Това е предпоследното ни занимание по „Интелектуалците през античността“. Ние успяхме да го разделим почти на две равни части: първо, гръцка античност и после, римска и гръкоримска. И от известно време насам сме в елинистическия и римски, и също така, може да се каже, гръко-римски период.

Персонажите и обществата, с които се запознавахме, за които четяхме и донякъде обсъждахме, са достатъчно различни, а вече и достатъчно много; и това е също едно изпитание за паметта и, разбира се, за ума на всеки един – да може да ги „побере“ и да ги сравнява помежду им, и някакси да ги различава. Тоест, едно от нещата, които могат да се правят, когато човек мисли за материала на нашия курс, е да различава онези, които сме разгледали – не казвам „изучили“, но сме се запознали. По какъв начин те се различават едни от други?

Сега няма да направя връщане до самото начало, но ще кажа няколко думи за втората половина от нашите занимания, значи за следполисната епоха. Ние в момента имаме четвърти персонаж и може да се каже – четвърти „интелектуалец“, който е латиноезичен – от римския период; а преди това се запознахме с учените от александрийската, или по-точно, елинистическата епоха, главно александрийските учени. Бихме могли да правим някои различения между тях, като разбира се, имаме предвид онзи, на когото е посветено днешното ни занимание, Гай Плиний Секунд (Млади).
Тоест, човек би могъл да помисли в началото за Плиний: по какъв начин той се различава от онези, които го предхождат. И ето, давам пример: ако се обърнем към александрийските граматици или библиотекари, първото, което ще кажем, е че Плиний не е бил академично лице; той не е бил учен, изследовател. По това той не прилича на тях, а и те не са били овластени хора като него, не са били дори консултанти на владетеля, а са били едни лица, доста подобни на нас. Разполагат се между книги, ето – като тези тук; и имат един доста определен предмет на изследване. Без съмнение, Плиний не е между тях.

Следващият – можем да го наречем и автор – следващата фигура, с която се запознахме, беше Цицерон. Как се различават Плиний и Цицерон? Първото, което може да се каже и винаги се е казвало е, че Плиний и Цицерон си приличат, или по-скоро, че Плиний се стреми да прилича на Цицерон – по стил, начин на писане, донякъде може би и като обществено поведение. Но защо се отличават? Защото Цицерон е бил човек на републиканската епоха, на време когато е имало все още разделение на властите и той се е занимавал с реална политика. Цицерон е бил един от хората, които се намират на върха на римското общество, на крайния връх – от това вече по-нагоре няма, и следователно неговите действия като политик са засягали целия свят. Това може да се каже и за Плиний, обаче Плиний не е човек, който действа подобно на Цицерон, защото той не действа, грубо казано, според някакви закони и процедури, а действа на основата на контакти. Плиний е такъв: той има контакти и упражнява власт чрез тях. По този начин той, макар и юрист като Цицерон, е много по-различен: той не излиза публично, не може да стане политически лидер, тъй като по времето на принцепсите политически лидери не е могло да има. Би могло да има хора с някакви ресурси. И това до голяма степен отличава Плиний от Цицерон: той е човек на дворцовите интриги, ако е позволено да употребим думата „дворец“ в този случай. На едни по-скоро непрозрачни процедури – благодарение на които обаче упражнява много голяма власт. Докато Цицерон е все пак по-скоро човек на явните процедури.
Това ги отличава, а също и че Плиний във всеки случай не е философ – не се занимава с философски изследвания. И ако погледнем към авторите, с които той се занимава, ще видим, че сред тях практически няма философи. Интересно е, че няма и поети. Та той е човек, който на пръв поглед създава впечатление, че е доста начетен, но всъщност не чете поезия, нито философия, а познава главно оратори – поради това, че самият той е такъв. Той е юрист, нормално е да познава ораторите, както гръкоезичните, така и латиноезичните. Тоест – и това го казвам като едно начално положение, доколкото се занимаваме с Плиний като с образован човек и интелектуалец – той е човек всъщност слабо начетен, с едностранчива литературна култура; за разлика от Цицерон, който има всеобхватна литературна култура и е чел буквално всичко важно. А Плиний не е такъв, той чете проза и по-точно реторика.
– Добре де, но съвременните учени пред библиотека като Вас правят същото.
– А-а… Не. Аз съм прочел цялата антична литература.
– Но само литература.
– Ами да.
– Но биология, химия, физика, математика, инженерни науки?
– Не, това са други неща. Ние подхождаме към нашите автори като към хуманитари. Защото да си културен през античността не е да знаеш математика. Наистина, така е мислел Питагор. И Платон също – за което аз му се възхищавам страшно много. Но от един момент нататък това, да се занимаваш с математика, астрономия, музика и прочее, вече не се смята за обща култура, а за специализирано занимание. Обща култура – това е да си чел Омир, трагедията, големите историографи, най-големите оратори, някои лирици, художествена литература като цяло. И философия. Но да си математик или астроном е занимание, горе-долу подобно на това, да си лекар. То не влиза в общата култура на тези хора от следполисния, или да допуснем, следалександрийския период. Но и онези – библиотекарите и учените от Александрия: за тях не е било ясно в какъв смисъл могат да се нарекат културни хора, макар че някои от тях са били направо енциклопедисти. Така че тази представа за култура, която ние силно споделяме в модерно време и до ден днешен, тя е култура хуманитарна. Тоест, човекът с математическо образование има много време, докато влезе в представата за културен човек. Не знам Вие какво мислите, тъй като сте математик…
– Не съм съгласен, естествено.
– Добре, но не стига човек да не е съгласен, трябва да каже защо възразява.
– Ами възразявам, защото това, което Вие казвате, е натрупване на информация. Само че без математиката тя никога не се превръща в знание.

– Защо е лесно да се опровергае това. Защото примерно всеки знае, че религиозните и нравствени проблеми са най-важното нещо в човешкия живот, но те не могат да бъдат подложени на математически анализ; не могат да бъдат решени по математически път.
– Не, но имат в тях логика и опровержение.
– Но това не е математика.
– О, напротив, е.
– Е как е?
– Цял раздел от математика се нарича „логика“ и се занимава с тези неща. Тоест, начинът, по който човек може да конструира верни твърдения, е определено част от математиката.
– Логиката не е част от математиката.
– Е.
– Не е.
– Е. Силогизмът…
– В силогизма няма нищо математическо. Математиката се занимава с числа.
– Не. С основите на мисленето изобщо. Числата също са абстрактна конструкция, като и логиката. И всичко това е обект на едно и също нещо, и някои, които се занимават с логика, но не са математици, просто може да ти призлее какви щуротии говорят….
– Добре, да кажем тогава, че сме отворили тази тема и да се върнем към това, за което говорим. Хораций. Как да намерим разликата между Плиний и Хораций? Първото, което се вижда, е че Хораций живее частен живот и настоява на това, докато Плиний води по-скоро обществен живот. Той може да сменя различни позиции в обществото, но при всички случаи заема някакви постове, които са законово обусловени. Хораций не прави такова нещо, той си гледа личния си живот – значи е извън тези дела, с които се занимават хора като Плиний. А има разлика между интелектуалеца, който води частен живот (като Хораций), и който участва в обществените дела, като Плиний. Та те се различават в това отношение. В друго: Хораций е творец, човек на изкуството, а Плиний не е такъв. Значи виждаме, че Плиний се отличава от александрийските учени с това, че не е учен като тях, не е изследовател; но също и от поетите, тъй като не е творец. Иначе има общи места в тяхното умонастроение. При Плиний има моменти, в които той малко прилича на епикуреец. Тези дълги описания на вилите, идиличните езера около тях, колко приятно е да ти се сервира изискан обяд – всичко това е в епикурейски дух. Последно, да го сравним със Сенека. Пак ще кажем нещо подобно: Плиний не е автор, който ще се занимава да пише големи книги по философски въпроси, както прави Сенека. Те и двамата са близо до властта, но Сенека е по-неформално в нея дори от Плиний. В дейността си Плиний все пак заема позиции, които са законово обусловени, а Сенека – не. Него по-скоро сме свикнали да го възприемаме като един съветник. И това ги различава, както и философската и светогледна ориентация: ние знаем за стоицизма на Сенека, докато Плиний като че ли не изповядва такова нещо. Ето по такъв начин можем да кажем, че той се отличава от онези, които включихме в курса.
Сега да прибавим някои неща, които не са отлики, а могат да се кажат специално за него като за обществена фигура и образован човек. Първото, което виждаме, това е неговата изключителна високопоставеност, в много отношения. Затова има известно основание да се каже, че ако Плиний е интелектуалец, то той заслужава да бъде наречен елитарен интелектуалец. Защото той съсредоточава в себе си власт – много голяма, тъй като е близо до принцепса. Също така голямо лично богатство, за което свидетелстват писмата, където той разказва за своите имоти и за парите, с които разполага. В един момент той казва на един познат: „Имаш ли нужда от 300 000 сестерции? Ще ти ги дам, защото толкова не ти достига, за да бъдеш конник.“ Просто предлага лично да даде някому много пари, за да му помогне. Значи говорим за крайно богати хора. Освен това – контакти. Неговите контакти не са били само с принцепса, те са били с елита на римското общество, включително и в интелектуално отношение. И жречество дори, което е нещо по-различно. Значи той е в елита дори в религиозната сфера на римското общество – доколкото това може да се нарече религия. Представете си един човек, който акумулира в себе си всички аспекти на властта – без при това да носи особена отговорност…

Защо античният човек е склонен толкова много да се хвали? Това нас ни учудва. А всъщност ние може би трябва да привикнем към това и да го мислим – че античният човек е склонен към автогероизация. На нас това ни се струва чудно, защото отгледани в съвсем друга традиция. Примерно, когато ни е смешно, че Плиний, описвайки изригването на вулкана, се представя за най-смелия от всички, ние имаме предвид, че Августин на негово място не би направил така. Има един момент, в който всичко това се обръща и започва да се говори по съвсем друг начин: `аз бях най-лошият, аз грешах най-много, аз бях най-страхлив, аз и сега съм такъв, не съм станал по-добър, и просто го казвам, защото е истина.` Докато античният човек прави точно обратното… ето, като отворим коментарите на Цезар – ами кой е по-умен от него? Също така и Цицерон. Тукидид, който е толкова обективистичен, все пак не се критикува сам себе си затова, че е объркал някои неща около Тасос. И изобщо никой, много малко са изключенията. Много е интересно в тази връзка да се прочете Седмото писмо на Платон: защото там, именно при Платон, се забелязват нотки на недоволство от самия себе си. Това е нещо, което в античността се случва много рядко и ние го виждаме там, в Седмо писмо…

*

213