Каква скука!

Няма да има културни и спортни мероприятия. От „хляба и зрелищата“ остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието?
Би могло да се помисли за един образователен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще бъде подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.

И така, книга № 1. Софокъл. „Едип цар“ (трагедия)

1.

В град Тива (II хил. пр. Хр., централна Гърция) избухва тежка болест, придружена от безводие (не вали дъжд, реките са пресъхнали, язовири няма) и безплодие при животните и при хората.
Градският съвет се обръща към цар Едип с молба да вземе мерки за защита на населението. Едип обещава (той вече е изпратил делегация в Делфи, за да получи пророчество от Аполон).
Скоро след това оттам пристига Креон и съобщава: Тива трябва да се очисти от тежко престъпление. Бившият цар Лай бил убит и неговият убиец ходи ненаказан някъде наоколо.
Едип се заема с издирване на убиеца. Изпраща да повикат Тирезий, който пристига с неохота. Първо отклонява въпросите и моли да го оставят на мира, но накрая, раздразнен от нападките на Едип, му казва, че убиецът е самият той, като при това е в „срамни връзки“ с най-близките си хора. Едип е разгневен. Прогонва гадателя, повиква Креон, обвинява го в опит за преврат и го заплашва с най-тежко наказание. Креон се защитава.
Намесва се съпругата на Едип, Йокаста (сестра на Креон). Тя узнава, че спорят относно пророчествата на Пития и Тирезий, и ги уверява, че оракулите и гадателите рядко казват истината. Имала свидетелство за това: на нея й предсказали, че синът й ще убие баща си и ще се ожени за майка си, но това не станало – те подхвърлили детето малко след раждането му и то починало.
Едип се обезпокоява, защото думите на Йокаста му напомнят за нещо, отнасящо се до самия него. Той я разпитва как е загинал Лай и узнава, че е бил убит при същите обстоятелства, при които той самият погубил някакъв възрастен мъж заедно с охраната му, докато отивал към Тива. Описанието на Лай съвпада с външния вид на неговата жертва. Това го плаши; единствената надежда е, че нападателите, както се говори, били „неколцина“. От хората на Лай е останал жив само един, който е пратен някъде да пасе стадата на семейството (той сам помолил за това, като видял Едип и разбрал, че ще става цар).
Идва официален пратеник от Коринт с радостна вест: коринтяните канят Едип да им стане цар, като законен наследник на баща си Полиб. Последният бил починал наскоро, от естествена смърт. Йокаста се радва – предсказанието за Едип излязло невярно. Едип идва, говори с човека и казва, че все пак ще се въздържи да се завърне, защото майка му Меропа е жива; а едно злокобно предсказание му пречи да се срещне с нея. Обяснява за какво става дума.
Пратеникът казва, че в такъв случай проблем няма, защото Полиб и Меропа не са му били „нищо в род“. Едип бил подхвърлено дете, което той лично получил преди много години от един тивански пастир и го занесъл на бездетното царско семейство.
Едип веднага разпорежда да доведат „оня пастир“ – а той бил същият, който оцелял от избитата охрана на Лай. Йокаста напуска сцената, като пожелава на мъжа си никога да не узнае кой е.
Овчарят пристига и под заплаха от изтезания признава какво е направил преди време. Едип се втурва в двореца, заварва Йокаста мъртва (сама се обесила) и си избожда очите с игла, взета от пеплоса й. Връща се на площада, където го очаква Креон, който му казва, че „не е дошъл за да злорадства“.

(2630 зн., 1,5 стр.)

***

Би било неправилно и дори несправедливо големи книги да се разказват в същия размер като по-малки от тях. „Едип цар“ примерно е 1530 стиха, а „Одисея“ – над 12 000. Затова ще е по-добре, ако „Едип“ е мярка, „Одисея“ да се разкаже на части – най-малко на четири.

И така, книга № 2. Омир. „Одисея“ I-VI (поема)

2.

Боговете са се събрали на Олимп и си говорят за едно-друго. Само Посейдон отсъства – бил отишъл на гости при етиопците. Зевс разсъждава, че за всички човешки беди са си виновни самите хора. Някога боговете предупредили Егист да не прелъстява Клитемнестра, защото нищо добро нямало да излезе от това. Но той не ги послушал и ето – те убили Агамемнон, а Орест се върнал и убил тях двамата.
Атина казва, че това може и да е така, но не е справедливо да държат Одисей толкова дълго далеч от дома му. Нимфата Калипсо го задържа на острова си осма година, а той страда и иска да се връща. Трябва да му се помогне.
Зевс отговаря, че така и ще стане, особено щом за него се застъпва Атина, любимата му дъщеря. Посейдон сигурно ще е против, защото преди време Одисей ослепил сина му; но няма да се бори срещу всички богове. Затова нека Хермес да иде при Калипсо и да й каже, че Одисей трябва да си върви; а Атина да се погрижи за Телемах, който също има нужда от подкрепа.
Атина се понася към Итака, преобразена като Ментес (приятел на Одисеевото семейство, цар на „веслолюбивите тафосци“). Там заварва къщата пълна с хора – стотина мъже, всеки от които се надява на брак с Пенелопа. Това продължавало вече няколко години, а Пенелопа всякак отлагала женитбата. Атина съветва Телемах да свика гражданите на площада и да им обясни положението – че имотът му се разграбва от чужди хора, а той има право да го управлява, независимо дали баща му е мъртъв или жив, но в неизвестност. А след това да иде в Пилос и Спарта, и да поговори с Нестор и Менелай – може би те ще знаят нещо за баща му.
През това време Хермес слиза при Калипсо и й съобщава волята на Зевс. Тя не е доволна, но се подчинява. Помага на Одисей да насече дървета и да построи сал, и го изпраща. Той плава няколко дни в благоприятно време, но изведнъж е забелязан от Посейдон. Богът вдига вълни, които връхлитат плавателния съд; разбиват го и Одисей плува цели два дни в открито море, докато се добере до суша. Това се оказва островът на феаките, където царува Алкиной с жена си Арета.
Одисей заспива под едно дърво, след като си е направил легло от опадали листа. На сутринта девойката Навсикая (дъщеря на царя) идва с няколко приятелки, за да пере на реката. Изпират, нахранват се и заиграват на топка. Одисей се появява откъм горичката съвсем гол и се обръща към Навсикая с молба за помощ. Приятелките й се разбягват (а на нея Атина й е вкаменила краката). Все пак момичето запазва присъствие на духа и им нарежда да му дадат дрехи, за да се облече.
Казва му да върви след колата и като стигне града, да влезе в двореца, да падне в краката на царицата и да я помоли за закрила.

(2200 зн., 1,2 стр.)

***

Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга. Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не е взел предпазни мерки.
Но аз съм разказал вече три книги и вероятността при мен е едва 12,375 %.

И така, книга № 3. Есхил. „Агамемнон“ (трагедия).

3.

На покрива на двореца в Аргос (Пелопонес, към 1183 пр. Хр.) стои войник и си говори, че „от година вече е на пост“ и за това време е успял да изучи движението на всички небесни светила. Изведнъж забелязва в далечината огън, който отдавна е очаквал. Това е знак, че Троя е превзета. Иска му се да празнува, но завършва монолога с думите: „За другото – мълча. Вол ми е стъпил на езика“.
Клитемнестра, царица на Аргос, принася благодарствена жертва на боговете. Хорът от аргоски старци я пита дали е сигурна за победата и не благодари ли прибързано. Тя ги уверява, че знае какво означава огънят.
Появява се пратеник на Агамемнон, воювал в Троя. Разказва накратко за несгодите на военния живот. Все пак троянците са си получили заслуженото; и колко е хубаво да се завърнеш у дома.
Влиза Клитемнестра и отбелязва, че някои напразно са я смятали за лековерна. Сега ще иде да посрещне бляскаво достойния си мъж – като „вярна кучка на палата му“. Хорът пита за Менелай, а вестителят отвръща, че не знае какво е станало с него; те самите едва са оцелели след силна буря.
Пристига Агамемнон, командващ обединените войски на европейските ахейци. „Беда е в Троя!“- изрича той. Бил узнал какво е това, да ти завиждат. Мнозина се бунтували и го предали; единствен Одисей му е останал верен.
Клитемнестра му разказва какви тревожни слухове достигали до нея през годините. Синът им не е у дома; изпратила го при приятеля им Строфий във Фокида, където да е в безопасност. Заповядва да постелят червен килим пред Агамемнон. Той казва, че това е варварски разкош и че „за бог са тези почести“. Все пак слугите му събуват обувките и той минава по килима.
Поръчва на жена си да се погрижи за пленената Касандра, пророчица и дъщеря на загиналия троянски цар Приам. Изпращайки го към двореца, Клитемнестра казва тихо: “О Зевсе, извършителю! Мисли това, което ще извършиш днес.“
Нарежда на Касандра да влезе. Тя заговаря в унес – ту на себе си, ту на Аполон, с когото някога е имала любовна връзка. Нападат я видения, в които тя прозира гибелта си, убийството на Агамемнон и някои жестоки престъпления, извършени в този дом.
Зад сцената се чува викът на умиращия Агамемнон. Всички хористи заговарят едновременно. В държавата се извършва преврат и то по най-престъпен начин.
На сцената се появява Клитемнестра и съобщава как е извършила убийството, което отдавна е замислила. То било отмъщение за няколко неща: за смъртта на Ифигения, за изневерите на Агамемнон и за престъплението на Атрей.
Появява се Егист, любовник на Клитемнестра и син на Тиест (братът на Атрей, който някога съблазнил жена му, а Атрей за отмъщение убил синовете на Тиест и му дал да яде от плътта им). Хорът го нарича „подлец“ и споменава за Орест, който някога ще се върне и ще отмъсти.
Клитемнестра се държи надменно с хора; поканва Егист да се приберат в двореца и добавя, че оттук нататък в този дом и в държавата ще бъде въведен „хубав ред“ .

(2 380 зн., 1,3 стр.)

***

Задачата на тези извлечения (резюмета) е да направят големите и ценни книги „обозрими“ – така, както един остров или планински връх са обозрими от самолет. Те ще са полезни дори на онези, които са чели книгите; защото и това не винаги значи, че имат общ поглед върху тях. По същия начин човек може да преброди остров и да изкачи връх, и пак да не си представя как изглеждат те „като цяло“.
Така че извлеченията не могат да заменят книгата, но могат да създадат интерес към нея, а също и да помогнат за разбирането й.
По-дългите книги ще се делят на части, но и те не бива да са много, защото пак ще се загуби видът на цялото. Пак заради обозримостта извлеченията не трябва да са дълги – не повече от 2 стр., 3 600 зн.). Но и да не са съвсем кратки (не по-малки от 1 стр., 1 800 зн.), защото тогава представянето би станало схематично (крайно опростено).
Целта е да се запази смисълът и книгата да „се види“ добре.

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 17-35 (първа част)

4.

Сократ е изправен пред съда с обвинението, че „извършва несправедливост“ с това, че „развращава младежта и не почита боговете, които почита градът, а някакви други нови божества (демони)“.
В началото на защитната си реч той обяснява, че напразно обвинителите предупреждават, че бил „отличен“ оратор. Всъщност той не умее да говори добре, или поне не така, както говорят опитните оратори – защото няма никакъв опит. Вече е на 70 години и за пръв път му се случва да участва в съдебен процес. Затова моли да го извинят, че ще говори както обикновено; защото по друг начин не може (17-18).
Обвинението, което са му отправили на процеса, изглежда лесно за опровержение. Но има едно друго, което е по-опасно; и това са слуховете за него, разпространявани от толкова отдавна, че повечето съдии са ги чували още като деца. Ето това обвинение е трудно за оборване; първо, защото е отдавнашно, и второ, защото не се изрича лично от никой, а просто се носи като мълва. Ако изобщо може да се изрази, то ще звучи така: има един Сократ, умен човек, който изследва всякакви неща под земята и на небето; прави по-слабия довод по-силен и учи другите на същото.
Но откъде е тръгнала тази мълва? И как изобщо Сократ се е заел да философства? Преди време един атинянин, Хайрефонт, отишъл в Делфи и задал следния въпрос: Дали някъде из Гърция има някой по-мъдър от Сократ? Отговорът бил, че няма. Тогава Сократ не разбрал думите на оракула, защото изобщо не се имал за мъдър; обаче пък бил сигурен, бог не може да говори неистина.
Затова решил да поговори с някои съграждани, смятани за мъдри, за да се увери, че те наистина са такива; и следователно оракулът не бива да се разбира буквално, а може би значи нещо друго. Но в течение на многото си разговори с различни хора – държавници, поети, занаятчии – той не открил нито един, чиято мъдрост би предпочел пред своята.
А Сократовата мъдрост е проста: че човешкото знание, каквото и да е то, не струва нищо пред знанието на бога. Затова казвал: „Знам, че нищо не знам“ (в сравнение с бога). И все пак мнозина го намразили; още повече, че около него имало младежи, свободни и от богати семейства, които обичали да гледат как някой самоуверен човек бива изобличаван в незнание.
След това въведение той се обръща към един от обвинителите, Мелет, и го пита дали, след като знае кой развращава младежите, знае и кой ги прави по-добри? И второ: защо казва, че Сократ не почита никакви богове, а в същото време го обвинява, че въвежда нови?
Някой би могъл да го попита: „И все пак не те ли е срам, Сократе, че си стигнал дотам, да те застрашава смъртна присъда?“
Отговорът му е, че кой да е поне малко достоен мъж би трябвало първо да мисли дали живее и постъпва справедливо; а грижата за живота да остави на второ място. Нима Ахил не е знаел, че ще умре, след като отмъсти за приятеля си? И все пак е предпочел да го направи и да умре млад, вместо да живее мирно и до дълбока старост в двореца на баща си.
Та ако сега атиняните предложат на Сократ да го освободят, но при условие да не философства повече, той не би приел, а би предпочел да умре. Тъй като неговият живот е служение на бога – защото бог, чрез своето прорицание, му е възложил да изследва що е мъдрост и що е добро. А че не се бои от смъртта, вече го е показал: защото и при олигарсите, и при демократите, е отказвал да се подчинява на несправедливи разпореждания; и само по стечение на обстоятелствата е останал жив.
Обвинителите му твърдят, че разваля младежите. Но мнозина от неговите приятели присъстват на процеса. Нека някой да каже, дали обвинява Сократ за нещо – че му е давал лоши съвети, че го е направил лош човек, или му е взимал пари за преподаване? Но никой не казва това. Или пък да го обвинят техните близки. Но и от близките им никой не го обвинява.
Разбира се, той се досеща какво искат съдиите; те искат той да се унижи, да ги замоли, да се закълне, че е виновен, но обещава да живее по друг начин. Но така той би постъпил зле: най-напред, защото би поискал да го съдят според чувства, а не според закона и справедливостта. Но все пак нека каже истината, а именно, че той също е човек, а не дърво или камък; и не е сам, а има жена и три деца, които са още непълнолетни (35).

(3460 зн., 1,9 стр.)

***

От друга страна, не всичко може да се резюмира. Пословиците, сентенциите, вицовете (анекдоти), басните – всички те не подлежат на преразказване, а могат само да се цитират, тъй като ако нещо от текста се премахне, целият ефект ще пропадне. Смисълът на романа е предаваем в преразказ, обаче смисълът на вица – не. Същото се отнася и за лириката.
Причината е, че малките словесни видове обикновено не са „повествования“; там не става дума за действие, а се изразява отделно взета мисъл или впечатление, които после трябва да се предадат съвсем точно, и нито по-надълго, нито по-кратко.
Така че в „БНК“ ще трябва да има не само резюмета, но и цитати.

И така, фрагмент № 1. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 47-51. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени).

5.

„Не били изминали много дни, откакто пелопонесците се намирали в Атика, когато епидемията започнала да върлува сред атиняните.
Казват, че тя още много по-рано се била появила на няколко места в района на Лемнос и другаде, обаче никой не помни да е имало някъде чумна епидемия в толкова силна форма и причиняваща толкова голяма смъртност. И самите лекари не били в състояние да ограничат болестта, понеже я лекували, без да я познават. Те мрели и най-много, защото влизали най-често в контакт с болните. И никакво друго човешко изкуство не било в състояние да окаже помощ…
Както се разказва, болестта се появила най-напред в Етиопия, и то в областта, разположена над Египет. След това тя се спуснала в Египет и Либия и се разпростряла в голяма част от земите на персийския цар. В Атина болестта пламнала отведнъж, но най-напред засегнала жителите на Пирей…
Тази година, както се признаваше от всички, се беше случила най-незасегната от всички други болести. Предишните страдания обаче завършваха, като се превръщаха във въпросната болест. Изобщо нищо не отбелязваше настъпването на болестта: тя обземаше хората тъкмо тогава, когато те бяха напълно здрави.
Най-напред идваше висока температура в главата; очите се зачервяха и възпаляваха; след това вътрешността, а именно гърлото и езикът започваха да кървят; дишането ставаше нередовно и зловонно. След тези първи признаци се появяваха кихавица и хрипове; не много след това болестта попълзяваше в гърдите, където тя се съпровождаше от силна кашлица… В своята вътрешност болните горяха така от температура, че не можеха да търпят допира и на най-леките завивки и тъкани, а лежаха голи. И най-приятно им беше да се хвърлят в студена вода…
И една подробност показа ясно, че тази болест нямаше нищо общо с обикновените страдания; тя беше, че макар множество тела да лежаха непогребани, птиците и четириногите животни, които обикновено са склонни да ядат човешко месо, или не се приближаваха, или пък, ако бяха вкусвали от тях, умираха. Този вид птици именно изчезна и не се показваше нито около труповете, нито някъде другаде…
Едни от хората умираха поради липса на грижи, а други – въпреки че бяха заобиколени от всевъзможни грижи. Нямаше нито едно определено лекарство, което да помогне на тези, които го употребяваха:на едни то помагаше, а на други, напротив, вредеше…
Най-лошо от всичко обаче беше падането духом, което обземаше всеки, който усещаше, че се е заразил. Заболелите изпадаха в отчаяние, като се отпускаха напълно и не се съпротивляваха на болестта. Също така и заразата, която се предаваше по време на взаимните грижи и сееше смърт сякаш в стадо добитък: това именно причиняваше най-голяма смъртност. Ако ли пък от страх хората не желаеха да се доближават помежду си, те загиваха изоставени…“

(2330 зн., 1,3 стр.)

***

1780 години след епидемията в Атина чумата във Флоренция става повод за написване на сборник с развлекателни истории.

Фрагмент № 2. Бокачо. „Декамерон“. Ден първи. Превод Н. Иванов. „НК“, 1970 (с някои промени)

6.

„Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасните си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, изглежда, други като нас, които са заможни и има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие…
Пазейки се като от смъртта от непристойните примери, да отидем в някое от нашите имения (каквито всяка от нас притежава) и там, без да прекрачваме границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по-просторно и макар да продължава да се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град…
Малко след като ударил деветият час, кралицата станала и накарала да събудят дамите и младежите, твърдейки, че е вредно да се спи много денем. Всички се запътили към една поляна с буйна зелена трева, където не прониквал ни един слънчев лъч. Духал лек ветрец.
Всички насядали на тревата в кръг, а тя им рекла:
– Както виждате, слънцето е все още високо, пък и много е горещо; чува се само песента на щурците по маслиновите дръвчета. Безсмислено е да отиваме някъде другаде. Тук е прохладно и приятно, имаме и шах, и дама, всеки може да се забавлява както му е приятно. Но ако искате да знаете моето мнение, ние бихме могли да прекарваме най-душните часове на деня не в такива игри, а в разказване; разказаното от един човек може да достави развлечение на цялата дружина. Докато всеки от вас разкаже по някоя новела, слънцето, току-виж, почнало да клони към заник, горещината ще намалее и ние ще можем да отидем където искаме и да прекараме приятно. Ако сте съгласни с моето предложение, а аз съм готова да следвам вашите желания – добре, ако ли не, всеки е свободен до часа за вечерня да прави каквото иска.
И дамите, и мъжете одобрили нейното предложение. Тогава кралицата казала:
– Щом е така, нека през първия ден всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които той смята за най-уместни.
После се обърнала към Панфило, който седял от дясната й страна, и го подканила любезно да сложи началото с една своя новела. Щом чул заръката, Панфило почнал да разказва сред всеобщо внимание…“

(2490 зн., 1,4 стр.)

***

Херодот се е заел с „Историята“ с намерение да разкаже за опита на персийските царе да завладеят континентална Гърция и за съпротивата на гърците, завършила с успех към 480 пр. Хр. По времето на тези събития самият той е бил още малко дете (към петгодишен), така че сведенията му идват главно от разговори с очевидци.
Покрай това книгата се разпростира (по размер тя е колкото „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно) и се превръща в история на целия свят, за който гърците знаят.
Конфликтът между персийската империя и полисите се представя като част от противостоенето между Европа и Азия. „На Азия и варварските народи, които я населяват, персите гледат като на нещо свое, а на Европа и елините – като на нещо отделно“ (превод П. Димитров, 1986 и 2010).
Разказва биографиите на царе, държавници и обикновени хора; смята, че причина за нещастията са несправедливостите на хората, и че те (нещастията) са естествено възмездие за тях.
За щастието на кой да е човек може да се съди не приживе, а само след смъртта му.

Книга № 5. Херодот. „История“, I („Клио“)

7.

Първата война между Европа и Азия е Троянската, повод която е било отвличането на Елена. Преди това обаче финикийците били отвлекли Ио от Аргос, а елините – Европа от Тир във Финикия и Медея от Колхида. Някои образовани перси, с които Херодот разговарял, казвали, че не си струва да се прави война за такова нещо; тъй като то не би станало без желанието на самите жени. Така че според тях за Троянската война били виновни по-скоро европейците.
Лидийският цар Крез бил първият, който успял да покори малоазийските гърци. Той бил от династията на Мермнадите, които дошли на власт с престъпление. Първият от тях, Гигес, служил като телохранител на тогавашния цар (потомък на Херакъл); убил госъс съдействието на царицата и се оженил за нея.
Крез бил успешен владетел: по негово време царството на лидийците се разпростряло до средата на Мала Азия. Земята нататък била във властта на мидийците, а за граница на двете държави служела река Халис.
Крез имал добри отношения с по-влиятелните гърци, а също и с някои прорицалища като Делфийското, на което се доверявал и изпращал богати дарения. Но, тълкувайки погрешно някои отговори на оракула, започнал война с персите; загубил я и държавата му била унищожена.
Сам той бил пощаден от персийския цар Кир и станал негов съветник, а след време – и на наследника му Камбиз.
Преди тази война Крез бил влязъл в съюз с някои силни източни царства и с двата водещи гръцки полиса. Сред съюзниците му били вавилонският цар Лабинет и египетският – Амасис; а от гърците – Атина, където управлявал тиранът Пизистрат, и Спарта, която не била монархия, а се придържала към Ликурговото държавно устройство. Но никоя от тези сили не могла да му помогне във войната с персите, защото Кир действал бързо: след първата битка, завършила без победител, той последвал Крез до столицата му Сарди, обсадил я и след 14 дни я превзел.
Кир бил внук по майка на мидийския цар Астиаг. Мидийското царство било основано от някой си Дейок, който установил столицата в Екбатана (днешен Исфахан). Тази държава съществувала около 130 години, като по времето на цар Киаксар и в съюз с вавилонците разгромила асирийската империя и разрушила столицата й Ниневия, разположена на река Тигър (към 612 пр. Хр.).
Кир, който по баща бил перс, станал цар, след като по внушение на мидийския военачалник Харпаг организирал въстание срещу мидийците; победил ги в две последователни битки и пленил дядо си Астиаг. Постъпил с него, както и с Крез – не го екзекутирал, а го оставил да доживее дните си като пленник в двореца.
Той присъдинил към империята си малоазийските гръцки полиси, макар че повечето от тях желаели независимост. Някои напуснали Азия и отплавали на запад. Така теосците се прехвърлили на тракийското крайбрежие и основали Абдера, а фокейците стигнали до Сардиния и след няколко битки с местното население и скитане от град на град, се заселили в Южна Италия, близо до Регион (днес – Реджо ди Калабрия).
Кир продължил да воюва и успял да превземе най-големия и богат азиатски град – Вавилон. Впоследствие решил да нападне масагетите, които обитавали равнината източно от Каспийско море и отвъд река Аракс. Крез го посъветвал с каква тактика да си послужи срещу тях, но освен това забелязал, че Кир, независимо от големите си успехи, трябва да помни, че е човек (а не бог) и че царува над човеци като него.
По същото време Кир имал сън, който показвал, че скоро Азия ще има друг император – Дарий, син на Хистасп.
Преминал в земите на масагетите и успял, следвайки съвета на Крез, да погуби мнозина и да плени сина на царицата им. След това влязъл в открито сражение, което Херодот нарича „най-голямата битка, водена някога между варвари“; и загинал.

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Но, да си дойдем на думата.

Фрагмент № 3. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 52-53. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени)

8.

„Онези обаче, които се бяха отървали от болестта, проявяваха по-голямо съчувствие към умиращите и болните, защото познаваха отпреди симптомите на болестта и показваха повече смелост спрямо нея. И наистина тя не поразяваше смъртно човека, когато го хващаше за втори път. Такива хора се облажаваха от другите, пък и те самите поради голямата си радост бяха обзети от суетната надежда, че в бъдеще няма да загинат вече от никоя друга болест…
По улиците и край всички чешми се търкаляха полумъртви, терзани от жажда. Храмовете, в които бежанците се бяха настанили да живеят, бяха пълни с трупове. Смазани от непосилното бедствие и като не знаеха какво ще стане с тях, хората престанаха да зачитат и божествените, и човешките закони. Нарушавани бяха всички свещени правила, които преди това се спазваха при погребения.
Погребваха кой както можеше. И мнозина прибягваха към такива начини на погребение, които бяха непристойни, а те бяха последица от липсата на необходимите съоръжения: толкова много мъртъвци вече имаше около тях. Тогава те се възползваха от това, че други бяха издигнали клада за своите близки, и или поставяха тялото на своя мъртвец на кладата преди тях и я подпалваха, или пък, докато едно тяло изгаряше на кладата, хвърляха върху него тялото на мъртвеца, което носеха, и изчезваха.
Заедно с епидемията се проявиха и другите форми на растящия морален безпорядък. Сега всеки се осмеляваше с по-голяма леснина да върши такива неща, на които преди това се отдаваше скришно. Хората виждаха бързия обрат в положението на състоятелните, които умираха неочаквано, и как онези, които преди това не бяха притежавали нищо, наследяваха техните богатства. Затова смятаха, че трябва да се отдават на бързи наслади, защото както собствените им личности, така и богатствата им се струваха ефимерни.
Никой вече нямаше желание да се измъчва заради нещо, което му се струваше красиво и възвишено, защото смяташе, че не е сигурно дали няма да загине, преди да го постигне. Боязънта от боговете или човешките закони – нищо не беше в състояние да ги възпре. Хората смятаха, че е все едно дали ще са благочестиви или не, защото виждаха, че всички загиваха еднакво; а в случай на престъпни дейния никой не очакваше, че ще живее достатъчно дълго, за да може съдебният процес да се състои и извършителят да получи своето наказание…“

(1960 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 36-42 (втора част)

9.

Гласуването е минало и съдиите са признали Сократ за виновен. Разликата в гласовете не е голяма, и той е сигурен, че ако е имал само още малко време, е щял да ги убеди; и тогава обвинителят му е щял да плати хилядата драгми, които дължи за загубеното дело.
Но времето не му е стигнало и сега предстои да се определи каква ще е присъдата. Обвинителят предлага смъртно наказание. Сократ пък смята, че целият му живот е бил посветен на доброто на атиняните и на града. Той не е правил нищо за своя изгода и затова, както всички знаят, е останал беден. Отказал се е от всичко, само за да напомня на съгражданите си да живеят добре: да не се стремят към пари, власт и успехи, а да се грижат първо за душата си – тя да е добра и съвършена. За такава дейност, ако се мисли справедливо, той би трябвало да получи право да се храни в Пританеума; което право се награждават олимпийските шампиони.
Но съдиите няма да приемат това предложение. Какво да предложи? Да избере затвор или изгнание, или да плати голяма сума? Но за какво му е да стане роб на тъмничарите, или да се скита – на тази възраст – сред чужденци? А да плати не може, тъй като няма пари. Или най-много една мина. Ето, някои от приятелите му се обаждат и казват, че те ще платят. Нека да е така тогава – да плати глоба от 30 мини.

…

Минава второто гласуване и Сократ е осъден на смърт. За съжаление градът скоро ще стане известен и с това – че атиняните са осъдили Сократ, мъдър човек, който не е направил нищо, което да заслужава смърт. Но ако мислят, че така ще се освободят от укори и изобличения, грешат; след неговата смърт ще се появят мнозина като него, които ще ги упрекват още повече за злите им дела.
Що се отнася до онези, които са избрали да го оправдаят – и те са истинските съдии – с тях би могло да се поговори за друго. Какво е смъртта? Дали тя е нещо лошо? Тя или да е като нощ, когато човек спи без да сънува и без да усеща нищо, или е като отиване някъде, където ще се срещнем с другите мъртви.
Нищо от това не му изглежда страшно. Ако е като сън: нима онези нощи, в които сме спали непробудно, не са били за предпочитане пред повечето дни от живота ни, пък и от кой да е човешки живот, дори това да е животът на великия цар? Ако пък е отиване сред другите мъртви, то какво по-голямо щастие би имало за Сократ от това, да се срещне с мъдреците и героите от древността, и да разговаря с тях? Ако това е смъртта, то той би желал много пъти да умре.
„Но вече е време всеки от нас да върви – вие към живота, аз към смъртта. И кой от нас отива към по-доброто не знае никой, освен може би богът.“

(2070 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 6. Данте. „Ад“ I-XI (според превода на Кирил Христов, 1935)

10.

„В лес тъмен аз се озовах“. Оказва се „в полите на хълм скалист“. „Нагоре аз погледнах – там върхът огрян бе от планетата, която пилей за нас лъчи по всеки път“. Среща три животни – пантера, лъв и вълчица.
Вижда човек (Вергилий). Бил поет, роден в Мантуа, по времето на Цезар и Август. Данте се радва, че го среща. „Ще минеш ти през вечните места“.
С него е говорила Беатриче: „Приятеля ми зла съдба терзае“. Тя била при Рахил. Дошла Лучия, изпратена от Богородица: „На теб го поверявам – против Злия“.
Пристигат при черния вход на ада с надписа „Надежда всяка тука оставете“. Срещат безучастните (vili). Тях не ги иска нито небето, нито адът – били заедно с ангелите, които не били нито предани, нито неверни на Бога. Преследват ги мухи и оси.
Доближават Ахерон – там е Харон. „А ти пък, жива душо, отдели се, от тия тук, че те са мъртви все“. Към Харон отиват души, които „кълнят човешкий род и Бога сам, часа и мястото, където са родени“. Земята се разтърсва и пада светкавица, Данте губи съзнание.

1-ви кръг: bambini morti avanti di ricevere il battesimo. „Пръв кръг, скали изокол, крепост яка“. „Живели пред Христа, не са те зли, но истинския Бог не са прозрели“.
Някога Христос е извел оттук патриарсите и жените им (Адам, Авел, Ной, Мойсей, Авраам, Исаак, Иаков, Давид, Рахил).
„Като насъне реч се мъдра чува“. Древните поети, мъдреци и герои (Омир, Хораций, Овидий, Лукан („за шести тоз съюз от мъдри взе ме“). „Вървим край огъня ний в разговор, кой толкоз хубав бе, че подобава на бледен разказ да не дам простор“.
Пристигат при замък, заобиколен със седем стени. Около него има река, „но всеки като по земя мина“. „Зад седма порта ширнаха се двори“.
„Ний спряхме на издигната поляна, отгдето всичко бе като на длан. Там по зеленината кадифяна душите най-възвишени видях“. Вижда Електра, Камила, Пентезилея; Еней, Хектор, Цезар; Лавиния, Брут, Лукреция, Марция; Аристотел, Сократ, Платон. Хераклит, Емпедокъл, Демокрит, Диоген, Анаксагор, Зенон; Диоскорид; Орфей, Сенека, Цицерон, Евклид, Хипократ; Авицена, Авероес.
Слизат във втори кръг, където са сладострастните (lussuriosi). Срещат Минос (с дълга опашка, с която определя за кой кръг е осъденият). Измъчени духове се въртят „като жерави“. Виждат Семирамида, Дидона, Клеопатра, Елена, Ахил, Парис, Тристан; и две души като бели гълъби. Това са Паоло и Франческа. Данте пада като мъртво тяло.
„При вечний дъжд съм аз, във кръга трети“. Цербер, който хапе душите. Призраци, паднали в калта (golosi). Един го заговаря – той е Чако („наречен тъй за лакомия знайна“). Данте го пита за положението във Флоренция; той му казва какво ще се случи през следващите три години. „На Страшний съд ще се събуди пак“. Попадат на „Плутона, враг велик“ – на входа на четвърти кръг.
„Като че пред Харибда аз да бях“ – душите са като във водовъртеж. „Слепешки харчиха едните в треска, пестиха другите“ (avari e prodighi). Има свещеници, кардинали и папи. Вергилий говори за Премъдростта, която дава благата: „Спир в своитe промени тя не знае“. Виждат мътен поток и се спускат по скалист път край него.
Стигат до блато и Стикс. Там в тинята някои се бият и се хапят – душите на гневливите (iracondi, пети кръг). Минават край скалите и стигат до една кула.
Среща ги Флегиас, пазител на шести кръг. Качват се на лодка, срещат Филип Ардженти. „Ний скоро сме в града на Сатаната“. Виждат джамии.
Лодкарят им посочва врата в стената, а паднали ангели крещят: „Преди да е умрял, кой иде тука?“
Виждат на една висока кула трите Фурии (Еринии – Мегера, Тизифона, Алекто). „Не гледай към Горгона!“. Идва някой (ангел?), и удря с жезъла си вратата.
Влизат зад червените стени. Гробища, като при Арл на Рона, а от всеки гроб се чуват стенания. Там лежат „еретик до еретик“. „Потръгнахме надясно, през мъки, край червената стена“.
Посочва му Епикур. Чуват глас от един гроб – това е Фарината. Попадат на Кавалканте Кавалканти. Фридрих II и кардинал Убалдини. Продължават към града.
Стигат скали, „натрупани край пропаст непозната“. Усещат силна воня и се скриват зад гробницата на Анастасий. „Под тез скали три други кръгове по-малки има“.
Първият (седми) „се от насилници заема. Три вида те са – насилие към Бога (хулители), ближния (убийци и др.) и себе си (самоубийци)“. После са измамниците и накрая – предателите („в срединята на тоз подземен свят“).

Часът е към три след полунощ и зората приближава.

(3590 зн., 2 стр.)

***

Книга № 7. Платон. „Държавата“, I.

11.

Сократ разказва, че бил в Пирей с Главкон, сина на Аристон, за празника на „богинята“ (Бендида). Тръгвали си обратно, когато Полемарх, син на Кефал, ги забелязал и изпратил един роб да ги повика. Скоро след това ги настигнал и самият той заедно с Адимант (брат на Главкон и Платон) и още неколцина. Сократ се съгласява да им иде на гости.

Заварват там Кефал заедно със синовете му Лизий и Евтидем, софиста Тразимах от Халкедон и неколцина други. Сократ разпитва Кефал за старостта. Вероятно на тези години е добре да си богат, като Кефал. Но пък парите са полезни само на разумния човек. Разговарят за предимствата и тревогите на старостта. Тогава желанията са успокоени, но започваш да мислиш дали не е вярно, че след смъртта има друг живот и възмездие за извършеното; и да се тревожиш дали си живял справедливо. Но що е справедливост?
Кефал се извинява, че няма да може да продължи разговора, защото трябва да принесе жертва на боговете; и оставя сина си Полемарх да го замества.
Дали справедливото е в това, да отдаваш всекиму дължимото? Примерно, ако си получил нещо за съхранение, после да го върнеш. Но понякога това не е уместно, защото може да навредиш (примерно, ако някой ти е дал оръжие и си го иска обратно в момент на умопомрачение).
Или да отдаваш подобаващото комуто и както трябва? Известно е какво дават на клиентите си лекарят, готвачът или други – всеки според занаята си. А какво дава справедливият?
Дали справедливостта е знание за нещо определено? Но онзи, който знае полезното при някоя дейност, знае и вредното. Значи ли това, че справедливият е умел и във вредното?
Или справедливо е това, човек да облагодетелства приятелите си и да вреди на враговете си? Но как е възможно справедливият да прави нещо лошо или някого – лош? Музикантът примерно не може да направи някого немузикален, както затоплящото не може да изстудява.

…

В разговора се намесва Тразимах и настоява Сократ сам да даде опредeление за „справедливо“. Сократ отвръща, че би предпочел да научи нещо от някой, който знае; той самият няма знание за тези неща.
Тразимах казва, че според него справедливото – това е полезното за по-силния. На въпроса дали силните не правят понякога и грешки, той отвръща, че има предвид това, което наистина е полезно, а не това, което някому се е сторило такова.
Сократ забелязва, че все пак изкуствата (като медицината) се занимават с полезното за обгрижвания, а не за обгрижващия го; полезното за него самия ще е предмет на някое друго умение.
Тразимах възразява, че овчарите и говедарите се грижат не за това, което е полезно за животните, а за своята полза – тъй като се възползват от тях.
Сократ отвръща, че овчарят, доколкото е такъв, не е нито чревоугодник, нито търговец, а само овчар и поради това няма друга цел, освен най-доброто в онова, с което се занимава овчарството.
Добрият управляващ знае, че управлението не е заради него, а заради други; ето защо той избягва да се занимава с управление, освен от страх, че ще бъде управляван от някой по-лош.
Справедливият не се опитва да надделее над друг справедлив, докато несправедливият постъпва точно така. Така е и в изкуствата и науките: знаещият не се стреми да надделее над други знаещи, а само да бъде като тях, докато незнаещият, който се преструва на знаещ, се стреми да надделее над всички – и над знаещи, и над незнаещи. Това ще рече, че справедливият е като знаещите, а несправедливият – като невежите.
Освен това несправедливостта поражда разцепление и раздор – както в душата, така и в обществото. Така че тя е неизгодна дори за несправедливия – ако той иска да постигне нещо. Справедливостта е характерно качество за душата и е като нейно здраве, а несправедливостта е обратното. Поради това справедливият ще е и щастлив. Така че дори с оглед на изгодата справедливостта е за предпочитане.

Но всичко това значи само, че справедливостта е нещо по-добро. Но ние все още не сме отговорили на въпроса „Що е тя?“

(3250 зн., 1,8)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Битие-Изход

12.

В началото Бог създаде небето и земята.
Човекът ще е господар на живите същества и ще се грижи за Едемската градина.
Ева и Адам ядат от дървото на познанието.
Каин и Авел. Родословие преди потопа. Греховете на хората. Ной и ковчегът. Потопът. Вавилонската кула и разделението на езиците.
Авраам и Лот. Содом и Гомор. Авраам в Египет и при Авимелех. Мелхиседек, жрец на Всевишния. Раждането на Исаак и жертвоприношението. Авраам погребва жена си.
Исаак се жени за Ревека. Близнаците Иаков и Исав. Благословията на Исаак.
Иаков работи при Лаван за Рахил. Четирите жени на Иаков и дванадесетте му сина. Дъщеря му Дина и амореецът Сихем.
Братята на Йосиф го продават, а на баща му казват, че го е разкъсал лъв. Йосиф в Египет. Жената на Потифар и сънят на фараона. Йосиф става управител на целия Египет.
Синовете на Израил пристигат в Египет за жито. Йосиф ги посреща, пита ги за Вениамин. Разпознаването. Израил и синовете му се заселват в Египет. Благословията – пророчество на Израил за синовете му. Йосиф умира.

…

На власт идва фараон, който не познава Йосиф и поробва Израилевите синове. Възлага им тежка работа и нарежда на акушерките да убиват всяко мъжко дете, което се роди.
Мойсей е роден от потомци на Леви. Скриват го, отглеждат го до третия му месец и го пускат в кошница по реката. Открива го фараоновата дъщеря и го взима да го отгледа. Сестра му вижда това и казва на майка им; майка му отива при фараоновата дъщеря и предлага да кърми детето. Той израства, запознат с цялата наука на египтяните.
Веднъж напада един египтянин, който измъчва евреин, и го убива. Това се узнава и той бяга в Мадиамската земя. Там се оженва за Сепфора, дъщеря на Йотор; и му се раждат двама сина.
Бог му заговаря от горящата къпина. Казва му да иде в Египет и да изведе Израилевите синове. Научава го какви знаци да им даде за това, че му е възложил да ги изведе. Мойсей се връща в Египет заедно със семейството си.
Мойсей и Аарон отиват при фараона и искат да пусне народа извън Египет, за да принесат жертва на Бог. Фараонът отказва. Чудесата и личбите, които Бог показва на фараона чрез Мойсей. Най-сетне всяко първородно момче в Египет бива поразено. Бедата отминава евреите, защото Бог им е казал да оставят знак пред домовете си (кръв от агне); и да ядат безквасен хляб.
Фараонът позволява на Мойсей да изведе народа. Те тръгват към Червено море (а не по прекия път, през филистимската земя). Фараонът изпраща армия подир тях. Преминаване на Червено море и гибел на египетската войска.
Битки с амаликитците. Народът страда от глад и жажда и обвинява Мойсей. Изворът, манната и птиците.
Мойсей се изкачва на Синайската планина, където Бог му дава 10-те заповеди. По време на отсъствието му народът се бунтува и със съгласието на Аарон изливат златен телец и му принасят жертви. Мойсей слиза, разгневява се и счупва плочите със Заповедите. 3000 души биват избити.
Бог казва на Мойсей, че ще изпише 10-те заповеди отново, на други две плочи. Казва му как да изработи скинията на Завета с жертвеника и каквото е необходимо за богослужението. Мойсей нарежда на Веселиил да изработи скинията и останалото според както Бог е заповядал.
Изработват скинията и славата Божия слиза върху нея. И всеки ден върху нея се спуска облак; когато облакът се вдигне, тогава те потеглят на път.

(2710 зн., 1,5 стр.)

***

Първата книга на европейската литература започва с разказ за епидемия. Думата „лоша болест“ (nousos kake) се споменава на 10-тия стих.
Причини (според Омир, за когото не знаем дали е бил лекар): честолюбие, надменност, унижаване на беззащитен, самозабравяне на властващ, пренебрежение към бог.

Фрагмент № 4. Омир. „Илиада“. I, 8-11. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. „НК“, 1969

13.

„Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?
Богът, потомък на Лета и Зевс. Разсърден на царя,
болест коварна изпрати сред стана и мряха войските,
тъй като цар Агамемнон обидил бе жреца му Хриза.“

Τίς τάρ σφωε θεῶν ἔριδι ξυνέηκε μάχεσθαι;
Λητοῦς καὶ Διὸς υἱός· ὃ γὰρ βασιλῆϊ χολωθεὶς
νοῦσον ἀνὰ στρατὸν ὄρσε κακήν, ὀλέκοντο δὲ λαοί,
οὕνεκα τὸν Χρύσην ἠτίμασεν ἀρητῆρα
᾿Ατρεΐδης·

*

Болестта е започнала от животни. След девет дни, през които са дадени немалко жертви, генералите се събират за да помислят за етиологията на болестта и какво да се предприеме.
„Първо убиваше богът катъри и кучета бързи,
сетне обсипа войските със свойте стрели смъртоносни;
и непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха.
Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога,
а на десетия свика Ахил на събрание всички.
Бе му внушила това белоръката властница Хера,
жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.
След като вече дойдоха и заедно всички се сбраха,
стана Ахил богоравен сред тях и така заговори:
„Сине Атреев, аз мисля, след дългото скитане трябва
ний да се върнем дома, ако можем смъртта да избегнем,
че от войната и чумата много ахейци погиват.
Но прорицател умел или жрец да попитаме първом,
или пък съногадател — понеже сънят е от Зевса,
той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен,
за хекатомба или за оброк неизпълнен се сърди,
или дим жертвен от о̀тбор овце и кози той желае,
за да отбие далече от нас съдбоносната чума“ (50-67)

…

Установява се, че е виновен главнокомандващият. Той се съгласява с набелязаните мерки, но атакува критиците и успява да запази позицията и правомощията си. Поради това в армията настъпва раздор, тя отслабва и в следващите дни под ударите на противника загиват още много хора…

Спор; отстъпка и искане за компенсация; обвинение в алчност:
„Все пак приемам сега да я върна за общото благо.
Искам войската да бъде спасена, а не да загине.
Друга прилична награда за мен пригответе веднага,
за да не бъда без дар сред данайци — това е нередно.
Виждате всички, че мойта награда ще бъде отнета.“
А пък Ахил, бързоног и божествен, така отговори:
„Сине Атреев преславен, от всички си най-ненаситен!
Как ще получиш награда от силните духом ахейци?
Знаеш, че нямаме ние запазени общи богатства:
плячката от градове разорени нали поделихме?
Не подобава войските отново делитба да правят“ (116-126)

Хекатомбата:
„Цар Агамемнон накара да спуснат в морето бръз кораб,
с двадесет яки гребци, хекатомба за Феб натовари.
Руменолика мома Хризеида сам в него въведе.
Цар Одисей хитроумен за корабен вожд се покачи.
Влязоха в кораба те и поеха по пътища водни.
Заповед даде Атрид на войниците да се очистят.
Те се измиха, изляха в морето водата нечиста.
После принесоха в жертва на Феб хекатомба отбрана —
бикове, тлъсти кози край брега на морето безродно.
Жертвен дим с мирис примесен се вдигна, извит до небето“ (308-317)

Край на болестта:
„Вдигнал ръце, жрецът Хриз се помолил за тях най-усърдно:
„Чуй ми гласа, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,
браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!
Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,
та ме почете и тежко наказа тогава ахейци,
също и днес ти се моля, ти пак изпълни ми молбата:
хайде сега прекрати за данайците грозната гибел!“
Тази молитва изрече и Феб Аполон го послуша“ (450-457)

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Иов 1-3

14.

Живял някога в земята Уц човек на име Иов.
„Тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото.“

Той бил богат и щастлив:
„И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток.“

Но дяволът пожелал да погуби душата му.
„Един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа; между тях дойде и Сатаната. И рече Господ на Сатаната: отде дойде! А Сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих.
И Господ рече на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото.
Отговори Сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив? Не огради ли Ти отвред него и къщата му и всичко, що той има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята; но я простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само върху него ръка не простирай.“

Дяволът убил децата на Иов и унищожил цялото му имущество.
„Тогава Иов стана, раздра горната си дреха, острига главата си и падна на земята, та се поклони и рече: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!
Във всичко това Иов не съгреши и нищо неразумно не изрече за Бога.“

…

И рече Господ на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото, и досега твърд в своята непорочност; а ти Ме подбуждаше против него да го погубя без вина.
Отговори Сатаната Господу и рече: кожа за кожа, а за живота си човек ще даде всичко, що има; но я простри ръка и се допри до костите му и плътта му, – ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, той е в твоя ръка; само душата му запази.

Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Иова с люта проказа – от ходилата на нозете му до самото му теме.
И взе си Иов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на гноището (вън от града).
И рече му неговата жена: ти все си още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!
Но той й рече: говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?
Във всичко това Иов не съгреши с устата си.“

…

„Чуха трима приятели на Иова за всички тия злочестини, които го бяха постигнали, и тръгнаха всеки от своето място: Елифаз Теманец, Вилдад Савхеец и Софар Наамец; събраха се, за да идат да скърбят с него заедно и да го утешават.
И когато дигнаха очи отдалеч, те го не познаха; викнаха с глас, та заплакаха; раздра всякой горната си дреха, и хвърляха пръст над главите си към небето. И седяха с него на земята седем дена и седем нощи; и никой му дума не проговори, понеже виждаха, че страданието му е твърде голямо.“

Тогава Иов заговорил:
„Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!
О, оная нощ! безлюдна да бъде; да не влезе в нея веселие! Защо са ме колене приели? Защо ми с трябвало да суча гърди? Сега щях да лежа и почивам; щях да спя; и щеше да ми бъде спокойно
Малък и голям там са равни, и робът е свободен от господаря си. Защо е дадено на злочестника светлина, и живот – на огорчените душевно, които очакват смъртта, а я няма, които биха я изкопали по-охотно, отколкото имане, биха се зарадвали до възторг, биха се възхитили, че са намерили гроб?
Въздишките ми изпреварят хляба ми, и стенанията ми текат като вода, защото страшното, от което се ужасявах, то ме и постигна; и от което се боях, то ме и връхлетя. Няма за мене мира, няма покой, няма утеха: нещастие настъпи.“

(3070 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 5. Игнатий Брянчанинов. „За носенето на кръста“. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2006. Света Гора, Атон стр. 118-125.

15.

„Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека.
Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк. 8:35).
Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36).
Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Неумолимата и неизбежна смърт ни отнема всичко, а често и преди смъртта ни го отнемат непредвидени обстоятелства и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния праг на вечността. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.

…

Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст? Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания.
Цялото човечество се труди и страда на земята; но колко разнообразни са тези страдания, колко разнообразни са страстите, които ни нападат, колко разнообразни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето излекуване, за очистване на нашите съгрешения, какво различие има между хората в телесните сили и здравето!
Възлюбени братя! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: „Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!“
Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. „Какво съм направил?“ – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40).
Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт, та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт.“

(3040 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 6. Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3, 4. Превод Райка Николова. „Изток-Запад“, 2020 (с някои промени)

16.

„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата.
Тираните разграбили цялото й имущество, което донесла в Иерусалим, като избягала от Перея; а останалите й скъпоценности, както и храна, ако можела да се намери, разграбили войниците, които всеки ден нахлували в дома й.
Жената била обзета от ужасно негодувание и настройвала грабителите срещу себе си като често ги хулела и проклинала. След като никой не я убил нито от гняв, нито от милост и се изморила да търси храна, а и отникъде вече не можела да намери и гладът прониквал през вътрешностите й до мозъка на костите, а повече от гнева я разпалвала яростта й; и като взела за съветник глада заедно с нуждата, тя се обърнала против природата.
Грабнала детето си, което било още кърмаче, и казала: „Нещастно дете, за какво да те пазя през време на война, глад и размирици? При римляните ни очаква робство, ако ни оставят да живеем; по-страшно от робството е гладът, а бунтовниците са по-лоши и от двете. Хайде, стани ми храна, дух на отмъщение за метежниците, а за живота – единствената липсваща легенда, за да станат пълни нещастията на юдеите.“
И казвайки това, убила сина си, опекла половината и го изяла, а останалото покрила и запазила. Веднага дошли бунтовниците и привлечени от светотатствената миризма, я заплашили, че ще я убият веднага, ако не им покаже приготвеното. А тя казала, че им е запазила добра част и открила остатъците от детето. Страх и ужас ги обзели и замръзнали пред гледката.
А тя казала: „Това е родното ми дете и мое дело. Яжте, защото и аз ядох, и не ставайте по-мекушави от жена и по-състрадателни от майка. Ако вие сте благочестиви и се отвръщате от моята жертва, аз изядох вашия дял, нека и останалото бъде за мене.“
След това те, треперещи, излезли; единствено от това се уплашили и само тази храна оставили за майката. А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини.“

(1860 зн., 1 стр.)

***

Фрагмент № 7. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Йона 1-3

17.

„И биде слово Господне към Йона, син Аматиев: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигнаха до Мене“.
И стана Йона да побегне в Тарсис от лицето Господне; дойде в Иопия и намери кораб, който отиваше за Тарсис, плати за превоз и влезе в него, за да отплува с тях в Тарсис от лицето Господне.
Но Господ подигна в морето силен вятър, и стана в морето голяма буря, и корабът насмалко оставаше да се разбие.
Уплашиха се корабниците; те викаха всеки към своя бог и почнаха да хвърлят в морето товара от кораба, за да му олекне от него; а Йона бе слязъл в дъното на кораба, бе легнал и дълбоко заспал.
Дойде при него началникът на кораба и му рече: „Защо спиш? Стани, извикай към твоя Бог; може би. Бог ще си спомни за нас, и ние не ще загинем“.
И рекоха един другиму: „Нека хвърлим жребие, за да узнаем, за кого ни постига тая беда“. Хвърлиха жребие, и жребието се падна на Йона.
Тогава му рекоха: „Кажи ни, за кого ни постигна тая беда? Какво е твоето занятие, и отде идеш ти? Де е твоята земя, и от кой народ си?“
Той им рече: „Аз съм евреин, почитам Господа, Бога на небесата, Който направи морето и сушата“.
Тогава човеците се уплашиха твърде много и му рекоха: „Защо направи това?“ – защото те узнаха, че той бяга от лицето Господне, както той сам им бе обадил.
И рекоха му: „Какво да направим с тебе, за да утихне морето за нас?“ Защото морето все се вълнуваше.
Тогава той им рече: „Вземете ме и ме хвърлете в морето – и морето ще утихне за вас, защото знам, че заради мене ви постигна тая голяма буря“.
Ала тия човеци почнаха да гребат усилно, за да стигнат на суша, но не можаха, защото морето все повече вилнееше против тях.
Тогава извикаха към Господа и рекоха: „Молим Те, Господи, да не загинем поради душата на тоя човек, и да ни не зачетеш невинна кръв; защото Ти, Господи си направил, което е Тебе угодно!“
И взеха Йона, та го хвърлиха в морето; и утихна морето от своята ярост.
И тия човеци се уплашиха от Господа твърде много, принесоха жертви Господу и дадоха оброци.

…

И биде слово Господне към Йона втори път: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в нея, което Аз ти заповядах“.
Стана Йона и отиде в Ниневия според словото Господне; а Ниневия беше град голям у Бога, на три дни ход.
И почна Йона да ходи по града, колкото можеше да се изходи в един ден, и проповядваше, думайки: „Още четирийсет дена – и Ниневия ще бъде разрушена!“
И повярваха ниневийци в Бога: обявиха пост и облякоха се във вретища, мало и голямо.
Тая дума дойде до царя на Ниневия – и той стана от престола си, съблече царското си облекло, облече се във вретище и седна в пепел, като заповяда да прогласят и кажат в Ниневия от името на царя и на велможите му, „Щото ни човеци, ни добитък, ни волове, ни овци да не ядат нищо, нито да ходят на паша, и вода да не пият; човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога; всеки да се отвърне от лошия си път и от насилието на ръцете си. Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв, и не ще загинем“.
И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати…“

(2580 зн., 1,4 стр.)

***

Фрагмент № 8. Дж. Оруел. „1984“. Превод Лидия Божилова. „Профиздат“, 1989. стр. 68-71

18.

„- Не цениш ти истински новговора, Уинстън – каза той едва ли не с тъга. – Дори когато пишеш на него, ти пак мислиш на старговор. Чел съм някои от нещата, които пишеш от време на време за „Таймс“. Не са лоши, но са преводи. На сърцето ти лежи старговорът с цялата му неяснота и ненужни оттенъци в значението на думите. Не схващаш красотата от унищожаването на думите. Знаеш ли, че новговор е единственият език в света, чийто речник обеднява всяка година?
Естествено, Уинстън го знаеше. Той се усмихна, както се надяваше, с разбиране, без да смее да проговори. Сайм отхапа нов залък от черния хляб, подъвка го и продължи:
– Не разбираш ли, че главната цел на новговор е да ограничи мисълта? Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. Всяко понятие, което изобщо ще е необходимо, ще се изразява само с една дума със строго определено значение, а всички допълнителни значения ще бъдат заличени и забравени. В единайсетото издание вече се доближаваме до тази цел. Но процесът ще продължи още дълго, след като нас с теб няма да ни има. С всяка година думите ще стават все по-малко и обхватът на съзнанието постоянно ще се стеснява. Дори сега, разбира се, няма никакво основание или извинение за престъпмисъл. Всичко е въпрос на самодисциплина, на контрол над действителността, но накрая няма да има нужда дори от това. Революцията ще е пълна, когато езикът стане съвършен. Новговор е ангсоц и ангсоц е новговор – добави той сякаш с мистично задоволство. – Идвало ли ти е някога наум, Уинстън, че най-късно до 2050 година няма да има нито едно човешко същество, което да разбере разговор като нашия?
– Освен… – започна Уинстън неуверено и млъкна.
На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.
– Пролите не са човешки същества – заяви той пренебрежително. – До 2050 година, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон – ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени. Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.
Някой от тези дни, помисли си Уинстън с внезапна дълбока убеденост, Сайм ще бъде изпарен. Прекалено е интелигентен. Вижда прекалено ясно и говори прекалено разбираемо. Партията не обича такива хора. Някой ден той ще изчезне. Изписано е на лицето му.

…

Сайм мълчеше и с дръжката на лъжицата си чертаеше из разлятата яхния. Гласът от другата маса продължаваше бързо да кряка, ясно доловим въпреки глъчката наоколо.
– В новговор има дума – каза Сайм, – не зная дали си я чувал: паткореч, да крякаш като патица. Тя е от онези интересни думи, които имат две противоположни значения. Употребена спрямо противник, е обида; употребена спрямо човек, с когото си съгласен, е похвала…
Без съмнение, Сайм ще бъде изпарен, пак си помисли Уинстън. Помисли си го с известна тъга, макар много добре да съзнаваше, че Сайм го презира, не го намира особено приятен и е напълно способен да го предаде като престъпник на мисълта, ако сметне за необходимо. У Сайм имаше някакво неуловимо несъответствие. Нещо му липсваше: потайност, сдържаност, известна доза изкупителна глупост. Не можеше да се каже, че е неправоверен. Той вярваше в принципите на ангсоц, благоговееше пред Големия брат, ликуваше при победите, мразеше еретиците не само от душа, но с нестихващ плам, радваше се на свръхосведоменост, която за редовния член на партията беше недостъпна. И все пак около него витаеше лошата слава. Той казваше неща, които бе по-добре да се премълчат, беше чел прекалено много книги, често посещаваше кафене „Под кестена“, свърталище на художници и музиканти. Нямаше закон, бил той неписан, срещу честото посещаване на кафене „Под кестена“, но въпреки това над него висеше някакво проклятие.“

(3590 зн., 2 стр.)

***

Изглежда Оруел е смятал, че революциите са безполезни, тъй като хората си остават винаги едни и същи. Поради това в края на всяка революция обществото стига до същото положение, в което е било преди избухването й.
В това отношение той е близък до Платон, според когото държавните уредби неизбежно се редуват в кръг: тимокрация, олигархия, демокрация, тирания.

Фрагмент № 9. Дж. Оруел. „Фермата на животните“. Превод Албена Димитрова. „Фама“, 2004. стр. 15-17

19.

„Работата по просвещаването и организирането на останалите, естествено, легна върху прасетата, които всички признаваха за най-умни сред животните.
Измежду тях се отличаваха два млади нереза — Объл и Наполеон, които мистър Джоунс отглеждаше за продан. Наполеон беше едър, доста свиреп наглед баркширски нерез, единственият от тази порода във фермата, не особено приказлив, но известен с това, че постига своето. Объл бе по-жив от Наполеон, по-сладкодумен и изобретателен, но се смяташе, че не притежава толкова задълбочен характер.
Всички останали прасета във фермата бяха млади и ги угояваха за месо. Сред тях се открояваше едно дребно тлъсто прасе на име Квик, с много кръгли бузи, игриви очи, чевръсти движения и писклив глас. То беше блестящ оратор и когато обсъждаше някой труден въпрос, имаше навик да подскача напред-назад и да маха с опашка, което бе някак много убедително. За Квик казваха, че може да направи от черното бяло.
Тези тримата бяха доразвили учението на стария Майор в цялостна философска система, която нарекоха анимализъм. Няколко вечери в седмицата, след като мистър Джоунс заспеше, те организираха тайни събрания в обора и разясняваха принципите на анимализма пред останалите.
В началото се сблъскаха с тъпота и безразличие. Някои животни говореха за дълг и вярност към мистър Джоунс, когото наричаха Господаря, или правеха глупави изявления от рода на: „Мистър Джоунс ни храни. Ако го няма, ще умрем от глад.“
Други задаваха въпроси като: „Защо трябва да ни е грижа какво ще стане след смъртта ни?“, или: „Ако този Бунт, тъй или иначе, ще избухне, има ли значение дали работим за него, или не?“, и прасетата срещаха много трудности да ги накарат да проумеят, че това противоречи на духа на анимализма.
Най-глупави въпроси от всички задаваше Моли, бялата кобила. Първият й въпрос към Объл беше: „Ще има ли захар след Бунта?“
– Не – отговори твърдо Объл. – В тази ферма няма да произвеждаме захар. Освен това не ни трябва захар. Ще имаш колкото искаш овес и сено.
– А ще ми позволяват ли да нося панделки в гривата си? — попита Моли.
– Другарко – рече Объл, – тия панделки, на които толкова държиш, са символ на робството. Нима не разбираш, че свободата струва повече от една панделка?
Моли се съгласи, но гласът й не звучеше много убедено.
Най-верните им последователи бяха двата впрегатни коня Оувес и Люсерна. Те трудно можеха да измислят нещо сами, но щом веднъж бяха приели прасетата за учители, поглъщаха всичко, което им се казваше, и го предаваха с прости думи на останалите животни. Неизменно присъстваха на тайните събрания в обора и даваха тон за песента „Добитък английски“, с която винаги ги закриваха.“

(2210 зн., 1,2 стр.)

***

Фрагмент № 10. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет. Иеремия, 9:3-25:38

20.

„Като лък опъват езика си за лъжи, с неправда се усилят на земята; защото минуват от едно зло на друго и Мене не познават, казва Господ. Всеки лъже приятеля си и правда не говорят: приучиха езика си да говори лъжа, лукавничат до умора. Езикът им – стрела смъртоносна, говори коварно; с уста говорят към ближния си дружелюбно, а в сърце си му примки кроят.
За планините ще дигна плач и писък, и за степните пасбища – ридание, защото те са изгорени, тъй че през тях никой не минува, нито се чува блеене на стада: и птици небесни, и добитък – всичко се е пръснало и разбягало.
Има ли такъв мъдрец, който да разбере това? И оня, към когото говорят уста Господни – да обясни, защо загина страната и изгоря като пустиня, тъй че никой не минува през нея?
Тъй казва Господ Саваот: потърсете и повикайте да дойдат оплаквачки; пратете да дойдат вещи жени е тая работа. Нека побързат и дигнат плач заради нас, та из очите ни да се леят сълзи, и от клепките ни вода да тече. И тъй, слушайте, жени, словото на Господа, и да внимава ухото ви на словото от устата Му; и учете дъщерите си на плач, и една друга – на плачевни песни.
Защото смъртта влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите. Речи: тъй казва Господ: и ще бъдат хвърлени труповете на людете като тор на полето и като снопи зад жетваря, и не ще има кой да ги събере.
Тъй казва Господ: да се не хвали мъдър с мъдростта си, да се не хвали силен със силата си, да се не хвали богат с богатството си. Но който се хвали, нека се хвали с туй, че Ме разбира и знае, че Аз съм Господ, Който върша милост, съд и правда на земята; защото само това Ми е благоугодно, казва Господ.
Може ли етиопец да промени кожата си, и леопард – петната си? Тъй и вие можете ли да вършите добро, като сте навикнали да вършите зло? Затова ще ги развея като прах, разнасян от пустинен вятър. Ето твоя жребий, частта, що съм ти отмерил, казва Господ, защото ти Ме забрави и се надяваше на лъжа.
Понякога Аз кажа за някой народ и царство, че ще го изкореня, съкруша и погубя; но ако тоя народ, върху който съм изрекъл това, се обърне от лошите си дела, Аз отлагам злото, що съм намислил да му сторя. А понякога кажа за някой народ и царство, че ще го устроя и утвърдя; но ако той върши зло пред Моите очи и не слуша гласа Ми, ще отменя доброто, с което съм искал да го облагодетелствувам.
Ето, иде буря Господня с ярост, буря страшна, и ще се свие върху главата на нечестивците. Гневът на Господа не ще се отвърне, докле Той не извърши и докле не изпълни намеренията на сърцето Си; в последните дни ясно ще разберете това. Нима Аз съм Бог само отблизо, казва Господ, а не Бог и отдалеч? Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? – казва Господ. Не изпълням ли Аз небе и земя? – казва Господ.
Защото, ето на тоя град, над който се призова Моето име, Аз почвам да нанасям нещастие; та вие ли ще останете ненаказани? Не, не ще останете ненаказани; защото Аз призовавам меч против всички, що живеят на земята, казва Господ Саваот. Шумът ще достигне земните краища, защото Господ се бори с народите: Той ще се съди с всяка плът, нечестивите ще предаде на меч, казва Господ.
Тъй казва Господ Саваот: ето, нещастието ще минава от народ към народ, и голям вихър ще се подигне от краищата земни. И в оня ден поразени от Господа ще има от единия край на земята до другия; те не ще бъдат оплакани, нито прибрани и погребани, ще бъдат тор по земното лице.
Ридайте, пастири, и стенете, и посипете се с пепел, вождове на стадото: защото се изпълниха дните ви, за да бъдете заклани и разпилени, и ще паднете като скъпа съдина. И не ще има убежище за пастирите и спасение – за вождовете на стадото.
Чува се писък от пастирите и ридание – от вождовете на стадото, понеже Господ опустоши пасбищата им. Яростта на Господния гняв изтребя мирните селища. Той остави жилището Си като лъв; и земята им стана пустиня от яростта на опустошителя и от пламенния Му гняв.“

(3210 зн., 1,8 стр.)

***

Място № 1. Платон. „Държавата“ 346-347

21.

В нормални обстоятелства нито един разумен и честен човек не би се заел с управление на държава. Защото тази работа е тежка и ако се върши както трябва, тя е полезна единствено за управляваните, а за него самия е опасна.
Такъв човек би имал само едно основание да се заеме с управление – че ако не го направи, ще му се наложи да бъде управляван от много по-лоши от него.

(300 зн., 0,17 стр.)

*

272