Архив на категория: история

друго, за обществото, за събитията днес, за човека, история

Ден на Ботев

Публикуване на коментар

Ето още един интересен празник – „денят на Ботев“.

Ако се направи справка в някоя енциклопедия, ще се види, че названието му е било променяно неведнъж. Родените преди 1980-та си го спомнят като „Ден на Ботев и загиналите в борбата срещу фашизма и капитализма“. А Ботев не се е борил нито срещу фашизма, нито срещу капитализма. Независимо от това той беше „начело“ и на тези борци.

Не е добре да съдим хора, дори ако ги познаваме лично; а още по-неразумно е да се съди според имена – тоест, по спомени и слухове, които образуват нечий личен „образ“. Така че днес няма да говоря за Ботев, а по-скоро за какво служи неговото име.

…

Самото намерение да се гради „национално самосъзнание“ с цел някои да се чувстват горди от принадлежността си към някоя „нация“, е погрешно в самата си основа.
В древността такова нещо не е имало, ако изключим съвсем особения случай с еврейския народ. Евреите се чувствали различни от всички други, защото са били „избрани“ от единствения Бог и имали задачата да Му служат.
Това не е национализъм, защото национализмът поставя в основата на „ние“-то общността като колектив с чисто човешки белези и задачи – естествен език, расови белези, територия, общо име, спомени, свързани с името и т.н. Евреите обаче имали задача, надхвърляща човешкото.

Гърците също се чувствали отделни от другите, но то не е било заради боговете, тъй като още Омир не вижда разлика между „ахейските“ (собствено гръцките) и „троянските“ (азиатските) богове. На същото мнение е и Херодот, който направо заявява, че гръцките богове са внесени от Египет, само имената им са променени („История“, кн. II).
Гърците смятали себе си за отделни заради езика, към което някои атински и македонски интелектуалци (Перикъл, Изократ, Демостен, Аристотел) добавят и отстояването на политическа (гражданска) „свобода“ – която се разбира най-напред като отхвърляне на беззаконстващата монархия и олигархия.
Тяхната заслуга е, че внасят в идеята за такава общност нещо, което е въпрос и на личен избор; защото ако това, което твърдят, се вземе сериозно, ще се окаже, че онзи, който не се съобразява с приетите закони или се опитва да ги променя насилствено, не е грък.
Точно така се е държал Сократ (взимал е върховенството на закона сериозно) и затова Платон говори за него като за най-справедливия („Федон“) и може би единствения сред съвременниците му, който наистина се е занимавал с държавническа дейност („Горгий“).

„Римлянин“ също не е националност, а гражданство. Апостол Павел е бил иудеин по род и религия, но също и римлянин – защото бил римски гражданин по рождение („Деяния на апостолите“).
„Гражданство“ е да имаш определени права според закона (примерно, да получиш кредит, ако отговаряш на някои условия). В модерно време говоренето за „човешки права“ подсказва, че човек е най-напред „гражданин на света“; и поради това едно световно законодателство трябва да има приоритет над националните (локалните).

По-късно във Византия (Константинопол) към „гражданството“ се е прибавила и религията, наследена от иудеите. „От тях идва спасението“, казва Христос.
Така че да си византиец (ромей) пак не е националност, а нещо като „централност“ в човешкия свят, която е такава благодарение на царството, което единствено на земята дава светска защита на Църквата. Това не е привилегированост, а мисия – да се пренесе образа на Божието царство на земята. Така че във Византия Израил и Рим се съединяват, но не дават „нация“, която да е просто една измежду всички останали.
Този принцип все още не отчита възможността да съществуват множество царства, които да са в общение помежду си чрез църквите си. Но и те не са „нации“, защото извън чисто човешките белези имат и онази същата – като на Константинополската империя – надчовешка задача.

В модерното понятие, означено с думата „нация“, такава надчовешка задача не е включена.

…

А сега да се върнем към деня на Ботев.
Всъщност това е чисто национален празник. Тъй като Ботев загина за независимостта на България от Османската империя, този празник създава усещането, че България е само нещо, „изникнало“ от империята; или – отделило се в процеса на нейния разпад.
Поради това и днес повечето хора възприемат като напълно подходящ и „роден“ странния топоним „Балкани“, който не напомня за нищо, освен за присъствието на мюсюлманската империя по тази земя; което, макар и вековно, все пак е само едно от историческите събития, случили се по нея.

Такъв вид национални празници, използвани от време на време и с политическа цел (2 юни – антикапиталистически празник!), донякъде съдействат за поддържане на така наречения „патриотизъм“, но твърде малко помагат за благоустрояването на човешката душа. Причината е, че те поставят понятието за „нация“ в основата на светогледа. А „нациите“, доколкото изобщо съществуват, са неравнопоставени.
Ето защо онзи, който вижда в себе си преди всичко „националното същество“, постоянно ще страда душевно – тъй като човешката душа не понася грозотата. А е грозно да гледаш на хората като на неравнопоставени „по принцип“.

Така че добър празник е този, който напомня на хората, че заедно с тяхната отделна (професионална, институционална, местна, държавна и т.н.) общност съществуват и други; и че тяхната съдейства на тези други за тяхното добро, а и за доброто на всички, взети заедно.

А за какво съдейства денят на Ботев?

за Писанието и Отците, за човека, история

За светите братя Кирил и Методий

Публикуване на коментар

И тъй, да помислим: на какво е празник 24-ти май?

Чували сме, че това е празник на „славянската писменост и култура“. От друга страна, той е същият онзи празник на св. св. Кирил и Методий от 11 май, който, според стария юлиански календар, трябва да стои на мястото на днешния 24-ти. По същия начин празнуваме Рождество Христово на 25-ти декември, но за някои от православните църкви 25-ти се намира на мястото на новоюлианския 7-ми януари.
Така че празникът е на светите братя – създатели на азбуката и преводачи на църковните книги (а не на някакви други).
Около този празник има неизказани въпроси. Той е причина за остро несъгласие между мнозина, макар малцина да се досещат за това.
…
Най-напред: това български празник ли е или просто славянски? И ако някой побърза да каже като Мечо Пух: „И двете!“, ще попитаме: „А кое от двете е повечето, първото и главното?“
Всъщност той трудно може да бъде голям празник за поляците, чехите, словаците, словенците, а и за част от украинците – тъй като те, макар да не отричат, че са славяни, не си служат с тази азбука (в нейната глаголическа или кирилска форма); или църковно са „другаде“ (ако въобще някъде). Положението при хърватите е по-различно, тъй като те добре помнят глаголицата.
За да се реши, дали той е по-скоро български, трябва да се види, „кое точно“ се празнува и коя е причината за него. Дори това да е само славянската писменост, ако заслугата за нейното съществуване е на България, тогава той ще е първо български празник.
Както ми се е случвало да казвам вече, България ще живее само ако някои от нас сериозно се потрудят да помислят кое е онова „българско“, което е нужно на целия свят.
Тракийските златни прибори? Латинските и гръцки надписи по земите на днешната ни държава? Пирин и Черноморието? Нестинарството? Дънов и Ванга?
Някои от изброените неща и места не са изначално български, а само ни „принадлежат“ по стечение на обстоятелствата; други пък (за човешките дела говоря) не са нито ценни, нито са полезни за света.

Нека първо се съгласим, че на 24-ти май се празнува нещо, което се отнася до същността на българското; а ако някой мисли, че същности няма, а има само думи, ние с него по днешната тема няма да говорим.
Но какво е това, което са направили светите братя и което се е оказало така важно, че благодарение на него се е появил цял народ (а после и други)? Нали са опитвали, като представители на християнска църква и държава, да разгласяват сред народите Божието слово? И да спорят с онези, които го отричат?
Точно това са правили – първо при мюсюлманите в арабския халифат, после при иудеите в хазарската държава, после сред славяните в Моравия и Панония.
На Кирил му се е случвало да спори и с византийци, и то висши духовници, но еретици (с иконобореца Анис, бивш патриарх). По-късно във Венеция, а след него и Методий в Моравия, са спорили, и то много упорито и драматично, с римски духовници (и от немски произход, и не само).
Ако някой смята, че те не са разгласявали Божието слово (благовествали), а са правели нещо съвсем друго, то ние ще откажем да говорим с него за делото им; но нищо не пречи да говорим на други теми (прогнозата за времето, как да приготвим салата и т.н.).
…
И тъй, Кирил и Методий са участвали в създаването на България, и то – на християнска и православна България, а не на друга. Ако някой смята, че за България е вредно да е православна, той не би трябвало да празнува на този ден. В годината има много други дни и възможности за всякакви празници.
Освен това те са защитили славянския език (а следователно и всички други) като равен на първите и най-влиятелни християнски езици (еврейски, гръцки, латински). И така са създали нов християнски свят – славяноезичния. Това дело е започнало в Константинопол; и то не би могло да се случи без участието на император Михаил III и на патриарх Фотий.
После славянското богослужение е било прогонено от централна Европа, но е било защитено в България. Така пише на много места и най-напред в пространното житие на Климент Охридски, приписвано на епископ Теофилакт. То не би било защитено и сигурно не би съществувало без съгласието, решението и политиката на равноапостолния цар Борис, на сина му Симеон и на внука му Петър.
Тази дейност е протичала на голяма територия – от отвъдхемуските брегове на Черно море до Охридска Македония. А ако някой упорства, че Охридска Македония е била нещо различно от България, ние и с него (засега) няма да говорим по тези въпроси.
…
Но как да се отрече, че чрез тези книги, които България е запазила и хилядократно умножила, Бог е бил познат и от сърбите, и от румънците, и от русите?
Затова всеки път, когато се връщат към същността на „своето“ и към раждането на своите народи, те ще се връщат и към България, и от нея ще взимат пример; както ние сме взели пример от държавата на Константин, Теодосий и Юстиниан, и от Константинополската църква.
През следващите 1000 години – след Самуил – ние не сме се отказали от това, което сме правили през IX и Х век; и до днес свидетелстваме за него и не отстъпваме.
И тъй, 24-май е ден за свидетелство, че „България“ – това е християнство, православие, писмен богослужебен славянски език, общност и равенство на народите и езиците в Христовата църква. Последното значи – съборност.
И чрез това – мир и спасение за целия свят.

А ако някой не приема тези неща или не иска да знае за тях, той непременно ще е чужд на България; и вероятно ще я мрази.

*

http://glasove.com/komentari/51900-i-tyj-da-pomislim-na-kakvo-e-praznik-24-ti-maj

друго, за обществото, за събитията днес, история

Русия днес

Публикуване на коментар

Преди време, когато бях студент в Атина, баща ми дойде да ме посети и остана удивен от това, че по вестниците се публикуват карикатури на действащи политици – министър-председател, президент и други официални лица. И каза: „Но как е възможно това? Значи тук има свобода.“

Все пак той употреби тази дума прибързано. Първо, той си представяше, че тогавашна Гърция е независима страна. Освен това не беше имал възможност да наблюдава публичната дейност на политиците при този вид държавно и обществено устройство. Тъй като те, както днес и у нас лесно може да се разбере, са нещо средно между чиновници и шоумени. Те не са „на власт“, макар че участват в нея, или по-скоро –„служат“ й.
Така че той би бил по-точен, ако беше казал, че за пръв път вижда такова изображение на медийна и политическа свобода.

В действителност, това което е недопустимо в коя да е държава, все едно зависима или независима, е да се изнасят точни сведения за това, което правят управляващите – лично или чрез подставени лица (политици, NGO-та).
Също – забранено е действителните управляващи (тези „на власт“) да се осмиват лично, пък дори и групово – защото последното ще значи, че осмиващият ги има точни сведения за тях (за съвместната им дейност).
Допуска се най-много да се правят догадки за дейността им. Това е, което още от миналия век се нарича „конспиративно мислене“. Но „конспиративистите“ са безопасни, тъй като те нямат „информация“.

Така че хората, които знаят нещо съществено за дейността на властта, но се разграничават от нея, навсякъде биват преследвани и унищожавани безкомпромисно; а онези, които просто „се изказват“, могат да бъдат оставени на относително спокойствие, макар и изолирани. Но повече от това е забранено; както са забранени и подигравките, насочени против „онези лично“.

…

Някой ще каже (под влияние на празниците в Русия, пък и изобщо на събитията с нейно участие през последните години): „Добре, а президентът на Русия днес не е ли лично на власт? Как тогава там е възможно да се публикуват критики, подигравки, нападки и изобщо всякакви неща против него? Значи днес там има свобода, каквато няма никъде другаде?“
И това не точно така.
Наистина, днешна Русия се управлява по един по-скоро традиционен начин – тоест, онзи, който има власт, стои пред очите на обществото. Но трябва да се забележи, че тя, въпреки успехите си от 2000-та година насам, все още не е напълно независима (каквито са САЩ, Китай, Иран, Куба, КНДР и множество други държави, независимо от международното им влияние). Защото на нейната територия се води война, която тя още не е спечелила (нито напълно загубила).
Ето защо там е възможно да се пише лично срещу истинските управляващи. Те не са точно управляващи, а са само водачи на едната от воюващите в Русия страни. Както казва един рускоезичен публицист – те са водачи на руското народно-освободително движение.

Така че това, което виждаме в рускоезичното медийно пространство все още не е свобода. То е по-скоро война.

биографии, друго, история

Идеолозите на България

Публикуване на коментар

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател (инициатор) или водач на движението.

…

Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от имената на патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I.
То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.

В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка.

След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).

После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени (чрез, примерно, Г. Кръстович) от общността на „екзархистите“.

Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.

Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички; и поради това е естествено всички да сътрудничат.

Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат, е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От кончината на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.

Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

за обществото, за събитията днес, за човека, история

Девети май

Публикуване на коментар

България няма да бъде представена на празника за победата над фашизма (и нацизма). Какво значи това? Че отново, 74 години по-късно, сме сателити на държава, управлявана от фашизирана олигархия?

Отсъствието от това събитие на първите лица в държавата (президент, министър-председател, председател на Народно събрание) значи, че българското общество е зле представено в управленските органи на собствената си държава.
Или – че е несвободно (окупирано). Защото е известна причината за отказа им: на тях просто им е забранено да идат в Москва. Ако идат, ще се разделят с постовете си много бързо. А те не искат да се разделят с тях.

Но за тях няма и какво толкова да се говори. Поведението им показва – случайни хора, поставени, за да изпълняват, каквото им се заповяда.
Но ние, които имаме грижа за страната си (колкото и да сме), какво ще правим? И най-напред – какво ще мислим? Кое е добре за България?

Първо ни е нужна идеология – при това наша и независима. Такава днес няма, или ако има, то тя много старателно се укрива. А не мисля, че е трудно да се посочат неща, от които не бива да отстъпваме, ако изобщо мислим и занапред да съществуваме като някои, които са тук и заедно повече от хиляда години.

Ето едно от тях: България вярва, че както човеците, така и народите и расите, а и държавите, са равноценни; не може едни да бъдат привилегировани като „първо качество хора (държави)“, а останалите просто да ги обслужват.
Но точно това твърдят всички фашисти – все едно дали ще ги наричаме расисти, нацисти или „златен милиард“. Преди 70 години Европа беше фашистка или поне под властта на фашизма – и е добре, че загуби тази война. Значи загубата й трябва да се помни и при това да се празнува.

Ако един висш държавен чиновник е съгласен с принципа на равноценността, то неговото място на 9 май е в Москва. А ако не е съгласен или няма мнение по такива въпроси, той не би трябвало да заема висш държавен пост.
Но щели да му устроят „протести“, да го свалят – ами нека да го свалят. Достатъчно ще е, че е дал пример как действа един държавник. А ако в Москва отидат мнозина, то и на фашизираната олигархия, която иска да се разпорежда по целия свят, няма да й стигнат силите, за да отстрани всички.

Ще кажа нещо, което е адресирано не до тези лица, които очевидно си гледат личните и групови дела, а до онези, които ги е грижа за България.
Ние, като народ и общество, трябва да имаме идеология и съобразено с нея поведение: и то не какви да е, а такива, които да са пример за целия свят. Мненията и действията, зад които не стои идеология, са безполезни, защото обслужват само разни нищожни сметки, които времето отнася; а за онези, които са си ги правели, не остава нищо, освен презрение.
И тъй, какво да правим? България е член на някакъв политико-икономически съюз? Подписани са договори, приети са закони? Да, така е. Това е днешното положение. Но ще има и утрешно, и то може да е различно.
Така че когато става дума не за днешното и утрешно положение, а за самата страна – тогава не може да се хитрува.
Били сме християни с такава Църква? Такива и ще останем. Това ни обединява духовно с други народи? Да, така е. Били сме векове зависими, унижавани, роби – ще го помним и ще го казваме. Били сме атакувани с безбожни, еретически, античовешки учения – и това ще помним; и от ученията ще се отказваме, но от историята си, от страната си, която ни е дом – не.
Не е ли казвал това и Васил Левски, единственият, за чиято добродетел не се спори?

И затова, когато става дума да се утвърди, включително и с присъствие, че подкрепяме равното достойнство на хората, народите и държавите, ще го утвърждаваме, дори да рискуваме нещо.
И това е едно от немногото неща, които трябва да приемем в общото ни верую, за да бъдем пример за целия свят – какъвто и сме били.

http://glasove.com/komentari/51247-deveti-maj-

друго, за обществото, за събитията днес, история

„името на Негово Величество…“

Публикуване на коментар

Днес сутринта част от обществеността в страната беше поразена от следната новина:

„Св. Синод разгледа предложение на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай и след проведеното гласуване единодушно Р Е Ш И:
Дава благословение при извършването на обществени и частни богослужения във всички църкви и манастири в диоцеза на Българската Православна Църква да се споменава името на Негово Величество Симеон ІІ, цар на българите…“ (цитирам по прочетеното в pravoslavie.bg, dveri.bg и другаде)

Някои сайтове представиха решението на Светия Синод като „скандал“. Коментарите – живописни. Хората се безпокоят.

Предполагам, че съвсем скоро част от въцърковените християни ще инициират протести срещу решението на Синода, както вече се е случвало. Те изглежда не мислят, че епископството на БПЦ може самостоятелно да взима решения за това, кой ще е епископ или какво ще се прави по време на богослужение. Те виждат себе си като далеч по-православни от Патриарха и много по-наясно кое е полезно за Църквата. Затова са решили да бъдат „коректив“. Освен това знаят, че медиите са техни – особено когато става въпрос да се правят бели.

Причината за тази увереност е, че си представят, че Църквата е в същото положение като държавата. Тоест, че е окупирана. А те са местните й „окупатори“.

Трябва да им се напомни, че положението е по-сложно. Разбира се, държавата не може да взима независими (с оглед ползата й) външно- и вътрешнополитически решения, изборите са по-скоро несвободни, а правителството и президентството са марионетни. Но освен това има и население, общество, и даже „народ“, на които далеч не всичко това се харесва.

Българският народ наистина е търпелив и главната причина за това е, че той не иска граждански войни. Не иска да се самоунищожи само защото това на някои ще им бъде приятно. А че е възможно – виждаме, ето ви Украйна.

Така че народът предпочита да се защитава с мирни средства. Искате ваше правителство, ваш президент – добре, получавате ги. Нали все някой трябва да заема тези постове.
Искате Университетът да спре да работи? Не, това не може. Хората трябва да учат, не да угаждат лично на вас. Затова Университетът ще продължи да работи; и дори някои от вас, окупаторите, които напразно сте се разположили в него, ще трябва поне да имитирате работа.

…

Сега за Църквата. Тя притеснява окупаторите – и въцърковени, и други – тъй като е християнска (което тревожеше още комунистите) и православна, което пък я поставя в една общност, която днес се оказва „политически некоректна“. Ето защо те се опитват да я „цивилизоват“, значи да я накарат да взима само такива решения, които са политически незначителни. Но това не може да стане, тъй като Църквата е в сърцевината на тази страна и по същество „тя е България“. Значи нейните решения винаги ще имат и политическа стойност.
И – ето ви сега беда. Църквата не е демократична. Значи, архиереите не се избират с милиони бюлетини, нямат мандат, Патриархът е пожизнен. Поради това те имат възможност да са независими, не могат да бъдат свалени набързо от „група граждани“. Могат да бъдат охулени, но то не е същото.

Решението да се благослови споменаването на цар Симеон при богослужение не нарушава конституционния ред в държавата.
Много е глупаво твърдението, което видях някъде по сайтовете, че така според Синода в България щяло да има две държавни глави. Споменаването на Симеон II от страна на Църквата като цар е почетно, така както и бившите президенти биват наричани в публични разговори „господин Президент“. Това не значи, че събеседникът им мисли, че в държавата има двама или четирима президенти.

Същевременно на християнина не може да бъде забранено да предпочита един начин на държавно устройство пред друг. Това не означава, че той призовава за насилствена смяна на държавното устройство.
Ако пък някой смята монархията за нещо вредно и скандално, възможност за протест той има по всяко време – ето го британското посолство, ето го белгийското и множество други. Идете и протестирайте против монархията, това са местата понастоящем.

*

http://glasove.com/komentari/51004-po-povod-reshenieto-na-sv-sinod-da-spomenava-car-simeon-pri-bogoslujenie

за събитията днес, за хуманитаристиката, история

За образованието в България (класическо и друго)

Публикуване на коментар

Днес студентите по античност (или „класическа филология“) в СУ са средно четири-пет на година. Започват десет-петнадесет, във втори курс намаляват двойно, накрая завършват двама-трима, не повече.

И никога не са били повече. Когато станах студент през 1985-та, курсът беше от дванадесет души (а тогава специалността беше на върха на престижа си). Но това в самото начало, после започна отпадането и накрая пак се оказа, че завършват трима-четирима.
През 1950-те пък се е случвало да има един човек в курс още от началото. Но и преди войната положението не е било много по-различно.

За такава специалност в един университет повече не трябва, пък и не може… Ако завършилите са били добри (а обикновено са, не всеки може да завърши вече), те ще станат докторанти, ще напишат дисертации и т.н. Иначе кой ще се захване с тези неща просто така – десет-петнадесет години да учиш езици, които и за екскурзоводство не са много необходими. А после, ако ще работиш с това, и друго трябва, защото езиците сами по себе си са ненужен лукс. Трябва да осмислиш знаенето им – защо е. А това не се преподава. Всеки трябва сам да го премисли.

Има класическа гимназия, всяка година по осемдесет-деветдесет ученици. Но дори през първите години, когато за нея се правеше какво ли не, най-много десет научаваха езиците както трябва… тоест, доколкото е възможно за четири-пет години.

Някой ще каже – как може за държава с милионно население само трима-четирима завършващи годишно? Но тези трима или четирима са само при нас, във ФКНФ на СУ. Иначе езиците могат да се учат из целия университет – и задължително, и избираемо. Значи: право, богословие, филологиите, история, философия… почти навсякъде. И това се отнася за всеки университет.
Наистина, трудно се научава. Повечето хора не възприемат – какво необикновено има?… Но някои израстват „покрай“ тези науки и стават едни непрости хора… в известна степен. Имат известно усещане, респект също така. Така че днес почти всеки хуманитар е минал покрай езиците, имал е възможност.

Но освен това има една специфика на образованието в православния славяноезичен свят която не позволява твърде голямо разпространение на този вид занимания. Ако не беше така, то днес в Русия би трябвало да има двадесет пъти повече класически филолози, отколкото тук, но няма. Това е страна от 140 милиона, а класическите филолози (дипломирани) са малко повече, отколкото у нас. Защо е така?

Има две причини – едната е заради латинския, другата – заради гръцкия.

Първо, в западна Европа – което значи бивша католическа и протестантска Европа – не може да не се учи доста латински, защото иначе те просто няма да си разбират собственото писмено наследство. Надписите по сградите няма да разбират.
А у нас, в Сърбия, Гърция, Русия, да не говорим за Грузия, проблем няма – почти нищо не е писано на латински. Румъния само е по-особен случай, тъй като техния език е на латинска основа.

От друга страна, гръцкият е твърде важен, основен – първо (хронологично) за езическата литература, после за православието и изобщо за християнството. Така че той „присъства“ и е нужно да се учи; но пък ние тук имаме хилядолетна традиция във „възпирането“ на гръцкия.
И това е правилно и по промисъл; защото християнството не е просто вселенско, а и съборно, а това не може да стане без разнообразие на езиците. Не бива един от тях да господства.
Някой ще каже: на гръцки има много текстове. Да, но текстове има и на сирийски и на коптски. И къде са сега тези езици? А би било добре да ги има.
А каквото е необходимо да се преведе от гръцки, то вече е преведено. Казват: да, но най-много на руски. Така е. А какво е руският? Един леко променен среднобългарски. Това образованите руснаци го знаят много добре и не го забравят.
Освен това огромен брой неща са преведени на църковнославянски, което вече е точно среднобългарски, с някои правописни разлики.

Така че ние просто трябва да знаем собствения си език. Това ни липсва, а не гръцкият.
Ето, сега издадоха на хартия „16 слова на св. Григорий Богослов“, ръкопис от НБКМ. Какво пречи човек да купи книгата и да си я чете? На родния си език? Това е търновски ръкопис от 1360-та. Ами Лесновският пролог? Всеки християнин трябва да чете всекидневно житията на светиите. Те са там, в тази книга, по няколко на ден. Ръкописът е от 1330. Също е издаден. Но който не си знае собствения език, как ще чете… Ще чете на английски.

Но няма добра идея за образование, или по-скоро – и да има, не се допуска осъществяването й. Хората не знаели кое е ценно… че не знаят, не знаят, но това незнание се устройва, то не пада като градушка от небето.

Защо, примерно, не се въвеждат часове специално за четене на възрожденски и средновековни български текстове? За неадаптирани текстове говоря. Хората дори Софроний Врачански не могат да четат. За английски, немски, испански, избираем японски и за всичко останало часове има, а за български преди XX в. – не.
И защо през ХХ в., особено през втората половина, у нас беше създаден култ към личността на Хр. Ботев? Ще кажат: защото е поет. Да, той има 3-4 не лоши стихотворения, но не това му беше зачетено като заслуга.
Алеко Константинов пък беше способен фейлетонист, но го въведоха в образованието, а и днес стои на столевката не заради стила му, а за да се възпитават младежите в презрение към собствения си народ.
Ето за такива заслуги бяха канонизирани те. Единият стана знаме на безбожниците, а другият – на предателите.

И така, българският у нас се учи като чужд език – колкото да се усвои правописа и да се добие опит в изразяването, с практически цели главно. Една от тях – да се вземат някои изпити. Това е положението. И то е явно за мнозина. И причината би трябвало да е явна, макар че се укрива с всички сили.

А тя е следната (в нашия случай, както и в руския): че езикът ни в продължение на 1000 години е бил език на една християнска словесност. Изключенията са крайно малко. И сега, за едни 70 години се прави опит всичко това да бъде отречено и забравено.
Ако започнат да се четат книгите, които винаги са били четени и слушани от българите, образованието ще трябва да се изгради около вярата. А как днес, в условията на този неоезически терор, може да се допусне такова нещо?
Затова Ботев беше назначен за главен поет, защото главата му, като на един студент от 1870-те, е била напълнена с все още модерните за времето си атеистични глупости.
Примерно, Псалтирът винаги е бил четен. Така че всички часове за Ботев трябва да идат направо към Псалтира. Някой ще каже – ама той е герой, загина като млад. Но и св. Екатерина е загинала като млада, и св. Злата Мъгленска също – обаче не чувам да ги споменават много по училищата.

Работата е там, че дори някои хора да са направили през живота си нещо похвално, те, при управлението на бесовете, биват хвалени не за него, а за лошите си думи и дела.

Така че български в училище няма да се учи както трябва дотогава, докато гонението срещу Църквата – меко или твърдо – не бъде прекратено. А кога ще се пpекpати то? Според мен – никога.