І. За статията

Статията (1) е публикувана в сп. “Златорог” през първата половина на 1923 г., четири години след войната и само няколко месеца (или седмици) преди големите политически сътресения в България през юни и септември. От историко-литературна гледна точка тя е полемичен преглед на художествените платформи (идеологии) на по-влиятелните периодични издания за литература и култура – “Везни”, “Хиперион”, “Развигор” и литературните приложения на левите “Работнически вестник” и “Младеж”.

Статията предупреждава за две опасности през литературния живот в България, като и двете произтичат от една грешка – отказ от поддържане на съществуващата вече традиция на българската художествена литература. Не казвам случайно “художествена”. (2) Обсъждайки политиката на литературните списания, Вл. Василев споменава множество имена на български писатели, но най-старите от тях са Ботев и Каравелов. Така се оказва, че първите художествени произведения на български език са се появили през 60-те години на ХІХ в. и следователно българската литература е – съгласно гледната точка на автора – на не повече от 60 години. Това изглежда на пръв поглед малко, но събитията през тези 60 години са множество и важни – Освобождение, Съединение, Независимост, няколко войни.
И още нещо – най-прославеният и авторитетен български писател – Иван Вазов – вече е починал (1921). Това също е знак, че един период (според Василев – първият) от развитието на тази литература вече е отминал. Затова и времето е подходящо за размисъл върху случилото се и поглед напред – към новото.

ІІ. Сектантството

Отказът от приобщаване и дори признаване важността на традицията може да е свързан с приемането на определен възглед за това “що е художествена литература (поезия)”, или по-скоро “що е художествена литература (поезия) днес”. Василев споменава “експресионизма” на “Везни” (с. 162-169) и “символизма” на “Хиперион” (с. 169-175). И в двата случая имаме нещо като етикет, напомнящ за някое художествено “кредо”, което има своя теория и представители в други страни (Василев споменава най-често френски автори, след това немски и руски), но българските автори, които го изповядват, се стремят да построят история на българската литература според това, кои от досегашните автори са писали донякъде в съгласие с този възглед за изкуство. Това е допустимо, но се стига до крайност – онези, у които не се откриват белези на тези течения, се обявяват за “стари”, “преодолени” или просто се премълчават. (3) Това е, което Василев вижда като белег на явлението “литературно сектантство”.

Наред с това има автори, чиито литературни възгледи са само следствие от по-общите им социално-политически идеи. (4) Става дума за Г. Бакалов и редактираните от него литературни приложения на социалистическите вестници. Василев отбелязва популярността на социалистическите идеи в България и въз основа на това предвижда, че един ден в страната би трябвало да се появи и един голям “пролетарски поет”. (5) Но теорията на социалистите не им позволява да направят добра литературна история, тъй като те виждат твърде малко от художествените постижения на авторите, които иначе са чели – тях ги интересува светогледът на писателя и причините той да бъде такъв. Така се обяснява и творчеството му, и въз основа на това се съди дали той си струва да бъде четен и къде да бъде поставен в историята на литературата. (6) Така че социалистите, които настояват за реализъм, правят същата грешка като “антиреалистите” (експресионисти и символисти) – те не правят литературна критика, а сякаш пишат учебник за аудиторията си, подготвят я да дели авторите според школи, а не да вижда сложността и индивидуалността на големите произведения. (7)

ІІІ. Демагогията

Дотук обаче Василев се ограничава просто с възражения и съвети. Това което пише за “Развигор” и Балабанов е друго – той мисли, че такова явление не може да бъде подобрено, нито включено в културния живот – то трябва просто да бъде унищожено. (8)
Балабанов и редакционната колегия, в която влизат още Елин Пелин и Т. Боров са такива, които правят демагогия. Впрочев Василев не се отзовава еднакво за тях – към Елин Пелин е съвсем мек (един от първите ни писатели) и обяснява участието му във вестинка с личния му ангажимент към редактора (мъчно е да скъсаш с приятел от младини – даже и когато виждаш, че поидиотява). Към Боров – напротив, дори не споменава името му, смятайки го за инструмент (слуга). Също и “някаква жена”, за която с великодушно-презрителен тон е казано, че не пише от себе си и “няма отговорност за това”. (9)

Балабанов е упрекнат в интригантство (подлост), доколкото очерня писателите изобщо, разчитайки било да ги противопоставя помежду им, било да ги злепоставя пред определени групи (“македонските младежи” и Кирил Христов – с. 189) или направо пред кой да е читател. Става дума за фамилиарничене с аудитория (да задържи тия 200-300 души в България, които още могат да четат “Развигор” – с. 189), която е външна на литературните дейци и по същество не познава българската литература, пък и която и да е литература. Това са множество полуобразовани, които поради завист “със злорадство” биха чули, че в България няма нито литературна критика и наука, нито изобщо литература. (10) Това е демагогията на Балабанов и неговият “Развигор”.

Несъмнено не може да се съди за характера и влиянието на един интелектуалец и медия просто от упреците срещу него. Що се отнася до посланието на Василев, то е сериозно и похвално – да се работи въз основа на наследството за по-добра и силна литература и така за по-добро (по-културно, пък и по-честно) общество. Струва ми се, че патосът на автора е дори повече национален, отколкото интелигентски и професионален (доколкото литературната критика му е професия).
Ето, срещу това пораженство в литературата излизаме ние с всичките си сили. И ще го унищожим – от корен! – не само с възмущението и гнева си, но и с по-силното оръжие – с нашата любов, с ентусиазма за положителна, творческа работа. Войната, която пресуши всеки благороден импулс, всяко светло вдъхновение – у нас, напротив, събужда нова, страшна воля за работа: не само да възсатновим загубеното, но да развърнем духовната сила на нацията в един много по-широк и силен размах.
Разбира се, за ония, които вършат своето херостратовско дело, ще остане – камшикът. Литературният фашизъм у нас тряба да бъде унищожен. (11)

бележки:

1 Цитирам по Между сектантство и демагогия във: Владимир Василев. Пантеисти и маниаци. “Захарий Стоянов”, 2008.
2 С най-голяма самоувереност… тоя кръстоносен поход срещу цялата ни досегашна литература се води доскоро от сп. “Везни” (с. 162).
3 Но понеже е литературен критик [за Ив. Радославов става дума – Н.Г.] и все тряба да даде някаква ориентация за литературното ни развитие, решава: всичко преди Траянова е… литературна предистория. За нея в списание “Хиперион” се отделя един джамлък, описа на който е поверен на специалисти, любители на антики. Истинската литературна еволюция се почва от Траянова, под чиято команда маршируват всичките ни поети, включително до ден-днешен (с. 171). Нещо подобно за пропагандаторите на “експресионизма”: Всичко, което се явява под знака на реализма – макар и отбелязано и със знака на най-голям талант – е глупост; всичко, което носи етикета “експресионизъм” – откровение. Представя се като несъщестуващ малкия поетически ефектив, който притежаваме, за да се пущат банкноти, или – просто да живеем с нищо, на кредит на бъдещето, което щяло да ни донесе баснословни богатства. Всички, които счита, че досега българският дух не е спал, а стремително е творил и че е създал истински дела на изкуството са – “традиционисти”. Ако биха тия хора се опитали искрено, непредвзето да проследят нашето литературно развитие, сигурно щяха да видят, че стрелите, които им се струва днес да падат от небето, от безвъздушно пространство, са отпратени от лъка на миналото (с. 167).
4 Не е чудно, че те гледат така и на изкуството – то ще бъде инструмент за осъществяване на предстоящото обществено преустройство и украшение на новото общество: Тряба да се отрече [истинското изкуство], като се представи свързано и духовно с буржоазията. Това пък е въпрос на идейна издържаност, на амбиция дори: мечтаната обществена постройка ще бъде някак незавършена, ако не бъде увенчана с купола на едно ново, “пролетарско” изкуство. “Художествената литература има значение за историческата борба на пролетариата дотолкова, доколкото може да бъде използувана от него за подигане на жизнените му сили”, казва Г. Бакалов (с. 176).
5 …това тряба да се очаква, като се има предвид каква голяма част от нашата обществена психика е завладяна от вдъхновенията и патоса на комунизма (с. 183). Все пак Василев обръща внимание на Смирненски, макар и да не го хвали: Версификаторските капризи, които авторът гони и тук, и другаде, са едни от външните знакове, че не изхожда от някакво чувство, не го владее по-дълбоко настроение… тук имаме просто писане на зададена тема – всичко е постройка, разчет, чисто идейна екзалтация (с. 178).
6 В тях [двете книги на Г. Бакалов] той се опитва да определи отношението на социализма, resp. на комунизма, към нашето художествено творчество, да подведе работата тъй, че да изглежда българската литература или “буржоазно” безсмислие, или – каквото има ценно, то се носи от комунистическите тенденции в литературата ни. Тряба наистина да се прочетат неговите книги, за да се види жалкият баланс, към който е сведена българската литература. Тя се редуцира към две само имена: Ботев и … Д.И. Полянов. Вазова той свързва с психологията на еснафството, което не го интересува, понеже еснафството се вече изместя от историческия терен за да отстъпи място на друга класа (с. 179).
7 Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко. Школата е фирма, поставена на дюкяна, за да обръща внимание, да примамва вътре минувачите. Не фирмата ме интересува мене, а стоката. Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по “школа”, макар да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи – там всеки ще бъде категоризиран (с. 175).
8 Места от тази част са цитирани в З. Дафинов. Приятелства и съперничества между българските поети, писатели и критици. Документална хроника 1845-1945. “Изток-Запад”, 2006 (с. 435). Отношенията между “Златорог” и “Развигор” са представени по-подробно от Сава Василев в Литературният мит Владимир Василев. “Слово”, 2000 (с. 152-162).
9 Та нито по съдебните, нито по литературните закони няма отговорност за това – да ти продиктуват или сам да вземеш да наредиш чужди глупости и да си туриш името под тях (с. 195). Това не е просто употреба на обичаен израз. Тук Василев си служи и със своята извънлитературна, професионална култура – той е дипломиран юрист, работи като съдия.
10 Вършат ги [“апашките си подвизи”] над съзнанието на една малка част, невежа, полукултурна публика, която чува, че там за нещо се карат, но в своята неподвижност и затъпение не иска да се мръдне, чака да дойде някой, интимно да й каже: – Какви са джанъм тия спорове, тия школи кой какъв е? (с. 184). Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в “литератори” от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да се четат българските писатели: всички са идиоти. “Куражът”, който им дава, мотивира духовната им връзка с него. С истинско злорадство – без да са прочели и един ред от когото и да било – те тържествуват, когато той зацапва най-хубавите страници от поезията ни, когатто се гаври с най-ценните ни творчески дела, когато се опитва с подлост да разклати големите фигури (с. 197).
11 с. 197-198.