1. Иоанина

Северно от Пелопонес континентална Гърция се дели на източна и западна.

В източната са Македония, Тесалия, Беотия и Атика, а в западната – Епир и Етоло-Акарнания. Има и други, които са по средата – Фокида, Дорида, Малида и едната от Локридите.
Това деление на области е старо, от античността. А различаването на „изток и запад“ се улеснява от минаващата по дължината на полуострова планина Пинд.
Тя е по-ниска от Олимп (с върхове до около 2 600 м.), но много по-обширна – както Родопите са по-обширни от Витоша. Така че ако някой тръгне от Македония или Тесалия на запад, ще трябва да прекоси Пинд. И като се изкачи по него, ще навлезе в Епир.

В средата на Епир, на брега на езерото Памвотис, се намира град Иоанина (Янина/Янена). От Солун до там се пътува 3-4 часа по магистралата – много по-бързо и удобно от преди, когато нямаше тунели. Веднъж, преди 12 години, пътувах по стария път и реших, че никога повече няма да опитам. Но като узнах, че е прокарана нова магистрала, опитах и видях, че е станал лек и безопасен. Минава се покрай Берия, Костур (30 км. вдясно), Гревена и Мецово.

Това е т. нар. via Egnatia. Тя е един от трите пътя, които са свързвали Цариград и Рим. Първият е само по суша – този през Адрианопол, Филипопол, София, Ниш, Белград и Венеция. Вторият е по море – със заобикаляне на Пелопонес и преминаване между Сицилия и Италия. А има и един смесен – да се стигне по суша до западния бряг на Хемуския полуостров и после да се отплава за Бриндизи (или Бари); и оттам пак по суша – до Рим.
А старата Via Egnatia е минавала по на север (през днешните Албания и Македония). И нищо чудно, тъй като тези градове са по-близо до италийския бряг. Ето какво казва Страбон (VII,7,4):
„От това крайбрежие първите части са около Епидамн и Аполония. От Аполония до Македония се пътува по Егнациевия път на изток; той е измерен в мили и белязан с колони чак до Кипсела и реката Хеброс… Първата му част се нарича „Път до Кандавия“, илирийска планина, и минава през града Лихнид [Охрид] и Пилон – място, разделящо Илирия от Македония… От Пилон пътят продължава до Едеса и Пела и чак до Тесалоникия…“ (Страбон. „География“ VI-VII. „Рал-Колобър“, 2007).

През 2001 г. Иоанина била с население малко над 60 000 (предполагам, че и сега е толкова). Има университет, и това не е случайно, защото в града е имало известни елиноезични училища още към средата на XVII в.

До езерото има крепост със забележително високи и дебели стени – обширна и обитаема, с много сгради вътре в нея. Казва се, че е започната през VI в., при Юстиниан (подобно на Охрид, Иоанина сочи Юстиниан като свой основател).
Името „Иоанина“ (като епископия) се споменавало за пръв път в протоколите от Цариградския събор от 879 г., председателстван от патриарх Фотий. При Самуил тя вероятно била в границите на България.

След превземането на Константинопол през 1204, градът става един от центровете на Епирското деспотство. През първата половина на XIV в. влиза в границите на сръбската държава, а след 1400-та е управляван от една католическа (италианска) фамилия.
През 1430-та Иоанина е превзета от турските войски. В началото на XVII в. християнското население участвало във въстанието на Лариския митрополит Дионисий; а след края му на християните било забранено да живеят в крепостта и всички жилища в нея станали притежание на мюсюлмани и евреи.

В края на XVIII и началото на XIX в. Иоанина била известна като столица на полунезависимата държава на албанския мюсюлманин Али Паша: неговите владения включвали целия Епир, Тесалия и Пелопонес. Покрай европейските войни от онова време сепаратизмът бил възможен: има и други примери, като този на Осман Пазвантоглу, който около 15 години владеел Видин и околностите му.

…

На няколко километра южно от Иоанина е древното Додонско светилище. То е било известно още на лидиеца Крез (VI в. пр. Хр.). Херодот го е посещавал и пише така:
„След време пеласгите се допитали за названията на боговете до оракула в Додона; защото това прорицалище било смятано за най-старото в Елада – тогава то било единствено. Та след като пеласгите се допитали до оракула дали да вземат названията, идващи от варварите, той отвърнал да ги употребяват. От това време насам принасяли жертва, служейки си симената на боговете; елините ги възприели от пеласгите по-късно…
Прорицателското изкуство в египетската Тива и това в Додона са сходни помежду си. И гадаенето по жертвени животни също е дошло от Египет. Следователно първите хора, които уредили голям празник с шествия, в които се носят дарове, били египтяните. Елините се научили от тях… ; “(I, 46; II, 52, 58. Херодот. „История“. НБУ, 2010).

2. Епир

Омир нарича гърците „данайци“, „аргийци“ или „ахейци“. Според диалектите те са „еолийци“, „ионийци“ и „дорийци“, а според мястото – тесалийци, беотийци, пелопонесци, мелосци, родосци и т.н.

Общото между тях е езикът, според който са „елини“. Името „гърци“ е наложено от римляните и е възприето от повечето европейци. Персите са ги наричали по друг начин, арабите и турците – също по друг. Това не е странно, случва се един народ в течение на времето да получи много имена, особено ако има много съседи и е разединен (без обща държава). Така са и германците.

Освен гърците на полуострова между Егейско и Ионийско море са живели, а и сега живеят, множество други народи. През II хилядолетие пр. Хр., и особено след идването на дорийците, част от тях са били претопени или изместени. Някои, като траките, се оттеглили на север, а други – в планините и особено в най-голямата от тях – епирският Пинд. Езиците им са непознати – може би албанският е наследник на някой от тях.
Най-известни са пеласгите, а освен тях – теспротите, молосите и хаоните.

*

Молосите извеждат рода на царската си династия от Ахиловия син Неоптолем (Пир). Ето какво пише в Аполодоровата „Библиотека“:
„Неоптолем отишъл пеша в земите на молосите заедно с Хелен. Победил ги в битка и се възцарил над земите им, а Андромаха му родила син Молос… А когато Орест полудял, Неоптолем отвлякъл жена му Хермиона, за която бил по-рано сгоден в Троя. Затова Орест го убил в Делфи…
А има и такива, които твърдят, че близките на убитите женихи изправили Одисей пред съд. Той избрал за съдия Неоптолем, цар на островите край Епир. Но Неоптолем смятал, че Одисей ще му пречи да завладее Кефалония, и затова го осъдил на изгнание…“ (Е 6, 12-14; 7, 40) (Аполодор. „Библиотека“. Пловдив, 2015).

Олимпиада, майка на Александър Македонски, била епирка и молоска:
„Филип се оженил за Олимпиада, дъщеря на Неоптолем, цар на молосите, които живеели в най-вътрешните части на Епир…“ (Курций Руф. „История на Александър Македонски“, с. 8.) („ВИ“, 1985)
„Напълно достоверно е, че Александър по баща е потомък на Херакъл чрез Каран, а по майка – на Еак чрез Неоптолем.“ (Плутарх. „Александър“, 2) („НК“, 1969).

Най-известният епирски цар също бил молосец и се казвал Пир (като Неоптолем). Той един от малкото пълководци (като Ханибал и Митридат), които имали успех срещу римляните. Ето какво пише Плутарх за произхода му:
„Казват, че след потопа пръв над теспротите и молосите царствал Фаетон – един от тези, които дошли в Епир заедно с Пеласг; а други, че Девкалион и Пира, които основали додонското светилище, живели при молосите. След време синът на Ахил Неоптолем довел хора и завладял земята; и оставил от себе си царска династия, наричана Пириди“ („Пир“, 1).

3. Превеза

Превеза се намира на провлака, който свързва югозападния край на Епир с Акарнания. На изток от Акарнания е Етолия, като за граница между тях служи Ахелой – втората голяма река, която извира от Пинд.

Провлакът на Превеза е прекъснат в средата си от протока между Ионийско море и Амбракийския залив, наречен така по античното име на града северно от него. Сега той се нарича „Арта“. А областта на изток от залива през античността се наричала „Амфилохия“, с главен град Аргос (амфилохийският Аргос, различен от онзи в пелопонеската Арголида).

Протокът към залива е тесен и зигзагообразен. Има едно село от южната му страна, наречено Актион – по името на мястото, до което се е случила морската битка между армиите на Октавиан и Антоний през есента на 31-ва пр. Хр.

Октавиан спечелил. Плутарх, който разказва подробно за битката (в „Антоний“ 61-66), смята, че за това е виновна Клеопатра, но също и Антоний, който й угаждал във всичко, включително и при взимането на военни решения. Ето какво казва той:
„До тоя момент никой нямал превес и не било ясно какъв ще е изходът, когато изведнъж шейсетте кораба на Клеопатра вдигнали платна за отплаване и започнали да се промъкват през сражението… Неприятелите удивени наблюдавали как с надути от попътния вятър платна те поели към Пелопонес.
В този момент Антоний доказал, че не е нито военачалник, нито мъж и че изобщо не разполага със собствения си разум… Като че ли свързан с нея, трябвало да я следва, където и да тръгнела. Щом забелязал, че корабът й отплува, моментално забравил всичко, побягнал и предал тия, които воювали и умирали за него. Качил се на пентера, съпровождан само от сириеца Алекс и Сцелий, и тръгнал по петите на жената, погубила и него, и себе си“ („Избрани животописи“. „НК“, 1969).

В чест на победата Октавиан построил град, чиито останки могат да се видят и сега. Нарекъл го „Никопол“ (град на победата). Според Страбон (VII,7,6) първи обитатели на Никопол станали жителите на Амбракия:
„След това е устието на Амбракийския залив. Макар устието му да е малко над четири стадия на ширина, обиколката му е цели триста стадия; и е добро място за пристан навсякъде. Частта от страната, която остава отдясно на влизане в залива е населена от елините акарнани. Тук също така, близо до устието, е светилището на Аполон Акций…
Отляво на устието се намира Никополис и земята на епирците касопеи, която се простира чак до вътрешността на залива до Амбракия. Амбракия е разположена много близо над вътрешността на залива; основана е от Горгос, сина на Кипсел. Градът е бил изключително процъфтяващ в миналото и бил благоустроен от Пир, който го превърнал в своя царска резиденция.
По-късно обаче македоните и римляните със своята продължителна война до такава степен разорили и този, и другите епирски градове, че накрая Август, като видял, че са съвсем западнали, заселил останалите им обитатели заедно в един град, който нарекъл Никополис; а го нарекъл така заради победата, която спечелил в морско сражение пред залива срещу Антоний и Клеопатра, царицата на Египет, която също присъствала на сражението.
Никополис е многолюден и жителите му ежедневно се увеличават, тъй като не само притежава значителна територия и украсите, взети като плячка от сражението, но също така, в предградието си разполага с добре уреден свещен участък, част от който е в горичка с гимназион и стадион за провеждането на игри на всеки пет години…“ („География“. „Рал Колобър“, 2007).

Сега от стените на Никопол се виждат руини от дясната страна на пътя.
А за Превеза се съобщавало за пръв път в „Хроника на Морея“ (към края на XIII в.). От средата на XV в. тя станала турска, а през целия XVIII – венецианска.
Пристанището е обърнато на изток – към една от извивките на протока.