Добре е във време на война човек да знае на чия страна стои. Не всеки ще стреля или взема политически решения, но всеки би могъл да каже накратко какво мисли – кое е справедливо.

Нека да кажем спокойно и без гняв – Западът (англо-американският Запад) сгреши. Сгреши, защото повярва, че делата му ще остават винаги безнаказани. Така мислеше и Хитлер.

Видяхме войните в Ирак, Либия и Сирия. Само специалистите могат да изброят десетките незаконни, нечестни, или крайно съмнителни смени на правителства и президенти къде ли не по света за последните двадесетина години. И ние в България видяхме едно-друго (1996/7, 2013).

Атаката срещу Украйна беше проведена по инерция и от хора, които губят връзка с геополитическата действителност, макар че само с това се занимават.
Страната е твърде голяма и твърде близо до Москва. Тя не може да стане “една по-голяма Грузия” или “една по-източна Полша”. Да, там има нацисти и либерал-фашисти, там са и неизбежните продажници/опортюнисти. Но не всичко може да се реши с пари. Дори не и с много пари. А Западът (и по-точно няколкото групировки, заграбили финансовата, медийна и всички останали власти там) от двадесетина години мисли точно така. Ще дадем пари (които сами печатаме), а ако не свършим работа, ще упражним насилие. Но всяко следващо нападение им носи все по-малко плодове.

Ето, Украйна беше провал. Президентът Янукович в последния момент (ноември м.г.) съобщи, че няма да участва в унищожението на собствената си страна. Невъзможно е да не е знаел какво го очаква – точно затова и отлагаше толкова дълго съобщението, че няма да подпише “асоциацията”. Когато си невъоръжен, а имаш насреща си изнудвачи и убийци, може да се наложи да хитруваш. Правителството му все пак можеше да изгони въоръжените протестъри от Киев, но щеше да си спечели име на васална диктатура. Да го получи впрочем, и то от тези, които все раздават етикети – кой е кървав диктатор, кой е еди-какво си…
С тези етикети се плащат услуги (предателства) и се подготвят убийства. И това не го знаят само децата и глупците. Но щом бизнесът върви… А върви, щом аз и досега имам студенти, които вярват на бибиси (или “в бибиси”). Такова промиване на мозъците не беше по силите на целия СССР заедно с околностите му.

Сега Русия съобщи, че няма да търпи този колективен Хитлер (САЩ-ЕС). Казвам го без притеснения, че някой ще ме обвини в недостатъчен патриотизъм. Дал съм си труда да помисля какво значи да си патриот. Аз и сега смятам, че Македония и част от Беломорието трябва да са български, но не мисля, че е добре да ги получим като подарък за сътрудничеството си с някакви расисти.

Никой да не си мисли, че Западът ще посмее да воюва с Русия “наистина”. Който твърде дълго си е служил само с подкупи и подлости, той става сребролюбец и подлец. А такива хора винаги са страхливи. Това се отнася както за западните (и днешните про-западни) политици, така и за тези, които им плащат.
Така че те ще пооплачат човешките си права и след като са изиграли каквото си знаят, сами ще поискат преговори. Впрочем вече го правят.

Не е важно дали Крим ще стане пак руски, макар че е много вероятно. Но Украйна непременно ще влезе в Евразийския съюз. И то изцяло. Ще има едно споразумение, според което ние – южните българи заедно с държавата си – ще останем в ЕС. Не е кой знае какво, но човек може и трябва да се грижи за родината си при всякакви условия.

Тези събития ще се отразят положително у нас. Първо, Българската Православна Църква (заедно с всички други православни Църкви) ще бъде оставена на спокойствие. Защото това ще бъде едно от условията на споразумението.
После, протестърите ще забравят революцията и ще си потърсят някаква работа. Може пък да са способни и на нещо, различно от лъжи и вандалстване.
Най-сетне, поради нормализирането на отношенията с Изтока ще се съживи и икономиката. Западът е в застой и това ще продължи дълго.

А ние нека да уважаваме и обичаме България.

http://kakvooshte.blogspot.com/2014/03/blog-post_9636.html

*

[Осем години по-късно]

След случилото се с Мариупол.

Дотук все още изглеждаше, че руската армия може да бъде задържана или дори изтласкана отвъд границите на доскорошна Украйна. След 20-ти май обаче едва ли някой мисли така (какво говори, друг въпрос). Приморска Украйна до Херсон е взета и следващите градове, първо тези източно от Днепър, ще бъдат превземани по същия начин – обсада, отнемане на квартал по квартал, изтощаване и плен.

Сегашното правителство в Киев не може да предложи повече от това, което предложи собствената му армия в Мариупол – да се предаде без условия. Тогава цяла източна Украйна заедно с причерноморските територии ще бъде присъединена към Русия, западът може и да остане „украински“, а Киев ще бъде разделен, подобно на Берлин.

Русия ще получи половината от една голяма, но неосъществена държава; с нейната земеделска земя, геополитически преимущества, полезни изкопаеми, предприятия и население, което ще говори руски.
Всичко това Западът ще загуби, без да получи нищо. Ще загуби и още нещо – възможността да влияе на Русия и съюзниците ѝ по мирен път. Ако беше предпочел да преговаря, това нямаше да стане. Което ни убеждава, че днес САЩ се управлява от хора, които е трябвало да се заемат с друго.

А за Европа нека не говорим.

https://glasove.com/komentari/nikolay-gochev-rusiya-pecheli-iztochna-ukrayna-zapadat-gubi-i-ne-poluchava-nishto?fbclid=IwAR3fk2sPkYsA5ElycY5aaEOhGt8oZphFS3P22JBYYqocaVExDlnEJO_xk9k

4 години след началото на деполитизацията на Софийския университет стана ясно, че една част от преподавателите (има и други, но сега говоря за преподавателите) не може да понесе това положение.

И ето сега – към края на 2013 – вече виждаме, че в СУ се е появила партия.
Ще я нарека “партия на некадърниците”.

Тя вече има свои лидери, които прекарват часове на ден пред телевизионните камери, и то на по-влиятелните телевизии; своя гвардия, която може да си присвои част от Ректората или пък целия за толкова време, за колкото й кажат; и свои доносници.

*

(събитията са от 26-29 ноем.)

По повод инцидента с двамата преподаватели от Историческия факултет ректорското ръководство на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ заявява, че те вече са дали своите писмени обяснения. Днес деканското ръководство на Историческия факултет ще ги обсъди и ще направи своите предложения за наказания.

Ректорското ръководство категорично заявява, че няма да прилага двоен стандарт към евентуални нарушения на преподаватели и студенти.

Заедно с това ректорското ръководство иска да изкаже съжаление, че студенти, използвайки този инцидент, падат на нивото на тези, срещу които се борят.

Няма да допуснем да ни поучават тези, които не само повече от месец съзнателно нарушават правилника на Университета, но и правата на мнозинството студенти и преподаватели, които не приемат тяхната акция.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/stanovische_na_rektorskoto_r_kovodstvo_na_sofijskiya_universitet

**

… Те са свързани помежду си в някакъв вид взаимноизгодно „приятелство“ и същевременно са обвързани с партии, с източници на финансиране (университетски, национални, външни) и пр. Сега са загубили част от възможностите си заради последните парламентарни избори и това ги притеснява. Затова е агресията срещу собственото им работно място – опитват се да го използват като инструмент за връщане на някакви загубени позиции.

Несъмнено това са дела, далеч от науката и образованието. Но много от щатните преподаватели просто не са подходящи за тези дейности – това са хора, случайно попаднали на такова място. Предполагам, че това създава у тях силно вътрешно безпокойство – цял живот да се преструваш, че умееш нещо, което не умееш. При това работата в хуманитарните специалности трудно върви без изработка или възприемане на някакъв общ, обоснован светоглед – а това е много мъчно, малцина го постигат.

Така че някои са готови да участват и в такива действия, които рушат институцията, тъй като отменят правилата, чрез които тя работи. Това не е странно – тази институция те не могат да я обикнат, тъй като се чувстват чужди на онова, заради което тя съществува.
От друга страна, мнозинството не подкрепя разстройството на учебния процес, защото се страхува, че просто може да изгуби работата си. Затова подписалите „онези декларации“ са по-малко от 20% от преподавателите. Но пък този страх от усложнения, нежеланието да се изложиш на какъвто и да е риск, пречи на това мнозинство да се изкаже и в подкрепа на Университета, открито да възрази срещу наглостта и вандализмите.
Така че ето какво имаме – преподавателите, които публично и на своя отговорност се противопоставиха на затварянето на Ректората и изобщо на акцията, бяхме около 10 души (от 1600 на щат). Твърде малко е.

Добре е, че Академичният съвет и повечето Факултетни съвети не съдействаха на този самоубийствен процес и не допуснаха парализирането на целия Университет. Причината, мисля, е усещането, че това е поемане на безполезен риск. Партиите/групировките, които имат интерес от тази акция, не са достатъчно силни, и поради това Университетът като цяло и мнозинството преподаватели поотделно няма да спечелят нищо, ако ги подкрепят – но могат да загубят.

Като казвам, че в Университета се формира „партия на еди-кои си“ имам предвид, че човек, който е способен на научна работа и я уважава, трудно ще се захване да разрушава самите условия за такава работа. Значи имаме акция на хора, които не се чувстват способни (нищо, че може да са писали и превеждали нещо), но пък искат да се устроят някак по-добре. Затова си търсят опори извън самата научно-образователна дейност.
Те нямат нищо против „обединение“, но само в случай, че решенията ще се взимат от тях и те ще са привилегировани. За да напредне някой по този път, е необходимо и да страда от по-изострено честолюбие.

Това, което спасява Университета е, че сега няма причина за резки обществени промени. Няма външни на държавата сили, които да са заинтересовани да подкрепят тази общност; а вътрешните пък не са достатъчно мощни.

И още нещо – образованието в нашата страна се смята за нещо ценно (винаги е било така). Поради това опитите да бъде разрушен или разстроен Университетът просто така, отведнъж и с един удар, не могат да имат успех. Народът/обществото не одобряват това безобразие.

***

няколко дни по-късно (2-4 дек.):

*

Въпрос от катедра „Археология“:

…

1. Съществува ли документ, по силата на който ректорското ръководство приема цитирания в декларацията на „ранобудните студенти” от 28.11.2013 г. „режим на окупация”, който е бил нарушен не само от двамата професори, обект на „моралната акция на студентите”, а де факто и от всички, които са участвали във въпросното празненство в аудитория 41А?

2. Ако има такъв документ, как той се съгласува с действащия Правилник за устройството и дейността СУ „Св. Климент Охридски”? За нас или има ред и закон, или има окупация.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/istoricheski_fakultet

*

И те намерили за какво да разпитват. Имало ли документ. Ами хората просто си живеят в Аулата. И да не се забравя, че това е компромис, сградата си е тяхна, те са си я окупирали и не я дават на никого вече. Днес позволяват да има учебен процес и други дейности, утре – не. Толкова.

Документ няма и няма да има. Ако ви интересува какво се случва в Ректората, ето ви отговор:

Групата, състояща се от неизвестен брой неизвестни лица, която се е установила в Аулата, е там, за да оказва съдействие на сформиралата се вътрешноуниверситетска партия (ако някой предпочита – движение, фронт или нещо друго). Това съдействие се състои в изпълнение на, примерно, три вида задачи:

1) пропагандни (лепене на лозунги с надписи „Оставка“ и каквото още им дойде на ума – не е разнообразно, нито оригинално; интервюта за по-прогресивните медии; шествия, крясъци, биене на барабани и пр.)
2) агентурни (доноси – вече ги видяхме; предаване на устни сведения комуто трябва; разни видове провокации и интриги);
3) репресивни (през изминалите седмици вече е имало, и е нормално да се очакват и нататък: словесни и други оскърбления, заплахи, изнудвания, разни форми на тормоз, включително телесен, срещу несъгласни преподаватели, служители или студенти).

Да не се забравя – групата и партията имат не само медийна, но и държавна подкрепа – от най-високо място. Това, че някой, който е заел държавен пост, може да работи против държавата си, не е новост или изключение – имало го е винаги и навсякъде.