар

Преди време, когато бях студент в Атина, баща ми дойде да ме посети и остана удивен от това, че по вестниците се публикуват карикатури на действащи политици – министър-председател, президент и други официални лица. И каза: „Но как е възможно това? Значи тук има свобода.“

Все пак той употреби тази дума прибързано. Първо, той си представяше, че тогавашна Гърция е независима страна. Освен това не беше имал възможност да наблюдава публичната дейност на политиците при този вид държавно и обществено устройство. Тъй като те, както днес и у нас лесно може да се разбере, са нещо средно между чиновници и шоумени. Те не са „на власт“, макар че участват в нея, или по-скоро –„служат“ й.
Така че той би бил по-точен, ако беше казал, че за пръв път вижда такова изображение на медийна и политическа свобода.

В действителност, това което е недопустимо в коя да е държава, все едно зависима или независима, е да се изнасят точни сведения за това, което правят управляващите – лично или чрез подставени лица (политици, NGO-та).
Също – забранено е действителните управляващи (тези „на власт“) да се осмиват лично, пък дори и групово – защото последното ще значи, че осмиващият ги има точни сведения за тях (за съвместната им дейност).
Допуска се най-много да се правят догадки за дейността им. Това е, което още от миналия век се нарича „конспиративно мислене“. Но „конспиративистите“ са безопасни, тъй като те нямат „информация“.

Така че хората, които знаят нещо съществено за дейността на властта, но се разграничават от нея, навсякъде биват преследвани и унищожавани безкомпромисно; а онези, които просто „се изказват“, могат да бъдат оставени на относително спокойствие, макар и изолирани. Но повече от това е забранено; както са забранени и подигравките, насочени против „онези лично“.

…

Някой ще каже (под влияние на празниците в Русия, пък и изобщо на събитията с нейно участие през последните години): „Добре, а президентът на Русия днес не е ли лично на власт? Как тогава там е възможно да се публикуват критики, подигравки, нападки и изобщо всякакви неща против него? Значи днес там има свобода, каквато няма никъде другаде?“
И това не точно така.
Наистина, днешна Русия се управлява по един по-скоро традиционен начин – тоест, онзи, който има власт, стои пред очите на обществото. Но трябва да се забележи, че тя, въпреки успехите си от 2000-та година насам, все още не е напълно независима (каквито са САЩ, Китай, Иран, Куба, КНДР и множество други държави, независимо от международното им влияние). Защото на нейната територия се води война, която тя още не е спечелила (нито напълно загубила).
Ето защо там е възможно да се пише лично срещу истинските управляващи. Те не са точно управляващи, а са само водачи на едната от воюващите в Русия страни. Както казва един рускоезичен публицист – те са водачи на руското народно-освободително движение.

Така че това, което виждаме в рускоезичното медийно пространство все още не е свобода. То е по-скоро война.

за обществото, за събитията днес, за човека, история

Девети май

Публикуване на коментар

България няма да бъде представена на празника за победата над фашизма (и нацизма). Какво значи това? Че отново, 74 години по-късно, сме сателити на държава, управлявана от фашизирана олигархия?

Отсъствието от това събитие на първите лица в държавата (президент, министър-председател, председател на Народно събрание) значи, че българското общество е зле представено в управленските органи на собствената си държава.
Или – че е несвободно (окупирано). Защото е известна причината за отказа им: на тях просто им е забранено да идат в Москва. Ако идат, ще се разделят с постовете си много бързо. А те не искат да се разделят с тях.

Но за тях няма и какво толкова да се говори. Поведението им показва – случайни хора, поставени, за да изпълняват, каквото им се заповяда.
Но ние, които имаме грижа за страната си (колкото и да сме), какво ще правим? И най-напред – какво ще мислим? Кое е добре за България?

Първо ни е нужна идеология – при това наша и независима. Такава днес няма, или ако има, то тя много старателно се укрива. А не мисля, че е трудно да се посочат неща, от които не бива да отстъпваме, ако изобщо мислим и занапред да съществуваме като някои, които са тук и заедно повече от хиляда години.

Ето едно от тях: България вярва, че както човеците, така и народите и расите, а и държавите, са равноценни; не може едни да бъдат привилегировани като „първо качество хора (държави)“, а останалите просто да ги обслужват.
Но точно това твърдят всички фашисти – все едно дали ще ги наричаме расисти, нацисти или „златен милиард“. Преди 70 години Европа беше фашистка или поне под властта на фашизма – и е добре, че загуби тази война. Значи загубата й трябва да се помни и при това да се празнува.

Ако един висш държавен чиновник е съгласен с принципа на равноценността, то неговото място на 9 май е в Москва. А ако не е съгласен или няма мнение по такива въпроси, той не би трябвало да заема висш държавен пост.
Но щели да му устроят „протести“, да го свалят – ами нека да го свалят. Достатъчно ще е, че е дал пример как действа един държавник. А ако в Москва отидат мнозина, то и на фашизираната олигархия, която иска да се разпорежда по целия свят, няма да й стигнат силите, за да отстрани всички.

Ще кажа нещо, което е адресирано не до тези лица, които очевидно си гледат личните и групови дела, а до онези, които ги е грижа за България.
Ние, като народ и общество, трябва да имаме идеология и съобразено с нея поведение: и то не какви да е, а такива, които да са пример за целия свят. Мненията и действията, зад които не стои идеология, са безполезни, защото обслужват само разни нищожни сметки, които времето отнася; а за онези, които са си ги правели, не остава нищо, освен презрение.
И тъй, какво да правим? България е член на някакъв политико-икономически съюз? Подписани са договори, приети са закони? Да, така е. Това е днешното положение. Но ще има и утрешно, и то може да е различно.
Така че когато става дума не за днешното и утрешно положение, а за самата страна – тогава не може да се хитрува.
Били сме християни с такава Църква? Такива и ще останем. Това ни обединява духовно с други народи? Да, така е. Били сме векове зависими, унижавани, роби – ще го помним и ще го казваме. Били сме атакувани с безбожни, еретически, античовешки учения – и това ще помним; и от ученията ще се отказваме, но от историята си, от страната си, която ни е дом – не.
Не е ли казвал това и Васил Левски, единственият, за чиято добродетел не се спори?

И затова, когато става дума да се утвърди, включително и с присъствие, че подкрепяме равното достойнство на хората, народите и държавите, ще го утвърждаваме, дори да рискуваме нещо.
И това е едно от немногото неща, които трябва да приемем в общото ни верую, за да бъдем пример за целия свят – какъвто и сме били.

http://glasove.com/komentari/51247-deveti-maj-

друго, за обществото, за събитията днес, история

„името на Негово Величество…“

Публикуване на коментар

Днес сутринта част от обществеността в страната беше поразена от следната новина:

„Св. Синод разгледа предложение на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай и след проведеното гласуване единодушно Р Е Ш И:
Дава благословение при извършването на обществени и частни богослужения във всички църкви и манастири в диоцеза на Българската Православна Църква да се споменава името на Негово Величество Симеон ІІ, цар на българите…“ (цитирам по прочетеното в pravoslavie.bg, dveri.bg и другаде)

Някои сайтове представиха решението на Светия Синод като „скандал“. Коментарите – живописни. Хората се безпокоят.

Предполагам, че съвсем скоро част от въцърковените християни ще инициират протести срещу решението на Синода, както вече се е случвало. Те изглежда не мислят, че епископството на БПЦ може самостоятелно да взима решения за това, кой ще е епископ или какво ще се прави по време на богослужение. Те виждат себе си като далеч по-православни от Патриарха и много по-наясно кое е полезно за Църквата. Затова са решили да бъдат „коректив“. Освен това знаят, че медиите са техни – особено когато става въпрос да се правят бели.

Причината за тази увереност е, че си представят, че Църквата е в същото положение като държавата. Тоест, че е окупирана. А те са местните й „окупатори“.

Трябва да им се напомни, че положението е по-сложно. Разбира се, държавата не може да взима независими (с оглед ползата й) външно- и вътрешнополитически решения, изборите са по-скоро несвободни, а правителството и президентството са марионетни. Но освен това има и население, общество, и даже „народ“, на които далеч не всичко това се харесва.

Българският народ наистина е търпелив и главната причина за това е, че той не иска граждански войни. Не иска да се самоунищожи само защото това на някои ще им бъде приятно. А че е възможно – виждаме, ето ви Украйна.

Така че народът предпочита да се защитава с мирни средства. Искате ваше правителство, ваш президент – добре, получавате ги. Нали все някой трябва да заема тези постове.
Искате Университетът да спре да работи? Не, това не може. Хората трябва да учат, не да угаждат лично на вас. Затова Университетът ще продължи да работи; и дори някои от вас, окупаторите, които напразно сте се разположили в него, ще трябва поне да имитирате работа.

…

Сега за Църквата. Тя притеснява окупаторите – и въцърковени, и други – тъй като е християнска (което тревожеше още комунистите) и православна, което пък я поставя в една общност, която днес се оказва „политически некоректна“. Ето защо те се опитват да я „цивилизоват“, значи да я накарат да взима само такива решения, които са политически незначителни. Но това не може да стане, тъй като Църквата е в сърцевината на тази страна и по същество „тя е България“. Значи нейните решения винаги ще имат и политическа стойност.
И – ето ви сега беда. Църквата не е демократична. Значи, архиереите не се избират с милиони бюлетини, нямат мандат, Патриархът е пожизнен. Поради това те имат възможност да са независими, не могат да бъдат свалени набързо от „група граждани“. Могат да бъдат охулени, но то не е същото.

Решението да се благослови споменаването на цар Симеон при богослужение не нарушава конституционния ред в държавата.
Много е глупаво твърдението, което видях някъде по сайтовете, че така според Синода в България щяло да има две държавни глави. Споменаването на Симеон II от страна на Църквата като цар е почетно, така както и бившите президенти биват наричани в публични разговори „господин Президент“. Това не значи, че събеседникът им мисли, че в държавата има двама или четирима президенти.

Същевременно на християнина не може да бъде забранено да предпочита един начин на държавно устройство пред друг. Това не означава, че той призовава за насилствена смяна на държавното устройство.
Ако пък някой смята монархията за нещо вредно и скандално, възможност за протест той има по всяко време – ето го британското посолство, ето го белгийското и множество други. Идете и протестирайте против монархията, това са местата понастоящем.

*

http://glasove.com/komentari/51004-po-povod-reshenieto-na-sv-sinod-da-spomenava-car-simeon-pri-bogoslujenie

за събитията днес, за хуманитаристиката, история

За образованието в България (класическо и друго)

Публикуване на коментар

Днес студентите по античност (или „класическа филология“) в СУ са средно четири-пет на година. Започват десет-петнадесет, във втори курс намаляват двойно, накрая завършват двама-трима, не повече.

И никога не са били повече. Когато станах студент през 1985-та, курсът беше от дванадесет души (а тогава специалността беше на върха на престижа си). Но това в самото начало, после започна отпадането и накрая пак се оказа, че завършват трима-четирима.
През 1950-те пък се е случвало да има един човек в курс още от началото. Но и преди войната положението не е било много по-различно.

За такава специалност в един университет повече не трябва, пък и не може… Ако завършилите са били добри (а обикновено са, не всеки може да завърши вече), те ще станат докторанти, ще напишат дисертации и т.н. Иначе кой ще се захване с тези неща просто така – десет-петнадесет години да учиш езици, които и за екскурзоводство не са много необходими. А после, ако ще работиш с това, и друго трябва, защото езиците сами по себе си са ненужен лукс. Трябва да осмислиш знаенето им – защо е. А това не се преподава. Всеки трябва сам да го премисли.

Има класическа гимназия, всяка година по осемдесет-деветдесет ученици. Но дори през първите години, когато за нея се правеше какво ли не, най-много десет научаваха езиците както трябва… тоест, доколкото е възможно за четири-пет години.

Някой ще каже – как може за държава с милионно население само трима-четирима завършващи годишно? Но тези трима или четирима са само при нас, във ФКНФ на СУ. Иначе езиците могат да се учат из целия университет – и задължително, и избираемо. Значи: право, богословие, филологиите, история, философия… почти навсякъде. И това се отнася за всеки университет.
Наистина, трудно се научава. Повечето хора не възприемат – какво необикновено има?… Но някои израстват „покрай“ тези науки и стават едни непрости хора… в известна степен. Имат известно усещане, респект също така. Така че днес почти всеки хуманитар е минал покрай езиците, имал е възможност.

Но освен това има една специфика на образованието в православния славяноезичен свят която не позволява твърде голямо разпространение на този вид занимания. Ако не беше така, то днес в Русия би трябвало да има двадесет пъти повече класически филолози, отколкото тук, но няма. Това е страна от 140 милиона, а класическите филолози (дипломирани) са малко повече, отколкото у нас. Защо е така?

Има две причини – едната е заради латинския, другата – заради гръцкия.

Първо, в западна Европа – което значи бивша католическа и протестантска Европа – не може да не се учи доста латински, защото иначе те просто няма да си разбират собственото писмено наследство. Надписите по сградите няма да разбират.
А у нас, в Сърбия, Гърция, Русия, да не говорим за Грузия, проблем няма – почти нищо не е писано на латински. Румъния само е по-особен случай, тъй като техния език е на латинска основа.

От друга страна, гръцкият е твърде важен, основен – първо (хронологично) за езическата литература, после за православието и изобщо за християнството. Така че той „присъства“ и е нужно да се учи; но пък ние тук имаме хилядолетна традиция във „възпирането“ на гръцкия.
И това е правилно и по промисъл; защото християнството не е просто вселенско, а и съборно, а това не може да стане без разнообразие на езиците. Не бива един от тях да господства.
Някой ще каже: на гръцки има много текстове. Да, но текстове има и на сирийски и на коптски. И къде са сега тези езици? А би било добре да ги има.
А каквото е необходимо да се преведе от гръцки, то вече е преведено. Казват: да, но най-много на руски. Така е. А какво е руският? Един леко променен среднобългарски. Това образованите руснаци го знаят много добре и не го забравят.
Освен това огромен брой неща са преведени на църковнославянски, което вече е точно среднобългарски, с някои правописни разлики.

Така че ние просто трябва да знаем собствения си език. Това ни липсва, а не гръцкият.
Ето, сега издадоха на хартия „16 слова на св. Григорий Богослов“, ръкопис от НБКМ. Какво пречи човек да купи книгата и да си я чете? На родния си език? Това е търновски ръкопис от 1360-та. Ами Лесновският пролог? Всеки християнин трябва да чете всекидневно житията на светиите. Те са там, в тази книга, по няколко на ден. Ръкописът е от 1330. Също е издаден. Но който не си знае собствения език, как ще чете… Ще чете на английски.

Но няма добра идея за образование, или по-скоро – и да има, не се допуска осъществяването й. Хората не знаели кое е ценно… че не знаят, не знаят, но това незнание се устройва, то не пада като градушка от небето.

Защо, примерно, не се въвеждат часове специално за четене на възрожденски и средновековни български текстове? За неадаптирани текстове говоря. Хората дори Софроний Врачански не могат да четат. За английски, немски, испански, избираем японски и за всичко останало часове има, а за български преди XX в. – не.
И защо през ХХ в., особено през втората половина, у нас беше създаден култ към личността на Хр. Ботев? Ще кажат: защото е поет. Да, той има 3-4 не лоши стихотворения, но не това му беше зачетено като заслуга.
Алеко Константинов пък беше способен фейлетонист, но го въведоха в образованието, а и днес стои на столевката не заради стила му, а за да се възпитават младежите в презрение към собствения си народ.
Ето за такива заслуги бяха канонизирани те. Единият стана знаме на безбожниците, а другият – на предателите.

И така, българският у нас се учи като чужд език – колкото да се усвои правописа и да се добие опит в изразяването, с практически цели главно. Една от тях – да се вземат някои изпити. Това е положението. И то е явно за мнозина. И причината би трябвало да е явна, макар че се укрива с всички сили.

А тя е следната (в нашия случай, както и в руския): че езикът ни в продължение на 1000 години е бил език на една християнска словесност. Изключенията са крайно малко. И сега, за едни 70 години се прави опит всичко това да бъде отречено и забравено.
Ако започнат да се четат книгите, които винаги са били четени и слушани от българите, образованието ще трябва да се изгради около вярата. А как днес, в условията на този неоезически терор, може да се допусне такова нещо?
Затова Ботев беше назначен за главен поет, защото главата му, като на един студент от 1870-те, е била напълнена с все още модерните за времето си атеистични глупости.
Примерно, Псалтирът винаги е бил четен. Така че всички часове за Ботев трябва да идат направо към Псалтира. Някой ще каже – ама той е герой, загина като млад. Но и св. Екатерина е загинала като млада, и св. Злата Мъгленска също – обаче не чувам да ги споменават много по училищата.

Работата е там, че дори някои хора да са направили през живота си нещо похвално, те, при управлението на бесовете, биват хвалени не за него, а за лошите си думи и дела.

Така че български в училище няма да се учи както трябва дотогава, докато гонението срещу Църквата – меко или твърдо – не бъде прекратено. А кога ще се пpекpати то? Според мен – никога.