За да разберем какво ни се предлага през медиите последните двадесетина години, трябва да разгадаем значението на някои по-често употребявани думи. Ето три от тях: „правила“, „права“, „ценности“.

1.
„Правилата“ са нещо, което трябва да имаме предвид, за да се устроим във всекидневието, така че „да придобиваме“. Затова се казва често и тържествено: „Там“ има правила. „Там“ значи: „някъде, където всеки придобива и никой никого не смущава“.
Смисълът на правилата е, следователно, да притежаваш каквото ти се ще и да си на спокойствие. Те може да са всякакви, за съдържанието им не се говори. Но спазването им се възнаграждава ето така – жилище, „достатъчно“ пари, почистени улици, „прилични хора“, които се усмихват и не се натрапват. Това се представя като последна цел и смисъл на човешкия живот. Това е „нормалното“.

*

Ако човек вземе сериозно тази препоръка, тя ще го доведе до интелектуална и нравствена безпомощност (оглупяване, неразличаване на добро и зло), а после и до лудост.

2.
И така, съдържанието на правилата се оказва неважно. Веднъж правилото е да се прогонват евреите, друг път – да се приемат сирийците. Важно е спазването – ако постъпваш както в момента се препоръчва „отгоре“, рано или късно животът ти ще се уреди. И това е много вероятно. Някой обаче би се запитал що за човек ще си, ако спазиш всичко препоръчано.

*

Правилата се спазват, а „правата“ се „отстояват“ или „търсят“. Не е случайно, че и за тях се говори в множествено число – тяхното съдържание също е неясно, и те също са неограничени по брой. Те са възможност за ползване на завареното и за придобиване на нещо ново (растеж).
Ценността им се подкрепя и от естествените човешки желания, и от една представа за свобода – че най-свободен е онзи, който притежава и ползва повече от всички останали.

Тъй като някои, предполага се, имат всякакви права, а други още ги нямат, хората се разделят на водещи и догонващи (по-свободни и по-несвободни). Това разделение се въвежда във всяка общност. Така хората се оказват в положение на безкрайна конкуренция, защото не може всички изведнъж да получат всички права. Защото правата са достъп до материална консумация и позиция, а тези неща са ограничени.

Затова има процес на придобиването им, който се състои или в „даване“, или в заграбване чрез бунт (революция). „Даването“ се случва, ако и докато се „спазват правилата“; а ако се реши, че някъде „не се дава“ достатъчно, тогава изходът е революция – повече или по-малко радикална.
След революцията нещата започват отначало.

*

Главният недостатък на тази представа за „права“ е, че човекът се смята за “готов“ да е щастлив още от раждането си. Той няма какво да подобрява или променя вътре в себе си. Неговата задача в живота е или да мирува, или да атакува.

3.
„Ценностите“ са два вида: „традиционни“ и „на модерното (съвременното, цивилизованото) общество“.

„Традиционните“ са по-ранни, но архаични. Те могат да бъдат колекционирани (проучвани, включвани в албуми и енциклопедии). Те са „локални“ – споделят се от слабоподвижни, бедни и неуки (необразовани, непросветени) хора. Въпреки това те допринасят за разнообразието на света; разнообразие, което служи за развлечение. Развлечението пък се продава.

Така че те са „ценности“ в два смисъла: първичен – някой вярва в тях, живее според тях; и вторичен – имат стойност на пазара за развлечения.

*

По този начин при държавния социализъм историята на Църквата се продаваше на прогонения от храмовете народ като „онова, което е изиграло положителна роля в историята му“. Това беше част от технологията за превръщането му в „нация“.
Църковният живот продължи да се продава и след това, но вече глобалистки, с предположението, че за изминалите 50-70 години народът е преодолян, тоест – изместен от „нацията“.

Тази гледна точка гласи: църковни служби съществуват и сега, но те никому не пречат, тъй като се практикуват локално, а просветеният (съвременен) човек, дори да е местен по произход, само ги „наблюдава“ и е „осведомен“.
„Традиционните ценности“, чийто център е църковният живот (религията), задължително биват свеждани до външното си изражение (видимостта). С други думи: религията не е нищо освен „ритуал“.

Това се напомня изрично, то е част от създаването на „просветения“ и глобален човек. Така се избягва въпросът за духовното усъвършенстване (облагородяването на душата, помиряването със съвестта), тъй като то не може да бъде представено като нещо „локално“. Затова то просто се премълчава и така съществуването му се отрича.

*

„Ценностите на съвременното общество“, чийто списък е по принцип незавършен и неясен, поставят възприелия ги в положение на ползвател (консуматор) както на очевидните и осезаеми материални блага (осигуряващи най-малкото спокоен живот), така и на множество от „традиционни ценности“.
Туризмът по „екзотични и приятни“ места, цялата индустрия около него, а също и голяма част от кино-, шоу- и новинарската индустрия се занимават с това.

Създава се човек, който лесно и безопасно се придвижва – било буквално, било чрез медиите.
Това дава усещане за свобода, тъй като тя е представена като възможност да „опитваш“ колкото се може повече неща (образи) и така символично да властваш над света.

4.
Сравнително големите пари, които се инвестират в строежа на този светоглед, не би трябвало да обезкуражават никого. Достатъчно е той да бъде посочен и добре описан, за да загуби силата си; тъй като, за да съществува, той се нуждае от интелектуална и нравствена леност и от свързаното с тях невежество.

Трябва да се забележи, че спазването на правила, отстояването на права и осведомеността за пазарната цена на едно или друго не пречат за нищо; те стават вредни едва след като се обвържат с някое погрешно понятие за свобода.
А то е: свободен е притежаващият и ползващият, тоест – властващият.

На това се противопоставя друго понятие: свободен е онзи, който се стреми към приятелство с Бога. Ако искаме да сме приятели някому, желаем и да го опознаем.
Освен това приятелството с Бога не поражда враждебност към никого, а само помага да отличим по-свободния от по-несвободния и да помагаме всекиму според нашите сили и неговото желание.

*

Тези две понятия за свобода си противоречат и са несъвместими.

(фб)

Изминаха 25 години откакто властта (върхушката) в Русия (СССР) и приобщените към нея (в резултат на войната) източноевропейски държави изоставиха атеистичната и прогресистка марксистко-ленинска идеология. Тя беше шумно и дори възторжено „изхвърлена“; и повечето членове на комунистическите партии явно или мълчаливо се отрекоха от нея.

Дойде време на плурализъм. Стана възможно да се говори и публикува всичко, и това, въпреки обедняването и масовата емиграция, беше преживяно като „освобождение“ на тези страни. Преследването на Църквата беше отчасти прекратено, отчасти продължено (държавно подкрепени разколи, толерантност към всякакви религиозни и псевдорелигиозни общности).
Заговори се за „общ европейски дом“ („семейство“). Държавната собственост беше разпределена между споразумелите се, а доходите на мнозинството станаха толкова ниски, че човек би се запитал дали не става дума за геноцид. Независимо от това (или с тази цел) се появи политическа и бизнес прослойка, сполучливо наречена „мутренска“.

Отговорността за всичко това беше предоставена на българския народ (той е виновният).

Накратко, това е.

…

Днешното време е интересно с това, че режимът (извинете за думата, знам за кои правителства е прието да се отнася, обаче тук и сега си е напълно подходяща) вече няма какво да предложи като замисъл за бъдещето.

Очевидно е, че до материално благосъстояние на мнозинството няма да се стигне. Неофициално режимът предлага на хората емиграция. Това е нещо като изход – съдбата на емигранта рядко е радостна, но бива предпочетена пред крайната бедност. Но той е изход за отделните хора, а не за обществено-историческия субект, към който те принадлежат по рождение. Въпросът е – какво ще става с него.
Тъй като изборът, който режимът предлага, е тежък: или геноцид, или претопяване (чрез емиграция, и – както виждаме – имиграция).

Тъй като тук става въпрос буквално за живот или смърт, някои от нас, които народът ни според силите си се е погрижил да образова, трябва да се замислят.

Без съмнение, съществува една малобройна привилегирована интелигенция, на която е възложено (пък и сама се е предложила) да колаборира с режима, така че да е част от него. Но тази интелигенция е продажна, значи несвободна, и поради това не може да предложи нищо жизнеспособно, било то ново или традиционно.

От духовенството не може да се иска прекалено много – то си има задачи, които са вечни и трябва да се занимава с тях. Не е негова работа да бъде посредник между истината, проповядвана от Църквата и баналното, но винаги различно всекидневие.

Така че на онези от нас, които ги е грижа за страната им, предстои да се съсредоточат и да предложат идея за бъдещето й, което значи също – за нея самата.
Такъв проект засега не може да разчита на финансиране, тъй като той няма за цел никаква печалба. Той трябва да произведе мисъл, която ще събере разпръсващите се във всякакви посоки хора, които все още, и то с голяма болка, си спомнят, че някога са били заедно.

Първото, което предлагам на всички, които имат достъп до телевизия, вестници и социални мрежи – спрете да злословите срещу народа си. Той за нищо не ви е виновен. А и нямате полза от това. Никой няма да стане по-умен, по-благовъзпитан или по-уважаван от това, че охулва близките и унизените, а прославя далечните и овластените.

Второ – България затова е камък за препъване, защото се е родила като християнско царство в противовес на християнската империя. Това е станало причина за драматичната й двойнственост – тя подкрепя империята като братска в Христос, но й се противопоставя като другоезична и отделна; и точно с това удържа първоначалната истинна съборност на вселенската Църква.

Това е трудно да се разбере, и то, поради неразбиране, е станало причина за твърде голямата омраза срещу нея, която идва от различни места – и от православни, и от еретици, и от външни.

…

Знам, че тези думи относно мястото ни в историята са неприятни за мнозина, но пък е възможно да са истинни. Повечето хора за съжаление са безразлични към въпроса за истината, тъй като вниманието им е погълнато от всекидневните дела. Но тук аз не се обръщам към тях, освен по въпроса за злословието, който е разбираем за всеки.

Другият – за историята, която е и бъдеще – е задача за водачите на народа ни. Техните имена не са обявени – от тях зависи дали ще бъдат такива или не.

*

https://glasove.com/komentari/vreme-e-za-ideologiya

http://www.memoriabg.com/2015/10/06/vreme-e-za-ideologia/

Към средата на 70-те баща ми беше отишъл по някакъв повод за една седмица в Западна Германия – в Брауншвайг.
Там му се случило да поговори в частна обстановка с някои немци – научни работници от селскостопанския сектор, като него. И като се върна, коментираше:
„Хм, чудна работа с немците. Приказваме си една вечер на масата и ги питам за Хитлер – а какво мислите за него? И си мисля, ще кажат: `О, Хитлер, разбира се! Голям държавник… Той направи толкова за Германия… Имаше добро отношение и към България… Но нямаше късмет… ` Такива работи очаквах. Нали са немци… „

Тъй като баща ми беше диалогично настроен и смяташе, че всеки народ трябва да се отнася положително към лидерите си, дори да са допускали някои грешки и увлечения. И не че непременно трябва, но е нормално, обяснимо… Той от своя страна нямаше добро мнение за Хитлер (пък и беше член на БКП); но би му било приятно да поговори за историята с хора, които са от другата страна на Завесата, да чуе и тяхната страна.

Но чул същото, което се казваше и при нас, и дори с повече емоции.
„Да, това очаквах, и ми се искаше да обсъдим тези неща – какво мислим ние, какво те…. Но какво излезе? Че те не могат да го понасят! И така не можахме да говорим…“

…

Впрочем на мен самия ми се случи нещо подобно преди няколко години в Будапеща. Общувахме си с един немец от Франкфурт, преподавател в тамошния университет по психология – криминална психология, както каза.
И веднъж, както обядвахме, аз се разпрострях върху темата за нацизма, и за това, че той, като расова теория, би трябвало да търси аргументи и в областта на природните науки… Съвсем невинно, просто мислех на глас. Въобще не съм имал намерение да го провокирам. В това отношение мисля, че приличам на баща си.
Но от другия ден човекът престана да сяда с мен на обяд, и дори да ме поздравява, когато се срещнехме покрай сградата на института.

Така че в обществото на немци човек трябва да внимава какво говори, когато стане дума за история и хуманитарни науки.

***

Някои се чудят защо наричам ЕС „пародия на нацистката империя“. Ето защо.

Онова немско правителство (Хитлеровото) си постави висока цел – световно господство. Тази цел беше обоснована с теорията за расовото превъзходство на немците над всички други: нали е редно по-развитият да властва над по-неразвитите.
И тъй, правителството на Германия, придобило след честна война съучастието на Франция, се осмели да воюва открито с най-мощните държави в света, и то едновременно. И на своя отговорност.

Сега, 70 години след онези събития, правителството на г-жа А.М. си поставя по-скромна цел – привилегировано положение в континентална Европа; и пак в сътрудничество с Франция.
Идеологията на превъзходството (развитостта) остава, само терминологията е различна: Германия превъзхожда тези наоколо вече не расово, а като осъществителка на „ценности“ – демокрация, ефективна икономика, отсъствие на корупция, политкоректност, „европейскост“ изобщо, права на… ще видим на кого, и т.н.

Целта е по-ниска и обосновката й е по-лицемерна. Освен това немското правителство не е самостоятелно, а е изпълнител на решенията на своя покровител – атлантическата финансова олигархия. Тази олигархия не е съвсем невидима, тя си има органи – Федералният резерв, МВФ, ЕЦБ, печално известната „Голдман Сакс“ и други като нея, които още не са фалирали. Също така – самата държава САЩ.
Така че немското правителство може да взима някои технически решения, но политиката му се определя „отгоре“. Г-жа А.М. добре знае, че може да бъде отстранена (пенсионирана) във всеки момент, при това напълно демократично. За чест на Хитлер трябва да се признае, че по време на не много дългото му управление той можеше да бъде отстранен само чрез атентат или военна победа – както и стана.

Затова сегашната роля на Германия в Европа е роля на затворник, комуто е дадено оръжие и му е възложено да охранява останалите. Съдбата й през ХХ в. беше трагична, а сегашната е достойна за съжаление. Затова и цялата управлявана от нея Европа е пародия на онази отпреди 1945-а.

И колкото по-скоро я напуснем, толкова по-добре.

Около какво са напреженията днес?

Първо, макар и някои да не го забелязват, това е въпросът за отношението между Църква (патриаршия, Синод) и цар (законна династия). Защото тяхното единение възстановява идеята за България като православна монархия – която идея е твърде мощна, за да не й се противодейства.
Затова имаше взрив от „възражения“ против решението на Синода да благослови споменаването на царя при богослужение.
Покрай това – безпокойства около всякакви публични прояви, напомнящи за монархическото минало на страната. Примерно – паметникът на Самуил.

Второ, въпросът за отношението на България към Русия. Полагат се всякакви усилия да се внуши, че тези страни нямат нищо общо и че би трябвало да са враждебни една на друга. Тази идеологическа атака е подобна на онази срещу Грузия и Украйна; и тя не е довела до гражданска война или загуба на територии главно защото България няма обща граница с Русия.
Това е, защото Русия в сегашния й вид и във връзка с вероятната икономическа катастрофа и разпадане на ЕС, може да покровителства завръщането на България към собствения й вид, този отпреди 70 години – на православната монархия.
Това от своя страна може да стане причина за такива промени и в други страни. А това ще ги отдели трайно от Запада.

После: „какво е“ България в ЕС? Доказва се, че включването на страната в този блок не е окупация.
Но то е; и по същество не се различава от включването й в социалистическия блок след Втората световна война. Разликите са повърхностни. Това вече се усеща в икономиката, в битовото всекидневие на повечето хора.

Четвърто, въпросът за атаката срещу семейството и дори срещу междуполовите отношения. Това е една от техниките да се внася раздор в обществото; но същевременно чрез него се разколебава самата идея за човек – той двуполов ли е или не.

Последно, въпросът за образованието. Знае се, че страната се е родила благодарение на християнското просвещение. Въпреки войните срещу вярата този спомен е много устойчив.
Поради това въпросът за качеството на образованието пак е народностен, държавен и християнски. Той е свързан с опазването на мисловната „форма“ на страната, на нейното лице.

Днешното време е все още многогласно – човек може да говори открито, ако желае. Освен това то е и тревожно: усеща се наближаването на голяма промяна (или катастрофа). И така подсеща хората да помислят за себе си – кои са те, събрани заедно. И дори настоява за такива мисли.
Така че нашето време е подходящо да се мисли за България и да се потърси „нейното“; да се открива и създава нейният характер; да се отглежда надеждата, че тя, тази „страна“, ще облагодетелства света – както вече го е правила.

1. „Ние“-то

„Ние“-то се създава най-напред в мисълта. Защото е напълно възможно хората да са в добри делови (професионални) или съседски отношения, и пак да са си чужди. Когато сътрудничат, те сякаш се сближават, но това е по необходимост – иначе няма да довършат започнатото.

Но как да станем „свои“ с някои, които не са ни нито роднини, нито съседи, нито колеги, нито „делови партньори“? А е нужно, защото човек трябва да обикне хората.
Ако някой мисли, че безкористната (заради доброто) любов не е необходима за истинския живот, той може да не чете нататък.

Не е странно, че и днес в държавата България хората силно се напрягат всеки път, когато стане дума за „националното“. Това не е изключение – и на други места е така.
Защо се случва? Защото „националността“ изглежда като един от малкото пътища към безкористната заедност. Когато някои говорят с ентусиазъм за нея, те казват приблизително следното: “Ние сме такива и сме заедно, защото родителите ни и предците ни са били такива и заедно; наш дълг е да останем като тях“.
Защо е това? Защото хората усещат, че е красиво да бъдеш заедно и при това в мир с някои други, но без никакви практически съображения, без изгода, а само защото отдавна сте си „тези тук заедно“. И това усещане е добро; то е догадка, че трябва да има любов между хората.

Затова и онези, които под разни предлози хулят страната си, са отвратителни. Те го правят понякога и за изгода, но по-лошото е, че го правят и само за „удоволствие“.
Това е защото са против любовта – мразят я, и поради това им е приятно да я рушат. Това е смайващо, но е несъмнено и очевидно. Защото любовта силно дразни някои; тя ги „вбесява“.

2. Национализъм

И ето сега да видим за национализма. Какво е той? Някой харесва „нацията“ си, значи някакво голямо (милионно) общество с общ естествен език, историческа памет, държава и прочее, което незнайно защо някога се е „формирало“.
Това прилича на любовта към някоя приятелска компания, която се е събрала незнайно защо и за колко време, но има изгледи да прекара добре.
Каква любов е това? Човекът просто е доволен, че му се е случило да бъде сред хора, които му изглеждат приятни – защото са се оказали „наши“. Но тъй като такова общество няма друга цел освен задоволството, че сме си „наши“, то винаги може да се замени с друго, което също да се приеме за „наше“.
И няма значение, че приятелските общности са мимолетни, а „нациите“ – дълголетни. Общото е, че човек гледа на тези общества като на нещо случайно, което няма друга цел освен приятното прекарване. Ето това е „користната причина“ за мнозина да хулят родината си – те намират, в нея не се живее достатъчно приятно.

Така че националистът е човек, който е привързан към нацията си поради усета, че трябва да обича и непознатите; но, от друга страна, той е избрал общност без смисъл на съществуване и без ясен образ: за него тя е просто „заварена“.

Някой ще каже: „А не е ли така и с роднините“?
Не, защото роднините са „точно тези“ хора – малко на брой и добре познати. Животът на всеки от тях има смисъл – и той е любовта и безсмъртието. А какъв е смисълът от живота на „нацията“? Може ли тя да обича някого? И защо й е да е безсмъртна?
Така че не е едно и също да обичаш хора и да си националист. Националистът е привързан към някаква заедност, която се стреми към безкрайно оцеляване тук на земята – а това е безполезно и безсмислено. Също както е безсмислено да желаеш на хората да са вечно „живи и здрави“ тук, в този свят.

Поради това е по-добре да избегнем тази съмнителна обич към „нацията“ и да потърсим друга общност – такава, която да се стреми към вечното.
Според християните това е „народът“. Той се стреми към вечното, тъй като има задача да служи на Бога. И държавата е заради това, и царството й. Такъв народ бива обичан и заслужава любов – защото служи на Бога, който е Личност. Защото онзи, който е способен да обича, заслужава любов. И освен това – любовта превръща онзи, който я преживява, в личност.
„Но къде е този народ?“, ще попита някой. Въпросът означава: „Колко са тези хора?“
Ами колкото са, толкова! Бог казва: „Където се съберат двама или трима в Мое име, там съм и Аз сред тях.“
Но това не значи, че има много български народи. Не, той е само един.

И тъй, когато някой каже: „Аз обичам народа си, но не вярвам в Бога“, той вече престава да обича какъвто и да е народ и става националист – „обича“ нацията. Или, казано на езика на Писанието – прави си идол („телец“). Тъй като престава да живее с любовта, която е насочена първо към Бога, с Когото той има връзка чрез народа си; а този народ се е родил тогава, когато е придобил своя Църква.
И така, заменяйки любовта към сънародниците си-единоверци с тази към „народа въобще“ (народ сам по себе си, тоест без Бог, което значи – „нация“), той престава да обича хората наоколо, макар и все още да не ги мрази „като цяло“.
Затова пък намразва други – „чужденците“.

3. Комунизъм

Тогава идва комунизмът.
Той казва: „Съгласни сме, че Бог няма, а има само една архаична организация, която претендира, че Му служи. Но това е заблуждение, и то умишлено; и тъй като ние държим на истината, ще премахнем и заблуждението, и източника му. Защото се грижим за нашия народ (тази дума все още се употребява, защото националистите, които са им съюзници в атеизма, я харесват). Затова не само ще отречем Бога изрично и официално, но и ще премахнем Църквата.“
Но все пак не смеят да я премахнат, а само я оклеветяват и „опаковат“ в своите фрази: и ту я наричат „опиум за народа“, ту казват, че „ го е съхранила през вековете“.

Грешката на комунизма е, че той се втурва в пряко гонение на Църквата; и точно чрез гонението не позволява на хората да забравят, че тя съществува, че им е водач, и че те самите не са „нация“, а „народ“.

4. След комунизма

После комунизмът беше сменен от по-хитрия й враг – либерализма (или както и да се нарича това, което имаме днес).
Той казва: „Ние не сме против Църквата, а само искаме равнопоставеност с останалите църкви и изобщо права за всички.“ Затова либералът одобрява и хвали всеки разкол така, както комунистът хвалеше някогашните ереси, смятайки ги за „форма на борба срещу управляващата класа“.
Но на либерала вече му е неприятна и самата дума „народ“, и дори едва напомнящата за него „нация“. Той изтиква тези думи настрани, натоварва ги с лоши значения и, надявайки се да унищожи народа, атакува неговия водач – Църквата. Това е друг начин да се воюва с нея.

*

Националистите не познават народа. Те не знаят, че той, подобно на Църквата, е лице, и затова правят от него идол. Те не винаги я преследват. Затова пък сектантски се нахвърлят върху други народи (общества) и така, чрез омраза на „национално“ основание, разединяват човечеството.
Комунистите ухажват народа и агресивно го отделят от Църквата, с което подготвят унищожението му. Същевременно се представят за световни миротворци и обединители на човечеството, като предлагат на всички „равенство и справедливост“ – но без Църква.
Либералите (или както и да се наричат) го нападат фронтално – по същия начин, по който комунистите нападат Църквата. И пак се представят за обединители на човечеството, като предлагат „свобода и права“, но вече без народи.

Всички те са врагове на народите – и врагове на България.