Българското национално радио
представя
една продукция на радио „София”

3 януари – 21 март 2010

Разговор 1
3 януари

Апулей и “Златното магаре”

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели, вие сте в зоната на реалити романа, поемаме към звездите! Аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. В студио 4 на радио „София” сме реалити-романистите, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.

Е.Я: – Начало на годината – начало на роман № 9. Всъщност, роман № 9 е продължение на роман № 6. Ако от тази аритметика ви става ясно нещо, това е добре. Ако не ви става, веднага пояснявам – „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Това е заглавието, с първообраза на което започна нашата звездна поредица – миналата година точно по това време, в началото на януари: „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Сега идва ред на продължението, което значи – поемаме към звездите. В случая обаче, този предварителен час, както много добре знаете, той е свързан повече с действителното, всъщност изцяло с действителното, изцяло със случилото се, даже в известна степен с историческото. Така че след час, след по-малко от час, поемаме към звездите с първия разказвач на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Сега обаче поемаме в диаметрално противоположна посока, с дълбоко гмуркане към античността. Там, в античността, ще търсим първообразите, литературните прототипи на днешната фантастика или фентъзи. Както и да го наречем, говорим за тази литература, която се занимава с, описва и обрисува ирационалното, нереалното, несъществуващото, но, може би, желаното да бъде видяно. И така, спускаме се дълбоко, дълбоко назад. В античността ще търсим корените на днешното фентъзи. Днес за вас в този предварителен час ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Здравей.

Част І

Времето на Апулей

Н.Г: – Здравейте, благодаря ви, че ме поканихте. Смятам, че това е една прекрасна инициатива, че дава възможност за творчество и също така смятам, че е добре да се хвърли един поглед към историята на литературата, на класическата литература, както сте решили, виждам; и да се каже нещо за някои от големите автори. Днес изглежда, ще говорим за Апулей, „Златното магаре”.

Е.Я: – Точно така.

Н.Г: – Това е един прекрасен избор. Действително, Апулей е класик и същевременно крайно оригинален автор; и, което може би също е добре, той не е чак толкова познат. Следователно няма да повтаряме неща, които са казани преди нас много пъти, а ще кажем нещо ново, в нашата среда, в нашия контекст. И така, за Апулей.

Е.Я: – Всъщност, да, нека само още веднъж да изясним концепцията. В тези 10, 11 или 12, или може би даже 13 предварителни часа – в зависимост от това колко ще бъдат главите в нашия роман – ще получите точно толкова на брой предавания, посветени на античните прототипи на съвременната фантастика или съвременното фентъзи. Започваме с един шедьовър – „Златното магаре” на Луций Апулей. Естествено, ще обясним защо точно с него започваме, защото можехме да постъпим и по друг начин. Има и преди това митологии, които съдържат такива елементи, но ние започваме със „Златното магаре”. Защо с него – след малко. Сега да видим кой е самият Луций Апулей.

Н.Г: – Апулей, от гледна точка на историята на класическата литература, е сравнително късен автор. Той е много по-късен не само от Омир, но и от автори, да кажем, като Платон, които имат голяма заслуга за художествената литература. Живее през ІІ в. сл. Хр. в латиноезична среда на Запад и работи главно с латински език. Така че ние можем спокойно да го наречем западен автор.

Е.Я: – И вече полу-християнизирана среда.

Н.Г: – Дали е полу-християнизирана? Говорим за ІІ в. сл. Хр., по времето на императорите Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. И тримата, особено Марк Аврелий, са по-скоро известни като гонители на християнството.

Е.Я: – Това е по върховете, но долу вече християнството се разпространява с голяма скорост.

Н.Г: – Това е вярно, по това време църквите в империята вече са многобройни и достатъчно стабилни.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И действително, интелектуалците знаят за християнството, знаят доста отдавна. Писателят Лукиан, който е съвременник на Апулей и е чел почти същите книги, споменава изрично християните. Знае се и на императорско равнище. 30-40 години преди Апулей, да кажем, императорите вече се занимават с християнството, това е известно от кореспонденцията им. Така че и Апулей най-вероятно знае за тези неща. На едно място той говори за „суеверните юдеи”. Не „християни”, а „суеверните юдеи, които” – така и така.
Та той е човек, роден близо до Картаген, в северна Африка, в един малък градец Мадаура, от явно заможно семейство, защото е могъл да си позволи образование, и то отлично. Учил е в Картаген, което е било едно хубаво място за учене по онова време, но освен това е имал възможност да продължи образованието си в Атина и да живее известно време в Рим. Там е живял и работил като адвокат, а адвокатството е било добре платено в Римската империя.

К.С: – То го е сблъсквало и с много случаи, много истории.

Н.Г: – Да, и това му е помогнало да получи житейски опит, та да разкаже някои неща и той ги е разказал в „Златното магаре”. Но Апулей, освен че е бил адвокат… – а това, да си адвокат, означава да си и ретор, което пък означава да си чел по-старите ораторски образци и изобщо литературата; защото един оратор не може без литература. Той не може да не познава Омир, да кажем.

К.С: – Той самият в някои периоди от живота си обикаля като странстващ интелектуалец, самият Апулей.

Н.Г: – Да, от една страна той е адвокат и си има такива задължения със своите клиенти…

К.С: – Това си му е служебното поприще.

Н.Г: – От друга страна, изнася лекции. Това го знаем, защото има много ясни свидетелства. Той бива поканен някъде, събира се голяма публика, може да е и театър, говори им и казва „Вие имате към мене големи очаквания!” От текста се разбира, че хората пред него са много и че той е известен. А че е бил известен, е ясно и отдругаде. Например, била му е издигната статуя в неговия град. Статуя приживе.

К.С: – Приживе, да.

Н.Г: – Действително, тогава статуи са се правели, защото е нямало фотография, но все пак не на всеки се е правела статуя. Значи човекът е бил известен, популярен и уважаван. А е имал интерес и към философията, и даже е останало прозвището му „платоникът Апулей”. Той има 1-2 трактата, посветени на Платон и на платонизма, и философската му култура е на достатъчно високо равнище, ако изобщо е скромно да се говори така за Апулей, който във всяко отношение – като култура имам предвид – далеч надминава повечето, които говорят за него. Така че той е познавал платонизма, изповядвал е платонизма като философия, а същевременно, както сам пише, е бил посветен в мистериите на главните египетски божества.

Е.Я: – Нека сега ние да се посветим на мистерията на музиката.

Част ІІ

Повестта за магарето

E.Я: – Сега, в предварителния час, търсим античните прототипи на днешните фантастични произведения. Говорим за Луций Апулей, Луциус Апулейус и, естествено, за неговия шедьовър „Златното магаре” – книга, пълна с образи, с много метафора, с много видения и, естествено, с много поука. За вас днес, и за нас, за цялата библиотека, работи литераторът доц. Николай Гочев, експерт по антична литература в СУ. Ники, да добавим ли още нещо към портрета на Апулей преди да отворим кориците на „Златното магаре”, което, всъщност, основно ни интересува днес?

Н.Г: – Сега, главното, което трябва да се каже за Апулей, за да може и да се разбере „Златното магаре”, това е разностранността на неговата култура. Ние казахме няколко думи за това каква е била неговата професия. Той е бил човек, ангажиран с разностранни културни прояви. Пишел е в различни жанрове. „Златното магаре” е интересна не просто, защото тя е чиста литература; ако беше чиста литература, тя може би би минала някак си незабелязано, защото има и други подобни романи по това време, но те не са оцелели или пък за тях се говори малко. Обаче Апулей е внесъл вътре неща, които имат отношение към философията и към религията, затова тази книга е натежала и е станала важна. И сега, когато ние разглеждаме „Златното магаре”, трябва първо да ги разделим тези аспекти. Да видим кое вътре е философия, защото има; и кое представлява религиозен ангажимент за самия Апулей, защото го има.

Е.Я: – Мистериите присъстват там.

Н.Г: – Да. И отделно, разбира се, трябва да обърнем внимание кое е чисто литературното в тази книга.

Е.Я: – Че той е и психолог самият Апулей.Той изгражда едни образи, които на фона на тогавашната литература са си така доста уплътнени, макар и епизодични, защото това е един наниз от случки, общо взето, цялата история „Златното магаре”.

Н.Г: – Да. Сега, когато говорим за литературния аспект на тази книга, трябва да сме наясно, че Апулей го заема това нещо. Днес ако някой просто така чете книгата ще си помисли, че това е един гениален писател, невероятно оригинален, който предшества, примерно, декамероните в Западна Европа. Защото сигурно сте обърнали внимание, че на моменти тази книга е просто един декамерон.

Е.Я: – Да, така е.

Н.Г: – Нали така? Тя е една такава…

К.С: – Да, да, така е. Има го духът и на Бокачо, и на Чосър…

Н.Г: – Това е сякаш един сборник от скандални разкази. И, действително, той това нещо го прави, но това не е негово. Ние сме абсолютно сигурни, защото….

Е.Я: – Тоест, говорим за кавър тука, ако трябва да…

Н.Г: – Говорим за неща, буквално заети. Съществува един роман, написан от реален човек, който се е казвал Луций, може би почти съвременник на Апулей или малко по-ранен от него, който не е запазен, обаче е запазена една преработка, много късичка, в съчиненията на писателя Лукиан, за който споменах преди малко. Тази преработка е десет пъти по-кратка от „Златното магаре”. И ние виждаме, че не само мотиви, ами буквално, дословно, са взети думи, цели откъси, и са вкарани в „Златното магаре”. Значи тази основа на „Златното магаре”, този декамерон, той не е Апулеев. Той просто го е взел и го е приспособил. Ето това е първото нещо, което трябва да знаем – Апулей не е чак толкова оригинален като писател. А специално за оригинала знаем чак от патриарх Фотий, който го е чел през ІХ в. Чел е не Апулей, не Лукиан, а оригинала на техните съчинения, пише петнайсетина реда за тази книга и казва кое е същественото. Но първото е – тези неща са заети. И сега от тук нататък Апулей се захваща да приспособява това нещо, което той взима наготово.

Е.Я: – Самия Апулей, обаче, и неговият ръкопис, са обект на плагиатство след това. Правени са много заемки, преправки, трансформации, че даже и пренаписване на текста с чужди подписи.

Н.Г: – Книгата е преработвана, мнозина са се позовавали на Апулей, някои сигурно и не са се позовавали, тези неща, трябва някой да е голям специалист в литературната история и да се занимава специално с Апулеевата традиция, за да ги знае точно. Така е, но тази книга е натежала, тя затова е и толкова повтаряна. Защо? Най-напред, това е приключенски роман, каквито по времето на Апулей има много. Приключенски роман, в който има един герой, който минава през разни перипетии и стига до щастлив край. Но има много вмъкнати историйки и целта е да се представи, ако е възможно, целия средиземноморски свят. И сега тук вече, това което е интересно…

Е.Я: – С цял букет от божества вътре.

Н.Г: – Да. Това, което е интересно и с което той се отмества от обикновените авантюрни романи от времето, каквито има запазени 5-6, е мотивът за магарето и превращението, който другаде го няма.
Е.Я: – Метаморфоза.

Н.Г: – Да, този мотив в романите го няма, обаче той не е и Апулеев. Апулей го взима, защото му се струва интересен и по този начин се отклонява от останалите и казва „Ето, сега ще работим с магаре.” А първото заглавие на този роман е било „Метаморфози”.

Е.Я: – Да. Точно затова го казах.

Н.Г: – Това заглавие е много по-добро от „Златното магаре”. Впоследствие онези, които са решили, че тук става въпрос главно за шегата с магарето, не са улучили.

Е.Я: – Предали са го по-скоро търговски.

Н.Г: – Не са улучили същността. Не го интересува Апулей чак толкова това, колко смешно ще бъде, ако един човек се окаже в магарешко тяло. Той казва „Да, това е интересно, може да се ползва, ще има ефект”.

К.С: – Това е само конструкция, за да каже други неща Апулей.

Н.Г: – А всъщност неговото намерение е по-разностранно. И когато се казва „Метаморфози”, а именно „превращения”, това значи, че ще се говори за различни превращения, включително и за най-важното превращение, което го интересува, а то е промяната в човешкия живот, вътрешната промяна. Това е метаморфозата, с която той се занимава. А това за магарето е игра. Значи, първото заглавие е по-доброто.

Е.Я: – Игра и начин да се заплете една така хубава, динамична фабула с много приятни мистични елементи в нея.

Н.Г: – Но вижте колко е любопитно. Дотук Апулей не прави нищо от себе си, а просто работи като човек с вкус. Някои казват „Едно е да имаш вкус, друго е да имаш талант”. Та като човек с вкус, Апулей просто е взел това, което на него му се е сторило употребяемо. Той е казал: „Аз ще употребя повестта за магарето” и без да се смущава, си я е взел почти изцяло. Обаче след това е започнал да внася в нея неща. За да разберем книгата първо трябва да видим този пласт отдолу, който е не-Апулеев и после да видим кои са другите неща, които той е въвел, пак не негови.

Е.Я: – Какво Апулей е извезал върху канавата.

Част ІІІ

Амур и Психея

Е.Я: – Преди да поемем към звездите, поемаме към античността – много рязък контраст, но търсен. Искаме да видим прототипите на днешната фантастична или фентъзи литература. Апулей, Луций Апулей, „Златното магаре”. Днес за вас, както казахме, работи, надяваме се и в цялата поредица „Античните литературни прототипи”, доц. Николай Гочев, експерт, преподавател по антична литература, СУ. Ники, много хора, изследователи, правят паралели, къде успешни, къде – не, със сатиричните инструменти, които ползва Апулей и тези, които ползва в „Сатирикон” Петроний.

Н.Г: – Да, тези два романа от отдавнашно време вървят заедно в съзнанието на литераторите и античниците. То е заради разказите – сравнително рядко срещани в онази литература, пък и трудно оцелели – какво се случва в низините на обществото, или как хората са се поддали на порочния живот. Как те, тъй да се каже, лошо си служат със своя живот, поради интереса към плътски удоволствия. Това е нещо, което обединява „Сатирикон” и „Златното магаре”.

Е.Я: – Бахтин би написал по-късно „материално-телесната долница”.

Н.Г: – Разбира се, защо да не се каже и така. Несъмнено и двамата автори са много талантливи и умеят да създадат комичен ефект. Обаче в „Сатирикон” я няма философската дълбочина, която я има в „Златното магаре”. Впрочем „Сатирикон” е в някои отношения, бих казал, дори по-майсторски написана книга. Когато става въпрос за да се видят разни детайли от бита, да покаже типичен характер – ето този, примерно, на новобогаташа. И се вижда, че тук работи един човек естет, който се занимава с възприятието, с вкуса. Петроний се интересува от красивото или безвкусното в светска обстановка.

К.С: – Той един вид светски репортер е бил по това време, така ли?

Н.Г: – По-скоро отличен писател. Но и салонен авторитет. Хенрих Сенкевич, например, когато е работил върху Quo vadis, е отделил голямо внимание на Петроний и го е показал като “арбитъра” – този, който казва кое е красиво в двора на Нерон. А за самия Нерон се знае, че се интересувал от изкуства, изобщо от естетика, така че Петроний е бил човек, който е заемал важно място в Рим и това му личи в книгата. Той е човек, който казва „Аз знам какво е това светска обстановка. Аз съм столичанин” – това е позицията на Петроний.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Това за “столичността” ние можем да го разберем. Но в духовно отношение това не е интересно. Много по-интересна в това отношение е книгата на Апулей. Той не е човек, който претендира да бъде авторитет като Петроний, освен това не е и на такава властова позиция. Нали разбирате, Петроний е при Нерон. А Апулей е просто човек, който общува с интелигенти, ходи из големите градове. Обаче книгата му е по-дълбока. Ето аз ще кажа две думи за философския аспект.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – За литературата вече видяхме – имаме един приключенски роман, голяма серия от отделни историйки, които развличат, дават идея за целия свят, подслаждат с хумор и със скандални неща, а сега философският аспект. Това, заради което е толкова известна книгата, едно от главните неща, е историята за Амур и Психея, поставена в средата на романа.

К.С: – Да.

Н.Г: – Не е случайно това, по този начин й е придадена тежест, именно с мястото й. Тя е в средата и е дълга – ако цялата книга е 250 страници, виждаме, че “Амур и Психея” е на 30-40 страници, това е много. А е въведена някак покрай другото, като приказка, непретенциозно. Една баба, и тя самата не много важен герой, говори в някаква мрачна обстановка на едно момиче, което пък е пленница.

Е.Я: – Това е в пещерата при разбойниците.

Н.Г: – Да, ей така, просто за да я разсее. Историята е твърде сериозна, тя е мит, обработен като приказка, при това нетрадиционен. Може да се нарече митологична притча. Преди Апулей такова нещо няма, точно тази история не знаем да я има. Може и да я е имало, но ние не знаем.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Накратко, историята е следната, с три изречения. Имало една красива млада девойка, принцеса, до такава степен красива, че Афродита й завидяла, защото хората почнали да я почитат повече от самата нея. И тогава казала на Ерос, на сина си, да я накара се влюби в един грозен и незначителен човек – такова било отмъщението на Афродита. Обаче Ерос, като я вижда тази девойка, сам се влюбва в нея.

К.С: – Сам се влюбва, да.

Н.Г: – И след като се влюбва, той сам урежда брака си с нея, но така, че тя да не го вижда, да не знае, че той е Ерос. Урежда брака, прави й дворец, тя живее там. Но след това идват завистливите й сестри, които я намразват заради нейното положение, като жена на необикновено същество, може би бог.

К.С: – Да.

Н.Г: – И веднага го наклеветват. Казват „Той сигурно е чудовище, сигурно е змей, ти трябва все пак да го видиш”. И тя прави грешката да го види.

Е.Я: – С лампата.

Н.Г: – Да, пали лампата, защото той е посещавал само през нощта, за да го види. Вижда, че това е самият Ерос. Изгаря го с масло от лампата, той скача, казва „Аз колко пъти ти казах да не се опитваш да ме видиш?”. Напуска я и тя, нещастната, минава през страдания, опити за самоубийство, след това я довеждат до нейната свекърва, Афродита, която й се скарва и я осъжда на страдания, тоест нарежда й да изпълни няколко трудни задачи. Обаче жената извършва подвизите и накрая, по решение на самия Зевс, се оженва за любимия си Ерос.
Сега някой може да попита: добре, всичко това е хубаво, написано е приятно, но защо говорим за философия?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото това е платонизъм. За човек, който познава Платон, тези неща са ясни. Психея е човешката душа, в приказката се говори само за нея. И по Платон, както вярва и Апулей, който го следва …

Е.Я: – Човешката, казваш, не женската, а човешката душа.

Н.Г: – Човешката, да. Всяка човешка душа. И тя се стреми, по Платон, към безсмъртие. Тя за това съществува.

Е.Я: – Но тя трябва да се върне към спомените си.

Н.Г: – Но да видим за какво точно става въпрос тук. Душата не може да постигне безсмъртието си, без да се обвърже с любовта, с Ерос. Това е по Платон, това е разказано и в „Пирът”. Обаче – и това е същественото, което Апулей е въвел образно в приказката, това е любов към невидимото, а не към видимото. Затова той казва „да не ме виждаш”. Тя трябва да го обича, без да го вижда. Любов към невидимото.

К.С: – Платоническа любов.

Н.Г: – Да. И той затова й казва да не се опитва да го види, обаче тя, поради клеветата на другите хора, на лошите души, грешните души – това са нейните сестри – казва „Да, ще се опитам да видя” – и греши. Не може да се види това, което тя иска да види. Ако някой опита, ще тръгне по грешен път. И след това следват страдания, аналогични на страданията на главния герой, който става магаре. Защото той от порочното си любопитство си е станал магаре. Искал е да узнае тайните на живота.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е искал да разбере тайната на превръщането, но е тръгнал по грешния път – към буквалното, видимото превръщане, което става с магия. И затова е станал магаре.

Е.Я: – Всъщност, ти казваш, тук търсим някакви последващи проекции, един път в този тип пикантна литература – Бокачо и Чосър, даже и към „Божествена комедия” може да отидем, като проекции може да отидем даже и по-нататък, и към Фауст. Като аналогични, така, чисто човешки, пориви.

Н.Г: – Да, но аз внимавам, когато става въпрос за аналогии, защото аналогията е нещо, което много лесно се прави, а връзката е трудно доказуема.

Е.Я: – Трудно доказуема.

Н.Г: – Трудно, да. По-добре е да се говори за традиция. Там връзката може да се докаже. Ако някой наистина следва някого като писател, той най-вероятно ще го каже или поне много добре ще му проличи. За Апулей е истина, че той следва Платон. Той го е казал стотици пъти.

Е.Я: – Не, аз казвам за хората, които него са го следвали.

Н.Г: – Да, да. Е, това казвам и аз, че трябва да проверяваме, а не да казваме неща, които не знаем как да проверим.

Е.Я: – Аргументите да се търсят в традицията.

Част ІV

Религията на Апулей

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, започваме нашата литературна, радио-литературна реалити дейност за 2010 година с работа на основата на изключително силен контраст. Той, разбира се, е търсен, той е и деклариран, но си съществува и трябва да намери своето логично обяснение. Един път тръгваме в литературна посока напред във времето и най-вече в пространството към съзвездието Пентаграм в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”.
От друга страна, обратно движение, на пръв поглед алогично, назад към античността. Но в какво? В търсене на първообразите и прототипите на литературните, съвременните литературни фентъзи образци. Както вече няколко пъти казахме, днес, надяваме се и за в бъдеще, в тези предварителни часове ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес, във фокуса на вниманието, „Златното магаре” на Апулей като прототип. Ники, да видим все пак между кориците на този роман каква действителност и парадействителност съществува, кои са героите, персонажите.

Н.Г: – Ще кажа няколко общи неща за това, какъв е светът, който Апулей представя, а след това нещо и за него самия. А после и за нещо трето, което ми се струва потребно да се каже тук. След литературната основа на книгата и след притчата, която придава платонистки смисъл на разказа, има и нещо трето, различно, а именно религиозният ангажимент на Апулей. Такова нещо има и то е добре да се обсъди, за да се разбере тази книга и нейната тежест впоследствие. Защото тя предизвиква голям интерес в следващите векове, и това е може би в най-много заради въвличането на религията.
Но най-напред – вижда се, че това е един свят, в който властва влечението към телесното и този свят, дори през очите на…

Е.Я: – Много прагматичен, така грубоват свят, в който има плътски удоволствия и много стремеж към забогатяване, към злато.

Н.Г: – Да, така е, и дори в преживяванията на самия герой още от началото може да се види нещо като осъждане на този свят, който изглежда потънал в порок. По много начини се показва това.

К.С: – На мен даже ми направи впечатление, че в края, когато той минава от посвещение към посвещение, там се говори за едни разноски, които той трябва да плати, които са малко странни за нашето ухо, съвременно, пък и християнско вече, но там той трябва да си покрие едни разноски, за да бъде посветен и да може всъщност да влезе в някакъв божествен промисъл.

Н.Г: – Да, вярно, но той това не го оценява негативно.

К.С: – Точно, да, даже не го иронизира, просто това е част от живота тогава.

Н.Г: – То е част от живота и сега. И сега религията не може да мине без материална подкрепа, така че нито той се учудва, нито ние бихме могли да се учудваме. Но сега за неговия път. Значи, в това море от страсти и от желания за удоволствия и успех, ние виждаме един герой, млад, притежаващ различни полезни за такъв живот качества и, общо взето, нерелигиозен. Нали в началото е така, той не е религиозен човек.

К.С: – Да.

Н.Г: – Той е обаче любопитен и го подчертава. Казва „Като отидох в този град, толкова прочут с магьосничеството на жителите си, пламнах от желание и аз да видя нещо такова. Да видя какви са тези магьосници, какво правят”. И виждаме какво става с магията – той пропада, превръща се в магаре.

Е.Я: – Сега, ето го тука фантастичното, фантастичния момент. Намазан с някакво биле, сбъркано обаче, вместо във врана той се превръща в магаре. Абсолютно автентично магаре, живо, с всички белези.

К.С: – С всички, обаче, чувства и вълнения на главния герой.

Н.Г: – Да и от тук може… Разбира се, това е идеален материал за смешни ситуации, които Апулей успява да използва.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче той иска да каже: грешен е бил този път, да се тръгне към магията. Защо? Защото, когато някой се стреми към успехи и чудеса чрез магия, както се вижда и от похвалите за способностите на магьосниците, той сам от себе си прави бог. Това е характерно за амбициозния и нерелигиозен човек – надеждата сам, със своите усилия да стане като бог. Такъв е и магьосникът, и всеки, интересуващ се от магия.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – И това е едно духовно пропадане, за което той има съзнание. По-нататък има едно място, малко, на около страница, на което не всеки обръща внимание. Там в театъра, спомняте си, където му предлагат една жена осъдена на смърт….

К.С: – Да.

Н.Г: – А той самият още е магаре, за зрелище на всички. И тогава си казва „какъв е този свят, в който живеем? Ами може би проблемите започват още от нашите истории за боговете, истории за едни порочни същества, а ние ги наричаме ‘богове’. Не”, казва, „не я приемам тази митология.”

К.С: – Той на доста места има морални разсъждения, особено във вид на магаре.

Н.Г: – Това са размисли за митологията. Не просто морални, а за ползата и истинността на митологията.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Тоест Апулей атакува самата митология. И други го правят, обаче той казва и алтернативата, казва „Ето, един добродетелен човек като Сократ беше осъден. Ами така е. Там, където има такава митология и в резултат на това, такава религия, естествено, че най-добрите хора като Сократ ще бъдат осъждани”. И по-нататък си казва: „Не магия, а молитва ми е нужна!” И вие го видяхте това в единадесета книга, където той се обръща, от сърце вече, с молитва към Изида. И към всички женски божества.

Е.Я: – Сега, тук някъде на мене ми се стори, лично на мене ми се стори, че има някакъв зачатък на нещо християнско, защото става дума за, вече има го елемента на изкуплението, има някакъв далечен повей на нещо християнско. В тази последна, финална част на книгата.

Н.Г: – Да, в сравнение с магьосничеството или с традиционния, неподкрепен от някаква сериозна вяра култ, религията на Апулей може да ни напомни по нещо и за християнството. Но ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че разликите са твърде съществени.

Е.Я: – Не, защото самия Апулей го наричат безкрайно натурален и даже див варварин, така съвсем натурален варварин, а тук има вече елементи, които са малко по-характерни не за тази епоха, а по-скоро за християнството. Изкуплението.

К.С: – Да, но пък богинята-майка, по-скоро от Изтока идват тия неща.

Н.Г: – Би могло да се разсъждава защо избира точно Изида и Озирис. Той избира да служи на Изида и Озирис, и изглежда, че това не е просто литература, а наистина е бил посветен в тези тайнства, които са били достъпни за желаещия.

Е.Я: – Да, ти го каза в началото, да.

Н.Г: – Защо Изида и Озирис? Аз мога да дам две обяснения. Първо, това са много древни имена. Отдавна се знае, че това е един от най-старите известни култове. И на второ място, защото той е африканец, родом от тези места.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Така че накрая той сякаш казва: „Човек не може без религия и ето, аз ще се посветя в мистериите на тези най-древни божества, които при това са и от моя континент.” А на какво ни прилича този култ така, както е представен у Апулей, и защо, това е голяма тема и ние сега не можем дори да я започнем.

Е.Я: – Да, но не култът е в основата на нашия интерес към Апулей и към „Златното магаре”. Интереса ни към „Златното магаре” и към самия Апулей се предизвиква от това, че търсим в античния период, в античната епоха търсим литературни първообрази на днешната фантастична литература или фентъзи, няма значение как ще я наречем. И тук трябва да отговорим на два фундаментални въпроса, свързани с нашата концептуална, въобще цялостна идея за този час. Каква е връзката между „Златното магаре” и – така, как казахме – може ли тя да бъде първообраз и някакъв прототип на съвременни произведения в жанра фентъзи? За да обясним после в крайна сметка защо именно със „Златното магаре” започнахме първия епизод от нашата поредица „Антични прототипи”.

Н.Г: – Това е един въпрос, който иска доста обсъждане. По-лесно е да се види по какво Апулей със „Златното магаре” се отличава от жанра фентъзи, отколкото по какво си прилича.

Е.Я: – Уу, да, това е много лесно, да.

Н.Г: – Да, но аз и ще го кажа. Жанрът фентъзи, като други жанрове в които се появява фантастичното, е положен извън историята на нашето човечество. Това е най-важното за фентъзи – той умишлено е сложен извън историята. Казва се „Това е другаде, не питайте къде”. Нали, това е един принцип на фентъзито. Докато Апулей пише исторически разказ, където има действителни градове, действителни места, история, която всички споделят. Той си е в нашата история, докато фентъзито е извън нея. Тази разлика е решаваща.

Е.Я: – Да, решаваща е. Дори цялата му метафора с магарето е, за да каже много земни и много човешки неща с този образ, с това прераждане.

Н.Г: – И то за днешния, неговия си ден. Той посочва главно реално съществуващи места. В Коринт е имало светилище на Изида, това е факт.

К.С: – Да. Но той използва един ключ, използва една фикция – това, че главният герой се превръща в магаре. По същия начин бихме могли да говорим, че и авторите на фентъзи използват един ключ да ни извадят извън историята, за да ни занимават и със…

Е.Я: – Не само извън историята, извън нашата цивилизация даже. Други цивилизации, други светове, други същества.

К.С: – Но сюжетите, които четем извън нашата цивилизация извън нашия свят, извън… много ни приличат на всичко това, което ни се случва на нас.

Н.Г: – Аз ще се опитам да кажа и кое е главното, което все пак обединява книгата на Апулей с фентъзито. Това е изобщо самото допускане на чудесното, присъствието му в течение на действието. И оттук нататък, като сме съгласни, че има чудесно – човек-магаре – в Апулей, и също така има чудесно по най-различни начини във фентъзито, вече можем да помислим и кои са разликите поотделно, а не само това, че фентъзито ни извежда от историята. И така, това е общото – има чудесно. Само че чудесно има и в традиционната приказка.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но приказката не е фентъзи и не е роман като Апулеевия, който е авторски, с много оригинални, пък и взети от съвременността неща. Приказката е традиционна.

Е.Я: – Абсолютно си прав, точно така е. Добре, и сега трябва да отговорим и на последният въпрос. Можехме да започнем тази поредица на прототипи със самите древногръцки легенди и митове, но почваме точно със „Златното магаре”. Защо?

Н.Г: – Когато се занимаваме с историята, било история общо, било с история на литературата, не съм уверен, че е необходимо да се започва от хронологичното начало.

Е.Я: – Разбира се.

Н.Г: – Нашата задача е преди всичко да разберем това, което четем и да предложим нашето разбиране на онзи, който желае да ни слуша. Обаче, за да разберем нещата, трябва още отначало да предложим определени схващания. Ние имаме нужда и от материал, който да илюстрира тези схващания и същевременно да дава повод за обсъждането им. А този материал може да бъде взет от много места, въпросът е да е достатъчно богат. Ако бяхме взели една епиграма, от нея нищо не можем да разберем за античната литература или твърде малко. Два реда – не може. Ако вземем роман, става по-възможно. И все пак, ако това някакъв обикновен любовно-приключенски роман, пак не е достатъчно, защото те са малко едностранчиви любовно-приключенските романи, те са простички – млада двойка, така, така, перипетии. Докато Апулей, поради голямата си сложност, е много подходящ за увод към тази литература. И аз се опитах да представя донякъде тази сложност.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Апулей е разнообразен. Има и литература, има и други неща. Това е причината.

Е.Я: – Това беше въведение в „античните прототипи”, „античните прототипи и първообрази на съвременната фентъзи литература”. А за вас работи доцент Николай Гочев.

К.С: – В момента остават 5 минути до 16 часа, тоест време е ние двамата с доцент Гочев да напуснем четвърто студио, което се превръща в story-лаборатория на библиотека „Български реалити романи”. Тука остава моят приятел и колега Емил Янев, заедно с първия разказвач.

***

Старогръцката литература в Римската епоха

2021/2022

Магистърска програма
„Класически езици и антична литература“

Лекция IV

(15 ноември, 2021)

Йосиф Флавий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

– „Юдейската война“ в 7 книги.
Първо я е написал на родния си език, а после и на гръцки.
Оспорва разказаното за същите събития в „Записките“ на Юст от Тивериада. Книгата била подкрепена от Тит и харесана от цар Агрипа II.
Има стар превод на латински, както и „Археология“-та – и двата приписвани на Руфин

– „Юдейски древности“ („Археология“) в 20 книги.
Посветена е на Епафродит. Смята се, че заглавието и броят на книгите са заети от „Римска археология“ на Дионисий Халикарнаски.
Представя събитията от сътворението на света до 12-та година на Нерон (66 сл. Хр.), когато юдеите започнали да се бунтуват срещу римляните.
Завършил я е на 56-годишна възраст (13-та на Домициан; 93/94 сл. Хр.).

– „За древността на юдеите“ („Срещу Апион“) в 2 книги.
Защита на юдеите против Манетон, Аполоний Молон, Посидоний и особено граматика Апион. Започва с обръщение към Епафродит (значи трябва да е писана преди 95 сл. Хр.)

– „Слово за „Макавеите““

2. Източници за Йосиф и произведенията му

Собствените му произведения и преди всичко „Автобиография“
Казаното от антични/християнски и византийски автори, и най-напред:
Евсевий („Църковна история“ III, 9)
Иероним („За бележитите мъже“)
„Суда“

3. Животът на Йосиф

Получил е фамилията „Флавий“, както и римското си гражданство, от Тит Флавий Веспасиан.
По произход (gens) е юдеин, от школата (αἵρεσις/secta) на фарисеите, син на Матия. По баща принадлежи свещенически, а по майка – на царски род (на Хасмонеите/Макавеите). Имал брат, също на име Матия.

Роден е в Иерусалим, в първата година на Гай Калигула (37 сл. Хр.). На 16-годишна възраст започнал да се занимава с ученията на трите юдейски „секти“. Три години живял при пустинника Банус. Като се завърнал в Иерусалим, се присъединил към фарисеите, които според него съхранявали бащините закони и по възгледи и начин на живот се доближавали до гръцките стоици.
На 26-годишна възраст (63 сл. Хр.) бил в Рим, където чрез един юдейски актьор, покровителстван от Нерон, бил приет от Попея и изходатайствал освобождението на свои приятели, които прокураторът Феликс бил изпратил там с някакво обвинение.
Завръща се и намира страната си в смут; напразно убеждава съгражданите си да пазят мира с римляните. На 30-годишна възраст (67 сл. Хр.) е изпратен като пълномощник в Галилея, където си спечелва врагове и оцелява след много опасности и перипетии. Същата година, след като на юлските календи Веспасиан превзема Йотапата, се оказва пленник при него.
Предсказва му, че той и синът му Тит ще станат императори. Две години след това е държан затворен, докато се разбрало, че предсказанието се сбъдва. 33-годишен (70 сл. Хр.) потегля от Александрия заедно с Тит за обсадата на Иерусалим.
След разрушаването на града се установява в Рим се заема с историческите си съчинения. Винаги е можел да разчита на покровителството на императорите (Веспасиан, Тит и Домициан).
Живял е поне до 13-тата година на Домициан (93 сл. Хр.). Може би не е надживял с много своя патрон Епафродит (убит от Домициан през 95 сл. Хр.).

4. Йосиф като историк

Християнските автори му обръщат специално внимание заради сведенията, потвърждаващи евангелската и апостолска история.

. Прочути са свидетелствата за Христос, Иоан Кръстител и Иаков, брат Господен. Имало е съмнения в автентичността (γνησιότης) на казаното за Христос. То е следното:

Γίνεται δὲ κατὰ τοῦτον τὸν χρόνον ᾿Ιησοῦς σοφὸς ἀνήρ, εἴγε ἄνδρα αὐτὸν λέγειν χρή· ἦν γὰρ παραδόξων ἔργων ποιητής, διδάσκαλος ἀνθρώπων τῶν ἡδονῇ τἀληθῆ δεχομένων, καὶ πολλοὺς μὲν ᾿Ιουδαίους, πολλοὺς δὲ καὶ τοῦ ῾Ελληνικοῦ ἐπηγάγετο· ὁ Xριστὸς οὗτος ἦν. καὶ αὐτὸν ἐνδείξει τῶν πρώτων ἀνδρῶν παρ’ ἡμῖν σταυρῷ ἐπιτετιμηκότος Πιλάτου οὐκ ἐπαύσαντο οἱ τὸ πρῶτον ἀγαπήσαντες· ἐφάνη γὰρ αὐτοῖς τρίτην ἔχων ἡμέραν πάλιν ζῶν τῶν θείων προφητῶν ταῦτά τε καὶ ἄλλα μυρία περὶ αὐτοῦ θαυμάσια εἰρηκότων. εἰς ἔτι τε νῦν τῶν Χριστιανῶν ἀπὸ τοῦδε ὠνομασμένον οὐκ ἐπέλιπε τὸ φῦλον („Древности“ XVIII, 3,3)

За Иоан Кръстител:

Τισὶ δὲ τῶν ᾿Ιουδαίων ἐδόκει ὀλωλέναι τὸν ῾Ηρώδου στρατὸν ὑπὸ τοῦ θεοῦ καὶ μάλα δικαίως τινυμένου κατὰ ποινὴν ᾿Ιωάννου τοῦ ἐπικαλουμένου βαπτιστοῦ. κτείνει γὰρ δὴ τοῦτον ῾Ηρώδης ἀγαθὸν ἄνδρα καὶ τοῖς ᾿Ιουδαίοις κελεύοντα ἀρετὴν ἐπασκοῦσιν καὶ τὰ πρὸς ἀλλήλους δικαιοσύνῃ καὶ πρὸς τὸν θεὸν εὐσεβείᾳ χρωμένοις βαπτισμῷ συνιέναι· οὕτω γὰρ δὴ καὶ τὴν βάπτισιν ἀποδεκτὴν αὐτῷ φανεῖσθαι μὴ ἐπί τινων ἁμαρτάδων παραιτήσει χρωμένων, ἀλλ’ ἐφ’ ἁγνείᾳ τοῦ σώματος, ἅτε δὴ καὶ τῆς ψυχῆς δικαιοσύνῃ προεκκεκαθαρμένης. καὶ τῶν ἄλλων συστρεφομένων, καὶ γὰρ ἥσθησαν ἐπὶ πλεῖστον τῇ ἀκροάσει τῶν λόγων, δείσας ῾Ηρώδης τὸ ἐπὶ τοσόνδε πιθανὸν αὐτοῦ τοῖς ἀνθρώποις μὴ ἐπὶ ἀποστάσει τινὶ φέροι, πάντα γὰρ ἐῴκεσαν συμβουλῇ τῇ ἐκείνου πράξοντες, πολὺ κρεῖττον ἡγεῖται πρίν τι νεώτερον ἐξ αὐτοῦ γενέσθαι προλαβὼν ἀνελεῖν τοῦ μεταβολῆς γενομένης [μὴ] εἰς πράγματα ἐμπεσὼν μετανοεῖν. καὶ ὁ μὲν ὑποψίᾳ τῇ ῾Ηρώδου δέσμιος εἰς τὸν Μαχαιροῦντα πεμφθεὶς τὸ προειρημένον φρούριον ταύτῃ κτίννυται. τοῖς δὲ ᾿Ιουδαίοις δόξαν ἐπὶ τιμωρίᾳ τῇ ἐκείνου τὸν ὄλεθρον ἐπὶ τῷ στρατεύματι γενέσθαι τοῦ θεοῦ κακῶσαι ῾Ηρώδην θέλοντος („Древности“ XVIII, 5,2)

За Иаков:

ἅτε δὴ οὖν τοιοῦτος ὢν ὁ ῎Ανανος, νομίσας ἔχειν καιρὸν ἐπιτήδειον διὰ τὸ τεθνάναι μὲν Φῆστον, ᾿Αλβῖνον δ’ ἔτι κατὰ τὴν ὁδὸν ὑπάρχειν, καθίζει συνέδριον κριτῶν καὶ παραγαγὼν εἰς αὐτὸ τὸν ἀδελφὸν ᾿Ιησοῦ τοῦ λεγομένου Χριστοῦ, ᾿Ιάκωβος ὄνομα αὐτῷ, καί τινας ἑτέρους, ὡς παρανομησάντων κατηγορίαν ποιησάμενος παρέδωκε λευσθησομένους („Древности“ XX, 9).

Ориген коментира последните две свидетелства така:

᾿Εν γὰρ τῷ ὀκτωκαιδεκάτῳ τῆς ἰουδαϊκῆς ἀρχαιολογίας ὁ ᾿Ιώσηπος μαρτυρεῖ τῷ ᾿Ιωάννῃ ὡς βαπτιστῇ
γεγενημένῳ καὶ καθάρσιον τοῖς βαπτισαμένοις ἐπαγγελλομένῳ. ῾Ο δ’ αὐτός, καίτοι γε ἀπιστῶν τῷ ᾿Ιησοῦ ὡς Χριστῷ, ζητῶν τὴν αἰτίαν τῆς τῶν ῾Ιεροσολύμων πτώσεως καὶ τῆς τοῦ ναοῦ καθαιρέσεως, δέον αὐτὸν εἰπεῖν ὅτι ἡ κατὰ τοῦ ᾿Ιησοῦ ἐπιβουλὴ τούτων αἰτία γέγονε τῷ λαῷ, ἐπεὶ ἀπέκτειναν τὸν προφητευόμενον Χριστόν· ὁ δὲ καὶ ὥσπερ ἄκων οὐ μακρὰν τῆς ἀληθείας γενόμενός φησι ταῦτα συμβεβηκέναι τοῖς ᾿Ιουδαίοις κατ’ ἐκδίκησιν ᾿Ιακώβου τοῦ δικαίου, ὃς ἦν ἀδελφὸς «᾿Ιησοῦ τοῦ λεγομένου Χριστοῦ», ἐπειδήπερ δικαιότατον αὐτὸν ὄντα ἀπέκτειναν („Срещу Целз“ I, 47).

5. Въпроси и предположения

Датите в „Юдейски древности“ не си съответстват добре помежду си, нито на посочваните от 70-те, нито на казаното от други. Противоречията между ръкописите на „Древностите“ са такива, че според някои Йосиф е направил две издания на труда си.

Ако някой сравни „Древностите“ с Писанието, ще види, че много неща са променени, пропуснати и прибавени твърде свободно (vix ferenda libertate, Фабр.).

6. Загубени произведения

Възможно е да е писал и други съчинения, но за тях е трудно да се каже нещо сигурно. В „Древности“ (кн. XX), обещава, че ще пише за делата на Монобаз, цар на Адиабена; и за смисъла на юдейското законодателство.
Но никой от древните не свидетелства, че е чел тези съчинения или че Йосиф ги е написал.

7. Издания и преводи

– до 1700

Гръцки
Базел (1544)

Латински
Преводът на „Войната“ и „Древностите“, приписван на Руфин (Аугсбург, 1470) – 2 тома
И също в:
Венеция (1486, 1489, 1502)
Рим (1475 – „Войната“ )
Верона (1480 – и двете; също и в Любек, 1490)
Милано (1513), Париж (1514)
Кьолн (1524), с „Макавеите“ под ред. на Еразъм
„Автобиография“, преведена за пръв път (Париж, 1548)

Гръко-латински
Женева (1611 и 1634); същото през 1691 (Лайпциг, макар че пише „Кьолн“)
Оксфорд (1700)

Преводи на други езици
Севиля (1492, испански)
Париж (1492, 1516, 1573, 1669 – френски)
Флоренция (1493, италиански)
Страсбург (1535, немски); Франкфурт (1552, „Войната“ – немски); Страсбург (1574, 1676 – всички съчинения, немски)
Венеция (1544, „Древности“ – италиански; 1581 – всички съчинения);
Антверпен (1554, „Древности“, „Автобиография“, „Макавеи“ – испански)
Оксфорд (1676 и 1701, английски)
Амстердам (1687, „белгийски“)

– издания до края на ХХ в.

Оксфорд (1720) – 2 тома
Амстердам (1726 – основана на тази от 1720)
Лайпциг (1782-1785) – 3 тома
Берлин (Niese, 1885-1895) – 6 тома

Съдържание
на
„Юдейската война“

(Въведение и Първа книга)

Въведение

1. Йосиф, син на Матия, по род евреин от Иерусалим
2. Вълнения в империята след смъртта на Нерон
3. Някои историци се опитват да оклеветят юдеите
4. Нещастието на юдеите е причинено от вътрешни размирици
5-6. Най-добра е тази история, която се пише от съвременници на събитията. Затова и аз ще опиша най-обстойно войната, която съм видял
7. План на изложението: от Антиох Епифан до избухването на войната при Нерон
8. Веспасиан начело на римската армия срещу юдеите
9. Веспасиан е избран за император
10. Командването се поема от Тит. Описание на града и храма
11. Жестокостта на тираните, разрушението на града и завръщането на Тит
12. Съчинението (в седем книги) е написано за тези, които обичат истината

Книга първа

I.
1. Антиох Епифан, повикан от синовете на Тобий, прогонва Оний в Египет, разграбва града и храма и прекратява богослужението за три години и шест месеца (168-165 пр. Хр.)
2. Насилията на Антиох и на началника на гарнизона Бакхид срещу населението
3. Матия, син на Хасмоней, заедно с петимата си сина убива Бакхид и прогонва военачалниците на Антиох. Завзема властта, която после предава на сина си Юда
4. Юда сключва съюз с римляните, прогонва останалите войски на Антиох, освещава храма и издига нов олтар. Антиох умира
5. Антиох V нахлува в Юдея. Смъртта на Елеазар. Царските войски превземат Иерусалим
6. Смъртта на Юда (161 пр. Хр.) и Йоан

II.
1. Йонатан наследява Юда (161 пр. Хр.). Пленен е с измама от приближения на Антиох Трифон, и е убит (143 пр. Хр.)
2. Управлението е поето от брат му Симон. Побеждава царската войска и е избран за първосвещеник
3-4. Симон е убит по поръчка на някой си Птолемей. Един от тримата му сина – Йоан, наречен Хиркан, се спасява (135 пр. Хр.). Птолемей убива двамата му братя и майка му
5. Антиох V обсажда Иерусалим. Хиркан отваря гробницата на Давид, взима оттам 3 хиляди таланта и с 300 от тях убеждава Антиох да се оттегли
6-7. Хиркан атакува Самария и обсажда град Аугуста заедно със синовете си Аристобул и Антиох
8. Хиркан умира след 33 години управление (104 пр. Хр.). Има пет сина

III.
1. Аристобул го наследява; хвърля в затвора двама от братята си и майка си
2-5. Антигон, брат на Аристобул, е убит от телохранителите му. Пророчеството за смъртта му
6. Аристобул страда и умира в мъки след една година царуване (103 пр. Хр.)

IV.
1. Александър Яней, брат на Аристобул, става цар и убива другия си брат
2-5. Войните на Александър. Сблъсък с Деметрий.
6. Борба на Александър с вътрешните му врагове. Жестокостта му спрямо пленниците
7-8. Война с Антиох (XII) Дионис, в която се намесва и царят на арабите; смърт на Антиох. Александър умира след 27 години царуване (76 пр. Хр.)

V.
1-2. Жена му Александра става царица. Влиянието на фарисеите
3-4. Синът й Аристобул се провъзгласява за цар. Напрежение между него и брат му Хиркан. Александра умира след девет години управление (67 пр. Хр.)

VI.
1. Помирение между братята
2. Идумеецът Антипатър начело на народа. Завежда Хиркан при царя на арабите Арета – в Петра. Аристобул губи битката срещу арабите. Иерусалим е превзет от Скавър, подчинен на Помпей.
3-6. Хиркан и Антипатър бягат при Помпей в Дамаск. Аристобул се готви за война с него, като същевременно се опитва да преговаря

VII. Помпей в Иерусалим (63 пр. Хр.)

VIII Габиний и др. в Юдея

IX. Аристобул е отровен (63 пр. Хр.), Цезар награждава идумееца Антипатър

X. Хиркан – първосвещеник, Антипатър – управител на Юдея. Синовете на Антипатър: Фазаил в Иерусалим, Ирод – в Галилея

XI. Брут и Касий убиват Цезар (44 пр. Хр.) и поставят Ирод за управител на Сирия. Антипатър е отровен от Малих.

XII. Антоний става цезар на Азия и назначава Фазаил и Ирод за тетрарси.

XIII. Партите, водени от Пакор, завземат Иерусалим и провъзгласяват Антигон за цар. Фазаил умира, Хиркан е пленен и му отрязват ушите; Ирод бяга в Масада.

XIV. Ирод пристига в Рим. Антоний и Октавиан го обявяват за цар на Юдея (40 пр. Хр.).

XV. Ирод обсажда Иерусалим.

XVI. Антоний с помощта на Ирод превзема Самосата (от цар Антиох)

XVII. Йосиф, брат на Ирод, е убит от Антигон. Той обсажда Иерусалим; жени се за Мариамна, внучка на Аристобул.

XVIII. Ирод превзема Иерусалим (37 пр. Хр.), пленява и убива Антигон – последния Хасмоней. Подкупва Клеопатра, която била опасна поради алчността си и влиянието си върху Антоний.

XIX. Битката при Акциум. Война на Ирод с арабите.

XX. Ирод се договаря с Октавиан. След самоубийствата на Антоний и Клеопатра той му позволява да разшири царството (прехвърля му личната охрана на Клеопатра – 400 гали) (30 пр. Хр.).

XXI. Достроява Иерусалимския храм. Строи градове, храмове, гимназиони, прави дарения, вкл. и за олимпийските игри. Занимава се с лов.

XXII. Семейни нещастия и ревност. Екзекутира Мариамна.

XXIII. Съперничество между нейните синове и Антипатър, сина му от Дорида. Посещение в Рим и разговор с Октавиан. Александър се защитава.

XXIV. „Царският двор се изпълни със страшно беззаконие“.

XXV. Архелай Кападокийски, баща на Глафира и тъст на Александър, го помирява с баща му.

XXVI. Клеветникът Еврикъл.

XXVII. Ирод нарежда да удушат синовете му Александър и Аристобул.

XXVIII. Решава за браковете на по-големия син на Александър и дъщерите на Аристобул. Безпокойствата на Антипатър.

XXIX. Антипатър заминава за Рим със завещанието на Ирод. Братът на Ирод – Ферор, се разболява и умира (бил сред виновниците за убийството на Александър и Аристобул).

XXX. Ирод разследва заговора на Антипатър, Ферор и Мариамна за отравянето му.

XXXI. Антипатър се връща от Рим. Ирод го заплашва, че ще го съди за отцеубийство (в присъствието на Вар, управител на Сирия).

XXXII. Съдът. Николай от Дамаск се изказва против Антипатър. Фалшиви писма на Саломе срещу Ирод, написани от Акме, робиня на Ливия, по внушение на Антипатър. Ирод поправя завещанието си.

XXXIII. Октавиан разрешава екзекуцията на Антипатър, но позволява да бъде заменена и с изгнание. Смъртта на Ирод. Умира 70-годишен, 5 дни след смъртта на сина си Антипатър, 34 години след възцаряването, 47 след като е бил подкрепен от римляните. Определя за наследник най-големия си син – Архелай. В охраната му имало траки, германци и гали. Бил погребан тържествено в Иродион – на 40 км. от Иерусалим.

…

„Юдейски древности“ представя тези събития в книги XII-XVIII. В следващите книги (XVIII-XX) се разказват събитията от смъртта на Ирод до началото на Юдейската война.

Библиография

Източници

Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. София, 1925

Епиктет. Диатриби. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Йосиф Флавий. „Юдейската война“. Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2020

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ I (кн. I-VII). Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2021

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“. Превод П. Янева. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод М. Славова. В: „Юдейски древности“. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод Д. Мирчев. СУ, Магистърска програма „Антична култура и литература“, 2014 (неиздаден)

Иосиф Флавий. „Иудейские древности“. Перевод с греческого Г.Г. Генкеля. СПб, 1900

Dio`s Roman History. With sn English translation of E. Cary. 9 vols. HUP, 1925/1968

Eusèbe de Césarée. Histoire ecclésiastique. Ed. G. Bardy. T. 1-4. Paris, 1952-1971

De bello Judaico libri VII. В: Flavii Iosephi opera, 1-6. Ed. B. Niese. Berlin, 1885-1895 (1955)

Origène. Contre Celse. Ed. M. Borret. T. 1-4. Paris, 1967-1969

Sozomenus. Historia ecclesiastica. Ed. J. Bidez and G.C. Hansen. Berlin, 1960

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853

Изследвания

„Иисус Христос в документах истории“. Сост. Б.Г. Деревенского. СПб. „Алетейа“, 1998

Н. Шиваров. Библейска археология. Синодално издателство, 1992

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

***

Пролог

В съчинението си “Срещу Апион” Йосиф Флавий защитава юдейския народ срещу оскърбленията и клеветите, събрани в книгата на александриеца Апион. Като твърди, че законодателството, замислено от най-уважавания гръцки философ – Платон, е подобно на онова, което Мойсей е дал на народа си, Йосиф казва:
И другите философи, които са обсъдили тези неща в съчиненията си, оставям настрана; Платон пък – комуто гърците се възхищават за това, че се е отличавал с достоен живот и че със силата и убедителността на словата си е надминал всички, които някога са философствали – и досега продължава да бъде почти подиграван и осмиван от онези, които твърдят, че владеят политиката. Ако обаче човек погледне писанията му, ще види, че това, което предлага, не е нито много трудно, нито много далеч от онова, което хората така или иначе правят.
Та самият той е казал, че не е безопасно истинното мнение за Бога да се изразява пред невежите тълпи (“Срещу Апион” ІІ, 225).

***

А. Политическата теория на гърците. Платон и Аристотел.

І. Платон

Отвъдното “добро” е причина за истинно съществуващото, а умът, обърнат към Доброто, създава и поддържа истинската държава. Истинската държава, веднъж установена, трябва да се пази от безразборни контакти и случайни промени.

1. Целта на държавата

По този въпрос е достатъчно да изложим накратко убежденията на Платон така, както са изразени в “Закони”.
1. Законите на държавите се различават помежду си, защото законодателствата им си поставят различни цели (962 е).
2. Когато става дума за една наистина добра държава – тази, която се готвят да създадат събеседниците в “Закони” – целта на законодателството трябва да бъде добродетелта на гражданите. С оглед на това ще се съставя и всеки отделен закон (963 а).
3. Добродетелите са различни, но сред тях има основни – справедливост, мъжество, благоразумие – върху които се градят останалите. Всички те се управляват от ума (nous)(963 а).
4. Но какво да разбираме, когато говорим за “ум”? В “Държавата” (509 а) се казва, че душата може да го мисли и да го познава нещо, само когато то е осветено от истината и битието (to on) – и тогава изглежда, че в него има “ум”. Само при това положение за него може да има знание (episteme). А причината за това, в нещата да има ум, така че да могат да се знаят, е “Доброто” (в текста – “идеята на доброто” he tou agathou idea, онази форма, която стои зад всяко “отделно добро” и го причинява).

2. Кой е държавник?

И така, “Доброто” е причина за ума като познаваща сила от една страна и като опознаваем ред от друга; а той трябва да управлява човешката душа така, че да я довежда до състояние на добродетелност, и после чрез нейните добродетели човек да урежда живота си разумно (като изгражда общество, в което има ум, и което поради това е познаваемо и жизнеспособно). Такъв би трябвало да бъде всеки човек, или поне истинският държавник. Ето нещо повече за него:
Ако някой не изглежда да знае целта, към която трябва да гледа държавникът, нима той изобщо би могъл справедливо да бъде наричан управник? И после, как би могъл да опазва онова, чиято цел изобщо не познава? Така че изглежда и сега, ако ще се осъществи това наше населяване на страната, трябва в него най-напред да съществува нещо което ще познава онова, за което говорим – целта. Това нещо ще бъде държавникът, който при това ще знае по какъв начин трябва да постигнем тази цел и кой би бил добър съветник за това – било закон, било човек. Ако някой град и лишен от такъв държавник, нищо чудно, че тя, като лишена от разум и чувства, винаги и във всяко дело ще действа както се случи (962 b).

3. Висшият ръководен орган на държавата

След като е определил до подробности законодателството на бъдещата държава, “атинянинът” предлага да се създаде върховен орган, чието задължение ще бъде да контролира образованието и контактите на държавата с други държави. При необходимост той би могъл да променя законодателството.

1. В Съвета влизат жреците, получили държавни награди, десетте най-възрастни “пазители на законите” и действащият “инспектор по образованието” заедно с онези, които преди това са заемали същата длъжност. Всеки от тях е придружаван от един по-млад човек (от 30 до 40-годишен).
2. Този съвет обсъжда състоянието на законодателството в града, но също и законодателството на други градове; и доколко то би могло да се използва. Също – какви науки (mathemata) трябва да учат младите. Науките са полезни дотолкова, доколкото ще им помогнат да разбират по-добре законодателството на своята страна.

Този Съвет, казва атинянинът, би могъл да се постави като котва за целия град – котва, която ще удържа полезното за него и ще опазва всичко, което бихме желали да се опази (961 с).

ІІ. Аристотел

Аристотел приема, че царството би могло да бъде най-добрата политическа уредба – но само ако царете надминаваха в своята добродетел поданиците си така, както боговете надминават хората

Видовете държавни уредби са съпоставени накратко в “Никомахова етика” (VІІІ, 10; 1160 b):
Има три вида правилни държавни уредби (politeiai), толкова са и отклоненията от тях, които са нещо като техни упадъчни форми (phthorai). Правилните държавни уредби са царството, аристокрацията, а на трето място е тази, при която длъжностите се заемат с оглед на имущественото състояние, която като че ли следва да се казва “тимократическа”, но повечето хора обикновено я наричат “полития”. От тях най-добро е царството, а най-лоша е тимокрацията.

Ето какво се казва за царството и царската власт в “Политика”.

1. Някои смятат, че абсолютната монархия (pambasileia) не е добра уредба, защото при нея царят властва според собствените си желания. Но хората би трябвало да се подчиняват не на нечии желания, а на закона. Царят е човек като тях и няма причина те да му се подчиняват безусловно. Когато се казва, че само законът трябва да властва, това значи, че онези, които ще властват, са “богът и умът” – защото законът е мисъл, а бог е мислещо същество, освободено от страсти (вж. примерно Метафизика, 1072 b). Но там, където властва човек, се добавя и животното, защото човекът, макар да носи в себе си разбирането за закона, е също и животно (ІІІ, 16; 1287 а).
2. Царската власт не е нещо, което противоречи на природата. Тиранията противоречи на природата, но царската власт – не, защото бащата властва над децата си като цар. Това е естествено (1259 b). Когато някой род или индивид надминава всички подобни на него по добродетел, тогава е естествено той да царува (ІІІ, 17; 1288 а). Би било несправедливо някой да царува над човек, който далеч надминава другите по добродетел. Това е все едно някой да иска да царува над Зевс. Така че на такъв човек всички би трябвало да се подчиняват с радост и такива хора да бъдат вечни царе в градовете (ІІІ, 13; 1284 b).

Б. Мойсеевото законодателство според Йосиф Флавий

І. Царската власт в Стария завет

В 1 Царе 8 Самуил се колебае дали е добре израилтяните за получат цар, и така да бъдат управлявани както се управляват и други народи. От отговора, който той получава, се разбира, че управлението на Бог е за предпочитане пред управлението на цар. Бог управлява народа си не непосредствено, а чрез Закона и пророците. Когато обаче властта се поеме от цар, тя ще бъде предадена на рода му. Така че дори той да е пророк и Божи избраник (като Давид) синовете му биха могли да се отклонят от Божиите пътища и да внесат идолопоклонство. Така управлението ще престане да бъде теократично, каквото, предполага се, е било при Мойсей и съдиите (тъй като те са били Божии избраници).
От друга страна, текстът в гл. 8 показва, че и при съдиите положението не е било идеално, защото:
1) Случвало се е и те, без да са царе, да оставят управлението на синовете си, и
2) народът е бил упорит, така че дори във времето на добрите съдии е показвал склонност към идолопоклонство.

И Самуил беше съдия над Израиля през всички дни на живота си; и всяка година ходеше и обикаляше Ветил, Галгал и Масифа и съдеше Израиля по всички тия места; после се връщаше в Рама, понеже там беше къщата му, и там съдеше той Израиля и там построи жертвеник Господу.
Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма. и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи. Тия думи не бяха приятни на Самуила, когато те казаха: дай ни цар, който да ни съди (δὸς ἡμῖν βασιλέα δικάζειν ἡμᾶς).
И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (οὐ σὲ ἐξουθενήκασιν, ἀλλ᾿ ἢ ἐμὲ ἐξουθενήκασι τοῦ μὴ βασιλεύειν ἐπ᾿ αὐτῶν);
както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет, и доднес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе; затова, послушай гласа им; само изложи им и обяви им правата на царя (ἀπαγγελεῖς αὐτοῖς τὸ δικαίωμα τοῦ βασιλέως), който ще царува над тях (1 Царства, 8:4-9).

ІІ. Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство и неговото превъзходство над законодателствата на гръцките държави

1. Нашият законодател, казва Йосиф, създаде държавно устройство, което, ако някой насили словото, би нарекъл “теокрация” – защото възложи управлението и властта на Бога (“Срещу Апион” ІІ, 165).

2. Това, което Мойсей мисли за Бога, не се отличава по нищо от мнението на добрите гръцки философи (166-167). И все пак те не са успели да убедят мнозина в правотата на мислите си, а винаги са философствали в тесен кръг и са имали малко последователи; а той не само е убеди мнозина, но е завещал вярата си и на техните потомци (168-170).
3. Образованието изобщо се осъществява по два начина (tropoi) – чрез упражнения, водещи до възпитанието на нравите (dia askeseos ton ethon) и чрез усъвършенстване на разсъдъка и речта (logoi didaskalikos). Недостатъците на гръцките държави започват от едностранчивостта на образованието – то е насочено или само към нравите (така е в Спарта и Крит), или само към словесността (както в Атина). Мойсей обаче е постигнал правилното съчетание на двете. Той е разпоредил да се спазват неща, свързани с поддържането на живота във всекидневието, като се започне още от храната – какво и кога трябва да се яде; от друга страна обаче не е пренебрегнал словесното образование, защото е наредил един път в седмицата хората да оставят всичко друго и да се посвещават на четенето на Закона. По този начин всеки израилтянин научава законите си още от ранна възраст. В гръцките държави обаче гражданинът обикновено не познава законите, а бива осведомяван за тях от специалисти, и то само ако се наложи – най-често след като той самият е извършил някое нарушение (171-175)

4. Това всеобщо задължение да се чете редовно Закона води, казва Йосиф, до единодушието сред юдеите относно Бога и до това, да не се отличават в начина на живот и нравите помежду си. Съгласието за това, какво е най-добро, води до уважение към съществуващия ред и поради това юдеите не са склонни към нововъведения, особено в законодателството. При други нарушаването на традицията (да не се придържа човек към бащиното – to medeni ton patrion emmenein) се смята за нещо много хубаво и белег за мъдрост (sophia), но юдеите смятат, че разумно и добродетелно е точно това – да не се прави, нито дори да се мисли нещо противоположно на установените отначало закони (179-183).

5. И коя [държавна уредба – katastasis tou politeumatos] би била по-добра или справедлива от тази, който прави Бога водач на всичко, позволява на свещениците да управляват най-важните неща заедно, а на първосвещеника пък е поверила водачеството на другите свещеници?… Защото те са определени за надзиратели на всичко, съдии при споровете и изпълнители на наказанията на осъдените (185-187).
Нему [на Бога] винаги ще служат свещениците, а ще ги води винаги първия по род. Той, заедно със съсвещениците си ще жертва на Бога, ще съди за спорните неща, ще наказва изобличените. Който не му се подчинява, ще бъде наказан така, сякаш оскърбява Бога (193-194).

По повод на тези думи на Йосиф може да се отбележи, че първосвещеникът, така както е представен в неговата апология – пък и в действителност (защото имаме достатъчно сведения за историята на първосвещенството, като много от тях са дадени от самия Йосиф в други съчинения) се намира в положението на цар, тъй като разполага с политическа власт, и при това я предава на синовете си. Рисковете пред царското управление, споменати по-горе, съществуват и там, където мястото на царя е заето от първосвещеника. Самият Йосиф в “Юдейски древности” изрично посочва някои първосвещеници (които са били такива съвсем законно, като синове на първосвещеник) като виновници за сериозни нещастия, сполетели неговия народ. Такива са били Йоан, убиец на собствения си брат (ХІ, 7, 1) и Хиркан, чието съперничество с брат му Аристобул е довело до фактическо подчиняване на страната на римляните, командвани от Помпей (ХІV, 4, 5).

Послеслов

В “Срещу Апион” Йосиф Флавий говори за Мойсеевото законодателство като за успешно осъществено държавническо намерение. Мойсей е представен пред гръкоезичната и сигурно много разнообразна читателска публика като основател на държава, сравним с прославените Минос и Ликург, и несъмнено превъзхождащ реформатори като Солон или чисти мислители като Платон. Може би само от вежливост къв своите покровители – императорите – той не прави сравнение с Ромул.

Йосиф не отделя богослужението от държавността. Юдея – това е преди всичко Храмът, където първосвещеникът управлява жертвопринасянето. Един храм на един Бог (защото винаги всяко нещо обича подобното си) – общ за всички, защото и Бог е общ на всички (ІІ, 193). Появата на други Храмове е нежелателна, тя е следствие от разкол или гонение и самата тя причинява разкол, заради което такива храмове са били премахвани (както този в Самария, вж. “Юдейски древности” ХІІІ, 9, 1). Жертвопринасянето не може да прекъсва при никакви обстоятелства – дори когато враговете навлизат в Храма, свещениците не спират богослужението (“Юдейски древности” ХІV, 4, 3). Но жертвопринасянето се поддържа с труда на народа (юдеите), който пък се нуждае от земя и трябва да я защитава с оръжие.
Юдеите са онези потомци на 12-те правнука на Авраам, които вярват в Бог, както Той се е разкрил на Мойсей и изпълняват Мойсеевите заповеди. Но Законът, както Йосиф изглежда да мисли за него, предвижда и Обещана земя и място за богослужение, което Бог е обещал да посочи след завладяването на земята. Така че юдейството се нуждае от земята си и от нейния център – Йерусалим, където е Божият дом. За да може тази земя – която е дом на потомците на Авраам по плът и на онези, които поради вяра са се присъединили към тях – да се опазва, е необходима държава. А тази държава, чието население се обединява от вярата в Бог и от служението пред Него, ще се управлява от онези, които са първи в служението – първосвещениците. Такава държава е “теокрация”. И както юдеи са преди всичко потомците на Авраам по плът, така и първосвещениците трябва да са потомци на Аарон по плът.

***

По време на своята проповед пред народа и учениците Си, Христос е казал, че службата на Бога и задълженията към владетеля могат да бъдат отделени (Матей, 22:15-22). Той е казал изрично, че е цар (Матей, 16:28), но че неговото царство не е от този свят (Йоан, 18:36).
По-късно ап. Петър пише, че е добре за вярващите да се подчиняват без страх на земните владетели, доколкото те изискват от тях неща, свързани със земния живот (1 Петър, 2:13-14; 3:15).
В “Послание до евреите” ап. Павел казва, че законът не доведе нищо до съвършенство (7:19); че първосвещениците са обикновени хора, подвластни на слабости (5:1-2), заемат поста си съгласно плътски произход (7:16) и извършват телесни ритуали, които са само предобраз на по-доброто (9:9-10). Ето защо и Храмът вече не е нужен, защото той е само едно земно светилище (9:1). Но и самата земя не е нужна на вярващия, след като дори и патриарсите Авраам, Исаак и Яков са се стремили не към земно, а към небесно отечество (11:13-16).
И така, християнинът може да бъде такъв и без да населява (или да се надява да населява) Обещаната земя, чието владеене се осмисля от придържането към Мойсеевия закон според буквата му. Ето защо той няма защо да желае теокрацията.

***

В “Закони” Платон съставя един върховен Съвет и го нарича “котва” (ἄγκυρα) на държавата. В “Послание до евреите” (6:18-20) ап. Павел говори също за „котва“, но тя е “котва на душата”, защото християнинът може да се придържа към Доброто и без държава:
…да имаме сигурна утеха ние, които потърсихме убежище при Него, за да се хванем здраво за предоставената ни надежда. Тя е за душата ни като сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек.

Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин

І. Заниманието на историка

1. Защо Полибий пише „Римска история“

Делата на римляните придават смисъл на историята. Затова те са достойни за вниманието на историка.
От този момент, казва Полибий, историята сякаш придобива тяло – събитията в Италия и Либия се сплитат с тези в Азия и Гърция (I, 3). Това е времето от края на втората война с Картаген (в края на ІІІ в. пр. Хр.) до крайната победа над този противник и над още няколко държави и съюзи в средата на втори век (VI, 2). Затова задачата на историка е да види каква е тази държава, която за няколко десетилетия успява да завладее почти цялата вселена (oikoumene).

2. За държавата

А. Как възниква държавата

а. Обществата (цивилизациите) се появяват и изчезват
Човекът е живо същество, което се отличава от другите с интелекта си. Той не е сътворяван, нито е “еволюирал”. Човечеството преминава през серия от катастрофи, които унищожават дотогавашните цивилизации. След всяка катастрофа, хората започват да се събират заедно, поради трудността да оцелеят поотделно.

б. Естествено е първото общество да бъде монархическо
Това е първият вид политическа уредба, която цивилизацията възприема. Един индивид оглавява обществото благодарение на силата си. Това е една примитивна монархия. Наред с това основната свързваща сила между хората е чувството за дълг. То се заражда в отношенията между деца и родители. Децата изпитват естествена благодарност към родителите и им я връщат; получилият услуга или закрила изпитва естествена благодарност към благодетеля. Добрият примитивен монарх забелязва това и започва да подкрепя този вид отношения между подчинените си. Така той подкрепя добродетелния живот. Неговата власт започва да се опира на мъдростта и грижата за добрия живот на поданиците му. Така възниква царството, което е разумна монархия. То трябва да бъде отличавано от тиранията, която също е монархическа (VI, 5-6).

Б. Държавните уредби се появяват и изчезват, тъй като обществото ги заменя с други.

Този процес е кръгов. Има естествен закон, според който една определена уредба, след като се изтощи и стане негодна, отстъпва мястото си на друга. тези смени обаче, макар и естествени, са съпроводени от конфликти, при които хората страдат.
След като добре управлявалият монарх (или група аристократи) предаде властта на потомството си, не е много вероятно наследникът да притежава подобни качества – защото повечето хора са негодни за държавници. При извращаване на държавната уредба (преминаване към лошото и съответствие – от царство към тирания, от аристокрация към олигархия) най-добрите в общество се намесват и променят режима към следващия вид (а не правят опит за възстановяване на предишното добро съответствие, защото имат опит от провала му). Накрая се стига до охлокрация, която е лошото съответствие на демокрацията. тогава настъпва хаос и гражданите отново се обръщат към някой водач, който да внесе ред, и той възстановява монархията (VI, 9).
Това е естественото редуване на уредбите, което се случва без външни влияния върху държавата (VI, 57).
Държавните уредби не са вечни, както и самите общества. Тъй като обществото е жив организъм (или е нещо подобно на живите организми), то преминава през три степени – възникване, разцвет, упадък. Това се отнася и за римската държава (VI, 9).

ІІ. Добрата държавна уредба

И все пак, за да се намали честотата на сблъсъците при смяната на уредбите, хората би трябвало да предпочитат онова устройство, което е по-трайно. Римската държава е трайна и успешна, защото не е „чиста“ монархия или олигархия или нещо друго, а е разумно създадена смес между „чистите“ видове.

1. Добрата държавна уредба се отличава от по-лошите по това, че е:

А. по-издръжлива във времето – както във война, така и в мир

Б. прави обществото способно за експанзия и покоряване на други общества. Спартанската държава, макар и трайна. не е устроена така, че да стане голяма

В. не зависи от личните качества на лидерите си. Атина и Тива , примерно, са държави които са имали големи успехи само когато са се сдобивали с отлични лидери (VI, 44).

Г. поддържа добри нрави на гражданите. Това, смята Полибий, не може да се каже за критската държава (VI, 51).

2. Колко бързо се създава добрата държавна уредба

Тя може да бъде създадена отведнъж, благодарение на законодателя (Спарта), или в течение на времето, с цената на вътрешни сблъсъци (Рим) Мощта й зависи от момента на развитието й. Картаген е имал добра уредба, но е загубил войните с Рим, защото се е намирал в упадък – време, в което влиянието на народа е нараснало прекомерно (VI, 51).

ІІІ. Римската държавна уредба

Доброто държавно управление е съчетание от власт на единия, на малцинството и на мнозинството. Необходимо е да се ограничава властта на всеки от тези “естествени носители на властта” – монархът, аристокрацията и народът (VI, 11).

1. Богатството на Рим

В Рим забогатяването на държавата и на отделните граждани е допустимо, което позволява поддържане на голяма армия. Спартанската уредба се проваля, когато Спарта започва да претендира за хегемония над големи територии. Конституцията им не позволява забогатяване на отделните граждани (спартанските пари нямат стойност никъде извън Спарта). Това прави държавата им бедна и неспособна да издържа голяма армия, която да извършва далечни и продължителни бойни действия (VI, 50).

2. Отделните политически институции се ограничават помежду си

Консулите, сенатът и народът (Народното събрание) си поделят властта, противостоят и се контролират едни други. Поради това злоупотребата с власт от страна на всяка институция не е възможна (VI, 18). Консулите имат военна и административна власт, сенатът – финансова, народът – право на вето върху законопроекти, наказания и награди (VI, 14).

3. Римската армия е най-добре уредената в света

Тя включва всички граждани (минималният срок за военна служба е десет години) (VI, 19). Дисциплината е отлична поради суровите наказания и подходящите стимули. Всяко семейство поддържа култ към предците; римляните са по-религиозни от повечето им съвременни народи (VI, 56).
Управленските длъжности, включително и консулската, са строго мандатни. Подкупването на избирателите е невъзможно (VI, 56).

4. Краят на римската държава

Римската държава ще стигне до упадък, защото това е в природата на всяка държава и всяко човешко начинание. В бъдеще властта на народа ще нарасне прекомерно и ще се изроди в охлокрация и хейрокрация (власт на най-лошите).

ІV. Политическата промяна при Полибий

Изменението на всяка държавна уредба и редуването им са неизбежни, защото такова е положението с всички “природни” явления. Специално в човешкия случай бързите промени се дължат главно на лошо законодателство. Лошото законодателство създава условия за позволява злоупотреба с властта, а всички хора са склонни да злоупотребяват с властта. Все пак има фактори (лична добродетел, добро възпитание, строги санкции, ограничаване на властта по време и правомощия) които възпрепятстват злоупотребата.
Ползата от познаването на законите на това изменение е, че бъдещето на всяка уредба може да се предскаже. Същевременно то ни позволява да отличим по-добрата от по-лошите уредби. Това знание се придобива при занимание с история. Така че добрият държавник трябва да се занимава с история.

V. Общото състояние на Империята в края на ІІІ и началото на ІV в.

Територията на Империята се простира от Британия и Испания до северна Месопотамия и включително брега на където Тигър, където Рим притежава няколко града. Тя е далеч по-голяма от тази по времето на Полибий. Разделена е на административни единици – префектури (Изток, Илирик, Италия, Галия) Градовете Рим и Константинопол са отделни префектури). По-малки административни единици са диоцези (13) и провинциите (100-120).
Политическо състояние е нестабилно след оттеглянето на Диоклециан и Максимиан като Августи. Нерядко се водят граждански войни между претендентите за титлата Август и върховната власт. Реформата на Диоклециан за мандатност на императорите на Изток и Запад пропада след оттеглянето му. Не се намира начин за мирно разделение на Империята. Тя трябва или да се разпадне на две или повече независими части, или да бъде управлявана от един център.

VІ. Институциите

1. Армията

Империята се контролира от този, който владее армията. Tя е професионална, дава възможност за римско гражданство и “политическа” кариера. Забелязва се етническо разнообразие, много от високопоставените офицери са германци.…ni pauci ex eadem gente, quibus erat honoratioris militiae cura commissa, populares suos haec per nuntios docuissent occultos, ut quidam existimabant (ХІV, 10).

2. Държавна и императорска администрация

Администрацията се състои от управляващи префектури, диоцези, провинции; министри (примерно, на финансите); чиновници (секретари в императорската и други висши канцеларии; управляващи двора и “спалнята” на императора и цезаря. Императорската гвардия (scholae, protectores) са охрана на императора и заемат средищно положение между неговата администрация (двор, свита) и армията. Съществува и императорски съвет (consistorium), чиито членове се избират лично от императора.

3. Ранговете

Управляващите префектури и висшите военни (magistri peditum, equitum) имат най-високия ранг (illustres). По-ниските длъжности са spectabiles, а clarissimi е званието за управляващи от трети ранг. Има и по-ниски – perfectissimi (такива с императорските гвардейци), egregii. Членовете на императорската фамилия носят титлата nobilissimi .

VІІ. Амиан за римската история и съвременното състояние на Империята

1. Историята

Рим минава през периоди на “детство, младост, зряла възраст и старост”. В началото столетия наред римляните се сражават “около стените на града”. Пораствайки, те минават Алпите и навлизат в морето. Успехите им се дължат на тяхната храброст, въздържанието, установените закони. В зрялата възраст на Града самото име “Рим” вече носи победите на армията. Навлизайки в старостта си, той сякаш е абдикирал и е възложил управлението на народите на “своите деца” – Цезарите. eius populus ab incunabulis primis ad usque pueritiae tempus extremum, quod annis circumcluditur fere trecentis, circummurana pertulit bella, deinde aetatem ingressus adultam post multiplices bellorum aerumnas Alpes transcendit et fretum, in iuuenem erectus et uirum ex omni plaga quam orbis ambit inmensus, reportauit laureas et triumphos, iamque uergens in senium et nomine solo aliquotiens uincens ad tranquilliora uitae discessit. ideo urbs uenerabilis post superbas efferatarum gentium ceruices oppressas latasque leges fundamenta libertatis et retinacula sempiterna uelut frugi parens et prudens et diues Caesaribus tamquam liberis suis regenda patrimonii iura permisit.
Когато говори за “Рим” Амиан мисли за самия град. Сега в града има упадък на нравите – хората мислят за личното богатство и развлеченията си.
Quod cum ita sit, paucae domus studiorum seriis cultibus antea celebratae nunc ludibriis ignauiae torpentis exundant… denique pro philosopho cantor et in locum oratoris doctor artium ludicrarum accitur et bybliothecis sepulcrorum ritu in perpetuum clausis… et est admodum mirum uidere plebem innumeram mentibus ardore quodam infuso cum dimicationum curulium euentu pendentem. haec similiaque memorabile nihil uel serium agi Romae permittunt. Рим обаче е “вечен” и ще съществува, докато живеят хора. Може би Амиан мисли, че и властта му над народите ще е вечна. Tempore quo primis auspiciis in mundanum fulgorem surgeret uictura dum erunt homines Roma, ut augeretur sublimibus incrementis, foedere pacis aeternae Virtus conuenit atque Fortuna plerumque dissidentes…(ХІV, 6)

2. Откъде идват проблемите за държавата

Императорите (Цезарите) са избухливи, подозрителни, поддават се на манипулация.
Accedebant enim eius asperitati, ubi inminuta uel laesa amplitudo imperii dicebatur, et iracundae suspicionum quantitati proximorum cruentae blanditiae exaggerantium incidentia et dolere inpendio simulantium, si principis periclitetur uita, a cuius salute uelut filo pendere statum orbis terrarum fictis uocibus exclamabant (ХІV,5) Те постоянно са манипулирани от собствените си приближени – съпруги, роднини, евнуси, различни чиновници в двора, всякакви ласкатели. Това са често напълно случайни, недостойни хора, плетящи безкрайни интриги. Мотивирани са от собствените си страсти и пороци – властолюбие, алчност, отмъстителност, жестокост. isdemque residui regii accessere spadones, quorum ea tempestate plus habendi cupiditas ultra mortalem modum adolescebat… (ХІV,11)
Същите тези качества са присъщи почти еднакво на градските тълпи, армията, оставена без провизии, заплащане или просто без заетост, и “варварите”. Свирепостта на варварите е различна, защото не е била овладявана от римските закони.
Saraceni tamen nec amici nobis umquam nec hostes optandi, ultro citroque discursantes quicquid inueniri poterat momento temporis parui uastabant miluorum rapacium similes…sed errant semper per spatia longe lateque distenta sine lare sine sedibus fixis aut legibus (ХІV,4)
Империята би била управлявана добре, ако от върховете надолу се налагат качествата образованост, въздържаност, дисциплина (съобразяване със законите). Най-добрите управляващи като Урзицин, както е представен в ХІV кн., а още повече самият император Юлиан имат такива качества.

3. Събитията, описани в ХІV книга на „Историята“

А. Беззаконията и жестокостите на Цезар Гал на Изток.

а. причини за това са твърде бързата кариера и роднинството му с императорското семейство. ad principale culmen insperato saltu prouectus… propinquitate enim regiae stirpis gentilitateque etiam tum Constantini nominis efferebatur in fastus…
Cuius acerbitati uxor graue accesserat incentiuum, germanitate Augusti turgida supra modum (ХІV,1). Сред примерите, дадени от Амиан, са: екзекуциите на хора, жертви на обикновени семейни интриги – eminuit autem… Clematii cuiusdam Alexandrini nobilis mors repentina; cuius socrus cum misceri sibi generum, flagrans eius amore, non impetraret, ut ferebatur, per palatii pseudothyrum introducta, oblato pretioso reginae monili id adsecuta est, ut ad Honoratum tum comitem orientis formula missa letali omnino scelere nullo contactus idem Clematius nec hiscere nec loqui permissus occideretur; опитът за екзекуция на целия антиохийски сенат – denique Antiochensis ordinis uertices sub uno elogio iussit occidi ideo efferatus, quod ei celebrari uilitatem intempestiuam urgenti, cum inpenderet inopia, grauius rationabili responderunt; et perissent ad unum ni comes orientis tunc Honoratus fixa constantia restitisset (ХІV,7); убийството на висшия сановник Домициан (префект на Изтока, illustris) – et mandabat Domitiano, ex comite largitionum, praefecto ut cum in Syriam uenerit, Gallum, quem crebro acciuerat, ad Italiam properare blande hortaretur et uerecunde…iamque artuum et membrorum diuulsa conpage superscandentes corpora mortuorum ad ultimam truncata deformitatem uelut exsaturati mox abiecerunt in flumen; преследване, инсценирани съдебни процеси, мъчения и екзекуции на хора, необосновано обвинени в държавна измяна. Имало е и обвинения в магьосничество -
Quae dum ita struuntur, indicatum est apud Tyrum indumentum regale textum occulte, incertum quo locante uel cuius usibus apparatum. ideoque rector prouinciae tunc pater Apollinaris eiusdem nominis ut conscius ductus est aliique congregati sunt ex diuersis ciuitatibus multi, qui atrocium criminum ponderibus urgebantur…post multorum clades Apollinares ambo pater et filius in exilium acti cum ad locum Crateras nomine peruenissent, uillam scilicet suam quae ab Antiochia uicensimo et quarto disiungitur lapide, ut mandatum est, fractis cruribus occiduntur. post quorum necem nihilo lenius ferociens Gallus ut leo cadaueribus pastus multa huius modi scrutabatur (ХІV,7-9).

Б. реакцията на император Констанций

Най -напред той поканва да се срещнат на Запад (в Милано). Съпругата на Гал, Констанция, която е сестра на самия Констанций, неочаквано умира. Гал се колебае дали да не се обяви сам за император и да започне война – eo necessitatis adductus ultimaque ni uigilasset opperiens, principem locum, si copia patuisset [quam] adfectabat, sed perfidiam proximorum ratione bifaria uerebatur, qui eum ut truculentum horrebant et leuem, quique altiorem Constantii fortunam in discordiis ciuilibus formidabant (ХІV,11).
Все пак той съгласява се да заминея което според Амиан е дотолкова неразумно, че може да се нарече знак за умопомрачение. По пътя към него се присъединяват верни хора на Констанций, които следят контактите му. Войските, разположени по маршрута му, се преместват. Арестуват го, изискват доклад за дейността му в Антиохия и накрай го убиват преди да стигне до Италия и без всякакъв процес. et misso Sereniano, quem in crimen maiestatis uocatum praestigiis quibusdam absolutum esse supra monstrauimus, Pentadio quin etiam notario et Apodemio agente in rebus, eum capitali supplicio destinauit, et ita conligatis manibus in modum noxii cuiusdam latronis ceruice abscisa ereptaque uultus et capitis dignitate cadauer est relictum informe paulo ante urbibus et prouinciis formidatum (ХІV,11).

VІІІ. Причините за политическата нестабилност в Империята

1. Отношения между централна администрация от една страна, и местните администрации и армията, от друга

Оказва се, че е трудно да се удържи политическото единство на една толкова голяма държава. Командващите големи военни подразделения се твирде силни, за да бъдат лесно управляеми. Колебанието относно единството на Изтока и Запада предава властта.

2. Отношения между носители на различни рангове и правомощия

Появяват се конфликти заради неясноти в йерархията – кой кому трябва да се подчинява и доколко. Страни в тези сблъсъци са висшите военни, висшата администрация (префекти) и институцията на Цезаря. qui cum uenisset ob haec festinatis itineribus Antiochiam, praestrictis palatii ianuis, contempto Caesare, quem uideri decuerat, ad praetorium cum pompa sollemni perrexit… rogatus ad ultimum admissusque in consistorium ambage nulla praegressa inconsiderate et leuiter: “proficiscere”, inquit, “ut praeceptum est, Caesar, sciens quod si cessaueris, et tuas et palatii tui auferri iubebo prope diem annonas” (ХІV,7).

3. Отношения между членовете на императорската фамилия

Допуска се, че роднините на всеки Август (поне след Диоклециан, а още повече след Константин) имат извънредни права и че е редно Августите да идват от тези семейства. Това създава много претенденти и води до непрекъснати убийства в тази среда. За да се контролират тези претенденти, както и претендентите, които излизат направо от военните среди, се създава мрежа от агенти (agentes in rebus) и се разчита на всякаква тайна информация. excogitatum est super his, ut homines quidam ignoti, uilitate ipsa parum cauendi ad colligendos rumores per Antiochiae latera cuncta destinarentur relaturi quae audirent.(ХІV,1)
На практика роднините на императора са извън закона. Може би да са каже, че са над него, но във всеки случай те не могат да разчитат на никаква законова закрила при конфликтите вътре във фамилията. Тези, които временно се сдобиват с надмощие – императорите, цезарите и техните съпруги – започват да фаворизират различни лица, независимо от произхода и позицията им. Тези лица също се оказват привилегировани и “недосегаеми”.

…

В Римската империя от това време има конкуриращи се власти, но техния обсег на действие не е ясно определен.
– Армията не се контролира от държавната администрация.
– Съществуват рангове; но благодарение на покровителство от членове на императорската фамилия, някои хора без ранг се оказват по-влиятелни от хора с най-висок ранг; дейността на тайните агенти не е регламентирана.
– Сблъсъците между членовете на императорската фамилия и формиращите се около тях “кланове” не подлежат на законов контрол.
Затова след смъртта на император Теодосий І (395 г.) държавата се разпада на две. Може би дотогава е живял и Амиан.

***

Библиография:

Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. ИК “Рал Колобър”, 2001. Двуезично издание.

Ammianus Marcellinus. Ed. T.E. Page, with an English translation by J.C. Rolfe. Three volumes. Loeb, 1935-1956.