orpheus

От Орфей до питагорейството

[първите интелектуалци]

Разбира се, най-напред се започва от определението или още по-точно от значенията на думата, както съветва Аристотел. Но тук няма да минавам толкова обстойно през значенията, макар че за модерната употреба на думата не е излишно да се каже. Тя е от аферата „Драйфус“ във Франция, тоест от самия край на XIX в. Но както става с всички по-употребявани думи, и нейното значение се разширява: било чрез метафора, както за думите, които означават нещо обособено и видимо, примерно „извор“; било чрез откриване на подобни явления и означаване на най-общия им род, както ми се струва, че е случаят с тази дума.
Защото „интелектуалец“ не значи само човек, който протестира чрез вестниците срещу някакво решение на съда в някоя определена страна – тя и тогава не е значела само това. За най-общото й значение вече казахме веднъж: че това е човек, който е напреднал в някаква област на знанието, примерно в някоя наука или изкуство, и същевременно се стреми да допринесе за усъвършенстването на обществото, в което живее – като изразява възгледи по въпроси на обществения живот, а и действа съобразно тях. Такива хора могат да се срещнат във всички епохи и навсякъде. Та по нашия материал: аз обикновено започвам с „мъдреците“, значи онези, които са били влиятелни учени, поети, държавници на своето време и които някак са се знаели и дори са взаимодействали, както изглежда от сведенията – и това е ставало от началото на VI в. пр. Хр. нататък, в продължение на около половин век.
– Значи ли това, че преди тях през античността не е имало никакви мъдреци?
– Това мислех да кажа. Няма съмнение, че е имало, тъй като живеят ли някъде хора, едни ще са по-мъдри, а други – по-малко. Но ние, очевидно, обсъждаме онова, за което можем да прочетем. И все пак е редно да кажем, че знаем нещо и за едни по-древни от тях – и това са точно онези легендарни поети, Орфей и останалите от предомирово време. И защо трябва да ги поставим в тази редица: защото те отговарят на понятието, с което ще си служим. Наистина, това са хора, които много са напреднали в своето изкуство, щом за Орфей се казва, че хипнотизирал всички с песните си; но наред с това са се занимавали и с обществена дейност. Тъй като се казва, че са основали религиозни общества, мистерии. Значи те са се стремели да усъвършенстват живота, да предложат религия, чрез която хората да стават по-добри. Впрочем като казвам „да предложат“, не твърдя, че са си „измислили“ нещата, които са предали на приближените си. Не изключвам да са били вдъхновени, значи в делата им да е имало божествено участие. Защото „Духът се носи, където пожелае“, както казва Писанието.
– Това, което казвате, е малко проблематично от религиозна гледна точка.
– Не. Самият свети Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска, казва, че в литературата на елините могат да се открият неща, полезни за душата. Просто трябва да успеем да ги различим.

[„седемте мъдреци“]

– Но както и да е, да минем към „мъдреците“. Кои са те?
– Ами най-известен е Солон. Мисля, че и Езоп е бил от тях, и Анахарсис.
– И двамата варвари.
– Да, тогава това още е било допустимо, говорим за времето далеч преди милетското въстание и наказателните експедиции на Дарий и Ксеркс. Отношението към варварите като към нещо чуждо – било опасно, било просто различно – се променя, и съответно на него се променя значението на думата. Примерно, при Омир изобщо няма такова нещо. Троянците не изглеждат като чужденци, те просто живеят по-далеч, отвъд морето са. През седми век също не се забелязват особени сблъсъци, тогава гърците са по-заети с полисните си междуособици, борбата между знатни и простолюдие. Така че не е странно, че между мъдреците има и чужденци. И Крез е минавал за такъв, нали им е бил домакин, разговарял е с тях по разни поводи.
– А иначе от гърците, това са Биант, Хилон от Спарта, Периандър, за Пизистрат не съм сигурна…
– Имало е поети, като Солон, а и Езоп е съставял басни. Но повечето просто са били управляващи. Като изключим Езоп, който е бил роб, Мисон, на когото пък казват че баща му бил тиран, и Талес, който отказвал да заеме висок пост – но останалите са били. Анахарсис е от царски род, може би и затова са го убили, както разказват – защото много се елинизирал, което не подхождало на скитски цар. За Крез е очевидно. Също Периандър, тиран на Коринт, Пизистрат – на Атина, Солон – не точно тиран, но архонт с извънредни правомощия. А, щяхме да забравим Питак – той е бил тиран на Митилена, за десет години. Също Хилон, който бил ефор в Спарта, значи на висока длъжност; Биант е бил сред високопоставените хора на Приена, споменава се, че бил съдия.
– А защо са били една общност? Защо им е трябвало да са заедно?
– Може би заради градовете си. Възможно е да се е търсил начин за обединение на градовете или поне сътрудничество, за да се преодолеят трудностите около гражданските сблъсъци. Но това движение, ако ще го сравняваме с питагорейското, е било светско и е включвало чужденци, докато питагорейците са били вероятно само гърци и са търсели начин за обединение на основата на религията.

[легендарните личности]

– Има един Епименид. Особена личност, разказват се чудеса за него.
– Да, спал седемдесет години и живял към сто петдесет, нещо такова. Бил очистител, като Емпедокъл. Тези хора са малко призрачни, сякаш нереални, макар че сигурно са си били исторически личности, като съвременниците им. Забелязала съм, че някои хора, поради голямата си слава, но и особените си занимания, сякаш излизат извън времето и човек се колебае за датировката и дори за съществуването им.
– Това е митологизация на реалния човек, тя може да се случи винаги, има отношение към личната му „харизма“. Така че някои хора са легендарни не защото са древни, а просто личността им подтиква околните да създават легенди за тях. Това се отнася и за древните певци, те може да не са били толкова стари, колкото ни се струва. Така че се случва реалният човек да се окаже просто „прототип“ на своя легендарен образ.

[питагорейците]

– И Питагор е легендарен. Преди години съм се чудила живял ли е изобщо, или е измислена личност. И с хронологията му никак не съм била наясно.
– Ами те и древните не са били много наясно. В римската традиция упорито се говори, че Нума се е срещал с Питагор, че му е бил ученик. Добрите историографи знаят, че това не е могло да бъде вярно и го казват, но този спомен е бил много упорит, иначе не биха го опровергавали.
– Та Питагор бил от Самос, пътувал много, бил в Египет и Двуречието сигурно, и като се заселил в южна Италия, изглежда в Кротон, започнал да събира ученици. Известният борец Милон му бил ученик. Постепенно към тях се присъединили много хора от южноиталийските градове. Но сектата се сторила опасна на някои, било политически, било защото хората си дарявали имуществото на нея, вместо да го завещават на близките си: и при едно събиране бил извършен атентат, и загинали мнозина – говори се за 600 души, включително и Питагор. Това бил краят на първоначалното питагорейство. Но традицията не изчезнала и след това то се възродило, около половин век по-късно. Защото през втората половина на V в. живели Филолай, за когото се споменава във „Федон“ и то така, сякаш е бил приблизително връстник на Сократ; и Архит от Тарент, с когото може би се е срещал Платон при първото си пътуване до Сиракуза. Също и онзи Тимей от Локри, за когото се разказва в „Тимей“. Така че питагорейското движение е по-дълголетно от това на мъдреците, и за това има причина: мъдреците са живели отделно, всеки в своя град и просто са се знаели – били са донякъде във връзка помежду си, но нищо повече; докато питагорейството е било школа с жива традиция, определено учение и ритуали. Там хората са били заедно.
– Съвсем уместно е да се направи това различаване. То е същото, като да сравняваме софистиката с Академията на Платон. Софистите са били представители на едно спонтанно движение, без организация, просто заниманията им били сходни и като съвременници понякога са се срещали. По-нататък всеки е можел да си присвои името „софист“ без да е участник в някаква школа. Докато Академията е училището на платонистите, то е в Атина, има своя собственост, архив, вътрешен ред, лидер, който сигурно е бил доживотен и след това посочвал своя наследник и така нататък. Затова Академията е живяла непрекъснато през цялата античност, чак до Юстиниановото време. А питагорейството няма непрекъсната традиция, то по-скоро се възражда периодично през вековете. От време на време се явявят хора, които казват, че „се връщат“ към Питагор. Затова има неопитагорейство, това е едно движение през първите векове сл. Хр.

Iamblichus Arithmetica 1668

– И те защо са интелектуалци? Ако са?
– Ами те първо са учени. Занимавали са се с математика, с астрономия, също и с музика, но с оглед на родството й с науките. Така че при тях е изпълнено първото условие – да са напреднали в някоя наука или изкуство. Но обикновеният учен е човек, който не се стреми към изменение на своята среда, той си е доволен от нея, пък и да не е много, все пак се стреми някак да се устрои: той сякаш иска просто „да го оставят“ да се занимава с науката си. Такъв човек не може да бъде интелектуалец, а и не само; изобщо такова поведение не подхожда на зрял човек. Защото така той заприличва на дете, което казва: „правете каквото искате, само ме оставете да играя и от време на време се грижете за мен, да имам необходимото“. Зрелият човек обаче не постъпва така. Той вижда недостатъците, несправедливостите и хаоса в обществото, страданието на хората, нещастията им, и не се примирява с тях, а решава че трябва да направи каквото зависи от него, за да бъде животът по-добър. Има много начини да се действа за това, но един от тях е духовното усъвършенстване, постигането на някакъв общ възглед за доброто. Към това може да се прибави и създаване на специална организация на хората, които споделят този възглед. А ако той се обвърже с божественото и се предложи идея за бог и вяра в него, било въз основа на откровение, било вследствие на размисъл – тогава вече имаме религиозно общество. Такова е било питагорейството.
– Значи те са били нападнати само защото някой се е боял от тях? Или просто от алчност?
– Нали казахме, то е било като със Сафо и Сократ. Дори да не създаваш организация, стига и това, че имаш последователи. Тъй като са в съгласие помежду си и са заедно, те вече се превръщат в сила, притеглят и други. А обществото е място за борба и на първо място това е борба за власт, за надмощие…

(„Старогръцката литература“, стр. 75-82)

[късната античност]

– Порфирий пише на жена си, че не се отнасял с нея като с жена. Това място е малко неясно.
– Какво неясно има? Просто бракът не е консумиран. Той се е оженил за нея заради парите й.
– Е, да. Възможно е. Но чак пък никак…
– По онова време много от известните философи са били зле материално. Плотин примерно не е имал нищо свое, нито дори жилище, а живеел в къщата на някоя си Гемина.
– Да. Той и Апулей е бил така. Изхарчил всичките си пари от наследството и след това се оженил за една Пудентила, доста възрастна, вдовица и с деца. Но богата. И нейните роднини го съдили, че я бил омагьосал. Най-сериозно.
– Което значи, че вярата в магията е била разпространена и тя е била смятана за нещо реално.
– Ама как не. Самия Плотин са го водили в някакъв храм на Изида, за да му разкрият кой бил съпътстващият го демон. И той се съгласил.
– Разбира се, че се е вярвало в магии. Заниманията с магьосничество са засвидетелствани в продължение на векове, и то от най-добрите автори. През полисния период не, но после, когато гърците влизат в досег с Изтока. Теокрит има един мим, „Магьосници“, как две жени приготвят любовен еликсир. Хораций споменава за някаква Канидия, известна с магиите си и смятана за много опасна; а онзи текст за демона на Плотин е писан от Порфирий, който не подлага на съмнение станалото. И у Хелиодор, вече през IV в., се представя един ужасен ритуал за некромантия.
– Да, говорело се е за „теургия“ – да „създаваш богове“, значи практически да разполагаш с божественото, да правиш каквото си искаш чрез магия. Примерно Ямблих, който е бил един мошеник, нищожен подмазвач и интригант от двора на Диоклециан – той казвал, че се занимава с това. Но такива лъжци като него, които са успявали да се промъкнат близост до овластените, е имало през всички епохи.

Herm Trism

– Подобни хора, които успяват да влияят на владетелите, пък и на когото и да е, представяйки се за притежатели на висше и окултно знание, те може и нищо определено да не знаят, но имат един несъмнен талант – този на практическия психолог. Това е човек, който знае как да изслуша някого, да му внуши нещо и така да го управлява с чисто психологически средства.
– Ами те и компаньонките са така – по-добрите. Такъв човек, ако се роди като жена, обикновено става компаньонка и може да стигне до големи успехи. Затова им казвали „хетери“ – „другарки“. Такива са били Антонина и Теодора, които станали съпруги на Велизарий и Юстиниан. Особено Теодора.
– Добре, но ние все пак не можем да сме сигурни какви точно са били тези хора. Защото имаме само книги за тях, при това малко и писани по някакви съображения. Много от написаното може да е било само слух или измислица…

Herm Trism Siena 1263

*

215

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>