I. Египет. Място и време

1. Египет – средиземноморска страна

Че Египет е средиземноморска страна, това не се нуждае от доказателства.
Първо, може да погледнем географската карта. Но още по-добре е човек сам да се отправи натам; не е нужно да бъде с кораб, може и със самолет.
От София самолетът лети над планините, минава край атонския полуостров и прелита над няколко малоазийски острова. След това отминава южния бряг на Мала Азия (където е била древната Ликия); отдясно се вижда Родос. Дотук полетът продължава един час; и след това има още един, който е само над море и облаци.
Тогава се появява Делтата с извитото й крайбрежие, и на върха й се различава езерото Бурулос, подобно на лагуна. В античността то се е казвало „Себенитско“, по името на ръкава, който се е вливал в него. Тогава ръкавите (или устията) на Нил са били седем. От тях сега са останали два – на запад е Розетският (някога Болбитски), който се влива недалеч от Александрия, а на изток е Дамиетският (някога Фатнитски), над който минава самолетът, като слиза към Кайрското летище.

2. Мумията на Рамзес II

Древността на Египет сякаш се вижда с просто око; или във всеки случай свидетелствата са по-убедителни, отколкото другаде. В Кайрския музей се намира „стаята на мумиите“, където в прости стъклени сандъци се пазят 12 тела на фараони, сред тях някои от най-прочутите. Там са завоевателят Тутмос III (XV в. пр. Хр.), Сети I (XIII в. пр. Хр.) и синът му Рамзес II, малко отделен от останалите.
Мумията му е не повече от 1,20 на дължина, както и останалите; лицето е разпознаваемо, носът е характерен и кожата е запазена. Така че през стъклото ние буквално виждаме човека, който е царувал тук преди Троянската война. Ако разчитаме на Омир, ще кажем, че когато той е починал, Приам и Нестор са били мъже в разцвета на силите си, а Одисей и Агамемнон са били още невръстни деца.
Библеистите и египтолозите традиционно поставят Мойсеевия „Изход“ по времето на Рамзес. Така че в „стаята на мумиите“ ние виждаме лицето на човека, който може би е виждал Мойсей и е разговарял с Аарон.

3. Херодот и Нармер

Друга забележителност на Кайрския музей е т.нар. Палитра на Нармер – това е малка каменна плочка с изображения, представящи победите на царя над неговите врагове. Нармер трябва да е бил първият цар на обединения Египет (Горен и Долен); и е датиран около 3100 пр. Хр.
Може би за него говори Херодот, когато казва, че първият цар на Египет „след боговете“ е бил някой си Мин (с йо-та). В Манетон той е споменат като „Менес от Тин“. В текста (според цитата на Евсевий) се припомня съобщението на Херодот и се казва, че той го нарекъл „Мен“ (с е-та). Така че съобразно приетата датировка се оказва, че Мен е царувал около 2650 години преди Херодот да посети Египет; а разстоянието между Херодотовото посещение (ако допуснем, че то е било към 450 пр. Хр.) и нас е към 2470 години – значи по-малко, отколкото между него и Мен.
В какъв смисъл тогава Херодот е древен автор?

II. Средновековие и „Средно време“

Един от начините да узнаем какво е древността, е да помислим какво е средновековието. Средновековието е част от европейската периодизация на историята и означава времето, когато Европа е държавно християнска и църковно единна. Затова началото на средновековието се търси между първите десетилетия на IV век (Сердикийският и Миланският едикти, Първи вселенски събор) и средата на VI-ти (решението за платонизма на Пети Вселенски събор, 553 г.); а краят му е между средата на XV (превземането на Константинопол) и началото на XVI в. (Лутеровите тезиси от 1517).
Впрочем има дати, което позволяват допълнително разместване – Църквата се създава в 30-те години на I в., а мюсюлманската експанзия е в първата половина на VII в. – също възможни начала на средновековието. Рим формално напуска Църквата в 1054 г. (при патриарх Михаил Керуларий), което е една по-ранна дата, сочеща към края на средновековието. Но дали ще вземем ранните граници – Петдесетница и отпадането на Рим, или късните – превземането на Александрия през 641 г. и началото на Реформацията – продължителността на европейското средновековие се движи между 900 и 1000 години.
Във всеки случай под „средновековие“ се разбира най-общо „Средното време“ на европейската история. Тогава Европа е „християнска крепост“ – вътрешно тя е единна и връзката между държава и Църква е силна; и е обградена от мюсюлманите, езическия свят и Атлантическия океан. През т.нар. „Новото време“ (от Ренесанса и османското завоевание до днес) евангелската проповед се разпростира по целия свят, но християнското единство на Европа е нарушено.
И така, ако приемем едни „средни“ граници за трите периода на нейната история, това може да са VIII в. пр. Хр (Омир и олимпийските игри – начало на античността), IV в. сл. Хр. (Първи Вселенски събор и Константинопол като столица – начало на средновековието) и XV в. (мюсюлманите влизат в Константинопол, а Колумб достига Америка – начало на „Новото време“).
Значи древността, която наричаме и античност, продължава 11 века, средновековието – също 11, а Новото време засега е 6. Но това е историята без Египет. Ако го добавим, границите на периодите й ще трябва да се разместят.

III. Древност и „Средно време“ в Средиземноморието

1. Начало и край на средиземноморската древност

Историята на Египет е толкова дълга, че дори епохата на Новото царство изглежда древна на онези, които ние смятаме за древни. Ето защо бихме могли да гледаме към ранните й епохи с очите на гърците от времето на Солон и на евреите от времето на Иеремия – които впрочем са били съвременници. За гърците от 600 г. пр. Хр. Троянската война е древност; а за съвременните им евреи древност е Изходът, и още повече времето на патриарсите, което достига най-много до началото на Средното царство.
Така че в представата си за древност ние можем да се присъединим към тях и да поставим в началото й Нармер (Мин, Мен или Менес на Херодот и Манетон), а в края – смъртта на Мойсей и Рамзес II, изчезването на хетската държава, разрушението на Троя и критските дворци, и запустяването на микенските крепости.

2. Средиземноморското „Средно време“

При това положение „Средното време“ на Европа (като средиземноморска област) се оказва всичко онова, което сега се нарича „античност“, заедно с онези източни и южни страни, които са й влияели.
Това ще бъде въздигането и рухването на новоасирийското царство със столица в Ниневия (от края на X до края на VII в. пр. Хр.); навлизането на евреите в Палестина и появата на царство със столица Иерусалим, Първият храм, разделянето на държавата след Соломон, унищожението на Израил от асирийците на Саргон II и разрушението на Храма от Навуходоносор (XII-VI в. пр. Хр.); възходът на финикийските градове, на първо място Тир и Сидон, и основаването на Картаген (X-IX в. пр. Хр.); краткотрайният възход на Мидия и Лидия, и създаването на персийската империя, простираща сe от Индия до Егейско море на запад и Етиопия на юг.
После, навлизането на дорийците в континентална Гърция; колонизацията на Йония, Южна Италия и Сицилия; времето на полисните тирании и възходът на Атина; основаването на Рим, царската и първите векове на републиканската му епоха.
Всичко това е предмакедонският и предримски период от „Средното време“ на средиземноморска Европа. След Александър и наследниците му, които побеждават и си поделят персийската империя, идва разширението на републиканския Рим, завършило с отнемането на Египет от македонската династия и установяването на принципата.
После идва Христос и се създава Църквата, и „Средното време“ завършва тогава, когато според познатата ни периодизация завършва античността.

IV. Средиземноморско и атлантическо „Ново време“. Припокриване на епохите

Познатата ни периодизация, която дели европейската история на античност, средновековие и „епохи на Новото време“ е интересна с това, че макар да не въвежда ново летоброене, тя сякаш го игнорира. От една страна, християнската епоха все още се нарича „нова ера“, от друга обаче чрез троичното делене се въвежда нещо по-ново, а именно времето от средата на XV и началото на XVI в., значи от Мехмед Фатих, Колумб и Лутер нататък. Това означава, че след като Старият свят (източното Средиземноморие с Египет, Светите земи и Константинопол) изглежда загубен, погледът на Европа се насочва към Новия свят, а именно към земите отвъд Атлантика. Това значи и война за тези земи: не само срещу тамошното население, но и между самите завоеватели.
И тъй като това е нещо ново, то дава основание за определяне на граница между епохата на собствено християнска (средновековна) Европа и тази на по-нова Европа, която е притисната и от ислямския свят, и от борбата между собствените си „деноминации“ (римо-католическата и вариациите на протестантството); и може би под влияние на този двоен натиск преодолява Атлантика. Заради това последното тя може да се нарече „атлантическа“.
Ето защо е възможно да говорим за две периодизации на европейската история – по-дълга, „средиземноморска“ и по-кратка, „атлантическа“.
Ако се върнем към средиземноморската, ще видим, че частите й, които назовахме, не се закачат една за друга, като вагони на влак, а се припокриват, като могат да продължават успоредно с векове. Както стана дума, египетската древност съпътства „Средното време“ на иерусалимските евреи, финикийците, асирийците, гърците, вавилонците, персите и римляните до VI-ти или дори до средата на IV в. пр. Хр. (детронирането на Нектанебо II, 343 пр. Хр.), така че тя се припокрива с него в продължение на осем века и половина (ако поставим за дата на началото му разрушението на Троя). А самото „Средно време“, като епоха на разделеното езичество, обединило се накрая в околоморската римска държава, припокрива с около 500 години „Новото“, което започва на Рождество Христово или Петдесетница.

V. Новите Средиземномория

Познатата ни периодизация въвежда представите за средновековие и „Ново време“ с граница около 1500-та, и така определя епохата на църковно единна и средиземноморска Европа като отминала. На нейно място идва Европа, разположена на двете страни на Атлантика и придвижваща се към бреговете на Индийския океан. Това огромно водно пространство, заобиколено от суша или ледове ще бъде новото, второ Средиземноморие. И ако владетелите му ще се наричат християни, това няма да бъдат старосредиземноморските християни от Иерусалим, Антиохия, Александрия, Константинопол и Рим; а други.
Това е нов поглед към историята, който не се нуждае от първата епоха на предишния и затова се отказва от древността на Египет, Палестина, Финикия, Месопотамия, Мала Азия, Крит и микенците, и поставя за свое начало гърците от Омир нататък.
Този поглед обаче, тъй като е насочен на запад, не взима предвид другата посока, в която се придвижват европейците, а именно по суша. Това е пътят на руското царство, което се разпростира източно по маршрут, успореден на Александровия, но по-северен от него; и накрая стига дотам, докъдето Александър не успява, а именно до бреговете на Тихия океан; и дори за известно време се прехвърля на съседната суша, чийто най-северен край се нарича Аляска. Това е пътят, по който Европа открива своето трето и последно Средиземноморие – Големият океан на планетата.

VI. Защо да си служим със „Средиземноморската“ периодизация

Ето някои преимущества на периодизацията:

1. Приема за „Ново време“ и последен период на историята този, който съответства на употребяваното от самите нас летоброене.
2. Чрез припокриването на епохите дава по-реалистична картина на взаимното им влияние.
3. Приближава ни към класическите гърци и римляни, като ги премества от най-стария към средния период на историята.
4. Включването на Египет съответства на значението, което му отдават гръцките автори и Библията, и ни доближава до истинското начало на историята.

…

В сборник „Мислене и действане“. УИ „Св. Климент Охридски“, 2020 (стр. 15-21)

*

246

Ден 1

(10-ти ноември)

Самолетът минава над яз. „Искър“, лети над Рила, Пирин се очертава ясно, като драконов гръб (напомня Тайгет), после Беласица (вдясно).
Вижда се морето, минава се над светогорския полуостров, различава се Амуляни. После атонският връх, едва пробива облаците. В далечината над облаците – само Олимп. После над Лесбос, след това – Хиос или Самос. Забелязва се смътно нещо, което прилича на Крит.
Появява се южната част на Мала Азия – Ликия, а югозападно от нея – Родос; по на изток едно островче (май не е било островче, а облак, обаче понякога ги бъркам – иначе би имало острови на съвсем невероятни места, като триъгълника между Кипър, Крит и Делтата). Отвъд Родос с мъка се различава нещо, подобно на Карпатос. Летенето над Средиземно море е дълго, има плътни облаци на места; хоризонтът е ослепително син.

Изведнъж се различава бряг, много подобен на александрийския – ивица суша, зад нея вода, и после пак суша. Навлиза се над Делтата, но не се вижда нищо, защото е облачно (или изпарения, или смог). След малко започва да се различава земята, плътно застроена. Виждат се шосета и реката – извита като змия, към морето тясна, по-навътре в сушата – по-широка. Самолетът завива наляво към летището, виждат се жилищни квартали – само еднакви блокове. Градът изглежда пясъчен. Приземяването е леко, без клатене, земята е абсолютно равна, добра видимост.

Плащаме визата, която се лепи за паспорта; минаваме проверката, взимаме багажа и се качваме на автобус. Нощно Кайро не се различава много от София, но има повече билбордове и е по-голямо (над 20 мил.). Задръстванията са сериозни. Минахме по два моста над Нил, които затварят островче (престижен градски квартал).

Т. разказва за града и живота на египтяните в по-ново време. Аналогии между египетската и българската история. После минава към древноегипетската история – периодизация, източници, хронология. Сириусовата година – равна на 1460 години. Разливите на Нил, трите реколти и трите сезона. Ние делим времето според египетските мерки – 360 дни, 12 месеца, 12 дневни+12 нощни часа. Египетската хронология е опора на хронологията на останалите народи в древния Изток. Арабите-завоеватели са малцинство в сравнение с местното население (древните египтяни трябва да са били към 3 милиона, толкова и във времето на арабското завоевание, а също и в края на 19 в.).

Днес Египет доближава 100 мил. население; революцията от 2011, хиперинфлация и бедността на голяма част от населението. В страната обаче има и милиони милионери. Етнически (генетически) днешните египтяни са преки наследници на древните. Коптите. Християнство и ислям в Египет. Мнозинството египтяни изповядват исляма, но не смятат себе си за араби.

Влизаме в Александрия – дълъг крайбрежен булевард. Ефектен мост над вливаща се в морето река (Канобското устие?). По-навътре улиците са зле поддържани. Има много боклук, изхвърлен направо на асфалта; немалко недовършени и необитаеми сгради. Хотелът е висок, осветен, претенциозно обзаведен. Стаята е на 11-ти етаж: картата не работеше, един служител слезе и се качи с мен – разбираше руски, бил от Луксор. Две легла, едното е близо до вътрешна врата, през която се чува разговор в съседната стая. Изглед няма, само пердета.

Ден 2

Отиваме в парк (Ал-Монтаза)

принадлежал на крал Фарук (1-ва половина нa ХХ в.). Вила срещу морето в йонийски стил и с имитации на антични статуи на входа. Дворецът на Фарук – сега национализиран.
Посещаваме римските бани с театър,

мозайка с птици. Има остатъци от статуи от македонския период на Египет (някоя царица като Изида).
После „катакомбите“ – погребение от ок. I в. сл. Хр., с изображения на Анубис, Хор и др. около тялото на мъртвия.

„Колоната на Помпей“, издигната от Диоклециан, част от храм на Сарапис. Пред колоната има сфинксове.

Посещение на „Цитаделата“ (Кайтбай), намираща се там, където вероятно е бил остров Фарос. Строена 1477, реставрирана, подобна на Родоския замък.

Обяд, разговор на маса.

Посещение на Александрийската библиотека.

Връщане към Кайро (240 км.), спиране в Гиза. Хотел „Оазис“ – голямо пространство, пълно с редици едноетажни стаички и алеи между тях, номерата не се откриват бързо. Вечеря и интересен разговор с Т. и И.

Ден 3

Ставане в нормално време и потеглихме за пирамидите (към 8 ч.). Около 20-тина минути по шосето за Кайро, свиване вдясно и отляво над бетонната ограда се видя, сивееща поради мътния въздух, пирамидата.

Подскочих на място (или сърцето ми). Такава сграда не съществува.

Автобусите спряха пред касите, където се купуват билети за общ вход и вход за вътрешността на пирамидите. Попитах Т. коя е била, той каза: „Хеопсовата“. Влязохме и я приближихме, откъм сенчестата страна.

Повечето от групата влезе вътре, аз походих насам-натам, сблъсках се с един досадник, който най-нахално ми поиска билета (и му го дадох!).

После – на „Слънчевата лодка“, където накупих малко книги.
След това се срещнахме пред Хефреновата пирамида

където беше пълно с деца и камили.

…

С автобуса минахме откъм западната страна на пирамидите и направихме снимки и на трите наведнъж.

После слязохме до сфинкса и там пак малко снимки.

Обядвахме в един просторен ресторант и после насядахме на терасата на миндери в османски стил.

Отидохме до Египетския музей, който е в тежка претенциозна сграда и с такива надписи по фасадата.

Експонатите се поразителни

статуи от Старото царство (вкл. единственото сигурно изображение на Хеопс; принц Рахотеп и жена му Нофрет), разбира се и от по-нататъшната история (глава на царица Хатшепсут

втори оцелял бюст на Нефертити

стела на семейството на Ехнатон, които се обръщат към Слънцето; извънредно красива глава на майката на Ехнатон, която видях впоследствие на снимка; канопи с хубави женски глави като похлупак; статуя на Хатхор като крава, покровителстваща Псаметих), златото на Тутанкамон (и една удивителна кварцитна статуя 300/73 см., и нея видях по-късно),

фаюмските портрети върху увити мумии и стаята с мумиите на 12-те фараона – сред тях Хатшепсут, Тутмос III, Сети I, Рамзес II. Там е и „Стелата на Нармер“, която в суматохата забравих да погледна.

Направихме посещение на някакъв парфюмериен магазин в който не влязох, оставихме част от групата на „светлинно шоу“ при Сфинкса и се прибрахме.

Ден 4

Потеглихме на юг като отминахме пирамидите – видях ги за втори ден, отдалеч.
По магистралата и през пустинята

стигнахме до пирамидата на Снофру (или Хуни-Снофру, при Медум)

…

– не толкова висока, но величествена

Някои влязоха, докато разглеждах равнината отвисоко. В Египет всичко е равно, освен някои редки възвишения, като тези при Амарна: и като се изкачиш дори на 50 м. над равнището на реката, се вижда много надалеч.

С отиването на юг въоръжението става видимо. Навсякъде сме ескортирани, наблюдавани и обградени от хора с автомати, по-рядко пистолети. Може и картечници.

Стигнахме до пирамидата на Аменемхет III – в Хавара, към 27 км. от гр. Фаюм, която изглежда повече като купчина тухли, отколкото като пирамида.

Пристигнахме в Каранис (Крокодилополис, Ком Ошеем). Разгледахме къщичката на някакви американски археолози от началото на XX в. с такава почтителност, сякаш и тя е гробница на фараони. Развалините са точно до магистралата, което било лошо за обекта, тъй като позволявало лесни кражби.

Обядвахме във Фаюм, в едно симпатично ресторантче с двор и поляна. Със С. поговорихме на масата за езици и полиглотия.

Вечерта пристигнахме в един претенциозен хотел (собственост на скандинавци, преди време служел да снимат филми) с ниска фасада, голям двор с изглед към езерото, грандиозно фоайе и мебелировка.

Ресторантът също беше лъскав. Вечеря и приятен разговор с две дами.

Ден 5

Станахме твърде рано, със събуждане в 4 и половина. В 6 и малко тръгнахме и към 10 стигнахме до гробницата на Петозирис – забележителна!

В преддверието има изображения от всекидневния живот (селскостопански труд), а вътре – как боговете приемат душата. Всичко това от последната трета на IV в. пр. Хр.

До нея е „гробницата на Исидора“. Т. предложи да преведем епитафия – малко мъгляв текст, който при посещението на самото място се прояснява. Мумията на жената е запазена (първа трета на II в. сл. Хр.). После – в катакомбите, където имаше препариран (мумифициран) павиан.

След това пристигнахме в Амарна

където видяхме две гробници на приближени на Ехнатон, с негови изображения: едната била ползвана като църква, а в другата някой бил гледал животни (упрек към „християните“). Стенописите са красиви, колоните – характерно египетски.

Обаче заваля дъжд (!) и ни измокри докато слезем. Мислех, че ще има промяна в програмата, но се оказа, че намокрените са малко и недостатъчно мокри.

Раздадоха ни храна в пакети, която не ядох, но пих гроздова (заради дъжда).
Минахме покрай някакъв храм от времето на Ехнатон, от който беше останала една колона.

Стигнахме гробниците в Бени-Хасан

няколко и почти еднакво украсени. От тях можеше да се научи, че египтяните са развивали борбата (1200 г. преди първите олимпийски игри) и че дорийската колона е всъщност египетска.

Пресякохме за втори път Нил по моста

и се установихме в Ел-Миня (с бюст на Нефертити на един площад). Хотелът е „Гранд Атон“ с бунгала, но ресторантът не е много приветлив.
Д. ме покани на шоу (парти) в двора на отсрещния хотел (казва се „Нефертити“, както почти всичко в града), на поляната. Не ме оставиха да пресичам сам улицата, съпроводи ме въоръжен охранител. Постоях 15 мин., колкото да видя как върви, и си тръгнах.

Ден 6

Потеглихме сутринта от „Гранд Атон“, където си забравих обувките (в нишата на гардероба). Казах на Д., той рече, че намирането им е „трудно, но не невъзможно“.

Попътувахме из пустинята

…

…

и стигнахме Абидос – храм на Сети I, допълван от Рамзес II.

Отвън на фасадата колоните са правоъгълни

вътре – огромни и дебели, заоблени отдолу, а капителът – със загатнат фалически вид.

Има доста отделения и релефи по стените

…

Т. направи лекция (още в автобуса) за устройството на храма. Два пъти сме пресекли Нил (ако се съди по снимките) – веднъж към 6.30 и веднъж към 10.30, преди Абидос. Храмът е ограден и има пропуск и място за билети – Т. отбеляза, че това е станало последните години, преди достъпът бил „ей-така“.

На излизане минахме покрай един смешен хотел в египетски стил, откъдето ни донесоха обяда (в цветни пакети, като за торта). Със С. коментираме автентичността на йероглифите и стилистиката на египтианизирането.

Пак през пустинята, към Дендера

(минаваме през населено място с площад, в чийто център има огромна ваза с изрисувано око на нея). След 20-тина минути стигаме комплекса, той е огромен

с гигантски вход

пред който има две редички от по четири колонки в гръко-римски стил (коринтски капители)

Първият ми телефон угасна още в началото на разглеждането. Напразно взех книги, но мъдро – резервния телефон. Т. се възмущава от някакви французи, които преди време (към 1820-та) разбойнически отмъкнали релеф със зодиак на един от таваните. Сега е заменен с гипсова отливка, боядисана в черно – наистина, твърде грозна. Колоните на централния храм са още по-удивителни от тези в Абидос, релефите често са цветни, а капителът е фараонска глава (после обаче прочетох, че била на Хатхор).

Едни френскоезични туристи ми направиха хубава снимка на стълбичка в едно от многобройните помещения (било важна зала, свързана с празнуването на египетската Нова година).

Разменихме с Т. реплики за музейните работници, които спасяват старините, като ги крадат. „И още има за спасяване“ – добави той.

Вечерта към 19 ч. стигаме Луксор – храма на Рамзес II с един обелиск отпред (другият бил отнесен някъде в Европа) и солидни пилони

Вътре колоните след входа и във вътрешния двор не подлежат на описание – изглежда като грандиозен филм, но е наистина.

Хотелът е чудесен (Steigenberger Nile Palace), с вътрешно дворче и приятни стаи (прозорецът гледа към дворчето).

Щяхме да ходим в магазин за папируси, автобусът закъсня и се отказах, и пих бира „Сакара“ в дворчето.

Трябваше да направя записки още тогава, но припадах за сън, а на следващия ден трябваше да се става в 4.

Ден 7

Легнах да спя след 1 като се чудех дали изобщо ще спя, но се оказа, че не е трудно. След 3-4 спонтанни събуждания и едно по телефона станах, взех малката чанта и пуловера и се отправих към фоайето.

Отправихме се с първата група към лодчицата на Нил. Беше тъмно и малко хладно. Раздадоха ни някакви формуляри със списък на участниците и инструкции.

На другия бряг се качихме на маршрутка, която ни закара до плаца. Там – страшна гледка.

Огромните балони (над 20 м. височина, а сигурно и повече) се надуват с горелки, подобни на тези в газовите котлони, но с друг размер. Изглежда като подготовка за адския огън.

Помислих дали няма да изгоря преди да се кача, но в кошницата не беше горещо, даже огънят приятно топлеше.
Балонът се откъсна и заплава във въздуха – първо на ниско, после доста по на високо, така че прехвърли и първия хълм.

…



Нил се виждаше добре, после и изгревът. Казах им, че нямам желание това да свърши някога (Фаустовският облог).


…

…

Един час летене изглеждаше като 5 мин. – приземихме се в някакъв царевичак

(М. ме поправи, че било захарна тръстика).

Върнаха ни с маршрутка сравнително бързо – към 7.30 при 7 по програма (но програмата е замислена така, че да позволи до час и повече отклонение). Свалих си куфара и ръчните чанти след голямо оглеждане (все едно, нямаше да сляза бос) и пих обилно кафе вътре и вън от ресторанта. Качихме се пак на лодка, този път специално за да почувстваме реката.

…

…

Качихме се на автобусите и тръгнахме на обиколка из Луксор и околностите. Първо – колосите на Мемнон (предобраз на Евл. и Хр. Георгиеви),

после „долината на царете“, ефектна като пейзаж, и той подобен на снимачна площадка за „онези филми“.

…

…

Имах чувството, че ме боли корем и това отклони вниманието ми от гробниците, които бяха доста и близо една до друга. Имат тъмен коридор, изцяло запълнен със стенописи и надписи около тях, и завършващ с камера, където е бил саркофагът. Т. каза, че това са „езотеричните записи“ и там се намирали текстовете, които превежда.

После – храм на Рамзес III, с немалки размери, солидни пилони и важни релефи (победата над „морските народи“).

…

…

…

Т. ни увери, че рязането на ръцете на трупове не е варварски обичай, но дори и да е, европейците през XIX в. били правили същото, а и повече от това. Цветовете по горните прагове са ярки.

…

Отсреща е базата на българската египтологическа мисия, която после навестихме.

Посетихме някакво градче, където били намерени записи, важен източник за всекидневния живот. Там от 100 години работела френска археологическа мисия.

…

Влязохме в три малки и теснички гробници с необикновено ярки и ясни стенописи. Пазачът ми показа божествата и поиска да му се плати, и аз не отказах. На път към автобуса купих зелена статуетка на Озирис след кратък и успешен пазарлък (от 200 п. на 4 д.).

Отидохме в българската база, където имаше градинка с палми и храсти, масички в двора и сграда с надпис „Hotel `Pharaohs`“. Пихме бира и вода, и си приказвахме. Т. се сбогува братски с египтяните, които поддържаха обекта и потеглихме, отминавайки за десети път колосите на Мемнон.

Не влязохме веднага в пустинята, а някъде към 18 ч., и към 22 ч. стигнахме Хургада.

Ден 8

(17-ти ноември)

Стаята е доста голяма. Сутринта направих малко снимки на двора и излязох да видя морето.

От двора се излиза на плажче, което е само за хотела – заливчето е съвсем малко и изглежда специално изкопано за тази цел; преградено e с шамандури като с решетка. Няма много за снимане, но все пак – Червено море! Сандалите ми се напълниха с пясък, за който помислих, че ще стигне до София.

Хургада е най-южният руски град. „Повече от 50% руски туристи“ – каза Т. Надписите са обикновено на арабски и руски, аналогично на Кайро, където са арабско-английски.

Пътят към летището е равен, пълно е с хотели и палми. Накупих подаръчета (една камилка, преизпълнена с достойнство). Преди време се притеснявах от летене със самолет, а сега забелязвам, че ми харесва, особено при излитане – усещам вълнение и радост, сякаш душата се отделя от земното.

Пустинята е съвършено равна и пътищата са прави и се пресичат под прави ъгли: геометрията е създадена в Египет.

Морето изчезва и летим над „Арабската планина“, за която споменава Херодот: шосета между възвишенията, пясък и нито сянка от дърво. И след малко – Нил, със зелената зона край него. Реката тече лениво, както я бях видял: има множество извивки и островчета. Понякога няма никаква зеленина до водата, значи там се опира в хълмове.

…

Отминахме и Делтата и след това – никакъв малоазийски бряг, нито острови, а само облаци. Чак над Пирин и Рила се появиха билата, огрени от слънце, което образува фигури като хартиени лястовици.

…

Самолетът проби облаците и се спусна над София, видяха се куполите на „Невски“.

На летището се сбогувах само с Д., и му казах, че направеното „е близо до подвига, ако не е и самият той“. Нямаше много посрещачи, но Димка ме чакаше. „Ама ти си по сандали!“ – каза тя, като ме видя.

*

Бележки:

1. „300 години сме били в една държава“. Сюлейман е отблъснат от Виена 1521 и 1532. Европейският флот побеждава турците при Лепанто (1571); победи на фелдмаршал Монтекукули и Ян Собиески при Рааб (1664) и Виена (1683). Лайбниц (1670) предлага Египет да бъде окупиран от Франция и така да насочи „френската енергия“ в полезна посока (и Германия да не бъде бойното поле на Хабсбургите и Бурбоните). Императорът и кралят ще са съгласни; папата, Испания и Португалия ще възприемат войната като кръстоносен поход, профренски настроените Швеция и Полша ще се включат; само Англия и Холандия ще са против (иронично изложение на плана на Лайбниц, в духа на речта на Остап Бендер пред васюкинските шахматисти). След договора на Луи XIV със султана Европа затъва във войни чак до мира от Утрехт (1713). D. Jauna в „История на кралствата на Кипър, Иерусалим и др.“ (1747) пише за „начините да се завоюват Египет и Кипър“. С решение на „Директорите на Френската република“ Наполеон нахлува в Египет 1798 г. Намерението му е да си осигури база срещу Англия. Същата година губи срещу Нелсон при Абукир и на следващата се връща във Франция. В 1801 французите в Египет са принудени да се предадат (Иверсен, с. 124-126).

2. Според династиите. Манетон пише (по Евсевий) за 31 династии, от които 27-ма (Камбиз, Дарий, Ксеркс, Артаксеркс и още трима) и 31-ва (последната, завършваща с Дарий, „убит от Александър“) са персийски. Известни са повече от 170 фараони, от около 3100 („Скорпион“ и Нармер/Мен – обединението на Египет) до Нектанебо II – 343 г. пр. Хр. Фрагментите от него са на Йосиф Флавий, Юлий Африкан (ок. 160-240 г.), Евсевий и Георги Синкел (секретар на патр. Тарасий, до ок. 810 г.). Живял е при Птолемей I Сотер, жрец в Хелиополски храм. 32-ра династия са самите Птолемеи (Клейтън и др.).

3. Най-късен египетски надпис – от храма на остров Филе, 394 г. пр. Хр. (Iversen, c. 26). „Розетският камък“ е от времето на Птолемей V (196 пр. Хр., открит 1799 г.). Палермски камък (V-та династия до Неусер, 2498-2345 пр. Хр.: последни додинастични царе преди 3150 г., до Нефериркаре; съобщава и някои важни събития; в Палермо и другаде). Списък от Карнак (от първия цар до Тутмос III (1504-1450 пр. Хр.); в Лувъра). Списък от Абидос (при Сети I, 1291-1278 пр. Хр., 76 царе от първия до Сети без тези след Аменхотеп III – Ехнатон, Семенхере, Тутанкамон, Ейе; „Зала на предците“ в Абидос). Списък от Сакара (47 имена от Анеджиб, I-ва династия до Рамзес II, амарнците са пропуснати; Каирски музей). Торински списък (папирус, много повреден, възстановен от 164 парчета: започва от династиите на боговете, 300 имена до ок. 1200 пр. Хр. (XVIII дин.); времето на царуването се дава с точност, до месеци и дни). „Аналите на Тутмос III“, записани на стените на храма на Амон в Карнак. „Летописи на Рамзес II“ по стените на храмовете в Абу Симбел, Луксор и в Рамесеума: походът му в Сирия. „Амарнският архив“. Укази на фараоните от V-VI дин. за правата на храмовете; на тези от Новото царство за строеж на храмове („Папирус на Харис“, съставен при Рамзес IV за даровете на храмове, направени от Рамзес III); съобщения за събития на „историческите скарабеи“; документация по съдебни и финансови въпроси от Старото, Средното и Новото царство; автобиографии, изписани по стените на гробниците (Старото царство, но и от Бени-Хасан). Дидактична литература: „Поучение на Хераклеополския цар“ (в Ермитажа, от Средното царство), „Поучение на Дуауф“, „на Ипувер“, „на Нофереху“. Художествени: „Разказ на Синухе“, „Пътешествие на Уну-Амон в Сирия“. Религиозно-магически текстове: „Книга на мъртвите“, химни заклинания и др. (Клейтън, Авдиев).

4. Веднъж на 1460 г. изгревът на Сириус съвпада с Нова година по египетския граждански календар (29 август, свързвана с началото на разлива на Нил ). Според Цензорин (III в. сл. Хр.) те съвпаднали през 139 г. Това се е случвало и през 1317 и 2773 г. пр. Хр. (Сотически цикъл). Дните в годината са били 12х30+5, то през 238 пр. Хр. Птолемей III Евергет препоръчва въвеждане на високосната година (+1 ден на всеки 4 години). Летоброенето е според годините на управлението на всеки фараон, а през елинизма е според „ерата на Набонасар“ (26 фев. 747 пр. Хр.). Диоклециан въвежда своя ера (от 1 ян. 284 г.), която е запазане и до днес от коптите-християни (Клейтън и Пронщейн-Кияшко). Хронологията започва отново с всеки нов фараон. Изгревът на Сириус се наблюдава на ширината на Мемфис (преди 139 сл. Хр. имаме 1321, 2781, 4241 г. пр. Хр.). На тази основа е установено, че Сенусерт III управлява 1883-1845 г. Династиите на Манетон не толкова на основа родственост, а на произход от една и съща област. После Лепсиус пръв говори за Старо (III-VI), Средно (XI-XII) и Ново (XVIII-XX) царство. Хронологията става по-сигурна от Псаметих I (XXVI-та/Саитска династия, 664 пр. Хр.). Отклоненията през Новото царство могат да са в рамките на 20 г., но от 0-ва до II са големи (от 50 до 200).

5. Арабското завоевание започва в 640 г. Поредица въстания на коптите и потушаване на последното в 832 г. от Афшин, генерал на халиф Мамун. Относно паметта за Египет в Европа по същото време. За йероглифите се споменава покрай другото у Марциан Капела („Меркурий и Филология“), Исидор от Севиля („Етимологии“), във венецианския „Сан Марко“ пирамидите са показани като хамбари на Йосиф (космографията на Юлий Хонорий); до ок. 1500-та за ватиканския обелиск се е мислело, че съдържа урната на Цезар, а за капитолийския – че е паметник на Октавиан (Иверсен, с. 58-59).

6. 1920-1965. Крал на Египет и Судан (1936-1952) от династията на Мохамед Али. Свален от Юлската революция, наследен от сина си. Египет има независимост от Британия от 1922, на 18 юни 1953 е провъзгласен за република (уп).

7. Култът към Изида (тя се споменава често още в Текстовете на пирамидите): след залеза на тиванската империя измества този към Ра и Амон. Връзката между Озирис и Апис (смятан за проява на Пта). Плутон от Синопа се явил насън на Птолемей и статуята му била пренесена в Александрия за да представя новия бог Серапис (който никога не е бил приет в ортодоксалните египетски храмове). Центърът на култа е в александрийският Серапейон, ритуалният език и външният му вид са гръцки. Самата Изида е позната извън Египет от по-рано (в сирийската част на Мала Азия, VII в. пр. Хр.). От Библос и Крит стига Атина към V в. пр. Хр. Римските императори (Калигула, Веспасиан, Домициан, Адриан, Каракала) подкрепят култа. Храмът й във Филе действа до VI в. (затворен при Юстиниан). Египетските мотиви в италийското изкуство през ранната империя. Първи Август се заема да пренася обелиски в Рим (поне 42). Понякога се надписват в Рим („декоративни фалшификати“): един в чест на Домициан – грозно, но грамотно надписан, от 1651 на Пиаца Навона. Обелискът, надписан в чест на Антиной (удавил се в Нил, 130 сл. Хр.), който говори в надписа като Озирис-Антиной: получил вечна младост от Тот, станал равен на боговете на Египет; приема учредяването на култ в своя чест и храма си в Антиноополис. Стелата на Изида от Торинския музей – изпъстрена с йероглифи без смисъл (Iversen, с. 51-56).

8. Трите пирамиди в Гиза са строени за Хеопс (Хуфу), Хефрен (Хафре) и Микерин (Менкауре) от IV династия (2641-2521; 2613-2498 според Клейтън) (Zenhom). За Микерин: 2532-2504 пр. Хр.

9. Първоначално 146,6, сега 137,5; 51,5 гр. наклон – 230 м. средна дължина на страната, 20 см. Разлика между най-дългата и най-късата. Вътре в нея имало естествена скала, много голяма. 2,3 мил. блока по 2,5 т. средно; Наполеон изчислил, че с камъните от трите пирамиди може да се построи зид около Франция, 3,7 м. висок и 30 см. дебел. Погребенията на предшествениците на Хеопс били в Дахшур (на Снофру) и в Сакара. Архитект – Хемон, братовчед на фараона, седящата му статуя е открита в мастаба, близо до пирамидата. Сведенията на Херодот за времето, цената и начина на строеж. Основната камера е 15 м. над земята, първоначално е щяла да бъде под повърхността. Има саркофаг от цял блок асуански гранит; поставен преди камерата да бъде покрита с 9 гранитни плочи (45 т. всяка). Била е облицована с варовик, свален за строежи през средновековието; от варовиковия погребален храм (52/40 м.) не е останало нищо, освен базалтовият под (Клейтън). Долинният храм е изчезнал под арабско село, части от него са открити през 1991, покрай строеж на канализация. 3 пирамиди откъм изток за съпругите му (една му била и сестра; разказът на Херодот за дъщерята). През 1925 от източната страна е намерена и гробницата на майка му (Клейтън)

10. Открита на същото място в запечатана (с 41 каменни плочи по 18 т. всяка) яма (31 м.) през 1954 г. Корабът е бил дълъг 43 м., разделен на 650 части. Представен е в специалния музей през март 1982 г. (Клейтън)

11. Хефрен (Хафре) – син на Хеопс, 2558-2532 пр. Хр. Управлява след брат си Джедефре. В Манетон – „Суфис II, 66 г.“ Според Торинския царски списък – 24 г. Комплексът на Хефрен е видим: Долинен храм-път, Погребален храм, пирамида. Долинният храм е най-голямато оцеляло здание от Старото царство (след пирамидите). Там е намерена статуята му, сега в Каирския музей. Пирамидата е била 136 м., запазила е част от оригиналната варовикова облицовка. Белцони открива входа, който е от северната страна, през 1818 г. Стига до камерата, където не е останало нищо, освен саркофага от полиран червен гранит (Клейтън).

12. Според някои лицето е на Хефрен (Т. не е съгласен, мисли, че е на Хеопс). Размери 73/20 м.; през повечето време от тогава е бил покрит с пясък. През 1419 г. пр. Хр. Тутмос IV (тогава още принц) го разчиствал (според една стела, намерена пред него). От 1988, след срутването на 30 кг. камък от дясното рамо, започват да го укрепват.

13. Египетската служба по древностите се учредява 1835; музеят, замислен и управляван от А. Мариет (1821-1881) се открива 1858 (1863); по това време Египет се управлява от Исмаил паша. Премества се на сегашното си място в 1900 (1902) г. (Simon; Egypt ET).

14. Съвсем малка статуетка (7,5/2,5 см.), дори е трудно да се снима ясно с обикновен телефон. Костена, от дясната му страна е записано името му. Главата е била отчупена, намерена (от Фл. Петри) 3 седмици след тялото. Това става през 1903 в храма на Озирис в Абидос (Simon; Клейтън). Син на Сенефру (Снофру) и Хетеп-Херес (гробницата й е намерен в Гиза през 1925 г., на дълбочина 30 м. Тялото й го нямало в саркофага, макар че би трябвало да е било в него. Може би е погребана първо при пирамидата на Снофру в Дахшур, а после е преместена в Гиза). Имал 3 жени и 9 деца (BM). При гръкоезичните автори е наречен „Суфис“. Манетон: „Суфис, издигнал най-голямата пирамида, за която Херодот казва, че била по времето на Хеопс. Той бил и надменен по отношение на боговете, но като се разкаял, написал Свещената книга, която египтяните почитат като нещо значимо. Според Африкан царувал 63 г.“ (Синкел, прев. П. Ангелов). Има негови надписи в Синай и Елефантина.

15. Виждал съм тяхна снимка и съм слушал за тях още в 8-ми клас по „История на изкуството“; и не съм успял да запиша вярно името на Нофрет. Статуите са 120 см., Рахотеп е може би брат на Хеопс, върховен жрец на Ра в Хелиополис, командващ армията и началник на строителството. Статуите са според една от датировките към 2620 пр. Хр., намерени в мастаба близо до пирамидата в Медум. Оттогава трябва да е и стенописът с „Медумските гъски“ (Simon; Egypt ET).

16. На партера, близо до стълбището, така че е невъзможно да не се забележи; 61 см, очите и са големи (18-та династия).

17. Главата е красива, с високо вдигната брадичка. Била недовършена (36 см.) (Simon).

18. С Нефертити и две от дъщерите им, 52/48 см.

19. Била намерена в храм на Хатхор в Синай (Simon).

20. Така си мислех, после се оказа, че били глави на Тутанкамон; и самите канопи са вградени в бял саркофаг, специално за мумифицираните вътрешности.

21. 26 династия, 96/29 см. Не видях точно тази, а една друга, по-голяма и в стъклена витрина.

22. Открито в непокътнатата гробница през 1922 от Х. Картър. Маската е 54/39 см; четири малки саркофага-канопи; среден саркофаг от дърво, позлатен; вътрешен саркофаг от чисто злато (188 см., 110 кг., дебелина на златото 2,5-3 мм.), позлатеният дървен трон, който снимах няколко пъти; златният контейнер (рака) за канопите (Simon).

23. Мумията на Сети била реставрирана при жрец Херихор (1080-1074 пр. Хр.), после към 1054 г. пр. Хр. Скрита в Дейр ел-Бахари в г. 10-та на цар Сиамун (968 пр. Хр.) (Клейтън).

24. Намерени са в специално скривалище в Деир ел-Бахари (1881 г.). Другите са на Аменхотеп I (мумията е опакована, с дървена маска), Тутмос II и Тутмос IV, Меренптах, цариците Меритамон, Хенуттави и Неджмет, Секненра-Таа II (Simon).

25. Цар на Юга, който завоюва Делтата към 3000 (3100) пр. Хр. Стелата (Палитра) е 64/42 см., Открита в Хиераконполис (Нехен) от Дж.Е. Квибел, 1898 (Simon). Боздуган на царя „Скорпион“ с бялата корона на Горен Египет (значи преди Нармер). На стелата Нармер е изобразен и с двете корони, поотделно; негов бог е Хор, но е изобразена и Хатхор. Празникът на обновлението (на 30 години или по-малко), изобразен върху боздугана на Нармер. Негов син е Хор-Аха, който приел за второ име „Мен“; може да се смята за пръв цар на I династия. Основал храм на Нейт в Саис; основава и град Мемфис. Според Манетон царувал 60-62 години, убит (отвлечен) от хипопотам (лов на хипопотами и крокодили). Гробницата му е в Абидос. По онова време започнали да правят гробниците си в Сакара и Абидос (където през 1991 са открити заровени 12 кораба от ок. 3000 пр. Хр.). Негов син е Джер (в Манетон „Атотис“, управлявал 57 или 27-28 г.). После – Джет и Мернейт (вероятно майка и регент на Ден) с гробници в Абидос. Ден (Семти, може би Хесепти от Абидоския списък и Усафайс на Ман., 20 г.). Негова плочка от Абидос с вдигнат боздуган, „първи удар по Изтока“ и „разбиването на троглодитите“ от Палермския камък“. Следва Анеджиб (Миебидос/Ниебаис на Ман., 26 г.). Отбелязан като „Тинитски цар“ (Тин е около Абидос) в списъка от гробницата на Тунери в Сакара. В една гробница, преди време приписвана на него и в онази на Мернейт, има преплитане на мастабата (скамейка) със стъпаловидната структура. Семерхет (Семепсес, „при когото станаха много лоши знамения и изключителна погибел“ Ман. по Евсевий, П.А., 18 г.). Последен от I-ва дин. е Каа (Биенехес/Убиентес при Ман., 26 г.). II династия според Ман. е от 9 тинитски царе, сега се смята, че са 6. Хетепсехемуй (Кайехос на Ман., 39 г.; Апис в Мемфис, Мневис в Хелиопол и Мендесийският козел били почитани като богове) (Клейтън).

26. Във времето на XXVI-та дин. (Саитската, 663-525 пр. Хр.) се забелязва опит за завръщане към величието на Старото царство и фараоните – строители на пирамиди. Столицата не е Тива, а по-близката до Мемфис Саис; титлите и ритуалите имитират тези от V-VI дин.; същото е в изкуството и декорацията, така че паметниците понякога трудно се различават, въпреки 2-те хил. години отдалеченост. Текстовете на пирамидите се появяват в частни погребения (Iversen, с. 23).

27. Хуни – последен цар от III династия (2637-2613). Пирамидата в Медум край Фаюм, 80 км. южно от Кайро. Първа с квадратна основа, 3 стъпала, висока 65 м. Снофру – първи цар от IV династия (2613-2589). В Новото царство са смятали, че е само на Снофру, ако се съди по един надпис в погребалния храм (Клейтън, с. 40).

28. Втори цар от XII-та династия, 1842-1797 пр. Хр. Издига храм на бога-крокодил Себек и храм на Озирис в Абидос. Пирамидата в Хавара и прилежащата й сграда (305 на 244 м.) са онова, което Херодот е нарекъл „Лабиринт“ (1500 надземни и 1500 подземни помещения). Може би е служел като заупокоен храм на Аменемхет III. Той се описва и от Страбон, разкопаван през 1888 от Петри. Пак той стигнал до погребалната камера, като прокопал подземен тунел и намерил 2 празни саркофага – на Аменемхет и на дъщеря му (Клейтън, с. 88 и уп). По негово време изчезват гробниците на номарсите (уп)

29. 102/102 м., сега е като конус с диам. 100 м. и височина към 20 (уп)

30. Според програмата.

31. За египтологията. Описания на Египет са правени към средата на XVII в. След експедицията на Наполеон през 1798 се издава „Описание на Египет“ (24 тома текст и 24 тома илюстрации). Научната египтология започва с Шамполион – разчитането на йероглифите по Розетския камък. Посещава Египет през 1828-1829 и събира материали, издадени в „Паметници на Египет и Нубия“ (посмъртно). В средата на века се организират експедициите на Лепсиус (занимава се с периодизация и хронология) и Бругш (първи общ очерк по египетска история, справочници). Събраните материали от техните експедиции поставят основата на Египетския музей в Берлин. Разкопки на Мариет в Сакара, Абидос и Тива, създаване на Египетския музей в Кайро. По-късно Масперо изследва пирамидите в Сакара (V-VI дин.) и издава „Надписи на сакарските пирамиди“. Точно той открива мумиите (към 30) на фараони от Новото царство в Дейр ел Бахари при Тива. Пише „Древна история на народите на класическия Изток“. Ерман и Зете се занимават с езика (петтомният речник на Ерман и Ранке). Граматики на Ерман и Гардинер (тази е като самоучител). Брестед издава петтомен сборник с известните в нач. на XX в. исторически документи; също и „текстовете на саркофазите“ от Средното царство; организира Чикагския източен институт. Тураев – „История на древния Изток“. Голенишчев – превежда и издава някои папируси. Струве издава „Московски математически папирус“. Разкопки на де Морган и Навил. Петри разкопава додинастическите гробници в Абидос, намира останки на град от Средното царство във Фаюм и от гръцките градове Дафне и Навкратис; също и от лагер от времето на хиксосите. Райснер проучва погребенията на царици от Старото царство около Хеопсовата и Микериновата пирамиди; Роу прави разкопки около пирамидата в Медум, други – около тази на Джосер. Копае се в Амарна, Картър и Карнавън откриват погребението на Тутанкамон; разкопки около храма и двореца на Рамзес III в Мединет Хабу. Има разкопки в Нубия и Мероя (Авдиев, 1948).

32. Фаюм (при Птолемеите – Арсиноя) е град в оазиса със същото име (към 1700 кв. км.), отделен от Нил с хълмове и пясъците на пустинята. Там е езерото „Мойрис“ – споменато при Херодот, Диодор, Страбон, Плиний Стари. При Аменемхет III част от него е пресушена и е превърнато в изкуствено езеро, съединено с Нил чрез канал. Служело за да приема излишната вода от Нил (уп). Традиционно е място за почитане на крокодила (около езерото живеели крокодили), затова и градът се казва „Крокодилополис“. Построен е на пресушената част от езерото. Блоковете на града се виждат от Хавара, през него явно минава каналчето на Нил, което е до пирамидата.

33. За разлика от колегата си Юнг, Шамполион (1790-1823) се занимава само с египтология и йероглифи. От 11-годишен учи в Гренобъл, където се заинтересувал от тези неща. След като Наполеон е избран за „Пръв консул“, префект на департамента Изер става математикът Фурие (1768-1830). Бил с Наполеон в Египет, автор на историческото въведение към „Описание на Египет“. Поканил Шамполион на среща (с посредничеството на по-големия му брат) и му разказал за Египет. Самият Ш. на твърде ранна възраст напреднал с класическите езици, учил еврейски и арабски, и се заел с коптски и дори с китайски. Сигурно е бил повлиян от Бартелеми и Guignes [с биографията му се занимават H. Hartleben, 1906 и A. Erman, 1922]. На 17 отива в Париж, където учи в Колеж дьо Франс и Ecole Speciale des Langues Orientales при Саси и Langles. Работи по географската част на „L`Egypte sous les Pharaons“. По това време все още не различава йератично от демотично писмо. После ги различава, но смята, че демотичното е по-старо. Все още смята, че йероглифите не са азбучно писмо. Връща се в Гренобъл 1809. По същото време Quincy, приближен на Саси, публикува трудове по коптски и египетска география (1808-1812). Ш. публикува „Географско описание“, но то не е посрещнато добре (отрицателна рецензия на Саси). 1815 Academie des Inscriptions отказва да публикува коптската му граматика и речник, а след „стоте дни“ трябва да напусне Гренобъл (последно през 1821). Живее известно време с брат си в Париж, достига до убеждението, че йероглифите се развиват в йератика и после в демотика. Все още не вярва, че писмото е азбучно, освен за писане на имена и звания. Едни и същи звуци се пишат с различни знаци; това после се обяснява с хипотезата за омофоните, където се взима първата съгласна от думата. Опитва да напише „Птолемей“ на демотика, йератика и с йероглифи, и така стига до изписването, което съвпада с онова на Розетския камък. После по същия начин изписва „Клеопатра“, която не е виждал в йероглифен текст. Пътешественикът Bankes открил паднал обелиск на остров Филе и го пренесъл в своя парк в Англия, и в 1821 прави литография на гръцкия и йероглифния надпис. Юнг допуска, че в един от картушите може да се намира името на Клеопатра, а Шамполион в 1822 го потвърждава и установява буквите p, o, l, които се намират и в двете имена. После успява да даде йероглифните изписвания на египетските владетели от Александър до Антонин Пий (79 имена и вариации) и публикува резултата в „Писмо до г-н Дасие“ (септември, 1822): 20 букви заедно с омофоните им, всичките верни. Това все още не значи, че те са се използвали в йероглификата от самото начало; но той казва, че ще се опита да докаже и това. Пак през септември 1822 получава копия от надписи в Абу Симбел и успява да разчете „Рамзес“ и „Тутмос“, разпознавайки с помощта на коптския знака за „м“ (още неизвестен) и разбирайки, че пиктограмите за „слънце“ и „ибис“ се четат съответно „Ра“ и „Тот“. 5 дни му трябвали, за да се възстанови. След това чете „Писмо до Дасие“ на събрание на специалисти, където Саси се съгласява с него, а Юнг и Jomard – не. През 1824 публикува „Йероглифната система“ (Precis du Systeme Hieroglyphique), посветена на Луи XVIII. Доказва, че фонетичните елементи са съществена част от йероглифното писмо. Отбелязва разликата м/у идеограми и детерминативи; и вече може превежда надписи и цели изречения. Все пак езикът на надписите не е точно коптски, както мисли той. Затрудняват го омофоните, които после са обяснени от Лепсиус. 1824 Шарл X го изпраща в Италия за да се запознае с колекцията на Торинския музей, купена от B. Drovetti. Става уредник на Лувърската колекция, купена от H. Salt (достъпна за посещения от 1827). 1828-1829 е в Египет, а след това е приет в Academie des Inscriptions и става професор по египтология в Колеж дьо Франс. „Паметници от Египет и Нубия“ се издават от 1829 до 1847. „Египетска граматика“, написана преди 1830 се публикува 1836. Речникът и други записки се публикуват до 1872. Such is the nature of man, that every scientific achievement of scope and importance must not merely pass through the unavoidable and indispensable judgement of honest criticism. It must also submit to the disgraceful ordeal and mock-trial of envy, ignorance and stupidity (Iversen, с. 137-145).

34. Според Т., табелите до гробницата и Egypt ET. Наоколо имало римски некропол (I-III в.). Всичко това в близост до Hermopolis Magna, където Тот е главно божество. Областта около некропола се нарича Туна ел Джебел.

35. В.П. направи снимка на снимката на оригиналния текст пред входа и ми я изпрати като се върнахме.

36. Според табелата.

37. Нов град, изграден от Ехнатон, за да бъде столица вместо Тива. Реформата му е едно от най-коментираните неща в египтологията, пък и извън нея. Отменя култа към всички божества, неутрализира жречеството и става главен посредник между слънцето (Атон) и хората. Градът се казвал „Ах-Йот“ (в програмата – „Ахетатон“, другаде – Akhetaten). В гробницата везира Ейе бил намерен „Химн към Йот“, който някои сравнявали с пс. 104. Открити са (1885 г.) „Амарнските писма“ – кореспонденция на царската канцелария, има текстове на акадски, клинописни (Клейтън).

38. 1350-1334 (Клейтън), но има и други датировки. В превода е транскрибиран като Ехнейот (С.И. бил консултант). Втори или трети син на Аменхотеп III. Роден като Аменхотеп IV (Аменофис IV, с „тронно име“ Неферхеперуре). Женен за Нефертити, който не била от царски произход, а дъщеря на везира му Ейе. Имали 6 дъщери. Т. разказа в Египетския музей (пред изображението й, намерено в Амарна), че след определена възраст имала съперница – Кия. При Клейтън (с. 120) са споменати още 3 съпруги.

39. За християнството в Египет. Иверсен цитира Евсевий: […] (Praep ev. III,5). Към източната империя от 395 сл. Хр., монофизити след 451 г., към Персия за кратко (616-626 г.).

40. Гърците и Египет. Иверсен (c. 38) говори за „инзуларната“ увереност на гърците в тяхното културно превъзходство. При Амасис (569-526) те служат в египетската армия срещу Персия и базите им в Делтата (като Навкратис) получават подкрепата на фараона. Сравнение с отношението на „предишните“ поколения европейци към Китай. Вярата на египтяните в магическата природа на нещата магията като основа и постоянна природна сила. Всеки предмет и творение в света има освен обичайното си съществуване в материалния свят, също и едно друго, митическо съществуване. Възможно е Питагор да е знаел египетски (Диог. Лаерц. VIII,3).За неразбираемостта на йероглифите: „Прелюбезният старец сложи десницата си на моето рамо и веднага ме отведе към вратите на многообширния храм; след като изпълни тържествения ритуал на отварянето на храма и като извърши утринното жертвоприношение, той изнесе от вътрешността на светилището някакви книги, написани с неразбираеми букви; върху тях изображения на всякакъв вид животни предаваха съкратено литургически формули или пък преплитащи се чудно чертици, всевъзможни възлести колелцаскриваха тайния смисъл на четенето от суетното любопитство. От тези книги той ми прочете какво трябваше да бъде подготвено за посвещението“ (Апулей. Златното магаре XI,22; Г. Батаклиев). За откриването на писмеността в Египет Платон споменава на две места – във „Федър“ 274-275 и „Филеб“ 18b. В египетската традиция Тот наистинае смятан за създател на йероглифите (Диодор I,69,5). Лукан: Phoenices primi, famae si creditur, ausi mansuram rudibus uocem signare figuris: nondum flumineas Memphis contexere biblos nouerat, et saxis tantum uolucresque feraeque sculptaque seruabant magicas animalia linguas (III,220-224). Тацит: Primi per figuras animalium Aegyptii sensus mentis effingebant (ea antiquissima monimenta memoriae humanae impressa saxis cernuntur), et litterarum semet inventores perhibent; inde Phoenicas, quia mari praepollebant, intulisse Graeciae gloriamque adeptos, tamquam reppererint quae acceperant. quippe fama est Cadmum classe Phoenicum vectum rudibus adhuc Graecorum populis artis eius auctorem fuisse. quidam Cecropem Atheniensem vel Linum Thebanum et temporibus Troianis Palamedem Argivum memorant sedecim litterarum formas, mox alios ac praecipuum Simoniden ceteras repperisse. at in Italia Etrusci ab Corinthio Demarato, Aborigines Arcade ab Evandro didicerunt; et forma litteris Latinis quae veterrimis Graecorum (Анали XI,14). За метафорично/символичното разбиране вж. Диодор III,4,3. Плутарх: „Най-вече [Питагор], както изглежда, е бил оценен и сам се е възхищавал на тези хора. Подражавал е на тяхната символика и тайнственост и е обвил в загадки учението си: защото много от питагорейскнте предписания по нищо не отстъпват по лаконичност на така наречените йероглифни букви, като например „не яж на стол“, или „не сядай на шиник”, или “не засаждай финикова палма“, или пък „не разбърквай огъня с меч вкъщи“ („За Изида и Озирис“,10; П. Ангелов). Мнението на Плотин(V,8,6). Херемон, жрец и преподавател в Александрия, след 49 сл. Хр. в Рим, учител на Нерон. Автор на загубена „История на Египет“ (цитиран от Цец и др.). Споменава 19 йероглифа, занимава се с алегоричното им значение; вероятно е имал известно знание за писмеността. Хораполон от Нилополис, „Йероглифика“ (ок. IV в. сл. Хр., може би преведена от египетски). И тук, като при Херемон, обясненията на значенията са алегорични. Има измислици и пресилвания относно произхода на знака, но и верни твърдения. Книгата е била авторитетна през Ренесанса и една от първите отпечатани. В кн. XVII,4 на Ам. Марцелин има един вероятно нелош гръцки превод на надпис от обелиск (Secutaeque aetates alios transtulerunt. quorum unus in Vaticano, alter in hortis Sallusti, duo in Augusti monumento erecti sunt. Qui autem notarum textus obelisco incisus est veteri, quem videmus in Circo, Hermapionis librum secuti interpretatum litteris subiecimus Graecis) (Iversen, 38-51).

41. Център на култа към Озирис, място за поклонение на египтяните. Смятало се, че след убийството му от Сет, тялото или поне главата на Озирис били погребани тук.

42. „Храм-кенотаф“. Сети (Сетой, Мериенптах/Менмаатре) управлява 1294-1279 (1291-1278). Син на Рамзес I, също като него бил везир и главнокомандващ. Жени се за Туя, дъщеря на заместник-командира на колесниците Рея. Негов син е Рамзес II, дъщери – Тия и Хенутмире, която се омъжва като „второстепенна съпруга“ на брат си. Записи за военните походи (към Сирия и Ливан, срещу либийците в западната пустиня) на Сети има по стените на храма на Амон в Карнак. Строежи: започва голямата колонна зала на храма на Амон в Карнак, която се довършва от Рамзес II (Клейтън, Egypt ET).

43. „Зала на архивите“ или „Галерия на списъците“ – Сети и по-малкият на ръст Рамзес стоят пред списъци на фараони, като имената на „амарнските“ са пропуснати (от Аменхотеп III се отива към Харемхаб). Зад храма в Абидос е построил Озирион (сега отчасти под вода), където е било поставено тялото му, преди да се пренесе в Долината на царете; в тунела имало сцени от „Книга на портите“. Гробницата му в Долината (открита през 1817 от Дж. Белцони) е голяма, разкошна и на 100 м. дълбочина (не влязох, тъй като беше много скъпа). Запазен е алабастровият саркофаг (според Белцони „нямало друг такъв“), по капака и дъното му има текстове от „Книга на излизащия през деня“, а по стените – от „Книга на портите“ (Клейтън).

44. Атанасий Кирхер през XVII в. пише доста за йероглифите – неуспешно, но обръща внимание на коптския език. Цог и де Гин през XVIII в. забелязват, че в картушите са поставени имената на царете. Някои имена и знаци са разчетени от Т. Юнг. Шамполион разчита йероглифите по Розетския камък, започвайки с имената на Птолемей и Клеопатра (Авдиев, 1948). Йероглифните изследвания след откриването на Розетския камък. В експедицията от 1798 участват към 150 учени и художници. Разполагат се в Кайро, където се основава „Египетски институт“. Едно подразделение копае за укрепление на левия бряг на Розетското (Болбитско) устие, на ок. 50 км. от Александрия. Попадат на плоча от черен гранит, обръщат внимание на триезичния надпис и го изпращат на командващия офицер в Александрия, който я препраща в Кайро; самият Наполеон нарежда надписът да се копира. Правят мастилен отпечатък на хартия и го изпращат по ген. Dugua във Франция, където преводът се възлага на H.P. Ameilhon. През 1801 става ясно, че находките ще попаднат при англичаните. Камъкът пристига в Портсмут през февр. 1802 и е препратен към Лондон и Британския музей (както пише Budge в The Rosetta Stone). Това е декрет (196 пр. Хр.) на събрание на египетски жреци в чест на Птолемей V Епифан (203-181 пр. Хр.) по повод благодеянията му към жречеството. Копия са поставени във всички главни храмове на Египет. Първият опит за разчитане на египетския е на de Sacy, арабист (1802). Започва със собствените имена в гръцкия и ги търси в демотическия, имайки предвид коптските думи. Признава, че не се е справил и предава материала си на Akerblad (1763-1819), специалист по коптски. Търсейки по „Птолемей“ той разбира, че имената в демотичния текст са изписани с букви. Установява 29 букви, от които половината са верни. Установява, че коптският наистина е езикът на древните египтяни. Но не обърнал внимание на йероглифната част, смятайки, че знаците са символични. Някой си Палин, който имал колекция от 1700 скарабея, също се занимавал с надписа, отново намесвайки китайския. Von Hammer (1774-1856) обръща внимание на съществуването на арабска литература по йероглифния въпрос. Lacour („Есе за йероглифите“, 1821) твърди, че говоримият език в Египет по времето на Мойсей е бил еврейски и че йероглифите трябва да съответстват на еврейските букви. Междувременно се публикува „Описание на Египет“ (1809-1828). E. Jomard (1777-1862), съставител на сборника, е автор на успешно изследване за египетските числителни. Наполеон включва йероглифни елементи в императорската си символика (пчела, звезда, змия, захапваща опашката си; източници са Хораполон и Марцелин). Пчелата била използвана в такъв смисъл още от Луи XII. T. Young (1773-1829, лекар и физик, но и с класическо образование и с познания по еврейски, персийски и коптски) установява (1815), че демотическото писмо би трябвало да се е развило от йератическото; и че курсивните знаци идват от рисунковите йероглифи, което е и истинното отношение между йероглифно и йератично. Намира „Птолемей“ в йероглифната част на камъка. Посочва 14 букви от йероглифната азбука, от които 5 верни. Но сметнал, че буквите в йероглифната азбука са само за транскрипция на чужди имена. Казва, че не може да намери обикновени думи, изписани азбучно. Установява значенията на някои йероглифни значи („бог“, „живот“). 1822, проучвайки наскоро получени ръкописи, разбира, че буквите служат за изписване и на египетски имена. „Account of some discoveries“ (1823). (Iversen, c. 127-137)

45. За йероглифите. Тази писмена система се появява непосредствено преди обединението на Горен и Долен Египет (ок. 3200 пр. Хр., sic). Някои от знаците се срещат най-рано в Делтата (Буто и Бусирис). Дали има влияние от страна на шумерската клинописна система? Някои знаци могат да бъдат както идеограми, така и фонограми. Както и другаде, писмото предава само съгласните и пренебрегва гласните. Основното ядро на йероглифите се развива през Старото царство (III-VI дин., 2800-2250 пр. Хр.), но главно през V-VI дин. (2580-2250 пр. Хр.), когато най-важни паметници са „Текстовете на пирамидите“. От XII дин. (2000-1780 пр. Хр.), когато вече йероглифите са напълно развит инструмент за писане, ок. 700 знака са в постоянна употреба. По форма и функции те не се изменят до времето на Птолемеите, когато се въвеждат нови правописни принципи. Знаците за кон и колесница се въвеждат едновременно заедно с появата на означаемите към XVIII дин., а тези за стела, пирамида и обелиск следват появата на съответните архитектурни елементи. Трудността за преминаване към глаголи, местоимения/предлози и абстракции („ден“, „вреда“). Някои знаци (три/би/унилитерали) включват 3,2 или един звука (съгласни). 24 примера за унилитерали (употребяват се систематично към края на II дин.). Някои губят фонетичната или идеографската си роля и служат като обобщаващи (знакът за „вода“ започва да обозначава всичко течно). Появяват се знаци за множествено число (вместо повтаряне/потретване на знак). Така произнасянето се изяснява чрез комбинация от идеограми, фонетични елементи и определители (детерминативи). Следва упадък, забележим вече към XVIII-XIX дин. (1546-1200 пр. Хр.). Удържа се за кратко при реформите на саитската, XXVI дин. (663-525 пр. Хр.), последвали поражението на Египет от Асирия (671 пр. Хр.). Йероглифното писмо оцелява с известни правописни промени при Птолемеите и достига до римско време. Но жреците и писарите вече са просто пазители на една културна традиция и знанието на йероглифите се превръща в професионална тайна. Някои идеограми добиват нови значения (изправеният бабуин значи „добър“, пчелата – „работя“, знакът за Тот – „сърце“); появяват се комбинации („живот“ + лъв значи „господар на живота“). Една и съща съгласна („м“) може да се пише с 11 различни знака. Знаците, образувани под влияние на митически спекулации, водят до погрешното схващане за „символичното“ значение на йероглифите. Последният римски император, чието име се явава в йероглифен надпис, е Деций (до 251 сл. Хр.). На гръцки писмеността се нарича ἱερὰ γράμματα/ἱερογλυφικά. Първо се пишело във вертикални колони, но хоризонталното писане се появило още в Старото царство. Отдясно наляво, но може и обратното, а също бустрофедон. Още от I-ва дин. има записи и на папирус (не само на камък). През V-та дин. се появява „хирографията“ (ръкописът), познат и като „йератично“ писмо (ἱερατικός, употребен от Кл. Александрийски; по това време йератичното писмо вече се измества от демотичното). Три периода на развитие на йератичното писмо: V-нач. XII; XII-XVIII; XVIII-XXII дин. Разликата между него и йероглифното не е по-голяма, отколкото между печатното и ръкописното писане. Но от XXI-ва нататък това са различни традиции. Йератичното оцелява до II в. сл. Хр. През XXV-XXVI се наблюдава “анормално“ йератично, което се развива в нова графична система (демотично, δημοτικός – употребена от Херодот). В него се предпочита фонетичното писане, макар все още да се срещат идеограми. Езикът остава чисто египетски, с редки гръцки заемки от късния период; изчезва към IV в. сл. Хр. При Филе, където нубийските племена поддържат култа към Изида, последните демотични графити са от 452 сл. Хр. В епохата на християнството египетският език, наречен коптски, вече се пише с гръцка азбука (и с вокализация). 31-32 гласни, от тях 25 гръцки, други 6 са заети от демотичното писмо. Сричковото (силабично) писмо пък трябва да е изобретено преди средата на XII дин. („птица“ се чете „би“, а „лъв“ – „ру“). Използва се за транскрипция на азиатски имена (Аскалон, Оронт, Баал, Астарта). Усъвършенствано към времето на Аменхотеп III използвано при XIX дин. Енигматично (криптографско) писмо. Знаците се заменят на асоциативно или омонимно основание (Iversen, c. 11-37). Върху демотиката работят Бругш и др. Някои „енигматични“ надписи остават неразчетени (Авдиев, 1948).

46. „Египтианизиране“. Ренесанс. Обществото за платонически изследвания, основато от Козимо Медичи във Флоренция, 1439. Платон, Плутарх и Ямблих за Египет; херметическата литература се смята за автентична, създадена от Хермес/Тот. Връзките между християнство, херметическа литература и Платонова философия се обсъждат от Фичино в De christiana religione и Philosophia platonica. Хермес Трисмегист – съвременник или по-ранен от Мойсей – достигнал до знание, сравнимо само с това на евангелистите; то е усвоено от Питагор и възприето от Платон. Преводът на Фичино на „Корпуса“ има 8 издания преди 1500-та, общо 22 между 1471 и 1641. В Сиенската катедрала (1488) Хермес е изобразен наред с пророците и сибилите. Озирис се споменава често (лекции на Полициано във Венеция). Дж. Нани (Annius, 1432-1502): хронолологически изследвания от Потопа до превземането на Троя. Твърди (във връзка с Диодор), че Озирис пристигнал в Италия и основал нейната цивилизация. Фалшификации на Берос, Манетон и на колона, уж поставена от Озирис във Витербо (с йероглифи). Фамилията Борджии била възхождала към египетския Херакъл, син на Озирис (и рисунки на Пинтуричо по темата във Ватикана, 1495). „Хиероглификата“ на Хораполон е намерена на Андрос в 1419 и е донесена във Флоренция 1422 (Buondelmonti); отпечатана 1505, с лат. превод в 1515. Марцелин е намерен в Германия 1414 г. (от Брачолини). Леон Батиста Алберти пръв използва египетски елементи в декорацията. Пициколи (1391-1449): пътувал из Египет и копирал йероглифи, но записките му, донесени във Флоренция, не били използвани. В Рим има малко обелиски и едни лъвове с надписи в основата. „Модерната опера е резултат от опита да се възстанови класическата трагедия“. Орнаментите на храма „Сан Лоренцо“ минавали за египетски йероглифи. Фр. Колона (1433-1527): автор на „Хипноеротомахията на Полифил“ (1499 г.). Използва фигурите от Сан Лоренцо и сам измисля какво значат, и превежда. Дори Еразъм смятал, че това са истински йероглифи, които Колона е намерил някъде у Херемон (в загубените му произведения). Същите знаци използва Мантеня (1431-1506) в „Триумфът на Цезар“. D. Fontana (1543-1607): премества обелиска на площада „Св. Петър“. “Hieroglyphica” (1556) на Пиер Валериан (1477-1560). Чичо му Болцанио (1443-1524) бил „йероглифен учен“, пътувал из Гърция, Мала Азия, Палестина и Египет, бил учител на Джовани Медичи, впоследствие папа Лъв X. Самият Пиер става учител на Иполит и Александър Медичи. „Хиероглифика“ е в 58 книги, всяка посветена на някой негов приятел. „Да се говори йероглифично значи да се разкрива истинската природа на божествените и човешките неща.“ „Emblemata“ (1531) на Алчиати – много издания и преводи. Еразъм (1466-1536) пише за йероглифите в “Chiliades adagiorum” (1508). „Символи или загадъчни писмена, чрез които е възможно да се изразят дълбоките тайни и истинното значение на нещата. Не са за тълпата и само тези, които са учили да разбират истинната метафизична природа на нещата могат да се надяват да ги разберат.“ Ройхлин (1452-1522) за мистичната мъдрост на древните. Интересът му към кабала е събуден от познанството му с Пико делла Мирандола. Оспорва предимството на Хермес Трисмегист, подчертава важността на Мойсей и еврейските традиции. Кабала е по-стара от египтяните, и тя е, която Питагор и Платон са възприели. „Митът за египетската мъдрост процъфтява в кръговете, където влиянието на Ройхлин е било най-голямо: окултните секти и общество от XVII и XVIII в., масони и розенкройцери, също и модерни теософи.“ „Триумфалната арка“ на Дюрер в сътрудничество с Пиркхаймер (р. 1470, превеждал Хораполон) е в чест на император Максимилиан I. Някои от орнаментите са йероглифи, заети от Хораполон. Френският Ренесанс – свързан с нахлуването на Шарл VIII в Италия и превземането на Неапол в 1495 г. При Франсоа I йероглифните изследвания са внесени във Франция. Най-голям е интересът към Хораполон и „Полифил“. Жофроа Тори (1480-1533) и неговата „Champfleury“ (1529). Носорогът с обелиск за Анри II и Катерина Медичи „неойероглифен надпис“. 4 издания, посветени на йероглифите, м/у 1583 и 1618 (1549). „Неоплатоническата вълна“ дошла от Италия през XV в. В Англия – първият „йероглифен“ надпис е при Дж. Уитни (Choice of Emblemes, 1586), взет от италианската „Symbolicae quaestiones“ (Болоня, 1555). Йероглифните изследвания не намират подходяща сред в Англия, където се води „фанатична борба срещу католицизма“. John Dee – математик и астролог на кралица Елизабет, обсъжда писанията на Хермес с д-р. Ханибал в Краков (1585). J. Everard превежда „Поймандрес“ в 1650 и добавя „Асклепий“ в 1657. В египтологическите изследвания на барока вече се прави разлика между реконструираните („емблематическата традиция“) и истинските йероглифи. Меркати (1541-1593) прави тази разлика още в 1589 („De gli obelischi di Roma“). Напомня за Кл. Алекс. и за превода на Хермапион при Марцелин. Сравнение с новооткритите мексикански йероглифи. L. Pignoria издава „Стелата на Изида“ (открита 1525), собственост първоначално на кард. Бембо. H. von Hohenburg (1553-1622) публикува сборник с истински йероглифни надписи (Thesaurus Hieroglyphicorum, към. 1607: от 19 обелиска, лъвовете от Капитолия, Изидината стела, фриза от Сан Лоренцо). Книгата е знакова за историята на ранната египтология (Iversen, 60-87).

47. Там Хатхор била родила дете от Хор. Това е център на нейния култ от преддинастични времена. Тя е богиня на „удоволствието и любовта“ (понякога са изобразява като крава, със слънце между рогата). Била любовница на Хор и всяка година статуята й била изпращана в Едфу, в храма на Хор (строен при Птолемеите, III-I в.) по повод „Празника на пиянството“, където да се събере с Хор. По случай новогодишния празник статуята й била изнасяна на покрива, в едно оградено място, през което минах и съм го снимал (Egypt ET, 2001).

48. До XIX в. бил потънал в пясък. Основният храм, макар гръко-римски, имитира архитектурата на фараоновия храм: поредица от хипостилни зали водят към основното светилище, заобиколено от други помещения (складове, „капели“, крипти). На стената отвън има множество плоски релефи, изобразяващи принасяне на дарове на Хатхор (НМ ми направи там няколко снимки) (ibidem). Храмът във Филе също бил птолемейски (Клейтън).

49. Там бил изобразен Ра, минаващ с лодка през небето (ibidem).

50. На 18 колони, и с „кравешки уши“ (ibidem).

51. ibidem

52. Един е на Изида (строен по времето на Август), отвориха ни го специално, бяхме 3-4 души. Друго било коптска базилика от V в. Трето, което прави впечатление с колоните си, било „мамис“ (родилен дом) от римско време, където се отбелязвало раждането на сина на Хатхор. Там на релеф бил изобразен Траян като фараон, който поднася дарове на Изида, докато тя кърми Хор. От южната страна на основния храм имало изображение на Клеопатра, която кади на Хатхор в присъствието на Цезарион. На фасадата пък се били виждали Тиберий и Клавдий, които поднасяли дарове на Хор и Хатхор (ibidem). Снимал съм Клеопатра и Траян без да знам, че са те, останалите съм пропуснал).

53. Следренесансова (барокова) египтология. Догадки относно „Изидината стела“. М. Майер, алхимик и розенкройцер, смята, че тя съдържа химически тайни (Arcana Arcanissima hoc est Hieroglyphica Aegyptio-graeca. Oppenheim, към 1614). Атанасий Кирхер (р. 1601, Хесен), завършил йезуитски колеж. 1628 попада на книга с римски обелиски и му се дощява да ги разгадае. Коптската тема: коптският бил говорим език сред християните в Горен Египет и през XV в. (според арабския историк Макризи). Според някои специалисти той се говори и през XX в. по тези места. Арабистът Дж.Б. Раймонди (1540-1610) може би не e знаел коптски, но има сбирка с коптски ръкописи. Пиетро дела Вале (1586-1652) пръв пътува за удоволствие и на свои разноски. Оженва се в Багдад, остава на Изток 12 години (до 1626) и донася 2 мумии и коптски ръкописи, сред тях граматики и речници. Коптски знаел Th. Obicini, но умрял (1632) преди издаването им. [В 1634 г. Ришельо основава „Френската академия“]. Колекционерът и писмописецът de Peiresc (1580-1637) предлага протестанта de Saumaise (1588-1653). Работата обаче се възлага на Кирхер (1633). Той публикува Prodromus coptus sive aegyptiacus (1636). „Коптският и старият фараонски са един и същ език.“ Включена е и коптска граматика, първата на европейски език. „Lingua aegyptiaca restituta“ (1644) включва материалите от сбирката на дела Вале. Заема се с описание на Домициановия (памфилски) обелиск на Пиаца Навона (пренесен там от Бернини 1651 г.). Християнското основание на египтологическите му занимания; Озирис и Изида, заедно с Хор, са върховни богове – представя ги чрез страните на правоъгълния триъгълник; планетите и елементите също представят божества. Висшите теологически истини се нуждаят от символично представяне; а йероглифите съдържат езотеричното знание на египтяните. Източници: класиците, неоплатонистите, херметическата литература и кабала, които са в съгласие с Библията и Отците. Смята, че коптските букви са прототип на гръцката азбука. Разпознава буквата „м“ (по йероглифа на водата). Две значения на йероглифите – „вулгарно“ (фонетично) и езотерично (символично). „Египтологията би могла да се гордее с основател като Кирхер.“ Следващите му произведения: „Oedipus aegyptiacus“ (1652-1654), “Obeliscus Chigius”, “Sphynx mystagoga” (1676). Коптски изследвания: Blumberg (Fondamenta linguae copticae, 1766), la Croze (Lexicon aegyptiacum-latinum, 1775) и др. Застоят в йероглифните изследвания след него е свързан с упадъка на херметическата наука, върху която той ги основава. Acoluthus (1654-1704) твърди, че не коптският, а арменският е продължение на древноегипетския. На същото мнение бил Лайбниц. Относно обелиските той смятал, че те съдържат по-скоро исторически сведения, отколкото езотерична мъдрост (Iversen, 88-99).

54. Египтологията през XVIII в. На мода излиза археологията: находки в Рим, „излизащи всеки ден“ (Монфокон. L`Antiquite expliquee et representee en Figures, 1719-1724 – „първата египтологическа книга, написана в духа на XVIII в.“). Публикува ред египетски паметници, вкл. един йератичен текст, за който предполага, че е друга форма на египетското писмо. Не прави опити за разчитане: „повечето разумни хора са съгласни, че е рисковано.“ Не е почитател на египетската мъдрост; отнася се към нея „не без леко презрение“. Затова не поставя египетския материал на първо място в книгата. Фон Ерлах (1721) се занимава с историческото развитие на европейската архитектура и мястото на египетската в нея. Нютон (The Chronology of Ancient Kindoms, 1728) твърди, че Озирис, Дионис, Сезострис и Шишак са едно и също лице, придвижило Египет от варварство към цивилизация (две поколения преди Троянската война). Warburton размишлява на египтологически теми в The Divine Legation of Moses (1741). „Евреите често изпадали в египетско суеверие.“ И той напомня за мексиканските йероглифи. Начини за предаване на смисъл чрез рисунки. Задачата на писмото не е била да скрива свещени тайни, а да изпълнява практически задачи. Досеща се произхода на йератичното писмо. Критикува Кирхер: “forged Books of Hermes“; отхвърля неоплатонизма. На основа на неговата книга Дидро пише статията за йероглифите в „Енциклопедията“ (1775). Изобилстват научните (археологически) „Писма“ и „Опити“ по египтологически въпроси (Huntington, 1684; Menestrier, 1692; Rigord, 1705; Schumacher, 1754). „Recueil d` Antiquites“ на de Caylus (в 8 тома, 1752-1764). Естетически интерес към египетското изкуство. Хипотеза за египетско-китайските отношения. В “Histoire du Commerce et de la Naviation” (1716) Huet разказва как Озирис и Сезострис, в течение на завоевателните си походи, допринесли за развитието на индийската и китайската култура. Бартелеми (1761) който разчел финикийската азбука, се досеща, че картушите трябва да съдържат царски имена. Според de Guignes (1785) Китай бил просто една египетска колония и йероглифите трябва да се разчитат въз основа на китайската писменост. Прави някои верни предположения относно посоката на изписване (не само отдясно наляво, но и вертикална или отляво надясно). Съгласен е за картушите, имало ги и в Китай. Пътеписи и „описания“ на Египет. Maillet (френски консул в Кайро), “Description d` Egypte” (1735). Norden (Danish naval officer), “Voyage d`Egypte et de Nubie” (1755): from Alexandria to Derr, Nubia (1737-1738). Рисунки от по-големите храмове: Луксор, Карнак, Мединет Хабу, Едфу, Ком Омбо, Филе и Елефантина. Включва също колосите на Мемнон, Сфинкса, няколко обелиска и релефи; и копия на йероглифни надписи. С Shaw и Pococke основава „Египетския клуб“. Pococke пътува из Египет по същото време с Норден, двамата дори се разминават веднъж по Нил. „Observations on Egypt“ (1743). Пътува и в Синай, и копира няколко надписа. Казаното него за йероглифите е основано на Уорбъртън. К. Нибур, единственият оцелял от датската експедиция в Арабия (1761-1767), прекарва известно време (м/у 1761 и 1762) в Кайро и копира към 10 йероглифни надписа. Прави разлика между йероглифи и орнаментални знаци. Смята, че трябва да се направи списък на знаците и опит за разчитането им на основата на коптския (1774). До края на века интересът към Египет се проявява повече в литературата, изкуствата и архитектурата. Из градините започват да се появяват египетски колони и паметници. „Египетска стая“ във Вила Боргезе. Антични образци: египетската част на Адриановата вила в Тиволи, египтианизиращите стенописи от Помпей и Херкулан. Рисунки на Пиранези от 1760-1769 (Caffe Inglese, Piazza di Spagna). Египетското изкуство е “архитектурно и орнаментално“. Може би са повлияни (теоретично) от него Egyptian sepulcre на Tesi (1762) и декорациите на Meng в Camera dei Papiri на Ватикана (1770). Винкелман (Geschichte der Kunst des Altertums, 1764). Три степени в развитието на изкуството – същественото, красотата, излишното. „they were оf a melancholy and unenthusiastic disposition, by nature adverse to joy and pleasure.“ „След него почти един век египетското изкуство се измерва според гръцките стандарти и се смята за варварско и несъвършено.“ Нов интелектуален климат, неблагоприятен за художествения мистицизъм. Според него „Изясняването на йероглифите е в наши времена един напразен опит и начин да станеш смешен.“ „За египетската архитектура“ на de Quincy (1803), повлияна от Винкелман. G. Zoega (1755-1809). Учи при филолога Хайне в Гьотинген и от 1783 се установява в Рим. „De origine et usu obeliscorum“ (1797) – начало на нова ера в историята на археологията. Обелиски: Климент IX нарежда издигането на обелиск срещу Пантеона, а Пий VI – срещу двореца на Квиринала. Архитектът Антинори възстановява още 2 обелиска (1789, 1792). Преди това Бандини е направил най-дългото дотогава копие на йероглифен текст (De obelisco Augusti Caesaris, 1750). Zoega по поръчка на папата, пише книгата си (към 700 стр.), където първите 2 глави съдържат сведенията на класическите автори, а след това се описват всички известни обелиски в Европа и Египет; също и текст за пирамидите. Също, изложение за религиозните и философски учения на египтяните и проблемът за връзката между тях и йероглифите. Почти изчерпателен преглед на дотогавашната египтологическа литература. Смятал въпроса с разчитането за нерешим. Вижда връзката между посоката на фигурите и посоката на писане; картушите; списък от 958 знака. Отбелязва, че въпреки алегоричния си произход, някои придобиват фонетично значение. Приблизително вярно датира коптската азбука като късна (против Кирхер) и края на йероглифната традиция (против Винкелман). Вижда промените в изкуството, отбелязва времето на XII дин. като връх, последван от упадък и после саитското съживяване. В края на века, въпреки Винкелман и изискванията за „разум и просвещение“, изкуството на Египет продължава да вдъхновява художниците, а митът за Египет като извор на всяко истинно окултно и мистично знание оцелява като „подтечение“. Общностите на привърженици на Бьоме, Сведенборг и Геснер. Достъп до висшето общество имали авантюристи като Сен Жермен и Калиостро. Полурелигиозни и тайни общества, зависещи от езотерични доктрини и мистична терминология, основана на откъснати от основата си неоплатонически, гностически, херметически и кабалистки идеи. Целта: да се постигне езотерична истина, разкрита в алегорични символи, чието значение се разкрива постепенно на посветения, преминаващ ритуалите на различните степени (розенкройцерство, масонство). „Сет“ на Теразон (1731, новела за просветения монарх, повлияна от „Телемах“). Популярна в масонските кръгове; „Египетският ритуал“ на френските реформатори. Под нейно влияние са балетът „Раждането на Озирис“ на Рамо (1751); “Initiations into the ancient society of Egyptian priests” на von Koeppen (1770); операта „Озирис“ на Науман (1781). „Вълшебната флейта“ (1791) на Моцарт (член на масонска ложа); Гьоте пише продължение (1795). Калиостро (1743-1795) обявил, че неговият дух-закрилник, „Великият копт“, му наредил да реформира масонските организации, въвеждайки египетски ритуал. Създава ложа в Париж с частен храм на Изида, където той самият е върховен жрец. 1789 обаче е арестуван в Рим и е осъден на смърт като еретик (присъдата е заменена с доживотен затвор). Шилер (1788), Гьоте и Екатерина II (1786) пишат сатири и комедии за него (Iversen, с. 100-120).

55. Мериамун/Усермаатре (1279-1212). Голям надпис (116 реда) от храма на Сети I в Абидос, където Рамзес разказва за посещението си в града и за довършването на този храм и обновяването на други. Съобщава как Сети му предал царството си. Жени се за Нефертари и Истнофрет (от която е наследникът му Мернептах) още като принц, после взима и други съпруги, има над 100 сина и незнайно колко дъщери. Сред жените му може би има сирийки, хетки (1246 и 1239, дъщери на Хатусил) и вавилонки. Главните му съпруг са осем, Нефертари изглежда да е най-предпочитаната, с най-забележителна гробница в Долината на цариците. Войната с хетите: тръгва с 20 000 души, преминава Оронт, близо и град Кадеш. Няма голям успех срещу цар Муваталис, но на стените в Карнак (също в Луксор, Абидос, Абу Симбел) се разказва за личната му храброст и закрилата на Амон. При следващия цар Хатусил III се сключва мирен договор (1259, записан в Карнак и Рамесеума; също и хетски вариант в Хатусас, на глинени таблички). Рамзес често записва името си върху статуи и паметници на други царе, чак до Средното царство. Строежи: допълва храмовете в Карнак и Луксор, довършва тези на Сети I Гурна (Тива) и Абидос, строи свой в Абидос и на западния бряг в Тива (Рамесеум). Има и погребални храмове в Нубия, до Напата. Абу Симбел – открит 1813, Белцони влиза там през 1817. Строи града Пирамису в Делтата, близо до днешния Кантир. Сега не е останало нищо, но според някои евреите са работили там (Гесенската земя – Битие, 47:6). Предполага се, че Изходът се е случил 1263-1262, но за евреи и Израел не се споменава никъде в Египет, освен веднъж по времето на Мернептах. Рамзес вероятно е живял над 90 г. Гробницата му е поне толкова голяма, колкото на Сети I, но е силно увредена и почти недостъпна. През 1054 пр. Хр. мумията му е преместена в гробницата на Сети I, а после в Дейр ел Бахари (Клейтън).

56. Подарен в началото на XIX в. от Мохамед Али на французите и издигнат на Place de la Concorde.

57. Построен при Аменхотеп III (Хекауасет/Нубмаатре, 1386-1349) и завършен при Рамзес II; посветен на „Тиванската триада“ – Амон, Мут, Хонзу. Има добавки и от следващи владетели, вкл. Александър Македонски (който е представен да поднася дарове на Тиванската триада). След III в. постепенно бива изоставен, потъва в пясъците и е открит от Масперо (1881). Вътре в него има джамия, строена през XIII в. от арабите (Egypt ET, 2001). Има релефи, изобразяващи раждането на Аменхотеп: как богът Хнум (с глава на овен) оформя него и неговия „ка“ на грънчарско колело. После Тот (с глава на ибис) довежда Амон на среща с царицата. Амон е изобразен пред Хатхор и Мут да държи създаденото от Хнум дете. Архитектът на храма също се казвал Аменхотеп, син на Хапу. През 1989 са открити множество статуи в двора на колонадата: сред тях е кварцитната статуя на фараона(183 см.), изобразен на колесница. За самия Аменхотеп III:

58. Седящи статуи на Аменхотеп III, 20 м. високи, на западния бряг. Те са остатък от погребалния му храм (смятан за най-големия в Египет). До краката са изобразени майка му Мутемуя и жена му Тий. В древността северният издавал стенещи звуци на свечеряване и разсъмване. Това заинтересувало Адриан, преди него са споменати от Страбон и Плиний. Статуята пострадала от земетресение през 27 пр. Хр. (Страбон казва за това). Звуците изчезват след реставрацията при Септимий Север (199 г.). Върху него (на пиедестала?) има поема на гръцки, написана от „придворна поетеса“ на Септимий (Клейтън).

59. На север води към Средиземно море или Палестина (Едом, Мъртво море), на юг – към Нубия/Етиопия. Нубия: географска област от първия водопад при Асуан до съединяването на Сини и Бели Нил. През XII дин. тя е окупирана от египтяните до 4-тия водопад; после отново в XVIII-та дин. От 1000-та пр. Хр. местните владетели постигат независимост и така си появява етиопското царство. Столицата й е била в Напата. Изградена според теокрацията на египетската Тива, както се развива след XXI-ва дин. (1069-945 пр. Хр. по Клейтън). Езикът е египетски, върховен бог е Амон; след XXII-ра дин. се обявават за единствени пазители на фараонската традиция. От 742 пр. Хр. започват да нападат Египет и го управляват като XXV-та дин. (Нубийска или Кушитска в Клейтън). Прогонени от асирийците, те се оттеглят (от ок. 300 пр. Хр. столицата е в Мероя) и остават независими до IV в. сл. Хр., унищожени накрая от царство Аксум. Мероитско писмо, фонетично, 23 зн. (I-ви пр. Хр-III сл. Хр.). То е единственото, непосредствено повлияно от йероглифите, макар че някои са повлияни косвено: латинската азбука е основана на йонийската гръцка, а тя е заета от финикийците м/у 1100 и 900 пр. Хр., която пъ ке фонетична на основата на някои северно-семитски писмени традиции. Може би синайските надписи (открити през 1905 и не по-късни от 1500 пр. Хр.) са на писменост, заета от Египет; и са най-ранната семитска азбука (Iversen, c. 31-32).

*

Библиография:

Източници:

Египетски:

Литанията на Ре. Превод Т. Леков. „Изток-Запад“, 2004
Манетон. „Египетска история“. Превод П. Ангелов. В: Юбилеен сборник в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. УИ, 2008
Папирусът не расте на скала. Съст. и превод С. Игнатов. „Авалон“, 1998
The Egyptian Book of the Dead. Transl. by Е.А.Wallis Budge. NY, Dover (1895)

Европейски:

Диодор Сицилийски. Кн. I. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Плутарх. За Изида и Озирис. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Страбон. Кн. XVII. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2010
Страбон. Кн. XVII. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Херодот. Кн. II, Евтерпа. Превод П. Димитров. НБУ, 2010
Херодот. Кн. II, Евтерпа. Превод П. Ангелов, неиздаден.
Юлий Африкан. Сочинения – http://pravbiblioteka.ru/reader/?bid=70176
Georgius Syncellus. Ex rec. G Dindorfii. Bonnae, 1829

Изследвания:

XIX в.:

Д.П.Ш. Сосей, съст. Иллюстрованная история религий. Валаамский монастыр, 1992 (1899)

H.H. Brownell. The Eastern or Old World. Toronto, 1857
H. Brugsch. A History of Egypt under the Pharaohs. v. II. London, 1881
Mahmoud-Bey. Memoire sur l`antique Alexandrie. Copehagen, 1872
I.G. Milne. A History of Egypt under Roman Rule. London, 1899
Neroutsos-Bey. L`ancienne Alexandrie. Paris, 1888
F. Petrie. A History of Egypt. London, 1894
M. Russel. Egypt: ancient and modern. London, 1857
J.M.A. Scholz. Travels in the countries between Alexandria and Paraetonium. London, 1822
W.H. Yates. The Modern History and Condition in Egypt. v. I-II. London, 1843
D.M. Wallace. Egypt and the еgyptian Question. London, 1883

XX в.:

В.И. Авдиев. История древнeго Востока. ОГИЗ, 1948
В.И. Авдиев. История на древния Изток. Превод Б. Друмева. „НИ“, 1974
М. Алпатов. Изкуството на древния Египет. Превод А. Беливанова, Н. Георгиев. „БХ“, 1981
Я. Асман. Мойсей Египтянина. Превод Ст. Гяуров. ЛИК, 2005
А. Брелик съст., и др. История на религиите. Т. I. Превод Л. Цанева и др. „Прозорец“, 1996
Дж.Х. Брестед. История на древен Египет. Кн. I-II. Превод Я. Иванов, С. Димитров. „М. Арабаджиева“, 2008-2009
Ф. Бродел. Средиземно море. Кн. I-II. Превод В. Илиева. „Абагар“, 1998-2000
Ж. Веркутер. Древният Египет. Превод Кр. Петров. „Кама“, 2007
Ж. Дорес. Тайните ръкописи от Египет. Превод В. Стоев. „Мириам“, 1998
С. Игнатов. Египет на фараоните. УИ, 1996
Ж. Карпантие, съст. и др. История на Средиземноморието. Превод В. Илиева. „Рива“, 2001
К. Кетъруд. Кратка история на Близкия изток. Превод И. Илиев. „Унискорп“, 2009
Ж. Корм. История на Близкия изток от древността до наши дни. Превод Ал. Везенков. „Рива“, 2009
Ж. Корм. Разпадането на Близкия изток 1956-2004. Превод Л. Гоцева. „Меридиани“, 2005
М. Коростовцев. Религията на древен Египет. Превод Ю. Гегова. „Шамбала“, 1995
Т. Леков. Религията на древен Египет. „Изток-Запад“, 2007
Т. Леков. Скритото знание. Свещените книги на древен Египет. „Изток-Запад“, 2004
М. Луркер. Богове и символи на древния Египет. Превод А. Георгиев. „Гуторанов“, 1995
Л. Мантран, съст. История на Османската империя. Превод Г. Меламед. „Рива“, 1999
Г. Масперо. Древната история на Египет и Асирия. Кн. I. Превод И. Белинчев. „М. Арабаджиева“, 2006
А. Мюллер. История ислама. М. „Астрель“, 2006
А.П. Пронщейн, В.А. Кияшко. Хронология. „Высшая школа“. М., 1981.
М. Ростовцев. История на Стария свят. Т. I, Изтокът и Гърция. Ред. И. Илиев. „Анубис“, 1994
Д. Сурдел. Ислямът. Превод М. Йончев. „Одри“, 1999
С.А. Токарев. Религия в истории народов мира. М. ИПЛ, 1986
И.М. Фильштинский. История арабов и Халифата (750-1517). М., „Восток-Запад“, 2008

J. Godwin. Μυστηριακές θρησκείες τού αρχαίου κόσμου. Αθήνα. Καρδαμίτσα, 1984

E. Bevan. A History of Egypt under Ptolemaic Dynasty. London, 1927
H.A. Browne. Bonaparte in Egypt. London, 1907
Е.А.Wallis Budge. The Gods of the Egyptians. v. I-II. NY, Dover (1904)
W. Christensen. Empire of ancient Egypt. NY, 2009
A. Colvin. The Making of modern Egypt. London, 1906
M.W. Daly ed. Modern Egypt from 1517 to the end of the XXth cent. CHE, v. II. Cambridge, 1998
A. Erman. A Handbook of Egyptian Religion. London, 1907
W.V. Harris ed. Ancient Alexandria between Egypt and Greece. NY, 2004
Е. Iversen. The Myth of Egypt and its Hieroglyphs in European Tradition. Copenhagen, 1961
S. Lane-Pool. A History of Egypt in the Middle Ages. London, 1901
P.E. Newberry, J. Garstang. A short History of ancient Egypt. London, 1907
C.F. Petry ed. Islamic Egypt 640-1517. CHE, v. I. Cambridge, 1998
S. Rappoport. History of Egypt from 330 BC to the present time. v. I. London, 1904
S. Rappoport. History of Egypt from 330 BC to the present time. v. II. London, 1904
F. Taeger. Das Altertum. B. I. Stuttgart, 1940
A.B. Weigall. A History of Events in Egypt from 1798 to 1914. Edinburgh and London, 1915
A.B. Weigall. A Short History of ancient Egypt. London, 1934

Справочници и пътеводители:

XIX в.:

Ch. Anthon. A Classical Dictionary. NY, 1855
An Atlas of ancient Egypt. London, 1894
A Handbook for Travellers in Egypt. London, 1873

XX в.:

Г. Андрю и др. Древен Египет. Превод К. Пеева. „Унискорп“, 2004
Д. Димитров и др. Хронологична енциклопедия на света. Т. II. „Абагар“, ок. 1994
Х. Киндер, В. Хилгеман. Атлас „Световна история“ т. I. Превод Ю. Костова, Е. Драганова. „Летера“, 1999
П. Клейтън. Хроника на фараоните. „Рива“, 2007 (Chronicle of the Pharaohs. Thames&Hudson, 1994. За хронологията казва, че следва У. Мърнън. Пътеводител из Древен Египет. „Пенгуин“, 1983).
У. Михелс. Атлас „Музика“ т. I. Превод П. Куюмджиева. „Летера“, 2000
Дж. М. Робъртс. Кратка илюстрована история на света. Превод И. Баева и др. „Планета 3“, 1999
Ф. Чандлър. Древният свят, 1999. Превод Е. Митренцева. „Фют“ (след 1999)

J.J. Norwich ed. Αρχιτεκτονικοί θησαυροί τής γής. Αθήνα. Αρσενίδης (след 1999)
R Gööck. Τά θαύματα τού κόσμου μας. Αρσενίδης (след 1968)

Alexandrea ad Aegyptum. Bergamo, 1922
R.-M. and R. Hagen. Egypt. Tasche, 1999
D. Simon. Египетский музей. “Global PH”, 2012
Ch. Walker. Wonders of the ancient World. Orbis, 1980
M.A. Zenhom. The Pyramids and the Secrets of the Sphinx. “Businessmen Magazine”

*

Озирис и камилката:

Край

***

Втори нилски дневник

(14-21 декември, 2019)

Станахме с Димка в 3.30 и огледахме багажа. Таксито се появи към 4.30.
Групата е към 40 души. Полетът беше лек. На летището – обичайното попълване на сведения, купуване на виза. Само проверката на багажа беше новина.

Завоюване на Египет

Лайбниц (1670) предлага Египет да бъде окупиран от Франция, за да се насочи „френската енергия“ в полезна посока; и Германия да не бъде вечното бойно поле на Хабсбургите и Бурбоните. Императорът и кралят ще са съгласни; папата, Испания и Португалия ще възприемат войната като кръстоносен поход; профренските Швеция и Полша ще се включат; само Англия и Холандия ще са против…
D. Jauna в „История на кралствата на Кипър, Иерусалим и др.“ (1747) пише за „начините да се завоюват Египет и Кипър“.
С решение на „Директорите на Френската република“ Наполеон нахлува в Египет през 1798 г. Целта му е да си осигури база срещу Англия. Същата година губи битката с Нелсон при Абукир и се връща във Франция. В 1801 французите в Египет са принудени да се предадат (Иверсен, с. 124-126).

Обядвахме в един ресторант точно срещу пирамидите. Разгледахме ги (нищо ново). Духаше силен вятър и вдигаше пясък. Трябваше да ходя с шапка и вълнена лента.

Фараоните-тирани

„Разказваха, че по времето на цар Рампсинит Египет имал добри закони и много процъфтявал, а след това, когато царувал Хеопс, изпитал всякакви злини. Понеже той първо затворил светилищата и забранил да се принасят жертви; а след това накарал египтяните да работят за него. На едни било наредено да влачат камъни от каменоломните в Арабската планина до Нил. След като прекарвали камъните с кораби през реката, други трябвало да ги поемат и да ги влачат към така наречената Либийска планина. Работели групи от по сто хиляди души, по три месеца всяка. Били необходими десет години, за да се проправи пътят, по който да се теглят камъните – а той е постижение не по-малко от пирамидата, понеже дължината му е пет стадия, ширината му е десет оргии, а височината, там, където е най-висок, е осем оргии. Камъните са полирани и в тях са гравирани животни. За това и за подземните помещения на хълма, на който стоят пирамидите, били необходими десет години. За строежа на самата пирамида били необходими двадесет.
Египтяните казаха, че този Хеопс царувал петдесет години; и след като умрял, царската власт поел брат му Хефрен. Той продължавал да прави всичко по същия начин. Издигнал и пирамида, която не достигнала предишната по размери; нито има подземни помещения, нито в нея влиза канал от Нил, както в другата водата тече по канал и заобикаля един остров, на който казват, че почива самият Хеопс. Положил в основата ѝ пъстроцветен етиопски камък, и я построил, отстъпваща по височина на голямата с четиридесет стъпки. Двете стоят на един хълм, висок около сто стъпки. Казаха, че Хефрен царувал петдесет и шест години. Изброяват тези сто и шест години като страшно бедствие за египтяните. През това време светилищата били затворени.
Казаха, че след това над Египет царувал Микерин, син на Хеопс. Той не одобрявал делата на баща си, отворил светилищата и оставил народа, изморен от невероятните злини, да си върши работата и да принася жертви; от всички царе той издавал най-справедливите присъди. Заради това от всички египетски царе хвалят най-много него.
Той също оставил пирамида, много по-малка от тази на баща си. На всяка страна ѝ липсват по двадесет стъпки, за да бъде три плетъра; четириъгълна, до средата от етиопски камък. Някои казват, че тя е на хетерата Родопис“ (Херодот II, 124-134; П. Ангелов, с промени).

„На четиридесет стадия от града има планински гребен, на който има много пирамиди, гробници на царете, като три от тях са достойни за споменаване, а две се смятат за част от Седемте чудеса на света“ (Страбон XVII, 1, 33).

Минахме през Сфинкса; отново в „оня магазин“ за парфюмерия и накрая в хотела.

Сиена

Събудиха ни в 3.30, за да стигнем на летището в 5. Заваля дъжд, но при излитането беше слънчево и сухо. Самолетът пробиваше облаците (като в Европа). След 10-15 мин. нещата се нормализираха – облаците изчезнаха и се появи пясъкът, ниските жълтеникави скали и Нил.
Разстоянието до Асуан е 700 км., лети се около час. При спускането се вижда разнообразна водна повърхност – островчета, заливчета, канали, езерца. Температурата е над 20 гр., чувствителна разлика от Кайро.

„[Амон] заявил, че Египет е тази земя, по която се разлива и която напоява Нил, и че египтяни са тези хора, които живеят под град Елефантина и пият водите на тази река.“
„От морето до Тива стадиите са шест хиляди сто и двайсет, а от Тива до града, наречен Елефантина – хиляда и осемстотин“.
„Едни от камъните Амасис докарал от каменоломните край Мемфис, а извънредно големите – от град Елефантина, отстоящ от Саис на двайсет дни плаване с кораб “ (Херодот II; 9, 18 и 175).

„Древните наричат Египет само обитаваната земя, напоявана от Нил, от района на Сиена до морето.“
„Що се отнася до Сиена и Елефантина, едната е град на границата между Етиопия и Египет, а другата е остров в Нил, който лежи на половин стадий пред Сиена и на който има град“ (Страбон XVII, 1, 5 и 48).

Качихме се на автобус и бързо стигнахме до язовира. После – към храма на Изида във Филе, който е преместен на друго островче.

„Малко над прага е разположен Филе, общо селище на етиопци и египтяни, построено подобно на Елефантина и по големина равно на нея, в което има египетски храмове.
От Сиена до Филе отидохме с каруца през едно доста равно поле, дълго близо 100 стадия. До острова стигнахме на пактон: пактонът е лодка, направена от пръти, които изглеждат преплетени. Прекосихме лесно реката, и се бояхме напразно, защото това е безопасно, освен ако съдът не се претовари“ (Страбон XVII, 1, 49-50).

Стигнахме с моторна лодка. Храмът е малък, с две двойки пилони, дълги колонади пред входа и едно доста помпозно храмче, строено по Траяново време. Направих снимки и поговорихме с Т. в кафето. Лодката се върна от другата страна на острова, така че се получи пълна обиколка.

Изида

За Изида се споменава още в „Текстовете на пирамидите“. След залеза на тиванската империя култът ѝ измества този на Ра и Амон.
Позната е извън Египет (в Сирия) от VII в. пр. Хр. През Библос и Крит стига до Атина в V в. пр. Хр. Римските императори (Калигула, Веспасиан, Домициан, Адриан, Каракала) подкрепят култа. Храмът във Филе действа до VI в. и е затворен при Юстиниан.

Обелиски

Пръв Август се заема да пренася обелиски в Рим. Понякога биват надписвани там („декоративни фалшификати“). Един от тях, в чест на Домициан, е грозно, но грамотно надписан; през 1651 е пренесен на Пиаца Навона от Бернини. Има обелиск в чест на Антиной (след удавянето му в Нил в 130 сл. Хр.), който говори в надписа като Озирис-Антиной. Бил получил вечна младост от Тот, станал равен на боговете на Египет; приема учредяването на култ в своя чест и храма си в Антиноополис (Иверсен, с. 51-56).

Настанихме се на петия етаж в един хотел с изглед към група островчета сред реката. Има доста зеленина и пясъчен хълм отсреща. От високоговорители се чуват молитвите на „ходжата“. Отидохме до музея – малък и добре подреден, с хубави експонати.
Стаята е голяма, с 4 легла. Възглавниците са дебели, юрганите – меки и топлят. Досега съм направил към 500 снимки.

Абу Симбел

Събудиха ни в поносимо време, 5.30; но още от 5 започнаха „молитвите“. Придвижихме се до кораба, където оставиха куфарите ни; и продължихме за Абу Симбел. Пътят е към 4 часа – само пустиня. Спряхме за малко на някаква барака, където се заприказвахме за „истината в историята“.
Т. прочете лекцията си за египетската история, започвайки, както и преди, с хронологията и източниците.

Лепсиус пръв различава Старо (III-VI-та), Средно (XI-XII-та) и Ново (XVIII-XX-та) царство. Хронологията става по-сигурна едва от Псаметих I (663 пр. Хр.). Отклоненията през Новото царство могат да са до 20 г., но от 0-ва до II-ра достигат 200.

Манетон

Някои фрагменти, отнасящи се до евреите, са цитирани от Йосиф Флавий; а списъкът на фараоните е при Георги Синкел (секретар на патриарх Тарасий, до ок. 810 г.), който го е взел от Юлий Африкан и Евсевий Кесарийски. Манетон е живял във времето на Птолемей I Сотер и бил жрец в Хелиополски храм. Пише за 31 династии, от които 27-ма (Камбиз, Дарий, Ксеркс, Артаксеркс и следващите трима) и 31-ва (завършваща с Дарий, „убит от Александър“) са персийски.
Известни са повече от 170 фараони, от обединението на Египет при „Скорпион“ и Нармер/Мен (към 3100 пр. Хр.) до Нектанебо II (360-343 г. пр. Хр.). На Херодот му били прочетени 330 имена след Мен (II, 100).
32-ра са самите Птолемеи. Династиите не са толкова на основа родственост, колкото на свързаност с определена област (Тин, Мемфис, Тива, Саис).

Царски списъци

Палермски камък: започва с последните додинастични царе преди 3150 г. и стига до Нефериркаре, средата на V-та (2498-2345 пр. Хр.).
Списък от Карнак: от първия цар до Тутмос III (1504-1450 пр. Хр.); в Лувъра.
Списък на Сети I (1291-1278 пр. Хр.): 76 царе от първия до Сети без „амарнците“ (Ехнатон, Семенхкере, Тутанкамон, Ейе); в „Зала на предците“ в Абидос.
Списък от Сакара: 47 имена от Анеджиб (I-ва династия) до Рамзес II. Амарнците пак са пропуснати; Каирски музей.
Торински списък: папирус, много повреден: започва от боговете, 300 имена до ок. 1200 пр. Хр. Времето на царуването се дава с точност до месеци и дни.

Летописи и документи

„Аналите на Тутмос III“, по стените на храма на Амон в Карнак.
„Летописи на Рамзес II“, по стените на Абу Симбел, храма в Луксор и Рамесеума.
„Амарнски архив“.
Укази на фараоните от V-VI-та за правата на храмовете; от Новото царство за строеж на храмове („Папирус на Харис“ – за дарения на храмове, направени от Рамзес III).
Документация по съдебни и финансови въпроси; автобиографии, изписани по стените на гробниците (Старо царство, но и от Бени-Хасан).

Литература

Дидактична литература: „Поучение на Хераклеополския цар“; „Поучения“ на Дуауф; Ипусер; Нофереху.
Художествени: „Разказ на Синухе“, „Пътешествие на Уну-Амон в Сирия“.
Религиозно-магически текстове: „Книга на мъртвите“, химни, заклинания и др. (Клейтън, стр. 9-13; Авдиев, стр. 95-98 и 102).

Храмовете са точно до язовира (тях затова са ги местили). Автобусите спират на една площадка, а след това се върви десетина минути по алейка със сергии отдясно. Продавачите са нахални, особено тези на площадката.
Т. разсъждава колко лесно е станало да посетиш великите паметници на Египет и колко трудно е било през XIX в. („когато имаше истинска наука“). Египтологът напускал родните си места сякаш завинаги, сбогувал се с жена и деца, пътувал с месеци. Кога и как ще се върне, не знаел. А сега всеки, комуто нещо не хареса, може да си вземе първия самолет за вкъщи.

Във всеки случай храмовете са поразяващи, особено първият. Профилите на двете статуи отдясно се явяват красиво, когато идваш по пътеката. „Това надминава пирамидите“, казах на спътниците (като Херодот, според когото лабиринтът ги надминавал. Кой знае дали е виждал Абу Симбел).
Вътрешните статуи също са ефектни и стенописите са красиви, особено във втория, където има прекрасни женски изображения. И статуята на Нефертари на входа на втория храм, с царствено достойнство и миловидно лице. Всичко това – един век преди Троянската война.

Обиколихме хълма (специално насипан заради преместените храмове) и се завърнахме в автобусите. Заведоха ни в едно ресторантче, на чийто вход имаше макет на Рождественската пещера, а в дворчето – фонтан с крокодили. Ядохме супа, ориз и пилешко в гюведже.

На обратния път ни пуснаха филм за Абу Симбел и изобщо за чудесата на Египет. Дадох си сметка, че не съм бил в Карнак и не се предвижда в програмата. Пак спряхме на бараката, където снимах едно бяло пухкаво коте, към четиримесечно.
Стигнахме Асуан на свечеряване и се качихме на кораба. Някои отидоха в града „на колесници“, а аз останах, чувствайки се преуморен.

Бароковата египтология на XVII в. Коптският език.
Атанасий Кирхер

Догадки относно Mensa Isiaca. М. Майер, алхимик и розенкройцер, смята че тя съдържа химически тайни (Arcana Arcanissima hoc est Hieroglyphica Aegyptio-graeca. Oppenheim, 1614).

Атанасий Кирхер (1601, Хесен) завършва йезуитски колеж. През 1628 попада на книга с римски обелиски и му се дощява да ги разгадае. Заема се с коптски. Този език бил говорим сред християните в Горен Египет поне до XV в. (според арабския историк Макризи).
Пиетро де ла Вале (1586-1652) пътува за удоволствие и на свои разноски. Оженил се в Багдад, останал на Изток 12 години (до 1626) и донесъл оттам две мумии и множество коптски ръкописи, сред тях граматики и речници. Колекционерът de Peiresc (1580-1637) предлага за издател протестанта de Saumaise (1588-1653). Работата обаче се възлага на Кирхер (1633). През 1636 той публикува Prodromus coptus sive aegyptiacus, където твърди, че коптският и старият фараонски са един и същ език. В книгата е включена коптска граматика, първата на европейски език. В „Lingua aegyptiaca restituta“ (1644) публикува материали от сбирката на де ла Вале.
Заема се с описание на Домициановия обелиск. Християнското основание на египтологическите му занимания. Озирис, Изида и Хор са върховни богове. Говори за две значения на йероглифите: „вулгарно“ (фонетично) и езотерично (символично). Достъп до езотеричното знание трябва да се търси с помощта на неоплатонистите, херметическите текстове и кабала, които впрочем са в съгласие с Библията и Отците. Смята коптските букви за прототип на гръцката азбука. Разпознава буквата „м“.
Следващите му произведения са „Oedipus aegyptiacus“ (1652-1654), „Obeliscus Chigius”, “Sphynx mystagoga” (1676).
„Египтологията би могла да се гордее с основател като Кирхер“. Застоят в йероглифните изследвания след него е свързан с упадъка на херметическата наука, върху която той ги основава.
Acoluthus (1654-1704) твърди, че не коптският, а арменският е продължение на древноегипетския. На същото мнение бил Лайбниц. Относно надписите на обелиските смятал, че съдържат по-скоро исторически сведения, отколкото езотерична мъдрост (Иверсен, 88-99).

Елефантина

Към 8 отидох на закуска. Част от групата се отправи през реката към „нубийското селище“ – да види ботаническата градина на Китченер, да язди камила и се снима с крокодил.
Качих се на палубата и направих снимки на отсрещния пясъчен хълм, където се виждат следи от древни гробници; и на островчетата наоколо, един от които беше Елефантина.
С Т. коментираме откога териториите на юг от Египет се наричат „Нубия“.

Етиопия и Нубия

„Оттам нататък разказвам нещата според мълвата. От Елефантина нагоре земите вече са населени с етиопци.“
„По време на царуването на Псаметих били поставени гарнизони в град Елефантина срещу етиопците, друг бил установен в Пелусийския Дафне срещу арабите и асирийците, и друг в Марея срещу Либия. По мое време гарнизоните под властта на персите все още бяха на същите места, както са били по времето на Псаметих“ (Херодот II, 29-30).

„Нил има едно и също въздействие върху тази страна и върху другата, която е над нея и граничи с нея – тази на етиопците. Що се отнася до Етиопия, Нил нито я прекосява цялата, нито е единствената река, нито тече по права линия през страна с уседнало население: докато в Египет тече единствен, минава през цялата страна и то по права линия, като тръгне от малкия праг над Сиена и Елефантина, които са на границата на Египет и Етиопия, та чак до местата, където се влива в морето.
След това етиопците, одързостени от това, че част от египетските войски са тръгнали с Елий Гал да воюват срещу арабите, нападнали Тиваида и граничната стража от три кохорти при Сиена и успели с неочакван удар да превземат Сиена, Елефантина и Филе. Поробили населението и счупили статуите на Цезар. Петроний обаче дошъл с по-малко от десет хиляди пехотинци и осемстотин конници срещу тридесет хиляди души и ги принудил да избягат в Пселхис, етиопски град“ (Страбон XVII, 1, 3 и 54).

Все пак Страбон говори за нубийци, различни от етиопците:
„В Либия, от лявата страна на течението на Нил, живеят нубийците – голям народ – като се започне от Мерое та чак до извивките. Те не са подчинени на етиопците, управляват се сами и са разделени на множество царства.
От самото начало Египет е бил по-скоро мирен поради самодостатъчността на страната и невъзможността за нахлуване отвън, тъй като тя е защитена на север от брегове без пристанища и от Египетско море, а от изток и запад – от пустинни планини, Либийските и Арабските. По останалите места живеят троглодити, блемии, нубийци и мегабари – етиопците, които живеят над Сиена. Те са номади и не са нито много, нито войнствени, въпреки че са изглеждали такива на древните поради това, че често нападали незащитени пътници, като разбойници“ (XVII, 1, 2 и 53).

Напата и Мерое

Нубия/Етиопия: област от първия водопад при Асуан до съединяването на Сини и Бели Нил (при Хартум). През XII-та дин. е окупирана от египтяните до 4-тия водопад; после отново през XVIII-та. От 1000-та пр. Хр. местните владетели постигат независимост и така се появява етиопското царство.
Столица била Напата. Изградена е според теокрацията на египетската Тива. Езикът е египетски, върховен бог е Амон; след XXII-ра се обявяват за единствени пазители на фараонската традиция. От 742 пр. Хр. започват да нападат Египет и го управляват като XXV-та династия (Нубийска или Кушитска). Оттеглят се, прогонени от асирийците (от ок. 300 пр. Хр. столицата е в Мерое). Остават независими до IV в. сл. Хр., когато са унищожени от царство Аксум.
Мероитско писмо. Фонетично, с 23 знака (I-ви пр. Хр. – III сл. Хр.). То е единственото, непосредствено повлияно от йероглифите. Латинската азбука е основана на йонийската гръцка, която е заета от финикийците между 1100 и 900 пр. Хр. Финикийската е фонетична, на основата на някои северно-семитски писмени традиции. Писмеността на синайските надписи (открити през 1905, не по-късни от 1500 пр. Хр.) може би е заета от Египет; и е най-ранната семитска азбука (Иверсен, c. 31-32).

Групата се върна от нубийското селище към 13 ч. Корабът потегли в 14. Не станах да снимам и после съжалих – можех да видя по-добре разположението на островите.

Храмовете на Хор

„След Тива е град Ермонтис, в който се почита както Аполон, така и Зевс; там също се отглежда бик. След това е Крокодилопол, който почита това животно; после е Афродитопол и след него Латопол, където почитат Атина и [рибата] лат. След това е град Илития със светилище; от другата страна на реката е Иераконпол, който почита сокола; после е Аполонопол, който също е враждебен на крокодилите“ (Страбон XVII, 47).

Към 17 ч. стигнахме Ком Омбо, а храмът на Хор и Собек се видя още от реката. Е. отбеляза, че той вече не е бил местен заради строеж на язовир или нещо друго, а винаги си е стоял на това място.
Затова пък е сравнително нов – II-I в. пр. Хр., от времето на тези в Дендера и Филе (но онзи във Филе е бил започнат от Нектанебо, IV в. пр. Хр.). Всички капители са различни, което не е красиво, а досадно; и самите релефи са прекалено ясни, сякаш правени за учебник или туристи. Има нещо упадъчно или парвенюшко в птолемейските храмове. Далеч от блестящата красота и свежест на статуите и стенописите в Абу Симбел.
Видяхме препарирани крокодили – десетина и доста големи. После – вечеря на кораба и „парти“.
Наближава 23, ще лягам да спя. Утре Теди има рожден ден. Моторът на кораба се изключи – може би пристигаме в Едфу.

Египтологията на XVIII в.
Против Кирхер и херметизма

L’Antiquité expliquée et représentée en figures на Монфокон (1724) – „първата египтологическа книга, написана в духа на XVIII в.“ Публикува ред египетски паметници, включително един йератичен текст, за който предполага, че е друга форма на египетското писмо.
Не прави опити за разчитане: „Повечето разумни хора са съгласни, че е рисковано.“ Не е почитател на египетската мъдрост; отнася се към нея „не без леко презрение“. Затова не поставя египетския материал на първо място в книгата.
Фон Ерлах (1721) се занимава с развитието на европейската архитектура и отношението на египетската към нея.
Исак Нютон (The Chronology of Ancient Kindoms, 1728) твърди, че Озирис, Дионис, Сезострис и Шишак са едно и също лице, придвижило Египет от варварство към цивилизация. Датира го две поколения преди Троянската война.
W. Warburton размишлява на египтологически теми в The Divine Legation of Moses (1741). „Евреите често изпадали в египетско суеверие.“ Начини за предаване на смисъл чрез рисунки. Задачата на това писмо не е била да скрива свещени тайни, а да изпълнява практически задачи. Критикува Кирхер заради „the forged Books of Hermes“; отхвърля неоплатонизма. На основата на неговата книга Дидро пише статията си за йероглифите в „Енциклопедията“ (1775).
По това време изобилстват „Писма“-та и „Опити“-те по египтологически въпроси: Huntington, 1684; Menestrier, 1692; Rigord, 1705; Schumacher, 1754. „Recueil d’antiquités“ на de Caylus в 8 тома (1752-1764) (Иверсен, c. 100-106).

– ден пети

Станахме към 5, почти по тъмно и се качихме в „каляски“, теглени от по 1 кон. Кочияшът ме покани да седна до него, на слизане любезно ме снима (от снимката нищо не излезе) и настоятелно поиска бакшиш. Дадох му 5 паунда, от които той остана недоволен, но на връщане – 10 (тогава и снимката беше по-добра).
Храмът на Хор е голям и отлично запазен. Мястото е широко, оградено с висока тухлена стена, като в Дендера. Двата храма си приличат, на места до подробности.
Имах чувството, че сме изпуснали групата, но се намерихме. Пак ни качиха на същите карети и се върнахме обратно на кораба.

Пътуването до Тива е приятно, като се изключи бавното и загадъчно минаване през водоизравнителните шлюзове в Есна.
След Есна обядвахме и полека доближихме Тива. Храмът на „тиванската триада“ (Амон и другите) се вижда от кораба. През деня също е интересен и вечерното слънце го прави много подходящ за снимки. Т. направи лекция за божественото раждане на фараона.

Бил започнат при Аменхотеп III (Хекауасет/Нубмаатре, 1386-1349) и завършен при Рамзес II. Посветен е на Амон, Мут и Хонзу. Има добавки от следващи владетели, включително Александър (представен да поднася дарове на „триадата“). След III в. е изоставен, потъва в пясъците и е открит от Масперо през 1881.
Вътре има малка джамия от XIII в. Релефи, изобразяващи раждането на Аменхотеп: как Хнум (с глава на овен) оформя него и неговата „ка“ на грънчарско колело. Тот (с глава на ибис) довежда Амон на среща с царицата. Амон държи създаденото от Хнум дете пред Хатхор и Мут.
Архитектът също се казвал Аменхотеп (син на Хапу) (Egypt ET, стр. 190-191; Клейтън, 117-118).

Карнак

Доста време отиде в преговори за ходенето до Карнак. В крайна сметка никой не пожела да дойде, но пък гидовете, които настояваха за най-малко четирима души, се съгласиха да ме заведат и върнат сам, срещу не много голяма сума. Един младеж, който не знаеше и дума английски, ме закара, изчака на паркинга докато разгледам и ме върна срещу добър бакшиш, за който благодари с поклон.
На влизане едва не се загубих – беше слабо осветено, ако изобщо. „Светлинното шоу“, придружено от разяснения на немски, беше посредствено и безвкусно; но все пак стъпих в комплекса и го изминах почти целия. Не се виждаше много, но съм бил там и ще си го припомня от други снимки.

„Има и зала с много колони, както например в Мемфис, която е построена по варварски маниер: защото освен че колоните са големи, многобройни и много редове, няма нищо приятно или живописно, само дето прилича на израз на напразен труд, плод на суета“ (Страбон XVII, 1, 28 – става дума за Хелиополис, но и тук колоните са големи и много).

Върнах се на кораба радостен, че съм видял Карнак и не съм се загубил. Компанията вечеряше. Поканиха ни на „ориенталски танци“ в салона, които започнаха досадно и отблъскващо. Не влязох, а си допих бирата при рецепцията. Ще спя, че едва си отварям очите.

XVIII в.
Предреволюционна (дошамполионова) египтология

Китайската хипотеза

В „Histoire du Commerce et de la Navigation” (1716) Huet разказва, че Озирис и Сезострис допринесли за развитието на индийската и китайската култура. Бартелеми (1761) който разчел финикийската азбука, се досеща, че картушите трябва да съдържат царски имена. Според de Guignes (1785) Китай бил египетска колония и йероглифите трябва да се разчитат въз основа на китайските. Прави верни предположения относно посоката на изписване. Съгласен е с Бартелеми за картушите, имало ги и в Китай.

Пътеписи и описания

Maillet (френски консул в Кайро) пише „Description de l’Egypte” (1735). Норден (датски морски офицер) издава в 1755 „Voyage d`Egypte et de Nubie“ (от 1737-1738). Прави рисунки на храмовете в Луксор, Карнак, Мединет Хабу, Едфу, Ком Омбо, Филе и Елефантина (тези в Елефантина вече ги няма, били разрушени по времето на Мохамед Али). Също и на колосите на Мемнон, Сфинкса, обелиски и релефи; и копия на йероглифни надписи. С Shaw и Pococke основават „Египетски клуб“.
Pococke пътува из Египет по същото време като Норден. Пише „Observations on Egypt“ (1743). По въпроса за йероглифите следва Warburton.
Нибур, единствен оцелял от датската експедиция в Арабия (1761-1767), прекарва известно време (1761-1762) в Кайро и копира десетина йероглифни надписа. Прави разлика между йероглифи и орнаментални знаци. Смята, че трябва да се направи списък на знаците и да се предприеме разчитане на основата на коптския (1774).

Изкуството

Към средата на века интересът към Египет се проявява все повече в литературата, изкуствата и архитектурата. Из градините се появяват колони и паметници в египетски стил. За това има антични образци: египетска част на Адриановата вила в Тиволи, египтианизиращи стенописи от Помпей и Херкулан.
Винкелман (Geschichte der Kunst des Altertums, 1764). „След него почти един век египетското изкуство се измерва според гръцките стандарти и се смята за варварско и несъвършено.“ „Египетската архитектура“ на de Quincy (1803) – повлияна от Винкелман.

De origine et usu obeliscorum

В De obelisco Augusti Caesaris (1750) Бандини прави най-дългото дотогава копие на йероглифен текст.
Georg Zoega (1755-1809). Учи при филолога Хайне в Гьотинген и от 1783 се установява в Рим. Неговата „De origine et usu obeliscorum“ (1797, 700 стр.) е начало на нова ера в историята на археологията. Климент IX нарежда издигането на обелиск срещу Пантеона, а Пий VI – срещу двореца на Квиринала. Архитектът Антинори възстановява още два обелиска (1789, 1792).
Zoega пише книгата си по поръчка на папата. Първите две глави съдържат сведенията на класическите автори за Египет. Следва опис на всички известни обелиски в Европа и Египет; има и текст за пирамидите. Представят се религиозните и философски учения на египтяните и се поставя въпросът за връзката между тях и йероглифите; направен е почти изчерпателен преглед на дотогавашната египтологическа литература.
Смята въпроса с разчитането за нерешим. Вижда връзката между посоката на фигурите и посоката на писане; обръща внимание на картушите; прави списък от 958 знака. Предполага, че въпреки алегоричния си произход някои придобиват фонетично значение. Датира вярно коптската азбука (против Кирхер) и края на йероглифната традиция (против Винкелман). Вижда промените в изкуството, отбелязва времето на XII-та династия като връх, последван от упадък и саитско съживяване.

Окултизъм и масонство

Въпреки Винкелман и изискванията за „разум и просвещение“, изкуството на Египет продължава да вдъхновява художниците, а митът за Египет като извор на окултно и мистично знание оцелява сред почитателите на Бьоме, Сведенборг и Геснер. Умножават се полурелигиозните и тайни общества, зависещи от езотерични доктрини и мистична терминология, основана на откъснати от основата си неоплатонически, гностически, херметически и кабалистки идеи. Търси се езотерична истина, разкрита в алегорични символи, чието значение се разкрива постепенно на посветения, преминаващ ритуално през различни степени (розенкройцерство, масонство).
„Сет“ (1731) на Жан Терасон (1670-1750) – новела за просветения монарх, повлияна от Фенелоновия „Телемах“ (1695). Популярна в масонските кръгове. Под нейно влияние са: „Einweihungen in der alten geheimen Gesellschaft der Egyptischen Priester” (1778) на Carl Friedrich Köppen; балетът „Раждането на Озирис“ на Рамо (1751); операта „Озирис“ на Науман (1781). Също и „Вълшебната флейта“ (1791) на Моцарт (той бил член на масонска ложа).
Появяват се нови трудове върху коптския език – Blumberg („Fondamenta linguae copticae“, 1766), la Croze („Lexicon aegyptiacum-latinum“, 1775).
Калиостро (1743-1795) обявява, че неговият дух-закрилник, „Великият копт“, му бил наредил да реформира масонските организации, като въведе в тях египетски ритуал. Създава ложа в Париж с частен храм на Изида, където самият той е върховен жрец. Шилер (1788), Гьоте и Екатерина II (1786) пишат сатири и комедии за него. В 1789 е арестуван в Рим и осъден на смърт като еретик (присъдата е заменена с доживотен затвор) (Иверсен, с. 107-123).

Долината на царете

Будих се няколко пъти и станах в 5.30. Събирането на куфара отне към половин час и като че ли не забравих нищо.
След закуската тръгнахме с лодки към отсрещния бряг, качихме се на автобус и пристигнахме в „Долината на царете“. Преди това спряхме при „Колосите на Мемнон“, където си направихме снимка с издателката М., точно като преди година.

„Мемнонион“-ът

Това са две двадесетметрови статуи на Аменхотеп III, на западния бряг. Били са остатък от погребалния му храм (смятан за най-големия в Египет). До краката на едната има статуи на майка му и жена му. В древността северният колос издавал стенещи звуци на свечеряване и разсъмване. Част от него се изронва след земетресение от 27 пр. Хр. Стенещите звуци изчезват след реставрация, направена при Септимий Север (199 сл. Хр.) (Клейтън, стр. 116; Egypt ET, стр. 206).

„Има два монолитни колоса близо един до друг, единият oт които е цял, а на другия горната част от тялото, от трона нагоре, е паднала при земетресение. Смята се, че по веднъж на ден частта от втория колос, която е останала на трона и на пиедестала, издава звук като от лек удар; и аз, като бях по тези места с Елий Гал и множеството придружаващи го приятели и войници, около първия час чух този звук. Но не съм в състояние да твърдя със сигурност дали идваше от пиедестала, от колоса или го направи някой от хората, които стояха наоколо. Поради неясната причина съм склонен да вярвам на всичко, освен на това, че така поставени камъни могат да издават този звук“ (Страбон XVII, 1, 46; П. Ангелов, с промени).

И Павзаний е бил там:
„Много повече ме удиви египетският колос. В египетска Тива, отвъд Нил при така наречените Сиринги, видях една все още изложена ехтяща статуя. Повечето твърдят, че тя е на Мемнон. Казват, че той тръгнал от страната на етиопците за Египет и за тогавашната Суза. Но тиванците разправят, че това не е Мемнон, а Фаменоф, един от местните. Тази статуя била негова, макар да съм чувал че тя е на Сезострис, и Камбиз я бил разсякъл. Днес част от главата е отделена от торса, а останалата част от статуята е в седнало положение и цял ден ехти до залез слънце, като ехото наподобява дръпната струна на цитра или лира“ (I, 42, 3; В. Русинов, с промени).

В „Долината“ – нищо ново. Пак разгледахме три гробници – на Рамзес IX, Мернептах (запазен е каменният саркофаг) и Рамзес III.
После отидохме в магазина за алабастрови произведения, където един продавач цялото време крещя, а двама-трима други му пригласяха.

Продължихме към „Хатшепсут“. Беше горещо, може би 30 градуса и припичаше. Храмът не е много интересен, защото е почти изцяло реставриран. Известността му трябва да се дължи на това, че е на жена, а също и на прекрасното разположение – с високите пясъчни скали зад него.

Върнахме се с лодки на кораба, обядвахме и потеглихме към Хургада. След 5 часа стигнахме и се настанихме в огромен комплекс с жилищни блокчета, езера, басейни, градинки, заведения и пр.

Завръщане

Успях да се наспя и станах към 9. Отидох на закуска и се наядох изобилно с баница, яйца, сладки и кисело мляко.
Обстановката е приятна, но няма какво да се прави, освен да се иде на плаж при кръглото заливче с две дъгообразни мостчета над входа и заведение между тях.
Част от групата беше отишла на гмуркане и разглеждане на корали, с посещение на близкия остров Гифтун. Други – на „сафари“ с електрически колички. Излежавах се цял ден и към 5 излязох да снимам залеза, но не успях – слънцето се беше скрило зад островърхите пясъчни хълмове на хоризонта.
На връщане срещнах Д., който ми съобщи, че ще има „прощална среща“ в „La Soda“. Отидох към 8.30, седнах в едно сепаре с две дървени масички и доста почаках, докато ми донесат една бира.

„А бирата при тях се прави по особен начин. Тя е напитка, обща за мнозина, но приготвянето ѝ е различно при всички“ (Страбон XVII, 2, 5; Н.Г.)

Групата се настани на пластмасови столове, подредени в правоъгълник. Всичко напомняше мероприятие в детска градина. Но духът на курорта си е такъв – инфантилен и кичозен, като на всеки развлекателен парк.
Поприказвах с Е. на биографични и философски теми и отидох да си легна, пък и да довърша подреждането на багажа.

– ден осми

Бях си наумил да стана рано, за да снимам поне изгрева, но пак не успях. Оставих куфара пред стаята и отидох на закуска. Потеглихме към летището в 9.30 и след доста проверки се добрахме до „вратите“.
Бях изхарчил повечето пари, главно заради посещението в Карнак и имах към 450 паунда за подаръци. Избрах една статуйка на фараон, черна и от тежък камък; чинийка с изрисувани Хор, Анубис и душата на фараона между тях; и едно пепелниче с Нефертити.
Всичко струваше 500 паунда. Реших, че ще се откажа от чинийката. „Защо я оставяте?“ – попита касиерът. „Нямам толкова пари“ – рекох. „Колко имате?“ Дадох му да ги преброи. Той ги прибра и добави чинийката към покупките. В Египет твърди цени няма, дори на летищата.

Самолетът доста друсаше, но се приземи меко и безшумно. Екипажът не глезеше пътниците с информация за полета, нито с безплатни закуски. На летището, както и през 2018-та, ме чакаше Димка „Ти имаш тен!“ – рече тя.
Аз я целунах, щастлив, че съм у дома.

…

„Автобиография“, 2021. УИ „Св. Климент Охридски“ (стр. 203-255)

*

245

1. Гърци и римляни

– Всъщност периодът, който предстои, е наистина много интересен. Досега имахме полисна литература и като изключим легендарните варвари, всичко беше локално гръцко.
– Местно и автентично. По традиционна рецепта, като киселото мляко от Родопите.
– Именно. Въпреки приключенията на Пир из Италия и Сицилия, а после превземането на Сиракуза и Първата македонска война, Рим в културно отношение остава terra incognita, далечен авзонийски запад. Обаче от средата на втори век, след сриването на Коринт, нещата се променят драстично. Имаме делегация на гръцки философи в Рим начело с Карнеад, Полибий заминава там като заложник, Панеций също влиза във връзка със Сципионовците и останалата местна интелигенция.
– Да, тук трябва да се търси началото на гръко-римската литература. Аз не обичам много латинизмите, но думата „конвергенция“ сега изглежда съвсем на място. Римляните напредват на изток, разрушават границите между дотогавашните държави, като целта им е обединение на териториите около морето, тоест съединение на бреговете му в една държава.
– Морето, което Платон нарече „залив на Атлантика“.
– Да. И същевременно гърците се възползват от това, за да вървят на запад и да разпространяват гръцкия език, книжнината и някои свои възгледи също така успешно, както след Александровите походи на изток, които са били победни за тях. Оказва се, както е забелязал Хораций, че ти можеш да загубиш една война с мечове, и същевременно да я спечелиш с мастило и хартия.
– Аз затова всеки път казвам, че Рим е един от елинистическите центрове. Това е факт, но с него трудно се привиква, защото езикът е различен.
– И защото имаме инерция на историческото мислене, четене на историята от бъдещето към миналото. От тяхна гледна точка Рим не е бил кой знае какво, просто една нова военно-политическа сила, каквито до този момент е имало много. И с неясно бъдеще. Но от наша, или по-точно от новоевропейска гледна точка, положението е друго: Рим е предопределен за господар на Средиземноморието, после той става държава-богоносец – единствената християнска империя на земята. После започва и спорът кой е истинският Рим – папският на Запад или гръко-славянският на изток. Поради това е неизбежно на Рим да се гледа като на нещо изключително, което той през II век пр. Хр., въпреки всичките си успехи, не е бил.

2. История и литература

– И така, елинизъм. Какво знаем за него?
– Разпространяване на елинството, както личи и от думата. Завземане на територии, основаване на нови градове.
– Унищожение на източната опасност. С персите е свършено, вся власт македонцам.
– Много войни. Уж си разпределят териториите, но не съвсем и започват междуособици, които никога не свършват, чак до римско време.
– Докато дойде римлянинът да въведе ред. Впрочем кога свършва елинизмът? Със самоубийството на Клеопатра?
– Наистина краят на елинизма има отношение към експанзията на Рим. Затова първата крачка е победата им над Филип V към 190-та, когато става ясно, че македонците не са им равностойни. После идва унищожението на Македония като държава и след това разбиването на Ахейския съюз. Това са три събития през II в.; впрочем и разрушението на Картаген не е без значение, макар че става на запад. Защото то освобождава силите на римляните, така че всичко да се насочи към източния фронт.
– Направо като немците през ВСВ. При това с по-голям успех, защото я няма атлантическата опасност.
– И православната империя, макар дегизирана като комунистическа.
– Наистина краят е присъединяването на Египет. Впрочем персите никога не са били побеждавани напълно, просто е разрушена световната им империя. След време на тяхно място идват арабите и това става малко след края на нашия период, през VII в. А иначе литературата, която ни интересува тук, завършва със Страбон. След това вече минаваме към Рим – доколкото той има отношение към гръцката литература.
– Като изключим езика, това е просто още един гръцки град. При това голям.
– Но откъде ще започнем? То не е като класиката, там е ясно: първо епос, после лирика, после останалото. А тук всичко е наведнъж.
– Точно така. През елинизма има всичко, освен трагедия – говоря за оцелялото, разбира се. И реториката липсва. Затова казвайте, каквото ви е известно.
– Историография. Тук е Полибий, моят любимец. И доста други.
– Диодор. Полезна книга, трябва да се преведе.
– Има комедия. Менандър и разни малки форми, които пак са комически.
– И други малки форми, които са пасторални, буколически. Там е Теокрит, който е сложен, не може да бъде поставен в един жанр. Наричат го идилик, но някои от нещата му са комически.
– Има наука. Филология най-вече, но също математика, астрономия и механика, както е при Архимед.
– Това вече отива към технологията и не ни засяга много. Географията е интересна, защото добрият географ разбира от всякакви науки, като Страбон.
– Философия също. Да не я забравяме. Повечето неща са загубени, но все пак има нещо – Епикур, фрагменти на стоиците.
– И сведения за кинизма. Впрочем много неща за философията се знаят от Цицерон, той е отличен източник.
– И Теофраст е философ. И той е от тези, които не могат да бъдат определени. Има ботанически трудове, метафизически фрагменти, а освен това „Характерите“, които са отлична литература.
– Ами епосът? „Аргонавтиката“ на Аполоний.
– Да, малко остана да я забравим. Има и разни особени книги, като „Александра“ на Ликофрон, „Феномените“ на Арат и други, които са мъчни за четене.
– Химните. Скучни са, но ги има – тези на Калимах.
– Епиграмата. Тя е лирика и затова е трудна за обсъждане, обаче има много хубави неща.
– Добре. Изглежда, че споменахме необходимото…

3. Епосът. „Аргонавтика“

– Наистина, моделът за навлизане в литературата е зададен от класиката: търсим епос, лирика, драма и после от прозата – историография, философия и реторика. Но всяка епоха носи нещо ново. През елинизма имаме науки и разни особени видове, които показват изменения в културата, примерно идилията е такова нещо. Защото през класиката никой не се е сещал да се наслаждава на живота сред природата, та да мечтае да стане овчар или козар.
– Е как, ами Сократ и Федър, които лягат на сянка под платана при ручея? Това е като начало на туризма, да излезеш на зеленина извън прашния град.
– Така е, Платон е неизчерпаем. Така че вече можем да започнем поред. Кое да е първото?
– Аз искам да разкажа за аргонавтите.
– Добре, значи започваме с епос. Слушаме.
– Те са едно поколение преди Троянската война, значи са бащите на онези герои – тоест, някои са им бащи. Като Пелей, Теламон…
– Синът на Язон също е леко замесен в Троянската война. Купува поробени от Ахил троянци, после ги продава обратно в Троя на по-добра цена.
– Съвсем вярно. Наистина, той купува от Патрокъл един Ликаон, син на Приам, после някой го откупува, но накрая Ликаон загива, Ахил го убива в XXI-ва песен.
– Те се събират в Йолк, защото Язон трябва да извърши подвиг, да донесе Златното руно. Това е поискано от Пелий, който се боял от него, защото му предсказали, че ще бъде детрониран от човек, който ходи само с един сандал. А Язон така пристигнал в Йолк. И построяват кораба, архитектът му се казва Аргос, той е научен да прави кораби от Атина. Поканват Орфей; май се казва, че Язон лично отишъл да го помоли да участва. В Либетра, където Орфей царувал.
– Над бистонидите. Има една много хубава епитафия за Орфей, където се казва, че на гроба му плачели безбройни руси бистониди, и ръцете им били татуирани.
– И други известни герои е имало, най-вече Херакъл. Там наистина често се говори за Орфей, как първо изпълнил една песен за възникването на света, после помогнал корабът изобщо да потегли, после се намесвал с песните си, когато е било необходимо – при минаването на Симплегадите и при сирените. Но да, те пътуват и спират за известно време на Лемнос, там ги приема Хипсипила, царицата на жените, които живеят сами, без мъжете си.
– Една година почивка.
– Да. След това продължават, минават Хелеспонта и Босфора – там трябва да са били Симплегадите – разговарят с пророка Финей, който им предсказва по-нататъшния път, и после се движат по малоазийския бряг до Колхида.
– Все пак интересното е оттук нататък. Дотук е по-скоро хроника на пътуването с разни бегли препратки към Омир – изброяването на героите, престоят на Лемнос, който е като този на Одисей и хората му при Кирка.
– И тук някому се ражда син, както и там.
– Въобще „Аргонавтиката“ е пълна с география и етнография и на моменти е по-скоро като историческо съчинение преди Херодот – не че знаем какви са точно, но нищо чудно да са били такива – авторът казва откъде се пътува и какви са названията на местата и обитателите им. Но от пристигането в Колхида това се променя, защото започва разказът за срещата на Язон с Медея.
– И все пак, ако го разбием на части, ще се види, че няма новини. Медея прилича на Федра от „Иполит“, а цялата случка е просто още едно открадване на жена, като това на Елена и предшественичките й. Много често се говори за сцената с Афродита и Ерос, когато тя го кара да иде при Медея и да я влюби в Язон. Но това го има в Омир: то е най-напред като изпращане на вестител или някакъв бог, който да свърши някаква земна работа – както Хермес отива на земята, за да охранява Приам, докато откупи тялото на Хектор, и много такива. После Сънят, когото Хера изпраща да приспи Зевс, е персонаж, подобен на Ерос – малко богче, може би подобно на дете, на което се предлага подарък.
– Ама на Съня не му предлагат топка, а жена. А на Ерос топка, това е ново.
– Може да се сметне за награда като на състезание – триножник или брадва, а за Ерос е друго, защото на него не му трябват такива инструменти.
– Но можеше да получи лък.
– На Съня му предлагаха столче. И когато казва, че го е страх от Зевс, тогава Хера му обещава Харитата.
– Все пак не съм чувала преди това Ерос да е бил представян като момче с лък, и изобщо Афродита да има такъв син. Нали в Хезиод Ерос е стар като Хаоса и Земята, пък после в „Пирът“ нищо определено не се казва какъв е.
– Агатон казва, че е красив, с меки крака.
– Е, тези измислици на сътрапезниците не могат да се смятат за общоприети митове. И това, че Ерос бил син на Порос и Пения, си е измислено на място, къде другаде го има.
– А пък аз като слушам всичко това и си мисля за Вергилий. Тази история в „Аргонавтиката“ по всичко прилича на отношенията между Еней и Дидона. Само дето Язон взима Медея, а не я оставя сама, тогава сигурно и тя би се самоубила.
– Та те пристигат в Колхида, Еет ги посреща и става ясно какъв подвиг трябва да извърши Язон, за да вземe руното. През това време Медея го харесва и с посредничеството на сестра й се срещат – и тя му дава магически мехлем, за да стане неуязвим за нападения, и изобщо да придобие сила. И му обяснява какво да прави, когато от драконовите зъби израстат бойци. И всичко минава добре, но Еет се разгневява и не се съгласява да даде руното, както е обещал. Медея и Язон се срещат тайно, тя упоява дракона, открадват руното и потеглят. Колхидците разбират какво е станало и братът на Медея тръгва да ги преследва с кораб. Те пресичат Черно море и навлизат в устието на Дунав.
– Не се знае в кой ръкав на делтата.
– Да. Те не са толкова известни като нилските. И после?
– И пътуват по Дунав, а после завиват по един от притоците му и излизат в Адриатическо море.
– За който не знае география и това е възможно.
– О, те правят този фокус още веднъж по-нататък. Навлизат в Италия през По и след това се прехвърлят в Рона.
– С делтаплан или балон би могло. Само че на следващото място трябва да ги чака друг кораб.
– Античността винаги е мислела за пътуване и по въздух. Има безброй примери. Първо Икар, пък и Фаетон, полетите на боговете в „Илиада“.
– При тях обаче има опция да се превърнат в птици.
– И Лукиан лети. Право нагоре с кораба си и достига до Луната…

4. Александрийските учени

– Като чуя за александрийските учени и си представям научен институт, академия. Но не като тази на Платон, а друго – 5-6 етажен блок с коридори, лаборатории с отворени врати и професори със сериозен вид и бели престилки. И библиотеки.
– Може да е комплекс от блокове. С градинки между тях, езерца с фонтани и пейки за сядане и размисъл.
– И фонтаните не работят, тъй като са повредени от години, а учените не забелязват това, защото са заети с мислите си. Пък и академията няма пари да плаща на техници за поддръжка.
– Да не навлизаме в битовизми. Наистина, ученият е човек, на когото не му е до поддържане на такива машинки, защото той се задоволява с най-необходимото и дори с по-малко. За него главното е да стигне до откритието; и да разкаже за него.
– Те са били и поети. Ученият знае, че видимото е преходно, той устройва един устойчив свят от думи, формули и звуци.
– Може би главното е филологията. Всъщност те са били филолози в най-широк смисъл, значи любители на слова; и затова всичко е започнало със събиране на книги.
– Птолемеите са били щедри, а Египет е богата страна. Но тук някак още в началото се усеща духът на Аристотел. Има интерес към енциклопедизъм и четене, за да се поставят изследванията на здрава основа. И тъй като Александър е учил при Аристотел, неговата школа е станала образец на Музея. Защото Александрия е все пак македонски град, а Птолемеите и Аристотел са македонци.
– Това не ми е идвало на ум. Наистина, сякаш има някакво противостоене с Платон и изобщо с гръцкия начин да се прави философия – устно и в диалог.
– Значи думата „Музей“ е добре избрана и няма да наричаме мястото „академия“. „Музей“ не е по името на Орфеевия ученик, а означава „място на музите“, които пък са пиериди, тоест македонки. А Калиопа е майка на Орфей. Значи институцията ще въплъщава тракомакедонския дух и северния подход към знанието, в който има повече точност. И още нещо: тези хора не преподават много, имат малък брой ученици, които са им по-скоро като сътрудници.
– И все пак заниманията там не са били само филологически. Развивала се е астрономията и покрай нея природо-математическият дял на знанието.
– Географията примерно. Но човек захване ли се с география, той започва да говори за градове и население, и пак се връща към историята, и оттам – към книгите…

5. Стоицизъм

– Добре, тогава хайде да кажем нещо за стоиците. Според мен те като личности и лидери нищо интересно не са били, обаче имат книги и доктрина – тоест имали са, тъй като първата по-голяма стоическа книга, която е останала, е тази на Епиктет.
– Точно така. И е показателно, че тя дори не е написана от него, а от Ариан, който го е слушал. Значи едни пишат много, а книгите им изчезват, а други нищо не пишат, но казаното от тях оцелява.
– И все пак Сенека е стоик и е по-ранен от Епиктет. Макар и латиноезичен, но щом сме приели, че латинската литература е част от гръцката…
– Очевидно трябва да се спомене прочутата тройка: Зенон, Клеант, Хризип.
– Те се занимават с интелектуалното възприятие. Интересува ги какъв е механизмът на мисленето и затова измислят нови термини в тази област – за разбиране, схващане, понятие, съдене. Така че гръцкият след тях доста се променя и когато човек ги чете, сякаш се намира на чужда територия: очевидно това не е езикът на Платон и Аристотел. Това се вижда съвсем ясно при интелектуалстващи автори като Полибий: защото той иска да бъде като един нов Тукидид и затова отделя място за общи разсъждения по адрес на човешката природа и причините за събитията. И тук му проличава, че е чел стоиците.
– Освен това се занимават с физика и по-точно с космология. Тяхна е теорията за космическите цикли, при които всичко е предопределено; всеки космически цикъл завършва със световен пожар, а след това от оцелелите семена, наречени семенни логоси, светът се възражда отново какъвто е бил, до подробности: включително с раждане на същите хора и повторение на събитията от живота им. Това е крайност и може би само Зенон е мислил така. Но общо взето те отричат, че човек може да промени съдбата си, а смятат, че свободата му се състои в това, да приеме ставащото без да роптае.
– Това го има и при марксистите. Те казваха мъдро: „Свободата е осъзната необходимост“, което изглежда да е взето направо от стоицизма.
– Да, защото според тях историческият процес е предопределен и неизбежен. Каквото и да правиш, комунизмът ще се случи, от теб зависи само изборът: дали ще се присъединиш към партията и движението, или ще се противопоставиш като реакционер или ревизионист. Борбата им е за просвещение и при нужда – за изтребление. Защото от една страна има заклети врагове на движението, като едрите капиталисти и Църквата, които просто трябва да бъдат премахнати; а от друга, пролетаризирани или обречени на пролетаризиране маси, които трябва да се подготвят за бъдещето и да се осъзнаят класово. Тъй като по света има още доста работници, селяни, пролетарии и интелигенция, които продължават да са пленници на буржоазната идеология и църковното мракобесие.
– Вярно е, че комунистите си послужиха с пророчеството за края на историята, защото действаха в един отдавна християнизиран свят. Но това беше само преструвка; защото тяхната космология и метафизика е много по-близка до елинистическата, отколкото до християнската. Те вярват, че има безкрайно много светове и че времето също е безкрайно; което значи, че и да победи комунизмът, това ще е временно, защото няма причина човечеството да е вечно. Те нямаха смелост да изградят непротиворечива картина на света, защото задачата им беше практическа – да съсипят Църквата и да разграбят християнските страни, пък после ще видим. Бяха еретици, но и разбойници, напълно подобни на кръстоносците от XII-XIII век. Целият им грандиозен план се разстрои покрай прогонването на Троцки и сталинизирането на СССР: държавата, вместо да се разглоби и разпродаде, остана цяла и още по-влиятелна отпреди. А Църквата преживя всичко това.
– Добре, но това вече не е стоицизъм. Хайде пак да се върнем към материала. Нещо за Клеант?
– Той е автор на един химн „Към Зевс“. Малко в духа на казаното от Есхил: „Зевс! Или както и да се казва той…“ Тук става дума за универсален бог, много повече от Омировия олимпиец, който се отнася с хората така, сякаш са актьори в представление. Изобщо ми се ще да кажа нещо за универсалния дух на стоицизма. Те имат едно сериозно послание и то е, че хората са равни независимо от произхода и социалното си положение… (18-ти)

6. Епикурейство

– От Епикур са останали малко неща. Има три писма, като две от тях са по естественонаучни въпроси и не са твърде интересни; и едно, където се излага нравствената доктрина, то е по-достъпно. Освен това за епикурейството може да се съди и по Лукреций.
– И по Лукиан, който казва, че когато епикуреецът пристигнал на пиршеството, стоиците му обърнали гръб като на някакъв прокажен или отцеубиец .
– Всъщност интересът към епикурейството донякъде се дължи на това, че то е скандално. По това си прилича с кинизма, както и по други неща също.
– О, те са твърде подобни. Всъщност епикуреецът – това е киник, на когото не му се живее на улицата. Мисля, че когато се обсъжда елинистическата философия, е уместно да се използва англицизмът „таргет групи“. Просто всяка от тези школи се насочва към някоя прослойка на обществото или специфичен вкус и темперамент. Ако си бедняк и чужденец без жилище и пукната пара, нищо не ти пречи да станеш киник. И това е къде по-добре, отколкото да си просяк или клошар, защото се обявяваш за философ и хората те гледат с интерес и даже с уважение: „Ето, този се е отказал от житейските удобства и еснафските предразсъдъци, живее свободно и говори каквото ще“.
– Това за таргет групите според вкуса и възможностите не е лоша идея. Изглежда най-трудно да си скептик, защото това изисква голямо интелектуално усилие. Тъй като това, което те отличава, не е начинът на живот или някакво нравствено послание, а съмнението. Но ти не можеш просто да кажеш „съмнявам се във всичко“ и край. Трябва да търсиш доводи срещу твърденията, а това иска доста работа.
– Епикурейството е философия за страхливци и ленивци. Там главният апел е да не се обвързваш с нищо и да избягваш всеки риск. За да си епикуреец първо трябва да имаш един приличен доход, иначе как ще поддържаш умерения си начин на живот и приятелската компания. Това ще рече, че хем икономически си интегриран в обществото, хем си извън него, защото един от принципите е да не се заемаш с никаква обществена работа, включително да не се жениш. В това отношение киникът е много по-честен – и той не заема никаква позиция, но поне живее като куче и преживява ден за ден. Стоикът пък приема всички задължения, които животът му налага, но не лъже и не бяга от страдания, ако цената за това е безчестие. Епикуреецът първо обявява, че душа не съществува, а само усещания, и следователно няма опасност тази душа да бъде наказана след смъртта заради безобразията си преди това; освен това смъртта не е страшна, защото за нея няма усещане, а реално е само това, което усещаме. Но неприятните усещания не са проблем, защото са или продължителни, но леки, или тежки, но краткотрайни. Дотук всичко е наред, но защо тогава ни се препоръчва да бягаме от болки? Значи тук има противоречие в самите принципи. От една страна болката се пренебрегва, а от друга се настоява тя да бъде избягвана на всяка цена. Така че епикуреецът е човек, който прекарва целия си живот в това, да уверява сам себе си, че не е толкова зле, колкото му изглежда. Напълно сигурно е, че има по-красиви начини да прекараш единствения си и не много дълъг живот на тази земя.
– Като те слушам, винаги се чувствам като един овчедушен лицемер и нищожество, и ме е срам от самия себе си…

7. Кинизъм

– Всъщност киникът е загадка. Около тези хора винаги е имало неяснота: дали това което правят, е прекалено лесно или пък крайно трудно.
– Киникът е аскет. Разбира се, че делото му е трудно, рисковано и изтощително: най-напред с това, че се излагаш на грубостите, подигравките и насилието от страна на всички. Затова киникът носи тояга – за да се брани.
– Киникът прилича на стоика с това, че влага цялата си надежда във водещото начало на ума, способността да различава добро от зло. Уличният и кучеподобен начин на живот при него е само външност: в действителност той удържа пълен контрол върху мислите и поведението си. Когато нагрубява някого, това не значи, че го ненавижда или иска да го оскърби: той просто го изпитва. И като се излага на произвола на минувачите, с това също ги изпитва – доколко са годни да се въздържат от насилие и обиди, при положение, че могат да ги вършат безнаказано.
– Има и още нещо. Киникът говори и върши неща, за които останалите само мислят, но не смеят да произнесат или да ги направят пред други. Разбира се, не става дума за нещо престъпно или вредно, а просто за неща, които се смятат за „неприлични“. Но неприличното не е зло. Та като върши и говори такива неща, киникът напомня, че безчестието не е в това, да си беден, грозен или грубоват в речта и поведението си, а в това, да лъжеш, грабиш и насилваш. Затова казва, че се държи като животно: защото животните не вършат зло, а само действат според природата си. Така че ако човек се държи според природата, той няма да е зъл. Злото идва от желанието да имаш повече от нужното и да го имаш с измама. Та с поведението си той казва: ако не можете да сте по-добри от животните, поне не бъдете по-лоши.
– Тук има стремеж към разширяване на свободата. Киникът показва, че ти можеш да дръзваш с думи и дела така, както повечето хора не могат, и пак да си жив и да не причиняваш зло. Може да се каже, че и тук имаме борба със страха, но не престорена, както е при епикурееца, а истинска. Той е по-смел и от стоика, защото онова, което стоикът проповядва с думи – че всички са равни, независимо от положението си, киникът го показва на дело и си рискува живота всеки ден.
– Сред киниците е имало и жени. Това е, защото тази философия е практическа, а не умозрителна. Аз примерно не съм чувал за стоички, епикурейки или скептички, обаче кинички има: споменават за една Хипархия.
– Да, приятелката на Кратет. Четох за нея в Диоген Лаерций. Била от доста заможно семейство, но казала, че ще се омъжи само за Кратет и никой друг, иначе щяла да се самоубие. И близките й се изплашили и я оставили да иде с него.
– Киникът никога не е изчезвал, той само се явява в различни облекла. Забележително е, че още в „Одисея“ се показва разликата между истинския киник и баналния просяк: това са Одисей и Ир. Защото Одисей се преструва на изпаднал бедняк и така изпитва женихите; при това се казва, че го прави по внушение на Атина. А в действителност той е по-мъдър от всички тях взети заедно, а и по-добър воин.
– Точно така, но същевременно има и фалшиви киници, които са просто едни лакомии и шутове.
– Е да, както има лъжемонаси. Мъчно е да разбереш кой какъв е от пръв поглед. Всеки навлича някакво облекло, а какво има в душата му – само Един знае… (20-ти)

8. Скептицизъм и хедонизъм

– Свидетелствата за тогавашния скептицизъм са много късни. Не съм сигурен, че има нещо съществено извън Секст Емпирик.
– Да, и като прибавим Пирон, това са всички скептици, за които съм чувала.
– Но скептицизмът е нещо доста по-старо от Пирон. Първо, има го при Платон, тоест там е засвидетелстван. Например диалогът „Парменид“ е скептически: показва се, че не може да се докаже съществуването на идеите, а също и на едното, което е тяхна основа и източник.
– Тежка философия.
– Точно така. Излиза, че ако човек разчита само на разсъждения, той трябва да се усъмни в първоосновите на битието; и ако вземе насериозно невъзможността да ги докаже, ще трябва да се усъмни и в собственото си съществуване.
– Но не за всичко следва да се търси доказателство, казва Аристотел.
– Да. Освен това от „Федон“ става ясно, че колкото и да искаме да докажем безсмъртието на душата, не можем: иначе приятелите на Сократ нямаше да плачат след изпиването на отровата, а щяха да се веселят. Някъде по това време Горгий също е показал, че за съществуващото не може да има доказателство.
– Ами Зенон? Не онзи от Китион, а другият. Нали той беше показал, че и движение не съществува, или поне трябва да го приемаме само на вяра.
– Значи е ясно, че апоретичното философстване е започнало далеч преди Пирон. Събеседникът или слушателят бива поставен в недоумение: показва му се, че най-важните неща не подлежат на доказателство, а следователно и останалите. Тогава откъде се взима знанието и как си позволяваме изобщо да правим нещо? Затова скептиците се разграничават от догматическите философи: не че ги отричат, а просто казват, че философ не се става като наизустиш лекциите на преподавателя си. Първо трябва да има задаване на въпроси и опровергаване на прибързаните отговори. Сократ е правил точно това, с цел да покаже как се навлиза в истинската философия.
– Но как самият скептик обяснява защо прави това, а не онова? Щом всичко е съмнително?
– Всичко е съмнително за сухия разсъдък, но не за разума, който включва съвестта и чувствата. Например за самите впечатления съмнение няма; никой скептик не отрича, че нещо може да е приятно или неприятно.
– Значи скептикът може да стане хедонист. Ето една школа, която щяхме да забравим.
– Ами тя и не заслужава много внимание. Това е просто вид епикурейство, макар епикурейците да го отричат.
– Не е точно така. Хедонистът стои по-близо до киника и стоика, отколкото до епикурееца. Защото епикуреецът уверява, че щастието му е основано на безстрашие, което не е вярно, защото той се бои от болката и от всяко страдание. Докато хедонистът обявява, че смисъл на живота е удоволствието и че може да намери удоволствие във всичко. Значи първо се осмелява да изкаже нещо, което повечето хора правят, без да го казват; и второ, не хленчи пред болките и бедите. Така че той пренебрегва хорското мнение като киника и приема съдбата си безропотно и мъжествено като стоика.
– Мислех, че ще се обявиш срещу хедонизма още по-твърдо, отколкото срещу епикурейството, пък то излезе обратното.
– Така е, защото нямам нищо против удоволствието като такова, а само срещу лъжата и безгръбначието. Ако някой каже, че живее за удоволствие и наистина се държи така, няма да го упрекна. Само че това е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като такъв човек веднага ще си навлече гнева на лицемерите, които правят същото, но не го признават. Защото това, което най-много ги ядосва, е да се говори истината… (21-ви)

9. Реториката. Дионисий Халикарнаски

– Та за Дионисий казвам, че е преди всичко ретор. Той се интересува от класическа атинска реторика – от Лизий до Демостен.
– Че то друга има ли? От Горгий по негово време сигурно вече нищо не е имало. Разни Тразимаховци и Хипиевци май нищо не са оставили като речи. Всички оратори, от които може да се прочете нещо и си струва да се говори, са атиняни.
– Така е, но въпросът е защо му е на човек да се занимава с тези текстове. В тях става дума за въпроси на деня, особено при съдебните речи. Ако пишеш история на класическа Атина, тогава ще ги четеш, но за какво друго?
– Явно заради езика. Дионисий е атицист.
– Така мисля и аз. Работата е в това, че на гръцкия от V-IV в. тогава вече се гледа като на класически език, и то не на кой да е гръцки, а точно на атическия. И той се поставя в основата на филологическото образование: а то по онова време включва граматика и реторика, по-малко поезия и история, и още по-малко други неща.
– Е, значи като класическата филология днес.
– Да. Защото учещият човек от класическата епоха няма да чете реторика, нито история, тъй като по негово време тези жанрове едва са възниквали; а ще чете Омир. Колкото до родния му атически или йонийски, той за него не е класика, а всекидневие, значи по-нисък стил. Затова трагиците не пишат като Лизий или Тукидид, макар да са почти на техните години, а пишат на дорийски; или пък на атически, но с много архаични думи – защото представят нещо, което тогава се е смятало за класическа древност. По същия начин е и през I век пр. Хр. Гърците от онова време вече не говорят като Платон и Демостен, но пък това, което учат, трябва да е класическо; и се приема, че класическото е може би в ораторството и Тукидид, чиито герои непрекъснато произнасят речи, при това на чист атически.
– Да. Затова „Историята“ на Дионисий е пълна с речи – защото той следва Тукидид.
– Така че това е времето, в което възниква цялото европейско класическо образование. То е основано на гръцкия и гръкоезичната проза от V-IV в. и всичко друго се съотнася с него съгласно мнението на хора като Дионисий и съвременните му римляни, примерно Хораций. Според тях Лизий, Тукидид, Платон, Демостен – това е центърът, златният гръцки, „класическата класика“; докато Омир е благородната древност, която също е добре да се почита и познава, но не е много актуална. А пък лириците са едни приятни и забавни хора, могат да се четат, но не са класици. Същото се отнася и за трагедията, тъй като тя не е проза и се отпраща било към Омир, било към лириците. За комедията няма какво и да се говори, тя е евтина и вулгарна работа, развлечение за тълпата.
– Ами латинският, римляните? Те съвсем ли не са класици?
– Ни най-малко. Никой никога не е смятал римската литература за класическа; от самото начало се знае, че тя е имитативна. И това въобще не се променя от факта, че Западът остава латиноезичен и че университетското образование почти до средата на XX в. е главно латиноезично, а живите езици там са в обращение само заради неуките студенти. Латинският през цялата си история е бил средство за разпространение на високата гръцка литература сред незнаещите гръцки. Ако класическата филология и въобще образованието бяха на висота, днес целият свят щеше да пише и говори на гръцки като Демостен. Поне така мислят атицистите… (22-ри)

…

„Старогръцката литература“, 2019/2021. УИ „Св. Климент Охридски“ (стр. 290-317) (със съкращения)

*

237