Архив на категория: за човека

за хуманитаристиката, за човека, опити за античността, платонизъм

Платон. “Федър”

Публикуване на коментар

(31 януари 2013)

Първа част

1.

Това е една поредица от наблюдения върху диалозите на Платон. Целта е да се разкаже за неговата философия, която – още отсега казвам – е без съмнение един цялостен премислен метод за усъвършенстване на човешката душа, и във връзка с това и за усъвършенстване на човешкото общество. Намерението на Платон е да стигне до едно добро законодателство, което би помогнало да се подобрят нравите. А това, както ще видим по-нататък, няма как да стане без едно добро, просветено, което значи – философско управление. Управление от хора философстващи, и дори мъдри.
Първият диалог, към който пристъпваме, е “Федър”. Той може да послужи като добро въведение в Платоновата философия – защото в него се намират добре (макар и накратко) изяснени главните теми, които интересуват Платон като мислител. Тях ще ги срещнем по-нататък и в другите диалози.

2.

Какво виждаме във “Федър”? Ето нещо, на което трябва да се обърне внимание още в началото. Платон мисли за човека като същество, съставено от тяло и душа – човекът е общност на тяло и душа. Разбира се, той е единен, но душата е нещо, което може да се отделя от тялото – да излиза и да влиза в него. Тялото е временно, а тя е вечна. И всеки човек трябва да се справи с трудностите, идващи от това, че душата му – а това е самият той – се намира в тяло. Тъй като от нейното поведение по време на свързаността й с тялото зависи бъдещето й.
И тъй, тялото и душата срещат трудности по време на съвместния им живот. Има начини, по които тези трудности могат да бъдат преодолявани – тези начини могат да се развият в цели науки (или изкуства). Понякога при Платон е почти все едно дали се употребява думата за изкуство (techne) или за наука (episteme). Същественото е, че това са методи, сбор от правила, чрез които човек напредва в някаква област на живота или пък създава нещо.
И ето, когато става дума за поддържане на тялото, хората са създали едно изкуство, наречено медицина. Следователно трябвало да съществува нещо аналогично – подобно знание, подобен метод – което да се отнася до душата. Та както лекуваме чрез медицински знания и опит тялото, така да можем да лекуваме и душата – тъй като човешката душа често се оказва болна. И нещо повече: ако се придържаме към тази идея, няма да се усъмним, че повечето хора боледуват душевно. И даже може да се каже веднага как се нарича това душевно боледуване. Съгласно Платон то може да се нарече “невежество” (agnoia, amathia). Той мисли за невежеството следвайки Сократ, и някак го свързва с душевните болести. Начинът да се лекува човешката душа, аналогичен на медицината, бива показан от Платон чрез неговия философски диалог.
Философският диалог е насочен към лекуване на душата. Той е сякаш процес на лечение, където болестта (и диагнозата) е “невежеството”. Лекар е водещият диалога – който несъмнено трябва да е мъдър човек, иначе не би могъл да лекува. Той трябва да е душевно много по-здрав от събеседника си. Оздравяването на душата се случва в течение на самото философстване: това е нещо, което не може да продължи кратко. Трябва да се философсва дълго, и то под ръководството на един истински мъдрец, та да може човек да се обърне и да преодолее болестта на невежеството и да се насочи към здраве. А здравето е самата мъдрост, която се предполага, че водещият диалога притежава. И да не забравяме, че лечението на душата не може да стане насила, както понякога може да стане лечението на тялото. Болният трябва да желае да оздравее. Впрочем за хората е лесно да поискат да бъдат здрави телесно. По-рядко можем да видим такива, които да биха искали да оздравеят от невежеството си. Но все пак и те се намират. И когато лекарят на душата забележи такива хора, той намира начин да се погрижи за тях.

3.

Мъдрият, философът се заема с човек, който е невежа, но желаещ, надяващ се да оздравее. Той го подбужда чрез думи, чрез слово. Иначе няма как. И, мисли Платон, това подбуждане чрез слово би могло да бъде наречено и “реторика”. Това е проява на ораторско, реторическо умение – да подбудим някого да възненавиди своето невежество и да пожелае да се отърве от него; да пожелае мъдростта, философстването. Та това – когато подтикваме някого да се обърне към философстването – то е добрата реторика,.
Но има и лоша реторика. Тя се среща много по-често и всъщност тя е тази, за която хората си мислят, когато говорят за реторика. Лоша реторика имаме тогава, когато някой, сам невежа, макар и словесно надарен, се заема да говори пред неколцина или мнозина. Тя не им предлага знание, нито път към мъдростта, нито душевно оздравяване, а напротив -затвърждава тяхното невежество.
И тъй, накъде води философстването, към което човек бива подбуден чрез доброто реторическо слово на своя водач? Несъмнено към истината. Няма смисъл да философстваме, ако не вярваме в съществуването на истината. А как се философства? Как човек се придвижва по пътя към истината? Има метод, казва Сократ – и във “Федър”, и на много други места. Има такъв метод и той не изглежда сложен. Той се състои в това, да приемем, че истинното, съществуващото, реалното, макар и единно, същевременно се дели на някакви родове и след това на видове, които се подвеждат под родовете. Та тези родове и видове ние би трябвало да можем да ги отделяме и да ги държим отделени чрез мисълта си. Защото такова е съществуващото – то е и единно, и множествено. Значи да можем, от една страна, да разделяме всяко нещо, което изглежда “едно”, на неговите видове и подвидове; а от друга, да можем да ги подвеждаме разхвърляните на пръв поглед отделни неща обратно под ограничения брой на техните видове и родове. Този процес от общото към отделното (конкретното) и обратно, това е философстването. И така човек се обръща към истината, доколкото това е по неговите сили, тук на земята, докато е в тяло. От друга страна, лъжата – това, което съзнателно или несъзнателно използват всички лоши оратори – тя прави точно обратното. Тя незабелязано уподобява различните в действителност видове един на друг. Твърди например, че добрата любов и лошата любов – сиреч любовта към лъжата и истината от една страна, и любовта към тялото и удоволствието от друга – са едно и също нещо. В този случай той съзнателно или несъзнателно заобикаля любовта към душата и говори само за любовта към тялото. И затова казва, че любовта е нещо лошо – защото любовта според неговата реч е любов само към тялото (а ние знаем какво се случва, когато човек обича само тялото). И оттук нататък ораторът се разпростира само върху лошите следствия и върху това, какво става, когато човек да обича само тялото на любимия.
Това обаче е въвеждане на слушателя в заблуждение, и то се извършва чрез незабелязано уподобяване на видовете. Умишлено се скрива, че има два различни вида любов, от които единият наистина би трябвало да се избягва, другият обаче – да се търси. Така действа лошият оратор, и по този начин той лъже. И от друга страна – възможно е да се делят неща, които са неразделими. Да кажем, да се твърди за едно и също нещо, което е неделимо, че то е хем добро, хем пък лошо – сякаш говорим за две различни неща. Но това е едно и също нещо. И за това нещо ораторът казва, че е както добро, така и лошо, или че е както тук, така и там. А това е лъжа. Така действат лошите оратори, които правят така най-често заради собственото си невежество, което те са си дали труда да преодолеят.

Втора част

И тъй, какво прави онзи човек, водещият философския диалог – това е истинският философ, който знае истината. Той познава нещата така, както те се различават и обединяват според действителния начин. Умее да вижда тяхната разделеност и същевременно единството им. Освен това той разпознава и човешките души, тъй като душата е целта – в нея трябва да се прехвърли онова знание, което мъдрият притежава. Познава видовете души; знае, че те са различни, или че могат да бъдат в различно състояние. И като ги различава, знае и кое за коя е подходящо – тоест за коя душа какво слово е подходящо.
Тук се появява неговото умение да бъде добър оратор, тъй като добър ще е само този, който е истински философ – който умее да различава нещата. Той ще умее да различава душите, и ще се обръща към всяка от тях според съответстващото на нея слово. Това е възможно, тъй като той ще може да различава и словата; ще знае кое слово какво е, ще умее да построява и да си служи с различни видове слова, със съответстващи думи. И подобно на добрия лекар, който познава телата и техните разлики, както и болестите и техните разлики, и знае на кое тяло при какво болестно състояние какво лекарство или каква диета трябва да се приложи, така и философът ще знае коя душа в какво състояние е, и какво слово й е необходимо, за да бъде подтикната към философстване. Това е начинът някой да бъде подбуден да се запъти към истината. Така можем да се придвижваме към истината, докато сме в тяло, тук на земята – и тук впрочем нашите възможности не са големи. Ние можем да се досещаме за истината, и с този метод да се доближаваме към нея, но не можем да я видим такава, каквато е – това не ни е дадено докато сме тук, на земята.

4.

Та тук Сократ разказва, че душите, които не са затворени в тела, имат възможност, движейки се в надземното пространство и изследвайки боговете, да наблюдават истината направо – да я виждат, без да се нуждаят от размишление, с каквото си служат хората (всъщност философите) на земята. Макар и не всяка душа да постига това – както разказва той в своя измислен от него самия мит. Този мит дава образ на отвъдния живот – как душите се придвижват след боговете, въртейки се някак около Земята. Както се върти небосводът от гледна точка на наблюдателя от Земята, така се движат и душите; и движейки се, подобни на колесница с ездач, те успяват да се повдигнат, и да погледнат в отвъдното. И там те виждат съвършените идеи – самото справедливо, самото красиво; онова, за което ние тук само се опитваме да научим чрез размисъл, те го виждат. Ние тук, когато се опитваме да разберем какво е справедливото и красивото, и всички тези най-важни неща, можем да постигнем сякаш само техните сенки, само техните изображения, и то единствено в мисълта си. Струва си да се запомни и това, че душата, живеейки извън тялото и преди да се всели в него, а в някои случаи и след като излезе, тя следва боговете – защото за боговете е естествено да съзерцават истината. Такива са те, истинските богове. Те са в контакт с истината – постоянен и вечен. И Сократ казва: когато ние подражаваме на боговете тук, на Земята, според възможностите си, ние не го правим заради тях – те не се нуждаят от това. Ние го правим заради самите нас, и по този начин им служим. Това е добре за самите нас. Подобен на това и нашите души ги следват преди да се въплътят и след като се освободят от телата. И Сократ насърчава своя събеседник – в случая Федър – да отправя понякога молитви към боговете: а и самият диалог завършва с една молитва към божествата, за които се предполага, че са присъствали на техния разговор.

5.

Нещо относно речите за любовта, които са изречени в самото начало на диалога. Те тръгват от онази реч за любовта, написана, както се твърди, от Лизий, според която влюбеният е по-скоро опасен за онзи, когото обича. И вземайки повод от това, Сократ произнася една реч, подобна на Лизиевата, в която изяснява, че действително обичащият понякога се стреми да пороби оногова, когото обича. А след това казва: „Да не би да съм сгрешил? Да не ми се разгневи Ерос и да пострадам, както някога е пострадал поетът Стезихор, който е написал нещо лошо за троянската Елена? Ами я да се опитам да направя нещо различно, даже обратното – да кажа нещо добро за любовта. И тогава произнася една много по-дълга реч, в която казва, че любовта е вид лудост, каквито са например мантиката, Дионисовият екстаз и способността да се създават поетически произведения. И тази лудост обръща човешката душа към истината, към отвъдното. А впрочем и другата любов, която обръща към земното, към телесното, и за нея може да се каже, че е лудост, макар че той не го казва точно така. Но това зпредположение може да се направи въз основа на образа, който дава в мита. Това е образът на душата като колесница, в която са запрегнати два коня. Единият, белият, е добрата лудост – той е любовта, обърната към отвъдното, небесното, истината; а другата е черният кон, който пък е обърнат към плътското. Тази колесница си има водач, колесничар, който я управлява – това е разумът, който се стреми да удържа и двата коня. И така се придвижва душата, благодарение на управляващия колесничар – защото колкото и да е добра лудостта, стремяща към отвъдното, тя все пак не е разум.
Така Сократ показва, че мислейки за любовта, ние не бива да се чудим, че за нея може да се каже и добро, лошо. Трябва да знаем, че в действителност говорим за две различни неща, които и двете могат да бъдат наричани любов и наистина се наричат така; но думата “любов” се използва в речта по-често за лошата любов, а по–рядко за добрата. Ако обаче един невеж и неопитен човек слуша тези неща, твърде възможно е той да си помисли, че всъщност няма истина за нещата около нас: че за едно и също нещо могат да се твърдят с еднакво основание напълно противоположни неща. По този начин той ще попадне в клопката на лошия оратор и даже на софиста – според когото ние няма какво да се занимаваме с истината, а просто трябва да се научим да влияем на хората, като използваме противоречащите си мнения. И така в някои случаи ще казваме едно, а в друг, когато ни е изгодно, ще казваме противоположното. Така ще си помисли невежият, а мъдрият ще знае, че не бива да се прави така, и че в един философски разговор може да се случи да се говори съзнателно и истинно за две различни неща, които в човешкия език еднакво се наричат “любов”.

6.

А ето и последното, което Платон прави във “Федър”. Предлагайки един диалог, той все пак го предлага писмено, като нещо, предназначено за четене. Той се запитва чрез своите герои: А ще има ли полза читателят от този текст и доколко? Да не би той да има същата полза, каквато може би е имал и Федър от този разговор със Сократ? Отговорът е, че не е. Най-вероятно е читателят да няма кой знае каква полза или поне далеч не всеки читател. Защото философстването, за което се говори тук, трябва да бъде съобразено с един точно определен, конкретен човек, който е пред очите на неговия водач – мъдрия. А пък тези текстове могат да послужат в най-добрия случай като подбуждания – като едни хубави слова. Но това е в най-добрият случай. Много често те и това не постигат, защото , както е казано в диалога, те винаги са едни и същи – не можеш да им зададеш въпрос така, че да отговорят. Винаги са едни и същи в смисъл, че не реагират на въпроси, не се движат. А читателят, който взема да ги чете, може би не е подготвен за точно такъв текст, макар той иначе да може да подбуди някой към философстване. Ще подбуди един, а друг няма да подбуди – защото щом не е съобразен с него, е възможно е да не е подходящ за него.
И тук Платон обръща внимание на това, че има опасност хората в своето невежество да си помислят, че, четейки някакви текстове, те помъдряват. Но няма такова нещо: те най-вероятно не помъдряват никак, защото биха помъдрели единствено ако се обърнат към душата си, която по някакъв начин, като всяка човешка душа, пази паметта за отвъдното, за истината. Иначе не биха могли. Ще си останат неучени и необразовани, тоест пак невежи, или по-невежи отколкото са били преди да прочетат този текст.

*

Текстът е лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (летен семестър 2012/2013)

за човека, интелектуалците през античността, история, опити за античността

„Седемте мъдреци“

Публикуване на коментар

1. Кои са и кога живеят. Източници

В книгата на Диоген Лаерций се говори изрично за седем мъдреци, но се добавя, че списъците се различават. Но седемте “безспорни” са следните (според реда у Диоген): Талес от Милет, Солон от Атина, Хилон от Спарта, Питак от Митилена, Биант от Приена, Клеобул от Линдос (на Родос), Периандър от Коринт.

Източниците за живота и изреченото от тях са неравномерно разпределени: за едни от тях има много повече сведения, отколкото за други, а за всички тях късните (следкласически) свидетелства са много повече от ранните (класически). За Талес и Солон се говори най-много, и ранните, тоест по-достоверни, източници са повече. Най-много класически сведения и изобщо споменавания за тях двамата (а и за всички останали) се намират у Херодот, Платон и Аристотел. Един от най-ранните списъци е в Платоновия “Протагор” (343а), където вече се казва, че те са седем, но вместо Периандър е назован Мисон (от Хена).

… този, който може да употребява такива изрази, е крайно образован човек. Между тях са били Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон, Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон.
Всички те са били ревностни почитатели и ученици на лакедемонското възпитание. И ние бихме разбрали, че такава е била тяхната наука, от произнесените от всеки един от тях кратки и достойни за запомняне изречения, които те, събрани в храма на Аполон в Делфи, са му поднесли като първи плодове на своята мъдрост и са му посветили надписите, които всички повтарят: «Познай себе си» и «Нищо неумерено» (прев. Г. Михайлов).

Деметрий от Фалерон може би е направил сборник с афоризмите на седемте, макар че за това съдим чак от Стобей (500 г. сл. Хр.), където пише, че тези афоризми, които цитира, са били събрани от Деметрий. Талес, Биант и изобщо седмината се споменават в един фрагмент на Калимах (ІІІ в. пр. Хр.). Следващите по време свидетелства – примерно за Талес – са от Цицерон, Плиний Стари, Сенека, Йосиф Флавий и след това от мнозина по-късни.

Трябва да се обърне внимание на това, че почти всички те са били високопоставени хора в държавите си – повечето са били есимнети (арбитри) или тирани за различно време – Солон за една година, Питак за десет, докато Периандър е бил второ поколение тиранин – след баща си Кипсел. Хилон е бил ефор, и само Талес, за който се твърдяло, че е не е грък, а чужденец – финикиец, не е заемал никаква държавна длъжност.

Плутарх е автор на един диалог, наречен “Пирът на седемте мъдреци”. Според него мъдреците пристигат в Коринт по покана на Периандър, пируват и разговарят по общи въпроси на морала и политиката, разменят си множество шеги. Те не са само седем, там присъстват и други известни лица като Езоп; освен това се оказва, че точно същия ден в Коринт бил пристигнал спасеният от делфините дитирамбически поет Арион.
Споменавам за Плутарховия “Пир”, защото той е повод да се помисли, дали тези хора са живели по едно и също време така, че да е възможно да се съберат на едно място. Изглежда, че е било така, може би с едно-две изключения. Всички те са били активни преди Кир да победи Крез и да разруши лидийската държава (546 ?). Възможно е Периандър да е живял докъм средата на 80-те години на VІ в., а по-младите от него Солон и Биант – до края на 60-те. Може би и затова Платон не включва Периандър в своя списък от диалога “Протагор”. Би могло да се предположи, че почти всички те са били живи около 570 г.

2. Епохата

Времето е изобилствало с политически събития в източното Средиземноморие, започнали с унищожаването на древната асирийска империя (през 612 е била разрушена Ниневия). Следствие от това е усилването на Вавилонската държава при Набополасар (625-605) и Навуходоносор (605-562) и, от друга страна, на мидийците при Киаксар (625-584) и Астиаг (584-550). При Кир, като разказва и Херодот, персите създават за кратко време голяма държава, която включва на запад цяла Мала Азия, където са Мидия, Лидия и околностите, а после дори Вавилон (539). Египет остава независим, макар и не настрана от тези сътресения – от 90-те години нататък там управляват Псаметих ІІ, Априй (589-570) и Амасис (570-525), през чието управление се знае – пак благодарение на Херодот – че контактите между Египет и полисите са много по-интензивни от преди това.

Колкото до гърците, тяхната цивилизация вече е достатъчно близо до онова, което се знае от класическите писатели. Колониите им били разпръснати до Сицилия, Египет и Африка; точно тогава – през 80-те и 70-те години, с организацията на Истмийските и Немейските игри се оформя класическата система на 4-те общогръцки празника. Омир и Хезиод са добре познати и разпространени (Плутарх, да кажем, споменава, че самият Солон е редактирал “Списъка на корабите” в “Илиада” в интерес на атиняните), също и старите лирици като Архилох, а Алкей и Сафо са точно съвременници на “седемте”.

Същевременно градовете били обхванати от политически размирици – както било, примерно, в Атина, където, както казва Аристотел, знатните и простият народ враждували дълго време помежду си, понеже държавният строй изобщо бил олигархически и при това бедните робували на богатите заедно с децата и жените си…

3. Политическият проект на “мъдреците”

Взимането на решения в новата политическа ситуация се възлага на един човек – есимнет, тиранин, понякога просто влиятелен гражданин, който предлага решенията (Солон – цялостна конституция, Талес – отделни въпроси). Те трябва да са имали контакти както помежду си, така и с някои негръцки монарси – това е правдоподобно и дори необходимо, а се потвърждава и от източниците. Нищо не пречи наистина да са имали съвещания, може би дори с участието на Крез.

От спомените за тяхната дейност може да се предположи, че те – поотделно и вероятно съвместно – са поставяли въпроса за изграждане на някакво ново общогръцко и дори универсално законодателство. Особено важна е била темата за моралните и религиозни основи на законодателството – тъй като почти всички от приписваните им афоризми са в тази посока.

Но наред с това е трябвало да се мисли и за гаранцията за спазването на тези конституции, тъй като пред очите им е бил неуспехът на Солон, който се е надявал, че законите му са достатъчно добри, за да бъдат спазвани свободно, но това не се е случило, а градът твърде бързо се превърнал в тирания. Сигурно заради това взаимодействието им прилича на стремеж към към образуване на един общогръцки „съвет на овластените авторитети”, при това с подкрепа и отвън. Това, което те са можели да постигнат, или поне е било мислимо, е било нещо като конфедерация на монархически управлявани полиси.

Заключение

Появата и взаимодействието на монарсите – наричани арбитри (есимнети), законодатели или тирани, е в основата си антиолигархичен процес, насочен против старите родове, които възхождат към героичните времена. Не е случайно, че чуждестранните монарси, с които “мъдреците” поддържат добри връзки, също, поне според Херодот, са от нови родове – не само Амасис, но и Крез. Целта им е била една умерена демократизация на полисите, повече права за “простия народ”; Но проектът за конфедерирани гръцки тирании, поддържащи мирни отношения със съседните варварски царства, не се осъществява.

Най-напред взаимодействието между континенталните и малоазийските гърци било прекратено след идването на персите, с които малоазийските градове не са могли да намерят общ език така, както с Крез. На континента пък спартанците са твърде влиятелни и трудно биха променили своята уредба без силен натиск отвън. Възможно е привържениците на идеята за “верига от нови монархии” да са виждали възможен съюзник в съществуващото по това време (средата и втората половина на VІ в.) питагорейско общество; но то е било унищожено (физически). Накрая идва прогонването на Пизистратидите от Атина, победата в две важни войни и последвалата я радикална демократизация. И все пак трябва да се забележи, че в най-успешните й години някои политици (Темистокъл, после Перикъл) добиват извънредно голям авторитет и влиянието им в града се доближава до това на старите “мъдреци”.

Софистите, с които във времето на атинската хегемония разговаря Сократ (или пък пишещи хора, какъвто е Херодот), поддържат атинския демократизъм; но като чужденци и временно пребиваващи там те не са познавали от личен опит слабостта на атинската система: а тя е в твърде лесното взимане на важни и необратими решения от едно манипулирано от демагози събрание. Така държавата се самоунищожава поради имперската си алчност.

След загубата на Пелопонеската война, кратковременния проспартански режим и последвалите репресии срещу противниците на демокрацията от атински вид, един друг “интелектуалец” – Платон – се заема да възроди проекта на “мъдреците”. Най-напред той опитва да направи това като съветник на Дионисий Сиракузки, а после чрез книгите си. Този негов проект не би трябвало да се отнася само за един отделен полис, а по-скоро за множество така устроени полиси, които биха създали общност; и това дори е необходимо, тъй като дори една отлично устроена, но нестремяща се към завоевания държава, каквато е Платоновата, не би оцеляла без съюз с подобни на нея, които да й я подкрепят заради общността на политическите им уредби.

*

Текстът е четен като втора част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.

за хуманитаристиката, за човека

Интелектуалците и интелектуалното

Публикуване на коментар

Нека изброим някои склонности на интелектуалеца, или, по-скоро, това което очакваме от него; и също, някои белези на интелектуалната способност. Има разлика, защото добри интелектуални способности можем да забележим и у хора, които не бихме нарекли интелектуалци. И така, първо, нещо за „интелектуалното”.

1. Интелектуална склонност/предразположение

Белег за интелектуално предразположение е интересът и дарбата да се решават задачи. Решенията на задачите, които бихме си представили, ще бъдат с различен брой възможни отговори (един или повече); а и с различни степени на точност, в зависимост от областта на знанието – една е точността в решаването на математическа задача, друга в правен казус. Освен това тези задачи не би трябвало да са свързани с някаква непосредствена практическа необходимост. Ако човекът се интересува от решаване на задачи, носещи бърза и осезаема полза, тогава ще говорим за досетливост, съобразителност, изобретателност, но не за интелектуалност.

Още по-убедително свидетелство за интелектуална склонност е и самото измисляне на задачата, поставянето на труден въпрос. Затова примерно в ранната класика, в средата на „мъдреците” е имало интерес към съставяне и отговаряне на гатанки; или просто поставяне на неочаквани въпроси, които изискват остроумен и убедителен отговор.

В нашата – на античниците – област, белег за интелектуална склонност е, както си мисля, чистият интерес към разбиране на текст, написан на древен език, още повече ако този интерес е рано проявен, когато човек още не познава рекламното свързване на древността с езотериката и окултизма, нито гледа на нея като на място, където можеш да “избягаш от проблемите си”. Преводът на някакъв израз от древен език е решаване на задача, но тя не е практически мотивирана, защото разбирането на такива езици няма утилитарно приложение – няма ясна полза от него.

Ето и един сякаш по-отдалечен от нас пример – заниманията с шахмат. Шахматът има репутацията на интелектуално занимание, макар че е спорт – защото играейки, шахматистите решават задачи, от чието решаване няма ясна практическа облага – няма полза извън самата игра. А и това, което правят, не се разбира от незапознати хора – изглежда мъчно за проумяване, загадка (какво да се направи в тази позиция?) и поради това – работа за умни, интелектуални хора.

2. За интелектуалеца

Какво се представяме, когато казваме „интелектуалец”?
Това вече няма да е човек, който се занимава с решаване на разни (може би произволни) задачи, просто от естествено влечение към това и без отношение към останалия свят (затворени за останалия свят). Такова поведение впрочем от една възраст нататък справедливо се оценява като незряло. За интелектуалеца мислим най-напред, че се стреми да отговаря на въпроси от нравствен характер и обществен интерес – и при това опитва да решава такива задачи, без да е задължен или упълномощен да го прави. Изглежда, че интелектуалецът е човек, който се занимава с неща, които не му влизат в работата; по които не е професионалист, не му влизат в служебните задължения; нищо чудно да се появява понякога на места, където не са го канили.

“Интелектуалец” бихме нарекли някого, който предлага новости изобщо в светогледа и начина на живот – новости, тъй като отговорът на труден и неочакван въпрос ще съдържа нещо ново за слушателите; тези предложения имат смисъл, когато се чувства необходимост от промени, или от взимане на решения при вече случили се промени. Ето пример от днешния ни материал – в ранната класика такива хора са обществените арбитри – есимнети като Солон, които може да станат и тирани. Те са натоварени било да предложат новости в общественото устройство (това е законодателството), било да поемат отговорност за действие, след като тези новости явно са налице. Това са несъмнено овластени хора. Но обществени промени дори през класиката могат да бъдат предложени и от неовластени – такива са били, примерно, киниците.

Интелектуалецът може не просто да дава отделни предложения, или да провежда реформи в някоя област на живота но и да се заеме с изработка на цялостен нов светоглед на теоретична основа – да състави системен възглед за началата на битието и устройството на човешкия свят. Такива са създателите на философски системи – Аристотел, Епикур, старите стоици.

По такива начини интелектуалецът развива онова, което му е било заложено като дарба – да решава задачи; но той бива наречен интелектуалец, тогава, когато се заеме с решаване на задачи относно най-общи и съществени въпроси – как да се мисли светът и човекът, как да се живее съвместно.

От друга страна, както можем да предположим, такъв човек развива дарбата си и за поставяне на въпроси, като проблематизира вече съществуващия светоглед и поведение – той може да не предлага промени, а само да пита – добре ли е да се мисли и действа така? Тук впрочем се вижда ясно, че на интелектуалеца му е нужна смелост – а тя обикновено се мисли за неинтелектуално качество. Страхлив интелектуалец не би трябвало да има – това е недоразумение; защото предлагащият истинска новост на своя отговорност непременно е смел. Питането, ако посочва слабости ли непълноти във възгледите и действията, вече е достатъчно полезно – и затова питащият би могъл и да не предлага свои отговори. Както е известно, така е постъпвал Сократ, който е питал без да отговаря.

Щом е така, интелектуалец в известна степен ще е и този, който организира условия за провеждане на такива обсъждания. В този случай не говорим за мислене – интелектуално обаче може да е самото намерение да се организира обсъждане, ако то е знак за интерес към съществените въпроси. Така са действали някои монарси: това се говори за Крез, Периандър, Дионисий Стари. Но не е необходимо организаторът да е толкова овластен – у Платон и Плутарх виждаме, че разговорите в класическа Атина са можели да се водят и в частните домове на някои граждани (Калий, Кефал, Агатон, може би Перикъл).

*

Текстът е четен като първа част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.
Семинарът е организиран от Катедрата по класическа филология и Асоциацията за развитие на университетското класическо образование.

за обществото, за човека, история

“Книги за българския народ” (1897-1991)

Публикуване на коментар

Нека преди всичко да поздравя проф. Георгиев – той е бил мой професор, аз съм слушал неговите лекции през учебната 1985/1986 г. – и да му пожелая още нови размисли, още книги и най-вече добри събеседници, с които да се среща било на хартия, било и лице в лице. Той е причината да се поинтересувам от това произведение на Михайловски, за което ще говоря сега – защото преди време си купих “Нова книга за българския народ”, а сега, за да я разбера по-добре, се зачетох и в онази, за която проф. Георгиев ни напомня.

Ако се съди по писаното за Михайловски – това, което аз съм прочел досега – изглежда, че той е един автор, много труден за обсъждане, и даже за разбиране. Аз си мисля, че го разбирам; но като чета какво пишат за него, оставам с впечатлението, че някои със сигурност не го разбират. Ще дам пример. Ето едни стихове от Михайловски и кратък коментар към тях, взет от едно издание на неговите съчинения (Избрани съчинения в 2 тома. „Български писател“, 1960. т. І, с. 256-262:

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше смирената готвачка баба Яна…

Боян когато ходи по слънце, сянка нема –
Той сянката си, чада, на дявола продал!
Той знай да възкресява – но вечността отнема!
Той знай да утешава – но знай души да взема!
Могъщий дух на Злото власт пълна му е дал!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше премъдрата готвачка баба Яна…

Прегърбен ходи смъртний, под гнета на съдбата,
Не може да отгатне какво ще доживей,
От горест в горест пада и скита се в тъмата…
Но за Бояна няма неволя на земята –
тлъстее той, добрува, цъфти и дебелей!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше незлобната готвачка баба Яна…

С демоните, посреднощ, в едно събрание лудо
Пирува той, вилнее, ликува и бесней!
Той езди на пържина, подскача, припка буйно,
Върти се из въздуха, реве, квичи, лай шумно
И после се изгубва – петелът щом пропей!
Когато есен почне студен вятър да духа,
Когато се покрива небето с тъмнини
И с призраци и сенки изпълва се въздуха
Тогаз Боян, о чада, обръща се на бухал
И който го съгледа – умира в същи миг!…

Ето какво казва един от редакторите на “Събраните съчинения”:
[Михайловски] е направил опит да очертае образа на най-младия Симеонов син Боян, като е използвал легендите, запазени за него у народа. Той е характеризирал Бояна като напредничав и свободолюбив човек (с. 449).

*

Две предварителни бележки:

А.
В този текст имам намерение да кажа няколко добри думи за българския народ.
Б.
За да се проумее написаното от един автор, е нужно да се направи усилие за цялостно схващане на характера и духа на този човек, макар и само въз основа на текстовете му. Но за да се проумее характера и духа на кой да е човек, трябва да имаме някакъв възглед за характера и духа на хората изобщо (на “човека”).

1. Човекът и неговата идеология (идеологията на светския оптимизъм)

а. Идеологията е не само обществена, но и лична работа

Всички начеващи идеолози, почти всички деца, повечето млади интелигенти, и не малко обикновени хора (като нас тук) вярват в следното:
Всеки човек заслужава щастие, тъй като всички хора, дори понякога да изглеждат лоши, в основата си са добри. Ако не изглеждат добри, това сигурно се дължи на лошите условия, в които живеят (и това обикновено не е по тяхна вина). Човек има право да живее добре (което значи – леко, приятно, достойно, сиреч – да получава уважение/похвали/комплименти, дори почести).
Освен това светът, в който живеем, като цяло е справедлив (може би тук-там има изключения). Следователно “хората”, “човечеството”, а може би направо и всеки един поотделно – в крайна сметка наистина заживяват добре.
Тези идеолози и пр., за които говорим, са оптимисти. За тях светът е едно добро място за живот (може би даже най-доброто).
Какво остава да се прави? Само едно – да се подобряват условията.
Но това, което такива хора мислят за обществото, е просто повторение на мнението им за себе си, именно: аз съм един добър човек и е естествено да живея добре. Аз го заслужавам; това ми прилича. Освен това аз имам права – “човешки права”. Значи е редно да живея в добри условия – и нека те да бъдат по-добри от сегашните и тукашните. Светът е справедлив – следователно е сигурно, че аз ще живея добре.

Но колкото и човек да се е старал да подобрява условията на живот било в своята среда, било лично своите, колкото и да е твърдял, че обществото напредва, или че нещо в обществото напредва, накрая (все едно кога, когато му се отворят очите) той изведнъж вижда, че резултат няма.
Вижда, че 1) хората са си останали пак толкова далечни помежду си по благосъстояние и власт, колкото са били и преди 30-40 години; а и 2) самият този интелигент или обикновен човек, за когото тук говорим – той нито е видял осъществяването на обществено-политическия си и културен идеал, нито сам е заживял толкова “добре”, колкото е мислел, че заслужава. И това се случва след десетилетия на труд, или поне на искрени надежди, че положението ще стане по-добро. Разочарованието е голямо, но при повечето от тях принципът си остава непроменен, и той пак гласи същото: “хората (и не на последно място аз) заслужават да живеят добре. Нещо повече, всички те в крайна сметка несъмнено заживяват добре. Не може да бъде иначе, тъй като, както казахме, този свят е справедлив. Той е най-доброто място за живот. Нещо повече – само в него има живот”.
Човекът е живял години, остарял е, и пак си е оптимист.

б. “Идеологията е истинна; хората са фалшиви”

Е, как да отнесем този принцип, тази вяра, към ставащото в течение на живота ни? Ето един начин – да видим най-сетне “кои са хора”. И тогава става следното: повечето същества, “изглеждащи като хора” просто се изключват от този проект – на основание, че те някак си, в някакво важно отношение, или направо “по същество” – са “по-малко хора”; или, още по-смело казано, въобще не са хора. Ето така ще обясним защо те не живеят “добре”. И така въпросът със социалната справедливост и световния прогрес, който води до всеобщо благосъстояние, се оказва решен. Остава да се реши и още един – “Какво е положението с мен?”

Колкото и да ограничава и да уточнява вида и числото на “истинските хора”, човекът, за когото говорим, няма да се справи с този въпрос.
Той няма как да забрави или да отмине несъответствието между предполагаемия “добър живот”, за който винаги е мислел, и собственото си (според него) нещастно положение. Той няма да се реши да каже окончателно: “да, човек съм и следователно живея добре” или, обратно, “не, не съм човек и заслужено живея зле”. Положението е по-скоро следното: той все още се надява, че е човек, но пък е уверен, че не живее добре.
Защо е така? – пита се той.
Въпросът е важен, защото има опасност да се окаже, че той не живее добре точно защото не е човек . Така че той ще трябва да потърси обяснение на ситуацията, та да стане ясно следното: “Аз съм особен случай: един истински човек, който обаче не живее добре”.
В такъв случай не се мисли много, а се минава към отправяне на обвинения. И най-напред биват обвинени онези, които се преструват на хора, обаче не са. Това е лесно, тъй като те, щом са далече от лекия живот и почестите, са далече и от властта – значи не са опасни, разрешено е да бъдат ругани.
Така става, но независимо от това близо до обвинителя винаги стои и си остава ужасната мисъл, за която споменахме – че от гледна точка на “действителните хора” той самият също не е човек. И нищо чудно, че тази мисъл го посещава: защото това следва от собствения му принцип – “естествено е човекът да живее добре, а не-човекът, човекоподобното, низшето същество – за него е естествено да живее зле”.

в. “Ами аз?”

При по-гордите хора тази драма – “Човек ли съм аз или не?; И ако съм човек, защо живея зле?” може да завърши със самоубийство – или буквално, или в мек вариант. А мек вариант значи самозатваряне в битови дреболии, всячески нищожни разправии, мърморене, клюкарстване и интригантстване; два-три брака, действителни или полувъображаеми интимни авантюри; рутинна и самоцелна работа; алкохол, антидепресанти и пр. Но и да не стане точно така, едно е сигурно – озлобление срещу всички, включително и лично срещу себе си.
Такава е съдбата на упорития оптимист.

2. Ругателите на Михайловски и на неговия народ

а. За Михайловски

Обаче Стоян Михайловски не е бил такъв човек. Той, както мнозина казват, не е бил оптимист. И те са напълно прави.
Да упрекваш пороците, и при това да го правиш нелицемерно (порокът е един и същ, независимо от положението и името на порочния) не значи, че не обичаш хората.
Ако се изказваш зле за “тълпата”, това не значи, че си враг на, или че ненавиждаш и презираш всекиго поотделно от онези, които съставят човешкото множество. Това може да значи, че съветваш хората да избягват онези пороци, които приписваме на тълпата; а от тези пороци е застрашен всеки, дори и онзи, който живее сам в собствен дворец.
Ако си против злото, това не значи, че си и против засегнатите от злото – а това са най-напред онези, в чиито душа то се промъква.
Ако не одобряваш поведението на мнозина тук и сега, това не значи, че искаш непременно смяна на правителството, или на нещо в конституцията, или на цялата “обществено-политическа формация” или направо на “този народ”.

Аз не вярвам, че “Книга за българския народ” е написана и озаглавена така, защото авторът иска да каже: “това заслужавате вие – това, за което се говори тук. Страдате, и така ви се пада. Аз също страдам, но не го заслужавам, защото съм различен от вас; аз съм един интелигентен човек, с контакти в чужбина”.
Не, той никога не е мислел така. Но книгата заедно с даденото й заглавие несъмнено означават: “различавайте злото, скъпи мои читатели, независимо как ви се представя, независимо как е облечено, какво декларира и откъде идва”.
Така че Михайловски, който често се гневи на “тълпата” е пак същият човек, който пише “Върви, народе възродени”. И противоречие тук няма. Защото той наистина уважава народа си и се тревожи за него. А това е възможно, защото не си мисли, че е лично и незаслужено нещастен, и че някой друг му е виновен за нещо – било сегашното правителство, било някогашен монархофашизъм, някогашен комунизъм, или просто “тази част на света”.

б. За пишещите читатели и ругатели

За съжаление при някои от изказалите се за Михайловски положението е точно такова, каквото го описахме в началото – при тях имаме нарастващо недоволство от своята (както те си мислят) незаслужена измъченост; и, заедно с него, нарастваща омраза към всеки по-беззащитен, върху който можем да стоварим гнева си. И ето ви един беззащитен – самият български народ. Кой ще ни упрекне днес (говоря не само за 2012, но изобщо за последните години, и дори десетилетия), кой ще ни накаже с нещо, ако излеем всички ругатни, които ни минат през ума, върху този народ?
И да има някой, който да ни възрази, той няма да е нито влиятелен, нито опасен. Ако пък беше влиятелен или опасен, тези интелигенти щяха незабавно да се преобразят в едни добри, дори изявени патриоти. Но сега положението е друго, това не е нужно, и ето защо те са българофоби, а също така, и съвсем неслучайно – те са и русофоби. Това, мисли днешният интелигент, също е похвално, така човек също има шанс да бъде забелязан “където трябва”. Но тези хора не се отнасят така към всички: да, те са българо- и русофоби, но не са антисемити, не са хомофоби, не са даже традиционни расисти. Защото точно днес това не е прието.

Но да не сме наивни – когато някой хули народа си било от глупост, било по внушение “откъдето трябва”, той не се цели само в него. Целта е по-далечна. Народът – това съвсем не е просто сбор от събрали се на едно място индивиди, случайно говорещи на приблизително един и същ естествен език. Това са хора, които нещо заедно правят – и не само семейства и родове, макар че без това не може, не само и бизнес, а наистина общ живот на хора, лично непознати помежду си, макар и разпознаващи някои свои общи сънародници. При това всички те, събрани заедно, в нещо вярват. И то е такова, че всеки, ако наистина принадлежи към народа, би предпочел да се откаже от битови удобства, от почести, а понякога и от живота си (някои са го правили), отколкото от това нещо.
Кое е то?
Това, за което Михайловски говори почти на всяка страница – вярата в Бога. Тя, чрез Църквата, е създала този народ; и са прави тези, които казват, че българският народ е роден през ІХ в., а не по-рано – колкото и древни да са неговите предци. От своя страна пък народът – чрез езика си, а и чрез държавата си – се е оказал опора на Църквата, неин защитник; и това продължава и до днес, до самата 2012 г. Е, при това положение, лесно ли е да похвалиш такъв народ?
Та точно тази негова обявена религиозност е камъкът, в който всичките му рецензенти, за които аз знам, се препъват, или поне гледат отдалече да го заобиколят. По подобен начин рецензентите на руските писатели се затрудняват с Гогол и Достоевски. “Да бяха само патриоти”, казват си те – “ще се понесе някак” – “но те са и християни, и при това нито разколници, нито протестанти, нито католици.” А ето, вижте примерно Толстой – той е друго нещо.

Заниманието с такива автори като Гогол и Достоевски е трудна работа, сериозна и не за всеки; и същото може и трябва да се каже, когато споменаваме Михайловски. Защото не е възможно, мисля, човек да напише нещо за него и при това да не покаже какъв е той самият (пишещият). Сред читателите, които са известили публично, че са чели нещо от Михайловски, се виждат даровити, но остро честолюбиви и затова дребнави хора; виждат се младежи, вярващи в “прогреса”, “културата” и в други празнословия; безлични или просто страхливи буквоеди; обикновени глупци; безхарактерни нагаждачи; несъмнени подлеци.
Много от тези хора, пишейки за него, не само го ругаят и му се подиграват, но хулят въобще ближните си – било от лекомислие, било от корист или, както става накрая, от чиста злоба.
А Михайловски е обичал хората около себе си, и затова им е казвал – не ставайте тълпа, не убивайте душата си; страдайте, но не отпадайте от истината.

Текстът е четен на конференцията „Невидимата школа“ в чест на Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и Радосвет Коларов (28-30 ноември 2012)

Видеозапис:

https://www.youtube.com/watch?v=K2BFqjDIQsQ&t=1s

за литературата, за обществото, за събитията днес, за хуманитаристиката, за човека

„Фантастичното през античността“. Премиера

Публикуване на коментар

Уважаеми колеги и гости, скъпи приятели,

Преди всичко искам да изразя благодарностите си към хората които имат най-голяма заслуга за появата на тази книга. Най-напред това са уважаемите господа Емил Янев и Кин Стоянов, които ме поканиха и ми се довериха за да направим заедно няколко – това бяха 12 – предавания по националното радио. Освен това благодаря на Леда, която се потруди да изслуша звукозаписите и да ги запише с букви на компютър. И накрая на създателя на издателство “Проектория” Юнуз Юнуз, задето се съгласи да издаде тези записи в книга. Разбира се, заслуга имат и мнозина други от вас.

По този повод сега ще кажа няколко думи – но не по съдържанието на книгата, тъй като за това вече говориха Камелия Спасова и Васил Видински. Ще кажа по-скоро какво си мисля във връзка със завършването й, и с това, че тя вече няма да ме занимава, а предстои да се насоча към нещо друго.

Какво правим ние, авторите

Ние, авторите на книги, също като всички автори – а автори са хората, които произвеждат цели и единствени (уникални) неща: картини, филми, дрехи, но дори и цели организации – та всички ние страдаме от незавършеността и отделеността на това, което правим или вече сме направили. След като завършим и представим нещо, все се надяваме, че ни предстои още много, за да довършим и някак да окръглим дейността си, за да я направим цялостна и чрез това напълно разбираема, което ще означава, че е смислена. Все някога обаче това очакване – че ще продължим – се оказва напразно, защото някое наше произведение непременно ще се окаже последно.

И тъй, казваме си ние, ако това (сегашното) произведение е само един много малък фрагмент от онова, което си представяме, че можем да извършим (и още повече от онова, което други вече са извършили), то не е ли излишно? Има такъв въпрос. И веднага казвам, че този въпрос ще престане да ни тревожи, ако можем да посочим мястото на нашето произведение – къде е то. Като казвам място, имам предвид “значение” – значение и за нашата дейност, и за дейността на другите.

От подземието към горния свят

За да можем да посочим значението, е необходим непрестанен размисъл: какво е това, което правим; а това значи да мислим за цялата система на науката, за съответстващото й образование, и за целия човешки свят. Затова Платон казва, че би желал да следва оногова, който непрестанно възхожда от отделното съм общото, и обратно. Или, ако си послужим с неговия образ – да се изкачваме от мрачното подземие, където връзките между нещата не се виждат, към горния свят на слънце, където тези връзки са видими; но и пак към отделните неща, защото е нужно да се наблюдават и те, със собствените им детайли, като временно се забрави за връзките им с останалото.
Или с друг образ, съвсем близък до този – непрестанно да възхождаме от земята, където нещата са омърсени от налепените върху тях случайности, и поради това мъчно съзерцаеми, към небето, където са чисти и ясно видими (разбираеми). Това е много мъчно, защото изисква непрестанно усилие, а за него човек не получава на пръв поглед нищо – не си личи, че работи.

Това, както го разказах, изглежда необикновено; но ако не го правим, ще ни е по-тежко и по-зле, отколкото ако го правим. Многото труд, необходим по производството на какъвто и да е по-голям текст, естествено му придава важност в нашия живот – а ние не виждаме съответстващата оценка, защото не е възможно някой друг да отдели толкова внимание на нашата работа, колкото отделяме самите ние. Това обаче създава усещане за неоцененост, което усещане се появява с помощта на собствената ни липса на цялостна гледна точка към труда ни – къде е той в системата на науката; а и сред ценностите в собствения ни (личен) живот; също, каква е важността му за цялото общество, което стои пред нас (а то е твърде голямо, ако вярваме, че обхваща всички хора заедно с миналото им).
И тъй, усещането за неоцененост създава недоволство, а то се проявява най-напред чрез оплакване, после чрез злословие а накрая и с лоши дела – не само с думи. Но дори и да получим много похвали и на пръв поглед добро заплащане – пак времето, което сме отделили, няма да го получим обратно. Често човек живее в гняв, който гняв по същество идва от това, че животът му просто отминава.

Между Сцила и Харибда

И тъй, повтарям, човек знае, че извършеното заема немалка част от живота му и сякаш отнема от него (като че ли времето би спряло, ако правеше нещо друго) и това го насочва към придаване на стойност на делото му, каквато никой друг човек не би придал. От друга страна, той има предвид огромността на всичко извършено в професията му; или пък усеща неограничеността на други възможности в живота – и всичко това го тласка към отричане на каквато и да е стойност на направеното – започва да се бои, че направеното е нула, нищо.
Но и двете недоволства – като Сцила и Харибда – трябва да се избегнат, и това начинът за избягването им: непрестанен, сериозен и нелицемерен размисъл за смисъла на нашия труд.

Към последната цел

Наред с това е нужно да помним още, че сме крайни, че това наше място сред хората и природата, с което сме привикнали, ще изчезне несъмнено. Но и в течение на самия ни телесен живот обстоятелствата, в които се намираме, несъмнено са нетрайни – могат да се изменят неочаквано и да се окажем в съвсем друго положение. Ето сега обществото, от което сме част – говоря наистина за цялото общество, за целия човешки свят на Земята – се огъва. Възможно е само след няколко месеца, да се случат неща, засягащи не само нас тук, но и всички хора; неща, които не бихме желали и дори не очакваме; а след година-две светът може би ще тръгне в посока, съвсем различна от досегашната, и ние заедно с него.

И това не трябва да бъде повод за възмущение, така сякаш сме платили на някого да ни охранява, да ни осигурява почести и да ни снабдява с блага; а вместо това да ни послужи за припомняне, че човек би могъл да прави и съвсем друго, да живее в друга обстановка и пак да бъде достоен за великото си предназначение.

за обществото, за хуманитаристиката, за човека, модерни и съвременни опити за античността

Списание „Прометей“

Публикуване на коментар

І. За списанията

Списанието, подобно на вестника или други “медии” е словесен (също и словесно-образен) инструмент да се погледне в определена посока и от определена гледна точка. Както ако някой каже – ела да погледнем на София от Витоша (Редута), или на Будапеща от Гелерт (Буда) или на Атина от Химет (Ликабет); или – виж тази сателитна снимка на Егейско море и сушата около него. И после, снимката или гледката може да се снабди с коментари. В този случай онова, което се вижда е обектът (“материалът”) за обсъждане, а коментарите придават смисъл и прибавят пояснения. Без коментар зрителят би казал само: “Да, красиво”, или “Виждал съм нещо подобно”, или “Колко много неща се виждат оттук”. После обаче водачът ще посочи “по-важните части” (и подробности за някои от тях), или ще каже нещо, което би придало смисъл на видяното като цяло (неговият смисъл – на водача). Така ще обясни защо той намира тази гледка за важна и защо е поканил и други да гледат заедно с него. Такова е положението и с науката, която предлагаме (тя има свой обект) и медията, чрез която я предлагаме (това е “гледната точка”).

ІІ. „Прометей” и неговата аудитория

“Прометей” е литературно-културно списание “за античност”. То не е специализирано, защото иначе би трябвало да публикува строго научни статии, които биха били разбирани от малцина. И това е възможно, но екипът, който се заема със списанието, предпочита да се обърне към повече хора – към всеки, който чете на български и се интересува от хуманитаристика. И все пак то не е списание “въобще” за литература (също култура, образование), каквито са вече класическият “Мисъл”, или редактираният преди повече от десетилетие от Балабанов “Развигор”, или множество други, а е профилирано – има свой определен културно-исторически материал. Поради това то се обръща най-напред към публиката, пред която не би имало конкуренция – това са хората, които гледат на себе си като на “античници” – гимназиални учители по класически езици, настоящи и бивши студенти, ученици в класически паралелки. Това е “сигурната” аудитория. Към тях може да се прибавят всички университетски преподаватели – хуманитари, гимназиални учители по други хуманитарни предмети (история, литература), музейни работници. Тези хора лесно могат да бъдат заинтересувани, ако качеството на публикуваните материали е добро. Трето, съществува и периферна аудитория от хора с друго образование и професия, които обаче четат “такива неща”. Доколко ще се появи тя зависи главно от рекламата, разпространението и редакционната политика.

ІІІ. Идеологията на списанието

1. Обосновка на появата му. Подбор на текстовете и авторите

Ако се разгледат шестте книжки от 1937 могат да се доловят следните теми:
Първо, има общи размишления за това “какво е античността (класиката) и науката за нея”– защо тя е важна – “въобще”, което значи – за “човечеството”. Тази тема прелива (1) в следващата – отношението на античността към “нас” в по-тесен смисъл, което значи не просто като хора, а като определени, точно тези хора. В случай “определените хора” са българите. (Не се доказва нуждата от такова списание за “нас” като “професионални античници”, или “такива, които учат античност” тъй като в този случай важността се подразбира). В този случай античността е добре да се познава, защото тя е “наше наследство” в буквален смисъл (археологически находки (2), чиято стойност – като свидетелства за античността – вече е обсъдена и приета); защото античните автори говорят за нас (в този случай – за народите, които са населявали земите ни преди българите и българската държава – те са наши предци в буквален смисъл, кръвно, и по-неясно – в културен смисъл; също и за самите земи, географията) (3); за нас (вече като народ с държава) говорят и следантични автори – гръкоезични и латиноезични (4), следователно класическите езици пак са необходими. Има и друго – как “ние българите” виждаме античността – примерно, антични мотиви в българска поезия (5); или българската наука за античността.

На пръв поглед това изглежда достатъчно като възможности за обосновка на заниманието с античност, в случая – издаването на списание. Разбира се, статиите не могат да бъдат нито само твърде общи – популяризаторски или апологетични, нито, от друга страна, само преводни. И в двата случая ще възникне съмнение в качеството на екипа, който се е заел (напълно е възможно с такава работа да се захванат и неподходящи хора). Затова е добре да има по-специализирани (но все пак разбираеми) текстове и повече от половината или дори повече от две трети да са от “наши” автори – значи, пишещи на български език. (6)

2. Теми. Възгледи за античността, науката за нея и обществения живот

Античността е интересна не само като “основа, люлка, източник” и пр. на “европейската култура”, не само като източник и свидетел на “нашата българска”, но и “по аналогия”. Примерно, за мнозина е интересно да им се разкаже за онова, което тях така или иначе ги интересува – как то е било през античността. За човек, който си прекарва времето по библиотеки и на бюро, е интересно да прочете как са изглеждали библиотеките, книгите, хартията, инструментите за писане, как е било организирано образованието, какво се е учело и преподавало – накратко, всичко, с което той самият си има работа – но “тогава”. (7) Важността на тази тема няма нужда от никаква обосновка, човекът съвсем естествено се интересува от тези неща. Поради това могат да се включат статии за къщите, кулинарията, туризма, брака и семейството. Накратко, достатъчно е да се помисли от какво се интересува “сигурната” аудитория в качеството им на “хора с тела” или “хора с определено всекидневие” и така могат да се открият наистина подходящи теми и да се разпознаят текстовете, които биха били четени. Това ще помогне и за разпространение на списанието и сред “несигурната” аудитория. (8)

По този повод си струва да се отбележи една голяма тема, отнасяща се до възприемането на античността – въпросът за “красотата”. В “Прометей” има някои статии, които подхождат направо и изобщо към въпроса – примерно, “Къде се родиха красотата и първият гражданин” на Г. Томалевски. (9) По този въпрос текстовете биха могли да бъдат всякакви, например специализирани по теория на естетиката, но това трудно ще се чете от повечето хора, към които се обръща списанието (тъй като изучаващите “специално естетика” ще са малцина). Затова, във връзка с общоприетото мнение, че античността – и по-точно гръцката античност, класиката – е “епоха на красотата”, се публикуват статии, занимаващи се с красотата на природата, на архитектурата и особено на човешкото тяло – като в последния случай се подчертава, че става дума само за археология и изкуствознание. (10) Несъмнено, статуите наистина са обекти, подлежащи на археологически и чисто естестически анализ; но освен това такива снимки и текстове почти винаги се разглеждат с интерес и от неспециализирана аудитория – а това не се случва, когато се публикуват статии за друго, примерно за разчитане на надписи.

В списанието има “Весела страница”, където се предлагат смешно сгрешени преводи, гатанки, вицове около преподаването на класически езици. Тази част има отношение към основната идея за “културност” на античността, която културност се предава и на изучаващите я, а в най-голяма степен на признатите й познавачи. Предполага се, както стана дума и в разговора ни по повод спомените на Г. Михайлов, че античникът може и да се забавлява, и то именно “като античник”. Защото съществуват шеги около заниманията с античност и особено около недоразуменията при превод, които наистина разсмиват, но освен това са достъпни само за класиците. При това те не са трудни за разбиране дори за един по-способен гимназист, но пък са напълно неразбираеми за кой да е образован човек, в случай, че не е учил системно тези езици. Така че тук се създава едно усещане за елитност (“знаем нещо, което мнозина, дори иначе влиятелни хора, не знаят”) и свързаната с нея затвореност – “знаем го само ние, а другите – не”. Тук смехът се основава най-напред на един от главните си източници – недоразумението (което се случва поради неосведоменост или друга причина). Но същевременно удоволствието от разпознаването на “грешката/ неразбирането/ незнанието” е двойно – смеем се не само защото във вица се разказва за някой, който не знае достатъчно латински, но и защото тук, около “нас класиците”, има мнозина, които също не знаят латински.

Сега относно “културата и цивилизацията”. Ценността на “европейската (западна) култура” се смята от почти всички автори за безспорна, а ценността на античността е призната от Запада. (Впрочем тук има едно изключение – Гаврил Кацаров. Ето как завършва неговата статия за Хезиод: Песните на Хесиод и днес затрогват дълбоко сърцето ни, защото железният век продължава да съществува и ни е оковал с веригите си още по-здраво, отколкото във времето на Хесиода. Нравственият лик на днешната европейска цивилизация може да се нарисува със същите думи които Хесиод е казал за характеристика на своето време (І, с. 10)).
Подчертава се недостойнството на варваризма (азиатщината), като тук намеците вероятно са множество – би могло да става дума за доскорошния господар – турците, за “незападната” Русия, преминала в комунистическия СССР, но и изобщо за смътния среден (ислямски) Изток. Балабанов се изказва за Индия, Китай и Япония пренебрежително и наведнъж – в едно изречение. (11) Правят се и расови разграничения – не много често, но затова пък недвусмислено (“нечистокръвният” Херодот (12), „диващината” в африканските земи (13)).

Антихристиянските подмятания се срещат и в увода на Балабанов, и по-нататък, обикновено поднесени чрез шаблонното квалифициране на средновековието като “тъмно” (и оттук нататък за каквито синоними и метафори се сети авторът). (14) Не се обсъжда възможното противоречие на тази позиция с почти изрично декларирания национализъм. Впрочем национализмът също не е последователен – Балабанов започва още от първия ред на увода си с намеци (пак шаблонни) за неуреденост, изостаналост и пр. непълноценност на “българските работи” (15). В същия брой пък има статия, преливаща от национално чувство, но написана до такава степен безвкусно, че човек се пита дали всъщност не чете една нелоша пародия на патриотичен текст. (16)
Предполагам, че тази осезаема антирелигиозност (антихристиянство и най-точно антиправославие) отразява приблизително еднакво личните убеждения на авторите от една страна, и, от друга, усещането на редакцията, че такова говорене е по вкуса на достатъчно голяма част от интелигенцията. Имам предвид не само ницшеанци, дъновисти, различни езотерици, агностици, протестанти, евреи, неопределени, но също и социалистически и либерално ориентираните, които иначе биха могли да бъдат отблъснати от ексхибиционистично националистическите и още повече от откровено профашистките и прохитлеристки места в списанието. (17)

бележки:

1 Това се вижда още от заглавието на уводната статия на Балабанов към първата книжка – България и класическата култура (1937, І, с. 3-5)
2 Б. Филов. Бронзовата статуйка на танцуващ сатир от Мезек, ІІІ, с. 3-5; Д. Дечев. Военни дипломи у римляните, ІV, с. 3-8; Хр. Данов. Нова гробна находка, ІV, с. 12-13.
3 Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15-20.
4 Преводите на В. Бешевлиев от Патриарх Никифор (III, c. 27-29; IV, 17-19), Йорданес (V-VI, c. 35-39) и Codex Vaticanus Graecus 2014 (I, c. 26-28)
5 Кр. Димитров. Античното у Пенчо Славейков, І, с. 16-18.
6 В шестте книжки има 32 статии, от които само 4 са преводни.
7 Вж. Бешевлиев. Отзвуци от древността на папирус. Кн. V-VІ, с. 3-10.
8 Ето картини от античния живот: Помпей бил прочут, обаче, като курортен град. В него летували много римски семейства, които водели аристократически и елегантен живот. Нищо не смущавало спокойствието на помпейците… Тъй като по форума не са се движели коли, а продаваните тук стоки са били изложени в самите пазарища, този помпейски площад е приличал на тържествена зала, която е била украсена не само с ограждащите я колонади и архитектурни фасади, но и с множество мраморни бронзови статуи, канделабри и др. подобни. Всеки може да си представи, как е изглеждал този красив форум при големи тържества, когато колоните били увивани с цветни гирлянди, а площадът гъмжел от весели и безгрижни помпейци, облечени в най-пъстри облекла и укичени с най-скъпи накити… Много по-величествен и по-голям е бил амфитеатърът, в който са ставали борбите. Той се издига в юго-западния край на града и представя една грандиозна постройка с елипсовидна форма и също такава арена в средата. Около нея са разположени амфитеатрално седалища, които са побирали до 20 000 помпейци, жадни за жeстоки и кървави зрелища. Любимо място за почивка и разговор са били и баните… (Хр. Миятев. Помпей, кн. ІІІ, с. 7-15).
9 V-VІ, с. 15-17. Ето част от нея: Какъв живот! Колко изобилна красота в голото тяло, наметнато свободно със светла дреха. Колко култ на изяществото на профила, походката и жеста. И какво значение на тая плът – извор на всички наслади, скрила чара на боговете, сама сътворена от тях… Някои хора са склонни да мислят, че в тая култура е отбелязан само някакъв култ към плътта и разврата, без да съобразят, че онова, което ние смятаме за долно и порочно, е измислено по-късно в неслънчевата и неискрена епоха на противоречия, когато е намерио място твърдението, че плътта е само вратг на будния устремен във висините дух. Ако се пренесем в онова отдалечено време, душата ни щеше да бъде преситена със светлина от крайморското слънце, а сърцето ни би плувало в екстаза на победните викове, идващи от широките арени. Любовта тогава е била смела, без притвореността на монастирското двуличие. И душите и телата са се търсили открито и жадно…
10 Бешевлиев пише така: Статуята е била направена от Пароски мрямор и е била извънредно тънка работа. Тя представяла богинята съвсем гола в този миг, когато е слагала настрана последната си покривка за да влезе в банята. С лявата си ръка е поставяла одеждата върху една ваза стояща близо до нея, която трябва да си представяме пълна с благовонно масло и вода. Голотата на богинята е било по този начин напълно обоснована. За жалост на нашата картина това произведение е предадено с една ненужна, досадна наметка от метал, която във Ватикана намерили за добре да му прибавят. Поради това ние можем да гледаме само горната част на статуята, докато за долната част сме принудени да прибягваме до други не до там точни копия, като напр. това в Мюнхенската глиптотека… Неволното движение на дясната й ръка е един естествен израз на вродена срамежливост. Цялата стойка на богинята е благородна, с чистота и свян и изключваща всяка лоша помисъл. Също и главата е свободна от всякакво възбуждение и желание… Най-доброто копие на главата се намира в Берлин, в сбирката Kaufmann, но и Ватиканската глава ни дава представа за чара на възхитителното моминско лице, който се предизвиква най-вече от благородната красота на къдриците на косата, от навеждането на главата и от мечтателния, влажен поглед на очите… (Две прочути творби на древното изкуство, V-VІ, с. 17).
11 Мнозина говорят за азиятската култура, за древния Китай и за Япония и за Индия. Особено се разчу тая дума в епохата преди петдесет години, когато някак си се лансира индологията. Но скоро се видя, че тъкмо изучването на индийските, на китайските и на японските работи потвърждава нашата светла мисъл за класическата всепобедна култура…; Азия бе само мракобесие, деспотизъм, робство на човечеството, сатрапство бе земята на народите, съзнанието дори за свободата липсваше, не бе родено в човешката душа. В Европа бе царството на свободата (Балабанов. България и класическата култура, І, с. 3-4)
12 Като азиатец с нечисто гръцка кръв Херодот разглежда в неблагоприятна светлина водачите на йонийското въстание… (Гефкен. Херодот, V-VІ, с. 25)
13 Само там, гдето тя [европейската цивилизация] още не е пълна господарка, само в тия затънтени африкански земи диващината е още господарка. (Пак там, с. 3)
14 И настъпиха ония грозни, тъмни, студени, пустинни и безплодни средни векове, когато никаква нова мисъл не се роди, а старите, дълбоките, се бяха изродили… Целият свят бе заприличал на мрачна и ледовита песъчна пустиня, в която ветърът бучеше не за да разнася семена и живот, не за да пропъжда от земята гнилостта и мъглата… Дотогава, до възраждането, което дойде от хуманизма, а хуманизма-човещината дойде от класическата душа – никое изобретение не бе направено. Човешкият ум бе заспал дълбок зимен сън… (Пак там, с. 4)
15 Някой казвал на Балабанов че: „Някои работи вървят в България зле, грубо, касапски, в лошата смисъл на думата – балкански, неоригинално, защото ние българите нищо не си знаем от митологията…” И аз [казва авторът] от сърдце му давах право…” (Пак там, с. 3)
16 Най-вече от тях са обръщали своите очаровани погледи към нея [Тракия] тримата венценосци Вергилий, Хораций и Овидий, из чиито песни може да се извадят същински словесни бисери, сякаш из морските дълбини, от които би се съставила скъпа огърлица, достойна да краси младото и хубаво чело на България: като стар кован злато-сребърен накит от жълтици и пендарки, спущащ се по девствените гърди на някоя чевръста румена селска мома, обвиващ нейната тънка шия (Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15 ).
17 В кн. І е публикуван немалък цитат от Хитлер (Моята борба) завършващ така: Общността на расата не трябва да се разкъсва от различията на отделните народи. Борбата, която сега кипи, е насочена към велики цели: една култура се бори за своето съществувание, която включва в себе си хилядилетия и свързва гърцизма с германството (с. 31). В кн. ІІІ на с. 29 са публикувани разсъждения на някой генерал-лейтенант фон Зеект, представен като „създател на съвременната немска военна мощ”: Хуманистичното образование не се поддава лесно; то трябва да се овладее след дълга борба. То е проникнато изцяло от олимпийския дух, от духа на свободното състезание на кадърните. Над стадиона на състезателите в бяг и скачане се възвисява в сияен светлик статуята на Атина Палада…. Хуманистичната школа с нейните високи изисквания е едно от най-превъзходните средства за подбора на най-добрите, за подбора на водачи. Съвсем не е случайност, че колкото повече бойната армия се превръщаше в народовъзпитателно заведение, толкова и по-високи изисквания поставяше тя за образованието на своите водачи. По този начин хуманистичната гимназия стана едно от най-ценните подготвителни заведения за офицера. Във „Вести” на кн. V-VІ се разказва за „Августовата изложба на римлянизма” в Рим: Негова Светлост шефа на правителството пожела Августовата изложба на Римлянизма да бъде най-важната от всичките прояви, направена от Фашистка Италия за чествуване паметта на първия Император, който в централната част на Изложбата е отново призован в своята фигура, в своите дела, в средата, в която живя и в култа на който неговото име стана обект у всичките цивилизовани народи през вековете… (sic!). В Августовата изложба на Римлянизма са документирани последователните степени на разширението на римската мощ: мирът в епохата на Августа, който справедливо бе определен като борба на Рим срещу варварския свят; изникването и развитието на Църквата през първите векове; настойчивостта на римската идея през Средновековието и Възраждането, и римската същина на Фашизма… Така този Рим, вечно млад, който под ръководството на победоносния Крал Император и на Дучето на Фашизма пое своята съдбоносна мисия, обвързвайки се отново и с осведоменост към славното минало, можа да призове в името и в чест на Августа древната римска цивилизация и да припомни химна на признателност и любов, който древните от всяка част на империята и издигаха, защото ги беше побратимила в едно само отечество и ги беше научила правилата да се живее цивилизовано: Fecisti patriam diversis gentibus unam. Главен директор: Ж.К. Жилиоки, професор по археология в Римския Университет (с. 39-40)

за човека

Идолопоклонство

Публикуване на коментар

Човек през целия си живот води една борба – срещу идолите. “Деца, пазете се от идолите” (1 Йоан…). “Не си прави кумир, нито друго изображение…” (Изход…). Тук не става дума за рисунки. Кумирът е лъжливо изображение, което не насочва човека към Бога, не го вика към Него (като иконата), а го отклонява – “съблазнява го”.
Кумирът е празен, той е просто опаковка (бездушен!). Той има само име и блясък. Ако хората го почитат, те ще се надяват да се доближат до него, и ще се хвалят с всякакви белези на близост до него. “Надуват се” с близостта си до него. Ако пък попаднат заедно с някои, които им изглеждат (или наистина са) по-близо до него, тогава се “свиват”. После обаче подражават на онези, които са по-близо до кумира и пак се “надуват” пред останалите – тези, които не подражават, или не умеят да подражават толкова добре.

[Платон се е досещал за кумирите и опитва да разкаже нещо за тяхното влияние в “Държавата” (за пещерата). Изкуствена светлина осветява изображенията и техните сенки (сенките на кумирите!) са единственото, в което затворниците вярват.]

Има пропаст между онези, които са отхвърлили кумирите и са се обърнали към Бога и останалите. “Който има, на него ще се даде в изобилие, а който няма, на него ще се отнеме и това, което има”.
Поклонението пред кумира (идолопоклонството) прави човека да желае ненужното. Ако желаеш ненужното, ще презреш Бога (“Не изговаряй напразно…), ще се отречеш от Него (не Го виждаш, не ти помага – значи го няма), от Църквата (“Спазвай съботата…”) и от родителите си, което ще рече и от всичко, което Бог ти е определил от рождение (“Почитай майка си и баща си…”). Освен това и кумирите говорят, че Бог няма – а щом ги почитаме, ще ги слушаме и ще повтаряме, каквото казват. Ще пожелаеш което е на ближния ти (за да си блестящ и силен като кумира), и затова ще лъжесвидетелстваш, прелюбодействаш, крадеш и убиваш.
А кумирът дори не е един – винаги са много. Защо – за да се сменят. Кумирите омръзват, блясъкът им става отегчителен, значи помръква. Тогава трябва старият да се смени с нов – човекът се радва, че “се е отървал” или е “прозрял” лъжливостта на кумира и започва да се покланя на новия. Така се “обновява” по лъжлив начин.
Кумирът е дело на дявола, а дяволът е клеветник и интригант (“лъжец открай време” – 1 Йоан…) и насъсква хората помежду им. Бог разделя хората (“Не мир дойдох да донеса, а меч” – Матей, 10…; “и ще отдели едните от другите, както пастир разделя… – Матей, 25…) – най-напред чрез Закона, после и чрез Евангелието. Но не ги съветва да се мразят и въздигат едни над други, а да си помагат, дори до смърт, “и то смърт кръстна”. И Сам е направил така. А дяволът ги насъсква чрез идолите. Ако отречеш нечий идол, поклонникът му ще те намрази, дори това да е футболен отбор. Ще се нахвърли върху тебе с гняв, с крясъци и обиди. Ще те нарече всякак, а накрая ще ти каже, че не просто си такъв или инакъв, а не направо не съществуваш – “че те няма”. Защото идолът, като инструмент на дявола, награждава своите поклонници не с какви да е почести, а със съществуване. Само тези, които го почитат, само те приличат на него и заслужават похвала. Само те съществуват – защото съществува само подобното нему, одобреното от него. Но живот отвъд, и то живот вечен той не може да им обещае, защото силата му е само тук. Затова никой идолопоклонник не вярва във вечния живот.
Ако пък отречеш Бога, ще те намрази само този, който вижда Бога като идол – “и заради вас се срами името Ми сред народите”.

**

Както по лицето научаваш много за човека, така и по словото, дори то да е само написано. Отварям книга и сякаш чувам нечий глас. И като почета, започвам да разбирам какъв е бил онзи, който я е писал – идолопоклонникът лесно се издава. Всичко може да бъде почитано като идол – не само удоволствието, лекия живот, парите и успеха, но и народът, расата, държавата, науката, цивилизацията, законността, моралът. Но “не човекът е за съботата, а съботата е за човека” . Така е, когато съботата служи, за да си спомним за Бога – тогава тя е за полза на човека, заради него е. Обаче и съботата, което ще рече – Законът, Църквата – и те могат да бъдат превръщани в идоли. Злите желания, изречени като молитви и отправени към Бога, показват, че не познаваме Бога, а Го мислим за идол. А ако виждаш Бога като идол, ще се отречеш от Него и ще Го замениш с някое учение или нещо друго, което има сила – идолите се сменят. Това е духовната слепота – мислиш, че виждаш и разбираш (аз съм богослов, философ, учен, просветен), но нито виждаш, нито разбираш.

**

Но идва време, когато истината се открива и човек застива и спира да прави планове. Отваря се вечността – винаги ще е така. „Там, където грее светлината на Твоето лице и весели сърцата на Твоите от века светии” (Молитвено правило…). „Бог е с нас” (Лука…) – „всичко Си устроил премъдро” (Пс…). Утрешният ден внезапно се оказва сигурен, не се боиш – „не се грижете, и не казвайте: какво ще ядем…” (Матей, 6…).
Дяволът се е озъбил непредпазливо, ти си го видял и си усетил и хитростта, и слабостта му: „На Господа, твоя Бог се покланяй и само на Него служи” (Матей, 4…).
А онези, които не виждат, са като тебе, какъвто си бил някога – „защото достатъчно се отдавахте на … нечестиво идолослужение” (1 Петър… ); и ако упорстват са неизвиними, защото „не познаха истинския Бог и се поклониха на делата на ръцете си… ” (Рим. 1… и …). Но не се превъзнасяй над тях, защото „ти нали за денарий се услови с мене” и „всичко което е мое, е и твое, но твоят брат беше умрял и оживя, беше загубен и се намери”.

**

И така, идолопоклонство. Не виждаш човека, а неговото място („първите места в синагогите”), богатство (“и всеки ден пируваше разкошно”), предци („и не си казвайте: наш баща е Авраам” ), власт („нямаше да я имаш, ако не ти беше дадена отгоре”), телесна привлекателност (“два закона се борят у мен”). Всичко това е „гледане на лице”, и то се гледа не човешкото лице, не лицето на „този човек”, а някаква маска. Истинското лице е това, през което се вижда сърцето, а сърцето – това е самият човек. Затова и мъдрите езичници са казвали „душите в подземното царство биват съдени голи”.
Истинското лице се узнава и от устата на човека, от която излизат добри или празни думи, добри или лоши неща – „защото от което изпълва сърцето, говорят устата” ; и „по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден”. Узнаваш човека от думите му, също и от очите му „окото е светило на тялото”, както и от делата му „по плодовете им ще ги познаете“.
А кой е човек? Това е също като да попиташ „кой е моя ближен”? Човек е онзи, когото разпознаваш по човешкото му тяло, макар че може да има тяло, но да не е на себе си – „ням и сляп, обхванат от бяс”; „те обикаляха онези места, и бяха тъй свирепи, че никой не смееше да мине оттам” и „често пада в огън и вода”. Но също и едни от тези които дяволът “живи е уловил, за да изпълняват волята му” Човек е онзи, когото ще припознаеш, че е като тебе създаден за вечен живот – „за радост сте създадени, братя“, ще го назовеш по име и ще се помолиш за живота му – „Лазаре, стани”.