Архив на категория: история

за обществото, за човека, история

“Книги за българския народ” (1897-1991)

Публикуване на коментар

Нека преди всичко да поздравя проф. Георгиев – той е бил мой професор, аз съм слушал неговите лекции през учебната 1985/1986 г. – и да му пожелая още нови размисли, още книги и най-вече добри събеседници, с които да се среща било на хартия, било и лице в лице. Той е причината да се поинтересувам от това произведение на Михайловски, за което ще говоря сега – защото преди време си купих “Нова книга за българския народ”, а сега, за да я разбера по-добре, се зачетох и в онази, за която проф. Георгиев ни напомня.

Ако се съди по писаното за Михайловски – това, което аз съм прочел досега – изглежда, че той е един автор, много труден за обсъждане, и даже за разбиране. Аз си мисля, че го разбирам; но като чета какво пишат за него, оставам с впечатлението, че някои със сигурност не го разбират. Ще дам пример. Ето едни стихове от Михайловски и кратък коментар към тях, взет от едно издание на неговите съчинения (Избрани съчинения в 2 тома. „Български писател“, 1960. т. І, с. 256-262:

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше смирената готвачка баба Яна…

Боян когато ходи по слънце, сянка нема –
Той сянката си, чада, на дявола продал!
Той знай да възкресява – но вечността отнема!
Той знай да утешава – но знай души да взема!
Могъщий дух на Злото власт пълна му е дал!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше премъдрата готвачка баба Яна…

Прегърбен ходи смъртний, под гнета на съдбата,
Не може да отгатне какво ще доживей,
От горест в горест пада и скита се в тъмата…
Но за Бояна няма неволя на земята –
тлъстее той, добрува, цъфти и дебелей!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше незлобната готвачка баба Яна…

С демоните, посреднощ, в едно събрание лудо
Пирува той, вилнее, ликува и бесней!
Той езди на пържина, подскача, припка буйно,
Върти се из въздуха, реве, квичи, лай шумно
И после се изгубва – петелът щом пропей!
Когато есен почне студен вятър да духа,
Когато се покрива небето с тъмнини
И с призраци и сенки изпълва се въздуха
Тогаз Боян, о чада, обръща се на бухал
И който го съгледа – умира в същи миг!…

Ето какво казва един от редакторите на “Събраните съчинения”:
[Михайловски] е направил опит да очертае образа на най-младия Симеонов син Боян, като е използвал легендите, запазени за него у народа. Той е характеризирал Бояна като напредничав и свободолюбив човек (с. 449).

*

Две предварителни бележки:

А.
В този текст имам намерение да кажа няколко добри думи за българския народ.
Б.
За да се проумее написаното от един автор, е нужно да се направи усилие за цялостно схващане на характера и духа на този човек, макар и само въз основа на текстовете му. Но за да се проумее характера и духа на кой да е човек, трябва да имаме някакъв възглед за характера и духа на хората изобщо (на “човека”).

1. Човекът и неговата идеология (идеологията на светския оптимизъм)

а. Идеологията е не само обществена, но и лична работа

Всички начеващи идеолози, почти всички деца, повечето млади интелигенти, и не малко обикновени хора (като нас тук) вярват в следното:
Всеки човек заслужава щастие, тъй като всички хора, дори понякога да изглеждат лоши, в основата си са добри. Ако не изглеждат добри, това сигурно се дължи на лошите условия, в които живеят (и това обикновено не е по тяхна вина). Човек има право да живее добре (което значи – леко, приятно, достойно, сиреч – да получава уважение/похвали/комплименти, дори почести).
Освен това светът, в който живеем, като цяло е справедлив (може би тук-там има изключения). Следователно “хората”, “човечеството”, а може би направо и всеки един поотделно – в крайна сметка наистина заживяват добре.
Тези идеолози и пр., за които говорим, са оптимисти. За тях светът е едно добро място за живот (може би даже най-доброто).
Какво остава да се прави? Само едно – да се подобряват условията.
Но това, което такива хора мислят за обществото, е просто повторение на мнението им за себе си, именно: аз съм един добър човек и е естествено да живея добре. Аз го заслужавам; това ми прилича. Освен това аз имам права – “човешки права”. Значи е редно да живея в добри условия – и нека те да бъдат по-добри от сегашните и тукашните. Светът е справедлив – следователно е сигурно, че аз ще живея добре.

Но колкото и човек да се е старал да подобрява условията на живот било в своята среда, било лично своите, колкото и да е твърдял, че обществото напредва, или че нещо в обществото напредва, накрая (все едно кога, когато му се отворят очите) той изведнъж вижда, че резултат няма.
Вижда, че 1) хората са си останали пак толкова далечни помежду си по благосъстояние и власт, колкото са били и преди 30-40 години; а и 2) самият този интелигент или обикновен човек, за когото тук говорим – той нито е видял осъществяването на обществено-политическия си и културен идеал, нито сам е заживял толкова “добре”, колкото е мислел, че заслужава. И това се случва след десетилетия на труд, или поне на искрени надежди, че положението ще стане по-добро. Разочарованието е голямо, но при повечето от тях принципът си остава непроменен, и той пак гласи същото: “хората (и не на последно място аз) заслужават да живеят добре. Нещо повече, всички те в крайна сметка несъмнено заживяват добре. Не може да бъде иначе, тъй като, както казахме, този свят е справедлив. Той е най-доброто място за живот. Нещо повече – само в него има живот”.
Човекът е живял години, остарял е, и пак си е оптимист.

б. “Идеологията е истинна; хората са фалшиви”

Е, как да отнесем този принцип, тази вяра, към ставащото в течение на живота ни? Ето един начин – да видим най-сетне “кои са хора”. И тогава става следното: повечето същества, “изглеждащи като хора” просто се изключват от този проект – на основание, че те някак си, в някакво важно отношение, или направо “по същество” – са “по-малко хора”; или, още по-смело казано, въобще не са хора. Ето така ще обясним защо те не живеят “добре”. И така въпросът със социалната справедливост и световния прогрес, който води до всеобщо благосъстояние, се оказва решен. Остава да се реши и още един – “Какво е положението с мен?”

Колкото и да ограничава и да уточнява вида и числото на “истинските хора”, човекът, за когото говорим, няма да се справи с този въпрос.
Той няма как да забрави или да отмине несъответствието между предполагаемия “добър живот”, за който винаги е мислел, и собственото си (според него) нещастно положение. Той няма да се реши да каже окончателно: “да, човек съм и следователно живея добре” или, обратно, “не, не съм човек и заслужено живея зле”. Положението е по-скоро следното: той все още се надява, че е човек, но пък е уверен, че не живее добре.
Защо е така? – пита се той.
Въпросът е важен, защото има опасност да се окаже, че той не живее добре точно защото не е човек . Така че той ще трябва да потърси обяснение на ситуацията, та да стане ясно следното: “Аз съм особен случай: един истински човек, който обаче не живее добре”.
В такъв случай не се мисли много, а се минава към отправяне на обвинения. И най-напред биват обвинени онези, които се преструват на хора, обаче не са. Това е лесно, тъй като те, щом са далече от лекия живот и почестите, са далече и от властта – значи не са опасни, разрешено е да бъдат ругани.
Така става, но независимо от това близо до обвинителя винаги стои и си остава ужасната мисъл, за която споменахме – че от гледна точка на “действителните хора” той самият също не е човек. И нищо чудно, че тази мисъл го посещава: защото това следва от собствения му принцип – “естествено е човекът да живее добре, а не-човекът, човекоподобното, низшето същество – за него е естествено да живее зле”.

в. “Ами аз?”

При по-гордите хора тази драма – “Човек ли съм аз или не?; И ако съм човек, защо живея зле?” може да завърши със самоубийство – или буквално, или в мек вариант. А мек вариант значи самозатваряне в битови дреболии, всячески нищожни разправии, мърморене, клюкарстване и интригантстване; два-три брака, действителни или полувъображаеми интимни авантюри; рутинна и самоцелна работа; алкохол, антидепресанти и пр. Но и да не стане точно така, едно е сигурно – озлобление срещу всички, включително и лично срещу себе си.
Такава е съдбата на упорития оптимист.

2. Ругателите на Михайловски и на неговия народ

а. За Михайловски

Обаче Стоян Михайловски не е бил такъв човек. Той, както мнозина казват, не е бил оптимист. И те са напълно прави.
Да упрекваш пороците, и при това да го правиш нелицемерно (порокът е един и същ, независимо от положението и името на порочния) не значи, че не обичаш хората.
Ако се изказваш зле за “тълпата”, това не значи, че си враг на, или че ненавиждаш и презираш всекиго поотделно от онези, които съставят човешкото множество. Това може да значи, че съветваш хората да избягват онези пороци, които приписваме на тълпата; а от тези пороци е застрашен всеки, дори и онзи, който живее сам в собствен дворец.
Ако си против злото, това не значи, че си и против засегнатите от злото – а това са най-напред онези, в чиито душа то се промъква.
Ако не одобряваш поведението на мнозина тук и сега, това не значи, че искаш непременно смяна на правителството, или на нещо в конституцията, или на цялата “обществено-политическа формация” или направо на “този народ”.

Аз не вярвам, че “Книга за българския народ” е написана и озаглавена така, защото авторът иска да каже: “това заслужавате вие – това, за което се говори тук. Страдате, и така ви се пада. Аз също страдам, но не го заслужавам, защото съм различен от вас; аз съм един интелигентен човек, с контакти в чужбина”.
Не, той никога не е мислел така. Но книгата заедно с даденото й заглавие несъмнено означават: “различавайте злото, скъпи мои читатели, независимо как ви се представя, независимо как е облечено, какво декларира и откъде идва”.
Така че Михайловски, който често се гневи на “тълпата” е пак същият човек, който пише “Върви, народе възродени”. И противоречие тук няма. Защото той наистина уважава народа си и се тревожи за него. А това е възможно, защото не си мисли, че е лично и незаслужено нещастен, и че някой друг му е виновен за нещо – било сегашното правителство, било някогашен монархофашизъм, някогашен комунизъм, или просто “тази част на света”.

б. За пишещите читатели и ругатели

За съжаление при някои от изказалите се за Михайловски положението е точно такова, каквото го описахме в началото – при тях имаме нарастващо недоволство от своята (както те си мислят) незаслужена измъченост; и, заедно с него, нарастваща омраза към всеки по-беззащитен, върху който можем да стоварим гнева си. И ето ви един беззащитен – самият български народ. Кой ще ни упрекне днес (говоря не само за 2012, но изобщо за последните години, и дори десетилетия), кой ще ни накаже с нещо, ако излеем всички ругатни, които ни минат през ума, върху този народ?
И да има някой, който да ни възрази, той няма да е нито влиятелен, нито опасен. Ако пък беше влиятелен или опасен, тези интелигенти щяха незабавно да се преобразят в едни добри, дори изявени патриоти. Но сега положението е друго, това не е нужно, и ето защо те са българофоби, а също така, и съвсем неслучайно – те са и русофоби. Това, мисли днешният интелигент, също е похвално, така човек също има шанс да бъде забелязан “където трябва”. Но тези хора не се отнасят така към всички: да, те са българо- и русофоби, но не са антисемити, не са хомофоби, не са даже традиционни расисти. Защото точно днес това не е прието.

Но да не сме наивни – когато някой хули народа си било от глупост, било по внушение “откъдето трябва”, той не се цели само в него. Целта е по-далечна. Народът – това съвсем не е просто сбор от събрали се на едно място индивиди, случайно говорещи на приблизително един и същ естествен език. Това са хора, които нещо заедно правят – и не само семейства и родове, макар че без това не може, не само и бизнес, а наистина общ живот на хора, лично непознати помежду си, макар и разпознаващи някои свои общи сънародници. При това всички те, събрани заедно, в нещо вярват. И то е такова, че всеки, ако наистина принадлежи към народа, би предпочел да се откаже от битови удобства, от почести, а понякога и от живота си (някои са го правили), отколкото от това нещо.
Кое е то?
Това, за което Михайловски говори почти на всяка страница – вярата в Бога. Тя, чрез Църквата, е създала този народ; и са прави тези, които казват, че българският народ е роден през ІХ в., а не по-рано – колкото и древни да са неговите предци. От своя страна пък народът – чрез езика си, а и чрез държавата си – се е оказал опора на Църквата, неин защитник; и това продължава и до днес, до самата 2012 г. Е, при това положение, лесно ли е да похвалиш такъв народ?
Та точно тази негова обявена религиозност е камъкът, в който всичките му рецензенти, за които аз знам, се препъват, или поне гледат отдалече да го заобиколят. По подобен начин рецензентите на руските писатели се затрудняват с Гогол и Достоевски. “Да бяха само патриоти”, казват си те – “ще се понесе някак” – “но те са и християни, и при това нито разколници, нито протестанти, нито католици.” А ето, вижте примерно Толстой – той е друго нещо.

Заниманието с такива автори като Гогол и Достоевски е трудна работа, сериозна и не за всеки; и същото може и трябва да се каже, когато споменаваме Михайловски. Защото не е възможно, мисля, човек да напише нещо за него и при това да не покаже какъв е той самият (пишещият). Сред читателите, които са известили публично, че са чели нещо от Михайловски, се виждат даровити, но остро честолюбиви и затова дребнави хора; виждат се младежи, вярващи в “прогреса”, “културата” и в други празнословия; безлични или просто страхливи буквоеди; обикновени глупци; безхарактерни нагаждачи; несъмнени подлеци.
Много от тези хора, пишейки за него, не само го ругаят и му се подиграват, но хулят въобще ближните си – било от лекомислие, било от корист или, както става накрая, от чиста злоба.
А Михайловски е обичал хората около себе си, и затова им е казвал – не ставайте тълпа, не убивайте душата си; страдайте, но не отпадайте от истината.

Текстът е четен на конференцията „Невидимата школа“ в чест на Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и Радосвет Коларов (28-30 ноември 2012)

Видеозапис:

https://www.youtube.com/watch?v=K2BFqjDIQsQ&t=1s

за литературата, за обществото, за хуманитаристиката, история

Владимир Василев. „Между сектантство и демагогия“

Публикуване на коментар

І. За статията

Статията (1) е публикувана в сп. “Златорог” през първата половина на 1923 г., четири години след войната и само няколко месеца (или седмици) преди големите политически сътресения в България през юни и септември. От историко-литературна гледна точка тя е полемичен преглед на художествените платформи (идеологии) на по-влиятелните периодични издания за литература и култура – “Везни”, “Хиперион”, “Развигор” и литературните приложения на левите “Работнически вестник” и “Младеж”.

Статията предупреждава за две опасности през литературния живот в България, като и двете произтичат от една грешка – отказ от поддържане на съществуващата вече традиция на българската художествена литература. Не казвам случайно “художествена”. (2) Обсъждайки политиката на литературните списания, Вл. Василев споменава множество имена на български писатели, но най-старите от тях са Ботев и Каравелов. Така се оказва, че първите художествени произведения на български език са се появили през 60-те години на ХІХ в. и следователно българската литература е – съгласно гледната точка на автора – на не повече от 60 години. Това изглежда на пръв поглед малко, но събитията през тези 60 години са множество и важни – Освобождение, Съединение, Независимост, няколко войни.
И още нещо – най-прославеният и авторитетен български писател – Иван Вазов – вече е починал (1921). Това също е знак, че един период (според Василев – първият) от развитието на тази литература вече е отминал. Затова и времето е подходящо за размисъл върху случилото се и поглед напред – към новото.

ІІ. Сектантството

Отказът от приобщаване и дори признаване важността на традицията може да е свързан с приемането на определен възглед за това “що е художествена литература (поезия)”, или по-скоро “що е художествена литература (поезия) днес”. Василев споменава “експресионизма” на “Везни” (с. 162-169) и “символизма” на “Хиперион” (с. 169-175). И в двата случая имаме нещо като етикет, напомнящ за някое художествено “кредо”, което има своя теория и представители в други страни (Василев споменава най-често френски автори, след това немски и руски), но българските автори, които го изповядват, се стремят да построят история на българската литература според това, кои от досегашните автори са писали донякъде в съгласие с този възглед за изкуство. Това е допустимо, но се стига до крайност – онези, у които не се откриват белези на тези течения, се обявяват за “стари”, “преодолени” или просто се премълчават. (3) Това е, което Василев вижда като белег на явлението “литературно сектантство”.

Наред с това има автори, чиито литературни възгледи са само следствие от по-общите им социално-политически идеи. (4) Става дума за Г. Бакалов и редактираните от него литературни приложения на социалистическите вестници. Василев отбелязва популярността на социалистическите идеи в България и въз основа на това предвижда, че един ден в страната би трябвало да се появи и един голям “пролетарски поет”. (5) Но теорията на социалистите не им позволява да направят добра литературна история, тъй като те виждат твърде малко от художествените постижения на авторите, които иначе са чели – тях ги интересува светогледът на писателя и причините той да бъде такъв. Така се обяснява и творчеството му, и въз основа на това се съди дали той си струва да бъде четен и къде да бъде поставен в историята на литературата. (6) Така че социалистите, които настояват за реализъм, правят същата грешка като “антиреалистите” (експресионисти и символисти) – те не правят литературна критика, а сякаш пишат учебник за аудиторията си, подготвят я да дели авторите според школи, а не да вижда сложността и индивидуалността на големите произведения. (7)

ІІІ. Демагогията

Дотук обаче Василев се ограничава просто с възражения и съвети. Това което пише за “Развигор” и Балабанов е друго – той мисли, че такова явление не може да бъде подобрено, нито включено в културния живот – то трябва просто да бъде унищожено. (8)
Балабанов и редакционната колегия, в която влизат още Елин Пелин и Т. Боров са такива, които правят демагогия. Впрочев Василев не се отзовава еднакво за тях – към Елин Пелин е съвсем мек (един от първите ни писатели) и обяснява участието му във вестинка с личния му ангажимент към редактора (мъчно е да скъсаш с приятел от младини – даже и когато виждаш, че поидиотява). Към Боров – напротив, дори не споменава името му, смятайки го за инструмент (слуга). Също и “някаква жена”, за която с великодушно-презрителен тон е казано, че не пише от себе си и “няма отговорност за това”. (9)

Балабанов е упрекнат в интригантство (подлост), доколкото очерня писателите изобщо, разчитайки било да ги противопоставя помежду им, било да ги злепоставя пред определени групи (“македонските младежи” и Кирил Христов – с. 189) или направо пред кой да е читател. Става дума за фамилиарничене с аудитория (да задържи тия 200-300 души в България, които още могат да четат “Развигор” – с. 189), която е външна на литературните дейци и по същество не познава българската литература, пък и която и да е литература. Това са множество полуобразовани, които поради завист “със злорадство” биха чули, че в България няма нито литературна критика и наука, нито изобщо литература. (10) Това е демагогията на Балабанов и неговият “Развигор”.

Несъмнено не може да се съди за характера и влиянието на един интелектуалец и медия просто от упреците срещу него. Що се отнася до посланието на Василев, то е сериозно и похвално – да се работи въз основа на наследството за по-добра и силна литература и така за по-добро (по-културно, пък и по-честно) общество. Струва ми се, че патосът на автора е дори повече национален, отколкото интелигентски и професионален (доколкото литературната критика му е професия).
Ето, срещу това пораженство в литературата излизаме ние с всичките си сили. И ще го унищожим – от корен! – не само с възмущението и гнева си, но и с по-силното оръжие – с нашата любов, с ентусиазма за положителна, творческа работа. Войната, която пресуши всеки благороден импулс, всяко светло вдъхновение – у нас, напротив, събужда нова, страшна воля за работа: не само да възсатновим загубеното, но да развърнем духовната сила на нацията в един много по-широк и силен размах.
Разбира се, за ония, които вършат своето херостратовско дело, ще остане – камшикът. Литературният фашизъм у нас тряба да бъде унищожен. (11)

бележки:

1 Цитирам по Между сектантство и демагогия във: Владимир Василев. Пантеисти и маниаци. “Захарий Стоянов”, 2008.
2 С най-голяма самоувереност… тоя кръстоносен поход срещу цялата ни досегашна литература се води доскоро от сп. “Везни” (с. 162).
3 Но понеже е литературен критик [за Ив. Радославов става дума – Н.Г.] и все тряба да даде някаква ориентация за литературното ни развитие, решава: всичко преди Траянова е… литературна предистория. За нея в списание “Хиперион” се отделя един джамлък, описа на който е поверен на специалисти, любители на антики. Истинската литературна еволюция се почва от Траянова, под чиято команда маршируват всичките ни поети, включително до ден-днешен (с. 171). Нещо подобно за пропагандаторите на “експресионизма”: Всичко, което се явява под знака на реализма – макар и отбелязано и със знака на най-голям талант – е глупост; всичко, което носи етикета “експресионизъм” – откровение. Представя се като несъщестуващ малкия поетически ефектив, който притежаваме, за да се пущат банкноти, или – просто да живеем с нищо, на кредит на бъдещето, което щяло да ни донесе баснословни богатства. Всички, които счита, че досега българският дух не е спал, а стремително е творил и че е създал истински дела на изкуството са – “традиционисти”. Ако биха тия хора се опитали искрено, непредвзето да проследят нашето литературно развитие, сигурно щяха да видят, че стрелите, които им се струва днес да падат от небето, от безвъздушно пространство, са отпратени от лъка на миналото (с. 167).
4 Не е чудно, че те гледат така и на изкуството – то ще бъде инструмент за осъществяване на предстоящото обществено преустройство и украшение на новото общество: Тряба да се отрече [истинското изкуство], като се представи свързано и духовно с буржоазията. Това пък е въпрос на идейна издържаност, на амбиция дори: мечтаната обществена постройка ще бъде някак незавършена, ако не бъде увенчана с купола на едно ново, “пролетарско” изкуство. “Художествената литература има значение за историческата борба на пролетариата дотолкова, доколкото може да бъде използувана от него за подигане на жизнените му сили”, казва Г. Бакалов (с. 176).
5 …това тряба да се очаква, като се има предвид каква голяма част от нашата обществена психика е завладяна от вдъхновенията и патоса на комунизма (с. 183). Все пак Василев обръща внимание на Смирненски, макар и да не го хвали: Версификаторските капризи, които авторът гони и тук, и другаде, са едни от външните знакове, че не изхожда от някакво чувство, не го владее по-дълбоко настроение… тук имаме просто писане на зададена тема – всичко е постройка, разчет, чисто идейна екзалтация (с. 178).
6 В тях [двете книги на Г. Бакалов] той се опитва да определи отношението на социализма, resp. на комунизма, към нашето художествено творчество, да подведе работата тъй, че да изглежда българската литература или “буржоазно” безсмислие, или – каквото има ценно, то се носи от комунистическите тенденции в литературата ни. Тряба наистина да се прочетат неговите книги, за да се види жалкият баланс, към който е сведена българската литература. Тя се редуцира към две само имена: Ботев и … Д.И. Полянов. Вазова той свързва с психологията на еснафството, което не го интересува, понеже еснафството се вече изместя от историческия терен за да отстъпи място на друга класа (с. 179).
7 Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко. Школата е фирма, поставена на дюкяна, за да обръща внимание, да примамва вътре минувачите. Не фирмата ме интересува мене, а стоката. Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по “школа”, макар да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи – там всеки ще бъде категоризиран (с. 175).
8 Места от тази част са цитирани в З. Дафинов. Приятелства и съперничества между българските поети, писатели и критици. Документална хроника 1845-1945. “Изток-Запад”, 2006 (с. 435). Отношенията между “Златорог” и “Развигор” са представени по-подробно от Сава Василев в Литературният мит Владимир Василев. “Слово”, 2000 (с. 152-162).
9 Та нито по съдебните, нито по литературните закони няма отговорност за това – да ти продиктуват или сам да вземеш да наредиш чужди глупости и да си туриш името под тях (с. 195). Това не е просто употреба на обичаен израз. Тук Василев си служи и със своята извънлитературна, професионална култура – той е дипломиран юрист, работи като съдия.
10 Вършат ги [“апашките си подвизи”] над съзнанието на една малка част, невежа, полукултурна публика, която чува, че там за нещо се карат, но в своята неподвижност и затъпение не иска да се мръдне, чака да дойде някой, интимно да й каже: – Какви са джанъм тия спорове, тия школи кой какъв е? (с. 184). Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в “литератори” от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да се четат българските писатели: всички са идиоти. “Куражът”, който им дава, мотивира духовната им връзка с него. С истинско злорадство – без да са прочели и един ред от когото и да било – те тържествуват, когато той зацапва най-хубавите страници от поезията ни, когатто се гаври с най-ценните ни творчески дела, когато се опитва с подлост да разклати големите фигури (с. 197).
11 с. 197-198.

биографии, за обществото, за хуманитаристиката, история

Кирил Христов и Александър Балабанов

Публикуване на коментар

Свидетелствата и времето за размисъл върху тях

Свидетелствата, които обсъждаме

Преди да разкажа за онова публично скарване между поета Христов и професора Балабанов, случило се преди 90 години, бих желал да задържа вниманието ни върху свидетелствата, с които си служим. Имам предвид: кога са дадени те (колко време след събитието, до което се отнасят), кога се използват и колко дълъг се оказва срокът за премислянето им – било от самите свидетели, било от онези, които ползват свидетелствата. И също – кой е онзи, комуто е предложено да даде свидетелство
Миналият път обсъдихме накратко един спомен на Георги Михайлов за Балабанов, писан през 1986 г. и предхождан от друг, произнесен през 1979 г. на честването на 100 г. от рождението на професор Балабанов. Доколкото ми е известно, на честването през 1979 е имало само две писмени представяния на заслугите на Балабанов – другото е било на Т. Боров. В сборника от 1986 пък Михайлов е отново единственият класически филолог и един от двамата професионални античници – другият е Велизар Велков (1). Оказва се, че 25-30 години след смъртта на Балабанов именно Михайлов трябва да е човекът който го е познавал най-отблизо като професионалист, преподавател и дори интелектуалец; и същевременно е бил преценяван като подходящ да участва в някакъв вид честване в негова памет.
И така, през 1986 г. Михайлов говори главно за събития от 1934-38 г., значи за онова, на което той лично е бил свидетел 50 години по-рано.

Сега за Христов. От началото на публичния му конфликт с Балабанов до заминаването му за чужбина минават по-малко от 2 месеца (8 юли – 1 септ. 1922 според хронологията на М. Арнаудов). Тези събития са представени надълго в личния му дневник (т. ІІ “Синева”, 1999, т. ІІІ “Парнас”, 2001), който е писан още тогава, макар че е възможно някои неща да са променяни по-нататък (Кирил Христов умира през ноември 1944). За нещо от предисторията на скарването разказва Хр. Цанков-Дерижан в сборника в чест на Христов от 1938. Арнаудов ги обсъжда достатъчно подробно в книгата си “Кирил Христов” (БАН, 1967). Симеон Радев изказва преценката си за случката в “Срещите ми с Кирил Христов” от 1965 (БП). Кр. Коюмджиев, който съставя сборника със спомени за него през 1969 пише една дълга бележка, където посочва и колко вестника са публикували отзиви за случката – повече от 10, освен вестника на Балабанов “Развигор”.
Така че тук имаме впечатления от случилото се както от самото начало, така и коментари, последните от които са 47 години по-късно. Хората са различни, но пак главно хуманитари, литератори, по-малко поети, също и роднини, или такива с по-неопределен профил, но с влиятелно присъствие в публичното пространство (С. Радев).

Колко живеят спомените

Това число на разстоянието от думите на спомена до самото събитие – 50 години – не ми се струва случайно. Обикновено след като измине толкова време съобщението за някаква конкретна случка с конкретен човек вече няма така стойност, или направо – това вече е само назоваване на случка или човек, за които обаче не знаем лично, а чрез други. Поради това тук имаме и нужда от обяснение – защо изобщо се занимаваме с тази случка или човек. Оказва се, че спомените, подлижащи на споделяне в общество, имат такава средна продължителност на живота – 50 години (2). След това повечето хора, които могат да потвърдят от лични впечатления случилото се, ги няма и затова онзи – вече много стар човек – който си спомня това, остава сам. Той няма около себе си такива, с които да поговори за това така, че у тях да възникнат живи, сетивни усещания за назованото. Затова той трябва вече да избира какво да разказва – да разказва по-нови неща, или пък ако разказва стари, да разяснява защо ги говори. Защото неговите спомени не се споделят от онези, с които говори. Затова спомените, по-стари от 50 години, се обезценяват, стават неупотребими по предишния начин. Те обикновено изчезват изцяло, освен ако не се намери начин да послужат за обсъждане на онова, което занимава новите хора – било като аналогия с техни лични преживявания, било като илюстрация на някаква обща тема.
Впрочем Кирил Христов е имал усещане за това. На едно място той казва: “Тези хора, които обикалят из София и са толкова залисани и даже си придават важност – те не проумяват ли, че след 50 (sic!) години на тяхно място ще бъдат съвсем други, но и те като тях пак ще са така заети и пак ще си въобразяват, че имат стойност?” (3)

През 1922

Ето сега за самите събития. През 1922 г. с държавни средства е издадена “Антология” на Кирил Христов. В началото на юли в литературния вестник “Развигор”, ръководен от Балабанов, се появява отрицателен отзив, където покрай другото авторът Балабанов обръща внимание на една епиграма относно “македонците” и упреква Христов, че се е позволил да оскърби и без това твърде “изстрадалите ни братя” в Македония. Задава се и въпросът “бива ли за такива работи да се харчат държавни пари”. Някои (Трифон Кунев) възразяват, започва полемика, намесват се и други вестници.
Ето части от текста на Балабанов:

Сухи напъни.
Издавани, преиздавани, избирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. К.Х. като млад и обещающ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения, за което дори най-тънкият, най-званият, най-темпераментният и най-сочният наш литературен критик, който написа цяла студия за песимизма на Вазова според стихотворението му “Пребитото псе“, именно проф. А. Т. Балан в своята литература казва: “Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов”.
Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически думи, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите за поезията му, толкова празна е и цялата антология. Освен 8-9 малки и стари стихотворения, които К.Х. е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту.
Но не за това съм седнал аз да пиша. Няма защо да убеждавам някого. Напротив, отдавна вече никой в България не се занимава със сухите напъни, с тъй наречените стихотворения на Кирил Христов, нито като критик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок…. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещението, което издало никому ненужната антология, препоръчана, види се, от придворните критици на министерството.
После се цитира епиграмата за “македонеца”.
Кирил Христов, казва Балабанов, е свободен каквото ще да дращи. И не аз ще се сърдя, когато на цели народи от поети се казват грозни истини, особено ако те наистина са поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм. Още повече защото тоя същия автор, когато македонците бяха силни и на мода, какви ли не хвалебствия написа за тях, по-големи отколкото одите си за Кайзера. Но че едно държавно министерство на просвещението сега издава такова безобразие с държавни средства на такава изящна хартия, това е.. това е помрачение. Ал. Балабанов.

Много скоро след това (на 16 юли) Христов получава едно писмо от Михаил Арнаудов, който прекарва лятото в Своге. Ето какво казва той:

Драги Кириле, прочетох днес в “Пряпорец” една злобна бележка за твоята “Антология” – вдъхновена, както личи, от статията на Балабанов в предпоследния “Развигор” (от вестниците научавам, че и в последния “Развигор” имало нещо ново против тебе). Мене еднакво ме възмущава както дръзкото отрицание на цялото ти дело (по милост или от хорска срама са пощадени няколко младежки твои стихове), така и поведението на Балабанов като денунциант пред македонците.
Колкото за първото, няма какво да се каже: то само пада, щом отрицанието е в такава абсолютна форма и преследва временната цел – да се угоди на известна пасмина критици, загрижени да те унищожат пред читателите. Но второто обвинение е не само недостойно, но и пакостно при нашите условия и нашенските обществени предубеждения. То прикрива най-низка злоба и е добре пресметнато. Чувствайки, че няма как другояче да те компрометира – без много приказки и без доказателства – и скривайки същевременно своята фигура между невинно оскърбените македонци, за да се направи жертва на сатирата ти именно в тая точка, не повече – той сочи твоята ужасна несправедливост към поробения брат. Той добре знае, че не всички македонци подпадат под ударите на сатирата ти, че ти имаш предвид само известни герои на нашето време – измежду политиканите, хъшовете и литераторите – които всички се знаят и сочат, а не и хора като Д. Матов или Г. Делчев например; но тъй му отърва да представя работата…. И към всичко това – прави те голям сподвижник на Омарчевски …
Твой предан М. Арнаудов (4).

Наистина, разговорът не е само за литература. Появява се изявление на “Дружеството на македонските младежи”, което упреква Христов за епиграмата. След няколко седмици, Христов установява, че към къщата на “Патриарх Евтимий”, в която живеел, е стреляно.

Трябва да се отбележи, че по онова време в София носенето на огнестрелно оръжие е било нещо съвсем обикновено. Примерите са неизброими. Достатъчно е да прегледаме дори само записките на самия Кирил Христов. Още като 20-годишен младеж (1895) той е бил арестуван в Белград за стрелба срещу полицай. После (към 1910) собствената му съпруга Невяна Палашева – майка на двете му деца – когато идвала по време на раздялата им да го види в София, го е заплашвала с пистолет. Самият той веднъж влязъл с пистолет дори в театъра, и то в гримьорната на актьорите, които са репетирали негова драма (1920?), скарал се е с тях и, като го заплашили, че ще го бият, извадил пистолета. Покрай пиянските кавги и склонността му да се бие, два пъти му се е случвало да го викат на дуел, но и двата пъти дуелът не се е провеждал, защото противникът му не се е явявал (тези неща са отбелязани, съвсем спокойно и подредено, в книгата на Михаил Арнаудов) (5).

Така че Христов, смятайки че има реална опасност да бъде убит от някои, подбудени от врага му Балабанов, македонци (както казва Арнаудов – “безотговорни елементи”), наистина заминава на 1 септ. – с влак към Лом и с кораб към Виена. После прекарва 7 години в Лайпциг, а после се премества в Прага, където се задържа още по-дълго – до 1939. В книгата си Арнаудов отбелязва, че той е имал достатъчно пари, за да прекара няколко години без каквито и да е допълнителни доходи. Освен това той не е напуснал учителското си място, а е бил командирован, което значи, че е можел да продължи да получава заплатата си, макар и да не е в България (6).

В спомените си за него добрият му приятел Хр. Цанков-Дерижан разказва, как една вечер през пролетта на 1922 излезли двамата до една кръчма (на “Хан Аспарух”) и там попаднали на Ал. Балабанов и Конст. Щъркелов. “Изпихме доста вино”, казва Цанков. Излезли почти на сутринта, повървели по “Патриарх Евтимий” в посока “Витоша” и по пътя Христов и Балабанов се скарали. Ето какво се казва:

Най-после, там някъде близо до ул. “Витошка”, срещу пехотните казарми, Балабанов се отказа по-нататък от диспута – той седна на каменните стъпала пред една къща, с шапка оставена до него, наведе се и се хвана с две ръце за главата си. Мислех, че всичко е свършено. Но Кирил като че доби нова енергия и даде нов изблик на недоволството си. Той се изправи над Балабанов и продължаваше да сипе жупел над главата му: всичко, каквото се мернеше в яда му неговите устни… Също, като че ли един петел се беше спрял над победения противник и продължаваше да го кълве… Въпреки, че тоя противник отдавна нищо не възразяваше.
Разсъмна се. Потеглихме и четирма. Пръв си отиде в едно тежко, убито настроение Балабанов. А и останалите не бяхме по-добре. Кирил мълчеше. Щъркелът намери някъде гевреци и се опита да създаде настроение – но напраздно! Скоро се разделихме и се разотидохме тримата…
Може би, се лъжа. Но струва ми се, че тая фатална нощ – основателно или неоснователно – стана причина Кирил да напусне след няколко месеца България… и да не се върне до днес. Вече петнадесет години! (7)

Ето в какъв смисъл, най-вероятно, са били думите на Христов (цитирам от дневника):
И чудете се защо от нашия университет излизат такива тълпи от добитъци; защо всеки идиот може да свърши нашия университет и дори след това да стане професор в него. Струва ми се май, че и университетът с цепеница ще се оправи…
Касае се не само за един негоден професор, но и за едно нищо човече, за една мизерна личност, позоряща нашия единствен университет… (и пр., “Дневник”, т. ІІ, с. 357, 389-390).

Интелектуалните общества – цели и конфликти

Ако сравним изложението на Михайлов с кой да е от текстовете, които видяхме днес, ще видим противоположен дух, пък и стил. Михайлов разказва за един свой по-възрастен професионален приятел и за обществото от професионални приятели, където лидерът все пак е един. Днешните текстове пък свидетелстват за конфликти. Какво се случва в едния и в другия случай?
Ученият също като човека на изкуството не могат без някакво общество. Това общество може да се поддържа чрез съвместни публикации и кореспонденция, при която хората се виждат рядко, знаят малко и твърде общи неща за личния си живот и така пристъпват към общуването, че конфликтите са малко вероятни. Ако общуването се прецени като недостатъчно изгодно, то просто се прекратява, но хората не се “скарват”.
Обратно на това, съществува едно интензивно (примерно – всекидневно) общуване и то “отблизо”, когато обществото е заедно не само чрез думите и съгласието си, но и телесно, лично. Тогава конфликтите са по-вероятни. Това е обществото, което поддържа Балабанов, а и практически всеки в тогавашна България, който би желал да бъде “интелектуалец”.
Личното общуване почти неизбежно води до излизане от тяснопрофесионални теми, тъй като хората са заедно с “телата си”. Тогава те разговарят и за други неща, които понякога наистина са битови, развлекателни и въобще банални, но друг път са по-концентрирани върху определени теми. Така общуването става “интелектуално” (или в широк смисъл “философско”) и там вече влизат обществени въпроси, включително и политически. Такова общуване може да не е само лично и между малцина, може да се образуват общества, и то не само неформални – това може да са дружества, религиозни общности, дори партии.

Та в тези общества, е възможно да се различат следните цели – или (1) придаване на смисъл на общата им дейност чрез обсъждането и обмислянето й – което е най-трудно и поради това става най-рядко или в най-малка степен; или (2) утвърждаване на ценността на тази дейност – това е лесно, защото не е необходимо да се говори пряко за това, ценна ли е тя и с какво – достатъчно е просто всеки да споменава нещата, които са разбираеми и от общ интерес и да избягва неудобни теми или факти; такъв разговор лесно деградира до обикновена развлекателност; или (3) разширяването на влиянието (силата) на общността. Тогава е нужна по-активна дейност, поставяне на конкретни практически цели. В последния случай обаче е наложително да се знае кой е лидерът (лидерите) на обществото, тъй като е необходимо координиране на действията и следователно подчинение (задължителен консенсус). Но понеже усилването на такова общество по същество е усилване на лидерите му, пък и участниците в него са донякъде обладани от духа на властолюбието, поради това и в него трябва да се очакват повече и по-остри конфликти.
Конфликтите избухват там, където лидерството не е изяснено (или не е сигурно) (8). Тогава те или се разцепват, или доскорошният лидер изчезва. Поводи за това най-често са явна користолюбива постъпка на някой от (дотогава) скритите конкуренти или явно пренебрегване (отричане) на заслугите. Точно такъв случай имаме в конфликта Балабанов – Христов. Би могло да се каже, че ако това е било битка в рамките на интелектуалното общество в София, Балабанов я е спечелил, защото се е оказал човек с по-сигурни контакти, пък и с по-сигурна обществена позиция. Все пак той е бил университетски професор по основна хуманитарна дисциплина, така че присъствието му в обществото на “образованите” е осигурено ex officio и от държавата.

Бележки:

1. Има и други автори, които пишат за Балабанов или съставят издания на текстовете му, но те са или филолози слависти (?) (Антония Първанова) или историци (?) (Цочо Билярски).
2. За да може да разкаже нещо обществено значимо, а не просто детско впечатление, човек трябва да е около 20-те. След 70-те пък той вече е някак извън обществото, а и събеседниците, които са видели, каквото той е видял, са много по-малко отпреди.
3. Не си спомням дори това в стихове ли беше или в проза, ще проверя.
4. 45 години по-късно Арнаудов обаче говори за “Скъпия дар на министър Омарчевски” за Кирил Христов (“Кирил Христов”, с. 160)
5. Впрочем ето какво пише в дневника си Христов две седмици след началото на свадата: В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат – ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир… Съобщавам на проф. М.А. с една къса бележка какво ще правя и го моля да прескочи до София за един ден… Писмото пратих препоръчано. Бях уверен, че то ще изплаши моя приятел и той ще се реши да се намеси в работата, а след като бих претрепал непотребния мазник, Михаил ще се яви организатор на общественото мнение… („Дневник“, т. ІІ, с. 335).
6. Несъмнено е получавал помощ и от вярната си приятелка Весела Панайотова, в чиято къща е живял много години. Разбира се, не може и да се каже, че разполагал с много пари.
7. Юбилеен сборник “Кирил Христов: 1875-1935”, с. 39.
8. Това е забелязано още от Омир – това е двигателят на действието не само в “Илиада”, но и в “Одисея”.

биографии, за събитията днес, история

След Паисий

Публикуване на коментар

Замислих се за поколенията от Паисий насам, към които е и моето. Всяко е под влиянието на някое събитие или процес, и решаването на някоя задача.
Като посочвам някои години (“20-те”, “50-те”) – те са “център на поколението” и според главната им задача привличат към себе си онези, които са родени по границите им – примерно, 10-15 г. след “центъра”. Примерно, ако център на 20-те на ХІХ в. е 1825-та, към него може да принадлежи и някой, роден през 1840 (Лазар Йовчев). Времето между поколенията е средно 33-34 години, но пак в зависимост от задачата им съм поставил ту 30, ту 40 години. Ето кои са, заедно с нещо като названия, които ги обединяват в групи.

Има ли още български народ? (70 години)

1. 20-те на ХVІІІ в. – роден е Паисий (там са също Жефарович, Партений Павлович, чак до Спиридон Габровски и Софроний – 1839-та). Повдига се въпросът за това “има ли още такъв народ”.
2. 60-те – под впечатлението на Паисий, първите сериозни руско-турски войни, европейският смут след 1789-та, сръбското въстание, русите във Влашко (завършва по същество със смъртта на Софроний и края на Наполеоновите войни).

Строителите на България (100 години)

3. 90-те – първото голямо възрожденско поколение. Вижда въстанието и независимостта на Гърция, участва в него; отказът (или неуспех?) на Русия да извоюва автономия за България към 1830-та; начало на масовото българско образование – въпросът за елинобългарските училища и елинизма. Бозвели, Априлов, Неофит Рилски, Селимински, Петър Берон, Хр. Павлович, Кипиловски и мнозина други.
4. 20-те на ХІХ в. – поколението, което решава църковния въпрос и готви голямо въстание. Някои загиват, други доживяват Освобождението – от Д. Миладинов, Макариополски и Кръстович (1810, 1812, 1817) към Евл. Георгиев, Раковски, Славейков, Цанков, Данов, Бурмов, Левски, Л. Каравелов, до Икономов, Дринов, Л. Йовчев (1835, 1838, 1840).
5. 50-те (“Строителите на съвременна България”) – някои не доживяват, но това е поколението, което създава държавата – от Бенковски и П. Каравелов (1843) към Ботев, Гешов, Вазов, З. Стоянов, Стоилов, Стамболов, Величков, Ст. Михайловски, Д. Благоев (1856) към Ив. Шишманов и П.П. Славейков (1862, 1866). Най-възрастните (Ив. Попов – 1865-1966) умират, когато вече съм бил роден.

Виждал съм някои от тези хора (100 години)

6. 90-те – поколението на войните (за обединение и световни) – от Кирил Христов, Елин Пелин; Яворов, Арнаудов (видях го на живо по телевизията, бях 13-годишен); С. Радев и Балабанов (1875, 1877-1879) към мнозина други, родени в княжество България (от политиците – Филов (1883), социалистите Г. Димитров и Червенков (1882, 1900). Патриарх Кирил (1901); дядовците ми Коста и Теодоси (1903) – помня ги добре как изглеждаха. Баба ми (1905) доживя, докато синът ми стана на 5.
7. 20-те – поколението, което достигна зрелост при държавния социализъм и Студената война (двуполярен свят). Вапцаров, Т. Живков (1909, 1911). Патриарх Максим (1914, още живее и служи, и синът ми го е виждал на живо), Симеон ІІ (1937 – беше в храма ни веднъж, чете Символа). В работата – Михайлов, Ничев, Богданов (1916, 1922, 1940); възрастни колеги и приятели; хора, с които съм разговарял надълго по сериозни въпроси – В. Тъпкова и Ив. Шалев (1924), Хинков (1927). Баща ми (1928). България се движи от национален нихилизъм (50-те) към умерен национализъм (70-те)
8. 60-те – моето поколение, Западът изтласква СССР (Русия) от Източна Европа, конструиране на ЕС. Неспокойствие в Русия. Хегемония на САЩ – “глобализация”. От 2008 – финансови сътресения в САЩ и ЕС, видимо въздигане на нови световни държави (Китай, Индия, Бразилия). Удържане на страната при икономически срив и войни на Балканите.
9. (90-те) – поколението на децата ни – ?

биографии, история

Eкзарх Йосиф. Хронология (1870-1903)

Публикуване на коментар

Екзарх Йосиф (Лазар Йовчев)

1870-1903

Част І

1870-1876

1870
– последен изпит в Юридическия факултет в Сорбоната (юли)
– война – не е представил дипломна теза; потегля обратно (29-ти дек.), три месеца в Швейцария (с Д. Греков); в Цариград (20 ноем.)

- френско-пруска война (юли 1970 – март 1971), Наполеон ІІІ е пленен (2 окт.);
– ферман на султан Абдул Азиз за независима Българска църква (Екзархия) (27 фев.)
– сп. “Читалище” (от окт. – ред. М. Балабанов)

1871
– неплатен чиновник в търговския съд (ян.-септ.)
– сътрудник на в. “Македония” (изд. П.Р. Славейков, ян.-май, заплащане); статия за проекто-устава на Екзархията (ян.); ред. на сп. “Читалище” (от май до май на сл. година); статия за превода на “Илиада” на Пърличев (май); Слово за ползите от читалищата (май, на събрание на Българското читалище) (“публичното мнение е върховното и най-страшно съдилище за онези хора, които не се боят ни от Бога, ни от съвестта си”); етически статии (Свобода и дълг, Страстта, Човеколюбие, Себелюбие); Интернационал “работничеството, когато прибягва до комунизма, прегръща една теория, която е чиста утопия, защото е противна на свободата и на природата на човека” (ноем.)
– калоферци искат да се върне като учител, Тъпчилещов разговаря с него по тяхна молба (юни-юли)

- Първи църковно-народен събор (фев.-юли)
– Парижка комуна (март)

1872
– статии във в. “Право”; превод на откъси от “Науката на добрия Рихард” от Франклин (“Читалище”, апр.)
– секретар-писар на Смесения съвет при екзархията (12 ян.); става монах с името Йосиф, ръкоположен за дякон (23 септ.); гласуван за Одрински митрополит (окт.), но не е одобрен. Протосингел (дек.)

- избор за екзарх – Иларион Ловчански (12 фев.), Антим Видински (16 фев.), утвърден от правителството на 23-ти; Натанаил ръкоположен за Охридски митрополит, Симеон – за Варненски и Преславски.
– оповестява се схизмата (обявена на 16 септ.)

1873
– архимандрит (ян.)
– обиколка из българските земи (Варна-Букурещ-Ниш-Рилски манастир-Пловдив-Одрин – апр.-окт.)

1874
– управлява Видинската епархия (от септ. – една година)

1875
– писмо до Ст. Чомаков за престоя си там (септ.); Връща се в Цариград като протосингел-секретар (окт., 12 лири на месец)

- въстание в Херцеговина (лято)

1876
– ръкоположен за Ловчански митрополит (2 фев.); заминава от Цариград (27 апр.) – Варна (придружава го митрополит Симеон) – Русе – Търново (30 апр., изпратен и от Григорий Доростоло-Червенски, Климент Браницки, архим. Константин) – Ловеч (3 май); обиколка на епархията (юли-септ.); в Орхание поставя за архиерейски наместник поп Кръстьо (ноем.)

- Априлско въстание

Част ІІ

1877 -1885

1877
– гласуван за Екзарх (24 април – 3 митрополити и 16 цариградчани – 9:8:2); Екзархийският устав още не е одобрен и не е в сила; Савфет паша потвърждава, че султанският указ е издаден (3 май), получава берата (указ), че е утвърден (28 май), представя се на султан Абдул Хамид (2 юни); писмо до султана, съдържащо моление за победата му над Русия (23 юни)

- напрежение между екзарх Антим (“неверен пастироначалник” според турския печат) и Ст. Чомаков. Властта се отказва да работи с Екзарха. Екзарх Антим подава оставка (април), на заточение в Анкара (юли)
– Обявяване на Руско-турската война (12 април), известия за изтребване на българи (авг.), пада Плевен (ноем.), победа при Шейново (дек.)

1878
– разговори със Савфет паша и Ференц де Зичи за Сан-Стефанска България (фев.- март). Посланикът Нелидов го представя на великия княз Н. Николаевич в руското посолство. Връчва му благодарствен адрес в Сан Стефано с 230 000 подписа (апр.). Разговори с княз Дондуков и ген. Тотлебен (май). В Пловдив – седалището е в къщата на Найден Геров, среща се с Дринов и Антим І (юни-окт.). Разговор с посланик Лобанов-Ростовски, княз Дондуков, Савфет паша в Цариград (ноем.). “Българите са по-лоялни на султана от гърците”. Не отива в Търново. “Аз съм поданик и чиновник султанов” (дек.)

- ген. Гурко в Одрин (ян.). Санстефански договор (фев.), Берлински конгрес (юли)
– Къде да бъде Екзархията – София, Пловдив или Цариград? (юли-септ.). Методий Кусевич защитава исканията на македонските българи в Цариград, споменава се за уния (авг.). Писмо на Антим І до императорския комисар
– епархиите в Македония са загубени през войната

1879
– в Пловдив (до дек. ); в София се среща с княз Батенберг (окт.); писмо от митрополит Симеон в полза на оставането в Цариград (ноем.).

- Органически устав на Източна Румелия (апр.)

1880
– завръща се в Цариград (ян.); Г. Кръстович: “Силата е само в правото Ви. Имате един ферман, който е признал за отделна българската народност, имате 1,5 милиона българско население”. Екзархът: “Македония е 8 части българи и една част гърци”.
– “Св. Анна I степен” от Александър II (септ.)
– заживява в къща в Ортакьой заедно с две от сестрите си;

- в Солун е основано д-во “Просвещение”; план за класни училища и гимназии в Македония (център Солун) и Одринско (М. Кусевич, К. Шапкарев, Н. Спространов, Хр. Бучков ); Солунска мъжка гимназия “Кирил и Методий”

1881
– тръгва за София (18 май), посрещнат от Стоилов, Иречек (23 май); в Търново (юни)
– пише до Г. Груев, председател на Постоянния комитет в Източна Румелия, в което го моли да повече средства за учебното дело в Македония

- убийство на Александър ІІ (1 март)
– преврат на Ал. Батенберг срещу Каравеловия кабинет. Извънредни пълномощия, министри – руски генерали (27 апр.)

1882

- доклад на К. Стоилов до княза за ролята на екзархията в неосвободените земи
– “Училищно попечителство” – екзархийски комитет за ръководене на просветната дейност с председател архим. Методий Кусевич (от 1884 – “Училищен отдел” при Екзархията); Солунска девическа гимназия “Св. Благовещение” (дир. Царевна Д. Миладинова)

1883
– княз Батенберг посещава султана, и патриарха, но не Екзархията (апр.); екзархът не е поканен на семейния празник на султана, на който се канят началниците на всички религиозни общини (окт.);
– приет е от Абдул Хамид II (дек.) – потвърден е ферманът от 1870, екзархията остава в Цариград, екзархът получава орден “Османие I степен”

- Одринско свещеническо училище (до 1892, откогато е в Цариград)

1884
– посреща Ст. Станимиров, назначен за деловодител на Училищното попечителство (ян.); изпраща го при Г. Кръстович да поиска 3 000 т.л. за Солунския пансион (Кръстович обещава и изпраща парите); приема М. Балабанов, външен министър на Княжеството (апр.)
– в Бруса (май)

- в Екзархията са чиновници още М. Кусевич (протосингел) и М. Пелов (секр.). Станимиров напуска (авг.), за да стане директор на Габровската реална гимназия

1885
– телеграма от княз Александър до султана – “нека правата, подарени от султан Азис да бъдат запазени и приложени” (4 май)
– Съединение; разговор с Великия везир за взаимодействие между валиите и владиците в Македония, за да се запази мирът (септ.).

Част ІІІ

1886-1894

1886

- Н. Спространов съобщава за присъединяване на част от кукушките униати към екзархията
– Ст. Станимиров е назначен за директор на Софийската класическа (Първа мъжка) – до 1893

1887
– пише до Гр. Начович (8 юни). Уверява го в благоразположението на Русия – необходимо е да се изпрати една депутация в Петербург за помирение, да се избере привременен комисар, да се поставят руски офицери начело на армията и да се избере нов княз (съгласувано с Чомаков и Нелидов).

- Фердинанд е избран за княз (25 юли)

1888
– пише до Начович (26 фев.). Да се постигне споразумение с Русия, но не чрез цанковисти или каравелисти, а чрез консерваторите или дори Стамболов; до външния министър Странски (16 апр.) – относно взаимодействието между патриаршията и сръбската пропаганда
– изложение до великия везир относно положението на бълагрите в Турция (апр.)

- Стоилов пише от Виена на Странски (26 авг) “днес е най-несгодното време за повдигане на македонския въпрос”

1889

- писмо от Вълкович до Странски “великият везир се отказал да иска от екзархията отзовавнето на митрополит Синезий от Одрин”

1890
– берати за владици в Охрид (Синесий) и Скопие (Теодосий)
– вестник “Новини” (преименуван на “Вести”) – орган на екзархията

- Вълкович прочита нотата на българското правителство пред великия везир и пред министъра на външните работи (4 юни). До Стамболов: “Впечатлението на беше приятно”. До Г. Живков: “Портата няма да отстъпи в нищо, защото България не се защитава от никого”.

1891
– разговор с Д. Ганчев (“хвали Стамболовата политика, лоялното му държане към Високата порта”)
– заповед на Великия везир до валиите в Солун и Битоля – да не се възпрепятстват българите да напуснат Патриаршията (лято); 150 села и градове писмено преминават към Екзархията

- Одринското свещеническо училище е открито в Цариград под името “Духовно училище” като клас на българското четирикласно към църквата във Фенер (септ.); Одринска мъжка гимназия “д-р Петър Берон”

1892
– протестира пред Джевдет паш за преследванията на български учители в Солун и българи в Неврокоп; приет от султана (6 ноем.)

- Свещеническото училище приема името “Св. Йоан Рилски” (ректор – архим. М. Кусевич). Намира се във Фенер, на брега на Златния рог (нездравословни здания)
– холера в Цариград

1893

- княз Фердинанд се жени за Мария-Луиза (апр.); с промяна в чл. 38 на конституцията се дава възможност не само на княза, но и на наследника му да не бъде православен (май)
– процес срещу митрополит Климент (май-юли)

1894
– берати за Велес и Неврокоп
– приема В. Думев (учител по български език в Одринското училище, тогава четирикласно) и Г. Белев на о. Принкипо, където летува; Ст. Станимиров, назначен за ректор на семинарията (септ.), изпраща го да обходи руските семинарии (ноем.); започва спор с монахините от съседния католически манастир (извадили основния камък на бъдещото здание на семинарията във Ферикьой – място, подарено от султана)

- роден е престолонаследникът Борис (18 ян.); пада правителството на Стамболов (18 май), съставено е правителство на Стоилов
– наети са помещения за семинарията в по-здравословна част на града; облекло на семинаристите, съвпадащо с халкинското; 160 ученици

Част ІV

1895-1903

1895
– митр. Григорий Русенски поканва Екзарха да кръсти княз Борис (дек.)
– след убийството на Стамболов “загуба за България” (7 юли)

- Янаки Гелев става преводач по турски в Екзархията; получава позволително от правителството за това училище, наречено вече “семинария” (апр.)
– преследване и убийства на арменци (и 1896); край на японско-китайската война, Япония придобива Ляодунския полуостров и Порт Артур

1896
– К. Стоилов идва да покани Екзарха и да издейства разрешение за отиването му в София от султан Хамид (ян.); Екзархът отсяда в сградата на (сегашната) митрополия; кръщение на княз Борис в “Св. Крал”(2 фев.)
– В Цариград княз Фердинанд посещава Екзархията и на Великден е в българската църква, но не посещава патриарха. Екзархът не е поканен в руското послство (защото трябва да се покани и патриархът)

- княз Борис е кръстен и по католически обряд; Фердинанд е признат от Русия, Турция и други Сили.
– М. Кусевич управлява Старозагорската епархия

1897
– Екзархът поздравява султана за Рамазан Байрям и победата над гърците; по време на войната обещават 4 берата след войната и да се пази в тайна (окт.).
– Говори с изключените от семинарията (“Основали сте тайна библиотека с книги, противни на държавата, в която живеем”).
– Ръкоположение на трима митрополити – Козма Дебърски, Герасим Струмишки, Методий Охридски (дек.) (Я. Гелев му предал забраната с умишлено закъснение; ръкополагат се в три последователни нощи, тайно от Патриаршията в стария “Св. Стефан” (къща, подарена от Ст. Богориди, осветена 1849). С Григорий Русенски и Константин Врачански нощуват в метоха с/у църквата).

- гръцко-турска война
– купуват място за семинарията с готови здания в Шишли, близо до бъдещата болница “Евлоги Георгиев”; от семинарията са изключени (до края на годината) 6-ма участници в таен революционен кръжок. (фев.). Имали тайна библиотека със съчинения на З. Стоянов, Ст. Заимов, Вазов, Ботев, Каравелов.
– посланик в Цариград – Д. Марков. Протакане и съпротива от Портата (правителството) и Ялдъза (Двореца) за бератите. Назначават се архиерейски наместници на гръцките митрополити в Прилеп, Пехчево и другаде.
– семинарията “Св. Йоан Рилски” вече е шестокласна (от 1895) със собствена сграда. Учениците – главно от Македония и Одринско, стипендианти на Екзархията (в нея са учили Ив. Марковски, Ив. Снегаров)

1898
– приема В. Думев относно учителите, членове на ВМРО, после и Г. Петров (след събранието на ЦК в Солун – авг.)
– освещаване на желязната църква “Св. Стефан” в Цариград (8 септ.)
– подава молба до Портата за назначаване на митрополити в Мелнишка и Серска епархия (Сяр), Полянска и Солунска (Солун), Одринска (Одрин), Маронийска и Ксантийска (Гюмюрджина)
,
– Крит получава автономия
– българска класическа гимназия в Битоля (7 класа)
– В. Думев – представител на ЦК на ВМРО в Цариград, Гьорче Петров – в София; убит е редактора на “Новини” Д. Македонски (фев.)

1899
– възразява пред Таксин бей за готвеното назначение на Фирмилиан за Скопски митрополит

- завършва първи випуск на семинарията (1913 – закрита, преместена в Пловдив); “д-р Петър Берон” става пълна гимназия, 7 класа; девическа гимназия “Янко Касъров” в Одрин

1900
– пише до мин.председателя Т. Иванчов и до княза относно опита за отцепване на Скопска епархия (авг.)
– ограбен от македонския революционер С. Мерджанов

1901
– разговор със Зиновиев относно Фирмилиан. Научава, че Русия подкрепя назначението, за да помогне на крал Александър.

- Правителството на Р. Петров предпочта да се ограничи дейността на македонските комитети

1902
– тържествено честване на 25-годишнината от служението на Екзарха в Цариград (апр.); става почетен член на Книжовното дружество и доктор honoris causa на Университета
– получава телеграма, подкрепяща действията му срещу отцепването на Скопската епархия, подписана от лидерите на партии – Др. Цанков, П. Каравелов, Ив. Гешов, В. Радославов, Д. Петков, Р. Петров

- освещаване на българската болница “Евлоги Георгиев” в Цариград (апр.)
– 878 български училища във вилаетите – в Цариградски и Одрински 149, в Солунски, Скопски и Битолски – 729
– назначаване на Скопския патриаршистки митрополит Фирмилиан (сърбин)
– въстание в Горно-Джумайско, Разлог, Неврокопско, Мелнишко

1903
– записки до княза относно изтребването на българи в европейска Турция (май-юни)
– повикан при великия везир – съобщава му се за Илинденското въстание (22 юли)

- нота на Русия и Австрия до Портата относно въстанието (фев.); среща на руския и австрийския императори относно събитията в европейска Турция (септ.)

**

Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870-1915). С., 1940

Арнаудов, М. Живот и дейност на екзарх Йосиф. Синодално издателство, 1965

Арнаудов, М. Към историята на българската екзархия. Документи 1881-1890. Ун. печатница, 1944

Йосиф I. Дневник. Хр. Темелски, Т. Събев, текст, коментар, редакция. Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“, 1992

Йосиф I. Писма и доклади. В. Георгиев, Ст. Трифонов, съст. “Клуб 90”, 1994

Екзарх Йосиф І в спомени на съвременници. Хр. Темелски, съст. УИ “Св. Климент Охридски”, 1995

Йосиф І, Екзарх Български 1877-1902. Юбилеен сборник, 1904

Йовчев, Л. Статии и преводи. Ф. Марчев и др., съст. 2001

биографии, история

Гавриил Кръстович. Хронология (1835-1885)

Публикуване на коментар

Гавриил Кръстович

1835-1885

Част І

1835-1849

1835
– писмо до Р. Попович в Карлово от Сливен (фев.). Оставил един “Корнелий Непот”, получил чрез Стойко [бащата на Г. Раковски] писмо от “Стефанаки челеби” [Ст. Богориди] до чорбаджиите в Котел и Сливен. Потеглял за Котел и оттам – за Цариград;
– друго писмо от Котел (март) – първенците се отказали да му плащат учението в Цариград (недоразумение за разноските между тях и Богориди). Препраща и писмото от Богориди до първенците. Иска от Р. П. препоръка до Богориди за разноските, да учи повече неща с цел да остане в Цариград при някой търговец;
– друго от Цариград (март, на български) – добре е приет в “бейския конак” от Богориди, от майка му и сина му; друго от Цариград, Фенер (апр.). Нарича Богориди “княз (prinkeps) на Самос и околните острови”. Не е доволен от домашния учител, с когото четат (заедно с Николай Богориди) Размишленията на Маврокордатос; друго (май) – оплаква се от скучното преподаване, четяли Динарх с елементарен анализ. Цитира Лукиан за образованието. Разговарял с Н. Логадис, учител в Куру-чешме. Чуди се как да говори с Богориди, който “не ме постави в никое училище, дето се извършва всеки напредък, но ме държи вътре в конака”;
– друго (юли) – живеят в Халкедон, бягайки от чумата. Пита за новите книги на Неофит Рилски и Анастас Кипиловски. Моли го да плати за екземпляр на речника на Антим Гази. От една седмица учат аритметика и “Панегирик” на Изократ. Предстоели нови предмети – алгебра, геометрия, реторика, поетика, физика, метафизика. Скоро започват и френски. Разговарял с майката на Богориди;
– друго (ноем.) – ученето не върви, не започва френски по разни причини, съученикът му не учи достатъчно. Доволен е от грижите на баба Ана. Получил книгите на Неофит. Приятелят му Бончо бил изпратен в Крайова при ton exochotaton jatrophilosophon Петър х. Берович.

1836
– писмо до Р. Попович (ян.) – Ст. Б. му дал 500 гроша за нови дрехи; друго (март) – ученето на гръцки било слабо, но започнал да учи френски.
– други две (авг.) – събира спомоществовователи за Христоитията. Редактирал преведен на български Encheiridion за църковния ред; друго за българския правопис и граматика (видял граматиката на Неофит Рилски).
– друго (септ.) – князът щял да замине през октомври за Молдова, а него да настани в патриаршията като копист, за да се подготви за секретар; той самият вече превел Илиада І-ІІІ и от френски Мудрост добраго Рихарда

1837
– писма до Р. Попович (ян.) – споменава за чумата в Цариград. Султанът забранил на християните да се качват на кон; бил назначен за писар в патриаршията, превел Митос Продиков
– друго (март). Р.П. щял да издаде превода на Мудрост добраго Рихарда. Две години не видял полза от княза и ще го моли “със сълзи” да продължи учението си
– в предговора към Христоития Р. Попович споменава Кръстович – че е учил гръцки в Котел и Карлово и за преводите на Илиада І-ІІІ, Мудрост добраго Рихарда и Митос Продиков.
– друго (юли) – разнася книгите на Попович. От май живеел в Куру-чешме.
– друго (дек.) – вече е ученик в Куру-чешме, приет през септ. след 1-2 изпита. Около 60 ученици. Учат Аристофан (Плутос, Облаци), Есхил (Прикованият Прометей), география, физика, граматика, богословие, Катехизис-а на митрополит Платон. През лятото чел Аритметика на Теофил Каирис. Опасност от болестта. Болестта засегнала Пловдив, Карлово и околностите. Относно преписването на превода на Робинзон. Стойко чорбаджи довел Сава (Раковски), който е записан за ученик в Куру-чешме и поздравява Р.П. Богориди споменал, че може да изпрати Кръстович във Франция. Интересува се за Историята и Речника на Анастас (Кипиловски) Казва, че не желае да стане учител във Видин.

1838
– писмо до Р. П. от Цариград (фев.) – съобщава му, че заминава за Париж. Споделя тревогите си – да не се усъмни в правотата на православието, как ще съжителства с “бейзаде Николаки”. Моли го да изпраща писмата си до Сава Стефаниди (Раковски); в свое писмо (ян.) до Р. Попович Раковски също споменава, че по решение на Ст. Б. Кръстович заминал за Париж.
– писмо до Р.П. от Париж (май) – пристигнал след 51 дни пътуване. Николаки го посрещнал – бил драгоман в османското посолство. Учат 3 пъти седмично латински и всеобща история и 3 пъти – френска граматика и превод. Следващата година Кръстович щял се яви на изпит по всички общообразователни предмети, за да постъпи в “Академията на правото” (реторика, география + геометрия, алгебра, физика, химия, астрономия). Споменава, че се запознал с единородец от Ески-Заара, който от една година учел медицина [това е Ал. Екзарх]; друго (юни) – “за мен едничката слава и желание е да се върна в Котел”. Изказва радост от приятелските чувства на Неофит Рилски към Р.П., споменава за Кипиловски, казва, че “не се залавя за една своя система”; друго (окт.) – превел от френски биографиите на някои древни философи и ги изпратил на Р.П. За българския език против “надутите славонисти” – “жените еднички говорят по-правилно [български]” –; друго (дек.) – за ползата от ветеринарното училище в Париж, която биха имали някои сънародници.

1839
– писмо до Р.П. (фев.) – Ст. Б. му определил издръжка 3000 фр. годишно, така че той могъл да излезе от турското посолство, където нямало условия за учене и да си наеме собствена стая. Вече учи философия, реторика, физика, математика. През юли му предстои изпит. Според турския посланик от тази наука (правото) той нямало да има полза в Турция. Ходатайствал пред турския посланик да определи помощ за Александър х. Бойоглу (Екзарх). Моли Райно да препрати приложеното писмо на Ал. Б. до Ески-Заара. Писмата щели да минават през Виена до Филипополи чрез търговеца от Карлово Евстатий Гешоглу, а не по море. За напреженията между демократи и монархисти, за конфликта между Холандия и Белгия; друго (март) – за промяна в началното образование в България (трябва повече предмети, а не само гръцки).

- възцаряване на Абдул-Меджид

1840
–

1841
– писмо до Р. Попович от Париж (август, на български); последното писмо от Р.П., което получил, било от юли 1839-та. Александър х. Бойоглу заминава за България с “един французки превелик мъж”. Кръстович научил за “нещастията в Ниш”. Сава му писал, че “българите са се събудили откъм учение” Учи право (“правдата или законното знание”), взел два изпита, предстои му още един и ще вземе “един диплом”. По негова молба Ст. Богориди ще го остави още известно време да учи.

- Ал. Екзарх заминал с икономиста академик Бланки; проучват относно въстанието и жестокото му потушаване в Нишко, Пиротско и Лясковско
– Ст. Богориди (Стойко Иванов) е “княз Самоски” (наследствена). Самос е автономен, Богориди не го посещава.

1842
– писмо до Р. Попович от Париж (ян., на гръцки); Ал. Екзарх донесъл едно Евангелие в превод на Неофит Рилски (К. не го одобрява). Надява се до една година да се върне; последно писмо от Париж (юни, на гръцки);

- “Български народни песни и пословици” от Ив. Богоров, Будапеща

1843
– завръща се в Цариград (дек.); частен секретар на Ст. Богориди

- публикуван е пътеписът на Бланки Voyage en Bulgarie.
– К. Огнянов отваря печатница в Цариград, отпечатва Страдание на великомъченица Марина (първа книга на български, отпечатана в Цариград)

1844
– писмо до Р. П. от Цариград (ян., на български) – “отечеството наше Болгария; моят господар Ст. Б. го люби премного и би му сторил големи добрини, ако би се не боял…”; “еднакво с вас съм укорен за грекомания, обаче, от моите изследования ради старо-български-ът наш език мога кого-то праведно да укоря за россомания”; запознава се с еленчанина Иларион, който се готви да напечата Катехизис-а на Платон на български; друго писмо (фев.-март, гръцки) – среща се всекидневно с Иларион, очаква той да стане някога архиерей; писал на Априлов (не одобрява казаното от него в Денница); надява се Неофит (Бозвели) да бъде освободен.
– писма до Р.П. относно българския език (март-септ., на български). Упреква Априлов, Кипиловски, К. Огнянов. “Няма по-добри и по-полезни книги да дадем днес на българите, освен исторически”; последно писмо (ноем, на бълг.) – казва, че превежда една “История на откриването на Америка”

- Иларион не може да получи паспорт за Русия, защото не получава препоръка от гръцките владици. Ст. Богориди му казал да стои в Куручешмейското училище и да чака да се уреди въпросът (“мълчете да не ни чуят гърците!”)
– класни училища на Ив. Момчилов в Елена и Б. Петков в Калофер; Девическо взаимно училище във Враца на Цв. Кръстенякова
– Кипиловски отпечатва Буквар; сп. “Любословие” на Конст. Фотинов в Смирна (апр. – до дек. 1846)
– Политическата програма на Илия Гарашанин

1845
– Ст. Богориди изпраща “частния си секретар” Кръстович за управител (dioiketes, “каймакамин”) на Самос (май); писмо до Р.П. (окт.); второ писмо – “не Самски правител, но и паша, но и бей да стана, пак … от българството-то си не излизам” (дек.)
– редактира Есопово житие на Попович и му го изпраща обратно.

- поема “Стоян и Рада” на Н. Геров в Одеса
– йеромонасите Иларион Стоянович от Елена и Неофит Бозвели са заточени на Света Гора

1846

- класно училище на Н. Геров в Копривщица;
– 20 руски стипендии за Петербург, Москва, Киев
– в. “Български орел” на Ив. Богоров в Лайпциг (апр. – до дек. 1846)

1847

- класно училище на Н. Попконстантинов в Пазарджик
– умира Васил Априлов (окт.). Завещава 60 000 рубли на габровското училище (според писмо на Н. Палаузов до Г.К.)
– Ал. Екзарх се установява в Цариград, подава прошение до везира за правото на българите “да имат свои духовни началници и да издигат свои църкви” (ноем.)

1848

- писмо до Р.П (фев.). Съобщава, че през изминалите две и половина години е уредил училища по всички села и е “поправил законите”. Получил писмо от “някой” Н. Палаузов, който му съобщил за смъртта на Васил Априлов.

- Н. Сапунов е упълномощен от 24-те еснафи да иска позволание за построяване на българска църква
– като заточеник в Света Гора умира Неофит Бозвели
– “Цариградски вестник” на Ив. Богоров, Ал. Екзарх, Т.Бурмов

1849
– Ст. Богориди потвърждава дарението си, започва строеж на метох, параклисът е осветен (окт.)

- класно училище в Шумен

Част ІІ

1850-1859

1850
– завръща се в Цариград (апр.), писмо до Р.П.; писмо до Найден Геров в Пловдив относно издаването на една “филологическа книжка” (авг.)
– мисия в Света Гора за разрешаване на имотен спор за земя между Хилендарския и Иверския манастири (есента); освобождава от заточение Иларион Стоянович (дек.)

- класно училище на Н. Геров в Пловдив

1851
– става член на търговското съдилище в Цариград (по-късно – член на върховния съд, преподава търговско право в правителствено юридическо училище – М.Б.)
– влиза в настоятелството на българския храм, утвърдено от патриарх Антим (заедно с Хр. Тъпчилеща, Евстратий Гешоглу и др.)

- умира Анна (Гана), майка на Ст. Богориди

1852
– като секретар на Богориди е на венчавката на дъщеря му – Мариорица – с Фотиади бей (християнин) в присъствието на султан Абдул Меджид (дек.). Венчава ги цариградският патриарх.

- класни училища в Карлово и Търново
– “Христоматия на славянския език” на Н. Рилски в Цариград

1853

- “Критически издиряния за историята българска” на Ю. Венелин в превод Б. Петков

1854

- Кримска война – до 1856

1856

- 13 католически училища из България; български читалища в Свищов и Лом (ян.-апр. – Ем. Васкидович и др., Кр. Пишурка)
– “Български речник” на Н. Геров в Петербург
– Парижки договор след Кримската война; “Хатти-умаюм” (фев.)

1857
– Евл. Георгиев от Галац до Найден Геров в Одеса: “Г. Кръстович е, ми се чини, от добрите българи и ще можем да се ползуваме от него” (май). Н. Геров до Евл. Георгиев: “г-н Г. Кръстович е твърде благонамерен човек, добър българин, но всичко върши опипом, и, истина, другояче той не може да прави, защото е чиновник на Капия-та, та не трябва да излиза вън от пределите, които тя пази. Затова той не се меси в такива големи работи, каквото искат нашите, духовенство независимо и проч… (за княз Богориди) г-н Кръстович трябва да го поддържа в добрите му намерения. Това той прави и доста добре”.

- Н. Богориди, второроден син на Ст. Б. става княз в Молдова (и 1858)
– “Месецослов на българската книжнина” в Цариград на Д. Мутев и Др. Цанков (до 1859)

1858
– Кратко изследване на българската древност (май, “Български книжици”, Цариград); предава ръкописа на Писма за някои си мъчности на българското правописание (окт.), които излизат в “Книжици” тази и следващата година
– гл. редактор на “Български книжици”
– умира Райно Попович

- Иларион е ръкоположен за Макариополски епископ (предстоятел на българската църква в Цариград – окт.)
– сп. “Български книжици” на Д. Мутев (ян. – до 1862)
– събрание на цялото православно народонаселение (до фев. 1860)

1859
– Писма за някои си мъчнотии на българското правописание (в Цариград)
– несъгласия с България на Др. Цанков – посочва ги като орган на католическата пропаганда.
– умира Стефан Богориди (авг.)
– предлага да се оттегли от редакторското място (31 дек.); относно съдържанието на “История” – ч. І – история на хуните (че са българи), ч. ІІ – до Кубрат (завършена), ч. ІІІ (на свършване) – до края на Първото българско царство в началото на ХІ в.

- гимназия “Св. Св. Кирил и Методий” в Болград, Бесарабия
– “Кратка славянска граматика” на П. Зографски (Цариград)

Част ІІІ

1860-1872

1860
– написва отговор на речта на Ст. Каратеодори от 16 фев., подписан от Н. х. Генчоглу и отпечатан в “Български книжици”; участва в събранието на 26-ти март, където решават да скъсат с патриаршията.
– ”Български Великден” (3 апр.);
– участва в обиколката на Мехмед Къпръзли паша за да установи състоянието на християните – до Нишко, после до Силистра и Тулча

- брошура на Т. Бурмов “Българите и високото гръцко духовенство” (Цариград, март)
– в. “Дунавски лебед” на Раковски (септ. – до края на 1861); “Българский за независимо священство въпрос” на Раковски; “Народни песни на македонските българи” на Ст. Веркович
– протестантско училище в Пловдив
– нота на княз Горчаков до страните, подписали Парижкия договор, относно положението на христитяните в европейска Турция

1861

- читалище “Братска любов” в Букурещ (по иниц. на Раковски); църковно-народен събор
– умира султан Абдул Меджид, наследява го Абдул Азис

1862
– влиза в българо-гръцката комисия, която да се занимае с “осемте” български искания (заедно с Чомаков, Бурмов, Н. Тъпчилеща – до средата на следващата година)

1863

- в. “Съветник” на Т. Бурмов, Н. Михайловски (март – до 1870)
– Софроний става патриарх (до 1866)
– българска католическа гимназия в Одрин; протестантският “Роберт колеж” в Цариград

1864
– заедно с Панарет Пловдивски, Антим Преславски и Доротей Софийски присъства и аргументира българските искания на свикан от патриарха събор (12 юни). Присъстват бивши цариградски патриарси, останалите източни патриарси, митрополити и епископи, много гърци (съборът е от фев. до юни).

- Граф Игнатиев става посланик в Цариград (септ.)

1866
– везирът Али паша призовава патриарха да вземе решение по българския въпрос. Свиква се събрание в същия състав като преди две години. Присъстват само Кръстович и Панарет Пловдивски (апр.)

- българско читалище в Цариград (от апр. – Т. Бурмов, П.Р. Славейков и др.)
– в. “Македония” на П. Р. Славейков (дек. – до 1872)
– Критско въстание

1867

- патр. Григорий VІ (фев.). Предава на граф Игнатиев проект за създаване на автономна българска църква. Представен е на турския министър на външните работи (юни)
– в. “Дунавска зора” на Д. Войников (ноем. – до 1870)

1868
– Портата изпраща на патриаршията официално два проекта за църковния въпрос, съставени вероятно с негово участие (окт.). Григорий VІ ги отхвърля

- “Граматика на новобългарския език” на Ив. Момчилов
– чети на х. Димитър и Ст. Караджа (юни)
– окръжно на Григорий VІ до всички автокефални църкви за вселенски събор (16 дек.)

1869
– История Блъгарска под имя уннов (Цариград)
– Заедно с Г. Стоянович Чалоглу и х. Иванчо Пенчович участва в комисия, назначена от Али паша и съставена от по три мирски лица от българска и гръцка страна (фев.-юни). Съставя проект, приет от комисията, съгласуван с граф. Игнатиев и одобрен от Портата. Григорий VІ не успява да убеди светския съвет при Патриаршията, има и български възражения; през септ. Али паша съобщава на Кръстович и други представители в комисията за фермана; проектът за ферман е съставен (“голяма част е съставена по негово внушение, за да не кажа негова диктовка” – М.Б.) от Кръстович и предаден на пашата (ноем.)
– публикува Опровержение на възражението на Великата църква против издадените от правителството проекти за решението на българския въпрос (на гръцки).

- Н. Палаузов, начело на депутация на одеските българи, е приет от Александър ІІ в Ливадия
– създаване на Българско книжовно дружество (М. Дринов, В. Друмев, В. Стоянов – септ.) в Браила
– в. “Свобода” на Л. Каравелов (ноем. – 1874) в Букурещ
– “Българска история” на Й. Груев (Виена); “Исторически преглед на българската църква” на М. Дринов (Виена)

1870
– на 28 фев. заедно с останалите членове получава от Али паша ферман за учредяване на автономна българска църква под името екзархия.
– на 8 март избран (на съвет от 40 българи) във временния смесен съвет за управление на екзархийските работи (5-ма владици и 10 мирски лица – х. Ив. Пенчович, Хр. Стамболски, Хр. Тъпчилеща, Ст. Чомаков, Н. х. Минчоглу и др.). Утвърден със султанско решение (ираде) на 30 март.

- из фермана: изборът на екзарх, съгласуван със султана, се потвърждава от патриарха и се назначава със султански берат; мирото се получава от патриаршията; определетя се епархиите; екзархът може да идва в Цариград при същите условия, както източните патриарси
– сп. “Читалище” на М. Балабанов, П.Р. Славейков, Л. Йовчев, С.С. Бобчев (окт. – до 1875) в Цариград

1871
– заедно с х. Ив. Пенчович, Каратеодори и Зографос участва в комисия за спогодба с патриаршията. Налага му се да дава обяснение пред събора (23 март)
– участва в църковно-народния събор (фев.-юли,15+35 представители на епархиите), произнася реч на първото събрание, след Ил. Ловчански и Ст. Чомаков, и преди И. Макариополски; съставя проектоустав за управлението на екзархията; настоява за пожизненост на Екзарха (май); на 14 май уставът е предаден на Али паша (поч. на 25 авг.); на 16 май е приет (заедно с Чалоглу, Пенчович и Минчоглу) от Григорий VІ, който заявил, че не признава фермана и че въпросът трябва да се реши на вселенски събор.
– Антим VІ се среща с 6-ма членове на смесения съвет, сред тях и Кръстович (25 септ.)
– възлага на М. Балабанов да дава частни уроци по право на един турски върховен съдия; в “Читалище” (окт.-дек.) излиза частичен превод на Antirresis като Възражение на Патриаршеский Епистолярен мемоар.

- Григорий VІ официално протестира срещу фермана пред великия везир (24 март); патриарх става Антим VІ (септ.)

1872
– привременният съвет избира Антим Видински за български екзарх (16 фев.). Султанският берат е издаден на 2 април.
– Кръстович, заедно с Пенчович и Чалоглу посещава патриарха (3 апр.)
– съобщава на Екзарха, че Мидхат паша иска промяна на фермана и нов устав заради схизмата (окт.); смесеният екзархийски съвет го избира за член (16 дек.), той отговаря, обяснявайки отдръпването си (21-ви)
– Марин Дринов критикува История Блъгарска в Периодическото списание на Книжовното дружество (Браила).

- екзарх Антим извършва служба на 11 май, споменава “всякое епископство православных” вместо патриарха, прочита акт за възобнова на българската църковна независимост; патриаршески събор низвергва Антим, отлъчва Панарет, Иларион Ловчански, а Иларион Макариополски е предаден на “анатема” (13 май);
– Иларион М. е назначен за Търновски митрополит, ръкоположени са и други митрополити (май, бератите са получени в края на юни)
– българската църква е обявена за схизматична (16-24 септ.); екзарх Антим отхвърля схизмата (18 окт.)

Част ІV

1873-1885

1873
– Отговор на М. Дриновата критика в “Читалище” (май)

1874
– прошение на цариградски българи до екзархията да се помири с Кръстович (септ.). Той отказва (дек.).

1875
– критикува (в “Читалище”) статия на М. Дринов за българската азбука. Дринов отговаря следващата година в “Периодическо списание”.

1876

- детрониран е Абдул Азис, наследява го Мурад V, скоро след това Абдул Хамид ІІ

1878
– разговор с екзарх Йосиф (24 ноем.). Съветва го да не се установява в княжеството, за да не се загуби връзката с Македония. Синодът да в Пловдив, а самият екзарх да пребивава временно в Цариград, подобно на Йерусалимския патриарх.

1879
– Алеко Богориди – ген.-губернатор на Източна Румелия, Кръстевич – генерален секретар и директор на вътрешните работи (май)

- Батенберг е посрещнат в България (юни)

1881
– изказвания на сесиите на Областното събрание (ноем – М.Б)

1883
– по Евстатий Пелагонийски предава на екзарха “да се държи за фермана, да се представя за независим от Княжеството, да състави синод и съвет” (дек.)

1884
– назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия (апр.)
– преди назначаването екзарх Йосиф разговаря със “садразамина” за положението в Румелия. Споменава “Гаврил ефенди” като възможен нов генерал-губернатор; “отговаря, че Г.К. няма да благоприятства съединението, но не отговаря, ще може ли да го спре” (апр.);
– нов разговор на екзарха и садразамина – екзархът казва, че “назначението на Гаврил паша направило много добро впечатление на всичките народности и че се надява тоя почтен и хитър чиновник ще успокои всички партии и духове и ще съумее да се предпази от разни интриги” (“Дневник”, 9 юни).

1885
– Съединение (6 септ.). Кръстович е арестуван (случката с файтона).
– Около 18-ти е в София, настанен в дома на Г. Муравенов. М. Балабанов и Д. Гешов го посещават. На 21-ви заминава за Лом, оттам за Цариград с кораб (пристига на 2-ри окт.). Султанът го приема на 7-ми.

***

Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870-1915). С., 1940

Балабанов, М. Гавриил Кръстович – народен деец, книжовник, съдия, управител. 1914

Балабанов, М. Българска колония на един остров. “Периодическо списание”, 1910

Бобчев, С.С. Какъв беше Г. Кръстевич. “Българска сбирка”, С., 1899

Бонева, В. Възрожденецът Гаврил Кръстевич. Шумен, 2000.

екзарх Йосиф І. Дневник. “Св. Георги Победоносец”, 1992

Кепов, И. П. Гаврил Кръстевич – живот, обществено-църковна и книжовна дейност. 1929

Кръстович, Г. “Брошура от името на търновския представител на патриаршеския събор хаджи Николи Минчоглу”.В: Български книжици, г. III, 1860

Кръстович, Г. Опровержение на възражението на Великата църква против издадените от правителството проекти за решението на българския въпрос. Превел Н. Михайловский. Цариград, 1869

Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. БАН, 2008

Стамболски, Хр. Автобиография, дневници и. спомени на д-р Христо Тонев Стамболски от Казанлък. Т. І-ІІІ

биографии, история

Александър Балабанов. Хронология (1904-1955)

Публикуване на коментар

Част І

1904-1908

1904

- Untersuchungen zur Geschaftsfahigkeit der griechischen Frau (дисертация – защитена в Ерланген, изд. в Лайпциг 1905).
– Назначен за учител в І-ва Мъжка гимназия; редактор в сп. “Библиотека” на Павел Генадиев; често се вижда с П. Славейков
– Гръцка граматика от Г. Димитров (рецензия – “Пряпорец”, фев.)

1905

- превод на Прометей от Есхил (“Българска сбирка”, ХІІ, кн. 1; 2-ро изд. в отделна книжка)
– публикува в “Македонски преглед”, ред. на лит. притурка А. Протич; в сп. “Художник”, изд. Павел Генадиев. През лятото Генадиев му предлага да преведе “Фауст”

1906

- затворен от П. Генадиев за 1 месец в Пловдив, превежда Фауст от Гьоте.
– сгодява се в Лондон

1907

- превод на Федон от Платон
– драматург (артистически секретар) в Народния театър (май-дек.); редактор в сп. “Художник” заедно със С. Радев и П. Генадиев.

1908

- във в-к “Време” с Ал. Гиргинов и Й. Хербст (от 1 ян. до края на 1909, подкрепя демократическия кабинет, както и “Пряпорец”)
– превод на Баскервилското куче от Конан Дойл (за “Време”)
– Академическия съвет го приема за частен хоноруван доцент по класическа филология (21 юни), встъпителна лекция (6 окт.)

Част ІІ

1909-1921

1909

- печата стихотворения в “Слънчоглед” на Д. Кьорчев (фев.-юни).

1910

- печата в “Пряпорец”
– “На почивка” (сборник фейлетони); негови стихотворения са отпечатани в Българска антология на Дебелянов и Подвързачов.

1911

- Любовта в гръцката поезия в класическия период. Епос и лирика (Годишник на СУ); Песента на българката (на чешки, сб. На Етнографския музей)
– превод на VІ песен на “Одисея” (сп. “Знание”, ноем.)

1912

- редовен доцент по класическа филология при Катедра по сравнителна литературна история (19 май)
– Класическа култура (студия – “Училищен преглед”, ХVІІ, кн. 7-8)

1913

- Любовта в гръцката поезия в класическия период. Драма (Годишник на СУ)
– Чува за самоубийството на Лора Каравелова (…слугинчето извика…, ноем. – Ив. Богд.)

1914

- студентско дружество “Бяло море”

1917

- писмо от Ив. Вазов с поздравление за превода на Есхил и Еврипид (юли)

1918

- с Дора Габе във Виена – гладно време, колети от България (май)

1919

- пътува с кораб от Тарент към Цариград

1920

- Художествен театър или вишнева градина (статия за гостуването на МХАТ – окт.

1921

- Институт по Клсическа филология (Балабанов – директор), и катедра по гръцка филология – ръководител

1922

- Сухи напъни в “Развигор” (заради нея К. Христов емигрирал?)

Част ІІІ

1922-1944

1924

- ред. колегия на “Развигор” (снимка с Т. Боров, Д.Б. Митов, Елин Пелин – пролетта)
– установява се да работи в къщата на Вера Бояджиева “У дома не е удобно”.

1925

- във Флоренция със семейството (снимка – фев.); в Атина (снимка на Дионисовия театър);

1926

- член на основаната секция на ПЕН-клуба

1928

- три сказки в читалище в Шумен

1929

- делегат на Виенския конгрес на ПЕН-клубовете с Вл. Полянов

1932

- награден с “Гьоте-медал” (авг.-септ.); представя Маринети (близък до Мусолини) в кино “Роял” (сега Театър на НА)
– разговори с П. Славински относно проект за дисертация на тема “Разделение на властете в древноатинската демокрация” (разговарят по “Цар Освободител към Орлов мост”)

1933

- във Флоренция и Рим със семейството (снимки – пролетта)

1934

- юбилей в Народния театър – реч на С. Радев (30 ян.). Срещи и разговори със С. Радев (уволнен след 19 май); честване и във Варна (поздравен от Д. Осинин); честване в Кюстендил (придружаван от Я. Язова, поздравен от Е. Каранфилов). Е.К го посещава през великденската ваканция (“кабинетът му беше високо горе под самия покрив”). Г. Михайлов го вижда да върви от Университета към НС (пролет)
– в новата сграда – 189 е Балабановия кабинет, 188 – на Бешевлиев и Георгиев. 187 – семинарна зала, заключва се. Врата при 14 ауд. (сега филологическа библ.) се заключва, студентите имат ключове. Долу- ауд. 12 (сега 176). 175 – кабинет на Дечев (описание на Михайлов – студент оттогава).

1935

- в Лом, сказка в читалището, писмо до Ал. Божинов (апр.)

1936

- в Казанлък, сказка за древните езици, писмо до Ал. Божинов (есента)
– статия за Асен Златаров по повод смъртта му (дек.)

1937

- Д-р Кръстев като човек (юб. вестник на кръжок при Кюстендилската гимназия – апр., бр.1); по радиото “За лъжата” (1-ви апр.)

1939

- живее на “Солун” 48 на седмия етаж (над Ив. Богданов и жена му), преди това на “Цибра” (сега “Авицена”)
– Човеколюбието на д-р Кръстев (юб. вестник на кръжок при Кюстендилската гимназия – апр., бр.2). Говори на събранието, дошъл заедно със сина и дъщерята на Кръстев и с Борис К. Стоилов.

1940

- в Берлин (снимка със дъщерите си – юли)

- среща с П. Славински и Елин Пелин (директор на музей “Ив. Вазов”) относно сп. “Сердика” (орган на Софийска община), отказва да работи с Кирил Христов; хвали Ив. Богданов в “Мир” като издател на Ст. Михайловски (апр.), той му занася “Първи принос…”

- започва да публикува “И аз на тоя свят” (ян.) – до фев. следващата година

- “Елин Пелин и той бяха много често канени от някои кръгове на буржоазията които държаха на тях… поради някои важни техни връзки. На Балабанов здравето беше доста пострадало. Към това беше допринесла и раздялата му от семейството – останал сам… ” (С.Радев). “Казват, че бил приятел на цар Борис”; участвал в жури за “Мис България” във Варна (Хр. Радевски)

1941

- установява се на “Марин Дринов” 28 (Ив. Богд.)
– притеснен относно нападението с/у СССР (“Видя ли тези идиоти какво направиха”според М. Ангелова (“започнах да се оглеждам дали наоколо няма някой полицай”) – на “Цар Освободител до СУ”

1942

- в Будапеща, група писатели, гости на унгарски писатели

1943

- посещава семейство Пенкови в Панчарево.

1944

- евакуиран в Трявна
– лятото – при проф. Д. Костов с/у двореца “Враня” (с Б. Пенков)

Част ІV

1945-1955

1945

- живее на ул. “Марин Дринов” и “Чепино” (сега “Ас. Златаров”); посещават го Михайлов и Венедиков, идва и С. Радев
– “имал семейни разправии и се нуждаел от квартира… тогавашният мин.пред. в присъствието на мин. на културата нареди на проф. Балабанов да се даде квартира… М. Стойнов (“Звено”): той не заслужава това, той е царедворец”… квартира не му дадоха.” (Хр. Радевски).
– на манифестация по “Толбухин” в писателската група (команда да прибягаме това разстояние – Ал.Б. едва тичаше с мнозинството).
– За съвременността в древната гръцка литература (слово на Първа писателска конференция, септ.)

1946

- на честване на Фр. Кубка (посланик на Чехословакия), организирано от съюза на бълг. писатели в сградата на българо-съветското дружество с Андрей Николов, Б. Делчев;
– при директора на “Хемус” и Ив. Богданов (“не съм правил политическа декларация по радиото”)
– по “културни бригади”с Елин Пелин, Н. Хрелков и Ячо Кабаивански

1947

- снимка с ученици – бригадири

1948

- блъсва го кола на “Цар Освободител” (фев.); честване на Елин Пелин в Клуба на култ. дейци (март), после същото в Бургас – там подарява сборника си на Ст. Каракостов (авг.); пак манифестация на 1 май (с Б. Делчев и Ст. Загорчинов)
– снимка със студентки в двора на СУ

1949

- председателства разговор на тема: “Прогресивното в античното елинско изкуство” в Клуба на културните дейци (ян. )
– снимка с колеги (Геров, Вл. Георгиев, Михайлов) пред главния вход на СУ
– на гости със Ст. Каракостов у Елин Пелин (окт.), на погребението на Елин Пелин (дек.)

1950

- статията на Ал. Ничев Методологически въпроси (май); пенсиониран;
– Рожд. Христово (7 ян.) – на гости в сем. Велкови, подарява му издание на римските лирици, купено преди 50 год.

1951

- получава удар, 1 год. в болница и на легло, настанява се на ул. “Шипка” 5 (Б. Делчев)
– Димитровска награда

1953

- в Дома на техниката, рецитал на К. Кисимов (Яворов, Гьоте)
– вече не чете лекции (Ст. Памуков); подарява “История на гръцката литература” на Кранц на В. Велков (авг.)
– “Заслужил деятел на културата”
– Б. Делчев го среща в Докторската градина – в лошо състояние

1955

- на ул. “Шипка” 5 “в една стая само с едно легло и един телефон – живееше там самичък, съвсем болен, почти сляп (едно прислужница – Ст.П.). Тоя телефон го свързваше със света, защото не можеше да излиза”; “писмо до държавния глава, с което молел да се освободи от чужди хора жилището му на ул. “Авицена” (Ст. Памуков)

- умира на 30 ноември

***

Александър Балабанов. Из един живот 1898-1934. С., 1934

Балабанов, Ал. Писма до Димитър Бобошевски. УИ, 1992

Балабанов, Ал. И аз на тоя свят. Спомени от разни времена. “БП”, 1985

Богданов, Ив. Ал. Балабанов. В: Ал. Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986

Велков, В. Специалността Класическа филология 1946-1950. В: Спомени за Софийския университет. Т. І. УИ “Климент Охридски”, 1988

Венедиков, А. Познайте ги по делата им. Българската интелигенция в моите спомени. “Христо Ботев”, 1993

Михайлов, Г. Проф. Ал. Балабанов. В: Спомени за Софийския университет. Т. І. УИ “Климент Охридски”, 1988

Михайлов, Г. Ал. Балабанов. В: Ал. Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986

Първанова, Ан. Александър Балабанов. “Македонски научен институт – София”, 1994

Славински, П. Ал. Балабанов. В: Ал. Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986