„Класическа филология“ (ФКНФ, СУ)
Старогръцка литература I
2021 г.
Поезия
(7 октомври, 2021)
Трагедия
Лекция XVI
Есхил
(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)
1. Оцелели трагедии
Есхил е първият автор в антична Гърция и Европа, от когото са запазени цели драми (трагедии). Те са седем, като три от тях са свързани в трилогия и са били представяни една след друга:
– „Перси“. Поставена преди „Седемте“ – според схолиаста към „Жаби“ (76 ол., 4 – 473 пр. Хр.; Радциг – 472 пр. Хр.). Казаното (ст. 765) за поредицата от персийски царе го няма другаде.
– „Седемте срещу Тива“, след 76 ол. (473 пр. Хр.; Радциг я датира 467 пр. Хр.). Издадена на гръцки и латински през 1581. Горгий казал, че била „пълна с Арес“.
– „Прикованият Прометей“ (след 470 пр. Хр., Радциг). Дали е бил прикован на Кавказ? Издания от 1559 и 1567 (А. Етиен) . Представил го на 53-годишна възраст и спечелил (76 ол., 4).
– „Молителки“ (към 461 пр. Хр., Радциг).
– „Агамемнон“, 70 ол., 2 (458 за цялата „Орестия“, Радциг). В първото издание е присъединена към „Хоефори“, после след преглед на ръкописите е отделена.
– „Хоефори“. Издадена от Робортели, 1552.
– „Евмениди“, представена заедно с другите две и загубената сатирова драма „Протей“. Аристофан наричал тетралогията „Орестия“ (сх. към „Жабите“). Й. Скалигер я бил превел в „пакувиански“ стил. Публиката се била изплашила от хора, състоящ се от 50 евмениди, така че някои жени дори пометнали. Оттогава трагическият хор бил ограничен до 15 хористи (Полукс IV, 15; цит. по Ф.). Възхвалява се Ареопагът, който загубил голяма част от правомощията си през 462 пр. Хр (Радциг).
2. Източници за Есхил и произведенията му
Самите драми
Биография към драмите
„Суда“
„Жабите“ на Аристофан и някои бележки на схолиастите към нея (и към „Ахарняни“)
„Пароската хроника“ (от 264 пр. Хр.)
Изказвания на антични автори и сведения в някои антични и по-късни (отпреди книгопечатането) справочници
3. Животът на Есхил
Роден към 525 пр. Хр. (63 ол., 4) Син на Евфорион, от Елевзин. Имал трима братя – Аминий, Евфорион, Кинегир.
Представил за пръв път трагедия ок. 500 пр. Хр. (70 ол.,1). Първо спечелено състезание през 73 ол. (488-485 пр. Хр.; или 484, Радциг).
Участвал в битките срещу персите при Маратон (490 пр. Хр., 72 ол., 3), Саламин (480 пр. Хр.) и Платея (479 пр. Хр., 75 ол.).
Пътувал два пъти до Сицилия (Сиракуза). Първия път представил една от трагедиите си („Перси“); след второто заминаване не се завърнал.
Умрял в Сицилия и бил погребан в Гела (към 456 пр. Хр.).
4. Дейността му като трагик
Въвел втори актьор, дал повече място на диалозите и намалил монолозите на хора.
Може би действието при него е по-усложнено, отколкото при предишните трагици.
Стилът (езикът, изказът) му е тежък и тържествен, може би отличаващ се от този на предшествениците му.
Усъвършенствал сценографията (особено костюмите).
След смъртта му в Атина продължили да представят негови трагедии.
5. Разни съобщения
А.
Анекдоти (съмнителни разкази за живота му)
– като момче сънувал, че Дионис му казва, че ще пише трагедии
– казвал, че произведенията му са „трохи от трапезата на Омир“
– пишел трагедиите си в нетрезво състояние
– заминал за Сицилия втория път недоволен от загубата си от Софокъл
– умрял, след като един орел изпуснал костенурка на главата му.
Б.
Други сведения и изказвания
– За заслугите му пишат Атеней (I, 121; Ф.); и Филострат. Също и другият Филострат в „Животът на Аполоний“ (VI, 11, р. 220; Ф.), където е наречен „баща на трагедията“.
– Бил обвинен в неблагочестие. Представил нещо във връзка с Елевзинските мистерии; но не било точно и затова някои се съмняват, че е бил посветен. Платон също го упреква за неподходящо представяне на боговете.
– Птолемей Евергет бил платил 15 таланта за преписа на Есхил, Софокъл и Еврипид
– Цицерон споменава, че бил питагореец, но може да го бърка с друг Есхил, ученик на Хипократ от Кос.
– Известни са имената на актьори, участвали в драмите му – Клеандър („Животът“), Миниск („Поетика“, гл. 26)
– към 330 пр. Хр. ораторът Ликург предложил да му издигнат паметник (цит. по Радциг, стр. 340).
6. Загубени драми
Според анонимния автор на биографията е написал 70 трагедии; според „Суда“ – 90. Има списък в началото на гръцките схолии. Също и 5 сатирови драми („Животът на Есхил“).
По теми/епохи:
– предтроянски
„Алкмена“ (Хезихий); „Вакханки“ (списък); „Арго“ (списък); „Аталанта“ (списък); „Даная“ (сх. към Пиндар, Пит. I); „Иксион“ (Хезихий); „Калисто“ (Хезихий); „Ликург“ (сх. към „Идилии“ на Теокрит, 10); „Ниоба“ (Аристотел. „Поетика“ 17, „Животът“); „Едип“ (Евстратий към „Никомахова етика“ III); „Пентей“ Гален. „Епидемии“ VI, p. 455); „Освобождаваният Прометей“ (Ариан. „Обиколка на Евксинския понт“); „Сизиф беглец“ (списък); „Сфинкс“ (сх. към „Жаби“); „Хипсипила“ (сх. към Софокъл. „Филоктет“)
– троянски
„Ифигения“ (сх. към „Жаби“); „Мемнон“ (списък); „Мирмидонци“ (Страбон XIII); „Присъждането на оръжията“ (Аристотел. „Поетика“ 23); „Пенелопа“ (Etym. magnum); „Телеф“ (сх. към „Жаби“); „Филоктет“ (Аристотел. „Поетика“ 20).
7. Други произведения
– Елегии (Теофраст. „Изследване на растенията“ IX,15; „Суда“). Може би е негова и тази, цитирана в „Палатинската антология“ (III, 5), където става дума за падналите при Маратон.
– от Делфи му предлагали да напише пеан към Аполон, но той отказал (Порфирий. „За въздържанието“ II, 18).
– собственият му епитафий
8. Ръкописи и издания
– издания до 1700 г.
Гръцкия текст на трагедиите е издаден от Мануций във Венеция, 1518. Турнеб в Париж, 1552.
Робортели (Венеция, 1552) пръв публикува старите схолии към Есхил, събрани от разни ръкописи; пръв издава „Агамемнон“ отделно от „Хоефори“.
Викторий (Vettori) – седемте трагедии с целия „Агамемнон“ (Париж, 1557).
Кантер – седемте трагедии без схолии (Антверпен, 1580).
Латински превод в проза от Савроман (1575) Включен в „Корпус на гръцките трагици, комици, лирици и епиграматисти“/Corpus poetarum от Женева, 1614.
Станли (Лондон, 1663) със схолиите, прозаичен латински превод и бележки; и предговорите на Турнеб, Робортели, Викторий и Кантер; и поправки на А. Етиен.
– издания до края на XX в.
Текстът на Станли е издаден в Глазгоу, 1746 и Париж, 1795.
Двутомно издание на F.H. Bothe (Лайпциг, 1805).
Петтомно на Ch.G. Schutz (Хале, от 1782 до 1824).
(бележките под линия не са включени)
Библиография
Източници
Аристотел. „За поетическото изкуство“. Превод Ал. Ничев. „НИ“, 1975; „Софи-Р“, 1993
Аристотел. „Никомахова етика“. Превод Т. Ангелова. „Гал-Ико“, 1993.
Аристофан. „Жабите“. Превод Ал. Ничев. В: Аристофан. Комедии. „НИ“, 1985
Витрувий. „За архитектурата“. Превод Е. Йонкова. „Кибеа“, 2021
Елиан. „Всякакви истории“. Превод Р. Николова. „Кибеа“, 2011
„Животът на Есхил“. Превод М. Славова. „Ах, Мария“, 2011
Квинтилиан. „Обучението на оратора“. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982
Павзаний. „Описание на Елада“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2004-2005
Плутарх. „Кимон“. Превод Др. Вълчева. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Ерго“, 2013.
Хораций. „Поетическо изкуство“. Превод Г. Батаклиев. „НИ“, 1983
Цицерон. Тускулански беседи. Превод Д. Илиев. УИ „Св. Климент Охридски“, 2008
Изследвания
С.И. Радциг. „Есхил“. В: История греческой литературы. T. I. Ред. С.И. Соболевского и др. АН СССР, 1946
J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorium veterum graecorum. Editio tertia. Liber secundus. Hamburgi, 1720
Friedrich Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Erster Band. Berlin, 1828
***
„Агамемнон“
– Един страж в крепостта на Аргос стои и чака да дойде светлинен сигнал от войската, която е при Троя; и същевременно споделя мисли за едно-друго. И че има неща, за които в никакъв случай не би говорил. По едно време сигналът идва, а той означава, че Троя е превзета. Появява се Клитемнестра, която изразява радостта си от полученото съобщение и тръгва да принася жертви на боговете. Хорът започва да се съмнява и намеква, че жената е лековерна и изобщо, че не е нейна работа да управлява държава. Скоро след това обаче се появява вестител, който потвърждава, че войната е спечелена. Клитемнестра е доволна и казва, че очаква Агамемнон, за да го посрещне като една добра съпруга и пазителка на семейното огнище… някакви такива лицемерни приказки. Агамемнон идва, тя го приветства лукаво и нарежда да постелят червен килим, по който да мине. Той казва, че това са източни обичаи, недостойни за един благоразумен монарх, но все пак минава r влиза в двореца. Заедно с него е Касандра, която е доведена като робиня, тоест наложница. Клитемнестра се отнася грубо с нея, дава й нареждане да влезе, но тя не я разбира.
– Клитемнестра казва, че езикът й е неразбираем, като птиче чуруликане.
– Да, и това също е новина в сравнение с Омир, както и разсъжденията за източната изнеженост и деспотизъм. При Омир всички говорят на един език. Тук обаче се споменава за разлика в езиците, което показва, че гърците вече осъзнават и подчертават различието си с „другите“. И Горгий в „Паламед“ говори за нуждата от преводач между Паламед и троянците, с които го обвиняват, че се е договарял.
– Тук Касандра започва да пророчества, тоест вижда какво се е случвало в този дом и какво предстои: значи, за престъпленията на Тиест и още повече на Атрей, за прелюбодейството на Клитемнестра, за предстоящото убийство на Агамемнон и на самата нея… а също и за отношенията й с Аполон.
– Ето пак повод да си спомним за „Федър“. Прорицателството и любовта са сродни и са видове лудост.
– Както Музата обладава поета, така Аполон обладава прорицателката… в платонически смисъл говоря.
– Не, в този случай е буквален. Според мита Аполон е имал любовни отношения с Касандра, както и с много други – с Креуса от Атина, примерно. Но Креуса родила дете, а Касандра – не, и затова той я наказал да не вярват на прорицанията й, макар че те винаги са били верни.
– И след това се чува, зад сцената, че убиват Агамемнон и после става ясно, че и Касандра е убита. Хорът се възмущава и казва, че в държавата е настъпила тирания, а Клитемнестра и Егист потвърждават и добавят, че са готови да задушат всякакъв бунт. Това е.
– Да. И защо това е трагично?
– Ами родът е много обременен с престъпления. Дори Агамемнон да не е виновен за нищо, той понася възмездие за делата на баща му… и на предишните поколения може би. Така че ето, това е още една причина за трагедията – ненаказаното престъпление на някой близък. Това е нещо като дълг, който някой трябва да изплати.
– „Орестия“ изобщо е размисъл за престъплението и вината. Тя затова е най-интересна от произведенията на Есхил и е може би най-важното трагическо съчинение за всички времена. Защото е много ранна, а в нея вече са поставени всички въпроси, които трагиците ще обсъждат нататък. Защо най-близки и при това овластени хора извършват такива неща, като нарушават всички божествени и човешки закони? Защото е крайна несправедливост да убиеш коварно царя, който при това ти е и съпруг. Но също – да убиеш майка си. При това става дума за хора, които са на власт, значи от тях зависят мнозина други: както пряко от действията им, така и от примера, който дават. Те са учени от малки, че носят най-голяма отговорност, и освен това са благородници и трябва да пазят честта си. И все пак извършват най-големи злини. Как да се обясни това?
„Хоефори“ и „Евмениди“
– След убийството на Агамемнон или може би преди това, Орест е скрит от верни на Агамемнон слуги и е изпратен другаде. Електра я омъжват за човек не от царско потекло, за да не може после синът й да претендира за престола. След време Орест се завръща, отива на гроба на баща си, където среща Електра и се разпознават. Кроят план за отмъщение и Орест отива в двореца, за да съобщи, че „Орест“ е мъртъв. Мисля, че и Пилад го съпровожда.
– Там все някой в някого е влюбен и се уговарят бракове. Орест предлага сестра си на Пилад, а той самият пък обича Хермиона, която е дадена на Неоптолем. За това се споменава в „Андромаха“.
– Та Орест отива в двореца, съобщава за мнимата си смърт, Клитемнестра се преструва, че е натъжена, но всъщност се радва. После се появява и Егист, и той се държи по същия начин. Орест внезапно се разкрива и веднага след това го убива. И после има един крайно драматичен диалог с Клитемнестра, която му обяснява, че е престъпно да я убие, тъй като тя му е майка, но той все пак я убива. И после бяга от ериниите. Това става в края на драмата, то е нещо като полудяване. При това той знае, че ще му се случи, сам го казва: „Докато съм още на себе си“. И като бяга от тях, стига до Делфи, при храма на Аполон и остава там като молител. А същевременно Клитемнестра, тоест нейният дух, подтиква ериниите да го мъчат. Проблемът е, че той е ненаказан престъпник, при това не какъв да е, а майцеубиец: но пък и майка му е убийца. Така че той няма да намери покой, докато не бъде съден, но се надява да получи оправдание.
– И кое е трагичното?
– Той не е имал избор. Бил е притиснат между два духа, които искат отмъщение – единият на баща му, после другият – на майка му. Не е могъл да остане безучастен, защото е щял да бъде измъчван от същите тези еринии – които са всъщност олицетворение на съвестта. Той е единствен син на Агамемнон, трябва да отмъсти на убийците и не е виновен, че първа от тях е била майка му. Така че тук има трагедия, причинена от необходимостта да се направи нещо, което ще има лоши последствия. И той е знаел за тях, а не като Ахил, който е смятал, че всичко ще мине добре. Той става лично убиец и то съзнателно – значи неговото положение е особено трагично. Едип примерно може да бъде оневинен за убийството на баща си – той всъщност не е виновен за друго, освен че в някаква ситуация се е поддал на гнева си и е убил непознат човек.
– Но все пак, каквото и престъпление да е извършил човек, дори да е неволно и спрямо някой чужд, той се нуждае от наказание или поне очищение. Иначе ще страда, дори никой да не го преследва. Той е омърсен от извършеното. Затова и Платон казва в „Горгий“, че за несправедливия е най-добре да бъде наказан, и че най-нещастният човек е точно големият и ненаказан престъпник – защото душата му страда най-силно, дори той да не разбира това.
– После Аполон го съветва да иде в Атина и да поиска правосъдие от Ареопага. Там го посреща богинята и му обещава справедлив съдебен процес. Ериниите са обвинителки, Аполон го защитава, а Ареопагът и Атина трябва да отсъдят. И те отсъждат в негова полза – всъщност гласовете са равен брой, а това е достатъчно, за да бъде оправдан. Ериниите се възмущават и казват, че случилото се е неуважение и атака срещу тях, защото те са стари богове, срещу които са въстанали младите. Но Атина им обещава, че ще бъдат приобщени към пантеона на останалите божества и ще се нарекат Евмениди: ще имат храм в града и прочее. И така ги усмирява.
(„Старогръцката литература“, стр. 100-105)
*
218