И така:
1. Нов превод на „средните“ (IV-IX) книги на Метафизика, който въвежда терминология, съществено отличаваща се от тази на съществуващия (от 2000-та) български превод на същите книги. Тя следва, с някои добавки, установената в I-III и X-XIV. Чрез тази именно терминология би трябвало да се превеждат и коментират главните философски съчинения на Аристотел; и тя ще съдейства за укрепването на философския език, основан върху думи с български корени. Това е фундаментален принос към философското образование и мислене на български език, тъй като е мъчно (или невъзможно) то да бъде основано върху чуждици.
2. Коментар (по-обширен върху кн. VII-IX), който взима предвид всички по-влиятелни коментари и преводи на „средните книги“ от последните 200 години. Имам предвид първо преводите и коментарите на Швеглер, Бониц, Рос, Кубицки, Трико, Фреде-Патциг и Реале; но и много други, които са споменати в бележките. Такъв коментар се прави за пръв път на български език и е рядкост по света. Не ми е известен коментар на Метафизика, в който да се привеждат примери от такъв брой преводи (22), и на толкова различни езици (8).
3. Двете книги образуват първия пълен български превод на „Метафизика“, изработен от един преводач. Доколкото ми е известно, аз се оказвам десетият човек в света, който е превел цялата „Метафизика“ за пръв път на даден език самостоятелно (без съпреводач). Досега това са направили Мьорбеке (латински, XIII в.), Тейлър (английски, 1801), Хенгщенберг (немски, 1824), Аскарате (испански, 1875), Бартелеми Сент-Илер (френски, 1879), Карлини (италиански, 1928), Кубицки (руски, 1934), Бездечи (румънски, 1965), Лесняк (полски, 1983).
*
Две сравнения
1. Еверест
В своето изследване „Карта на Метафизика Дзета“ Майлс Бърниет (1939-2019) казва още в предговора, че тази книга – седмата – е била наричана „връх Еверест на античната философия“. И представя своя труд като упътване, което би било полезно за онзи, който ще върви по този път.
Това сравнение е подходящо, и то е добро не само за „Дзета“, но и за цялата „Метафизика“. Защото ако човек пристъпи към нея просто с едно общо университетско образование на философ или класик, тя ще го смае със своята непристъпност.
И е имало много хора, иначе добри учени, които са се замисляли дали да не преведат „Метафизиката“ – и са се отказвали. Има други, които са захващали сериозно, и са стигнали донякъде, но не са продължили, поради извънредната трудност и продължителност на пътя. А има и трети, които дори не са имали намерение да я превеждат цялата, а трезво и смирено са се заели само с част от нея, проучили са дотогавашните изследвания и са я коментирали, преценявайки съвсем основателно, че и това не е малко научно постижение.
Бониц и Лосев
А ето сега аз – и затова съм безкрайно благодарен, и мога да кажа на кого – успях не само да стигна до върха, но дори и да се върна. Искам да кажа, че видях превода си отпечатан, което именно е и завръщането. Защото е имало преводачи, които са завършили превода, но не са успели да го видят като книга.
Достатъчно е да се спомене Херман Бониц (1814-1888), един от най-заслужилите аристотелисти на XIX в., а и на всички времена. Той е направил издание на гръцкия текст, издал е коментара на Александър Афродизийски, съставил е пълен индекс на целия Аристотелов речник, превел е „Метафизиката“, но не е успял да види превода си, който е публикуван две години след смъртта му, през 1890 г.
Или, Алексей Фьодорович Лосев. Той издава превода на „математическите книги“ (XIII и XIV) през 1928 г., когато е бил 35-годишен; и в предговора си пожелава да преведе цялата „Метафизика“. Но не успява да го направи, въпреки че живее 95 години; или и да я е превел, този превод никога не е бил публикуван.
Пътеката
Та изкачването на този връх е тежко, макар и сега, през XXI век, да сме наследници на повече от 200-годишна традиция в превода на книгата на нови езици, която от своя страна се опира на латиноезичната; като първия превод на новоевропейски език е този на Тейлър от 1801 – на английски. Няма съмнение, че е по-лесно да се направи превод след като вече някой друг го е направил преди теб на същия език; а първото изкачване е крайно трудно, особено ако си сам – защото пътека няма, или прекъсва, или е само някъде, на част от пътя. Затова в едно от представянията на работата си съм изброил имената на онези, които са направили това за първи път самостоятелно, а те са девет души. Езиците им, по реда на публикуването, са: латински, английски, немски, испански, френски, италиански, руски, румънски и полски.
Та казвам, че когато преди теб е направен пълен превод, и то коментиран, е по-лесно, защото това е като ясна пътека; но никой не може да е сигурен, че ще извърви тази пътека докрай. Ако пък вървиш за пръв път, тоест работиш на език, на който не е имало превод, това е може би като да изкачваш върха от страна, от която още никой не го е изкачил, макар да е бил изкачван по други пътища, тоест на други езици; и затова алпинистите говорят за различни маршрути, по които се изкачва върхът, като някои са по-трудни от други.
(Допускам, че най-трудно е било да се преведе за пръв път на латински, а после на немски и руски. Защото романските езици, включително английският с неговата романизирана лексика, си помагат помежду си, а също и славянските. Така че първият латински преводач не е имал предшественик на близък език, на който да се опира; също и немският, и руският).
И ето, маршрутът, по който беше изкачен върхът този път, е нов – и това е българският език. Пътеката беше проправяна за пръв път през 2000-та г. от двама преводачи, но тогава никой от тях не я измина изцяло, е всеки извървя само една част от пътя и при това двете пътеки не бяха ясно свързани помежду си, защото се ползваше различна терминология. Това е, което наричам „прекъсната пътека“. Сега обаче цялото изкачване е направено от един и пътеката вече е една.
Така че с това може да се сравни преводът. И аз бих пожелал на всеки, който иска да се занимава с наука, да измине такъв път – разбира се, в своята област и със своята тема. И нека този път да бъде много труден, защото само така човек узнава какво е да си учен и какво да разбираме, когато говорим за научно знание.
2. Пирамидата
Това е едното сравнение, което аз заех от Бърниет, а той от своя страна казва, че го знае от други. Но има и друго, което ми дойде на ум, след като бях миналата година в Египет. Това е сравнението с изгледа на пирамидата. Тук говоря не за самия труд, а по-скоро за впечатлението от резултата.
Първото впечатление от Хеопсовата пирамида е мигновено, разтърсващо и незабравимо – човек е поразен от самото съществуване на такава постройка. Така и аз я видях за пръв път през ноември 2018-та в Кайро, от прозореца на автобуса, и това беше като удар – невъзможно е да се забрави усещането, което тя създава. Защото човек незабавно схваща целия й обем и дори тежест; а сграда с такъв обем и тежест той никога преди това не е виждал.
Нещо подобно беше и с „Метафизиката“. Ако човек само я чете, това още не стига, за да почувства колко огромна е тя. Но ако работи дълго време по превода – а аз работих 22 години – тогава, и то чак към края, ще усети нейния обем. И това стана, когато съединявах двете ѝ части и събрах първите и последните книги (тези от 2000-та) с тези, които завърших сега – и като погледнах онова, което се получи, тогава видях гигантска сграда, чието величие бих сравнил само с това на пирамидата.
Ето такива неща около тази книга. Изглежда, че пътят на учения е подобен на този на алпиниста, защото е несигурен, дълъг и изтощителен; но е и като този на архитекта. И не е чудно, че според Херодот (II, 124) онази пирамида е била строена 20 години. И за превода на „Метафизика“ също са нужни към 20 години. Те ми бяха нужни на мен, но така е било и за други преводачи, както показва историята на заниманията с нея.
(от 18 окт. 2019)
*
261