1. Основанията-върхове

– Е, и какъв ти е планът сега? – попита Клио, докато тримата седяхме на една кръгла масичка в ъгъла на трапезарията и опитвахме от салатите на „Nile Holidays“.

– Планът – казах – или по-скоро идеята, е да се обсъди всичко… искам да кажа, всичко, което е съществено за истинското образование. Защото вече написах няколко книги по разни въпроси, и ерудитски и художествени, а сега ми ще да кажа нещо за основанията. С какво трябва да е наясно човек, за да обсъжда какъвто и да е въпрос на науката и изкуството. Защото в такъв разговор трябва да се влезе с някакви предварителни знания. Та мисълта ми е, кои са най-добрите предварителни знания, за да обсъждаш какво да е. Защото ако някой ги има, тогава всяко нещо, за което ще заговаря, ще придобива смисъл – най-напред в неговия ум, а после и в ума на останалите.

– Това ми напомня едно нещо от „Пирът“ – рече предпазливо Калиопа, която седеше от лявата ми страна и гледаше в неопределен предмет със светлозелените си очи. – Че ако човек стигне до самото красиво, тогава вече всичко, което ще говори и ще прави, ще идва направо от красивото… няма да е подражание на нещо оттук, а ще е от самия източник. Затова този човек ще е наистина красив, а няма да наподобява някакви неща оттук, които също само наподобяват нещо… и то не много добре.

– Да, това е темата за основанията, които същевременно са и върхове – отвърнах. – Някой би казал, че разговорът за какво да е общо и съществено започва от някакви неважни неща и впоследствие се стига до ценното… постига се знание. Но работата е там, че повече от основанията е мъчно да се научи. Те, освен че предхождат размисъла, са и негова цел. И трябва да предсъществуват, така че да бъдат предадени от някой, който ги разбира, на друг, който се стреми към тях. Това е аристотелизъм, впрочем.

– А защо трябваше този разговор да се води точно по Нил? – попита Клио и ме погледна усмихнато – не толкова с уста, колкото с очи и някак шеговито-насърчително, както сигурно Атина е гледала Одисей, когато са се видели в Итака след завръщането му.

2. Египет като начало

– По две причини – отговорих. – Първо, за да бъдем постоянно заедно, да нямаме други грижи и да можем да се съсредоточим. Ето, корабът е като хотел, всичко ни е осигурено, а навън – автентичен поглед към една велика история. Ако хората не се оттеглят за известно време от всекидневието, мъчно ще изговорят нещо, което да трае. Нужно е усамотение. Защо точно по Нил, а не по Дунав или другаде? Защото египетската история е най-дългата, до която имаме достъп – като западни хора.

– Същества – каза Клио.

– Да, същества. С оглед на конкретните събития в човешкия свят тя е като начало. Примерно Платон, когато иска да даде пример за стара и устойчива цивилизация, сочи към Египет. И Аристотел също, макар и по-рядко. Виждаме го и в Библията: когато настъпи глад, синовете на Израил отиват в Египет за жито – значи страната и силна и богата. Това едва ли се е дължало само на Йосиф, макар че той е имал заслуга да се натрупат хранителни припаси, по негово време. Освен това Мойсей е египетски възпитаник. А и целият Египет, според „Изход“, е страна на магии, суеверие и идолопоклонство, значи минало, което е нужно да преодолеем, и същевременно да го имаме предвид, за да избегнем връщането там. Херодот пък казва, че в тази страна имало „най-много чудеса“. А в „Одисея“, се съобщава, че там можело да се намерят лекарства, каквито другаде нямало.

– Да – обади се Калиопа. – Наркотикът на Елена.

– Да, някакво успокоително е било. У Данте, някъде около седмия кръг на ада, става дума за гиганта на Крит, който бил обърнат с гръб към Дамиета, а гледал към Рим. Значи, Египет е миналото, тоест началото; а Рим е бъдещето.

– Ако не и краят – поклати глава Клио.

– Така че ако става дума за далечно минало и старост, европейците заедно с цяла западна Азия се обръщат към Египет. Затова имаме европейска египтомания, която се забелязва още в „Златното магаре“, където Луций внезапно решава да стане жрец на Изида и Озирис. И още повече в херметизма: чрез него египтоманията се възражда през XV век в Италия, и след това никога не е стихвала. Така че Египет, или по-точно неговият образ в Европа, има връзка с началата на тайнственото, в смисъл на окултно; на един особен източник на сила и власт, запазен само за малки общества, до които достъпът е труден, а излизането – още повече. В по-ново време Египет се представя като начало, откривател на единобожието, а не като негово преодоляно отрицание.

– Пък освен това той и сега е жив – рече Калиопа.

– Точно така. Египет е по-стар от Европа и от целия Запад, и същевременно ги съпътства и днес. Значи той дава повод за размисъл и за съвремието. Също и за периодизацията на историята – на какво основание я делим на части. Дали според това кому принадлежи властта – етнически или класово; или според религията, или по друг начин – макар че тези критерии са главните, струва ми се.

– „Критерий“ значи какво? – попита Калиопа. – Средство за отсъждане?

– Да. Примерно ние казваме, че историята на Европа се дели на четири или пет части, съдейки по религията и църковния живот. Имаме езичество, християнство, отделяне на Рим през XI в. и последвалите го атаки срещу Изтока, ограничаване властта на папата в Европа чрез Реформацията, и накрая модерност, която започва чрез първата официално нерелигиозна държава – революционната Франция. Но после се явяват и други.

3. Време и памет

– И така, какво с Египет? – върна ме към темата Клио, след като слязохме да продължим обяда.

– Трябва да се разкаже историята му и при това да се обсъдят неща за историята изобщо. Първо, що е време и минало. Тъй като мисленето за историята почива върху тях.

– Времето е изменение, преместване – каза Калиопа. – Тази чаша преди малко беше пълна, а сега е почти празна, защото е минало време.

– И друго е трябвало, за да се изпразни, но наистина това нямаше да стане без време – забеляза Клио. – Нещата не стават просто „с времето“, а някой ги прави. Но да, правенето е движение и то има свое време.

– Движението, това са различни състояния, наредени едно след друго – каза Калиопа. – А защо се нареждат точно така, не ми е ясно. И защо това трябва да е задължително. Ако времето имаше още едно измерение, човек би стоял извън промяната, в безвремието.

– Може и да има, знаем ли – рекох. – Светът, който ни е даден, в това отношение е едноизмерен. И освен това трябва да се помисли как се мери времето.

– Чрез единица за преместване. Само че трябва да е равномерно… Ако аз си пиех фреша на еднакви интервали, останалите щяха да си мерят времето по мен. Примерно: на десетия фреш на Калиопа след изгрев слънце, ще се срещнем еди-къде си.

– Трябва да имаш вътрешен часовник обаче – рече Клио. – Да не можеш да пиеш на неравни интервали. Това става по природа, оразмеряването е заложено.

– Наистина е удивително как небесните тела се движат толкова равномерно – казах аз. – На човек не му нужно нищо повече от това, да следи на каква височина се издига слънцето… и да мери движението му чрез преместването на сенките на предметите. Тогава времето се изобразява в пространството.

– Разбира се – каза Калиопа. – Часовникът със стрелки какво е? Време, превърнато в пространство.

– А числата? – попита Клио. – „Часът е 14 и 5“, това пространство ли е?

– Да – каза Калиопа. – Това са единици, а те се разположени в пространството… само така може да се брои. Човек не може да брои, без да си представя неща, които са на различни места.

– Значи числото като брой се нуждае от пространство. А понятието за число?

– И то се нуждае. Числото е множество от единици. А единицата е в пространството, макар и мислено.

– Добре, но ние май изоставихме въпроса за времето – обадих се аз. – Какво беше то?

– Изменение, което се мери чрез единица движение, ако то е равномерно – каза твърдо Калиопа. – И тъй като такова съществува, затова и времето е измеримо. Ако нямаше, и да имаше време, то нямаше да се мери, тъй като някои неща са неизмерими.

– В такъв случай историята е нещо, което се случва във времето и то е мярка за нея – казах. – Чрез него събитията се разполагат едно спрямо друго. И щом времето се движи само в една посока, значи миналото е онова, към което то не се движи. То е онази част от времето, която не предстои и поради това ние не можем да се намесим в него.

– Но можем да го знаем – каза Калиопа. – Това става чрез паметта.

– А тя какво е?

– Назоваване на спомени… а споменът е запазено впечатление. Съхраняване на тези спомени. Паметта е куп от думи, за чието значение сме се споразумели. С тях се назовава онова, до което вече нямаме достъп.

– Тези спомени трябва да се доказват обаче – рече Клио. – Това как става?

– Чрез засвидетелстване. Предполага се че ако няколко души твърдят едно и също и няма голяма вероятност да са се наговорили да излъжат, казаното от тях е истина… или от него може да се извлече истина, като се премахнат случайните добавки и липси. Освен това миналото оставя следи. Ако покривката е изгорена от цигара, това значи, че там някой е пушил; било защото не е било забранено, било защото е пренебрегнал забраната.

– Във всеки случай историята не може да мине без хронология, значи събитията да се отнасят към години – казах. – А календарът е работа на астрономи. Поради това историкът, ако се е занимавал само с четене на книги, няма да се оправя добре с хронологията, а ще е принуден просто да я наизустява. Той не винаги е виновен за това, но трябва да го има предвид.

– Мъдрият има съзнание за незнанието си – каза Клио.

4. Събития и периоди

– Има няколко хронографии за владетелите на Египет, които се подкрепят помежду си – рече Клио.

– Да – казах. – В това отношение свидетелствата на Херодот, Диодор и Страбон са безполезни, защото никой от тях не е можел да чете египетски, а са разчитали на устни съобщения, и то преводни; и накрая всеки е записал, каквото е могъл. Но Манетон е бил запознат с оригиналната писмена традиция. Освен това има оцелели списъци на царе: онзи в Абидос, който след няколко дни трябва да го видим, също и един от Карнак; освен това Торинският папирус, който е пословично зле запазен, и още няколко.

– „Оригинален“ значи „от началото“ – каза съсредоточено Калиопа. – А аз се чудя защо хрониките непременно съдържат списъци на царе.

– Не непременно – каза Клио. – Пароският мрамор съдържа и други съобщения. Оттам може да се научи кога Орфей е слязъл при мъртвите за Евридика и кога Деметра е обучавала Триптолем на земеделие. Така че въпросът е какво съставителят на хрониката е смятал за важно.

– Явно в Египет най-важното е как се казва фараонът – рекох. – Но и в „Именника на българските ханове“ е така. „Кое е важно?“ ще рече „Кое е събитие?“. А събитието е някакво прекъсване във времето. До един момент то си е вървяло равномерно, както се движи слънцето, и изведнъж става нещо, което донася промяна – не в самото време, а в човешкия живот.

– Значи ако слънцето се скрие зад облак, това е събитие – каза Калиопа.

– Още повече, ако изчезне зад луната – добави Клио.

– Разбира се. Та значи в човешкия живот главното е кой управлява.

– Да, или поне с чие име се свързва управлението – казах. – Защото властта е „начало“. Така е и с родовете. Бащата умира, имотът му минава в ръцете на сина и той става управляващ. Смяната на поколенията образува поредица във времето, чиито части вече не са равни помежду си, както са равни годините и дните. Това не е природно, а човешко време; и ако става дума за по-големи общества, ще имаме и време на държавата. То също се мери с години, но се разделя на периоди според царете, династиите, народите или общественото устройство. Затова у нас говорим за средновековна България, османски период, княжество, царство, социализъм… Тук разделението е смесено, с повече от един критерий: имаме цивилизационен, религиозен и етнически признак, а после и обществено-политически.

– Източниците за миналото обаче не са само езикови – каза Клио. – Има предметни свидетелства, като пробитата покривка на Калиопа.

– Да – каза тя. – Това са следи. Но и самите неща: сгради, произведения на изкуството, на техниката… Но и повредите участват в историята. Освен това има природа.

– Така е – рекох. – Ето в случая с Египет: има пирамиди, храмове, гробници, статуи, стенописи. Всичко това е материал, който чака да се нареди, така че да се получи нещо като сграда – цялата египетска история, която не е просто поредица от имена на фараони. Освен това някои неща са по-трайни от други. Има единични предмети за всекидневна употреба, които изчезват малко след като са се появили. Но и дрехи, съдове, инструменти, бижута, някои от които оцеляват с хиляди години. Освен това има смяна на стилове и технологии, което също образува периоди в историята. И накрая природата. Нил е един и същ от времето на пирамидите досега, но и той не е вечен; според Херодот Делтата някога е била залив.

5. Новото царство и единобожието

– И сега – империята, – каза Клио, поглеждайки към прозорците, откъдето се виждаше западният бряг на реката с обичайната му тънка ивица от палми и висока трева.

– Да, така наричат времето на Новото царство. Тогавашните фараони имали големи военни успехи, особено Тутмос III.

– Наричат го „Наполеон на древния свят“ – каза Калиопа.

– Да, това клише се повтаря всеки път, когато се стигне до него. То е като епическа формула, също като тази, че Аристотел бил Александър Македонски на античната философия. Та Тутмос управлявал известно време с мащехата си Хатшепсут, която сигурно е била много властна и амбициозна жена, такова чувство добива човек, като види заупокойния й храм в Тива… доста педантично реставриран от полските археолози. А Тутмос имал победи срещу етиопците и на североизток, където вероятно е стигнал до Ефрат и северна Сирия. Всъщност египтяните не са имали голям избор, когато е ставало дума за завоевания. Те напредват само по суша и възможностите им са две: или на юг по Нил и докъдето стигнат, или през Пелузийското устие към Палестина, и там напредват, докато срещнат някого… На запад и на изток има само пустини, както може да се види и в момента.

– Той май не е бил много висок – каза Калиопа. – Виждала съм статуята му в Кайрския музей.

– Нали е „Наполеон“ – забеляза Клио.

– Да… И мумията му е там, но от това не може да се разбере какъв му е бил ръстът, те всички са дребни – по метър и двадесет са, чудно как може толкова да се смали човек.

– Смъртта е такова нещо – казах. – Хората се смаляват мигновено. Един човек, който е бил до вчера едър, сякаш се превръща в дете за час-два след като умре. А като се прибави и техниката на балсамирането, при която цялата плът се изсмуква… Целта е да останат само скелета и кожата, така че човекът да бъде разпознаваем.

– Хайде нататък – каза Клио. – Предстоят още по-прочути фараони.

– После идват неколцина на име Аменхотеп, от тях особено успешен е бил Аменхотеп III. Двата колоса в Тива, на които им казват „Мемнони“, трябва да са били негови изображения.

– Прави ми впечатление, че египтяните правят по няколко статуи на един и същ фараон и ги слагат една до друга, сякаш едно изображение не стига – каза Калиопа. – Като тези на Рамзес в Абу-Симбел.

– Да, сякаш така усилват присъствието му – казах. – Или може би защото смятат, че душата е нещо сложно, има няколко съставки и многото статуи на един владетел напомнят това.

– Това психологически е вярно, нали човек непрекъснато е в спор със себе си – рече Клио. – Затова поетите казват „В мен живеят две души…“ а философите доказват, че душата има три и повече части, които трябва да уредят отношенията помежду си.

– И апостол Павел казва, че чувства в себе си два закона – рекох. – Но явно смята, че душата му е една. Та след Аменхотел III идва Ехнатон, който първоначално се е казвал Аменхотеп IV. И той извършва голямата промяна, религиозната революция, която египтяните след него са се опитали да унищожат напълно… не просто да се върнат към предишната религия, но да премахнат всеки спомен за Ехнатон и единобожието му. Но не са могли, макар че той все пак е бил забравен за дълго, гърците примерно нищо не са чували за него. Обаче модерната египтология припомня тези събития и сега той е една от най-коментираните личности на древния Египет. Предполагам, че през последния век, особено от Фройд насам, е бил обсъждан повече и от Рамзес II.

– И за личния му живот се говори – допълни Калиопа.

– Е да, за Нефертити, пък и за Кия, която била по-млада от нея и е станала нейна съперница. Той трябва да е живял през XIV в. пр. Хр. Промяната, която е предложил, наистина е била голяма. Сигурно е затворил всички храмове на дотогавашните божества и е решил, че ще почита само един бог – слънчевият диск, както казват. Създал е нова столица, чието място е много хубаво, но не е оцеляло абсолютно нищо, буквално камък върху камък не е останал, само една колона стои в равнината, и тя специално въздигната от археолозите… ще я видим.

– Но е намерена част от архива му, с доста писма от чужди владетели – каза Калиопа.

– Впрочем това, че е имал интерес към особено красиви жени е показателно – рече Клио. – Еротически настроените мъже се стремят към велики дела. Това е, защото желаят безсмъртие; защото един от сигурните знаци за стремежа към безсмъртие е влечението към изключителната женска хубост.

6. Кой е учен

– Египтологията създава звезди – каза Клио. – Ето този Картър, който е разкопал гробницата на Тутанкамон. Казват, че бил прототип на Индиана Джоунс. Въобще от времето на Шамполион това, да си египтолог, е много престижно, особено ако си стигнал до някакъв успех. Тези хора се честват като прочутите откриватели в природните науки.

– Да, има такава романтика – казах. – Когато се казва, че някой е бил „велик учен“ обикновено се има предвид някое изключително откритие, което променя нещата, цялата обстановка в науката става друга. Ето Коперник, Галилей и Нютон през XVI-XVII век – те променят аристотеловата картина за света. Дарвин също, защото оспорва това, че видовете не преминават едни в други… да не говорим за следствието, че човекът не е съществено различен от другите живи същества. Менделеев с таблицата на елементите, физиците-теоретици на ХХ в., чиито открития имат и очевиден практически резултат – атомната енергия.

– И Джон Атанасов – каза Калиопа.

– Точно. Компютрите донесоха такава промяна, че и те би трябвало да имат своя гений, който ги е „измислил“. Така че в египтологията тези герои са двама – Шамполион и Картър, и после мнозина са си мечтали да станат дешифровчици на неразгадана писменост или археолози, открили невероятни богатства или реликви.

…

– Почитта към учения е заради какво?

– Прави живота по-лесен – обади се Клио. – Изобретява домашни уреди, които ти спестяват много време и труд. Човек има у дома си парно, пералня, миялна, вода, осветление…

– Не, говорех за чистия учен – каза Калиопа. – Онзи, който открива безполезни неща… и все пак те се смятат за ценни.

– Първо, това е човек, който работи заради истината – казах. – Установява, че нещо е така, а не иначе – и го доказва. Примерно, откъде извира Нил, или какво значи нещо написано, което друг не може да разчете. Или събира неща, които са били проучвани поотделно, в една обща картина – показва в какви отношения са помежду си. Да речем, някой историк, който се занимава с някоя война: показва как и защо е случила тя, докато други знаят по-малко или по-общи, тоест неточни неща. Или наблюдава някои животни, знае навиците им, как се хранят, колко живеят, от какво боледуват. Въобще това е човек, който знае какви неща съществуват, какви са разликите им и кое им е общото. Може да отговаря на въпроси.

– Значи това е човек, в чийто ум се събира света.

– Да, чрез мисли и образи. Впрочем и поетът е така, но го прави по друг начин. Той говори за това, как изглеждат нещата, фантазира си, представя нещо възможно, което никога не е било точно така, но би могло да бъде. А ученият се занимава с нещата както са дадени, в действителност.

– Ученият е като водач – каза Клио. – Примерно, вървим през планина и не сме сигурни как да стигнем до някой подслон, където да прекараме нощта. Трябва ни човек, който да показва пътя и да не се заблуди. Той знае пътеките, кога залязва слънцето, дали ще вали дъжд, какви животни и птици има наоколо, как да си екипиран.

– Но и тук има практическа цел – каза Калиопа.

– Да. Но дори и да нямаше, дори да можехме да стигнем сами, пак щяхме да сме доволни да ни разказва за тези неща.

…

– А може ли да използва знанието си за зло?

– Не, знанието не е за зло. Ако го прави, значи е нещо като крадец: защото знанието му е доверено за друго, все едно кой точно му го е доверил. Освен това да причиняваш на хората зло, значи и да ги лъжеш – защото ние причиняваме зло тогава, когато укриваме от другия това, което му правим. А казахме, че ученият търси само истината. Значи злият не е учен.

*

„Египетска история“ (февруари, 2020)

***

– Отиваме към шестата епоха. Тя е от Александър до установяването на римската хегемония, която става факт в средата на II в., след двойната победа срещу Картаген и Ахейския съюз. Тя напомня на двойната победа на гърците в началото на V в. – от една страна, срещу персите при Саламин, а от друга – срещу картагенците при Химера. Само че онази през V в. е в отбранителни войни, а тази – в чисто завоевателни. Защото римляните не са имали нужда да нападат гърците и да водят трета война с Картаген – положението им е било достатъчно сигурно и така. Но те не са искали равновесие на силите, а пълно господство.
– Те са си така.
– Да. И не само през античността. Сякаш има нещо в самото място, някакъв дух, който ги тласка към завоюване, тоест към поробване на всичко.
– Хораций ги упреква за това.
– Да. „Накъде сте тръгнали, безумци…“, нещо подобно беше. Та имах предвид, че се случва промяна, която довежда Средиземноморието до онова положение, в което то ще бъде още към 800 години, тоест до арабското нашествие. До Александър Европа е била обитавана от множество малки държави, градове или области; морето е било поделено между картагенци и гърци, а на изток е стояла като заплаха за всички персийската империя. Обаче македонците унищожават Персия и си поделят владенията ѝ; а гръцките полиси и острови остават полунезависими. Македонците не ги поробват, но придобиват решаващо влияние върху всичко, което се случва на континента и в Егейско море. Но все пак се оказва, че толкова голяма и разнообразна територия не може да бъде подчинена на един център. И наистина, това никога не се е случило, тъй като персите така и не успяват да преминат в Европа, а пък римляните никога не достигат по-далеч от Ефрат. После арабите опитват да повторят персийския успех и този път стигат далеч – чак до Испания откъм юг, но спират там. И след като империята им отслабва с вековете, тя е заменена от турската, която пак обхваща огромна територия и си пробива път най-далеч на запад през континента – до Виена. Но и тя е разбита, през Първата световна война. Та общото положение е такова. Полибий е прав, като казва, че по негово време множеството разхвърляни истории са се обединили в една-единствена – римската.
– Трябва да видим кое е новото във всичко това.
– Първо, в Европа за пръв път се появяват големи държави; или по-точно, появяват се големи държави, контролирани от европейци. Това е първият голям военен успех на Европа срещу Азия, тоест срещу останалия свят: дотогава войните са били отбранителни и противникът е бил задържан чрез успех в отделни сражения. Но до придобиване на отвъдморска територия – имам предвид отвъд Егейско и Средиземно море – не се е стигало. Троянската история, макар и легендарна, е показателна: отвъдморски земи се атакуват, но не за да се придобият, а за да се отслаби противникът на отсрещното крайбрежие, пък и да се ограби каквото има.
– Но е имало колонии.
– Наистина. Малоазийските градове, Кирена и Навкратис. Но това е всичко. Все пак те са опорни точки, които могат да послужат като повод за война, както е станало при Дарий. Та накратко, европейците придобиват опит в големи сухопътни походи. Това гърците никога не са го правили, свидетелство е разговорът между Аристагор и Клеомен, когато спартанецът казва, че никога не би отишъл някъде на три месеца път от морето, защото гърците никога не навлизат навътре в сушата на повече от три дни път.
– Ами то и няма накъде, при тях разстоянията са такива…
– Разбира се, не са само македонците, това се отнася и за Рим, защото и той се разширява в края на епохата. Но това не са точно граници на държава, както е в по-ново време, а „област на контрол“. Войските не са по границата, а при административния център, където е съответният чиновник – те са му като охрана. Иначе по самата територия нещата си вървят като преди, главното е да се плащат данъците.
– А държавата на Александър има ли граници?
– Александър си е поставил задачата на наследи персийския цар. Затова сигурно са верни твърденията, че е започнал да се облича като източен владетел и въобще е възприел тамошните обичаи. Впрочем това е правилно, защото доброто управление винаги се съобразява с традицията. Така че държавата, която е имал, най-напред просто е съвпадала с персийската. Това са земи, в които се признава върховенството на великия цар, който е като предтеча на източноримските императори, от Диоклециан нататък.
– Появяват се столици. Дотогава не ги е имало, гърците не са знаели какво е това.
– Да, защото всичко е било събрано в полиса и той не е владеел населени земи, на които да бъде столица. Столицата е градът на царя, семейството и съветниците му, и елитната част от армията, тоест личната му гвардия. Там се решава какво ще се прави на контролираните територии, които римляните наричат провинции – примерно какви ще са данъците, къде ще се разполагат останалите войски. В Македония е било така, а сигурно и в тракийските царства. И сред гърците на някои места, защото Сиракуза от V в. нататък е била като столица на Сицилия.

…

– Така че Александър е търсел къде да установи центъра на държавата си и може би се е спрял на Вавилон. Защото ако беше останал в Суза, това би значело, че е станал поредният персийски цар, просто от друга династия. Но той е възнамерявал да преоснове империята, след като я наследи. Затова е избрал друг град.
– Атина след него вече не е държава, но не е и столица. Какво е тогава?
– Просто голям град. Това е новина. Хората започват да се събират там, но вече нямат такива граждански задължения, нито лично земеделско стопанство – няма как, тъй като стават все повече, а земята си остава пак толкова. Затова икономиката на града е основана на парите и пазара – хората не произвеждат сами нищо, а всичко се купува.
– Все нещо трябва да произвеждат. Иначе за какво ще им се плаща?
– Е, да. Исках да кажа, че производството става специализирано, човек не покрива основните си нужди чрез свое стопанство, както е на село, а прави нещо определено и очаква то да му се заплати – тоест изнася го на пазара. Това е градският начин на живот. То си личи и в литературата. Тя се заема със семейни истории, обикновено за любов и брак; и с разни домашни, улични и градски сценки, както е при Херондас и Теокрит.
– И се възхвалява природата.
– Да, защото много хора вече не работят на село и забравят колко трудно нещо е да обработваш земя и да се грижиш за животни. Впрочем за земеделието може и да се сещат, но пастирската работа им се вижда лесна и затова идилиите са за овчари и козари – по-рядко говедари.
– Ами да, кравите са големи и е ясно, че около тях ще има повече работа…
– Специализацията се случва там, където се събират повече хора, това е известно и на Платон, има го в „Държавата“. Според него тя е неизбежна, за да могат хората да изработват добре най-необходимите неща – примерно, не всеки може да си набавя метал и сам да си прави личното оръжие. Така че някои неща се купуват. Но в презадоволената държава се появяват излишно много стоки и специализирани услуги, от които човек едва ли има нужда, за да живее добре. И с лечението е така – човек се старае да живее колкото може по-дълго, и поради това е готов плаща на лекари, вследствие на което те са умножават и специализират, но от това човек не става нито по-здрав нито по-щастлив. А другаде лекарите са по-малко, обаче лечението е по-разумно, защото човекът се мисли като нещо цяло, а не като сбор от части, всяка от които да се лекува отделно.
– Това е в „Хармид“…
– Там е. Та заедно с всичко друго настъпва специализация и в науката – както е в Александрия. Интересно е, че тя от самото начало не е замислена като философска школа, а по-скоро като „дом на Музите“ – тоест място, където ще се събират сведения за науките и изкуствата, които са били развити в Гърция, а и другаде. Началникът на Музея не е някакъв знаменит и велик учител, който бива слушан благоговейно и освен него могат да говорят само онези, на които той е задал въпрос. Така трябва да е било в Лицея, а още повече в Академията по времето на Платон. Това са школи, в които все още се чувства влиянието на питагорейството – поне в Академията несъмнено е било така. Но Музеят вече е друго, той е най-напред библиотека и поради това схолархът е преди всичко библиотекар, като Деметрий от Фалерон, Калимах… и така нататък. Това е, защото не се мисли, че някой може да знае всичко, а се смята, че сериозен учен е този, който има знание за отделното и не рискува да се изказва за неща, за които не е прочел всичко. Затова и се настоява, че трябва да се пишат малки литературни произведения, но добре обработени; и че всичко, което се споменава в тях, трябва да е проучено. Това е „учената поезия“ на Калимах. Или пък да се пише за овчари, които възпяват любовта, тъй като за да правиш такава поезия, не е нужно да си чел много.
– А, трябва. Трябва да си изчел митологията, нали ще споменаваш Ерос, Пан… И за тях има литература.
– Добре, права си. Но кое е важното с оглед на бъдещата история? Това, че Музеят дава пример за висше образование и елитна наука, който се възприема в нова Европа. Имам предвид не само университетите, но и онези центрове, в които не се предвижда преподаване, а само книжовна и научна работа. Тук не става дума за някаква аналогия, а наистина е така. Защото Музеят е първият научен институт и той повлиява на цялата бъдеща система на образование и изследвания. През късната античност се пишат книги, в които се разработва системата на науките, както е при Марциан Капела; и се предполага, че добрият учен непременно е много начетен човек, значи разполага с богата библиотека, но че не може да е напреднал в повече от една наука. Затова и персонажите, които представят различните науки в „Сватбата на Хермес и Филология“ са различни. Дори да има енциклопедисти, това ще са хора, които са осведомени повече за изследванията в отделните науки, отколкото за самите тях – значи ще са нещо като библиографи. Още в елинистическа Александрия се отправят упреци към онези, които се опитват да напреднат в повече науки – примерно срещу Ератостен, за когото казвали, че проучвал всичко, но в нищо „не бил пръв“. И след време, под влияние на такива съчинения на Запад се създават институции, в които има разделение на знанието – богословието е на първо място, но правото е отделно, медицината – отделна, и все пак всички те са факултети в един университет. Но този университет няма лидер, когото всички да слушат, тъй като никой не може да познава всички науки. Това не е чак толкова добре, защото така се отрича единството на знанието, тоест – мъдростта.

…

– За тази епоха това вече стига – казах, за да я задържа още малко. – И сега последно: какво става с религията.
– На мен нещо не ми стана ясно.
– Да? Какво?
– Ако Марциан Капела представя всички по-главни науки в една книга, това не е ли опит да ги обедини? Там не се ли получава единство на знанието?
– Не – казах.
– Защо?
– Защото това е само енциклопедия. А енциклопедията не е друго, освен механичен сбор от известни неща. Нали сте забелязала, че енциклопедиите се правят по азбучен ред? Статиите в тях са така.
– Да.
– Е, кое му е единното на такова знание? Азбучният ред е случаен. Единство има тогава, когато се тръгне от общи начала и въз основа на тях се стигне до онова, с което се занимават отделните науки. Не се стига до нещата, които се узнават от опит, но се стига до онова, което човек знае от ума си. А освен това много сведенията на опита са общи за различни науки – примерно, че телата имат тежест, че съществуват цветове, топлина… такива неща. За да има единство на науките, е нужно да се започне от онази, която е първа и с която всички се съобразяват – това е метафизиката. Обаче при Марциан Капела няма метафизика, а и в Музея никой не се е занимавал с това. В енциклопедиите тя присъства само като една от многото статии. И в университетите е така – и да се преподава, тя е само един от многото предмети, но не е първа и водеща.
– А богословието не е ли метафизика?
– Не. То не се занимава със съществуващото „доколкото то е такова“, както казва Аристотел. Богословието е тълкувание на Откровението, както го намираме в Писанието и Преданието. Така че то не може да бъде основа на науките. То е само систематизация на онова, което знаем за Бога. Не всички хора споделят Откровението, то не им е дадено. Обаче на всички е даден ум, с който могат да напреднат в науките и дори да достигнат до първата от тях.
– Тогава излиза, че богословието е свръхнаука.
– Да, ако е разбрано правилно, тоест според вярата в сърцето. Но вярата в сърцето се дава по таинствен път, не чрез обикновено размишление и преподаване. Затова античните са могли да стигнат до метафизика, но не до богословие.
– А ако богословието не се изучава според вярата в сърцето?
– Тогава то е вредно и духът на човека ще пострада много повече, отколкото ако изобщо нищо не е чувал за Откровението. Такива хора си присвояват свръхнауката беззаконно и поради това Бог ги отхвърля и те стават еретици. Това е неизбежно, то е като духовен закон. Достоевски представя такъв човек в „Братя Карамазови“ – Иван, един от четиримата братя.

…

– Трябва да се обърне внимание на някои неща, които се случват с религията през онова време. Промисълът за Европа ни е известен – тя е трябвало за приеме Откровението и да го съхрани през хилядолетията чрез Църквата. Заради това Бог въздига римската държава и я запазва за повече от 2000 години. А Църквата от своя страна поражда народи, един от които създава новата християнска империя, която е жива и днес. Но тя не може да властва във вярата, тъй като това е чуждо на Духа, който дава на хората свобода. Затова народите и църквите са много и различни, и все пак са равни и в единство. Така че ето какво става според този промисъл. Първо, Писанието се превежда на гръцки и евреите влизат в общение с европейците – това става в Александрия. Освен това започват първите гонения от страна на езичниците с елинска религия срещу юдеите, което предхожда големите гонения в Империята срещу християните. Това е в Юдея, по времето на Антиох IV, заради което избухва въстанието на Макавеите и за кратко време се възстановява юдейското царство. От друга страна, езическите богове на Гърция се срещат с божествата на Изтока и това е причина за размисъл, а и практически решения във връзка с култа. Нали трябва да се реши кои богове ще бъдат почитани и как. И тогава мненията се разделят, тоест подхожда се по два начина. Първият е, че боговете са много, както в Омировия пантеон, но се почитат от различните етноси с различни имена. Така мисли още Херодот и това е, което в модерно време се нарича „синкретизъм“ – гръцките богове се уеднаквяват с източните. На това се противопоставя мнението, че светът се управлява от един бог и че дори е сътворен от него. Така мисли Платон, а той може би е наследил това мнение от орфиците и питагорейците. Когато Писанието се превежда на гръцки, Платоновият разказ за Твореца от „Тимей“ получава подкрепа. Оттук нататък започва борбата за надмощие между политеисти и монотеисти, която обаче няма как да се реши само с философски диспути.

…

„Разговори с Калиопа“ (октомври, 2019)

*

270