Човек през целия си живот води една борба – срещу идолите. “Деца, пазете се от идолите” (1 Йоан…). “Не си прави кумир, нито друго изображение…” (Изход…). Тук не става дума за рисунки. Кумирът е лъжливо изображение, което не насочва човека към Бога, не го вика към Него (като иконата), а го отклонява – “съблазнява го”.
Кумирът е празен, той е просто опаковка (бездушен!). Той има само име и блясък. Ако хората го почитат, те ще се надяват да се доближат до него, и ще се хвалят с всякакви белези на близост до него. “Надуват се” с близостта си до него. Ако пък попаднат заедно с някои, които им изглеждат (или наистина са) по-близо до него, тогава се “свиват”. После обаче подражават на онези, които са по-близо до кумира и пак се “надуват” пред останалите – тези, които не подражават, или не умеят да подражават толкова добре.

[Платон се е досещал за кумирите и опитва да разкаже нещо за тяхното влияние в “Държавата” (за пещерата). Изкуствена светлина осветява изображенията и техните сенки (сенките на кумирите!) са единственото, в което затворниците вярват.]

Има пропаст между онези, които са отхвърлили кумирите и са се обърнали към Бога и останалите. “Който има, на него ще се даде в изобилие, а който няма, на него ще се отнеме и това, което има”.
Поклонението пред кумира (идолопоклонството) прави човека да желае ненужното. Ако желаеш ненужното, ще презреш Бога (“Не изговаряй напразно…), ще се отречеш от Него (не Го виждаш, не ти помага – значи го няма), от Църквата (“Спазвай съботата…”) и от родителите си, което ще рече и от всичко, което Бог ти е определил от рождение (“Почитай майка си и баща си…”). Освен това и кумирите говорят, че Бог няма – а щом ги почитаме, ще ги слушаме и ще повтаряме, каквото казват. Ще пожелаеш което е на ближния ти (за да си блестящ и силен като кумира), и затова ще лъжесвидетелстваш, прелюбодействаш, крадеш и убиваш.
А кумирът дори не е един – винаги са много. Защо – за да се сменят. Кумирите омръзват, блясъкът им става отегчителен, значи помръква. Тогава трябва старият да се смени с нов – човекът се радва, че “се е отървал” или е “прозрял” лъжливостта на кумира и започва да се покланя на новия. Така се “обновява” по лъжлив начин.
Кумирът е дело на дявола, а дяволът е клеветник и интригант (“лъжец открай време” – 1 Йоан…) и насъсква хората помежду им. Бог разделя хората (“Не мир дойдох да донеса, а меч” – Матей, 10…; “и ще отдели едните от другите, както пастир разделя… – Матей, 25…) – най-напред чрез Закона, после и чрез Евангелието. Но не ги съветва да се мразят и въздигат едни над други, а да си помагат, дори до смърт, “и то смърт кръстна”. И Сам е направил така. А дяволът ги насъсква чрез идолите. Ако отречеш нечий идол, поклонникът му ще те намрази, дори това да е футболен отбор. Ще се нахвърли върху тебе с гняв, с крясъци и обиди. Ще те нарече всякак, а накрая ще ти каже, че не просто си такъв или инакъв, а не направо не съществуваш – “че те няма”. Защото идолът, като инструмент на дявола, награждава своите поклонници не с какви да е почести, а със съществуване. Само тези, които го почитат, само те приличат на него и заслужават похвала. Само те съществуват – защото съществува само подобното нему, одобреното от него. Но живот отвъд, и то живот вечен той не може да им обещае, защото силата му е само тук. Затова никой идолопоклонник не вярва във вечния живот.
Ако пък отречеш Бога, ще те намрази само този, който вижда Бога като идол – “и заради вас се срами името Ми сред народите”.

**

Както по лицето научаваш много за човека, така и по словото, дори то да е само написано. Отварям книга и сякаш чувам нечий глас. И като почета, започвам да разбирам какъв е бил онзи, който я е писал – идолопоклонникът лесно се издава. Всичко може да бъде почитано като идол – не само удоволствието, лекия живот, парите и успеха, но и народът, расата, държавата, науката, цивилизацията, законността, моралът. Но “не човекът е за съботата, а съботата е за човека” . Така е, когато съботата служи, за да си спомним за Бога – тогава тя е за полза на човека, заради него е. Обаче и съботата, което ще рече – Законът, Църквата – и те могат да бъдат превръщани в идоли. Злите желания, изречени като молитви и отправени към Бога, показват, че не познаваме Бога, а Го мислим за идол. А ако виждаш Бога като идол, ще се отречеш от Него и ще Го замениш с някое учение или нещо друго, което има сила – идолите се сменят. Това е духовната слепота – мислиш, че виждаш и разбираш (аз съм богослов, философ, учен, просветен), но нито виждаш, нито разбираш.

**

Но идва време, когато истината се открива и човек застива и спира да прави планове. Отваря се вечността – винаги ще е така. „Там, където грее светлината на Твоето лице и весели сърцата на Твоите от века светии” (Молитвено правило…). „Бог е с нас” (Лука…) – „всичко Си устроил премъдро” (Пс…). Утрешният ден внезапно се оказва сигурен, не се боиш – „не се грижете, и не казвайте: какво ще ядем…” (Матей, 6…).
Дяволът се е озъбил непредпазливо, ти си го видял и си усетил и хитростта, и слабостта му: „На Господа, твоя Бог се покланяй и само на Него служи” (Матей, 4…).
А онези, които не виждат, са като тебе, какъвто си бил някога – „защото достатъчно се отдавахте на … нечестиво идолослужение” (1 Петър… ); и ако упорстват са неизвиними, защото „не познаха истинския Бог и се поклониха на делата на ръцете си… ” (Рим. 1… и …). Но не се превъзнасяй над тях, защото „ти нали за денарий се услови с мене” и „всичко което е мое, е и твое, но твоят брат беше умрял и оживя, беше загубен и се намери”.

**

И така, идолопоклонство. Не виждаш човека, а неговото място („първите места в синагогите”), богатство (“и всеки ден пируваше разкошно”), предци („и не си казвайте: наш баща е Авраам” ), власт („нямаше да я имаш, ако не ти беше дадена отгоре”), телесна привлекателност (“два закона се борят у мен”). Всичко това е „гледане на лице”, и то се гледа не човешкото лице, не лицето на „този човек”, а някаква маска. Истинското лице е това, през което се вижда сърцето, а сърцето – това е самият човек. Затова и мъдрите езичници са казвали „душите в подземното царство биват съдени голи”.
Истинското лице се узнава и от устата на човека, от която излизат добри или празни думи, добри или лоши неща – „защото от което изпълва сърцето, говорят устата” ; и „по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден”. Узнаваш човека от думите му, също и от очите му „окото е светило на тялото”, както и от делата му „по плодовете им ще ги познаете“.
А кой е човек? Това е също като да попиташ „кой е моя ближен”? Човек е онзи, когото разпознаваш по човешкото му тяло, макар че може да има тяло, но да не е на себе си – „ням и сляп, обхванат от бяс”; „те обикаляха онези места, и бяха тъй свирепи, че никой не смееше да мине оттам” и „често пада в огън и вода”. Но също и едни от тези които дяволът “живи е уловил, за да изпълняват волята му” Човек е онзи, когото ще припознаеш, че е като тебе създаден за вечен живот – „за радост сте създадени, братя“, ще го назовеш по име и ще се помолиш за живота му – „Лазаре, стани”.